Някои личности оставят следи в историята на своя народ, запазени в паметта му с устни и писмени слова – поднесени на специално организирани събития, в летописни и мемоарни книги или в изследователски трудове.
Д-р Георги Вълков Миркович е един от тези незабравими личности, и отбелязването на 200 годишнината от рождението му, за наша изненада, е инициирано само от Общност Бяло братство – Сливен. Изпитаното затруднение при ангажиране на място за провеждане на събитието е озадачаващо.

Търсейки реализация на своята идея представители на Общност Бяло братство – Сливен се обръщат към екипа на Програмата „Изгревът на Бялото братство пее и свири, учи и живее“ с молба за съставяне и издаване на книга, посветена на този бележит българин, също и за съдействие при организиране на честването.

Присъединявайки се към усилията за осъществяване на събитието, екипът поема ангажимента:

1. Съставя и издава книга–справочник с ръкописни и печатни свидетелства: 200 години от рождението на възрожденеца енциклопедист д-р Георги Вълков Миркович (1825–1905) – лекар, революционер, просветител и общественик“ (издателство Житен клас, 2025. ISBN978-954-9915-52-5).
2. Следващата стъпка в подготовката на събитието, изпълнена отново от екипа на Програмата, е художественото оформление и отпечатване на цветните покани и афишите.
3. Трябва да отбележим, че самото честване е по сценарий и проведено с лектор също от екипа на Програмата „Изгревът …“.

Проследяването на ангажиментите при организирането и провеждането на събитието, както и публикуването на книгата и сценария е направено по молба на приятели, които са нямали възможност да присъстват на този ден.

Сценария, както и всички материали са взети от двата тома от поредицата „Изгревът…“ посветени на големия българин: том 35 и том 36

200 ГОДИНИ ОТ РОЖДЕНИЕТО НА д-р ГЕОР МИРКОВИЧ

СЦЕНАРИЙ

на събитието в Сливен, къщата-музей на д-р Миркович

15.03.2025 г.,
вход свободен

Житейският път на д-р Георги Вълков Миркович

Житейският път на д-р Георги Вълков Миркович е невероятно богат на събития, които подлагат на изпитание лекаря и учителя, революционера и участника в Униатското движение, заточеника и просветителя, общественика и бореца за свободата и обединението на родината му, откриващия нови пътеки в медицината и на мисълта…

В широкия диапазон от факти, събития и постижения може да се проследи линията на съдбата на един несломим човек и приноса му в обществената, културната и духовната област на Българското възраждане.

Д-р Георги Вълков Миркович е роден на 10 март 1825 година в гр. Сливен, като е петото от 6-те деца в семейството. Сестра му, Стефана – негов близнак умира още в пелени. След завръщането на семейството от Браила в Сливен, Миркович постъпва в училището на даскал Димитър Кишиша, после – това в Котел.

„– Но как си го представяте това училище, обясняваше г-жа Аргира Жечкова. Това бяха отделни по-учени хора, които събираха 5–10 момчета, които учеха. Срещу това бащите им плащаха. Децата сами носеха дърва всеки ден за отопление на помещението. Те извършваха и всичката домашна работа на учителя си.“

На 17 годишна възраст (1843 г.) се завръща в Сливен, с желание да продължи учението си в Цариград, но баща му го оставя в дюкяна си на Аба-Пазар да продава вълна и „чисти ямурлуци”. След няколко години, д-р Иван Селимински го изпраща като стипендиант в Киевската семинария и това е началото на пътя към този търсещ знанието младеж.

Образованието го запознава с различните условия и методи на обучение като ученик в Цариград, и в прочутата гръцка гимназия на Куру-Чешме, на остров Халки, но ги напуска разочарован. Накрая се записва във френското католическо училище на лазаристите в Бебек, в което за половин година довършва средното си образование, изключително доволен от атмосферата и широкия мироглед на преподавателите си. Тук за пръв път се запознава със спиритизма благодарение на монаха Рене.

Веднага след завършването, есента, същата година, 1851 г., на 25 годишна възраст заминава за Франция и постъпва в Медицинския факултет в Монпелие.

Там, случайно на един панаир, той присъства на сеансите на един магнетизатор с една сомнамбулка, ясновидка – Мадам Гранж, която откривала разни тайни на минувачите. Крайно заинтригуван, той отива в къщата на Мадам Гранж, за да я разпитва как са близките му в Сливен, защо не му пишат и пращат пари и др. Тя му казва, че скоро ще получи писмо и известие, но че парите ще му дойдат по-късно. И действително след няколко дни получава писмо от брата си и парично известие, но поради формални пречки парите му били изплатени по-късно. Туй сполучливо ясновидство му прави силно впечатление и засилва интересът му към окултните явления.

Студентският му период също е изпълнен с интересни срещи и избори, а приятелят му Тодор Бъчваров споделя един от тях: „Във Франция имало холера; младия доктор с други свои другари бил изпратен да лекуват из селата. Той се отличил в градеца Юзе близо до Ним и за това бил награден от Наполеона III с медал за заслуга.

Завършва висшето си образование с докторат през 1856 г., с теза върху хигиената, която очудва със своите проникновени мисли и голяма ерудиция.

На следващата година, 1857 год. прави обиколка из Влашко (Браила, Галац, Букурещ и пр.) за да събира помощи от живеещите там родолюбиви сливенци за откриване на българско училище и издържане на учителите в Сливен за борба против гърцизма. Той успя в това начинание и издейства всякагодишна помощ за Сливенската община предоставяна от Браилската община.

Веднага след приключването на тази мисия, всеотдайният и енергичен Миркович поема лекарската практика в град Стара Загора за една година, а след това се завръща в Сливен откъдето се отправя отново на път към Цариград.

Този период е белязан с едни от най-активните творчески и дипломатични изяви на Миркович: автор на една от първите български граматики, написана с възрожденски плам, с идеята и надеждата да улесни обучението на българските деца в килийните училища, защото до 1891 г. в България няма приет единен официален правопис.

Граматиката, издадена 1860 г., днес е библиофилска рядкост, а откъм съдържателната си страна е явление в историята на българските граматически трудове. В нея за пръв път се препоръчва отпадането на падежи в българския език. Книгата е коментирана и обсъждана още от момента на издаването ѝ, до наши дни.

Автор е и на редица статии в списание „Български книжици“ на П. Р. Славейков и вестник „България“ на Драган Цанков, в които енергично защитава главно две теми: необходимостта от единни правописни правила и идеята за независима българска църква под върховенството на папата.

Борбата за независимост на българите и в духовно отношение е не само на хартия и намира своята практическа реализация в изпращането на делегацията, с прошение до папата. Георги Миркович е част от делегацията и е свидетел на ръкополагането на архимандрит Йосиф за архиерей на съединените Българи от папа Пий IX, като церемонията се извършва и на църковнославянски език.

Д-р Миркович получава грамота за принадлежност на към ордена Пий – рицар на Пий, трета степен, с право да носи и орден – подпечатана с пръстена на папа Пий IX, 16.04.1861 г.

Неуспешният завършек на усилията за черковна независимост го насочва към революционна дейност. За кратко време (30 януари – 12 август 1864 г.) заема поста на директор на Болградската българска гимназия, от който е освободен от Просветното молдавско министерство поради открито толериране на революционните настроения сред учениците.

Потвърждение на посоката, в която мисли и работи Георги Миркович, е участието му и в създаването на Българския таен революционен комитет в Букурещ през 1866 год.

В същата година се среща със Садък Паша (Чайковски), с когото развиват идеята за основаване на средни учебни заведения в България, „та да не ходят младежите за учение в странство“. В Проекта се предлага във всеки вилает да има по едно „главно” училище, издържано от особен данък, но допълнението предложеното от турската власт, те да бъдат смесени (турски и български) е неприемливо за Миркович и така проекта пропадна.

Защитата и представянето на реалната житейска картина на поробените българи винаги е на преден план и в статиите му във вестник „Македония“ на П. Рачо Славейков. Не само като автор, Миркович е и участник в сформирането на четите на Филип Тотю, Хаджи Димитър и Стефан Караджа.

Тази му дейност го среща с митрополит Доротей, от Берковица, който го издава на турското правителство и през 1869 г. е обвинен в т.н. „шпионска афера”. Смъртното му наказание е заменено със затвор до живот, благодарение на влиятелния пред турците адвокат, Илия Цанов.

В началото на 1870 година е изпратен в окови, през Русчук (Русе), Балкана, Сливен и Едрене (Одрин), пеша до Цариград, съпровождан от 60 души пеши и конни заптиета.

В Цариград е хвърлен в тъмница и след пет години изтезания, без присъда, получава официална – за доживотно заточение в Диарбекир и на 5 август 1874 г. пътува пеш 25 дни до Самсун. След три месеца (14.11.), има допълнение към присъдата като опасен бунтовник и е изпратен на 110 км по-навътре в Анадола, в град Мардин. Животът му там е малко облекчен, защото християнските общности в града му издействат свободно движение из града като лекар. С парите от лечението на местното население успява да купи няколко имота, които отпосле (1890 г.) с нотариално пълномощно подарява на Мардинската община, с условие приходите им да отиват за бедните в Мардин.

Присъдата му е отменена и е освободен чрез общата амнистия след Освободителната война 1878 год.

Завръща се в родния си град Сливен, но родолюбивата искра продължава да гори в него и той намира различни пътища да съдейства за здравната и просветна култура на своите съграждани. Открива книгопечатница, издава авторски и преводни книги, издател и редактор на първия български вестник в Сливен, става инициатор и учредител на първото у нас Благотворително дружество „Червен кръст” и осъществява редица други дейности.

В този период вниманието му е привлечено отново от проблемите в приложението на граматиката в основните училища, както и от възможността човек да се лекува сам с достъпни лекарства. Със своя богат практически опит Миркович е и първият български хомеопат.

Друга изява на Миркович е дейността му като политик (депутат) в две народни събрания енергично защитаващ интересите на хората.

За това свидетелства и завещанието, написано през 1890 г. – дарява имуществото си придобито от лекарската практика по време на заточението си в Марден „по на половина на „Мардинските градски (Армено Католическата и Халдиенската) християнски общини … с цел … да нареждат и разпределят така доходите на подарените … недвижими имущества между бедните, щото целта, за която се подаряват да се увековечи.“

На следващата година, 1891 г., Миркович приема последното си официално назначение – държавен лекар по Ямбол – Бургаската железопътна линия.

През останалото време като частно-практикуващ лекува бедните безплатно, а по-късно, почти напуска лекарската си практика и я упражнява само към близките си и бедните.

Последните години от живота си посвещава на популяризиране на спиритичната доктрина, като вярва, че ще принесе голяма полза за нравствено-религиозното повдигане на българския народ. Започва да издава и редактира месечно списание „Нова Светлина”, посветено на тълкуване тайните явления в природата. Почти едновременно с него от 1893 г. като допълнение, а по-късно и самостоятелно, се появява и сп. „Здравословие”, със статии по хигиена, хидротерапия, лечебен магнетизъм, внушение, [х]омиопатия и др. теми.

Това е и времето когато се запознава с философията на младия Петър Дънов, която му разкрива и дава обяснение на жизненоважни за него въпроси.

Есента на 1902 год. поставя началото на ново издание – месечно списание за духовни изследвания. Ежемесечно списание посветено на развитието на душата, ума и сърцето – „Виделина”, което е последното му творение. Миркович поема последния си дъх на 29.09./12.10.1905 г.

Завещава личната си библиотека (472 тома), изданията си (14000 тома) на читалище „Зора” в Сливен и една сума за събиране около 3000 златни лева, както и „значителна сума за приют на старци, деца и недъгави“.

Животът и делата на д-р Георги Миркович са уважени и увековечени с бюста му, вграден в паметника на Хаджи Димитър в центъра на родния му град и с необикновено въздействащия му портрет, дело на световно известния български художник Димитър Добрович – и двамата възрожденци са родени в Сливен и напуснали този свят в една и съща година.

Необикновеният му път не е убягнал и от погледа на историци и изследователи.

Следва: Новото битие – 1ви, 2ри, 3ти и 4ти ден,

в изпълнение на Георги Стойчев – цигулка и Теменужка Петрова-Стойчева – виола.

ПРИЯТЕЛИТЕ И УЧИТЕЛЯТ – ЗА ЧОВЕКА ГЕОРГИ МИРКОВИЧ

Няколко думи от приятели и изследователите на живота на д-р Георги Вълков Миркович

В намерен ръкопис на Деян Парпулов четем:

„Д-р Г. Миркович сътрудничи близо 50 год. на повечето наши вестници и списания преди и след Освобождението, като извън своите медицински трудове и тия по разни обществено-политически въпроси, той е автор и на няколко учебника по граматика (първият издаден още през 1860 год.), а превежда и издава и редица книги. За своята научна дейност Миркович е избран за член на Българското книжовно дружество, днешната БАН.

Той е народен представител във II Велико народно събрание, както и в едно от обикновените. Още преди Освобождението той е един от инициаторите за създаване на женските благотворителни дружества у нас и горещ радетел на нашето девическо образование. Миркович, заедно с д-р Начо Планински и д-р Добри Минков, също изтъкнати възрожденски деятели, отдавна вече боравещи с перото, основават и първият сливенски вестник „Българско знаме” (началото на 1879 г.), като с помощта на П. Р. Славейков, който по това време е на служба в Сливен, му осигуряват и собствена печатница – известната Карапетрова печатница в Цариград.

Ето и образът му през погледа на негов приятел:

– Той беше среден ръст, широкоплещест, разтъртен, както казва народът, с ясно червена фигура, широка и отворена. Беше здравеняк.

Имаше добър апетит, обичаше да си похапва повечко, но не ядеше много месо, даже на стари години съвсем го избягваше.

С брата си Русчо Миркович пиеха на ядене по половина чашка домашно вино, допълнено с вода. Обичаше много чая. Сутрин закусваше хляб със сирене или масло и чай.

Петнадесет години преди смъртта си докторът не пушеше вече.

Той обичаше да разговаря, да приказва, да се намира всред приятно общество, за да прекарва времето и често в разговора си пущаше разни невинни шеги и закачки, но имаше охота и да разисква сериозни въпроси било по политиката и държавното ни развитие, било по великите теми за безсмъртието на душата и съдбата на човека след смъртта.

По отношение на нравствените закони имаше и особени изражения: „Кой каквото тръси, таквоз ще намери”, „Кой от гдето греши, от там ще му дойде”. Той вярваше, че всеки грях ще намери наказанието си, всяко добро дело ще получи наградата си. „Карма”.

Докторът беше човек много доверчив и лесно го излъгваха поради голямата му добрина и благотворителност. Той беше сангвинически характер: лесно се ядосваше за дребни работи, но скоро омекваше и се придобряваше. Нямаше злопаметство. Бърже се примиряваше.

За лични разходи не беше прахосник, но се увличаше в разни предприятия, понякога нови и рисковани, не от охота да забогатее, а от слабост да създаде нови работи. Не притежаващ търговски качества, неподготвен за финансови сделки, той изгуби доста от своите спестявания.

Изписа си и някои уреди за правене медиумически и магнетически опити, той правеше магнетически паси за здравословни нужди и за научни опити. Уреждаше и медиумически сеанси, но рядко. Отбягваше шаблонното произвеждане на сеанси, каквото се практикуваше между по-простите и незапознати добре с окултните истини хора.

Г-жа Жечкова споделя общественото мнение:

„И тук, и в Браила, и всякъде, където е живял нищо лошо не се е говорило за него”

В спомените на племеницата на д-р Миркович, Елена Миркович четем:

– Била съм петгодишна. Живеехме в големия фамилен дом Миркович, запазен до днес. Малко, но незаличими са останали детските ми спомени за брата на дядо ни – д-р Георги Миркович.

Като сега го виждам строен, мълчалив старец, с благообразен израз, високо чело, с бакенбарди и големи бели мустаци, прекосяващ плочестия двор, погалваше децата и се прибираше в работната си стая – западното приземно помещение на сегашната галерия.

Виждахме го през прозореца, седнал пред масата си да чете и пише. Идваха много хора при него. Децата избягвахме да правим шумни игри пред стаята му.

Димитър Сотиров за човека и лечителя Миркович:

– Тоя двор тогава беше пълен с хора – граждани и селяни, които идваха да се лекуват при него. А на бедните той нищо не вземаше. Някои лекуваше по хомеопатичен начин, други – според медицината. Кой както искаше.

Д-р Миркович е спазвал с течение на десетилетия седмичен пост. Според данните на г. Пастърмаджиев, тоя ден е бил сряда, същият ден, чиято вечер са правили своите спиритически сеанси.

За вярата на Миркович, Учителят Петър Дънов в една беседа споделя:

Доктор Миркович правил един сеанс в Пловдив и духовете му казвали: „Иди до Сливен, че като се върнеш в Бургас, ще ти разправяме големи работи“, щяло да вали дъжд от жаби. Отива до Сливен, връща се в Бургас, няма никакъв дъжд. Това са символи. Той ми разправяше тия анекдоти.

Аз му казвам: „Блажен си, че имаш такава вяра“. Той е много лъган от тия духове. Той имаше един стиснат характер за пари, петаче не даваше, но щом говорят духовете, отваряше кесията си. Кажеш ли: „Аз искам пари“, той отговаряше: „Е, не може, тук има сметка“. Но като му говорят духовете, широко отваряше кесията си. Аз харесвах тази черта у него, че има голяма вяра.

„А – казваше той, – духовете не могат да лъжат, будала съм аз, че не съм ги разбрал право.“ Той не казваше: „Тъй рекъл Господ“, но – „Тъй рекли духовете“.

Блажени верующите! Аз бих желал всички да имате тази детинска вяра. Той беше отличен човек във всяко отношение, разсъждаваше философски, но дойдеше ли до духовете, казваше: „Тук разсъждения няма. На нас говорят по-висши същества, аз съм ученик и ще изпълня всичко“.

Щом няма духове, той казваше: „Аз съм лекар“, и тогава сам, по своите медицински познания, предписваше лекове. Щом дойдат духовете, пита ги: „Какво да се даде на болния?“ – „Намагнетизирана вода.“ „Слушай – казва на болния, – има една медицина по-висока от нашата, тя е медицината на духовете. Като пиеш намагнетизирана вода, ще оздравееш.“

И действително, той лекуваше добре. Дойде някой болен при него, даде му намагнетизирана вода и след един месец оздравява. Той казваше: „Трябва да знаете, че когато духовете намагнетизират водата, всичките болести се лекуват“.

Той лекуваше по два начина. Всякога запитваше духовете: „Как да лекувам, по научно-медицински начин, или чрез намагнетизирване?“ Ако му се кажеше, че трябва да лекува по медицински начин, той даваше хапове, доста вещ медик беше, но щом му казваха да лекува по начина на духовете, веднага даваше магнетическа вода без никакви хапове. И казваше: „Тази магнетическа вода е хиляди пъти по-силна от нашите лекарства“.

(Вяра и съмнение. 30 лекция на Общия окултен клас (II година), 17.VI.1923 г., София)

А в друга беседа Учителя Дънов си спомня:

Помня, преди 10 години, един богат мой приятел, д-р Миркович, ми казва: „Слушайте Учителю, да ви оставя настойник на моето богатство.”

Казвам му: аз не се нуждая да ставам настойник на твоето имане, но ще ти дам един съвет.

Ако искаш да изпълниш точно волята Божия, ще раздадеш всичкото си имане на бедните и тогава ще работиш с мене. Но понеже имаш много роднини, да не кажат, че сме ти опетлили ума, ти ще продадеш имането си и ще го раздадеш на тях. Не трябва да се опетни името Божие, да не кажат, че вървиш подире ми.

И така направи той. Някои казват за някого: „Богат човек е този, нека дойде между нас.”

А, користолюбива е вашата цел! „Ама, учен е този.” Не, користолюбива е вашата цел! Ние искаме хора със сърца. Не че не почитаме този или онзи, нека си е учен, нека си е богат, но ако дойде при нас, нека да разполага с богатството си тъй, както си иска. Ние не искаме да му кажем, тъй или иначе да направи. Не, ако иска да изпълни волята Божия, тъй да направи, ако пък не иска да влезе в съблазън със своя живот, нека раздаде имането си на своите роднини.

(Допреният въглен. беседа държана на 20.I.1924 г., София)

Следва: Новото Битие – 5ти, 6ти и 7ми ден.

ГЛАСЪТ НА Д-Р МИРКОВИЧ

Д-р Миркович разказва един епизод от живота си:

Един път в Цариград, слязохме при заптието дето като ни снеха железните вериги, записаха ни от де сме и какви сме и ни уведоха в затвора, дето, като ни зеха сичко що имахме, даже и палтата от гърба, поставиха ни в полоза.

Що е полоз? Полоз е една местност в затвора, която служи за уединение на виновния; местност, която има толкова пространство, колкото да се побере един человек; тя е тъмна и съвършено лишена от сякакво друго нещо освен стените, тавана и земята, лишен от сякаква постела или завивка.

В 24 часа веднаж му се дава един хлеб и една съдина с вода – сол даже не е позволено да има.

– Убит морално, съсипан от несносното положение, в което се нахождах под един сух хляб и една вода, аз се поболях. Необходимо беше да дойде лекарят да ме разгледа. Яви се един турски лекар, който поиска да ма отведат в болницата, което аз отказах, като ма беше страх да не би да ма сполети съдбата на братя Миладиновци; тогава той ми предписа някакви лекарства да земна там дето съм, които аз не смеях да земна по причина, че се съмнявах в тяхното добро действие.

В течение на четвъртия месец бях принуден най-сетне да се съглася да ме отведат в болницата, дето ако и да умра поне да извърша тая последна минута на легло и под една покривка, а не на голата земя или голите дъски. За голямо мое счастие лекарят, който дойде да ме разгледа, беше от гръцка народност – християнин; а не турчин.

Като ме попита какво има? Аз му отговорих по следующия начин:

– Господин докторе, аз съм един ваш събрат, политически престъпник, изваден от полоза по причина на изнемощението от несносния режим. Следователно, моля ви да бъдете тъй добри да ми определите една добра храна, която мисля, за малко време ще ме поправи; подир това позволете ми още да ви помоля една християнска длъжност, ако ви е възможно, да ма задържите тук без да ма повърнете отново в полоза.

– Бъдете спокойни, ми отговори той, ще гледам да извърша това, което мога.

Под един добър режим на една добра храна, за няколко дни аз можах да се поправя съвършено.

Тъй или инак, през месец август (05.09.1874), благополучно пристигнахме в Диар-Бекир дето незабавно ни отведоха в затвора, в който прекарахме почти един месец между разни фази на наказания.

Затворът се състоеше от една дълга стая на земята, в която се нахождаше връз една страна нужника, още и сички затворници без разлика, без да могат нейде да излезат, за да променат въздуха. Мръсно до немай-каде; отвън не се задашаше. Додето дишахме чист въздух като пътувахме, изведнъж влязохме между едни голи, боси и въшкави хора. Мръсотията беше неизказана и несгодностите несносни: въшки, бълхи, комари, скорпии и сякакви още други гадини ако кажа няма да излъжа, че се намираха. Един от другарите – Брайко, в три, четири дни се поду тъй в лицето, дето едвам можеше да гледа. При тези несгодни удобства, трябваше още да се пазим и да не ни украдат туземците.

Под такава неизвестност както бехме, то подир половината на последниа този месец, ето, една нощ по среднощ, заптиетата дохаждат, разбуждат ни и ни казват: „Хайде, ставайте, събирайте си дрехите, че ще вървим”. За къде? Никой не зная да ни каже. Вечерта преспахме на едно село и на утринта по мръкнало пристигнахме в Мардин (15.11.1875 г.). Гражданите като се известиха, че аз съм лекар, като нов, начнаха да ме викат и да прибягват за помощ към моето занятие.

В кратко време аз се поправих до нейде финанциално, дето можах да излеза и на частно-особено жилище. С една дума град Мардин, в едно кратко време, беше станал за мене като едно второ отечество. …

Появява се чума от към Багдат, нужно беше да се устрои карантинен пост и да се постави един лекар управител; при сичко, че бех заточеник, от всеки друг, предпочетоха мен да назначат за главен управител със 700 гроша месечно. Нещо, което у нас, ако и еднородци, не може да бъде, ще кажа, че моето завидно положение в една чужда страна разбуди и развълнува страстите на моите другари. Те, вместо да се радват на моя напредък, повдигнаха се и подадоха прошение против моето свободно ходение. С което нищо като не направиха, начнаха да ми произвеждат такива пакости, които бяха срам и позор, и за които ми е отвратително даже да говоря. И кой? Тези, които аз до вчера подпомагах във всяко отношение. Тъй, аз бях принуден да дружа с туземците отколкото с тези, с които съдбата ми беше свързана.

Действително щом Плевен падна и русите слязоха в Цариград; не подир дълго време през пролетта, дойде известие, че имаме позволение да си отидем. Тъй като пожелахме да минем през Александрия, а не през Самсун, и като пътя беше някак си опасен, то поискахме две заптиета да ни придружат; това наше желание се уважи. Щом пристигнахме благополучно до морето, то от там, даром с един руски параход се отведохме в Цариград.

Във връзка с тази част от живота на Миркович, Димитър Сотиров си спомня:

– Още когато бил в Диарбекир, каза ни г. Дънов, той взел решение да посвети целия свой живот в служба на Бога. Затова, когато излазя от затвора и заживява в свободна България, той не закъснява да работи както е могъл за доброто на народа.

Отношението на д-р Миркович към бедните:

Известява се Сливенската публика, че от тук нататък ще се отпущат лекарства даром за сиромасите. … Консултацията за сиромашките болни е даром тоже и ще става в понеделник, сряда и петък от 12 часа до три подир пладне.

Д-р Миркович

(Обявление. В: Българско знаме (Сливен). Г. 1, бр. 7, 24 март 1879; бр. 8, 31 март 1879)

Миркович за спиритизма в сп. „Нова светлина“ 1894 г.

Три години нашето списание запознава Българската читающа публика с новите душевни явления, които в Европа и в Америка са направили и продължават да правят преврат в понятията и на прости, и на учени. В по-малко от половин век, те са си създали с милиони последователи и цяла една литература, която расте бързо и чрез повече от стотина вестници и списания ги разпространява по всички кътове на земята. Официалната наука, която си правеше оглушки, захвана да ги приема вече под една или под друга форма, като им изменя названията, или ги окълцва някак.

Най-първо със силна религиозна отсянка, това умственно движение познато под имената „Спиритизъм” и „Модерен Спиритуализъм”, захвана да взима все повече научен характер и днес отбелязаните от него явления се подлагат на строг контрол и опит от знаменити представители на науката.

(Нашето общество и спиритизма. В: Нова светлина (Сливен). Г. 4, кн. 1, 15 април 1894)

Миркович за душата и тялото в сп. „Виделина“, 1902 г.

Тялото е едно преходно съществувание за душата, едно оръдие, чрез което тя се старае да се усувършенствува; то е за душата, както дрехата е за тялото. Душата и тялото наглед са като едно и също нещо; когато в същност техните свойства се нахождат в противоположност, свойства които делят хората на добри и лоши, според преодолението на едните или на другите свойства: прераждането не е друго освен средство за домогвание на душевните свойства.

Що трябва? Треба Вяра и Вяра с върховни и истински Евангелски поучения, понеже Вярата произвежда Волята, а Волята дава силата на действието. Това действие сичките съвести го съзнават. То се постига когато човечеството стане благоговейно и тури в действие Христовите учения, тогава земята ще стане втори рай.

(Към читателите. В: Виделина (Сливен). Г. 1, кн. 1, 1 декември 1902)

Гласът на д-р Миркович от Невидимия свят

В 10 часа сутринта се яви Д-р Георги Миркович, починал в Сливен миналата година … и … ни каза:

– Вие сте в този свят, наречен от вас физически, аз съм сега в света, наречен от вас астрален. Може би ще ви интересуват много неща, да знаете от този свят, но право да си кажа и аз съм тук в чудо. Нещата и работите тук аз ги не намерих така, както очаквах. Аз си правя една приятелска изповед, понеже виждам сега че няма нищо скрито и покрито. Нещата са скрити само в тъмнината.
В моя живот имаше една голяма погрешка, аз бях едър в големите работи, а извънредно скъперник в малките. Много пъти за малки неща съм се циганил. Като говоря за тези малки работи, те са биле все парични работи.

После друга една моя погрешка бе, че съм обещавал много работи, които не съм изпълнявал, и не съм стоял на обещанията си. Сега, разбира се, аз не съжелявам за тези неща, понеже уча една нова опитност. Аз не плача за това, но се радвам, че те са дошле да ме научат как да живея. Не мислете, че да се живее е много мъчно нещо, то е най-лесната работа, най-лесното нещо.

Добре, имайте пред вид, че вие сте една спица в колелото. Не се иска от вас да живеете, защото ще живеете, искате, не искате. Сега в духовния живот, като се скъса една спица, не се разваля цялото колело, а колелото върви и спицата се прави. Аз се старах, когато бях на земята, да направя много работи, много работи и големи работи, но съм пропуснал една от най-важните.

Знаете ли коя е тази най-важна работа? Да обичаш Господа. Но знаете ли как може да се обича Господ? Вие много пъти сте го чели. Аз видях тук, че не съм обичал всичките хора еднакво, а ето где е моята погрешка.

Да любиш Бога, значи, да любиш всичките Негови създания, всичките Негови неща. Да любиш значи, да слугуваш.“

(Спиритична среща. протокол, 14 август 1906 г., понеделник, Варна. Ръкопис, извадка)

Да завършим с един цитат от Тодор Бъчваров, публикуван в списание „Родина“, 1903 г.:

„Животът на всекиго е тясно свързан с огнището, страната и средата, в която се е той родил. Човекът е чедо на своя народ.
Той живее като околните си, тяхната мисъл е и негова, нравите – общи. Случи ли се да заскита в далечни страни, дълбоко насадените в душата му чувства на привързаност към родния кът, започват да го вълнуват, спомена за бащиното огнище става му мил и той почва да чезне, да въздиша за отечеството, за своите си. …
Народ, на когото синовете любят своето отечество, ще благоуспее. Тежко на племето, чиито синове не са привързани към родината си; осъдени са на заличаване.
Българино, до когато любиш родните скали, реки, полета и омайни дъбрави, името ти от бъдещето не ще се забрави …“

БЪЧВАРОВ, Тодор Иванов. Сини камъни. Впечатления. В: Родина. Г. 5, кн. 6–7, юни–юли 1903

Следва песента „На Учителя покорен“

в изпълнение на присъстващите на събитието