Д-Р ГЕОРГИ МИРКОВИЧ –

ЛЕКАР, РЕВОЛЮЦИОНЕР, ЗАТОЧЕНИК
И УЧЕНИК НА УЧИТЕЛЯ ПЕТЪР ДЪНОВ

Концерт-рецитал на 04.2020 г.

Концертът е посветен на живота на д-р Г. Миркович и обхваща изявите му като лекар,
просветител, революционер, заточеник, спиритист и ученик на Учителя Дънов.
Ще чуем и свидетелства: лични спомени и спомени на приятели за човека Миркович

Спомени:
Сценарият е съставен от архивни
и печатни материали.

Музика:
Учителят Петър Дънов – Беинса Дуно

Диктор:
Вихър Пенков

Музиканти:
Георги Петков – баритон,
Ангелия Вихрова- сопран

Аранжимент:
д-р Филип Стоицев и други

Съдържание:

Галерия

Доктор Георги Вълков Миркович (1895-1905)
Доктор Георги Вълков Миркович (1895-1905)
Доктор Георги Вълков Миркович (1895-1905) - лекар, участвал в борбата срещу холерата и чумата, в борбата за национална и църковна независимост и оживял в Цариградските тъмници и от заточението в Диарбекир
Доктор Георги Вълков Миркович (1895-1905)

СЦЕНАРИЙ

НАЧАЛОТО НА ПЪТЯ

Д-р Георги Вълчев Миркович е роден на 10 март 1826 година в гр. Сливен. Баща му-Вълко произхожда от близкото на Сливен село Стралжа, където се е занимавал с обущарство и търговия на вълна, а майка му, Койка, е била преселена в Сливен от опожареното и разсипано от кърджалиите село Раково. Раждат се 6 деца, Георги е петият. Сестра му, Стефана – негов близнак умира още в пелени.
Първото училище, в което постъпва любознателното момче е във Взаимното училище на даскал Димитър Кишиша, а после посещава училището в Котел.
– Но как си го представяте това училище, обясняваше г-жа Аргира Жечкова. Това бяха отделни по-учени хора, които събираха 5–10 момчета, които учеха. Срещу това бащите им плащаха. Децата сами носеха дърва всеки ден за отопление на помещението. Те извършваха и всичката домашна работа на учителя си.

На 17 годишна възраст (1843 г.) се завръща в Сливен и иска да продължи учението си в Цариград, но баща му го оставя в дюкяна си на Аба-Пазар да продава вълна и „чисти ямурлуци”.

Георги заминава за Киев в началото на 1847 г. като стипендиант в Киевската семинария, но там владеело ужасна мръсотия, лошо хранене и безпорядък. Повечето от възпитаниците там се разболели, а Георги, едва навършил година от постъпването напуска Киев (1848г) Отива в Цариград, като желаел да продължи учението си. Тук го заварва новината за смъртта на баща му, връща се в Сливен и след като си взема наследството си (10 000 гроша), отива обратно в Цариград и постъпва в прочутата гръцка гимназия на Куру-Чешме, на остров Халки. Скоро разочарован напуска и това училище. Прави нов опит и се записва във френското католическо училище на лазаристите в Бебек, в което за половин година довършва средното си образование (1851 г), изключително доволен от атмосферата и условията за учене. Тук се запознава със спиритизма благодарение на монаха Рене.

Есента същата година, на 25 годишна възраст заминава за Франция и постъпва в Медицинския факултет в Монпелие. Там завършва доктората си през 1856 г. с теза върху хигиената. („Du régime en général à l’état hygide et morbide”. (За режима изобщо при здраво и болно състояние), издържана публично на 30 юний и която очудва със своите здрави и проникновени мисли и с голямата ерудиция. В последните дни на студенчеството, през Кримската война, заедно с колеги, той взема живо участие с другарите си при върлуващата тогава холерна епидемия във Франция. Обикаля селата, лекува и дава съвети за предпазване. За тая си заслуга е награден от Наполеон III със златен медал. Случайно на един панаир в Монпелие той присъствува на сеансите на един магнетизатор с една сомнамбулка – Мадам Гранж, която с ясновидството си откривала разни тайни на минувачите. Крайно заинтересуван, той отива в къщата на Мадам Гранж, за да я разпитва как са близките му в Сливен, защо не му пишат и пращат пари и др. т. Тя му казала, че скоро ще получи писмо и известие, но че парите ще му дойдат по-късно. И действително след няколко дни получил писмо от брата си и парично известие, но поради формални пречки парите му били изплатени по-късно. Туй сполучливо ясновидство му направило силно впечатление и е способствувало да се заинтересува още по-силно от окултните явления.

От Монпелие Д-р Миркович се завръща в Сливен (1857 г) и започва да лекува на свободна практика. Виждайки бедственото състояние на училищата заминава за Браила, Букурещ и др. влашки градове, в които имало богати сливенци, да събира помощи за български учители и училища в Сливен.

Неспокойният дух на д-р Миркович го отвежда отново в Цариград в разгара на униатското движение, където активно се включва в политическото и революционното движение.


Следва песента: Изгрява ден тържествен

 

СПОМЕНИ ЗА УНИЯТА И ЧЕРКОВНИЯ ВЪПРОС

разказва Миркович, А ПРИЯТЕЛИТЕ – ЗА ЧОВЕКА ГЕОРГИ МИРКОВИЧ

– „С появяването на вестник „България”, българските умове се разклатиха, навред начнаха да бълнуват за български владици, а по Великден 1859 година, споменуването на Патриарха в българската цариградска черква, се изхвърли.

Борбата с гърците се почна. Българите, водими от разни съображения, които не клонеха освен към едно и също – то е да се сдобият с едно самостоятелно черковно управление, се разделиха на два лагера. Подир дълги борби и разни фази, извоювахме на конец една българска Екзархия. Но това достатъчно ли беше? Не!
Всеки добросъвестен человек мислеше, че като се сдобием с едно самостоятелно черковно управление, религиозните ни наредби ще вземат един по-идеален види че при тях както богатият, тъй и сиромахът, ще намерят една божествена душевна храна, и ще видят едно апостолско примерно поведение от нашите български владици. Обаче обратното се забележва: вместо да се намалят, както следваше, те се умножиха с две епархии повече и защо ли? Вероятно да се угоди на Кесара отколкото на Бога.
Гръцките владици, ако и да имаха, като человеци, слабости, знаяха поне да ги прикриват пред населението и да пазят както своя престиж, тъй и този на техния главатар патриарха. Нашите като взеха всичките спекулативни техни привички, преминаха и пределите на приличието, като се впуснаха по балове да ходят и с жени във файтони да се возят. За пръв път подобно нещо се явява в християнския свет и за пръв път, въпреки протестациите на населението, подобен владика се назначава за митрополит в една епархия от святейшия български синод, на който председателят е едно лице на по-долно по поведението си от назначения: подобен на подобнаго помощ дава”.
След като униатското движение изиграло своята роля и българското искане за самостоятелна черква се възприема, през лятото на 1861 г. Д-р Миркович е поканен за директор на Болградската гимназия, след смъртта на известния просветен деец Димитър Стефанов Мутев. Там той е и околийски лекар. Какво впечатление оставя той в хората доказва почтителното държане, което според ветерана на следосвобожденската епоха господин Илия Гудев, му оказва известния тогава министър Димитър Панайотов Греков:
„Само когато чу, че между публиката е Д-р Миркович, министърът си проправи път и дойде при него: „С особена любов и признателност Ви стискам ръката, на Вас, мой незабравими учителю и директоре!”
От там д-р Миркович отишъл в Браила, увлечен в народните работи и е останал до 1866 г. като практикувал професията си.
Приятелят Димитър Сотиров разказва за човека Миркович
Когато бил в Браила му предлагали да се ожени за една много хубава девойка. „Нямам време да се грижа за семейство, мен ме чака по-друга работа”, отвърнал той. „А не струва да взема момичето и да го изтезавам.”
В живота си той е останал строго морално запазен.

Следва песента Събуди се братко мили

 

ПРИЯТЕЛИТЕ И УЧИТЕЛЯТ – ЗА ЧОВЕКА ГЕОРГИ МИРКОВИЧ

 

А г-жа Жечкова пояснява: “И тук, и в Браила, и всякъде, където е живял нищо лошо не се е говорило за него”,

Племеницата на д-р Миркович, Елена Миркович, допълва:

– Била съм петгодишна. Живеехме в големия фамилен дом Миркович, запазен до днес. Малко, но незаличими са останали детските ми спомени за брата на дядо ни – д-р Георги Миркович. Като сега го виждам строен, мълчалив старец, с благообразен израз, високо чело, с бакенбарди и големи бели мустаци, прекосяващ плочестия двор, погалваше децата и се прибираше в работната си стая – западното приземно помещение на сегашната галерия. Виждахме го през прозореца, седнал пред масата си да чете и пише. Идваха много хора при него. Децата избягвахме да правим шумни игри пред стаята му.

Димитър Сотиров си спомня:
– Тоя двор тогава беше пълен с хора – граждани и селяни, които идваха да се лекуват при него. А на бедните той нищо не вземаше. Някои лекуваше по хомеопатичен начин, други – според медицината. Кой както искаше.
Учителят споделя за духовете, с които Миркович контактува по време на сеанси (беседа Вяра и съмнение, ООК , София, 17.6.1923г. – ЛЕКУВАНЕТО)

Доктор Миркович правил един сеанс в Пловдив и духовете му казвали: „Иди до Сливен, че като се върнеш в Бургас, ще ти разправяме големи работи“, щяло да вали дъжд от жаби. Отива до Сливен, връща се в Бургас, няма никакъв дъжд. Това са символи. Той ми разправяше тия анекдоти. Аз му казвам: „Блажен си, че имаш такава вяра“. Той е много лъган от тия духове. Той имаше един стиснат характер за пари, петаче не даваше, но щом говорят духовете, отваряше кесията си. Кажеш ли: „Аз искам пари“, той отговаряше: „Е, не може, тук има сметка“. Но като му говорят духовете, широко отваряше кесията си. Дойде при него един изпаднал евангелист, младо момче, и духовете му казват: „Да помогнеш на това момче“. Викна го той вкъщи, цял месец го храни, прати го на баня, даде му пари, стана му гарант, да му дават книги да чете, да се развива. Казва: „Духовете тъй казват, не може другояче“. Този, на когото стана гарант, изяде парите. „Е, няма нищо – казва, – духовете тъй казаха, ще го търпим.“ Дойде онзи книжар, който му давал книги, казва му: „Или да платиш, или да се закълнеш“. – „Щом духовете казват ще платя, няма да се кълна.“ Аз харесвах тази черта у него, че има голяма вяра. „А – казваше той, – духовете не могат да лъжат, будала съм аз, че не съм ги разбрал право.“ Той не казваше: „Тъй рекъл Господ“, но – „Тъй рекли духовете“. Блажени верующите! Аз бих желал всички да имате тази детинска вяра. Той беше отличен човек във всяко отношение, разсъждаваше философски, но дойдеше ли до духовете, казваше: „Тук разсъждения няма. На нас говорят по-висши същества, аз съм ученик и ще изпълня всичко“. Щом няма духове, той казваше: „Аз съм лекар“, и тогава сам, по своите медицински познания, предписваше лекове. Щом дойдат духовете, пита ги: „Какво да се даде на болния?“ – „Намагнетизирана вода.“ „Слушай – казва на болния, – има една медицина по-висока от нашата, тя е медицината на духовете. Като пиеш намагнетизирана вода, ще оздравееш.“ И действително, той лекуваше добре. Дойде някой болен при него, даде му намагнетизирана вода и след един месец оздравява. Той казваше: „Трябва да знаете, че когато духовете намагнетизират водата, всичките болести се лекуват“. Той лекуваше по два начина. Всякога запитваше духовете: „Как да лекувам, по научно-медицински начин, или чрез намагнетизирване?“ Ако му се кажеше, че трябва да лекува по медицински начин, той даваше хапове, доста вещ медик беше, но щом му казваха да лекува по начина на духовете, веднага даваше магнетическа вода без никакви хапове. И казваше: „Тази магнетическа вода е хиляди пъти по-силна от нашите лекарства“.

Следва песента Излязъл е Сеяч

ПРОЕКТА ЗА УЧИЛИЩАТА (разказва Миркович)

МИРКОВИЧ В ОЧИТЕ НА СЪВРЕМЕННИЦИТЕ СИ. УЧИТЕЛЯТ

Разказва д-р Миркович:

„Състави се в 1866 година революционен комитет във Влашко – Букурещ. Аз се намирах в това време в Браила; случи ми се, в същата година в начало на пролетта, да премина в Турско и да си дойда в родния град Сливен.
Като си дойдох, заварих тук един паша поляк – на име Садък-паша или Чайковски, с когото никак не бях запознат. Той, колкото да беше потурчак, като от славянско племе, беше доволно българофил. Той беше вече стар и много опитен и практичен относително политическите работи. Неговото мнение за нас беше: ние да съсредоточим сичките си сили към устройството и наредбата на нашите училища. В това отношение, ако аз последвам неговото мнение, той ми обещаваше сичкото си съдействие пред властта. При неговото убедително слово реших се да го последвам, като зех пред вид, че то не може да бъде вредително.
Зимата на 1866 и 1867 год. се прекара под разговори и занимания, които трябваше в пролетно време да се явят на сцената. През май месец аз бях вече в Цариград. Представих се както пред великия Везир, тъй и пред Фуад-Паша.

Мидхад-Паша присвоява идеята и настоява да се изпълни проекта без разлика на народности, то е тези школи да бъдат едни и същи за турските младежи както и за българските. Драган Цанков, който в това време се намираше в Русчук, се въздига против тоя начин, като упорствува да се приложи проекта по първоначалната си смисъл, т. е. отделно само за българите; турците, ако искат, нека си го приложат тоже отделно. Между тези две български партии от противоположно начало, въпросът заглъхна.
Тъй аз изгубих едно цяло лято, дори и есента, подир една работа, от която не се появи никаква полза, освен едно сухо разклатване на идеите. (1868-69 г. назначен лекар в Лом)

А как изглежда Миркович в очите на съвременниците си?

Разказва негов приятел:
– Той беше среден ръст, широкоплещест, разтъртен, както казва народът, с ясно червена фигура, широка и отворена. Беше здравеняк. Имаше добър апетит, обичаше да си похапва повечко, но не ядеше много месо, даже на стари години съвсем го избягваше. С брата си Русчо Миркович пиеха на ядене по половина чашка домашно вино, допълнено с вода. Обичаше много чая. Сутрин закусваше хляб със сирене или масло и чай.
Петнадесет години преди смъртта си докторът не пушеше вече. Той обичаше да разговаря, да приказва, да се намира всред приятно общество, за да прекарва времето и често в разговора си пущаше разни невинни шеги и закачки, но имаше охота и да разисква сериозни въпроси било по политиката и държавното ни развитие, било по великите теми за безсмъртието на душата и съдбата на човека след смъртта. По отношение на нравствените закони имаше и особени изражения: „Кой каквото тръси, таквоз ще намери”, „Кой от гдето греши, от там ще му дойде”. Той вярваше, че всеки грях ще намери наказанието си, всяко добро дело ще получи наградата си. „Карма”.
Докторът беше човек много доверчив и лесно го излъгваха поради голямата му добрина и благотворителност. Той беше сангвинически характер: лесно се ядосваше за дребни работи, но скоро омекваше и се придобряваше. Нямаше злопаметство. Бърже се примиряваше. За лични разходи не беше прахосник, но се увличаше в разни предприятия, понякога нови и рисковани, не от охота да забогатее, а от слабост да създаде нови работи. Не притежаващ търговски качества, неподготвен за финансови сделки, той изгуби доста от своите спестявания.
Изписа си и някои уреди за правене медиумически и магнетически опити, той правеше магнетически паси за здравословни нужди и за научни опити. Уреждаше и медиумически сеанси, но рядко. Отбягваше шаблонното произвеждане на сеанси, каквото се практикуваше между по-простите и незапознати добре с окултните истини хора.
Учителят споделя в една беседа за сеансите и въпросите на Миркович: (Законът на свободата, ООК , София, 19.12.1934г.)
Светът започва спирално, със спирални движения. Това е теория на съвременните учени хора. И някой път в спиритичния сеанс някой медиум си върти така ръката на колело. Често ме питаше доктор Миркович, защо правят така медиумите. Казвам: „Когато водата пада на едно келево , цялата воденица се разтърсва, и когато се завърти келевото, няма никакво разтърсване.”

Казвам, когато дойде голямата сила в човека, той се разтърсва, и като тръгне водата после, утихне.

Следва песента Напред да ходим

 

ПРИСЪДАТА

През 1869 година д-р Миркович е лекар в Лом и става душата на истинското там революционно движение. Даже участвува в сформирането на чети и става жертва на един донос от страна на Софийския митрополит Доротей. Последният съобщава на Видинския паша, че Д-р Миркович, под булото на професията си, освен че помага на разни бунтовници, но е и истински комита. Във Видинско Д-р Миркович е познат под името Мирча и организира възстание в целия Видински санджак. По доноса на владиката Доротей Д-р Миркович е арестуван и закаран във Видин. Илия Цанов му е адвокат d’office и едва успява да го отърве от бесилката. В края на 1869 г. е Осъден на вечен затвор и препратен през Русчук, Сливен в Цариград.

В спомените си за това време Миркович разказва:
– Нашето прекарване за Цариград се извърше по сухо с отегчателна цел: тримата под една верига свързани не за друго, а само да се наказваме един други; ако единият земи нужда от нещо, то и другите двама по необходимост трябва да се съобразяват с него; денем и нощем безпокойствие. Нарочно, види се, се е заповядало да се прекараме през този роден мой град, за да ме чуят и видят сички роднини и приятели. При сичко, че заповедта от Цариград е била да ни прекарат през чешмата с веригите, Джевит-паша въпреки нея заповядал да минем през най-кратките пътища до затвора. Един път в затвора заповяда да ни се снемат веригите и да ни настанат в една отделна стая; позволи да ни донесат ястие от дома. Аз го попросих, ако е възможно, да поиска от брата ми да ме снабди с малко пари, което той в точност изпълни. При всичко, че Сливенския паша беше турчин, обаче той беше от рода на тези хора, които земаха человечеството за по-горно от това на народното и религиозното чувство. Водим от това, от Едрене до Цариград положението ни беше средньо.
Един път в Цариград, слязохме при заптието дето като ни снеха железните вериги, записаха ни от де сме и какви сме и ни уведоха в затвора, дето, като ни зеха сичко що имахме, даже и палтата от гърба, поставиха ни в полоза.
Що е полоз (полог)? Полоз е една местност в затвора, която служи за уединение на виновния; местност, която има толкова пространство, колкото да се побере един человек; тя е тъмна и съвършено лишена от сякакво друго нещо освен стените, тавана и земята, лишен от сякаква постела или завивка. В 24 часа веднаж му се дава един хлеб и една съдина с вода – сол даже не е позволено да има.

– Убит морално, съсипан от несносното положение, в което се нахождах под един сух хляб и една вода, аз се поболях. Необходимо беше да дойде лекарят да ме разгледа. Яви се един турски лекар, който поиска да ма отведат в болницата, което аз отказах, като ма беше страх да не би да ма сполети съдбата на братя Миладиновци; тогава той ми предписа някакви лекарства да земна там дето съм, които аз не смеях да земна по причина, че се съмнявах в тяхното добро действие.

Следва песента Страдна душо

 

В ЗАТВОРА

В течение на четвъртия месец бях принуден най-сетне да се съглася да ме отведат в болницата, дето ако и да умра поне да извърша тая последна минута на легло и под една покривка, а не на голата земя или голите дъски. За голямо мое счастие лекарят, който дойде да ме разгледа, беше от гръцка народност – християнин; а не турчин.Като ме попита какво има? Аз му отговорих по следующия начин:
– Господин докторе, аз съм един ваш събрат, политически престъпник, изваден от полоза по причина на изнемощението от несносния режим. Следователно, моля ви да бъдете тъй добри да ми определите една добра храна, която мисля, за малко време ще ме поправи; подир това позволете ми още да ви помоля една християнска длъжност, ако ви е възможно, да ма задържите тук без да ма повърнете отново в полоза.
– Бъдете спокойни, ми отговори той, ще гледам да извърша това, което мога.
Под един добър режим на една добра храна, за няколко дни аз можах да се поправя съвършено. При сичко, че бях напълно добре, докторът има добрината да ма държи под негово наблюдение, което се продължи повече от три месеца.

Болните от другите стаи, като съзряха, че заптието го няма, начнаха да дохождат при мене; начнах и аз да ходя при тях, с други думи станах и аз еднообразен с тях – нещо което, в друго едно време, аз считах като унижение да имам съобщение с подобни хора, сега същото нещо ми правеше удоволствие: обстоятелствата изменяват человека; те показват какъв е той, е казал великий Наполеон.

Тъй или инак, през месец август (05.09.1874), благополучно пристигнахме в Диар-Бекир дето незабавно ни отведоха в затвора, в който прекарахме почти един месец между разни фази на наказания. Затворът се състоеше от една дълга стая на земята, в която се нахождаше връз една страна нужника, още и сички затворници без разлика, без да могат нейде да излезат, за да променат въздуха. Мръсно до немай-каде; отвън не се задашаше. Додето дишахме чист въздух като пътувахме, изведнъж влязохме между едни голи, боси и въшкави хора. Мръсотията беше неизказана и несгодностите несносни: въшки, бълхи, комари, скорпии и сякакви още други гадини ако кажа няма да излъжа, че се намираха. Един от другарите – Брайко, в три, четири дни се поду тъй в лицето, дето едвам можеше да гледа. При тези несгодни удобства, трябваше още да се пазим и да не ни украдат туземците.

Септемвриа, октомвриа се изминаха и ноемвриа начна без да се яви някакво решително известие относително нашето определено положение. Под такава неизвестност както бехме, то подир половината на последниа този месец, ето, една нощ по среднощ, заптиетата дохаждат, разбуждат ни и ни казват: „Хайде, ставайте, събирайте си дрехите, че ще вървим”. За каде? Никой не зная да ни каже.

Следва песента Сърдечен зов

 

ДИАРБЕКИРСКИ ЗАТВОРНИК

Доведоха ни добитъци, натоварихме си едно друго и се качихме. Тръгнахме, портите на калето се отвориха и излязохме вън от града. Времето беше мрачно, облачно и влажно като порунтяваше едни ситен дъжд. На каде отиваме и колко души сме, не беше възможно да се видим и узнаеме; няколко часа като вървяхме, без никакъв глас да се издаде из между ни, ето че хвана да се разсъмнува. Като се добре развидели, видяхме се, че сме изцело синца, и че шест заптиета и един юзбашия ни придружават да ни вардят да не би да избегнем. Като разбрахме, че наверно ни карат някъде, сърцата ни се постоплиха и добиха кураж като видяхме, че животът ни няма да пострада. Начнахме да разговаряме с нашите пазачи на които юзбашията попитан, ни каза, че ни отвеждат в един друг град на има Мардин, далеч от Диар-Бекир 20 часа.

Вечерта преспахме на едно село и на утринта по мръкнало пристигнахме в Мардин (15.11.1875 г). Гражданите като се известиха, че аз съм лекар, като нов, начнаха да ме викат и да прибягват за помощ към моето занятие. В кратко време аз се поправих до нейде финанциално, дето можах да излеза и на частно-особено жилище. С една дума град Мардин, в едно кратко време, беше станал за мене като едно второ отечество. … Появява се чума от към Багдат, нужно беше да се устрои карантинен пост и да се постави един лекар управител; при сичко, че бех заточеник, от всеки друг, предпочетоха мен да назначат за главен управител със 700 гроша месечно. Нещо, което у нас, ако и еднородци, не може да бъде.ще кажа, че моето завидно положение в една чужда страна разбуди и развълнува страстите на моите другари. Те, вместо да се радват на моя напредък, повдигнаха се и подадоха прошение против моето свободно ходение. С което нищо като не направиха, начнаха да ми произвеждат такива пакости, които бяха срам и позор, и за които ми е отвратително даже да говоря. И кой? Тези, които аз до вчера подпомагах във всяко отношение. Тъй, аз бях принуден да дружа с туземците отколкото с тези, с които съдбата ми беше свързана,

Действително щом Плевен падна и русите слязоха в Цариград; не подир дълго време през пролетта, дойде известие, че имаме позволение да си отидем. Тъй като пожелахме да минем през Александрия, а не през Самсун, и като пътя беше някак си опасен, то поискахме две заптиета да ни придружат; това наше желание се уважи. Щом пристигнахме благополучно до морето, то от там, даром с един руски параход се отведохме в Цариград.

Димитър Сотиров си спомня:
– Още когато бил в Диарбекир, каза ни г. Дънов, той взел решение да посвети целия свой живот в служба на Бога. Затова, когато излазя от затвора и заживява в свободна България, той не закъснява да работи както е могъл за доброто на народа.

Години след това Учителят споделя ( Трите единици / Трите единици, ООК , София, 15.1.1941 г) пред приятели:
„Д-р Миркович ми казваше как доброто може да …(даде сила на)… един от затворниците. Един голям такъв камък отделя (той), взема камъка, с пръста го повдига. Като го чукна с пръста – (успява) да го разчупи. Имаш една голяма мъчнотия. Чукнеш така – тя се разчупи. Чрез Волята Божия ще премахнем мъчнотиите на физическото поле. Чрез Царството Божие ще премахнем мъчнотиите в духовния свят. Чрез Името Божие ще премахнем мъчнотиите в нашия ум. Да се освети Името Божие – да си помогнем на ума. Да дойде Царството Божие – да помогнем на сърцето. Да дойде Волята Божия – да помогнем на тялото. Казвам: това е велика задача, която хората имат сега. Когато всинца започнем така да слугуваме, ние сме вече в новата епоха.

Д-р Миркович е спазвал с течение на десетилетия седмичен пост. Според данните на г. Пастърмаджиев, тоя ден е бил сряда, същият ден, чиято вечер са правили своите спиритически сеанси.

Следа песента Благословен Господ

 

ПЪРВИЯТ СЪБОР НА ВЕРИГАТА

В 1900 г. Учителят вече встъпва на обществена деятелност и тогава свиква първия събор на Бялото Братство във Варна.

Тримата добри приятели и съмишленици д-р Георги Миркович от Сливен и Пеню Киров, заедно Тодор Стоименов от Бургас, получават лична покана да вземат участие в първия събор на това движение. Поканата е изживяна със свещен трепет. Уговарят се за пътуването.
Д-р Миркович тръгва от Сливен за Варна с влак, а Пеню Киров и Тодор Стоименов решават от Бургас за Варна да пътуват пеш.
Дългият над 120 километра път те изминават с повишено самочувствие на призвани апостоли. Мисълта, че отиват на събор, организиран от УЧИТЕЛЯ вдъхновява двамата добри приятели, които като първите християни преживяват перипетиите на едно пътуване, което не е лишено от изненадите на своето време.
Това най-малко е смущавало Пеню Киров, който похлопвал за нощувка там, където нашепването му е подсказвало. Нещо повече, този глас, който ясно е звучал в неговото ухо, е сочел и пътеките, по които е трябвало да минат, нощните светлини на къщите, към които трябва да приближат и да потърсят заслон, овчарите, с които трябва да поговорят, от кои поточета вода да пият, през кои населени места да минат и пр.
Това пътуване е цяла школа, особено за най-младия – Тодор Стоименов, който рядко е напущал града. Малко преди Варна, на около 15 километра, горещината и неподходящото шаечно облекло оказва своето влияние за такъв тежък и изморителен път.
Пеню Киров спира на една рекичка, за да поотпочине и се поосвежи и помолва Тодор Стоименов, който видимо е бил по-малко изморен – да продължи, защото пред града ще бъде посрещнат от д-р Миркович. Не без изненада и въпроси от страна на доктора е станала срещата извън града. С шеговит тон Тодор Стоименов е разказал за настъпилата преумора на Пеню Киров.
А в града, в избрания дом, УЧИТЕЛЯТ сърдечно посреща Тодор Стоименов, който побързал да сподели преживяните моменти на това необичайно за него пътуване, покрай китното Черноморие. Късно през вечерните часове на същия ден и Пеню Киров е посрещнат с весело настроение. На следващия ден почва събора. УЧИТЕЛЯТ и д-р Миркович са се погрижили да подредят „салона” -– една по-голяма стая и да я изпълнят с много столове.
На уреченият час тримата заемат своите места. Сегиз-тогиз погледът им се спира към вратата, откъдето очакват да се появят останалите поканени съборяни. За тяхна изненада вратата се отваря, влиза УЧИТЕЛЯТ с Библия под ръка, застава до застланата с бяла покривка маса и поканва присъстващите към изпълнение на съборната програма.
За тези часове, Тодор Стоименов разправя:
– Слушах Божественото Слово, радвах се на настъпилия мир в душата ми, усещах подем на духът си. Ликувах. И все пак често ме спохождаше мисълта – къде са останалите съборяни, защо не са пристигнали навреме! Изглежда, че УЧИТЕЛЯТ долови моята мисъл и в заключение на своето слово каза:-
„Действително сега сте трима, но ще станете мнозина. Салонът не е празен. Столовете са заети от голямо мнозинство от посетители от невидимите светове. Днес е нашият първи събор в България. Сега сте трима, но ще бъдете хиляди!“

От тогава съборът всяка година ставаше във Варна и после в Бургас, а след 1909 година съборът се премести във В. Търново и трая до 1925 година включително. От тогава съборът се премести в София, а движението се превърна на международно.

В продължение на 50 години деятелност Учителят е държал 7,000 беседи, които правят около 600 тома. Може да се каже, че той има най-голямото творчество в света. Освен това Учителят е оставил много разговори, било след всяка беседа, било частно, било на екскурзии по планините и пр.

ТОМ 4 39. СПОМЕНИ ЗА ПЪРВИЯТ СЪБОР, РАЗКАЗАНИ ОТ БРАТ ТОДОР СТОИМЕНОВ

Следва песента Време е да вървим

СЪБОРИТЕ НА ВЕРИГАТА И УЧИТЕЛЯТ ЗА МИРКОВИЧ

Първите години Веригата развива усилена дейност.

Събират се вечерно време около една елипсовидна маса и провеждат сеанси под ръководството на доктор Миркович и Пеньо Киров в присъствието на Петър Дънов, който е седял в средата на масата. Викат различни духове, за да им кажат някои интересуващи ги неща и придобият точно знание за миналото. Душа и тяло на тия събрания е господин Дънов, който с присъствието си насочва и респектира дейността на Веригата. Той дава формули, задачи и начини за работа за постигане на духовно сближаване с невидимите същества.

При едно вечерно събрание, около масата му задават въпроса кой е ТОЙ, Тогава господин Дънов, както са го наричали до 1915 г. им казва: „Заключете врата и проверете дали е заключена”. Те заключват вратата и проверяват. След малко той изчезва от стола, на който седи, и гласът му се чува в коридора зад споменатата заключена врата. Казва им пак да проверят дали е заключена вратата. Те проверяват и след няколко минути Той се явява пак на стола, на който е бил. Казва им: „Проверете пак дали е заключена вратата.” Те проверяват и виждат, че вратата е заключена.

Тогава господин Дънов им казва: „Аз съм този, който може да минава през заключени врати.”

А в една беседа (Единият лев, ООК , София, 30.10.1935 г.), споделя:

Доктор Миркович имаше едни хапове от една американска трева. Още имам една кутия от тях. Той ги даваше цели. И който имаше запичане, като вземеше от хаповете, се оправяше. Аз взех и разделих хаповете на 4 части, после на 8 части и после на 16 части. Д-р Миркович даде на своя пациент по един цял хап, пък аз на друг пациент дадох по 1/16 част. Казвам му: Твоят начин е алопатичен, а моят е хомеопатичен. И двамата пациенти имаха резултат от хаповете. Д-р Миркович казваше: “Божа работа е. Духовете го правят.” Той винаги казваше: “Духовете го правят”, научно не го обясняваше. Беше учен човек, но като дойде до някои работи, казваше: “Духовете го правят.” Под “духовете” той разбираше Разумното в света. Значи и малкото хапче помага, когато се намеси Разумното в света. Той се подсмиваше и ми казваше: “Моите духове, с които аз си служа, са по-невежи, а твоите духове са по-учени, затова като даваш малко хапче, пак действа.” Така че законът е следният, аз го обяснявам малко научно: Ти можеш да запалиш огън с една лопата въглища, а можеш да го запалиш и с една кибритена клечка, и ще имаш същите резултати. Ако дървата са сухи, като драснеш с клечката, веднага ще се разгори огънят, ако са влажни, трябва да туриш голям огън и да духаш, за да се разгори. Зависи от условията, при които си. Значи не е многото, което помага, но малкото, Божественото, като го направиш навреме, ще имаш резултат.

Следва песента Сила Жива – Скръбта си ти кажи

ГЛАСЪТ НА Д-Р МИРКОВИЧ ОТ НЕВИДИМИЯ СВЯТ

14 август 1906 г., понеделник, Варна

В 10 часа сутринта се яви Д-р Георги Миркович, починал в Сливен миналата година, наскоро подир събора. В годишното ни събрание, и чрез г. Д. (Петър Дънов) ни каза:

– Вие сте в този свят, наречен от вас физически, аз съм сега в света, наречен от вас астрален. Може би ще ви интересуват много неща, да знаете от този свят, но право да си кажа и аз съм тук в чудо.
Нещата и работите тук аз ги не намерих така, както очаквах. Пред мен е един свят с много по-голяма земя и обширно небе, с много по-ярко слънце и безбройни звезди в пространството. Те се така въртят и обикалят както във вашия свят. Може би криво ще ме разберете, като казвам, че се въртят и заобикалят, понеже и аз не зная как да ви кажа. Казвам така, защото така го виждам, така ми се струва.
Тук световете се движат направо, наляво и надясно, на три посоки.
Представете си едно колело, което се движи към изток, към ляво и дясно и пак отива на изток. А знаете ли кое е това колело: То е живота. Но ако речете към юг да се движите и към север да се движите, все към изток ще отидите и този изток е нагоре. Този изток е тук нашия Бог.
Аз се старах, когато бях на земята, да направя много работи, много работи и големи работи, но съм пропуснал една от най-важните.
Знаете ли коя е тази най-важна работа? Да обичаш Господа.
Но знаете ли как може да се обича Господ? Вие много пъти сте го чели.
Аз видях тук, че не съм обичал всичките хора еднакво, а ето где е моята погрешка.
Да любиш Бога, значи, да любиш всичките Негови създания, всичките Негови неща.
Да любиш значи, да слугуваш.
Това сега познах. В моя живот имаше една голяма погрешка, аз бях едър в големите работи, а извънредно скъперник в малките. Много пъти за малки неща съм се циганил. Като говоря за тези малки работи, те са биле все парични работи.
Даже сега мога да ви процитирам един мой случай, за 75 лева бях дигнал една цяла гюрюлтия и бях го направил цял Източен въпрос, който ми коствува и живота. С това станах причина списанието „Виделина” да изгуби своето достойнство в небето.
Аз си правя една приятелска изповед, понеже виждам сега че няма нищо скрито и покрито. Нещата са скрити само в тъмнината.
После друга една моя погрешка бе, че съм обещавал много работи, които не съм изпълнявал, и не съм стоял на обещанията си.
Сега, разбира се, аз не съжелявам за тези неща, понеже уча една нова опитност. Аз не плача за това, но се радвам, че те са дошле да ме научат как да живея. Не мислете, че да се живее е много мъчно нещо, то е най-лесната работа, най-лесното нещо.
Добре, имайте пред вид, че вие сте една спица в колелото. Не се иска от вас да живеете, защото ще живеете, искате, не искате. Сега в духовния живот, като се скъса една спица, не се разваля цялото колело, а колелото върви и спицата се прави.
Аз зная, че вие се интересувате за мене. Вие мислите, че аз като съм тук, та зная всичко, но аз съм толкова невежа, колкото и вие.
Зная, че ще ме запитате, колко време има да стоя в тоя свят. Вие на земята знаете ли колко може да живеете? Само си предполагате. Така и аз, ако река колко ще стоя, ще бъде такова едно предположение.
Разбира се аз не искам да бягам от този свят така скоро, едва съм се родил в него, аз съм едно бебе в него. За мене тук се грижат така, както за вас се грижат на земята.
Трябва да порастна, да уякна, да усвоя тукашния език и начин на живеене. Да позабогатея малко. Не мислете, че съм напуснал мисълта за богатството. Вие можете да мислите, че тук съм в някой манастир на изправление. Колко сте заблудени! Действително, аз съм тука на изправление, но така както хората се изправят на земята.
Сега ме хранят, после ще почнат да ме учат и като ме възпитат, ще ме пуснат да вървя или нагоре или на долу. Нагоре към по-висшите светове, надолу към земята, но както и да е, дали нагоре или надолу, приятно ми е, че това е една работа, която трябва да върша, защото си научих добрия урок, че в послушанието е живота.

Учителят Дънов напомня (Трите зрънца, МОК , София, 20.2.1927 г.):

Има една книжка от д-р Миркович за духа на Виктор Юго. Колко знаменит бил тук, на Земята, а там бил много обикновен. Той сам говори за себе си. Защото мащабът в другия свят е други.

Следва песента Сине мой, пази живота

 

ПРОДЪЛЖАВА ГЛАСЪТ НА Д-Р МИРКОВИЧ ОТ НЕВИДИМИЯ СВЯТ

14 август 1906 г., понеделник, Варна

В 10 часа сутринта се яви Д-р Георги Миркович, починал в Сливен миналата година, наскоро подир събора. В годишното ни събрание, и чрез г. Д. (Петър Дънов) ни каза:

– Тук в този живот има чудесни наредби. Не вашия живот разбирайте. Сега ако се впусна да ви описвам, не би постигнало време. Но ще ви кажа само тази история, че в този свят ядат по-малко, а мислят повече, говорят по-малко, работят повече, четат по-малко, учат повече. Видите ли, четене и учене не е едно и също нещо. И ако тук не работеха, горко щеше да бъде за вас, защото всичката груба материя тук я преработват, за да ви я повърнат назад.
Представете си материя, като празни, нечисти шишета, омацани извън и из вътре. Като празни съдове, и тия съдове трябва да се опразнят, омият и напълнят, да се запечатат и ви се изпратят назад. А това, което вътре се туря, е това, което вие наричате елексир на живота. Тези шишенца вие като ги поразпечатите и като си пометните и подръпнете, ставате весели и всичкия ваш махмурлук ви напуща за всякога. Не за всякога, но ви напуща временно, защото махмурлука ви нали иде когато шишенцата са изпразнени.
Вие ще ме извините за такова грубо сравнение. Може, ако намерите друга по-добра дума да я замените.. Аз ще ви кажа само това, че тук хората са по-учтиви, по-благородни, по-умни, по-мъдри, готови да услужат. Градовете не са както вашите градове. Има по-малко кражби. Но тук е само едно сравнение. Градовете са по-добре уредени. Къщите са под план, улиците под план, имат добри училища. Децата им са добре облечени, на митингите тук не се бият. Православни, протестанти, католици не се гонят, мохамеданите не колят гяурите.
Значи, както виждате от това, което ви казвам, хората тук имат по-голям страх и любов към Бога, колкото на земята.
Сега вие ще ми попитате, дали искам да дойда на земята. По мое собствено желание никога не бих дошъл, освен ако ме проводят..
Сега в нашия свят тук стават големи приготовления: тук се готви един поход, едно нашествие на вашата земя, защото вие сте хора, които от добро не разбирате. Разбира се, аз не съм в това число които ще дойдат да нашествуват земята; но сега не искам да мислите, че тези които ще дойдат, те ще ви ограбят. Тукашните хора, такива работи не правят.

Някой измежду нас: – Как ли обядват там? Дали би ни разправил как ядат?)
– Няма нужда да ви разправям как ние обядваме.
(Гласове измежду нас: – Ние желаем, желаем, да ни разправите как обядвате.)
– Обед, обед е вече, не мога да стоя нито минута повече.

Следва песента Небето се отваря

 

НА СЛЕДВАЩИЯ ДЕН ПРОДЪЛЖАВА ГЛАСЪТ НА Д-Р МИРКОВИЧ ОТ НЕВИДИМИЯ СВЯТ

15 август 1906 г., вторник, Варна.

В 9½ ч. сутринта на ново се яви духът на Д-р Миркович, който на ново започна: Добър ви ден, приятели! След всяка работа и почивка, и след всяка почивка и работа. Както виждате аз вече се нахраних и съм готов да ви говоря пак.

Храната в живота може да е трояка: физическа, умственна и духовна. И вчера, когато ви казах, че отивам да обядвам, вие сте си помислили, че както вие правите по обикновенно, както и аз съм правил, когато бях на земята.
Тук човеците се хранят по особен начин; храната я приемат така както въздуха. Затова само са и по-свободни да се занимават с Истинната. На земята когато бях, мислех само да работя и печеля пари, да придобия слава между хората, да ги морализирам, да им лекувам телата, а понякога се месех и в политически работи. Така съм разбирал, така съм вършил. Сега разбирам другояче и върша другояче.
Аз помня онзи момент на своето преминаване от земята към астралния свят. Колко мъка усещах докато се разделя от земята, но еднаж като се освободих от материалните връзки, видях, че живота не престава. Няма защо да се боя, а само да разбера, че тук още не мога да се преспособа на условията на живота.
Може би ще ме попитате от кога съм станал такъв дълбок мъдрец, защото когато бях на земята, бях малко шегаджия. Но това, което ви говоря не е мое. Колкото цигулката има заслуга в себе си като инструмент, толкова и аз в себе си. Не искам да мислите, че нямам никаква заслуга, защото, ако тези инструменти не са натегнати не биха свирили.
Вие виждате, аз не говоря така логично, защото логика не съм учил още тук, па и грамматиката ми е малко счупена, но времето ще изправи всичко. Да, и тук имаме време. Има време, защото и ние пътуваме на някъде. Пътуваме и нашите разходки са доста приятни, понеже имаме по-добри каруци, отколкото вие. И така разликата между нас и вас, и между вашия свят и нашия, седи в това, каквото е между Африканците и Белите, защото напредъка в света може да се дели двояко: може да бъде външен и вътрешен. По външному нашия свят стои много високо от вашия; по вътрешному разликата е много малка.
Тодор Бъчваров прочита записания монолог и пита: дум: – Тези думи Ваши ли са: … (чете думите) – Ваши ли са тези думи?
– То е все таки да се пита цигулката, когато свири, дали гласа е неин. Да, тези думи чрез мен се дадоха. Аз искам да ви предупредя, да не правите капитал от моите думи. Капитални думи са само Божиите.
В света няма илюзии. Сенките са само криво схващане на нещата. Илюзиите са тоже действителности, а само относителното. Аз съм същия Георги какъвто бях на земята, без никакво променение. Единственото нещо, което съм претърпял е, че съм по-лек и по-малко тежа.
Димитър Голов се обажда закачливо:
– И че не можеш да ядеш с нас риба.
– Вярно.
Тодор Бъчваров пита:
– Виждате ли там някои от видните спирити, като Аксаков и други?
– Да обещаваш да изплащаш полици е много трудно. Всичките тук са все бебета.
Отново Т. Бъчваров:
– Но те не интересуват ли се за спиритическото дело на земята, за което те са мъдреци?
– Интересуват се.

За заминалите Учителят Дънов говори в една от беседите (Най-разумният акт, ООК , София, 23.6.1943 г.-):

Когато мислите за някой ваш умрял, питате къде е. Във вас, във вашия ум. Казва някой, казва: „На кое място?” Мисли, че е далеч, пък той е при вас. “Бог не е Бог на мъртвите, но на живите”. Единственият човек – всякога като мисля – той има разположение, той е доктор Миркович. За него като мисля, виждам го весел, никак не съжалява, че е заминал. Единственият човек, който ми е казал: “Я ми кажи кога ще умра?” – “Не ти трябва”. – “Кажи ми, аз искам да зная”. Казвам: “Не ти трябва да ти казвам, ще разбереш другояче”. Най-после казах му кога ще умре и той – като че ли го попарих с вода. Сега и на вас не искам да ви казвам. Този е стар начин. Не искам да ви казвам кога ще умрете, мога да ви кажа кога ще живеете. Някой дошъл и казва: “Кога ще умра?” Това не е знание. Аз всякога мога да ударя едно шише и да го счупя, то е смърт. Но да направя едно шише, да го опека, да му дам живот, това е друг въпрос. Да предсказвам смъртта на хората, не е лесна работа, но да предсказвам живота, то е смисъл.

Искам всички да станете пророци, да пророкувате за Любовта, за Знанието, за Свободата.

За живота, за здравето, за богатството – за всички хубави работи да можете да пророкувате и да можете да пеете най-хубавите песни. Някой като пее, пее по Любов.

Следва песента Поздрав на Учителя

Купете си том от поредицата и започнете пътешествието в света на Школата!

Чуйте разкази от първо лице за Школата, събитията и пророчествата на Учителя

Имате инфромация за архив свързан с Школата? Свържете се с нас! Нека го издадем!

Абонирайте се!

Запишете се за новините в сайта