СЦЕНАРИЙ НА КОНЦЕРТ-РЕЦИТАЛА:

„БЕЛИТЕ ПТИЦИ И БОЖИЯТА ПРАВДА“

1 част:

БЯЛОТО БРАТСТВО И НЕГОВОТО ЯТО БЕЛИ ПТИЦИ ПРЕЗ ВЕКОВЕТЕ

 

Разказва Мария Тодорова (из том 1 поредицата „Изгревът…“)

Братството беше излязло на екскурзия на Витоша – една от редовните екскурзии, когато тръгвахме много рано от „Изгрева“ и дочаквахме изгрева на слънцето някъде в подножието на Витоша.

Учителят се огледа и пожела да седне до една от тези купи сено. Сложиха Му одеало на земята – на тревата – и Той седна и се облегна на купата сено. Учителят обичаше като седне, да се облегне – или на дърво, или на скала. На Бивака на Витоша Учителят си опираше гърба на една скала, като около нея бяха направили защитен вал от големи камъни срещу ветровете. При други излети в планината, когато имаше подходяща обстановка, Учителят не изпускаше случая да се облегне на някое дърво или на някоя скала. Смисълът беше тук друг, а не че искаше да се облегне и да си почине. Обикновено Той се облягаше и с това използуваше един метод да се разтовари, да се свърже чрез тези неодушевени, но живи за Него предмети, с други светове. Много пъти ни е давал упражнения как при тягостно състояние да си облегнем гърбовете на големи дървета или на скали, огрени от слънцето.

Та сега Учителят се беше облегнал на купата със сено. Пред него сестрите Му постлаха една бяла кърпа от сукно и Му сложиха малка закуска.

Бяхме насядали по групи, пръснати на десетина метра една от друга и, с онези бели кърпи постлани пред тях, с онези бели одежди, с онези бели шапки с големи периферии на сестрите и бели шапки и кърпи по главите на братята, приличахме на ято бели птици, току-що накацали на поляната. Та нали Учителят много пъти е оприличавал Бялото Братство на ято бели птици, които прелитат от страна в страна, прераждат се от държава в държава, но се събират винаги на едно място – в една страна, където и когато идва Великият Учител. Ето, тази страна беше сега България. И това ято бели птици бе насядало пред Учителя и се беше разположило с тези бели одежди, шапки и кърпи, по цялата поляна.

Оглеждах цялата обстановка, радвах се, но знаех, че тази моя радост няма да трае дълго време, тук, на тази ливада. При всички случаи, след като извадехме от раниците си онова, което носехме, всяка сестра изваждаше и някой сладкиш или нещо, приготвено специално за излета и поднасяше на Учителя.

Аз изчаках края, защото бях свикнала, когато поднасях нещо на Учителя, да използувам случая и да Го запитам за онова, което ме вълнуваше в момента.

Аз исках да споделя онова, което бях видяла на тази поляна – че картината ми напомня на ято бели птици, кацнали на отдих на зелената морава. Това така ме бе възвисило и пренесло в един друг свят, че преживявах една особена радост в себе си.

Дойде моят ред, аз станах и отидох при Него. Поднесох Му сладкиша. Той се усмихна, благодари и тогава реших да споделя с Него възторга си от ятото бели птици на Братството, прелетяло през вековете.

„Учителю, виждате ли как цялото Братство се е разположило на полянката като ято бели птици, които са дошли от вековете – ято бели птици на Бялото Братство?“

Учителят изгледа полянката и ятото бели, огледа и мен и ми каза да отида там при тях и да направим обща молитва, да се молим.

Отидох и нареждането на Учителя беше изпълнено. Започнахме да се молим – молитва след молитва – от онези, които Учителят ни беше дал. След това Учителят ме извика с ръка при Себе Си, а останалите братя и сестри ги остави да се молят. Приближих се до Него и Той ми заговори направо:

„Навремето при Христа имаше 722 ученика и Го напуснаха всичките, и останаха 72 човека. Но и тези Го напуснаха и останаха само 13 човека. И един от тези Го предаде.“

Учителят спря за малко и продължи със съвсем друг, строг тон: „Ти смяташ ли, че сега ще бъде по-иначе?“

Нещо в мен се завъртя, завъртя се земята около мен и в мен – като че ли цялото това ято бели птици, накацали и по поляната, разпериха крилете си, дигнаха се, отлетяха 2 000 години назад и кацнаха пред нозете на Христа. През това време, докато ятото бели птици летеше назад през вековете, за да достигне времето на Христа, непрекъснато в ушите ми се носеха същите тези думи: „Нима мислиш, че сега няма да бъде същото? Мислите ли, че сега ще бъде другояче?“

С тези думи на Учителя аз се прибрах и седнах пред моята разстлана бяла кърпа от сукно. Седнах на тревата до бялата кърпа. И аз станах една от тези бели птици на това бяло ято, кацнало при нозете на Всемировия Учител – Беинса Дуно. Чувствувах, че съм едно с тях, но виждах как някой изсичаше с длето и чук – издълбаваше в съзнанието ми тези думи на Учителя, за да не бъдат забравени и да се помнят во веки веков.

Следва песента: НА БЕЛИЯ ЦВЯТ

 

„ТИ СМЯТАШ ЛИ, ЧЕ СЕГА ЩЕ БЪДЕ ПО-ИНАЧЕ?“

 

Разказва Мария Тодорова. (из том 1 поредицата „Изгревът…“)

Минаха години, Учителят си замина. Минаха още години. Думите на Учителя се сбъднаха. Едни напуснаха „Изгрева“, други се съблазниха в света и останаха там.

Но останаха все пак една дузина, които трябваше да устоят. И ако днес, утре или вдругиден вие можете да се доберете до Словото на Учителя, до песните на Учителя и до Паневритмията на Учителя, това се дължи на онези, които устояха и бяха верни на Учителя до края на живота си.

А думите на Учителя „Ти смяташ ли, че сега ще бъде по-иначе?“ винаги бяха в мен и с мен и те ми отваряха очите за всичко, което ставаше в Школата Му. Нещата бяха ясни и категорични. Но времената и събитията бяха такива, че трябваше да се изпълни всичко онова, предречено от Всемировия Учител. И то се изпълни до края точно и както трябва!

Споменах, че през времето на Учителя онова, което Той каза на възрастните приятели – те не го изпълниха. Онези, които се занимаваха с политика – и те не изпълниха думите Му. Единствено военните, братята – офицери, изпълниха думите на Учителя, защото знаеха, че те са за тях като военна заповед.

Онова, което беше наредил Учителят да се направи след Неговото заминаване, не бе спазено.

Други се обявиха след заминаването на Учителя срещу Братството и срещу Школата. Имаше и такива, които се стремяха да обсебят и присвоят средствата на Учителя, които бе оставил за Братството. Бяха се създали много групи и настана брожение. Накрая се дойде до процеса от 1957/58 година. Борис Николов, като председател на Братския съвет, бе задържан под следствие девет месеца и заедно с Жечо Панайотов бе осъден на четиринадесет години затвор, от които пролежаха четири години и бяха освободени на 1 януари 1963 година.

По време на следствието аз отидох при един комунист – от онези идейни комунисти, които се укриваха на „Изгрева“. 1957 година той заемаше голям държавен пост. Аз отидох при него, той ме прие, позна ме и след като разбра, че съм дошла да търся помощ за Братството и Борис Николов, ми каза следното:

„Слушай какво, ти не си малка и трябва да разбереш това добре. Имаме нареждане от най-високо място да ограничим църквите и да ликвидираме всички религиозни секти и движения. Затова сте преследвани и вие сега, понеже за нас вие сте една религиозна секта.“

Аз се втрещих, ококорих се и без да искам му казах: „Ние не сме религиозна секта. Ние сме окултна школа. И това вие знаете много добре.“ А този висш чиновник и сановник на новата държава каза:

„Вие сте религиозна секта и като такава членувате заедно с всички религиозни секти и с всички църкви в Комитета по вероизповеданията.

Ако бяхте Окултна Школа, вашето място щеше да бъде в Българска академия на науките и щяхте да фигурирате там. Ако бяхте там, нещата щяха да бъдат поставени по-иначе. Но сега сте в Комитета по вероизповеданията, за нас сте религиозна секта и ние имаме решение да се справим един път завинаги с религиозните секти и движения. А сега си отивай и запомни това. И няма да споменаваш името ми никому, защото аз ти отворих очите и ти казах истината. Това го направих, защото съм ял вашия хляб на „Изгрева“ и все нещо от думите на Учителя Петър Дънов е останало у мен.“

Аз се разплаках и викнах: „Прости ми, Учителю, че от Твоята Школа ние направихме секта и влезнахме в кюпа на Комитета по вероизповеданията„. Онзи висш чиновник ме наблюдаваше с жив интерес и накрая вежливо ме изпроводи до вратата. Аз вървях, тътрех се съкрушена телом и духом.

Отивам на „Изгрева“ право при Боян Боев. Разправям му всичко. Брат Боев мълчи. По едно време казва: „Мария, по този въпрос – никому нито дума. Защото никой не знае истината и ще ни разкъсат.“ Беше дошло това време „Изгревът“ да бъде разкъсан и унищожен.

Аз си тръгвам за моя малък дом, спирам пред вратника и го наблюдавам отдалече. Тук много пъти е отсядал Учителят и е преспивал у дома. Аз съм сама. В мен звучат думите Му: „Ти смяташ ли, че сега ще бъде по-иначе?“ Аз съм свидетелка, че това се сбъдна. Амин!

Следва песента: Сърдечен зов

КЪДЕ Е ВСЕМИРНОТО БЯЛО БРАТСТВО.

 

Из Словото: И ПИШЕШЕ НА ЗЕМЯТА. Неделни беседи, София, 22 Февруари 1925 г., Неделя, 10:00 ч., 7ма серия;

Нѣкои казватъ, че Бѣлото Братство е въ България. Голѣма честъ е направило то на България, ако мислитѣ, че то е тукъ. Всемирното Бѣло Братство не може да избере единъ такъвъ малъкъ народъ за свое седалище. То не е избрало нито Англия, нито Франция, нито Германия, нито Русия, другаде си има свое седалище. Единственото нѣщо, което сега сѫществува въ свѣта, то е Всемирното Бѣло Братство. Всички други хора: писатели, свещеници, проповѣдници, философи, всички тѣ сѫ служители на Бѣлото Братство. И културата, правдивостьта въ свѣта се подтикватъ все отъ тѣхната мощна сила, отъ тѣхния мощенъ духъ. Когато Христосъ дойде на земята, тия велики Бѣли Братя, изпратиха отъ небето единъ полкъ ангели, служители тѣхни, да пѣятъ. Слѣдъ тѣхъ дойдоха тия трима мѫдреци, адепти отъ изтокъ, да се поклонятъ на Христа. И тѣ бѣха тѣхни служители. И нѣкои казватъ: Бѣлото Братство въ България не вирѣе.

Българитѣ трѣбва да знаятъ, че свободата имъ е дадена отъ Бѣлото Братство. И ако съгрѣшатъ, Бѣлитѣ Братя ще се разправятъ съ тѣхъ. Нѣма народъ, съ който тѣ да не могатъ да се разправятъ. Нека запомнимъ това нѣщо всички! Това трѣбва да се отпечати въ умоветѣ ви. Бѣлото Братство не е нѣщо видимо, то не е секта, не е църква, то е нѣщо живо, извънъ тѣзи покварени условия, въ които живѣятъ хората. Тъй както живѣятъ хората сега, това, което имаме, това не е братство.

Въ една отъ миналитѣ бесѣди азъ опрѣделихъ: братъ е онзи, който отъ излизането си отъ Бога до връщането си при Бога, прѣзъ всичкитѣ сѫществувания ти е билъ братъ.
Братъ ти е този, който прѣзъ всичкитѣ условия на живота си е бил готовъ да се жертвува за тебе.
Братъ е този, който те е обичалъ, както себе си.

И всичко това го прави не по насилие, но съ великото съзнание на онзи Божественъ Духъ, който живѣе въ душата му. И ако всинца имате такъвъ идеалъ, вие само тогава ще бѫдете ученици и служители на това велико Всемирно Братство.

Сега, нѣкои казватъ: ние можемъ да ви изпѫдимъ отъ България! Ако е въпросъ за изпѫждане, питамъ: кого ще изпѫдите? Тази земя не е българска, тя е на Господа. Земята на англичанитѣ не е английска, тя е на Господа; подъ наемъ, подъ аренда е дадена тя.”

Следва песента: МИСЛИ, право мисли

 

„НАС МОЖЕ ДА НИ ОГРАНИЗИРА САМО ДУХЪТ”

 

Разказва Елена Андреева. Аудио-запис от интервюто на д-р Вергилий Кръстев с една от стенографките до Учителя. Записът е от 1970 година и е публикуван като текст в том 9 от поредицата “Изгревът..”

В.К.: Сега, ще можете ли да ни разкажете онзи случай, когато първите приятели са направили опит за организация и да вмъкнат организационни форми в живота на Братството?

Е.А.: То беше доколкото си спомням 1923 год. Ние бяхме в новия салон [на ул. „Оборище“ № 14], тогава още така го наричахме, щото само 2-3 години бяхме в него. А друго още, чухме, че приятелите говорят, че Братството не е организирано, че всеки си прави каквото иска, че няма ред, че трябва някаква дисциплина да се въведе и затова решили да предложат в клас на Учителя да стане като организация братството. Това го бях чула преди да почне класа. Добре, ама чакахме Учителят да дойде, чакахме и вместо Учителя да дойде донесоха едно писмо със следното съдържание:

Когато Любовта царува смут не става.
Когато Мъдростта управлява редът не се нарушава.
Когато Истината грее плода цъфти и зрее.“ [Йаве. Ива. Шела Шалу. София.]

По този начин Той осуети възможността да се повдигнат такива въпроси, а в същото време отговори пък на техният въпрос, който задаваха. Щото организация има вътрешна и външна.

Нашето братство не може да бъде организирано отвън. Туй което аз съм разбрала е следното: Ние можем да се организираме само вътрешно. Ако братята и сестрите работят вътрешно заедно, те ще бъдат в едно състояние хармонично в умовете си и ще се разбират. И тогава няма нужда от външни форми, за да ги ограничават и външни правила, а то ще бъде светлината, която имат в съзнанието си. Сред благородството, което са развили над чувствата в себе си, защото всеки един от тях ще иска да изпълнява волята Божия. Отведнъж така, значи те ще бъдат подчинени на Духа. Духът ще ни ръководи. И впоследствие когато сме говорили и с приятели и сега казвам: „Нас може да ни организира само Духът“.

Лично на мене, този отговор на Учителя ми подействува повдигащо, защото това са стари форми, които искаме, за които да се хванем. Значи ще направим устав и ще искаме на членовете да постъпват съгласно точките на устава. На много места са правили опити за устави.

Учителят в такива случаи казваше: „Вие казва, идвате тука и искате да наложите вашето разбиране. Щом казва не ви харесва тука, а светът ви харесва, идете там и там живейте“.

Значи Той правеше един опит с всичките нас, аз не мога да кажа какъв е, нали от висше гледище да го окачествя, но Той беше дошъл да ни научи на нещо ново, което никъде го няма. А пък по този начин ние се връщаме към старите форми. А пък Учителят искаше съвсем ново нещо, искаше от нас да създаде нови хора. Щото това, което Той ни говореше е за ученика и за новия човек. То не е в пълна хармония с нас, то е повече.

В.К.: По-висша форма. На едно място Учителят казва така: „Ние не сме дошли да правиме църква“. На друго място казва: „Ние няма да правим от Новото Учение религия“. В една беседа разглежда религиозно съзнание и духовно съзнание.

Е.А.: Да, определено. Даже Учителят каза друго нещо: „Ако от моето учение направите религия, аз ще я разруша“. Даже така е казал. Аз съм чула от Него. Учителят не беше за формата, Той беше всеки един от нас да обърне съзнанието си, ума си, сърцето си, тялото си, душата си, духът си и с всичката си сила към Бога. С една любов към Бога, с едно чистосърдечие вътрешно и в това състояние каквото той получи да прави, да го прави. И затуй веднъж Той казваше: „Често пъти мислете за Бога, всякога мислете за Бога“. И даже ни е давал още в първите години в класовете задача по пет минути сутрин, обед и вечер да мислим за Бога. Така казва, както вий си Го представяте. Както вие Го разбирате, така си мислете за Бога. (чуйте и прочетете пълния запис на Елена Андреева в аудио-архива „Изгревът…говори“ Елена Андреева 2D)

Следва песента: „ПИСМОТО“

 

„КАК МОЖЕ ОБЩЕСТВО БЕЗ УСТАВ?“

Разказва Георги Събев. (из том 10 от поредицата „Изгревът…“)

 

Сега друг един случай мога да ви разкажа, пак за един военен. На това пък аз лично съм присъствал. Един военен, капитан ли беше, какъв чин беше, то тия чинове аз не мога да ги различавам, беше застанал, вади бележника и пише. Ама предварително пита: „Братството има ли устав?“ Някого другиго попита. – „Няма устав.“ – „Как може общество без устав?“ Вади бележника си, Учителят говори и той записва. Обаче все сентенцията или като закони и правила, като че са членовете на устава. И той го номерира: 1, 2, 3, 4 и Учителят говори и все към него поглежда и той все записва, записва, а аз съм зад рамото му и гледам. По едно време гледам, беше към 11 часа, 176 бяха номерациите. Обаче Учителят продължава, като из фуния, но дава този материал, той най-после се умори, отчаяли се, какво, затвори тефтера, тури го в джоба си и заради туй аз после като го описвам, казвам: „И така уставът на братството остана недописан, защото той е написан в сърцата на хората. „Заверение устава на Братството“, така ще го намериш някъде в книгите.

Из Словото: РАБОТА НА ОКУЛТНИТЕ СИЛИ, ООК, София, 29.4.1923 г.

В Природата всеки един човек е сложен на своето място.

Сега за пример вие, като дохождате тук, всеки гледа да седне на първите редове. Ами кое ви дава право да седнете на първите редове, имате ли билети? Една от главните мъчнотии е, че вие се стараете да поправяте неща, които не се нуждаят от поправяне. Вие искате да сложите ред и порядък на туй общество, когато не се нуждае от ред и порядък.

Това общество си има свой ред и порядък, то си има ръководство от друго място.

Сега вземете за пример защо вие не харесвате туй общество?

Вие казвате: „Какво ще кажат хората, какъв е уставът на това общество?“ Я вижте как е нагласен светът! Ами че какво се нуждае туй общество от устави? Като имат другите общества устави, защо не седите при тях?

Цялата ви грешка е в това, че вие искате, като дойдете тук, да се проявите като в света. Не, тук ще се проявите най-естествено, по Божествено.

Следва песента: „БЕРШИД-БА“

НЕИЗПЪЛНЕНАТА ЗАДАЧА

 

Разказва Тодор Ковачев. (из том 7 от поредицата „Изгревът…“)

Една случка с бай Иван свързана пак с живота на Изгрева и беседите, които изнася Учителят.

В Младежкият клас Учителят давал често задачи, които да ги изпълняват нашите приятели. Една задача например се състояла в следното: в продължение на една седмица никой да не казва на никого никаква лоша дума, никаква обида, никакви груби действия. Изобщо да се стремят колкото и да бъдат предизвикани от външните условия, да намерят начин така да решат нещата, че всичко да мине тихо и кротко и да притиснат личните си чувства.

Бай Иван се стремял да прилага всички задачи дадени от Учителя. След като била дадена тая задача, той решава в себе си да я приложи. Така минават ден след ден и той внимава всичко да върви гладко и успява да потисне всички неприятности, които му поднася съдбата.

Остава последния ден. Било е лятно, топло време. Решил тоя ден да си изпере бельото и другите неща, които имал за пране. В това време когато перял пристига един човек от гората и стои до него. Идва и му казва: „Вие, това общество гдето сте тука събрани четете ли Библията?“ „Четем я“, отговорил бай Иван. „Ами четете ли Евангелието?“ „Четем го.“ „Ами това, което пише в Евангелието изпълнявате ли го?“ Бай Иван му отговорил: „Ами мъчим се да го изпълняваме“. „А ти изпълняваш ли го?“ „И аз се мъча да го изпълнявам.“ И докато бай Иван му дава тоя отговор, този се засилил и като му ударил една плесница, та свят му се завило.

Този човек очаквал, че като го удари от едната страна, както е писано в Евангелието, бай Иван ще се обърне и ще си подложи и другата страна и този да му удари още една плесница. Но бай Иван в тоя момент като му ударил тая плесницата, нито за задачата се сещал, нито за нещо друго, за нищо. Просто станал, понеже бил седнал и като му ударил един ритник в слабините и го повалил на земята. Този човек 15–20 минути не можел да дойде на себе си. След като дошъл на себе си едвам станал и пелтечейки му вика: „Та-та-ка ли из-пъл-нявате Писанията?“ А бай Иван му отговорил: „Ако е за плесниците ще ти дам да ми удариш още една плесница, но за ритниците нищо не е писано“.

Човекът си отива, а бай Иван тогава се сеща за задачата, че в случая задачата от Учителя е провалена и започва да се ядосва защо не е могъл да съобрази, че това е последния ден и че съдбата му поднася това изпитание, за да провери доколко ще изпълни задачата си. Зарязал той прането и започнал да се разхожда напред-назад в двора и разхождайки се в двора, вижда че на полянката се намира Учителят и няколко други наши приятели. Той решава да отиде при Учителя, да се изповяда и да се оплаче, че не е могъл да изпълни задачата си.

Отива при Учителя, Който се обръща към него да го пита какво има. Бай Иван Му разказва случката както е станала. Като я разказал, Учителят се смял и дори с кърпичка си бърсал сълзите, толкова силно се е смял. Успокоил го, че може да си повтори задачата, да я потрети и т.н. Когато иска пак може да си я изпълни.

Но на следващия път, когато има пак лекция след въпросната задача, Учителят Я СПОМЕНАВА

„Ще ви приведа един пример, един стар навик. Знаете какво е казал Христос: „Ако те ударят от едната страна, обърни и другата!“ Вярно ли е? – Вярно. Така казва Христос. Тогава един се обръща и удря една плесница на друг. Последният го ритва. Първият пак му удря една плесница, онзи пак го ритва. Пита: „Защо риташ?“ – Защото няма закон писан за това. Законът е: Ако те ударят от едната страна, обърни и другата, но трябва да знаеш, че с всеки удар идва един ритник. Туй е, което наричат последствие, карма. Кармата е обратния процес на дихармата. Туй, което няма закон, ще се провери.“

Та това е случай, който също така е станал с бай Иван и който след това е намерил приложение и в беседа.

Намерихме беседата на Учителя. Словото е изнесено пред Младежкия окултен клас (14 година), в София на 4 януари 1935 г., петък, 5 ч.с., публикувано под заглавие ПОГРЕШКА И СПЪНКА.

– В: Права обхода и права постъпка. София, ЕТ Дали, 2003;

– В: Философия на трептенията. Младежки окултен клас, година 14 (1934–1935), том 2. София: ИК Алфа-Дар, 2005.

Следва песента: „АИН ФАСИ“

СЪВЕТИ ЗА КОНЯ

Разказва Тодор Ковачев. (из том 7 от поредицата „Изгревът…“)

И така Започва живота на Изгрева. Но няма вода, няма електричество, няма нищо. Учителят подсказал идеята, че долу в Диана бад, някъде, където е сега гарата, в околностите долу около линията може да се направи чешма. И нашите приятели започват да работят, за да се направи тая чешмичка. Между тях е и бай Иван.

Един ден отива да работи само бай Иван. А Учителят, знам от бай Иван, винаги когато е имало общо мероприятие, Той е бил там. Може само с присъствието Си, може само с някакви указания, може с нещо друго, но той е бил там и е давал импулс и тон на работата на приятелите. И бай Иван разказваше, че винаги когато Той е там, просто не се забелязва колко лесно и колко приятно се свършва цялата работа.

И така тоя ден бай Иван само работи и Учителят верен на принципа, който има, макар и един там да работи Той е там и присъства на работата. Става вече привечер и Учителят вика на бай Иван: „Ами трябва да привършваш вече и да си ходим“. Но като казал това и не щеш ли идва един наш приятел и започва да приказва с Учителя. Приказвайки така те бавно се отдалечават от мястото където бай Иван работи. Отдалечавайки се на известно разстояние те се разхождат напред и назад и си приказват. Какво си приказват бай Иван не знае.

След около 1/2 или един час са говорили, този приятел поема за към града и си отива, а Учителят се връща и подал на бай Иван ръка и казал: „Хайде, стига!“ А бай Иван е в трап, там копае. Подава му ръка и го издърпва от трапа. Учителят му казва: „Ти знаеш ли този наш приятел с какво ме занимава досега?“ Бай Иван отговорил: „Не зная, Учителю“. „Ами този наш приятел си харесал един кон“. Бай Иван мисли и казва: „Кон, това трябва да е някакъв символ. Значи този има някаква материална цел“. Така си разсъждава в себе си бай Иван.

„Ти знаеш ли какво иска той?“, продължава Учителят. Бай Иван казва, че не знае. „Ами този наш приятел като харесал коня искал да го пипне и знаеш ли какво го посъветвах аз?“ „Не знам“, отговорил бай Иван. „Ами аз му казах, да пипне коня.“ Иван остава учуден, защо Учителят му дава такъв съвет. Щом ще го пипне значи ще има неприятни последствия. Учителят продължава разговора с въпроси. „А знаеш ли какво ще стане като пипне коня?“ „Не знам“, отговорил бай Иван. „Ами като пипне, казва, коня ще го сложат в дрънголника“. Бай Иван онемял. „И знаеш ли какво ще стане по-нататък?“ „Не знам.“

„Ами той ще си изкара в дрънголника и след това ще го пуснат и ще дойде след това при мене и знаеш ли какво ще ме пита той? Ами ти не знаеше ли, че така ще стане та ми даде такъв съвет? А аз ще му кажа тогава, ами зная. А той ще ме пита, ами като си знаел защо ми даде тоя съвет? Тогава Аз ще му отговаря: ами ти не идваш при мене, за да ме питаш как да избегнеш изкушението, за да нямаш неприятности, а идваш при мене да ме питаш как да избегнеш неприятностите, неприятните последствия от действието, което искаш да направиш. Ето, затова ти дадох тоя отговор“.

Тук Учителят оставя всеки за себе си да решава нещата. Това е един случай уникален в нашето общество, където Учителят решава една дилема сред нашите приятели, че не може човек да иска съвети от природата или от същества от категорията на Учителя как да избегнат неприятностите, лошите последствия от една неправилна постъпка, като знаят, че ще имат лоши последствия, а те искат да избегнат лошите последствия, за да имат добри материални облаги. Такова нещо не може в природата. Учителят казва, че човек трябва да обуздае своя кон. А конят се отнася за човешкия ум. Той е сила, която трябва да се обуздае.

Следва песента: „ОТЧЕ НАШ“

АНТРАКТ

 

 

2 част

 

„ВЕЛИКАТА СИМФОНИЯ НА ТЕМЕНУЖКИТЕ“

Разказва Галилей Величков. (из том 1 поредицата „Изгревът…“)

Отива брат Звездински при Учителя веднъж, след като се е върнал от една своя проповед с приповдигнато настроение и започва направо да говори на висок глас: „Учителю, кога ще излезем по площадите, ще се качим на трибуните и ще говорим и проповядваме Учението на Бялото Братство?“

Цялата тази тирада е казана с гръмовит глас, с подходящи жестове, като че ли той сега ще проповядва и ще въвежда Учителя в Учението на Бялото Братство. Онези приятели, които са до Учителя, се усмихват, едва сдържат смеха си. Учителят го поглежда строго, внимателно го изслушва и много тихо, но отчетливо набляга на всяка своя дума:

„Този метод, за който говориш, го опитахме през вековете и се отказахме от него. Отрекохме се от него! Сега ще работим по метода на горската теменуга.
Ще вървиш бавно по горската пътечка и изведнъж ще усетиш мириса и уханието на горската теменуга. Ще се обърнеш наляво, после –надясно, нищо не виждаш –тя се е скрила в тръните, в храсталаците, между тревичките. Само мирисът издава, че тук някъде има горска теменуга. И ще благодариш на Бога за това. Така и ние ще работим в света при най-ограничените и тежки условия, при най-неблагоприятните условия, ще бъдем между тръни и бодили. Но с делата си, угодни Богу, ще ухаем на нещо красиво и хубаво. Когато се обърнат да видят кои са тия хора, няма да ни намерят, защото ние ще бъдем скрити от погледите на хората, ще бъдем между народа и ще работим в най-ограничителните условия на живота.“

Нали е казано в Писанието: „По делата им ще ги познаете“. Който служи на Бога, за него е най-важно да изпълни Волята Божия“.

Учителят свършва и се усмихва. Брат Звездински е слязъл на земята и премигва. А приятелите, които са около тях вече не се усмихват. Те мълчат. Велико е мълчанието на Посвещението. Това бе най-голямото Посвещение за Школата. Това беше истинският път на Школата и на онези, които искаха да се подвизават в Пътя Господен.

Когато дойде пролет и усетиш благоуханието на горската теменуга, знай, че е започнала Великата симфония на теменужките. Ангели пеят във висините и навяват светли мисли в умовете на човеците. А Учителят ни въведе в Посвещението на онези ангели, които творят новия живот на земята. Те ни дадоха Великата симфония на теменужките. И чрез тях ни показаха пътя на учениците в Школата на Учителя! Амин!

Следва песента: Красив е живота

БРАТСТВОТО И ИДЕЯТА ЗА БРАТСКИ ЖИВОТ

Разказва Илия Узунов (из аудио-архива „Изгревът… говори“ с Илия Узунов, публикуван в том 4 от поредицата „Изгревът…“)

Из аудио-архива на д-р Вергилий Кръстев. Записът е осъществен през 1972 година и е публикуван като текст в том 4 от поредицата “Изгревът…”

„При една среща с Учителя в разговори по различни въпроси, Той ми каза следното: „Често пъти се случвало в миналото, когато основателя на някакво духовно общество си замине, то неговите последователи са изменили много от неговото учение. Но този път казва, Небето няма да позволи“.

Няколко мисли от Учителя за идеята за братството: „Вие носите братството в себе си, а го търсите отвън. Вие не го търсите в себе си, а вън някъде. Но преди да разберете сърцето си, никога няма да разберете братството. Преди да дойдете до възвишения духовен живот на братството, който е над вас и ви обгръща както слънцето обгръща земята, вие трябва да разберете живота на вашето сърце, тоест на малкия духовен свят, на малкото братство, което е вашето сърце. Животът, който Бог е вложил в човека, говори чрез сърцето“.

Една заран след като Учителят завърши беседата си в салона на Изгрева, стана пред катедрата, вдигна си дясната ръка нагоре и каза следните думи: „Всички ще работим, Едного ще славим!“

Но едно нещо трябва да запомним ние, учениците на Учителя. Като говорим за братство е едно нещо, а като говорим за Учителят е друго нещо.

Аз съм съгласен, велико е учението на Учителя, но дайте да си дадем сметка какво е учението на туй, което ние наричаме братство. Защото веднъж, без да го питам, Учителят ми каза следното: „Кое наричате вие братство, тези хора, които са се събрали около мен ли? Заблуждавате се!“ Тогава се обади една сестра: „Какво сме ние тогава?“ „Вие, каза, сега се побратимявате. Аз съм дошел да ви направя ученици на Бялото Братство и един ден когато изучите тази наука, вие ще станете членове на Бялото Братство. Вие не го правите сега. Братството съществува от милиони години, а вие се готвите сега да станете членове на братството. Така че когато говорим за братството, то е така по необходимост. Обаче да знаете, че всичко това, което вие вършите, не може да бъде образец на едно учение, което аз ви преподавам. И аз досега не съм намерил нито един между вас, който да ме е разбрал така, както трябва.“

„Кажете ми вие самите, братство ли сте? Помагате ли си? Обичате ли се? Интересувате ли се един от други? Ако нямате тия качества, вие не сте братство. Самите вие преценете вашата преценка – братство ли сте, или не?“

„За вас е много ценно да си дадете сметка, за процеса побратимяване. Какво влагате в думата побратимяване? Значи то не е нещо еднократно, то е дълъг процес. Приемете, изучете и приложете идеята за побратимяването.“

Следва песента: Братство, единство

АРХИТЕКТУРНИЯ ПЛАН ЗА „ИЗГРЕВА“

Разказва Галилей Величков. (из том 1 поредицата „Изгревът…“)

Извиква ме веднъж Учителят и ми показва един план, който е разстлан върху масата Му. Аз се навеждам и го разглеждам, а там са обозначени някакви големи сгради, от които много-много не разбирам. Обръщам се към Учителя и казвам: „Учителю, нищо не разбирам от този план.“ А Той ми разказва спокойно:

„Това е проект на един виден архитект от София, който е направил план как да се застрои „Изгревът“ със солидни постройки и сгради. Замисълът на този план е да се построи нещо солидно, нещо представително и да се махнат всички дървени бараки и огради.“

Но откъде ми хрумна този въпрос: „Но защо е необходимо това на архитекта?“

„Аз му помогнах да си разреши една негова трудна задача и той от благодарност е направил този план. Попитах го защо го е направил. Каза ми, че като се построи селището съгласно неговия план, той щял да идва тук с удоволствие и нямало да се срамува и дразни от бараките и телените огради. Иска човекът представителство, както в града, за да се отговори на висотата на Учението и на Високия Идеал.“

„Ами Учителю, какво ще стане с всичко това? – и аз посочих с ръка целия „Изгрев“. Учителят продължи: „Ако го построим, ще ни завидят и ще ни го вземат и дори ще ни изгонят оттук. Така ще загубим благоприятните години и няма да можем да си свършим работата. Затова ще му откажем.“

Учителят прибра на руло проекта на архитекта и го остави в ъгъла на стаята. Чудих се защо именно с мен Той сподели това? След време, когато посегнаха върху „Изгрева“ и го разрушиха, приятелите изпратиха в панелни жилища, а на поляната построиха легация на Съветска Русия, тогава аз си спомних думите на Учителя. Учителят беше прав. Тези сили посегнаха върху „Изгрева“, но вече беше много, много късно за тях.

Учителят си беше свършил работата и бе затворил Школата Си. Той ги изпревари. Те се явиха много по-късно тези сили си докараха свой собствен архитект. Той им направи архитектурен план и вие можете днес да видите с очите си какво е неговото изкуство.

Той си замина и закри Школата. Но остави Словото. Тези сили посегнаха и върху Словото и започнаха да го унищожават, да го горят – искаха да го заличат, да няма и помен от него. Но това Слово е живо и те ще разберат какво значи Словото на Бога, което е „Огън Всепояждащ“.

Ние го знаем, ние го опитахме чрез живота си и го изнасяме чрез нашите опитности. А всеки един от вас ще го провери чрез живота си и ще разбере, че Истината за Школата е една. Това е Истината за пребиваването на Великия Учител и на Бога между българите и славянството.

А КОЙТО СЛУЖИ НА БОГА, ТОЙ НЕ СЕ НУЖДАЕ ОТ ЗЕМИ и КЪЩИ, от ДРЕХИ И ОБУЩА

Из Словото: СИМОНА. Неделни беседи, София, 16 октомври 1927 г., неделя, 10:00 ч.

Ако е въпрос за имоти, за здания, трябва да знаете, че новото учение не проповядва строежи на здания, не проповядва закупуване на имоти, на земи. Това, което хората правят, то е резултат още на старата култура. Това са човешки неща, и като такива, те са временни.

Който служи на Бога, той не се нуждае нито от земи, нито от къщи, нито от дрехи и обуща. – Ами гол ли ще ходи? Който служи на Бога, той владее магическата пръчка: ще тропне с нея, и пред него ще се изнесат най-хубавите дрехи и обуща, направени от най-възвишена материя. С какви дрехи ходеше Христос? Той си направи една дреха само, и с нея прекара цял живот. За тази дреха, именно, се говори в Писанието, че римските войници я разделили помежду си. Ние сме хора на Божествения живот!”

Следва песента: Берхан Ази

„КЛЮЧА НА ПОЗНАНИЕТО”

Разказва Галилей Величков. (из том 4 поредицата „Изгревът…“)

Беше неделя, към 10 часа сутринта. Обикновено по това време се събираха много приятели от града и в 10 часа салонът на „Изгрева“ беше препълнен, защото Учителят държеше поредната неделна беседа. По едно време ние виждаме, че брат Ради носи една голяма стълба, застава под прозореца на стаичката на Учителя и я допира до стената. Някои отиват при него да му помогнат и го питат какво ще става с тази стълба. „Учителят ми каза да се кача по стълбата през прозореца и да Му отключа отвътре вратата, защото като излизал, оставил ключа в ключалката отвътре и се самозаключил. Не може да влезе в стаята, за да си вземе Библията и да започне беседата в 10 часа.“ През това време Учителят седи на двора и наблюдава как брат Ради се катери по стълбата. Всички приятели излизат от салона, заобикалят стълбата и гледат как задникът на брат Ради се катери нагоре по стълбата. А брат Ради по онези години не беше толкова млад, че да се изкатери за една минута.

Всички сме вдигнали глави и зяпаме нагоре, където брат Ради прекрачва през прозореца и влиза в стаята. Чува се въпрос: „Защо не мине през стената, да се дематериализира и материализира, та да си отключи Сам? Нали е Учител?“ Всички чуваме този въпрос и всички мълчим. Стотина души бяхме наобиколили тази стълба и видяхме как брат Ради се покатери по стълбата, как премина през прозореца, как влезе в стаята, как слезе по стълбите, как носи в ръцете си ключа от стаята и как го подава на Учителя, Който седеше долу на пейката и с голямо внимание наблюдаваше всичко. Поема го, слага го в джоба Си и казва на брат Ради: „Предаден на учениците е урокът за ключа на познанието.“

Учителят го накарва да отиде горе с ключа, да отвори заключената врата и да Му донесе Библията. Всички виждаме как втори път брат Ради слиза по стъпалата и държи вече не ключ, а Библия. Никой от нас не видя ключ да хвърчи във въздуха или Библията с разперени корици да каца върху скута на Учителя. Това видяхме всички – че ръцете на брат Ради донесоха и ключа, и Библията.

Чу се отново друг глас: „Ами защо Учителят е толкова разсеян, та се е самозаключил и отгоре на това е оставил ключа вътре, в ключалката? Нали Учителят е винаги с будно съзнание? Нали Учителят борави с Космическото Съзнание?“ Всички чуваме този въпрос и отново всички мълчим. След малко влязохме в салона и заехме местата си. Ето, Учителят се задава и носи в ръце Библията Си.

Започва беседата направо така: „Тук, на „Изгрева“, няма разсеяни неща. Тук нещата са точно определени и математически изчислени. Предварително се знае кога и какъв урок да се предаде на учениците. Първо орачът изорава нивата, а после сеячът сее житото на нивата. Понякога орачът и сеячът са едно и също лице. Този, който сее и този, който оре –за него няма разсеяни неща, а има точно определени действия и точно определена цел. Той трябва да изоре нивата и да посее житото. Така и Учителят в една Школа, преди да посее, трябва да изоре нивата и да я направи на угар, защото умът на ученика е обрасъл с плевели и тръне. Важно е да се посее едно житно зърно от Словото на Бога точно в строго определено време.“

Следва песента: ЗАПАЛИ СЕ ОГЪНЯ

ОПРЕДЕЛЯНЕ

Разказва Мария Тодорова. (из том 1 поредицата „Изгревът…“)

Друг, още по-интересен случай е с брат Тодор Попов от Ямбол. Той също бил член на теософското общество на Софрони Ников и също е имал диплом от теософите, окачен на стената. През 1922 година започва да страда от силно главоболие. Но решава да се лекува с методите на Учителя. А това са: дълбокото дишане, пиенето на гореща вода, редовното посрещане на изгревите на слънцето, вегетарианската храна, природосъобразният начин на живот и т.н. Но нищо не му помага. Значи той е едновременно член и присъствува в две Школи – тази на теософите и Школата на Учителя. Не се определя отначало нито за едната, нито за другата, не търси отначало помощта и съвета на Учителя, а започва да се лекува сам с Неговите методи, като едновременно е член и присъствува на две различни места. След това отива при Учителя и търси Неговата помощ за главоболието си. Учителят вижда и знае как е постъпил и нищо не му казва. Защото той си служи с методи на Учителя, а едновременно е и в другата, така наречена „Школа“ на теософите. Учителят мълчи, а брат Тодор Попов заминава за Ямбол, но главоболието му се усилва, става нетърпимо. Накрая отново отива при Учителя и споделя с Него, че трябва да напусне и университета, както и Окултната Школа поради заболяването си.

Учителят го изглежда строго и казва: „Ти си член на теософското общество, а в същото време членуваш и в Окултната Школа, която Аз съм отворил. Така не може. Ще членуваш или само там, или само тук. Ти попадна на границата между тези две Школи, където се сблъскват техните силови полета. Това е причината за твоето главоболие. Това са закони, които Аз съм дал за обучение на учениците и ти трябва да ги научиш и прилагаш. Знанието на Школата е за учениците и който не го прилага, злоупотребява и проявява своеволие към това знание. Едновременно с това, като членува в Школата на Всемирното Велико Бяло Братство, ученикът отговаря с живота си.

Окултните закони на Школата са строги и неумолими и никого не подминават. Затова трябва да се определиш – или там, при теософите, или тук, при Мен в Школата. А ученикът в тази Школа трябва да знае своите задължения, които съм ги дал и да има послушание към Учителя и към Бога.“ След този разговор Тодор Попов написва писмо на Софрони Ников, връща му дипломата и съобщава на учениците от младежкия окултен клас цялата история.

Следва песента: ВРЕМЕ Е ДА ВЪРВИМ

ЗАКОНЪТ НА ЛЮБОВТА – РАЗБИРАНЕ И ПРИЛАГАНЕ

Из Словото: „ВЪЗКРЕСЕНИЕ НА ЛЮБОВТА” ОТ 1 МАЙ 1921 г. – ВЕЛИКДЕН. – В: Новият човек. Неделни беседи. София, 1947, с. 160-162

Сега вие седите около мене и ровите, искате да знаете, дали говоря истината, какъв съм, отде съм и т.н. Няма защо да ровите. Като ровите около мене, и себе си ще разровите. И да ровите, нищо няма да намерите.

Аз не съм в това тяло: Тук съм привидно. Един ден ще се дегизирам и ще се вдигна оттук. И да ме срещнете, няма да ме познаете. Ще питате, де съм, но няма да ме намерите. Така беше и с Христа. Питате: И ти ли знаеш, какво ще стане в Ерусалим? И ние можем да хвърлим бялата коса, да се освободим от тая форма, от всичко външно. – Ние не мислим за света като вас.

Според мене, всички форми, които Бог е създал, са свети. За мене, волът е толкова ценен, колкото и човекът; птичката е толкова ценна, колкото и професорът. – Това е много казано. –

Във всеки индивид, във всяка форма, колкото и да е малка, живее Божият Дух. Който спъва тая форма или тоя индивид, спъва работата на Духа. Следователно, като се спреш пред едно дърво, ще гледаш на него с благоговение, без да късаш клончетата и листата му.

Докато хората колят говедата и воюват помежду си, никога не могат да се обичат. Дето няма любов, там няма мир.

За новото учение е безразлично, кой ще управлява. Нека управляват богатите, но да не убиват, да не затварят хората, да не колят говедата. Нека управляват бедните, но да не убиват, да не затварят.

Всички управляващи да приложат закона на любовта. Това е нужно не само за външния държавен строй, но и за човешките души. Това е нужно, както за семействата, така и за отделните индивиди.”

„Христос говори само на хора, които имат любов. – Защо? – Защото те са пробудени. Всички трябва да станете братя и сестри помежду си, да говорите само това, което е в сърцата ви, т.е. да бъдете искрени към себе си и към своя ближен.”

Сегашните хора спорят, кой повече се проявил, кой повече работа свършил на земята.”

„Помнете: Един закон има в света – законът на Любовта. Тя включва една правило – никога да не лъжеш.
Това изисква законът на истината. В любовта има само един път – пътят на мъдростта.
Любовта носи само едно благо – добродетелта. Любовта си служи само с едно право – Божията правда.“

Следва песента: БОГ Е ЛЮБОВ

Край