Вергилий Кръстев (В.К.): Днеска е 1 юни 1994 г. и аз съм в дома на Йотка Василева.
Йотка Василева (Йотка): Да.
В.К.: Сега Вие кога сте родена?
Йотка: На 22.05.1919 г.
В.К.: Къде сте родена?
Йотка: В село Врачеш.
В.К.: Какво ще ми кажете за вашите родители, как се казваха и откъде те бяха?
Йотка: Всичките са от село Врачеш, и дядовци и баби и всички.
В.К.: Да. Сега, майка Ви как се казваше?
Йотка: Мария Петрова по баща.
В.К.: А баща Ви?
Йотка: Баща ми Васил Гешев. Ама не от този Гешев, лошият.
В.К.: Да. Те с какво се занимаваха?
Йотка: Съвсем обикновени хора от село, баща ми всестранно надарен, много интелигентен естествен, без да е пипал пиано, свиреше на народния инструмент тамбура, свиреше на пиано, без да е пипал пиано, изобщо – с един много красив почерк, а майка ми една обикновена дъщеря на един селски богат чорбаджийски дом.
В.К.: Вие колко деца бяхте в семейството?
Йотка: В моето семейство?- Три.
В.К.: Вие бяхте?
Йотка: Аз съм втората, имам двама братя. Първият, Тано Гешев.
В.К.: А другият брат?
Йотка: Илия Гешев.
В.К.: Те са по-големи от Вас?
Йотка: Аз съм средната.
В.К.: И сега Вашето детство къде премина?
Йотка: Аз на девет месеца съм донесена в София и тук съм израснала. Обаче когато започнах училище, днеска свършваме първо отделение, вуйчовците ми с колите чакат у дома и на село. Цяло лято по полето, по планината. А селото ни откъдето излезеш е планина, Балкан.
В.К.: Това в първо отделение когато сте била?
Йотка: Да. И съм израсла, всяко лято съм била на село. То ми е една златна люлка на детството ми. Много красота, много емоции, много, много хубаво.
В.К.: Вие завършихте гимназията в София?
Йотка: Всичко в София завърших. Най-напред завърших прогимназията, след това по обучение на родителите на една моя приятелка, което тя беше много слаба ученичка, ме записаха в Стопанско училище. Завърших Стопанско училище и трябваше да стажувам, а вместо да стажувам, аз се омъжих. Ама вече съм в Братството.
В.К.: Как за първи път влизате в Братството? Кой Вие доведете?
Йотка: Кой ме е довел? Още като дете в прогимназията Ана Тодорова, сестрата на Паша Тодорова – стенографката на Учителя, ми беше учителка и аз чувах за Учителя. Даже съм минавала, гледала, това ми е първото виждане.
В.К.: Тя беше учителка в прогимназията.
Йотка: В прогимназията ми учителка. Аз се омъжих много млада, нямам 18 години. Нямах и 20 години когато и двете ми деца бяха на бял свят. Но аз вече бях в Братството. Но как в братството? На моя другар…
В.К.: Как се казваше той?
Йотка: Данаил Младенов. Чуден човек, не го давам за много наши братя. Такъв човек беше създаден. Много почтен, много одарен и всичко най-хубаво мога да кажа за него.
В.К.: Вие за първи път когато видите Учителя?
Йотка: За първи път Учителя го видях, когато сестрата на моя друг тук дойде на Изгрева да живее. И на Митко Грива. И сега тази къща не е развалена. Една арменка, до нея една малка къщичка. Митко беше женен за тази Донка, не знам дали я знаеш.
В.К.: Митко Грива беше женен?
Йотка: Да, Митко Грива, и напусна тази малка къщичка и отива през лятото там да живее моята зълва, на другарят ми сестрата.
В.К.: Как се казваше?
Йотка: Тя се казва Руска Божанчева, от рода Божанчеви, един голям род. Един умен мъж от Етрополе се е преселил в село Саранци, но дали всичките си деца в Пловдив във френския пансион. Всичките са завършили там. От четвъртото отделение като завършиха до края на пансиона. Още до Коледната ваканция те са знаели вече да говорят. А единия от тях искаше да се върне, но баща му го нашляпал и му каза: „Там!“ И така, значи беха френски възпитаници. Значи на моя другар на сестра му.
А пък тука е интересно като стана връзката. Значи на моя съпруг сестра му е омъжена за един, където ви казвам, че френският пансион е завършил в Пловдив. А тук живееше нашия брат Андрей, Аню му викаме, където лекуваше с масажи и беше близък на брат Лулчев и той му беше сянката. Аню има сестри. Една от сестритите, учителката там в този край към Саранци и е омъжена за един от братята, по право за братът, за когото е оженена моята зълва. И от там значи имаме сватовство. И майката на Аню, която наричаха леля Марийка – шуменката, вие не знаете какъв човек беше, един разкошен човек, един предан ученик на Учителя! Тя ми е, защото да се каже кръстницата в Братството. Когато идвам за първия път на Изгрева, а то една неделна беседа, а тогава, че ли всичкото слънце от целия свят се събра тук на Изгрева. Имаше една канавка и едно малко мостче, когато минах това мостче и сега седи тази къща на ъгъла. Там живееше нашата сестра Буча Бехар, долу на площадката един индийски гост ми казаха, че живее. Като сега го гледам с чалмата, а аз като преминах това мостче, дето ви казвам, всичкото слънце се въля в мене. Вече чух беседата, аз не бях вече на земята.
Сега настръхвам като ви го казвам, че трябва да целуна на Учителя ръка. Да ви кажа, че аз в живота си никога не съм употребяваха грим, не съм се гримирала, но по това време бях толкова млада, така нахално си червях устата. Отивам да целуна, трябва да целуна, във вас усещам, че трябва да целуна ръка на Учителя, но как ще мога да целуна ръка на Учителя с тия начервени уста. И така хоп с лявата ръка, хоп с дясната, изтрих устата и това беше край на моето червосване, да. И така целувах, колко пъти Му целувах ръка и аз самата не знам. То в мене всичко се вляло от радост, не знам къде да стъпя. И питам, къде е Ана Тодорова, пък кой не знае, че тя е сестрата на Паша – стенографката на Учителя в Парахода. Знаете ли историята на Парахода? И отивам и веднага ѝ се представям. „Ама аз съм твоя ученичка“ и край. И така останах аз вече там, не мръднах и като с нож станах и вегетарианка, обаче бях сигурно готова, за да съм вегетарианка, защото в моята уста, а сега съм 76-та година, ама знаете ли, колко една прашинка тлъстина не ми е влязла в устата. Аз съм яла, обичах крехкичките мясо така, но ги късах, късам, да не би да има някаква мазнина.
В.К.: В коя година се виждате с Учителя? Щото казвате, че сте видели индуса.
Йотка: Може би по-рано ще е 1940-1941 г., там някъде. Точно годината не мога да ви я кажа, но така останах тук. И досега. Моят друг имаше желание и мечтата му беше, а той беше последвал финанси, завършил е скулптурата на дървото, като другото къде с резбите правите иконите. Много одарен, а бях много близък по семейството с брат Колю Гръблев, знаете го. Чули сте го. Той беше много близък наш. Ще ви кажа защо. Той казваше така, че в този му живот най-близката му душа на земята е тази на моята дъщеря, която не знам дали са се разминали или не. Първата ми дъщеря, Мина се казва, а викаме ѝ Мими. В едни школи са били с чичо Колю.
В.К.: Ама кой го казваш?
Йотка: Сам брат Гръблев, че има и такива дори, има и такива пред нашите приятели го казва, които и с тех в училището е бил. И този наш брат е бил, той скоро си замина, Пантелей, ако сте чули това име. И от там казва той, че това му е най-близката душа на земята и от там е много голямата връзка с чичо Колю. А понеже децата от малкия му викат чичо Колю и така е останало чичо Колю. Чичо Колю казваше за моя другар, че в този живот той е трябвало да бъде [лекар] и се чудя защо се е разминало. Той е бил определен да бъде хирург от световен проблем. И това ще ви каже, че аз го приемам, защото той в резбата си е виртуоз, той без антиметър, без нищо, само на око, нямате представа как работише. Но казваше: „Защо не се сбъдна това нещо, не знам“. А за дъщеря ми, с която е бил в едни школи, ние ѝ викаме Мими, и тя беше определена също да бъде от голям компютър в техниката. Но и там не се проявява. Работеше като чертожничка, без да е имала понятие от чертожничество, а на колко нашите братя е направила дипломните работи, което е за чертане. Яви се на някакъв изпит без да има познати, но като че ли някой я ръководеше, тя го носи сигурно и така работи дълги години.
В.К.: Вие казахте Гръблев. Нещо да си спомните да ми кажете за него?
Йотка: О-о, за него мога да работя да ви разправям. Ами негови опитности мога да ви кажа.
В.К.: Да.
Йотка: Да ги чета. Аз сега не мога, но когато ги четях, не ги предавам точно. Ще ви кажа, аз тази способност имам, че мен чуждите работи не ме интересуват. Остане ми само нещо положително, отрицателно. Но иначе от А до Ъ помня в точност до сега, ако ще да е било в първата ми година в Братството като съм влязла. Чичо Колю например ми каза случая за коня в Търново.
В.К.: Да.
Йотка: Съвсем по друг начин е, но в общи щрихи има нещо особено, но истината как е, лично много пъти ми е разказвал. Бил е съвършено млад, поручик сигурно, най-долния чин на офицер в Търново. „Идва един войник и ми казва там господин поручик ли, какво: „Има нареждане Вие да отидете на гарата да освободите един вагон с медикаменти!“ Казва: „Да, приемам“. И отиват сега да му оседлаят кон, но чичо Колю си избира един кон, който бил съвършено неоседлаван, буен и войника му казва: „Г-н поручик, ама този кон е много буен, луд, ще ви утрепе“. Пък чичо Колю имаше един характер, като му казват не, той казва да. И казва: „Не, тоз кон ще ми оседлаете!“ И она волю-неволю оседлава го и вече успява, качва се на коня. А той казваше: „Закарах го казва на Марно поле, такава местност, която аз не знам, макар че съм била в Търново. Избрах това Марно поле, пуснах в галоп коня, изорах го, но го хванах коня, беза му го укротих. Обаче на гарата се срещна с някакъв негов колега, пак военен. А когато бил излязал вече от казармата с този луд кон, всички си казали: „Гръблев сигурно жив няма да се върне!“ И на гарата той освободи вагона с медикаменти, разговарял с колегата си, но в този миг той отпуснал юздата на коня. А тук отварям една скоба. Нещо, което ми го казваш чичо Колю. Юздата, която преминава през устата на коня на нея има железа, когато ездачът ги дърпа. Тези железа, те натискат някакви центрове в устата му и езикът му и той е кротък, но той за миг изпуска юздата и коня се чувства свободен и като полетел и точно тогава казаха: „Гръблев ще загине!“
И друго, казва чичо Колю, че когато коня е така раздразнен, той ослепявал, не вижда. И като бесен се втурнал, втурнал се към Янтра, към лобното място на патриарха Ефтимий. Точно не ми е познато, въпреки че съм била, но вие го разбирате като ви го казвам. „Разбрах, че загивам. И нямам абсолютно никаква възможност, освен да кажа думата: „Учителю!“ Нищо повече. А на моста е една жена, сигурно се беше спрела, жените тогава носеха вълнени чорапи и с края под коляното ги обвързват, тя си оправя сигурно чорап, но тя разбра, че коня отива към нея и че ще я прегази и аз чух нейния предсмъртен писък, който писък съм чувал, познат ми е. Обаче по едно време чувам трак, трак, трак, трак по калдаръма коня спокойно [върви]. Какво се е извило, какво е станало сам не знае и си продължил съвсем спокойно и си отишъл в казармата, като всички очаквали, че той вече няма да се върне. Обаче сега друго нещо става. В това време, а той вече е в казармата и го забравя случая. Но в това време в София се намира сестрата Елена Иларионова, съпругата на Константин Иларионов, който стана генерал. Аз съм ходила в нейната къща в Търново. Тя беше е-е-е некъде на една височина. Има значи стъпала, тераска, стъпала, тераска и така. Значи това е описаното, където тя е живяла. А тя е в София при Учителя и ще си тръгва, но преди да си тръгне за Търново отива да целуне ръка на Учителя.
А в това време Учителят със Савка в Горницата е работил. Тя на едно малко столче седнала, а Учителят работи върху дадената беседа. Но както работили, Учителят се спрел, замислен и само казал: „Брат Гръблев в голяма опасност!“ И Савка веднага си гледа часовника, засича времето, да види в кой миг Учителят каза това нещо. И след малка пауза Учителят си взел всяко негово положение и продължава работата върху беседата. А сега сестра Иларионова като отива да си вземеш довиждане с Учителя, да Му целуне ръка, първите думи на Савка бяха към сестрата: „Сестра, в този и този ден, в този час, каза точно както го беше засякла, вижте какво е щяло да стане с брат Гръблев!“ И нищо повече. И тя си заминава вече за Търново. Но чичо Колю чува, че тя е дошла вече от София и е в Търново и той пък тича да чуе новини от Изгрева. А ми казва на мен така: „Йотке, аз друг път когато отивам при нея, когато тя е в София, винаги отивам да чуя нещо ново от Учителя. Обаче, тя най-горе където то й е кацнала вече къщичката сега, стои и ме чака. този и този ден какво щеше да Ви се случи в толкова и толкова часа?“ Той ми казва: „Аз го бех забравил.“ Ето, това е интересното. Учителят е хванал само мига, в който чичо Колю е казал „Учителю“ и нищо повече. И Той го е спасил и му е помогнал. Е, разказват го, но не така го разказват. Това е абсолютно идентично както го казвам аз, защото много, много пъти ми го е разказвал и много работи ми е разказвал и много добре ги помня.
А не знам, чули ли сте как той е освободил един вагон с 54–56 затворници, които са били осъдени на смъртта. Чули ли сте го това?
В.К.: Чувал съм. Кажете сега.
Йотка: И това ще ви каже абсолютно точно както е. Сега той е в Бургас и е бил на дежурство и съм се прибрал точно от дежурството. И се събличали да се хранели и казва ето идва моята хазяйка, из отзад, така, и ми чука: „Господин капитан ли, майор ли, двама-трима младежи ви търпите.“ „Ами къде са те?“ „Ами зад къщата са“, казва. И той излиза и ги вижда. А сега, пардон, ще отвори една скоба и ще ви каже преди случая. Чичо Колю се е бил прочул между комунистическите среди, че много помага на комунистите. А как? Той казва, дава се акция за издирване на комунистическа нелегална литература. Аз, казвам, имах винаги по един много верен ординарец. И първи тръгвах с него да правя проверката. И какво казва, намирам мъжете са изпокрити, а жените са скрили тази нелегална литература под дюшека на леглото, което са скрили. Аз виждам и викам жената и казвам: „Слушай, това нещо знаеш ли сега какво ще направиш? Ще вземеш, навремето се продаваше много газ в тенекии. Ще вземеш една газена тенекия и ще сложиш всичко това в тенеките. Ще изкопаеш една дупка, ще сложиш тенеките и отгоре ще затрупаш със земята и ще насееш магданоз. намеря така, както сега го намирам, аз ще съм първия, който ще те арестувам.“ И по този начин разнесете ми се славата, че аз помагам на нелегалните. Той като отива при тези нелегални, те му казват: „Знаем, че Вие сте единственият човек, който може да спасите нашите другари. Те се намират на бургаския бряг в един вагон. Осъдени са на смърт, но ако до утре сутринта не биват ликвидирани, ние имаме канали по които знаем, че тези хора утре сутринта ще бъдат помилвани, ще има височайшо помилване за тях. ги ликвидират.“ А те се пазят от военните, но става апетита към тези затворници от страната на полицаите. Полицаи ли бяха тогава? От полицаите, а не от военните. А те се пазят, вагона се пази от военните.
В.К.: Това са събитията 1923 г.?
Йотка: Аз не мога да ви кажа годината която е.
В.К.: Ясно.
Йотка: Но той казва така, аз, казва, знаеш ли какво си помислих, рекох, една глава е моята, ако загине една глава да загине. Не е имало семейство още, нищо. А пък тук ще спася толкова души. Казал: Обещавам ви всичко възможно каквото може да направи, да не допусна жандармерията до вагона, до затворниците. И веднага отива той знае, че ще поеме дежурството след него. Заварва го, че се храни и му се казва там, аз сега съм излязъл от дежурство, но мога ли да поема твоето дежурство, а след това, казва, ще се уреди. аз пък ще ти дежуря и така. Той казва: Разбира се, Гръблев, веднага. И както се хранеше стана, и така с два пръста бръкна в джобчето на мундира си и извади паролата. А те с парола постъпвали. И ми даде, казва, паролата си. И аз отивам и аз поемам дежурството, неговото дежурство, само миг след като той е излязъл от дежурството. Но както казва, винаги си е имал по един верен адютант, и тогава му казвам: Слушай, аз на еди-кое място на брега ще съм. А ти сега, не мога тука да ви кажа през половин час ли през час ли, му казахте ще дойдеш и ще ми докладваш какво става със затворниците във вагона. Обаче няма да допускате всеки човек до вагона. Само вие военните, никаква жандармерия, никаква полиция. И така, казва, той идваше и не ми докладваше.
Обаче по едно време става вече те няма да действат през деня, а ще действат през нощта. Ето те отиват от полицията, но те не допускат никой до вагона. Тогава лично отива сам, отива, наречен е бил „главорез“, Баладински се казвал, на тези на полицаите шефа. Лично отива и им казва иска да го пуснат, те не го пускат. Той [ординареца] пак докладва на чичо Колю това нещо. И това казва: Аз ще дойда с конна полиция. Казва това нещо на чичо Колю. Чичо Колю пък му дава нареждане когато ще дойде с конна полиция, вие всички, които са били там, военните, колко са били не знам. Всички вие ще застанете на пълна бойна готовност, опасани с бомби, не знам този език, не ми е познат военен, и с ножове напред и казва: „Напред, на нож! Хвърляйте бомбите!“ А те дошли вече с конете. И като видяхте това нещо и чули, обратно с конете се връщат. Щото той казва: „Напред, на нож!“ Бомби хвърляйте и така, така по военному, както е, и този Баладински видя и се прибира.
Става вече към 6 ч сутринта. Те вече на светло нищо не може да помогне. А се знае, че сутринта височайшото, значи то ще е от царя, ще имат помилване на доживотен затвор, а няма да бъдат ликвидирани. И така чичо Колю вече си излиза от скривалището. И отива да си предаде дежурството. „И като отивам, казва, Йотке, значи аз вървя от лявата страна на улицата, а от дясната като застанал Баладински и с един като говори и псува, така както се псуват по български, и вика: „Ах, това Гръблев, така, така“ и какво, аз си отивам разбрах, че ще става нещо много … и прибирам се в щаба си. И там генерал ли, полковник ли, на когото той трябва да си предадете дежурството. Посреща го там това, дето се казва е бил генерал ли, полковник ли, дето е бил на цялото военно поделение, то нещо голямо е било, шефа. И му нарежда, думата ми бяга от устата, как се казва?
В.К.: Разжалва.
Йотка: Разжалва го, направо го разжалва. Сваляй колана си, съблякал ли го е?
В.К.: Да.
Йотка: Всичко, всичко да си оставя. Пагоните му сваля, значи напълно го разжалва. И като започнал да го ругае, да го ругае. Ама го ругал! Но чичо Колю казва, аз мълча и слушам и казвам, е, какво сега една глава може да загине, но другите ще се спасят. И това както ме ругаеше, ругаеше в мен откъде дойде сила, че аз застанах както по военному се козирува и се обръща към него там, както е обръщението там: Г-н генерал ли, какво аз, казвам се клел, (и тука сега настръхвам, като ви го казвам) аз съм се клел, аз съм знаме целувал, клел съм се, че служа верно и честно ще на народ, на държавата, на цар, изобщо изрежда така като по военному се изрежда. А той фактически нищо не е престъпил! Не ги е допуснал, а те не са имали право да отидат до вагона, който е охраняван от военните. И в този дух, казва, аз говорих и казва този генерал ли, полковник ли, шефа като рече така и се захлупи на бюрото си. И колко време лежа, аз не мога да ти кажа. Но аз чакам и по едно време се изправи и думите му бяха: „Гръблев, Гръблев, с тази твоя християнщина не знам докъде ще стигнеш! Прибирай си всичко и марш оттука!“ И това, освободен е бил.
Обаче, моята дъщеря пази този вестник. Излезе вестник „Български воин“, 1950 и незнам коя година и съвършено на пл. „Славейков“, един от тези петдесет и толкова (затворници-комунисти) среща чичо Колю и го познава. А те вече по върховете и го познавате и му казвате: „А-а, Вие, дето ни спасихте, народна пенсия ви даваме.“ И както е млад по това време го дават във вестник „Български воин“, клишето му на чичо Колю и така в общи щрихи е описан случаят. Обаче, чичо Колю отказа и не е тази народна пенсия. Той имаше пенсия като полковник. Обаче, знаете ли, в една [стая] по-малко дори от стената до вас, работеше в една [стая] някогашната, като дете майка му го давала да учи обущарлък, да кърпи обувки.
В.К.: Като какво работише?
Йотка: Като обущар работеше. А имаше пенсия на полковник.
В.К.: Значи той се пенсионира като полковник, а след 9.09.1944 г. работи като обущар?
Йотка: Да, да. След като си има вече пенсия, той работеше, чукаше там в една малка стаичка, не знам дали имаше два на метър и половина. Там ходим при него. Той беше, д-р Вергилий, това съм го опитала и го знам, един от Невидимите помагачи на земята. А сега и горе е също такъв Невидим помагач, заедно с брат Боев. А имам с него, дето съм опитала, че наистина невидим помагач, а дето ви казвам връзката ми с него бе чрез моята дъщеря Мими. Той не пускаше в дома си всеки. По всяко време можех да отида в своя дом и той да дойде у дома.
В.К.: Други опитности и истории с Гръблев.
Йотка: А, те край нямат.
В.К.: Ако си спомните нещо? Щото сме започнали с него.
Йотка: Ами те са с вълците, „аз съм бил луда глава“. Иска да отиде на последната застава дето беше през зимата, вълци вият, той с шинела отдолу никакво оръжие, една игла да няма. С вярата си в Учителя, да отива. Препасал се отгоре с колана и отива. Те викат: Ти луд ли си, къде ще ходиш бе! Той вика ме атакува вълците вика, ама в един диаметър, не знам от колко метра. Това не мога да ви кажа. Около него кръжат, кръжат, но до него не се доближават. А всичките негови колеги викат: Няма какво, Гръблев няма да се върне жив! Вълците ще го изядат. А друг път пак ми е разказвал с вълците има опитност. „Идват и си мушкат мурдите, това значи муцуните си, мушкат в корема на коня ми. Мушкат, но нищо не може да помогне.“ Учителят го е прекарал през иглени уши дето се казва. (Телефона й звъни.
Йотка: Няма да се обаждам.) Разрешил му е да посещава в петък окултния клас, МОК, въпреки, че той имаше вече 3 деца чичо Колю.
В.К.: Да.
Йотка: Друго сега по-интересно в момента, знам, че около 500 души, които пак така щели да бъдат ликвидирани, белогвардейци ли, как ги е прекарал през една пътека, как ги е извел, как ги е спасил. Белогвардейци след революцията.
В.К.: И ги превеждам през България?
Йотка: Не. Те били в България и щели да ги ликвидират, а пък той през някаква пътека, тайно ги е превел. Дали на един път ги е превел не знам, но всичките ги е превел, за да ги спаси и ги е спасил.
А пък един комичен случай ще ви каже. На гости му отива някакъв негов приятел, също военен и той поръча на ординареца си да направи сърми от кисело зеле. И оня като направил две сърми, а знаеш ли какви сърми, колкото една глава. „Ама сте двама, вика, за двамата“. А, чудесен беше чичо Колю!
А да ви кажа това сега, че той беше невидим помагач. Той казваше и неговото семейство знаеше, че когато неговият ръководител му казва: „Ставай, отивай еди-къде си да помагаш!“ Той ляга и все едно, че спи. Те знаят и не го бутат.
И един случай: една аеропланова катастрофа. Самолета пада в едно блатисто място, блато. Всички затънали в една тиня. И ръководителя му нарежда веднага да отиде на помощ там да спасява. „И аз, Йотке, се запътих към една такава млада, хубава жена. Запитах се към нея. Обаче ръководителят ми каза: „Не, не я“, и казах съвсем друга и аз разбирам се, че я взех нея и изважда я на брега, обърнал я, нали да повърне водата, тинята. Спасил я. И той след това пита ръководителя си, защо не тая, а тая? Ръководителят му отговорил: „Защото това беше единствената, която преди да се качи на самолета се помоли.“ Затова я е спасил. И тук настръхвам отново. Аз съм доста емоционална.
Когато неговият ръководител му задава задача да помага, той усеща. А той сигурно, той беше голям ясновидец! Ама той го вижда и чувства. Той беше опасен, силен ясновидец.
В.К.: Той си ляга на леглото?
Йотка: Той си ляга на леглото, а неговото семейство знае и не го бутат. Те знаят, че той е на работа.
А ето един друг случай, който сега ме изплува за Борис Русев, той сега е професор. На времето нашият брат Богомил Малджиев, неговата сестра бе Зорница, по баща Малджиева, а по мъж Русева. Коста Русев, той имаше банка, банкер беше, но и ученик на Учителя. Канил е Учителя на гости при него, има много случаи с него. На Коста Русев жена му е евангелистка – Зорница, сестрата на нашия брат Богомил Малджиев, по име сте го чували, беше един много хубав човек от Русе.
Синът на Коста Русев е бил биолог, от детето е с много болно сърце. А майка му Зорница, въпреки че е евангелистка и с нашите хора контактува. И знае, че чичо Колю помага, че може да помага. А чичо Колю ми е казвал, че когато трябва да помогне на някого, той се допитва най-напред до лидеря си дали може ли, не може ли. Ако му се разреши, тогава помага. Синът му, тоя Борко, той е дете пред мен, но така приятелите бехме. Той е много зле със сърцето и е приет в болницата, мисля, че е в Александровската болница и го чакат, дори параван му сложиха пред него, чакат го да си заминеш. Обаче майка му Зорница чула за чичо Колю, че може да помогне и реши да отиде при него, да го помогне, дали не може да му помогне. Ама това знаеш ли преди колко години е? Преди 40 години, а може и повече години да е този случай. Отива тя в обущарничката на чичо Колю и му казва: „Моля вие се, така и така“. Той каза: „Ще попитам дали мога. Да, позволява ми се да му помогна. Той е сега в болницата. Него го чакат да си заминава. Сложен е параван пред него. Но некъде посред нощ, аз ще бъда при него и ще му помогна и той ще трябва да излезе от болницата. Незабелязано значи да излезе от болницата. Той ще се почувства добре и ще може да излезе. А там около него сестри и санитарки ще мислят, понеже, казва, преди заминаването на заминаващия те добиват сили и стават, ще мислят, че това му е последното“. И той станал, облякъл се и се измъкнал от болницата и едвам, едвам отишъл рано, рано, защото той е много зле, едва стъпва, едва се предвижва. И отиват при него и той му казва. И знаеш ли какво му се казва, че той трябва без абсолютно никаква помощ да се изкачи на Черни връх, откъм Княжево. И онзи тръгва. Ама тръгва сутринта, в ранни зори. Ама той е лазил, какво е правил сам си знае и вече при залез слънце той е на Черни връх. И като стъпил на Черни връх от един път се почувствал добре. Здрав един вид се почувствал и сам си каза: „А-а, аз щом само със стъпването на Черни връх се чувствам добре, аз ще остана и ще преспя“. И останал и преспал. И сутринта си е слязъл и се е обадил, разбира се, на чичо Колю. и така. Това е, което искам да подчертая, да уверя, че той наистина беше невидим помощник, чичо Колю.
А за Коста Русев, за баща му вие сигурно го знаете, той бил много болен. Но като го питали, Учителят каза да даде една много голяма сума. Веднага я дал и край.
В.К.: Това нещо не го знае. За голема сума.
Йотка: Да, а-а, една голема сума е дал.
В.К.: Той се казваше?
Йотка: Коста Русев, банкер. Учителят определи каква сума да даде.
В.К.: На кого да даде? Да раздадете на хората?
Йотка: Е, това не мога да ви кажа. Сигурно да я дам като десятък в Братството или на бедни, да я дам.
А още един такъв случай има със сума такава и нея съм я чула от нашата възрастна сестра, много мила, хубава леля Милева. Те са били богати и са имали фабрика за сапун. И неин племенник, тя случайно отива, при него и го заварва, че е болен. А той знае, че тя е в братството и й каза: „Абе слушай какво, така и така говорят за вашия Учител, че помага. Тя каза: „Аз не знам. „Виж какво, утре имам една много важна част от срещата и ако не се явя, много нещо пропада в бизнеса ми.“ Тя му каза, че ще отиде при Учителя, ще Му каже и каквото каже Учителят ще му съобщи. И тя отива при Учителя и Му казва: „Така и така ме моли моя братовчед, да му помогнете!“ Той каза: „Да, ще му помогне, но той трябва да даде една голяма сума (тук точно не знае колко голяма сума е казал) да раздаде, но не на своите хора, но на бедните и утре ще си бъде на бюрото“.
Връща се и му казва: „Така и така Учителят каза. Ти утре ще бъдеш на бюрото си, но трябва да дадеш такава и такава сума, но ще я дадеш не на своите роднини, но на чужди бедни, Нуждаете се хора“. Както си беше на бюрото, отвори и ми даде сумата и край. И на другия ден си е бил пред бюрото на срещата. Той е дал сумата и тя я дала на бедните.
В.К.: И оня предал сумата?
Йотка: Той я предал на нея, пък тя вече как я е предала там, какви са правилата с тях, тази подробност не мога да ви кажа. Но въпросът е, че веднага той отвори чекмеджето си и извадил тази сума и я дал. Дава я значи, дава я. И на другия ден той си е бил съвършено здрав на бюрото си и си е провел неговата среща, която е имала.
В.К.: Нещо друго със сестра Милева?
Йотка: С леля Милева ли? Те са много. Вижте сега какво ми изплува в момента. Учителят ги е карал картофите за ангелската супа хубаво, хубаво да се измиват, да се сваряват и след това може да се леко обелват и да се пускат отново, но да врат с кората, с обелката на картофа. Пък тя казва: „А-а, как може такова нещо“. А след разбрала, че е сбъркала. Мога да ви кажа, че тя беше един разкошен, разкошен [човек]. Ние имаме много, много хубави хора. Много хубави братя и сестри.
Ама нямам думи да изкажа и възхищението си и какво, разменната монета тогава в Братството беше обичта. Моите деца, калпазанки, имат нужда да учат някакъв език – немски ли или френски. Ама не иска да го научи да го четат, а карат леля си Аня Теодорова, а пък тя беше образцова учителка по езици: немски, френски, руски и български. А Паша беше химичка – математика. А тя им се накара, но така както не ще, пък им го напише и на френско произношение с български букви. Ние преди, на Изгрева сме от 1960-1961 г. Преди живеехме в Подуяне, моят другар имаше много голям имот. Никак не е нескромно, но милионер беше. И можеш тука да закупи имот, но не ми споделяш идеите, тук можеш да ми закупи не знам какво. А все искаше да бяга в Америка или Австралия. А пък аз вече стъпих ли тука на Изгрева, край. Имам сега дъщеря, която е оперна певица в Западна Германия, от нашата, от Софийската опера я изпратиха и тя си там остана. Кани ме, ето оня ден ми се обажда, кани ме на гости, щяла не знам къде си да ме води. Не, не, не, не, на мене ми е тука мястото. В неделя имаше една беседа, само тая беседа човек да я приложи, чудна, чудна. България е нещо…
В.К.: Значи Милева.
Йотка: Леля Милева. Много хубава. А какво друго ми мина сега, ама избега. Така пак беше интересно. Пък с Паша колко такива ги знам.
В.К.: Сега понеже говорихме за сестрата Аня.
Йотка: Тя беше тънка, висока, на вид строга, а пък сърцето ѝ меко, меко, меко. Не знам дали имаше човек с повече любов от нея. И готова, готова на всичко. Тя не знам колко ученици е имала. Аз нали като завърших Стопанското училище и вече съм тук в Братството, аз започнах да уча с тях. За 45 дена, д-р Вергилий, те ме подготвяха и като частна ученичка в началните от 4-и гимназиален клас. А като частен ученик трябва да знаеш всичко. Не знаеш какво ще ти се падне. Те така много се радвам. Само петици и шестици им носех. Така завърших и гимназиалната учителка може да стане, но за държавен изпит се разболя певицата и заради нея не се явят. Много бях близка пък с това семейство. Аз все с много хубави хора дружех в нашето братство. Македонците, Колю Каишев сте го чули, а той беше женен за една Катя Велева, а те един голям македонски род от Александър Протогеров, неин вуйчо.
В.К.: За Колю Каишев, някакви опитности с Учителя?
Йотка: А, Колю беше един екземпляр неповторим, неповторим. Учителят зададе задача на всички, в касичката да си събират, всеки ден да пускат по някаква монета и с пускането на парата и съответна формула. И той взима и прави за четирите стенографи по една касичка, аз съм я виждала и пипала, във вид на буренце. Ама така елегантно направено, така фино, полирано, с разните му обръчи, разкошна работа, бижу, бижу направени касички. И един ден, казва Паша: „Няма я Савка, няма я Еленка, никой няма около мене“, а те имаха на ул. „Карл Шведски“ къща-близнак, която половината беше тяхна, а половината на генерал Заимов. „Требват ми пари, казва, а нямам. Сега тук е комично: няма от кого да вземеш, а ми трябва. И аз си рекох, ех, аз ще вземеш да си направиш заем от моята касичка, пък след като ще ги върнеш, разбира се, в касичката. И съм взела касичката и съм се въоръжила с един нож. От тук го въртя, от там го въртя, нищо не става, не мога и не мога. Какво е направил тоя Колю, не мога да се добра до стотинка. И в това положение, както съм въоръжена с ножа и работа, хоп, Учителя е пред мене. Аз се изненадах, а Той се засмя и каза точно така: „Рекох, практикувате си стария занаят“. Аз се засмях и рекох: „Учителю, само че сега за разликата, че е от собственото“. Колю много ги правеше едни такива работи. Веднъж има много хора, така, така, той се беше покачил на гредите в салона и оттам да слуша беседата. Неповторим брат, неповторим. Ожени се за Катя Велева, а тя от този голям македонски род, където ви казвам Александър Протогеров. Имат един портрет, е-е голем колкото прозорецът ми, е вуйчо им. Те бяха завършени всичките във Виена, а баща ѝ бе първият стенограф в Народното събрание. Един от сребро изля бюста му така. Единият ѝ брат инженерство завърши във Виена, но тук практикувате адвокат, но да видите какво се казва честен адвокат. Като застане пред иконата сутрин и един голям кръст като направи и казва: „Господи, и днеска да възтържествува правдата!“
Изобщо много съм благодарна на небето, че Учителят ме постави при тях, аз бех четвърта. Те са три сестри – Паша, Аня и Надя. И Той казваше Учителят: „Този ​​триъгълник не трябва да се наруши“. Аз бех най-малка, четвърта сестра. Та дори се появиха и ревностите на някои между нашите хора, защото те бяха едни от най-елитните. Паша е едната сестра. Ще ви каже и историята на Паша, как е дошла при Учителя.
Те са белогвардейци. Баща ѝ е покойник и вече са тука в България. Майката е сама с трите момичета: Паша, Аня и Надя. Надя беше най-малката сестра и има още един Федя, не знам двама ли братя така, но Паша е много любознателна, иска да учи. Едвам е на пет години. Но иска да ходи на училище. И майка й се видя принудена и отива до учителката и моли: „Абе много иска това дете да дойде като слушателка да дойде, да престане тоя порив в него. Приела я учителката. И накрая на годината, какво мислите, Паша идва и размахва свидетелството, че шест е получила. И така Паша само на 21 години беше, когато беше учителка в Първа девическа гимназия на ул. „Цар Шишман“. Предаваше химия. „Аз, казва, учех Лора Каравелова. Нямаш представа каква хубавица, каква красавица беше.“ Но там бил брат Радославов с жена си учители. На министъра Радославов брата, той беше историк мисълта.
В.К.: Иван Радославов.
Йотка: Малкото му име не помня. Знам го само Радославов. И така тя оттук-оттам се запознава с тях, а те вече ходят на ул. „Опълченска“ 66 и така и тя отива с тях и вече приема Учителя, но я надушват, че е дъновистка и я уволняват. И като я уволняват изпращат учителка в Русе. Тя там много малко е учителствала. Вие нямате да я знаете, къщата на Стефови, не ги знаете и тех. Така в двора им имаше една барачка на куцичката Стефанка, пощенска чиновничка, и Гена Папазова, която беше доцент по цветарство, имаше катедра. А тя беше нейна ученичка, тя така в очите я гледаше Гена. Мир и светлина да е! Тя на 12 февруари си замина Паша. И тя понеже знаеше аз какво съм в Парахода за тех и последния помен на Паша, така пред всички, при Еленка Андреева се събирахме, вика: „Йотке, докато съм жива, аз поемам на Паша годишната, а аз като замина щафетата я предавам на теб. Щото бях едно от най-близките. А Гена така благоговее пред Паша!
И добре, ама Паша е учителка в Русе. Но и в Русе я научават, че тя е от Братството. И от там я уволняват. И като я уволняват тя идва на Изгрева и като идва на Изгрева, Учителят си я оставя и тя така остана стенографка на Учителя. Но Учителят знаеш какво им даваш? По 30 лв., колкото за хляб и за млеко. Но в тех, така течеше, течеше. То това е Любовта. И минава се много малко време, дали месец, дали два и тя четете във вестника: „Министърът на просветата уволнен“. И тя с вестника при Учителя: „Учителю, министърът на просветата е уволнен!“ И „Йотка, знаеш ли какво ми рече Учителят?“ – „Паша, знаеш ли защо е уволнен? Рекох, уволниха го заради твоето уволнение!“ Ето, това е. Какво ли не знаеше Учителя! Къде ли не! И за Паша мога да приказвам.
В.К.: Казвайте! Слушам Ви. Това, което Ви дойде в момента го казвайте.
Йотка: Ами това: Паша беше една от четирите стенографи. А тримата: Савка, брат Боев и Еленка, те правят корекции на беседите, коригираха правописа. А само Паша ги стилизираше.
Край Йотка 1