„Д.Г.: „Иде, иде, сам Той иде“. Това започна на Коледа, на един обед в малкия салон, Учителят запя и аз записах половината.
В.К.: Как записахте, седнахте на пианото?
Д.Г.: Аз бях на рояла седнал, на един жълт роял стар и след няколко дена идва Балтова ли беше, или Боян ли и каза, че ме вика Учителят и продължихме и я записахме и после за втората част вече дойде и Асен Арнаудов, музикант. Той, Учителят обичаше много да общува с музикантите. При всяка една такава среща се пораждаше една идея, най-малко една песен да се запише. Но аз не мога да си представя Школата без песните на Учителя. Това действително беше един метод за духовна работа. Много нещо се вършеше с тези песни. Ние сме имали някой път трудности, имаше някой път трудности, в които поради събития и т.н. и като че ли не можеше да се говори и не можем да откъснем съзнанието си от тревогата на времето, а да се слуша една беседа, си иска своята атмосфера. Тези песни нас ни тонираха и ни извеждаха до онова състояние, при което можем да чуем, да вникнем и да участваме в една беседа. Това бяха тревожни времена. Бомбардираха се градове, водеше се в Европа война, страшни работи ставаха и ние имахме купонни системи, не знам какво си, трудности и в това време Школата си продължаваше своя дух. Музиката в такива моменти вършеше много голяма работа. …

Разбира се, има две обществени мнения. Има едно обществено мнение, което е градивно, което е авторитетно, което изгражда култура, което респектира и учи ни и хора на изкуството, което има изискване, това да. Но има и друго обществено мнение, което да кажем със някаква сила гледа да те отклони, както да кажем от гибелните последици на порока, така и от опасните рискове на добродетелта и те тика някъде по средата към нищо. Когато човек се случи на едно такова обществено мнение или е зависим от такова обществено мнение, той може да дойде направо до гибел или до унищожение. Тия методи на Питагоровата школа ги имаше и тук на Изгрева. В Школата имаше да кажем особено от тези, които държаха така малко на общественото мнение, като Методи имаше такива опитности. Много хора са ги имали, имаше ги помня Тахчиев, който като млад студент идва и Учителят му дава от ул. „Опълченска“ 66 две кофи с кисело зеле да ги пренесе до дома на Гръблашева до турската легация, като мине точно по средата на „Цар Освободител“. То ще бъде, когато излизат студентите и той му е било доста неприятно, но няма как, ха-ха, минал. А на Методи Константинов той си имаше доста така труден път, който написа една хубава книга за Водолея, която имаше някакво издание в Париж, има голям успех. Много хора казаха, че за Учението са научили повече от книгата за Водолея. Когато той живееше в една барака така, много неугледна, в доста ограничени условия както живеехме всички на Изгрева и дойде един от Париж, изпратили на Методий подарък една риза и т.н. да го посети едни французин и питали там съседа къде е. Пък ето го тука. В това време той си мие дъските и се разхвърлял багажа му навънка, Методи останал в едно конфузно положение. На другия ден разбира се си определя среща с него в хотела, но Методи го преживя много тежко така. Той беше винаги с връзката, с бомбето, нали.
Та по въпроса с Школата всъщност много неща могат да се кажат, всякой един по своему може да ги види. Ето например, когато последния път Лулчев беше на една беседа на Учителя, той не седна, през цялото време стоя прав и Учителят му каза: „Моите думи не бяха занасяни така както бях ги казал“. Става въпрос за двореца, така че се усещаше много. Всякой един от нас имаше лично отношение, лично място в Школата. И Учителят имаше личен подход към всякой един от нас. На едни говореше на „Ви“, на други на „ти“. С едни беше много любезен, с други беше така малко по-остър, и това не изкушаваше някого. Ние си знаехме това нещо, защо го прави така Учителя, Той си има своите съображения. …

Например когато при един генерал, запасен генерал, Учителят го канят на вечеря. На тази вечеря той поканил разни министри и т.н., това е през зимата и чака долу той на стълбите. А Учителят излиза от колата с един балтон вехт, с един такъв на петна и нахлул на главата си една сламена шапка. Нашият софийски общественик така му става доста криво, но няма как, нали? Или когато да кажем случая с варналии, които поканват Учителя да отиде във Варна. Предишния ден Той отива долу в лозето и разбутва кошера, разбута пчелите и те го нахапаха и Той така целия подут, на другия ден пътува във влака и така го посрещат варналии, обичаше да ги прави тези неща, да им освободи съзнанието. Той искаше човек да бъде вътрешно свободен. Не може да се развива един човек, когато е вътрешно зависим от едно съвременно общество, което си има своя път. Но един ученик трябва да бъде вътрешно свободен, трябва да не изпада в противоречие в подобни неща. Да разграничава Божественото от светското съвсем категорично. И затуй обичаше така свободно, всъщност какво искаше Той от нас? – Пробудено съзнание. Той не говореше за нашите индивидуални способности, в Школата бяха хора неуки и професори с висше образование, стояха на един чин, един до други, нали и това не ни създаваше противоречие, нито имаше някакво стъпало, да се чувстваме едните по-низки, а другите по- високо. Пред Божественото, както човешката душа има Божествен произход и за учения и за простия, така и в Школата ние имахме, така бяхме на едно ниво поставени всички и с едно несъзнателно разбиране, а от само себе си се получаваха тези неща. Пред Божественото всички бяхме равни. И Георги Радев със своите толкова езика, които знаеше, със завършени университети и с написаните си книги и до него бай Ради-градинаря и аз, един музикант, който ще учи и бяхме действително като в Братство, защото също като братя бяхме. И разбира се, когато си замина Учителят, мога да кажа, че тогава вече след време се получиха различия. Затуй Той може би каза: „Събирайте се в малки хармонични групи“. Ние не можем да имаме вече тая голяма общност, която имахме в присъствието на Учителя. Това е много интересен факт, който дава много размисъл и дава един истински поглед към самата Школа. Школата не знам, както беше трудно за един Георги Томалевски и някои и други да напишат биография на Учителя, така също и за Школата ми се струва, че е трудно да се говори, защото трябва да се усетят нещата. …

Автобиографията на Димитър Грива може да прочетете тук.

Продължете да четете текста от записа тук.

Целия материал на Димитър Грива е публикуван в том 8 и том 22 от поредицата „Изгревът…“

Вижте и повече за работата на д-р Вергилий Кръстев тук.

Чуйте и други гласове от рубриката „Изгревът… говори“ Youtube