„…Д.Г.: Беше тогава, пристигаше една професорка от Германия. Зима тежка беше, като тази сега. Сняг, влака ѝ пристига вечерта към 10 часа.
В.К.: Днес е минус 10 градуса.
Д.Г.: Да. Беше оня ден минус 19 градуса и аз отивам на гарата да я посрещна, нямаше трамвай, нямаше нищо. И като минавам през салона Учителят ме спира и ме поканва вътре в стаята и аз влизам. И започна един разговор, по едно време Учителят ми даде чай. И аз гледам, времето минава. Викам си аз тая среща ще я пропусна.
В.К.: Там трябва да чакаш на гарата.
Д.Г.: На гарата, в десет часа пристига влака, да.
В.К.: Точен влак.
Д.Г.: Точен.
В.К.: Експрес.
Д.Г.: Хем експрес, хем от запад пристига, от Белград. Викам: Сега даже не да е професорката, а трима китайски императори да трябва да посрещна, аз няма да си тръгна от тук. Топло вътре.
В.К.: Пиете чай, говорите.
Д.Г.: Да. Става 11, става 12.
В.К.: През нощта?
Д.Г.: Да. И след малко така аз казвам: „Учителю, аз трябваше да отида на гарата“. „Идете, рекох.“ И аз сега тръгнах, кисел даже, мислих, сега ще се трепя до гарата. След тоя хубав разговор, но отидох на гарата. Към един часа бях на гарата. Питам за влака. „А, влака още най-малко един час има закъснение. Към два часа ще пристигне“. Значи, за да ми спести да чакам аз четири часа на гарата, на студа, аз стоях на топло при един такъв хубав разговор, но ако не бях отишъл на гарата, щеше да направя грешка. От гледна точка на логиката аз съм сгрешил, ако в смисъл логиката се намеси. Защото влака е в 10 часа, а аз в 12 или 1 часа ще отивам на гарата. Отидох и видях, че влакът е закъснял. Цялата тази история, така също и много неща, които ни казва Учителят са абсурдни от човешко гледище. Ето случая. Къде ще ходя на гарата, когато влака преди два часа е пристигнал. Нали така? И в края на краищата Учителят, който беше кавалер, щеше да ми каже, като си тръгнал да посрещаш, то отивай! А Той те отклонява, отклонява те, но посрещането пак стана. Така, че много са тези неща, с които се сблъскахме.
В.К.: Сега Той ти оставя една опитност, нали, една опитност ви дава, човек първо трябва да има вяра в Учителя.
Д.Г.: Да, трябва да имаш вяра. ….

Например, ние на Изгрева понякога имаме много противоречия помежду си. Учителя сам ги раздухваше тия неща. Той ни кара да мислим, да види как ще реагираме. Например, аз със сестра ми Катя бяхме действително като че ли от една школа. Никой път сме нямали противоречия по проблеми, които засягат Школата. Създаваха се вътре противоречия между нас при други случаи. С Катя на тази тема бяхме в пълно единомислие. Например, Учителят правеше някои неща, които нас ни дразнеха. Например, някой болен и Учителят му дава нещо да се лекува, минава време и казва: „Повикайте доктор“. Докторът е от града, оня оздравее и ония благодарят на доктора, а Учителят се скрие. Той ги правеше тия неща. Да няма явен показ. Разбираш, но ние виждахме и се ядосвахме. Той го оправи, накрая викна един доктор. Така се криеше Учителят. Той, както казваше: „Минава времето на чудесата“. Той не искаше с чудеса, Той искаше пробуждане на съзнанието и разширяване на съзнанието. Щото чудесата са за времето на Христос, да повярваш, че стават чудеса. Дали съм еволюирал аз. А това е закона на насилието. Щом като правиш чудеса, аз съм готов да ти служа. И така много неща Учителят като правеше се скриваше. Той самият, самата Школа я постави зад своите паравани такива и хората казваха: „Хей тия дъновисти, ужас“. Имаше такова нещо. Сам го създаваше. Защо? Не можем да знаем.
В.К.: Аз си спомням от разказите на приятелите, тези, които са били обиколили Учителя, при един прилага един метод, при друг – друг, но като погледнеш при всеки метод е различно и например на един дава, да кажем има гастрит, язва да яде например кромид лук, което дразни стомаха. Дава му един специфичен метод, на другия дава съвсем друг метод, т.е. по този начин Той се скрива под различен параван или лекува по друг начин. Все пак дава някаква форма, за която съзнанието му се захваща.
Д.Г.: И накрая каже: „Я си вземи една рецепта от доктора“. Ха-ха, имаше такива неща, ние да видим, да каже: „Аз не съм го излекувал, доктора го излекува“. Ние със сестра ми много се дразнехме от това нещо. Като виждахме не се дразнехме, че Учителят го прави, ами как нашите хора се хващаха. Е, ще викаме един доктор, така я оправи работата, а той идва на последния ден. Имаше такива неща. Виж какво, педагогичния Му метод беше чуден. Безпогрешен обаче, безпогрешен. Той знаеше точната дума и знаеше на всяка дума точната реакция. Насилие нямаше, никакво насилие. Но Той се радваше когато учениците Го разбираха. Искрено се радваше. Например, Той много се зарадва когато ме видя, че като ме посочил да представлявам Изгрева пред новата власт, това не е моя работа, нали? А то е неизпълнение от човешко гледище. Идва старшия брат Стоименов и ми казва: „Учителят каза: Ти“. Аз не реагирам.
В.К.: По този начин Начо Петров те обвинява.
Д.Г.: Значи той ме обвинява. Е, викам, добре, хайде обвинявай. Едни тънки неща имаше в Школата, затова Той поставяше въпроса за интелигентността, че е най-важното качество на ученика. …

Една среща много интересна, когато германците навлезнаха с войските си в СССР, превзеха много територии в Съюза, Тула падаше, вече пада Москва, страшна работа беше. Отиваме с Рогев и беше и този Методи Константинов. „Учителю, какво става, отиде Славянството? Славянството отива, те го прегазиха.“ „Вие не разбирате“, и се обръща към Рогев: „Ти нали си написал книга за Черно море?“ „Да!“ Той наистина е написал голям труд за Черно море. „Запиши си, на тази дата, и му посочва една дата, около бреговете на Черно море няма да има нито един германец“. Разбира се, ние се спогледахме, защото ние чакахме всеки от следващите дни да падне Москва. И действително, следващите вечери падна температурата под 50 градуса, студ невероятен, когато замръзват и танкове, и бензин, и всичко и започна отстъплението. И действително на датата, на която казваше Учителят германците бяха отстъпили и бранеха Берлин вече.
В.К.: Значи на датата, когато Учителят каза.
Д.Г.: Да, да, да. На датата, на която Учителят каза около Черно море нямаше германци, германците бяха отстъпили вече.
В.К.: Коя беше тази дата, не си спомняш?
Д.Г.: Не мога да си спомня. Не мога да си спомня, защото тогава ние, защото как да ти кажа, някой път Учителят казваше неща, които са абсурдни. Поне за момента бяха абсурдни. Никъде не можаха да ги спрат, защото те ги обграждат вече, почти както гледахме на картата и Тула, ако падне, то отива Москва. Та това ни беше срещата…..

…

Автобиографията на Димитър Грива може да прочетете тук.

Продължете да четете текста от записа тук.

Целия материал на Димитър Грива е публикуван в том 8 и том 22 от поредицата „Изгревът…“

Вижте и повече за работата на д-р Вергилий Кръстев тук.

Чуйте и други гласове от рубриката „Изгревът… говори“ Youtube