Как се създаваха песните на
Учителя Дънов и братските песни

Концерт-рецитал на 31.05.2008 г.

Спомени:
Спомени на музикантите от времето
на Школата на Учителя
от поредицата “Изгревът”том XVI

Музика:
Учителя Дънов – Беинса Дуно
и приятели

Диктор:

Петър Вангелов

Място:
В салона на община “Изгрев”
ул.”Чехов” 16-А

Музиканти:
1. Мария Иванова от гр. Бургас– сопран;
2. Тонка Петрова от гр. Бургас– пиано

Втора част:
Вечният дух на Вселената

Съдържание:
Текст:
1. Буря – разказва Мария Тодорова;
2. Да имаш вяра – разказва Мария Тодорова;
3. Стани, стани и Господ ще те оживи –
разказва Мария Тодорова;
4. Запали се огъня –
разказва Мария Младенова;
5. Втората Голгота и възкресение на Духа
и на песента “Поздрав на Учителя”;
6. Защо Учителят даде песента “Писмото” –
разказва Галилей Величков;
7. Вечният дух – бележка на съставителя
Вергилий Кръстев за песента “Писмото”
Музика:
1. “Буря”;
2. “Да имаш вяра”;
3. “Стани, стани”;
4. “Запали се огъня”;
5. “Поздрав на Учителя”;
6. “Писмото”;
7. “Писмото”

Галерия

Сценарий

Първа част

Страдна душо – разказва Борис Николов

Това е първата братска песен, която е изпята на събора в гр. Търново на 15 август 1912 г. Текстът на песента е даден от писателя Михалаки Георгиев по идея на Учителя, а мелодията е от Учителя. Отначало тя е писана с друго заглавие „Грешна душо“, заради което е написан този текст. А за него има история.

Михалаки Георгиев отначало е на дипломатическа служба във Виена и Белград. Отвратен от корупцията, напуска държавната служба и повежда борба за унищожаването на злото в България. А това е бъдещият цар Фердинанд. Редактор е на популярния ежедневник „Балканска трибуна“ от 1906-1908 г., която разобличава монархията и Фердинанд. Вестникът публикува материали срещу мошениците, грабителите на народа, начело с Фердинанд. Започва акция на властта, нападения, заплахи, побоища срещу сътрудниците на вестника, а на 22 февруари 1907 г. Михалаки Георгиев е арестуван и е хвърлен в затвора, в Черната джамия, останала от турско време. Там той разбира какво значи да си „грешна душо“.

Излизайки от затвора разбира, че неговите сътрудници от вестника го изиграват и ограбват. Вестникът фалира. Оказва се, че неговите сътрудници нищо не притежават, предварително си прехвърлят имотите на жените си, на братята си, само Михалаки Георгиев остава да отговаря с целия си имот и загубва всичко. Остава беден, като просяк! За втори път разбира какво означава да си „грешна душо“.

Като заслуга на вестника е тази, че той подготвя освиркването на Фердинанд от студентите на 3 януари 1907 г. при откриването на Народния театър. Студентите са арестувани, изпратени са в казармите да отбиват военната си повинност. Правителството начело с Димитър Петков затваря университета и уволнява професорите му. На 26 февруари 1907 г. министър-председателя Димитър Петков е бил застрелян на улицата от един младеж, уволнен от него като чиновник. Това е третия случай какво означава „грешна душо“.

Михалаки Георгиев се познава с Петър Дънов и присъства на съборите на Синархическата верига от 1906 до 1912 година. Само той може да напише думите на „Грешна душо“, защото го е преживял. Но сега, според учението на Учителя Дънов, се дава ново разрешение и нов път на „Грешна душо“. В стихотворението има куплети, които отговарят на Пентаграмата: I куплет – на Добродетелта, II куплет – на Правдата; III куплет – на Любовта; IV куплет – на Мъдростта и V куплет – на Истината.

Според Учителя Дънов, най-добрият разказ в българската литература е „Митар Пророкът“ написан от Михалаки Георгиев. Той е публикуван в „Изгревът“ том XVII. В този разказ е описано какво представлява българската душа и как може да се превърне от „Грешна душо“ в „Страдна душо“. Амин!

Следва песента „Страдна душо“.

„Ще се развеселя премного заради Господа“ – разказва Борис Николов

През 1917 година цар Фердинанд заповяда да интернират Учителя във Варна, защото беше казал, че германците ще загубят войната. Докато беше интерниран във Варна, в онази студена зима през 1917 година, Учителят живееше в хотел „Лондон“. Горе, на четвъртия етаж, в една малка стаичка Учителят се отопляваше с мангалче с дървени въглища, които Той Сам си разпалваше. Там, на онова таванче, Учителят създаде песента „Ще се развеселя премного заради Господа“. Посещаваха Го от време на време приятели от Варна. Сутрин излизаха на „Ташлъците“ за изгрев слънце. Идваха и много братя и сестри от провинцията, отпускари от фронта и от селата. При тази скромна обстановка при мангалчето се водеха разговори, изливаха жалбите си, споделяха мъчнотиите си, тогава бяха тежки времена: Европейската война продължаваше.

Учителят пееше на приятелите новата песен „Ще се развеселя премного заради Господа“. Отначало Той им я свиреше на цигулка, пееше им я, докато те я научаваха. Но някои от приятелите пожелаха да се нотира песента, за да я изпратят и на другите приятели. Учителят, макар и малко неохотно, се съгласи и записаха песента. Той я изпълняваше свободно, пееше я според вдъхновението, а с него идваше и ритъмът на песента. А сега като я записаха, Той ги накара да Му я изсвирят по нотите и се оказа, че мелодията е ограничена. Учителят изрази отношението си към нотния запис образно тъй: „Ушихме й дрешка, но тя малко я стяга, ограничава я.“ Той не беше много доволен, че мелодията е стегната в тактове и ноти.

Учителят е посветил песента „Ще се развеселя“ на Величка Стойчева. Тази песен е мелодия от Учителя, а по текст на пророк Исая, гл. 61, ст. 10. Тази песен е дадена по времето на Величка Стойчева между двете войни – Балканската и Европейската, защото Величка Стойчева почива през 1918 г.

А гл. 61 от пророк Исая е една от най-силните в Библията. Това е главата, която Исус в началото на своята мисия чете пред своите съграждани в Назарет и когато свършва да чете, казва: „Днес се изпълни това писание във вашите уши“, т.е. че това пророчество се е изпълнило, заради което евреите го прогонили. Виж: Лука, гл. 4, ст. 16-21. А ето цитат от Исая: „Духът на Господа Иеова е върху мене, защото Господ ме помаза за да благовествувам на смирените. Проводи ме да изцеля съкрушените в сърце, да проповядвам освобождението на пленниците и на затворниците отваряне на тъмница. За да проповядвам годината на благоговението Господне и деня на отмъщението от Бога нашего“.

Ето, това е епохата, при която идва Учителят Дънов, намира своите ученици и им предава Словото на Живия Бог. Намира и онези, на които предава своите песни. Една от тези е Величка Стойчева. Учителят дава мелодията. А в нея се казва: „Ще се развеселя премного в Господа. Душата ми ще се зарадва в Бога моего“.

По-добър финал на това изложение, което ви поднасям аз не намирам, защото Бог ще ни облече с одежда на Спасение и ще ни загърне с мантия на Правда. Да, пред всичките народи на земята чрез Словото на Учителя Дънов, Всемировия Учител Беинса Дуно. Амин.

Следва „Ще се развеселя“.

Благославяй, душе моя, Господа
разказва Галилей Величков

„Благославяй, душе моя, Господа“ – Тази песен Учителят я дава в гр. Варна. Тя е взета от Паслом 103, посветена е на Пеню Киров по повод на неговото заминаване от този свят на 27 януари 1918 г.

Кой е Пеню Киров? – Според Учителя неговото духовно име е Перуил, който е дошъл на земята от най-възвишената планета, наречена Феташ.

По начало Учителят не разкриваше прераждането на учениците си. Имаше съображения. Разкритото прераждане не винаги е полезно. То може да смути, а може и да спъне. По-ценна и скъпа е свободата на изявата. Да се изяви човек както е устроен, както се е осъзнал, водим от идеали, то значи изписване на настоящата съдба. Често пъти миналото тежи.

Такива разкази обикновено Учителят изнасяше, след като даден ученик напусне физическото поле. Ето, Йосиф Ариматейски, виден израилтянин, снел тялото на Христа, за да го положи в собствената си гробница е Пеню Киров – един от първите трима, верни и предани ученици на Учителя. За Йосиф Ариматейски малко е писано в евангелията. Повече са писали поетичните и фанатични християни от средните векове. Те са сплели легендата за Чудотворната чаша на Граля. Митологизиран е моментът, когато Йосиф Ариматейски е подложил съд, за да събира кръвта Христова. Капещата кръв, според легендата, изкристализирала във вълшебна чаша. Главно кръстоносците спекулират с тази легенда. Учителят не се спира на поетичните разкази. За Йосиф Ариматейски Той прави допълнение към изписаното в евангелията. Той добави, че след като Христовия Дух се отделя от безжизненото тяло, вселяла се в Йосиф Ариматейски, сам снема тялото си от кръста, повива го в плащеница и го полага в каменния гроб. Една страница – скрита за обикновеното око, открита за окото на Онзи, Който разчита проявите на висшите духовни светове.

2000 години след тази знаменита среща с Христа, Йосиф Ариматейски идва като Пеню Киров. Одарен с развито духовно тяло, той познава Учителя, разбира без остатък идеите Му и тръгва след Него. На онзи, с пробудено съзнание, на когото е „вдигната завесата“ и погледа прониква отвъд, на когото ухото долавя вътрешния глас, Учителят се изявява в пълнота и величие. Пеню Киров не е изненадан от зарящата аура на Учителят. Душата му ликува! Духът му тържествува! В младежа, д-р Петър К. Дънов, Който му подава ръка, той познава Учителя, съзира Божествен Дух и разбира, че България е определена да бъде люлка на една школа, която ще трасира пътя на Славянството към Шестата раса – заветна бъднина на човечеството. Вдъхновен от идеите на необикновеното духовно възраждане, Пеню Киров посвещава целия си живот на вярно и предано ученичество.

Не случайно Духът Христов за първи път, след издъхването на кръста, се вселява в Йосиф Ариматейски – богата и светла душа на древния Израел. Не случайно, Пеню Киров идва при Учителя, подава Му ръка и тръгват да работят за Бога, за ближния, за духовна пробуда, за просветление, за нов живот, обилен от даровете на Духа. Само пробудената душа работи, само тя работи. Само тя разбира Учителя. Само тя приема Словото като реалност и път. Пеню Киров бе един от любимите ученици и работници на Учителя.

Следва „Благославяй, душе моя, Господа“.

Сърдечен зов – разказва Борис Николов

Един от приятелите – Атанас Д. Ковачев, който е бил войник на фронта, си дохожда във войнишка отпуска, минава през София и отива при Учителя, за да го види. Той бил музикант, военен капелмайстор и като такъв е бил мобилизиран да подържа със своите маршове бойния дух на войниците. Дошъл при Учителя и Му разказал новините и някои случки от фронта. Учителят го слушал внимателно. Като разговаряли така, Учителят по едно време извадил текста на едно стихотворение „Сърдечния зов“, което е било написано от един брат Зурков и подарено на Учителя. Последният Го оглежда внимателно и Го подава на Ковачев: „Можете ли да напишете музика върху този текст?“ Ковачев го прочита, размишлява, но не може нищо да му дойде в главата.

Учителят му изсвирва един кратък мотив на цигулката. Усмихнал му се окуражително и казал: „Рекох, напишете музиката!“ Брат Ковачев взема текста на стихотворението и запомня мотива на бъдещата песен, разделя се с Учителя и като му се свършва войнишката отпуска, от дома заминава за фронта в своят полк. Пристига в полка си и минава някой и друг ден докато разкаже новините от къщи на жадуващите да чуят от устата му измъчени войници. По едно време му идва мисъл в главата, че е време да напише музика на този текст даден му от Учителя и да разработи мотива и че друго по-подходящо време няма да има. Като че ли някой говори отгоре над главата му: „Напишете музиката – сега или никога!“ Той се стресва, че е дал обещание да напише музика, влиза в палатката си и се залавя за работа. Чете текста, започва да търси мотива на Учителя, който подхожда на песента.

По едно време хваща мотива, който бавно слиза в ума му отгоре от висините, започва да му звучи като мелодия и той с треперещи ръце започва да сваля и записва тази песен чрез нотния текст на лист хартия. Точно по това време се чува някаква стрелба навън от пушки, картечници и разпръскване на шрапнели. Той седи в палатката си и продължава да пише и да работи върху песента без да вдигне глава и без да се заинтересува какво става навън. При друг случай би излязъл навън и би се огледал и запитал какво става при тази пукотевица. Но той записва песента точно в този момент и е съсредоточен и занят с тази си работа. По това време идва при него свещеника на полка, а такива е имало на времето при всеки полк и му викнал уплашено: „Гърците и сърбите настъпват и гранати падат около нас. Ставай Ковачев да бягаме и да спасяваме кожите си!“ Но братът останал в палатката си, продължил работата си и завършил нотирането на песента. Излиза навън и какво да види? Бивакът на полка е целият разрушен от гранатите и само неговата палатка, в която е стоял стърчи всред разрушението. Оглежда се, няма никой. Всички са се оттеглили. Сам е. Взима си нещата и той тръгва. Намира след това отстъпващите войници и по-късно научава, че това е пробивът на фронта и че България е загубила войната и е поставена на колене – опозорена, унижена, разпокъсана и победена. Това се случило през май 1917 г. при Добро поле.

Идва време да ги разпуснат, той отива в София на ул. „Опълченска“ 66 при Учителя, за да го види и да Му занесе нотираната песен. Учителят го приема в стаичката Си и му посочва стола да седне. Ковачев изважда нотирания лист на песента и Му го подава без да промълви и дума, обзет предварително от необикновено вълнение. Учителят го взима, оглежда го и казва: „Ако не пишеше музиката на тази песен, когато падаха гранатите около палатката ти, то и ти щеше да пострадаш. Тази музика те спаси.“ Ковачев седи настръхнал. Той още нищо не е казал, не е отворил устата си да каже дума, а ето Учителят пред него знае при какви условия е писал песента там на фронта в онази палатка. Братът разбира, че Учителят е видял цялото положение там, че сам го е подтикнал именно в онзи момент да напише музиката на песента, като му е внушил думите: „Сега или никога!“ Разбира се, че Учителят го е охранявал и предпазвал от опасността през време на сражението там на фронта. Той пада на колене пред Учителя както започва песента: „Пред Теб припадаме Господи, днес с чисти трепетни души“. Учителят пристъпва към него, вдига го и му казва: „Да видим как звучи песента“. После изважда цигулката си, слага нотния лист на стойката и започва да я свири. Ковачев слуша и вижда, че това е едно и също нещо – и там, и тук. И че авторът на тази песен е един и същ, а това е Духът на Учителя.

Следва „Сърдечен зов“.

91 Псалм – разказва Борис Николов

Историята на тази песен е свързана с бойните действия на Първата световна война, в която България влиза на 14 октомври 1915 г. на страната на Германия.

В състава на II армия, която воюва срещу гърците в Македония е и 3-ти пехотен Бдински полк. От 4 ноември 1916 г. командир на полка е Минчо Сотиров, който е последовател на Учителя Дънов.

Редовно получава по пощата наряди изпращани от приятелите в София под диктовката на Учителя Дънов. Получава и писма от Учителя.

Един обикновен ден Щабът на полка има оперативно съвещание с всички командири по роти. Има специално построена голяма и широка палатка, която е охранявана от специален караул с денонощна охрана.

Ето че пристига военния куриер на полка, който винаги донася военната поща със заповедите до командира на полка от Щаба на дивизията! Военният куриер се движи с охрана и има специален пропуск. Всеки полк си има определен куриер. Куриерът съобщава на началника на корпуса, който охранява Щаба на полка, че има писмо до командира на полка от София. Но началникът на караула, има заповед на не допуска никой до палатката, която охранява. Тогава военния куриер нарежда на своята охрана да стреля във въздуха, защото никой няма право да спира военния куриер, понеже той има достъп до командира по всяко време на денонощието.

Командирът на полка чува гърмежите, излиза от палатката и пита: „Какво става тук?” Куриерът стои на 30-40 метра и крещи: „Командирът има спешно писмо от София!“ Крещи непрекъснато. И понеже Минчо Сотиров не може вече да слуша кресливия му глас, решава да отиде при него, за да вземе писмото от София. Преминава 30-40 крачки. Куриерът му предава плика с писмото. В момента, когато го поема, изведнъж се чува трясък от падащи снаряди върху палатката на щаба. Всички стоят втрещени. Шрапнелите разкъсват и убиват целият наличен състав на Щаба. А Минчо Сотиров стои на 40 метра от разрушената палатка и не може да проумее нищо? В ръката си държи писмо. Чак тогава решава да погледне от кого е това писмо. Това писмо е от Петър Дънов!

Ако не беше отишъл при военният куриер да вземе писмото, той също щеше да бъде убит, заедно с караула и офицерите от Щаба? Отваря го и чете мотото на 91-ви псалом: „Който живее под покрива на Всевишнаго ще пребивае под сянката на Всемогъщаго!“

Ръцете му треперят. До него е военния куриер, който също трепери, след като разбира, че писмото е от Учителя Дънов.

Тогава Минчо Сотиров сваля военната си куртка разшива джоба си и изважда написания на ръка 91 псалом. В едната ръка държи 91 псалом а в другата – писмото на Учителя. А Учителят Дънов при започването на войната е наредил на всички свои ученици да си напишат собственоръчно 91 псалом и да го зашият в куртките си. Това ги съхранява и ги оставя живи.

Тогава военният куриер също сваля куртката си, разшива вътрешния си джоб и от там изважда своя написан 91 псалом. И двамата стоят един срещу друг и плачат пред величието на Духът, който ги е запазил живи!

Военният куриер се казваше Христо Дързев. Само който е преживял такова нещо, само той може да напише музикалния съпровод на Псалом 91. За последователите на Учителя Дънов това е неосъзнат химн на Божието присъствие!

Днес ние дадохме историята за написването на песента на 91 псалом от Христо Дързев. Под величието на този случай, той чува мелодията дошла да него от Висините и Небесните селения! Амин!

Следва 91 псалом.

Фир-фюр-фен – Благославяй –
разказва Мария Тодорова

На 19 август 1922 г., ден събота, в 5 ч с. Учителят казва в лозето на гр. Търновото следното:

Само Едната проявена Божия Любов е Любов и няма друга Любов проявена, като Божията Любов. И тъй, нашият девиз е „Страх отвънка, любов отвътре. Тъмнина отвънка, а светлина отвътре. С любов и със светлина, ние сме душите на любовта и на светлината!“

Сега ще коленичим и ще дадем в себе си онова тържествено обещание за една година. Аз ще ви разправя какво разбирам под „една година“. Една година, която няма да ви ограничи. Тази една година ще бъде само на чистене, да смъкнете всички ваши недъзи от умовете си, от сърцата си, от душите си, от духовете си, от телата си.

Тези формули се явяват мотото на песента „Фир-фюр-фен“, което преведено значи „Без страх и без тъмнина в Светлината безгранична!“

Всички строени в редици заминават за читалище Надежда в 10 часа. Там учителят изнася беседата „Новият живот“.

На 25 август в 5 ч. Учителят дава истинска формула, която съответства на съдържанието на песента „Фир-фюр-фен“.

Да възсияе лицето на Господа Бога Нашего в нашите души!

Да дойде светлината на Христа – проявената Божия Любов, начало на новия живот, живот, който носи вечната светлина в себе си.

Светлина, която показва Пътя, Пътят за Едната Проявена Любов, която носи в себе си всичките блага на Битието.

Да бъдем като Бога!
Да бъдем като Любовта Му!
Да бъдем без страх и без тъмнина!
Да бъдем с обич и светлина,
Светлина, която носи новия ден на живота.
Ден на вечната Божия радост,
Ден на вечното Божие веселие,
Ден на вечното Божие блаженство.

А от 9 ч. сутринта на 21 август, 1922 г., понеделник, Учителят изпя следните думи: Fir fur fen,Tau bi aumen.

Ще ви дам тази песенчица, за да се тонирате. Всякога ще можете с нeя да се тонирате.

Няма мъка на душата, при която тя да не може да се тонира. Последната част на песента е най-силна. Когато някому е тежко нещо, например тежко му е на корема и иска да се лекува, с тази песен може. Тия вибрации ще поправят теченията във вас. Всяко лошо настроение всяко лошо състояние се дължи на изгубена хармония в тялото ни, а музиката почва да тонира, да прави малки масажи.

Запитват: На какъв език е това изречение? – То е на стар език, буквално не може да се преведе. Аз съм го превел тъй: „Без страх и без тъмнина.“ Този превод не е абсолютно точен, оригиналът означава много повече. Това е само частичен превод, целия не може да се преведе. Тази песен ще се нотира и ще се научи. Тя е мелодия, която е приспособена за всички състояния на душата, да можеш да придобиеш такова състояние на ума сърцето и душата, че да можеш да се хармонизираш.

Думата aumen означава всички качества, които се съдържат в Божественото. Всичко, което съдържа Божественото в себе си, да израсне, да се прояви в своята пълнота.

Tau значи абсолютното, непроявеното, безграничното.

Bi значи туй, което се проявява.

Aumen съдържа всичко за живота.

Но туй не е същински превод. Това са ритмични думи, едно ритмично изречение, на което вибрациите са силни. Само че тук трябва да имаш съзнание да разбираш вибрациите. Щом ги схванеш, ще можеш да се ползуваш. Всички окултни упражнения започват с музика. Тази песен няма да я пеете вънка, ще я пеете само като се събирате, за себе си, за вас, които разбирате. Иначе като се изнесе вънка, тя ще се профанира.

Тази песен е бойния марш на Бялото Братство. Това е бойният Дух на Школата! С тази песен бяха разпръснати всички вражески сили срещу Братството.

Следва песента „Фир-фюр-фен“.

Странник съм в този свят –
разказва Борис Николов

Как се даде песента „Странник съм в този свят“?

Бяхме на Витоша, заобиколили Учителя, насядали около Него. По едно време всички разговори помежду ни някак си неусетно застинаха и настъпи внезапна тишина. Има моменти, когато след глъч и разговори настъпва тишина, приятно е и е необходимо за човека, за да може да се съсредоточи в себе си. В този момент Неделчо Попов изневиделица се обърна към Учителя и каза: „Учителю, изпейте ни нещо, което не сте ни пял никога досега.“ Ние се спогледахме и изтръпнахме. И се уплашихме и от тишината, и от гласа на Неделчо. „Сега ли точно, в тая тишина да кара Учителя да пее?“ Но Учителят помълча, пък запя тихо, но гласът Му навлизаше между нас в душите ни оттам в планината. Това беше песента „Странник съм в този свят“.

„Странник съм във този свят.
Никого не познавам, освен Тебе.
Ти, Господи, Боже Мой, си създал всичко за мене.
Аз отправям своята благодарност към Тебе.
На тебе, Господи, възложих своето упование.
Да възлезе молбата ми към Тебе.“

Всички мълчим. Не можем да мръднем от местата си. Отново Неделчо Попов се обажда: „Учителю, как ни събрахте и доведохте тук?“

Учителят каза: „Векове наред Невидимият свят се труди да ви събере и да се родите в едно и също време, когато трябва да дойде Великият Учител. Първо трябва да се родят в този народ всички пророци на Стария Завет, после да се преродят всички апостоли от Новия Завет, после да се преродят всички папи, патриарси, царе, императори и ръководителите на всички цивилизации на земята, откакто свят светува. И накрая на тази човешка пирамида трябва да застане Великия Учител. Това представлява днес българския народ. Всички онези, който са виновни за състоянието на днешното човечество са родени в България и са пред мен.“

След това замълча. Накрая разтвори двете си ръце и каза: „О, мили мои разбойници на света!“ И се усмихна тъжно, тъжно.

Ето защо Той беше странник в този свят. Беше странник всред разбойниците на света. Амин!

Следва „Странник съм в този свят“.

АНТРАКТ

Втора част

Буря – разказва Мария Тодорова

Катя Грива беше хубава, елегантна, фина девойка, образована, с голям такт за хубавото и за изтънченото изкуство. Това го виждахме всички. Но тя се влюби в Ангел Янушев. Всеки има право да се влюби във всекиго. Но той, Ангел, със своето лекомислено поведение през време на Школата, накара много сестри да изгорят заради него. Влюбваше се в тях, после ги разлюбваше. Учителят не одобряваше това негово поведение.

Катя се влюби. Но отношенията им прераснаха във взаимност. Той трябваше да поеме и известен ангажимент. И той го прие. Как ли? Ами така – те най-официално се сгодиха. И тогава Катя си поръча рокля за сватбата, ходи няколко пъти на проби при шивачка, роклята бе готова и донесена на Изгрева. Сватбената рокля бе готова, беше определена дата за бракосъчетанието. Дотук няма нищо лошо. Само че Катя, един хубав ден тя се събужда – пристига Ангел, облечен в официален костюм и казва, че не може да се ожени за нея, връща й годежа и си заминава така, както е дошъл. Катя я залива нещо като вряла вода. Стои, не мърда, не шава. Постепенно се измъква от бараката, излиза навън и се дотътря до чешмата. Няма сили да плаче, няма сили да проговори. Среща я една сестра, повдига я и я завежда в своята барака. Катя разказва всичко.

Сестрата става, отива при Учителя и Му разказва всичко. Учителят слуша, мълчи и нищо не казва. Постепенно Катя се съвзема, но в нея се задават чувства, които като вулкан започват да изригват в нея от дън земя. Тя става неспокойна. Усеща как се задава в нея тъмен буреносен облак. В нея всичко бушува, ври и кипи. Тези чувства се сливат с обидата, с лъжата, с измяната и огорчението. В Катя всичко ври, кипи и бучи. По това време Учителят е в стаичката Си. Той взима цигулката и започва да свири. Минават минути, минава час, минават два. Накрая, звуците, долитащи до ушите ни, се оформят в някакъв мотив. Бурята, която се надига в душата на Катя, се поема от този мотив. Той я укротява, насочва я нагоре към Онзи, Който управлява всичко. Учителят я извиква и й изсвирва песента. После я изпява. Накрая казва: „Благодарение на твоето състояние, днес се роди песента „Бурята“.“ Катя плаче, а в нея бурята е затихнала, но не я е напуснала. Останал е един спомен и една булчинска рокля, която не бе облякла. Катя научава лично от Учителя как се изпълнява тази песен и запаметява думите: „Тъжна ми е душата. Скръб и печал ме обземат. Силна буря в мен се повдига, но никого не обвинявам. Бурята е буря, но в мен е Той. Бурята мен не разбира, но аз я разбирам. Бурята ме разтърсва, но има нещо в мен!“

Ангел Янушев след няколко дни се появи на Изгрева – „ни лук ял, ни лук мирисал“. Ние бяхме възмутени от това негово поведение. Отидохме и казахме на Учителя. А Той ни каза: „Бурята се задвижва от сили, които не са подвластни на хората.“ Не останахме доволни от това изказване, защото ние, сестрите от Изгрева, се изредихме всички в бараката на Катя, за да видим нейната нова булчинска рокля, която висеше на закачалката и която тя не облече никога. А Ангел се ожени в деня на сватбата с Катя за една друга певица, дошла от провинцията. Предният ден я видял, харесал я и се ожени. Името й бе Дора. Ето, това се казва истинска случка и истински изпит!

Следва „Буря“.

Да имаш вяра – разказва Мария Тодорова

В онези времена, когато всички бяхме млади, красиви и бяхме дошли в Школата на Учителя, имаше едно необикновено явление. Под аурата на Учителя и под аурата на Божествения Дух, тук всичко растеше и се развиваше. Както растяха под въздействието на слънцето и дъжда посевите по нивите на селяните, така и с тях, заедно с житните класове, растяха бурени и плевели. Тук бе същото: избуяха много добри привички, но излязоха на показ неща, които носехме от миналото.
Трябваше да се справим с много неща в себе си, които растяха като бурени и избуяваха, и плевелите започваха да задушават житния клас у нас. Учителят ни беше дал методи да се справим с тези неща – тях ще ги намерите в Словото Му и те бяха за учениците Му. А ученик е този, който учи, прилага и изпълнява Волята на Учителя и на Бога.

Бяхме на една екскурзия на Седемте езера на Рила. Бяхме отседнали на една поляна между Четвъртото и Петото езеро. Братството се бе разположило и почиваше. В такива случаи между нас се повеждаха непринудени разговори, като центърът на всяка една нова тема от разговора ни бе Учителят. По едно време виждам как Катя Грива, отишла встрани и седнала на една скала на тридесет-четиридесет метра от нас, плачеше. Имаше една болка, за която само тя си знаеше и затова плачеше. Никой не можеше да й помогне в този момент, защото, както тя бе на скалата далеч от нас, така и ние бяхме далеч от нейните тревоги и проблеми. В този момент Учителят я поглежда. Вглежда се в нея, фиксира я с поглед и за пръв път запя песента „Да имаш вяра“. Цялото Братство запя след като Учителят изпя тази песен, дадена тук за пръв път пред всички ни. Текстът на песента беше от едно изречение: „Да имаш вяра, вяра, да имаш вяра, вяра…“. Пеехме всички.

Не след дълго и Катя Грива, както беше седнала върху скалния връх, запя и тя. Имахме усещането, че тя пее соло, а ние й пригласяме с нашите гласове като братски хор. Тогава се даде тази песен – на 9 октомври 1936 година. До този момент бяхме седнали така, както ни завари почивката. Сега всички пеехме така, като че ли нещо се промени в нас и около нас. Бяхме станали братски хор, а нашата солистка беше седнала на един скален връх на разстояние тридесет-четиридесет метра от нас и извисяващ се четиридесет метра над главите ни. Беше необикновено преживяване. Като че ли тя бе стъпила на някакъв подиум, поставен високо в концертна зала, а ние, хористите, бяхме заели местата си в дъното на подиума. Песента се носеше около нас и в нас. Състоянието на Катя се промени и не след дълго тя слезе от скалата, дойде, целуна ръка на Учителя и седна до Него. Беше засмяна.

Така тази песен се даде за Катя и чрез Катя стана достояние на Братството. Затова песните на Учителя са молитви за ученика, песнопения за неговата душа и славословие на неговия дух.

Следва „Да имаш вяра“.

Стани, стани и Господ ще те оживи
разказва Мария Тодорова

Катя Грива бе една от тези сестри, които съставляваха групата на „слънчогледите“. Това бяха онези сестри, които с часове, дни и месеци стояха пред вратата на Учителя, само и само да Го зърнат и да разговарят с Него. Учителят при всички приложи специални методи за работа. Възрастните приятели много пъти се опитваха да ги махнат оттам, но Учителят ги спираше. Те имаха и най-различни преживявания и опитности за поучения на останалите.

Един ден Катя усеща, че някой я хваща за гушата и я стиска. Не може да говори, не може да диша, не може да гълта. Това продължава няколко часа и се случва там, където тя стои като слънчоглед, за да зърне Учителя, т.е. слънцето, и да обърне своя „слънчоглед“ към Него. Накрая се свлича на земята. Останалите извикват Учителя. Той слиза от горницата, застава пред нея и започва да говори: „Дядо Благо, Катя Грива е много добра сестра. Тя е отлична певица, изпълнява всичко, което се казва в Школата, играе отлично упражненията в Паневритмията и е добра ученичка. Затова я пусни, че така, както си я хванал за гушата, ще я удушиш и тя ще си замине! А тя има още работа на земята. Аз за нея имам задача – тя ще отиде да работи в провинцията като учителка. Затова, дядо Благо, пусни я. Тя вече ще има послушание.“ Учителят запя песента „Стани, стани!“ И тя стана, оживя!

Учителят говори на дядо Благо. А него го няма. Не се вижда. Преди четири месеца той си е заминал от този свят и много приятели бяха на погребението му. Но бе още жив и присъствуваше в Школата. Ние всички сме живи – и онези, които са тук на земята в плът, и онези, които са в Невидимия свят. Ние сме живи, когато сме в Школата на Учителя. Защото Словото на Учителя създава Школата и вътрешния живот на ученичеството. Ученичеството е състояние на свръхсъзнанието на ученика, при което човешката душа се стреми да изпълни Волята на Бога, а човешкият дух – да я приложи.

След малко Катя Грива „оживява“. Дядо Благо бе послушал Учителя и я бе пуснал, бе свалил невидимите си ръце от врата на Катя. След като оживя, след бурни събития и случки, най-накрая Катя отиде в провинцията и стана учителка. С учителската си професия тя се пенсионира и преживяваше с пенсията от нея, като непрекъснато ежемесечно благодареше на Учителя с молитви за стореното Му голямо Добро за нея. Катя бе ученик в Школата на Учителя!

Тази песен е дадена от Учителя на 24 август 1921 г., като съобщава, че песента е от един брат. А случката с Катя и дядо Благо е 10 години по-късно. Тогава всички видяха как Катя възкръсна чрез тази песен, как оживя. Като че ли тази песен специално е създадена за Катя Грива.

Следва „Стани, стани“.

Запали се огъня – разказва Мария Младенова

През 1933 г. Учителят с Братството решиха да лагеруват на Витоша. Казах на мъжа си да ми осигури качването и пребиваването ми на Витоша. А той беше офицер, подполковник, а това бе нещо много голямо тогава. Той ми намери една военна палатка и с няколко военни коня и с неговите войници ми изкараха багажа до местността „Яворови присои“.

Минаха 10 дни и мъжът ми решава да ни посети, да провери как преживяваме. И понеже е висш офицер, на него не му е позволено да се движи без охрана, взема двама войника и той, качват се на три военни коня и пристигат горе на лагера. Войниците слизат от конете, разтоварват багажа, който носят за мен и децата. Конете пръхтят, а през рамо войниците са преметнали карабини с патрондаши на пояса и с патрони. Такава бе охраната на висш офицер. Аз бях свикнала с нея.

През това време под въздействието на църквата и други противници на Учителя, нареждат на един горски пазач, да си сложи пушката на рамо, да се качи горе на лагера, да го разтури и да ги свали в града. А тогава горските пазачи имаха власт и оръжие. Ето че горския също пристига горе на лагера в този момент. Но той се качва сам и пешком.

Пристига и започва да вика: „Кой ви позволи тук да лагерувате? Веднага да се махате от тука!“ Пристъпва към лагера. Първата палатка е моята, голяма офицерска палатка. До входа е застанал подполковник Илия Младенов с военната си униформа, с пагоните си, с препасана сабя на кръста. Тогава те носеха задължително саби.

Горският се стъписва като вижда този висш офицер с пагони и със сабя. Оглежда се. На 10 м от палатките стоят и пасат три военни коня с двамата войника, които не си свалят пушките. Тогава войниците пристъпват към горския и му викат: „Арестуваме те, защото ти обиждаш
командира ни!“ Оня трепери и само казва: „Абе, хора, наредиха
ми и аз изпълнявам заповед!“ Освобождават го. Той се връща
долу при онези, които са го изпратили и казва: „Горе Дънов го
охраняват с войници и с офицери.“ И разказал им всичко, което
видял. Така се провали опита да се разтури лагера през 1933 г. Една необикновена сучайност.

А вечерта всички сме се събрали около огнището, запален е огъня, пеят се братски песни. И тогава Учителят дава песента, “Запали се огъня“. Денят е 8 август 1933 г.

Аз бях много горда с мъжа си и с войниците му. Всички му благодариха. А войниците ги черпихме с лакомства. След 10 дни те отиват при него и го запитват: Г-н командир кога пак ще се качим на Витоша?“ Отговорил им: „Когато му дойде времето.“

А времето го определяше лично Учителят, защото Той владееше Силите Небесни и силите земни. Амин!

Следва „Запали се огънят“.

Втората Голгота и възкресениена Духа и на песента„Поздрав на Учителя“ – разказва Галилей Величков

Годината 1936 бе трудна и мъчителна за Братството и за Учителя. Беше Му нанесен побой от нарочно подготвен и изпратен човек. Случило се бе така, че и Учителят нарочно се беше освободил от всички присъствуващи и сам прие ударите на яростни юмруци върху лицето Си. След няколко дни се появиха последиците – пареза на дясната ръка и на десния крак. Не можеше да движи дясната Си ръка, а десния крак го влачеше. Не можеше да говори. Беше засегнат и езикът. Беше мъчителна картина за всички ни. Учителят, ако решеше да продума, фъфлеше, не можеше да говори. Накрая разбрахме – успя да продума: „На Рила!“ За часове Братството се приготви за Рила и на следващия ден една лека кола откара Учителя до село Говедарци, а оттам – на Рила.

Учителят отначало не можеше да се храни и сестра Савка с малка лъжичка Го хранеше с течна храна. Не можеше да преглъща – беше трудно и мъчително. Савка си водеше дневник за всеки ден от състоянието на Учителя. Всеки ден тя му подаваше едно тефтерче и Той с молива, с ръката, която не можеше да движи, с мъка отбелязваше по една чертичка. Тази отбелязана с молива на Савкиното тефтерче чертичка показва различни посоки. След две седмици написаните чертички на Савкиното тефтерче започват да оформят думите. Накрая Учителят поставя последната чертичка и написаното гласи следното: „Бог е Любов“. Този ден Учителят оздравя. Обръща се към Савка и казва: „Да отидем да се разходим до чешмата.“ Савка Го поглежда с изумление и когато Учителят става и тръгва напълно свободно, без да има някаква следа от парализата на крака и на ръката, тя възкликва: „Ах, Учителю, Вие възкръснахте!“ – „Не възкръснах аз, но Бог, Който е в мен, Той възкръсна.“ И Учителят й посочва тефтерчето, на което е записано с чертички, с Неговата парализирана ръка: „Бог е Любов“.

Учителят излиза пред палатката, приятелите Го виждат и един вик от гърдите им се изтръгва: „Учителят оздравя! Учителят дойде!“ Учителят, придружен от Савка и от приятелите, бавно заслиза по склона – по пътеката от 72 стъпала. Запъти се към чешмичката и камъка до нея. Там Го наобиколихме. Изведнъж всички запяхме Неговата песен „Поздрав на Учителя“:

Благословен от Бога, Ти,

Учителю на Любовта,

задето тъкмо в тези дни.

донесе мир и Светлина.

Добре дошъл, добре дошъл,

Учителю на Любовта.

Добре дошъл, добре дошъл,

Учителю на Мъдростта.

Тази песен е по текст и музика на сестра Елена Казанлъклиева.

Много пъти сме пяли тази песен. Но днес разбрахме, че тя бе дадена именно за този случай на 12 август 1936 година. Тогава Учителят за втори път премина през Голгота, възкръсна и оживя, за да продължи Школата. На 19 август 1936 е събора.

Следва „Поздрав на Учителя“.

Защо Учителят даде песента „Писмото“ –
разказва Нестор Илиев

Сега ще ви разкажа за песента „Писмото“. Поводът за раждането на тази песен е следният: По онова време, в онези ранни години, когато Учителят е започнал своята дейност, нашите приятели са се събирали на редовни събрания в различни салони, където са слушали Словото Му. Нашите приятели тогава са говорили помежду си: „Как може така? Навсякъде има ред, навсякъде има дисциплина, навсякъде има членски карти, има членски вноски, има изрядна организация с ръководство, а при нас няма? У нас никой в тези събрания не те пита кой си, кога идваш, кога си заминаваш, слушаш ли или не слушаш, четеш ли, не четеш ли, никой на никого не се подчинява, всички слушат само Учителя. Разбира се, слушат, но не всички изпълняват. Изпълняват тези, които имат послушание. Затова трябва да се сложи ред и порядък. Трябва организация и ръководство. А този въпрос, върху който сега размишляваме, в следващата сряда ще го поставим на Учителя“. Така мислят и решават приятелите, без знанието на Учителя. Обаче Той знае какво мислят те. Но те не знаят, че Той знае всичко това.

С нетърпение очакват да дойде тази сряда, в която са готови да направят своето изложение пред Учителя. Въпросната сряда идва. Учителят извиква Тодор Стоименов и му връчва един плик. В плика има писмо. Тодор Стоименов е един от първите ученици на Учителя. Когато Учителят идва на беседа, те обикновено заедно влизат в салона. Това е знак на уважението на Учителя към първия Му ученик. И сега му казва: „Тодорчо, Аз няма да идвам на беседа. Ти ще отвориш писмото и ще го прочетеш там на всички в салона.“

Брат Тодор взема писмото и влиза в салона сам, за голямо учудване на присъствуващите, защото знаят, че Учителят трябва да дойде, а виждат, че е дошъл само брат Стоименов и държи в ръцете си един плик. Всички са озадачени и чакат той да каже нещо. Когато отива до катедрата, той се обръща и казва: „Братя и сестри, Учителят днес няма да дойде на беседа. Той ми даде това писмо да ви го прочета. Ето сега пред вас ще отворя това писмо и ще видите какво е написал.“ Със затаен дъх всички чакат. Той отваря плика. Съдържанието на писмото е от три изречения. Бавно и с разтреперан глас, брат Тодор чете трите изречения:

„Когато Любовта царува, смут не става.
Когато Мъдростта управлява, редът не се нарушава.
Когато Истината грее, плодът цъфти и зрее.“

След прочитането на писмото, в салона настъпва тишина. Нашите приятели, които са очаквали с нетърпение този ден сряда, за да отправят към Учителя своето разсъждение за ред и организация, и ръководство, са засрамени. Защо? Защото дълги години са слушали беседи на Учителя за абсолютната и безусловна свобода на човека – да служи или да не служи на Бога, да слуша и или да не слуша беседи, да посещава или да не посещава беседи, да идва или да не идва, да работи или да не работи за делото на Учителя. Всичко това влиза в Пътя на ученика, който се движи в разумната свобода и работи в нея като свободен човек.

По-късно, за тези три изречения Учителят свали и подходяща мелодия. Песента е записана от брат Иван Кавалджиев. А защо не бе включена песента „Писмото“ в сборника – Песнарката, след заминаването на Учителя? Отговорът е много ясен. Ако бе включена тази песен, трябваше да бъде включена и историята на този текст и на тази мелодия. И тогава всички биха разбрали как стоят нещата. А именно в този момент, след заминаването на Учителя, бе избран Върховен братски съвет от седем човека, избрани пожизнено, докато са живи на земята. Затова тази песен не бе включена в сборника, защото учениците трябваше да изпълнят Волята на Учителя, когато пеят тази песен. А това означаваше да живее вечно песента в душите на учениците, а да няма вечно избран Братски съвет.
Е, разбрахте ли защо Учителят даде песента „Писмото“ и защо днес никой не иска да я пее? Някои не я знаят, а на други не им изнася. Това е факт – видим и неоспорим!

Следва „Писмото“.

Вечният Дух – Бележка на съставителя Вергилий Кръстев за песента „Писмото“

Днес мнозина искат да има Братски съвет, за да бъдат ръководители. Сега казвате така: „Онова, което е било казано е било за онова време, а сега времето е друго и трябва да има Братски съвет.“

Апостол Павел в посланието си до Евреите гл. 13, ст. 8 казва: „Иисус Христос е Истият вчера и днес и во веки“. Духът Христос е същия вчера, днес и утре, защото Той е Духът на Единението, Духът на Обединението между земята и Небето!.

На 15 август 1912 г. в с. Арбанаси до Търново Духът Христов влиза в Учителя Дънов. Преди това на 7 март 1897 г. в него се е вселил Божествения Дух и Той е станал Учител на Бялото Братство. Чрез Духът Христов, който е в него Той става Миров Учител, който ръководи Битието и Небитието, управлява Бялото Братство, както и Черното Братство, които вървят заедно.

Духът Христов, който е в Петър Дънов, е този Дух, чрез който Учителят изрича и написва тези 3 изречения и те стават възбрана за създаване на Организация и Братски съвети. Това е волята на Христовия Дух, който е в Него. За Христовия Дух няма време и пространство, защото Той владее всичко и навсякъде. За него няма вчера, днес и утре „защото това е Духът вечен“, който е даден в книжката „Заветът на цветните лъчи на светлината“ на стр. 22 като „Вечният Дух“. Това е Вечният Дух на Вселената, който бе в Учителя Дънов.

Ето защо се търси онзи, който да изпълни волята на Великия Учител на Вселената – Беинса Дуно. Амин!

А сега ще изпълним за втори път песента „Писмото“ за онзи, който ще изпълни волята на Учителя.

Ето защо ние раздадохме към 300 броя от песента на „Писмото“ с почерка на Учителя Дънов.

Всеки от вас, в къщи може да закачи един бял конец и да си го закачи на стената над леглото. И когато ляга и когато става, да си припомня тези свещени формули!

Следва „Писмото“.

Абонирайте се!

Запишете се за новините в сайта