„Д.Г.: А, точно така. Не, за гроба на Учителя.
В.К.: Да.
Д.Г.: Слушай сега. Сега искам да опровергая една измислица, че разрешението за гроба на Учителя е било издействано от Антон Югов, който говорил с Георги Димитров. Че нещо била прекъсната връзката, че наново се е свързало. Това са всичко измислици. Не е верно това. Верно, че на Изгрева имаше хора комунисти, които бяха много активни преди 9.ƖХ.1944 г., там се криеше Кофарджиев и т.н.…. И те ходиха в Министерския съвет да искат разрешение, обаче разрешение от там не дойде.
Този Дамян Велчев, казва:„Абе разправям им, че този човек не е за селски гробища, обаче не става нищо.“ Цяла нощ сме стояли и се чудим какво да правим. На другия ден пристига един малък човек, бил от видинското братство, бил партизанин. „Дайте ми, казва, на мене писмото. “Отиде и след два часа се върна с писмото, подписано от Антон Югов. За разрешението, за там където Учителят е посочи според д-р Жеков. В лозето тук имаше една лоза с една пейка. Като Учителят си почиваше там. Така че този младеж даде разрешението и си тръгна. Не му знам името.
В.К.: Сега как стои въпроса с телеграмата?
Д.Г.: Няма такива телеграми. Кажи ми кой е бил в кабинета на АнтонЮгов, за да знае, че той е разговарял с [Георги Димитров]?Няма такова нещо! И се чудим какво да правим, когато дойде този човек, който както ти казвам от видинското братство, поиска писмото и го донесе. Тя сигурно е в архивата на Борис, не знам къде е. Така че имай пред вид едно нещо: Винаги има един човек, който ще свърши работа на Учителя. Ето този я свърши по същия начин. И си отиде, нито му знаем името, нито се мерна на погребението на Учителя.
В.К.: Дойде, свърши работа…
Д.Г.: И замина.

Сега, Учителят беше болен от бронхопневмония. Там беше и Кьорчева, беше и Стратев, трябва да питаме също, също Кадиев беше, нали. Но мен ме интересува този, когото повикаха от София, някой си голям лекар и който поиска, Учителят беше против инжекциите. Поиска да направи една инжекция от гликоза, нещо много безобидно. Ние стояхме в салона влезе Симеонов. Той каза…
В.К.: Тошко Симеонов?
Д.Г.: Не, не, този Симеон Симеонов, който свиреше с цигулка и ми казва: „Слушай, не е инжекция както смятаме ние, а това е гликоза.“ Добре, и вечерта някъде на 26.12.1944 г. и ние чакахме, това беше. Ние в салона чакахме. Там беше може би Савка. И сега на 26.12. ние не спахме. Не влизаха много хора. Борис излиза и каза: „Положението е плачевно.“ Учителят си отиваше. И стоях там на 26 до към 27 до 2.30 сутринта. Казаха ми да отида да си почина малко. Отидох и си легнах. И след 2-3 часа дойдоха и ми казаха, че Учителят си заминал. Но цялата история със самоубийство и прочие е измислица също. Която непременно трябва да се опровергае.
В.К.: И ти казваш до 2 ч. си бил там?
Д.Г.: До 2-2.30 ч. съм бил там, да. Това бяха дни и нощи, в които ние не можехме да спим.
В.К.: Спомняте ли си някои неща,които разказваха онези, които бяха около Учителя. По отношение на погребението?
Д.Г.: Виж какво, сега аз знам какво стана. Погребението беше така. Учителят беше в салона поставен. И го вдигнаха наши хора както едно време са вдигали пророците. Нашите възрастни братя обиколиха един път поляната. И отидоха на местото, там дето беше изкопан гроба. Бяха възложили на Томалевски[Георги] да напише нещо, Томалевски каза: „Не можах.“ Написа го Славчо Славянски. Томалевски като един поет, знаеш колко наши братя е изпращал на това, не мога, казва. Той е много чувствителен, поетична фигура. Славчо го написа. И се изправи така, помня. То беше един студ, сняг, но облаците така леко се разместиха, грейна малко слънце и Славчо се изправи, прочете го и това нещо се постави в една бутилка, на папирус е написано, в една бутилка със зехтин и долу в гроба с ковчега. Така го изпратихме Учителя. Беше много интересна трогателна картина, но най-интересно,че по това време Парлапанов, който водеше „Българско дело“, седмичния преглед на „Българска кинематография“ засне погребението на Учителя. Този материал го търсихме и с дъщеря му и не можахме да го намерим. Той е на 35 мм филма, той е един добър документалист. …

Гледай какво, в „Първия ден на пролетта“ ако си забелязал както я играят, по едно време прескачат нали, аз съм махнал три такта, за да бъдат точно нещата. Което всички музиканти знаят за това, като тази поправка я направих със съгласието на Асен Арнаудов. Имай предвид, че Асен Арнаудов беше от тези, който най-много е записал, даже и Паневритмията, може би повече от половината. Той тогава беше студент, щото беше завършил вече, после беше в Мюнхен, стана професор по арфа в Академията. Асен беше от онези музиканти, които свършиха много работа по времето на раждането на музиката на Учителя. Срещнахме се и си обяснихме как са станали тези неща, че на такъв трябва, та всеки два такта е една фигура. …

Д.Г.: Не само любопитни, но така е, щом като има бакалница, и понеже като стола е безплатен ще идват заради тях.
В.К.: Тези цени трябваше да бъдат по-евтини от другите, така ли?
Д.Г.: А именно, това е цената, на която купува един търговец и после той си прави надценка, за да спечели нещо, нали така. Той иска тази печалба да определя купувача. Значи когато отива да купува и тогава да мисли. Това беше на Георги Радев някаква идея ми се струва. Така че много неща и опитности имаше тогава, които неща изискваха будно съзнание. Искаха във всекидневието да се променят нещата. Да се променят нещата във всекидневието, имаха отношение към проблемите и всекидневието, за да бъде съзнанието всякога будно. …

Учителят му казва: „Слушай, един кораб пътува през океана до Америка, зад него е вързана на едно въже и една дъска. Ти къде искаш да бъдеш? На дъската или на кораба? Защото пак ще стигнеш до брега?“ „На кораба, на кораба.“ Не знам какво иска да каже, щото може би Георги беше много заангажиран в света, гдето се казва. Беше се натоварил с много проблеми, той беше много активен човек, един хубав интелект имаше и понеже той имаше в хороскопа си един хубав Юпитер и Слънце на Медиум Цели, той блестеше в обществото. …

Мога да ти кажа едно нещо, че Учителят каза, че Сашо Попов е най-добрият музикант в България. Казвам ти го със сигурност, което много ме изненада. Той не беше композитор, той беше голям диригент. Имай предвид, че той не е учил диригентство, той беше голям цигулар. И от цигуларството стана диригент и един голям организатор. Помня от кинематографията ми възложиха с него да направим оркестър към кинематографията.
Тогава аз видях организаторския му дух. В онова време, това беше мисля Доброславски, началник управление, а в онова време имаше спънки, трябваше да питаме, но никой не поемаше отговорност. Викам: „Дай да отидем при Доброславски, да видим какво става“. „Не, когато можеш да отиваш при Господа, не отивай при светии.“ И той ме води при Вълко Червенков.
В.К.: Това Сашо Попов.
Д.Г.: Да. Много деен, много организиран човек и голям музикант, голям музикант. Учителят го тачеше много него и като музикант.
В.К.: И после той до кога беше тук в България Сашо Попов?
Д.Г.: Той, докато го поканиха да стане диригент, да образува също така оркестър в Кайро.
В.К.: В Кайро?
Д.Г.: В Кайро и там той интересен случай разправяше, да кажем, че по едно време когато той дирижира репетициите и по едно време взимат да излизат оркестрантите. „Аз не мога да кажа нищо, нали са техни хора.“ И най- после спира той да дирижира, защото дошло време за молитва. Онези, турят сакото и си правят метаните вместо да репетират там Бетовен и той разбира тогава, че в тази част трябва да даде почивка на оркестъра, защото там мюсюлманите имат молитва. …

На общественото мнение Учителят много не държеше. В Питагоровата школа нали знаеш как са ги поставяли, за да се освободят от това нещо. Гледай сега, има две обществени мнения. Едното е онова, което има една култура, едно изискване, което респектира хората на изкуството, защото има изискване, нали? Даже там има един творчески снобизъм. Другото мнение, обществено мнение как да ти го формулирам, онова, което с еднаква сила гледа да те отклони, както гибелните последици на порока, така и опасните рискове на добродетелта. И ги тика така по средата към нищо. Такъв човек като има контакт с такова обществено мнение, той действително вече робува на нещо. Катя не робуваше на това. Катя можеше да се изправи срещу цяло едно обществено мнение, когато е уверена в каузата си, което много ми харесваше в нея това. Обаче ходела нехайно облечена. …

Автобиографията на Димитър Грива може да прочетете тук.

Продължете да четете текста от записа тук.

Целия материал на Димитър Грива е публикуван в том 8 и том 22 от поредицата „Изгревът…“

Вижте и повече за работата на д-р Вергилий Кръстев тук.

Чуйте и други гласове от рубриката „Изгревът… говори“ Youtube