Първа част.

 

Цялото небе се радва, че ти идваш

 

Влизам в двора на ул. „Опълченска” 66. Множество мъже и жени. Песента се прекъсва. Тишина. След малко чува се тих глас, някой говори. Влизам в стаята, пълно с хора седнали на столове. Познах Го. Сядам и гледам този човек. Това е Човекът, когото диря. И сълзи, сълзи обилни текат по бузите ми. Той е, и никой друг.

Той е същият. Той отговаря на сърцето ми.

Той, Човекът излиза на двора. Целуват Му ръка. Приближавам се с бавни стъпки. Гледам Го. Познат. Къде съм Го виждала? И гласно произнасям пред Него: „Вие сте ми много познат. Като че ли някога отдавна съм Ви срещала!” Той ме гледа. Струва ми се, да, строго ме погледна: „Да, каза тихо Човекът, познаваме се.”

На следващия ден съм при Него. Сега целувам ръката Му, обсипвам я със сълзи. Казвам: „Плача от радост, цяла съм в радостен потрес, че Ви срещнах!” Изправен до мен, гледа ме и казва: „Цялото небе се радва, че ти идваш.” След себе си чух: „Бог да те благослови!” Човекът бе Учителят Дънов. А денят и годината бе 20 април 1916 г. Аз бях на 21 години.

Сама Го намерих. Сама Го открих. Сама Го познах, че това бе Човекът, когото познавам от Вечността. За Него бях дошла на този свят. Аз съм пред Учителя и Той ме пита: „Ще си ходим ли по празниците?” – „Не, защото последния път, когато ходих, мама строго ми заръча, ако не се оженя, хич да не отивам при нея.” Той каза: „Кажи й, че в света иде голем потоп, всички трябва да се качим по високите места, а когато той мине, тогава ще слезнем, градини ще правим и къщи ще строим.” Никой не искаше да слуша.

 

Спасителят

 

Годината е 1916 г. Европейската война бушува. А тук очакват да им дойде Великден. А у дома майка ми взе книгите, които чета и ги захвърли в оджака и те изгоряха. Тя крещи и свива юмрук. Хваща ме за гушата и иска да ме удуши: „От теб нищо няма да излезе. Време ти е да се ожениш и да ми се махнеш, и да не те гледам. Твоите връстнички вече имат по две деца и се возят с файтони!”

Аз падам на земята. Ураганът, който се изле върху ми, той ме смаза с думи и юмруци. И взех решение да я напусна. И така пристигнах в София. Но зимата на 1918 г. отидох у дома. Питаха Учителя защо косите ми са посивели. Отговори им: „Слана я попарила.”

А каква омраза в къщи, не може да се диша! Надвивам с работа: пера, мия, мета, нося вода от градската чешма. Никаква благодарност! Отнемат ми завивката, за да замръзна и умра. Нанасят ми побой, а майка ми ме замерва с камък. А втория мъж на майка ми е комарджия. Проиграва пендарите от маминия наниз. Обвиняват мен. И почва жесток бой. Викам: „Защо не попиташ мъжа си?” Офицерът става и ми удря такава войнишка плесница, че аз падам на земята. Мога само да лазя на четири крака.

Влизам в студената си килия и умирам. Моля се: „Смили се над мене Господи!” Смазана съм телом и духом. Изведнъж ме залива мека светлина. Нещо ме изправя на нозе. Въздухът става мек и топъл. Чувам, че някой ми говори: „Тук съм, не бой се!” Мразът се стопява, и стотици топли лъчи ме изпълват с блаженство. Лягам върху студения и твърд сламеник. Гласът ми говори: „Не се свивай, отпусни тялото си и заспи.” Събуждам се сутринта затоплена и бодра. Бях спасена.

Разбрах чий бе гласа. Той бе на Учителя Дънов.

Възмездието за разтурения събор 1915 г.

 

Съборът в гр. Търново е от 4 до 8 август 1915 г.

На 8 август 1915 г. в събота, извикват Учителя Дънов и съобщават, че местното комендантство на града в предвид, че в страната е обявено военно положение, поради което събрания и събори се забраняват и разтурят. И наредили да напуснем града. Вечерта в 9 часа, Учителят и няколко приятели като отивали в града, били арестувани и освободени в 12 часа през нощта. Наредено е, че Учителят трябва да напусне на 9 август в неделя. Същият ден всички напуснаха.

Военен комендант е полковник Стойко Радойков. А това става по внушение на митрополит Йосиф Търновски – най-злият враг срещу Учителя Дънов.

И ето, съобщават, че митрополит Йосиф е умрял внезапно. Изложен бил на показ в църквата. И Олга Славчева отива да го види, откъде излиза тази омраза, клевета и лъжа срещу Учителя. Не видяла нищо. Написва впечатленията си в една тетрадка. И толкоз.

Отива при Учителя. Казва й да прочете написаното от нея в тетрадката за владиката. И тя чете: „Ти, Служител Божий, как смееш да гониш Божия пратеник? Как дръзваш нищожний? Ето, живота ти свършва до тук и ще бъдеш забравен, и никой няма да си спомня за теб. А Той – Светлия Учител во век ще пребъде в нашите сърдца.”

Целувам Му ръка и си тръгвам. Чувам Му гласа: „Бог да те благослови!”

Полковник Стойко Радойков, който забрани събора на Учителя Дънов, загива на 16 април 1925 г. при атентата на църквата „Света Неделя”. През време на войната 1915-1918 г. е началник на военното духовенство. Загива като генерал, но не на бойното поле, където загинаха храбреците на България.

Настигна го Божието възмездие.

Стоян Михайловски срещу Учителя

 

Олга Славчева е вече поетеса. По онова време като виден публицист, поет и писател се подвизаваше Стоян Михайловски. А Олга се вредила при него да взима уроци, за да й открие тайната на стихотворението и стихоплетството.

А сега е интересно да отбележим, че този, който я посъветвал да отиде при Стоян Михайловски, е бил лично Учителя Дънов.

Олга като прилежна ученичка посещава редовно дома на Михайловски в уречените дни и часове. Но веднъж се случило така, че когато била на урок, при него дошел един ненадеен посетител.

Нямало как. Олга останала в стаята. И, за да не пречи на разговора, застанала зад една от завесите. Тогава е било прието, че когато стаята е голяма, между нея и хола да се прегради със завеса – дълга кадифена завеса. През това време ненадейния посетител започнал да говори срещу Учителя Дънов. От разговора се разбрало, че е изпратен от Светия Синод на църквата, като му носел известна сума, за да му се заплати да говори и пише против Учителя.

Олга чула и разбрала, че онзи е оставил голяма сума пари на масата. И в следващите броеве на един от софийските вестници започнали да излизат гневни статии от талантливото му перо срещу Учителя. Държал е публична сказка във военния клуб срещу Учителя. Олга занася един от тези вестници на Учителя и разказва какво е видяла и чула.

Учителят Се усмихнал и казал: „Смелост, Смелост, те всички ще си научат урока.” А годината е 1916 г., месец май. Европейската война бушува. България е на страната на Германия. Всички и всичко е срещу Учителя, за да Го спрат. Европейската война затова я запалиха, за да Му се попречи.

 

Вземане – даване

 

Като взела няколко урока по стихоплетство при писателя Стоян Михайлвски, от дума на дума Олга Славчева разбрала, че те търсят домашна помощница, която на времето се наричаше с една хубава българска дума – слугиня.

В София тогава имаше специален пазар, където младите селянки от Софийските села идваха в града, придружавани от майките си и бащите си, а пък градските госпожи ги избираха за слугини. Оглеждаха ги от всички страни. Така селяните си ценеха дъщерите си и те ставаха градски слугини.

И в този дом също се търси слугиня, но не искат селско момиче, което е просто и неуко, а някоя образована, да разбира от всякакви думи и да изпълнява всякакви заповеди на господарката си, дори когато са помислени от нея, без да са изказани. Когато научава това, Олга Славчева решава да се предложи като слугиня при тях. Госпожата се съгласила, но Стоян Михайловски решил да я разпита – откъде идва, какво учи, с кого дружи, с кого се среща И Олга след като изрежда всичко, накрая казва, че е от обществото на Петър Дънов.

Писателят се изненадва, озверява се срещу Дънов, и я изпъжда с думите: „Аз не искам да имам вземане – даване с хората на Дънов.” Олга отива и споделя с Учителя. – „Е, както той не иска да има вземане – даване с нас, и ние не искаме да имаме вземане – даване с него.” Сега проследете как се развива съдбата на писателя. Той беше писател, трибун, журналист с огнено перо. Обаче, след този случай изведнъж всички го забравят и завесата на забравата пада върху него. Умира сам, изоставен от всички.

Тогава се питаха: „Защо това се случи?” Ние знаехме причината. И днес я разказваме, за да се знае и помни. Това е за другите, които ще дойдат след нас. „Бог поругаем не бива.” Това е законът Божий.

Защитата

Олга Славчева не се отказала, и решила да си намери Учител като начинаеща поетеса. Отишла при Иван Вазов, който е имал кръжок от няколко начинаещи поети. Тя взима папката със стиховете си, и отива при поета. Той се зарадвал и наредил на икономката си от гр. Сопот да я пуска винаги при него. Поръчал кафе и седнали на плетените столове в неговата гостна. Поканва я да чете от стиховете си. Те се редят едно след друго. Той слуша и дава някои съвети. После запитва при сигурни ли хора живее, и дали има закрила от някого. – „Добре би било тук, в този голям град да имате сигурен приятел, годеник или да влезнете в някое религиозно общество.” – „Аз съм от обществото на Петър Дънов.”

Иван Вазов я погледнал, усмихнал се и казал: „Отлично, там е вашето място. Попаднала си там, където трябва. Между добри хора си попаднала. И аз ходя да слушам г-н Дънов.” Подари ми негова стихосбирка – „Юлска китка”. Отивам и разказвам на Учителя как Иван Вазов Го е защитил. Той казва: „Когато дойде време, и ние ще го защитим.”

След 9.ІХ.1944 г., когато комунистите дойдоха на власт, имаше едно политическо течение, което обвини поета Иван Вазов, че е буржоазен поет и писател, и искаха да го изхвърлят от българската литература. Но се намериха други, които го защитиха и го обявиха за народен поет и писател. А навремето, когато бяха решили да му чествуват годишнината по времето на Александър Стамболийски, бе казал: „Доживях времето, когато българите искат да ме чествуват.” Но доживя да бъде защитен от Учителя. И днес той е такъв. И утре ще бъде такъв. Учителя удържа на обещанието Си, и Иван Вазов бе защитен навреме.

 

 

Испанската болест

 

В края на Европейската война през 1918 г. избухна испанската болест. Особено тежко протече през есента, когато България загуби войната след пробива на Добро поле на 14 септември 1918 г. По бойните полета загинаха хиляди войници, хиляди останаха сакати и инвалиди. Онези, които останаха живи, бяха пометени от испанската болест. Това беше един смъртоносен грип. Онези, които бяха се промъкнали през войната живи, то испанската болест ги докопа, свлече ги и ги погреба.

Есента на 1918 г. Олга Славчева се разболява от испанската болест. Болестта я тръшва на легло и един неин роднина решил да я закара в Царброд при майка й, за да умре там и там да я погребат. Пътували с влак и едвам я закарал полужива. Нейното състояние толкова се влошило, че вече й приготвили дрехи за умирачка. Помолва сестра си да напише писмо на Учителя, че е на смъртно легло. Писмото е изпратено, а тя започнала да повръща кръв от възпаления дроб. Казва си: „Умирам, но за Тебе Господи още не съм живяла. Искам за Теб да живея и на Тебе да служа.”

По едно време, както е била сама в стаята, изведнъж усеща някаква светла вълна влиза в стаята, минава през нея, влиза в нея и й дава прилив на живот. След това тя пада на пода. Близките я вдигат на леглото. Тя е в едно необикновено състояние, предизвикано от онази светлина и сила, която влезла в стаята. Майка й и сестра й искали да я облекат в дрехите за умирачка. Но тя казала: „Аз няма да умра. Аз ще живея.”

На следващия ден пощата донася писмо от Учителя: „Душата е по-силна от смъртта. А вярата твори чудеса. Там гдето Духът действува, всичко се урежда.” Постепенно се възстановява, завръща се в София, среща се с Учителя, целува Му ръка, а Той казва: „Добре дошла!” Така оживява, за да може да живее за Господа и на Него да служи.

 

 

Раницата

 

След разгрома на България през Европейската война и нейната капитулация чрез Ньойсикя договор, тя загуби Цариброд и Босилеград, които са територии с българско население. Те останаха в Югославия.

През 1921 г. майка й се разболява. Тя прави постъпки, получава открит лист за посещение в Цариброд. На тръгване отива при Учителя и Му съобщава, че ще посети Цариброд за една седмица около Великденските празници.

„Учителю, Вие говорите в беседите Си, че в Новата култура, която иде, волът доброволно ще иде при господаря си да го впрегне в колата си, също и да иде на нивата и там отново да го впрегнат в ралото, за да изоре нивата. Ето аз сега сама идвам при Вас и моля да ми кажете какво мога да направя за моите братя българи оттатък границата.”

Учителят без да говори, слага на масата една раница, напълва я с томчета беседи, посочва с пръст да я сложи на гърба си и прави жест, че може да тръгва. И Олга с раницата на гръб се качва на влака. Слиза на Царибродската гара. Жена на митницата я преглежда в една стая. Забранено е лист от българска литература да се пренася в Цариброд. Сърбите се стремят да асимилират това население. Олга Славчева я претърсват, именно за това. Служителката изглежда раницата, поглежда я и казва: „Иди код матер!” А това е сръбска псувня и означава: „Иди на майната си!” И я изгонва. Олга взима раницата си и я занася у дома. Там я посрещат българите, ожаднели за българско четмо и писмо. Раницата на Учителя преминава през границата.

Така Словото на Учителя ще премине по същия начин по целия свят.

Амин!

ВТОРА ЧАСТ:

 

Слънчевият удар и осите на събора в Търново

 

Август 1922 г. Голям събор във Велико Търново. Разделиха се по групи по градове и села, за да дежурят в кухнята и общата работа. Но аз не работех само в Софийската група, а работех с всички от сутрин до вечер. Казвах: „Бог винаги е дежурен.” След няколко дни стана много горещо, и аз получих слънчев удар. Заливаха ме с вода, но нищо не помогна. Главата ми се цепеше от болка. Изпищях със силен глас и извиках: „При Учителя!”

Двама братя на ръце ме качиха в Горницата при Учителя, сложиха ме на килима и излязоха. Учителят се приближи към мене и рече: „Моли се!” И дордето да заплача, Той махна с ръка над главата ми и аз пъргаво скочих на краката си и Му целунах ръка. Той ме помилва по бузата и ме изпрати до вратата. По стълбите ме чакаха онези, които ме занесоха. Аз почнах да ги прегръщам.

На следващият ден след беседата Му в читалищния салон в Търново, и след като премина голямата буря с големия пороен дъжд, то всички сме насядали за закуска. Изведнъж цели рояци оси долетяха и нападнаха закуската ни и захарта по нея. Не можем да сторим нищо. Нито да завършим закуската, нито да приберем трапезата. Казахме на Учителя. Той направи едно движение с ръка, и всички оси останаха неподвижни по чиниите и масите. Бутаме ги с пръчки, а те са неподвижни като мъртви, вкопчили се една в друга и не проявяващи никакви признаци за живот. И Учителя каза така: „Тъй мога да направя с поповете, но не искам.”

После бърже направи обратно движение с ръката Си на първото, и осите завчас се размърдаха, оживяха и политнаха с жужене и никога вече не се върнаха.

Чудесата следваха едно след друго. Но за тия, които очите им бяха отворени и умовете им будни.

Осем години с едно око

 

Беше есента на 1922 г., късно есента, почти в началото на зимата. Снахата на хазяйката ми, бременна в 9 месец, поради неоснователна ревност, с всичка сила ме удари с плесница по лявата буза на слепоочието.

Видях веднага как премина искра през мозъка ми. Моментално от двете ми очи започнаха да текат гурели. Всеки час трябваше да ги мия, защото клепачите ми на двете ми очи се залепваха. Но после от лявото ми око продължаваха и не престанаха.

Запуши ми се слъзния канал на лявото ми око. Лицето ми придоби мимика на човек с едно око. Учителят ми каза всяка вечер да турям на слепите си очи пресен квас. Но това ме облекчаваше само за 24 часа. Това трая цели 8 години.

През 1929 г. се записах като студентка по педагогика. Един ден като четях Библията, намерих в Стария завет следния пасаж: „И прокажените израилтяни отиваха при първосвещеника, и той начаса ги изцеляваше.” Тогава в мене блесна мисълта: „Тогава и Учителя може. При Него ще отида. Той е по-голям от първосвещеника.”

Отивам при Учителя: „Окото Учителю, Окото.” Той каза: „Туряйте квас.” Тогава аз с прострени ръце извиках: „Вие, Вие Учителю!” Той Се усмихна и ме попита: „Кой ти каза?” – „Ех, тъй като четях Библията, го намерих.” Тогава рече: „Молете се.” Обърнах се към прозореца и започнах да се моля. Едва що съм почнала, усетих хладен лъх над главата ми от помахването на Неговата десница. Запита ме: „Как сте?” – „Облекчение, Облекчение Учителю!” Грабнах десницата Му и със сълзи я целунах. Тогава Той ме помилва по бузата и рече: „Хайде иди да се учиш.”

Така аз след 8 години прогледнах с лявото си око. Вече не бях едноока.

Момиченцето, което роди бременната жена, стана балерина в Народния театър, необикновено красиво и даровито. То умря от загнояване на слуховия нерв.

Когато казахме на Учителя, Той каза: „Майката знае ли защо стана така? Нейната плесница осакати една сестра, и тя 8 години не виждаше с лявото си око.

В Школата за всяко престъпление има възмездие.”

Магьосникът

 

През месец юли 1924 г. аз съм болна от дизентерия и лежа на легло. Някой блъска вратата. Отварям и виждам Михаил Иванов, онзи с белите зъби, гдето си ги показваше. Оставам го да се измие, аз пак си лягам, защото ми е лошо. Минава час, два, три, а той не си отива. Излизам и го питам какво мисли да прави. – „Оставам тук да живея. Само ти ли ще се шириш тук?” – „Мога да се ширя, защото си плащам наема, а ти си потърси място при брат и ме освободи.” „Ти си от Черната ложа и аз ще ти дам да се разбереш.”

Скачам като светкавица и се хвърлям срещу него и блъсвам главата му в стената: „Марш навън, ти си от Черната лоша.” Откъде се взе тази сила у мен, не зная, защото 5 ден ме гази разстройство.

Той изтича на двора и почва да прави срещу прозореца ми някакви злостни движения, гледа ме като демон и шъпне нещо. Отпилява се някъде.

Но мен ме обзема грозно вцепенение, не мога да се мръдна от леглото, нито да стана, нито да охна. Ръцете и нозете ми са се извили, опънати и студени. Колко време измина, не знам, но по едно време се чува леко почукване отвън. Ключът е отвън. Посетителят леко почуква и направо влиза при мен. Стар брат полковник – Минчо Сотиров. Лежа и не мърдам. Безмълвно го гледам. Той застава до вратата и говори: „Бях при Учителя преди малко по работа. Изведнъж Учителя прекъсна разговора ни и сериозно ми каза: „Веднага иди на „Върбица” 10 и виж какво прави сестрата!”

Човекът коленичи в ъгъла и започна да се моли. Полека лека почвам да се размразявам, и по жилите ми отново протича живота. Слизам от леглото и се нареждам до него в молитва.

Разказвам му за случката, а той е трогнат до дън душа от Учителя, Който не спи, а винаги бди за повереното Му стадо от души.

Вие срещали ли сте магьосници? Аз съм срещала. А вие имате ли си Учител? Аз имам и затова оживях не за мен, а за вас, за да ви разкажа това.

Проверете си го.

За проверка виж: За Михаил Иванов виж „Изгревът” том ХХІІІ, с. 182-204 от Д-р Михаил Стоицев, с. 297-315 от Д-р Иван Жеков

 

Свободният и нарочен стол за Олга Славчева

 

Олга живее в сутерена на едно заможно семейство Иван Русев. Там тя получава жилище, като трябва 4 дни в месеца да шие рокли на господарката си и на дъщеря й. Бяха много богати хора.

Един ден те поканиха Учителя на вечеря. Олга знаеше това, защото беше участвувала в подготовката на вечерята. Тя се радваше безкрайно много, че ще бъде поканена на вечеря, за да разговаря с Него. Така тя си мислеше, но господарката си мислеше съвсем друго. Не искаше бедна гостенка на трапезата си.

Но Олга се приготвила, измива се, сресала се и зачакала. Облекла си новата си рокля, която току-що си беше ушила. Взе си едно томче от Учителя и го зачита, за да й мине по-добре времето за чакане.

Учителят идва, повежда се разговор. Времето течеше и домакинята принася чиниите с богатото ястие. Но Учителя не вкусва от ястието. Не вкусват и домакините, които чакаха пръв да посегне госта. Супата изстива.

• Ами Олга къде е? – запитва най-после.
• Тя излезе някъде на лекции – смотулява домакинята.

Учителят чака. Не посяга към ястията. Приказките вървят много вяло. Учителят този път казва настойчиво:

• Проверете, рекох, може да е тука Олга.

Дойде детето на домакинята, отиде, покани я и тя дойде. До Учителя имаше свободен стол. Той го посочи и каза: „Ето ти стол, заповядай Олга!”

Олга седна на трапезата. През цялото време Учителят говореше само с Олга. Не посегна нито веднъж към богатата трапеза. Същото стори и Олга, макар че беше гладна. Той й разказваше разни смешни случки, и тя се захласваше от смях. С другите на масата Учителя не разговаряше и не им обърна внимание. Накрая стана и Си тръгна, без да вкуси нищо от богатата трапеза. И друг път Той не стъпи в тази къща.

Онзи, който предварително бе подготвил стол за Олга, знаеше защо.

Не нам Господи. А имени Твоему воздай Слава!

 

Вече съм втора година студентка. Взех да чета усилено за изпит. Внезапно започна да ми се вие свят. Не смеех да си повдигна главата. Една сутрин като си решех косата, в тила усетих много силна болка от гребена. Опипвах да видя какво. – Буца голяма, колкото яйце. Тичам на Изгрева при Учителя. Аз казах: „Как ли съм се ударила без да усетя!” Той каза: „Не е от ударено.” И стана много сериозен. Вдигна ръката Си и допря до буцата. До вечерта от буцата не остана ни следа. Ето такова чудо дали сте видяли през живота си? Едва ли!

През 1933 г. вече съм студентка 6-ти семестър. Много труд и работа за изготвянето на моята теза. Хазяите ми заемаха 2 етажа. Аз заемах сутерена и кухня. Влизаше се през кухнята в стаята ми. Учех само в кухнята, защото там имаше комин за печка.

Един ден вратата на кухнята се отваря и хазяите ми, с техната слугиня и готвачка, натоварени с легло, почнаха да нареждат в кухнята спалня за тяхната слугиня. Наредиха стаята и ми наредиха да си прибера нещата. Така аз не можех да уча, освен това слугинята си имаше приятел, който й идваше на гости.

Отидох натъжена на Изгрева. Учителят ме видя и пита: „Какво има?” Разказах Му случката за кухнята и хазяите. Той вдигна десницата Си и рече: „Не нам, не нам Господи, а на името Си дай Слава!”

Целунах Му ръка и с недоумение се върнах през гората у дома. Влизам в кухнята. А тя празна. От донесените вещи преди час нямаше и следа. И никога повече не се повтори такова нещо. Там щастливо завърших Университета.

Разбрахте ли какво значи този псалм 115:1?

През целия си живот повтарях тези думи, изречени от Учителя.

Амин!

Съборът през 1926 г. С кросно на събор

 

През 1926 г. министър председател на България е Андрей Ляпчев, който е македонец по произход и който е обещал да управлява „со кротце и со благо” и с малко кютек. А това е бой с тояги до умирачка.

Подава се молба до правителството и то разрешава събора в София. Съобщава се на приятелите, че на 22 август е събора на Бялото Братство. Те правят постъпки пред полицията и те им дават картончета и написват имената им, да послужи като открит лист. Пътуват с влаковете до София. На гарата ги пресреща полиция и проверя, който има картончета ще ги връщат обратно, кой откъде е дошел. Такова е нареждането от властта.

Сутринта, които предварително са дошли на Изгрева, са разпънали палатки. Стават в 4 часа и отиват на ул. „Оборище” 14 в града и сядат в салона. След първото Слово на Учителя в 8 часа те отиват отново на Изгрева, където в 11 часа ще се открие събора. Учителят отива на ул. „Опълченска” 66. После се качват на файтон и тръгват за Изгрева. С него е Методи Константинов. Приятели пресрещат файтона и съобщават, че полицията е блокирала гарата, както и на Изгрева е изпратена войска, и никого не пускат.

Учителят с поглед нарежда на Методи и той тичешком отива в дама на Андрей Ляпчев, заварва го и съобщава за блокадата. Той се връща, вдига телефона и отменя забраната. А той е едновременно министър на вътрешните работи. Заповедта е дадена и войниците напускат Изгрева.

Остават два войници с 2 коня, пушки с патрондаши и саби да охраняват Изгрева.

А в София е имало една полувоенна организация на Родозащитниците, които са искали да разтурят събора и са били приготвили тояги за това.

Учителят пристига на Изгрева с файтон. Той слиза. Войниците застават мирно с пушки „За почест”. След това се оттеглят.

Най-чудното е, че Донка Илиева тръгва от село Козаре, Карнобатско с кросно, с 2 торби прежда, за да може да изтъче плат. На кросното се навива преждата, за да се тъче. Всички са се смеели, че отива на събор с кросно. Но като виждат една селянка, че носи през рамо кросно и 2 торби с прежда, полицията от гарата я пропускат. С файтон пристига на Изгрева. Блокада от войската я пропуска да влезе в Изгрева, защото пред тях е застанала селянка, на рамо носи кросно за стан и 2 торби с прежда.

Така кросното е станало пропуска, за да пристигне на събор на Изгрева.

Заради това кросно всички са се подигравали във влака.

След обед идва градоначалника на София, качен на кон, за да проси извинение, че била станала някаква грешка.

А всички знаеха, че е нямало никаква грешка.

Снимките от събора 1926 г., който е на гола поляна, ще намерите в „Изгревът” том ХХV, снимки от №51 до 64.

Случаят е добре описан.

Съборът през 1927 година на Изгрева

 

През 1926 г. на мястото, наречено Баучер се построява една малка стая в която да се слагат посудата и казаните от събора 1926 г. Но Учителя пожелава да се премести да живее в нея и престоява зимата на 1926/1927 г.

През пролетта на 1927 г. започва строежа на салона. А през лятото на 1927 г. през месец август в него Учителят чете беседите си. На снимките от тогава се вижда, че Учителя е вътре в салона, но няма още прозорци.

За всеки събор се иска разрешение от властите. Но слухът, че там на Баучер се строи салон и църква за дъновистите, вбесява църковниците и властите, и те изпращат войска да разгони събора. Една заран рано от към гората се зачува тропот на конница. Кавалерийските бойни ескадрони обикалят Изгрева от всички страни по всички бойни правила. През клоните на боровете се виждат блестящите саби, извадени да посечат главите на дъновистите.

Молитвите и гимнастиките бяха свършени. Учителят Се беше некъде прибрал. Братята и сестрите се събират в центъра на поляната и продължават да пеят „Напред да ходим смело”, „Братство, единство”, „Ний сме славейчета горски”.

Редиците на ескадроните стояха с извадени саби, готови за сеч. Конете потропваха нетърпеливо и от време на време цвилеха. Негодуваха, че стоят и махат с опашки.

Полицейският началник, заобиколен от охрана влезе на поляната, оглеждаше всички, бе бяха много добре облечени, а не са голи, както му бяха казали.

Започват разговори с него от сестрите. Вижда, че това са интелигентни българки, а те повечето бяха учителки по селата и градовете. Започва разговора с Начо Петров, който дълги години е бил заместник кмет на гр. София. Обясняват му подробно всичко.

Полицейският началник слуша внимателно, оглежда всичко, разхожда се по поляната и я оглежда като военен, че няма нищо страшно, което ще възпламени София и държавата. Накрая се обръща и казва: „Аз се убедих, че вие сте мирни, кротки граждани и ще ходатайствува на началниците ми повече да не ви се пречи на събора. Довиждане!” Изведнъж отекна мощен хор „Братство, Единство”, което стресна полицаите. Началникът се качи на коня си, даде знак, тръбата изсвири „отбой”, и ескадроните се построиха в редици и напуснаха Изгрева. На този събор Учителят даде „Пътят на ученика”.

 

Забрана на събора през 1928 г.

 

Младежкият събор от 8-9 юли 1928 г. доведе много младежи. Чуха се много реферати. Учителят също говори. Това се разчуло в града и властите и църквата са обезпокоени, че дъновистите много добре се организирват и напредват.

По това време през месец юли е подадена молба до властите да разрешат събора през месец август 1928 г. Но властите умуват какво да правят. Накрая взимат решение да забранят изобщо съборите на Изгрева.

Денят е 27 юли 1928 г., петък. Учителят е тъй мрачен. Тъмен облак застава върху слънчевото Му лице. Всички изтръпваме. Доближаваме се до Него.

Чуваме строгия Му глас, който посича въздуха около нас: „Българи груби и присмехулници, варварски народ, дебелоглави и зли човеци!”

Той продължава да говори, погледът Му е заканителен и гледа над нас, над главите ни. Той вижда и говори на онези от тъмнината, които управляват страната. Към тях е тази закана!

„Горко ви българи, присмехулници и зли!” Как трепери гласът Му. Всеки нерв по лицето Му трепти от възмущение и скръб.

„Простаци, по-страшни и от еврейския народ!” – Гърми гласът Му.

Знаех, че думите Му не са празни и ще има драматична развръзка.

На 19 август 1928 г. съборът е забранен. Въоръжена стража на софийската гара, взе им багажа и ги върна по села и градове с обратните влакове. Понеже са били раздадени в провинцията от полицията картончета, проверяваха, и който имаше такива, ги връщаха обратно.

Властта постъпи с тях като с разбойници. Те бяха въоръжени с бойни патрони и карабини и с препасани саби.

Иначе щяло кръв да се лее и глави да паднат.

На софиянци също не е било разрешено да се качват на Изгрева. Имало е охрана и блокада от полицията.

Учителят е бил в града, но дошел след 3 дни, когато вдигнали блокадата. Неделната беседа е преустановена, понеже е била за гражданството, чиито достъп бил забранен.

Изводът е, че ученика трябва да знае как да работи при благоприятни и неблагоприятни условия.