Първа част

Началото

Разказва Лиляна Табакова, в дома си, на 11.01.1991, 10:48 мин сутринта.

Като тригодишно дете имах поставено гласче, естествено, колоратурно. В Сливен ме наричаха „славейчето”. Даже като минавах по улиците, ме сочеха. А на три години аз пеех на сцената в Сливен. Значи още по-малка съм била, защото мама ме водеше за ръчичка в „Музикалната китка” на Мишо Тодоров. А той е автор на детски оперети.
В „Двете пролетни царици” (оперетка за момичета на италианския композитор Луиджи Бордезе) съм пяла централната роля и диригентът ми подава – с оркестър пеех – да почна да пея. Мама ме завеждаше, аз си вдигах рокличката и й казах, че трябва да ме пишка. А диригентът питаше: „Какво иска?” Тя каза: „Почакайте!”, да ме заведе в тоалетната.

По-късно аз се явих в Музикалното училище в София на конкурсен изпит. Помня, че мама ми даде две сурови яйца в джоба и една игличка и ми каза: „Като наближи да те изпитват, ще направиш дупка, да изпиеш яйцето.” И от петстотин души, момичета и момчета, приеха само десет: пет момчета и пет момичета. Към петстотин души бяхме.
Аз не съм учила в гимназия. Аз от мъничка съм в музиката. И след няколко дена отиваме да видим кои приемат, и моето име беше вътре.

Но аз взех петгодишния курс за три години, като държах изпити и с частни уроци. Частни уроци взимах и държах изпити. Така че гимназиалния курс в Музикалното училище го взех за три години.

Завърших за 3 години. Не ме приеха в Държавната консерватория, защото бях няколко месеца по-възрастна от техните години, които приемат. Аз бях надхвърлила годините. Прибрах при родителите ми. Баща ми беше вече в Сливен главен технически и административен директор на фабрика „Стефан Стефанов”, с 800 стана.

А как решиха родителите ми да ме изпратят във Франция?

Аз обявих гладна стачка. Те по никой начин не ме пущаха, защото майка ми има братовчед първи. Той казваше на мама: „Абе това пъпчица момиче как ще го пратиш в тоя развратен Париж! Там е голям разврат. Трябва тя да има някакъв адрес. Заминах. Обяви се конкурс за Екол нормал де мюзик и аз се явих там. С конкурс ме приеха в класа на мадам Гию – колоратурка със световна слава. Директор беше Алфред Корто – прочут пианист, шопенист, а негов замeстник – Аугуст Манжо – пианист, музикален критик и съосновател на Екол нормал де мюзик. Там завърших оперния и концертния отдел.

Господин Емил Депорт предаваше най-трудния предмет – солфеж. Слуховите упражнения са най-трудното нещо винаги в музиката. Той правеше следното, ние в България го нямаме това. Нареждаше в три-четири реда в кръг ученички. В средата има място. Той сядаше на такъв стол, дето се върти на всички страни. Аз се пъхах някъде по-накрая. И всички държим страници с еднакви ноти. Много трудно. Мелодията първо не е равна, има и вариации. Не е проста. И ако е на СОЛ ключ – лесна работа, и едно бебе ще ти го изпее. Не е на СОЛ ключ. Почва един-два такта Сол ключ, след това две чертички – ФА ключ. А ФА ключ три тона има разлика. След ФА ключ идва ДО сопранов ключ. А До сопранов, До алтов и До теноров са три вида До. И ти, като гледаш, трябва веднага туй да го преведеш и да го изпееш. А той държи тефтерче и ти пише бележка. И не знаеш накъде ще се фръцне на въртящия се стол, наляво или надясно, и ще посочи с малка пръчица. На такива уроци съм присъствала много.

В Париж бях 4 години и половина.
Французите много държат на езика си. Всяка вечер ме караха да се изправя права и да държа в ръцете си „Животът на Шопен”, и да го чета на глас, за да добия французкия акцент. И ме спираха на всяка дума. За да получа аз бележка по френско произношение – имам 20 – най-високата оценка. На дипломния ми изпит присъстваха много известни певци от Гранд опера, Опера комик, от Петербургската опера в Париж – господин и госпожа Кедрови, Алфред Мажукин, концертен Харесаха ме, дадоха ми 5тенор със световна слава.
И изпях най-трудната колоратурна ария. Започвам аз с каденца, а не пианото. Пея арията на Жулиета, операта „Ромео и Жулиета”; и след това арията на Бътерфлай. Значи колоратурна и спинтова.

И когато се връщам в България, явявам се в Операта – искам дебют. Аз пея на френски. Добре, ама главният диригент Асен Найденов ми казва: „Не искаме тука на френски. Обърни цялата роля на български.” Това е – да я обърнеш – една година не ти стига. И уроци. Защо? Защото при френския може да има прибавена нотичка; а при българския да я няма. С цяла година закъсня дебютът ми, за да го обърна на български. Но го приготвих.

Харесаха ме, дадоха ми пет-шест пъти да изляза на сцената, като на всяко излизане почнаха да ми плащат. По 5 хиляди лева ми даваха тогавашни пари, едно след друго. Ама назначение нямах. Дълго време не ме назначаваха. Сега, докато дойде назначението, изваждаха ме в много роли, но се наложи да си сменя името. По кръщелно свидетелство съм Цанка Василева Табакова, а в дипломите – Цветанка Василева Табакова. Но в Операта имаше певица, също сопран, Цветанка Табакова и от Художествения съвет ми предложиха: „Съгласни ли сте, пак ще турнем името Табакова, но трябва да сложим друго име, а не Цветана, за да не се смесва и бърка с името на певицата Цветана Табакова. А тя също протестира, че се е явила нова певица, която носи нейното име. Изберете си друго лично име. Нали артистите си имат артистични имена.”

Аз се съгласих. Защото тя веднъж ме срещна и ме запита: „Вие защо носите моето име и се явявате с него на сцената?”
– Но аз така се казвам.
– Тогава си сменете името, защото аз съм преди вас на сцената, да не ни бъркат имената.
И затова аз мислих, мислих и си сложих името Лиляна.
Станах от Цветана на Лиляна Табакова. Но в Операта не ме позоваваха по име – нито Лиляна, нито Табакова, а пренебрежително казваха за мен: „Онази там, дъновистката.”
Беше ми обидно. Аз не съм дъновистка, а искам да бъда ученик на Учителя Дънов. И да остана ученик за Веки веков.

Следва: В НАЧАЛОТО БЕ СЛОВОТО

Първа среща с Учителя и някои отговори

6 юни 1940 г. – това не е първото ми отиване при Учителя. От няколко години ние Го посещаваме с брат Христо (Кръстю Христов Трифонов), но нищо не записвах от разговорите си с Него. Брат Христо често настояваше да записвам всичко, което Учителят ни говореше, тъй като намираше нашите срещи твърде интересни. Веднъж той ми каза: Много хора на музиката и науката съм водил при Учителя, но не съм чувал толкова интересни разговори. Тук ще опиша накратко за първото ми отиване при Него.

И най-после брат Христов ме завежда при Учителя. И когато ме въведе, ний сме още прави, аз когато влизах при Него, Той излезе на прага, на антренцето.
Когато влизах, Той не ме гледаше в очите, Той гледаше над главата ми. Аз го забелязах това, а после попитах. А то било: каква е моята свита, какъв антураж е с мене. Щото ние не сме никога сами. Ний винаги имаме невидими същества около нас. И когато влязох при Него, преди да ми каже да седна и Му целунах ръка, един дух влезе в мене и той говореше.
И аз Му казвам: Учителю, ние ще направим всички неприятели да станат приятели, да приемат Новото учение в светлото Бяло Братство. Това го каза моята уста.
В следваща среща Учителят ме попита: Например как ще дадеш рандеву [среща] на слънцето? Като го причакаш някъде, откъдето изгрява или откъдето залязва и отдалеч ще му се радваш, отдалеч ще му се любуваш. Ти трябва да бъдеш смела, строга и категорична към онези, които искат да изменят на принципите си. Божественото може да проникне и в най-малките междини. Ако например сложим в един съд оловни и железни стърготини, оловото и желязото като по-тежки остават отдолу. След това слагаме пясък, който се намества между тях и отгоре като залеем вода, тя ще се намести между тях; и ако налеем спирт, той ще се намести между частиците на водата.
Аз попитах Учителя защо птичките, като вземат вода, почакат; вземат си една глътчица, пак почакат; погледнат нагоре и чак тогава я глътват.
Учителят започна да се смее, погледна брат Христо и каза: Те пазят гърлото си да не изстине и като поглеждат нагоре, благодарят на Бога за водата. Те първом си стоплят водата в гърлото и после я гълтат.

Учителят продължи: Ти си слязла отгоре като малко атомче (ангелче).
– Аз нищо не помня оттам, Учителю.
– Там, на Небето, има големи хорове и оркестри. Само че те пеят и свирят без диригенти.
– Учителю, попитах аз, мога ли да Ви задавам въпроси, които аз предварително ще изваждам, като чета беседите?

Той ми каза да прочета.
Ето какво беше написано: „В природата има една станция – ще взема билет и ще отида на Слънцето, и на Месечината, и ще узная какво има и от другата страна.“
– Кой е този билет?
– Свободният билет е абсолютната Божествена Любов, абсолютната вътрешна светлина на ума и мисълта, онази вътрешна свобода на Истината, в която всяка лъжа и измама, в каквато и да било форма, е изключена.
Аз зададох въпрос: Кой човек е истински вярващ?
– Истински вярващ е онзи човек, който заминава за другия свят, без да умира, каза Учителят. Така трябва да заминават всички хора, без да се страхуват от смъртта.
– Може ли човек, когато пожелае, да излиза от тялото си?

Учителят отговори: Ако не сте могли да излезете правилно от тялото си, Вие се събуждате неразположени и уморени. Пример: Страшното в смъртта е колът, с който човек е свързан за земята.
– Въпрос: Какво нещо е колът?
– Колът символизира желанията и връзките на човека с материалното.

Следва: ЩЕ СЕ РАЗВЕСЕЛЯ

МОЛИТВАТА

13.06.1940 г.

[понеделник], София – Изгрева

След като запразнихме [запразнувахме] в Операта, ние с брат посетихме Учителя. Влязохме при Него в шест часа следобяд и излязохме след осем и половина часа.

След като Го поздравихме и дълго време говорихме за Варна, за изнесените ни концерти там, за Операта и прочее, Учителят си затвори очите, помълча малко и каза: Идеалът, към който се стремите, трябва всеки ден да се отдалечава от нас; от време на време ще се приближава, ще се приближава до нас, ще ни изпълни със сили и стремежи, и отново ще се отдалечи от нас. Тези, които се смаляват, отдалечават се от центъра на Бога, за да работят. Когато се върнат при Него, тогава се уголемяват. Човек се движи в кръг към своя идеал. Къде е центърът, Бог? Той е навсякъде.
Аз прибавих: Значи Бог има много центрове, тогава около всяко същество ще се образува кръгче.

Учителят пак заговори: Човек е щедър, когато се намира при извора, при потока. Не може да има щедрост, когато носиш вода само в едно шише. Учителят ме погледна продължително и каза:
– Ти идеш от Слънцето и имаш влияние от Венера, Марс, Юпитер и малко Сатурн. Венера и Слънцето те обичат много. Ти обичаш свободата си. От любов към нея си готова да застанеш на края на опашката. Но Бог няма да те остави все там да седиш.
Аз коленичих пред нозете Му и сложих двете си ръце (длани) върху коленете Му.
Той каза, като сочеше с показалеца Си: Отлична Сатурнова линия имаш. Ти не обичаш да се подчиняваш на никого. Ти с усилие се подчиняваш на баща си и майка си, и на учителите си.
Аз седнах пак на мястото си и започнах да чета някои извадки от беседите. Учителят внимателно слушаше и поглеждаше с усмивка към брат Христо.
Аз прочетох следните мисли: „Сине Мой, дай си сърцето!“, „Човешкото сърце е храм Божий, в който храм човешкият дух е жрецът, човешката душа е весталката, човешкото сърце и човешкият ум са прислужниците в храма, а ти, человек, си богомолецът.“

Аз искрено изказах възхищението си от красотата и образността на тези мисли. След това прочетох стиховете на една молитва, които срещнах в една от беседите Му:
„Чуй, Господи, към Тебе аз отправям мойта молитва:
Да се освободи моето тяло от всичките неправди, които аз съм създал.
Господи, Господи, Господи,
Да дойде Твоята милост към мене, към мене.“

– Учителю, казах аз, тази молитва като че ли сама пее. Той ме попита: Е, каква мелодия чуваш? Аз мълчах.
Учителят отвори кутията на цигулката Си и каза, преди да я настрои: Когато ние се молим с песен, нашата молитва е чута отгоре.
Той изсвири една мистична мелодия, след това пак я изсвири, като тихо пригласяше с гласа Си, произнасяйки думите „Чуй, Господи, …“
Аз се просълзих. Брат Христо също беше развълнуван.
Учителят все свиреше и тихо пееше.
Аз запях с Него и след кратката пауза Го попитах: Учителю, ще ми позволите ли да нотирам мелодията?
– Може, рекох, да я нотираш и да я пееш там, в Операта, на тях, когато се явиш на сцената. (Аз не бях още назначена в Операта, но имах насрочени гастроли и ми плащаха на излизане.)

От този момент тази молитва заема централно място в моя духовен възход.
И ще обърше Бог всяка сълза от очите ни и скръбта ни ще се промени в радост. Учителю, благодаря Ви! Aмин!

Следва: „МОЛИТВАТА”

Шапката

Днес, на 21 юний 1941 г., отидохме с брат Христо при Учителя. Днес, брат Христо два пъти се наложи да слезе и да се качи на Изгрева при Учителя, за да му снеме точна мярка на главата. Аз пожелах от първата си заплата да Му направя един подарък, пожелах да Му купя от магазин „Цървенков”, за мъжки шапки, срещу двореца, една бяла лятна шапка.

По-късно Учителят ми каза: „Аз само при слънчево време я слагах на Рила.”
Добре, ама даде ни изпит. Изпита го издържа братът, защото аз имах репетиция. Той не иска да даде обиколката на главата Си, колко сантиметра. Не иска да даде.И брат Христов занася шапката – тя слиза чак до носа Му. И трябва да я върне, да донесе друга, съсипал се.
И аз, когато излизам от репетиция, той каза: „Не дава сантиметри!” Влязохме двамата в „Цървенков” и взехме една. И точно Му беше. Аз бях капнала от репетициите, но като влязохме, се ободрих, защото Учителят я тури – таман! И с тая лятна шапка Учителят отишъл на опера – „Марта”, месец февруари!
В.К.: Тая опитност сме я описали. Да, значи тя е фактически Вашата шапка, която сте купили, когато Учителят отива на опера със слънчева шапка зиме.
Аз няма никога да забравя с каква голяма радост ние носехме с брат Христо шапката на Великия Учител. Въпреки, че бях уморена от репетиции в Операта, като влязох при Учителя, аз се ободрих. Той с радост ни посрещна и ни даде по една шепа пресни череши. Ние разговаряхме с Него до 10 часа вечерта.

Следва: ЕВЕРА

На Изгрева и песента „Странник съм”

19.10.1941 г.

[неделя], Изгрева, София

Днес времето е ветровито. Студено е. Вихрушка от пожълтели листа се носи по горските пътеки. Ние с брат Христо отиваме при Великия Учител. Той веднага ни прие. Най-напред аз Му разправих пречките и неприятностите, които неотменно следват моя път в Операта. Той ме слушаше внимателно. За диригента Асен Найденов каза: Ние ще го насолим.
Аз не отдадох голямо внимание на тия думи на Учителя, но брат Христо слушаше видимо развълнуван. Не мина и една седмица, заведоха съдебен процес срещу него, че вземал пари от някои артисти и в замяна на тях им обещавал разни роли в Операта. Съдът гледаше делото срещу него публично и вестниците писаха, но следния ден престанаха да пишат, защото и тук той си послужи с откуп, за да потуши този срам.

Аз казах: Учителю, някои сестри от Изгрева говорят за свои видения.
Той каза: Тези образи, които те наричат видения, са сенки. Ти, рекох, във всичко, което виждаш, имаш видения, защото виждаш истинската същност на нещата. Ти виждаш живата същност в Природата.
Ето, аз ще ти дам сега едно видение. Той си затвори очите. Стаята, в която бяхме, се освети на линии. Тези линии бяха всичките цветове на дъгата, които започнаха постепенно да се въртят около себе си, преплетени с ослепителна светлина. Образува се едно въртящо се кълбо, от което се отвори нещо като вратичка и за миг се показа лицето на най-красивия ангел.
– Учителю, пришепнах аз и видението изчезна.

Аз попитах: Защо не изпитвам онова мистично благоговение към Вас, Учителю, каквото виждам в много братя и сестри? Аз Ви чувствам като близък, роден баща, Божествен баща.
Учителят се усмихна и каза: Ти не се страхуваш, а другите имат това чувство от страх. Само нечистият се страхува. В астралния свят нещата само се виждат, там няма говорене и поучение.
– Учителю, казах аз, на Изгрева ме критикуват. Казват на мене и на брат Христо, че не разбирали моето колоратурно пеене. Преди няколко дена ме срещна на Изгрева брат Лулчев и ми каза, че не разбира колоратурното пеене и прибави, че този вид глас не бил пригоден за братските песни.
Учителят ми каза: Ти, рекох, ще му кажеш: „Аз слизам отгоре. оттам съм започнала и постепенно слизам надолу.“ Който дойде при тебе и започне да те критикува, ти ще го накараш да ти изпее нещо. Като каже, че не може да пее, ти ще му кажеш: „И аз не мога да те слушам!“. Златната монета няма нужда да се доказва, че е златна. Тя сама за себе си говори.
Учителят продължи: Когато носиш вълнени, копринени, ленени или памучни дрехи, свързвай се с тях. Свързвай се с растенията на памука, лена, с овцете, с бубите, за да им помагаш, и те да ти помагат.
– Учителю, моите птиченца ме гледат с по едно око, защото очите им са отстрани на главата. Учителят се смееше и каза: Те с едното око те виждат момиче, а с другото си око те виждат момче. И аз започнах да се смея с пълен глас. Също и брат Христо се смееше.

На 16 юний в 5 ½ (пет часа и половина) часа след обяд, изнесох вокален концерт в салона на Изгрева пред Учителя.
Когато се изкачих на сцената и се готвех да запея, Господ ми каза да сляза по пътеката в салона и да целуна ръката на Учителя. Така и направих. Слязох от сцената, минах по пътеката, задръстена от почудени от постъпката ми хора, отидох пред Учителя, който беше седнал пред катедрата и Той, Великият Учител, стана прав, и аз Му целунах ръката, и пак се изкачих на сцената, и тогава запях. Учителят от време на време си затваряше очите и следеше всяка моя песен и всеки мой жест.
След като се свърши концертът ми, аз отидох при Него и Му целунах ръката. Той стана прав, задържа ръката ми в Своята ръка и каза: Ти пя много хубаво! ти можеш да изнесеш този концерт навсякъде по света.

Учителят във всички мои радиоконцерти ме е слушал, даже изброяваше и номерата, които съм пяла. Запомняше ги и казваше така:
„Идейният певец, когато пее, много гении привлича от Невидимия свят и неговите тонове излизат от устата му във вид на топки, боядисани във всичките цветове на дъгата, и тия топки заобикалят певеца около него като невидимо присъствие. Ако сте ясновидци, ще ги видите.”

За мене казваше това, щото на Изгрева съм изнасяла концерти. А на оперната сцена дойде да ме чуе три пъти. Два пъти дойде на опера „Марта”.
В друг случай му споделих: Учителю, брат Христо ми донесе преди няколко дена написани думите на една песен, която Вие сте изпели на Ел-Шадай, Витоша. Ето го листчето. На него пише, че на 16 юни по обед, към 1 часа, Вие сте били много тъжен и замислен. Един брат (Неделчо) Ви казал: Учителю, кажете ни нещо, което никога досега не сте ни казвали. И Вие сте изпели една тъжна песен с тези думи:

Странник съм в този свят,
никого не познавам, освен Тебе.
Ти, Господи, Боже мой, Си създал всичко за мене.
Аз отправям своята благодарност към Тебе.
На Тебе, Господи, възложих своето упование.
Да възлезе молбата ми към Тебе!

След като сте изпели песента, изгряла дъгата и ситният дъждец престанал да вали. Учителю, много съжалявам, че не съм била там на екскурзията, да нотирам песента! Учителят затвори очите си и изпя с дълбокия Си равен бас мистичната песен. Цялото Небе пееше с Него. Аз записах песента. Очите ми се премрежваха от сълзите на скръб и радост. Брат Христо също плачеше. Ние целунахме Неговата свята десница и Му благодарихме!

Следва: СТРАННИК СЪМ В ТОЗИ СВЯТ

ГОВЕДАТА

(18.04.1943 г.)

След Паневритмията ние с брат Христо влязохме при Учителя. Аз казах: Учителю, разлепени са афишите още снощи. Чета името ми написано в ролята на Царицата на нощта в операта „Вълшебната флейта“ от Моцарт.
– Учителю, аз се смущавам, като пея в арията си: „Убий го ти!“ и държа ножа в ръката си!
Учителят ми обясни: Ти, като пееш тези думи, ще си представиш, че пееш, да се убие злото. Не се смущавай от ножа – и арахангел Михаил държи копието и промушва с него злото.
Невидимият свят те освобождава от ролята Царицата на нощта.
– И няма да бързаш. Те са дошли да си правят храносмилането в салона. Ти ще си представиш, че пееш на говеда и телета, които мирно си пасат.
И във време на премиери, когато всичко е нервно и трепери, ти ще си представиш, че салонът е пълен с говеда, които пасат. И ако и си дигнат главите като запееш и те харесат, ще излязат от формата на говеда. Ако продължават да пасат, говеда ще си останат.
– Ах, Учителю, викам, мога ли да го направя този опит с истински говеда?
– Може.
И аз го направих, на Рила.
В.К.: На Рила, на езерата? На седемте Рилски езера?
Л.Т.: На езерата.
Казаха на Молитвения връх съобщение, че Паневритмията ще бъде на Езерото на чистотата. И ние с брата Христо, взехме си малко храна и тръгнахме много рано. Никой нямаше на езерото още. И погледнахме долу. Ние по-горе играем, долу е езерото. Около езерото е пълно, около езерото са се разположили крави, волове, телета. Едни пият вода, други пасат, заети със себе си.
– Ах, казвам, аз, ще опитам това, което каза Учителят. Стъпих на канарата, високо е там. След години пак съм ходила и съм стъпвала на същата канара. А то е доста високо. Стъпих на канарата и изпях голямата каденца от опера „Лакме” на моята ария. Всички като рекоха тъй! Както от езерото пиеха вода, говедата, надигнаха муцуни и водата тече покрай вратовете им.

В.К.: Вдигнаха глави.
Л.Т.: И застанаха тъй, неподвижни. И като тръгна едно говедо по посоката на гласа, всички подир него се качиха там, където ще играем Паневритмия. И него ден беше неделя. И ние играхме Паневритмията, а край нас бяха насядали крави и преживят около нас. А него ден, след Паневритмията, братът Боян Боев държа сказка „Богатствата на Рила” – заглавието беше. И когато четеше бележките си, до рамото му една крава преживяше.

В.К.: До неговото рамо. Ама голяма опитност е това.
Л.Т.: До него, да. Той чете, а тука са говедата до него. Значи през всичкото време говедата останаха около нас. Опитах този опит да пея и върху говедата.
Учителят, десетки пъти Той повтаряше: Салонът си представи, че е пълен с говеда.

Следва: ТИ СИ МЕ МАМО ЧОВЕК КРАСИВ РОДИЛА

Следва Антракт:

Втора част:

ПЕСЕНТА „НОВОТО БИТИЕ“ – ПЪРВИ БОЖЕСТВЕН ДЕН.

7.12.1941 г.

[неделя], Изгрева, София

Днес съм свободна. Репетициите ми се отмениха. Ние с брат Христо дойдохме на Изгрева и той ме заведе при Учителя. Той като че ли ни очакваше. Щом се озовахме пред вратата на салона и Учителят слезе по стълбата, и ни прие в долната стая.
– Учителю, Христос пеел ли е?
– Христос донесе на земята новото пеене. Той коригира фалшивия тон на Адама със Своята саможертва на кръста и Любов към человечеството.
Христос внесе в пеенето най-мекия елемент – Благостта и Милосърдието! Първите тайни на мистичната школа по пеене Той се откри на своя пръв ученик Йоан и на Мария, и Марта – сестрите на Лазара – с една магическа песен.
Учителят извади най-хубавата Си цигулка и засвири една мистична мелодия. Той запя след малко същата мелодия с думи. Аз започнах да записвам първо думите и после и мелодията.
В. К. Той свиреше и пееше ли едновременно?
Л.Т.: Да. Свири и пее.
В.К.: Първо изсвири, така ли? И после пее?
Л.Т.: Няма първо. Свири и пее.
В.К.: А Вие слушате.
Л.Т.: Какво слушам, почнах да пея с Него, веднага.
В.К.: А не записвахте?
Л.Т.: Брат Христов започна да пише думите. Той не може да записва ноти.
В.К.: Да.
Л.Т.: Аз извадих нотна тетрадка, да пиша нотите. Той спря да свири и каза: „Само думите може да запишете. Ти ще научиш мелодията наизуст. Ти за колко време можеш да научиш една роля в Операта?” – „Имала съм случай – за двайсет деня.”
– Ти, когато заучиш тази мелодия, каза Учителят, ние ще изненадаме братята и сестрите след беседата в салона. Ти ще я пееш и Аз ще свиря с цигулка.
– Забелязах в този момент, че брат Христо се просълзи от радост и благодареше на Учителя. Ние с него записахме думите:

В начало Бог създаде небето и земята.

Тези са думите, които Учителят пееше с Божествения Си глас, като същевременно пригласяше с цигулката Си.
Учителят с голямо търпение повтаряше мелодията, за да я науча наизуст. Брат Христо също пригласяше с нас.
– Ние ще го изпълним в 5 часа сутринта пред братята и сестрите, каза пак Учителят.
Тази сутрин (17.01.1942, събота) отидохме рано при Учителя. Спах предната вечер на Изгрева. Ние с брат Христо седнахме на посочените ни столове от Учителя и аз тихичко изпях ПЪРВИЯ ДЕН от „Сътворението на света“.
– Аз си го свиря и на пианото, Учителю! Ако се нотира, ще може да му се направи акомпанимент.
– Не, сега тази песен няма да се нотира, каза Учителят. Ти ще си записваш само думите.

ПЪРВИЯТ ДЕН започва от тона ДО;

ВТОРИЯТ ДЕН ще започне от тона РЕ. И така, докато се изпеят седемтях дена. Вторият ден ще бъде по-сложен, но по-къс.

Следва: ЩЕ СЕ РАЗВЕСЕЛЯ

МУЗИКАЛНАТА ПЕНТАГРАМА ПЕСНИТЕ „МИРЪТ ИДЕ” И „ФИР-ФЮР-ФЕН”

01.09.1944 г.

[петък], село Светляево (Мърчаево)

Аз въобще имам тих и спокоен сън. Посред нощ съм извикала с глас: Бивол, бивол! Сестра Елена запита: Какво има, сестра? Аз отговорих: Бивол има тука, и сочех пред себе си.
На сутринта ние отидохме с брат Христо при Учителя. Разправих Му съня си и как извиках посред нощ.
Лицето на Учителя доби много строго и сериозно изражение. Той Си затвори очите и много дълго време не ги отваряше. Той нищо не каза, но аз разбрах, че не предвещава нещо добро.
Дълго време ние и тримата мълчахме.
Аз много тихо запях, както бях седнала срещу Него, „Мирът иде„.
Аз съкратих някои излишни членувания и съюзи, за да легатирам [няколко ноти да се вземат свързано, заедно] някои места и се получи мека музикална линия на фразата.
Седнала на стола срещу Учителя, изпях тихичко цялата коригирана песен.
Една бистра сълза се търколи от лявото затворено око на Учителя. Когато Той ги отвори, те бяха влажни и пълни със сълзи. Той извади бялата Си кърпичка и бавно ги избърса.
Страшна скръб ме прониза, че дори замръзнах на мястото си. За миг само аз поех само една капчица от Неговата, Великата Му скръб и дълго време останах замръзнала, безчувствена на стола си. Погледнах и брат Христо – и той скърбеше.
Дълго време ние и тримата мълчахме.
Аз извадих един бял мукавен лист, на който бяхме с брата начертали едро цялата Пентаграма, заедно с кръга около нея с петолинии.
В кръга бях нанесла най-мистичните стари песни (мотивите им) от Учителя.
В центъра бяхме нарисували контурите на главата на Учителя и на съвършения човек.
Учителят гледаше дълго време чертежа. Лицето Му се проясни.

– ТУК Е ПРЕДСТАВЕНО ЦЯЛОТО УЧЕНИЕ, каза Той, като сочеше с показалеца Си чертежа. В бъдеще това ще се напечати на кориците на песнопойките, каза Той. Брат Христо Го попита: Учителю, с цветни бои ли ще се напечати?

– Да, рекох, с бои ще се напечати!

Днес по обяд отидохме с брат Христо да берем лешници в отсрещната гора.
Когато слънцето си отхождаше вече, ние тръгнахме по шосето.

Когато приближихме до къщата на сестра Рилка, ето насреща ни излязоха старата сестра Ирина Кисьова и сестра Веса Несторова. Те ни казаха: Учителят откога ни е изпратил при Вас, сестра Лилиана и ние отдавна вече Ви чакаме. Учителят ни изпрати да ни покажете новата песен за Мира, както сте я коригирали и да ни я изпеете. Те си носеха хартия и моливи и си записаха корекциите.

В.К.: Сега тази песен, ставаше въпрос – по текста на Стоянка Илиева?
Л.Т.: Да, за нея. Защото аз я коригирах и като я изпях пред Учителя в Мърчаево, Той заплака. А Той праща тях да чуят аз как пея, за да си вземат бележки и те да я коригират. Е-е, то стана източен въпрос. След смъртта на Стоянка дойде Илия, и той да ме пита къде съм коригирала пък неговата Стоянка, нали те са приятели.

Спомням се (30.06.1940 г., [неделя], София – Изгрева) как Учителят изсвири няколко такта от молитвата „Фир-фюр-фен“, като ни поясни: Тази молитва трябва да се започне тържествено.

Учителят изпя „Фир фюр фен“, като Си движеше ръцете, както Си беше седнал на креслото.
Като изпя първата част на песента, Той продума: Тази песен трябва да се пее вдъхновено и тържествено. Да се моли и да се чувства, като се пее. Който ОБИЧА Бога, само той може да пее по новия начин. Ти трябва да обичаш Бога отдалеч, да не се стремиш да Го имаш близо до себе си, например да искаш да Го прегърнеш, но да Го обичаш отдалеч.
– Учителю, казах аз, но и да искам, не мога да прегърна Бога.
Учителят ми поясни: Аз искам да кажа, когато човек се влюби в някое смъртно същество, например, жените се влюбват в мъжете – боготворят ги, прегръщат ги и мислят, че прегръщат Бога. Той продължи:
– Гласът, за да лети далече в пространството, трябва да се предаде най-напред в етерното пространство и после се предава във въздуха.
– Когато изсвири първата част на молитвата, Учителят се поспря малко и започна да свири една варираща каденца по 2–3 различни начина. Аз пеех със звуците на цигулката Му. Учителят спря да свири и каза: Тази мелодия може да се свири между двете части на песента. Аз записах и двете каденци – за мене, за моя глас, те не бяха трудни за изпълнение.

Той каза: „Както те я пеят, няма да я пееш тъй, защото „Фир-фюр-фен” те пеят „Тау би аумен”, Тау – турят „у”, а то е „ТаО”, а Тао е Бог. „Тао би”, „Тао”, ще туриш, „би аОумен”, „аоумен”; не „у”, а „аоумен”.”
Да кажа на една нота три вокала [гласен звук]. „Фир-фюр-фен Тао би аоумен”, така го пях.
– И ще го пееш стегнато, тържествено, маестозо.
И извади цигулката Си и изсвири една каденца със СОЛ от трета октава.
В.К.: Какво значи „каденца”?
Л.Т.: На „а-а-а” да се изпее. Без думи.
В.К.: На вокал.
Л.Т.: На вокал между двете части. След като свърши първата част, изпява се тази каденца и се влиза във втората част. „Ако ти е много високо, нека, каза, пианистът да го изсвири. А пък ако можеш да го изпееш, изпей го.” И аз го пея, и сега го пея.

Следва: ФИР-ФЮР-ФЕН

САВКА

Майката на Савка, Тереза каза на брат Христов: „Кръстьо, Учителят веднъж в една беседа, която ме разтърси дълбоко: „Аз не съм срещал нито една майка, която да подготвя детето си, дъщеря си, за Господа. Тя подготвя дъщеря си за някой мъж, да я ожени, да я омъжи, а нито една майка не довежда дъщеря си на Господа, да служи на Бога. Аз, казва, цяла нощ не спах. Станах сутринта рано, стоплих вода, извадих легена – Савка тогава беше деветгодишна – и казах, ела майка да те окъпя. Турих я в легена, изкъпах я, преоблякох я с чисти дрехи, хванах я за ръка я заведох при Учителя, и Му чукнах на вратата. И Той се показа, и аз му казвам: „Учителю, цяла нощ не съм спала. Аз искам да бъда тази майка – давам дъщеря си, детето си, не на някакъв мъж, а давам я в ръцете на Господа, да му служи. И отсега нататък няма да питам гладна ли е, жадна ли е, облечена ли е, има ли покрив над главата си.” И Учителят я пое за ръчичка и я прие.”

В.К.: Когато е отишла била на девет години, така ли?
Л.Т.: Деветгодишна, така каза майката. Когато играх първата си Паневритмия, най-напред застанах отсреща и не бързам да вляза в колелото, гледам как играят. И нали се спират от време на време, а пред мене се спря Невена Неделчева и дойде до ухото ми и ми каза, сама беше: „Сестра, елате да играем.” Викам: Не бързам още. Искам първо да проуча и после ще играя. Най-учтиво й отказах. И тя продължи. След малко се падна пред мене (така, както се движи кръгът от Паневритмията) сестра Савка. Тя се наведе и каза: „Сестра, елате да играем.” Било определено с нея да играя първата Паневритмия. И след Паневритмията Учителят ме прие с брат Христов в приемната стая.

Тогава Той каза: „Паневритмията е колелото на безсмъртието.”

И ме попита: „Кое упражнение най-много ти хареса?” Аз Му казах: „Кой на ранина става да играй”.
Тогава Той каза: „Когато бяхте богове и в Райската градина играехте това упражнение, го играехте като богове. А сега, на физическия свят, пак го играете.”
А на Савка Учителят й е казал, че окултният ученик, особено сестра, не бива да се качва на колело. А аз от трамвая веднъж я видях, трамваят върви и сестра Савка караше в София колело.

И казах на брат Христов: Това беше Савка, да. Значи тя не послуша Учителя. И какво стана. На едно урвесто място тя не слязла от колелото и пада по очи. И наранява части от лицето, и идват лекари, да зашият мястото на разкъсана рана на бедрото и да лекуват. Брат Христов дойде при мене разтревожен и каза: Бърже, сестра Лилиана, да се качим на Изгрева!
И като се качихме, видяхме Учителя на балкона на Неговата стая. Беше застанал в молитва, нагоре гледаше към небето и се молеше, а в стаята на сестра Савка консулт лекари й шиеха лицето и бедрото. Той се молеше в тоз момент. Ние бяхме тогава на Изгрева, но не можехме да влезем при Него.
Не мина много време, посетихме сестра Савка и тя бръкна под възглавницата си и предаде един пакет в ръцете на брат Кръстьо Христов и каза: „Ако Учителят благоволи да ме вземе в другия свят, оставям тоз пакет на Вас. Ако благоволи да ме остави още на земята, бих искала да работя със сестра Лилиана и с Вас, брат Кръстьо.”

Тя не остана, тя си замина.

Следва: ЦВЕТЯТА ЦЪФТЯХА

ЦИГУЛКИТЕ

(27.08.1943), Изгрева

Учителят) говореше за музиката, за пеенето, за цигулари и пианисти. Той говореше и за ангелското пеене.
В приемната стая ние влязохме днес и четиримата: братя Янкови, брат Христо и аз. Тази сутрин Любомир опитваше Учителювите цигулки пред Него. Той Му свиреше части от концерти и Учителят го слушаше със затворени очи.

Няколко пъти Той се качваше горе и донасяше всичките Си цигулки. Любомир имаше хубава цигулка от своя професор от Берлин, но той искаше да свири на още по-хубава цигулка.
Днес, след беседата, Любомир опитваше Учителювите цигулки. Ние с увлечение слушахме неговото свирене. Сестри почукаха на вратата за обед. Учителят отказа да отиде в трапезарията. Той отиде зад паравана и започна да слага чаши за чай на всички ни, с изключение за Него. Запали електрическия чайник, но той беше затегнат и не можеше да се отвори. Брат Христо помогна да се отвори чайникът.
Учителят сложи на масата захар, кашкавал, маслини и хляб. Извади ги от бюфета. Той беше съсредоточен и много радостен. Седна настрани и ни наблюдаваше как ядяхме сладко и пиехме чай с кашкавал и маслини. Учителят пак се изкачи горе. След малко Той донесе най-хубавата Си цигулка и каза: Аз я оставих за най-подире! Любомир просто я прегърна и свиреше, и свиреше, и свиреше, и не спираше вече. Той много я хареса и обикна тази цигулка. Той вдъхновено засвири своя Брамс концерт.
Тази цигулка принадлежала на един руски княз. Случайно тя е била открита от брат Христо и брат Порфирий Мишков в една заложна къща в София. Казали на Учителя и Той им дал пари, и те веднага я купили. Той посочи към една цигулка и каза: Ето български Страдивариус. Любомир почна да свири и на нея. После разбрах, че тази цигулка била подарена на Учителя от Коста Гнатук [Коста Гнатюк], която е от най-сполучливите му работи. Любомир все свиреше ту на една, ту на втора, ту на трета. Най-много му хареса последната цигулка. Аз виждах как не му се оставяше от ръцете. Ние целунахме святата ръка на Великия Учител и Му благодарихме.

Днес (28.08.1943, на Изгрева) ме посетиха цялото семейство Янкови в дома ми и помолиха ме да отидем заедно при Учителя. Те се срещнали с някоя дама, дебела италианка, която притежавала 5–6 цигулки Амати, Гварниери [Гуарнери] и други. Те я помолили да отнесе всичките си цигулки на Изгрева, че Любомир да ги опита.

Л.Т.: Ах, ето сега тука Любчо сбърка. Защото той опита всички цигулки на Учителя, а Учителят ги снемаше от спалнята Си горе, качваше се и с по две цигулки слизаше в приемната, да дава на Любчо да ги опитва.
Л.Т.: А най-накрая [Учителят] каза: „Оставям най-накрая най-хубавата – от руския княз.” Най-напред донасяше другите. Значи Учителят имаше едно хоби: да купува много цигулки, много цигулки. По две цигулки снемаше с лъковете.
Л.Т.: И ги дава на Любомир. Той ги опитва и ги нарежда върху кушетката.
В.К.: Защо му ги дава? Да ги изпробва?
Л.Т.: Да чуе тоновете им. Всяка цигулка звучи различно.
В.К.: И понеже той е добър цигулар, иска да види Учителят как звучат чрез него?
Л.Т.: Аз му казах тъй, когато сега ме посетиха, тази година, 1990 г. те бяха тука дошли и двамата и аз му казах: Ето къде ти сбърка. Цигулката на Учителя беше в ръцете ти. Той може би щеше да ти я подари даже, но ти сбърка. Защото на другия ден докарахте тая италианка с Гварниери и с Амати. И с един млад мъж със специална кола ги докара. И Любомир стъпи на сцената и опитваше пък тези цигулки. А всяка цигулка струва цяло състояние. Защото майката каза на Учителя: „Учителю, нямаме средства. Трябва да купим на Любомир скъпа цигулка. Тази, която има, не струва.” Значи, ако харесват Амати или Гварниери на тая италианка, Учителят да я плати. Значи тука имаше една користна цел. А Учителят, аз седнах до Него в салона, най-спокойно гледаше, че намерение няма да купува тези цигулки. Значи той удари шамар на Учителя. Аз му казах: „Господ ти снемаше по две цигулки и ги нареждаше на кушетката. Ти не трябваше да довеждаш тая италианка при Учителя.” Той се почувства малко засегнат, Учителят – че той трябваше да държи само Учителювите цигулки. И затова Той му даде цигулката чрез мене. Но след като даде концерта, той не я върна.

Л.Т.: И не може да се раздели от цигулката. Но трябваше да се върне. И при Учителя сега каза (тука не го пиша), влязъл Кирил Икономов и казал: „Учителю, да видя оная, хубавата цигулка от руския княз.” Той казал, че е у Любомир Янков. „Ами че вземете си я! Защо му я давате?”
И Учителят тогава диктува на брат Боян – той Му беше като секретар – диктува му това писмо до мене: да върна цигулката, иска я от мене. И аз пратих брат Пеню Ганев да отиде в София, да ги намери и заедно с Венцислав предадоха цигулката, върнаха я на Учителя.

Следва: ВЪТРЕШНИЯ ГЛАС НА БОГА

ПОСЛЕДНИТЕ ДНИ НА УЧИТЕЛЯ НА ЗЕМЯТА, част 1

24.12.1944 г.

[неделя], Изгрева, София

От няколко дена Учителят е в едно особено състояние на полуизлъчване от тялото Си. Учителят. Най-сложният период от живота Му на земята. Брат Христо (Кръстю Христов Трифонов) и аз, пишещата тия редове, записахме последните Му дни, часове и минути от пребиваването Му на земята, защото братът дежуреше при Него.
В Операта усилено репетирахме премиерата на операта „Лучия ди Ламермур“ от Доницети и брат Христо криеше от мене какво става с Учителя, за да не се тревожа и да не попречи на пеенето ми. Когато го попитах как е Учителят, той отговаряше, че е много добре, има само малко хремичка. Върху малки джобни листчета братът е записал последните думи на Учителя. При погребението на брат Христо подадох новия му костюм на брат Пеню Ганев, който бе дошъл да измие и облече тялото му. Аз прегледах в джобовете на сакото му да няма нещо и намерих тези листчета, грижливо сложени в найлонова кесийка, и ги подредих по дати, и ги преписах. Ето някои от тях

На 9.V.1944 година. При Учителя. Село Светляево (Мърчаево).

Учителят ми каза: Да служите на Бога. Аз не се интересувам от генералите. От тях ще направя редници, а от редниците ще направя генерали. Сестрата (говори за мене) не бива да дава на вълците всеки ден по едно агънце. Който изпълнява Волята Божия, той е наш. Болните не са виновни. Виновни са здравите. Малкият не може да прави жертви. Аз ще защитя българите! Аз ще вляза в красивата … там ще работя… Ще работя за Бога. Сестрата (говори за мене) да не се обижда. Господ гледа зад грубите… Четири пръста разстояние.

21.XII.1944 година. Изгрева, неделя, 10 часа сутринта.

Влязох в стаята на Великия Учител на Светлината. От дълго време Той не спи и не се храни… Най-сложният период от живота Му на земята, на земното Му пребивание. Седнах на колене пред краката Му и … Очите на Бога на вечността ме погледнаха и Той ми рече: ДА ПРИЛАГАТ ТОВА, КОЕТО СА НАУЧИЛИ. Работа и приложение. Кажи на сестра Цветана и Венцислав (пианиста Венцислав Янков) да държат положителното, да не се поддават. Запита ме: На сестра Табакова дават ли й упражнения, репетиции в Операта? После каза: Доброто ще победи! Добре се развива процесът.

Аз запитах: Какво да направя, за да изпълня Божията Воля? И Вашата? – Учението. Запитах: Как е брат Михаил в Париж?
– Той се подвизава.
– Ако бях при него, щях да се подвизавам. Заедно и ще работим ли заедно с брат Михаил?
– Да, ми каза Учителят. Дето е текло вода, пак ще тече.
Говори ми и други работи за брат Михаил и другите. Учеше ме как да работя. Държах Му главата, святата глава, за да си почива.

Той каза: Сега се коригира пътят на Душата, на човешката Душа. Става нещо велико.
Той страда. И дни, и нощи стоим при Него, бодърстваме.

Една вечер ми каза: Пазете си стоката! Погледна ме и каза: Тялото, ако легне (старото тяло), после по-трудно се връща двойникът.
Учителят ми каза: Стига разделени! Трябва да се срещнете с Михаил и ще продължите работата… и ще му предадеш новото, което си научил. Той много не знае, защото не е бил тук… и по музиката.

Аз попитах: Ако брат Михаил не се върне…- и повторно попитах: Брат Михаил ще дойде ли тук, Учителю?
Той ми каза: Нищо не му пречи! Ако той не дойде, ти ще отидеш! Но този път ще работите добре. Ще работите, няма да се спирате. Ще върнете положението.

– Учителю, моля Ви, кажете му да ме приеме.
– Той Бог приема!

Каза: Не подслаждайте много младите и не давайте горчивини на старите.

Следва: ПЕСЕН НА АНГЕЛИТЕ

ПОСЛЕДНИТЕ ДНИ НА УЧИТЕЛЯ НА ЗЕМЯТА, част 2

24.12.1944 г.

В неделя, на 24.12.1944 г. сутринта, необичайно и внезапно брат Христо рано сутринта дойде при мене. Той беше смутен и някаква тревога имаше в погледа му. Той ми каза: Сестра, бърже се пригответе, ще отидем при Учителя! Денят беше слънчев. Преминахме гората. Много сняг имаше. Озовахме се на Изгрева. Въпреки слънчевия ден, в атмосферата усещах нещо тъжно, трагично. Братът все криеше от мене какво ставаше с Учителя. Озовахме се пред салона. Вратата беше широко отворена. Някой брат чел беседа.

Върху един стол се беше качил шофьорът на брат Лулчев, брат Юрдан, и високо казваше: Братя и сестри, брат Лулчев е невинен! Пред вратата на приемната стая на Учителя се трупаха сестри, между които беше и сестра Савка. Тя ни отвори вратата, като пришепна нещо на брат Христо (Кръстю Христов) и ние влязохме вътре. Стаята беше силно затоплена, в контраст с външния студ и сняг.

На същото кресло, на което Учителят приемаше посетителите Си, беше седнал Великият Учител и в този момент главата Му бе клюмнала на гърдите Му. Вместо бузи имаше просто две дупки, толкова беше отслабнал Той. Дишането Му беше ускорено и дълбоко.
Силна болка и скръб като остра стрела ме прониза. Аз заплаках и силно извиках. Паднах на колене пред нозете Му и забих главата си върху завитите с одеяло колене. И все плачех и плачех. Почувствах по едно време как Той леко измъква изпод лицето ми и одеялото дясната Си ръка и същевременно наведе Божествената Си глава над моята, и тихо ме попита: Дават ли ти още работа в Операта?
– Да, Учителю, отговорих Му хълцайки и плачейки, но Той удари леко устните ми с измъкнатата Си изпод одеялото десница и аз я целунах, и изведнъж почувствах едно успокоение, и не можех вече да плача. Исках да плача, но не можех.

Той, Великият Учител, ме покани със същата десница да седна на близкия до мене стол и аз седнах, и все исках да плача безутешно, и все в Него гледаха очите ми.
Силно желание имах да Му изпея някоя песен. Учителят пак напусна тялото Си и главата Му пак клюмна върху гърдите Му, върху светлите Му гърди.
Сестра Савка се хвърли върху нозете Му, сложи ръцете си върху раменете Му и с всички сили Го друсаше, и високо викаше: О, Учителю, Учителю, не Те пускаме! О, Боже, Той си отива! – и все го друсаше.
Учителят пак се върна в тялото Си и започна безгласно да Си свири с устата, като Си тактуваше с пръстите на дясната ръка върху покритите Си колене.
Това, което описвам, се повтаряше многократно, без почивка.

Учителят каза тихо: Сега иде процесът на чистенето.

След кратко мълчание Той пак каза много, много тихо: При лошите условия мъчно се проявява доброто.

Ние тихо излязохме с брат Христо от стаята Му и влязохме в столовата. Там гореше голяма печка и ние седнахме до нея. Сестра Веса Несторова се приближи до нас и каза: След като вие излязохте, и аз влязох при Него.

Той каза: Много говорите тука. Влизате като в хотел. Някои влизат при Мене, за да им върви, защото ще се женят.
Действително сестра Несторова наскоро се омъжи.

На 25.XII.1944 В Божията Любов!

В стаята Си Учителят каза, Учителят каза важна формула: Да се прослави Бог в Светлото Бяло Братство и
Да се прославят Светлите Бели братя (и в необикновено състояние): Сега се коригира пътят на Душата!

26.XII.1944 година.

Снощи бяха последните Му думи. Той каза:

Една малка работа, дело, напълно добре се завърши! …

На 27.XII. Изгрева, София, сряда. Слънчев ден.

В стаята на Учителя, пред одъра на Великия Учител на Всемирното Светло Бяло Братство на Светлината, пред тялото Му, което е заспало завинаги.

Той ми каза: Живейте в обич и любов и Аз ще бъда между вас!

АЗ СЪМ!

Псалом 102.

Учителят заспа и остави тялото Си завинаги на земята.

Отлетя в Невидимия свят на 27.XII.1944 г. в 7 часа сутринта, сряда, пълнолуние.“

Следва: ХИМН НА ВЕЛИКАТА ДУША

16.05.2019 г.

София

съставила сценария: Ангелия Вихрова