ЗЛАТКА ГЕОРГИЕВА ВАЧЕВА,
по баща КОНСТАНТИНОВА

(9.03.1919 – )

Автобиография. Из “Изгревът…” том 6, том 13, том 20

Родена съм през 1919 г. в гр. Русе от родители, които са вече в Бялото Братство и затова съм родена вегетарианка. Родена съм на 9 март в 8 часа сутринта, когато всички са отивали на училище, така знае майка ми. Баща ми се наричаше Георги Константинов, той е от село Хотово, мисля, че е Мелнишко. Завършил е Солунската гимназия, а По-късно става учител в Петрич, където основава ВМРО (Вътрешната Македонска Революционна Организация). Баща ми е македонец. Дядо ми се е занимавал с търговия на шарлан и е бил добре материално щом като го е пратил да учи в Солун. Дядо ми се е наричал дядо Мицо, по рода на баща ми. По рода на майка ми, дядо ми е поп–свещеник, който се наричал Велико, поп Велико. Той е от село Ряхово, Русенско и е бил поп в църквата „Св. Георги” в Русе. Там е купил къщата на майка ми като подарък, където живеехме. След това отива в Добруджа в село Старо село. Там дядо поп купува много земи към 1200 декара, нещо като чифлик, от който сега ще наследим 150 декара. Сега получих протокола. Той е имал първата вършачка в селото. Като бях съвсем малка аз често посещавах църквата, защото ме оставяха на село да живея. Той имаше слуги, които работеха имота. Аз много обичах да слушам дядо ми, когато пее в църква. Той пееше много хубаво. Оттам и майка ми пееше толкова хубаво, че когато минаваха хората покрай къщата ни, щото имаше един човек, който продаваше гевреци в Русе, дядо Кралю, се спираше първо да изслуша песента на майка ми и след това й почукваше, за да й продаде гевреци за мене. Но по това време нямаше някой да й запише гласа или пък да постъпи в някой хор. Това трябва да е било в 1924/25 г, защото аз съм била 5–6 годишна и го помня много добре дядо Кралю и той ни даде едно куче По-късно за лозето, което нарекъл Хитлер. Защо го беше нарекъл тъй, сигурно е бил против Хитлер и затова го е нарекъл така. Когато го занесохме на лозето баща ми искаше да му промени името, обаче като го извикваше на друго име, то въобще не се обаждаше, но като му каже Хитлер, то търчеше при него. Тогава Хитлер беше дошъл вече в Германия, войната беше започнала. Бай Кралю казваше: „Аз, затова го махнах това куче, защото ще ми направи някаква беля”. Като хора от Братството ни дадоха едно място, където да си посадим лозе. …

Баща ми се запознал с Учението още преди 1919 г. Помня, че от малка са ме водили на търновските събори и че имаше една поляна заградена с дървета. По-късно почнахме да идваме в София, а също и да ходим на Рила. След като са се оженили те са се запознали с Учението на Учителя и са станали вегетарианци. Трябва да кажа, че майка ми готвеше много хубаво и веднъж беше направила кюфтета от гъби, от които занесохме на Учителя. Когато Учителят ги опита, той каза на сестрите, които бяха от антуража Му: „Идете при русенката да ви научи как да готвите”. Или най-малкото да направите такива кюфтета от гъби, за което се иска не само изкуство, но и да можеш, а майка ми готвеше прекрасно. Понякога като кажа, че децата ми всички знаят много хубаво да готвят, като по това приличат на баба си Друмка, моят зет, може би от уважение казва: „Майко, защо казваш така, че приличат на баба си, ами ти си ги научила така да готвят”. Но аз считам, че не мога да се сравня с нея. В нашия дом в Русе ние се хранехме в трапезарията, а имахме кухня, в която само се готвеше. Помня, че имаше едно сандъче в кухнята, на което аз заставах права и от него наблюдавах майка ми като готви. Не съм готвила като малка, но съм я гледала така. И който казва, че от гледане няма файда ще кажа, че не е вярно. Когато се оженихме с моят съпруг ние отидохме най-напред във Варна да живеем. Това беше точно след 9.ІХ.1944 г. На 27.ІХ. 1944 г. се венчахме. Отидохме в Берковица, там беше евакуиран Водният Транспорт и той ми казва: „Моли се на твоят Господ”. Той беше от село и не умееше така, а и моята свекърва не беше никак религиозна в смисъл, че не ходеше на църква. Не че не е била религиозна, аз неправилно се изразих, вярваща е, обаче не ходеше на църква. Аз, когато исках да й се докарам, нали като годеница още, викам: „Майко, хайде да отидем на църква”, в неделя де, а тя казваше: „Майка, ако искаш ти иди, пък аз не ходя на църква”. Рекох: „А-а, тук се разбрахме”, защото заради нея щях да отида и така беше и тя наистина много ме обичаше, обаче умря рано, защото бе останала сама с 4–5 деца. Най-голям беше моят съпруг и той, затова когато тя умря и решиха да се делят, аз му казах: „Отиваш на село, няма да вземеш парченце земя от там. Ти си завършил, те са те издържали”, макар че той завърши Морското училище, където нямаше нужда да му пращат толкова пари както при другите училища, „но ти имаш образование и няма да вземеш абсолютно нищо”. И може би за това те всички ме уважаваха на село. Не взе! А това е много важно. Аз му казах, няма да вземеш, после, когато трябваше да се тури паметник на гроба на моята свекърва, ние отидохме тука във Владая, поръчахме паметника двамата. Имахме тогава колата. Ние сега я продадохме миналата година и Ивайло, малкият ми син дойде с нас, беше малък още, но все пак дойде с нас и той много помогна да се тури паметника, защото копа, силен е. Той сега малко не е така, счупено му е, да, казвам си го и разбира се написахме там и на баща му името, нали де и той е бил кмет в селото, бащата на моят съпруг. И не зная дали сте чували името Харлаков – идва с войската като преследва комунистите, отива при кмета и го пита: „Имате ли комунисти в селото” и той казва: „Нямаме”. Това е 1923 г, И той тъкмо казва нямаме и то един има и той идва да се предаде. Вика: „Нали казахте, че няма” „Ами нямаме”, казва той, иска да се оправдае, искал е да го прикрие, че не го знае или не са му казали. Едвам се отървал.

И така. Аз като малка растях при майка си и баща си. Раста и бях в Русе докато завърших гимназия през 1938 г. Завърших гимназия с отличие и дойдох в София да се запиша в Университета. Завършила съм немското училище до прогимназията до седми клас. Понеже там гимназията беше търговска, а аз исках да следвам не търговско образование и се прехвърлих, отидох, тогава имаше приемен изпит при постъпване в гимназията. Съвсем самостоятелно издържах приемния изпит, записах се в гимназията и отидох да се отпиша от немското училище. Понеже бяхме и двамата с брат ми в немското училище директора предложи единият да остане без такса, като смяташе, че това може би ни тежи. Викам: „Не ни тежи таксата”, моят баща беше главен секретар на Апелативния съд и вземаше на времето си достатъчно добри пари, за да може да си живеем, а той така си правеше сметката, че като дойдем в София през лятото си накупувахме доста работи и отивахме на Рила. Така си спестяваше той за лятото.

Кога за първи път видях Учителя ли? Аз Учителя го знам още като малка, когато започнаха тука да стават съборите, в Търново да кажа, още когато съм била на пет години. А как се нарежда да дойде в София? Нарежда се, че аз идвам да следвам. При кого отседнах да живея ли? Ами намериха ми моите братовчедки, намериха ми квартира в една рускиня на белогвардейци. Тя беше съвсем сама, защото единствения й син се беше оженил в Сърбия и имаше такава хубава къщичка. Долу имаше квартиранти, тя живееше по средата, а горе имаше таванска стая с един много голям таван където можех да си сложа багажа дори и мама като ми прати колети. Тя беше поръчала, но тогава бяха други времена, беше поръчала на Богомил Малджиев, защото той беше тука, той бе доста по-възрастен от мене, той почина вече, да ме наглежда, защото тя казва като се зачете може да забрави да закуси. Той заран минаваше, звъни на хазайката ми и ми остави нещо за закуска. Хазайката ми се сърдеше. Вика: „Защо не го покани тук. Може ли така? Той да дойде да донесе закуска и да си отиде”. Пък тя ми правеше винаги чай, нали руснаците без чай не сядат”. Ами от къде ще знаят всички съседи, че той не идва при вас, ами се качва горе при мене”. Така беше. Така бяхме възпитани.

Моят баща посещаваше абсолютно всички сказки свързани с въздържанието. И мене ме е водил, когато поотраснах малко, за да съм се ориентирала, да не стане така, че той ми налага непременно да бъда в Братството. Ами той ме водеше при съботяните, при адвентистите, нали те изнасяха разни сказки в Русе и навсякъде ме водеше, обаче на мене не ми харесаха тези и си останах естествено при него. А той много ме обичаше моят баща, имаше слабост към мене, защото е имал преди това две момчета. Едното е починало по време на войната, а другото моят брат, когото познавате и аз съм най-малката и понеже съм била момиченце и не зная защо имаше слабост към мене. Аз помня когато казваше: „Злата, Злата, Златка!” А пък аз го гледах като дете баща ми. Накрая, разбира се, но и преди това. Той например след шест часа не вечеряше и аз съм бързала да се върна от училище. …

Аз отидох в София и си намерих квартира в града, за да мога да ходя на лекции, на Изгрева ми беше много далече, обаче всяка сутрин в пет часа, даже преди пет аз отивах на Изгрева на Паневритмията, а в неделя на беседите.

Аз започнах да уча педагогика. А се преместих с намерение да следвам математика, защото ми се отдаваше много математиката. Добре, но като дойдох тука, аз имах една петица, а тука в София всички завършваха с пълно шест, без никаква петица. И аз не можах да вляза понеже се влизаше по бал. След това можех да се прехвърля, но вече ми хареса, че има какво да се чете нали и така останах в педагогика и немски език имам втора специалност. Дали съм ходила да питам Учителя? Да, ходих. Той ми каза така. За всяко нещо съм го питала. Не знам дали има въпрос да се е отнасял лично не само лично към мен, но и към семейството ми и да не съм Го питала. Той ми каза така: „Каквото и да запишете все ще го завършите”. Аз записах това и го завърших, разбира се, и после бях учителка.

Отидох в Ксанти учителка. Още по пътя се запознах с моят съпруг и носех една такава кошница грозде. Мама я зашила така цялата и всички ми пренасят багажа и най-накрая една мотриса отива до Дедеагач. Обаче никой не предполага, че аз отивам учителка да стана, защото млада изглеждам. Аз отивам като учителка. Брат ми беше касиер на Народната банка и ми пише така: „Учителката по немски напуска, ако искаш подай документи и ела”. И веднага. Кой е луд да се запъти нататък. Веднага ме назначиха. Аз отидох, но никой не ме пита, защото аз съм много млада, току-що завърших университета и питам ме все при кого отивам. Казвам при касиера на Народната банка. Какво да кажа – до брат ми. И по пътя се запознах с моят съпруг. И той като никой път станал рано. А пък тази, хазайката на моят брат не искаше жена квартирантка, защото имала един мъж, който бил с друга жена, представил се, че е негова, а тя неговата дошла след това я разкарвали по полиция, по милиция насам-нататък и тя не щеше за жена изобщо да се издума. И ние намерихме така в съседство, пак при гърци, ама две стаи в средата един грамаден хол с плочки, защото там е топло и дядото беше с такива български потури и аз му викам: „Абе, дядо, да не си бил българин?” Вика: „Не знам, къзъм”. Нали не знае или не помни. Той мисли се за грък. Като слязох аз видях брат ми, той ме заведе на хотел да преспя. Викам му: „Утре ще дойдеш, аз ще се заключа, утре ще дойдеш да ме отключиш като отиваш на банката ще минеш от тука и ще ме отключиш. Ще отида да търся гимназията”. Излизам от хотела, а моят бъдещ мъж, никога в живота си не бил ставал толкова рано. И аз викам: „О-о-о, здравейте, какво правите?” „Не знам защо не можах да спя и станах По-рано. Вие къде отивате толкова рано?” „Ами аз съм назначена учителка в смесената гимназия и в гимназията трябва да отида, днеска ми е последният ден да си разпиша акта за встъпване в длъжност”. Нали десет дена дават само. „Аз ще ви придружа”. Ама беше кротък, тих и вървим. Абе той и сега е кротък и тих, ама това още повече дразни като мълчи. Ей тъй, млъква си, както и да е, това са вече подробности. Питам: „Къде ли ме води вън от града”. По едно време спря едно дете и го пита: „Абе, гимназията още нататък ли е?” „Да, да, още нататък”. Рекох си, а-а значи в права посока ме води, не ме води някъде, нали знаеш ние все се съмняваме. Заведе ме. След това ми прати много здраве по един негов приятел и колега. Той беше там на работа. Той беше в Дедеагач. Аз бях в Ксанти, областния град. И колко време прекарах там като учителка? А, че нямаше и година. Заловила се царската дъщеря на работа и те спряха учебните занятия, щото почнаха бомбардировките. Трябваше да седя. Така беше, трябваше да си седим по места. Ние само един срок учихме. Имаше ли български деца? Българи имаше ли? Имаше, не само от стара България. Имаше там местно население, което бягаше заедно с нас. Все така им бяха къщите, в средата имаше нещо като хол, защото там се съберем, там говорят български, да не ни чуят отвънка, че говорим български и затуй знаеха български деца им, нали? И стана 9.IX.1944 г., и идва министър Добри Търпешев. Качи се там на един балкон и казва: „Ние с гърците ще живеем дружно” и предава Беломорието и те почнаха да ни блъскат. „Хайде, казват, отивайте си!” Да ни бутат и да ни блъскат, отивайте си. И моят бъдещ мъж пък беше си взел отпуска за венчаване. Той иначе можеше да остане там повече. И аз искам да се свържа с него, да му кажа, че аз тръгвам с една каруца, която там намерих към Симитли нататък, ама те окупирали военните и не дават телефоните да се бутат и добре, че един се смили и казва: „Абе дайте, тя с годеника си иска да говори. Две думи ще проговори, голяма работа”. И аз му казах: „Евден, аз съм намерила една каруца с ученици и родители тука и с тях ще пътувам към Симитли, към стара България. Ще се срещнем в стара България”. Значи среща си бяхме дали в неговото село. Щото то най-така близко идва. Русе е далече, нали? Добре, ама още в Симитли пристигнахме през нощта, а пък ако знаете колко е тежко хората да си напущат къщите и да вървят с колите си и добитъка, с покъщнина, кервани, кервани вървят към стара България. Не смеят да останат в Гърция. Той Добри Търпешев отиде си обратно, а ние ще живеем братски с тях. Живее ли се братски така, те ни мислеха за окупатори и почнаха да ни блъскат, да ни бутат да си тръгваме. И там като се развидели малко, като се поразсъмна, гледам един негов приятел връща се от отпуска. Питам: „Къде си тръгнал бе, Стефане?” „Връщам се от отпуска.” „Ама то там не е за връщане. Ние бягаме от там, както виждаш.” „Ах, Златке, какво приказваш?” „Ами, ето истината. Ти виж керваните.” А той вижда Евден, годеника ми, понеже той във Водния Транспорт като работеше имаше право на билети и по железниците. Той влязъл в едно първокласно купе и спал цяла нощ и излиза заранта и тоз го вижда. „Знаеш ли, че Златка е тука?” И той ме намери. Вече така се зарадвах и отидохме в едно първокласно купе, което ще върви към стара България. Взема ми багажа, всичко пренесохме и като тръгна влака влизат военни и викат на Евден: „Дайте си пистолета”. Той моряк, ама там беше началник пристанище и имаше пистолет. Той вика: „Дайте ми разписка, утре на мене може да ми го искат”. А те му дадоха разписка там някаква хвърчаща или нехвърчаща, няма значение, такова бе времето. Вземаха му пистолета и тогава отиваме в Берковица. В Берковица беше евакуиран Водния Транспорт, който беше на „Леге” впоследствие и там той ме остави в градинката. Казва ми той: „Моли се на твоя Господ, да ни дадат По-голям град”. И отиваме ние първо в стара България, при майка му. Тя много ни се зарадва и после отидохме в Русе. Тя не можа да присъствува на сватбата ни, бе възрастна жена, от село несвикнала да пътува. Ние в Русе правихме сватба, той само гдето даде десет хиляди лева заплата, аз бях с рокля с шлейф, но една снимка нямаме. …

Дали ходихме да питаме Учителя, за да се женим? Първо Евден прати на баща ми маслини в една тенекия от Самотраки, ей такива едри маслини и той вика: „Златке, щом той ми е пратил маслини, той има сериозни намерения”. Ама така де. От къде накъде на майка й и на баща й ще праща маслини. Казва ми: „Ти хубаво мисли, ама най-хубаво си мини пак край Учителя?” И аз ходих в Мърчаево, щото Той беше в Мърчаево. И не ме пуща при него тая Йорданка Жекова. „Той спи сега Учителя, не може да влезеш”, пък аз бързам, щото трябва да отида нататък. „Той не може сега да те приеме, не може”. Той отваря вратата и казва: „Влезте, сестра”. Това е в Мърчаево. И влязох аз при Него. И казвам: „Учителю, така и така, нали съм решила да се женя”. Е, не че така ми е тумнало да се женя, ама понеже на момчето му казах, че аз съм вегетарианка, казах му предварително на моя мъж де, да не мислиш, че от любов ще проям месо, защото човек така може да каже, че е съгласен и че тя ще забрави, че е вегетарианка като ме обича. Но да знаеш, че аз съм родена вегетарианка, като минавам покрай касапницата си запушвам носа, защото ми мирише на лошо и щото не мога, щото с извинение ще повърна и затуй казвам, бъди спокоен, че няма да проям. Не ти забранявам на тебе, но вкъщи не. Аз не мога да готвя месо. Не мога да го пипна даже. Нито съм пипала, нито ще пипна и той беше съгласен. А имах и други кандидати, щото там имаше много мобилизирани – зъболекари, лекари, не знам си какви и всичките ми бяха кандидати, ако е въпрос за жених. Обаче отидох при Учителя и му казах всичко и Той казва: „А той бърза ли да се жени?” „А-а, викам, не, когато кажа аз”. Той каза: „Рекох, (той имаше тази дума), рекох, любовта чака”. Значи по туй ще го познаеш истинския кой е. Щото онези другите кандидати бързаха. Добре, че се ожених за него, те пък след 9.IX.1944 г. им отчуждиха имотите на другите кандидати, дето бяха толкоз богати. То е мое мнение. Изкарахме си живота. „И любовта чака” И като каза така, целунах Му ръка и си тръгнах.

И се оженихме с Евден, но съжалявам много, че нямахме снимка, а че бяхме много хубава двойка, много хубава двойка. Той беше така строен, с униформата, горе беше с тъмното сако, долу с бял панталон, защото акр беше и горе с бяло и аз бяла нямаше да си личим така добре де на булченската снимка и се оженихме в леля Мика – Рашковата. Това бе на 24 септември 1944 г. Доживяхме досега без булченска снимка.

След това дали виждах Учителя? Срещнах ли се с Него? О, да, аз отидох да го питам. Моят съпруг искаше да следва строително инженерство, защото му било мечта, а баща му беше умрял отдавна. И аз отидох в салона на Изгрева беше това и казвам: „Учителю, аз се омъжих за този, за който казахте, че „любовта чака”, така припомних Му случката. А Той каза: „О, ама аз си го спомням, реши се много добре въпроса”. Казвам: „Той е решил и иска да следва.” „Ами нека да запише, нека да запише, ще го завърши, нека да запише.” Щото нали беше минало доста време от гимназията за него, нали де, за да следва пак. „Нека да запише”, каза. И след това аз почнах да работя, издържам го, той учи, децата малки, родиха се. Мобилизираха, отиде във Варна. Аз плача с двете деца, изпращам го през гората там и викам: „Абе, Евден, сега тебе ли намериха, нали си студент, следването се забавя”. Добре, но той казал там на началника, че следва и той изкомандвал: „Учиш ли! Марш от тука, за какво ми си! Отивай да си продължиш!” Добре, но дойде тука, намери се на Елиезер Коен жена му, която бе латвийка, казваше се Мариана. Тя такава мръсотия ми изигра. Отива в университета и казва, че той преди 9.9.1944 г. е бил офицер. Взеха, че го изключиха. Ние сме пострадавши! Да, тя хем идваше у дома на гости така… мелаим, мелаим, ама ни направи мръсотията. Цяла година не можем да се оправим. Нагласят ли те, де от село се обаждат, за да ти направят зло. Най-после един негов приятел вика: „Аз ще отида при ректора и ще му разкажа всичко какво е и що е по ред”. Защото те никого не пускат. Не може да се оправи. Цяла година му загубиха. А туй за нас беше много, защото един вид той чака. И най-после го възвърнаха и една Нова година, вече наближаваше да завърши де, преди Нова година де, той реши да отиде до Водния Транспорт. Отива там и те като го посрещат, и директора и всички и казват: „Абе, ти къде се загуби”, защото от начало аз ходех в университета, а той работеше. Добре, но не може така, той трябваше да напусне. Не може държавен служител да учи. То по-рано беше друго. И той казал: „Аз следвам и завършвам вече. Остава ми още някой ден, взимам дипломна работа”. А те казват: „Утре ела”. Като отива на другия ден те му дават единия му дава 2000, другия му дава 3000 лв. от директора, значи преди Нова година ние имахме 5000 лв. Купихме на децата играчки, по една малка играчка, разбираш ли, когато друг път не можехме да си позволим този лукс. А купихме една кукличка на Румито и няма да го забравя цял живот. Върнахме им ги парите на хората, нали, но въпроса, е че в момента те проявиха жест. И директора казва така: „Горе на тавана имаме стая, ще си вземеш чертежите, тука ще работиш.” Ние нямахме условия при нас. На една маса, ние в кухнята ядяхме. Това бе тука в София. Ние дойдохме веднага. Те го преместиха. Те го мислеха за комунист. Той беше на работа във Водния Транспорт. Той беше в Козлодуй първо, преди 9.9.1944 г, а после го преместиха във Водния Транспорт в София като мислеха, че той е комунист. Мъжът ми завърши много бързо, защото дадоха му условия и плюс туй му плащаха заплата и то тука във Водния Транспорт – София, плащаха му заплата. Все едно, че е техен вече чиновник. Така той си завърши дипломната работа, дипломира се и си остана там на работа. Остана поуката за лъжебратята и лъжесестрите.

Записала: Марийка Марашлиева

Из том 6 на “Изгревът…”