Буча Кемал Бахар

(06.01.1903 – 10.02.1972)

Автобиография. Из „Изгревът…“ том 28

Буча Кемал Бехар, начална учителка в 64 Народно Основно училище”Г. Бенковски”, София, ул. “Дървенишко шосе” №14.

Родена съм в гр. Пловдив на 6.01.1903 г. Баща ми беше пътник, а майка ми шивачка на бельо. Тя работеше в къщи и се грижеше за домакинството. Ние бяхме шест деца. Четирима братя и две сестри. Моите братя бяха търговски служащи и помагаха за нашата издръжка.

Прогимназиалното образование завърших в гр. Пловдив. През 1917 година ние се преместихме в гр. Стара Загора, където баща ми се установи на работа. По това време моите братя бяха войници, някои на фронта – тримата, а единият в тила, поради болест. Аз помагах по това време на баща си в дребната търговия и три години пропуснах гимназията. Постъпих в гимназията след завръщането на моите братя от фронта и след уреждането на някои семейни въпроси.

Завърших гимназия – средно педагогическо училище в гр. Стара Загора през 1930 година.

Две години стоях без работа, защото нямаше ваканция в нашите училища, където можех да учителствувам. През 1933 година ми дадоха учителско място в българска прогимназия като волнонаемна учителка в с. Любенец, Н. Загорска околия, с препоръка и ходатайство. На следната година, когато бях назначена пак, в Стара Загора се оваканти място в еврейското училище. Повикана бях телеграфически. Постъпих на работа в началното ни училище в Стара Загора при лоши условия. Работех с 4 класа и при ниска заплата.

По време на фашисткия терор, бяхме изселени принудително в Луковит и после в Търговище, където се откри училище и аз постъпих там като начална учителка. Девети септември ме завари в София. Останала без място /училището в Стара Загора бе закрито/ назначена бях в София в Еврейското Народно училище “Шалом Алейхем”. След закриването на последното поради изселване на евреите в Израел, временно бях без работа няколко дни само, след което ме назначиха в 22 Основно училище “Христо Смирненски”. Поради далечно разстояние от жилището ми, тази година 1952/1953 учебна бях назначена в 64 Народно Основно училище.

Понастоящем живея в кв. “Изгрев”, Дървенишко шосе №14, гр. София. При мен жевее и сестра ми, пострадала тази година. Моите братя тримата са в Израел. И тримата са женени, последният замина преди няколко дена. Другият, при когото живееше сестра ми, почина през 1952 година през месец август.

Баща и майка нямам, починали са преди 15 години.

Семейството ни е пролетарско. Никога не сме били богати. Работили сме всички, за да си изкарваме прехраната. Имоти никога не сме имали, освен в Пловдив къщата където съм се родила, продадена навремето още. От национализацията не сме засегнати. Братята ми с политика не са се занимавали. Съдени не помня да сме били.

Лично аз също не съм била подведена под отговорност. Не съм била и наградена с нещо. Тежко съм преживяла фашисткия терор, защото много обичам тази страна и това, което ние наричаме гражданска свобода. Не съм заминала за Израел по същата причина. Обичам своята професия и езика с който изказвам моята мисъл.

Занимавам се с литература и от малка съм обичала премного книгата.

Самата аз пиша и съм печатала книги. През 1937 печатах сборник битови разкази под заглавие: “Когато зреят житата”. През 1939 година: “Песен над равнините”, също така разкази. Сега работя малко. Имам готови за печат някои по-големи работи из живота на евреите в България, из нашето съпротивително движение. Чакат своето време. За сега се занимавам повече с пряката си работа и с педагогическа литература. Малко познавам и руски, следя художествената литература и чакам за по-добри условия (да имам повече време) да се отдам на работа с перото.

Познават ме в литературния свят известни среди. В писателския съюз също, макар, че не членувам.

За сега като учителка ме познава др. Н. Джераси, началник на отдел при V Червенковски район.

27.II.1953 г.
Написала: Буча Бехар

БЕХАР, БУЧА. ПЕСЕН НАД РАВНИНИТЕ.

Казанлък: печ. и книговезница Гутенберг, 1939. 94 с.

Отзиви

15.VII.1939 г., 18.VII.1939 г.

Чета и се дивя. Чудно хубави разкази от непознат автор – Буча Бехар. Не е ли това някаква мистификация. Възможно ли е художник да се появи така убедително още с първите си картини.

Та това са разкази в класическа установена по съвършенство форма. Дванадесет разказа, дванадесет прекрасни битови повести с изваяни образи от високо надарен дух и с художествен усет автор – ариец или неариец, българин или чужденец – чуждо име, а с чисто вдъхновено българско сърце. С такава нежна любов към българския бит едва ли се е проявил наш писател от след голямата война. Бистри мисли в кристално чистия фон на българското златно поле, автор, който се е вдъхновявал от истински доброто заслужава не само предпочитание, а и възхвала. Разкази като “Нойчо Пройчо”, “Личовата воденица”, “Пред Великден”, “Синът на равнината”, “Причастието” са истински перли в низа на българската художествена словесност.

Книгата “Песен над равнините” на Буча Бехар заслужава да получи одобрение и препоръка от Министерството на народното просвещение.

София, 15.VII.1939 г.

– “ – – “ – – “ –

Сюжетите на тия разкази, на брой дванадесет са черпани из живота на село. В тях се разкрива картината на този живот в по-важните прояви: борбата за съществувание с нейния главен двигател – интересът, всекидневните грижи, любовта, копнежът, дългът към ближния и пр. По естеството си те са реалистични и това, което им дава романтичен оттенък е рамката в която се развива случката или действието. Тази рамка е полето, широтата с нейните ниви и ливади, с нейния пролетен, летен или зимен пейзаж.

Повечето от тези разкази остават впечатление на нещо завършено, закръглено, цялостно. Всеки от тях е подчинен на известна нравствена идея носител на която се явява най-вече героят на разказа. По този начин авторката се е постарала да изобрази във всеки от разказите частица от общочовешки значителното пречупено през призмата на българския живот на село.

По всичко личи, че авторката е твърде добре запозната с бита, обичаите и нравствено религиозния облик на този живот. Тя има способността да разказва просто, естествено и увлекателно. Тези са и качествата на нейния стил – простота и непосредственост. Той не е образен, но завладява със своята искреност и живост на диалога.

Авторката умее да развива сполучливо в разказ своя замисъл. Тя е на път да достигне до съвършенство техниката на разказа.

Като най-добър по замисъл и художествено изпълнение изпъкват разказите: “Нивите”, “Пред Великден”, “Двете”.

В “Нивите” майсторски е обрисуван копнежът на Нейко задомен в балканско село към бащините ниви в равна Тракия. Също така е доловен преломът, който настъпва у дядо Добри, бащата на Нейко, да прибере сина си под общата стряха и да му даде нива за обработване, след като получава известие, че Нейко ще пристигне с току що явилия се на света едноименен внук на дядо Добри.

Разказът “Пред Великден” изпъква с възвишения образ на дядо Грую с неговата дейна любов към ближния, с която се явява като олицетворение на християнска добродетел и нравственост.

В разказът “Двете” сполучливо е изобразена борбата между девойките Минка и Златка, влюбени у Тодора и завладени първата от гордост, втората от ревност и омраза, докато тия чувства променят духовния образ на едната и другата и карат Тодора да доведе от друго село “отмяна” на майка си.

Разказите “Песен над равнините” може да се одобрят за читалищата и училищните библиотеки. Предвид на добрите чувства, които са вдъхновявали авторката изобразявайки с обич българския живот на село, като е създала дори някои възвишени образи биха могли да се препоръчат за същите библиотеки, въпреки някои недостатъци на езика, най-вече в употребата на глаголните времена, които недостатъци надяваме се авторката ще превъзмогне в бъдеще.

София, 18 юлий 1939 г.

…

БУЧА БЕХАР И СПЕСТОВНАТА КНИЖКА С ЧУЖДИ ПАРИ

бележки на съставителя Вергилий Кръстев

1. За Буча Бехар съм написал очерк, публикуван в “Изгревът” том IV, с.590–592. Всичко описано том е вярно и важи и за днес и за утре.
2. Тя си беше написала много добре онова, което трябваше да остави за следващото поколение – своите размисли за Школата на Учителя. Аз бях изявил желанието да получа и да съхранявам всичко онова, което бе записала в онези години 1970–1978, когато всеки месец в София и в България се правеха обиски на милицията на последователи на Учителя Дънов, взимаха им ръкописите, унищожаваха ги, както и томчетата от Словото на Учителя Дънов. Такива бяха тези години от 1957 до1990 година. Аз можах да ги запазя, но ми попречиха да дойдат при мен. Не ми ги дадоха.
3. През 1986 г. почина Боян Златарев и в неговата къща на тавана бе укрил литературата на Учителя. И когато бях допуснат там да проверявам от двете му възрастни сестри, то там намерих част от архива и на Буча Бехар. И аз го прибрах. Но томчетата от Беседите ги прибра Георги Драганов. Аз не исках да му възразявам, защото аз търсех архиви, а това него не го интересуваше. И така се разбрахме – аз прибрах нещо от архивите, а той прибра томчетата. Там имаше към 50 топа хартия, които Георги ги предаде на Лалка Кръстева и ги занесе при Савата  Симов. А затова, че те съдействуваха – рождените сестри на Боянчо да прибера архива на Буча Бехар, то аз им разреших кармическите възли на рода. На голямата сестра наредих да си препише етажа от къщата на децата на мъжа й от първия му брак, а на втората сестра, да препише първия етаж на своя друг племенник. И така отначало се държаха, но после всичко се уреди и те бяха много благодарни. Оцениха по достойнство онова, което направих за тях. Те не ми пречиха.
4. Онова, което прибрах за Буча Бехар не беше пълно. Може би бе половината от нейния архив. Бях научил, че го бяха сложили останалия архив в бараката на Игнат Котаров, но след неговата смърт бе го прибрал Таньо Желев. (Спомените на на Желю Танев Николов виж в “Изгревът”, т. 10, с. 585–602). Така знаех и ето сега на 19.IХ.2003 г., го запитвам за този архив от тази барака, а той отрича, че е имало такова нещо. И нищо не знае по този въпрос. А някой знае. Или го укрива още, или го е унищожил, за да не го има.

След моя очерк в том IV, с. 590–592 досега никой не се е обадил от 1995 до 2003 година. Абсолютно никой. Това какво показва? Разрушението работи и днес.

5. Дойде времето, развързах чувалите, прегледах онова, което имаше у мен, работих няколко месеца, подредих го в папки, систематизирах материала и го предадох да се набира от Полина Тодорова Петкова от гр. Видин.

Показах й онези места, които Лалка Кръстева бе зачерквала оригинала на Буча Бехар, за да извади своето резюме и да го напише на пишеща машина към 32 страници. Връчих на Полина онова, което бе написала онази, която искаше да унищожи материалите на Буча Бехар. Трябваше да се убеди лично, да види и да пипне. А аз това съм го описал в “Изгревът” том IV, с. 591.

6. Досега никой нищо не е издал от нея. Така, че онези, които укриват материалите на Буча Бехар или са ги унищожили, те се ръководят от едно и също място. А това място го знаем и знаем онези, които направляват и изпращат Разрушението.
7. Онова, което съм включил по раздели и концепцията на този том за Буча Бехар е направено добре. По-добре не може да се измисли. Това с което разполагах го вложих. Има и други материали по други теми, но те не може да се сложат тук. Тук този том е за Школата на Учителя Дънов.

Ако дойдат останалите материали на Буча Бехар, ще може да се издаде още един том.

8. И ето идва времето да се провери дали онова, което съм писал за спестовната книжка на Буча Бехар е вярно. И така, аз попаднах на два документа в нейния архив. Единият е Упътване, направено от Галилей Величков, за да може наследниците да се откажат от наследството на тези 800 лева, които тогава се равняваха на 900 американски долара в полза на сестра им Лиза.

Вторият документ е удостоверение за пенсионния отдел и до ДСК за парите.

И така, това бяха братски пари, които като домакин на стола на Рила през 1972 г., тя събираше. И вместо да ги предаде да ги съхраняват други по-млади, то тя ги вложи на влог на свое име. Аз съм държал тази книжка в ръцете си и накрая я предадох на Драган Петков, който я унищожи. Това съм писал в “Изгревът” том IV, с. 591.

И напълно съм сигурен, че тя не е искала да открадне и обсеби тези пари. А това бе десятък за Господа. Тя си замина много бърже и парите ги взеха нейните роднини.

Ето това е развръзката. И аз съм напълно сигурен, че тя си замина така бърже заради тези пари, които бе сложила на свое име. Това бе нарушение на окултния закон за Десятъка за Господа.

Из том 28 на „Изгревът…“

Може да прочетете нейн спомен за събора през 1927г., който сме публикували, във връзка с изданието „Пътят на ученика“ на български, руски и немски език. Ако желаете да научите за нашата опитност с „Пътят на ученика“ – може да прочетете тук.