Милка Говедева

(6.02.1913– )

Автобиография. Из “Изгревът…” том 13

Родена съм от град Самоков, сега живея в кв. „Борово“, бл. 222-Б, вх. Д, София.

Родена съм на 6.02.1913 година. Дъщеря съм на зверски убития комунист Петър Георгиев Говедев през Септемврийските събития 1923 година, като помощник кмет на II и III Самоковска комуна, член на ЦК на Профсъюзите и създател на същите в град Самоков, член на ОК на БКП по него време. Активен партиен деятел, личен сътрудник на другарите Димитър Благоев, Георги Димитров, Васил Коларов, Борис Хаджисотиров, негова дясна ръка и приятел на горните другари и Дашин. Един от създателите на Самоковската Комуна.

Закърмена с идеите на баща си, още от ранно детство и преди училищна възраст участвувах в детските комунистически групи при тогавашната Партия на тесни социалисти. Възпитана в духа на комунизма още от ранна възраст, осъзнах неправдите на жестокия капиталистически режим и сблъскала се по-късно, след убийството на баща ми, с действителността, прегърнах с цялата си душа идеите на баща си.

На 6 години останах сирак от майка, тя почина поради липса на достатъчно лекарства и грижи от лекарска помощ.

На 9 години убиха баща ми, като комунист. Бивайки вече кръгъл сирак, на тази невръстна възраст бях принудена да изпитам всички суровости на живота на беззащитните и гонена от капиталистическия фашистки режим на Цанковото правителство. Може би и затова, защото другарите, които бяха свободни не арестувани, ме използуваха да нося храна на арестуваните и да предавам скритом разни бележки на разни чичковци, че впоследствие ме биха още като дете, но по недоказаност и малолетие не ме задържаха като баща ми.

На първо време след убийството на баща ми станах слугинче, след това работих в текстилната фабрика, сега „Борис Хаджисотиров“.

На 12 години заминах нелегално за Румъния при сестра на майка ми, там женена. Там живях с четири фалшиви имена. И така се и завърнах нелегално след 6 години. Леля ми беше комунистка и дооформи моите политически възгледи. Там участвах в тамошните профсъюзни кооперации още на 16 годишна възраст, като професията ми беше фризьорка.

През 1931–1932 година се завърнах в България. Отпочнах същата професия при работодателя Анани Димитров на ул. „Сердика“. Веднага потърсих своята борческа организация на НРПС /Независими работнически професионални съюзи/ с др. Ив. Пакулев, Ив. Славов, Медарски, това бяха лидерите в тая организация тогава и Лука Георгиев. От младежите – Ляпчето, Г. Узунов и др. Нямаше други жени освен мен по него време активисти, напразно някои сега си приписват, бяха страхливи и се подмазваха на работодателите си. За съжаление, много се накичиха след 9.09.1944 година с такива ордени. Не мога това да го премълча, бие ми в очите, като слушам някои такива.

Особено голяма роля изигра върху моето политическо оформление Димитър Христов, така наречен Ляпчето, получил тоя прякор като артист в Работническия театър, където се осмиваше навремето министъра Ляпчев. Той беше и много добър поет и фотограф. Същият впоследствие ме вербува в Комсомола.

През 1932 година бях оценена и влязох в ЦК на бръснаро-фризьорската организация. По него време се правиха прословутите по цяла нощ събрания в така наречения „Бабешки дом”, където често идваше полицията на Гешев и ни разгонваше, биеше, арестуваше. По него време Партията провеждаше безкрайно много акции и трибуни по най-различни поводи, в които в първите редици бяха комсомолците, те ги ръководеха, те ги провеждаха, те ги агитираха сред работниците от фабриките. При общинските избори на София 1932 г., макар и малолетна, взех доста дейно участие при агитацията на нашите сребърни бюлетини, с които тогава нашата Партия гласуваше. Това е печатано като спомен във в. „Труд”.

През 1933 година ме взеха на отговорна работа в ОК на КМС и не след много време работата ми бе оценена и преминах в ЦК на ДКМС като кореспондент с шеф Т. Каменов. Впоследствие тоя другар се провали пред полицията. Така работех с Д. Зашев, с Хр. Ников, с Ан. Цветков, с Г. Михаилов, партиен секретар Йорданка Чанкова, имаше и други другари, но вече не помня имената им.

На такава дейност ме свари арестуването ми по процеса „Кофарджиева печатница”. За арестуването ми има вина моя пряк нелегален шеф Т. Каменов, който лично ме предаде на полицията. Доказа се, че единствена аз от целия процес имам похвала за добро държание в полицията. Предполагам, че в досието ми това трябва да го има, ако някоя заинтересована ръка отгоре не го е унищожила. В затвора, според думите на Рада Тодорова, с която бяхме заедно там, бях една от най-бойките и ученолюбивите. Имам над 20 дена карцер за престоя около две и половина години там. Осъдена бях най-напред на смърт, така беше подведен целия процес, но защитникът от Франция, който дойде от международния юридически съюз, смъкна смъртните присъди на години. Аз получих 5 години.

Излязох през 1936 година, легализирах се за полицията, но работата по нелегалните събрания не спираха. Станах член на Партията. Работих отново по Профсъюзна работа сега вече с Бричков, Топалов и др. Впрочем П. Топалов е моя актив, така наречения по-късно Шмид, аз съм го вербувала.

През 1937 година се ожених за споменатия Ат. Бричков и поради неразбиране със същия се разведох през 1939 година. Заминах за Румъния да се установя там, но румънците ме изгониха, узнавайки, че съм била на две нелегални събрания на техния ЦК на РКП.

През 1941–1942 година квартирата ни беше на разположение на ЦК на БКП и Националния съвет на Отечествения фронт, това го потвърждава Цола Драгойчева в своите спомени на втория том, на бул. „Хр. Ботев” 145, тавана. Там идваше не само тя, и Рада Тодорова, и Вълка Горанова и др. другари. По него време и аз провеждах моите събрания в моя дом. Наложи се да вляза във връзка със Съветската легация чрез моя занаят и да им бъда в услуга. В моя дом, докато аз живях там, провал не стана. Поради връзката ми със Съветската легация бях принудена да напусна както работата си, така и квартирата си. Станах за известно време готвачка при една фабрикантка, чехкиня – Хонка на ул. „Бяло море“. Там спях и се храних. Полицията усилено ме търсеше. Чрез парола, която имах, съобщих на Касталски, че положението ми е обсадно. Малко по-късно започнах да са занимавам частно, да довършвам гимназиалното си образование, нямах квартира, а и работа. Почнах да работя какво ми падне – чистачка на къщите, чирак при заварки с оксижен, джамджийка, общ работник, известно време телефонист в централата, но като ме подушиха, изгониха ме; сгъвач на вестници и пласьор, бояджийка по къщите, всевъзможни професии. Имах една клиентка, учителка по химия, която знаеше бедственото ми положение и ме прати при една своя добра колежка, също химичка, в лагера на дъновистите, която така укривала и други комунисти и била много благородна жена. Отидох при нея, тя се зае с мене безплатно да ме обучава по всички математически предмети, а нейната сестра – по останалите предмети, като ме и хранеха и с каквото можеха подпомагаха материално, срещу което аз извършвах разни домакински услуги. Когато идваше полиция, аз тичах и се криех у тях.

Средата на 1943 година бях отново подгонена от полицията и успях да избягам в Самоков. Укрита в Самоковския метох, където някога и Левски се бил крил от турците, сега аз, спотаена в една от килиите на леля Василиса, клисарката на черквата и приятелка някога на баба ми, ми подаде своята ръка. Там се хранех, там спях, там учех. По-късно роднините ме гонеха от къщи заради този случай. Една ранна сутрин, мислейки че полицията не ме познава, поради дългото ми отсъствие от града, слязох до центъра до една будка и един стражар ме арестува. Добре, че бях с учебниците си в чантата. Закара ме в околийското управление, където имаше много чакаха да ги изпитат. Леко минах към изпитаните и да ме няма на първия камион в София.

Принудена бях да отида пак в Самоков после. Моята благодетелка Паша Теодорова беше и тя напуснала през лятото София, те бяха на Рила планина отишли. Така благодарение на нейното укриване и помощ аз можах да завърша гимназия, чиито последни класове взех след 9.09.1944 година.

9.09.1944 година ме завари в Самоков. Взех участие в акциите и се върнах след това в София. По нареждане на ЦК на Партията ме пратиха да създам и укрепвам партийни групи в Столичното комисарство, заедно с Ячо Кабаивански и Аргир Алексиев.

Завърших гимназия и се записах да следвам химия във Висшия физикоматематически факултет. Все още живеех в квартала на дъновистите по липса на квартира в града, въпреки отчаяните си опити да ми се посочи такава. В Ленинския район, където съм живяла, съм учредявала партийни и ОФ групи. Като студентка членувах в студентската партийна организация и Общия студентски съюз, Българо-съветското дружество и всички масови организации. Била съм избирана в партийни бюра зам. парт. секретар на партийни групи, където съм членувала, а също така съм отговаряла и за бойците против фашизма и капитализма.

След завършването ми постъпих в БАН на работа за около година и половина, след това в Дома на техниката като заведущ отдела по индустриална химия, с която задача успешно се справих, тъй като от 13 отдела моят отдел излезе по онова време първенец.

Оттам бях за известно време в Министерството на сторежите към управление „Целулоза и хартия”, а след това към Министерството на външната търговия „Химимпорт”, откъдето се пенсионирах.

Участвала съм в реорганизацията на Профсъюзите на химиците. Нямам пропуски в работата, където съм работила. Не съм имала и никакви пратийни или други наказания. Ръководила се бях от лозунга „Смело и открито критикувайте нашите недостатъци”, но това не винаги ми донасяше очаквания резултат, а ставаше така, че трябваше да си подменям работата, понеже се явявах неугоден на шефа.

Такава си и останах, и в партийните организации, и като получих доста шамари, реших да млъкна завинаги. Затова не се чудете, че от 10 години как съм тука, аз съм няма и няма ще остана.

За в бъдеще не желая нито овации, нито ордени, стига ми това, че като бях в Съюза, ме признаха и те за боец, какъвто целият ми живот е бил. Не съм добре със здравето, имам нужда от спокойствие и продължително лекуване, да се позакърпя малко, особено след тая автомобилна катастрофа.

Подпис: Милка Говедева

София, 19.02.1980 г.

Из том 13 на “Изгревът…”