Методи Константинов
(13.02.1902 – 16.02.1979)

Автобиография и биография. Из „Изгревът…“ том 4, том 7, том 19, том 22

Семейството, в което се родих, произхождаше от стар род. Майка ми беше силно религиозна, с мек нрав, с нежно милостиво сърце. Напротив – баща ми беше строг, честен, справедлив и с високо социално чувство. Този контраст на двата темперамента, създадоха у мен един уравновесен характер, съчетание от чувствата на едно нежно сърце и от мислите и копнежите за една разумна интелигентност.

Аз съм роден през 1902 г. на 13 февруари в 8 ч. и 30 минути вечерта. Моите родители, което много ме радва, че са хора, чийто произход е от Балкана. Градът, в който бях роден, гр. Казанлък, интелекта на хората бе много характерен. От там са излезнали много видни личности. Моят братовчед бе един от големите композитори на България – Петко Стайнов. Друг братовчед, който бе голям художник бе Трингов. Въобще околната среда подтикваше хората към изкуство, театър и наука.

Училищните ми години минаха доста спокойно. Аз съм учил в основното училище, което беше близко до една черква и често там, въпреки че в мене не е събудено религиозното чувство към ритуалите, но много пъти съм отивал там, дори съм пял там в хора на църквата. Отначало при прогимназиалното ми образование, онзи учител, който упражни влияние върху мен беше спиритуалист, а по-късно беше последовател на Учителя Петър Дънов. Той беше много духовен човек. Аз веднъж му зададох въпрос: „Що е Бог?“ Той взе и ми нарисува една окръжност. Запита ме: „Има ли начало и край тази окръжност?“ Отговорих: „Няма“, „Ето това е Бог, онова, което е без начало и без край!“ Това ми се заби в главата и досега не е излязло от ума ми.

Преминавайки в гимназията, още в първите години в мен се пробудиха дълбоко скритите в душата ми социални чувства: започнаха да ме интересуват обществените проблеми. В това направление ми упражни силно влияние учителят ни по психология и педагогика. И от спиритуализъм аз преминах в другия полюс на атеизма и диалектическия материализъм. Макар че не бях напълно съгласен, аз гледах малко по-широко на тези неща. Не ме задоволяваше това и търсех загадката на много неща. Отговор нямаше.

Тодор Павлов беше мой гимназиален учител. Той бе роден на 14.02.1890 г. в гр. Щип, в Македония. Той завършва философия и педагогика в Софийския университет в 1914 г. Учителствува в град Лом от 1910 – 1911 г., а идва в гр, Казанлък като учител от 1914 – 1915 г. Теоретик и идеолог на диалектическия материализъм, марксист, комунист, професор от 1932 – 1936 г. в Москва по диалектически материализъм. След 9.09.1944 г. е един от тримата регенти на малолетния цар Симеон II от 1944 – 1946 г. Той е председател на БАН и член на Политбюро на ЦК на БКП от 1966 – 1976 г. и член на ЦК на БКП от 1957 – 1977 г. Той не бе случаен дух и не бе случайно проекция като личност в политическия животна България.

През 1916 г., когато бях в петия клас на своето гимназиално образование, се случи едно от най-важните събития в моя живот. Един ден, в ранна пролет присъствувах на едно духовно събрание. На това събрание за пръв път се срещнах с могъщия образ на на нашия Учител – Беинса Дуно.

Слушах словото на този голям Мъдрец с нескриваща критичност. Словата му бяха изпълнени с голяма любов и с неизказана вяра за вложеното добро в човека.

Това разбиране не съвпадаше с току-що започващия да се оформя мой мироглед. В края на беседата взех думата, като казах следните думи: „Ние живеем в един бурен период. Противоречията на живота не мога да се разрешат по пътя на мистицизма и умиращата религия. Само острието на революционния меч може да разкъса възлите на социалните противоречия.“Мъдрецът ме погледна твърде снизходително, като ми каза само следните думи: „Вашата глава ще узрее след десет години.“

Кулминационната точка на моето анархистическо възрение се изрази най-очебиещо през 1919 година. Социалното напрежение беше достигнато своя краен предел. До тази година непрекъснато посещавах тайните анархистически кръжоци и комунистически такива, в които вземах активно участие като редактор на местния конспиративен вестник „Прометей“. През 1919 г. се случи в обществения живот на България едно важно събитие – разрази се голямата железничарска стачка, която парализира железопътния транспорт в страната за около един месец. Превърна се в обща политическа стачка. На площада на град Казанлък се състоя голямо публично събрание, на което между другите говорители произнесох реч и аз. За произнесената реч, която имаше характер на бунт срещу войската, която нанесе побой на учениците – бях арестуван и поставен в затвора. В затвора бях три месеца. Това беше един турски затвор и бе близо до гимназията. Там изпитах най-горчивите си моменти в живота.

Накрая с баща ми бяха решили да ме изпратят да следвам в чужбина и с моето заминаване да се забравят много неща в Казанлък. Те смятаха, че като мине един период от 5 – 6 години, то хората ще забравят лудориите на младостта. Те държаха много на общественото мнение.

След известно време трябваше да отпътувам да следвам в чужбина. По пътя обаче бях обран и останал без средства, вместо за чужбина, се отправих за Бачковския манастир, където имах един приятел-калугер и иконописец, при когото смятах да се приютя известно време.

В момента, когато щяха да ми поставят одеждите на монах, почувствувах тежките вериги, които щяха да оковат моя младежки борчески дух, да сломят моята съпротивителна волева сила. Тези вериги именно щяха да изгасят пламъка на моя порив за правда, справедливост и красота в този свят на безпътица и идейна пустота.

Тези мисли се нижеха в моето съзнание през последната нощ на пребиваването ми в тази институция, влязла вече в архивите на историята. В тази тъмна нощ в моето съзнание проблясна един лъч на надежда, отново изпъкна пред очите ми внушителния образ на Великия Мъдрец, който мълком ме зовеше, чрез Своето огнено слово, което аз още не познавах, не знаех неговия дълбок смисъл. За мен словото на Учителя, въпреки че беше притча, същевременно представляваше и един спасителен бряг за борческата ми душа. Тази нощ изигра решителна роля за моя път в живота. Под действието на този могъщ глас на Мъдреца – напуснах манастира, за да се срещна отново с Този, който беше за мен и загадка, и съдба.

Тук трябваше да се премине една школа на дисциплина и на обряди. Там имаше един игумен на манастира, който беше интелигентен човек, а впоследствие стана ректор на Духовната академия. Той ме привлече към себе си и ми каза, че един българин в Сан Франциско – САЩ е оставил една голяма сума пари и затуй искаха да ми наложат монашеските одежди и след това да ме изпратят там, за да завърша агрономство, след което да дойда отново тук, за да им управлявам манастирските имоти. Туй не стана, понеже разбрах, че моят път е на друго място.

Пътувайки през нощта, избягал от манастира, пристигнах в София в ранна утрин. Още предния ден бях телефонирал и научил точния адрес – къде живее Учителят Дънов. С пристигането си веднага се отправих към ул. „Опълченска“ 66. Решително почуках на вратата на малката бяла къща. Излезе една стара жена, която ме въведе в двора. Там всичко беше тъй чисто и просто. По малка каменна стълба се качих със затаен дъх към стаята на Учителя. Вратата се отвори Светлият образ отново се появи със своите бели къдрици. С тих глас Той ме покани – както бащата вика своя блуден син. Настъпи една велика тишина… В това мълчание се раждаше в душата ми нещо странно, непознато, недолавяно до този момент в моя живот. Кроткият поглед на Учителя ме подканяше да разтворя сърцето си – да излея своята мъка.

След дългата ми изповед Учителят отправи своя поглед нагоре със следните думи: „Пишете на вашите родители, че сте жив и здрав, да ви изпратят документите и се запишете във факултета по философия.“

За мен всичко това беше чудно и странно… Животът в столицата за мен беше непознат. Бях израсъл в един тих провинциален град, в една среда – проста, но пълна с копнежи за един нов живот, за един нов свят…

С голяма радост преспах в малката бяла къща и на сутринта в ранни зори с Учителя тръгнахме към боровата гора. За първи път минавах през хубавите алеи на младата борова гора, където славеите разнасяха своята чудна песен. Въздухът беше така чист – гърдите дишаха свободно, мисълта се извисяваше високо над прозаичното всекидневие. Учителят бавно пристъпяше, мълчалив и сериозен, Най-сетне пристигнахме на една росна поляна. Учителят ми каза: „Тук е мястото, от където всяка сутрин посрещаме изгрева на слънцето“. Поляната беше изпълнена с млади и стари мъже и жени. Те си казваха помежду си „брат“и „сестра“.

С жар започнах да проучвам и окултно-мистичната литература завещана от древността, както философската наука и литература. По характер аз бях доста недостъпен в своите отношения с околната среда, мъчно се сприятелявах, но веднъж дам ли своето доверие.

Неочаквано за мен настъпи едно важно събитие. Учителят по своя инициатива ме повика на дълъг интимен разговор.Учителят отправи своя поглед към мен със следните думи: „Ти вече правиш първите крачки в пътя на Великото познание. В този път на посвещение, най-първо, ще бъде прочистено твоето физическо тяло; на второ място – астралното ти тяло, което е свързано с твоя емоционален живот и на трето място – трябва да се разсеят всички мъгли и заблуждения в твоя умствен свят. Само по този начин ще бъдеш в състояние да направиш правилна връзка с причинния свят, където обитава безсмъртния лъч на твоята душа. Това е планът, който ти предстои да осъществиш във Великата окултна школа на живота. Знай, че си не само студент в университета, но и ученик на Висшето училище на живота. Този път, който имаш да извървиш, е тесният път на всеки ученик, на всяко общество, на всички народи и на цялото човечество.

Така говореше Учителят. Това беше през 1922 година, когато бе открит Младежкия клас през месец май. Първата специалност, която научих бе философията. Затова повече на философски теми бяха разговорите ми с Учителя.

Този важен разговор ми създаде условия да направя една реална връзка на физическия свят с Учителя.

Този паметен разговор с Учителя ми оказа такова силно въздействие, че първото действие, което направих бе – раздадох всичките си дрехи на нуждаещите се. Облада ме подвига на жертвата, както първите християни, които тръгнаха по стъпките на Исуса от Назарет.

След този интимен разговор с Учителя, такъв Свещен трепет овладя моя дух, такива свещени пориви се събудиха в душата ми – аз имах вече един очертан идеал и път. Учителят ми отвори вратите към необятните духовни простори, които тайнствено се очертаваха пред мен като някакъв магичен ребус, който трябваше с героични усилия да разбуля. Така започнаха първите ми крачки по тясната пътека на ученичеството.

От 1921 г. присъствувам на общите събори в гр. Търново. Там в читалище „Надежда“ чух Учителят да говори за „Пробуждане на колективното съзнание“. Направи ми много силно впечатление онази голяма загриженост за народите и човечеството.

Годината 1922, през която се тури началото на Изгрева, беше също така важна, като начало и на Школата на Учителя. До тази година Учителят държеше своите беседи в малката бяла къщичка на ул. „Опълченска“ 66. Така беше наредено, че Кузман трябваше да живее с мен в една стая.

Обществена кариера:

По един естествен път така ме изтикаха условията напред, че трябваше да стана най-напред началник на персонала на Министерството на финансите.

След туй директор на една агенция за финансови проучвания. Тя играеше голяма роля, защото тя изработи клаузите на мирните договори след войната, тя кредитираше фалиралите фабрики, които се национализираха впоследствие.

По-късно трябваше да изготвя законите за издръжка на предприятията. Аз се чудех защо съм издигнат на този пост. По- късно разбрах, че това е било за книгата „Учителят“, която трябваше да излезе на бял свят през 1947 г. Благодарение на този пост, който имах и познанствата ми с министър Касабов получих разрешение за издаване на книгата.

Кариера в университета:

Веднъж ми предложиха да взема една катедра в университета. Имах един приятел с когото следвахме заедно. Той замина да специализира в Колумбийския факултет в САЩ. Казваше се Генчо Пиров, Много го обичаше професора по психология. Той имаше повече толстоистки разбирания и един живот рационален, но нямаше тази мистичност и се задоволяваше с това, което имаше в себе си. Един път го заведох при Учителя и той разговаря с Него. Какво са се разговаряли не зная. Но на излизане Генчо ми каза: „Защо не направиш постъпки като мен да заемеш някаква катедра в университета?“Като се върнах и като го казах на Учителя, Той с една ирония произнесе: „Професор ли ще ми ставаш?“Разбрах от тона на Учителя, че това не е моят път. Така приключи кариерата ми в университета.

Действително Учителят е бил най-главният фактор за следването ми в чужбина. Ако Той не нареждаше на Тодор Стоименов, който държеше братските средства, за да ми изпращат пари, аз нямаше от къде да взема. Моите родители не бяха в състояние да ме издържат. Бяха бедни. Освен туй правеше впечатление в обществото около Учителя и се говореше на длъж и шир в Братството, че аз 17 години следвам в университетите непрекъснато. Нито работех, а само учех и учех. Наричаха ме „вечния студент“. Туй не ме смущаваше, защото аз вътрешно само търсех. Търсех във всички области онова, към което се стремях. И когато някои от старите братя започнеха да говорят и тръбят, че аз съм изял десятъка на братството, и съм похарчил парите на братството, то това ми се отрази много, понеже аз съм много чувствителен и моите лични чувства са много силно развити у мен. Един „вечен студент“също може да бъде чувствителен и да се обиди не на шега. И така жестоко обиден, отивам при Учителя и споделям: „Учителю, много ми е мъчно и тъжно, че там навън се говори за мен, че аз съм изял парите на братството в разстояние на 17 години.“Той ми каза следното; „Не се безпокой за нищо. Ти не харчиш и не ядеш десятъка на братството, който се внася в общата каса. А парите, които ти се дават, това са чисто и просто хонорарите от Моите беседи.“Така бе разрешен този въпрос. Моментално ми се стопи мъката и аз с по-голям устрем заминах за Полша, за да защитавам докторска дисертация.

Когато след 1946 г. влезнах да работя като мозайкаджия в бригадата на Борис Николов, работех тежка физическа работа. Бяха ме отрупали с различни въпроси. Дали съм женен, дали съм разведен, дали имам деца. И на мен ми беше станало досадно и накрая казах, че съм женен и имам две деца в Полша. По този начин всички млъкнаха и не ме закачаха повече. Това после се разпространи навред из братството.

Когато се завърнах от Полша, имах една необикновена връзка. Запознах се с едно девойче, което се наричаше Димитрина Захариева, но искаше да се нарича Деметра. Беше едно русо, симпатично, енергично момиче, което се движеше около Учителя. Беше ми направило впечатление и тя се завъртя около мене, а пък аз от своя страна видях, че тя има хубав глас и помислих, че от нея може да излезе нещо голямо и се заинтересувах от гласът й. Това момиче Деметра играе голяма роля в живота ми. То ме предпазваше от други жени. Учителят я беше сложил вероятно до мене, за да ми бъде спирачка и да ме пази от другите жени. За това момиче аз изиграх една голяма роля. От една работничка направих певица. Тя завърши музикално училище за две години, което е по програма за 5 години. Веднъж споделих с Учителя, че не е лошо да се запише във висшия отдел по пеене. Той ме погледна изпитателно и каза: „Слушай какво, щом маймунката се качи горе, ще каже едно „ле пасе“и ще слезе долу.“Това бе един израз на цирковите артисти, който се изричаше от тях при завършването на техните опасни акробатически номера. Накрая тя мина в другата крайност и се занемари като певица и жена.

С Катя Грива имах едно приятелство, което беше творческо приятелство, тя беше едно същество крайно надарено. Нямаше друга певица, друго същество, което да може тъй хубаво да изпълнява песните на Учителя. После тя е била винаги около Учителя, когато се е създавала Паневритмията и когато са създавани песните. Тя е една от главните актьори при създаването на Паневритмията. Нямаше упражнение, в което тя да не е вземала участие и която да не бъде под погледа на Учителя. Беше добра изпълнителка.

Имаше един преподавател по музика – Пенков, много известен в София. Когато следвах философия той ми внуши, че мога да стана голям цигулар и виртуоз. Аз не питах Учителя, но сам се хванах на туй нещо и цели две години свирих на цигулка. Вземах частни уроци при него. Напуснах университета. Учителят дори ми подари една цигулка полуконцертна. Накрая видях, че няма да мога да стана цигулар-виртуоз. Така Той ме остави цели две години да си правя своят опит и да ходя на частни уроци по цигулка. И през този период именно аз се бяха запознал с Катя Грива, която стоеше непрекъснато около Учителя, пред вратата Му, Тогава Той ми прошепна на ухото: „Тази твоя цигулка ще я подариш на една сестра.“Аз малко се сепнах, но когато чух името й, че това е Катя Грива, аз веднага се съгласих, защото тя беше певица и бе толкова много привързана към песните на Учителя.

По-късно Катя Грива сподели с някои от нашето поколение приятели: „Едничкият човек, когото Учителят приемаше по всяко време и при всички случаи беше Методи Константинов“. Нямаше такива моменти, когато отида при Учителя и Той да не ме приеме. Винаги за мен си отваряше вратата. Това довеждаше в някои среди една ревност, едно негодувание. Ако не отивах и не споделях с Него интимните си разговори, и ако не Го слушах, едва ли щях да напиша всичките тези книги, които да излязат на световната сцена, за да бъдат една отворена вратичка към този необятен свят на Словото, което Учителят ни даде.

Из том 4:

Методи Константинов имаше интересен живот. Той е работник, мозайкаджия в бригадата на Борис Николов. Те са получили поръчка да направят мозайките на същото онова Министерство, в което Методи е бил на времето голям началник. Бил е директор на персонала на цялото Министерство. Един ден, като привършили работата той решил да се качи по стълбите на Министерството до третия етаж и тайно е пожелал да види своят бивш кабинет, в който е работил някога като началник. Но понеже там има портиер и не би го допуснал с работническите дрехи да се разхожда по Министерството, той решил да си сложи един панталон и една бяла риза. Сложил едни сандали, захвърлил работническите дрехи настрани, но си завил гумените цървули в един вестник и ги взел под мишница, за да не му ги вземе някой. А мозайкаджиите работят с гумени цървули, защото газят много често във вода. Методи минава покрай портиера, който го познава вече и полека лека се изкачва по стълбите и оглежда стаите и си припомня за предишното време, когато е бил тук директор, Изкачва се на третия етаж и с голямо вълнение се запътва към своя бивш кабинет. По едно време от същия този кабинет излиза един невзрачен човек.

Тогава комунистите назначава свои верни хора на големи постове, макар че нямаха образование. От вълнение Методи без да иска изпуска пакета със завитите гумени цървули и той пада на пода. Покрай него минава онзи невзрачен човек, спира се пред него и казва; „Ей ти, селяндур, цървулан с цървулан, къде си тръгнал с тия цървули? Да си прибереш цървулите и да те няма оттука.“ И му посочил с пръст изтърваните цървули от пакета. Методи погледнал към пода, видял цървулите и тутакси почувствувал, че земята се разтваря пред него и той полита в бездната на унижението. Прибрал си цървулите, завил си ги във вестника, сложил си ги под мишница, заслизал надолу и се спрял пред работническите дрехи окачени на един пирон. По-късно Методи разправяше: „Какво велико унижение. Този, който я имаше завършено прогимназиално образование, един човек хванат от гората да ми говори, че аз съм селяндур и цървулан, когато аз имам завършен Университет по философия и отгоре на туй докторат по философия, защитен в Полша и то пред онзи професор – Богдан Винярски, който беше 18 години председател на Международния съд в Хага. Велико унижение с още по-велик изпит“.

Методи Константинов беше издал две книги във Франция. Името му става известно. И от Франция идва някакъв професор, който минава през България, но иска да се срещне с автора на тези две книги – доктора по философско право Методи Константинов. Точно по това време Методи, който живее в една барака на Изгрева решава да си прави пролетно почистване на бараката, А тогава най- трудното беше след като си изкара багажа, същият багаж да се върне отново в бараката поради големия му обем. Методи изважда навън стол, маса, печка, креват, разни тенджери и чинии и всичко поставя извън бараката, Картината е плачевна за описване, повече от грозна. Той взел една кофа и парцал и мие пода на стаята си. Излиза вън, изважда мръсния парцал, изпира го и решава да плисне мръсната вода от кофата. Точно в този момент пристига френският професор, който иска да се запознае с автора на тези две велики книги. За да дойде на Изгрева той е наел такси от града и шофьора го довежда на посеченият адрес. Излиза и пита случайно появилия се висок човек. А това е Гради Минчев: „Къде е д-р Методи Константинов?“

Гради се обръща и с ръка посочва един човек, който стои пред една кофа с мръсна вода, държи един парцал в ръцете си, а отвън извадената покъщнина от бараката. От грозотия, по-грозотия. „Ето го д-р Константинов.“ Професорът се приближава към Методи, заговорва го на френски и не може да повярва на очите си. Идва да се срещне с автора на една голяма книга, а вижда едно нищожество. Методи разговарял с него и му казал, че след четири часа ще бъде в неговия хотел. Французинът си заминава обратно с таксито. Един час седи Методи пред бараката и не може да превъзмогне великото унижение. Да му дойде живия професор от Франция заради неговите книги и да го намери като най-голямото нищожество в София. Накрая събира кураж, измива се, облича официалния си костюм и заминава за срещата в хотела. Когато Методи се облече официално той има вид и осанка на трима министри. Той е представителен, с изящни маниери. Този път в хотела професорът не може да го познае. Започва разговор на френски, но разговора не върви. Методи разказваше: „Говорихме половин час, но през цялото време в очите на французина аз бях онова нищожество с кофата, парцала и с неразборията пред моята барака, в която живея. От разговора нищо не се получи. Разделихме се и двамата в едно сконфузено положение. Върнах се на Изгрева, застанах пред моята барака, гледах я и някой в мене скръбно, скръбно плаче. В мен плачеше и чувах гласа на моята дисертация. Вие чували ли сте да плаче у вас дисертацията ви, за която сте положили десетки години труд? Аз доживях да чуя и видя как тя плаче и ридае. Тя плака три дни и три нощи. След това си замина и никога повече не се върна при мен. Окончателна раздяла.“

Методи Константинов беше добър астролог. Той през 1945 година изпраща своите данни на един голям астролог във Франция – Андре Барбо. Получава един коментар от двадесет страници. Но накрая на живота си той премина през много изпитания. През 1974 година преживя автомобилна катастрофа.

През 1975 година падна и си счупи дясната ръка в областта на рамото.

През 1976 година претърпя операция на дясното око.

През 1977 година беше отишъл на гости при няколко младежи във Варна на гости, попадна под клопката на нарочно поставен агент в хотела, на когото започнал да проповядва и след това му бе направен обиск в София и му взеха много ръкописи и беседи от Учителя.

През 1978 година получи спукване на язвата на стомаха и последва операция. Тези дати той си ги беше Записал собственоръчно и бе отбелязал дословно: „Годините 1974 ÷ 1979 г. са години на трансформация на тежка карма.“ Да наистина от тежка по-тежка карма.

Методи Константинов в началото на 1979 година постъпи в болницата „Пирогов“с поражение на черния дроб. Беше жълт като лимон. В този момент за него се грижеше д-р Янка Попова.

Беше 16 февруари 1979 година и на последната среща с д-р Янка Попова той казва: „Ако ме задигнат сега, то заради мен ще се отвори война в Азия“. След няколко часа той почина. А на следващият ден Китай нападна с войски Северен Виетнам поради спора им с Камбоджа. След няколко месеца войната спря. Пророчеството на Методи се осъществи.

Из том 4, том 7, том 19, том 22 на „Изгревът…“