„И един ден, когато отиваме на беседа, Учителят казва: „Ще дам една задача за в неделя.“ Беше за смелост, за безстрашие. „Всички да си купите по една стомничка от пазаря нова и от 12 часа през нощта, до 12 часа на обяд всеки трябва да отиде до Бивака, да си вземе вода, да си напълни стомничката и да се върне.“ И когато дойде този час – неделята вечерта, Учителят слезе долу, написаха се за жребие кой какво да тегли – листчетата и всеки тегли каквото му се пада. На всеки три минути трябваше да излиза един човек, за да отиде до Бивака. Колко мислите мене ми се падна? И Учителят каза така: „Аз взимам най-лошия час за себе си – два часа през нощта, останалото си теглете жребие и както му се падне.“ Преди това аз теглих и ми се падна в 2 часа и три минути, непосредствено след Учителя. Викам, дали затова много страдания минах? Не знам, защото и Учителят, не можем ние да се сравним с него. Два часа и три минути след Учителя. На леля ѝ се падна 2 часа и 12 минути, на братовчедка ми 2 и 17 минути, там между нас беше Еленка Казанлъклиева. Елена Казанлъклиева беше между нас. И така. Но Иван Антонов – астрологът, каза: „Момиче, ти не знаеш никакъв път.“ Пък аз не зная къде е Витоша, пък какво ще зная път и т.н. „Ела да ти покажа откъде трябва да минеш.“ И преди да дойде времето да тръгна, той ме завежда надолу през гората, после другата гора. А там имаше такива трудоваци, нали с кучетата и бараки такива едни. По-късно там от немците беше заето. Та там ме заведе да видя пътя, откъде да изляза на шосето. Шосето за Симеоново беше едно каменливо, неустроено беше. Докато аз отивам и се връщам в „Калудово място“ имаше едно, където сега Съветската легация го взеха, то беше само с един тел така, още никаква постройка нямаше. И като се връщам, казват ми: „Къде се губиш, ма? Сега Учителят мина.“ – „А, той е стар, аз сега ще го настигна.“ И като хукнах да бягам по пътеката, която ми се показа. Знаете ли, аз може би имам леки белези тука на клепачите, щях да си извадя очите от тела на Калудови, щото не видях в тъмнината, че така, проврях се после и тичайки, тичайки, когато настигам там долу, където са тия трудоваците, там такова едно куче ми излезе грамадно, жълто, бяло, червено ли какво беше. Ау, ау, ау, толкоз много лая по мене, и така се хвърля, че мислех, ще ме разкъса на парчета. А раница имам, някаква ми бяха дали на гърба и когато искам направя опит да вадя хляб или нещо, то „Ау“ и се хвърля. И аз само гледам пред мене така с лицето се въртя около него. Но реших да извикам: „Танти, лельо.“ Тя чула. Тогава беше долу, дето е Червена звезда, това беше поляна, овце пасяха там. Тя чула, че съм извикала и мисли, па чула и звънци на овчари, че овчарите са ме нападнали, хуква да бяга и си пуква стомната. И тича, тича, тича, аз втори път извиках, да ме намери по гласа. „Не съм ухапана от кучето, не съм от кучето, не съм.“ И тя идва при мене и ме взима така, излизам от пътеката там и излизаме на шосето. И ме пита, и аз разправям. А тази Казанлъклиева: „Какво е, каза, сестра, не чу ли Учителя, че трябва само молитва и мълчание.“ Пък леля ми се обръща: „Я мълчи, мари, детето щяха кучетата да го разкъсат.“ И така тръгнахме нанагоре и братовчедка ми дойде – трите отиваме. Тогава стана един нещастен случай с не знам дали го знаете, със сестра, забравила съм как се казваше.
В.К.: Разкажете случая.
М.Г.: Да, тя е починала отдавна тая сестра, но те минали през Драгалевци, и понеже нощем, решили да влезат в една кръчма отворена да питат пътя и пияниците се нахвърлят върху нея, няколко я изнасилват, няколко души се изреждат върху нея. Учителят беше страшно недоволен от това, защото той каза: „Никого няма да питате, с никого няма да говорите, ще си вървите сами“ и т.н.
В.К.: Тези последните са я изнасилили?
М.Г.: Да. Да. Този случай, нали така, остана като провалена задача, една страница такава неприятна. Едната случка беше с мене, че аз исках да стигна Учителя и заради това тичах. Но Учителят стана невидим, аз толкова много тичах, че трябваше да го стигна. Но беше невидим, пък дали в кучетата се пообърках, не знам. Не може да се преобърне в кучето, това не мога да си го помисля, но аз не видях Учителя. Толкова тичане, толкова такова, трябваше да го стигна, защото казах си, ей сега мина. И не го видях. Но после научих, че е горе на Бивака. Учителят горе беше много намръщен. Много….“

И тогава ми поставиха въпроса: „Що ти ходиш там при дъновистите, то е за старци и за туй, за онуй.“ Между другото от леля ми и от кого бях чула, че Игнат Котаров апострофирал Учителя. И аз искам да го апострофирам. Да каже, защо заблуждава народа. И отивам един ден на беседа, неделен ден беше, таман влизам, и Учителят както говореше, само леко ме погледна и продължава да чете. Да. Препълнен салонът. Аз погледнах къде да седна, няма място и таман да се обадя, и почва да ми става лошо. Лошо, лошо, лошо, ще падна. И търся место да седна, няма место и трябваше да излеза навън. Ама така ми е лошо, че отсреща пейки има до лешниците и маси, и аз сега трябва да седна, не мога, но трябва да легна, иначе ми е лошо. Невъзможно. И като легнах и стоя легнала така, докато свърши беседата. Щом свърши беседата, все едно нищо не ми е било. Викам: „А-а“, не можех да разбера защо става така. „Но аз сега не можах, но другата неделя, аз ще му кажа на него.“ Втората неделя също, третата неделя също. Същото нещо се повтаря – става ми лошо и аз трябва да излизам навън. И на третата неделя когато ми стана така, съвсем лошо, легнах на пейките и казвам: „А, не, не мога с тоя човек да се справя, нещо не може, „същинат“, казват румънците. Главата ми бърка, не може с него да се справя.“ И престанах да ходя. Така станах комунистка. Но в същия тоя момент аз се преместих и почнах, хванах се в „Анани“ – най-големия салон да работя, там идваше отбраната клиентела.

“ Автобиографията на Милка Говедева може да прочетете тук.

Продължете да четете текста от записа тук.

Целия материал на Милка Гпведева е публикуван в том 13 от поредицата „Изгревът…“

Вижте и повече за работата на д-р Вергилий Кръстев тук.

Чуйте и други гласове от рубриката „Изгревът… говори“ Youtube