…“На другият ден се сбогувах с Учителя и той ме запита: „Имаш ли 91 Псалом, но написан собственоръчно?“ За щастие имах го и потвърдих пред него. Значението на този интерес от страна на Учителя, разбрах след няколко часа, когато пътувах с влака. Нека обясня, че нещо преди година Учителят ни бе дал в новогодишния наряд да се чете 91 Псалом, като всеки от нас собственоръчно да си го препише и да го носи постоянно със себе си. Мнозина от нас в тези тежки дни изпитаха помощта на окултните сили криещи се в този Псалом. При пътуването ми назад, настанен във влака, спокойно си стоях на местото. Навън бе нощ. Гарите отминаваха една след друга. По едно време може би наближавахме град Шумен и усетихме, че влака започна да се движи много ускорено. Локомотивът започна да издава тревожни сигнали и така продължи няколко минути. Разбрахме, че минаваме някакъв наклон, контролът над влака бе изпуснат и едва с големи усилия се възстанови нормалната бързина, да се спасим от дерайлиране. Тогава разбрах, че ме спаси 91 Псалом. Ето защо Учителят настоя да го имам написан със себе си….

През 1922 г. шестчленното ми семейство живееше в Бургас, но през есента така се стекоха обстоятелствата, че петимата заминаха за София, младите да учат в университета, а възрастните да водят домакинството. Останах пак сам в Бургас. Разбира се, в братството имаше доста добра младежка група. Имахме доста добра младежка група. Имах добра работа. По-голямата част от заплатата си изпращах на домашните си в София, тъй като други приходи нямаха. Писмата, които получавах от майка ми, сестрите ми, описваха живота на братството в София много привлекателен. Слушаха по 2-3 беседи от Учителя, учеха новите песни дадени в Школата, братски екскурзии на Витоша, отлични братя и сестри и т.н. Само аз им липсвах. Както и да е. Изкарахме така до Коледа. Аз взех малко отпуск и дойдох да се видим в София. За пръв път идвах в София, в свой дом посрещнат радушно. Наетото жилище ми се видя разкошно, макар че бе дъсчена барака от три стаи. Нашите стари домашни мебели и постелки бяха уютно подредени и обстановката насити душата ми.
Следващите дни имах и аз щастието да присъствувам в Школата и да слушам неделната беседа. Всичко това създаде в ума ми, че мястото ми е в София, и че освен крайното улеснение, ще донесе и по-великото благо да бъда край Учителя, да живея красивия живот, който тогава царуваше в Софийското братство. Но как да се настаня на такава работа, каквато имам в Бургас? До кого да се отнеса? Посетих още първите дни Учителя, той ме разпита за живота ми и разбра всичко. Започнах да търся работа в София. Запитах познати братя, които биха ми помогнали, но един те насочи натам, друг нататък – успех никакъв нямаше. Само един брат ми предложи някаква работа при негови съдружници-търговци, но и това със сравнително малка заплата. Между другото посетих един бургаски търговец, който имаше кантора в София, да искам от него препоръка до един директор на банка, някакъв познат. И там не стана нищо. Свърши се и отпуската. Значи, трябваше да се връщам и в Бургас. Отидох пак при Учителя да се сбогувам и му разказах, как търсих работа, несполуките, които имах. Относно предложението на брата търговец, беше категоричен: „Не постъпвай там, защото е несигурно. Утре ще се скарате със съдружниците и ще останеш без работа“. Заключението му беше: „Не бързай за работа. Почакай. Ще се нареди. Върни се на работа в Бургас, докато се нареди да си намериш тук работа“. Така и направих. Макар и със съжаление, че трябва да продължа самотния живот в Бургас, далеч от своите. Но преди всичко имах предвид съвета на Учителя и неговите думи „Ще се нареди“ изпълваха душата ми с надежда. Дните минаваха, увлечен от работата си и дружейки с младите братя от Бургас очаквах нещо да се нареди.
Един ден може би месец след завръщането ми от София, идва човек при мен от оная търговска фирма, чийто член бях посетил София и исках препоръка за директора на една банка. Каза ми: „Ти като си бил в София и си ходил в нашия клон и си казал, че търсиш работа там. Пишат ни сега да те питаме, би ли отишъл да постъпиш там, като счетоводител. Ако си съгласен, ела в кантората да поговориш със шефа и да се разберете“. Най-после благоприятно разрешение дойде. Не мина и тук без размисъл. Как ще се разделим с братята от Бургас, когато толкова години живях. Запознах се с Братството. И все пак имам и добри връзки. Но видях и щастливото разрешение, към което Учителят ме насочи. Неговата помощ и изпълнението на думите „Ще се нареди“. Приех поканата от най-неочакваното място, от хора, които никога не биха си помръднали пръста гдето се казва, да ми помогнат. Дойдох в София и поех работата, за която ме повикаха и останах там 25 години. Когато се виждах с Учителя, той винаги се интересуваше от тия хора. Благослови ги и те се издигнаха между първите търговски фирми в България, заедно с тях може да се каже, напредвах и аз в своята специалност, и всички бяха добре. Това, разбира се, дължах на Учителя, който със своите невидими помагачи ме доведе в София.

Автобиографията на Жечо Панайотов може да прочетете тук.

Продължете да четете текста от записа тук.

Целия материал на Васил Искренов е публикуван в том 15 от поредицата „Изгревът…“

Вижте и повече за работата на д-р Вергилий Кръстев тук.

Чуйте и други гласове от рубриката „Изгревът… говори“ Youtube