Естирка Иванова Димитрова

(27.03.1932-…)

Автобиография. Из „Изгревът…“ том 13

Естирка Иванова Димитрова от с. Каменна река, Ямболско:

Родена съм на 27.03.1932 г. Майка ми е от Дъбово, Казанлъшко, а баща ми от село Каменна река. От 1968 година съм в Братството. Само аз съм в Братството. Един брат от Каменна река ми даде една беседа, която се казваше: „Заведоха Исуса“. Братът се наричаше Диню Господинов – железарят. Той ми даде тая брошура и си казах, това не е Библия, няма да я прочета. След една година срещнах един човек, който беше в нашето производство. Казва се Запрян. Нашето производство беше амонячно производство към Химкомбината в Димитровград. Казаха ми, че това момче не яде месо. Викам, щом е така, аз чета Библия, но искам да се срещна с него, да разбера какво е това учение. Той като ме видя, ми каза: „Вие какво сте чели досега?“ Казвам: „Само Библията и една книга ми дадоха, „Заведоха Исуса“, но аз като я отгърнах видях, че това не е от Библията.“ Аз се страхувах да не вляза в някакво учение, което не е правилно. Той ми каза: „Донеси ми я утре, а аз ще ти кажа коя е и откъде е.“ И на следващия ден ние се срещнахме, показах му книгата и той ми рече: „Чети от тая книга, ти сама ще разбереш.“ И аз като я вземах книгата и право на крана. Аз съм кранистка. Качих се на крана и не помня колко съм стояла и когато ми казаха да слизам, че си отиваме, слязла съм в 4 часа без да ям. Не съм обядвала и не съм закусвала.

Влязох на 35 години в братството и с влизането си в братството отказах се от кино, театър, забави и т.н. Нито в ресторанти, когато отиваха нашите от завода. Казвам: Не, аз съм влязла в едно велико учение, за което всичко друго хвърлям. Всички книги хвърлих, освен беседите и до днес чета само беседите. Нищо друго не ме интересува. Нито вестници и списания, нищо друго. И съм благодарна, че съм до Учителя.

И 1968 г. аз се отказах да ям месо, точно на смъртта на дядо ми. Отидох на погребението на дядо ми и реших, че искам да вляза в тоя път, постепенно, но ще вляза. И влязох точно през м. юни, на 2 юни 1968 година и тогава като отидох на село и му казах на чичо Диню, нали: „Знаеш ли, че аз съм вече ученичка от Бялото Братство? Искам да служа на Учителя.“ Той плака със сълзи и каза: „Най- после се изпълни желанието и предсказанието на Наталия Чакова.“ И аз така съм се радвала, цял живот и мъчно ми е, че не можах да я видя. Мъчно ми е.

Засега това зная за Наталия, но ще проуча. Ще отида на село и ще разпитам тия, които са били на такава възраст, и ги е учила. Брат ми, който си замина, той можеше да ми каже нещо за Наталия. Зная от него, че тя е била любвеобилна учителка. Много обичала децата. Никога не удряла децата. Тя ги била обичала като майка. Но не е имало някой, който да ме пита, за да проуча нещата как стоят.

Из том 13 на „Изгревът…“