Светозар Крумов Няголов

(21.07.1932 г –

Автобиография. Из „Изгревът…“ том 21

Aз се раждам на 21.07.1932 г. в 16 часа и 37 минути. Поради бурята акушерката не идва, а една баба – съседка, ме акушира, Семейството ни е живяло в кв, „Хаджи Димитър” – Подуене, ул. „Млекарска” № 2. Кумове на сватбата на майка ми и баща ми са били вторият брат на баба Величка – Алекси, и жена му. Той е имал много хубаво отношение към младото семейство и предложил на майка ми да купи къщата и младото семейство да остане да живее в нея. Дядо ми желае да ме кръстят с неговото име. Няколко дена след раждането ми, той отива да ми купи кошче, в което да ме слагат, за да не падам от леглото. Майка ми е с леля си Цанка – малката сестра на баба Величка, и се разговарят. Двете чуват името Светозар, а майка ми го вижда изписано отгоре надолу с бели букви във въздуха, Тя казва на Цанка: „Лельо, дай ми един молив, за да напиша името, което се даде, аз за пръв път го чувам.” Скоро идва и дядо ми с кошче и му казват за името. Той, като ученик на Учителя, веднага приема това знамение и ме записва в общината с даденото ми име. От 1926 г. той работи във фабриката на Заимови като пазач.

След раждането и кръщаването ми, по предложение на Алекси и леля Цанка, Заимовите се събират и решават да дадат на родителите ми парите (няколко милиона), които се падат като дял на баба ми Величка. Предлагат на младото семейство следващата неделя да отидат на гости в дома на Алекси и да получат дела си. Баща ми Крум веднага отива и пита Учителя. Учителят .му обяснява: „Тези пари не са спечелени с честен труд и ако ги вземете, няма да ви донесат никакво благословение.” Крум слуша Учителя и семейството ни не отива на определената среща. Така се прекъсват връзките с Алекси и Заимовия род и ние оставаме най-бедните в квартал Изгрев. В неделята, когато е трябвало семейството ни да отиде в дома на Алекси Заимов, баща ми остава да ме пази и изпраща майка ми на беседа. След беседата, като излиза от салона, майка ми целува ръката на Учителя и Той я поглежда усмихнато.

Така нашето семейство се отказва от светските облаги и отива на Изгрева да живее при Учителя и да слуша Словото Му. Крум започва да работи каквато работа намери. Главната тежест за издръжката на семейството ни падаше на дядо Кънчо, който получаваше пенсия през 3 месеца.

На тефтерче ни записваха закупените продукти от магазина на г-н Памукчиев, намиращ се на ул. „Граф Игнатиев”, и когато дядо ми получаваше пенсията си, оправяхме дълга си.

Учителят беше седнал на пейката, и каза: „Вие преди 2000 години бяхте едни от най-видните философи на Гърция и големи врагове бяхте. И сега пак се гоните.” След това се обърна към мене и ме попита: „Ти как се излъга да дойдеш на Земята?” Аз отговорих: „Учителю, аз съм дошъл за новото учение, което проповядвате, да го науча и приложа в живота си. Оставям цялата гръцка философия настрана.” Така Бог ни осъди и благослови. Тогава аз направих вътрешна връзка с Учителя, която продължава и сега. Разговора го чуха всичките приятели и сестра Олга Славчева ми стана добър приятел. Вкъщи с Косю често се карахме и биехме, но той се спасяваше, като бягаше при дядо ми.

В началото на войната майка ми беше бременна с Величка и ме помоли да я заведа до акушерката, която живееше от другата страна на Цариградското шосе, защото имаше болки. Хванах я под ръка и бавно вървяхме по алеята в края на гората, от която се чуваха непрекъснато песните на славеите. Акушерката намери, че е рано и ние се върнахме обратно, слушайки чудният концерт на славеите. Майка ми каза: „Това дете, което идва, ще бъде сигурно добър певец.” След два дена се роди Величка – 27.06.1941 г. в 23 часа и 55 минути. Акушира съседката ни, сестра Нейчева. Когато Величка се роди, Веса Жечева идва при майка ми и й помагаше повече от седмица. Тя докара и количката от сина си Благи за бебето Величка. Семейството ни се увеличи и често аз трябваше да я гледам, понеже майка ми ходеше на покупки до фурната и магазините, които се намираха на Дървенишкото шосе до ж. п. линията. Тази дейност отнемаше 2 – 3 часа, понеже за всичко имаше купони. Величка е кръстена на името на баба ми Величка. Сестра Златева гледа на кафе и казва на майка ми, че момичето води за ръка и едно момче. Това беше Любомир, който се роди на 29.04.1943 г. в 5 часа и 55 минути. Оформи се нашето многодетно семейство. Най-зле бяхме с хляба – 250 грама на човек, в който имаше всичко друго – картофени люспи, смлени царевични кочани и други, но не и житено брашно. Деляхме хляба с конец, за всеки по на 3 части (по една филия} за сутрин, обед и вечер. Дядо Кънчо беше едър човек и една филийка хляб не му стигаше и майка ми му даваше от нейната дажба. В това време, през 1941 г., дадоха на баща ми плат за нови дрехи и понеже нямаше какво да ядем, той даде плата на Занони от Видин, който в замяна ни донесе чувал с царевично брашно, и изкарахме зимата, като постоянно си варяхме качамак. Дядо Кънчо беше зиморничав възрастен човек, сядаше до печката и се топлеше, а аз не можех да търпя пушека и понякога отварях да се проветри. Той нищо не ми казваше, беше изключително благороден и добър. Аз спях долу на дъските до печката. През деня младите членове на семейството дигаха доста шум и аз мъчно учех уроците си. Учехме на глас с Косю и аз лесно запомнях неговите уроци, които съм заучавал предната година. Величка плачеше много и аз намерих начин да я спирам – духах й в носа и тя се укротяваше, Майка ми се връщаше от пазара и поемаше малките. Аз работех каквото можех – цепех дърва, пренасях въглища и през цялото лято събирах дърва от гората. Бях позаякнал и помагах в къщи. „Пътпроект” даваше камион и баща ми вземаше въглища направо от мина Перник и те горяха добре. Бараките мъчно се затоплят и печката трябва постоянно да гори. Аз се завивах добре, затоплях се и бързо заспивах. Ставах рано, запалвах печката и започвах да уча – сутрин се учи най-добре. Хранех се малко и тялото ми беше много слабо и лекарите ми отпуснаха мляко за усилване (Слънце в опозиция със Сатурн). А Слънце квадрат с Уран ме правеше много нервен и напрегнат. Давах млякото на малките, които също получаваха. Схващах – виждах, че всяка вечер Учителят посещаваше всичките бараки на Изгрева и гледаше как живеем. Аз Го помолих да ни подобри положението с храната, но нямаше резултат.

Учех в прогимназията „Васил Коларов” и завърших отлично трети клас. Бях ученолюбив и четях много книги. Седмично взимах от 4 библиотеки по 2 книги и ги прочитах, като едновременно си учех добре уроците, Марс в съвпад с Венера в Близнаци в хороскопа отправя силните Марсови енергии към науката. Четях и от беседите, които имахме. Беседи получаваха дядо, майка ми и баща ми.

След свършване на училището, постъпих на работа в бригадата на баща ми, като стажант през месец август. Държах преден и заден жалан в пикетажа на път за Стара Загора до Хрищени, Колена, Дълбоки и Оряховица.

14 септември и аз трябваше да отида в София и се запиша в гимназия. Имаше известно объркване още в новата власт и в канцеларията ми приеха документите, макар че гимназията не беше в нашия район. Записаха ме и станах ученик в 4„г” клас, с класен ръководител – математика Васил Цървенков.

През 1947 г. брат Папазов ми плати таксата за братската колония в с. Мъглиж и аз отидох там. Брат Тахчиев беше създал много добра организация. Добре изкарахме лагеруването и благополучно се прибрахме на Изгрева.

През 1951 г, през есента, ходех по Изгрева и си търсех работа – да пренасям въглища или цепя дърва. Срещнах Гинка Николчева, която ме попита какво правя. Отговорих й, че си търся работа. Каза ми: „Искаш ли да работиш?” – „Да” – отговорих аз. „Ела утре при мене в Държавна планова комисия”, където била личен състав. Тя беше една от тия, която учеше вечерна гимназия и аз й помагах по математика. Сутринта отидох пред сградата, но милиционерът не ме пусна. Помолих го да й се обади горе и тогава ме пусна, Гинка каза: „Светозаре, тук работят само заслужили комунисти, а ти не си и комунист. Ще те пратя при мой приятелки – личен състав в Първи Сталински райсъвет.” Отидох в съвета и ме назначиха финансов изпълнител. Предадоха ми работните документи на възрастен колега, който се пенсионира. Имаше изпълнителен лист за 100 000 лева, а хората продаваха имот и си платиха. Потръгна ми и си изпълнявах наряда и започнаха всеки месец да ми дават награда по 2000 лева. Заплатата беше 8000 лева. Имах над 200 изпълнителни листа на евреи, напуснали България по време на гонението им. Някои дължаха за имотите си с лихвите над милион и ги смятаха за несъбиратели. Вътрешно ми казаха и отидох при директора на еврейската банка на площад „Възраждане” и му казах, че много евреи дължат на общината и вероятно имат влогове в банката, с които да си платят поне задълженията. „Ще ви донеса списък на дължимите суми с лихвите до края на месеца, и ако имат спестявания, да си платят.” Той се съгласи и на другия ден му занесох списъка. След десетина дена отидох и се оказа, че всичките евреи имаха влогове и ми дадоха парите с чек и аз изпълних плана си за 10 години.

През месец май 1951 г, ме уволниха. Председателят на съвета Капасъзов отиде в Германия и там остана да живее. Партийният секретар Бенмайор беше взел от 500 души по 2000 лева, за да им даде софийско жителство. Като го изобличиха, замина за Израел с милионите, които беше придобил. Започнах усилено да уча за кандидатските изпити. Явих се по математика при професор Брадистилов – писмен и устен – 6. По физика – при Саздо Иванов, пак 6 – писмен и устен. По български ми писали 3, по нареждане от съвета, не можех да проверя написаното по български език.

От военното окръжие получих покана да отида в школа за запасни офицери – Сливен. Отидох и отказах. През април получих от Шумен. Отказах и на нея. След 1.05.1952 г. получих повиквателна за войник – да се явя в училище „Антим І”. Почувствах вътрешно, че отивам на смърт, и го казах на родителите ми. На дясната ми ръка, линията на живота беше прекъсната на мястото, което показва 20 години и между двете линийки имаше разстояние към 1 см. Яви се горчивина в устата ми и няколко дена не ядох нищо от приготвената от родителите ми храна в 2 торби. Пазеше се пълна тайна. Качиха ни на влака и се отзовахме в Димитровград. Облякоха ни в казармата на „Габера”, където беше щабът на полка и по цял ден марширувахме. Даваха малко храна, която не стигаше на никого. Заварихме 4 набора стари войници: 28., 29., 30. и 31., на които увеличиха срока на службата с по 1/2 година прогресивно за всеки набор. Нашата стана 3 1/2 години. Старите войници бяха много недоволни от увеличението на службата и си изливаха яда върху главите на младия наш набор. Ставах преди камбаната – 5 часа, посрещах слънцето и когато войниците почваха да тичат, се включвах към тях. Сутрин успявах да изпия чая, а хляба и сиренето слагах в джоба си, защото много бързо ни изгонваха от столовата. Вечер чистехме лук. Взимах 5 – 6 глави и на обед и вечер ядях само хляб и лук.

Политическият ме насилваше да ям месо. Аз му заявих, че баба ми и дядо ми са били вегетарианци, баща ми, майка ми, „и аз също – и да ме убиете, няма да ям месо”. Старшината Тильо Петков започна да ме наказва често с арест. Казваше „Арестки” и ме вкарваха в празна стая до столовата. Мой колега по съдба беше Илийчо – Макарончо. За наказание ни караха следобед и вечер да мием чиниите. Мене ми се повдигаше и ми ставаше лошо. Илийчо миеше всичките чинии. Сутрин ме прекарваха през двата реда войници, строени за утринна проверка. По нареждане, войниците ме удряха и блъскаха. Аз пеех братски песни и не чувствах никаква болка. Около мен имаше някаква твърда обвивка (аура), в която те удряха ръцете си и ги боляха. Казваха ми Исус, „Сега Исус се моли на Господа да ни прости, че го бием и блъскаме” – казваха някои от войниците. Арестът ми свършваше бързо, понеже имаше постоянно тревоги – въздух, и командирът ми, лейтенант Ангелов, ме освобождаваше да заема мястото си на поазото. Престанах изобщо да говоря, а само си пеех. Помислили, че съм полудял.

Качиха ме в каруцата на артелчика Асен Стоичков, който отиваше за продукти име закара на поликлиниката. Чака ме, докато мина прегледа и взе болничния лист. Лукът, който ми беше основна храна, очистил напълно гърдите ми, кръвта – „0” група, кръвното – нормално, но съм 35 кг. Върнахме се в батареята и генералът прегледа документите и каза: „Този човек е абсолютно здрав, но е гладен. Ще умре от глад. Ако се научат на Запад, че войник в България е умрял от глад, ще ни вдигнат на вили и могили. Командирът-полковник Ненов, лично ще отговаря за неговата храна.” Тогава артелчикът Асенчо дойде при мене и ми каза: „Вземи си поне една праскова от тези, които получих. Виж какви са хубави!” В каруцата имаше няколко касетки с едри зрели праскови. Взех една и с нея отпостих; на вторият ден започнах да ям по няколко хапки на ядене. Стомахът се беше свил и ме болеше, щом поемах повече храна.

Брат Боев и баща ми писаха писмо до командира, че съм отишъл в казармата да изкарам военната си повинност, но не мога да ям месо, понеже от рождение не съм ял, и молят командира да ми дават по малко вегетарианска храна. Писмото прочетоха пред всичките войници. След няколко дена дойде комисия да проучи въпроса за мен. Бяха шестима полковници-ръководителите на противовъздушната отбрана. Разпитваха ме насаме. Аз знам, че гарван гарвану око не вади и от нищо не се оплаках. Питаха ме: „Биха ли те?” Отговорих: „Не”. Питаха ме: „Сега, ако си на границата и сърбите идват и стрелят, ти ще стреляш ли по тях?” Отговорих, че няма да убивам хора. Това влошаване на отношенията ни със сърбите е за последен път и ние няма да воюваме повече помежду си. „Ако си на пост на позицията и те нападнат врагове, какво ще направиш?” – „Ще стрелям във въздуха, да събудя другарите си за отбрана.” Решението беше: началникът ми полковник Ненов лично да отговаря за храната ми. Да не ми пречат на религиозните ми задължения и да ме пускат да отивам в града, когато Братството има беседа или сбирки. Да ме слагат само дневален в спалното помещение. Учителят с един замах ми уреди почти всички въпроси.

На 1.01.1953 г. уволняват (съкращават) баща ми от „Транспроект”, където работеше заради мене. Семейството ни изкарва трудно 1953 г, но през 1954 г. отива при Тодор Василев Михайлов – директор на ж. п. управление, и иска неговото съдействие да бъде назначен отново в „Транспроект”. Отива на другия ден в „Транспроект” и веднага го назначават като старши чертожник І степен. На тази длъжност работи до 15.10.1969 г., когато се пенсионира. Подава заявление да работи още в управлението. Понеже работи много точно и хубаво, веднага го назначават. Продължава да ходи с бригади. На 30.10.1971 г. при връщане от Димитровград към Пловдив, джипката се плъзга по заледеният път и той се удря в железата отзад и припада. Излекува се и напусна работа. През лятото на 1975 г. отидохме с него, майка и Любомир на Мусала. По стръмнината в гората му стана лошо и щеше да си замине. Разтрих го, почина малко и се качихме на Мусала. Оттогава духът му се оттегли от него и започна да намалява храната. Започна мъчно да се движи. Накрая престана да яде и си замина сутринта на 22.01.1976 г.

След казармата посетих за малко езерата и след това работех при баща ми като фигурант.

През пролетта на 1956 г. работех при брат Гради бюста на Георги Димитров от мозайка в удвоен размер. Беше за град Ардино, където го откарахме и монтирахме.

През 1957 г. започнах да работя мозайки в „Софстрой” при майстор от бригадата на Борис – Илия Василев от Симеоново. В Братството ставаха много борби в Братския съвет между Антов и Коста Стефанов срещу Борис Николов и останалите от съвета. Не се прие финансовият отчет на Коста Стефанов. Тогава Антов предизвика финансова ревизия на Братството. Веднага дойдоха двама финансови ревизори: Самуил Захариев Стоянов и Крум Георгиев Тодоров. В средата на месец ноември подредихме беседите в мазето на Жечо Панайотов. Имаше подвързано цялото течение беседи на брат Неделчо Попов. Поисках на сестра Милка Аламанчева да ми ги продаде, но тя ми отказа. Цялото мазе беше пълно с беседи, които подредихме добре. На 1.12.1957 г. – неделя, голяма група от Изгрева отивахме на Бивака и спряхме на почивка под сипея, където бяха изкопали основите на новостроящия се дом на строителите. Там казах: „Братя, тези финансови ревизори са дошли да-проучат къде какви беседи имаме и да ги конфискуват. Дайте да скрием беседите, за да ги имаме и да ги ползваме.” Всички ме нахокаха хубаво: „Кой дявол е влязъл в тебе, за да говориш такива неща?” Само брат Влад на другия ден ми донесе най-важните книги по астрология, да му ги скрия. Бараката ни беше построена върху колци и отстрани иззидано с тухли. В това ниско мазе само аз можех да се провирам и там навътре скрих всичко. Дойде 6.12.1957 г. – петък. Отидох рано на Младежкия клас. Но беседата не почна. Оказа се, че Изгревът е блокиран и обраха от приятелите и складовете 22 камиона с беседи, снимки и други наши пособия. За пръв път закъснях за работа (обикновено отивах 1 час по-рано) и се извиних на техника. Той ми каза: „Няма нищо, и аз съм от властта и знам за тази акция отпреди 10 дена.” Върнах книгите на Влад и той ми благодари. Бяха му обрали всичко. Спасихме беседите от пловдивските стаи, които ги изнесохме през нощта. Сестра Олга Славчева дойде и ме попита какво ще стане по-нататък. Отговорих й, че ще осъдят Борис и Жечо. Подготвили са смъртна присъда, но няма да намерят доказателства, че сме шпиони, и ще ги осъдят на 10-ина години (на 12 г. ги отсъдиха), ще изкарат няколко години в затвора и ще ги освободят, Тя ме нарече с името „пророче”.

През 1960 година, за Петровден посетихме езерата. На 11.07.1960 г. в 5 ч и 30 минути ми се яви Учителят и ми каза да се готвя да вляза в ръководството на Братството. Казах, че има много по-издигнати братя от мене; Борис Николов, Гавраил Величков, Никола Гръблев и др. Отговори ми: „Ти се готви. Ще минете през още едно страдание, което ще ви сплоти, и ще дойдат по-добри дни за Братството.” След 30 години – един нов цикъл – това стана през 1990 г., когато в Айтос ме избраха с пълно болшинство в Братския съвет (Сатурн беше в Козирог). Следобед в 15 часа на вътрешния Близнак имах втора среща, на която ми каза, че съм дошъл на Земята да уча търпението и смирението, да стана разпространител на Словото. Обясни ми кой съм в другия свят и да работя с любов, за да разреша правилно задачите си. Аз не наруших абсолютната дискретност – основа за влизането на ученика във вътрешната школа на Учителя.

През 1968 г. обектът се завърши и останах с Елена, Станка, Янчева и Джидров да отстраним дефектите и да го предадем, Борис с бригадата отиде да работи на гара Горна Оряховица. Той имаше голяма слабост към габровците, които работеха в бригадата. Бяха 5 – 6 души дошли от Белене, без да имат нужните знания, а той им даде най-високите разряди, Пращаше ги на специални обекти на БОДК (Бюрото за обслужване на дипломатическия корпус), да вземат повече пари, но те закъсваха и ние – бригадата, отивахме да довършим работата. Това създаде голямо недоволство и бригадата се разтури и Борис остана без хора.

С Елена се прехвърлихме в „Софстрой” при Илия Василев. От 1965 г. отидох да живея при Петър Филипов. Покани ме да живея при него и аз отидох.

На 20.03.1972 г. – идването на Пролетта, отидох да живея при родителите си в бараката. Петър беше изнесъл навън посудите, които бях купил, и си ги взех. С Елена ние го пазехме и му помагахме. Правиха му 6 пъти обиски и му взеха всичко. Той избяга при брат си Ною, придружен от Мария Марашлиева в с. Миндя, където почина на 20.04.1984 г. Щом племенникът му Филип влезе в дома му, братският живот изчезна. Той се свърза с Огнян Дойнов и му продаде парцела на Пенка Краева.

През 1974 г. се оженихме с Елена и на 18.01.1975 г. се роди синът ни Павел. Бременността на Елена не беше лесна. След шестия месец се оказа, че детето е хоризонтално в утробата, и раждането трябва да стане с операция, Казах й, че детето ще се обърне и тогава ще го роди леко. За задържане на детето влезе в болницата за 2 седмици. Живяхме с нея в малката стая при майка ми и баща ми. При деветия месец ги предупредих, че детето може да се обърне и веднага да я заведат в Майчин дом, понеже аз бях на работа. На 17.01.1975 г, детето се обръща и родителите ми я закарват в родилния дом до гарата и на 18.01.1975 г. се роди Павел. Акушерката й каза: „Елена, ти си царица. На 10 хиляди случаи един път се случва да се обърне детето.”

Елена кърми детето повече от година. Гледаше го, а аз работех. Павел порасна. Веднъж ме попита защо сме го кръстили Павел, когато няма никой в рода ни става име. Помисли малко и каза: „Понеже съм много палав!” Действително беше много палав и подмладяваше майка си, като обикаляше по няколко пъти блока, и тя – след него. Често го водеше на поликлиниката да го лекува. През 1980 г. Павел влезе в детската градина и Елена стана чистачка в училището, за да го наблюдава.

Павел ходеше на уроци по цигулка при сестра Мария Златева, после – при професор Зидаров, който му даде добра основа. Водих го да свири в оркестъра на Влади Симеонов и учеше при Ешкенази. След завършване на гимназията кандидатства с математика в пощенското училище и влезе с отличен. Учеше съобщителна и радиотелевизионна техника и го завърши в 1997 г. През 1998 г. Павел кандидатства физика, яви се на изпит и дойде на езерата.

През есента на 1998 г. напуснах „Софстрой” и отидох да работя в завод „Електроника”. Скоро станах бригадир на комплексна бригада от около 20 души. Работехме по ремонтите в завода и поддържане почивните станции във Велинград и Мичурин. Получавах добра заплата и работих 2 години. Учителят ми каза да се пенсионирам. Някаква опасност грозеше живота ми. Послушах Учителя и направих необходимото. Не искаха да ме пуснат. Да остана само да ръководя бригадата, без да работя. Промениха закона за строителите и станахме втора категория и от 1.01.1991 г. излязох в пенсия. В Братството идваха колети с продукти, които трябваше да се раздават на социално слабите. Изготвих списък на хората и разделяхме продуктите на броя на хората и с Елена с по две торби ги разнасяхме по къщите.

След 2 години ме извикаха в Електрониката да направя мозайката на офис, понеже колегите ми, които останаха, не бяха мозайкаджии. Помогнах им и получих 7 хиляди лева, част от които пари дадох на тях. Обаче това беше известно непослушание към повелята на Учителя. Като работех, товарих японка с 6 торби цимент. Тя падна върху палците на краката ми и те дълго време бяха безчувствени. Напоследък им обърнах сериозно внимание и те се пооправиха. Това беше най- малкото от онова, което ме грозеше в завода.

Често ми задават въпроси по телефона, или писма, на които отговарям. Грижа се и за здравословното състояние на семейството ми. В 2001 г. пенсията на Елена беше 37 лева, а моята – 80. Подадох молба в съвета и взеха да ми дават помощи. Яви ми се Учителят и ми каза: “Ти защо взимаш пари от общината? Ти си осигурен от Бялото Братство?” Отидох в “Социални грижи” и се отказах от помощите, които ми даваха. Учудиха се и казаха, че за пръв път им се случва някой да се откаже от помощите, отпускани от съвета. След известно време Учителят ми нареди да оправим пенсиите си с Елена. Намерихме специалистка, работила 35 г. в пенсионното – Виолета Мишева. Тръгнахме по мъките, да търсим години с по-висока заработка – 15 години назад. След 6 месеца променихме базите на изчисление и се удвоиха пенсиите ни. Променят се законите, но има и определено време – астрологически, когато трябва да се свърши дадена работа, което небето отлично го знае!

Из том 21 на „Изгревът…“