Сава Калименов
„Изгревът…говори“
В този раздел Ви представяме част от аудио-архива на д-р Вергилий Кръстев, а именно документалния запис на само част от работата му с личностите, били близо до Учителя по време на Школата. Чуйте от първо лице спомените на Сава Калименов, историята, драматичните житейски събития, спомени за и с Учителя, прочетени статии лично от „Високо идеен човек.“, както го нарича Учителя. Видеата са подредени както логически следва текста, затова може да има някои разменени в последователността си номера. Ако сте любопитни какво следва – абонирайте се и ние всяка седмица ще ви изпращаме новите записи, които публикуваме.
Молим за търпение, все още не сме публикували този аудио-архив изцяло, вижте други на страницата тук.
Сава Калименов 1А – Началото
САВА КАЛИМЕНОВ 1 А
Магнетофонен запис от Вергилий Кръстев, направен през 1982 г. във вилата на Сава Калименов, Горна Баня, Софийско
Сава Калименов (С.К.): Спомените в тяхната пълнота и в тяхната сила напълно мога да ги предам само писмено. Обаче въпреки туй виждам, че това е поне засега трудно, то е възможно, за онуй другото да ги напиша, нямам още време, още не ми е отпуснато, кредит нямам по отношение на времето, щото имам работа, която не мога да я изоставя. Та значи за всеки случай да ги [разкажа] и запишем, пък ако не може тука да го направим, пък аз сам не мога да предвидя какво и що. Но гледай сега, работата е там, че аз не мога да се отпусна [пред магнетофона]. Нито аз, нито Вие така надълго, можем да запишем всичко, така че ще трябва по възможност, просто се налага така нещата колкото се може да се съкратят.
Вергилий Кръстев (В.К.): Сега, ние ще се опитаме подробно, но постепенно. Аз ще Ви разпитвам, Вие ще се отпуснете. В момента Вие ще се смущавате от магнетофона, но постепенно, постепенно ще се отпуснете. Аз искам да започнеме отначало. Вие се казвате? Трите имена, как се казвате – Сава?
С.К.: Казвам се Сава Иванов Калименов.
В.К.: Кога сте роден?
С.К.: Роден в гр. Севлиево 1901 г. на 19 октомври.
В.К.: Часа не знаете?
С.К.: Часа не знам.
В.К.: Сега, искам да ми разкажете нещо за вашия род и за оная епоха на вашите родители, за родителите от страна на майка ви и от страна на баща ви. Какво може да си спомните през онази епоха? Рода от къде идва, от страна на баща ви?
С.К.: Моят род от страна на баща ми…
В.К.: Той как се е казвал?
С.К.: Иван Михайлов Калименов. Някои мислят, понеже има, нали „Кали”, че имаме нещо гръцко в рода си, обаче фактически не, името води от едно село, в което дядо ми Михал е бил роден, в село Каломен, Дряновско. Едно село така местността е малка, аз преди две години едва можах да отида там, малко планинска е местността, така дава вид, де. Дядо ми оттам е дошъл и нали, и баща ми и той се подписваше Каломенов, Каломенов. Но по-късно сестрите ми за по-меко изглежда са го променили на Калименов и аз така си го възприех, вместо Каломенов да бъде Калименов.
В.К.: Какво значи „кал“?
С.К.: Това значи на гръцки нещо добро, добре. Калимера, калиспера, нали, това значи добър вечер, добър ден, оттам. Обаче селото е така може би пък туй село.
В.К.: Съществува ли това село?
С.К.: Съществува.
В.К.: Със същото име?
С.К.: Със същото, разбира се. Съществува, обаче то е почти безлюдно, много малко. Хората са се изселили и тук-таме има само къщи.
В.К.: Кога ходихте последно?
С.К.: Преди две години.
В.К.: Сега сме 1982 г., то значи през 1980 г.
С.К.: Ами татък ще е, може и три години да има вече.
В.К.: И какво впечатление ви направи?
С.К.: Макар че е дряновско, то не е в Балкана, но прави впечатление на балканско място така. Хубаво място, как да се изразя така. Психически така аурата, хареса ми, но както казах, хората са почти изселени. Те са повече по градовете, идват с колите си да си вземат някои продукти и временно през лятото само го посещават. Живеят пак хора, но малко.
В.К.: Има ли от старите къщи, от оня вид на времето?
С.К.: Да, има.
В.К.: Прави ли впечатление, свързахте ли се с онази епоха?
С.К.: Ами виж какво. Такива стари къщи има навсякъде, но особено там нямаше туй, старо присъствие, както сега навсякъде има все нови къщи. Там малко са новите, повече бие на старо така, не е обновено селото по строежите, де. Понеже хората са се изселили. Значи село Каломен, Дряновско. От дядо ми, а баща ми е роден в Севлиево.
В.К.: Сега знаеш ли от дядо ти някакви спомени?
С.К.: За дядо си почти нищо не знам. Знам само, че е бил добър човек, виждал съм го така на портрет заедно с баба ми.
В.К.: Имате ли го тоя портрет?
С.К.: Не знам сега, виж какво те тез неща… Аз мога да кажа за баща си някои работи във връзка пак с дядо ми.
В.К.: Но имате снимка на дядо ви?
С.К.: Имаше някаква снимка. Но не съм сигурен къде е точно.
В.К.: Сега той колко деца има дядо ви?
С.К.: Те тогава семействата са били големи, но не мога да кажа точно броя им. Може би 4-5 души.
В.К.: Имаше ли братя баща ви?
С.К.: Двама братя: чичо Колчо и чичо Петьо и няколко сестри, така че те са били най-малко 5-6. А моето семейство, на баща ми сме били 10 души.
В.К.: Ама 10 души деца?
С.К.: Деца, да. Мои братя и сестри.
В.К.: Сега какво ще ми разкажете за вашия баща?
С.К.: За моя баща, аз съжалявам така, че не проявих така любопитство един ден да седна, да го поразпитам, но откъслечно зная някои работи. Например, когато се е проявил той като млад опълченец е отишъл и е участвувал в Освободителната война.
В.К.: На колко години е бил?
С.К.: Той е бил съвсем млад тогава между 18 и 20 години. Но бил се е оженил вече, те се женят млади. И си спомням, така са ми казвали, че той само няколко месеца след женитбата си, нагласили се така с няколко души приятели и без да се обаждат на близките си, тайно.
В.К.: И на булката?
С.К.: А, казал на майка ми. Но й казал: „Сакън, да не казваш на буба”, „буба” казвали на бащата, тази дума са употребявали. Вместо да кажем татко, казвахме буба, моята майка.
В.К.: То е интересно, тая дума българска ли е?
С.К.: Тя е турска дума – означава баща, а пък „ане” – означава майка. Та той е казал последната нощ на жена си, обаче няма да казваш на майка, няма да казваш на татко. Обаче нали все пак трябва да знаят те, защото ако изчезне, нали ще се тревожат много, пък тъй като знаят. И са отишли с тия приятели в Габрово и там се записват в опълченските дружини. Били са на Шипка.
В.К.: След като са дошли русите, тогава се записват като опълченци.
С.К.: Да.
В.К.: Той колко време изкара на Шипка, беше ли нараняван, беше ли награждаван?
С.К.: Не е бил нараняван, но е бил награждаван няколко пъти. Имаше някои кръстове знам.
В.К.: Къде отидоха те?
С.К.: Възможно е при сестра ми да има нещо [от тях], но знам по едно време на Шипка имаше някакъв голям събор, та лично ги награди тогаз цар Борис III, поединично. Те бяха останали вече малко опълченци и имаше такова нещо. Той беше деловодител на старите опълченци, понеже те имаха дружество. Казваше се опълченско дружество „Лъв”, така му беше името в Севлиево. И аз като малък много се ровех из архивите на туй дружество, та съм намирал много интересни работи там в тия, аз мисля, че завчера загатнах.
В.К.: Какви работи интересни?
С.К.: Сега ще ви кажа. Намирал съм интересни работи в архивите на опълченското дружество и на баща ми така: първото нещо аз от там прочетох стихотворението на Иван Вазов „Шипка”. То е първото стихотворение, което ми направи таквоз дълбоко впечатление, че просто аз така като, че бях пренесен в някакъв друг свят. Толкоз силно ми въздействува. Аз трябва да съм бил между 8 и 10 години тогава, когато съм го прочел. То е първото стихотворение, което с най-голяма сила е въздействувало на мене. Това стихотворение съм намерил там в архивите на баща си. „О Шипка, три деня младите дружини как прохода бранят …” и накрая там: „И днес Балкана, щом буря захваща, спомня тоз ден бурен, шуми и препраща славата му дивна като някой ек, от урва на урва, от век на век”.
Тия неща се запечатаха в мене, като с незнам как да се изразя. Те са живи и до днес така. Туй е, пак да повторя, едно стихотворение, което толкоз много, ама целия ме обзе така и тогаз съм може би и почувствал така, че имам голяма склонност към поезията и че поезията има извънредно голяма сила върху мен така.
Сега понеже на тази точка се спряхме, мога да кажа и друго нещо, което съм намерил в тази архива, което пак така почувствах. То е следното: То ще е било доста по-късно, защото се отнася до един факт, който е станал в 1930 г. Значи то е било доста по-късно. Не съм бил вече млад. То е следното: То е важно нещо, което може би съвсем малцина българи знаят или пък никой не го знае, защото са измрели старите и е нужно да се доведе до съзнанието на българина изобщо. Ето какво е то: в опълченската архива на баща си намерих едно писмо произтичащо от Централата на опълченското дружество в София. Това писмо като окръжно е разпратено до местните опълченски дружества в градовете, които тогава са били доста много, защото тогава са били живи опълченците. Сега тези дружества не съществуват, защото няма и опълченци вече. Последните единици са си заминали отдавна.
Ето какво представлява това писмо: това писмо е отправено от руския писател Леонид Андреев към българския народ. Това писмо казва тъй: Аз не мога да си спомня точно думите му, обаче Леонид Андреев е толкова силен, че думите му там с нищо друго не мога да ги сравня, думите му, които той отправя към българския народ. Той казва тъй: Малката Сърбия, тази малка Сърбия едва устоява ударите на голямата Австро-унгарска империя и когато тя едва-едва се държи, вий българите зад гърба й забихте ножа си в нея като Каин. Горе-долу това е смисъла, това са думите на Леонид Андреев. Вий, на брата си забихте ножа си в гърба. Действително беше така.
В.К.: За кой период става въпрос?
С.К.: Ще ви кажа. Това не е Балканската война. Ние бяхме съюзници през 1912 г. Не е Междусъюзническата война. Тя беше в 1913 г. Това е Общо-европейската война почва в 1914 г., юли 1914 г. Ние се намесихме в октомври 1915 г. Значи една година и малко повече след започване на общата война, ние се намесихме на страната на Германия и Австрия, на Тройния съюз и те дълго време изглежда тия велики сили са се борили за това, коя да ни привлече, обаче понеже нашия цар, може би Фердинанд беше тогаз, може би поради кръвната връзка с германците или как да е, намери за добре да се присъедини към Тройния съюз. И значи войната почна така: то исторически е известно. Сърбите имаха революционна организация в Хърватско, Далмация, Словения, понеже те бяха в ръцете на Австрия и убиха в Сараево австрийския престолонаследник с жена му. Те бяха дошли в Сараево, столица на Босна и то тогава автомобили нямаше, в каляска така се хвърли някаква бомба и убиха престолонаследника с жена му на 15 юни 1914 г. (стар стил). Туй послужи като повод за Първата световна война, защото тогава Австро-Унгария беше голяма империя, в която влизаха Чехия, Хърватско, Унгария, беше една от големите велики сили, както ги наричаха. Тогава почна Първата световна война. Австрия навлезе в Сърбия, русите обявиха война на Австрия в защита на Сърбия, германците обявиха война на русите. Франция се намеси, Англия се намеси, Италия се въздържа доста време макар, че тя беше в Тройния съюз със Австрия и с Германия, обаче тя вместо към тях намеси се на страната на тези, които бяха Съглашение или Антанта, т.е. Англия, Франция и Русия, тези трите и Италия се намеси към тях вместо към другите.
В.К.: Значи намерихте това писмо от Леонид Андреев във архива?
С.К.: Намерих. Сега по него време Леонид Андреев беше извънредно много популярен, много се четеше и много негови книги се издаваха в България тогаз.
В.К.: Нашето поколение нищо не знаеше.
С.К.: Ти нищо не знаеш, защото те известно време тука повече от 60 години и в Русия мълчаха за него, едва наскоро почнаха да се обаждат, за което си има причини. Аз за него мога цяла книга да напиша, за Леонид Андреев.
В.К.: Той какъв е бил, по идеи?
С.К.: Виж какво, Леонид Андреев, той е бил близък приятел на Максим Горки. Даже, когато той умрял, Горки отишъл там в Писателския съюз и казал: „Той беше единствения ми приятел”, със сълзи на очи Горки казал. Обаче той се различаваше от Горки по туй, че той не беше формално свързан с революционното движение, обаче Леонид Андреев е проникнал в душата на революционера, тъй както нито Горки, както никой друг писател не е проникнал. Леонид Андреев, то всъщност всеки голям писател, всеки голям истински писател е ясновидец в една или друга форма, в една или друга степен, но Леонид Андреев буквално четеше в човешката душа. И като че ли как да ви кажа, като че ли той беше вътре в човека.
В.К.: Спомняте ли си някои негови книги?
С.К.: Сега ще ви кажа. Аз помня много неща, защото туй, което съм прочел не може да се забрави, те са необикновени неговите писания. А съжалявам само, че много късно ми е попаднал един разказ негов, повест за 7-те обесени, който аз, кой знае защо не съм имал възможност да го прочета и не съм знаел за неговото съществуване и за който ми обърна внимание едва Борис Николов, нещо преди 10-15 години, може би и повече. Сега в този разказ за 7-те обесени. Сега, не се ли отклонявам много?
В.К.: Не се отклоняваш изобщо.
С.К.: Защото тези работи са много важни. Сега вижте какво, трябва с няколко думи да представя какво представлява тоз разказ, за да стане известно до каква степен Леонид Андреев от една страна е духовно издигнат и може да се каже човек, който чете в душите на хората, както един необикновен човек ще вземе един лист хартия или един вестник и ще чете. И той прониква в такива глъбини каквито милиони хора не могат, защото самият той е един много издигнат дух и заради туй вижда нещата, които другите и отпред да им са, не могат да ги видят. Те нямат мярка, нямат усет, нямат представа за тия дълбини на човешката душа, за тая красота, за туй величие. Те нямат и не могат по никакъв начин да го разберат. А Леонид Андреев е нещо изключително и нещо чудно в това отношение.
И сега да кажа какво представлява този разказ. Известно е, че в периода на подготовката на Руската революция много революционери попаднаха под ударите на царската власт и за свои прояви биваха, тези които имаха най-тежки престъпления биваха екзекутирани. Много са такива случаите, които историята ги знае, които са загинали. Един от тях, братът на Ленин, е също екзекутиран, по-големия му брат е екзекутиран, Ленин с такова упорство се е борил, той си е имал и лично така, това му е било една лична причина, за да мрази тоя строй, щото той е убил неговия роден брат. Нали на млади години е така загинал. Та сега Леонид Андреев описва последните [часове] на тия 7 души осъдени на смърт, за революционна дейност. Там за атентат ли какво, що, осъдени са. Обаче между тях има един или двама, като че ли двама бяха, обикновени престъпници, не такива идейни, не революционери и особено за един от тях се разправя, че е бил доста така ограничен човек, не просветен, обаче, когато те ги карат вече на ешафода на смърт, другите са били всички големи интелектуалци така, знаели са много, хора и възпитани, и интелигентни, и същевременно имали са възможност така вътре да имат духовни сили, които да ги направят устойчиви пред смъртта. Да не падат духом, но с кураж да отидат така. А този именно, той е бил много слаб и за него смъртта е била вече нещо страшно, той просто се е чудел и там е имало една или две жени. И тази, една от жените в този разказ, просто го прегръща така или нещо подобно, с него отива заедно, прегръща го, взема го под ръка и го води така. Сега туй не е толкоз важно. Най-важното в случая е следното. Доколкото си спомням, тази жена именно, от тези революционери, тя има едно особено преживяване през нощта преди да ги заведат на бесилката. Туй е много важно. Тя така се издига в духовно отношение, че съзнанието й идва, туй сега дето в литературата и особено в окултната литература, и в беседите на Учителя се определя като космическо съзнание, когато излизаш напълно от своята ограничена личност, от своя личен живот. Те и без това са работили за идея така, но в дадения момент толкоз високо се издига, че в нея изчезва всяка сянка на омраза към когото и да било, точно по закона на Христа: „Обичайте враговете си!” Тя, душата й се изпълва с такава любов към всичко. Нали, тя е пред смъртта вече, обаче така духовно се издига, че почва да обича всички. И своите палачи тъй да ги наречем, към тях тя така никаква омраза не изпитва, нито към каквото да е, просто само може да ги съжалява, че те самите са жертва на туй положение именно. Но то трябва този разказ да се прочете, за да се види точно, щото в мене така мисля, че само един път съм го чел, втори път не съм го чел, така точно подробностите не са напълно запазени. Помня впечатленията си. Леонид Андреев е автор на тази книга.
В.К.: Който Вие го намерихте в архива на баща си?
С.К.: Този автор, който казва: „Българи, вий като Каина забихте ножа в гърба на брата си!”
В.К.: Какво още намерите в този архив, съществува ли този архив на баща ви?
С.К.: Виж какво. Този архив на баща ми, ние го предадохме, аз не мога да си спомня на кого го предадохме, но знам, че се заинтересуваха от него. И дали на читалището, дали на музей, май на музея, има в града музей и там е предаден този архив.
В.К.: При вас няма нищо?
С.К.: Не съм го запазил. Те повече от нещата не са от голям интерес, преписка между централата тука в София и Севлиево.
В.К.: Сега, това е от страна на баща ви? Сега от страна на майка ви?
С.К.: Виж какво, искам ми се да кажа още няколко думи за Леонид Андреев, понеже него го отхвърлиха след Октомврийската революция – 1917 г., заради туй, защото той, който беше описал революционера и той беше пял такива химни на свободата, каквито никой друг не е пял.
Издадоха много книги. Георги Бакалов – комуниста, той ги издаваше и не само той, и други. Той има една история, пак за един революционер, аз няма да се отклонявам, който иска да ги търси да ги чете. Те сега не ги издават, може в някои читалища да са останали някои „в туманя магурата”. Обаче той имаше пак от Георги Бакалов издадено, изглежда, че от жена му Ст. Попова, така тя се подписваше, не е преведено, под заглавие „Проклятието на звяра”. То е един малък разказ, но който не може всеки да го напише. Той започва така: „Аз се боя от града. Аз обичам бурното море и гората”. А фактически разказа е, че той предава състоянието, ужаса на тези същества, които ние наричаме животни, които са затворени в техния затвор, наречен зоологическа градина. Понеже той е много чувствителна душа Леонид Андреев, той като никой друг. Защото ония там децата, отиват там да се любуват на външните форми, на това, онова. Той е почувствал ужаса, духовния гнет на тия същества, които макар, че не са човешки, обаче те чувстват отнемането на свободата им. Те дори не са живели като хората, те са живели много по-свободно от хората, щото човешкия живот до известна степен е робски. Човек сам се е заробил в тия градове и в тоя изкуствен и фалшив живот, а те са били съвършено свободни. Те са се наслаждавали на пълен размер на свободата в природата, тия диви животни. А той е преживял този ужас и го описва именно в този си разказ „Проклятието на звяра”. Аз понеже съм го прочел някъде преди 70 години, не мога да възпроизведа, помня само впечатлението, но както всичките му други работи и това е извънредно силно, просто, казва така, проклина този изкуствен живот, който хората живеят и туй, което се наложи на тези животни. Сега друг един, пак от тия едно сборниче имаше „За свободата”. И то е тъй написано, че никой революционен писател не е написал такива силни думи за свободата, както Леонид Андреев ги е написал в един малък разказ, който е написан, действието става в Италия, там пак за някакъв революционер, какво и т.н., излязъл из паметта ми, само впечатлението запомних.
Та Леонид Андреев е нещо много силно, но него го отрекоха затуй, защото той като чувствителна душа извънредно, той при първите, в началото на тази Октомврийска революция, той е видял такива страшни работи, за които не се говори и не се пише, но които са станали, че целия настръхва от ужас и написва тогава нещо. Той е влязъл преди туй в душата на революционера, познава ги, идеализира ги революционерите, бил е с тях, бил е приятел на Горки, помагал им навярно, защото те, и Горки и Леонид Андреев, като станаха прочути, световни писатели почнаха да се изсипват върху тях купища пари от всички краища на света. Те забогатяха. Горки е бил босяк, обаче после е имал, от целия свят текат пари към него и към Леонид Андреев, и към трети, и към четвърти. Какво исках да кажа, да не се объркам?
В.К.: Видял тези изстъпления.
С.К.: Та тези изстъпления, той вижда, че това е нещо страшно, защото и самия Блок, Александър Блок в неговите „12-те”. И той въпреки всички химни, така на революцията и на 12-те апостоли, той дал на много места виждайки туй, което необузданата човешка стихия така, нисша природа върши, когато вижда, че пред нея няма пречки. И там, и като тъй Леонид Андреев, той отначало отишъл във Финландия, после кога е умрял и как е умрял не зная, обаче написва той нещо, което ми попадна на френски език под заглавие „Осекур”. Това на наш език преведено буквално значи „На помощ” или то е равносилно на интернационалното SOS, нали има така „Зов за спасение”, като да речем на потъващ кораб SOS, което пък на английски, то е съкращение на английските думи „Спасете душите ни!” Написал тая брошурка. Аз не знам откъде е попаднала, пратили са я на редакцията на вестник „Братство” някои и малко по-късно я прочетох. Атанас ми я дал. Аз после ги намерих, щото няма откъде другаде да дойде, нито съм я купил нейде, нито съм я поръчвал, пратили я до редакцията на вестника и именно на френски „Осекур” – „На помощ”. И в тази кратка брошурка той изразява своя ужас от туй, което става и се обръща към европейците „Спасете ни!”, казва. Това са мои думи, щото не мога да го цитирам. Обаче той е силен човек и неговата дума е като, не знам на какво да я оприлича.
В.К.: Това нещо не е поместено в „Братство“, нали?
С.К.: Не е поместено. И аз май, че я дадох, погрешно я дадох на Борис и тя е потънала там тази работа и не можем да й намерим дирята.
B.К.: Искам да се върнеме, откъдето се отклонихме. За баща ви говорехме. Откъде идва родът на майка ви? Тя как се казваше?
С.К.: Стефания Симеонова Хисапчиева.
В.К.: Хисапчеиева?
С.К.: Хисапчиева. „Хисап” на турски значи сметка, понеже дядо ми така правел сметки на хората, понеже са неграмотни. И тъй Хисапчиеви. Та тя е от Хисапчиевите моята майка.
В.К.: От Севлиево ли?
С.К.: От Севлиево, да. От Хисапчиевите така има някои пак Дафов, точно в туй семейство аз намерих тази революционна литература, която от дома на майка ми де, понеже нейните братя влязоха така в една анархическа група, която се е образувала доста рано след Освобождението. Нали в първите години от Освобождението на България. И тя е от този род.
В.К.: Как се казваха нейните братя?
С.К.: Ами нейните братя, имаше един Стефан, най-възрастния, който също тъй се е занимавал с всички тия анархически работи.
В.К.: Стефан кой?
С.К.: Стефан Хисапчиев. Обаче той не е отишъл до тези крайни схващания за тероризъм, за насилия, той се е ограничил или е тръгнал така повече по Толстоева линия. Той беше един много благ човек, аз него го помня добре, един благ човек така и нали не се е увлекъл в такива крайни дейности.
В.К.: А другия брат? Той е бил може би по-буен.
С.К.: Другият брат е бил по-буен.
B.К.: От кои години идват тези идеи? От руските революционери ли идват, от Бакунин ли идват? Или откъде идват идеите за анархизма в България?
C.К.: Аз това, което намерих в тяхната библиотека, след като те заминаха на война. Христо Хисапчиев се казваше другия брат, той е бил в борбата на анархистите. Имаше един Михал, обаче аз в моето детинство не го познавах. Той много по-късно, той живя във Варна и само откъслечно съм го виждал два-три пъти, обаче знам, че и той е бил вдаден много в тези работи и от някои изрази на баща ми така. Но специално за този Христо Хисапчиев, в неговия дом намерих тази литература, която изглежда, че е била на групата общо, която сега вече не съществува.
В.К.: Какво представляваше тази литература?
С.К.: Ами виж какво, тази литература представляваше почти всичко, или по-голямата част от всичко, което в революционен дух е излязло до туй време, на български и на руски. Имаше и на руски много неща. Особено впечатление и особено ми въздействува на мене книгата, тя не е голяма книга, обаче като брошура на Михаил Бакунин на руски език „Церков и государство” – „Църквата и държавата”. Тази книга упражни извънредно голямо влияние върху мен, макар, че не е само тя, аз още много подобни работи имам. Но Бакунин има особено силен стил, особено силен език така, особено силен дух и макар, че ако сега взема да я чета тази книга, тя сега абсолютно не може да ми въздействува. Но аз тогава съм бил на 14 години да речем, нещо подобно, човек, който току-що бях възприел и атеизма, пак от тяхната линия. Атеизмът по много пътища проникна, но между другото, аз сега се отклонявам, няма как.
В.К.: Няма нищо, точно така.
С.К.: За атеизма, там всички неща ги имаше. Атеизмът, вярно е, че и в училище имахме един учител по история, който също така беше атеист. От една страна преподават ни вероучение, от друга страна учителя по история, той беше много симпатяга така, един едър така и изобщо много симпатичен. Обаче нали те, хората тогава като свърши някой гимназия, той трябва да е атеист вече, особено университет като свърши. Той беше свършил в Германия и често ни е говорил за Германия така, че хората били здрави и силни, защото пиели много бира.
И спомням си при уроците по история, понеже той беше така много едър, добродушен и сърдечен човек, ама лицето му малко приличаше на, както портретите на Бакунин, малко така с дълга коса, и така малко на маймуна приличаше. Макар, че беше симпатичен така общо казано и така с ръкомахане и жестове. Ами казва, те, първобитните хора, те понеже нищо не знаят, нищо не разбират, като стане гръмотевица или някакво природно явление, по-особено, те понеже това им внушава страх и като нямат никакви обяснения казват: Е, какво е туй? – Бог. И казва, ето тъй се е родила идеята за Бога пред необяснимите и страшни природни явления, пред съзнанието на първобитния човек. От една страна един учител ми преподава вероучение, а той ни разправя как се е родила идеята за Бога. А ние сме хлапаци на 14 години, и туй въздействие обаче, окончателно въздействува, за да възприема атеизма беше книгата „Наука и религия”, една малка книжка от сръбския социалист Светозар Маркович. Той изглежда е един от основателите на сръбския социализъм. Аз отначало мислех, че той ще бъде близко по време с Ботев, но той по-късно от Ботев се е проявявал. Та в същата библиотека съществуваше и тази брошура „Наука и религия”. И като вземеш да я четеш и щом си на 14 години, щеш-не щеш ще лапнеш въдицата изцяло, щото той още от самото начало и до края приказва тия работи, които и досега ги приказват всички като съкрушително доказателство против съществуването на Бог и на някакъв промисъл и на нещо друго освен смъртното същество. Но аз, който да речем бях, не най-напред съм прочел туй, а после съм прочел на Бакунин книгата. Знам, че когато четох на Бакунин книгата, аз си бях неверник вече. Но тази „Наука и религия” на Светозар Маркович е едно най-обикновено изложение и обяснение на материализма, в смисъл започва се както и всички с туй, че това са глупости, басни, че там някой си Господ създал за 7 дена света, че Адам и Ева и т.н., че сега науката е толкоз напреднала и че всичко туй са фантазии и т.н. И сега ний хора, млади като нас, им изглежда категорично глупаво това. Дотогава, до нашето съзнание не е имало по кой път да дойде едно по-друго обяснение на тия неща, изобщо да ти кажат, че тия книги са символични, свещените книги и че в тях не бива нещата буквално да се разбират, както за сътворението на света, така и още много работи. Защото е пояснено от големите Учители, че това не са буквално седем дена, тъй както са в нашето съзнание, а това са огромни периоди в които се е развивала еволюцията на живота, на живите същества и на цялата Вселена, те са огромни периоди, милиони години, нещо което в нашата християнска литература почти не е дадено. Но в индуската литература, там много добре са описани тия работи, много подробно. Дали са им названието на тия епохи, тъй че фактически, това не е истина, че са седем дни и с това да опровергаят цялата вяра. Но това са символични неща.
В.К.: Какво става с вашите вуйчовци-анархисти?
С.К.: Най-възрастният Стефан доживя дълбоки старини, той е баща на един доста издигнат син Симеон Хисапчиев, който е жив още, който стана голям лингвист може да се каже и особено деятел в есперанто. Издаде няколко книги, автор е и съавтор на учебник по есперанто. Тука е сега в София, но ранните години ги прекара в Севлиево.
В.К.: Как възприеха вашите вуйчовци революцията в Русия? Те доживяха, нали? Войните, революцията, интересува ме поведението на старото поколение, които са били запознати с идеите на анархизма.
С.К.: Този вуйчо Христо, у когото бе останала цялата тая анархична литература, щото водачът им беше в Севлиево убит, Христо Илиев се казваше той. Водачът на тази група.
В.К.: Къде е убит?
С.К.: Ами в Севлиево. Той е бил убит тайно от полицията. Един голям богаташ е бил наплашен от него, но както и да е, намерили са трупа му в турските гробища. Там накрая на града има турски гробища. А този ми вуйчо Христо, аз по тези въпроси с него не съм говорил, защото той рядко идваше у дома и много е интересно сега едно положение, неудобно така, обаче ще трябва да се кажат тия неща. Този мой вуйчо, аз го помня като стражар, така го зная и така съм го запомнил, рядко е идвал у дома при сестра си, майка ми, но не съм имал приказки с него. И интересно е значи, един член на тази анархистична група да стане стражар, тъй ги наричаха, обаче той имаше така една много особена външност. Беше пуснал брада, с брада ходеше и до голяма степен като че ли копие на Ботев, такава външност имаше. И той отиде в тая, Втората световна война и не се върна. Допуска се, той е бил в Сърбия убит.
В.К.: А вашия баща до колко години доживя?
С.К.: Баща ми живя 80 години.
В.К.: Коя година си замина?
С.К.: 1934 г., в началото на 1935 г.
В.К.: Той разказвал ли вие нещо за опълченските години, неговото битие?
С.К.: Не съм го разпитвал аз, ами виж какво, то са били такова.
В.К.: Той участвал ли е във войните?
С.К.: Баща ми? А, той беше възрастен и не е участвувал във войните. Участвувал е в тази Сръбско-българската – 1885 г. Ние почти не сме имали редовна армия. Армия е имало обаче така малко още, щото другият ми чичо пък е бил редовен войник. Обаче баща ми, заедно със свои приятели там се събират като доброволци, отиват доброволци, независимо, че не са мобилизирани и че не са служили, създали са дружина в Севлиево и се присъединяват към войските. Спомням си по този въпрос следното, баща ми разправя: там видях кай, като отидох, кое село разправяше там на сръбската граница, при Сливница там, видял го моя по-малък роден брат, срещнал се с него, щото той е редовен онзи войник, бил е във войската, а пък моят баща като по- възрастен не е бил във войската. Видях го кай, целия му шинел продупчен от куршуми, а той жив и здрав. Значи туй си спомням да ми е разправял.
В.К.: Върна ли се тоя брат после?
Върна се той, помня го, много добре и после късно умря. Но трябва да кажа. Да използвам тоя случай да кажа за него. Той се занимаваше с пчели така.
В.К.: Как се казваше?
С.К.: Ние му викахме чичо Петю – Петър Калименов. Понеже той често идваше вечер у дома, нали понеже неженен намираше атмосфера така у нас и беше много словохотлив и приказваше така до късно. Но туй, което искам да подчертая бе, че в него живееше една страшна омраза против Фердинанда, разбираш ли. Той говореше против него, а същевременно боготвореше Александър Батемберг, този, който е бил начело 1885 г. Тогава беше Батемберг и понеже Батемберг е бил непосредствено до войниците си. Той не е стоял в София, а е бил с тях и затуй те са го обикнали и този го много обичаше, и го възхваляваше, а пък постоянно говореше против Фердинанда. Туй ми са спомените и те са детински. В семейството ни изобщо имаше заложено една симпатия, една любов към Русия, към славянството, която и този ми чичо и баща ми, аз от баща си съм я приел. И той боготвореше русите и така сме учили и песни руски от баща си, песни, които се отнасят до Освобождението.
В.К.: Разказвали са ми, че през онази епоха учениците, както вие сте били 14–15 годишни, отведнъж са дошли идеите на комунисти, анархисти, еди-кои си, просто така по класове. В самите класове са си имали групи, едните комунисти, други анархисти, толстоисти и еди-какво си. Какво ще ми кажете за таи епоха?
С.К.: То има много да се разказва.
В.К.: Което е свързано с вашия живот.
С.К.: Ще се спра на това, обаче една запетайка назад малко. Понеже почнах по тази линия по която бях. Може ли да запизим на магнетофона една руска песен която съм научил от баща си?
В.К.: Да, може.
С.К.: Тя я пееше дълго време сестра ми Иванка.
В.К.: Вие на китара ли свирехте?
С.К.: Тогава китарите бяха много на мода и той, баща ми, имаше хармоника така.
В.К.: Вие в момента може ли да свирите на китара, имате ли китара?
С.К.: Не, не, аз на цигулка съм свирили малко.
В.К.: Добре, Вие ще я изпеете.
С.К.: Аз ще я изпея. Аз може да бъркам малко, но тя е така: Ще я пея. /Сава пее руска песен./ Може да има и други куплети, но аз това съм запомнил. Пее се за българите и за Балкана, и за преминаването на генерал Гурко през Балкана. Нея русите са пеели. Има още една песен. Тя е за Сюлейман, тя е при Шипка за обсадата, когато се мъчел да я превземе. Сестра ми я пееше пак. (Сава пее: „Там над Шипка, над Балкана пъстра зора вече грей, предвещава, че този ден много кръв ще да се лей”.) И друг куплет, в който Сюлейман се обръща към своите хора и им казва: т.е., султана се обръща към Сюлейман. (Сава пее: „А падишаха ще ми каже: аферем, бе Сюлейман… Аллах нека ти поможе да спасиш девлет Осман”.) Нали е обграден в Плевен.
Та сега можем да се върнем за учениците и т.н. Абе, виж какво, сега през Първата световна война, то и след Първата, но това ми е по-прясно и то в по-големи размери беше, но за Първата световна война, понеже ме питаш така. За по-ранните пероди.
В.К.: За Първата световна война? За Севлиево.
С.К.: В Севлиево имахме вече анархическа група от моето поколение. Сега другите по какви пътища са дошли до анархизма и до тия революционни идеи аз не съм ги разпитвал, но факт беше, че съществуваше така едно силно анархистическо движение, специално около Търново и селата Дебелец, Келифарево. Много силно е било движението. И този човек, с когото аз се запознах беше от село Дебелец.
В.К.: Как се казваше?
С.К.: Христо Кузманов. Но същевременно аз от тях научавах за Ямбол, за Сливен и за други места. Анархистите бяха дошли в Севлиево от Ловеч, от Троян по-скоро и от троянско. Движението, макар аз да не съм ходил настрана, много ми беше ясно. Между другото по времето на Първата световна война, тогава аз така се оформих, аз самичък така с книгите, но после направих връзка с другите, които наистина не ми е дошло наум да ги питам, пък те по какъв начин са дошли до анархизма, чрез какво. Аз чрез тази литература, която намерих и я прекарах всичката. Всичко каквото имаше социализъм, кооператизъм, анархизъм, тероризъм, до най-голямата крайност – всичко имаше вътре. Имаше голяма част на руски, имаше за такова – за прями акции, за атентати, обир на банки, ей за такива работи, които са били за идеята, а не за лична полза. Цяла книга имаше на руски. Та сега политическите движения около Първата световна война. Аз вече бях оформен с тия идеи. Макар че за мене разграничения така, аз гледах на всички видове революционери, да речем комунисти, социалисти – тесни и широки. За мен бяха всичките тъй да се каже близки като едно, да не се отклонявам, те едни други се гонеха така, не се понасяха, не се признаваха. Но си спомням Първата световна война бидейки, в дюкяна на баща си, печатничка малка и книжарничка на главната улица, изглежда всеки ден е минавал този човек, аз съм го виждал няколко пъти, така хубав човек, интелигентен, пък името му таквоз Йордан Хубавенков, той с едни големи ботуши и изглежда всеки ден е отивал на пощата, да вземе пощата. И аз по-късно разбрах, че той е анархист, понеже друг един мой приятел там от тази група – Стефан Табаков е имал връзки с него и с още един от Плевен, водач пък на комунистите, само, че забравих му за сега името. Те го знаят, защото той е един от водачите на комунистите в Плевен. Та този Хубавенков, нали така беше много симпатичен човек. Сега други анархисти имаше в гимназията – Петко Хасъмски, той беше един много интелигентен ученик, по-възрастен от мене, ние бяхме по-млади, той беше в последните класове. Обаче и с него почти не съм имал контакт, освен веднъж, една така разходка из лозята. Този Табаков имаше, той беше по-общителен, той ме извика веднъж на разходка из севлиевската околност, така и сме отишли непосредствения повод, за череши, да ядем череши така у лелени Люцкини, така на шега сме приказвали. Та не си спомням кои други бяха тогава, освен Табаков и аз. Може би 7-8 души сме били.
В.К.: Как се въртяха концепциите и в какво се изразяваха идеите на анархизма в онази епоха?
С.К.: Сега вижте какво, анархизма, главната според мене отклика от другите правоверни социалдемократи, които вървят по линията на марксизма и на това голямото революционно течение, така в по-голямата част според мене главната разлика е по отношение на това са всъщност две неща: едното е свободата на човека, а другото е, че анархистите отричаха държавата принципно, това беше принцип в тях, че отричат всяка държава и всяка власт. Това е главната отклика и тя голяма отклика в сравнение с тези социалисти и комунисти, за които е [важна] властта, те винаги са се стремели към нея. Сега у онези е повече теоретично така, теоретично отричане на властта, защото, то когато дойде време да речем да се приложат тия неща. Те като не са прилагани надали ще могат да се приложат, защото няма как тази власт да се приложи, тази власт, без власт. Щото най-малкото фактически проявяване на една личност върху другите, то е власт. Аз си спомням следното – един разказ. Този мой приятел Христо Кузманов от Дебелец, който тъй да са каже пожертвува живота си, за да ме освободи мене от затвора, пожертвувал се в известен смисъл понеже излезе из България и не се върна. Аз се върнах. Този мой приятел като говорехме за тези неща изобщо, даде ми следния пример, докато е бил той в Дебелец. Дебелец беше анархистически център, Келифарево, [Търновско] още повече. В Келифарево не съм ходил, но в Дебелец аз прекарах три месеца, като нелегален, избягал от затвора.
В.К.: Коя година беше това, кога влезе в затвора?
С.К.: Това беше 1919 г.
В.К.: Във връзка с какво?
С.К.: Ех, това постепенно ще дойде. Правих една пряма акция, която другарите ми, особено един голям монархист, уж планираше. Единият беше Христо Кузманов, другият Тинко Симов, който е много известен. Той беше много по-възрастен от нас, интелигентен и оставиха ме така и видях, че не се съгласиха понеже той е така, той е всъщност, който ръководи. И викам, аз ще ви науча, аз ще го направя самичък, едно нападение за вземане на пари.
В.К.: Къде, от банка?
С.К.: Не, от частна къща. И заминаха си те за Дебелец изглежда. И го направих там, като раних двама души, трима ли, с оръжие. Те бяха с конвой. И сутринта ме заловиха. Затуй бях в затвора.
В.К.: А парите?
С.К.: Парите останаха там, те тежки, аз само се допрях до сандъчето, те бяха повече метални пари.
В.К.: А парите за какво ви бяха, за оръжие ли?
С.К.: За революционна дейност, това ни беше идеята. Сега както и да е. Да се върнем пак към, каква беше последната мисъл?
В.К.: Разликата между анархизма и че те са срещу държавата.
С.К.: Да.
В.К.: И вашия приятел, който дошъл да ти каже един разказ от село …
С.К.: А, да. На тази тема. Макар, че в мисълта ми беше, че цялата книга на Бакунин „Церков и государство” беше от първа до последна страница изпълнена само с проклятия против църквата и държавната власт. Туй беше отличителната черта.
Та, сега във връзка с туй относно възможностите за реализиране на този идеал, който може да си бъде идеал много велик, много светъл, възвишен, обаче много далечен и като че ли непостижим за човека. Та във връзка с туй, Келифарево и Дебелец, големи центрове на анархисти, бяха обикаляни често от други анархисти, от други места и специално един, който е много известен в редовете на анархизма, който е един от големите техни хора, който е млад загинал, убиха го през 1925 г. или 1923 г. ли година. Може би след 1924 г., когато дойдоха тези тогаз, след 9 юни 1923 г. Живял е, казваше се Георги Шейтанов от Ямбол. Имаше един необикновен характер, много дързък, много силен, много смел, запознат с много работи. Той имаше някакъв псевдоним, не си го спомнях, но хайде да се спрем на името му – Георги Шейтанов, то е пак турско име /шейтан – дявол/.
В.К.: Шейтан е дявол?
С.К.: Да. Христо ми е говорил много за него, щото той пък беше влюбен в него, той беше за него идеала. И той често е идвал в Дебелец и един от случаите по таз тема ми разправя така: Сега дошъл веднъж Георги Шейтанов в Дебелец и те там групата, които са се събрали всички така нали, понеже голям човек идва. Той млад и той човек, ама за тях той е по-възрастен ще е бил малко и е бил нещо като идеал, който стои високо и те се строили така по военному, другарчетата анархисти-младежи, строили са се по войнишки, застанали и той като ги гледа, разправя после на Христа. Вика, аз като ги гледам, чудя се на акъла им, строили са се, а ние нали сме за свобода, за равенство такова, те заели една такава строева линия така и той като видял, че няма какво да им въздействува, така просто и той е постъпил, пак така и не знам какво им казал: Да се снабдявате с оръжие, че дяволите ще ви вземат. Той самият казал на Христа, на моя приятел, де, казал: Анархисти, анархисти, ама няма туй съзнание така, че да се отхвърлят всички авторитети, да се отхвърлят началства, да се отхвърлят по-големите хора, че да са равни. А те застанали като войници пред офицера си. Туй във връзка с тази работа.
Значи, практически не можем да ги осъществяваме тия неща, после трябва да кажа, че между анархистите имаше идейни хора, но имаше и престъпници. Точно там, в туй село аз се срещнах с двама престъпници, даже в единия ние квартирувахме тия месеци и той не беше толкоз чак, но другия – имаше особено един Тодор -Тумбито, той буквално беше престъпник. Един като го гледаш и чувал съм, че са правили убийства, той така, не за друго, а да се възползват сами, така, и един страшно отрицателен тип, казваше се Тодор Цумбаров. Между анархистите имаше всякакви. А другия се казваше Марко Цеперски. У този Марко Цеперски ние преживяхме три месеца, три ли бяха, два ли бяха, не си спомням, но преди да избягаме в Румъния. В една маза се крихме там през зимата. Ний късно през есента избягахме от затвора, освободи ни Христо с още един там, изживяхме какво нещо е затвора. Та бяхме при този Марко Цеперски.
В.К.: Искам да разкажете последователно този период. Да започнем от нападението.
С.К.: То трябва да се почне отначало.
В.К.: Ще се почне, да.
С.К.: Аз мисля тези работи да ги прескочим.
В.К.: Да ги прескочиме. Не, те са необходими, защото са етапи.
С.К.: Мислех, че ако ги напиша и ги напиша по-приемливо.
В.К.: Сега Вие ги разкажете.
С.К.: Понеже за Цеперски съм го споменал ще кажа туй, което се отнася за него. Този Цеперски, ний отивахме у тях. Аз, Стефан Табаков, другия анархист, който е заедно с мене, бяхме освободени и Христо Кузманов – трима. Кузманов и той е нелегален вече. А го познава един стражар, който остана жив, един стражар беше убит, един ранен при нашето освобождаване.
В.К.: Ама аз искам да почнем отначало.
С.К.: А бе, виж какво, ще почнем, ама да го закръгля само. Христо Кузманов и той беше с нас и той се криеше там в тази къща, щото още първата сутрин ний видяхме като от Севлиево идват полицаи. Ний спяхме горе в една висока стая „дялът” му казват и видяхме по шосето как идват конна полиция от Севлиево, отиват в Дебелец да търсят Христа. Единият стражар, живия, е познавал Христо Кузманов, познавал го е, преди туй го е познал при нападението и затуй те отиват да го търсят при баща му. Та този Цеперски, ние спяхме у тях, храниха ни, това-онова в мазата, но после им е платено така де, но както и да е, той и Тодор Тумбев станаха на полицията хора, полицаи станаха и почнаха да издават. Значи и двамата се продадоха. То от една страна под насилие, заплашване, как е било, що е било, как са ги съблазнили, не знам. Сега за Тумбев хич не ми е, защото той може да се продаде на всекиго. Онзи Цеперски ми се струваше малко по-свестен човек, но и двамата се продадоха. Това го научих аз по-сетне след като се върнах, знам, че това е станало след 1923 г., когато дойдоха тия – Александър Цанков и когато дойде една по-друга система, щото докато беше Стамболийски още не са били тъй натискани, но после станаха много убийства, това-онова и те са ги хванали и са ги заставили, но знам, че предавали са там анархистите, понеже те са имали връзки, станали са агенти на полицията и двамата. Сега виж както казах…
В.К.: Сега твоите подвизи, анархистични подвизи.
С.К.: То сега, ако е въпроса за отначало, трябва да кажа отначало как съм влязъл.
В.К.: Точно това искам.
С.К.: До подвизи не се стига изведнъж така.
В.К.: Искам отначало да започнеш.
С.К.: Ами може това да стане. Сега, виж какво, аз, като всеки един член така, дете на едно тогавашно семейство, в семействата си имаше вяра, религиозност. Де повече, де по-малко. В нашето семейство баща ми никога не е проявил особени симпатии към църквата и той като че ли плащаше вътре в себе си, макар, че външно почти не е изразявал, нали, туй, че като се отнася скептично към църковните работи и ги смяташе само за една външна формалност така. Сто на сто не мога да кажа, но знам, че по отношение на постене и такива работи беше скептичен така, но майка ми беше религиозна и естествено и аз съм бил така. В първите години така като малък съм разлиствал Библията, драскал съм даже като дете по нея, това-онова, но вярвал съм и съм имал така един страх или едно такова особено отношение към туй, което нали понятията и стои зад понятията Бог и духовен свят и т.н. още повече, че тогава доста бяха разпространили разни религиозни книжки. Аз при баба си съм намирал така, нали, едни брошури в смисъл за задгробния свят, за ужаса по отношение на туй грешниците, измъчване и т.н. Туй е всяло в мене някакъв страх. Както и да е, нали то са минали в един период на, ако е въпроса две-три думи да се каже. На млади години човек минава един период на такова, туй което някои пък го минават за цял живот като патриотизъм, нещо като патриотизъм, така си спомням в училище.
(С.К.: Тъй както говоря, хваща ли го това? – В.К.: Да, хваща го.) Искам да кажа, че учителството по мое време, аз бях вече 8-10 годишен, но когато съм бил в отделенията още в първите класове, учителството почти изцяло е било в течението на социализма, но както в цяла България, така и в Севлиево се делили на две – широки социалисти и тесни. У нас, що се отнася до интелигенцията в Севлиево специално, що се отнася до интелигенцията и до голяма част от учителството, особено градското, те са били на страната на широките социалисти, с тях са били. И между другото, може би затуй, защото в тях е имало и големи умове и големи способни, издигнати хора. Например Кръстю Пастухов, той е от Севлиево, който по-късно стана Министър на вътрешните работи, в коалиционния кабинет непосредствено след Първата световна война, когато бяха демократи, широки социалисти и земеделци. То е може би за кратко време, имаше коалиционен кабинет, непосредствено след войната. Земеделците малко, изглежда при следващите избори са получили пълно болшинство и дойде чисто земеделска власт, но преди това имаше коалиционен кабинет и доколкото си спомням така бяха. Широки социалисти, земеделци и демократи, те бяха. Та Кръстю Пастухов беше тогаз министър на вътрешните работи, комунистите постоянно го клепаха така, рисуваха го с калъч и т.н., но той беше издигнат човек много.
Сега пак да се върна към мисълта. Учителите в училищата бяха почти всички или широки социалисти или комунисти. Изключение бяха съвсем безидейни хора и с други някакви убеждения. Та искам да кажа, един от моите учители, то е един спомен, с туй исках да изразя, че сме някакъв патриотизъм и аз в малките години. Имахме един учител, който ме е учил двете втори години в началното училище, както ги казвахме отделения. Първо и второ отделение ни учи една жена учителка, той в трето и четвърто – Захари Златев. Беше един висок, представителен човек така, интелигентен много, но спомням си, то е било в трето или четвърто отделение, отговарящи на днешните трети и четвърти клас. Спомням си този случай, че той така искаше да ни представи на нашето съзнание, на деца още така, да ни даде представа или да ни посочи разликата така и да ни внуши някаква идея за разликата между царство и република. И той ни говореше сега какво е царство какво е република. Трябва да сме били в четвърти клас, до там предаваше, след туй нали отиваме в прогимназия. И нали той ни тълкува в такъв смисъл, иска да ни приобщи към идеята за република, макар, че бяхме тогава царство, Фердинанд беше тогава цар. Но неговото желание е било да ни внуши така идеята за република. И след като той ни говори накрая запитва така: как мислите вий, кое е по-хубаво, република или монархия? Аз не си спомням тогава кой как реагира, но лично за мене си спомням, че ние бяхме свикнали, абе деца още, цар за нас, царството нали история сме учили, там Крум страшни, царство за нас. Та си спомням, че след този негов час, тогаз в момента различно сме реагирали. Спомням си, че сме имали някаква разправия учениците помежду си, разделихме се на две партии: едните за царство, а другите за република. Тъй се разделихме след тия негови тълкувания и аз бях с тези, които са за царство. Бакунин го няма още, аз си зная царство, то от другото нямам понятие, деца бяхме. Случаят беше такъв, че един от тия, които бяха за република между нашия клас да речем или между учениците в междучасие някаква борба стана така на тази тема, че в туй спречкване му раздрали ризата и ние викахме: „Съдрахме ризата на републиката”. Искам да кажа, че съм минал и аз такъв един период на патриотизъм, който се изпари после.
После вече като минах в прогимназията, в по-големи класове си спомням, че една от съседките, аз така съм бил любознателен и кой знае как, може би съм направил впечатление, тя беше доста по-възрастна от мене, учителка беше. То е едно семейство на хора интелигентни, така бащата Стефан Беязов, синът беше мой приятел, архитект, който умря преди две години тук в София. При тази сестра, ние й викахме Тефа, Стефана е била, та Тефа й казваха. Знам си, че аз вече доста четях и размишлявах за това и онова, тя ми даде една книга, малък съм бил, 12-13 години, обаче книгата носеше доколкото си спомням заглавие „Кооператизъм, социализъм, анархизъм”, като че такова беше заглавието, от три думи. И аз я взех и чел, какво не чел, обаче вътрешно се противопоставих, реагирах. А, ще ме правиш ти мене социалист така. Туй беше първото докосване до таз идея, обаче аз я отхвърлих, щото я почувствах като една така намеса на моя вътрешен духовен живот, нали аз тъй реагирах. Туй беше първото съприкосновение с таз идея. От учителя си не съм чувал, защото той за социализъм не ни е говорил. Той съвсем малко, но туй ни беше казал за република или монархия. А от нея, туй ми беше първото съприкосновение с таз идея, когато аз я отхвърлих. Обаче, когато вече отидоха на война моите вуйчовци и този ми вуйчо Христо също и братовчед ми, аз чрез братовчед си Иван Хисапчиев, син на вуйча ми, чрез него, той беше една-две години по-млад от мене, обаче аз чрез него проникнах в тази библиотека, ходех там, вземах книги и почнах да чета. Дали той сам ми предложи, но почнах аз книгите да чета една по една така и там вече нахълтах здравата. Щото тези книги не е някой да ми ги дава така с някаква цел, а аз сам си ги ровех и както ти казах, аз руски научих сам, понеже тогава беше Първата световна война и ний влязохме със [съюз] с германците, аз когато трябваше да уча руски, ние бяхме заангажирани вече с германците и нашето правителство изхвърли руския език от училищата. Та сестрите ми бяха учили, ама аз като дойдох до руски да учим, пети клас ли беше по старому, не учехме руски. Обаче аз учебниците на сестрите си вземах и научих руски от тези учебници. Научих го, как да ти кажа, тъй спонтанно. Помня следното: попадна ми „Евгений Онегин” на руски, по него време, след като съм чел тези христоматии, и докато го прочета от начало до край „Евгений Онегин” казва се, че съм научил напълно руски, в смисъл да чета свободно и да разбирам. И той толкоз много ми хареса, тоз „Евгений Онегин”, на български едва ли ще ми хареса, ама на руски, както го излял Пушкин така, че и сега има откъслеци в паметта ми от „Евгений Онегин”. Значи от тогава има най-малко 65 години.
Туй го казвам, за да обясня, че като съм хванал тия руски книги от тая библиотека, аз съм можел вече макар и много млад към 14-15 години ще е било. Как да ви кажа, войната ний я почнахме 1915 г., аз в 1915 г. съм бил на 14 години. Абе 15 години да съм. Та искам да обясня, че намирайки книгата на Бакунин на руски, чета я свободно. Намирайки сборници други така със стихове на руски, чета ги така свободно и се ползвах още от тогаз. Та значи от тази библиотека попих аз всички тия работи. Щото в нея наистина имаше и по-други и на кооперативни теми и всичко, което е долу-горе, връзката я имаше. А, между другото, там или по-късно са излезли от тези издания анархистически, които излизаха в Разград, може би от тях да е имало нещо, но специално мисля, че от там ми попаднаха също специално антимилитаристични книги, като че ли някаква антимилитаристична библиотечка излизаше в Шумен. И тогаз, независимо от туй, че е провинциален град, то тогаз кой каквото иска таквоз печата бе, може да псуваш царя. А царя му рисуваха карикатури – нашия Фердинанд по вестниците и пишеха против него. Тогава всичко можеше. Нямаше толкоз страшно. Спомням си, че в тези антимилитаристични книги, туй ми направи впечатление, тъй като отделни брошурки така, малки така две-три ли съм взел, в една от тях, виж как е да речем положението е било. След като говориш за общото туй в милитаризма, срещу военщината, наистина те и сега говорят, но поддържат армиите с милиарди, уж пък говорят против военщината. Както и да е, в тия книги изрично, разбираш ли, изрично поименно казват: тоз полковник тъй, тъй направил, тоз майор тъй, тъй, туй се отнасяше май за шуменския гарнизон, изобличаваха ги. Поименно, лично така, то туй е нали сега – изобличение. Но казвам го като факт, че хората си говореха свободно. В туй отношение мога да приведа и друг пример, който сега изпъкна в съзнанието ми. Точно за моя учител, тоз, който искаше да разграничи република от монархия. От 1912 г., когато обявихме заедно със Сърбия, Гърция и Черна гора война на Турция, Балканската война в самото начало, то тогаз беше един особен момент. Тогаз, тъй да се каже целия народ, куцо и сакато тръгна, там у нас не оставиха учител, разбираш ли, всичко взеха. Нали много от нашите хора взеха, на кого кой са – всичко взеха за войната и писатели, и всичко, всичко, никого не са оставили. Нашето училище спря тогаз. Една година не учих. По селата бяха учили и като дойдоха учениците от селата ни застигнаха. Спомням си Колю Нанков ме достигна, щото той е бил на село, там са учили. Но случая е такъв, който заслужава да се отбележи. Тогаз, значи хората и специално тия по-будните, по-интелигентните, по-издигнатите, не е имало страх така в тях.
*Забележка под черта:
Виж статията „Воля за мир” във вестник „Братство” бр. 9 от 5.Х.1929 г., която е поместена в раздел „Повествование от вестник „Братство”, под № 61./
**Бележки на съставителя:
1. За анархизма и новото учение виж „Изгревът”, том I, с. 251-256.
2. „Анархизмът и новото учение”, с. 28-31 – I Младежки събор – 1-5.VII.1923 г.
3. Спомените на Методи Константинов за проникването на анархизма и етапите през които преминава човешкото съзнание, за да стигне до учението на Учителя Дънов – виж „Изгревът”, том IV, с. 263-381.
4. Спомени на Методи Константинов – „Изгревът”, том IV, с. 438-446 за анархизма и новото учение./
Сава Калименов и Вергилий Кръстев в Горна баня пред къщата на Савата – 1982 г
Сава Калименов 1С – Младежките уроци
В.К.: Продължаваме 2 писта.
С.К.: Да.
В.К.: Кое е било характерното?
С.К.: Сега този случай илюстрира тогавашното състояние на хората, че те не са треперели така пред власт, пред тази сила, физическа сила на насилието, не само пред тези цивилните власти, но и пред самите военни. Случаят е такъв. В Севлиево, на площада главния, имаше едно кафене централно. То беше единственото място където, нали имало е по краищата разни кръчми, това-онова, но тука вечер се събираше интелигенцията, елитът на града, там се е събирал. Това е мястото досущ срещу паметника, който сега си стои там. Разбира се, това кафене „Централ” отдавна е съборено и го няма вече. Но тогава в това кафене се събира интелигенцията. В таз интелигенция влизат между другото чиновници, офицери и учители.
И случая е такъв. При обявяване на Балканската война в 1912 г. този мой учител Захари Златев, тогава интелигенцията ходеха с бастунчета. Сега аз не съм видял, но съм слушал тоя случай. Моят учител Захари Златев, който ме е учил в трето и четвърто отделение, бидейки в това кафене „Централ”, то през лятото и вън имаше маси както и вътре, къде точно е било не зная, обаче непосредствено след обявяването на войната, той е влязъл в стълкновение с един от военните там и се обявява против войната. Той протестира и се обявява против войната, това нещо, сега не могат да стават такива работи нали, разбираш ли и става спор и идва работата до бой. И той с бастуня, кого е ударил, не зная, но този случай ми е разказан, че моя учител Захари Златев се е бил там с един от офицерите, един от по-големите чинове, като се е обявил против войната. Това е един характерен случай, защото такива работи…
B.К.: А след като загубват войната, интересно е как са реагирали тогава?
C.К.: Кои?
В.К.: Вашият учител.
С.К.: Моят учител, виж какво, аз след като съм напуснал четвърто отделение, почти не съм го и видял вече, може би е пратен на друго място, не знам. Ами как ще реагира, той си остава със своите социалистически убеждения. Само не зная дали е бил от тесните или от широките социалисти, но това няма значение. Аз не съм го видял повече. Той изглежда някъде е преместен на друго място.
След това влязох в прогимназията вече, там имахме учител по вероучение един възрастен човек, но същевременно в четвърти клас дойде този историка, който бе [атеист]. Онзи ни разправя за вяра, четяхме и молитви, разбира се, в началото, това-онова, а пък другия другояче. Та сега, ако е въпроса да се върви по една линия, аз съм бил увлечен в анархизма чрез книгите, които четях.
Трябва да съм бил в пети клас, да, в пети клас съм бил, защото има нещо характерно, което стана с мене тогава и което определя класа. Ето какво е то. В четвърти клас бях един от първите ученици, значи първи гимназиален клас. Имах повече шесторки и няколко петорки. Аз съм слаб изобщо по математиката, имах по-слаби бележки по геометрията и по алгебрата, иначе другото беше 5 и 6. И изглежда през ваканцията след четвъртия клас, аз съм потънал в тази литература и за мене всичко друго губи значение. Всичко друго си губи значението, каквото и да било. Било на личен живот, било на външност. И за мен наука и учене вече не ме интересува вече. Аз съм се отдал на тази идея – революционна, ученето стана за мен съвсем чуждо нещо, безразлично, неинтересно и веднага, в пети клас бележките ми паднаха главоломно. Аз имах само няколко четворки, другото тройки и две двойки, в пети клас по аритметика и геометрия, и трябваше да се явявам на изпит. Та си спомням, че изгубих всякакъв интерес към всякакво учене и така се случи веднага в петия клас. Аз съм към 15 годишен. Това е, което помня, спомням си също един учител, чичото на тоз мой приятел Васил Беязов и той се казваше Васил Беязов. Значи този мой приятел кръстен на чичо си. Предишната година имах шест по химия, предаваше ни един учител, тъй като през войната прехвърляха учители от дунавския край, имахме един Матеев, беше много добър човек симпатичен, имах шест при него, аз просто го обикнах. А другият ми написа двойка, та накрая я закръгли там да не е двойка. Този ми преподаваше химия, чичото на моя приятел Васил Беязов, възрастния де, обаче той ми я писа не за друго, щото нарочно ме скъса, извади ме, зададе ми един въпрос, не ме остави да му отговоря и веднага, седни си и ми писа двойка. Причината е била тази. Сега набързо ще го разкажа. А той вече е разбрал, че аз съм в туй течение, така де, пък той не беше социалист като другите учители. Така подочул е нещо. Пък случая бил такъв: някои ученици недоволни от него му изсекли градината, а имаше овощна градина вън от града. Изсекли му градината с брадви, а той си съставил мнение, че съм аз. Гледай защо, защото аз като бях още по-малък баща ми имаше кон и през лятото ме пращаше там, той беше наел тая градина да пасе коня там и аз го карах там в градината и нали аз го завеждам, аз го довеждам, обратно, значи позната ми е градината. Значи той, Савата, той знае градината и си съставя мнение, че аз съм му отсякъл дърветата. И затуй ми пише една двойка, обаче той знае, че е несправедливо, но така. Важното беше, че щом аз се хванах в революционното движение, всичко друго загуби за мене значение и важност и почнах да критикувам, особено, защо си блъскаме главите с тая алгебра и т.н., защо ни са. Тогавашния акъл ми беше така, но изобщо така мислех и целия ми успех падна главоломно. И как да ти кажа. През време на самата война, сега още един случай така, пак във връзка с туй, който ми се иска така да бъде отбелязан. Аз отначало съвсем самичък почнах, обаче с богати източници на литература. Литература много, всичко туй го нагълтах, обаче съвсем без лично влияние от самото начало не е имало от никого. Не стана чрез вуйчовците ми, но направо си го поех така.
Обаче един от първите с когото контактувах беше Стефан Табаков, с когото после избягахме от затвора. Той дали подозрял, че с мене има такова нещо или не, но си спомням, че се връщаме от училище с него така по главната улица и той почва така да ме пропагандира, да ми приказва и специално тогава понеже беше войната, Първата световна война, той започна на тази тема, против войната, против войската, против царството. Говори на тази тема и в момента зад гърба ми точно, кой знае как се оказа пастора, протестантския пастор, разбираш ли, точно беше зад гърба ми. Сега туй, което Табаков ми разправя за мен не е ново, щото аз имам книги по анархизъм, имам всичко туй си го имам, той може да си представлява, че ме въвежда нещо, аз го имам вече в себе си. Но така и онзи беше зад гърба ми, пък той беше бурен човек, те протестантските пастори не са прости хора. Между нашите православни попове има такива ограничени, но от тях няма, подбират се хората, но знам, че той чу така разговора ни. И това беше един от първите ми контакти с тоз Табаков, но не съм имал особено големи… Той беше доста интелигентен, но беше голям идеалист, но после, когато Христо Кузманов вече дойде в Севлиево, той, май Табаков, ме събра с този Кузманов, вече той беше, как да ти кажа много идеен, идеален човек би могло да се каже. С него направихме по-близък контакт, щото бяхме по-сродни души. Така с него и той вече много ми говори за всички тия анархистически движения, щото там той ми говори особено за този Петър Мазнев ми говори, той беше най-големия ни вдъхновител там на онзи край на анархистите и доколкото си спомням, мисля като че ли героят на Емилиян Станев – от романа „Иван Кондарев”. Мисля, че този герой Иван Кондарев, той го е написал по образа на Петър Мазнев разбираш ли, оригиналът е бил Петър Мазнев. Христо Кузманов много ми е разправял за Петър Мазнев и мисля, че този образ на П. Мазнев е рисувал Иван Кондарев. Та тогава вече се сдобих някак и с приятели така, нали, Стефан Табаков в гимназията и други, имаше така дошли от троянския край насам-нататък, но в края на краищата аз пак си останах повечето самичък, но най-голямото ми приятелство е било близо с Христо Кузманов. Ех, имаше и други да ги наречем малко странични, един Георги Първанов, един Георги Иванов, но те бяха малко странични и не напълно така и само обикаляха като познати. Но спомням си това, че по него време близо до нас, съвсем близо така през две къщи имаше друга една къща, която аз тогаз не знаех, обаче много години по-късно се разбра, че в тази къща е живял именно този, тъй да се каже душата на анархистите, там е живял Христо Илиев там, разбираш ли. И в момента живееха там ученици от балканските села, трима души. Техните родители са купили тази къща. Дали специално за тази цел или какво, обаче родителите им не живееха там. Те си живееха на село, обаче там живееше една тяхна баба, баба Иванца. Тя ги гледаше тия трима. Единият Иван Иванов, стана голям водач комунистически, втория беше по-неутрален, третия беше комунист, но по-мек. Спомням си, че аз ги запознах, аз ги въвеждах в тези революционни идеи тогаз. Общо, не специално така, защото никой от тях не стана анархист. Но по партийна линия, комунистическа така. Двамата тръгнаха, третия остана неутрален, така. Но в тази къща много късно научих, че там е живял този, когото убиха, мен ми разправя един негов съратник, който е минал през толстоизма, през анархизма, в края на краищата стана партиец, стана и член на партията – комунистическата. Аз го запомних него, даже съжалявам, че не съм го разпитвал така, как се казваше – Иван /Коев/.
В.К.: И какво стана с него?
С.К.: Той ми е разравял, че в тази къща, той ми посочи тая къща, имало е под пода, той дървен пода, някои дъски така са били изваждани и там е имало циклостил, на който се печатали разни позиви, така с анархистично съдържание. И той е бил един от неговите помощници, а същевременно ми разправяше, че туй което мога да кажа за него. Абе виж какво, то има много работи за разказване, щото аз съм чувал и са ми разправяли такива работи, но понеже на тази точка се спряхме, той ми каза следното. Веднъж, каза, Христо Илиев му възложил следната мисия. Да отиде в София и да убие Министъра на народното просвещение Петър Пешев. Всъщност той тогава не е бил на народното просвещение, той си е бил тогава на администрацията, на вътрешните работи, щото под негово ведомство са били тези полиция, затвори и т.н. Той беше Министър на просвещението, когато аз бях вече ученик, в правителството на Радославов. Но тогава е бил Министър на вътрешните работи. Та той го пратил да го убие, разбираш ли? Туй лично ми говори този Иван Иванов, тъй че такава е била задачата. Туй ми говори той, той беше вече възрастен човек, стар човек. Обаче след туй ходил в Америка, върнал се поулегнал вече, но бил е така в туй движение.
В.К.: И накрая убил ли го е?
С.К.: Ще ти кажа. И понеже тогава паралелно с анархистическата литература се е разпространявала и толстоевата литература. Тогава толстоистите са работили доста усилено, издавали са литература, Стефан Андрейчин с други в Бургас и т.н., са издавали книги. Той е бил едновременно запознат се оказва и с тази литература. И като пътува той във влака за София, ще убие Петър Пешев. Петър Пешев е севлиевец. А той е брат на този обесения в Севлиево – Стоян Пешев, революционер, съвсем млад са го обесили турците в 1876 г. и още седем души, има много хубав паметник в Севлиево, на туй място дето са обесените. Пътува във влака, а той е брат на Стефан Пешев, най-младия брат. Та пратили го да го убият, защото той е бил арестувал този Христо Илиев, нали, тормозили са го в полицията, това-онова и той смята, че той е виновен там министъра и праща да го убият, туй по тяхната линия във всеки случай анархистическа. И този Иван Коев се казва. То е от едно семейство, което има сладкарници, това-онова, не е бил сладкар лично той, но с туй семейството ние бяхме малко роднини – наш човек се беше оженил за тях. Но Иван Коев, се казваше, интелигентен, буден човек, умен човек, но всичко прекипяло вече, щото той към 80-те вече отива, но ми разправя тия неща. И казва, аз във влака пътувам така и си мисля, и си разсъждавам така, почнал да съжалява, как така ще убие човека, как ще му забие ножа. А той му дал кама, с която да го убие, за да не се чуе, да не се гърми. ще отиде при него, ще каже, че е от Севлиево, онзи е севлиевец, ще го приеме, а той с камата ще го прободе. Мисля си, как ще направя таз работа и вместо да отиде при Пешев отива при Стефан Андрейчин, водача на толстоистите, разбираш ли. Значи той е имал, тъй да се каже непосредствена връзка, но е чел тяхна литература. Издавал е вече списание „Възраждане” тогаз и много книги са издали.
В.К.: Това „Възраждане“ орган на кого е било?
С.К.: „Възраждане” е било на толстоистите с редактор Андрейчин, този именно. Аз го помня, защото и аз тука бях по едно време при толстоистите в печатница посредник, той беше на ул. „Бачо Киро”. Там му беше жилището, беше много стар вече, но беше 1925-27 г. той беше жив още, ние бяхме в София, той беше като папа на толстоистите. И отиват при Андрейчин разбираш ли, и му изповядват цялата работа и му казват тъй, тъй. И Андрейчин му дал съвет да се откаже да отнема живот и да убива. Туй лично ми го разправя Иван Коев, обаче той е помагал при печатането на циклостил на позиви на анархистите, бил е близък на Христо Илиев. Нали, каза ми как под дъските са криели циклостил и т.н. И той ходел да ги разнася нощем, по дворовете ще ги хвърли, тия позиви, насам-нататък ги разнася. Обаче този случай с убийството на Пешев, казва, приех туй поръчение обаче не можах да го изпълня – да отивам да го убивам. Пък Петър Пешев беше млад човек, аз съм го виждал, не е някой жесток човек да е бил. Баща ми беше много близък с него, защото те бяха от една партия така и почти връстници. Той беше един авторитет за града Петър Пешев, министър, излязъл от Севлиево и аз така по физиономия го познавам. Та туй ми е разправял по този въпрос Иван Коев, който почина след 9 септември 1944 г. Беше влязъл в партията, повече проформа така, щото той все пак така, обаче другарите го зачитаха, като стар революционер и го уважаваха.
И ако караме по хронологичен ред отиваме вече, наближаваме моите прями акции тогаз, както аз вече видях, че туй нещо не може само теорията, но трябва да се прави нещо, трябва да се практикуват нещата така вече, защото се начетох и прочетох аз на революционна литература. Вече до тука ме напълни, че трябва да се изрази вече тази работа.
Особено една книга от тази библиотека имаше на руски език. Тя цялата беше пълна с това, което те наричат „пряма акция”. А пък ние помежду си в нашата група го наричахме експроприация, значи да отидеш да вземеш пари от човека, банка да обереш, това е експроприация, не е кражба. И следователно и така ги обобществяват, най-общо казано това е национализация. Но иначе в „пряма акция”, щото в него влизаха главно атентатори срещу губернатори. Начел съм се значи, аз съм до тука в тази работа. И как да ти кажа, а тази София Перовска, която там се намери, я носехме до сърцето си.
В.К.: Това е книга?
С.К.: Не. Това е една млада жена, която я обесиха, но тя е била дъщеря на петербургския генерал-губернатор от най-висшата аристокрация, от най-близките до царя. Тя влиза в революционното движение и е участвувала при покушението, опит, не знам ли е било или наистина са го убили в Петроград, но там някъде едно покушение.
В.К.: Не е Колонтай.
С.К.: Не е Колонтай. Колонтай е по-късно, онова е по-рано. София Перовска, дъщеря на генерал-губернатора на Петербург, разбираш ли. И имах и портретче, те тогава фотографските портрети бяха на един твърд картон, лепнати на нещо кораво, дебело, не както сега ги правят. Но си я имах така дълги години и си я носех под ризата като медальон. И после, но нали избягах, кой знае къде остана портрета и както и да било, туй е един спомен така. Тя беше за мене нещо като Божество, защото излиза от най-високо. Тя е могла да бъде в най-високите среди, аристократични там на Петроград, между генералитет, даже и между двореца, обаче тя се отдава на революционното движение и е обесена заедно с другарите си. Сега за нея толкоз. Но аз така вече, извътре зареден до крайност с тази революционна идея и литература и пример, защото ти казвам, че тая книга цялата е изпълнена само с такива атентати, експроприация, нападения, не знам какво, затвори. Пък то, башка да ти кажа, тогаз през време на войната до такава степен беше напълнена атмосферата с такива идеи, и не само идеи, но и тяхно материално реализиране. Ходехме по книжарниците, баща ми имаше книжарничка, но тя нямаше такива книги и такива работи. Той само освен ученически, такива формуляри за общините продаваше. Та разпространяваха се картички – първо, руска галерия, от Третяковската и от други такива разни картини много. Отделно чехска галерия, полска галерия и германска, дрезденска галерия. Те бяха цветни – чехски, полски, германски. Руските бяха черни, черно на бяло. И особено в руските, то и в другите, но по-малко. Особено в руските имаше извънредно много сюжети с революционно съдържание, разбираш ли. Тази руска галерия, какво ли не и ние го събирахме всичко и пълнехме албуми с това нещо. Да речем „Перед обискому”, Богдан Белски. Той е един така интелигентен човек, обаче коленичил преди обир на земята. Той е коленичил и пред него има един куфар отворен и той търси книжата. И много още други сюжети, така изобилстваше, такива художествено изразени тези революционни идеи. Хайде да не говорим сега за „Грьотхер“ те бяха от полската галерия, защото тия картини бяха собственост на Франц Йосиф пък. Много дълго ще стане. Да престъпим към туй. Значи аз дойдох до едно положение, когато за мен просто стана страшно, като някакъв страшен воденичен камък на врата ми, положението, че аз само мисля за тия неща и нищо не съм направил. Само мисля, а нищо, туй ми тежи вече. Тия работи аз ще ги опиша някога, ако съм жив, ама гледай сега, един така пример за туй нещо.
Понеже аз постоянно, моето съзнание само с туй е заето, с нищо друго абсолютно, само с туй е заето, никакво училище. Аз даже там направих една кражба, една цигулка откраднах и заради туй напуснах сам училището, защото разбраха, че съм аз. Както и да е. И тъй да се каже бях свободен, де, заразях училището, така, хич не ми пука.
В.К.: Не можа да завършиш гимназия?
С.К.: Не съм завършил. Шести клас напуснах и след туй не съм учил. Макар, че не съм свършил гимназия, аз френския го научих самичък и руския, а по-късно и английския, макар, че не съм свършил гимназия и есперанто пък на шега го научих. Както и да е, туй така ми тежеше, че си спомням една пролет, туй като говоря, дали го хваща?
В.К.: Хваща го, да.
С.К.: Една пролет така излизам вън от града. Зад моста имаше една черничева градина, то е парк там, сега един хубав парк. Там направиха паметник на партизаните. Излизам и като излизам, то снега започнал да се топи и тъй като се подава зелената трева под него, туй като че ми скуби сърцето в такъв смисъл, защото зимата мина пролет дойде, аз нищо не съм направил. Не съм направил нищо, никаква „пряма акция”. А това ми е тяжест, като мъка, това само върти се в главата, това ще направя, туй ще направя. Аз мечтаех тогаз особено през първите години на революцията, когато беше гражданската война в Русия след 1917 г. – Октомврийската революция. Просто там живеех и като че ли повече там отколкото тук, разбираш ли и постоянно си мисля как отивам там зад гърба на белите армии, на контрареволюционерите и правя зад гърба им атентати, вдигам влакове, железници туй-онуй. Туй ми беше мечта да отида там, пък Октомврийската революция я посрещнах, как да ти кажа, специално дните на 1917 г. аз съм бил на 16 години, тогава една година назад. Октомврийската революция я посрещнах специално тези дни, просто като че ли не съм бил тука, като че ли ден и нощ аз съм само там. В съзнанието си зная това, което става там тия дни.
В.К.: Отразяваше ли се в пресата тогава, във вестниците?
С.К.: Отразяваше се разбира се, отразяваше се. Даже мен ми попаднаха вестници, понеже някои българи, които са били градинари си дойдоха в първите дни на революцията, са счели за благоразумно да си дойдат насам. Те са били може би от Украйна и не знам какви, обаче си дойдоха и донесоха вестници, които бяха още от времето на Керенски, времето от март 1917 г. до октомври 1917 г. Той беше начело и в този период, през лятото още, когато болшевиките бяха направили един опит за революция през юли. През юли бяха направили някакъв опит и Ленин го смятаха за един от водачите и той избяга във Финландия. До тогаз не са го преследвали, защото и той революционер и те революционери. Но Ленин именно през юли тогаз се скри и избяга във Финландия, защото в тоз опит и той е взел участие, като вдъхновител нали, та тия вестници, които ми попаднаха, тия градинари наши донесоха вестници от този период на Керенски, властта на Керенски преди октомври, но след юли, защото във вестниците пишеше и осъждаха тоз опит на болшевиките да вземат властта през юли. Но всеки случай искам да кажа, че и нашата преса ги отразяваше тия работи. Тя пресата тогава не беше държавна, тя, кой както разбира тъй. Нашите комунисти, но чакай, то беше война, още не бяха се завърнали от фронта. Значи те дейност не са имали официално. Те като се завърнаха от фронта тогава започна работничеството, като партия. Бяха на фронта, каквото са правили, агитирали са се помежду си. Но вестниците пак отразяваха информативно. Та специално през тези дни аз не бях на себе си просто. Там беше съзнанието ми. Абе, виж какво, то тоз, който е тръгнал по тоз път, ако е човек да речем, така от тези интересчиите, то няма много възможност. Сега, аз съм на този път, влезнал много отдавна и то изцяло. Имаше идейни хора тогава. Революционни деятели има много, голяма част са дали цялата си душа, целия си живот, всичко и пред нищо не се спирали и смърт не ги плаши, и бомби не ги плашат. Между нашите хора наистина много има такива идеалисти. Така беше. Така са се проявявали изобщо, те са се борили за идея, не са се борили за пари. Някои от тях после тъй да се каже по тая линия, особено от нашите така имаше след победата на 9.ƖХ.1944 г. поизпортиха, заловиха се да забогатяват. Има някои така. Обаче поне до тогаз те са били така идейни. Та почнах и аз на „пряма акция”. Стефан Табаков веднъж, кой знае как, ученици бяхме още, защо беше, отидохме в Габрово не си спомням, ама така, аз, той, други и Георги Иванов, не знам колко души сме били, обаче той тогаз ни предаде урок за кражбата. И трябва да кажа, че ние вече туй нещо като идея го имахме и преди още да почнем да го практикуваме, но той нагледно, щото то чрез пример се предава, не чрез думи, а чрез пример.
Но принципа беше такъв, аз мисля, че от него именно, от Стефан Табаков, защото не съм имал книги на Марк Щирнер, много теоретична литература, това е сентенцията от Марк Щирнер, един от идеолозите на анархизма: „Частната собственост е кражба”, разбираш ли. И точно туй ни трябва на нас и туй ни беше и мото, и идея, и така разбирахме кражбата.
В.К.: Значи „частната собственост е кражба“?
С.К.: Да. Такава мисъл изнесъл Марк Щирнер, един от идеолозите, не е един от най-правоверните, щото него го считат за индивидуалист. От него има една книга „Ела и виж”. Обаче правоверните анархисти го считат, че макар да е против власт, обаче малко настрана, не е правоверен. Сега най-голям авторитет е Кропоткин, Бакунин. Те останаха сега. А сега се проявяват в тия терористически там, разни червени бригади и т.н. И в Германия и къде не извратени форми на насилието. Обаче Кропоткин е по-мек. Та като ни заведе и като отидохме тази група в Габрово, той не ни е говорил никога да крадем, но аз забелязах първо, че в едно семейство, в което ни заведе той, негови познати, той защо ни води там, защото изглежда като е бил изключен, като е бил ученик в Габрово и имал връзки там, и забелязах, че в туй семейство взеха мерки, като отидохме вътре. Ние сме непознати, само той е познат и специално се вижда, после аз разбрах, така схванах, че страх ги е да не откраднем нещо, значи той се е проявявал така. И си спомням, че после той ни заведе в най-голямата книжарница „Наука” в Габрово, която просъществува дълго е доста пълна и следващите години, гдето и аз после съм отивал да купувам книги, заведе ни там и просто така без да ни говори, манифестира пред нас краденето на книги. И ние видяхме как става това, и то главно книги, с книги се започна. От Габрово примера отнесохме в Севлиево. И тъй почна тя по тази линия, частната собственост е кражба, това е един върховен лозунг, аксиома, макар, че, ако вземе човек да мисли ще излезе, че човек с пот на челото си изкарал нещо, да идеш да го вземеш, но тази мисъл, която е дошла 50 години по-рано. Но тия работи, как да ти кажа, те големи прояви имат, но те не са съществени, не са важни, а най-важното беше туй, че нали лично за мене и за Христо Кузманов, който беше също 100% принципен и идеен човек така, разбираш ли, видяхме, че личното в този Табаков имаше голямо надмощие, личното, той беше индивидуалист, обаче той и в морално отношение куцаше.
Фактически, важната цел беше да се снабдяваме с оръжие, да правим нещо, пари да намерим за тази цел. И ако е въпроса тези работи да се опишат, ще кажа случая, когато мене ме заведоха вече в една къща, където се събираха анархистите, аз не бях влязъл още в контакт. Там беше и Табаков, там беше и Кузманов, там беше и друг един, който после в Русе, като студент, спахме в неговата квартира, щото избягахме от затвора. Казваше се Симеон Стойнов, обаче там беше и главното лице Тинко Симов, който влияеше на всички и по интелект, и по възраст така, който за мен тогава беше с име „Борис”. А бе нелегален. Кузман се обръща към него с думите „Борисе”, аз не знаех, че този човек се казва Тинко Симов. Той беше тогаз, какво да ти кажа, ако го разкажа, то ще стане много дълго, много широко. Но си спомням, че когато отидохме Кузманов го нямаше още, той е бил на лозето на тази жена, която му е хазайка. Той е квартирувал там. А пък беше здрав и млад, така селски човек, макар че е идеен и интелигентен, и не знам какво голямо количество разтвор, две качета бордолезов разтвор беше изпръскал на лозите и въпреки това пак идва при нас жизнен, бодър така. И между другото този Табаков почна да настоява, понеже Христо други път им е играел там, то от село си носи там такива народни хора и играе, танцува сам. Табаков настоява, настоява и Христо най-подир се съгласи. Значи можеш да си представиш, макар, че такава тежка работа беше работил, две качета беше изпръскал и той почна. Туй ми беше първото виждане на този, тогаз се запознах с Кузманов. До тогаз не го познавах, там се запознах. И той прие най-подир, нали сега, туй за мен е характерно нещо, човек след като така реши да играе и той се отпусна в един танц така, ръченица, ръченица.
В.К.: Кой свиреше?
С.К.: А, нямаше.
В.К.: Той свири с устата си.
С.К.: Нямаше нещо инструмент, така. Той си игра така. Туй сега като спомен така и от тогаз ми е контакта с Христо Кузманов и с този Тинко Симов, наречен „Борис”, на мен не беше известно името му. Сега по-късно с този Тинко Симов и Христо Кузманов имахме няколко срещи така тримата и ръководната идея беше туй, да се намерят пари. Щото виж какво, да се върна малко назад. Към края на войната, не, тя беше вече свършила, още беше туй коалиционния кабинет, демократите и те участвуваха, ний всички в Севлиево, които бяхме там в тази група, пък може би и някои и странични на близките, на нас, които не са били, бяхме арестувани. Преди да дойде на власт Стамболийски имаше коалиционно правителство, околийския началник беше демократ тогаз. Нали бяха коалиция, те земеделци, комунисти, широки социалисти и демократи. Пастухов е вземал министерски пост.
В.К.: Сакъзов?
С.К.: Не, не, Пастухов. Сакъзов не е вземал министерски пост. Да, да, той Пастухов е бил, обаче в случая в Севлиево беше назначен демократ, тъй ми казваше мен, Табаков ми е казвал, че е бил от демократическата партия, но ми е казвал, че той бил някога също анархист, непосредствено след края на войната. Щото наистина той беше интелигентен човек, аз веднъж го видях само, когато той дойде тъй да се каже да ни види кои сме, що сме. Табаков ми каза, че той на млади години е минал през тази боя – анархистическата идея. Бил е околийски началник, а беше умен човек, интелигентен човек, сериозен. Може би малко време е бил началник, той ще е бил началник докато земеделците вземат властта, до тогаз ще бъде. После други бяха, после като ни арестуваха, ний стояхме там близо седмица в участъка. Изпитваха ни един по един, обаче мен кой знае как не ме изпитваха специално, така да ме разпитват. Може би са нямали никакво указание за някаква проявена нелегална дейност и мен лично не са ме разпитвали. И цяла седмица ни държаха, пуснаха ни едновременно. Бяха арестували и на Табаков брат му, възрастен брат Иван Табаков, който после стана, направи една голяма фабрика за алуминиеви изделия. Сега, виж какво, защо се връщам аз към туй арестуване. Аз тогаз имах някакви провинения, обаче те не са ме видяли, не са ме и питали, нито да са ме били така, всичко е било така по-меката. Какво са ги разпитвали другите не зная, даже не сме общували много, но една от непосредствените причини е била тази, че позиви някакви са били разпространени, които до мен не са дошли, не са ми казали. И после имаше други някакви работи извършени, на една вършачка беше взет каиша, която беше отвън на мелницата и кой знае какви още работи, защото някои от нашата група са вършили отделно, независими работи и всичко не се знае, специално аз (много работи), та затуй мене не ме разпитваха.
Но аз защо се връщам към туй, защото и Кузманов беше с нас, и Табаков, и някои други там. Връщам се затуй, защото аз на излизане от участъка Христо Кузманов лансира в мен тази идея, че ний трябва да си направим революция най-напред за нас, в смисъл, че тази голяма, обща революция, тя е въпрос на време, на възможности. Но за нас да си направим, в тоя смисъл, че трябва да намерим средства, финансови средства, за да си направим революцията по места. Да започнем с най-малкото в туй направление. Тази идея се лансира и тогаз аз им представих този случай на тия хора, защото един техен работник беше видял, и ми казваше, че има така много пари под леглото [на стопанина му]. Значи от там ние можехме да вземем пари чрез „пряма акция”. Елементарно обяснение, както и да е, но го представих на Христо Кузманов и Тинко Симов. Тинко Симов възрастен, не е на нашата възраст, той пак е бил млад, но ние сме били на 17 години, а той е бил на 25 или към 30 може би. И разправяше той, че е бил в Централния затвор, че е бил измъчван, че цимента го изсмукал, незнам какво, дали е избягал, дали е освободен, но е бил в Централния затвор. Той беше за нас авторитет, защото по-възрастен така. Ще се върна малко напред да ти кажа, ти понеже си млад, не знаеш тоз случай. Туй беше към 1930 г., малко по-късно ли? Между Севлиево и Ловеч бяха убити трима съдии. От Севлиево отива един съдебен състав да гледа делото в Ловеч. Спират ги насред пътя групата на анархистите, как се казваха не знам, но е имало анархистичен съд, а Тинко Симов е бил духовния, тъй да се каже водач, а онзи другия непосредствено, който е бил изпълнителя на съда, на анархистите Дочо Узунов се казваше. Ти не си чувал, може да не си бил роден тогаз. Та спира ги, задържа ги, произвежда за 15-20 минути съд така, революционен съд, като кара този, нали с тях има и някакъв служител, разсилен, който по време на съд ги извиква: еди-кой си и той ги извиква. Този разсилен сега ги извиква, но един пред революционния съд. Осъждат ги. Но ги убиха тримата, а те бяха четирима всъщност, но четвъртия го оставиха жив. А туй е много важно. Единият беше председател на съда Гунчев, вторият бе прокурора, беше Манчев, третият член-съдия, забравих му името, той сравнително млад човек, тези тримата ги убиха. А другия един член-съдия, който е от Ловеч него го оставиха жив. Кармата му не го засегна него. Оставиха го жив, защото той е съдил някога Дочо Узунов. Някога Дочо Узунов е бил при него на съд. Докато е бил в Ловеч още. Изглежда, че той е проявил някаква снизходителност, някаква човещина така, аз му забравих името, той е съдия в Ловеч и Дочо Узунов не прочете смъртна присъда за него, оставиха го него, а другите ги убиха там. Та тази разправа със севлиевски съдии, която по целия свят вестниците я разгласи, че чак и до Япония бе отишла. А този Манчев четеше тогава окултна литература. А той има провинение, и кармата му бе [назряла]. А брат Тошев, който беше тогава и следовател пък ми каза, че когато Манчев му казал, т.е. прокурора на следователя – „Аз, каквото искат, давам”. Става въпрос, че се съгласява с нарежданията на властта, когато след 1923 г. убиваше, разбираш ли, някои убийства ставаха без съд и Манчев му казва на Тошев, че се подчинява на властта. А той е прокурор, по закон стои над всякаква власт, обаче се съгласява с властта. А Тошев му казва: „От кое даваш, от твоето си ли даваш?“ Туй Тошев ми го казва. „От кое даваш ти?” Значи нямаш право да даваш, не е твое. Даваш, значи има нарушение на закона, защото те убиха на излизане от съда двама души. Убиха ги, а бяха земеделци, пред всички. Убиха ги, уж ги карат и уж че почнали да бягат и ги застреляли. Друг един земеделец убиха, туй след 1923 г., след преврата на 9 юни 1923 г. Убиха водача на земеделците, в този край, в околията. Убиха го както вършеят, на гумното, където се вършееха снопите от житото. Нямаше вършачка тогаз още, а на гумно се вършееше с коне и волове. Та Манчев, тъй да се каже, си е платил с туй. Аз се отвличам затуй, защото един от членовете на таз банда е бил точно този Тинко Симов, с когото така и аз, той и Христо Кузманов уговаряхме, търсехме начин как да снабдим със средства. И аз им предложих тоя случай да оберем богаташа. Обаче след като говорихме, говорихме, видяхме, аз така резервите от тях и си заминаха. Не взехме решение. Това беше най-голямото мое изхвърляне в тази работа. Но трябва да се каже, за да се разбере. Трябва да се каже за анархистите. И след като те си отидоха аз видях така, че може би този случай, който им предлагах, не беше сигурен, не им вдъхна доверие. И те без да ме разкритикуват си заминаха така като, разбира се, в случая Тинко Симов е бил така решаващ, щото той беше за нас авторитета. И след като си отидоха и аз викам така: „Аз сам ще го направя”. Да видят, че и аз мога да направя нещо без тях. Той е дълъг психически процес, така подготовка за туй нещо, не ми се с подробности разправя, как съм ги посрещнал, как съм се решил, как съм се приготвил. Подробности, но само туй, че наистина го направих точно тъй, както беше описал този техен слуга за парите на господаря му. То беше през лятото, прескочих така през един дувар, понеже е лятно време. Всъщност стаята беше затворена гдето спяха те двамата: възрастни, бащата и майката, защото те имаха синове, но не бяха при тях. А бяха тогава сами. Точно тъй, както ми разправя той, точно така излязоха нещата. Аз се бях въоръжил така и с кама, и с револвер и брадвичка. Брадвичката бях взел, защото той ми каза, че е сандък дървен и бях взел брадвичка от едни съседи като си казах, че аз като взема сандъка, той с ръце не може да се счупи, да го счупя с брадвата. И действително нещата излязоха така. Аз отворих съвсем тихичко вратата, а тя бе стара къща на един етаж и влязох. При влизането не ме чуха толкоз. Бях като Разколников.
Един от следователите, след като ме хванаха ме питаха чел ли съм „Престъпление и наказание” от Достоевски. Тогава го бях чел. Той не ми беше оказал влияние, а то бе от книгите на анархистите, трябваше да върша акции. Чел ли си „Престъпление и наказание”?
В.К.: Не.
С.К.: Не, не си чел. Достоевски там нещо има подобно. Значи при влизането аз се ослушвам, те продължават да си дишат равномерно в една малка стаичка. Обаче при самото влизане, лекичко отворих вратата, оставих отворена вратата внимателно, но не ме чуха. Обаче, когато се наведох под леглото им и намерих въпросното сандъче с пари под тяхното легло, късно през нощта.
В.К.: А ти под това легло, където те двамата спят?
С.К.: Под самото легло им е сандъчето. Той слугата им ми каза, всичко ми е очертал предварително, на хартия. Кой знае защо аз не съм се интересувал да го питам, ама тъй става, че той ми го каза туй нещо. Той пак искаше да ме подтикне към туй, така изглежда, затуй ми го е разправял. Той не е бил в нашата група, а дружеше с един от нашите приятели, верно че бил решен, но не тъй по идея. И аз вече виждам сандъка и виждам, че е доста тежък, тежичък така, размърдвам го така, а той като старо дърво изпръщя, скърца. В момента, когато аз вече решавам да го взема и да изляза с него, в тоя момент той изскърца и те се събуждат, сега дали двамата или единия и какво да ти кажа сега. Аз в тоз момент, разбира се, ако можех да разсъждавам така, да има някаква логика в мене, да имам логични разсъждения би трябвало направо да избягам. Нали така, щом те се събудят не може, е тежичко е така сандъчето и те извикаха така. Търсеха помощ от сина си или от някого другиго. Обаче изведнъж се промених. Обаче нещо стана, като че ли, виж какво, това е чисто обсебване от нечисти сили и лукави духове. Сега не искам да се оправдавам, но казвам какво се случи тогава. А те бяха двамата, без да мисля вдигам брадвичката и нанасям два удара. Мъж и жена, възрастни хора. То е тъмно, напълно тъмно, не се вижда къде е било обаче нанасям два удара там и то добре, че Провидението ме е запазило тъй да се каже, в смисъл да не нанеса тежки рани. Сега мисля, че и двамата са били ранени. Обаче леко ще е. Спомням си само туй, че по-късно, след като ме хванаха и ме изправиха на съд, то вероятно под молбите на майка ми и на баща ми, но те са заявили, че ми прощават. Нямах 17 пълни години още.
Та бяха казали на съда, че ми прощават за деянието ми. Това се дължи на това, че аз първо по характер не съм бил някой тип така пропаднал, туй едно и главно, че моите родители са били уважавани от всички и в дадения случай са ги съжалявали всички. Аз си спомням даже старши сержант, един от стражарите, когато ни разследваха и ни разпитваха за случая, ме оглеждаше внимателно. С какво съчувствие ме гледаше, с каква мъка ме гледаше така, като съм в туй положение. А той беше близък на баща ми. Пък друг един стражар беше един звяр, той имаше съвсем друго отношение. Зависи от човека. Та те така са дали изявление пред съда, настоявали са и казали, че ний му прощаваме. Това се разбра. То туй после, като се върнаха.
В.К.: И как те хванаха, и как ти избяга?
С.К.: Виж какво, аз нанесох тогаз удара и съм изтървал и оставил брадвичката. И излизам навън, обаче нали по същия път излизам навън, щото пътя ми беше отворен, аз бях минал по него. И както излизам така от виковете се събужда техния син, големия син, който е здрав така, да ме пипне, ще ме изхвърли във въздуха. Той ходеше да коси, да работи, занимаваше се със стопанството, с овцете, овчарлък. Беше много здрав. Обаче иначе той беше завършил гимназия и не беше прост човек, но беше много здрав, израсъл навън, на въздух. И ме застига на едно място, подире ми като тръгна. Тия са страшни работи, братче, ама какво да правим, да ги кажем щото да се знаят. Те са страшни работи, на никого не съм ги разказвал. А туй дето са ме изследвали, аз нищо не съм казал, щото туй дето ме изследваха във Варна, те нищо не знаеха. Пък в Севлиево като дойдох отгоре, там с простреляна ръка, запазиха ме. А тази закрила беше от Небето да ме запази, защото имаше цяло стечение на обстоятелствата. Секретарят на Околийския началник живее в нашата къща, като наемател. Баща ми беше напуснал тази къща, и взел бе бащината си къща. Околийският началник беше земеделец, един много добродушен човек така, много добродушен и разположен. В него няма нещо така лошо и пък самия секретар на Околийския, той беше всъщност душата на цялата околия, той Околийския беше само фигура. Другият секретар беше, той живееше в нашата къща в близост с нашите така. Цялата ни къща е дадена на него и т.н. И когато ме заловиха мене, като се върнах.
В.К.: Кой те хвана? Сина ли те хвана?
С.К.: Чакай, хайде да се върна пак на точката, защото това е много по-късно. Синът ме застига, застига ме на улицата както аз бях и се нахвърля върху мене, обаче аз извадих веднага камата и му нанесох няколко рани с камата. Тя добре, че е била малка и добре, че той имаше дреха и го запази и той бърже се оправил. И като че ли „отгоре” се ръководи да не направя голяма работа аз. А той веднага се отдръпна, като видя, че имам хладно оръжие и почна да търси нещо.
В.К.: А позна ли те в тъмното?
С.К.: А, виж какво, той не ме е познал, не ме е познал, защото беше тъмна нощ около 2 часа посред нощ, не мога да си спомня. Той не ме е познал. Как ще ме познае, то беше тъмна нощ. Те са търсили най-напред техния слуга, който ми разказа за сандъчето с парите. Него са го задържали, веднага са го задържали още през нощта, като са смятали, че той знае всичко. Той не е можал да посочи мене сигурно, защото той не е знаел. Но по друга една работа се ориентираха към мене. То като Разколников. Разколников, това е героят там на Достоевски в „Престъпление и наказание“.
И като видя той, че имам оръжие, отдръпна се и потърси камък да ме удари, навел се, търси камък да ме удари. И той като се отдалечи, аз вадя револвера. Баща ми имаше едно малко револверче, аз го бях обсебил, имаше и куршуми и гръмнах така във въздуха, един изстрел, колкото да знае, че имам и такова оръжие. Гръмнах и почнах да бягам. И той като чу изстрела и след като бе наръган от мен, спря да ме гони. Обаче, сутринта още много рано, още в леглото, дойде полицая да ме хване, защото тази брадвичка аз я бях взел преди няколко дни от едни съседи и те са тръгнали из махалата да питат, чия е тази брадвичка. Казали са: „Ние я дадохме на Савата”. Аз отначало отказвах, след туй като се разбра, признах си. Това е.
В.К.: И после отиде на съд?
С.К.: А, виж какво сега, съдът, така докараха отгоре, че когато ме съдиха, аз бях се върнал вече от избягването.
В.К.: Ама ти къде избяга?
С.К.: От затвора бе. Христо Кузманов ме освободи.
В.К.: Хванаха те и после къде те закараха?
С.К.: Участъка му викаме ний, полицейския участък, там ме закараха. Аз за два дена ли, за един ден, два пъти бягах от там, разбираш ли. Той беше същия участък дето бяхме арестувани по-рано група анархисти, когато ни бяха хванали с позиви. Бях в същия стар участък така. Има пеши и конна полиция. Конната е за селата да ходят, а пешите за града. Значи там има и конюшни и това-онова. Там обаче бягам на два пъти.
Първият път, както те ме водят към ареста, в канцеларията дето разпитват, защото тя е на 30 метра през двора и аз, както ме карат, като наближим канцеларията, пък близо е една голяма, широка врата, пущам се да бягам, може да е бил само един човек. Един ще е бил.
В.К.: Не са ли стреляли по тебе?
С.К.: Ще ти кажа. Пущам се да бягам и тази улица и махала не я познавах. Та по нея побягнах. Бягам, бягам и чувам така, че Стоянчо [полицаят] ме застига да ме хване. А отсреща, като че ли има някакъв друг стражар срещу мене, който сигурно си е отивал към участъка, пресрещна ме, значи ме хванаха. И май, че на другия ден, пак по подобен начин пак бягам. Щото виж какво, аз туй нещо бях живял, тия стихове затворнически, тия картички затворнически, туй нещо беше в мене, сега трябва с часове да го разправям как се е напластило в мене. Няма да се отклонявам, защото няма време, обаче за мене лишаването от свобода беше страшно нещо.
Как го бях преживял при първото арестуване, когато дете бях се случи, че бяхме точно срещу Великден, когато камбаните бият тържествено, целият град така кънти от туй, щото то лятно време се чува. Но хайде да се не връщаме. Така свободата за мене беше равна на смърт, мен ми беше все едно да ме убият. Вторият път пак бягам от ръцете им, както ме извеждат пак там да ме водят да ме разпитват, а аз пак бягам, обаче не бягам през таз порта, официалната, ами бягам тъй през едни тръни, щото то беше как да ти кажа дворът голям, един дувар имаше, виждам го, че е нисък, пропаднал, и през трънете, че през дувара прескачам в друга посока и съм взел посока точно срещу затвора. През две-три къщи пък е затвора и като бягам отзовавам се точно до стената на затвора. Затворът граничи с частни жилища. От едната страна Околийското управление, те са турски постройки. Околийското управление бе турски конак, до него затвора и тук частни жилища. И аз като бягам от къща на къща и идвам до затвора. Преследват ме, а те отсам и оттатък има полиция и ме хващат там, щото аз нямаше къде да ходя. А да тръгна надолу, изглежда към реката. Обаче и там полиция, и тук полиция, и ме загащят. Хващат ме. После ме разпитват учудено. „А, бе какво правиш ти? Как смяташ тъй, нали знаеш, че ще те застрелям?” Викам: „Застреляйте ме, бе!”
Та тъй беше работата и тогаз ме прибраха на сигурно място. Не искам да пропусна и тоз случай, защото и той е характерен. Тогавашният прокурор, който е бил точно по това време нали, сега за лицето, което непосредствено така на него се докладва, казват му така, че бягам от ръцете им и т.н. А той нарежда да ми сложат една много тежка верига. Те веднага ме прехвърлиха в затвора, понеже участъка по-има възможност да се избяга. Там почти няма огради никакви. Аз прескочих оградата им, вратата им широка и бягам. Там няма препятствия за мене и за по-голяма сигурност ме пращат веднага след второто залавяне в затвора. И прокурора нарежда да ми сложат една много тежка верига. Прокурорът беше някакъв чужденец, аз нямах понятие, не го знаех, не знам, че има такъв човек, кой е, обаче няколко дена, след туй той дойде в затвора. Той дойде уж така, но между другото запита кой е тоз, който избяга така от ръцете им, въоръжени с пушки и ножове и нали той мина покрай стаите така, но се спря така, погледна ме само да ме види. Аз бях с тежка верига така. Те стаите, ние лежахме, нямаше креват, но на земята така. На земята постелки, тюфлеци имаше за всеки един и не са ме извикали, нито ме разпитват, обаче дошъл да се разхожда само така. Гледай да ти кажа, много интересно следното.
Сега нали у мене имаше една много страшна омраза против военен, против прокурор, против съдия, против полицай, всичко туй за мене абсолютно не го признавам, че е човек. Един прокурор, един полицай, един военен, това не са хора, туй беше напластено в моето съзнание. По-късно разбрах, че този човек, как да ти кажа, той е един млад човек, ама толкоз симпатичен, разбираш ли, то едно бяло лице, умно лице, тъй симпатичен, нали само един поглед съм хвърлил аз на него и то после, аз не съм го видял. Но и да днес ми остана тъй, едно благородно лице, една човечна физиономия, една интелигентна физиономия, никакви следи да речем от някаква такава злоба, така жестокост, изостаналост, млад човек свършил правото, това е то. И с един поглед, това ми е впечатлението. Макар, че представите ми за такива още до късно така, пък и сега мразя полицаите, даже и сега. А и такова впечатление ми направи.
По-късно Табаков ми каза. А неговата квартира пък била непосредствено до затвора, от другата, тези, дето съм ги преминал дворовете е била негова квартира там. Табаков ми каза, че той имал пиано в квартирата си, свирел на пиано и изобщо бил интелигентен човек, понеже Табаков беше и той горе-долу от тази махала, той го и познаваше. Ама прави ми впечатление, защото това е един вид, един вид противопоставяне на моите схващания, както са в мене така напластени. И да ти кажа, не мина и седмица, свалиха ми тежката верига и ми сложиха една лекичка така, защото тая ми беше много тежка. Нали те заковават я, разковават я, доста така, нали това става чрез върховния началник Стефанов, с негово нареждане. Да може да ме облекчат, както и да е. Малко по-късно, като че ли, да съвсем я махнаха много скоро и тогаз мисля след няколко месеца избягахме вече.
В.К.: Е, как избягахте?
С.К.: Сега виж какво, клозетите на затвора бяха на едно място с клозетите на Околийското управление. Понеже тях ги делеше една тараба, тъй да се каже, дъсчена ограда. Те турците са строили едното и другото, конакът, стария конак и затвора, и той бил турски, и ги делеше само тази дървена ограда, висока наистина, имали са предвид, че тук ще има затворници така, обаче когато ни караха на клозет, изкарват ни така един ред полицаи до клозета, който е в двора на Околийското, да речем някакви 30-40 метра. И сега ний там чрез този клозет направихме връзката с нашите другари, разбираш ли, връзка направихме, кореспонденция тайна. Той я водеше Табаков. И той пишеше. И даже не с обикновени букви, а с тайна азбука. Значи всяка буква отговаряше на един знак, тъй че дори и да го заловят туй писмо, не могат да го прочетат, трябва шифъра да имаш и кореспонденцията между нас в затвора и тия другарите ни навън, и специално Христо Кузманов беше душата на всичко, но се замеси и друг един човек и все така доста време продължава. Той я водеше. Аз де чел, де не чел, той ми разказва, защото аз не владеех този шифър. Както и да е, обаче дойде време да ни пращат двама ни в Русе на апелативен съд.
В.К.: А него защо го държаха?
С.К.: И аз да ти кажа не зная точно. Бяха ходили там в едно богато семейство, които не живееха там и разбили външната врата и са вземали дрехи, книги и веднъж дори и мен заведоха. Аз и не знаех къде отиваме, но и аз оттам, понеже тия, той, неговите синове, той беше най-богатия човек в Севлиево. Той е обиколил цяла Европа. В Цариград, като че е бил така. Имаше много литература на френски, на английски, на български всичко и аз се снабдих там с някои. Английски не бях учил, но френски, него заради туй, а и мен за участие в него. Аз, защото и мен ме считали така за участник макар и заведен, аз не знаех, че те преди туй ходили много пъти. И водейки кореспонденцията, те другите и чрез нашите познати и чрез сестра ми, сестра ми и тя е била в тази работа, тя знае кога ще ни пращат в Русе, пък и Табаков и той е знаел, че еди-кога си ще заминаваме за Русе. Тогава разбираш ли, всичко ставаше пеш. И нас ни отправиха до Габрово пеш и оттам с влака ще ни пратят и бяха уговорили значи кога да дойдем, аз точно не знаех какво ще стане, щото нали, обаче Христо Кузманов в случая постъпи другарски, как да ти кажа. Понеже кражбата на сандъчето той знаеше, че туй нещо го гласяхме общо да го правим. Знаеше, че не го правя за себе си, а по идейни съображения. Той беше ми казал, аз да се върна преди туй, че трябва да направим революцията за себе си, че в смисъл, че да се сдобием със средства така, за да можем да финансираме акциите си. И Христо го е почувствал, тъй да се изразя като свещен дълг да ме освободи от затвора, защото не съм го сторил само зарад мене. Сега ние общо сме решавали какво ще направим. Изглежда, че той е поканил и Тинко Симов да вземе участие в Русе, обаче той е отказал и затуй после, когато ни освободи, така, че той се отнасял с голямо презрение към този Тинко Симов и го нарича така с неморални имена, обидни към него. Но по-късно се разбра, че е затуй, че той не се съгласил, отказал е и Христо намерил друг един човек от нашите, от анархистическата група от Дебелец и е взел него, той е дошъл. А по-възрастен от нас беше тоз човек. Той си пострада заради нас в какъв смисъл, в туй, че той после се страхува, че ще дойде работата до него, напусна тогава селото си и изчезна някъде и не зная после какво стана, дали се е върнал. Но изобщо тогава той не се е върнал в дома си, може би се е обадил само. Не зная, ние нали избягахме тогава в Румъния. Та заедно с друг те са ни чакали на седмия километър, там в Севлиево – Габрово, на една височинка там са били, ох, трудно е, мъчно е да се говорят тези работи.
В.К.: Това са етапи, през които си минал. Трябва да се знаят.
С.К.: Станали са тия работи, те са отбелязани, отпечатани в дознанието на полицията, имало ги е. В дознанията там ги има и гражданите ги знаят, които са били. Както и да е, на една височинка така срещу там, където пък шосето по-долу върви, щото там е по-гористо, дървета, това-онова, дето е по-открито, те са чакали там и щом са ни видели, че идваме веднага се слезли от там на шосето и към седмия километър, както ние се движим двама с Табаков, с белезници, една белезница за мене и за него. Моята ръка и неговата ръка в една белезница са. Значи, ако аз отида, той трябва да върви с мен. Не можем да вървим на различни места. Една белезница, моята дясна, неговата лява ръка, така беше горе-долу. Така бяхме и стигаме до една чупка така на седмия километър.
Изведнъж изпъкват пред нас двама души, аз първия момент не мога да ги различа, но на 5-6 метра пред нас ги виждаме, те приближават към нас и като се изравняваме. Виж, туй никому не съм го разправял, нито на полиция, нито на познати, не съм го разправял. А после те изобщо не ме закачаха. Нали те знаят факта, аз го признавам факта, иначе за подробности [мълчах]. Както се изравняваме Христо вика „Здрасти”, „Здрасти”. Веднага застават двамата пред двамата стражари. Ний сме напред, стражарите зад нас и те застават с извадени револвери: „Горе ръцете!” Викат на стражарите: „Горе ръцете!” Сега, единият, по-възрастният изглежда, нали изплаши се и той не предприе никакво действие, замръзна така, ръце вдигна ли не зная, обаче замръзна на мястото си. Обаче другия, по-младия веднага свали пушката, искаше да реагира, да се бори. И стрелянето изглежда беше само от Кузманов. Тогава стреля Кузманов върху единия и после върху другия. Тоз, който беше застанал мирно, почина на място, а другия ранен остана. Другият загина там на място. Изглежда Христо е предвидел срещу белезниците да носи някакви клещи и веднага след 15-20 метра разкъса белезниците и ни освободи. Тя едната висеше известно време на един и после като се отстранихме повече, махнаха я и нея, защото се разкъса с клещите. Тогаз ние избягахме в посока на Дебелец, спахме през нощта в една гора, на земята. Обаче още първата сутрин, когато се събудихме на един връх над Дебелец, те му казват „Дялат”. Виждаме от Севлиево по шосето се задава конна полиция. И даже познахме единия старшия, който беше особено свиреп, така с още двама други и Христо веднага разбра, че са тръгнали да го търсят него, защото после разбрахме, че този от полицаите, който остана жив, той познава Христа, той живеел в тая махала и го знаел, и го познал. Знаел го още преди нападението и заради туй са ходили и после тормозили са баща му, брат му са ги били.
В.К.: И после вие тръгнахте накъде?
С.К.: Ами вижте сега какво. Ние преспахме първата нощ в Бяла. Огън си запалихме и спахме край огъня първата нощ.
В.К.: Сега вие сте четири човека.
С.К.: Ще ти кажа. Фактически самата първа нощ, по средата на пътя, защото те са 50 км. Ние не можем да ги минем тъй. Ние не вървим по шосето. Ние вървим и се крием така. Първата нощ бяхме четири. Той още не ни е напуснал тогаз, този четвъртия, непознатия, непознатия за мен. Пак от нашите другари, но по-възрастен от нас и спахме там и понеже сме бягали дълго време нали, ние се опасявахме, защото те са пратили конници след нас, не само стражари да ни търсят, така по посока горе-долу са видяли тоз живия, пък и други някои хора са видели какво става и спахме ний в една гора да го кажем поле и понеже сме бягали, бяхме се сковали, защото беше студено вече, късна есен, така гърбовете ни. Спомням си тогава, тоз четвъртия човек, той познавал някакво румънско разтриване. Може да е бил в Румъния на градина или кой знае. Постави ни на корем и ни разтри много хубаво по целия гръбначен стълб, така да се съживим. Това беше първата нощ, а втората нощ вече ние през деня не сме вървели, през нощта и затуй късно. През деня сме се пазили да не ни видят. И втората нощ стигнахме в околността на Дебелец, изкачихме така на един хълм, който му викат „Дялът“Бяла, дълъг, горист и накладохме там един огън така, че Христо бе съобразил, та да се закрие от другия склон да не се види към селото, разбираш ли. Аз не зная, но той изглежда е съобразил и покрай тоз огън прекарахме. И на другия ден вече вечер, какво е било, що е било, то той влезе във връзка с другарите си анархисти. Кои са, що са, аз малцина познавах. Но влезна във връзка с тях и третата нощ спахме в една колиба, лозарска.
И следващата нощ вече бяхме в дома на този Марко Цеперски, който после стана агент на милицията. Там беше четвъртата нощ. И там сме прекарали през всичкото време трима. А пък този четвъртия човек, непознатия, той ни напусна след първата нощ, след като спяхме там навън и след като той ни разтрива. След туй той вече изчезна, обаче не се е осмелил да се завърне в селото си, може да не е имал истинско основание, уплашил се е човека, а може покрай Кузманов, да не го хванат, че има връзка с Кузманов и че е участвувал при освобождаването ни. Изобщо не се е явил тоз човек в селото си и нищо не съм чул за него. Значи заминал е някъде така. А ний след два месеца ли, колко ли беше, понеже тук се намеси. А при самото наше освобождаване се намеси друг един човек, когото аз не познавах. Този човек се казва Петър Илиев Ненов.
В.К.: При кое освобождаване?
С.К.: На шосето, друго няма, гдето застреляха единия стражар, а другия раниха, та това е дето ни освободиха. Този човек по-късно се ожени за сестра ми. Той като ученик и тя като ученичка може някаква връзка да са имали. Той после се оформи като партиец, на комунистическата партия, техен човек стана. Обаче тогаз игра една от главните роли при нашето освобождаване. В смисъл за връзката, организирането, за настаняването и за прехвърлянето ни в Румъния. Той изглежда нали така имал връзка със сестра ми, или пък тогаз, пък може и по-рано да се е познавал, може да е имал някакви чувства към нея, не зная как-що, но и до нея се е допитвал за някои работи, за мене къде, що съм. Но организационната работа той главно я изигра. Той ученик ще е бил още тогава, ученик ще е бил в последните класове. И като ни настаниха там у тоя Марко Цеперски. Те имаха един, как да ти кажа, интелигентен, авторитетен, солиден човек – Пенчо Тодоров се казваше пак от Дебелец. Сега каква професия имаше, не съм разпитвал, не съм имал контакт много с него, само веднъж или два пъти е бил там. Обаче те са решили да пратят именно него в Севлиево и да потърси сестра ми. Чрез сестра ми да се доберат до баща ми, за да искат финансови средства от него за нашето прехвърляне, за да може да избягам. Тия неща не са толкоз важни, ама какво да правим сега. Дадох му писмо до баща ми така, така и той е дал на този човек пари, дали е имал личен контакт, не зная, но виж, е станало със сестра ми. Пък после доколкото разбрах, този интелигентен и благороден човек, голяма част от сумата, която баща ми му дал, я задържал за себе си. Това по-късно го узнах. Туй показва, че „Идеите са си идеи, а парите са пари”, с голямо значение за човека. После се разкри. Той после обясняваше, че някъде са го задържали, че бил дал подкуп да го освободят. А той това си го измисли. А пък си ги задържа за себе си. Казваше се Пенчо Тодоров. А лично на мен той ми харесваше по външност и обноски. А като бях в Румъния бях взел неговото име – Пенчо Тодоров. Другите двама се казваха по собствените си имена без второто и третото. Така Христо се казваше Христо Николов, вместо Христо Стоименов, а Стефан се казваше вместо Стефан Табаков някакво друго име, което сега забравих.
Край Сава 1-С.
Сава Калименов на Рила, 1972 г
Сава Калименов 1В – Първи досег със Словото
В.К.: Това е 3 писта. Продължаваме.
С.К.: Сега за Дебелец няма много да разправям. То има подробности, обаче не са съществени нещата. Важното е, че тия наши приятели, каквито в Дебелец е имало доста и освен туй този Петър Ненов, който после стана мой зет, а той е главен организатор е бил, нали с получените от баща ми пари направихме на трима ни нови костюми, поръчали са ги някъде, така облякоха ни с костюми, с връзка, с шапка, когато ще ни изпращат вече. Те организирали, аз не съм взел участие в тоя план, но те навярно между другото и затуй, защото, ако ние попаднем в полицията, да не се разкрие, че организацията е на този Петър, да не се разкрие на по-широко. Както и да е, взели са решение да ни прехвърлят в Румъния. И такова нали, при определено време ние тръгваме една нощ, пеша тръгнахме до Горна Оряховица. Да не се качим в Търново, да не ни познаят някои. Мене и Табаков не, но Кузманов може да познаят. Та до Горна Оряховица доколкото си спомням през разни височини така, без редовен път, и на Горна Оряховица се качихме на влака. Там се качихме на влака за Русе. Пък те предварително са подготвили в Русе всичко там, квартира и т.н. Сега, квартирата, в която отидохме там изглежда беше именно на този Симеон Стойнов у когото беше първата среща с Кузманов, там дето Кузманов игра [ръченица] и дето се срещнах и с Тинко Симов, и с него се запознах. Тя или му е била бащина къща, щото и той беше тогаз на туй първо запознаване. Симеон Стойнов и той по-късно почина и той беше много интелигентен и благороден млад човек, много симпатичен, но не знам после какво нещо се поболял, нещо психически, той има една роднина, тука живеят в [Горна баня]. Разбрах, че починал доста рано и то при едни такива странни обстоятелства, както и да е, с него се свършва. Да, той тогава е бил студент в Русе. В Русе е бил, не знам може би някакво педагогическо ли, щото той учител стана после, може да е бил пак в някакво Педагогическо училище за учители пак, прогимназиално за среднисти, междинно де, не висше училище. И интересното е, че ний слязохме на русенската гара. А от Горна Оряховица до Русе пътувахме по влака необезпокоявани така тримата, облечени в нови дрехи, с връзки, шапки, това-онова ни бяха наредили така и слизаме, и имаше един много интересен случай, но аз съм го забравил. Той е тъй да се каже от окултен характер. Защото той, зет ми, го е разправял на сестра ми, ама изчезна от съзнанието ми. Той почина и той отдавна и сега няма как нито от нея, нито от него да си спомня какъв беше точно случая. И въпроса е в това, че ний явявайки се на русенската гара е имало една почти 99% възможност да останем там сами, разбираш ли. И само поради някаква случайност, туй е нещо иначе, някаква пречка се превъзмогна, за да може той в момента да ни посрещне там. Защото сигурно той не е знаел с кой влак ще тръгнем. Туй не зная, но той е бил там за да организира нашето приспиване, нашето престояване и нашето изпращане зад граница. Туй е била неговата роля, млад човек. Обаче имаше нещо, аз го забравих какво беше, щото той нещо мъничко го е задържало, ний както пристигаме на гарата, да речем, мръднем за една-две минути някъде и оставаме във въздуха там. Имаше нещо, но и аз забравих какво беше, което обусловило, че точно той трябва да бъде. И той ни поема и ни завежда у тая студентска квартира, у тия хора там и то изглежда, че и друг един там, като че е бил, който по-късно стана лекар, аз не знаех, много късно научих, че и той е бил там. Щото тогаз той е бил момче и не съм обърнал изобщо внимание, туй вече няма значение и не знам сега колко вечери сме преспали, може би две или три вечери най-много да сме преспали в тази квартира. И нали те уговорили всичко там, уговорили с някакъв лодкар, че един ли беше, двама ли. Един като че ли беше лодкар от тези, нали частни има на пристанището на Русе, рибар може би някакъв.
Една нощ ни завежда така и ни предават на лодкар, качваме се на лодката и оказва се, че тоз лодкар пък иска, независимо от туй, че му е заплатено там каквото е искал, те са си уредили предварително сметките, той иска още да ни използва, разбираш ли. И ни спира там на някакво островче ли беше, какво беше, май че островче беше, ни спира и иска още пари, не знам какво, иска от нас. А ний пари май нямахме или почти нямахме, защото нали те в Румъния, не мога да си спомня пари дали сме имали, хич не мога да си спомня. Другите, ако са имали, аз за мене не съм имал. И като ни спря той там и под заплахата, че ще ни остави на туй островче, разбираш ли, аз не знам дали другите дадоха нещо, обаче аз понеже носех револверчето на баща си, което чрез Иванка, след избягването, тя ми го пратила пак. Аз го исках, но чрез Петра пак си го придобих туй револверче, то беше малко така и го носех, от немай къде, пък и то по някое съображение, че ако ни хванат в Румъния да нямам оръжие. Дадох му тоя револвер. Другите дадоха ли му нещо не зная, обаче той благоволи да ни изкара на румънския бряг през нощта и ний така някакви, какво да ти кажа, може би цяла нощ като сме бодърствували така сме заспали още там на брега в смисъл, гледай, нашите брегове са високи и Свищов, само Видин е нисък. В Русе също е висок, а отсреща е ниско и то там Дунава го залива пролетно време, значи те са места, които не се работят, а те се заливат. Само някои дървета така, като салкъми ли са, какви са били, растат там, но иначе друга растителност почти няма, защото може би доста месеци са наводнени. А ний не сме съобразявали, не сме могли да съобразим, че пък и тъмна нощ, не знаеш къде си, що си, виждаш така, ама да ти кажа, аз на сутринта ще му търся посоката. И сме заспали там някъде близко до Дунава сравнително, можем да кажем един километър напред, обаче сутринта, както ставаме и размърдваме, румънските граничари ни забелязват, разбираш ли. Идват до нас, приближават тихо до нас. Та граничната служба забелязват и ни прибират още сутринта на разсъмване. Прибират ни.
С.К.: Тука да разправям ли или да спрем?
В.К.: До тука ще спрем да почиваме и после ще разказваш.
В.К.: И какво става по-нататък? Хващат ви.
С.К.: В Румъния значи още сутринта ни прибраха там граничарите и ни заведоха, разбира се, там в полицията. То най-напред при техния военен пост, после след туй в полицията, разбира се. И сега спомням си, че през цялото пребиваване в Румъния по каквито и полицейски пунктове да сме ходили тогаз, не само, че никъде не упражниха някакво насилие, ами даже и грубо не се отнесоха и с думи даже така нещо. Така са били значи, не са употребили никакво насилие. Само първата нощ, туй беше така, че ни поставиха в едно доста трудно положение в такива, как ги казват, теснички такива.
В.К.: Будки ли?
С.К.: Като в карцер, така.
В.К.: Килийки.
С.К.: Килийки. Значи изправен си и може така малко да си ограничен, не можеш да клекнеш напълно, щом речеш да мръднеш, събуждаш се, и значи то е един вид те държи донякъде в безсъние. Та туй ни беше изпитанието. Някакви такива работи. Та първата нощ така престояхме и те в туй време са ни държали първия ден затуй, за да се споразумеят с Букурещ де, и след туй ни изпращат в Букурещ.
В.К.: Вий какво им казахте, защо сте избягали?
С.К.: Ний казахме, че сме дезертьори от българската войска. Дезертьор ди армата булгара. Толкоз. Туй си вървеше докрай. Така беше. Така се и бяхме нагласили, даже и провидението по-нататък ни помогна така да ги излъжем в туй отношение.
В.К.: И след това какво стана? Те ви заведоха там.
С.К.: Ами виж какво. В Букурещ, обаче доколкото си спомням дали отначало тръгнахме пеш или към края, обаче знам, че май, че към края беше, да, отначало с влак и после пеш така ни караха известно време през няколко села и това беше, да се изразя, една неприятност или то ний не сме го почувствали, щото не ни засегна, не сме го усетили. Но констатация на един факт: нашите пазачи не са ни нагрубили, нито са се отнесли нещо, но си спомням, че през едно населено място, като че ли село или гара е било, тогаз вървяхме вече пеш. А тези жителите там, населението като разбираха, че сме българи и че сме заловени, те не могат моментално да разберат по каква причина или защо, просто като че ли искаха да се нахвърлят върху нас и с някакви думи, които аз така ги изтълкувах, така ги разбрах, че те искаха да кажат, че сме разбойници. Задават ни въпрос, ний вършили сме това в някакъв смисъл. Виж какво сега, то изглежда, че някаква пропаганда е имало там, че българите вършели жестокости, че очи вадели, че уши рязали, ей такова нещо, което не е отговаряло на истината, обаче внушено им там. И заради туй, туй го казвам, за да има една представа как в населението, така се инжектират неверни представи, които да поддържат неприязън, антагонизъм между народите. Та тия хора ей така се отнасяха към нас, като към престъпници, но от пазачите никой не е посегнал, нито да ни нагруби даже с думи. И тогаз, и по-късно. Туй така от самото население го проявиха. И ако те биха се опитали да ни нападнат, сигурно щяха да ни защитят онези, но не са. Туй е впечатлението до пътуването до Букурещ.
В.К.: Те с какво ви караха? С конвой?
С.К.: Виж какво, във влака съм забравил как бяхме, но по-нататък изглежда, че някъде, където са ни спрели, не знам защо влака не отиде чак до Букурещ. Свалиха ни и тогаз ни присъединиха към друга някаква група пак арестанти, които нямат никаква връзка с нас, но криминални наверно така и станахме една верига към десетина души заедно с тях, и бяха така ни вързали, така един о друг.
В.К.: С въжета?
С.К.: Не въжета, някакъв синджир и всеки един привързан по веригата, така една редица към десетина души, и така пристигнахме една вечер в Букурещ. Аз за пръв път пристигам. Всъщност, нали бяхме видяли преди това и Русе. Но както и да е, така, пристигнахме в Букурещ и така пеш, и ни отведоха „сигуран с женерала” се казва, това е Обществена безопасност, както имаме, но „Централа де Женерала” – Държавната сигурност. Отведоха ни там и нали, когато пристигнахме по вечеря, значи на другия ден са ни изследвали, защото ние късно пристигнахме вечерта, едва ли са ни разпитвали нещо тогаз. Бяха ни сложили, а, те дали не бяха ни разделили, май че на първо време ни бяха разделили, но ний като че ли преди да ни разделят се бяхме разбрали какво да говорим, но отгоре ни се пришепва какво е обаче, еди-кой полк, командира на полка тъй се казва, нашия началник на нашата дружина, тъй се казва капитан или така.
В.К.: Вие никога не сте служили войници.
С.К.: Не сме служили войници, обаче не знам откъде дойде тази идея от трима ни, обаче сговорихме се да знаем кой е началник, командир на полка там да речем, на гарнизона и непосредствено началници, мисля, че трима такива си ги бяхме заучили. И значи те точно туй ни изпитваха, пък сега да проверят дали наистина сме „дизертьори ди армата булгара” и дали наистина ще се спохождат въпросите, и тези въпроси на трима са ни задавали, разбираш ли, за да ни проверят поотделно.
В.К.: Преводач имаше ли?
С.К.: Е, преводачи имало е, имало, разбира се, те си имат българи навсякъде, щото ние не знаехме. Ние знаехме само „буна диминяца, буна зия”, добро утро, добър ден, само туй сме знаели. Има преводачи. И изглежда, че непосредствено след туй ни събират в една стая, след като са ни разпитвали, туй им било достатъчно да разберат, че наистина командира на полка е един, да речем на ротния командир същия и там някакъв отделен, туй е било изпита. И значи след туй вече не са се съмнявали в нас, щото моя баща е такъв и такъв, на другия какъв и едни подробности такива. Обаче приеха го така като истина и никакво насилие, никакъв тормоз.
Така аз спомени от там имам един, че ний там едновременно се срещнахме в тая стая, арестантската, която беше голяма. Но имаше един, който беше от тогаз тъкмо що беше разбита Съветска Унгария в 1918-1919 г., аз не знам, кога точно властта се установи в Унгария, Съветска Унгария, но водача на комунистите беше Бела Кун, те го наричаха Кун Бейла. След като ни нападнаха там румънци, Чехословакия, Полша и Сърбия май взе участие и ги сринаха там, Съветска Унгария. Та един от тези унгарски комунисти беше при нас. Той беше особен тип, така нежно лице, едно птиче-лице, заострен нос, обаче много фанатичен беше, предан на идеята си и просто очите му горяха като говори, какво е било, що е било, как с тръбите [в ръце] нападали така, с интернационала свирели. Как се разбирахме – по руски май като че ли, щото той може да е руски пленник, по руски се разбирахме с него. И други някои.
Сега имам там едно особено преживяване, което искам с няколко думи да го кажа, щото то е наистина нещо особено. След като минаха първите един или два дена в които имаше възможност нещо да речем, или да ни подведат, или най-малко да ни насилят, така да ни обвинят в лъжа и да се усъмнят, щото виж какво, то за криминални престъпници те нашите биха имали право, ако знаят да претендират. За такъв дезертьор не, той се счита един вид донякъде неутрален, иначе като криминални, ако ни сложат, можеха да ни бият. Значи като мина тоя страх, че може нещо да ни изтезават или да търсят навярно. Гледай сега, тази бе точка в моя живот, там след като и тази криза мина. Наистина то после имаше бой, имаше във Варна, какво не е имало, само във Варна. Обаче тази точка там беше преломната точка на моя живот, и туй аз го почувствах не външно, а някак съм го почувствал дълбоко в душата си, разбираш ли, че е дошъл крайния момент, когато аз вече ще ликвидирам с тези работи и в мене стана нещо, как да ти кажа, нещо неописуемо, не зная как да го опиша. Като че ли цялата светлина на небето се изля в мене. Така спокойствие, ама едно настроение като че ли не съм на земята, ами като че ли съм високо някъде, макар, че аз нали не вярвам, но чувствам това. И туй се изрази външно в една песен, не в една песен, а песен, която звучи, едно след друго непрекъснато, през всичкото време, докато бяхме в ареста.
След като мина ареста и аз пеех, пеех, то външно може би не, но вътрешно, вътре в себе си нещо в мене пее, пее, пее. Едно такова състояние, така духовно издигнато състояние, донякъде подобно на оня там от 7-те обесени [по разказа на Леонид Андреев], образа на жената, която, когато ще я бесят, тя се издига в такива духовни височини, че никаква омраза към никого и любов само към всички така. В по-малка степен нещо подобно преживях и аз, за преживяване така без да знам за причини или така да се вдълбочавам. Но знам, че преживях едно такова духовно как да ти кажа, много хубаво нещо и то се изразяваше външно, аз пеех така, пеех си. После аз знаех много стихотворения, та си спомнях там, понеже знаех на френски, на руски, на български, знам, че през всичкото време, ако не съм пял, съм декламирал разни такива. Туй е преживяването и много скоро след туй те не ни държаха там. Нали те ни изпитаха, военни ни изпитаха, бели, какви са, що са „Сигуранта женерала” значи „Държавна сигурност” и след няколко дена мисля ни изпратиха в пленнически лагер на маджарските комунисти. В пленнически лагер, щото те току що са ликвидирали със Съветска Унгария и които пленници са заловили, щото те сигурно и чехите са взели пленници и поляците, и югославяните. Но тези тука тъй в Румъния, имаше така към края на града дълги землянки, много продълговати така, до земята и там квартируваха тези маджарски болшевики, участници на Съветска Унгария и при тях ни сложиха. Това беше в непосредствена близост с тъй да го кажем един цял квартал в Букурещ, който е зает от военни съоръжения, обаче не казарми, но за производство и складове на муниции. Това бяха цял квартал може да се каже, цяло едно село по нашата мярка, извънредно много такива дълги, продълговати, големи здания, които бяха пълни с муниции и в самите здания влизаха такива тесни линии за вагонетки, релси. А иначе навън пък вървяха релси на обикновената железопътна мрежа. Та цялото беше прекръстосано с мрежа от вагонетки такива, теснолинейки, които ний ги карахме да прехвърлим муниций. И същевременно имаше пък и широка линия за вагони, когато влизат. Та работехме заедно с тях, с тези маджарски комунисти, като не ни много пресилваха, обаче, нали всеки ден ще ни дадат закуска, ща ни изкарат там да работим, те си имат план, какво пренасяме. Обикновено с вагонетки пренасяхме муниции, такива различни в сандъци и вагонетките ги тикахме. След туй товарим и ги разтоварвахме. Ей това ни беше работата.
В.К.: Колко време прекарахте?
С.К.: Абе ний прекарахме там цялата зима, обаче Стефан Табаков, понеже не само той, но и другия и Христо, и той преди мене още се така освободиха. Стефан Табаков доколкото зная, понеже той е как да ти кажа, той е голям, един израз има в народа, той като котка не пада на гърбът си, на краката си винаги, каквито и условия да има, той се нагажда, умееше. Умееше да прави изделия. С някои от офицерите, някакъв контакт направи. Той умее така да се нарежда. И понеже той знаел така резбарство някакво, изглежда, че те го взеха там да им прави някакви резби. И се освободи той твърде рано, не го и видях вече. А Христо Кузманов, той не зная по какъв начин така се освободи, а той май беше отишъл, май му бяха позволили да работи в някакво предприятие, частно. Бяха го освободили него да работи в частно дърводелско ли, такова беше. А мене по-късно и мен ме прехвърлиха след двамата в едно военно училище. В туй военно училище ние бяхме като [чистачи]. А те други какви са били, аз бях самичък, други нямаше, какви други е имало не знам, но аз лично бях нещо като прислужник, карат ме да речем да измия нещо, дърва да насека, така, да донеса, дърва не съм сякъл, защото други ги сечаха дървата, но все пак такива положения, като служащ там във военното училище, като прислужник. Там вече много по-често спазвахме хигиената, щото там понеже са тия военни, ученици, винаги има баня редовно, хубава храна и т.н., та покрай тях и аз закачах от тази хигиена и тази по-хубава храна.
И в първото така голямо общежитие на пленниците и там не са ни държали гладни, хранеха ни. Даваха ни сутрин по едно хлебче, обаче ний като млади хора така изяждахме го набърже, а то тогава бе криза, непосредствено след войната е било криза за храна е имало голяма, както след всяка война. Знам, че по улиците на Букурещ тогаз ходеха за деца където има, американци такива от мисии изпратени, да вземат мляко за децата, пунктове, то е изпратено сухо мляко, изглежда на прах, и ходеха да вземат за децата. Имал съм случай да констатирам, щото по едно време и аз бях така свободен. Та сега от туй училище аз избягах, аз от туй училище избягах, като стоях известно време и не знам как се видяхме ний с Христа, намерихме се, забравил съм начина, може би той ме е потърсил, там докато съм бил. Как и що? С Христо Кузманов се събрахме, обаче Табаков го изгубихме вече от преди, още повече той има роднини в Румъния и той е отишъл там при роднините си в един град към Дунава – Ришора ди веде, там имал роднини и някакви, и той отишъл при тях, и му загубихме следата. После разбрахме, че той отишъл в Алжир, в чуждестранния легион. Те французите имаха чуждестранен легион там от чужди, не от тяхната националност, който там в Алжир беше, нещо се разболял, доколкото разбрах, завърнал се в България болен и умрял от туберкулоза, без да се издава кой е. Те близките му, брат му сигурно, пък и родителите му криеха, обаче без да казват кой е, умрял инкогнито, без да го знаят кой е. Та това с него.
А с Христо Кузманов съм и тогаз беше времето точно на тъй наречените едни събития в България така горе-долу приблизително революционни. Тъй наречена железничарска стачка. Железничарска стачка, аз доколкото знам, то е било вече през края на 1919 г., тогава беше вече в 1920 г., мисля, че не бъркам. Защото през 1919 г. аз съм избягал от затвора, а пък 1920 г. я посрещнах в Румъния, в Букурещ. И тогава именно е била тази железничарска стачка, която е била близко до революция, то тогаз народът след войната беше вътрешно много разбунтуван и даже хора съвсем не такива с крайни убеждения вземаха страната на комунистите, съчувстваха им и т.н. Та таз железничарска стачка бе 1919-20 г., а до нашите слухове така тия неща идваха един вид като че нещо революция става в България. И ний решихме с Христо да се връщаме. Да се връщаме, защото в България революция става, ний какво ще правим тука. И направихме един опит. От Букурещ тръгнахме, спряхме в Олтеница. Срещу Гюргево е Русе, а срещу Олтеница е Тутракан. Чакай, да не правя грешка, Олтеница беше май. Та смятахме да се прехвърлим от тази Олтеница и слязохме там от влака, обаче кой знае как, що, още при слизането ни, ний мислехме да търсим начин да се прехвърлим през Дунава да отидем в българска Добруджа насреща. Кой знае защо още при слизането на гарата, още в първите часове току ни задържаха румънските власти, въоръжени пазачи, дето са на пристанището. С какво сме им обърнали внимание, как, защо, обаче в първите часове още ни прибраха. Прибраха ни, къде сте, що сте? Ний мисля имахме някакви билети така, имахме, не си спомням, например, изглежда, че сме имали. Както и да е, върнаха ни обратно откъдето сме дошли.
В.К.: Къде ви върнаха?
С.К.: Върнаха ни в пленническия лагер, в същия в който преди туй сме били. Христо макар да е бил свободен, обаче нали с мен е заедно, върнаха ни. Обаче пак никакво насилие, скарване, съвсем по човешки, като че ли не са ни нагрубили дори. И връщат ни, и нито ни изследваха, нито защо, за какво, къде, защо сте ходили там туй-онуй, няма. Обаче пак в лагера бяхме и не знам, поработили сме някой и друг ден, много скоро след туй, изглежда, че е излязло някакво нареждане може би, специално за нас, щото пък там имаше и други българи още двама-трима, които не бяха от нас, но влязоха така в тази група, те кой ги знае по каква линия са избягали, не ги знаем, щото те не си казват хората. И заедно с тях дойде едно такова нареждане да ни изпратят в Добруджа. В северна Добруджа ни изпратиха, то стана след една процедура, викаха ни там при генерала, при едно по-голямо величие. Даже ни научиха как да се държим. Да застанем мирно и да кажем: „Домну женерал” /”Да живееш господин генерал”/. Аз не бях ходил войник, ама нали, казват ни, застанеш мирно. И той те разпита с няколко думи чрез преводач и отивай, отивай и ни изпратиха в Северна Добруджа, в Тулча.
В.К.: А тя беше под румънска протекция?
С.К.: Виж какво, Тулча си е от край време румънска. Тя е северна Добруджа – румънска, но те в 1913 г. я заеха, туй четириъгълника – Толбухин, Силистра, Тутракан, Балчик, тези бяха земи. Те бяха взети от румънците, нали румънците дойдоха в 1913 г. да ни усмиряват, когато водихме Междусъюзническа война и от тогаз задържаха този четириъгълник – Тутракан, Силистра на Дунава, оттатък Балчик и Каварна и по средата Толбухин. Добрич се казваше, те му викат „Базарджи” румънците, този четириъгълник значи го бяха взели. Сега ние си го имаме обратно. Та изпратиха ни там. Ами сега какво да разправям, то там нали прекарах лятото, аз, отидохме да работим в едни лозя, аз и Христо. Другите какво стана, не мога да си спомня. Но аз и Христо знам, че там отидохме в едни лозя. А имаше големи лозари, домну Жоржо. Той имаше над 50-60 декара лозя и аз, като копаеха, копаех с тях така. Отначало ми беше трудно, но после свикнах, щото малко чалъм има. Щото ний не бяхме сами, то имаше много такива работници, той ни изправя, има цяла верига 20-30 души да копаем. Трудно ми беше, на Христо не беше, той беше много изпечен, той селски човек беше. Но като привърши копанта Христо почна да пръска лозята, пък аз не бях бутал такова нещо и не съм пръскал, но малко по-късно ме назначи този за пазач. Собственикът на лозето ме назначи за пазач. Една колибка ми направиха, пушка ми дадоха да пазя лозето, пък аз си спях. Уж нощен, да пазя де. Както и да е, тези работи не са толкоз съществени, важното е, че по-нататък аз пак искам с Христа да вървим в България. Обаче, как да ти кажа, Христо изглежда е осъзнал, че неговата работа е много по-опасна от моята, щото той е провинен в убийство, убийство на стражар и раняване на друг. Хайде аз както и да е, и аз съм вършил това, обаче за моите наказание няма, няма смърт и минало е леко. И този път Христо не се съгласи да дойде с мене. Повторно така, то вече беше, чакай сега, аз два опита правих, два опита да мина границата. При първия не успях. Вторият път успях. Накратко ще кажа за тях.
Сега други работи да разправям, какви преживявания, има това-онова, обаче не са съществени. Спомням си само туй, че при раздяла вече Христо, който кипеше от сили и живот преди туй, особено нали той селско чадо, израсъл така и беше пълен. Изглежда, че когато вече са привършили другата работа и пръскането е привършило, а той да речем остава без работа, изглежда се наема да копаят някакво подземие там. Някакво подземие за този или за друг господар, не зная за кого, обаче те копаят земята, за склад за вино правят. Разбираш, в земята го правят, да бъде в естествена, една еднообразна температура. И Христо, той нали още младеж, бил е много силен, не е съзнавал, че е необходимо да се пази и наверно работейки много, изпотявайки се там долу под земята е настинал. И този човек, който беше толкова здрав и силен, аз когато се разделях с него, го виждах вече отслабнал така, съвсем отслабнал. И по- късно си обясних, че туй ще е от тази работа, когато не знам, той не ще е бил само, имало е и други, обаче да речем, може да се е събличал така, като мисли, че нищо му няма и е изстинал. И от тогаз Христо не съм го виждал. Тука преди две години се обади, лично писмо от него не получих.
В.К.: Той сега къде е, в България ли е?
С.К.: В Австрия, Линц.
В.К.: Той от тогава не се върна в България?
С.К.: Не, не се е върнал. Но да оставим това. Първият път аз, скоро след туй нали още докато бях пазач и малко след туй реших нали, обадих се на него, обаче той не се съгласи и тръгнах да се връщам в България. Качих се на влака, на влака се качих в Кюстенджа, не, в Тулча, и слизам в Добрич, техния Базарджик – сега Толбухин дето му казваме. Слизам там. Обаче кой знае как, през време на пътуването във влака, имаше един възрастен човек така наблизо и доколкото разбрах, той може би е бил българин, обаче на служба в румънската полиция и кой знае как ме е подозрял, този човек, нюх ли имат, те малко ясновидство имат какво-що, но разбрал, че нещо не съм редовен и както слизам, той изглежда е предупредил така и ме хващат двама полицаи бяха, колко изобщо, задържат ме. Но разбрах, че той ме е посочил. И като че ли беше българин на служба на румънската власт. И веднага, без да стъпя свободно в Добрич, отравят ме в полиция някаква там. И какво, що, кой си, що си. А аз имах тогаз документ в смисъл, че еди-кой си, еди-кой си е свободен, обаче да се движи само в тулчанския окръг. Значи имах билет на документа ми е писано, че само в тулчански, нямам право да го напускам тулчански окръг и понеже такъв документ имам, те ме задържат и ме изпращат обратно. А пък виж какво, там стана тъй, как гледай, не са случайности, бе.
Точно в тамошния арест, дето бях арестуван се срещаме с един българин, ама от България, пак наши хора долу-горе млад човек, маже да е бил една-две години разлика да речем по-възрастен, но горе-долу и какво става, че се оказа, че и той е анархист. Сега да е бил някакъв шпионин на онези, ама не е бил, защото аз после го видях във Варна, виж съдбата как ни срещна във Варна после. И оказа се и той разправя, че е анархист, не сме имали дълго време така да разговаряме, кога е дошъл там и защо, изглежда, че и той е избягал. Обаче нали мене отделно ме пращат за Тулча, и знаеш как пращат те, виж туй не беше много хубаво. Вместо да те качат на влака, пращат те, те го казват в едно село „жандармерийски пост”. Вирнали едно високо 5-6 метра високо знамето горе, тяхното, жълто, зелено и червено май беше и то е жандармерийския пост във всяко село. И те изпращат вместо по права линия, от едно село в друго, от едно село в друго, значи можеш да пътуваш цял месец до Тулча. Така ни изпращаха по етапен ред. Не, не ни изпращаха, за моя случай де, не ме изпращаха по влака, но от едно село на друго, предават те един на други, значи правиш така малко ту насам-ту натам и като отидеш те гледат да те използват нещо, ще те накарат да миеш дъските им, да насечеш дърва, да носиш туй-онуй. Както и да е, то не е страшно туй и там не са ни нагрубили да речем обаче така. И аз си направих плана, че ще бягам, не стоя аз. А чувам, нали, че в България революция става, аз какво ще правя да им мия дъските и не знам сега в кое село ще бъда. Виж сега, те понеже селата са така, не вървим по права линия, а до най-близкото село, ту наляво, ту надясно, но така те изпращат и чакат Тулча ще гоним. И спомням си в едно село, аз още из пътя така спечелих туй и се помъчих да спечеля тоз, който ме пое и ще ме води в неговия стан. Като спряхме на едно място да почиваме и той по-настрана легна така и уж че спи, а ме наблюдава така де, дали ще бягам и не знам как що, ама аз тогава един вид му спечелих доверието. Щото викам гледай сега, тука не може да се бяга, защото виждам аз, че той тоз човек се прави на заспал. И като стигнахме в поста им, туй дето е жандармерийския пост, абе поста им е от един началник и двама подчинени, както и да е. Като стигнахме то изглежда, че беше или на брега на някакво блато, или на брега на Дунава някъде е било и аз там пак затвърдих убеждението му, че няма да бягам и ме пратиха долу ниско за вода с две кофи ли беше, мисля две кофи са ми дали и да отида да им занеса вода. Сега аз мисля, че мих нещо дъски и като излизам нагоре виждам, че той взел пушката и слязъл надолу да ме посрещне. И ме посрещна, и викам сега, ако бях хвърлил кофите да бягам, щеше да ме подири с някой куршум така.
И сега аз като видях, че той така разбра, че аз съм кротък, няма да бягам, втория път като ме пратиха, хвърлям кофите и бягам, бяг, пък то една горещина беше след обед. Бягам, та прекосих цялото село разбираш ли, бягайки силно излязох вън от селото. Като излязох вън от селото, почувствувах се в по-голяма опасност, защото на открито поле е. На открито поле е, вече там полицай да го пратят, на всички посоки има хора, ще ме видят на полето, а пък така настрана около един километър се зеленеха високи такива царевици, много високи и аз бягам с всички сили да се домогна до царевицата. Туй беше задачата в момента. Щото като влеза в царевицата, те вече не могат, тя много пространна и висока и такова и бягай, и достигнах царевицата, и викам свърши се, отървах се. Те са ме търсили, разбира се, и сигурно този, който ме пазеше ще са го мъмрили и може да са му направили нещо, обаче аз избягах. Без да съм имал спрямо румънците някакво провинение, не съм се провинил с нищо, обаче избягах, щото аз исках в България да бягам. Избягах и се завърнах пак в същото туй място – лозарството. То е само лозя там. Казва се местността „Сарика”, близо до Тулча и все е лозя. Много лозя, обаче то имаше румънски чокои, те имаха по сто декара и повече, или по-малко големи лозя, не са тъй на дребно по 2-3 декара. Върнах се, а именно, май, че тогаз аз се услових за пазач на лозето на този, на чокоя. И си спомням такъв случай, че по едно време в лозето дойдоха някакви въоръжени хора, изглежда, че войници бяха, не бяха стражари и де да знам, може хич да не са се интересували, но аз се уплаших, като смятах, че може би са дошли мен да търсят, може би по нареждане. Затова като още отдалеч преди да са приближили, аз избягах и се скрих. Нали тъй мислех, че дошли са за мене и реших да избягам. Те после се смеели и ми се присмиваха и румънците, които бяха там, че много страхлив съм бил, като съм ги видял, съм избягал. Пък аз понеже имах известна вина, нали бях избягал от тях вече, когато ме пратиха за вода, втория път, избягах и заради туй исках да кажа, които не са съществени тия работи.
Обаче, нали, за да се завърна после в България, тогаз именно работих десетина дена в една кожарска фабрика в Тулча преди да отида и там взех малко парици така и викам, отивам вече. Този път се качих пак на влака, обаче слязох, не съм слязъл в Добрич, а слязох много по-рано, там дето прекръстосва линията от Букурещ, какво беше, Черна вода май беше, се казваше гарата. Значи слязох далеч от българската граница, защото бях забелязал, че в Добрич вече имаше съзаклятие, щото там имаше революционно българи, български добруджанци, които са против румънския режим. Може би за туй са следили. И от там тръгнах пеш. Полека лека тръгнах пеш от село на село, движа се право на юг към България. И нали не съм отивал в много големи селища или съм ги заобикалял, гледал съм да си имам хлебец, колкото да се поддържам и за два дена ли какво наближих така границата. Аз попитвам за селата, пък имах някаква карта и знаех горе-долу кои села са там, наближавах границата. Една нощ, когато бях близо до границата и то близко до черноморския бряг, по този край, не на средата, а близо до морето, даже покрай морето минавах аз там. Видях един много красив кът, викам си: тука да съм свободен, да дойда тук да си направя къща. Толкоз ми хареса един кът. Той трябва да е бил към Балчик някъде. Защото тя беше на румънците тая Добруджа: Балчик, Каварна, Добрич, Силистра, Тутракан, това беше румънско. Но ми хареса и след туй после нали замръкнах така, изчаках да се стъмни добре, като знаех вече, че е близо границата, изчаках така тъмно да стане и хванах един път, който водеше право на юг. И в тъмното се движех полека, много бавно се движех, та да се ослушвам, да се огледам и действително по едно време пътят се изгуби, значи той е бил прекъснат там на самата граница. Понеже нашите казват, че е близко границата, прекъснали са го пътя, щото те имат други пунктове, които трябва да се минава. И аз разбрах, че той е бил съвсем близо до границата и даже чух лай на кучета, който ми направи впечатление, че това не са обикновени овчари, а са кучета на някакъв пост наблизо и това ме накара още по-предпазлив да бъда. Бавничко, съвсем бавничко и не съм усетил кога съм минал границата. Понеже тъй да се каже цяла нощ съм се движил, не съм спрял никъде. Непрекъснато съм се движил през нощта. Тя не е била много голяма нощта, щото то към есен отиваше вече, но както и да е, когато се зазоряваше, аз бях на краката да се движа, щото хванах пак един път. Като съм минал границата, то може същия да е бил, обаче е пресечен там на границата, хванах пак и се движа по път вече и движейки се по пътя, нали отстрани има това ланшеите, се наведох, гледам един вестник. Пише на български. Разбрах, че вече съм в българска територия. И полека-лека отправих се към Варна.
Нали вече към Варна се отправих. Много, интересното във Варна. А, работих там един-два дена, няколко дена на пристанището. Нещо копаеха тези руските емигранти, които като военни са емигрирали от Крим, когато ги изпъдиха вече там. Това бяха млади момчета така и работеха там. Копаят и аз се наредих с тях така де, и аз копах. Спомням си, нали те, млади хора, че пееха. Пееха военни казашки песни. Научих някои от тях. /Пее руска песен./ Както и да е. Непосредствено след туй пък кой знае се срещнах с този, същия, с когото бяхме в затвора, в участъка в Добрич, в Толбухин с него се бяхме срещнали. И той ми се представи като анархист и аз така и се срещнахме някъде из града и направихме контакт с него и той ме води една вечер да спя в някакво такова семейство. Обаче само за една вечер и аз продължих да си спя там в градината, край морската градина, под някое дърво се завия, то почна да става студено. По едно време спах няколко пъти в такива здания, разрушени от бомбардировките, щото русите бяха бомбардирали по едно време Варна или пък недоизкарани, ама мисля, че имаше разрушени от бомбардировките и съм спал в мазата, и знам, че в късна есен. Тогаз един метод, който съществува. Тогаз си го възприех естествено, така ми дойде, щото по необходимост, като заспя и като стане много студено и като замръзна, аз се събуждам. Правя така гимнастики с всички членове на крайниците, на крака и ръце с извънредно голямо напрежение. Туй така естествено ми е дошло, не съм го чел, не съм го знаел и като правя такива напрежения, току цялото ми тяло се стопли. Почуствувам топлина и след туй с таз топлина веднага заспивам, щото топлината като е, заспивам, мога да спя. Като изстина пак се събудя и почвам пак така, и така цяла нощ на няколко пъти си произвеждам отвътре топлина, колкото да спя известно време. Туй беше едно, така. И това нещо трая кратко време. Не зная, едва ли съм бил и две седмици свободен във Варна. Изглежда някой севлиевец ме е познал и ме е посочил, че тъй, тъй Савата си е тука и са ме проследили. Така и веднъж както с този същия приятел бяхме към пристанището така се движехме, двама войници с щикове извикаха: „Горе ръцете”. Войници, не стражари. Войници ни задържаха и веднага в участъка.
Сега какво да разправям. Там беше най-осезателно, не знам как да го наречем, едно силно преживяване, в смисъл цяла нощ бой съм ял там. Цяла нощ ме биха, защото нали така в тяхното полицейско се чуло, тоз е убил стражарите там. Точно тъй им е предадено и те като се връщат от пост някои, нали те се сменят през цялата нощ. И като се върнат казват: „Де го този, дето убил стражара, дайте го”, че започва бой, бой, бой, някой път съм падал така в несвяст, хвърлят вода върху ми да се опомня и на няколко пъти. Дойдат други, връщат се от пост. „Кой бе този, дето уби стражаря?” Бой, бой, страшна работа. И си спомням като на сън най-подир този на когото съм поверен, там един пази, на пост, казва им, не го давам вече, ще го убийте и аз отговарям, не го давам и престана тоя бой.
После като ме изпращаха, те изглежда са влезли направо във връзка със Севлиево. Веднага са разбрали кой е, какъв е, от там са наредили веднага да го пращат, тъй че нищо не са ме разпитвали във Варна, освен да речем през време на боя каквото и аз им признавам, щото те ме питат. Отначало отказвах. „Откъде си”? – „От джин сато” – Черна, по румънския им говоря, бях свикнал да говоря румънски. А пък те много от тях стражари бяха от северна Добруджа.
В.К.: Знаеха румънски.
С.К.: Знаят румънски и нали така изобличиха ме, като вземат да ме питат, аз казвам, че съм от село Черна и те кажи тогаз онзи, аз не зная. Село Черна зная, ама някой познат не зная. До тук свърши, в смисъл, че от там нататък никой не е посегнал на мене. С тоз бой си изплатих бая грехове така. Множко бой беше и върнаха ме към нашия край пак с онзи приятел същия. Така във влака бяхме заедно, но той ми каза: „Аз, кай, щом се върна, ще избягам, ще драсна”, защото към него не зная какво беше провинението му, като анархист. Не ми е ясно с него как е работата. „Аз, кай ще драсна” и наистина пътувахме до Горна Оряховица, той там вече слезе с един стражар. А с другия продължих аз до Габрово, нали има влак от Горна Оряховица до Габрово и от Габрово вече ме закараха в Севлиево двама конни стражари. Ех, на единия малко така… му е домъчняло там, като дойдохме до туй място дето стана убийството и така ме удари веднъж-два пъти с приклада на пушката, не много силно. Както и да е, много малко и като ме доведе в Севлиево като ме предадоха, в затвора отивам, не в участъка. И как да ти кажа, понеже баща ми беше много близък с всичката управа там и нямаше човек да го гледа накриво, доверие, уважение имат всички.
Бяха наредили, че вместо да се явя в затвора или в полицията, заведоха ме в кабинета на Околийския началник и там ме посрещна само баща ми. Само баща ми, даже секретаря, който и той там е в същия кабинет да речем или до него, не се показа тъй, аз и не го познавам. Но баща ми е имал някакви съображения сега. Съображенията, в туй главното не се е провинил, но туй главното, че е дал пари. Може би, той ми каза туй. Пита ме де, казал ли съм, от Дебелец бяха пратили човек да му иска пари, това му е провинението. Той като на син така ми е дал, може би не е наказуемо, но пита ме той, дали ли са ми тез пари, казал ли съм на някого това. Аз му казах, не съм казал нищо, да бъде спокоен. След туй да ти кажа, абсолютно нито са ми казала думица, нито са ме погледнали накриво, нито са ме разпитвали даже нещо, думица не са ми задавали. Задоволили се абсолютно с туй, което са написали във Варна. Пък те Варна, понеже нищо не знаят, както политически работи, аз мога да им кажа каквото ще и можех по всякакъв начин нещата да ги претранспонирам. Например, аз знаех, че Христо Кузманов го знае туй, знае, че той е, който извършил така акта. „Ами другия кой беше?“ И тогаз, аз съчиних нещо ли за другия, понеже те иначе щяха да го търсят тоз човек, дали е тук или на друго място ще го търсят, пък и аз наистина не му знаех и името даже. Но казах, абе викам, той беше един руснак от тези, от емигрантите. Обаче не ми е познат. Христо Кузманов къде ще го търсят. Така минах в дознанията, че някакъв си емигрант е бил участник в моето освобождаване и как да ти кажа, стоях в затвора само три месеца.
В.К.: Те вече те осъдиха или беше вече осъден?
С.К.: Ще ти кажа. Значи, първото ми стоене, ако е два или три месеца, а да речем, че първото три и второто три – шест месеца. Не, първото е по-малко, може би към два месеца е било, второто след като ме заловиха и нали никой вече не ме погледна накриво, нито ме разпитваха, нито ме биха, нито такова, напълно се задоволили с показанието дадено във Варна, щото те заедно с мене изпращат и показанието – туй казва, те другото го знаят. Но имаше и редица хора, които можеха да загазят. Ако ме бяха били в Севлиево, да разнищят работите, щяха сумати хора да загазят покрай мене. Зет ми, който ми помогна и редица още хора са замесени около това, а можеха да загазят и за мен туй беше много радостно, че успя да се запази тайна участието на другите хора в моето освобождаване, за да не пострадат те, де. И нито съм споменал някакви имена, всичко остана така и как да ви кажа, след три месеца ме освободиха, един вид под гаранция.
Сега моето престъпление така по квалификация на наказателния закон е много голямо. То ако се квалифицира като опит за убийство, така е квалифицирано, опит за убийство. Ако съм бил възрастен, може смъртно наказание да има, аз съм бил малолетен тогаз. Ако съм бил малолетен, седемнадесет години май не бях ги навършил още, през октомври щял съм да ги навърша, туй е преди октомври, значи съм седемнадесетата, но не съм ги навършил напълно. А те нали съдебните закони там имат известна процедура за възрастта до 18 години. Не бях ги навършил, когато съм извършил престъплението и така или иначе то е, как да ти кажа, с намесата от една страна на баща ми. А, друго нещо е важния фактор. Главният фактор е друг. Аз като се озовах втори път в затвора, вече пред мене всякакви перспективи за революционна дейност, за такива работи, някак си стопиха се. Не виждах никакви перспективи вече. Може би е указало известно влияние и боят във Варна, щото той беше голям бой така. Знам, че като бях във влака чувствах така, че не мога да се мръдна. Малко като се мръдна и боли, то като били, били, то насиняло и аз си виках: „Хей, сега върху туй, гнили меса да вземат да ме бият, някакси трябва да изкажа и майчиното си мляко”. Защото, то като бият на здраво е друго, но ако вземат да бият на натъртеното, знаеш ли. Аз ме боли само като се мръдна, само ей тъй да кажа ме боли, ако вземат върху туй да ме бият тежко ми и горко. Как са ги били комунистите, тази Цола Драгойчева като разправяше, толкоз я били, че тя не може да мръдне, чак с количка я возели. Как са търпели комунистите, не зная. Но моят бой беше само един бой, един единствен, не са ме бутнали след това. Но въпреки туй през мене така вече се бях отзовал в една духовна безвкусица, не виждам вече. Вече нямахме планове да бягаме, оставих се дето се казва на Провидението. Виждам, че пресече се пътя. А то може би едновременно и едно чувство на душата, че до тогаз е било още даже, както ти казвах, още „синурадзе женерала” аз почувствах туй, че влизам в някаква друга област, че се почувствувах временно в такова едно състояние. Но още живея и затуй дойдох в България до самото ми залавяне, до връщането все туй мислех така: да правим там с онзи другия анархист нападение, няма смисъл, за обиране също. Така за такива работи планове правехме, но после туй вече, след като ме върнаха, вече не виждам смисъл. И тъкмо тогаз, тъкмо тогаз един ден идват.
А пък виж какво бе, интересно, че директора на затвора и той бил окултист – Никифор Коев. Директора на затвора и той един възрастен човек. Много по-възрастно поколение верно и тогаз аз не знаех, но после много късно научих, че той четял окултна литература, че бил познат с нашия брат Стефан Тошев и т.н. И той тогаз, когато втория път съм отишъл в затвора, по-рано кой е бил не го знаех, но тогаз окултист е бил Никифор Коев. Той даже по едно време прави подаръци на вестник „Братство”, пари праща така, беше вече отдавна пенсионер, беше от Търново някъде, от там ни праща, но аз контакт не съм имал, аз не знаех туй нещо, но въпреки, както виждаш доста окултисти се явиха. И прокурора беше окултист, и следователя окултист, и началника на затвора окултист, пък началника на участъка, първия път като бях, беше бивш анархист, та разни идейни хора, по разни високи места. Но сега вече беше чисто земеделско управление. Нямаше вече демократи, нямаше широки, само земеделци държаха властта.
И околийският началник беше един Дафин Стоянов, който беше от едно съседно село, млад човек така, той го караше повече на ергенлък, нали ходеше така, разхождаше се с едно камшиче, се шляпаше така. Хубаво, спретнато облечен, може би да е бил и ерген, както и да е, но добродушен човек. И нали той е бил главния фактор така, да нареди да не ме закачат, да не ме бутат и пък секретаря, както ви казвам е в нашия дом на квартира, близък с нашите хора. Абе тоз секретар, знаеш ли кой е? Той е баща на големия скулптор в Италия, който се прочу много и на когото бяха възложили да направи паметника на Леонардо да Винчи, разбираш, толкоз скулптури са се състезавали, неговия син израснал в нашата къща, дето съм израснал и аз. А Пейков се казва, само че как му беше първото име, възложили му да направи паметник на Леонардо да Винчи, който е на централното летище в Рим. На централното летище в Рим са вдигнали паметник на най-голямата личност на Италия Леонардо да Винчи, този българин я направил – Пейков, син на секретаря. Аз не съм го познавал тогаз, той ще е бил по-малък от мене, не съм го и виждал, щото нали той после като излязъл по-късно, много години след като моя син избяга за Америка, той идва тука Пейков във връзка с някакъв, този самия скулптор, във връзка с някаква постройка, какво беше, нали се състезаваха там за нещо, та тогаз се запознах с него. Туй между другото сега. Значи този секретаря е баща на този големия скулптор, който се прочу в Италия и в целия свят. Сега това са странични неща, но значи казах, след три месеца ме освободиха под гаранция. Под гаранция така ме пуснаха, щото, тогаз в туй време може би един месец след връщането ми и колко, не мога точно да определя, идват три жени в затвора. Едната ми е позната, защото е съседка на нашата къща, дето сме сега, бащината къща на баща ми, дето занапред е прехвърлена, щото онази къща баща ми я изоставил, дал я на онзи, значи тяхна там, еди-коя си, а другата дали съм я познавал, знам, че е идвала при нас още когато бях анархист.
И може би сестра ми Пенка така са я разпитвали за мене, защото са я считали, пък може би и донякъде е била малко ясновидка, така да направи контакт с мене, да види каква е причината. Защото, аз изобщо не съм правил лошо впечатление на хората така и за тях е изненадата този път, по който съм тръгнал, така де. И какво е казала не знам, обаче тя е същата, а да, тя е идвала у нас де, ония години и тя е имала контакт с Денка, от Денка е взела окултизма. И тази по-възрастната казва: „Да ти донеса, казва Библията”. Аз така се позамълчах, ама на ума си викам, какъв ти е акъла, викам, Библията да ми носиш, щото аз съм анархист. Библия ще ми даваш на мен. Аз съм чел Бакунин, чел съм Кропоткин, чел съм какво ли не, „Наука и религия”, Библията ще ми носиш, на ума си викам. Иначе външно се държа прилично, щото тя възрастна жена, а другата казва, да ти донеса, казва, нещо от Толстой. Викам: „А, донеси ми”. И сега дали тя помена заглавието не си спомням, обаче донесе ми „Пътят на живота”. Това е едно от капиталните съчинения на Толстой, макар, че фактически то можем да кажем, че 80% да не е и повече, това са мисли на световно известни и най-издигнати духовно хора на човечеството. То сега и като философия, но главно като религиозни такива водачи, основатели, кой не там, почти всички, които са по-велики хора, той е събирал тези най- важни мисли, техни изказвания и го е разделил на глави.
В.К.: Да, запознат съм с тази книга.
С.К.: „Пътят на живота” на руски – „Путь жизни”, както и да е, тази книга ми донесе. И аз я приех, нали Толстой за мене бше, нали един голям авторитет, не ще и дума, приех я книгата. И сега той там тъй да се каже не те въвежда направо във вярата, защото и самия той малко е куцал в туй отношение, сега ще се изразя, може да се засегне някой от това в такъв смисъл. Гледай сега в какъв смисъл. Че тогаз, по това време на Толстоя, на Достоевски, материализма е бил такава сила, срещу която абсолютно нищо не е можело да се възрази, против материализма, не е можело. Всеки интелигентен човек, просто епохата на материализма е бил много по-силен от сега, много. Щото сега има възражение, сега са събрали литература, след туй се яви спиритизма, той тогаз беше се явил, обаче Толстой го отрече и го осмя и го отхвърли спиритизма. Та Толстой въпреки верующ, въпреки последовател на Христа, въпреки, че издига Христовото учение над всичко друго човешко, въпреки туй Толстой отрече в Евангелието всичко друго човешко, всичко, което от едно обикновено човешко гледище не може да се приеме, той всички необясними събития, той ги отхвърля. Туй, което се нарича „чудеса” в Евангелието, той ги изхвърля. И той има едно Евангелие със забележки, аз не бях го чел, даже и сега не съм го чел, тук-там.
В.К.: Забележки към 4-те Евангелия.
С.К.: Може и така да е, както и да е, и той не можа да приеме тия „чудесата”. Може туй до известен етап на живота си, по-късно той изглежда, преди смъртта си е влязъл в непосредствен контакт с духовния свят и си е променил, но като по-млад, въпреки, че е възприел християнството, тия „чудеса” не е можал да ги възприеме. Материализмът е бил тогаз много по-силен, разбираш ли. Един ум не може да го приеме. Даже и Достоевски на едно място, сега той не го казва от свое име, той го казва от името на един свой герой, но мисля е този от „Братя Карамазови”, Иван ли беше, Димитър ли, казват: „Бога приемам, но света му не приемам”. Значи това е една критика на Бога пак. Приемам Бога, но света му не приемам. Значи Достоевски и той даже, макар че туй може да го отнесем пак по един по-ранен период на Достоевски, щото той после потъва напълно в тая мистична действителност на духовното. И може да се каже, че Толстой може чак в самия край на живота си, когато той има някакъв контакт със сестра си, която била монахиня и имала някакви видения и т.н., тогаз се доближил до духовното. Но както и да е, аз се отклонявам пак, но ще се върна към тази книга, която беше преломна, прага, който ме подготви, не напълно, но подготви ме по един особен начин. А именно: сега нали, той Толстой минава като един голям антимилитарист. Туй за мене сто на сто добре дошло. Против войната, против всички тия работи, против частната собственост, също. Против властта, насилие, против държавата. То е, нали има един толстоев анархизъм, да речем в такъв смисъл. Всички тия работи аз ги приемам пък и всичко изобщо съм приел. Там щото той няма така пунктове, по които да възразявам, но има една специална глава под заглавие „Бог”. Всичко е на глави така, на такива за вярата, за туй, за онуй, за насилието, за държавата, за властта и т.н. Една от главите е „Бог”. И сега той там дава, как да кажа, той дава нещо като преход, като мост за тия хора, които до тогаз са били под абсолютната власт на материализма, който изхожда от името на науката. Който говори един вид, че науката говори, науката го казва туй, така изхождал материализма и щом ти си свършил университет и дори само гимназия, средно образование, то няма къде да се пъхаш, освен да приемеш научния мироглед, което науката казва. Е, много рядко са били хората, които дълбоко в себе си са имали една дълбока вяра, която не може да се разклати. Те са били много малко, но значи такива умове не са могли да оставят. Та сега да се върнем към тази глава „Бог”. В тази глава „Бог”, аз така и по-късно я попреглеждах така и сега не ми прави чак такова впечатление, но за момента в който съм бил, ми е оказала голямо влияние, защото той казва там така. Горе-долу не е буквално, точно, щото после е минало много време. Нали той дава мисли от велики хора, но същевременно накрая на всяка глава той казва и от себе си. Та туй, което от себе си казва, той казва така, с мои думи го казвам, защото буквално не мога:
„Всичко живо в света се стреми нагоре, стреми се към един идеал, към усъвършенствуване, към нещо по-високо. Това е по закона на еволюцията, да го кажем към по-научно, той не го казва еволюция, но казва, че се стреми към един идеал така, нагоре се движи. Всяко живо същество, каквото и да е, разбира се, на първо място човека и този идеал към който всичко живо се стреми, казва, ний общо го наричаме Бог. Туй най-възвишеното, което е далеч, към което всичко се стреми и се движи към него, то е Бог.“ Значи то е така в известна относителна смисъл, разбираш ли. Туй не е тъй, както да речем в една църква биха го обяснили.
И аз си викам: Е, хайде нали и ний се стремим към някакъв идеал, към нещо, хайде да го наречем Бог викам, няма да ни пропадне държавата, така я приех думата Бог от Толстоя условно някак си. Че идеала към който всичко живо се стреми и който е вложен в Бога туй било България. Хайде, щом трябва, така влезе думата Бог в съзнанието ми, за да не опонирам на Толстоя, за хатър дето се казва, възприех от него думата Бог. И прочетох, разбира се, от първа до последна страница с най-голямо внимание, не намерих никаква точка да възразявам на Толстоя, с всичко съм съгласен напълно. Щото особено той пък много беше против държавата, много против властта, против насилието, против всички, против частната собственост има специална глава, всичко туй той буквално е на тази тема, все и плюс Бог, само така малко коригирам.
Добре, ама Денка ми донесе, дали още тогава, дали пак дойдоха за втория път де, едновременно, тя ми носи „Безсмъртната любов” от Дук де Помар. И то не туй издание, което аз го издавам два пъти в Севлиево. Аз го издавах в Севлиево обаче съкратено го издавах, но пълно едно издание, голям формат, нещо към 800 страници на български, издадено по времето още на първите стъпки на Учителя в България, преведено от една от първите ученички на Учителя Анастасия д-р Желязкова. Тя е една фигура, която е била една от първите седем, осем или десетина души около Учителя. И е била една издигната жена, много издигната. Тя го е превела от френски изглежда и са го издали макар един грамаден том. Аз после, когато го издавах, аз го съкратих много, едно защото има там някои много продължителни работи, там в сеанси и т.н. и малко е отегчителен, но повече по съображения материални, че нямахме достатъчно средства така, то беше много голяма книга. Главно зарад туй посъкратихме. Сега, както и да е. Тази книга има един предговор, който е много силен. Много силен е тоз предговор и който именно изтъква реалността на духовното и несъстоятелността на материализма. Сега, виж какво да ти кажа, мен Цанка ми е казвала, че Учителя казал, че това Дук де Помар е псевдоним и че тази книга е написана от големия френски астроном Фламарион. Че истински автор на книгата бил Фламарион. А пък Фламарион, че е писал неща подобни, писал е. Аз например имах няколко романа така с подобен характер. „Лумен”, единия е „Лумен”. Другият какъв беше? Два-три романа имаше с такъв характер, в който той описва извънземни светове.
В.К.: Аз съм чел само „Тайнственото”.
С.К.: Но то е съкратено, то е много съкратено. Аз го имам на френски, много по-голямо нещо и такова, та пише там, че е съкратено. То е много старо издание от 1900 г. Те са го издали пак теософите, пак са го издали, но то е много съкратено. Май, че заглавието е „Непознатото, тайнственото”, както са го превели и „Психичните проблеми”. Така е цялото заглавие на френски. Щото аз го имам и мисля, че не се е изгубило досега, защото много книги изчезнаха, ама имам я.
Аз съм доставял книги от Франция преди да почне Втората световна война. Имах възможност, кореспондирах, имах сумати каталози, обаче войната като се обяви се прекъсна, тъй че съм можал само на два пъти да доставя окултна литература от Франция – Париж. Та по това време съм ги доставял тази книга и други. Имах каталози.
В.К.: Четете предговора.
С.К.: А, предговора на това – да, на „Безсмъртната любов”. Този предговор е много силен и така категоричен и аз не мога да си спомня, обаче част от него аз предадох в моето издание, обаче как да ви кажа, тука пристъпваме към един много важен момент, може би не самия предговор, но аз нямам думи и не зная как да кажа, как да обясня, защото и за днес за мен е непонятно туй нещо. И за мен, ако река и за мене си не мога да го обясня как е станало, как става, по какъв начин да бъдеш най-така ревностен атеист, разбираш ли.
Аз на майка си проповядвах, исках да я опонирам, че викам, ако има Бог викам, ако имаше Бог, Той ще търпи ли тези несправедливости, тия луди, тия лоши неща, които стават, как можеше, ако имаше Бог, така. Уча майка си, хлапак на 16 години. Бях 15-16 годишен, още съм надъхан и през всичкото време, когато съм избягал от затвора съм мислил, че как ще пиша книги „за и против” вярата, и против религията, и т.н. туй в мене с голяма сила звучи. Обаче как, какво чудо е станало, че таз книга като влезе в ръцете ми, аз тъй да се каже се събуждам една сутрин и за мене всичко е ясно, разбираш. Всичко е ясно, аз като че, нали, тогаз съм живял само 18-19 години да речем най-много, а пък като че ли хиляди години съм знаел тези истини.
В.К.: Да.
С.К.: Всичко туй, което до тогаз е било в мене като убеждения, специално по въпроса от тази на мирогледа, на материалистическия мироглед, всичко туй изчезна тъй някакси. Като че никога не е било, просто се стопило до последното грамче, до последната най-малка следа. И аз, като че ли винаги тия истини в мене са живяли, така оживяват с такава сила и с такава яснота, пълнота и с такава абсолютна убеденост, като че ли аз само с туй съм живял досега. И като че само туй съм учил и знаел, и като че то е в основата на душата ми.
Значи тия положения за безсмъртието на човека, за прераждането, за всички тия духовни истини, които окултизмът изнася, за мене е било достатъчно само така едно изречение, да ги прочета така и в едно изречение и в тоз момент аз не мога да обясня какво чудо е станало с мене, за да се събудя аз с абсолютна вяра в тия духовни реалности. И да гледам вече на живота и на човека, и на себе си като на нещо безсмъртно, като на нещо съвсем друго, нещо, което абсолютно е различно и в абсолютно противоречие с материалистическия мироглед, който вече виждам аз, че е било едно заблуждение през което аз съм минал. И просто, като че ли сълзи текат от очите ми при таз светлина, пред този нов свят, който се разкрива пред мене и всичко туй, което по-рано е било, включително и възможностите или приемането на тия методи на хората, които са безверници, като например насилието в какъвто и да е било смисъл. Било във физически, било в духовен и по-специално, най-напред се явява като физическо насилие, туй което е за мен било някакво абсолютно верую. Като съм живял пет години непрекъснато с тази абсолютна над всичко мисъл, че трябва само насилие, трябва кръв да се лей, да се разрушава, за да се достига някакъв велик идеал и човечеството да се освободи от сегашното му състояние, робството там на капитализма и т.н. Обаче само, понеже аз съм тръгнал главно по тая линия на анархистите и то специално на терористите, такава литература ми се падна и по този път мисълта ми тръгна. Туй е било непрекъснатата ми мисъл: насилие, убийства, кръв, терор, да се ликвидира с тоя свят, за да може и да съм добре. И съм бил искрен в себе си и съм смятал, че така е. Няма друг изход. Обаче тука вече от тая точка паралелно с туй, че аз виждам човека съвсем друго нещо, всички такива възможности за мене да приема каквото и да е насилие и да съдействувам на една такава тенденция, чрез насилие да се обновява света, всичко това мигом отпада, то даже не съществува, не ме занимава вече.
От съзнанието ми е изчезнало и аз живея вече изведнъж в един съвсем друг свят, съвсем друг свят. В който нали, както казах, нямам думи да обясня как е станало, как става туй нещо, но за забелязване е, че така мисля аз поне, че когато с човека стане един голям преврат духовен, той обикновено изглежда, че такъв е закона. В началото се повдига много високо, защото изглежда, че върху него действуват и други духовни сили, които са невидими за него. И така става един такъв голям преврат, той тъй да се каже, така духовно заживява в едни много високи полета, които постепенно, постепенно го свалят. После пак той може би, ако го тия духовни сили вече го оставят, за да се изпита на собствените му сили вече, да се изпита докъде той може да устоява постепенно, постепенно човека може да отслабне така, да се яви сам вече със собствени сили да разрешава въпросите на живота, които се явяват. Но туй беше за мене и тогаз и сега същинско чудо е станало с мене, защото не съм имал нужда така логически да ми се доказват нещата, да ми се набиват в главата така системно, просто само като ги прочетох и ги възприех. Не мога да определя мигът кога и как е станало туй в мене, така са възприети. То е все едно както човек, когато не вижда нещо и не знае къде е, тъмнина наоколо му и изведнъж блясва някакво слънце или някаква огромна електрическа лампа и отварят му се очите и вижда всичко около себе си. Вижда самата реалност, вижда какво е. Преди това е бил сляп, сляп е, в тъмнина е. Движи се той на същото място, обаче, какво има около него, каква е действителността около него, той нищо не чувства, нищо не разбира, освен тъмнината, която го обгръща. Туй физически казано и когато блясва тая светлина без доказателства, без това, той вижда цял свят около себе си. Всичко вижда около него, което е било и преди туй около него, обаче той не е можел да го вижда, защото е бил в тъмнина. Та и днес за мене този мироглед е тъмнина. Милиони хора са още в таз тъмнина и сега кога ще излезе, за едного може да е писано по-рано, на други по-късно, на трети в друг живот и т.н. Но туй мое, тъй да се каже проглеждане за реалността в действителността на живота стана там в севлиевския затвор, може би да речем около два месеца или след като бях се завърнал вече и усилено започнах да чета окултна литература.
Тъй сестра Денка Хубанова се казваше, тя постоянно ми носеше книга след книга. Тя имаше всичката литература на теософите, защото започнахме с теософската литература. Как да ти кажа, след тоз роман, нали там продължиха от Ана Безант, от Ледбитер, от каквото имаше издадено на български едно след друго и понеже както казах след три месеца ме освободиха, значи след месец и половина след туй ми занимание тя продължи да идва вкъщи и да ми носи книги, които не съм чел. И аз в един твърде кратък период така, не мога да определя колко точно, обаче прочетох всичко, което на български е издадено в таз насока.
И сега не си спомням докато бях в затвора, донесе ли ми нещо от Учителя или не, може и да ми е донесла така някоя отделна беседа, не цяла серия, обаче аз още не можех да правя разлика, нито да имам така някаква по-ясна представа за Учителя, защото нали тия големи авторитети на теософите като Ана Безант, Ледбитер и други, трети, така за мене ми правеха силно впечатление. И си спомням така един отделен случай как бях ги наредил, как бях ги надписал в едно листче така авторитети от тази област и между тях и Петър Дънов, разбираш ли. Но между тях, като за мене бяха като еднозначни така, като еднозначни, значи, нямах от самото начало така ориентация, тя не ми беше и говорила за Учителя. Но аз чрез нея възприех общо окултизма, на тази основа, на която и теософията е изградена.
И с учението на Учителя, едва така малко по-късно, успях така щото нали за пръв път като почнах да чета беседи, тя не само материята, но и езика, начина на изложение малко по-друг. Не е този строго, как да кажа, както се е стремила Безант по възможност някакси по-близко до обикновеното човешко знание, този на логическото мислене и на логическата връзка. У Учителя са малко по-друго, логиката у Него е по- дълбока и нещата там са с много по-голяма дълбочина. Обаче, …
Край Сава 1-В.
Думите на Сава Калименов са записани – Горна Баня, 1982 г
Сава Калименов 1D – Ученията
В.К.: Да, и продължаваме, това е 4 писта.
С.К.: Ама това ново ли е?
В.К.: Да.
С.К.: Да кажа нещо във връзка с туй.
В.К.: Да, да, кажи.
С.К.: Учителят така нали изведнъж не може да се възприеме от едно съзнание по-обикновено, едно съзнание, което не е имало известна подготовка, може би за някои хора и особено за верующи хора и подготвени чрез друга литература [ще го приемат] веднага така. Но за мене така, аз постепенно преминах към по-ясна представа за учението на Учителя като нещо много по-голямо, много по-силно, много по-всестранно, всеобгръщащо. Това за да се оформи в мене, трябваше да мине известен период, да почна да чета повечко, щото в първите неща, малки отделни беседи, които съм чел наистина ми харесаха, обаче пак така аз Го приравнявах с други, даже с някои и съвсем малки авторитети в тази област на окултизма.
В.К.: Спомняте ли си първата книга, която сте прочели, беседа, как се добрахте, кой ви я даде?
С.К.: Денка, същата тая сестра, от нея съм вземал всичко аз. От нея съм взел. Малко по-късно се свързах с Колю Нанков, който беше ученик тогаз в Севлиево, ученик беше, свързах се с него, който беше вече влязъл в учението преди мене. Друг един пак Иван Гюзелев и Стефан Гюзелев, там приятели на нашата възраст. Стефан бе малко по-млад и те бяха възприели. Имахме един съсед там в нашата махала, дето най-напред живеехме, Иван Гелинов, пощенски чиновник, който и той беше влязъл в окултизма, като е минал през теософията. Нашият тогавашен ръководител, местен брат Стефан Тошев, който бе един от ранните ученици на Учителя също така, ний даже с него така имахме малко роднинство, пък там в новата къща наблизко живеехме. И както казах той беше тогава съдебен следовател, той беше съдия-следовател, прокурора и той четеше окултна литература. Даже на есперанто идваше, идваше и у нас на гости.
B.К.: Искам да питам какви са били тези окултни движения между 1900 година и края на Първата световна война до 1920 г. Какво се е издавало в България?
C.К.: Сега вижте какво, то туй нещо е написано така, от много източници може да се почерпи.
В.К.: Това, което е въздействувало на Вас.
С.К.: Да. То най-напред тази окултна теософска литература, но ако е въпроса исторически как е протекъл процеса, той е протекъл както в България, така и в целия свят. Първият удар, първата съпротива, която се е оформила срещу материализма, това е спиритическото движение. С него се е почнало. До началото на спиритическото движение изобщо като че ли интелигентен човек не е можел да оспори, да възрази, да опровергае, да се противопостави на материализма, който е минавал като абсолютна научна истина, която нищо не може да помръдне. И едва, когато започва движението на спиритизма, което започва там от Америка чрез някои така явявания нали и т.н. и т.н., което тъй да се каже с магическа бързина се разпространи по целия свят и започват навсякъде сеанси да правят. И литература се появява, списания се появяват, големи учени, големи учени особено в Англия, големи учени всепризнати авторитети се заинтересуват и макар, че отначало и те са имали да речем известни съмнения, известни резерви, като почват да практикуват се убеждават в реалността. Това са: Уилям Крукс, той е един голям учен, всепризнат в целия свят като откривател на „лъчистото състояние на материята”, така поне аз го Този Уилям Крукс – професор, голям авторитет, химик. Като вземем след туй да речем, понеже сме в Англия още, аз преведох от френски книгата „ Pourquoi je crois à l’immortalité personnelle” („Защо вярвам в безсмъртието на човека”). Сега на английски оригинала как е не зная, но французите така са гo превели. Преведох я още в първите години, когато се върнах в Севлиево и я издадох там самичък на малката машина на баща си. И после цяла една група учени английски – Магерс Подглор. Не мога сега в момента да го спомена, но голяма група сериозни учени така, задълбочени хора, изглежда, че са били и верующи повечето.
В.К.: А в България, слушал съм за Софрони Ников.
С.К.: Не, аз ще се върна и към България, но нали понеже е от световен мащаб това. Има една голяма книга, която са написали няколко души, четирима като че ли бяха авторите и четиримата учени на английски език, но това е специално проучване на духовните феномени, такива, на духовни явления, които са констатирани, записвани така, дадени на хартия, проверени от тия учени, обаче това са неща, които са в абсолютно противоречие с вярванията на материалистите. Значи те опровергават вярванията на материалистите, че няма нищо духовно, че няма, в нашия физически свят не се намесват други сили. Всичко туй, цялата тази грамадна книга, единият беше Под Мор, другият беше Магерс и още двама учени и четиримата учени, забравих заглавието.
В.К.: Той и Фламарион пише.
С.К.: И Фламарион, той във Франция. Той отделно, но в Англия по-голяма група има. Фламарион във Франция до голяма степен е бил по-самотен така. Подели са и други учени.
А, Шарл Рише се явява по-късно. Шарл Рише във Франция. Аз преведох неговата книга и я издадох в Севлиево „Нотър Сизием Псалм”. А, първото издание го преведох така по-формално „Нашето шесто чувство”, защото по теософската литература пишеха шесто чувство. После се разбра, че по-точния превод е „Шестото сетиво на човека” и второто издание така озаглавих „Шестото сетиво на човека”. Това е един голям биолог, всепризнат авторитет, учен във Франция, който се е заинтересувал от всички тия работи и с редица експерименти, които той лично е провеждал, лично е провеждал той сам тези експерименти, той е дошъл до убеждение, че съществува едно шесто сетиво в човека, което не може да бъде опровергано по никакъв начин. Гледай сега какво, един от неговите случаи, от тази книга представлява следното: по него време е живяла, по времето на Хюго, тази, голямата световна артистка Сара Бернар, която е световно известна и e била на върха на това призвание, актриса първостепенна, Сара Бернар. Хюго, а, не Хюго, и той се е занимавал със спиритизъм, той по-рано е бил и той се е занимавал. Става дума за Рише, той е професор. Той влиза във връзка с нея и отива в Полша. Сара Бернар е във Франция, в Париж, но той от Полша влиза във връзка с нея. В Полша той отива да изследва един полски ясновидец Осовиетцки се казва, този ясновидец. И той отишъл специално да изследва, да прави експерименти с него, и след като е направил напълно задоволителни експерименти с него. А Рише има връзка със Сара Бернар, пък във връзка с нея е. Сара Бернар му праща от Париж писмо до Шарл Рише, който е във Варшава. Обаче те са се уговорили предварително. Той не знае какво съдържа писмото. Той не знае какво съдържа и то е увито в няколко плика, така, да бъде непрозрачно. И без сам той да знае, без да го отваря, по съображение, да не би ако той знае по телепатически начин да прочете мисълта му, този ясновидеца, но да се избегне и тази възможност на телепатия, представя писмото на ясновидеца и ясновидеца го прочита. Прочита съдържанието на писмото, без да го отваря, така както е запечатано и увито. Туй от Сара Бернард, даже то е фотографирано от нея с нейния фотоапарат, нали знаеш на по-големи хора си имат такова нещо. И почти абсолютно е точно туй, което тя пише. Това е един от експериментите на Шарл Рише, който лично е правил. Той е правил и много други и заради туй той казва: „Аз, казва, умножих доказателствата и това не е теория, а това е факт”. Съществуването на шестото сетиво на човека, то не е теория, то е факт. Сега понеже ми питаш, за началото, началото е спиритическото движение.
В.К.: А в България?
С.К.: В България също спиритизма е почнал. Сега виж какво, когато Учителя се завръща в България, тука вече спиритизма е бил вече доста разпространен. Един от неговите разпространители в България е първият ученик на Учителя д-р Миркович, д-р Георги Миркович. Той изглежда е бил и малко по-възрастен от Учителя и Миркович е бил в Париж, във Франция, там е учил, там е завършил медицина. Там е имало някаква ясновидка, но как я казваха, аз я забравих. Той е ходил при нея и е мислел той да остане във Франция. Обаче тя му казала: „Не, тя, твоята задача и твоето предназначение е да се завърнеш в България, защото там ще се срещнеш с една голяма личност, която е дошла с една специална мисия на света, тъй че работата ти не е тука в Париж. От Франция ще отидеш в България”. И действително тогаз е било времето, когато спиритизма с голяма сила се разпространява по целия свят и д-р Миркович, може би пръв, може и да не е пръв, може и преди него някои да са проникнали, обаче почва да издава в Сливен списание по спиритизъм.
В.К.: „Нова светлина” и „Виделина”.
С.К.: „Нова светлина” и „Виделина”. „Духовен мир” ли имаше едно, ама дали той го редактираше или друг някой, не мога да си спомня. Както и да е, обаче може да се каже, че с най-голяма сила така, най-голям авторитет въздействувал върху тогавашната интелигенция точно д-р Георги Миркович, който е именно първия ученик на Учителя.
Първият ученик на Учителя, след това са следвали други двама – другият е Тодор Стоименов от Бургас, когото аз много добре запомних, имал съм контакт с него, той беше ръководител. Учителят го беше оставил като ръководител на Софийското братство. Той Учителят си е, ама за някои формалности отговаряше специално той – Тодор Стоименов. Но той е бил сравнително доста млад.
Ама по-възрастен, по-близко до възрастта на д-р Миркович е бил от Бургас Пеню Киров. Сега тази тройка са били първите ученици на Учителя и сега между другото може да цитирам нещо, което се отнася за тогавашното състояние. Макар, че сега за друго говорим. Обаче чел съм така едно нещо. Когато те са заедно, Учителят, д-р Миркович, Пеню Киров и Тодор Стоименов, те го наричали Стоянов тогаз, но Стоименов са го знаели. И сега Учителят им разправя за великите задачи, които са възложени от една страна на туй движение, което започва, от друга страна на България, като един народ, който трябва да стане народ, който трябва да приеме това нещо и да го даде на другите народи, на другия свят. Стоименов бил много млад още, те са му викали Тодорчо. Даже Учителят му е викал Тодорчо. Бил е млад, може би към 20 години да е бил. Както и да е, това не е толкоз важно, обаче той задава въпроси така: „Учителю, е, тогаз не са казвали „Учителю”, тогаз е имало „г-н Дънов” са казвали, даже аз като се завърнах от София в Севлиево, Тошев още наричаше Учителя г-н Дънов и покрай нас свикна „Учителят”. Още така беше свикнал „г-н Дънов”. Той е свикнал още отначало. Казва му: Вий сте вече на доста напреднала възраст, става въпрос за д-р Миркович, той така казва, за Пеню Киров не знам какво казва: „Аз пък съм, рекъл, съвсем млад. Ами кой казва ще я извърши таз работа? Кой ще я свърши работата, ний сме трима души тука само, кой ще я свърши?” А Учителят казал: „Вий сте сега трима, но ще станете хиляди!” Сега може и други работи да е казал, но специално тогава туй е казал. И наистина Тодор Стоименов дочака да има хиляди ученици. Защото аз, който присъствувах за пръв път през 1925 г. на събора в Търново, действително видях тъй да се каже хиляди, без да съм ги броил и после в съборите тука на Изгрева.
Почнаха след туй съборите на Изгрева и действително се събираха много хора, дето се казва, от тези, особено от южнобългарските села идваха много хора, много хора идваха така, значи имаше хиляди вече около Учителя. Даже непосредствено присъствие, независимо от туй, че още много са останали така, не са дошли пък всичките на събора я, доживя Тодор Стоименов до туй време да види, че има хиляди хора край Учителя.
Така сега за спиритизма, нали като пръв удар срещу материализма, като първи пробив в материалистическото съзнание на световната интелигенция, включително и на българската, е така почнат спиритизма. Самият брат Тошев, нашия севлиевски ръководител, за когото казах, че е свършил право и беше следовател тогаз, млад човек още, той е бил и в Русе, Свищов, Видин, на много места. И в Кърджали беше прокурор, но по него време аз когато влязох в Братството, той беше още млад следовател. Самият той, той преди да следва право е бил учител, даже е бил учител в селото на Колю Нанков – с. Кръвеник и Колю изглежда от него се е заквасил, щото имаше цяла група в туй село. Но Тошев казва, че „аз си бях материалист”. Нали всеки интелигентен трябва да е материалист. И чрез спиритизма се преобръща. И аз помня като дете още, дете бях, буквално дете, като говореха у нас из къщи, че у Хаджикънчовчини, така се казваше, правят сеанси и извикват духове, такива работи се говореха постоянно. Пък Хаджикънчовчини, това е къщата в която брат Тошев, той живееше тогаз, тя е къщата на жена му, те се казваха Кънчеви, туй семейство и Хаджикънчовица, тя, мъжът й беше умрял, аз не го помня мъжът й и брат Тошев там живееше, той ръководеше тия сеанси. Той има голяма опитност така, но и той като е минал през материализма, чрез спиритизма е станал верующ. Щото е правил много сеанси така и много опитност има, и разбира се паралелно с туй почва да се издават и списания спиритически и литература, както виждаш.
„Тайнството” от Фламарион доста отдавна излиза. Софрони Ников от друга страна почва да издава книгите на теософите, на Ледбитер, да речем тази „От другата страна на смъртта” и „Ясновидството”, „Древната мъдрост”, „Великите посветени”. Те са по-късно на Едуард Шире и такава литература започва да тече така много. Та първия пробив в материализма не е теософията, но спиритизма. Спиритизмът тъй да се каже отваря вратите и после постепенно, постепенно спиритизма загасва, загасва и на негово място застава теософията, една вече по-голяма обоснованост, едни по-големи прозрения, защото спиритизма даже големите авторитети на теософията казват, че в спиритизма могат да станат грешки, може да станат заблуждения, има опасни възможности за обсебване. Например, Тошев ми е разказал следното. Той понеже отначало почнал със сеанси, със спиритизма. Кога се е запознал с учението не зная, малко по-късно се среща с Учителя. А, да, той ми е разправял кога. Учителят е идвал в Севлиево, той там е направил контакт с него. Но Тошев ми каза един такъв случай. Понеже те редовно са правили сеанси, от едно друго семейство, пак близко на тях, и то Кънчеви, а пък жената на Тошев е от тоя род Кънчеви. Както и да е, един от синовете им бил голям медиум, значи проводник така. Добре, ама веднъж казва, идва един дух и като влиза в него, обсебва го и почва да буйства, да пее разни македонски песни, революционни такива и това-онова и не ще да излезе от него. Та нали правят молитви туй-онуй и много трудно било докато го изпъдят този дух. Туй Тошев ми го разправя лично на мене. А пък това е било едно добро, кротко момче, този който е, даже бил е медиум, но онзи влязъл в него така, може би този дух да е някакъв убит македонски дух. Духът на някакъв убит македонски революционер, обсебил го и не ще да излезе. Та струвало им голям зор, много молитви докато го изпъдят, да се освободи това момче. Та така погледнато и Ани Безант казва и Ледбитер, че в спиритизма действително съществуват опасности, щото когато да речем един човек не е много издигнат духовно, има известни слабости, може, то всъщност е ежедневна действителност да го обсебят такива по-лоши духове. То си е ежедневно, но тогаз при спиритизма им се отваря вратата тъй да се каже, понеже те и без туй се събират да викат духове, това е. Отваря им се вратата, някои такива зловредни, които са се проявявали. Това е случай така, един от може би много други и заради туй при спиритизма препоръчват да започват с молитва, с песен духовна, да се запази една атмосфера, при която по възможност да бъдат оградени от лоши духове.
Та сега понеже въпросът ти беше за духовните движения у нас, аз мога да ти цитирам и да ти кажа де, че освен това имаше и движението на Кръстников.
В.К.: Какво представляваше това движение?
С.К.: Ще ти кажа. Кръстников отначало е бил в Братството на Учителя, бил е [последовател]. Аз в късните му години го видях веднъж и се запознах с него. Обаче гледай какво сега, изглежда, че той е бил отдаден на това движение, на спиритизма и окултизма, обаче нали като всеки човек и той си имал нещо, някакво мнение за себе си, нали съвършени хора ние нямаме, но специално за него, имал е някаква амбиция. Той си е представлявал, че е нещо повече от Пеню Киров, такива му са сведенията и искал той да застане начело на Братството в Бургас. Смятал е, че той трябва да бъде, а не Пеню Киров и на тази база, на тази амбиция се е отделил от Учителя, без според мене да съм видял да е казал нещо против Учителя, но все пак има нещо. Той, как да ти кажа, той си служеше с медиум повече. И той беше ограничен човек. Ограничен в такъв смисъл, той няма тая пълна, голяма широта на един абсолютно духовен човек. Той пак е духовен, верующ и т.н., но той пак има едно ограничение, няма проникване в духовния свят. Понеже аз получавах неговата „Витлеемска звезда”, той издаваше вестник в осем страници от 1921 г., обаче не в цял формат, а долу-горе в такъв формат намален.
„Витлеемска звезда” издаваше в Бургас, нали аз си я получавах, ний я получаваме в замяна. Аз му пращам вестник „Братство”, той ми праща „Витлеемска звезда” и така, нали има и други вестници и списания са получавани в Севлиево, за редакцията на вестник „Братство”. Та съм имал на ръце всичката негова дейност и негови прояви, обаче може да се каже, че никога не съм срещнал нещо, което е, как да кажа, от извънреден характер, нещо така за мене, нещо като ново, като разкриване на някакви големи работи. Той изглежда знаеше френски, този човек и голяма част от съдържанието беше преводи от разни френски такива списания, пак окултни. Не, той превеждаше и въвеждаше вътре за събуждане на интереси и някои светски работи от по-външен характер. По съображение, че читатели разни има, такива, които и на външни работи държат. Обаче той не беше от, как да кажа, такава величина духовна, както той си въобразява и си е въобразявал може би до много късно, защото лично аз четох ли, не четох или други беше ми казал, обаче той имал някаква ясновидка, някаква медиумка, която се проявява така и му услужва на него. И един факт е важен в туй отношение, че той някъде пак в тази „Витлеемска звезда”, аз не мога точно да си спомня, чел ли съм го туй, обаче той е категоризирал духовете, в смисъл на тези, духовните водачи на човечеството от някога си. И сега така като ги категоризира на духовни степени, йерархии някакви и изкарва Учителя така някъде, към края го изкарва така. Пък виж да ти кажа сега, като да речем Кръстников, какво сега виждам, зная, абсолютно никакво сравнение няма между едното и другото, между Учителя и Кръстников.
Кръстников макар и и окултист той е ограничен човек, той вижда толкоз, под носа си само. Нищо не съм намерил в него така, нещо особено, а Учителят е бездна несравнима. То е все едно да сравниш нашето слънце, което не знам какво представлява по своя обем, да го сравниш с една запалена лоена свещ, такова. Обаче амбиция голяма имал и главното, че е бил много деятелен. Много деятелен. Аз когато го видях, той беше отпаднал вече. Той беше почти на заминаване, и свърши. То беше и след 9.ƖХ.1944 г., той няма и какво да работи вече. Обаче беше разсял из цяла южна България групи кръстниковисти, навсякъде. Много деятелен бил и изглежда дар слово е имал много и на младите години, пълен с енергия, кръстосвал е цяла южна България и имаше много групи „кръстниковисти” на негово име. Той си бе създал „Общество за психични издирвания и духознание в България”, „Витлеемска звезда”, орган на „Обществото за психични изследвания”, така го формулирал той. Обаче между неговите последователи имаше хора, които го превъзхождаха по духовност, по преданост, може да се каже и по чистота и във всяко духовно отношение го превъзхождаха. Аз например съм имал контакт с такива хора, но той понеже е бил деятелен, успял е да спечели много хора, особено в Новозагорско, в Пловдивско, там даже той работеше и в стопанската област. Нали не е излишно?
В.К.: Не, аз слушам.
С.К.: Не, щото може някой, нали то е една констатация така, на действителността. Щото ние като вземем неговите недостатъци, има и положителни черти. Той работеше и в стопанската област. В какъв смисъл? В такъв смисъл, той на много места със своите хора, групите по селата, основа кооперации.
В.К.: Комуни?
С.К.: Не комуни, а кооперации, дето се казва горе-долу формата, каквито бяха по-рано и нашите потребителски кооперации, обаче в тази кооперация ръководните лица и членовете са окултисти, членове на неговото движение. И особено в гара Раковски, която стана основна на сегашния Димитровград.
Димитровград се състои от три села, които са съединени и след туй става един голям център. Обединяват се селата и почва индустрията. Та гара Раковски беше един голям център на „кръстниковистите”, много хора беше спечелил там и те си имаха кооперация, мисля, че се казваше „Братско дело”. Тази кооперация работеше извънредно много. Може да е била главната му крепост там на кръстниковистите и в стопанско отношение, иначе и в идейно. Та имаше много честни и духовни хора, които влязоха в неговото учение и така подир него и така не му са намирали маана, кусури, и знам, че са го наричали учител. Макар, че по моя преценка не беше истински Учител, а действителното положение е, нали е бил енергичен, бил е много деятелен, обаче сам по себе си доста ограничен е бил. Но главно по селата се разпространи неговото движение, а може би в градовете, като Нова Загора, може би в Сливен. Повечето бяха от селата в южна България. Той в северна България не се е проявявал. Вестникът му се е разпространявал навсякъде. Та това е за Кръстников.
В.К.: Срещал съм и списание „Всемирна летопис” на Иван Толев.
С.К.: Ще ти кажа за Толев. Въпросът за Толев е един щекотлив въпрос, въпрос, който наистина трябва да го разгледаме в неговата същина доколкото аз съм можал да проникна, да го разгледаме така напълно, честно, обективно и искрено. Аз, когато влязох в Братството, той беше почнал вече да излиза „Всемирна летопис”. „Всемирна летопис” излиза не знам колко, дали 4-5, дали повече, дали по-малко години, но излиза. Виждал ли си броеве от него?
В.К.: Да, виждал съм.
С.К.: Голям формат, така с външност, която прави впечатление, винаги имаше така фигура на Христос или нещо друго така на кориците и изобщо правеше много силно външно впечатление това списание. Не се ли отклонявам много?
В.К.: Не.
С.К.: Защото тези работи са минали през мен.
В.К.: Аз точно за това искам да те питам.
С.К.: Сега виж какво. Лично аз като се запознах със списанието, абонирах се още в Севлиево докато бях и там съм получавал може би една година. След туй, като се прехвърлих в София, или една или две. В София не си спомням дали съм го получавал. Какво стана, то спря по-нататък, но както и да е, отнасях се напълно сериозно. Защото то имаше действително много хубави работи, плюс туй брат Боян Боев, който имаше статии в списанието. Аз тогава не съм имал представа за него, ама който по-късно и завинаги остава в съзнанието ми. Последовател на Учителя, като една фигура, която тъй да се каже е непосредствено след Учителя. Той, разбира се, не е от тази величина, ама между нашите хора брат Боев беше човека, на когото можеш да имаш абсолютно доверие, защото той абсолютно забравил себе си и абсолютно живее само за духовното, за Божественото, за учението. Той беше такъв човек. Представи си човек, който изобщо за себе си не мисли, само за учението. Такива личности имаше и други в Братството, не само той. Обаче брат Боев беше, който беше спечелил сърцата на всички до един. Щото той беше толкоз безкористен, беше една негова доброта такава, че в известно отношение можеш да го отнесеш, туй, което Христос казва: „Ако не станете като децата”. Той имаше детска чистота, едновременно с голям ум, и с голяма преданост и голяма духовност, едновременно носеше в себе си една така детска чистосърдечност. Знаеш ли какво ми е казвал той лично на мене, аз съм контактувал с него, той е живял и в Севлиево, писал е книгата си за възпитанието на учениците в нашето жилище. Но туй ми го е казвал той в квартирата си на Изгрева.
„Аз, казва, когато дойдат тук да ми се оплакват от някого и да ми говорят отрицателни работи, аз все едно, че слух нямам, все едно, че ушите ми са затулени, не го приемем в съзнанието си. Не искам да слушам. Не го държа, не го приемам просто в съзнанието си, когато някой говори за друг някой нещо и го обвинява”.
Туй един случай ти казвам, но той беше така една чиста душа и с такава преданост, с такава духовност, че не можеш така просто да не благоговееш, да не го обичаш, да не го уважаваш, да не го слагаш много високо. И знаеш какво, мен са ми казвали, това са думи на Учителя вече, то не ще е в беседа, но Учителят нали има антураж около Него там: Борис Николов, Паша Тодорова, трети, четвърти, Боян е един от тези. Учителят е казвал така пред някои, разбира се, Боян не е бил там, казал им: „Искате ли да видите ангел в гащи, това е Боян Боев”. Учителят така се е изразил за него. Той е ангел в туй отношение, че е чист и предан. Като човек може да си има някои ограничения, в някои отношения, обаче някаква така прашинка чезне пред неговото духовно величие изобщо. Това е Боян Боев. А, говорихме за „Всемирна летопис”.
В.К.: Понеже той е участвувал там.
С.К.: Понеже е участвувал, да. Виж как се отклонявам, но не мога, аз като заговоря за Боев не мога да не си изразя отношението. Той, как да ти кажа, може би е единствения човек из нашите, който почти никой не се е осмелил така да говори против него. То има изключения някакви, но то се дължи на отрицателни сили, но него го обичат, може да се каже всички, всички, които са предани на Братството, на Учителя. Всеки го цени и уважава.
Та сега да се върнем към списание „Всемирна летопис”, понеже той е един въпрос, който наистина трябва да бъде изяснен. Аз мога да съжалявам само, че туй не е написано, защото да го четат за в бъдеще, които искат да видят историята как седи, но както и да е, то може да се запази туй, пък ако взема някога да пиша тия неща, които са важни, ще ги повторя, независимо от сегашния запис.
Сега, виж какво, аз като отивам в София – 1923 г., аз в 1920 г. приех, пък в края на 1921 г. вече излязох от затвора и влязох в контакт с Колю Нанков, с брат Тошев, с брат Гюдин, с братята Гюзелеви там и още Иван Цонев, други няколко окултисти, от селата имаше Радка Лазарова, ученичка беше, друга една сестра от Севлиево и тя беше ученичка, и други имаше там. Тъй, че имаше група от 10-15 души така. И влязох. Най-напред Колю Нанков ръководеше, той преди мен беше влязъл, беше ходил 1922 г. на събора в Търново. Аз не бях ходил, аз по него време бях трудовак, мобилизиран, но и изобщо не ходих.
Аз отидох чак 1925 г. на събор в Търново, но 1923 г. отидох на Младежки събор. Колю Нанков и преди туй беше ми казал да влеза в Братството, да почна да посещавам, защото те имаха събрание у брат Тошев, аз така все отлагах, така в себе си си мислех и си виках, рано е за мене, не съм готов. Така на мисъл туй съзнание беше, аз туй нещо го слагах много високо така. Викам, не съм още направил това, в такъв смисъл, още не съм за тази работа. И така веднъж-дваж Колю ме кани, обаче, когато през 1923 г. дойде писмо от София, че става Младежки събор на приятелите от цяла България и че ще се съберат в София, когато дойде това писмо, викам: „Кольо, аз вече трябва да вляза в Братството”. Като смятах, че ако не съм формално влязъл, нямам и право да отида на събора. И действително тогаз започнах да посещавам, те по едно време събранията бяха у брат Гелимов тогаз, не мога да си спомня, по-късно май у брат Тошев.
В.К.: Той жив ли е още Тошев?
С.К.: Тошев си замина преди 2-3 години. Знаеш ли какво, той е баща на д-р Благовест Тошев. Той завърши медицина тука, живееше у Жечо Панайотов. Не си ли го виждал?
В.К.: Виждал съм го. По това време вие ходихте на събор.
С.К.: На Първия Младежки събор в София. Но виж какво, аз трябва да се върна към „Всемирна летопис”, щото се отклоних много. „Всемирна летопис”, тя излизаше докато бях още в Севлиево – 1923 г. Значи получавал съм ги. Изглежда, че две години съм ги получавал, пък може би и след като съм дошъл в София. Както и да е, Иван Толев я редактираше, нали официално бе писано Иван Толев. Имаше доста сериозни, хубави материали поместени.
В.К.: Имало е и от Иван Грозев.
С.К.: Той е от теософите. Може, той е помествал стихотворения поне, щото той беше и поет. Иван Грозев и Софрони Ников бяха по това време главните двигатели на Теософското дружество, то е имало и други, но те така живееха заедно тогава. Иван Толев се е стремял да обедини и от други духовни движения така. И Боев пишеше дълги статии там за възпитанието и Иван Толев сигурно е знаел чужди езици, не знам, но най-малкото френски ще е знаел, защото излизаха доста неща преведени от френски. А за английски може да е имал други сътрудници. Дафинка Доганова и тя беше в Братството тогаз. Дафинка, тя знаеше много добре английски, учителка по английски, тя може, тя помагаше, аз съм чел нейни работи във „Всемирна летопис”.* /заб./ Тя беше моя учителка по английски, аз при нея съм учил английски в един курс в София. Един много издигнат духовно човек, много издигнат, фин човек.
И пак да се върнем към „Всемирна летопис”. Значи списанието правеше сериозно впечатление, не само на окултни, но и на външни хора, щото със своята външност, хубав печат така и издържаност и външни хора се отнасяха така сериозно към него. Понеже се виждаше там, че той получава писма от различни места тогава, по различни въпроси, от хора, които даже са вън от Братството.
Но ще кажа следното. Иван Толев, макар окултист, макар и ученик на Учителя да се смяташе, той положително може да го смятаме, че имаше някои качества в себе си, които как да кажа, които са станали причина той да се подаде на някои отрицателни влияния. Това е един факт, който не се отнася само за него, той се отнася за много хора, щото ний ще кажа, обикновените хора почти никога не можем да знаем кой може чрез нас да се прояви, да ни обсеби и да ни тикне в тази или онази насока. Както аз знам, че през моя, тъй да го нарека терористически период, този убитият Христо Илиев положително се е проявявал чрез мене, независимо от това, че аз съм ходил в квартира дето е живял той, но и такива отрицателни сили са ме обсебвали и са се проявявали, независимо от моето убеждение. Този Иван Толев, той беше все пак човек със силен характер, което личеше по неговата външност, добре оформена брада, което значи, че е волева натура, интелигентно лице и т.н. Човек със самочувствие така, сам се чувства като нещо по-високо от другите, в сравнение с обикновените слушатели на Учителя. Обаче, аз не знам коя е била точно причината, но допускам така следното. Допускам, понеже все пак списанието не е могло да има достатъчно абонати, за да го закрепят материално, понеже е било доста скъпо тогаз, то не започва да излиза мъничко, както аз започнах с вестник „Братство” с едно парцалче тъй да се каже, но то почва така богато, скъпо, с хубава хартия. Аз така допускам и си го обяснявам само, че той ще е искал от Братството, може би лично от Учителя така, те да поемат финансовата грижа за списанието. И изглежда, че му е било отказано и той на таз база се обявява срещу Учителя, става враг вече. Като враг идва до туй положение да се обяви като враг.
И аз си спомням много ясно, салонът беше на ул. „Оборище” № 14, улицата, която отива към Военната академия, тогаз Военно училище. Той беше построен 1923 г., когато да стане събора. Преди туй е бил построен набързо, така стана събора и след туй се прехвърлиха на Изгрева. Спомням си, когато за да се влезе в салона минаваше се през едно вестибюлче или как да го кажа, вход, преддверие, антре. Преди да се влезе в голямата зала на салона там и той беше сложил, само, че годината не помня, едно обявление написано ръчно, обаче с големи печатни букви, ясно да го четеш. Не зная, може да са били ръкописни, но много едри и четливи, нещо с което се нахвърля върху нашите хора изобщо, май, че за Учителят не е споменал там, виждаш ли обаче, че ние сме били не знам какви, не знам какви, изобщо най-такива страшни ругатни хвърляше върху хората на Братството. То е било точно по това време, когато е спряло или спирало, или още не е било спряло списанието. Обаче какви мотиви, аз не мога да си спомня, какви мотиви за тези изрази той, как се мотивираше, обаче то е като негови впечатления да речем, негови схващания, негови преценки.
А така, обаче, виж сега там, доколкото си спомням, против Учителя вече нямаше нищо казано, но по-късно той се е обявил формално и против Учителя. Формално направо се е обявил против Учителя, давал е изявление пред преса, не знам къде против Учителя и значи той, ако е някой, нещо да са станали причина да се подхлъзне, той се подхлъзва вместо мъничко, той се подхлъзва съвсем. Друго е да се опълчи да речем против учениците на Учителя, друго е да се опълчи против самия Учител. Още повече тук има едно важно положение, още повече, че туй е записано някъде, сега не си спомням Георги Събев ли го беше записал или този зъболекаря от Ямбол го беше записал, но има го записан този факт. Преди това още заболява до смърт дъщерята на Иван Толев. Аз го помня, те идваха Толев с жена си идваха там в салона, защото аз съм бил от 1923 до 1927 г. непрекъснато съм бил, помня ги нали. Заболява дъщеря му и няма лек, пада просто на смъртно легло и значи всяка надежда е изгубена и така извикват Учителя и Учителя дето се казва я възвръща от смърт. Всички са видяли. Туй нещо Учителят го е направил за тяхното семейство разбира се, дето се казва, те със сълзи на очи благодарят на Учителя за туй, за момента тогава. Значи Учителят е направил това нещо за неговото семейство, независимо от туй той започва да бълва змии и гущери, дето има такъв израз, против Учителя, и аз не мога да го обясня с нищо друго, освен с туй, че Учителят ще е отказал да финансира списанието. Аз лично така си го обяснявам, че никаква друга причина не може да има. Пък може и да не е тъй, но аз така си го обяснявам. А пък защо Учителя така е постъпил не знам, не мога и не можем да държим сметка на Учителя, нито знаем точно как е работата. Туй са мои така предположения. Туй се отнася за „Всемирна летопис”. Но „Всемирна летопис” обхващаше така един по-голям кръг, в смисъл, че то е и от практическо гледище, за да се заинтересуват и други окултисти, за да има по-голяма подкрепа изданието, нали поместващо статии от теософското движение така. От Рудолф Щайнер поместваше, от някои руски мистици, даже за Разпутин, тоз, който го отрекоха, осмяха го и го нацапаха с какво ли не. Имаше една много положителна статия за този Разпутин. Не, той сегашния руски писател, който пак умря и отиде на онзи свят, но за Разпутин, който е бил близък на двореца. Онзи Разпутин съветник на цар Николай, когото убиха там някои офицери. Той и този писател е Разпутин, но само името му е такова, а пък онзи, онзи е дошъл от Сибир като един прост човек.
В.К.: Слушал съм за Тодор Бъчваров*. /заб./
С.К.: За Бъчваров знам му ролята, обаче нямам точни сведения, защото не съм имал контакт никога с него и не съм се интересувал да проследя дейността му по-подробно. Знам обаче, дали той имаше някакво роднинство с Учителя, не мога много добре да си спомня, и той е бил един от учениците. На някои от първите събори, тези, които аз тука ги имам – 1908-1909 г., май, че в 1908 г., че го има вече. А, не по-късно ще е той, и той бива така приобщен към веригата, така както е казал Учителя, на първите ученици, бил е Тодор Бъчваров. Не, май че в 1909 г. го има вече.
В.К.: Какво ще ми кажете за толстоистите по онази епоха?
С.К.: Но чакай да кажа още две думи за Бъчваров. Бъчваров е бил в Братството, но по едно време така се е обособил малко повече или по-малко, нямам представа до каква степен, не се е чувало, но преди това още в Севлиево докато бях, имал съм някакви брошурки от него, които не са ми направили особено впечатление. И той изглежда се е отцепил тъй да се каже от Учителя, без изглежда да е враждувал с Него, направо така също както и Кръстников не е враждувал с Учителя, но фактически се отцепва и образува една доста голяма организация.
Та Бъчваров и той, май че „Духовен мир”, като че издаваше списанието. Така ми се струва. Бъчваров има непосредствени контакти с д-р Миркович. На тая база е сътрудничил Бъчваров на списанието на Миркович „Виделина”. После той почва да издава туй „Духовен мир” и издаде и някои други книги. Между тях си спомням, какво беше, че българския народ има нещо като духовно призвание ли какво беше, така обаче, когато аз дойдох вече тука, вече почти не се говореше, не се споменуваше за Бъчваров и заглъхна.
В.К.: Сега идваме до толстоистите.
С.К.: За толстоистите, да. Толстоистите – Андрейчин, но май, че преди Андрейчин е Георги Шопов или са били паралелно по възраст. Макар, че Георги Шопов си замина на онзи свят преди Андрейчин. Георги Шопов се е отказал от военна служба. Той е един от многото толстоисти, които се отказват от военна служба, ама лично Георги Шопов е особен случай.
Ще се повърна малко във връзка с таз служба. Един от братята на брат Стефан Тошев в Севлиево – художник бе, и то добър художник също се е отказал или избягал, не знам точно дали е избягал от военна служба, но отишъл в Югославия и после се върнал болен от туберкулоза и умрял. Туй между другото. Та той не зная, дали това е на толстоическа основа или анархистична, защото той е бил във връзка и с толстоисти и с анархисти тогаз, това е отклонение. Но за толстоистите каквото е, това мога да кажа сега. Аз не съм ги проследил в цялост, но в по-късните години бяхме в непосредствен контакт с тях. В началото на движението имах контакт само по книги и списания мога да кажа. Може да считаме като основоположници Георги Шопов, който по-късно създаде едно доста добре организирано и доста много работещо книгоиздателство „Живот”, което издаваше главно съчиненията на Толстоя и още много работи, които бяха в същия дух и за вегетарианство, за въздържане, други по медицина, но в този дух.
Георги Шопов значи е много нещо направил за разпространението на толстоизма и непосредствено със своята личност така, аз ще кажа какво е правил. Но още повече с многото литература, която той е издал в туй книгоиздателство „Живот”. Същевременно имаше списание „Възраждане” на Андрейчин. Та тази много литература, тя е дошла до много съзнания будни и така се туриха основите на толстоевското движение в България. Имаше и книгоиздателство „Възраждане”. Та сега освен Георги Шопов и Стефан Андрейчин, по-право тази група в Бургас е била в непосредствена връзка с Андрейчин, тогаз Шопов при тях като че не фигурира, защото, доколкото си спомням първата комуна, която се основава в село или до село Алан Кайрак, което сега се казва Ясна Поляна, са го нарекли туй село, то е било близко до турската граница. Тогаз турската граница е била по-насам, то е било преди 1912 г., някъде към 1900 година не знам точно. Толстой е имал тука много специално присъствие в тази група, духовно издигнати лица така, духовно в чист смисъл, не в църковен смисъл, но хора с голям идеализъм, с голяма преданост, съвсем млади, енергични хора. Единият как се казваше – [Христо Досев], те ходили при Толстоя, били известно време в Ясна Поляна, при него така.
В.К.: Черкасов?
С.К.: А, не, за българи става дума.
В.К.: Добре, те издават какъв вестник?
С.К.: Заедно със Стефан Андрейчин, като по-възрастен от тях, тези приятели в Бургас един от които е син на много богати хора, издигнати хора и той е бил пращан в Швейцария и като студент е учил там, обаче той като се връща тук отдава се изцяло и с още някои така или може да се каже во главе със Стефан Андрейчин решават въз основа на идеите на Толстоя да основат едно общежитие, което ние наричаме с тази по-популярна дума комуна. Тя е била първата толстоистка комуна в България, както казах село Алан Кайрак, сега наречено Ясна Поляна. И нали там, оттегляйки се те са имали машина печатарска, дали са имали, не мога да си спомня. Може би както ний започнахме с Влад Пашов без машина печатарска, а само набирахме букви. Май, че са имали и печатарска машина и почват там да печатат, отделяйки се. То не е трябвало да бъде много години, но както и да е, там те работят самите те лично, имат земя така известно количество и същевременно печатат списание „Възраждане”. Сега дали там е сложено началото на „Възраждане” или там е продължено, това не мога да кажа положително. И сега там, колко време са били там, не мога да определя и коя е причината да не просъществува, може би до известна степен е било, как да ти кажа, че при такива случаи се явяват винаги противодействия, нали.
Как да ти кажа, там дето е доброто, там е и злото. Злото търси да види нещо хубаво, за да отиде някъде като червей да го разруши, това е моя лична констатация.
В.К.: Това е закона, поляризация.
С.К.: Такъв е закона, както един Юда при Христа, както и до известна степен и Толев изигра тази роля при Учителя, до известна степен подобна роля. И други хора стават проводници на такива сили. Сега допустимо е донякъде известно несъгласие между комуната, защото едни по им се работи, а други не им се работи и т.н. Но може би окончателно и най-съществено така да е намесата на военни там, щото те са били близо до границата и не им е било приятно там да има хора, които са против всяка военщина, които са против военна служба, вегетарианци и т.н., като че и те са оказали известно влияние, да ги разгонят от там. Обаче туй дело е продължило с все по-нарастваща сила и когато аз, вече след Първата световна война така се свързвам с духовния живот на Братството, съществува едно много силно толстоическо движение, много силно.
В.К.: Какво ще ми кажете за антропософите по онова време?
С.К.: Ами виж какво сега. То в България антропософи като изключение малко специално, членове на антропософското дружество едва ли е имало, но почитатели на Щайнер е имало, и сега има, и Учителя се отнася с голямо уважение към Рудолф Щайнер, но мога да ти каже пък кое ги е разделило с теософите. Защото ний минаваме някои работи за толстоистите, за които има още много да говорим, но хайде сега да ги оставим. Когато дойде време да пиша, тогаз ще пиша, щото много работи има, които аз съм живял, работил съм при тях в тяхното книгоиздателство „Посредник” в София. Толстой беше основал книгоиздателство „Посредник” в Москва. И те тука освен книгоиздателство „Живот” на Георги Шопов и „Възраждане”, което е паралелно със списание „Възраждане“, те основаха по-младите вече толстоисти тука в София книгоиздателство „Посредник”, което издаваше вестник „Нов живот”. Чакай, то отначало не беше така, но после издаваха този вестник всяка седмица, аз така се присъединих към тяхната печатница, работихме заедно. Издаваха отначало вестник „Свобода”, сега си спомням и после го прекръстиха „Нов живот” по-късно. Аз когато бях, беше вестник „Свобода” и паралелно с него те имаха есперантски букви и издаваха списание „Либеро”. „Либеро” пак значи „Свобода” на есперанто, обаче не вестник, а списание, щото то по-рядко излизаше, мисля, че месечно излизаше и то беше предназначено за целия свят, не само за България. От друга страна, понеже в България имаше много есперантисти, нали имало е и тук кой да го подпомага, да не се разчита само на външни, та издаваха. Аз бях лично участник в тая работа и така като обикновен словослагател работех, та имам много ясна представа за тяхната работа. Там имаше и две севлиевки, които минаваха хем за толстоистки, хем за анархистки, те бяха уволнени като учителки и работеха там по него време. Та издаваха вестник „Свобода”, списание „Либеро”, което бе на есперанто и пак значи свобода. Издаваха много литература на Толстой. За толстоизъм и сходна подобна литература, даже, чакай, те ли издадоха на Кропоткин за взаимопомощта, май, че те я издадоха за взаимопомощта на Кропоткин, макар, че той е анархист, обаче тая книга е положителна. И много книги издаваха, издаваха и книги на есперанто, малки книги на есперанто издаваха, изобщо работеха много. Сега хайде да не говоря всички неща. Редактор беше тука в София Иван Куюмджиев, обаче като един по-духовен, по-издигнат, по-силен и по-предан, по-издръжлив до край остана Йордан Ковачев, който беше в Пловдив. Той, ако беше тука би трябвало той да застане начело, обаче, аз пак се отклонявам, но тия неща са важни. Йордан Ковачев беше един много по-силен дух, а после Куюмджиев се отказа. И по-късно се отрече и прояде месо и се пропи и т.н., и частно издателство почна.
В.К.: Сега аз нарочно исках да ми разкажете за тези движения, поради това, че на един от първите младежки събори в София, на който и вие присъствахте…
С.К.: 1923 г.
В.К.: Да. На този събор всички от вашето поколение излезнаха с разни реферати.
С.К.: Да.
В.К.: Например Сава Калименов пише „Анархизмът и Новото учение“.
С.К.: Ами аз не си спомням…
В.К.: Има го. После излиза Методи Константинов, пак за анархизма, брат Боев говори за Рудолф Щайнер и Новото учение. Пампоров за еди-какво си и еди-какво си. Сега, най-интересното е, че всеки от която верига идва тука, все иска да прокара своите идеи и да смести Учителя към някои от тези идеи и течения от които той идва. И той идва Учителя, слуша ги и казва: „Аз мислех да не се изкажа, но ще се изкажа.“ И Учителя се изказва и дава своето становище. И от тука вече започва Школата. От тука започва Школата.
С.К.: Да.
В.К.: И за да може да сложиме една черта, нали, започваме Школата. Сега аз искам да ми разкажете последователно, вашата дейност не като печатар, но като човек, който започва да се занимава с печатно слово. Тоест, първите опити с Влад Пашов, как започвате да издавате „Братство“. Как се организира и т.н., изобщо печатната дейност.
С.К.: Сега, беше ме запитал за Щайнер, но то горе-долу казахме. Щайнер и сега е уважаван и сега е четен, държал е много високо ниво. И самия Учител, да кажа ли каква е казал?
В.К.: Да.
С.К.: Ще кажа те са думи на брат Боев. Брат Боев казва така. Това сега е отклонение, после ще се върна на печатарството, няма да забравя. Това сега писано ли е, какво, що, писано е, казва: В една от беседите, след една от беседите, които Учителя държа в Мърчаево, неделна беседа е било, нали щото той там в Мърчаево се оттегля след голямата бомбардировка. Тя е 1943 г. на 10 януари в София, 1943 г. ще е било, тогава София почти се опразва, включително и братството се премества така. Поканиха ги нашите приятели в Мърчаево. И така, да не се отклонявам много. Брат Боев казва така: След една беседа, която Учителят изнесе в Мърчаево, аз го запитах: „Учителю, тука на вашите беседи идват ли така някои от по-големите, по-видните, по-бележите така окултисти?“ Така му зададох въпроса, идват ли на вашите беседи. Учителят казал: „Да, тука почти редовно идват, каза, редовно идват Рудолф Щайнер, и този френския…
В.К.: Седир.
С.К.: Седир. А, ти сигурно го знаеш това нещо.
В.К.: Не. Да, слушал съм подобно нещо.
С.К.: Е, аз ще го доизкарам, де. Редовно идват Рудолф Щайнер и Рудолф Щайнер, след завършване на беседа се обърнал към него с думите. Той нарича Учителя „Учителю“, той се поставя по-долу от него, като ученик към Учител. Значи това е Щайнер, един голям авторитет. Казал: „Учителю, чудно ми е, как такива велики, дълбоки истини може да изразите с един такъв прост, ясен език.“ Горе-долу в тоя смисъл. Туй от Боев го имаме.
Сега да се върнем към печатарството, понеже то е една съществена работа. Виж какво, баща ми беше печатар, имаше една малка печатница, имаше една малка машина.
В.К.: Какво печаташе той?
С.К.: Сега ще кажа. Тази машина беше предназначена да се върти на ръка, колело имаше така, маховик, и се въртеше на ръка. Така си беше, така й беше предназначението. Аз когато почнах да работя на нея, аз я приспособих така, че колелото си остана, аз нали и тогава съм бил височък, и аз заставам на мястото, където един върти колелото, друг е така на едно като сандъче ли, поставка така, и подава листовете. Значи двама души трябва да работят. Единият да върти колелото, другия да подава листовете. Аз я приспособих така, че съм така – заставах на един крак, на десния и с левия въртях колелото така и така работех аз сам изобщо. Аз работех сам вместо двама души, тъй свикнах. И сега, ако ми задаваш въпроса за първата ми печатна работа с която съм се проявил аз вече като издател, щото отначало работех бащината си работа. Аз така приех машината, тя не беше от „американките” дето им казват, които се движат на крак така. Те са много по-малки, а тази бе голяма. Но тъй си я въртях и не ме затрудняваше. Туй млад човек бях в силите си, не ме е затруднявало и големите тиражи започнах да печатам. И така си въртях и първата ми работа беше, аз винаги съм бил привързан към книжнината, винаги съм съзнавал, че работата в туй направление е от голяма важност и че нали това е от голямо значение и нали, правех си планове там, че ще почна книгоиздателство, бях го нарекъл „Космос”. Така във въображението ми – издателство „Космос”, такива и такива книги ще издаваме с окултно съдържание.
A, спомням си този Иван Цонев, който като учител, беше събрал ученици около себе си, той така ми се отнесе подигравателно. Той така и до край си остана с мене, гледаше ме от високо, така надменно, може би е имал представа за мене във връзка с анархистическите ми прояви. Той уж не беше ограничен човек, но няколко пъти той така не се отзова на моята покана, щото аз тогаз, както ти казах и в Букурещ съм мислил за него, че е богат, колко повече като се върнах мислех, че ще сътруднича с него, мислех да го привлека, макар че нямах още своя печатница, ама на баща ми. То бяха само идеи така още в мене, но фактически аз почнах.
И с какво почнах. Окултна литература на чужди езици още не съм имал, нямал съм възможност, аз наистина френски знаех, обаче не съм имал френски книги, да търся да преведа нещо от френски. Още нямах връзки и възможности, такива за чужда литература. На български трябва, обаче на български, теософската литература, те си го превеждат – Софрони Ников. По това време и Братството издаваше „Сила и живот” – I-VI том, и аз с какво да почна?
При мене имаше книги на руски език. Нашата читалищна литература беше много богата с руски, много и отначало мислех да издам от Достоевски „Записки из подмолие”, което преведено на български е „Записки от подземието”. Подземие е в смисъл не някакво подземие така да речем, че е в мазе, но сутерен както го казват французите или от приземния етаж, под партера, защото героя там живее именно в един такъв сутерен и той живее едновременно тъй да се каже, в един духовен сутерен в известен смисъл. Защото той макар, че е един голям, интелигентен, много буден човек изобщо се блъска така с мисълта си в най-отрицателни такива мисли, разбирания, идеи и в самия си практически живот така си остава в подземието.
B.К.: И ти решаваш да го издаваш.
С.К.: Аз го преведох, преведох го като повест на Достоевски, тя на български е издадена. Аз я преведох, обаче, кой знае защо не ми е дошло на ума да я издам, когато имахме вече богати възможности да издаваме. Така е захвърлена, останала. Добре, ама тогава на мен ми попадна Ибсен, понеже на руски има пълно събрани съчинения на Ибсен и аз вместо на Достоевски, спрях се на Ибсеновата „Бранд”. От Ибсен, който беше тогаз навсякъде по света много известен, защото играеха негови драми, защото той освен стихове е писал и много драми. Той е главно драматург. Искаш да запалим лампата?
В.К.: Да. Значи това е първата книга, която сте напечатал от Ибсен. Коя книга беше?
С.К.: Аз като имах тез две книги от Достоевски „Записки от подземието” и „Бранд” от Ибсен, спрях се на „Бранд”. Сега, защо съм така постъпил, то е минало, но така се спрях на нея, преведох я също на руски, щото оригинала беше руски, нямаше други, от него се ползвах. И я преведох, понеже тя е една книга с една духовна насоченост. Героят на книгата Бранд е един човек, който, неговия лозунг е „всичко или нищо”, според него човек трябва абсолютно всичко да жертвува за Божието дело, да кажем с по-прости думи или за тази духовна отдаденост на човечеството, всичко абсолютно, от най-близкото дето се казва и жена, и деца, и баща, и син, всичко да се отрече, само да служи на Бога. Туй е, което той проповядва на своето паство там в Норвегия, понеже Ибсен е норвежец, нали и тая е основната идея на героя на тази книга „Бранд”. Мен ми хареса туй положение така, щото и аз бях до тогаз напълно максималист, и аз бях пак максималист, както в течението на анархистите, така запазвах тоя дух така на всеотдайност да смятам, че човек всичко трябва да даде, абсолютно всичко, да се отрече напълно от себе си. Това е основната мисъл на книгата, основната мисъл на идеите на Бранд, който е протестантски пастор в някакъв норвежки град, обаче иска от хората никаква милост, никаква отстъпка, никакво оправдание. Човек трябва да живее само за Бога, за нищичко друго, това е идеята на книгата.
Тя и първата книга, която издадох в Севлиево и я преведох аз. И нали баща ми се съгласи така да поръча хартия, нужното количество хартия, нали те идват търговски пътници там, като дойде пътника взема поръчка. Това беше 1922 г. Аз я бях превел книгата, но аз получих повиквателна, викат ме в първи трудов набор. Тогаз нямахме задължителна военна служба, по времето на Стамболийски нас ни бяха забранили да имаме задължителна [войска]. Бяха позволили да имаме 20,000 армия от доброволци, в смисъл платени хора. Държавата поддържа 20,000 души, обаче платени, не задължителни. Ще идеш доброволно и ще бъдеш платен. Това беше. И по режима на Стамболийски вече 1922 г. аз получавам, както всички мои връстници от моята възраст, получавам повиквателна да се явим в Шумен, там ще ни разпределят. Преди туй бяхме служили по три месеца в Севлиево, обаче по домовете си, тя, и тя дълга и широка. Много интересна история, но няма да я разправям сега. Понеже бях получил повиквателна, аз реших докато дойде срока така да видя, да понапечатам книгата, може би я бях почнал вече, обаче аз си реших да я изкарам преди да замина. И затуй дадох едно свръхнапрежение там, за да мога да я изкарам. Нали тя не беше външно много угледна и така написах я, до много големи разстояния на текста така, близо до края на страницата и т.н., защото и аз не съм бил опитен печатар и така от естетика в печатарството не разбирах, но както и да е, аз залегнах така и за всеки три дена да изкарам кола. Кола от 16 страници, то не са много големи страниците, обаче с един гъст шрифт и набито всичкото така и кола от 16 страници, обаче туй на мене ми струваше, да ги прекарам тези 16 страници 4 000 пъти по машината. Щото колата като беше така цяла, машината хващаше осем страници и аз като набера 16 страници, осем от тях ги разполагам на машината на фундамента и ги изкарвам веднъж. Това са 2000, щото такъв беше тиража. След туй махам ги тях, слагам другите осем страници, за да стане друга количка от 16 страници. Значи една количка 4000 обръщания на машината на крак. Това съм го правил и в ония години аз работех и по-късно и с Влад Пашов. Едно, че съм бил здрав, млад, силен, едно, че с пълна преданост, едно че го диктуваше и туй положение, че трябва да работя и за три дена тази кола в 4000 екземпляра, като много пъти, спомням си то беше пролет вече, съм осъмвал на машината. Цяла нощ аз съм на машината, още повече, че понякога машината е заета с работа на баща ми. Аз чакам вечер да дойде, да си излязат работниците, да поставя моята кола. Не винаги, обаче, някой път така се е налагало и аз трябва да я изкарам до сутринта. И нали така почват петли да пеят и към източната страна на Севлиево се чува вече, развиделява се, имаше един хлебар, той продаваше симиди и неговия продавач вика из улиците „топъл симид”. Той ходи из града да продава симиди в зори така, и аз съм на машината. Та с едно голямо усилие успях да изкарам тия коли до заминаването ми като трудовак през 1922 г.
От работниците в печатницата съвсем малка помощ съм имал, те не са избрали нито един ред, обаче при разхвърлянето обратно на буквите са ми помагали малко, но много малко. Може да се каже, че повече 80- 90% лично аз съм я свършил тая работа.
В.К.: Имаш ли копие от тази книга сега?
С.К.: Има, тук се въргаляше един екземпляр, аз го разпратих по книжарниците и почти никакъв финансов резултат не се получи, но както и да е, няма значение. Въпросът е, че я издадох тази книга.
В.К.: Не се купуваше, или?
С.К.: Виж какво, аз не съм имал практическа опитност да разпространявам книги. За мен беше идея да издам книгата, пък кой е начинът по който тя може така да донесе материални блага, не знаех, аз съм бил тогава на 21-22 г.
В.К.: А баща ти какво казва?
С.К.: Той, баща ми, не разбира много, много от литература, той се допита до един за него мъдър човек и понеже другия мъдър човек бе бай Гошо, който беше кредитирал баща ми да купи машина, това-онова, той същевременно изглежда, макар и наистина мъдър човек, наистина интелигентен, издигнат много, обаче изглежда в него са имали материалистични схващания. Доста по-възрастен от моя баща, обаче до там се е бил добрал и затуй моя баща е дал на него, тоя дядо Гошо за книгата „Бранд” да се произнесе, щото моя баща, чувствал е, че не може сам да прецени, а онзи се е произнесъл отрицателно в смисъл, че това са сбъркани работи. Обаче, гледай друго нещо има тука съвсем, което аз бях написал в един предговор.
Книгата е с мой предговор, макар, че подпис няма никакъв на предговора, нито на преводача, така беше. Само годината и града, когато е издадено. Нито за преводач се писах, нито като автор на този предговор.
Спомням си след много години, може би след 30-40 години Тошев веднъж идва при мене и вика: „Ей, абе Ибсен, той бил окултист бе!” – казва на мене. Викам: „Защо?” – „А-а, ама тоз предговор дето го е написал Ибсен, то си личи, че е окултист”.
В.К.: Ха-ха! Ама ти не му казваш, мълчиш.
С.К.: Казвам му, аз съм го написал и той си прехапа устните така, нали Тошев. Повече не продължихме. То се схваща така. Той като окултист така. Един, който не е окултист, той няма да има представа, защото там се изтъкват окултни закони в предговора. Та аз, ако я намеря книгата ще ти дам.
В.К.: Значи пълен крах, финансов.
С.К.: Е, виж какво, туй за мене никак не е било важно, защото аз я разпратих на книжарите, имах списък на книжарите, понеже баща ми получаваше „Книжарска дума”, вестника на книжарите и там бяха дали пълен списък на книжарите, аз разпратих и много малко са, които пратих, парите дори потънаха повечето. Както и да е.
Сега виж какво, то не трябва да се разпространяват тия неща, но то е първия ми опит в този предговор, пък и първото печатано нещо от мене, което беше доста голямо и който беше така издържан, поддържана именно тази духовна линия на Ибсен и специално на правдата, тази една, как да кажа, безкомпромисно отдаване стремежа към един идеал, горе-долу в тази насока. Млад съм бил и нали много силно съм го изразил. Сега, това беше първото. Аз като се върнах от трудовата повинност.
В.К.: Колко време стояхте там?
С.К.: В трудовата?
В.К.: Да.
С.К.: В трудовата бяхме четири месеца, през лятото. Три месеца служихме преди това по домовете си, като тук-таме ни разкарваха да работим по малко. То почти нищо не работим, ама така просто за идеята. А понеже срока беше определен за осем месеца на тази трудова служба, вече по набор така и по задължение осем месеца, ний понеже сме първи трудов набор ни направиха така на целия набор, на всички едно смекчаване, че първи трудов набор работи седем месеца, та аз бях от този набор. Значи 3+4=7. И като бяхме на работа там, като строихме линия Крумово-Преслав, ще кажа и туй, понеже то е пак така интересно.[През] 1922 г. минаха цар Борис, Александър Стамболийски, този техния Цанко Церковски беше в таз група и са имали и други придружители, които не са от такъв ранг и не ги зная кои са били, но тези тримата бяха. Само, че те минаха така, доколкото си спомням на два етапа минаха, един час. Най-напред като че минаха Стамболийски и Церковски, след туй мина Борис. Нас ни строиха така, те са казали по нещо, какво са казали не знам, но казвам го като един факт. Произнесоха речи, та минаха тия хора покрай нас. Значи Стамболийски беше още Министър-председател тогаз нали, самостоятелно управляваше Земеделския съюз, както и самите наши началници – двамата и те бяха земеделци, които са били офицери по-рано и такива са ги подбрали да ги сложат за наши началници. Спомням си ги добре така единия и другия, тез които ни командваха бяха бивши земеделци, бивши офицери, те бяха наши началници.
Сега за печатарството каквото можем още да кажем. Туй беше първата ми книга. Сега аз отивайки в София за Първия Младежки събор – 1923 г., моето съзнание беше следното: моето съзнание беше това, че аз отивам в София и като се върна, така го формулирах аз, така изразно като думи, като изречение, закопавам се там на баиря и там ще правя комуна, там ще правя печатница. Имахме на високо едно наше място, останало от дядо ми, баща ми пък го откупи от сънаследниците. То беше много високо, то е изровено от пороите, имаше и равничко, това-онова, обаче аз бях спрял вниманието си на него и там ще правя комуна сега. Щото аз като влязох в Братството, може да се каже, че идеята за комунизма, то тук има много да се говори, защото тя чак до последно време така беше жива тази идея и сега е още жива, тъй да се каже, нали след последния ми трети опит, който след 9 септември 1944 г. разтуриха печатницата, през 1947 г. Последният ми опит беше като намесих всички работници им дадохме капитал, притежаваха близо един милион лева самите работници като дялов капитал в предприятието, почти целият им даден от предприятието така, подарен и по-рано и по-рано им давам като участие в печалбите, а те са го задържали, някои си го вземат и си го похарчват, други го задържаха.
Тоз последния опит бе през 1947 г. и до него момент така да се повърна така де, в ранните години на 1923 г. но тази ми идея, че се връщам и закопавам и ще правя ли, какво ще правя, тук ще правя печатница на туй високо място, то със зор се отива там, стръмно, но както и да е, аз още с детски акъл и там ще правя комуна, печатарска комуна, да работи за идеите на Братството, на окултизма, на новото учение. Това ми беше мисълта отивайки за София за Първия Младежки събор – 1923 г. Следната година беше Стамболийски паднал вече. Паднал беше на 9 юни 1923 г., а събора беше на 12 юли, на Петровден, определено за деня на Учителя.
Значи един месец след падането на Стамболийски, Първия Младежки събор и идвам аз тука. Понеже ти искаш за печатарството специално да говоря, то нали има много да се разправя и преживяването е много голямо. Та за Първия Младежки събор се приготвихме младежката група от Севлиево. Ние тръгнахме тогаз от Севлиево пеш за Габрово: аз, Колю Нанков, Иван Гюзелев и една сестра Марийка Стефанова, четири души бяхме. Една сестра и трима братя.
В Габрово преспахме у Борис Николов там в тяхното семейство, макар че аз не съм ги познавал, нито Борис съм познавал. Той го нямаше тогава, беше в София, но родителите му бяха там, преспахме там. На другия ден през Горна Оряховица до София, пристигнахме за събора. Понеже сега в дадения случай каквото можем да кажем за печатарството, аз и там останах няколко месеца, поработих при брат Бертоли. Понеже той може би е въвел мозаечното производство в България, брат Бертоли. Не го знаеш?
В.К.: Да, знам го аз брат Бертоли.
С.К.: Един брат у когото аз квартирувах като дойдох тука, настаняваха ни по братски квартири, той работеше при него и заедно с него отидохме да чукаме мозайка. Мозайката се чукаше на ръка тогаз. Сега може би е съвсем друго, с машини, но тогава на ръка се трошеше от такива мраморни късове и с дървен чук се трошаха, слагаха се в чувалчета и ни се плащаше така. Право да ти кажа, не ми беше приятно това.
Обаче идеята ми е била винаги за печатарството. И даже и при Учителя ходих тогава на тази тема за да го питам. Но тогава бях млад и не го разбрах. Но на тази тема се сближихме с Влад Пашов. Влад Пашов го видях още в Севлиево, защото той като изключен ученик е идвал в Севлиево.
В.К.: Той откъде е?
С.К.: От Панагюрище, село [ …..], дето е играло голяма роля при Априлското въстание, там това село. Той е от тоя Панагюрския край и ученик на Боян Боев. Те всички така от панагюрския край дойдоха много младежи и момичета същевременно, които са били ученици на Боев. Той е бил учител в Панагюрище, в Панагюрската гимназия. Та не знам сега, къде се запознахме с Владо, обаче с него така сложихме тази идея, аз с него я споделих, щото и той имаше така малко леви настроения, убеждения, близко към революционни така. Ами и той млад човек, може би да е една година по-млад от мене, но горе-долу моя възраст и той държеше на туй, [че трябва да се печати и да основем нещо като печатница и да печатим окултна литература].
Забележка под линия:
/Бележки на съставителя Вергилий Кръстев/
1. За „Всемирна летопис” – виж „Изгревът”, том II, с. 286-287, том IV, с. 523-524.
2. За „Всемирна летопис” – виж „Изгревът”, том V, с. 477-480 – „Иван Толев, редакторът на „Всемирна летопис”.
3. „Изгревът”, том V, с. 504-507 – „Защо и как бе закрито и спряно списанието „Всемирна летопис”.
4. За Иван Толев – редакторът на „Всемирна летопис” в бъдеще ще представим специален раздел. Публикувано е в „Изгревът”, том XV, с. 583-874, снимки № 145 и 146./
5. За Тодор Бъчваров – виж „Изгревът”, том III, с. 24-26 – „Не коригирай Божественото”.
6. За Тодор Бъчваров – виж „Изгревът”, том V, с. 527-531; том Х1, с. 68-72.
7. Тодор Бъчваров издава списание „Родина” – 14 години от 1899-1917 г.
8. Тодор Бъчваров след 1914 г. започва да издава Библиотека „Родина” и издава книжки. Тя се е намирала на ул. „Опълченска” № 67, близо до домът Гумнерови, където е живял Учителят Дънов, на ул. „Опълченска” № 66.
9. Тодор Бъчваров участвува в издаването на списание „Виделина” на д-р Георги Миркович и след неговата кончина той продължава да го издава до 1910 г.
10. От 1920 г. Тодор Бъчваров създава Библиотека „Духовен живот” и издава поредица окултни книжки.
11. За Тодор Бъчваров в бъдеще ще се спрем в специален раздел.
12. Роден в гр. Сливен на 20.VII.1874 г., и умрял на 16.Х.1923 г. в София.
13. В бъдеще в специален раздел ще се спрем на неговото творчество и дейност.
Сава Калименов, Жечо Панайотов, Иван Жеков и срещу тях Борис Николов – Рила, Салоните 1972 г. (Природата е жив говор – образен)._
Сава Калименов 2А – Списанията, Агни йога
В.К.: Как ви дойде идеята за вестник „Братство”?
С.К.: Исках да кажа нещо. Сега виж какво, понеже преди да почна вестник „Братство”, ние имахме тука една дейност в тая област, докато бях още в София. С Влад Пашов почнахме печатница, аз ми се искаше и туй да минем. Него да минем, че после за вестник „Братство”, идва късно.
В.К.: Добре, почваме с Влад.
С.К.: Аз като казах миналия път, идвайки тук на Младежкия събор, в мене беше мисълта, че след туй се връщам в Севлиево и така или иначе туй смятам, че ми предстои да образувам някаква печатница, отделно от баща си във форма на комуна и както имахме едно място високо, нали там мислех да почна да работя. Добре, ама като отидох в София 1923 г., понеже направих контакт с някои наши хора останах там, върнах се за малко в Севлиево, пак се върнах, почнах да работя по печатниците като работник така по софийски печатници на няколко места съм работил. Най-дълго съм работил в печатницата „Юг”, но въпроса е, че ние направихме там контакт преди всичко с Влад Пашов, който също беше в някаква печатница и той беше изучил това словослагателството. Направихме контакт с него, той е от Панагюрище и таз идея, която я имах, тъй да се каже ни обедини двамата с него.
И реализирането на таз идея остана именно за София да се реализират, като така главни инициатори аз бях и с Влад Пашов така де, подехме тази мисъл, да създадем една комуна на братски начала. Като вън от града, като си представяхме така някъде зад Изгрева, така някъде наблизо, за да имаме и земя и печатница да направим и да работим изобщо в тази насока. В идейна насока, какво ще печатаме, какво, що, не сме уточнявали, то нали си идва с времето. С Влад поддържахме таз идея и нали почнахме така практически каквото можем.
Ама отначало се събрахме двамата с него се събрахме в моята квартира, живя той известно време, нали имаше около него и други приятели от Панагюрище. Имаше един Панчо Мечинов, имаше Иван Михайлов, те бяха 4-5 души с Владо, да речем 5-6 души така. И едно от първите неща беше туй: аз казвам как се развиват нещата доколкото ги помня, нали ние бяхме млади хора тогава на 22-23 години. Те докато са били в Панагюрище почнали са някакво списание, тия младежи там, сега от него аз видях един брой. Не знам сега един ли е излязъл или повече, но те са били ученици още, ама съвсем млади, под заглавие „Еделвайс”. Те там под влиянието на Боян Боев, който е бил техен учител, нали така, вдъхновени от идеите на Братството, на окултизма са почнали туй списание. Аз не си спомням какво беше съдържанието, но знам, че видях един брой така, четох ли го, не си спомням. И направихме едно събрание с тия, те бяха все от Панагюрище всички, както и Влад. Все ученици на Боев, но бяха се прехвърлили сега тука. Кой студент, кой на работа и т.н. както и аз се прехвърлих, както и Влад така сме дошли от провинцията.
И като първи въпрос стана именно, да се продължи това списание „Еделвайс”, тяхно, то като ученическо, то малък формат такъв беше. И стана, направихме едно събрание, нали да се изкажат всички и какво да се приложи. Аз тогаз във връзка с туй предварително, нали, имахме тази задача, написах една статия под заглавие „Еделвайс”. Аз трябва да стана, да донеса едно списание тука, което съм издал в София. Тогаз аз им четох тази статия „Еделвайс”, понеже списанието ще се казва „Еделвайс”, но гледам поместил съм я във втория брой на списание „Ново човечество”. Трябва да кажа там и това, между другото аз им четох и друго нещо.
Аз понеже тогава работех вече при толстоистите в печатницата, бях много възприел тяхната антимилитаристична идея, защото при тях беше особена сила, при толстоистите туй беше една от главните. Те поддържаха там, проповядваха и много от техните хора се отказваха от военна служба. В техния вестник от всички страни на Европа, пък дори и на света, където те цитираха кой се отказал, откъде и кого гонили и това-онова на тази тема, и аз я бях възприел с голяма сила. Във вдъхновението си аз бях написал нещо така, нито много голямо, нито много малко, обаче може би да речем ръкописни страници около 30-40, да не са и 50, което носеше заглавие: „Ний няма да бъдем войници!”, разбираш ли. Тази тема, аз му сложих заглавие и с един много голям патос и така поддържах от началото до края тази мисъл, че ний войници няма да бъдем, няма да служим, туй от името на нашето младо поколение. Аз говоря от себе си, но смятам, че така, ний войници няма да бъдем. Това е. Това е идеята, която аз възприех повече от толстоистите, отколкото от думите на Учителя или от нашето общество така. Понеже като работех бях в близък контакт с тях, тази идея, тя иде повече от Толстоя. Както и да е тя, както споменахме и Айнщайн поддържа тази идея.
Та написах таз работа и им я четох на тия момчета, като смятах пак да влезе в бъдещето списание, обаче срещнах у тях едно въздържане, едно мълчание, изглежда се уплашиха, щото то беше вече във времето на Александър Цанков, когато беше след преврата на 9 юни 1923 г. и нали властта тогаз не беше тъй мека както при земеделците и се поуплашиха тия другарчета наши така, и не я възприеха таз идея.
Аз лично така смятах, че човек трябва да бъде абсолютно безстрашен, пред нищо да не се спира, когато трябва да приложи идеите си и затуй издигнах този лозунг, че ний няма да бъдем войници. Сега преди да го чета аз него, понеже бях в Севлиево известно време, четох го там и пред Пампоров. Пампоров беше учител в Севлиево и местния пастир протестантски, те така нищо не възразиха, но почувствувах, че и те така виждат, че това е голямо предизвикателство и че може да предизвикаме реакция от властта. Те не ме критикуваха. Приеха го нали, понеже Пампоров е наш човек, онзи протестантски пастор, буден човек, както и да е. Вторият път го четох на тая група, на „Еделвайс”, но и те останаха хладно така, та предполагам, че хората смятаха така, че влизаме на вълка в устата дето се казва и т.н. Както и да е, не можа да се възприеме идеята да се продължи „Еделвайс”, може би защото аз се изказах, не продължихме „Еделвайс”. А понеже ний с Влад така бяхме свързани вече, продължаваме да работим за идеята, така да правим печатарска комуна, продължихме работата и се дойде до вместо „Еделвайс”, започна списание „Ново човечество”, двама с Владо го почнахме. Е това е първия брой.
В.К.: Сега, защо „Ново човечество”?
С.К.: Нали работим за нова култура, за ново човечество.
В.К.: Аз затова питам. То се е издавало април 1925 г. в кв. „Лозенец” № 165.
С.К.: Туй беше мойта квартира. Мойта квартира беше към Семинарията тогава. И живеехме известно време с Владо заедно.
B.К.: Как се вписваше това списание, откъде търсихте статии?
С.К.: Абе статии от нас двамата най-напред и от други. Ами гледай сега.
B.К.: Туй заглавие „Ново човечество” в книжка № 1 от кого е статията?
C.К.: От мене. Ей сега ще го преровя.
В.К.: Сега, „Нашите методи”?
С.К.: Това е от Влад. Чакай, чакай. Не, „Нашите методи” е от мене, а „Страниците на историята” от Влад. Е, това е мое „Рождението на новия живот”. Това е моята квартира, която беше в Лозенец, № 165.
В.К.: Сега, втори брой – „Нашите задачи”, Ариел. Кой е този Ариел?
С.К.: Знаеш ли, че аз не мога да си спомня, дали Влад го е писал. „Еделвайс” е мое.
В.К.: П.Г. какво значи? Твоят псевдоним?
C.К.: Виж да ти кажа, те го мислеха, че това е Пампоров, това беше моя псевдоним, аз в съзнанието ми така си имах Пламен Градущий. „Г”-то е Градущий – Пламен Градущий, това е.
В.К.: Пламен Градущий – „Нашият път”, „Новото учение”, Д. Майсторов. Кой е тоя?
С.К.: Абе Димитър Майсторов, той беше ученик по едно време в Севлиево, поет така малко и кой знае как се свързахме с него тука и от него има стихотворение – „Станси”. Георги Северов е Георги Томалевски.
В.К.: А „За мирогледа” – С.Г.С.
С.К.: Чакай, че това кой го беше дал, бе? Не се сещам. „Рождението на Новия живот” и „Светлина и свобода” е мое писание.
В.К.: Сега кой ги оформяше тия неща?
С.К.: Е, виж какво, първия брой го печатих при толстоистите там. Там го набрахме с Влада една нощ тъй да се каже го печатахме. Там го набрахме, свързахме го на страници и те нямаха май машина още. Имаха ли, май че нямаха, затуй го носихме в „Радикала” за печат. Забравил съм. Спомних си, там в „Радикала” го печатахме. Туй втори и трети брой [на списание „Ново човечество”], къде го набрахме. А, това вече ний бяхме открили като че ли вече печатницата на ул. „Оборище” № 14.
Със знанието на Учителя, имаше една барака там в двора, която така ни я освободиха и ний купихме букви. Букви си поръчахме само каси, регали, всичко туй с Влада така сме извършили и направихме печатничка без машина. На ул. „Оборище” № 14, в двора там ставаха беседите. Направихме печатница без машина и набирахме всичко това и го носехме в печатницата на вестник „Земеделско знаме”, на ул. „Врабча”, на ръка или в количка така да ги печатаме. Там работехме, то туй е малко, беседите главно се работеше и „Житно зърно”. Там почнахме да работим беседи и „Житно зърно”, в тая печатничка, обаче без машина. Всичко се носеше в печатницата на вестник „Земеделско знаме”, което не беше вече в ръцете на земеделците, то им беше отнето, но беше дадено под наем на някакъв частен човек и ний с него се така разбрахме, забравих му името, ама той частен, но държавата му дава под наем, защото беше конфискувана печатницата. Това след 9 юни 1923 г. беше. Там дето е сега пак ул. „Врабча” на земеделците, под църквата „Св. София”. Знайте го, при операта. Та първото сме го набирали при толстоистите, а туй вече го почнахме тъй да го кажем в наша печатница, но набирахме и носим, така се печаташе.
В.К.: На последната страница има съобщение за книгата „Потайната религиозна философия на Индия”. Кой я печати?
С.К.: Доколкото си спомням я печати Голов, който бе ученик на Учителя, беше печатар и имаше книжарница.
В.К.: Тука гледам, че е започнато „Житно зърно”.
С.К.: То се издаваше официално от младите приятели. Имаше способни млади хора. Търсеха трибуна.
В.К.: Тука на корицата отзад вече вие рекламирате беседи от Учителя.
С.К.: Рекламираме беседите.
В.К.: Те тези беседи къде се печатаха отначало?
С.К.: Аз не знам точно къде се печатани. То всъщност ги издаваше тоз Лазар Котев. Първите четири серии „Сила и живот” са издавани на друго място.
В.К.: Тука са 6 серии.
С.К.: Лазар Котев е издал четвърта и пета серия.
В.К.: Той Лазар Котев кой е?
С.К.: Ами как да ти кажа и той възрастен човек.
В.К.: Издател ли е?
С.К.: Гледай сега, те са имали през войната още Котев и Гужгулов едно издателство за военни формуляри, издавали са такива работи, но между другото той е издал две серии, четвърта и пета серия. Една проста хартия беше, щото то военно време, не е имало хубава хартия. А тия дето са издадени първа, втора и трета серия, той, Учителя ги е издавал [чрез придворната печатница]. Туй са отделни беседи.
В.К.: Значи тука издавахте, на „Оборище” № 14. На ул. „Оборище” № 14 е бил салонът, така ли?
С.К.: Да, там беше салона, на ул. „Оборище” № 14. То е по посока на Военната академия.
В.К.: Сега списание брой 4 из „Нашият път” – П.Г., това си ти, „Стари и нови идеи”- СГС, не се знае.
С.К.: Абе, Влад Пашев бе, Влад Пашов е.
В.К.: „Музика, стихотворения” – Стефан. Кой е тоя Стефан?
С.К.: Това е Стефан Кадиев – доктора.
В.К.: „Вечни ценности” от Цветан.
С.К.: А, Цветан чакай, той е един от нашите приятели, беше студент по химия тогава. Тази е моя легенда „Търсещите”. И това е мое. Пета книжка „Пътят на нашия народ” е мое, „Бисери на мисълта” от Учителя.
В.К.: Това е на Влад.
С.К.: Това е мое.
В.К.: „Музиката“ на Стефан, „Търсещите“?
С.К.: Това е мое.
В.К.: „Бисери от беседите“. Вие как ги изваждахте?
С.К.: Е, от беседите са изваждани, което е имало печатано тогава.
В.К.: Сега тука „Пътят на нашия народ” това е твое.
С.К.: „Ново учение”, това е мое пак, което е продължава.
В.К.: Към „Новият живот”.
С.К.: Това е Пампоров, Петър Пампоров. „ПГП” е Пампоров, пък аз съм само Пламен Градущий, затуй ги месеха „ПГП” – Петър Г Пампоров. „Сутрин” – химн от Стефан. Стефан е Стефан Кадиев. „Зов”, това е мое.
B.К.: Пак твое. „Ти си млад” от Стефан.
С.К.: Кадиев.
В.К.: „Търсящите”.
C.К.: „Търсящите” е мое.
В.К.: Пак реклама на беседи на корицата отзад.
С.К.: Те са отделни беседи така, бяха издадени. Отделни малки.
В.К.: Списание „Ново човечество”, книжка с номера 6, 7, 8. „Срутете преградите”. От кого?
С.К.: Виж какво, то имахме един приятел в Ямбол. Той се движеше и работеше между туристите повече, аз му забравих името, същевременно той беше завършил агрономия, като че ли агроном беше, как се казваше, та това е от него. „Пътят на нашия народ” е мое, „Славянството” е от Стефан Кадиев, „Ново учение”, това е мое. Аз не съм ги подписвал. „На най-високия връх”, това е мое, подписано с псевдоним Пламен, т.е. Пламен Градущий, „Писма и отговори” – аз съм отговарял на тези писма.
В.К.: „Писма от фронта”?
С.К.: Е, наши хора там работеха в Горнооряховско, когато комуна имаха в Арбанаси, та те бяха ми писали и аз така съм го озаглавил. Те после така намираха, че не е било удобно да се озаглави.
В.К.: „Най-силната”?
С.К.: Това аз съм го писал.
В.К.: „Платете си абонамента”. Плащаха ли си абонатите?
С.К.: Абе как да ти кажа, плащаха горе-долу.
В.К.: Списание „Ново човечество” – 9 и 10 книжка.
С.К.: Последна книжка.
В.К.: Сега „Неписани закони” е Стефан.
С.К.: Не си спомням от кого е.
В.К.: „Сълзите” е на Стефан Кадиев. „Пътят на нашия народ”.
С.К.: Е от мене.
В.К.: Новото учение“?
С.К.: „Новото учение” е от мене. „На най-високия връх” е от мене.
В.К.: „Лебед и чайка” е на П. Спировски.
С.К.: Той отдавна е починал, един възрастен човек, от Варна беше. Той ни го прати тогава. „Двата пътя”. Абе това е Михаил Иванов, който създаде голямо движение във Франция. Но и той като млад още го написа и ми го даде.
В.К.: „Към нашите читатели“.
С.К.: Не можа да продължи списанието.
В.К.: Защото нямахте средства, или какво?
С.К.: Абе, как да ти кажа, изобщо не се получиха абонати. Аз допускам, че онези от сп. „Житно зърно” така, понеже. Туй съм го почнал аз тъй да се каже, без да се съветвам с някого, без да питам някого, така самостоятелно. Може би са изпратили някои циркуляра до провинцията, да не ме поддържат нашите хора. Аз на лична, частна инициатива го създадох, макар, че беше в духа на Учението на Учителя. Не се явиха абонати и то спря. И тогава реших да отида в Севлиево. И затуй аз казах, във връзка с туй, Влада можехме да направим само една печатничка без машина. Туй можахме да направим. А, виж и туй да ви кажа как стана работата във връзка с тая печатница. Ние с Влад решението ни беше понеже и то споделяше тези идеи.
За мен „братството” 90% беше комунизъм, защото за мен комунизъм, анархизъм тогава беше все едно. Аз смятах, че идеята на нашето братство фактически, същината, най-главното е туй, което в задачата на човека, на човечеството, това е именно комунизма и смятам да се прави комунизъм въз основа на нашите разбирания така върху наша база, така, мирен комунизъм, без насилие. Мисля, че туй е, така си влязох аз в Братството с тез идеи. За мен именно комуната беше всичко. Пък другите работи, те бяха допълнително. Така беше в моето съзнание и донякъде и у Владо е било така, та за нас така си и остана идеята, че ний туй ще си правим комуна. Добре, ама стана така, сега ще кажа как са станали нещата. Извикаха ни в „Житно зърно”, редакцията на „Житно зърно”, нашите млади приятели на съвещание.
В.К.: Кои бяха там?
С.К.: Ами виж какво, там беше Георги Томалевски, там беше Борис Николов, Георги Радев, разбира се, и още няколко души като че ли имаше. Но тези тримата главно така, тъй да се каже. И сега те предварително ни извикаха, а то бе по повод на туй, че ний за да си доставим буквите, [оловни букви], поискахме един заем от тях да ни авансират за нашата работа, да ни помогнат да си заплатим буквите, като срещу туй обещахме ще печатаме „Житно зърно”. Това беше положението. Сега, като се получи туй предложение чрез Владо, той Влад влезе така, влезе непосредствено с тях, те са уговорили Владо, не знам сега как, кой именно е играл в тази игра. Те са уговорили Владо, сега не знам кой как, а, май, че и Петър Камбуров беше тогаз в редакцията, както и да е. Петър Камбуров не цигуларя, а другия, който е от Казанлък. Той следваше пък биология. Те бяха студенти всички.
Ний бяхме работници, те бяха студенти, значи малко от високо гледаха на нас. Уговорили Влада, че туй печатница като правим, тя да бъде на името на „Житно зърно”. Те ни дадоха известна сума наистина, така, аз и от други хора взех, на мен лично ми дадоха пари, за да си помогнем, пак от наши братя от Севлиево, то единият беше от Търново, но женен в Севлиево, живееше в Севлиево. Коста Борисов даде една сума, друга сума даде Иван Гюзелев, който беше учител пък някъде надолу на южния край. Та той отделил от заплатата си. Другият чиновник, и той отделя от заплатата си. Дадоха за таз идея, защото бяха в течение и бяха във връзка с мене и аз им бях писал, че ние тъй и тъй [издаваме списание], но всеки случай те доброволно дадоха като отделиха известни суми. И ние тези пари, които взехме от „Житно зърно”, [платихме буквите]. Сега аз да съм имал пари, едва ли, не съм имал. Пък може да съм имал съвсем малко, но това бяха парите, с които започнахме от „Житно зърно” и от тези двама приятели от Севлиево. Сумата не си спомням общо каква беше, обаче въпросът беше да се купят букви и да се купят туй което на печатарски език се казва каси и регали. Касите е туй, в което се наредени буквите, а регалът е нещо като шкаф, в който се пъхат касите. Значи поръчахме ги. Аз нали съм бил в печатницата на баща си, знам как са тия работи. Поръчахме ги тука, направиха ги тия каси и регали, буквите взехме от букволеярницата, платихме всичко, не сме заборчлявали и почнахме работа. Почнахме работата, започваме със списание „Житно зърно”, беседи тогава Учителя ни даде да набираме, не си спомням точно какво. В 1925 г. като е било, но какво работехме. Почнахме лекции да работим. Не неделни беседи, а от лекциите така, не си спомням коя първо беше.
В.К.: Значи освен „Житно зърно” сте печатали и лекции?
С.К.: Именно, лекции и беседи печатахме и няколко, и това, и продължихме с „Ново човечество”. Останалите броеве вън от първи и втори, и трети се отпечатаха в печатницата на […..]. Къде го набирахме не си спомням, май че там го набирахме. Виж какво, ти знаеш тоя поет, който умря скоро от Троян, как се казваше, бе. Той и Тончо Цоневски имаха печатница на „Веслец” с малка машина. И там отидохме. Там набрахме втори и трети брой беше при тях. Той е много известен този, той нали беше през време на тази война, освободителната, когато влязохме в Сърбия, така с руските войски, беше един от тези дописници, много известен, но излезе ми из ума сега.
В.К.: И както да е.
С.К.: Там печатахме втори и трети, щото нашата печатница не беше още там организирана и след туй от четвърти брой на списанието до края е набирано на ул. „Оборище” № 14 и печатано в „Земеделско знаме”. Това е цялата работа и продължи се работата, разбира се. Аз след като спрях там със списанието си, като видях, че няма да може да върви, аз понеже, тъй да се каже ме прерязаха в тази моя идея да правим комуна, разбираш ли. Моята идея беше комуна да направим. Сега тия приятели от „Житно зърно” без да са имали някакви лоши намерения тъй смятат, че трябва да бъде тяхно. Хайде, тяхно, тяхно стана.
В.К.: Искаше да бъде комуна печатницата.
С.К.: Печатницата, в смисъл, аз имах широки планове, аз имах големи планове, обаче то като дойде в техни ръце, те си назначиха един касиер, Жечо Панайотов беше. Направиха го касиер и нали работата стана тяхна, на „Житно зърно”. Нашата идея я изхвърлихме. Значи пресече се идеята. Кой знае как Владо са го уговаряли, а привлекли Владо за тяхното списание, щото на туй събрание, което направихме, като взехме да говорим за туй. Тъй стана, че всички бяха заедно, но и Влад се изказа така, приел тяхната идея и като тъй аз оставам самичък. Оставам самичък, не съм възразил нито дума, тъй го искат, тъй, както и да е, щото нали, един против много и не е главно там. Главното е щом хората, щом така искат, аз сам няма какво да им се противопоставям. Нито дума не съм възразил, макар че това е за мен един тежък удар, все едно, че с брадва ме удрят. Това е идеята, с която аз живея ден и нощ, комуна да правя. И въз основа на туй големи работи да вършим, те я отрязват изведнъж.
И аз след туй постепенно се оформи у мене, че няма какво да правя тука, че аз си отивам в Севлиево и там ще работя, на чиста плоскост ще си работя, да няма кой да ме командва. Защото изобщо характера ми е такъв, че не мога да живея под команда, да ти кажа. Аз почти никога не съм служил на държава или на каквото и да е друго такова. Само една година в партийна книжарница бях след като ми национализираха издателството и там ми беше тежко, изобщо не мога да ме командват. Мога да работя, обаче самостоятелно, аз да съм си, аз да се командвам. Както и да е, туй ме много огорчи наистина, но аз с никого не съм имал пререкание. Даже и на Влад не съм направил ни най-малката забележка, когато стана така, че печатницата, вместо да я основем като една комуна, стана на „Житно зърно”. А пък „Житно зърно” какво е? То са студенти, които си гледат студентството, Жечо Панайотов, той беше чиновник, той беше касиер, обаче, как да ти кажа. Една работа да расте, аз този закон съм го проверил, той си е естествен закон. Една работа за да расте, да расте работата, като жив организъм да бъде, тя непременно тъй да се каже, трябва да се вградиш в нея целия и време, и сили и дух. Виж сега в тези поверия, в тези легенди, в тези традиции, например, когато правели мост, има такива легенди да вграждат сянката на някого. Това е външен израз на един велик и естествен природен закон, когато нещо ще създадеш като жив организъм, ти трябва цял да влезеш, не сянката си, но душата си влагаш, разбираш ли, цял се влагаш в туй нещо. За мен така беше естествено, не теоретически, в туй нещо аз цял влизам в него, целия ми живот, всяка мисъл, всичко, цял съм вътре. И така беше действително за мен, така мислех аз, и така тук може да стане тука нещо сто пъти по-голямо отколкото това, което аз направих в Севлиево. В Севлиево сам го направих, но Севлиево е едно селце, тъй да се каже, тука е център, тука нещо много по-голямо можеше да стане, но пресече се таз идея.
В.К.: Искат да командват и при това не разбират.
С.К.: Абе, как да ти кажа, те не са от лоши намерения, толкоз тъй са разбирали, че към мене са имали така едно отношение понеже почвам „Ново човечество”, гледат ме малко така, като сектант ли, как да кажа, значи сам си, както и да е, минало се е, но това е една опитност. Обаче действително това нещо не можа да расте, така си остана, до там докъдето го направих аз, продължава четири ли години, пет ли, не си спомням, обаче не мръдна от таз точка, до която го поставих аз.
В.К.: „Житно зърно”.
С.К.: Не за „Житно зърно”, а за печатница да стане. „Житно зърно” то си е башка работа. Но печатницата. Ако аз бях останал, това щеше да бъде един жив организъм, който непрекъснато щеше да расте. Щото аз имах опитност, но не е важно, аз имам идея, жива идея. Туй щеше да расте. Аз като отидох в Севлиево действително това почна на онази почва да се развива и расте, расте, расте до тогаз, докато дойде 23 декември 1947 г., та го национализираха в последната му форма. „Трудова задруга „Братство”-ООД-во с един милион близо лева участие на работниците в предприятието с около 30 души членове, някои от които не участвуваха в производството, но странично бяха внесли пари така, даже и някои мои роднини, аз така бях писал и дялове, както и да е, до тогаз съществува и се разрасна много. И даже са се чудили тука, защото аз почти всеки ден пишех за хартия. Почти всеки ден пиша и се чудят тука в един голям склад на „Ане Радивоев”, което беше на ул. „Граф Игнатиев”, каква е таз хартия за Севлиево. После тези, които организираха превоз, те имаха бюро за транспортна, транспортно бюро, и те всеки ден хартия, та много хартия.
В.К.: А ти си плащаше.
С.К.: А, всичко си плащам веднага. Получи се хартията, на другия ден чек плащам. И веднъж идвам тука при този ръководителя Ане Радивоев: „А, бе какво правите вие тая хартия бе, ядете ли я, какво правите толкоз хартия?” – Печатиме. Не ние печатаме, не само наше и външно. Но по едно време печатихме 4-5 вестника. На Севлиевската Популярна банка един, на Сухиндол, вестник „Сухиндол”, „Братство”, до тук три, „Фратецо”, четири [вестника], там един земеделски вестник някакъв, ама не партиен, ами там имаше и земеделско училище, та ръководителят издаваше вестник на учениците, в такъв смисъл пропаганда за агрономи, така де, за земеделско училище не висше, средно такова. То училището беше в село Граница, Севлиевско. Тъй, че до пет вестника сме стигали да печатим, то се иска все хартия и башка ний което печатиме, тъй че стана голяма работа тя. Но законът беше такъв, трябва да влезеш вътре, както е това поверие, че някаква сянка, то е фактически живота си да прелееш в едно дело, тогаз то расте. Това е моя жива опитност, в която никой не може да ме обори и да ми възрази, щото аз го знам по опит. Всяка работа, която съм вложил в нея, тя расте. Щото вътре е животът ти, мисълта ти, всяка. Без тази мисъл, без тази идея да влезеш в работата, и това се отнася за всяко нещо. Една частна да е, търговия, занаят да е, политическа работа и т.н. Един Ленин. Ленин е влязъл цял в движението. За него не е имало тъй да са каже, личния живот е бил нещо съвсем така не съществено, личния му живот. Той, всяка негова мисъл, целия му живот е бил в делото там и не само той, но да се спрем на него така. Те са били хиляди така, които са живеели, затова и така идеите се въплощават в живота, реализират се, придобиват живот и сила и се налагат. Та има общ закон.
В.К.: И така Вие се прехвърляте към Севлиево.
С.К.: Да, нали то беше 1926 г. Щото 1925 г. бяхме в София, на ул. „Оборище” № 14, бяхме организирали печатницата и до края на годината изкарахме тия броеве на „Ново човечество” и като видях аз, едно, че не се подкрепи списанието. Първата година го подкрепяха, втората година не се явиха абонати, предполагам, че е организирана таз работа, но няма значение и нали понеже ме пресякоха мене в тази идея, да реализирам комуна и самия Влад отпадна кой знае как, така го спечелиха и него, на тяхна страна, тъй да се каже зад гърба ми, аз си казах: Ах какво ще правя тука, аз си отивам в Севлиево, щото аз съм млад човек, аз съм на 25 години, имам енергия и ще се реализирам.
В.К.: А кога се ожени?
С.К.: 1929 г. Ах, ний тогаз мислехме да не се женим изобщо. Идеята у нас като всички млади така беше, че да не се женим, без Учителя да ни е казал така. Нали от теософската литература, обаче така мислехме, но как да ти кажа, почти всичките отпаднаха. Останаха да речем единици, които не се ожениха, да речем Боян Боев, Паша Тодорова, някои други така останаха, но почти всички се изжениха. А пък аз влязох в тоя капан така, като смятах, че ще живеем братски, дявола тъй ме подлъга мене, ще живеем братски.
B.К.: Я ми разкажете случая, Вие сте ми го разказвали как сте дошли тук при Учителя да споделите нещо с Него и са присъствували някои сестри. И Той, Учителя се обърнал и казал; понеже Вие сте отишли при Учителя с някакви идеи по отношение на печата в Севлиево и т.н. Имало някакви сестри. Ти си заминал и Учителят се обърнал към някои от сестрите и казал: „Той сега, казва, баща му ще го ожени!”
C.К.: Ще ти кажа този случай, ще го разкажа. Той е пак във връзка с тия работи. Той стана още първата година – 1926, когато аз нали напущам София и решавам, отделям се от печатницата нали, оставям ги да си продължават, обаче аз решавам да си отида в Севлиево, защото виждам, че тук няма простор да се проявя и да реализирам идеите си, тука ще бъдеш само един словослагател и нищо друго и Жечо Панайотов ще ти плаща накрая. Пък аз гледай да ти кажа: аз когато в „Посредник” постъпих на работа, аз така идеализирах тия неща и тия хора дори, които бяха, като смятах, че там изобщо пари не се плащат, не се получават, просто тия хора ми се струваха като светии там и просто, когато, като постъпих първата заплата просто ме беше срам и трудно ми беше, как ще взема пари за работата, която е не при нашите, а при толстоистите. Просто мъчно ми беше, тежко ми беше и просто да посегна и да взема пари. Щото аз го смятам, там, че всички работят без пари, тъй си мислех, пък то не било така. Но всеки случай те бяха пак преданни, идейни хора всички. И освен това тези, които са платени, вечер идваха редица хора, които са чиновници, идват от работа да помагат там, те вече без пари така, нали, да сгъват, да адресират, защото тя беше голяма работа на „Посредник”.
В.К.: При толстоистите какво правехте точно там?
С.К.: Нали толстоистите те издаваха вестник, книги и т.н. Аз работих при тях в София, работих преди да почнем печатничката на ул. „Оборище” № 14, работих при тях. Гледай какво, аз 1927 г. заминах за Севлиево. Но за тоя случай, който казах беше така: първата година, когато аз заминах, значи то ще е било 1927 г. Извикват ме тук в София, аз бях при баща си вече, извикват ме да помагам в печатницата, понеже имат спешна работа.
Въпросът беше да се издаде книгата, съборната книга за 1927 г. – беседите. Всяка година се издаваха съборните беседи, цял един том се издаваха от Съборните беседи и ми извикаха. Не знам, Паша ли ми писа, Влад ли ми писа, кой ми писа, обаче аз веднага се отзовах така да дойда да помогна и присъединих се там, всички се съсредоточихме да издадем съборната книжка, която е 300-400 страници. И пак сме ги печатали [на печатницата] на „Земеделско знаме”, така продължаваше тази работа, щото тази печатница в бараките на ул. „Оборище” не можа да стигне до машина. Така си остана. И колко време съм стоял, може би около един месец горе-долу, за да се завърши този том за събора. И когато завършихме тази работа, сестра Паша, тъй да се каже ни покани всички нас, които сме взели участие работници в тази книга у тях на вечеря и едновременно и Учителя, тъй беше и ние всички, които печатихме. Пък сестра Паша беше, как да ти кажа, за нея не зная какво да кажа, тя беше един човек, който, точно като Боев. Тя е изиграла най-главната роля, ако имаме ний може би 100-150, не ги знам точно колко тома беседи, обаче това е до голяма степен неин труд, тъй да се каже и душа и тяло, и всичко вложено в нея, в такъв смисъл, защото всичко е минавало през нея. Тя е един човек, който е абсолютно предан на делото и абсолютно нищо не я отклони. Аз знам, че тя има много случаи, когато всички отиват на Витоша, би трябвало и тя да отиде, обаче тя остава, защото има работа върху беседите. Те трябва да се печатат, пък и печатарите и те искат, готови беседи. И тя трябва да работи и денем и нощем, да им дава. Нали като тръгне работата, понеже всичко през нея минава окончателно така в редакция, ние искаме, без да ни иде на ум, че тоз от когото искаме, той с последни сили и нощем и деня, щото ний да речем работим там осем часа, пък за нея няма час, тя работи, понеже трябва да се даде материал за набиране. Та сестра Паша ни повика и тука стана това, за което става дума де, не знам сега там какво сме говорили, що такова, не мога да си спомня. Обаче така Учителя беше, бях доста близо до Него, не знам между Паша и така през двама души ли, как бяхме, не си спомням, обаче понеже така си имаше общи разговори, различни, тихичко си говореха различните. И може би сме били десетина души там с Паша и с Учителя, по едно време, така малко като заглъхна разговора, че Учителя така тихо казва на, изглежда за мен говореха, де: „А, той сега като отиде там, баща му ще го ожени”. Нещо така горе-долу тез думи, баща му ще го ожени. Аз изведнъж така, в себе си…
Изведнъж така в себе си, казах някаква дума „Няма да стане”, каква дума беше, обаче за мен това беше неприемливо, защото аз абсолютно не можех да приема, че ще се женя. Защото аз съм посветен на делото, за женитба не мислехме не само аз, ами и почти всички, и така изведнъж в мен реагирах, но разбира се така с една дума само. И не се каза нищо по този въпрос, щото не смея пък да противореча на Учителя, но туй мене така ме стъписа, как може да се оженя. Обаче Той тихичко така каза: „Той баща му сега ще го ожени”. Та такъв беше случая и като завършихме, аз се върнах пак в Севлиево 1927 г.
И не мога добре да си спомня, дали тогаз, тази есен именно се срещнахме с Атанас Николов. Трябва да е нея есен, именно 1927 г. И аз туй завчера го казах, срещнехме се с него така в двора на Изгрева и така започнахме да печатим на есперанто. Изглежда, че е било тогаз, като съм се върнал аз есента да завършим книжката, Атанас е бил там също на Изгрева, в двора на Изгрева, близко до салона така беше, то имаше пейки, близко така до салона към портата и така се видяхме някак, нали той млад човек и аз, аз уж малко по-стар, от него, 2-3 години по-млад ще е от мене, се запознахме, ей тъй, на крака дето се казва, просто като наши хора, близки хора, откъде си, що си, така. И не знам как стана дума, може би той носеше и значка така есперантска, разбираш ли, че те превеждат беседите на есперанто, защото освен него имаше още един брат Димитър Йорданов, които бяха, те заедно работеха, превеждат. Аз веднага казвам, аз пък съм печатар и т.н. и контакта става моментално, само за десетина-петнадесет минути, понеже той ли бързаше за гарата, аз ли, изглежда, че той е бързал да си отива и за десетина-петнадесет минути, и от тука почна втората наша тъй да се каже работа в тази област, издаването на беседите на есперанто. Сега аз трябва да донеса от тези преводи и от тях, или да не късаме тия работи при разказа ни. Да донеса да видиш, да имаш представа какво е, и как сме започнали отначало.
Преводите на беседите на есперанто се правеха от Атанас Николов и Димитър Йорданов.
В.К.: Той беше есперантист и превеждаше.
С.К.: Есперантист и превеждаше, сега не знам дали са имали някой други да преглежда, така да ревизира, обаче те двамата знам, че работеха, нали.
B.К.: Атанас Николов.
С.К.: И Димитър Йорданов, двамата работеха там по тия неща, те ми пращаха текста и аз го печатах.
В.К.: Те го изпращаха на есперантски, а кой ги набираше на есперанто?
С.К.: Аз го набирам всичко, аз го набирам.
В.К.: Ти го набираш?
С.К.: Разбира се, че всичко аз. Аз го набирах, аз го печатах. Сега ние уговорихме така, с Атанас докато бяхме. После нали започнахме с кореспонденцията.
В.К.: А, той живееше в София?
С.К.: Той живееше в Бургас. В Бургас живее той. Те от Бургас са, даже на първите книжки пишеше, че от Бургас е изданието, макар, че пише, че от Бургас, макар, че те в Севлиево се издадоха, от Севлиево се експедираха, но така бяха сложили.
В.К.: Значи той ги превежда и ги изпраща?
С.К.: Сега, виж какво, значи това почна да излиза като едно ей така, като една библиотека „Нова културо”, което значи библиотека „Нова култура” на есперанто. Рисунката ни я направи Цвята Симеонова, една наша художница, жената на Симеон Симеонов, тя ни я направи така. Аз бях й дал горе-долу един план, чертеж, но тя направи това и почнахме първата годишнина. Това е от първата годишнина, тези книжки, така такъв формат ги издавахме. Като първата беседа беше „Високият идеал”.
Първата беседа, с която излизаме беше „Високият идеал” № 1. То пише тука. „Високият идеал” първата беседа беше и тя беше придружена с портрета на Учителя и с предговор от д-р Кирил Паскалев. Той написа предговор и на 2, 3, 4 книжка от серията „Нова култура”. Д-р Кирил Паскалев беше от нашите хора, от младите, завършил току-що медицина и той беше от Бургас, та той живееше в Бургас, там му беше семейството. Това са:
1. „Високият идеал”
2. „Великият закон”
3. „Кои и какви са белите братя” от Ватралски.
С.К.: Не знам, знаеш ли таз работа?
В.К.: Чел съм го.
С.К.: Чел си го. Значи, трети номер беше тя.
4. „Пробуждане на колективното съзнание”, това е от Учителя. Тя само тази е от Ватралски. Другото всичко е от Учителя.
5. „Новото човечество” от Учителя
6. „Космичната обич и универсалната Любов”
7. „Новият живот”
8. „Тесният път”
9-10. „Силите на живата природа”
Това са десетте номера на първата годишнина.
В.К.: Сега искам да питам. Той ви изпраща, а Вие ли набирахте лично буквите?
С.К.: Разбира се, кой друг.
В.К.: То е много голяма работа.
C.К.: Ами цялата работа е била на моите плещи, не само за туй, ами и за вестници и за всичко.
В.К.: Защото, който набира, трябва да разбира есперанто, да не бърка.
С.К.: Да, разбира се, разбира се. Те, те наши работнички, защото те не познават преди всичко азбуката, латинската азбука. Аз съм набирал всичко. Та изкарахме ние първата годишнина, десет номера, нали те бяха пратили пари, за да закупят букви, бяха пратили пари за буквите.
Иначе за цялата първа годишнина аз не съм вземал нито една стотинка така за работа, разбираш ли. Но изглежда, че самият Учител, аз в 1929 г. като се ожених вече, нали един вид трябват ми пари. До тогаз не са ми трябвали пари. Изглежда, че Учителя сам е подгатнал на Атанаса, че трябва да ми се плаща, и те ми пращаха пари. И втората годишнина почна така, аз им определих една малка сума така на кола и втората годишнина почнаха да ми плащат така.
В.К.: Колко години излиза тази? Първа, втора година?
С.К.: Виж какво, то периодично излиза две години така като библиотечка, а след туй отделни книжки така донякъде като тези. Например това са „Трите основи на живота”, това са „ В Царството на живата природа”, а това е „Ла парол де ла гранда универсал”, „Ла маестро паролас” – „Учителят говори”, само така са ги сложили. А то е „Учителят говори”. И други книги има, те не са само тези, обаче нали туй ни беше под ръка. Та почнахме с тази работа. Изглежда, че аз преди да почна „Братство”, като че ли туй съм почнал още преди вестник „Братство”.
Чакай, то „Братство”, брой 1, я дай да видим точно кога съм го почнал. „Братство” съм го почнал на 15 ноември 1928 г. Е то, виж какво да ти кажа, то е било паралелно, двете неща са почнати, паралелно. Едновременно и туй съм почнал. Ей прочети тоз текст, да видиш какво е.
B.К.: Това ти си го писал, нали? Искам ти да го прочетеш.
С.К.: „Драги читателю, ето пред теб едно малко вестниче, което няма нито абонамент, нито определена цена. Поднася се даром и се надява да получи материалните средства чрез доброволни вноски от тези, които го обикнат. То е скромно и малко иска, защото от малко се нуждае. Но под неговата бедна дреха тупти едно пламтящо сърце. Вярата го роди и вярата ще окрили полето на неговия живот към по-честити дни. Ако това ти е възможно, разпространявай го или помогни за посрещане на неговите разноски. За най-малката подкрепа, то ще ти бъде безкрайно благодарно”. Така започна то, без абонамент, идейно, по традиция, от доброволни вноски.
В.К.: Тук сега отстрани има есперантски букви.
С.К.: Туй показва, че вече съм имал есперантски букви и че такоз, щото и аз не мога точно нещата да ги помня, значи преди да го почна, вече сме почнали есперантското така, имали сме буквите вече.
B.К.: Сега, кой ви направи това заглавие „Братство”?
С.К.: Абе, виж какво, изглежда, че Цветана Симеонова.
В.К.: Защото по нейния стил е.
C.К.: Да, да. Цветана Симеонова го направи.
В.К.: Тука гледам написано: Според Дънов, според Учителя. Сега Вие ли си изваждахте или те Ви изпращаха?
C.К.: Виж, да ти кажа, работата стои така с първите броеве. Стефан Кадиев, понеже беше се свързал с мене още от „Ново човечество”, той май завърши в Германия някъде, като че медицина учи в Германия и като се върна тука, нали знам, че ни посети още когато печатничката беше на ул. „Оборище” № 14, там идваше при нас, носеше си и стиховете, това-онова, направихме контакт с него още тогаз, докато бях още в печатничката. И когато да почвам тази работа в Севлиево, аз му се обадих с писмо. Той беше в Хасково, там му е родния град. Писмено и той така нали направи контакт с мене, пожела така да съдействува и даже ни изпрати така една сума, не особено голяма, не и съвсем малка, нали за подкрепа на вестника. Но паралелно с туй Стефан Кадиев, той сравнително повърхностен човек така, не е много задълбочен, така си помисли, че той трябва да редактира, той, така, той да владей.
В.К.: Има някои хора около тебе, които всеки си иска той да бъде.
С.К.: Как да ти кажа, аз, ако човек не влезе целия в една работа, тя ще крей, ще крей и ще умре, туй ми е опитността. Не е, че така, че трябва да бъда аз, но трябва цял да влезеш в една работа. Но той така си въобразяваше, може би като пратил пари и така ми нареди да му пращам материалите, той там да ги редактира и тогаз да ми ги връща. Та не знам, два или три броя под негова редакция излязоха. И заради туй аз и до днес ме е срам, че той е коригирал и че аз не го редактирах след него, защото той употреби тези думи тука „Според Дънов”, когато за мен Дънов нямаше, за мен беше Учител. И сега ме е срам като гледам тука, че това е негово, и писал тука според Дънов.
В.К.: Сега Обществото „Бяло Братство”.
С.К.: Чакай, това е негово, да. Това е мое – „Слово и дело”, аз съм го начертал плана. Туй е мое. Десетина години.
В.К.: Това е твое.
С.К.: „За живота”. Чакай да видим кой го е писал – Л.Л. Чакай, а Лулчев ли е тоз, Любомир Лулчев ще е.
В.К.: Сега „Т”, Стефан Кадиев е това, нали?
С.К.: Стефан Кадиев.
В.К.: Библиотека „Водолей”.
С.К.: Това е, а Колю Нанков я издаваше, фонд „Братство”, още първия фонд. Чакай, Кадиев какво е дал, трябва да съм писал. Стефан Кадиев 200 лв. е дал, Гена – 100 лв. П.Е. – 100 лв., е Петко Епитропов да е? С.К. – Това е мое – 290 лв. Туй за фонда.
В.К.: Сега за брой 2.
С.К.: Изглежда, че и него го е редактирал Кадиев, защото ей тук писано, пак аз съм го съкратил вече, защото малко ми е чоглаво.
В.К.: Тука първата статия [„За радостта от жертвата”] е твое.
С.К.: Да, а [„Великият принцип”], туй Кадиев го е писал. Той писал „по Дънов”, но аз съм го отрязал така. Изглежда, че решил съм да бъде само „Д”. „Братя човеци, събудете се!” А, това е превод от есперанто. Конрад Ноел, Берлин. И тука текста е даден съкратено, на есперанто, този текст. И туй май, че е предадено, май че е идея на Кадиев текста да го предадем в няколко реда. (Сава чете на есперанто). Казва така: „Чрез външни пози или външна изява вие не можете да излъжете едного, вас, самите вас, значи другите може, но себе си не можем да излъжем. Вашите богатства ви донесоха само мизерия, само бедност, иска да каже духовна бедност. Помогнете да изградим нашия храм на Любовта, който ще бъде най-голямата красота на света.”
В.К.: Значи тука ти пишеш.
С.К.: Аз пиша обръщението отпред. Вторият брой. Ами да го четем ли?
В.К.: Прочети го.
С.К.: Вторият брой, това е обръщение към читателите: „Сърдечно благодарим на всички, които се отзоваха на поканата ни, подкрепяйки вестника с доброволни вноски. Благодарим и за хубавите пожелания и приветствия, които ни се изпратиха от много места. Благодарим на тия, които пожелаха да получават и да четат вестник „Братство”. Ний даваме и вземаме свободно по закона на Любовта. Това е нашата любов, която ние изпращаме на нашите читатели заедно с нашето вестниче и в замяна на това получаваме техните симпатии и подкрепа под форма на материални жертви.
Едничката цел, едничкия смисъл в съществуването на вестничето „Братство” е да влее поне малко, малко повече любов в живота, в света. Ако то не изпълнява своята задача, то не заслужава твоята подкрепа, читателю. Ако то не може поне малко, поне с капка радост да стопли сърцето ти, то не ти е нужно. Ако то съзнателно или несъзнателно спомага за увеличаване на омразата, на разделянето на злото, о, нека тогава то умре. Ний първи, неговите инициатори ще хвърлим шепа пръст на гроба му. Жива е Любовта, жива е Любовта, която извира от Бога. Нека тя, а не нещо друго, даде живот на нашето вестниче”. Вестник „Братство”. Това е първото обръщение към читателя ни.
В.К.: „За Индивидуалността”
С.К.: Лулчев ще да го е писал туй.
В.К.: Тука „Към Тебе”, Стефан.
С.К.: Кадиев е писал.
В.К.: А Орион?
С.К.: Същият той. Той е ето, Стефан Кадиев.
В.К.: Сега идваме на брой 3.
С.К.: „Да бъдем”, туй ще е от Кадиев.
В.К.: „Икономическата и духовна криза” от Пламен.
С.К.: А, мое, мое, „Вегетарианство и месоядство”, не мога да си спомня от кого. „Писма до един младеж”. Това са мои вече.
В.К.: А „Тъмнина и светлина” по Бо-Ин-Ра. Туй кой го е превеждал? Някой го е превеждал.
С.К.: Виж какво. Той, Бо-Ин-Ра, го превеждаше Георги Радев и ги печаташе в „Житно зърно”, след туй излезнаха в три книги. Излезнаха три книги.
В.К.: Защото Учителят е казал, че [Бо-Ин-Ра] е обърнат окултист с главата надолу.
С.К.: Ами сигурно, гледай да ти кажа, там е работата, лично аз съм направил една грешка като съм издал „Агни йога”. Преди години я издадох. Направил съм го обаче абсолютно несъзнателно. Учителят в моето съзнание тогаз беше нещо друго. (Това записва ли се? Нека да се записва). Аз след като ми пратиха книгите на „Агни йога”, техния разпространител беше д-р Александър Асеев, който живееше в Сърбия, в Югославия и там издаваше „Окултизъм и йога” и същевременно и разпространяваше и литературата на „Агни йога”. Сега, той се свърза с мене. Като почна да ми праща литературата и списанието, и аз така нали с моята преценка видях това нещо напълно отъждествих с нашето учение, с учението на доброто, на окултизма и най-искренно така писах в началото на книгата, която аз преведох. „Агни йога” я преведох, само една страничка малка, няколко реда, че това е същото учение. Няма значение, че от друг автор. Отъждествявах го напълно. Сега трябваше много години да минат, за да разбера, че това не е било така и към мене, че лично аз съм можал да дам преценка, но благодарение на туй, че Учителя така отвори очите на някои други.
В.К.: Чухте ли от някои други какво е казал точно Учителя във връзка с „Агни йога”.
С.К.: Сега, виж какво да ти кажа. В Рига имаше голямо и силно Братство, клон от нашето Братство. Там имаше много духовно издигнати хора така интелигентни със знание, с преданост, които при туй са минали през разни други окултни школи. Обаче Пампоров като отишъл, той намерил готова почва вече и чрез есперанто отива Пампоров. Той пропътува цяла Европа и курсове провежда по есперанто и тия хора са дошли при него и покрай есперантото той им дава учението. И там се образува силна група в Рига, Латвия. И той и в други градове, но главно в Рига е било. Туй говоря точно във връзка с „Агни йога”, де. Много от тия хора са минали през учението „Агни йога”, обаче са дошли до едно разочарование. Ръководителката на Братството в Рига Амалия Вайланд, нали, аз я виждах тука веднъж на Рила, тогава те идваха масово на Рила така цели групи от Рига и от други места.
В.К.: Тя ли превежда „Пут ученика” – „Пътят на ученика”.
С.К.: Е, да, тя сигурно е превеждала, може и други. По едно време, аз като рекламирах така в „Братство” „Агни йога”, че ще излиза, преди още да е излязла, не си спомням кога, тя ми писа едно писмо, а пък може и книгата да е била излязла вече. Писа ми едно писмо, което аз го имам, изглежда, че то остана в Севлиево, но кой знае как не съм му обърнал внимание аз на туй писмо. Дали пък и не съм го прочел навреме, ако Атанас, понеже Атанас разправяше експедицията. Той беше вече в Севлиево, понеже правихме 1933 г. комуна, защото другите се разпиляха, той остана. След туй я печатах тази „Агни йога”. Тя ми обърна внимание, че имала разговор с Учителя по този въпрос. И тя даже цитира и своите думи: „Учителю, тия работи от „Агни йога”, като че и на мен ми правеше впечатление, че е същото учение като Вашето”. Учителят й казва: „Не, не!” Имай предвид, че тя е един много духовно издигнат човек. Тя зъболекарка беше по професия, но духовно издигнат човек, нали имал съм въпрос така да вляза и в личен контакт с нея, говорил съм, мисля, че само един път, но няма значение. Учителят казал: „Не, не!” Трябва може би в смисъл, че по-дълбоко така може да се синтезират тия работи. И в същото писмо ми казва тя следното, виж кое е важното, същественото. Аз като бях в тяхното общество, казва, докато бях в тяхното общество. Така, като я смятат по-издигната, смятат да я приобщят в по-вътрешен кръг, и там кой, ръководителят им пък на тяхното „Агни йога” общество я посвещава така де, и посвещението се състои в туй, че как да ти кажа, казват една работа, която на всички не се казва, на другите не се казва. А именно туй, че внимавай сега, че Христос вече е тука, няма нищо общо с нашата земя, той отдавна е заминал за някакви други планети, и че той изобщо, как да ти кажа, той е един период, който е отминал и сега няма какво да се занимаваме ний с Христа. Ний имаме вече нови, по-важни работи, туй което сега е по пътя на „Агни йога”. Пък то, онуй минало вече.
В.К.: Това им е секретната доктрина.
С.К.: Това е „секретната доктрина”, която на всички не се казва. [Амалия] казва: „Така реагирах в себе си, също и още някои така да речем, може и те да реагират в себе си”. И туй я озадачава. Казала си е така: „Абе, викам, може би той тъй си разбира доктора”. Доктор е бил тоз, който ги ръководел там, забравих кой доктор, то е писано в писмото. Смятала, че туй си е сигур негово мнение, май че тя отправила писмо до Рьорих тогаз. Николай Рьорих е бил в Париж, във Франция и да го запитат така по тоз въпрос. Сега точно как беше, ама май, че Рьорих отговорил, точно тъй отговорил, не в такъв смисъл, той не се занимава с Христос, той не е тъй актуален сега.
В.К.: Ама Рьорих води „Агни йога”*, /забележка/ той е един от ръководителите на „Агни йога”.
С.К.: Виж как стои работата. Фактически цялата литература на „Агни йога” от която д-р Асеев от Зайчар ли беше, който отиде в Белград, ми пращаше много и на руски главно, но и на английски ми пращаше, списанието ми пращаше. Списанието както и да е, той го ръководи, той го редактира д-р Александър Асеев, руснак. Обаче цялата, всички те други книги са минали чрез жената на Рьорих, Елена Рьорих, разбираш ли? Тя е, не е самият Рьорих. Той е бил тъй да се каже неин, като близък помощник, обаче чрез нея са минавали, от нея е, цялата тази литература на „Агни йога”. Тя се беше увлякла в нея много и нашата Людмила Живкова. Започна да я чете, с нея литература започна да работи. И после нали тя направи контакт с Рьориховци и двамата му синове, както и да е. Сега гледай какво, някои работи са толкова сложни, човек със своя ум не може да ги проумее, защо и как. Защото ний не можем да отречем дейността на Рьорих, на Николай. Не можем да отречем, че е чистосърдечен, че е честен, че в никой случай е направил друго, а същевременно така. И аз не знам какво да кажа, и аз не знам. Има и други въпроси, до които не съм могъл да дойда, да ги разреша. Но гледай какво, цялата литература е писана от жената на Рьорих, като тя служи за медиум, тъй да се каже, чрез нея други сили се изявяват.
В.К.: Значи, понеже за Бо-Ин-Ра бях слушал, че Учителят казва, че той е един окултист обърнат с главата надолу.
С.К.: Виж да ти кажа, аз ако мога да ти намеря, ще видиш, аз като съм прочел Бо-Ин-Ра, когато Георги Радев издаде вече книга, дошъл съм до впечатлението, така в мене, само че не знам в кой брой е, дошъл съм до впечатлението така в мене, че това е като един образ, който се явява в съзнанието ми. Житна нива или житни зърна така и между житото отровни зърна, това се явява в моето съзнание. И макар, че Георги Радев безкрайно го уважавам, и го почитам, и го смятам за наш най-голям интелектуалец, разбираш ли, и действително така беше, въпреки туй писах си мнението за тоз известен брат, че прочитането ми дава такава представа, че това са житни зърна примесени с отровни така. И смятам, че наистина така е, без да зная мнението на Учителя, без да зная. Обаче после се оказа, че Учителя е казал: „Не, не!” И си викам тъй, ако аз, после си викам де, ако Георги [Радев], който е бил до самия Учител и е направил такава голяма грешка и Учителят е можел да го предпази, но не е направил, щото той статиите за „Агни йога” ги печата дълги години в „Житно зърно” и Учителят само с една дума можеше да го спре, само да му загатне, разбираш ли? Обаче Учителят оставя да се проявяваме. Та викам си, ако аз, който съм по-ограничен и настрана от Учителя направих грешка, камо ли Георги, който е бил на Изгрева до Учителя.
В.К.: Идваме до вестник „Братство”, брой 4. Вече той е твой, ти си го правиш.
С.К.: Изглежда, че тука не ще се е месил вече Кадиев.
В.К.: Разсърдил ли се е Кадиев?
С.К.: А, не се е разсърдил, не се е разсърдил. Ето тука в брой 3 вече ний имаме писмо от Швеция. Това чрез есперанто става.
В.К.: В брой 3, да.
С.К.: Редакцията на есперантската библиотека „Нова Културо”, която издава беседи е получила писмо от Андерс Розенберг – Швеция, от което давам следната извадка: „Познавам добре, а също и харесвам бахаизма, познавам религията на „Оомото”, философската система на индусите”.
В.К.: И т.н.
С.К.: „Но нищо не е според моето мнение тъй ясно както учението, доколкото го познавам на нашия Учител Дънов и т.н.” Това вече сведение от чужбина има и понеже има връзка чрез есперанто.
В.К.: Прави ми впечатление, че този вече брой 4 на вестник „Братство” е на друга плоскост.
С.К.: Посветен е на молитвата, на друга плоскост е.
В.К.: Тука можеш да прочетеш малко.
С.К.: Ами как да ти кажа, да прочета. Това е моя редакционна статия.
“Този брой е посветен на молитвата, на общението между човека и Бога, между нищожната, загубена в океана на живота твар и Великия източник на всяка сила и мощ, на всяка надежда и упование. Както отделната клетка в човешкото тяло е неразривно свързана и черпи своя живот от него, така също и човек е неразривно свързан с Бога и черпи своя живот, своите сили от Него. Божий е живота, който се развива и оживотворява цялата безгранична вселена, Негов е и „нашият” живот, защото ние не притежаваме нищо, което да не произтича от Него. Но от нас зависи да почерпим повече или по-малко от чистия извор на Божествения живот и да го употребим по един или по друг начин. Молитвата е оня естествен процес, чрез който слабия човешки дух черпи от своя първоизточник сили, нужни му за творчество във всички области на живота. Тя не е свързана с никакви форми. Последните са човешко изобретение, в своята същност представлява безмълвно сливане на индивида с Всемирния Дух при което силите, живота и красотата на последния се преливат и изпълват отделния индивид, правейки го проводник на космичната творческа сила”.
В.К.: Да, така. Тука „Молитвата”, това е вероятно.
С.К.: Чакай да видим, да разбера. Туй вече аз не съм го писал. Сега, туй не е мое.
В.К.: Значи това е брой 4.
С.К.: „Молитвата”, туй откъде ще е? Не зная, може би от Учителя да са някои работи, извадки. А „Молитва и медитация”, туй като, че е мое. Виж инициалите „ПГП”, туй е Пампоров. Туй е от Лулчев.
В.К.: „Пътеката на светлината”.
С.К.: Туй е от Лулчев. Той там каза уж, че го превежда отнякъде, дава го от английски, а всъщност той го е писал. Лулчев, това знам добре, че е от Лулчев, макар, че пише, че е превод. „За Белите братя”, това, я да видим кой го е писал. Димитър Станев от Троян, ръководител на Братството в Троян. „Писмо от Чехия”, това по есперантска линия. „Вести”, вестник „Братство” в Америка.
В.К.: Рашо Рашов?
С.К.: Писмо от Рашо Рашев от Буенос-Айрес. Това в Аржентина е било. Там бяха основали така, голямо движение имаше в Аржентина.
В.К.: Това е брой 5. Сега тука, това е посветено на 22 март.
В.К.: Това е брой 5.
С.К.: Брой 5. Той е по Учителя „Влияние на слънчевата светлина” – Из „Силите на живата природа”.
В.К.: Сега тука гледам в брой 4, че 9-а серия е сложено под печат. Къде се печаташе тя?
С.К.: 9-а серия от беседите? А, тука в София се печатиха, обаче някой тук, други в провинцията.
В.К.: Значи в брой 5 това е за „Влиянието на слънчевата“ , това е по Учителя.
С.К.: „Празник на природата”, това е мое.
В.К.: „Слънцепоклонението на Бялото Братство” е от Стефан Кадиев.
С.К.: И отстрани „Геоцентризъм и хелиоцентризъм”, от кого ли е? Не съм го писал аз. А под печат са сложили, като съдържание „Новото човечество”, „Космичната любов и Мировата обич”.
В.К.: Сега вестник „Братство”, брой 6, „Птичките пеят”.
С.К.: Това е мое.
В.К.: Това е твое. „Етични форми и вегетарианството”, не се знае.
С.К.: Интересно, защо не съм сложил аз автора „Възвръщане”, това е една моя поема.
В.К.: „Жертвоприношение”.
С.К.: „Жертвоприношение” от Стела.
В.К.: Стела, коя е тая Стела?
С.К.: Право да ти кажа, не знам, не мога да си спомня.
В.К.: „Душата, която се ражда”.
С.К.: Димитър Звездински от Дупница, наш приятел. „Да работим” е от Тодор Чаушев от Дели Осъм, Троянско, той почва вече да ни сътрудничи. „Едно посещение”, абе Стела беше май тази бе, приятелката на Лулчев, Невена Неделчева.
В.К.: А, Невена Неделчева. „Не късайте цветята”.
С.К.: Чакай сега, да не би пък да е Буча, бе. „Не късайте цветята”, е мое.
В.К.: „Едно ценно помагало”.
С.К.: Не си спомням. Забравих.
В.К.: Вестник „Братство”, брой 7.
С.К.: „Планината зове” от Пламен. Това е мое. „На гости на Рила” от Стела.
В.К.: Или е Буча Бехар или Невена Неделчева.
С.К.: Да, или Буча или Невена беше.
В.К.: „Несбъднат блян”, това е на Пламен.
С.К.: Това е моя. След като се ожених и паднах в клопката, видях, че е несбъднат блян и че съм окован в окови.
В.К.: Баща ти ли беше причина да се запознаеш и да се ожениш?
С.К.: А, баща ми, тя беше работничка на баща ми, в нашата печатница беше, поне тези работи не ми се разправят, трябва да отворим голяма скоба за тях, да ги оставим. Така или иначе влязох в капана. Тъй си мислех аз, да се оженим, да живеем братски, то какво ти – цял капан.
В.К.: Това е „Изгрев” – Т.Ч.
С.К.: От Тодор Чаушев. Той все така се подписваше.
В.К.: Тоя Стоил Стефанов. Я ми разкажи нещо за тоя Стоил Стефанов.
С.К.: Виж какво, Стоил Стефанов беше един от близките хора на Александър Стамболийски. Той беше началник на Обществената безопасност, не знам тогаз как се е наричало, обаче той беше директор, директор е бил тогаз по време на Стамболийски и след 9 юни 1923 г. се озовава в затвора. И тука ми пише от Централния затвор.
В.К.: Те ми разказваха, че брат Боев му е изпратил беседи.
С.К.: Абе виж какво, той брат Боев му е изпратил, но преди да направи контакт Боев, май че в затвора е бил кой знае по какъв случай и Иван Антонов, един от нашите приятели, който и той е бил анархист някога. Но тогаз по каква причина е бил, не знам и изглежда, че направили са най-напред с Иван Антонов контакт, туй в затвора когато е бил и там вече са започнали беседи от Учителя да чете той, както и с мене стана същото, аз в затвора почнах Учителя да чета. И той е почнал и по едно време кой знае как му попаднало туй писмо, той ми пише туй писмо, разбираш ли. То е интересно да го прочетем.
В.К.: Не, после, така. Орион кой е?
С.К.: Кадиев, значи той продължава още да сътрудничи, аз не съм го така отрязал, макар че вземам редакцията в себе си.
В.К.: В по-късните години знаеш ли нещо около Стоил Стефанов?
С.К.: Ще кажа нещо. Нали, той по-късно излиза от затвора, освобождават ги и разменихме така малко писма с него и почнах да му пращам вестника направо на него, щото той първите броеве чрез Влад или чрез Боев са му дадени. И така имахме един контакт и имах възможност аз след туй да го видя така, с него да се срещна, макар и за малко. Не знам сега веднъж ли, дваж ли, колко, няма значение, обаче той след като мина, как да кажа първите години на този сговористкия режим на Александър Цанков, изглежда те им възвърнаха правото на земеделците така, върху тяхната собственост. И фактически те не продължиха там, пак като земеделска печатница, но те пак са им я възвърнали като собственост в смисъл, че той беше начело и той я беше дал под наем. Той от името на организацията земеделци, те се възстановяват значи по-късно и беше я дал тогаз на наши приятели по едно време, начело с Влад Пашов, Колю Нанков, и той нещо като администратор там, счетоводител ли, нещо подобно. И повече и други, щото имаше и други наши приятели, повечето пак все от Панагюрско бяха, но и други така Иван Михайлов, не знам кой, така работеха така в печатницата, като един колектив, разбираш ли, те като колектив работят и плащат наем на земеделския съюз. Пък иначе като ръководител непосредствено, не като ръководител, но от името на Съюза, пък е този Стоил Стефанов, де.
Той е упълномощен да се разправя с имота така и той им го дава, той им дава така печатницата под наем, тя голяма печатница беше, аз съм ходил да печатам така. И нашите хора там не зная в течение на колко години, като Влад е бил технически ръководител, а Колю Нанков е бил пък като администратор-счетоводител, нещо такова за заплати. А Димитър Чернев и той е бил при тях, който по-късно дойде при мене и още е в Севлиево, може би вече е 30 години в Севлиево. И той е бил тогаз при тях, както и да е, наши хора са били. Та сега понеже ме питаш за него.
За Стоил Стефанов знам следното, той изглежда е знаел френски език и след като е влязъл в Братството вече той от тука още, от затвора е влязъл в Братството. Те са му носили литература, не знам какво и т.н. След като излиза, аз вадя заключение от туй, че той вече разполага с много литература окултна на френски. Значи той е влязъл в контакт с тия издателства, с които и аз бях. Аз на два пъти съм поръчвал доста големи количества книги от Франция до Втората световна война, когато се прекъсна, иначе бих поръчвал още много, щото ний тогава нямахме пари. По едно време забогатяхме, почнаха да текат пари като река у нас. Можехме да правим в материално отношение всичко тогаз, но в начало беше трудно.
Стоил Стефанов даже и сега има при мене една книга преведена на френски, пък коя беше тя? Дали беше нещо от Щайнер, но принадлежеше на Стоил, изглежда от Влад съм я взел и така си е останала у мене, но той се подписал, неговия подпис има така на тази книга. Та по сведения от Влада изглежда Стоил е бил добре материално така и е поръчвал много книги. Много книги е поръчвал от Франция, от тези окултни издания.
Теософите имаха издателство – „Едисиона Диар”. „Диар” е центъра на теософите в Индия. Те имат там един център „Адиар” и така са кръстили книгоиздателството. А това е теософско издателство, всъщност „Едисиона Диар” и аз съм поръчвал от тази фирма. И Стоил Стефанов е поръчвал, та сега Стоил Стефанов е един много, как да ти кажа, искрен и честен човек с хубави, благородни качества, то заради туй сигурно е можал да се спаси през онез години, не е имал тежка карма да му отрежат главата заедно с другите, но с един затвор се е отървал, но и друго интересно ще ти кажа за него. Сега най-напред, то туй не е толкоз важно, а другото после ще го кажа. Нали при моя контакт така видяхме се, значи като стари познати от тази работа така и Влад беше непрекъснато в контакт с него и Влад е имал възможност, Влад изглежда, че четеше и той френски. Понеже на тази литература аз съм вземал някои книги, изглежда, че и той е научил френски повече или по-малко.
А Стоил доставяше и даваше, той беше така един човек, който дава, разбираш ли, така, с широко сърце дава. Той взема, раздава така, тъй че книгите му пътуват, не са у него. Сега туй, което е особено интересно е следното: докато Стоил Стефанов е още директор на Обществената безопасност не знам как са я наричали, докато е директор, още в земеделско време [1920-1923 г.] идват до него някакви сведения, някакви оплаквания, някакви донесения, че има там някакъв Петър Дънов, който заблуждава хората и така разни слухове се носят. Щото тогава гледай какво, то тогаз имаше една такава кампания против Учителя, какви не, тя ръководена главно по земен начин от църквата, обаче зад църквата пък стояха и други тъмни сили, които пък чрез църквата работят и разни подкупни журналисти, които и сами не знаят как е работата, обаче като им се плати пишат най-големи мръсотии така. Такава една кампания имаше, аз даже когато дойдох в Братството тя беше в силата си, да, тя точно тогава, щото нали той е директор до 1923 г. Тогава беше в силата си наистина и до него като директор идват такива донесения от разни страни и веднъж той вместо да вика Учителя, да Го вика там при себе си, взема, че той отива, Стоил Стефанов, като директор, отива при Учителя, сяда там при Него и са имали някакъв разговор. Имали са някакъв разговор и Стоил така, нали Му казал, виж какви работи говорят за Вас: това, това, такива работи. Аз нали не знам точно какво са говорили, но затуй е отишъл той, да види какъв е тоз човек, който заблуждава народа и който върши разни престъпления и чува мнения различни от какво ли не.
Отива и на тръгване Учителят му казва: „И ти си от нашите! И ти си от нашите!” Туй изглежда Стоил го е казал на Влад така или на Боев, „И ти си, рекъл, от нашите!” И както виждате в края на краищата така става. И други подобни случаи, аз не помня, не с него, а други. Та туй исках да кажа за Стоил. Друго нямам какво да кажа. Но така, един човек симпатичен, благороден, честен.
B.К.: Сега брой 8 „Братство” – „Това, което България дава на света”.
С.К.: Това е мое.
В.К.: Наистина прави ми впечатление, че ти вече идваш тука до идеята, нали вече след като Стефан Кадиев го няма вече.
С.К.: Не, че го няма, аз не съм го изхвърлял, но така стана.
В.К.: Идваш до една съвсем друга идея, която надхвърля и пробива границите на България.
С.К.: Ами да.
В.К.: Това, което България дава на света. Това е много интересно.
С.К.: Това учение не е само за България.
В.К.: Интересно е, че ти вече схващаш космополитичността на тази идея, хващаш я и вече я даваш.
C.К.: Хайде да повторим думите на Стелан Енгхвим от Швеция, той лично на мене ми е писал този. И лично съм имал кореспонденция с него.
„Струва ми се, че думите на Вашия Учител, макар и тъй прости, съдържат най-дълбоките мисли, които човек е изказал в наше време”.
Чакай, аз сега си спомням, защото имаше друг един швед, пък този… Виж какво, този беше в лична кореспонденция с мене, той ми е пращал свои книги с надпис така, свои книги, имам ги и тука на есперанто издадени, негови творби, такова белетристика, разбираш ли, „ком ауто рента”, което значи „към пороя”. Имам няколко книги от него. Писател е той, писател-шведски. Мисля, че „Идеите на Белите братя”, „Писма и отговор”, а туй аз съм го писал „Какво се очаква”, това е мое.
В.К.: Писмо от Бели Осъм, Троянско.
С.К.: Бели Осъм, виж какво, ний от там имаме Тодор Чаушев, тоз е друг някакъв близък до него, който освен него също ни пишеше. Виж това „Воля за мир”.
В.К.: „Братство”, брой 9.
С.К.: Това е статията, за която македонците така искаха да разберат кой съм и може би, ако е така, да ме накажат. А, говорих за нея.
В.К.: Как стои този въпрос тука?
С.К.: Сега виж какво, годината 1929. Това е времето, когато след като падна Стамболийски, за смъртта на когото до голяма степен са помогнали и македонците. А те бяха тези, които го обезглавиха от Македонската организация. И тогаз непосредствено след 9 юни 1923 г. македонците се почувстваха като пълни господари тука покрай правителството де, нали, и понеже постоянно пишеха против сърбите, нашите вестници пропагандираха. А като смятам, че ний трябва със сърбите да имаме отношения напълно братски и човешки да създадем, съм написал таз статия в реакция на тях.
В.К.: „Сърбите са наши братя”.
С.К.: „Сърбите са наши братя – никакви караници, никакви спорове, кръвопролития в миналото и сега не са в състояние да намерят истиността на този факт. Ние се спираме върху него и върху него искаме да изградим бъдещите си отношения между двата съседни народа. Всичко останало, всичко злонанесено нанесено отпосле върху тази основа, ний искаме да премахнем, да заличим, да забравим завинаги. Ний на всяка цена искаме да запълним бездната зинала между двата народа, която тъй старателно бе изкопана от старото поколение. А затова е нужно „Воля за мир” и ново…“ Чакай сега, тука ли или на друго място аз обвинявах така българите. Чакай да видим, ей това е, този текст: „А затова е нужно разкаяние, смирение и горещо желание за изкупуване на своите досегашни грешки. Нужно е да се погледне истината право в очите. А, ето що говори тя: „Българите”, виж кавички, обаче то е мое, не е чуждо. „Българите, българския народ начело със своите водачи са много виновни пред своите братя – сърбите; малки и големи началници, подчинени и командващите – те извършиха там през войната невъобразими жестокости, от които настръхва косата на човека.” Аз имам сведения, после ще ти кажа, че наистина нашите там пари са вземали, изнудвали са, и т.н. „България изигра ролята на Каин, издебвайки тайно брата си да му нанесе из засада смъртоносен удар. А после намерили село без кучета, те безчинствуваха, позориха семейна и национална чест, погазвайки в калта свещеното, братско чувство. И след това те чакат братско отношение от този, с когото те безсъвестно се гавреха, когото тъй безсъвестно опозориха в припадъка на опиянението от своята „национална мощ”. Българи, защо не си посипете главите си с пепел и не отидете да искате прошка от брата си, с когото тъй постъпихте, тъй безчовечно? Не тръпнат ли сърцата ви от ужас при спомена на жестокостите, които сте извършили и няма ли в душите ви поне капка разкаяние за миналото”.
В.К.: Каква беше реакцията?
С.К.: Ами виж какво, реакцията беше, че няколко дена след излизане на туй, дойде този, как се казва в полицията тогаз, как беше тоз ръководител, полицейския пристав, още бе съдебен пристав, той е към съда, пък този е полицейския пристав, който беше, непосредствено след околийския началник. Околийският началник, пък той началник така административен от Севлиево. Дойде той един ден и поиска тия вестници и колкото имаше ги взе. Но както казах и тогаз, той пак беше близък на семейството ни, в смисъл на баща ми близък. Той бе голям националист така, с идеята му за национализъм, а той беше от „Народна защита”, така „Родна защита”, имаше тогаз, ако знаеш. Ти знаеш ли, националистически организации така шовинистически. Обаче имаше към баща ми едно уважение, защото баща ми когато дойдат празници, той им [изпращаше подаръци, за да ги уважи].
/Забележка под черта:
Бележка на съставителя Вергилий Кръстев
1. За да се ориентирате за случая прочетете в „Изгревът”, том IV статията „Сава Калименов” от с. 563-566.
2. Въпросът за „Мория и Агни йога” в България виж в „Изгревът”, том IV, с. 566-571.
3. Истината: Как и защо бе издадена книгата „Агни йога” в България, виж в „Изгревът”, том IV, с. 571-575./
Съпругата на Сава Калименов
Сава Калименов 2C – Кришнамурти
В.К.: И полицейския пристав идва и обира 15-20 броя.
С.К.: А, каквото намери от броевете. Всъщност, гледай какво, по-късното следствие на това е, че поне известно време след туй са пратили от Македонската организация някакви хора в Севлиево и те, разбира се, най-напред влизат в контакт със своите хора, с полицията, с околийския началник и т.н. И идват тука да видят кой е този човек и защо пише тези работи, защото се засягат македонци предимно. А пък държавата така беше общо, как да кажа нали поддържаща тази линия, а специално бе македонската организация, която я вдъхновяваше. И пращат някакви хора, обаче оказва се, че този, който е в тайната пък полиция ръководител, той е пък син на един близък пак на моето семейство, Чонови. Те бяха едни хора, които бяха нали едно благородно семейство, но този, кой знае как се е подхлъзнал да стане пък таен агент, по-рано още станал, но техен син бе. И той докладва на баща ми, вика така, така, казал му де, че има изпратени хора, македонци така, интересуват се от Савата и това-онова. И те като идват тука нали тез македонци, те нали в полицията отиват. И една вечер баща ми ме предупреждава да не излизам, той онзи Колю се казваше, му казал, че ще дойдат тази вечер да приказват, да извикат така да го търсят. И той казал на баща ми, предупредил го, ще му кажеш на Савата да не излиза, разбираш ли. И туй е станало почти аз без да зная какво и що, щото после разбрах точно подробностите. Обаче изглежда, че тия наши хора и околийския началник, и съдебния и полицейския пристав и този Колю, който пък е от тайната [полиция] и изобщо са успели така да ги разубедят македонците, ако са имали намерение да ме убиват или нещо такова. И като са изтъкнали, било заради баща ми, било заради туй, че не съм опасен човек и се свърши. Но по-късно пък бяха пратили един техен агент, който ходеше из цялото Братство, пак на македонската организация, който идва при мене, аз го приех като брат, уж щях да му уреждам сказка да държи в читалището, нещо не знам какво, той излезе цял разбойник. Цял разбойник излезе, обаче човека, нали вълкът се предрешва в овчи кожи и де да го знаеш и идва в името на брат. Аз всеки, който е дошъл в името на Братството аз го посрещам с отворени обятия, щото от името на Братството щом иде. Та и тоз така го посрещнах и как вече братски, човешки го приемам, а после се разбира, че той е от македонската организация, но ходи със специална задача между другото. И къде ли не е правил зулуми, където е отишъл все зулуми е направил и с жени, и пари е вземал, и какво не така. Един така тип изобщо.
В.К.: Веднъж споделихте с мене, че по едно време баща Ви искал да Ви забрани да издавате „Братство”.
С.К.: Това се отнася до друг брой, не до тоз, аз мислех, че е до тоз, но онзи, който отрекох, писах една статия уводна пак против военния бюджет, разбираш ли, там малко по-надълбоко се почувствали засегнати. И сега няма кой да пише за военния бюджет, сега пишат против американския, а против нашия бюджет не се пише.
В.К.: Сега във вестник „Братство”, брой 9 има статия „Целта на живота” от Кришнамурти.
С.К.: Да, туй съм го взел отнякъде.
В.К.: Вие сте го взели.
С.К.: „Бялото Братство в странство” от Буенос Айрес.
В.К.: Тука „За военния данък” и пишете срещу данъка. Преглед.
С.К.: Това аз ги пиша тез работи, няма кой друг.
B.К.: Сега искам да Ви питам, понеже съм слушал много неща за Кришнамурти и съм слушал как нали е изпратена една жена и един мъж от нашите приятели там при Кришнамурти, изобщо как стои въпроса, какво знаеш за този конгрес, когато са искали да го обявят за живия Христос.
C.К.: Ами виж какво сега, аз може да не мога да го възпроизведа буквално точно, обаче сведенията са такива, че водачите на Теософското общество, на международното, на световното Теософско общество, нали, начело с Ана Безант, Чарлз Ледбитер, кои са били точно не знам, тогаз и други, обаче в тях се ражда идеята и те го смятат като прозрение, че Мировият Учител, който очаква цялото човечество, като тъй да го кажем, второ идване на Христа, или пък на малко, тъй те се отличават в туй отношение и както горе-долу, не знам сега, може би ще сбъркам, ама и те така са приравнявали Христа с другите [Учители]. Но изобщо смятали са, че Мировия Учител ще се прояви чрез тоз младеж, който е в редиците на теософите в Индия, именно Кришнамурти. Кришнамурти още в младите си години, мисля на 16 години написва една книжка, която нашите теософи тука веднага я издадоха и ние я имахме тука в България „При нозете на Учителя”. И нали с туй той се изявява като един предан ученик, като един предан служител на духовното, на Братството, на тези идеи и те го вземат под закрилата си тези ръководители на Теософското общество, възпитават го тъй да се каже, нали те си имат център в Индия, са възлагали всички на него, че Мировият Учител, който се очаква ще се прояви чрез него, по подобие както за Христа е казано или както се смята, че Христос фактически, не знам дали ти е известна работата, че Исус, това е едно нещо, разбираш, Исус е едно нещо, една личност, която е все пак много близко до човечеството, а Христос е нещо съвсем друго.
В.К.: Всемирният Дух, който влиза в него и който е Христовия Дух.
С.К.: Който три години е работил и когато вече той в реката Йордан, там Йоан Кръстител Го кръщава, тогаз слиза този Дух и това са три последни години, когато се явява Той като Христос. Та в дадения случай те са очаквали, че чрез този именно Кришнамурти ще се прояви Христос. И така. И когато той станал вече на възраст, Кришнамурти, събират един световен конгрес в Холандия, в град Оумен, където е бил голям теософски център, събират един такъв събор на теософите от целия свят. Смисълът е бил да се провъзгласи на този конгрес Кришнамурти като Миров Учител или като Христос. Сега, че Учителят е пратил там една сестра, пратил е, знам, обаче Той сигурно едно писмо е пратил [и тя го е занесла] на Кришнамурти и изглежда, че Кришнамурти отначало и той се е бил подвел с тая идея сигурно, защото иначе нямаше да се срещне. И когато туй го е казал Софрони Ников на брат Георги Куртев и от там са тез сведения. Чрез Боев, Боев ги има от Куртев.
Софрони Ников е присъствувал на събора там в Оумен. Той е бил представител на България. Той не може да не отиде, нали той е представител на теософите тук. Тогава свободно се ходи, няма такива, да те питат къде отиваш и защо и да те задържат. Софрони Ников е бил тукашният ръководител. И когато дошло, нали Кришнамурти застава и казва така: „Вий сега всички тука сте дошли и нещо в такъв смисъл, че очаквате чрез мен да се прояви Мировият Учител. А сега аз ви казвам, че не съм или нещо подобно, аз съм човек като вас, имам си недостатъци, боря се да преодолея тези недостатъци, имам всичкото добро желание, обаче не съм аз Мировият Учител. Дошло е, казва, времето за идването на Мировият Учител. Той е вече тук на земята, обаче не е тук, между нас. Той е в България.”
Това са били думите му. „Не е тука между нас, Мировият Учител е в България.“ И сега Софрони Ников, макар че за него е било един удар, с нож тъй да са каже, щото той е от теософското общество, обаче той е бил достатъчно искрен и честен, разбираш ли, понеже е истина. Аз съм имал контакт със Софрони, честен е бил да каже истината на Георги Куртев. Ний при Айтос имаме там Братска градина, бай Георги живее там, той му е гостувал там може би за десетина дни или повече и в разговор там. И по тая линия имаме тия сведения, че Кришнамурти е признал, че Учителят е в България. И нали аз после така, в моя коментар казвам, действително Кришнамурти се оказа така честен и съвестен да не се хване на таз въдица.
В.К.: Сега [във в-к „Братство”], брой 10 имаме статия на български и на есперанто половината, това е някакъв нов опит.
С.К.: Е ний понеже имахме букви тогава, нали да пропагандираме есперанто, затова „Есперанто” и „Новата култура” е от Пламен, мое е.
В.К.: Сега тука „Молитва под зеленото знаме”.
С.К.: Това е на Заменхоф. Тоз брой значи е посветен на есперанто. Виж какво, тя е много хубава тази молитва, зелената на Заменхоф и добре е преведена. Има я на есперанто и на български. Даже сме почнали курс по есперанто чрез учебник.
В.К.: Значи на есперанто е посветен вестник „Братство”, брой 11. Сега тука има нещо ново, той по друг начин е започнал.
С.К.: Допускам, че това, да, мое е, мой е този текст.
В.К.: Отначало е твое. Кое е това Е.К.?
С.К.: Да ти кажа, забравил съм.
В.К.: Това е някакво женско име вероятно. Тука има и от беседите.
С.К.: Извадки.
В.К.: „Давай” от Б.Б.
С.К.: Да, Буча Бехар.
В.К.: Значи „Давай”.
С.К.: Буча Бехар.
В.К.: Сега тук е „Магия” из „Наука за живота” от Хартман.
С.К.: Туй аз съм го превел от английски.
В.К.: Тука пак има статия от Кришнамурти. Сега [вестник „Братство”], брой 12. „Нашият опит”, също е преведена половината на есперанто, половината на български.
С.К.: Туй понеже е революционно, аз, тази статия аз съм я писал.
В.К.: „Из беседите” също има тука цитати и извадки.
С.К.: От тука започваме и до край винаги има от беседите, само че после цели така почнахме да поместваме, но не напълно цели.
В.К.: Те тия работи Влад Пашов ви ги изпращаше.
С.К.: А, виж какво, аз съм ги подбирал тез, по-късно Влад Пашов почна да ми ги изпраща.
В.К.: Сега тука „Звездата”.
С.К.: От Кадиев с псевдоним – Орион.
В.К.: Хашимото.
С.К.: Това е „Утринна разходка” от Верда Мондо /зелен свят/ от есперантско списание.
В.К.: Витош Таджер – [„Езеро”].
С.К.: Той един мой познат от толстоистите, докато бях при толстоистите, той работеше там.
В.К.: Брой 13. „Новата година”, тука май вероятно вече нещо от Учителя – „В изпълнение волята на Бога е силата на човешката душа”.
С.К.: Този текст е Негов, обаче и двата аз съм ги писал. „Новите пътища” е от Б.Б., а това е от Буча Бехар.
В.К.: [„Малката добродетел”] е от Орион, това е Кадиев. Тука „Из беседите” са извадки. Също има писма-отговор.
С.К.: „Карлейла”, това е един мой любим писател.
B.К.: Тука има мисли на Де Гучи.
С.К.: Това е от японското движение на „Оомото”.
В.К.: Вие го получавахте на есперанто.
С.К.: Да, да, получавахме го.
В.К.: Сега гледам вестник „Братство”, брой 14.
С.К.: Тоз брой е посветен на „Оомото”, едно подобно духовно движение в Япония.
В.К.: Това е история на движението „Оомото”.
С.К.: Това е от техния водач там Де Гучи.
В.К.: Тука „Из беседите” има. Сега брой 15. Има статия „Да обичаме”, „Ние всички сме едно”, „Мироносци”.
С.К.: Туй изглежда, че аз съм го писал. А, „Кой е създал света”, пък туй не ще да е мое.
В.К.: Тука пише Д.С. „Разкази за духовния път”.
С.К.: На Де Гучи пак.
В.К.: „Из беседите”
С.К.: Туй ще е „Из беседите”, а това под него написаното е от Кадиев.
В.К.: Добре.
С.К.: Фонд „Братство” – тук вече хората пращат пари без абонамент.
В.К.: Вестник „Братство”, брой 16. „Партизанството и нова България”.
С.К.: Тия работи аз ги пиша изобщо.
В.К.: Сега тука пак на политическа тема.
С.К.: „Разходка на перото”. А то от кого беше? А, пак от тези „Оомото”, само че той е осиновен син на Де Гучи, казва се Хидемард. От японското списание е извадено.
В.К.: Тука има съобщение „Секретната доктрина”, тогаз ли излезе?
С.К.: Тогаз излезе. А, не, тук събират абонати.
В.К.: Вестник „Братство”, брой 17. „Живите сили на слънцето”.
C.К.: Това е по Учителя. А, от Георги Радев. Щото той издаде една брошурка „Живите сили на слънцето”, взето е из нея. „Изгрев” е от Пламен.
В.К.: „Из един дневник”, не се знае кой го е писал.
С.К.: Туй не съм го писал, кой друг ли ще е?
В.К.: Брой 18. „Кризата”.
С.К.: Това е мое. Тогава нали през 1930 г. имаше стопанска, икономическа криза, която обхвана Европа, Америка и света. Пиша, че ще се оправи само с духовна революция в съзнанието на хората. „Америка и Китай”, това е на Орион, т.е. на Стефан Кадиев. Следва статия на Стеллан Енгхолм. Из неговата книга, извадка.
В.К.: „Манифест към всесветското учителство, пак тука нещо е написано за есперанто.
С.К.: Конференцията на есперанто.
В.К.: Тука има на Ангел Томов.
С.К.: На Ангел Томов.
В.К.: Какво ще ми кажеш за Ангел Томов?
С.К.: Аз лично го познавам. Той беше в Братството така идваше и неговия брат, как се казваше, той пък написа друга една книга за Учителя, в две или три части беше другата. Брат му беше Васил Томов Ангелов.
В.К.: В защита на Учителя.
С.К.: В защита на Учителя, за учението. „Великото учение” с псевдоним В.Т. Благодумов, изобщо излагане учението на Учителя.
С.К.: Виж какво, това нещо „Религиозно-философския мироглед на Петър Дънов” излезе във „Философски преглед”,[год. II, 1930, кн. 1 от Ангел Томов.]
В.К.: Това съм го виждал.
С.К.: А аз го напечатах в отделна книга. Издадох го в отделна книга.
B.К.: А на брат му не си го издавал, нали?
С.К.: На брат му се печатаха тука в София.
В.К.: Тука брой 19, „Балканска федерация”.
C.К.: Това е моя идея, аз държах много за нея. Не съм го подписал, но аз съм го писал това. Това е една голяма работа. „Общественото мнение” от Б.Б. Кой е това? Буча Бехар? Друг някой да е? Всеки случай не е Боев. Друг не е, освен Буча. Тодор Чаушев.
В.К.: „Най-бедният път”, „Той ще дойде”.
С.К.: Това е извадка от книгата на Ангел Томов „Религиозно-философския мироглед на Петър Дънов” – извадки.
В.К.: Значи брой 20. Извадки от книгата, която цитирахме. Тука „На планината”, „Изгрев“, „Под дървото”.
С.К.: Това е от Любомир Лулчев. Този Димитър Стоянов е с Д.С. Изгрев.
В.К.: Това е Димитър Стоянов, така ли?
С.К.: Той е от Троян.
В.К.: Брой 20. „Към живот и смърт“.
С.К.: Тука нападам „Родна защита” и кубратизма – „Хан Кубрат”, те са националистически, фашистки организации, шовинистически направо, които провеждат краен национализъм. Сега, да видим каква е таз работа. Може би тука е било, не е тука, където ги засягам аз.
В.К.: Тука вероятно ги нападаш.
С.К.: Може би тази статия е била, за която баща ми ме спря, то някой се е обадил.
В.К.: От работниците вероятно.
С.К.: Някой го предупреди, някои са му казали. Ето какво пише.
„Да погледнем себе си, бедна и смазана България от репарации, от целия си разходен бюджет възлизащ на осем милиарда лева, изразходва два милиарда и 200 милиона само за военни цели, т.е. около една трета от целия си бюджет. От де са взети тия пари? От бедния, оголен, и опростял наш народ, от тоз народ, който няма хляб да яде, който живее в мизерни жилища, гнезда на труда, който трепери на стотинката, защото му липсват средства за най-необходимото. А за какво се дават те? За някакво производство, което ще подкрепи държавата и народа, за да излекуваме някакви народни рани. Не! Те се изхвърлят безразсъдно в устата на ненаситния Марс, за да послужи на силите на разрушенията. Кой прави това? Едно „миролюбиво” правителство, което уж вижда бъдещето на страната в нейния мирен и културен напредък. Кой гласува за това? Едни „народни” представители, които са избрани да се грижат за благоденствието на народа. И т.н. Но не е ли това една нагла подигравка?”
Това е против военния бюджет. Те тогава бюджетите бяха известни, пишеха се, а сега не се знае какви са. А знаем американските бюджети, обаче не знаем какви са нашите сега. Крият ги.
В.К.: Вероятно от тука след тази статия на този брой 20 са празни листове. Той е спрял май да се печати.
С.К.: Чакай сега, как беше случая. Май че баща ми ме спря още както печатах това, още на машината като беше. Някой му докладва така, какво съм писал и той каза: „Вето”, спря, не може такова нещо да се пише и ще ти кажа какво стана. Ей тука засягам „Родна защита”, кубратизъм, фашизъм, национализъм, те бяха националистически организации така. Те преследваха и Братството. Един събор осуетиха*. Ляпчев беше министър-председател, [през 1926 г.] той разрешава събора на Братството на Изгрева. Добре, ама военните, те, тия от „Родна защита”, „Хан Хубрат” бяха под защита на военните. Отиват при Ляпчев и му казват, че сме против и какво е станало, що е станало… Властта вижда, че ще стане нещо голямо, ще ни нападнат тези организации и за да ни предпазят изпращат войски на Изгрева да го оградят и сутринта ний, които сме пристигнали за събора се виждаме, целият Изгрев заобиколен от войници, от конница. Още през нощта са ни заобиколили и същевременно се получава нареждане, че събора се забранява, макар че Ляпчев го е разрешил. Но значи тези военни и тези от „Родна защита” му се налагат на Ляпчев, на министър-председателя, защото той беше по-мек човек, не беше някакъв такъв страшен. Понеже съобразили, че ще станат някакви такива работи, решават с тази конница повече да ни запазят, защото може би онез ще дойдат. Те са заплашили, ходили са генерали запасни и други и Ляпчев отменя заповедта за разрешение на събора и ни се нарежда кой от където е дошъл, да си ходи. И ние действително се пръснахме. Значи това беше.
В.К.: Значи баща ти спря този брой, а санкции имаше ли срещу теб?
С.К.: А, да, верно е, че вече туй не е отивало до властта, понеже той спря вестника още както е на машината, то не е отишло още до властта и броят не излезе. Но аз туй съм си го запазил, да си имам така и за мен да остане. Иначе не се разпространи този брой, не е доизкаран. Той е видял още когато е бил първия лист може би на машината, както и що е точно не зная, обаче така и баща ми се намеси и го спря. А пък виж какво, я да видим след колко време е продължил вестника – 15 май 1930 г. този брой не е излязъл до 1 юли. Май 1930 г., юни, месец и половина не е излизал.
Брат Тошев, съдебен следовател, идва при баща ми, имат си взаимното уважение. Брат Стефан Тошев казва: „Бати Иванчо, аз поемам грижа за вестника каквото таквоз, ако има произшествия аз съм насреща”. Той ще бъде цензура. Съдебен следовател, нали с тежест така, уважаван човек. „Аз така съм насреща, бъди спокоен. Не се притеснявай, аз няма да допусна такива работи да се пише”. И възстановява се вестника.
В.К.: Носиш ли му ги на Тошев тия неща?
С.К.: Ами, носил съм, как пък не, той ми има доверие.
B.К.: Значи в брой 21…?
С.К.: „Наука и окултизъм”, то ще е мое това.
В.К.: Да, то е на есперанто и на български.
C.К.: Не, аз съм го писал, аз. „Ирисовата диагноза“. Не го знам кой е.
В.К.: Тук вестника е на есперанто. „Богомили мирни и богомили нови” от [Енрев].
С.К.: Той един толстоист беше. На есперанто е „Бялото Братство”, то продължава тука. А туй една статия отначало се говори само за „Бялото Братство”.
В.К.: То е на есперанто тука.
С.К.: Чакай сега, аз май бях написал една книжка „Човек и Бог”, от нея като че ли е изваждано, я да видим туй какво е тука.
В.К.: Така, продължаваме по-нататък. В брой 22 от 15.VIƖƖ.1930 г., тука вече: „Бялото Братство и Учителя Дънов”. Това е от теб, нали?
С.К.: Да, туй май че е от „Човек и Бог”, една книжка, издадена през 1931 г. Мисля, че тук „Бялото Братство” е в друга редакция, а останалите две – Учителят Дънов и има го списъка на беседите.
В.К.: Брой 23. „Един е изходът”. И „Зовът на Бялото Братство към българския народ и цялото човечество”.
С.К.: Това са мои. Това аз съм го писал за „Зовът”. Написах го след едно отиване на Рила, при 7-те рилски езера, бях написал един текст при чешмичката, във връзка с него.
В.К.: „Към учениците на Розенкройцерството”.
С.К.: Това е едно списание на розенкройцерите, което излизаше в Калифорния. Тази статия аз съм я превел от списанието от английски.
В.К.: Вестник „Братство”, брой 24, статията „Народът ни зове”. Тук за обединението пише. „Към духовно и економическо възраждане на българския народ”.
С.К.: Тази статия е моя.
В.К.: Брой 25 започва със статия „Мир вам”.
С.К.: Чакай да видим. Възможно е Атанас Николов да е писал туй нещо, щото „Н” означава само едно – Николов. Предполагам, че той го е написал, нали работеше с мене.
В.К.: Брой 26 от 10 декември 1930 г., уводната статия е „Клевета и истина”. Не е подписана.
С.К.: Да, това аз го писах против държавата. Бяха намерили и взели Пентаграмата – цветната от Търново и какво ли не говориха срещу нея.
В.К.: „Пророк не е признат в Отечеството си”. От кого е статията?
С.К.: Забравил съм коя бе тази Стела. Може по-късно да се сетя.
В.К.: Брой 27 започва с уводна статия „Учението на Бялото Братство”.
С.К.: Туй е мое. „Болести и молитви“ продължава до онзи брой.
В.К.: „И веригите ще паднат”. Това е твое.
С.К.: Чакай, не, не. Тука почва вече с беседа от Учителя.
В.К.: Значи започваш в началото вече с беседа. Тези печатани ли са беседи или не са печатани? Кой ти ги изпращаше?
С.К.: Я да видим датата на беседата – 28.XII.1930 г. А от 25.I.1931 г. съм я отпечатал непосредствено, значи Влад Пашов ми го е пратил, не е било печатано. От тука почва вече Влад.
В.К.: „Ползата от изучаване окултизма от практично гледище”.
С.К.: Превод от френски.
В.К.: Така. Мара Белчева – „Избрани песни”. Какво ще ми кажеш за Мара Белчева?
С.К.: Виж какво. Мара Белчева е една много културна, издигната така.
В.К.: Съпруга на [убития министър Белчев и приятелка] на Пенчо Славейков.
С.К.: Да.
В.К.: Идваше ли на събрания?
С.К.: Идваше на събрание, идваше, аз рядко съм я виждал в салона така може би. Може би тя по-късно, защото аз 1927 г. нали напуснах София. Обаче съм я виждал и на екскурзиите така из Витоша, из Рила, така с Братството. Ами виж какво, аз от нея съм запазил едно стихотворение за Учителя така специално, което имам. И освен това ний дето дадохме в първия брой на есперантската библиотека „Nova kulturo” от нея един предговор. После се оказа, че това е било нещо съвсем малка извадка от една по-голяма нейна работа за Учителя, която по-късно, така се случи, че един наш брат я намерил, кой знае как попаднала в оригинал в Народната Библиотека. И от там я взел и се преведе и го имаме целия текст сега. Не на есперанто, те нашите хора в Бургас са го превели. Пък те откъде са го взели не зная, но всеки случай съвсем, то е извадка.
В.К.: Как се казва?
С.К.: Атанас Николов го е превел.
В.К.: Ама как се казва статията? Не знаеш. Тя в отделна книжка ли е или от някое списание?
С.К.: Сега ще ти кажа, не е. То не е печатано в книги така, но ние го разпространяваме помежду си така на пишуща машина. Заглавието как беше – „Учителят Дънов и неговото учение”.
В.К.: Добре. Както и да е. Сега брой 29 – „Старите религии и новия свят”.
С.К.: Настоящата представлява сказка, която българинът Николай Илиев е държал на есперанто в Айабе – центъра на „Оомото”, там и т.н. И това е превод от списание „Оомото”, тяхното списание.
В.К.: Георги Тахчиев. [за статията му „Откъслеци от един катехизис”].
С.К.: Един от нашите приятели там от Панагюрския край.
В.К.: Ти познаваш ли го?
С.К.: Разбира се.
В.К.: Тука „Фратецо”, пак на есперанто и на български. Това е брой 30. Тук „Вашето собствено радио”, пак на есперанто.
С.К.: Туй е от Боян Боев „Окултизъм и наука”.
В.К.: Тука Пампоров има, пак написано на есперанто. Брой 31 – „Нов свят иде”, това е твое. „Побързайте да станете щастливи”, това една статия вероятно от [Атанас] Николов. Тука виж какво нещо „Из духовния живот на Георги Нанев” – ясновидеца, от Софрони Ников. Кой е той?
С.К.: В Стара Загора имаше един такъв ясновидец.
В.К.: Брой 32. „Човекът звер”.
С.К.: Туй е сигурно мое.
В.К.: Тука „Международният език”.
С.К.: Виж какво, говорено от Учителя на гости есперантисти-конгресисти в София, 13.VII.1930 г.
В.К.: Ама те са отишли при Учителя или?
С.К.: Виж какво, имало е конгрес есперантистки в България, та една група са отишли при Учителя и Той им говорил тия неща. Той им казал, че истинския международен език е езикът на Любовта. Любовта, тя е международен език, нещо в тоз смисъл, де, но той положително се отнася към есперанто.
В.К.: На друго място това го няма. Тука го има „Международният език“. Брой 33. „Изходният път”. Има статия „Изходният път”.
С.К.: Това е взето от списанието на теософите там в Калифорния.
В.К.: „Нуждата от прераждането” от Макс Хайднл. Тук е интересно, че в тоя брой даваш повече преводни неща. Има статия „Към Учителя”, тука има някакъв апел. Така, брой 35, „Ако българите знаеха“. Това трябва да бъде или от тебе или от Учителя.
С.К.: Мое е това.
В.К.: „Прераждането” от Купър.
С.К.: Аз преведох цялата книга от Купър „Прераждането”. То туй е извадка от книгата. И я издадох.
В.К.: „На конгреса на спиритистите в Чехословакия 5-6.VII.1931 г. П.Г.П., значи това е Пампоров.
С.К.: Пампоров, да.
В.К.: „С какво се храните?”
С.К.: Е, това е първата моя книга „Човек и Бог”.
В.К.: Имаш ли я тая книжка?
С.К.: Ами сега как да ти кажа, може да има един или два най-много. Тя излезе в две издания. Това е първото издание, по-големичка на страници, а другото бе по-малка, два пъти съм го издавал.
В.К.: Вестник „Братство”, брой 35. „Царството Божие на земята”, това е твое, „Законът за цикълът” – Мери Робертс. Прави ми впечатление, че тука започваш много преводи.
С.К.: От английски.
В.К.: „Животът има смисъл” от Димитър Станев. Чие е това „Изгрев”, някой се е подписал?
С.К.: Право да ти кажа и аз не знам.
В.К.: „Фратецо”, пак брой 1 от 1931 г.
С.К.: Той е почти целия на есперанто. Чакай, той не е ли четири страници?
В.К.: Не.
С.К.: Как може? А, то е като приложение към бр. 34.
В.К.: Като приложение. Вестник „Братство”, брой 36, „Дайте амнистия!”. За кого става въпрос?
С.К.: Ами нали имаше затворници там след 9 юни 1923 г.
В.К.: „Айнщайн против войната”. Тука за „Прераждането” има от Купър. „Разоръжението и бъдещето на човечеството”. „Наука и окултизъм“. Интересно, че тази идея срещу войната и за мира е застъпена.
С.К.: Аз съм държал много на нея.
В.К.: Вестник „Братство”, брой 37, „Нашата задача”. Това вероятно пак е твоя, „Чиста храна”, „Що е човек”, „Човек и Бог” от Пламен. Значи от тебе е.
С.К.: Тука вече покана за тази книга „Защо вярвам в безсмъртието на човека”. Вчера не можах да си спомня името му, „Защо вярвам в безсмъртието на човека”, та това е обръщение за записване абонати за книгата.
В.К.: Да. Ето „Мирна революция”. Брой 38, „Реалното в живота”, това е беседа от Учителя. Значи тя е от 27 септември 1931 г.
С.К.: Почвам вече тука значи да слагам извадки от беседи.
В.К.: „Защо вярвам в безсмъртието на човека”, отново има обява. Брой 39, „Новият живот” [от 4 октомври 1931 г. – Изгрев.]
С.К.: Кой го е пратил туй не зная. Възможно е и туй да е от беседите, извадки.
В.К.: От беседите е. А „Причините за стопанската и обществена криза”?
С.К.: Туй е от Влад Пашов. И това е от Влад Пашов – „Синархия”.
В.К.: Идва някакъв човек. (Спират разговора.)
Пауза.
В.К.: Сега ние ще продължиме. Бяхме стигнали до вестник „Братство”, брой 39 „Новият живот“. Сега, брой 40, „Естествено подмладяване” – 11 октомври 1931 г. – Изгрев.
С.К.: Туй ще е пак от Учителя. Понеже Влад ми ги е пращал така само с датата и кой знае защо не съм писал, че е от Учителя.
В.К.: Тука има статия за Балканската федерация.
С.К.: Много държах на нея и тогава и сега.
В.К.: Вестник „Братство”, брой 40, с. 3 има една статия „Как се насажда шовинизма”.
С.К.: А-а, един поп Стефан [Кривошиев] говори на едно събрание в Севлиево и каза, че: „Аз съм, кай българин, а след туй свещеник”. Та аз го нарязах в тази статия. След 9 септември 1944 г. след като дойдоха комунистите и го убиха. Заедно с 5-6 души ги убиха.
В.К.: Брой 41, „Два велики закона”.
С.К.: Това са беседи.
В.К.: Сега „По повод гонението срещу Бялото Братство”.
С.К.: Чакай да видим кой ги е писал.
В.К.: Пак ти си го писал. Прави впечатление, че тука има вече защита на Бялото Братство от тебе. Това е вече 1.ХƖƖ.1931 г. „Пастрок” от Дядо Благо. Какво ще ми кажеш за дядо Благо?
С.К.: Дядо Благо е един много симпатичен старец, беше тука напоследък в един от последните броеве на вестник „Земеделско знаме”, имаше две колони само за него.
В.К.: Кой последен брой? Я да го видиме.
С.К.: Ами дано не съм го скъсал, щото аз ги късам. Гледай сега, то там историята както е и аз не я знам. Той е роден в оня Бургаски край към границата някъде, като учител през всичкото си време. Те били 18 момчета и едно момиче, значи семейство от 19 души. Той е бил през целия си живот учител там, в Бургас, после тука и става един от близките ученици на Учителя, макар че с една-две години по-възрастен от Учителя. И пише във вестника, той е бил свързан със Земеделския съюз, като организация бил свързан, издавал е, писал е за деца.
В.К.: А ти какво знаеш?
С.К.: Аз зная, че когато дойдох в София за първи път дядо Благо беше за мен една фигура, която имаше доста прилика така известна с Дигера така, с брадата му, с физиономията му и после той почти всички тез броеве, има много от него такива гатанки, особено ще ги срещаме.
В.К.: Сега, брой 42, „Пътят на освобождението”, това е от Учителя. „Да защитим родината си”, това е от Крум Въжаров, нали?
С.К.: Да.
В.К.: Николай Т. Донев „Великата нужда”.
С.К.: Не мога да си спомня кой е точно.
В.К.: „За всеобщия мир” Ана Карина.
С.К.: Взел съм го, преписал съм го отнякъде из списание „Миротворец”.
В.К.: Виждам, че ти се разширява твоя състав от сътрудници.
С.К.: Да, да.
В.К.: Брой 43, „Към светлината на Новата култура”.
С.К.: А, това е от Учителя.
В.К.: „Да защитим родината си”.
С.К.: Това е втора част.
В.К.: Кой го е писал?
С.К.: Това е на Крум Въжаров.
В.К.: „Сказките“ на Рашо Рашев.
С.К.: Той четеше сказки по физиогномия, по хиромантия.
В.К.: „Росна капка”.
С.К.: Това е на дядо Благо, да.
В.К.: Той как се казваше иначе? Истинското му име как беше?
С.К.: Стоян Русев.
В.К.: Брой 44, „Всекиму според делата” – [19.XI.1931 г.], пак от Учителя.
С.К.: „Прераждането”, това е една преводна статия. Значи 44 брой е последния от този малък формат. Така беше. И след това почва големия формат.
В.К.: Твоите съображения да се печати на един такъв малък формат, защото това е началото?
С.К.: Машината беше малка на баща ми. Аз и на нея съм печатал тез, но само по една страница. После когато направихме комуна, нещо като комуна, взехме голяма машина и почнахме тука да печатаме в по-голям формат.
В.К.: Сега той продължава ли в голям формат?
С.К.: Ето го. Трябва да бъде брой 45, следващия.
В.К.: Ето го. Б.Б.
С.К.: Дали ще е Боев? Кой ще е тука?
В.К.: Статията е „Слънцето”. Вероятно от Боян Боев.
С.К.: Чакай сега да видим, бе. Или Буча, или Боев, но не си спомням Буча да е пращала.
В.К.: Тука в брой 45 има за прераждането. Тука вече започва.
С.К.: Вече започваме туй отделяне вече специално за беседите на Учителя на 5-а страница, или на 2-а, всички броеве занапред си имат план за беседите. Уводните обикновено аз ги пишех.
В.К.: Тука, ето има съобщение за „12-те баби”.
С.К.: От Олга Славчева е. Чакай сега „Истинско разочарование”, от кого ще е? Това е от К. Сугарев, той е пак от тия панагюрските ученици на Боев. С Влад Пашов и другите.
В.К.: Искам да ми разкажеш нещо за Олга Славчева.
С.К.: „12-те баби” е от нея. Боян Боев е писал тази рецензия за нея.
В.К.: Искам да питам нещо друго. Така, обикновено уводните статии…
С.К.: Уводните статии обикновено са мои. А пък туй е с отдел вече за Словото на Учителя.
В.К.: Словото на Учителя се изпраща.
С.К.: Всичко от Влад, обаче Влад преди да си замине ми каза следното, което е от важно значение, че тия неща, които аз ти пращах, нали не съм ти ги пращал направо, а те са четени на Учителя, изглежда, че чрез сестра Паша му ги е чела на Учителя, минавали са през Учителя де, нещата.
В.К.: Брой 48 – Никога вече война и слънчева култура” – II част.
С.К.: „Белият комунизъм”.
В.К.: Времето ли е вече, когато започвате да създавате задруга?
С.К.: Това е 1933 г. Това е сега 1932 г. Това съм го имал като идея още, но 1932 г. се оформя идеята, а в 1933 г. се реализира.
В.К.: Какво точно стана? Я ми разкажи!
С.К.: Ще разкажа.
В.К.: Сега аз тука ще преглеждам някои неща и ще те питам. Разкажи ми за идеята.
С.К.: Ний понеже и без туй вече с Атанас Николов бяхме в контакт, макар той в Бургас, аз в Севлиево, та специално в издаването на тези беседи на есперанто на Учителя ние създаваме на вестник „Фратецо”, то е „Братство” на есперанто издаваме, макар че не седмично, а така малко периодично можем да го кажем, така излизаше вестник „Фратецо”, който също се редактираше от тях в Бургас, аз го печатах по същия начин. Този формат го издавахме ние, но понякога излизаше на две само страници, по-рядко на четири. И нали същевременно сега аз винаги съм я имал таз идея, още с идването си така да основем така едно стопанско сдружение, обединение, както в ума ми фигурира като комуна така на наши братя, за да може едновременно да има връзка с печатницата и издателството. Така да бъде. И след като в някои от тези броеве, сега ще видим тука в 1933 г. ще има тука няколко броя, в които обявяват тази идея де, и един от първите, който така, нали, може би така и трябваше, беше, който да дойде Атанас [Николов], щото работим паралелно с него. Той е имал тогаз вегетарианска гостилница отначало беше резбар някъде си в една фабрика мебелна, той като резбар там е работил. След туй с един руснак откриха вегетарианска гостилница в Бургас и след туй вече той идва в Севлиево в 1933 г., през лятото. И малко по-късно през лятото, като дойдоха и някои други, между които и Колю Драгнев, знаеш ли го?
В.К.: Да, слушал съм.
С.К.: Колю Драгнев и той дойде, с него дойде там на жена му братчето, Христо така, тя го извика и той дойде при нас, какво имаше още. Е, аз и жена ми, туй бяхме, по-късно и от Казанлък дойде една сестра Йова Тончева, която познавах още от Севлиево. И други някои са идвали временно така и са си отивали.
Един толстоист по линията на толстоистите дойде от едно съседно село, който изигра една не много добра роля така, може би не нарочно и съзнателно, а просто като проводник на други сили, които действат чрез тогоз и оногоз да рушат, обаче той е само оръдие, почти несъзнателно, разбираш. Той си мисли, че е прав, обаче изигра една такава роля в смисъл, да подкопае работата отвътре, влезе там под кожата както се изразяват на още един-двама там и Колю Драгнев и той така тръгна с него, де. Колю и той. Колю е малко неуравновесен, той не е напълно на себе си от тогаз, пък и сега съвсем. Пък аз Колю, много разчитах на него, щото той пък от друга страна има добри качества, положителни в смисъл е много твърд, много държи здраво, непреклонен, принципно гледа на нещата, но в замяна на това пък някои работи не може правилно да ги разбере, отива до крайност, до фанатизъм. Та туй момче именно, което дойде така временно за една зима само, то им размъти акълите и на пролетта всички напуснаха. Останахме с Атанаса само. Обаче, ний на друга тема бяхме.
В.К.: Задругата.
С.К.: Сега за задругата, както казвах аз тука още от 1932 г. или в началото на 1933 г. така почнах да я издигам тая идея, че въз основите на белия комунизъм дойде тази идея. И дойде Атанас и някои други хора. Добре, на тази тема да се спрем така по-основно да я разгледаме.
В.К.: Да.
С.К.: Сега, аз за много работи не съм питал Учителя, но специално за тази работа ходих при Учителя, нали. Ето, почваме вече пропаганда на таз работа – Сава Калименов, аз съм се подписал, тия цитати от Учителя. (Чете от вестника, разлиства.) Аз отидох при Учителя доколкото си спомням тогаз, когато не знам предварително, то май че ще излезе, че съм отишъл чак когато съм вече купил машина и …. няма значение. Той, Учителя, е в течение на всичко, щото аз често пишех за туй нещо. Ей го пак за трудова задруга, бях обявил и така фонд, почнах, събрах 140 000 лв. фонд „Трудова задруга” и когато отивам при Учителя, нали аз Му казвам: „Ще вземем, ще купим машината на толстоистите”. Сега как се стекли обстоятелствата, че толстоистите си продават машината, която имаха и която тя е окултна машина. Да ти кажа защо. Окултна или духовна, гледай защо.
Тази машина е била в Букурещ на адвентистите, нали адвентисти има. Те са печатили на нея, тяхна машина и тъй да се нареди, че пък толстоистите нашите да я купят от тях. И таз машина, разбира се, аз я помня, щото най-напред, а най-напред като дойдох при тях на работа имаше машина, обаче я въртяха на ръка. На ръка се изкарваше всичко, нямаха още мотор и електричество. И идваха много от техните съчувственици, студенти, чиновници, идваха доброволно така да въртят машината, да въртят колелото на ръка, нали така де, от чувство да помогнат така. И малко по-късно й сложиха мотор и тя тръгна вече с електричество.
Та казвам: „Учителю, тъй, тъй, за машината става въпрос. Ще купим викам, машината на толстоистите, еди-колко си така струва.” – „Ами стигат ли ви парите?” Викам 15 000 лв. не ни достигат, щото тя май за 140 000 лв. беше, но ние нали сме харчили за туй, за онуй, около 15 000 лв. И сега понеже някои казват, че на сама глава без Учителя съм правил това-онова.
В.К.: Какво ти?
С.К.: Че на сама глава съм правил, това не е вярно, защото Учителят казва, ще отидеш при брат Тодор Стоименов, еди-къде си, и той беше там в една банка ли какво беше, дружество „Гирдап” ли беше, какво беше, като счетоводител, ще отидеш, каза, при него и той ще ти даде 15 000 лв. И Той е наредил на Тодор Стоименов, той ми дава от касата на Братството тези пари и отивам аз. Брат Стоименов ми наброява 15 000 лв. и си попълням сумата аз и ги изплащам наведнъж. Те иначе можеха да ме чакат толстоистите, щото ми имаха доверие, нали аз съм бил при тях, можеха да ме чакат да речем, обаче Учителят допълни сумата. Нали чрез Тодор Стоименов им я изплатих наведнъж машината.
След туй машината, сега нали тия подробности, как тя се изпраща до Павликени, понеже ние нямаме железен път. От Павликени се натоварва с каруци и идва в Севлиево и т.н. И в туй време ний сме подготвили вече там, близо до нашето жилище, с баща ми дето живеехме, малко по на запад така, точно срещу Съда, бяхме наели една голяма къща с помещения, то горния етаж ний нямахме, все долу бяхме. Имахме едно голямо помещение, което послужи за самата печатница, в която набора става и машината е там, по-късно туй помещение, след като ний напуснахме там, те го разделиха на кантори и го направиха за адвокати. Както и да е, там се прехвърлихме, имаше и стаи за живеене. Атанас беше, чакай, той Атанас по-късно дойде, туй стана преди още той да дойде. Аз вече машината така бях прекарал, бяхме поръчали каси и регали, тия дървените неща и още много работи във връзка с едно такова местене, които трябва да се направят, тъй че когато Атанас и другите дойдоха всичко беше готово в положение да можем да работим.
И почнахме, то тук ще се види с кой брой „Братство” сме почнали, нали прехвърлихме буквите, които имах, които като мои бяха, така де, макар при баща ми, тези есперантски и нещо друго в повече така и други материали и заживяхме там така, като комуна. В началото бяхме наистина така, понеже се храним наедно, спим заедно, работим заедно, за заплати не ни е идвало на ума, нито на мене, нито на другите хора. Тази е може би една от причините така да се дойде до недоволството. Щото аз така зная, че всичко е без пари в комуната.
В.К.: В комуната няма заплати.
С.К.: Няма заплати там. Атанас беше касиера, парите у него.
В.К.: Онези искат пари.
С.К.: Не са предявявали, но така, не, те и за нещо да са си такова, то нали ти казвам, този от Горско Сливово той не толкоз на тази тема зарад пари, зарад заплати, щото самия Колю Драгнев казваше, „аз нийде не съм се хранил тъй добре, както тука при вас”, казва тука, щото там и масло ще има закуска и жена ми така готвеше и ги переше и всичко, разбираш, на нея много й се струпа.
В.К.: Да, тя, спомням си преди години ми се оплакваше за оня период, „тия задругите, неговата грижа на Савата за работниците до тука ми дойде”.
С.К.: Верно е, че тя беше най-натоварената. Защото, тя гледай сега: от една страна толкоз мъже само, да ни шеташ във всяко отношение. Да ги опереш, да поддържаш чистота, да им готвиш, плюс туй и да работи и на печатницата, защото имаше някои работи.
В.К.: Тогава деца имахте ли?
С.К.: Да, дете имахме, дъщерята беше, синът не беше се родил още, обаче дъщерята в 1933 г. Тя е била на три години. Тя е родена в 1930 г. И дете има, разбира се, и наистина, аз като си помисля за нея така й е било много тежко, но тя никога не се е оплакала пред мене, само едно което направи тогаз, по едно време взема, щото пък тя си вършеше всичко абсолютно така, се считаше самостоятелна и правеше каквото иска и управляваше всичко. И по едно време я няма. Няма я. Нито оставила бележка, отишла сама на Балкана. То тя знае пътищата, щото ние много ходехме, особено в таз комуна много ходехме, даже посрещахме Новата година там с една група така, и наши и чужди хора. И отишла в Балкана и тя ще е отишла без дума да ни каже, така някак си да отхвърли тежестта си някак си от себе си, разбираш от туй. И след туй се върна така де, но на нея доста голям товар й беше се струпал в сравнение с нас другите, щото тя хем вземаше участие, как да ти кажа. Специално в печатницата има някои работи, които обикновения работник не може да ги извърши. Те са, ние ги наричаме акцендентна работа се казва, това е работа, при която има разни графи. Обикновеният работник, той разбира ей това – текст, редове, букви. А онова е по-сложна работа, всеки не може, щото те току-що постъпват, за пръв път. Даваш им, набират буква за буква. И да направи грешка, ще го поправим. Но онова е една по-сложна работа, каквато ни даваха да речем от някое учреждение. Да речем ведомости, те са по-така разни, придружени с графи, разбираш, „акцендентна работа” на нея я давахме. Щото и аз толкоз много не я владея, пък аз зает с други работи, ама тя, тъй че я натрупахме много. Пък гледай сега, тогава нали, след като машината бе тука, едни познати хора, които имат понятие от такива работи, от машина. Един човек така го наехме, той със синът си я монтира машината, монтира я там и когато всичко влезе в ред почнахме работа, нали за вестник „Братство” и всички други дейности. Тогаз напечатахме и на Стефан Тошев книгата „Вечните истини” си спомням, доста голяма е. Той беше прокурор тогава в Кърджали и от там ни пращаше материала, коректура май не сме му пращали, щото аз ги работих. Напечатахме тази книга, по него време горе-долу беше Бертоли ни пратил, брат Бертоли пък какво беше, „Тайната на науката за дишането”, той я превел от италиански. И нея книга напечатахме.
Сега първото издание на „Човек и Бог” не знам тогаз ли излезе, не, тя излезе по-късно и аз я печатих при баща си още. Но почна работа и така уж нали всички с една идея обединени, той по-късно дойде този, без да сме го канили, този дето ти казвам от Горско Сливово, един, който минаваше за толстоист, обаче, така стана проводник на някои отрицателни неща. И той е дошъл, шивач беше, там почти нищо не работеше, само един-два костюма направи през лятото. През всичкото време седеше там в кухнята и си боде така, направи един костюм на Колю Драгнев, един костюм на този Христо, другия брат и туй бе целия принос в нашата комуна, а плюс, туй като червей така да им внуши на другите някои такива. Щото виж какво, винаги, когато нещо трябва да се случи явяват се проводници сега, почти несъзнателни проводници на тази идея. Тъй че през зимата вече се оформи у тях едно такова отрицателно отношение, така, той на таз тема главно, държеше, че не сме били осигурени. В смисъл, той понеже е работил нали, вадят им книжка, а пък аз, не че се противопоставям, но и на ум не ми е идвало така, че трябва да им се извади книжка, марки да се облепят и т.н. Туй не беше въведено даже и в нашата печатница още, по-късно така ни заставиха, но всеки случай законът е бил вече в сила. От тази точка и тогава си спомням, че като почнаха така, между другото се спомена и за тази работа, която би могла много по мирен начин да се разреши. Да кажат бай Сава или брат Сава така, така трябва и щом трябва веднага щяхме да направим. Но между другото си спомням, че са ходили, имаше там един комунист, адвокат Кишмеров, ходили са при него, той поел инициатива да се съветва с него. Той беше фанатик-комунист така, но понеже случая е такъв, че ние искахме тук опит да правим на такава база, комуна да правим, той не ще е бил много така съгласен, те може би са искали съдебно дело да водят и т.н. Обаче той изглежда, че не ги е много така покровителствувал и да ги поощри в таз работа защото видял, че това е все пак един опит така, нещо ново така да се направи, но знам че са ходили при него на съвещание.
В.К.: Накрая?
С.К.: Накрая, те изкараха пролетта и пролетта вече, те чакай, те преди бяха идвали и друго едно семейство така, но те временно, така беше, но както и да е, тогава тия трима души напуснаха, почти едновременно. Аз исках, като разбрах каква е работата, тъй като се събрахме веднъж, нали, когато така се изясни работата, видях, че източника е еди-кой си човек и казвам, че този човек трябва да напусне. И без това не е дошъл за постоянно. Добре ама, Колю Драгнев се обяви и той явно вече с него и другия Христо така, той макар и по-мълчаливо, значи и тримата така напуснаха.
В.К.: Те какво, възприемат те като предприемач?
С.К.: Абе ние сме се събрали на комунална основа.
В.К.: Те искат и комунално осигуряване и заплащане с пари.
С.К.: Преди още да дойдат те бе изяснена формата, ей тука във вестник „Братство” пише.
В.К.: Спомням си едно от изявленията на Учителя от 1919 г., „Сила и живот” 4, 5 серия, казва така: „Комунизира се, казва, не капитала, а труда”. Основното е това.
С.К.: Знам това.
В.К.: Ти ми каза веднъж, че ти си ходил при Учителя в ония години – 1922, 1923, 1924 г. просто да го питаш, нали, как стоят нещата.
С.К.: После ще го минем и него. Сега да завършим таз работа. Ами виж какво сега, нали понеже те изразиха ясно едно недоволство и даже нали изявяват, че ще напуснат. Та тогаз, какво да ти кажа, определих им така известна сума така за прекараните при нас месеци, ама те колко са някакви си 5-6 месеца да речем или хайде 7-8 да са. Да речем, ако са дошли през юли или август, най-рано, хайде да речем юли. Е, към осем месеца така. Обаче Колю бил казвал, че младините сме му взели. Докато е казвал, че аз никъде не съм бил тъй добре и тъй да съм се хранил както тука. Ами виж какво, там им определихме по някаква сума и им дадохме по нещо и другите работи им ги изпратихме допълнително. В момента не сме имали пари поради туй. Значи само Атанас остана от цялата тази работа и нали той като касиер, но както и да е платихме им нещо така. Сега сме били и ний оскъдни, голяма оскъдица отначало, не сме имали възможност, за да плащаме. Защото той Кишмеров ги питал, ама вий там ли се храните, там ли спите – там се храним, там спим. Иначе добре ли върви? Нали той вижда, че една външна заплата, ако иматq то тя пак ще се погълне от квартира, от ядене, слугуване, от всичко. Както и да е, ний им определихме и им платихме не наведнъж, но допълнително изпратихме. И тъй завърши опита като останах само с Атанаса. С него останахме. Сега тука е малко неудобно, но трябва човек да си казва искрено нещата както са.
След като те се откъснаха и оставаме с Атанаса, дойде пък смъртта на баща ми. Баща ми в 1934 г. прави постройка нова, понеже там минава линията по градския този Техническия отдел. Казват, туй трябва да се събаря тука, нали на съседа събаря се неговата къща и той въпреки много възрастен към 80 години, обаче принуждава се да строи къща на 80 годишна възраст и през 1934 г. я построи. Аз нито веднъж макар, че е наблизо, не съм отишъл да видя какво става там, щото съм зает там с печатница, с всичката тая работа и хич не ме интересува какво прави баща ми там. На 200 метра от мене той строи къща цяло лято, до 1934 г. Защото ний 1933 г. започнахме, обаче аз хич не отидох. Но така стана, че още в началото на 1935 г. още януари баща ми си замина, почина. Нали то и между другото и туй е оказало влияние, че е имал много грижи и неприятности с постройката, щото той строи.
В.К.: На колко години си замина?
С.К.: На 80.
В.К.: Не е малко.
С.К.: Не е малко. И си замина. А, обаче виж какво, то изглежда те отгоре са му подшушнали, преди да си замине още. Още есента, разбираш ли? След като беше построил вече къщата, той идва при мене, вика ли ме, какво-що, обаче предлага ми да прехвърля работата, понеже тука има вече нова постройка, голяма, той е предвидил две помещения. Едното за книжарница, другото за печатница, които са на улицата така и казва: „Сава, сега ето тука помещения за печатница, ето тука тъй се прехвърляш, няма какво да се умува, ще дойдеш тука, и действително намерихме хора, да прехвърлят машината и дойдох при баща си. Аз със семейството си, пък Атанас остана в оназ къща като и освободихме горе помещението, една стаичка така остана, временно беше така, де. Временно Атанас така остана. Сега не сме и говорили по тия, но така остана. Но Атанас доколкото си спомням пак, като че при нас се хранеше, както и да е, но то в много скоро време баща ми си замина и веднага Атанас го прибрахме при нас.
В.К.: Той женил ли се е или не се е женил?
С.К.: Той късно се жени, по-късно се жени. По-късно се ожени, след 12 години. И дойде Атанас при нас. Понеже има повече място. Имаше и за него място, баща ми почина и Атанас дойде, напуснахме окончателно онези помещения и продължи работата и тогаз работата почва вече един вид, то се явява като едно съдружие вече така. Щото друг от тях не е внасял капитал, Атанас беше внесъл известна сума и всичко туй се води и по книги нали, той ги води и как да ти кажа сега, то някак си много неудобна работа, трябва нещата да се казват. Атанас, въпреки неговата ревност към учението и желание да работи, което ясно е доказано с неговите преводи на есперанто и т.н., обаче имаше някои качества така, които не ми бяха симпатични. Той много така, как да ти кажа, по отношение на парите, на сметките беше, търпеше голяма критика. Аз, да речем, докато съм бил, още той като дойде, парите при мене дохождаха и отхождаха, че и просто не съм имал пари да се обръсна, когато се наложи. Дето се казва той, когато трябва да дава пари, ръката му трепери. Някак си в туй отношение имаше нещо [скъперническо] у него и нали, даже може и за някои дребни неща и аз по едно време ми беше дошла идеята да се разделим с него, да се раздели комуната. И мислех това нещо, но как да ти кажа, аз не го направих. Мислех го, но не го направих. Излязох една сутрин вън от града и като се размислих така по-дълбоко викам, няма какво, нека да си продължим така да си работим. Отрекох се от таз идея. Значи туй като идея така отхвърлих я, така де, макар че имаше неща, които някак си ме караха да се разделим.
В.К.: Обсебваше ли пари?
С.К.: А, виж да ти кажа, сега тази работа по-късно някои неща може да са станали, обаче не мога да кажа, то човек трябва да знае, когато говори тия неща положително. По предположение да се говорят нещата не бива. По-нататък може да са станали подобни неща, но дотогава не. И вместо да се разделим така с Атанаса, аз не знам дали съм му говорил. Май че му говорих нещо в тази насока, обаче като излязох една сутрин, нахлуха такива по-добри мисли и чувства и ги отхвърлих и оставих Атанаса при мене. Даже тогаз го приех в жилището си, тогаз възобнових книжарницата на баща си, той повече с туй се занимаваше, той с експедиция, с писма, с туй-онуй и в книжарницата го оставих. Те са две помещения едно до друго.
Баща ми беше прехвърлил своята малка машина в самата книжарница, за да ми освободи другото помещение за мене. Тя малка машина в книжарницата, сравнително малка и в скоро време се намери един клиент за машината от връзки с толстоистите така. Даже я купиха и нея и се освободи цялото помещение за книжарница и после книжарницата от малко по-малко се засили много.
Ох, много приказвам аз, че то край няма да има, ако се говори подробно за всичко.
И продължихме с Атанас работата си чак до след края на Втората световна война. Той напусна значи, трябва да е напуснал в 1945 г. или 1946, не мога да си спомня точно тия години. Но понеже Атанас така, той съветвал се е за някои работи с Учителя, аз така подразбрах странично сега, може би не от него, че той е ходил да пита Учителя, че има желание да отиде в София и Учителят му казал, че след като свърши войната ще има условия. Тъй подразбрах така, мисля, че е изявил желание пред Учителя и затуй той чакал така да свърши войната. И тогаз вече определя той така и сядаме тъй да се каже на масата да правим баланс. Нали се разделяме – 1946 г., след 9.ƖХ.1944 г. Той стои там. Заедно посрещнахме Червената армия и след туй той напусна. Ами виж какво сега, по него време ние бяхме развили много силна работа. Една от причините беше: първо, книжарницата много се засили. Сега има значение, че той беше външно приветлив, симпатичен, млад човек и друго по отношение на самата книжарница.
Но друго, по отношение на книгоиздателството, когато в 1943 г. стана голямата бомбардировка в София, дезорганизира се цялата книгоиздателска дейност тука на тукашните книгоиздателства, като вземеш с най-голямото „Хемус”, „Факел”, не знам кои, всичко в София напусна, избяга едновременно и с тия хора. Даже на Стоян Атанасов беше паднала бомба из складовете му, изгорила му книгите и т.н., но изобщо пълна дезорганизация и тия хора не знам сега, може да са могли нещо да транспортират. Ама изобщо може до голяма степен във връзка с туй, у нас почнаха много големи поръчки за книги за учащите.
Пък ние там в Севлиево, аз получих сега как да кажа, по чисто така, търговски или материални съображения, бях сложил един план така да издадем книги за учащите се, които се търсят много, понеже самата програма на гимназиите те са разглеждали гръцка, класическа литература, руска, българска литература, из западните тези – френска, това-онова, които се считат класическа, Шекспир, Шилер, там руските Пушкин, Лермонтов, българските като вземеш Ботев, Вазов и т.н., всичко, което се изучава в гимназията. Тия книги, аз пример видях от софийските издатели. И като почнах по тази линия, особено след туй тази дезорганизация, почнаха големи поръчки изобщо доби се един голям замах така, на материални така доходи, и бяхме добре. Та сега като правихме баланс с Атанаса, аз направих там едно нещо, понеже аз смятам, че ний сме се събрали и така си беше, не да работим за лична печалба, което за Атанаса беше пък от много голямо значение всъщност, щото той още в начало така, ама ще има ли полза, още преди да влезем, ще има ли доход, така се интересуваше от туй, както и да е. За мен дохода не е бил в парите, но както и да е, парите дойдоха в голямо количество, та ако до тогава сме правили баланси, правили сме и преди това баланси, щото то са доста години. Това беше 12 години, вече е при мене правили сме баланси може би не всяка година, на две години. При този баланс аз понеже смятах, че нали не трябва така парите да се движат между мене и него, обаче, понеже от самото начало ний имахме 140 000 лв. фонд „Трудова-братска задруга”, които са писани тука, има ги, ще ги намерим, да не разгръщаме сега. Тоз пратил 100, тоз пратил 500 и така 140 000 лв. се събраха тогаз, когато дойде време да купуваме машината, за която Учителят ни помогна с 15 000 лв., защото те онез са отишли по другите разходи, казвам за този капитал, той няма да седи мъртъв, така тогаз само олихвявахме, но ще бъде като съучастник изобщо. Този капитал ще го обособим като един фонд и той с тази сума, която в дадения момент разполагал, да речем, е бил 300-400 хиляди лева вече нараснал чрез олихвяване, щото ний така го водим, олихвяван, той ще бъде сега третият, аз, ти и той и го минахме така като участник в предприятието ни. Печалби, вземания, лихва, ами така и по такъв начин за Атанаса остана един милион лева.
В.К.: И на тебе един милион.
С.К.: А, на мене повече, защото аз като влязох там, влязох и с пари, малко повече ще са били те. Нали и с букви и имущество влязох след смъртта на баща ми и имоти, които той ми остави и тях ги вкарахме в туй, така беше, и те си вървяха на мое име и заради туй така моя дял беше по-голям от неговия. И този милион той си го взе така.
В.К.: Разсърди ли се?
С.К.: Е, той гледай, той е мълчалив и да се сърди, той в себе си така беше затворен някак в себе си, не ще е бил напълно доволен де, не е напълно доволен. Обаче той се е балансирал иначе, щото той си замина една нощ без да ми се обади, не съм видял кога е товарил, какво е товарил, що е товарил.
Както и да е, тези работи по-добре и да не се приказват, но Атанас дойде тука в София и почна в една книжарница частна на ул. „Гурко” под името „Братство”. След туй есперантистите изглежда го привлякоха, нали така, щеш – не щеш става ръководител на тяхната книжарница на „Есперанто” на ул. „Алабин”, където беше може би десетина години. Като частен книжар на ул. „Гурко” беше може би 3-4 години и при есперантистите е бил десетина години. Както и да е, значи разделихме се с него и оставам тъй да се каже самичък. Разбира се, ний имаме работници вече, наши работници имаме откак се прехвърлихме в къщата при баща си. От тогаз вече започнахме да наемаме работници със заплата. Няма комуна вече, няма такива работи. И един вид като собственици аз с Атанаса. Той води книжарницата, аз печатницата и т.н. Но нали ти казвам имаше доста пари тогава, та за Атанас се отделиха един милион лева стари пари, които да речем нито са извънредно много, нито са извънредно малко. Не са малко може да се каже, щото нали той взе.
В.К.: Какво представлява един милион, една къща.
С.К.: Да, на онези пари. И той си замина за София, а аз продължих, обаче в мене идеята, специалната идея за реализиране на нещо повече от тази частната собственост, частния живот, частното предприятие не е замирало тъй да се каже нито за минута и може би само няколко месеца така и веднага, аз си продължавам работата тука, продължавам работата си.
Вестник „Братство” си продължава, чакай тогава вестник „Братство” беше спряно, то не излизаше вече, щото непосредствено след 9.ƖХ.1944 г. те ме търпяха да издам седем броя, но след туй спряха. Тъй че „Братство” не излизаше, но ний печатахме усилено така литература за учащи и каквото друго, някои книги окултни аз ги препечатвах без да искам разрешение, понеже те като са печатани веднъж, аз ги преиздавам, не пиша, че туй е второ издание и значи така си позволявах. Иначе законът беше, че трябва да искаш разрешение, а те не даваха разрешение. Но аз особено тия литературата за учащите, печатил съм го два-три пъти, пак ще ги печатам, някои окултни книги пак ги печатах – „Шестото чувство на човека”, „Човек и Бог”, „Безсмъртна любов”, препечатвам ги без да искам разрешение, като имам хартия препечатвам ги и те минават. Нали тя е издадена някога си. Работа имаше винаги, работници имаше, добри ми бяха работниците така в помещението на баща ми.
И почнах така идеята да я реализирам, тази, да направиме нещо така в социален смисъл. Ха, да се върна малко назад, когато Атанас напусна Севлиево така се оформи, че този първоначален капитал от 140 000 лв. след като е бил олихвяван в продължение на 12 години, олихвяван само, а когато при раздялата ни се явява като съдружник, той се оформя на една сума към 4-5 милиона лв., разбираш ли, той така се оформя, той даже като главен съдружник е бил, така излиза.
И го обособяваме като фонд „Всемирно братство” и бе определен за разпространение на беседите на Учителя по братска линия. Така се оформя. Предприятието си остава обаче така, не мое частно, но то си е на фонда, след като си оформи тогаз. И когато аз почвам да действам вече така, да реализираме тази идея, понеже в продължение на редица години бях почнал в края на годината част от печалбите да се дават на работниците като участие в печалбите разпределяни.
В.К.: Това от коя година?
С.К.: Не мога да си спомня точно, но мисля, че още Атанас не беше си заминал.
В.К.: Това е след 9.ƖХ.1944 г.?
С.К.: След 1945 г., чакай преди 9.ƖХ.1944 г. сигурно съм почнал, но както и да е 4-5 години са минали, но като си правихме баланса с Атанаса, значи било е още преди 9.ƖХ.1944 г. При баланса една част отделям за работници и я разпределям и плащам. Сега някои от работниците, особено така когато започнахме да работим и аз бях самичък, но след като лансирах идеята за Трудова задруга „Братство” и нали те виждаха и знаеха какво мисля, това нещо ще става с тях, някои от работниците вместо да вземат парите когато им плащам, казваха, нека останат парите при тебе, така един вид за тази идея, така са имали предвид, не си вземаха и ги оставяха в предприятието, други си ги вземаха и си ги похарчваха. Та когато вече пристъпих към действително реализиране на тази работа след като бяхме печатили, то беше проекто-договор и след това стана договор, който мина през Съда, през „Държавен вестник” се печати, нали, че се узаконява такава фирма.
Нали ние с работниците така, вече явно те знаеха, че ще бъдат участници в предприятието между другото направихме и едно събрание тъй да се каже по-формално официално, ходихме на туй място, където сега е вилата ми, там да си поговорим за тия неща като мислили, че там ще го правя, щото там е вън от града, път нямаше хубав, обаче намерих аз по-близко до града едно място, което е на самото шосе, значи път има сигурен и настрани, по-близко, а пък другото място, вилата ми е на високо, над него така. На високо място, там има заобиколен път, където и сега съм де, през лятото, не са посегнали на него. И закупихме туй място, всъщност този от когото го закупихме, той не пожела да вземе пари, но той знаейки идеята ми каза така, аз пари не искам, но аз искам срещу туй място като участник да вляза в дружеството. И наистина така стана, оценихме го мястото, като че беше за 140 000 лв. Май за толкоз го оценихме и с тая сума той влезе като член на туй дружество. Този човек значи пари не е вземал за мястото.
В.К.: Искам да ми разкаете за оня случай, когато сте ходили при Учителя във връзка с бъдещето на частната собственост и т.н.
С.К.: Сега това нещо беше така. Аз годината не мога да си спомня точно, но знам, че по това време някак си може би случайно стана, че и аз, и брат Стефан Тошев, ръководител на Севлиевското братство се намерихме на Изгрева в София и брат Тошев предложи да отидем при Учителя заедно, нали той се е срещал с Учителя, но предложи да отидем заедно, понеже аз така съм един негов възпитаник. Отидохме при Учителя заедно. Учителят ни прие, но вместо да ни покани в стаята Си Той ни заведе на това място, където сега е положено Неговото тяло, както го наричат „Мястото на Учителя”. Там съществуваше още тази лоза, която я има и сега и имаше една пейчица, като беседка нещо, не си спомням дали отгоре имаше нещо, но пейка имаше до тази лоза и ний седнахме тримата така на тази пейка. Значи аз, Стефан Тошев и Учителя, трима бяхме. И сега аз не мога да си спомня другите разговори какви бяха, но спомням си, че в мене дойде мисълта, така да питам Учителя за бъдещето общество и за това понеже аз винаги съм живял с идеята, че бъдещото общество не може да бъде общество освен без частна собственост, туй беше моята стара идея, залегнала в мене още от 14-15 годишна възраст, когато аз за пръв път се запознах с такава литература. И след като влязох аз в Братството, аз пак поддържах таз идея и смятах, че това е най-същественото и в нашето учение, да се отхвърли частната собственост, частните интереси, всичко да бъде общо и т.н. И някакси черпех кураж от брат Стефан Тошев, от неговото присъствие тъй да се каже, да задам така тоз въпрос, не само да задам, но така и настоятелно както ще кажа сега. И Му задавам аз въпроса така между другото, след като се приказваха други работи.
Казвам: „Учителю, в бъдещото общество ще има ли частна собственост?” Дали точно така беше, но в този смисъл, сега точно думите как са били. „Ще има ли частна собственост” или нещо подобен е бил въпросът. Сега отговорът Му аз не мога да го възпроизведа точно, щото то от тогаз има може би вече 40 години. То е било преди 9-ти още, преди 9.ƖХ.1944 г. Не мога да възпроизведа точно отговора както ми отговори, но Неговия отговор не ме задоволи в смисъл, че Той не отговори така буквално, както мен ми се искаше да ми каже. Аз, така ми се искаше, да ми каже, че няма да има частна собственост в бъдещото общество, за да ме задоволи, да съм успокоен и доволен. Обаче Той друго нещо каза така, не мога да го възпроизведа, забравил съм точно, обаче не потвърди Той туй мое желание, както беше моята мисъл, моята представа. Аз нали ти казвам, пак поради присъствието на брат Тошев, понеже той някак си по-такъв, дето се казва, черпя сили чрез неговото присъствие Му задавам втори път въпроса, може би не буквално същите думи, но пак на тази тема. Но задавам въпроса пак, защото аз ми се иска така, за мен туй е преди всичко в учението – най-напред е комунизма, смятам, че като се изхвърли частната собственост ще потекат всички блага и всичко изведнъж ще се разреши, няма да има нужда 67 години от тогава да правим комунизъм, че тогава да дойдем до нещо, ами изведнъж така, още когато дете бях, така си представлявах, че щом вземем властта и всичко изведнъж ще тръгне по релси така, вече от хубаво, по-хубаво, изведнъж. Така е било още в моето детско съзнание, когато бях, а колко повече после години минаха, когато виждам, че цели държави с могъщите си сили и армии и финансови средства вече работят за таз идея. Та смятах така да получа отговор [от Учителя].
Не си спомням сега втори път ли или даже и трети път се осмелих да Му задам този въпрос. За втори път съм 100% сигурен, но трети път дали е било не зная. Сигурно два пъти, наверно така е и понеже Учителя видя, че аз не съм доволен от Неговия отговор, това което най-напред ми каза. Той така малко троснато, така, но все пак внимателно така ми каза: „Не можеш ли да разбереш?”, може би не са точно тези думи, но в такъв смисъл отговори в този дух, че не е важно капитала или собствеността в чии ръце или чия ще бъде, важно е за какво ще бъде употребена. За чие благо и как ще бъде употребена тая собственост, какъв резултат, каква функция, това са мои думи, но смисъла беше такъв, че не е важно кой и в чии ръце, ами за какво ще бъде употребена, това са мои думи, защото Той накратко ми отговори. Но смисъла беше такъв. Но аз и тогаз не можах да го разбера, щото аз мисля, че така. А пък сега виждам, че Той е бил прав, защото действително е така. Не е важно в чии ръце е собствеността, важно е кой ще се ползва, какви резултати, какво ще даде на народа, на всички ни така. Та по тоз въпрос е това. Това е, друго няма, аз всичко друго което сме говорили, тогаз е излязло от ума ми, не си спомням за какво сме говорили. С Тошев по въпроса не сме говорили, ама и той присъстваше като свидетел на тази работа. Туй ни беше разговора.
Обаче когато аз отидох при Учителя да Му казвам, че имам такова намерение да правя тази Трудова братска задруга, нещо в туй направление, Учителят ми каза: „Ами ще опитате, щото по-нататък няма да има условия”. „Опитайте, каза, щото по-нататък няма да има условия”. Сигурно е имал предвид, че след 9.ƖХ.1944 г. може би няма да можем да опитаме.
Чакай сега. А, 1933 г. беше туй, да. А пък независимо от туй, гледай сега, какво, ако ти четеш в III серия ли беше, да, III серия, № 8, с. 81-94, дали в нея беше или в коя серия, беседата „Гредата”, ако си я чел таз беседа, ще видиш, че таз беседа, тя е държана непосредствено след Първата световна война, точно коя година не зная, може би да е в III серия, обаче в таз беседа Учителят много категорично се обявява против частната собственост. Много така, нарича я „Гредата” във връзка с Евангелието, думите – „Че вие виждате сламката, а гредата във вашите очи не виждате!” Това са думите на Христа към фарисеите. И там олицетворява туй понятие „греда” с частната собственост и там е много категоричен. Сега, дали туй се явява, някакво противоречие в самия Учител, не зная, но не мога да се произнеса, защото има и други работи, върху които не мога така да се произнеса по някои други въпроси, които за мен още не са дошли в пълна яснота, между другото едно от тях е и „Агни Йога”. И трети въпрос, и четвърти въпрос има някои, които не съм си разрешил.
В.К.: И накрая при втория опит за задруга също се провали.
С.К.: Виж какво, да завърша сега, но да закръгля малко. И по този подтик изглежда на Учителя, може би специално тази беседа „Гредата” и не знам какво, обаче в братствата са правени може би не по-малко от 20 опита за такива общежития, да живеят на комунални основи. И най-сериозния от който според мен беше в Арбанаси, а пък ако се гледа до материални условия, най-сериозният е бил в Русе. Щото в Русе са разполагали с много повече средства материални, с много земя, с пари, с така, там дошли приятели повече. Обаче на най-идейната основа като че е бил в Арбанаси опита, но в края на краищата може да се каже, че всички тия опити от първия до последния не са могли да останат, да се закрепят и са завършвали така с ликвидация.
Когато пък, в сравнение с тях, едни такива форми…
*Забележка на съставителя: За спирането на събора на Изгрева: През 1926 г. виж „Изгревът”, том ХХƖV с. 206, където са цитираните места от „Изгревът” за спиране на събора. Виж с. 220 и 221 от „Изгревът”, том ХХƖ./
Замисленият Сава Калименов – Рила, 1972 г
Сава Калименов 2B – Задругата
В.К.: И какво ще ми кажете за задругата, след 9.ƖХ.1944 г.?
С.К.: Ти искаш аз за нея, тъй.
В.К.: Втори опит или трети опит?
С.К.: Аз го считам трети, заради туй, щото първия считам с Влад Пашов така, макар че той не се реализира до край, но той беше опита, тъй да се каже, остана повече в духовния свят, в света на идеите и на мислите, на плановете, а не можа да се реализира, но така за мене тогаз може би бях вложил очаквания най-много от себе си като идея, като мисъл най-много съм се вложил тогава. Както и да е с всичкото си искренно желание, макар да не се реализира, остана с една зачатъчна печатничка, която оставихме. И така, но за мене той е първия ми опит, така го смятам аз, лично за мен. Ами втория опит беше в 1933 г., когато дойде Атанас и някои други и което го описах вече, да не се връщаме към тоя втория опит.
И туй го считам за трети опит, когато след 9.ƖХ.1944 г. вече в 1947 г., значи три години след 9.ƖХ, тъй да се каже или 2 години и нещо така, нали направих това заедно, като работниците влязоха като съдружници и членове на предприятието, съчленове, освен тях влязоха и някои наши хора, които пратиха по известна сума така от различни места, даже и непознати на мене някои, пак наши хора, но без лично да ги познавам са пратили по някоя сумица отнякъде и те с таз сумица са станали участници в предприятието.
От друга страна аз лично пък, по съображение, че аз го направих не кооперация, защото зная, че като е кооперация там гласуват поименно. Значи аз фактически нямам думата, нямам никаква тяжест, самичък ще бъда срещу другите, а пък другите отвън могат да бъдат командвани. И затова част от моя капитал раздадох пък на мои близки в смисъл така да участвуват така, а не че съм мислил, нито мисъл съм имал да бъде моя, но на тяхно име, не. Направо им го подарих, между другото затуй, защото когато след смъртта на баща ми ний, тъй да се каже, се делихме, те ме облагодетелствуваха, просто много малки суми взеха от мене, всичко туй, нова постройка, печатница, книжарница го дадоха на мене, разбираш ли. Те ми го дадоха като го оцениха съвсем евтино, те са мои близки, сестрите ми така де, и дето се казва те ми го подариха едва ли не. Аз наистина тогава нямах почти никакви средства да им плащам, но после работата се засили така доста.
Чакай, то беше пролетта, януари 1935 г. Наистина аз тогаз нямах средства и те от туй гледище виждат, че той няма нищо, какво ще му искаме, те просто ми подариха като определиха едни съвсем ниски цени и аз постепенно с течение на времето така им ги давах, на сестрите ми изобщо и на една моя починала сестра в Ст. Загора на двете дъщери и това бяха наследниците. Та заради туй аз се чувствах длъжен, викам, те тогаз просто наследството от баща ми го подариха, което разбира се, се състоеше в една къща, от която къща няма никакъв доход, но оставят ми печатницата на баща ми, книжарницата, макар и малко така останало нещо. И заради туй аз се считах длъжен и определих на тях известни дялове в предприятието, на сестра си, на другата сестра, по-възрастната в Севлиево, и на двете дъщери тука на другата ми починала сестра.
И на някои мои близки така от нашето Братство пак съм разхвърлил, тъй че и моят капитал, така да се поразхвърли и да имам хора на които мога да разчитам, щото викам си, утре може пък да ме изгонят така, когато пожелаят да ме изгонят. Щото нали при едно гласуване може да стане, допущах го туй нещо и затуй не го направих кооперация, още повече като имах предвид, какво изискваше Земеделска банка, което ръководеше тия работи. Те ми казаха, ходих да ги питам, те ми казаха, че туй не може, туй не може, не зная какво, например не може предприятието да върши търговия, в смисъл да продава, то производствено можело да бъде, само производствено, като кооперация, тъй ми казаха.
Викам, щом е тъй и джанъм направихме го ООД дружество. Работниците, както казвам, имаха близо, не цял един милион.
В.К.: Какво значи ООД дружество?
С.К.: Дружество с ограничена отговорност. Така е формално по закона. Дружество с ООД. Значи в случая, туй което в дадения случай интересува е, че те вземат решения на годишни събрания или избор кога правят за управителен съвет, за управа и т.н. гласуват съобразно капитала си. Действа там капитала. Капиталът е като дял, да речем определена сума 10 хиляди лева са един дял и тъй се гласува. Не се гласува като личност отделно, както е в кооперацията. Това е разликата да речем де, в случая.
В.К.: И какво стана накрая с тая задруга?
С.К.: Ами много ясно какво стана.
В.К.: Работи ли тя, преуспяваше ли?
С.К.: Задругата работи тя, даже ний бяхме започнали преди да я регистрираме. Ний започнахме от първия месец, от януари, и си водехме и книжата вече се завеждаха, приход, разход, имахме си счетоводител, който не беше на постоянна служба, той си беше чиновник, обаче пак счетоводител, държавен, обаче в свободното си време водеше нашите книги, заведени така, регистрирани, подпечатани книги така за приходи и разходи и той си пише всичко. Вечер идва, вижда това, което е станало, прехвърля го по книгите. Всичко туй от 1 януари 1947 г. почнахме туй формално водене на книгите, а пък регистрацията става на 22 март 1947 г., аз избрах тази дата.
И обърнах се най-напред за адвокат към този, бившия околийски началник, който беше един симпатичен човек, произхождащ от род социалисти, той беше и преди девети околийски началник, но изглежда, че по едно време като вижда какви работи стават така нали нередни, преследванията на комунисти, партизани туй-онуй наверно, той сам се оттегли, щото искаше да бъде настрана така от тези неща, които сам той не ги приема. Казва се Асен Каракунев, значи човек с известна доза благородство и предвидливост за нещата и се отдръпна от тази си служба. Сега те го бяха назначили още по-рано, той е назначен като широк социалист, може би още от времето на Дамян Велчев и тези, още тогаз те понеже той тогаз Димо Казасов беше от широките социалисти, по тази линия ще е назначен. По линията на Димо Казасов, щото той с Дамян Велчев 1934 г., когато взеха властта, както и да е. Та аз го уважавах тоз човек, щото и той мен много неща така, тъй да са каже, където друг някой би могъл да ме преследва, у мен спаха партизани, не партизани, но ученици с нелегална връзка. Дойдоха те в моята книжарница, изглежда, че като явка е била, без аз да зная. И идват тези там и се срещат с комунисти, ученици са, срещат се. Добре, ама съществуват пък и тези другите легионери, те разкриват, те виждат, че идват чужди лица и заобикалят там книжарницата и т.н. Нашите севлиевски комунисти-ученици като виждат тази работа един по един се измъкват и остават на мене тия две момчета ученици. Аз ги приемам, щото там дето ми е жилището, там ми е и книжарницата, вътрешна врата има, приех ги, задържах ги да спят и т.н. Преспаха. Имаха оръжие, оставиха го на мене, щото те предчувстваха, че са заобиколени и аз предчувствах тази работа, че няма да излязат свободно, обаче отивам да ги изпращам до портата сутринта и то веднага излизат полиция. Полицията цяла нощ са вардили там наоколо и веднага ги прибират. Всичко туй за което аз можех множко да загазя, макар че аз почти, просто не ми се е наложило на мене някак си, не съм имал никаква връзка с тях преди туй, просто ми се наложи да се намеся така. Обаче Каракунев не ме извика в Околийския, не ме разпитва, нищо. Само по едно време получих една малка глоба, разбираш ли. Виж как е постъпил тоз човек. Нито дума, нито в полиция, той ме извика така абсолютно думица. Но след, да речем след известно време получих така заповед за една малка глоба, задето съм приел хора, външни хора така, ей това беше.
И друг един случай много по-важен случай. Бяха дошли да вземат от мене хартия. Аз им дадох много хартия. Верно, че и тогаз не знаех точно, обаче тя стана след туй такава голяма работа, че цялата околия комунистите във връзка с туй ги изловиха и ги биха и ги затвориха и напълниха затворите, защото тъй като аз не ги и познавах тези. Наша помощничка в книжарницата имаше, тя ми каза кое е едното момче, другото било турче.
В.К.: Но те са изнасяли хартия за печат или за позиви?
С.К.: Не, те си имат таен циклостил, това в партизанско време вече де, и аз им дадох, и аз не знаех в момента наистина, може и малко да съм се усъмнил. Но преди туй са идвали някакви студенти, казват, че „искаме да си печатиме лекции”, какви бяха там, да си преписват там както и да е. След туй стана провала, защото те през нощта натоварят на някакво магаре тази хартия и тръгват да я носят за пунктовете там, някъде, където си имат те скривалища. Добре, ама от полицията ги усещат и ги погват и той, който е бил с тях, един ли са били, двама ли са, се разбягват, а остава магарето с хартията, тази, която са натоварили от мене. Те разбира се не са я товарили с магаре, те я товариха, на ръце си я взеха, но после са я натоварили. И полицията нали си има метод и ги оставят свободно, и [гледат] магарето къде ще отиде. И магарето като е без ръководител полека-лека завръща се еди-къде си там, в един училищен слуга беше той, тоз човек, обаче той е дал туй магаре на тези. И вече от там почват. Бой, та бой, та бой. А и освен него сутринта залавят един тези, който е бил, не от тези мои познати, но който е брат на ръководителя на партизаните – Иван Райков се казва, този брат му. А пък този беше по-млад, не си спомням името му, по-млад от него, така се наложи да направят контакт.
В.К.: И това беше и третия опит.
С.К.: Третият опит, виж какво, завърши, да не се такова много, защото те са безкрайни тези работи.
Третият опит завърши при национализацията на 23 декември 1947 г. бе национализацията. Преди туй идваха да ме питат изпратени от вечерта така, изпратени от тия, които ще национализират да ме питат кооперация ли е или какво. Викам: ООД. Един от властта така де, не от тези, които бяха ръководители там на движението, де. И на другия ден идват там с оръжие трима души: „Горе ръцете”, горе, горе, хайде и това е.
В.К.: Както с експроприацията.
С.К.: Ето как експроприацията стана. Цял живот съм мечтал за нея, най-подир стана и то с мене. И ако искаш да ти кажа фактически аз я посрещнах съвсем другояче. Има хора, които до отчаяние са идвали, понеже целия живот им е бил в частната собственост, а за мен парите и сега за мен нищо не са. Парите за мен са само да си купиш ей тъй това, което ти е необходимо, тъй да имаш пари, какво ще те ползва?
В.К.: Значи онези идеи от юношеството срещу частната собственост не са били забравени.
С.К.: Са си останали в мен, но да ти кажа факта, че не само аз, но и цялото ми семейство, които бяхме тогаз, бяхме спокойни. Те понеже ни оставиха в една стая, а те почнаха да обискират и къщата насам-нататък. Имахме си пиано, дъщерята седне да свири и ние пейме. Те си шетат из къщата, ние си пейме. Дъщеря ми свири на пиано, а ние с жена ми пеем, това е. Щото жена ми и тя така имаше такива идеи социални още като работничка, и тя си имаше таз идея, симпатизираше на комунизма. Та никак не ме е трогнало така, че са ми взели туй, взели онуй.
И фактически те ми взеха повече товара, щото печатница, издателство, всичко туй беше голям товар, идваше време, когато хартията се свърши, аз тия работници какво ще ги правя и т.н. като няма хартия.
Пък книжарницата не можеха по закон да я вземат и ми я оставиха. Тъй че аз се почувствах даже много облекчен от тази работа. Не съм почувствал някаква изненада, нито съм се отнесъл с някаква омраза или с някакво огорчение от туй, аз го знаех, че то си е редно да стане. И така стана, че аз продължих книжарницата, обаче понеже бях идеалист, как да кажа, то един търговец от Търново мина и ми каза: „Момче, момче, абе какво правиш ти, бе?” Искаше да каже какво съм украсил витрината, сложил съм не знам какви украшения във връзка с Коледата там, книги така, направил съм витрината много хубава. Искаше да ми каже, какво правиш. Той понеже бе стар и възрастен човек, опитен, иска да каже, че туй е нещо, което ти правиш, ще ти завидят или ще те [премахнат]. И действително тъй стана.
Едва ли мина година и половина след това и ме вика главния секретар там на партията, вика ме при него и това-онова, със заобикалки да им дам книжарницата. Какво ще правя, той после ми каза един комунист- адвокат: „Защо бе, той няма никакво право.” И аз виждам сега, знам, че това е комунистическа власт вече и се съгласих така. „Ще те направим, кай, управител”. Те имаха вече партийна книжарница. Значи 1947 г. като е национализацията декември, туй 1948 г. аз продължавах книжарството частно, 1949 г. е станало туй нещо.
Както и да е, дадох им книжарницата. Сега те ми платиха нещо. Те почнаха описи, описваха, описваха, пък то имаше до безкрайност книги и по едно време оставиха, вече престанаха да описват, оставиха ми ги на мене, щото видяха че са много. Те, партията на комунистите, те тогаз не са имали много средства и трудно са поели тоз дълг и затуй спряха по едно време и както и да е. Мен ме назначиха не на същото място, на същото място оставиха жена ми, като магазинерка и още един техен човек, а пък мене ме пратиха в централната им книжарница, там, която беше едно голямо помещение така на централния площад и там аз бях около една година, бях като магазинер, не като управител. Те, гледай какво, тя беше една бюрократична работа. Работата им беше много малко. Не бяха организирани, нямаха опитност, сложили директор, сложили счетоводител, сложили доставчик, касиер. Той счетоводителя едновременно и касиер. А пък работа малко. При мене бяха сложили жената пък на този от висшата партийна школа от техните хора и после като дойде, го назначиха за първи секретар.
Нямаха опитност и аз отидох в таз книжарница със същото желание да работя както бих работил на моя работа. Абсолютно никаква мисъл за кариера и понеже бяха ми оставили на мене задължението така и правото да давам поръчки за неща, аз почнах като на своя работа.
Наближава Нова година. Срещу Нова година аз имах такъв голям оборот, толкова хора, че просто не мога да ги посрещна. Пълни се цялата книжарница с хора и книги, книги, аз зная детски, особено за децата и какво не още, украшения за елха, играчки, абе какво не и то така много, много вървеше. Аз исках тъй да се каже, нали дошъл съм тука, туй нещо да го възпроизведа докъдето е възможно и нали така връзките ги имам, зная къде има, кои доставят тия неща и почнах тука.
В.К.: По същия начин.
С.К.: Пак в ограничени размери, но да има нещо срещу Нова година, да се посрещне. Те ме подозряха, че правя някакъв саботаж нещо, разбираш ли, те макар не ми го казват в очите, но разбрах ги, пък то са били ръководени повече от туй, че виждали, че няма средства достатъчно да посрещнат. Добре, ама същите тия неща, щяха да им се възвърнат с печалба така. И заради туй веднага ме прекъснаха, да не давам, отмениха ми правото да давам поръчки. И те неопитни хора, разбираш ли, този управителят, никога не се е занимавал с търговия, доставчикът, той е бил частен търговец в едно село там, ама и неговата опитност съвсем ограничена. Преди всичко той няма връзки, той е вземал от мене и от други севлиевски книжари стока, не е имал непосредствени връзки. Счетоводителят пък и той малко надут така и той гледа на мене като на бивш капиталист, значи [съм] враг. Враг и така почнаха те, обаче нищо не направиха. Дойде Нова година, е нищо не можеш да дадеш, хора може да ти влизат, но какво ще им дадеш, когато няма нищо. Има някоя и друга книга тука провесена, те ако са ме оставили аз да сложа детска литература, тя се продава толкоз много, от „Хемус” да речем. И работата вървя така едвам, едвам, двама души се разхождаме из книжарницата, тя бе много голяма. Разхождаме се, но ще дойде от време на време клиент, защото няма и какво да купува точно. Е, някои най-необходими работи имаше, да речем моливи, гуми, туй-онуй, обаче само с туй не се покриват разходите.
И по-нататък и аз пожелах да напусна, но аз сам първоначално пожелах да напусна, но после тъй се оказа, че и да не бях напуснал щяха да ме махнат, по следната причина, по две причини по право.
Първо, защото в туй време, когато аз нямах вече печатница, напечатих 8 хиляди каталога на беседите. Тук ги напечатих в София, аз нямам печатница де, в София ги напечати нашата печатница, на Изгрева имаше вече печатница с машина и т.н. не онази по-раншната. Таз друга, тя оназ машина не я има. Имаше печат, напечатих 8 000 каталога и същевременно аз направих една много голяма поръчка за беседи, разбираш ли, беседи към 150 000 лв. тогавашни пари май бяха и ги доставих. И когато тез беседи са дошли, те много колети, може би за цяла кола или повече от кола даже колети. Ето какво стана. Аз, като ми съобщават от пощата, намират ме в книжарницата, партийната и ми казват: „Ела да си вземеш колетите, че няма къде да ги слагаме”. И тогаз аз напущам така книжарницата и тя остава там другата така, жената, не е заключена, добре, ама счетоводителя се научава къде съм отишъл и що съм и взема началника на милицията и идват там при мене както аз разтоварвам от колата колетите. Стоят, нищо не ми казват, но гледат ме така само, виждат че разтоварвам колетите от колата без да ме питат. Викам, това са беседи от Петър Дънов и толкоз, те си отидоха. Друго нищо. Но туй е една от причините заради които ме махнаха.
Пък аз бях започнал тоз каталог да го разпращам, масово го разпращам по разни адреси така. Изглежда, че нито един екземпляр не е отишъл до получателя. Те са ги задържали като този каталог и плюс туй още една работа се яви пак във връзка с туй, че кой знае как е попаднал тоз каталог на някакъв ученик в едно съседно село, те тогаз правеха гимназии в селата, временно беше това, после се отказаха от таз работа, ама има едно голямо село Крамолин бяха направили и там гимназия, както и в Сенник имаше. Те после ги ликвидираха. И някакъв ученик ми пише, да му пратя беседи, разбираш ли? Сега туй писмо какво е било, що е било, но минало изглежда писмото през директора, който май, като че ли някакво дело бяха завели по тоз въпрос, че съм разпространявал беседи в училищата специално. Пък аз нито съм ходил в училището, нито го познавам, той не знам от къде ми го върнал каталога и ми пише. И бяха завели дело по този въпрос, и значи…
В.К.: Трябва да те махнат.
С.К.: Аз бях решил вече така, но като се явява туй, те непременно щяха да ме махнат. Напуснах и после туй дело се разгледа, разбираш ли, ама то беше дело като не така криминално, ами нещо как да кажа, като гражданско или какво значи, не бяха формални съдии, а бяха хора, тези дето ме съдиха в дадения случай, бяха хора мои, тъй да се изразя, мои близки хора и двамата. Сега трети имаше ли, не зная. Единият беше бивш работник при мене, бивш работник обаче сега като комунист, те ги вземат като другарски съд са били те, допълнително нещо беше, аз нямам точно представа. Другата беше дъщеря на един наш брат Иван Гелинов, омъжена за един голям комунист. Наистина и така се проявяваше като комунистка, а пък заседателите и те какво сега там нали, виждат, явявам се пред тях, пък те мои хора тъй да се каже и двамата. И не зная какво решиха, май ми определиха една малка глоба и даже таз малка глоба кой знае защо не я потърсиха. Нито я потърсиха, нито пък аз съм ги потърсил, тъй че не съм платил и глобата, но те и двамата се споразумяха, понеже ме разпитаха. Бъркам ги малко. Хайде да оставим.
В.К.: Искам друго да питам. Ти през това време попълвал ли си марки за социално осигуряване в твоята трудова книжка?
С.К.: Не, никога за мене си, никога за мене си. На работниците нито една стотинка не е пропусната да им се [облепят трудовите книжки] и даже закона мисля, че беше половината да е за тяхна сметка. Доколкото си спомням всичко беше за наша сметка. Даже имаше един от работниците, който е хем наш брат, този ръководителя на печатницата Чернев, който сега е в Севлиево, който пък тъй се изхитри, че не, половината трябва да е било за тяхна сметка, щом като е такова. Той пък не искаше да му лепя, щото да се не ощетява така да, разбираш ли, не половината наистина съм задържал в такъв случай сега. И не съм му лепил, защото не иска да му лепя, да не се ощетява, заплатата му по-голяма.
В.К.: Ти твоя книжка не си имал?
С.К.: Аз не съм си за мене, нивга.
В.К.: Накрая остана без пенсия.
С.К.: Без пенсия. Сега ми дадоха туй едно време го наричахме „за бедност”, а сега „социална пенсия”. Взимам я и съм доволен, благодаря. Благодаря на властта, достатъчно ми е.
В.К.: Искам да се върнеме към някои други неща, пак към вестник „Братство”. Сега това е брой 96, година шеста. Сега тука пак продължават твоите уводни статии са твои, тука виждам из „Интервю с един Учител”, това продължава да се печати, да се превеждат някои неща.
С.К.: „The Tempi Artisan” – „Темпъл артизан”, това пак в Калифорния излизаше там теософски, окултни такива списания. Това са беседите винаги на втора страница от брой 45 те почнаха.
В.К.: Тука виждам „Видимият и невидимите светове” от Макс Хайндл, брой 98. Сега тук е „Мисията на славянството”.
С.К.: Сава Калименов, ето тука пише, че е автора.
В.К.: Интересно тази идея, нали, тя е идея на Учителя, но прави ми впечатление, че ти я застъпваш още от първите години и продължаваш да я развиваш.
С.К.: Аз ти казах, че още баща ми ми внуши обич към Русия, към русите изобщо, по-късно тя е потвърдена и с туй, когато се опълчих против, че враждуваме със сърбите и Учителя я прокарва с голяма сила, тъй че тя има големи основи.
В.К.: „Министър-председателят за Българо-югославянско сближение”. Ти радуваш за Българо-Югославско движение.
С.К.: Абе, виж какво, смятах, че трябва, да. Ако искаш да знаеш, първите години социалистите в началото са прокарвали, самите социалисти, тесни, широки там, идеята за Югославянска федерация. Те са държали на туй, после са се отказали.
В.К.: [Брой 100.] Тука вече имаш сто броя на вестника. Така. А ти участвуваш ли през туй време в „Житно зърно”?
С.К.: В „Житно зърно” нищо не съм печатил. И ми се струвало така, че те тия хора малко като че ли отгоре гледат на мене и като имам къде да се реализирам, да се пласирам, достатъчно е било това за мене. Не съм правил опити. И опити не съм правил така.
В.К.: [Брой 101.] Ето тука „Кооперация или задруга?”
С.К.: Интересно, защо е това.
В.К.: Това е вече въпроса за задругата.
С.К.: А, това е продължение на същото. Е, то е точно, когато още бяхме въвлечени с тия работи.
В.К.: „Окултизъм и йога”.
С.К.: А, това е връзката с д-р Асеев вече този, който на Агни йога, който пропагандира идеите й, от когото получих връзка и ми пращаше книги на руски език и списанието си, от Югославия беше.
В.К.: Тука е списък на всички неща, които са при тебе.
С.К.: Да, които можем да продаваме, нали, защото ние почнахме вече, много книги се събират при нас и от толстоисти и от други издателства като книжарница.
В.К.: Сега тука „Великата битка”.
С.К.: Тази статия е от Нина Рудникова, туй съм го взел от „Окултизъм и йога”, от туй списание съм го взел, тя е пак към тези „Агни йога”.
В.К.: Тука продължаваш да даваш от „Тайните на живота и смъртта” от Макс Хайндл. Той какъв е?
С.К.: Той е ръководител на розенкройцерите, окултно движение в центъра им в Калифорния.
В.К.: Поначало ти си ги превеждал, нали?
С.К.: Аз съм ги превеждал.
В.К.: „Съзнателно и самовъзпитание”.
С.К.: Това е от Влад Пашов. А, „Съновидение”.
В.К.: На Олга Славчева. Тука виждам, че в тези броеве тук 121, 122, 123, 124, доста статии има за „Агни йога”. В онзи момент и в онзи период не си знаел за мнението на Учителя за „Агни йога”.
С.К.: Тука е д-р Асеев.
В.К.: Александър Асеев.
С.К.: Той е, който сложи връзка между мен и тях.
В.К.: Но в онзи период не си знаел становището на Учителя.
С.К.: Не съм знаел и не съм така.
В.К.: Тук брой 125 има за „Пакта“ на Рьорих.
С.К.: То пак от там съм го взел аз, от неговото списание.
В.К.: Коя е тая Нина Рудникова?
С.К.: Виж какво, тя е също така от неговото списание, от него съм взел туй стихотворение, тя е една от тяхните така поддръжници, де. То е хубаво стихотворението, много е хубаво, сега не може…
В.К.: Гледам от Олга Славчева има доста неща.
С.К.: Ами тя понеже пращаше редовно, аз обикновено рядко съм пропускал някои, каквото прати, печатам така пълня вестника, та на тази основа има и някои неща, които не са напълно издържани.
В.К.: Как се казва това?
С.К.: Аврора или Аурора, то е на есперанто така.
В.К.: Тя откъде беше?
С.К.: От Сливен беше. Тя почина. Тя понеже е есперантистка. Аз й напечатих и една книжка на нея „Вечната поема”.
В.К.: Как се казваше тази, спомняш ли си?
С.К.: Абе излезе ми из ума.
В.К.: Тука на Олга Славчева има още неща. Тука вече виждам, че за пръв път има вече и снимка. Ти имаше вече печат. Те ти изпращаха.
С.К.: Те ми изпращаха. Аз имах връзка с цинкографиите и им изпращам цинкографията клишета да ми направят и да, ето и Учителя е тука.
В.К.: Ето виждам вече, че има и „Идеите на Всемирното Бяло Братство в чужбина”, „Към читателите”. Тука виждам вече от брой 134 започва „Белият лотос”.
С.К.: Цялата книга съм я превел, но така в подлистници.
В.К.: И ти вече я пускаш.
С.К.: Тя е окултна така, с окултно съдържание.
В.К.: Да, ето рисунка. Да, виждам тук участвува Цветана Симеонова. Тя ти изпращаше тези скици, така ли?
С.К.: Ами сигур тя ги е изпращала.
В.К.: „Белият лотос” продължава в брой 136 виждам скица на заглавната страница.
С.К.: Т.е. в самата книга го е имало в оригинала и аз от там съм го взел.
В.К.: Добре. Прави впечатление, че се увеличават статиите на Учителя.
С.К.: Е, да от текущите беседи, не стари, но Влад ми ги пращаше.
В.К.: Сега тука виждам снимка от лагер в Рила. Кои години ходи ти на лагер?
С.К.: Аз съм ходил доста пъти, но не мога да уточня точно кои години съм ходил. Помня само туй, че последната година, когато е имало най-много хора от много страни и най-хубаво е било, 1939 г. ще е било, аз, кой знае защо, не съм можал да отида. Не съм отишъл и не съм могъл тоз контакт да имам с тия чужденци, но преди туй с някои от тях, особено с тия от Рига съм имал контакт.
В.К.: „125 години от смъртта на Лев Толстой”. „Агни йога“ продължава. Тука във връзка с Толстой. Прави впечатление, че на Учителя беседите се увеличават. Тука вече виждам „Чешмата на Тополица”.
С.К.: „Чешмата на Тополица”, туй е от Боян Боев.
В.К.: „Чешмата на Тополица” продължава. „Кой и кога освободи българския народ?”
С.К.: Туй кой ще го е написал, бе?
В.К.: Тая е много интересна работа.
С.К.: „Българският дух освободи народа ни, когато Той се пробуди”. Чакай сега, това е 1945 г.
В.К.: Туй може да е твое.
С.К.: Не, не е мое. Щом има туй „М”. Обикновено аз пишех уводните статии. Моята заслуга е туй, че съм го сложил за уводно, в такъв смисъл. Значи харесал съм го, щом съм го сложил.
В.К.: Тук виждам снимка в брой 148, един общ обед на Витоша, седнали в кръг. Ти като си идвал тука си се качвал и нататък?
С.К.: Разбира се. Когато е имало екскурзия обща, тогаз съм бил.
В.К.: Тука е …?
С.К.: Величко Недев, от него има доста стихове, този текст е от него.
В.К.: Този вестник „Братство”, в брой 154 възрастните сестри, които са се качили горе 1931 г. на Мусала и Рилските езера. Интересно е, че вече Словото на Учителя е доста голямо.
С.К.: Виж какво, той, брат Влад пращаше доста обемисто, но аз според възможностите посъкращавах малко така от туй, което ми пращаше и печатах, иначе, ако съм поместил цялото, щеше непременно да заеме целите две страници и повече може би.
В.К.: Коя е тая П. Петрова?
С.К.: О-о, не помня, забравил съм.
В.К.: Тука в брой 157. Тука има „Прераждане и карма” и „За прераждането на човешката душа и за възмездието” от зъболекар Стоицев. Той вече пращаше.
С.К.: Почина, почина той.
В.К.: Можеш ли да си спомниш нещо за него?
С.К.: Мога да кажа, че аз му отпечатих една книга под заглавие [….] за храненето беше то.
В.К.: Брой 159. Тука имаме от Олга Славчева „Ураган”. Какво ще ми разкажеш за Олга Славчева? Понеже имаме вече много стихове.
С.К.: Аз съм помествал почти всичко което тя ми е пращала, ама така нещо особено да кажа, не зная. Защото иначе личен контакт не съм имал много, докато бях в София, тука те много хора с кого най-напред да контактуваш. Туй мисля, че ти ми го беше казал, че баща й бил Славков там един от Ботевите четници. Тя беше един енергичен, влиятелен, активен човек така, външните им прояви, но така нещо подробно не бих особено нещо могъл да кажа.
Чужденец се запознал с Братството и пише едно писмо там до всички братя и сестри в България. Подписал се е, че е от Белгия.
В.К.: Да, брой 167. Белгиец.
С.К.: Белгиец обаче идвал е тука, запознал се е с Братството и пише така едно писмо. Невена Неделчева.
В.К.: Тука в брой 170, „Грижа от другия свят” от Бенита.
С.К.: По истинска случка е писано.
В.К.: Сега тука продължават тези статии в брой 172, „Изучаване на човешкия характер”. И.А. Иван Антонов ли е?
С.К.: От Иван Антонов има статия, този който е направил първия контакт с оня от Централния затвор със Стоил Стефанов.
В.К.: Кой е тоя Светослав от брой 173, пише „Основи на възпитанието”?
С.К.: Не мога да ти кажа.
В.К.: За Димитринка Антонова, какво ще ми кажете за нея? Брой 174.
С.К.: Ще кажа туй, че между нашите поети аз така поставям нея на първо място, щото така някак си съм видял по-задълбочени нейните стихове.
В.К.: Сега тука пак има „Предназначението на славяните”.
С.К.: От Иван Антонов е това нещо.
B.К.: От Иван Антонов. Тука има от Сава Калименов „Най-важното”.
С.К.: По повод на една статия.
В.К.: Тука продължава – разкази от Дядо Благо и стихове от Д. Антонова.
С.К.: Димитринка Антонова, да. Този Пампоров от полски е превел.
В.К.: Какво той е превел?
С.К.: От Август Тйежковски „Отче наш”. Това е една много голяма книга, той е извадил същината, есенцията.
В.К.: Искам да питам нещо друго. Понеже виждам, че тука във „Братство” има нали реклама и съобщение за книги на Учителя. Не е ли правен опит във твоето книгоиздателство да печати беседи?
С.К.: В туй отношение наистина аз така малко бих, може би е трябвало да направя, обаче не съм направил може да се каже нищо, освен туй, което на есперанто сме печатали, книги, пък и вестник „Фратецо” и спомням си, че не по моя инициатива, а по инициатива на сестра Паша, тя ми прати тогава да напечатаме „Високият идеал”.
В.К.: Само „Високият идеал“ ли?
С.К.: Само това съм печатал отделно, а иначе както виждаш във вестника, във всеки брой съм отпечатвал резюмета от беседи на Учителя и вече съм поддържал така.
В.К.: Тази „Мисията на Богомилството” във връзка с „Мисията на Славянството” от брат Боев.
С.К.: Отпечатана е в гр. Казанлък на Камбуров.
В.К.: Тази книжка аз не можах…
C.К.: На Боев аз печатах „Наука за дишането”
В.К.: Ти просто не си имал идеята да печаташ Словото на Учителя или не си се сетил?
С.К.: Не съм се сетил просто така да им предлагам. После, виж какво, то има и известно неудобство, понеже тия неща минават не само пред една, може и повече корекции. А за да се печатат беседи, когато се печатат в провинцията, Паша е отивала там през време на печатането да коригира, защото едно изпращане до София и връщане обратно е сума време.
В.К.: Тука в брой 195 виждам, че си публикувал и една песен на Учителя „Мога да кажа”.
С.К.: Та не че не съм искал, но просто идея не ми е дошла и наистина то би било свързано да се напечати нещо от беседите на Учителя, непременно трябва да дойде човек, който да коригира така, да преглежда, защото тъй не може да се печати.
В.К.: Сега тука има „Лица и души”.
С.К.: От Георги Радев.
В.К.: Вие сте я печатали?
С.К.: А, не, не съм я печатал аз.
В.К.: Ето брой 197 от Буча Бехар разказ. Брой 200 от Ст. Тошев „Същинският живот”.
С.К.: Отдавна беше печатано. Това са извадки от него.
В.К.: „Богомилството възкръсва”.
С.К.: Това е, аз имах едно пътуване до южна България и тогаз като посетих Айтос, написах тази статия. Тя е тука отпечатана.
В.К.: Сега в брой 206, има една френологична карта.
С.К.: Да. Обаче той по-късно, ние закупихме това количество, което беше останало и беше при нас така.
В.К.: По идея на Учителя или как?
С.К.: Не, това е принцип на френологията, не е непосредствено от Учителя. Една книга по френология, която е преведена и още по времето на Учителя издадена от Димитър Голов.
В.К.: Сега тука в брой 207 „Югославянско-български кооперативен съюз” – позив.
С.К.: Белград – София от 1937 г. Ами виж какво, аз получавах някои списания, които ратуваха за обединение така и даже си спомням тази статия „Воля за мир”. Аз напред не казах, но доколкото зная тя бе препечатана от „Политика”, от този големия югославски вестник и друг един вестник също изглежда е препечатан, те ми го пратиха и с отзива си там. Та отишла статията, аз изглежда на „Политика” аз съм го пратил. Както и да е, то минали работи, де.
В.К.: Тука виждам един каталог във вестник „Братство”, брой 208.
С.К.: То е каталог, но като приложение аз съм го изпратил заедно с вестника на всичките абонати.
В.К.: Какво е излизало там?
С.К.: Това са книги, които ние ги разпространяваме. Да видим, отпред има ли наши издания? Наши издания накрая съм ги сложил. Да видим кои са. Има ли наши издания тука? Разни, не съм ги отделил значи.
В.К.: Влад Пашов виждам от брой 208 започва вече да публикува за астрология.
С.К.: Които впоследствие му отпечатахме в отделна книга.
В.К.: Вие я отпечатахте?
С.К.: Да.
В.К.: Ето виждаме и на Стоицев книгата.
С.К.: На Стоицев книгата „Проблема на храненето”.
В.К.: Сега тука за пръв път вече виждам, брой 212 на руски.
С.К.: Този брой е посветен на братята славяни. Това е един наш брат от Рига – Николай Калертс – Н.К. Това са неговите инициали. Текста е на руски и на български едновременно. „Ключ на социалния живот”, това е от Георги Радев, обаче преведено на руски. „За беседите”, туй не мога да си спомня точно от кого е. И туй „Великое Всемирно Братство” е от Словото на Учителя.
В.К.: „Мисията на Славянството” е от Пампоров. Той целия брой е посветен на братята славяни.
В.К.: Кога ви дойде идеята да ги съберете всички броеве на вестник „Братство” и подвържете?
С.К.: Ами как да Ви кажа, аз нали все пак това е един мой труд така, пожелах да ги събера и това е единствения ми останал така, може да се каже пълен екземпляр. Другият, който беше малко непълен, както казах, дадох го на един приятел и там изчезна.
В.К.: Тука виждам „Научни и етични основи на вегетарианството” от Пампоров. Имаше ли в Севлиево вегетариански ресторант?
С.К.: Къде ми са очилата? Да. Какво каза – вегетариански ресторант?
В.К.: Да.
С.К.: В Севлиево имаше вегетариански ресторант в едно доста отдалечено време, то беше непосредствено след първите години след Първата световна война. Беше основан вегетариански ресторант от вегетарианци. Готвач имаше отвън, дошъл Борис Биров беше, други са били, Кадънков Кръстю. Имало е известно време, но не е могъл да се удържи дълго време. По-дълго време се държа в Търново, в Габрово също, но и те след време така един по един не можаха да устоят вегетарианските ресторанти. Севлиево е малък град, по-трудно е.
В.К.: Сега виждам в другите броеве 214-215 продължава Влад Пашов да пише Астрологията. Тука на Стоицев една „Проблема на храненето”.
С.К.: Да, ние я издадохме. Ние му я издадохме. Тя като наше издание беше. Не помня тези инициали на кого са, защото то много време минало.
В.К.: Прави ми впечатление вече, че вестника набира повечето за Учителя от някои приятели тук. Влад Пашов продължава.
С.К.: Недев, ами как да ти кажа, това е едно момче, което дойде от тия търновските села там, от Дъскот ли, кое точно беше, не беше май Дъскот, друго беше и като студент тука бе направил контакт с мене и така ми пращаше стихотворения, които печатах и по-късно ги издадох. Голяма част от тях в една книга, как беше книгата?
В.К.: Сега тука виждам брой 221, „Науката и живота”, статия и полемика с някакъв Консулов.
С.К.: Консулов, да.
В.К.: Тука един диалог със Стефан Консулов.
С.К.: Трябва да е накрая. А, защо го няма? А, може да следва в другия брой 222.
В.К.: Да.
С.К.: Следва, той ще е в следния брой. „Науката и живота” ще го търсим в другия брой. Ето го. А, това е мой, бе. Чакай да видим. „Науката и живота” – C. Калименов. Да, мое е.
В.К.: Това е един диспут с него.
С.К.: А, виж какво, тоз човек после се обърна. Той влезе в Братството, стана ученик на Учителя и съм го намирал, запознах се лично с него при брат Боев. Той имал такива опитности, че възприел окултизма тоз човек, който беше един голям борец против окултизма.
В.К.: А, той беше против окултизма.
С.К.: А стана поддръжник. Аз тук му опонирам като противник на окултизма със статията „Науката и живота”. Той после стана поддръжник, влезе в Братството и голямо приятелство с брат Боев има. Намирам го веднъж при брат Боев и ме запознава с него, точно този човек.
В.К.: Значи тоя, не се ли сети, че си писал срещу него? Не.
С.К.: А, той нито ще е знаел, то няма значение, нали.
В.К.: Тука „Бъдещето на Славянството”, брой 222.
С.К.: „Науката и живота”, то продължава и тука в брой 222.
В.К.: Тука виждам пак Заменхоф. Кой е тоз Дочо Станев? „Спомен от миналото”.
С.К.: Това един севлиевец. От Севлиево, човек много по-възрастен от мен, който е иначе възрастен и уж от прости хора, но буден, много буден и знаеше много добре есперанто. Абаджия беше, неговото дюкянче беше сборник на будни младежи, есперантисти, вегетарианци и възрастни даже, щото той с всички можеше да общува. Много буден човек така. Стар, обаче буден човек.
В.К.: Брой 226. По-нататък. Тука вече за Рила има снимки, статии за братския живот.
С.К.: Да.
В.К.: Тук вече има рецепти.
С.К.: Ами за готвене сигурно нещо.
В.К.: Брой 226. По-нататък. Тука вече за Рила има снимки, статии за братския живот. Интересно че тука има повече снимки.
С.К.: „Летният лагер на Всемирното Братство”, както и статия за Рила. Това е за 1938 г. Това е от мен.
В.К.: Арнолд Елвин. Кой го е превеждал това?
С.К.: Ами виж какво, аз не знам точно кой, обаче то беше издадено от Стоян Стефанов Атанасов, неговото издателство.
В.К.: „Древни и нови мъдреци”.
С.К.: Пак същото издателство. Той, виж да ти кажа, той паралелно с него работеше Николай Райнов, го е ръководел да издава окултна литература така. Близък беше на Николай Райнов. Той издаде на Николай Райнов книгите, много книги издава той, даже какво имаше „История на изкуството” 10 тома ли, 12 тома ли му издаде и приказки пак народни към 20 тома и башка негови съчинения. Той е издателя на Николай Райнов.
В.К.: Сега, тука между другото, понеже пише редакция „Братство”. Значи това не е при Вас печатано?
С.К.: Има наши, има и чужди. Да речем „Безсмъртието на човека”, това е наша книга. Рише [„Шестото чувство”] е наша книга. Тез двете аз съм ги превел и издал. Това е чужда книга. От Ани Безант „Езотерическо християнство”, тя е теософска книга.
В.К.: Тука искам друго да питам. „Окултизъм и мистицизъм” от Граблашев. Вие ли сте го издавали?
С.К.: Не, не е. То тука беше издадено в София.
В.К.: „Где е Истината”, това е от Иван Радославов.
С.К.: Също тука е издадено.
В.К.: Ами тая книга от Waniel „Съвременния обществен морал и Дънов”.
С.К.: Това е от Лулчев. А пък „Где е Истината” Иван Радославов е автора, обаче той е по псевдоним Джовани Веротиеро. По псевдоним, тя доста дебела книга беше, но той е един учител, доста възрастен по история. Историк така. Негово е мястото, дето се изгради салона на ул. „Оборище” № 14, в неговия двор.
В.К.: Тука виждам „Лица и души” на Георги Радев. Не е правено при вас.
С.К.: Не, не е, тука е печатано, тука.
В.К.: Добре. Нещо друго знаете ли за Иван Антонов?
С.К.: За Иван Антонов знам, че е бил анархист така на младите си години и с него как е станало да направи връзка с нас? Някъде са го подгонили из оня край към западния край на София, към ул. „Опълченска” било близо до Учителя някъде. И той случайно ли, как е, като го гонят, той взел, че влязъл в нея къща да се скрие, разбираш ли? Такъв е случая с него. Трябвало да се скрие и от там станал контакта вече след време да се приобщи към учението. Такъв е бил доколкото зная случая. Подгонен е бил и се скрил там.
В.К.: Тука виждаме П. Бакалов. Статия.
С.К.: Взел съм я отнякъде, но то си пише откъде съм я взел.
В.К.: Д-р Жеков-натурист. „Що е болест и що е здраве?”
С.К.: Той е един от нашите приятели от Варна, но тука живееше.
В.К.: Тука си правил „Джобен календар на Братството”.
С.К.: Да, правил съм календари, издавахме почти всяка година, по едно време така издавахме. Псевдоним Жорж Нордман.
В.К.: Значи това е Томалевски.
С.К.: Томалевски. Той на български се подписва някъде Георги Северов. Това Жорж Нордман, буквално това Георги Северов. По туй го познавам, че е негово, на Георги Томалевски.
В.К.: Тука виждам една статия на Георги Радев „Балансът на съвременната цивилизация”. Какво ще ми кажете за него? Можете ли да си спомните някои опитности.
С.К.: Сега специално за тази статия нищо не мога да кажа, защото аз съм забравил, но иначе може да се произнеса както не само аз, но и други ще се съгласят, че той беше между нашите млади хора така най-изтъкнат, като най-голям интелектуалец, с най-много познания, с владеенето на най-много езици, най-много различни науки така. Не само се беше ограничил, но между другото докрай всички други науки, даже и с музика се занимаваше, понеже нали виждал съм, оркестър имахме братски там. Той свиреше и в оркестъра, [на виолончело], макар че същевременно го занимаваха много още науки, та той беше за нас голям авторитет де, но както казахте и той сбърка някъде. Той в Севлиево идва, когато му печатихме книгата..
В.К.: „Лица и души“?
С.К.: Не „Лица и души“, една книга, която беше сборник от негови статии, почти всички печатани в „Житно зърно”, ох, как беше, „Пътя на звездата”. Понеже това заглавие беше на една от статиите, затуй той я беше озаглавил така. Та той стоя, докато изкараме книгата у нас, за да я коригира. Това беше неговото престояване. Сега във връзка с това мога да кажа, че и брат Боев ни е гостувал на два пъти, обаче не за да печатаме, а за да пишем. Понеже тука не са му давали възможност да пише. Стаичката му беше в центъра на Изгрева, кой от къде мине, от центъра или от провинцията, ще трябва да се отбие при брат Боев за няколко думи, брат Боев трябва да го посрещне и той не може да си гледа работата. И затуй, дали Учителя му даде тази идея, той гледаше, когато има важна работа да избяга някъде настрана, да не го знаят къде е, та на два пъти е идвал в Севлиево, така гостувал е у нас, за да може да се съсредоточи, да пише така. Иначе на Изгрева му беше много трудно, освен откъслечни работи или да речем нощем да работи. Иначе квартирата му всеки ден все бе пълна с хора. Ти виждаш, че и тука при мен идват посетители ненадейно, приемам ги.
В.К.: При него имаше много хора.
С.К.: При него всички приятели, никой не е пропускал да отиде.
В.К.: Тук виждаме една статия на Неделчо Попов [„Пролет в пролетта“]. Той също се е занимавал с печат. Какво ще ми кажеш за него?
С.К.: Неделчо Попов беше един пак от младите хора измежду нас. Той имаше някаква служба в Държавната печатница, дали счетоводител беше, дали нещо експерт беше там, не знам, но доста голяма служба беше в Държавната печатница, като че ли беше оценител на книгите там. И доколкото си спомням по-късно спомогнал е така за отпечатването, когато са печатали някои по-големи работи в Братството, той така е спомогнал. Сега по какъв начин не зная, но може би и при отпускане на хартия или други работи, знам, че е съдействувал. Той почина доста рано този човек. Помня го, обаче не съм имал постоянен контакт. Това е Неделчо Попов. Не е тука вече на земята.
В.К.: Сега искам да ми разкажеш нещо за Николай Райнов.
С.К.: За Райнов мога да кажа някои работи и общо, и във връзка с туй. Лично, аз ми допаднаха още първите книги на Николай Райнов, като нещо извънредно, необичайно в нашата литература със своя стил, със своята музикалност, с темите, които засягаше, които нашите и други писатели така не задълбочаваха. Той [навлиза] направо в окултни теми и аз почнах да ги чета тези книги още преди да навляза в окултизма. Още тогаз, щото преди още така, нали, да се запозная с окултната литература те бяха почнали да излизат, та така бяхме го издигнали като един много голям така писател и нали после, след като минаха тия моите разни разправии по затвори и чужбина, като се върнах бяха излезли вече много негови книги. Така четях, макар, че той бяга от тях така, как да кажа, много се увличаше така, не знам и аз как да се изразя така в тия отношения. Полът така, полът доста играеше роля в неговите художествени произведения. Но помня и туй, че още първите години той минаваше нещо като, той може би и сам си минаваше нещо като ръководител, като учител и т.н., нещо имаше поклонници. Та във връзка с туй имал е някакво до известна степен пренебрежително отношение към Учителя, така за известен период от време, който после се коригира. А тука сега, за това, което е тука, ще кажа, че 1939 г. тогава по него време е дошло време при някаква негова годишнина, някакъв юбилей, може би 60-годишнина ли е било, 50 ли, не си спомням. И се проектираше този юбилей да му се устрои, обаче църквата, в лицето на Синода се възпротиви и наложи на държавните власти да не се празнува юбилей на Николай Райнов, защото църквата го таксуваше като враг на християнството, в смисъл в специална връзка с издадения от него роман „Между пустинята и живота”.
С.К.: Сега, да говоря ли по този въпрос?
В.К.: Да.
С.К.: В този роман Николай Райнов, нали, след като така Исус е едно от действуващите лица и разни други римски благородници и еврейски, разговарят помежду си, но туй, което да речем, те са разни философски теми, но туй което църквата така, против, което въстава и против което даже и Учителя се произнесе, в началото на книгата, на този роман, Николай Райнов описва зачатието на Xриста тъй да се каже и раждането му, един вид той така описва една такава сцена, че майката на Исуса случайно среща някакъв римски благородник в околността там на Юдея и от туй тяхно събиране се е родил. Значи това е едно противопоставяне на, как да кажем, догмата и твърдението на християните, за безпорочно зачатие на Xриста, на Исуса. И от там църквата го обвинява като е така, а може би го и изключва от религията. Но вижте какво сега: във връзка с тая работа и Учителя се е произнесъл. Имаме един брат, той почина, зъболекар от Ямбол, Тодор Попов май се казваше. Той като студент още тука е бил един от хората, които така се много вдъхновявали и много възхищавали и така боготворели Райнов и са му ходили така заедно с други млади, считали са го така за един много голям окултист, някакъв бивш египетски жрец, и т.н. Туй го описва този Тодор Попов, го описва в своите спомени и когато излиза тази книга „Между пустинята и живота” Тодор Попов като я прочита, това му прави впечатление и отива при Учителя и казва, тъй, тъй Учителю, Николай Райнов еди-какво си е написал, еди-каква си книга, еди-какво си, какво ще кажете за туй. Аз казва така за другите му книги го уважавам, туй говори Тодор Попов нали, аз ги приемах и така.
Учителят казал така. Туй са думи на Учителя вече: „Когато е писал, той е бил с гръб към Истината”, така се изразил Учителят. „С гръб към Истината е бил”, Николай Райнов, когато е писал тази книга.
Та туй сега нали малко ме охлади към него, обаче неговите книги изобщо като литература в художествено отношение са един образец на българския език по своята музикалност, по своята художественост, та аз не съм престанал да го слагам много високо в туй отношение. И когато по настояване на Синода се отложи, не, ами се забрани чествуването му, аз използвах случая тука хем да поместя от Николай Райнов нещо, хем да напиша нещо за него. Разбираш, като се противопоставях на Синода и накрая пиша, че как така, една индулгенция му дадоха, човек като е извършил нещо той си отговаря за грешките.
Таз е моята статия за него, която завършва така, след като го хваля и го издигам до небето като творец на художествената литература, казвам: „Но все пак Николай Райнов е човек. И като такъв и той може да изпадне в грешка както и всеки един от нас. Когато човек върви по нови пътища били непонятни за обикновения ум, въпреки всичката си искреност, въпреки чистия си стремеж към истината, той може някъде да направи погрешна стъпка. Такава погрешна стъпка е според нас известно прокарвано от автора схващане в един негов роман”. Така съм се изразил.
В.К.: Значи това се отнася за този роман.
С.К.: За този. „Да забравим това и да не се занимаваме с него. Всеки сам трябва да търси и да изправя грешките си”. И завършвам: „Николай Райнов е истински творец на нетленна духовна култура и като такъв той заслужава нашето преклонение и благодарност”. И не се мина много време, година или две и Николай Райнов току се изтърси в Севлиево със своя издател така.
В.К.: Понеже той чел това нещо.
С.К.: Ами ще го е чел, разбира се, аз го пращам вестника и на Райнов и на Стоян Атанасов. Идва не само за мен, той си обикаля клиентите. Щото той даваше книги и там имаше книжарница на Кооперацията, на кооперация „Напред”, на широките социалисти я бяха организирали, обаче понеже бяха много силни особено в тази дейност, те си имаха магазин на кооперацията и за потребителни стоки и книжарница имаха. Тя беше близко до нас и те най-напред там отиват и от там пък идват при нас. Николай Райнов с издателя си Стоян Атанасов, те с кола изглежда са били. Та Райнов дойде и беше жена ми, той й целуна ръка, там имаше един брат по-възрастен от мене, понеже той по-представителен и така по-стар, той помисли, че той е Сава Калименов, сигур за него, и той го целуна Николай Райнов, целуна него, другия.
В.К.: Оня мисли, че е Учителя.
С.К.: Не, той мисли сигурно, че съм аз, с брада.
В.К.: А, той мисли, че това си ти.
С.К.: Сигурно, така предполагам. И сигурно е така, щото, обаче това е благодарност за тази статия. Щото аз го хваля много тука. Може би един пасаж ще прочета: „Николай Райнов е създателят на новия художествен стил в българската литература. В това отношение той издигна българската реч до небивала висота, хармония, музика, пластичност, жива пленителна образност, това е художественото слово на Николай Райнов, където опива душата със своята магична мощ”.
В.К.: Разказвали ли са нещо друго възрастните приятели как се е проявил по отношение на Учителя?
С.К.: Да, знам това. Сега ти си го чувал и от други места.
В.К.: Не, не съм чувал.
С.К.: Следното мога да кажа аз. В последните години на Николай Райнов той коригира напълно отношението си към Учителя и сега първо мога да кажа туй, което съм слушал лично аз от устата на един брат от Пловдив, бивш учител Антоний Николаев. Той като студент тука още преди да завърши, е бил връзка между Учителя и Николай Райнов. Николаев учителствува една година в Севлиево, та тогаз съм имал възможност с него така да бъда в по-близък контакт, беше учител, той май по руски им предаваше литература, както и да е, та от него съм чул следното. Тогава, когато той завързал отношения така Райнов с Учителя. Учителят е наредил на Николаев да иде да му купи някои книги на Райнов, сега не знам за кои точно се отнася. Щото Райнов беше издал 23 тома народни приказки, туй издателство на Стоян Атанасов, разбираш ли. Преразказани от него народни приказки. Обаче той е бил много работен, така например 10 или 12 тома ли бяха „История на изкуството”, негови лични книги, които съм виждал. Та също, той непрекъснато е работил, та не знам, мисля, че се отнасяше именно за тия приказки, които бяха към 20 тома и те са издадени за юноши, за млада възраст повече, издадени са от този същия издател Стоян Атанасов, с когото отидоха там и който този Стоян Атанасов под влиянието на Райнов също издаде много окултни книги. Той издаде между другото и на този, французина, на Едуард Шюре „Великите посветени” два тома, „Енциклопедия на окултизма” от Тухолка и още доста. Оназ книга, за която питаше „Светлина на изтока” и тя е издадена от него, изобщо доста окултна литература излезе от туй издателство, благодарение на намесата и на туй, че той беше под влияние на Райнов.
И както казах, когато този Антоний ми каза, че е занесъл книгите, Учителя му наредил да ги купи от книжарницата и да му ги занесе. И същевременно Учителя е пратил свои беседи на Райнов и така били надписани според думите на Антоний Николаев, надписани, дали пакета или „На добрия Николай Райнов”, туй Учителят го писал с ръката Си. На добрия, значи Той има пак така положително отношение, независимо от туй, че Николай Райнов преди време е направил грешка лично против Него и грешка още по-голяма така в онзи роман.
И още по-важно е туй, което вече брат Боев разправя пък. Брат Боев разправя, че пак по него време, той е значи присъствал, бил в това нещо, когато Райнов решава да отиде при Учителя. Райнов е отишъл при Учителя и е бил придружен от Боев. Заедно с Боев, той сигурно се е отнесъл до Боев, за да предупреди Учителя, да вземе съгласието Му. И Боев казва, че Райнов буквално паднал в краката на Учителя, и се обръща към Него и вика: „Учителю, винаги когато се моля, Вашия образ се явява пред мене”, нещо подобно, разбираш ли. И значи Райнов в края на краищата се оправя така. Та мен ми е бил винаги и сега симпатичен Райнов, независимо от туй, че е правил грешки. Щото както казвам, то никой абсолютно не е застрахован от това да не прави грешки в живота си, тъй както има и сили, които нявга помрачават съзнанието на човека и могат да го тласнат къде ли не, без самия човек така да съзнава, че прави нещо.
Та аз тука сложих „Псалом на слънцето” от Райнов, което е описание на 12-те зодиакални знака, един вид като доказателство на нашите хора, че действително това е един човек така, едно, че като окултист, друго, че в художествена форма излива нещата. Можеш да видиш ти как отначало започва: „Щерна от неугасим светлик – вселенска багреница от лъчи: що е по-велико от Слънцето? Моите немощни устни пеят псалом на Оногова, който е син на Безсмъртието и баща на Живота”. Това е на астрологична тема. Това е из една от книгите му. Аз защитих против Синода Райнов и той заради това се чувстваше така разположен.
И после нали имахме контакт, Атанас Николов водеше преводите на есперанто, искаше от него позволение да преведе един разказ от Райнов. Той разбира се, веднага му позволява и му е разрешил, дали лично е ходил или с писмо е било не си спомням, му е казал, че „всичко каквото искате може да превеждате“, без да го питат даже. А по-късно той бе пратил една статия за „Братство”, която, когато я получихме бяха го спрели. Спряха го през време на самата война, щото аз писах една статия непосредствено след като навлезе Хитлер в Русия, написах статия „Славянство”, заради която я спряха. Щото статията казва, тя виж е една от важните статии, която казва: „Славянството е непобедимо”, то не може да бъде победено, понеже на него е определено новата култура да изнесе на плещите си, и веднага спряха вестника.
И вестника беше спрян, статията на Райнов се получи, стоя до тогаз, докато излезе първия брой след 9.ІХ.1944 г. я поместих там. „Виолетовият лъч” беше. Единственото нещо, което той лично е пратил за вестника.
В.К.: „Изгрев – градът на слънцето” брой 226.
С.К.: Елисавета Кидалова. Абе, виж какво, тя е рускиня от емигрантите, така беше малко по-възрастна от мене, библиотекарка е била в Белград, обаче като окултистка е привърженица на Учителя. Тя много е писала за Учителя. Аз съм помествал много нейни статии в брой 229, 230, 235.
В.К.: Идвала е на Изгрева при Учителя, нали?
С.К.: Да бе, една от нашите сестри.
В.К.: „Живите сили на слънцето”.
С.К.: Това е на Георги Радев. Ний ги печатихме, то второ издание е нашето. Първото издание го издаде един наш брат в Лом. Туй второто издание ний го издадохме.
В.К.: „Пътят на звездата” значи, това е за което…
С.К.: Това е, за което казвах за Георги Радев, когато идва в Севлиево, той стоя докато излезе книгата.
В.К.: К. Величков. Кой е тоя К. Величков?
С.К.: Той е един наш брат, май от Ямбол беше. Той ни го дава туй някакво преживяване.
В.К.: Брой 240, „Кой движи световните събития?”.
С.К.:. Всички говореха, че той движи световните събития. Но друг беше, Който ги движеше.
В.К.: Пишеш за Хитлер.
С.К.: Не специално. Аз ти казвам, понеже годината посочва във връзка с какво е писана статията. С туй, че хората са си мислели различни неща, даже гледай какво, даже и между нашите хора, този дето умря скоро д-р Методи Константинов. И той си мислел, че Хитлер, това е то, свърши се, няма нищо друго освен Хитлер. И ходил при Учителя и Му казва, че иска да напише той хвалби за Хитлер.
А Учителя му рекъл: „Хитлер е един глупак и който иска да го възхвалява е по-голям глупак от него”. Тъй му казал Учителя. В периода, когато Хитлер беше в най-големия си възход.
В.К.: „Практическа граматика на есперанто” – Емил Стратев.
С.К.: Обесиха го този. Обесиха го. Той е, чакай сега, как беше. А, той, беше [женен за Гита], сестрата на жената на Атанас Николов. Тя беше още жива, неговата жена, казваше се Лили. Абе виж какво, този човек есперантист така, обаче взел е участие в това, някакво разузнаване против германците, във връзка с руската разузнавателна дейност е бил и още няколко души са ги хванали германците и ги обесиха тука. Та той беше във връзка с Атанас. Аз лично не съм във връзка с него. Атанас изглежда на него му пращаше да преглежда текстовете, да ги ревизира и тази негова граматика напечатихме, обаче обесиха го тогаз, преди 9.ІХ.1944 г., фашистите го обесиха.
В.К.:. Тука пак има на Георги Радев „Има ли днес пророци и светии”.
С.К.: Из книгата „Пътя на звездата” от там е.
В.К.: Все пак един малък град, какъвто е Севлиево.
С.К.: Да, да, все пак, да.
В.К.: Не е малко направено и създадено. „Учителят говори“.
С.К.: „Война, в която ще има само победени” от Георги Радев.
В.К.: Какво ще ми кажеш за французите? Първите статии и дописки за французите.
С.К.: Там е работата, че аз не съм бил, когато са дошли те по-масово. Преди това, когато дойдоха само няколко души, така се запознах с една от тях, която после Михаил Иванов изглежда при нея квартируваше, както и да е, забравих й името.
В.К.: Стела.
С.К.: Стела [Белмен], да Стела.
В.К.: Прави ми впечатление, че ти тук си поместил техни приветствия.
С.К.: Разбира се, обаче тия неща ми ги изпращаха. Туй аз съм го вмествал, сигурно си го чел ти, ти го знаеш. То го има туй нещо и в голямата книга „Учителят“. Ей го: „Двадесет души французи предприехме тая година едно пътуване до София, за да прекараме три седмици при Учителя Дънов”.
В.К.: Тони Белмен?
С.К.: Също. Тя е била, това е било най-голямото събиране на хора при Учителя, последна година 1939 преди войната. След това е било невъзможно. Много е имало: от Финландия е имало, от Рига, от Франция, от много места е имало, имало е много хора, но аз не съм присъствал, кой знае защо.
В.К.: Поне си ги поместил.
С.К.: Поне съм ги поместил, да. Атанас изглежда е бил, пък той Атанас като е отишъл, аз пък трябвало да остана, защото не може. Бих искал да отида, ако Атанас остане.
В.К.: Тука виждаме в брой 247 снимка на Учителя с чужденци. Това са част от Рига. Ти имаш ли някакъв контакт с тях?
С.К.: Ами както казах, аз нали познавах някои от тях и този Николай Калертс и с него лично се бях запознал от когото бяха поместили нещо там за Учителя. Тази Амалия Вайланд се казваше, ръководителката им, също съм се запознал с нея и тя ми прати писмо по отношение на „Агни йога”, та като ме предупреди така как е всъщност работата. Но кой знае защо не съм обърнал внимание.
В.К.: Тука виждам „Песни от Учителя”. Ти не си ги издавал?
С.К.: А не, не. Рекламирам.
В.К.: „История на изкуството” от Николай Райнов.
С.К.: Да, това са от том Х до том XI, а те са май 12 тома, може онзи да не е бил излязъл още, последния том.
В.К.: „Сфера на Урана” на Георги Радев.
С.К.: И като касиер-счетоводител дойде Елвелюри, 1939 г.
В.К.: Елевлюри?
С.К.: Да.
В.К.: Брой 250, негови стихове.
С.К.: Когато образувахме Трудова задруга „Братство” в Севлиево, той дойде там със семейството си да завежда така писмената работа. Седя известно време и напусна така.
В.К.: Тука виждам едно-две стихотворения.
С.К.: Да, той е дал това, преди това още е давал стихотворения, пък аз на никого не съм отказвал, кой каквото е пращал, слагал съм, което търпи критика поне донякъде. Може нали, да не е съвсем слабо, но го слагам в „Братство”.
В.К.: Тука виждам брой 257, „Пролетно утро на белия връх” – „Г.К.”
С.К.: Да, това ми го искаха някои.
В.К.: Как се казваше – Георги?
С.К.: Казанджиев, той почина, и той. Той бил първоначално при толстоистите, после така оценил Учителя, станал пак.
В.К.: Брой 263.
С.К.: А, тоз пък Кирил Чолаков, който изкарваше Учителя, както и всички други гении ги правеше все за такива, за ненормални така, за което написах „Невежеството на учения”.
B.К.: Брой 264.
С.К.: Той е продължение от другия. В едно списание беше написана някаква статия, то и Учителя беше подредил с тях. Ей продължение от миналия брой. Я да видим какво е. Та аз му отговарям тука. А, ето го, оттук почва.
В.К.: Значи ти го опровергаваш?
C.К.: Някой си Чолаков, да. Лекар някой, обаче д-р Чолаков.
В.К.: Коя статия?
С.К.: Ей тази статия е, тя в няколко броя е [263, 264]. Казаха ми после, понеже някои от привържениците му се обърнали към него, към Чолаков, да се произнесе затуй, за моята статия, а той рекъл: „А, той тоз я е писал по кафенетата някъде.” По кръчмите съм си писал статията, тъй се произнесъл. Както и да е, де. Тъй ми казаха сега, доколко е верно.
В.К.: Сега, тука виждам, че Жорж Радев някъде към 1940 г. си заминава.
С.К.: Да.
В.К.: „Георги Радев премина прага на земния живот”. Значи това е „Крушението на материализма“. Д-р .Б.
С.К.: А това съм го взел от тази статия.
В.К.: Брой 267, статия „Боже, пази България”.
С.К.: Сава Калименов, датата 1.ХƖ.1940 г. Не, туй съм го писал в смисъл, намираме се пред едно опасно положение, когато светът се разбунтува, почват войни, да не бъдем въвлечени и ний в такава война. Това е идеята, да бъдем запазени, настрана да останем.
В.К.: Ето следващия брой 286, „Това което иде”.
С.К.: Пламен.
В.К.: „Нещастието, което може да бъде избегнато”.
С.К.: Това е мисълта, да останем настрана.
В.К.: „Славянската стихия”.
С.К.: Това е от Георги Томалевски.
В.К.: Това е 1940 г., „Мир”.
С.К.: Сега той нали тогава с малките държави се разправяше, пък 1941 г. навлезе в Русия другаря Хитлер.
В.К.: Това е от 1.І.1941 г.
С.К.: Да, и тук сега тази година ще срещнеш статията за Славянството, която така ги накара да спрат веднага вестника, макар че иначе не ми направиха никакви лични неприятности. Непосредствено след нападението на Хитлер срещу СССР я написах – „И все пак ние вярваме”. А, това, чакай да видим датата – 15.II.1941 г.
Тогава съществуваше цензура вече. Бях длъжен да нося вестника, да се прегледа цензура, защото те, германците, тогава бяха нали така [господари], макар и не бяха влезли още в България, ама те нареждаха, заповядваха на правителството и сега Околийския началник изглежда, че имат заповед.
В.К.: Пише тук: „Забранен от цензурата”.
С.К.: Бе предварително забранен от цензурата.
И излезе брой 273 (9) на 9.ІІІ.1941 г. без уводната статия. Значи туй същото е излязло без тази статия. Виж какво, аз отивам там да го нося в Околийското управление и този Каракунев, Околийския управител за когото ти казах толкоз хубави думи, обаче, ето какво написа: „Сега не може, 8.ІІ.1941 г.” Сега не може. Значи такива нареждания е имало, макар че кой знае какво лошо не пише, обаче виж какво стана после. Когато аз отидох при него, не беше само той, беше и брат му Цанко Каракунев, който беше тогаз директор на Врачанската област, тогава беше на области, не на окръзи и този може би, той му повлия Цанко Каракунев брат му, те и двамата произхождаха от средите на социалистите. Цанко, може би, но е имало вероятност да стане и министър, обаче аз не съм съобщавал на Лулчев, но Атанас съобщил на Лулчев и зарад премахването на таз статия Цанко не е можал да се домогне до министерски пост.
В.К.: За премахването на тази статия.
С.К.: Лулчев е направил това по своя инициатива без мое знание, нито аз съм му съобщавал, но Атанас е докладвал, щото Атанас беше близък с Лулчев. И така те махнаха таз статия, обаче Цанко е отрязан. Цанко е бил от кандидатите за министър, обаче Лулчев и Царят нареждаха министрите тогаз. Лулчев беше с Царя, Лулчев имаше голямо влияние.
Туй е мой почерк де, „Забранен от цензурата предварително”. Вместо тази статия, сложихме друга, туй аз съм го писал, значи същия вестник, само че сложили сме брой 9, ама таз статия сме я заменили с други. Сега ще видим.
В.К.: Ето, тука виждаме, как е написано, че брой 272 (8) фактически, ето го същия брой 8, той е спрян.
С.К.: Интересно, аз пак съм запазил заглавието, не съм го запазил, но пак горе-долу на темата, че в какво ще е разликата?
В.К.: Тука вече друга статия.
С.К.: Друга статия съм написал „По пътя на мира”, пак моя, но пак е близко до това. „Нищо, взето насила, не е завинаги взето”.
Край 2-В
Логически следва 2-Д.
Сава Калименов преминава от спомен на спомен – Горна Баня, 1982 г
Съобщение!
Издирваме материали, свързани с времето на Школата! Молим, ако имате информация за местонахождение на дадени материали, нотен, документи, писма, спомени или друго да ни съдействате за да може да го сканираме и издадем. Нека да бъде достояние на света!
Всеки достигнал до нас материал ще бъде прилежно сканиран и описан, и върнат на притежателя му във възможно най-кратък срок!
Пишете ни на имейл: [email protected] или ни се обадете на телефон: 0883362049 или 0883377904
Мария и Лиляна Младенова -„Изгревът…говори“
Мария Младенова дъщеря ѝ Лиляна "Изгревът...говори" Настоящите спомени за Учителя са преписани от личните записки на съпруга ми, приготвени от него при разговорите му с Учителя . При всяко свое изказване Учителят е [вижте повече]
Скръбна вест – Петър Авакян си отиде (07.06.2025 г.)
Петър Авакян си отиде С голяма скръб искаме да Ви съобщим, че Петър Авакян си отиде внезапно и неочаквано за всички ни, на 6-ти срещу 7-ми този месец (06.2025). Той е незаменим [вижте повече]
Любка Хаджиева -„Изгревът…говори“
Любка Хаджиева "Изгревът...говори" "...Преди да отпътувам, получих едно лимонче от Учителя чрез сестра Савка. И като пристигнах във Варна имах вече писмо от брат Боян Боев, писмо пълно с поезия и мисли от [вижте повече]
Концерт-рециталa “Пътя към Бога” от 26.04.2025 вече може да се гледа
"Пътя към Бога" Концерт-рецитал на 26.04.2025 На светла събота, 26.04.2026 г., Събота, 11 ч, в Парк-хотел Москва, зала Европа се проведе 72-ия концерт-рецитал по програмата на "Изгревът...". Някои опитности, свързани с този концерт-рецитал. [вижте повече]
Честване на 200 години от рождението на д-р Георги Миркович в град Сливен
Честване на 200 годиниот рождението на д-р Георги Миркович в град Сливен Някои личности оставят следи в историята на своя народ, запазени в паметта му с устни и писмени слова – поднесени на специално [вижте повече]
Темелко Гьорев „Изгревът… говори“
Темелко Гьорев "Изгревът...говори" "... Войната като почна и като станаха бомбардировките, син ми, тоя по-младия, войник беше, та си дойде. Ние обедваме у големата стая: „Добър ден, наздраве, вие добре обедвате ама какви [вижте повече]
