Том 5 “Изгревът…”

Прочете откъси

ВЛИЗАНЕ В ШКОЛАТА

След като Учителя работи около три години с мен като частна ученичка като ме приемаше редовно два пъти в седмицата аз постепенно се въвеждах в пътя на ученика. Част от този път се намира в моите спомени, които по-къс­но ще дам. От 1916 година до 1920 година Учителя ме държа настрана, за да ме подготви и за да провери дали мога да схвана онези основни идеи, които Той ми дава, за да разработя у дома. Освен това аз бях много чувствителна, бях негодготвена и непременно щях да изгоря, ако той беше ме въвел неподготвена. Щях да изгоря така както изгарят крилете на нощните пеперуди, които са привлечени от блясъка на запаления огън. А въвеждането ми става съвсем простичко и съвсем обикновено. Учителят се обърна един ден към мен: „А готова ли сте довечера да дойдете на беседа, която ще имам с приятелите?” „Г отова съм.” „Хубаво, елате довечера”. Аз отидох вечерта, влезнах в салона, видях един свободен стол, единственият свободен стол, а залата беше препълнена. Без да искам отдадох се на своя вътрешен порив, насочих се към този единствен свободен стол и седнах. Учителят при влиза­нето в салона ме погледна и се усмихна, разбрах, че столът беше определен точно за мен. Това бе моето място в Школата и аз го пазих до края на живо­та и не го отстъпих никому. Всеки ученик има свое място в Школата на Учителя. Мястото на всеки един ученик е строго определено. Неговото място не може да се заеме от никого. И да дойде друг ученик и да седне на същия стол, то той не може да седне на неговото място. Неговото място е определе­но от Учителя. Неговото място не е само на физическото поле, неговото мяс­то не се побира само в някакъв обикновен стол, а неговото място е определе­но в Духовната Школа на Учителя. Ето така аз заех своето място на ученик в Школата на Учителя.

ВЪТРЕШНИЯТ ИЗПИТ В ШКОЛАТА – ТЪРПЕНИЕ ПРЕД БОЖЕСТВЕНОТО

Имаше моменти, които продължаваха доста дълго време изброени със седмици и месеци, през които преминавах в различни състояния понеже бях много чувствителна и цялата тази дисхармонична среда около мен ме тормозеше, ужасяваше и се движех на дъното на моят вътрешен ад. Много трудно бе да се излезне от него. Ходех при Учителя, той ме посрещаше, да­ваше ми различни задачи и упражнения, за да ми се промени вътрешното състояния, когато всичко се основаваше на едно правило, че ученикът тряб­ва да прави усилия на волята си. Може човек да си протегне ръка, но е необ­ходимо воля от негова страна. Когато Учителят не беше доволен от мене са­мо сбръчкваше вежди или ме поглеждаше строго. Аз веднага зареждах два реда сълзи, които се стичаха по бузите ми. Плачех отвън, плачех отвътре и отчитах грешките си. Веднъж Учителят рече: „Ех, Марийке, защо си толкова развила сърцето си? Сега ти е по-трудно от другите.” И наистина аз бях мно­го чувствителна на всички влияния, бързо схващах нещата и някой път само с поглед разбирах Учителя. Но повечето страдах вътрешно, там преминавах много труден път на възлизането ми нагоре. Трудно, много трудно бе това възкачване.
Един път имам важен въпрос и отивам при Учителя. Казаха ми, че е за­ет и аз седнах да почакам. Таман сядам на стола, вратата се отваря, ето го Учителя, аз ставам, а той се приближава към мен, дойде до мен и каза: „Еди коя си сестра и брат чакат”. Каза го с такъв тон, като че ли кой знае колко важни са. Аз зная много добре, че те не са толкова важни, а това е метод на Учителя и сега съм наред да бъда обучавана в някаква задача и да придобия някаква опитност. Но това е лесно да се каже, но трудно се изтърпява. Аз из­лизам навън и чакам на двора пред салона. След време отново Учителят из­лиза от стаята, доближава се до мен и казва: „Еди коя си сестра и брат ча­кат”. Те вече не са същите, а други лица. Аз кимвам с глава и мълча. Това ие- що продължи много време и може би той излезна четири-пет пъти и все ми казваше, че някой много важен гост го чака. Аз мълчах. Ако възразя не мо­жех да изкарам изпита си. Накрая идва и ми казва много важно и съвсем тихо: „Марийке, сестра Стефанова ме чака”. А тя беше сестра, която се бе­ше халосала по Борис, беше се влюбила в него и когато правеха комуните тя беше се провъзгласила, че уж е била майката на комуната, а пък Борис е ба­щата на комуната. Като чух какво ми каза на мен ми заседна някъде отвътре на гърлото и разбрах накъде бие и накъде сега е насочена тежката артилерия. Досега бях отстояла четири пъти да дохожда и да ми казва, че ня­коя много важна сестра го чакала и затова не може да ме приеме. А сега мо­ята съперница в любовта и за Борис е предпочетена пред мене от Учителя. Но аз стиснах зъби и си рекох, че трябва да издържа та каквото ще да стане, не само майката на комуната да се яви, но да се явят всички бащи и сестри на комуните и всички сестри и бащи на Братството. Учителят ме въртя и ме изпитва още дълго време. Да не мислите, че това е продължило един-два часа? Моля ви се. Това започна от сутринта от осем часа та чак до вечерта, когато се стъмни – аз седя на пейката и се пържа на изпит – ни вода, ни хлеб, а се пържа на огън отвън и отвътре. Аз не можах да го питам за моя главен въпрос, за който бях дошла. Пред мен Учителят предпочиташе други братя и сестри с по-маловажни въпроси от моят. Аз мълчах и стоях. Най-накрая Учителят ме изслуша, но може би ме върна най-малко двайсет и пет пъти за целия ден. Аз отначало ги броях на пръсти, после се изморих и казах колкото и да бъдат ще чакам не само до съмване, но и до разсъмване. Ще чакам ден и нощ. Беше се вече стъмнило и Учителят ме извика с пръст и ме изслуша ка­то ми даде напътствия по моят главен въпрос, за който бях отишла при него. Та за него чаках от сутринта до вечерта 12 часа и бях върната към тридесет пъти като предпочиташе други пред мен. А фактически аз бях отишла да ми се разреши един главен въпрос, който ме занимаваше цяла седмица, но се оказа, че Учителят ме сложи на изпит, за да реша друг въпрос, който според него бе по-важен. А това беше за търпението на ученика пред Божественото. Минаха години и когато вече другите около мен в Братството ме омаловажаваха, игнорираха, отхвърлиха, незачитаха ме за нищо аз се ус­михвах и си казвах „Е, мене Учителят ме е изпитвал тридесет пъти за двана­десет часа и получих добра оценка”. Та се оказа, че тогава най-важният зъпрос, който съм имала за разрешаване не е бил този, който съм носела в себе си и за който съм хлопала на вратата на Учителя, а беше друг въпрос, който за него беше най-главен „Да се научи ученикът на търпение и смире­ние пред Божественото”.
Бях научила този урок и беше ми необходим особено след като си за­мина Учителя и след това се нанизаха тридесет години, точно толкова години колкото пъти той ме върна, за да предпочете други пред мен. И в тези изми­вали тридесет години предпочитаха други изказвания, други идеи, други приказки, а мен не искаха да чуят. А точно така се развиха нещата както по онова време. По някой път идва Борис Николов и ми казва: „Ш-шт – еди коя си сестра и еди кой си брат имат такова съображение и мислят това и това и ще ги послушаме тях”. Аз седя и мълча. Аз съм мълчала пред Божественото, но пред човеците, не мълча и то пред онези дето ми викат „шт” и им казвам как са нещата, защото според мен еди как си трябва да бъде. И което е най- интересното, че винаги се случваше така, че това, което аз казвах така излизаше, но предпочитаха другите пред мен, поради което бъркаха и то по много важни братски въпроси. И затова днеска Изгрева го няма поради тези техни съображения. Аз бях си издържала навремето изпита пред Учителя и това беше важно за мен. Сега други го държаха цели тридесет години и как­во издържаха те си знаят, пък и ние знаем – пълен провал по всички линии. Навремето аз мълчах и се смирих пред Божественото отвътре и отвън, а сега също се смирявах пред Божественото отвън, а отвътре казвах урока, който си бях научила за цели дванадесет часа и бях изпитана тридесет пъти. Ето така изнесох голяма борба върху плещите си и не съжалявам. Но никой не виждаше това и никой не ми призна този товар, който аз носех. С това ме огорчаваха понякога погледнато по човешки.
По онези години отивах при Учителя с едно мое оплакване, че все се предпочитат другите, зачитат се други мнения, а мен ме неглежират, отхвър­лят ме и не ми зачитат мнението, макар че съм права и накрая излиза моето мнение почти винаги за вярно и за правилно. И накрая когато видят, че са сбъркали не искат да си припомнят моето мнение. Учителят ме изгледа строго, вдигна дясната си ръка и ме посочи с пръст: „Ти си взела твоето и ос­тави чуждите да се радват на онова, което им се дава през деня”. Аз се възпрях, погледнах Учителя, а той рече: „Иди си и мисли на това, което ти ре­кох”. Аз си отидох. Значи аз съм взела своето си, онова за което бях дошла при Учителя. Но какво бях взела от него, кое беше това мое, за което бях дошла при него и си го бях взела. Ето това ми беше загадката. Вървя и си мисля, мисля и вървя, нищо не мога да разбера. А наоколо около мен гората се е раззеленила, дървета, цветя, треви, всичко блести на слънцето и на светлината. Дивен, прекрасен ден. Въздъхвам си: „Какъв Божествен ден”. Изведнъж в ума ми преминава стрела от светлина какво ми каза Учителя, че да се радват чуждите на онова, което им се дава през деня. Сетих се, че той „денят” наричаше своето физическо присъствие на земята. Тези чужди не бяха от вътрешната школа на Учителя. Малцина бяха онези, които бяха от вътрешната Школа на Бялото Братство, които крачеха по Изгрева като сест­ри и братя. Братството и сестринството беше горе в Невидимата Школа, където всички бяха души и духове, чрез които окултния ученик стоеше при но­зете на Учителя и слушаше Словото му.
Аз съм на разговор при Учителя.
„Човек намира нещата най-напред вътре в себе си и после отива да ги търси. Вътрешният образ не съответствува на външният, Например, аз нами­рам Мусала в себе си и отивам на Мусала. Това, което ще видя там няма да отговаря на образа, който съм си съставил.
Аз ще ти разправя примера с мечката и детенцето. Едни хора, майка и баща като вървели из гората с детето си, срещнали ги разбойници. Те се уплашили, оставили детето си и избягали. Малкото дете като останало са­мичко почнало да плаче и да вика майка си и баща си. В това време го чула мечката. Тя разбрала болката на детето и тръгнала към него. Детето като я видяло много се зарадвало и помислило, че тя ще го заведе при майка му и баща му. То отишло при нея и почнало да я милва като й казвало: „Ти ще ме заведеш при мама и тате, нали?” Мечките въобще са ясновидци. Тя като яс- новидка знаела къде са майка му и баща му, но не смеела да иде в града. Обаче клекнала и детето като си играело и се радвало, качило се на гърба и тя го понесла. В това време майката и бащата на детенцето тръгнали да го търсят. Като го видели на мечката те се уплашили и хукнали да бягат, Избягали и се качили на една канара. От там почнали да викат на детето; „Слез от мечката и ела при нас”. Мечката си вървяла. Като стигнала до тях пак клекнала на земята, а детето слезнало от нея и отишло при родителите си, а мечката си отминала.
Така по пътя на страданията човек отива при Бога. Страданието като го обикнеш и то те обикне и ти помага. Него всичко го хокат и бягат от него та то се изненадва, че някой го обича. Трябва да вярва човек като децата. А ти се помоли на Господ така да ти даде най-малкото изпитание, което ти е определил. Голямо изпитание да не ти дава. Да ти дава това, което е за теб. Така като вярваш, те разумните същества ще ти се притекат на помощ.” „Учителю, аз дохождам до заключение, че на нищо, което иде от вън човек не може да има абсолютна вяра?” „Да, така е.” „Учителю, значи човек може да вярва само на онова, което ще си начертае като добие вътрешна светлина?” .Да, само на него. При ученето трябва да се научиш да си образуваш правил­ни асоциативни връзки. Ще си поставиш една ръководна мисъл и около нея ще групираш останалите.” „Учителю, когато аз не зная как да постъпя правя си билетчета и пиша „да” или „не” и след това си изваждам някое от тях, за да получа правилния отговор. Правилно ли постъпвам?” „Към тях ще прибяг­ваш само в краен случай, когато не можеш да решиш сама.” „Значи те изра­зяват моите настроения?” „Не твоите, те са същества, които действуват наоколо.” „Тогава аз трябва да се отнасям критически към тях?” „Да, ще се отнасяш критически. Ти трябва да идеш в салона, защото е по-близо и ако не дойда там тогава да дойдеш да ме намериш тук. Ти си търсила Истината. Щом не си ме намерила тук трябва да влезеш в Школата. Когато учиш напри­мер не трябва да те интересува процеса, а какво ще извлечеш за своето развитие. Процесите на нещата не трябва да те интересуват, а онова, което извличаш за своето развитие.”