Сава Иванов Калименов

(19.10.1901 – 03.09.1990)

Автобиография. Из “Изгревът…” том 30

Казвам се Сава Иванов Калименов, роден в гр. Севлиево 1901 г. на 19 октомври.

Моят род от страна на баща ми Иван Михайлов Калименов, като името идва от едно село, в което дядо ми Михал е бил роден, в село Каломен, Дряновско. Кал – това значело на гръцки, значело добро нещо, добре. Калимера, калиспера, нали, това значи добър вечер, добър ден, оттам. Баща ми имаше двама братя: чичо Колчо и чичо Петьо и няколко сестри, така че те са били най-малко 5–6 деца.

Майка ми се казваше Стефания Симеонова Хисапчиева. „Хисап” по турски значи сметка, понеже дядо ми така правел сметки на хората, понеже са неграмотни. И тъй Хисапчиеви. Та тя е от Хисапчиевите моята майка, от Севлиево. Нейните братя, имаше един Стефан, най-възрастния, който също тъй се е занимавал с всички тия анархически работи – Стефан Хисапчиев. Обаче той не е отишъл до тези крайни схващания за тероризъм, за насилия, той се е ограничил или е тръгнал така повече по Толстоева линия. Той беше един много благ човек, аз него го помня добре, един благ човек така и нали не се е увлекъл в такива крайни дейности. Другият брат е бил по-буен.

Де повече, де по-малко в нашето семейство баща ми никога не е проявил особени симпатии към църквата и той като че ли плащаше вътре в себе си, макар, че външно почти не е изразявал нали туй, че като че се отнася скептично към църковните работи и ги смяташе само за една външна формалност така. Сто на сто не мога да кажа, но знам, че по отношение на постене и такива работи беше скептичен така, но майка ми беше религиозна и естествено и аз съм бил така.

Учителството по мое време, аз бях вече 8–10 годишен, но когато съм бил в отделенията още в първите класове, учителството почти изцяло е било в течението на социализма, но както в цяла България, така и в Севлиево се делили на две – широки социалисти и тесни. У нас, що се отнася до интелигенцията в Севлиево специално, те са били на страната на широките социалисти, с тях са били. И между другото, може би затуй, защото в тях е имало и големи умове и големи способни, издигнати хора.

Като влязох в прогимназията вече, там имахме учител по вероучение един възрастен човек, но същевременно в четвърти клас дойде този историка, който бе атеист, републиканец. Онзи ни разправя за вяра, четяхме и молитви, разбира се, в началото, това-онова, а пък другия другояче. Та сега, ако е въпроса да се върви по една линия, аз съм бил увлечен в анархизма чрез книгите, които четях.

Трябва да съм бил в пети клас, да, в пети клас съм бил, защото има нещо характерно, което стана в мене тогава и което определя класа. Ето какво е то. В четвърти клас бях един от първите ученици, значи първи гимназиален клас. Имах повече шесторки и няколко петорки. Аз съм слаб изобщо по математиката, имах по-слаби бележки по геометрията и по алгебрата, иначе другото беше 5 и 6. И изглежда през ваканцията след четвъртия клас, аз изглежда съм потънал в тази литература и за мене всичко друго губи значение. Всичко друго си губи значението, каквото и да било. Било на личен живот, било на външност. И за мен наука и учене вече не ме интересува вече. Аз съм се отдал на тази идея – революционна, ученето стана за мен съвсем чуждо нещо, безразлично, неинтересно и веднага, в пети клас бележките ми паднаха главоломно. Аз имах само няколко четворки, другото тройки и две двойки, в пети клас по аритметика и геометрия, и трябваше да се явявам на изпит. Та си спомням, че изгубих всякакъв интерес към всякакво учене и така се случи веднага в петия клас. Хванах се в революционното движение и всичко друго загуби за мене значение и важност и почнах да критикувам, особено, защо си блъскаме главите с тая алгебра и т.н., защо ни са. Тогавашния акъл ми беше така, но изобщо така мислех и целия ми успех падна главоломно.

Шести клас напуснах и след туй не съм учил. Макар, че не съм свършил гимназия, аз френския го научих самичък и руския, а по-късно и английския, макар, че не съм свършил гимназия и есперанто пък на шега го научих.

Една пролет така излизам вън от града. Зад моста имаше една черничева градина, то е парк там, сега един хубав парк. Там направиха паметник на партизаните. Излизам и като излизам, то снега започнал да се топи и тъй като се подава зелената трева под него, туй като че ми скуби сърцето в такъв смисъл, защото зимата мина пролет дойде, аз нищо не съм направил. Не съм направил нищо, никаква „пряма акция”. А това ми е тяжест, като мъка, това само върти се в главата, това ще направя, туй ще направя.

Фактически, важната цел беше да се снабдяваме с оръжие, да правим нещо, пари да намерим за тази цел. И ако е въпроса тези работи да се опишат, ще кажа случая, когато мене ме заведоха вече в една къща, където се събираха анархистите, аз не бях влязъл още в контакт. Там беше и Табаков, там беше и Кузманов, там беше и друг един, който после в Русе, като студент, спахме в неговата квартира, щото избягахме от затвора. Казваше се Симеон Стойнов, обаче там беше и главния Тинко Симов, който влияеше на всички и по интелект, и по възраст така, който за мен тогава беше с име „Борис”. А бе нелегален.

Към края на войната, не, тя беше вече свършила, още беше туй коалиционния кабинет, демократите и те участвуваха, ний всички в Севлиево, които бяхме там в тази група, пък може би и някои и странични на близките, на нас, които не са били, бяхме арестувани.

1919 г. аз съм избягал от затвора, а пък 1920 г. я посрещнах в Румъния, в Букурещ. И тогава именно е била тази железничарска стачка, която е била близко до революция, то тогаз народът след войната беше вътрешно много разбунтуван и даже хора съвсем не такива с крайни убеждения вземаха страната на комунистите, съчувстваха им и т.н. Та таз железничарска стачка бе 1919–20 г., а до нашите слухове така тия неща идваха един вид като че нещо революция става в България. … Сега моето престъпление така по квалификация на наказателния закон е много голямо. То ако се квалифицира като опит за убийство, така е квалифицирано, опит за убийство. Ако съм бил възрастен, може смъртно наказание да има, аз съм бил малолетен тогаз. Главният фактор е друг. Аз като се озовах втори път в затвора, вече пред мене всякакви перспективи за революционна дейност, за такива работи някак си стопиха се. Не виждах никакви перспективи вече. Може би е указало известно влияние и боят във Варна, щото той беше голям бой така. Знам, че като бях във влака чувствах така, че не мога да се мръдна. Вече нямахме планове да бягаме, оставих се дето се казва на Провидението.

И може би сестра ми Пенка така са я разпитвали за мене, защото са я считали, пък може би и донякъде е била малко ясновидка, така да направи контакт с мене, да види каква е причината. Защото, аз изобщо не съм правил лошо впечатление на хората така и за тях е изненадата този път, по който съм тръгнал, така де. И какво е казала не знам, обаче тя е същата, а да, тя е идвала у нас де, ония години и тя е имала контакт с Денка, от Денка е взела окултизма. И тази по-възрастната казва: „Да ти донеса, казва Библията”. Аз така се позамълчах, ама на ума си викам, какъв ти е акъла, викам, Библията да ми носиш, щото аз съм анархист. Библия ще ми даваш на мен. Аз съм чел Бакунин, чел съм Кропоткин, чел съм какво ли не, „Наука и религия”, Библията ще ми носиш, на ума си викам. Иначе външно се държа прилично, щото тя възрастна жена, а другата казва, да ти донеса, казва, нещо от Толстой. Викам: „А, донеси ми”. И сега дали тя помена заглавието не си спомням, обаче донесе ми „Пътят на живота”.

Тъй сестра Денка Хубанова се казваше, тя постоянно ми носеше книга след книга. Тя имаше всичката литература на теософите, защото започнахме с теософската литература. Как да ти кажа, след тоз роман, нали там продължиха от Ана Безант, от Ледбитер, от каквото имаше издадено на български едно след друго и понеже както казах след три месеца ме освободиха, значи след месец и половина след туй ми занимание тя продължи да идва вкъщи и да ми носи книги, които не съм чел. И аз в един твърде кратък период така, не мога да определя колко точно, обаче прочетох всичко, което на български е издадено в таз насока.

И сега не си спомням докато бях в затвора, донесе ли ми нещо от Учителя или не, може и да ми е донесла така някоя отделна беседа, не цяла серия, обаче аз още не можех да правя разлика, нито да имам така някаква по-ясна представа за Учителя, защото нали тия големи авторитети на теософите като Ана Безант, Ледбитер и други, така за мене ми правеха силно впечатление. И си спомням така един отделен случай как бях ги наредил, как бях ги надписал в едно листче така авторитети от тази област и между тях и Петър Дънов, разбираш ли.

А с учението на Учителя се срещнах малко по-късно, успях така, щото нали за пръв път като почнах да чета беседи, тя не само материята, но и езика, начина на изложение малко по-друг. Не е този строго, как да кажа, както се е стремила Безант по възможност някакси по-близко до обикновеното човешко знание, този на логическото мислене и на логическата връзка. У Учителя са малко по-друго, логиката у Него е по-дълбока и нещата там са с много по-голяма дълбочина. Обаче Учителя така нали изведнъж не може да се възприеме от едно съзнание по-обикновено, едно съзнание, което не е имало известна подготовка, може би за някои хора и особено за верующи хора и подготвени чрез друга литература ще го приемат веднага така. Но за мене така, аз постепенно преминах към по-ясна представа за учението на Учителя като нещо много по-голямо, много по-силно, много по-всестранно, всеобгръщащо.

През 1922 г. пристъпвам при Учителя смирено, без да Му целувам ръка, свенливо го питам: „Какво ще ми кажете Учителю, нещо като съвет?” Погледна ме и ми каза само три думи: „Малко повече воля!”

И това е наистина така. Аз бях повече с абстрактна мисъл и трудно можех да проектирам идеите си на физическото поле, да има нещо налице. Горе в невидимия свят за мене беше много лесно: обсъждах, разсъждавах, беше ми всичко ясно, но когато трябваше да слезна долу на земята и да го реализирам се забавях и се спъвах. Не вървеше, сепвах се и спирах. И после всичко се проваляше. Знаех, че съм прав, че планът ми е готов в главата, но долу на земята всичко се разваляше. И така отначало много неща не бяха създадени от мене поради тази причина.

Но след като Учителя ми показа причината, аз постепенно започнах да работя върху себе си. Упражнявах се да бъда волеви, да бъда последователен и да изкарвам нещата докрая. И тогава сполучих. Свърших доста работа.

Аз като отивам в София – 1923 г., пък в края на 1921 г. вече излязох от затвора и влязох в контакт с Колю Нанков, с брат Тошев, с брат Гюдин, с братята Гюзелеви там и още Иван Цонев, и с други окултисти, от селата – Радка Лазарова, ученичка беше, друга една сестра от Севлиево и тя беше ученичка, и други имаше там. Тъй, че имаше група от 10–15 души така. Най-напред Колю Нанков ръководеше, той преди мен беше влязъл, беше ходил 1922 г. на събора в Търново. Аз не бях ходил, аз по него време бях трудовак, мобилизиран, но и изобщо не ходих.

Аз, който присъствувах за пръв път през 1925 г. на събора в Търново, действително видях тъй да се каже хиляди, без да съм ги броил и после в съборите тука на Изгрева.

Аз отидох чак 1925 г. на събор в Търново, но 1923 г. отидох на Младежки събор. Колю Нанков и преди туй беше ми казал да влеза в Братството, да почна да посещавам, защото те имаха събрание у брат Тошев, аз така все отлагах, така в себе си си мислех и си виках, рано е за мене, не съм готов, но когато през 1923 г. дойде писмо от София, че става Младежки събор на приятелите от цяла България и че ще се съберат в София, когато дойде това писмо, викам: „Кольо, аз вече трябва да вляза в Братството”. Като смятах, че ако не съм формално влязъл, нямам и право да отида на събора. И действително тогаз започнах да посещавам.

Аз съм живял, работил съм при тях в тяхното книгоиздателство „Посредник” в София. Аз бях лично участник в тая работа и така като обикновен словослагател работех, та имам много ясна представа за тяхната работа.

Аз съм доставял книги от Франция преди да почне Втората световна война. Имах възможност, кореспондирах, имах сумати каталози, обаче войната като се обяви се прекъсна, тъй че съм можал само на два пъти да доставя окултна литература от Франция – Париж. Та по това време съм ги доставял тази книга и други. Имах каталози.

Сега да се върнем към печатарството, понеже то е една съществена работа. Баща ми беше печатар, имаше една малка печатница, имаше една малка машина. Тази машина беше предназначена да се върти на ръка, колело имаше така, маховик, и се въртеше на ръка. Така си беше, така й беше предназначението. Аз когато почнах да работя на нея, аз я приспособих така, че колелото си остана, аз нали и тогава съм бил височек, и аз заставам на мястото, където един върти колелото, друг е така на едно като сандъче ли, поставка така, и подава листовете. Значи двама души трябва да работят. Единият да върти колелото, другия да подава листовете. Аз я приспособих така, че съм така – заставах на един крак, на десния и с левия въртях колелото така и така работех аз сам изобщо. Аз работех сам вместо двама души, тъй свикнах.

И така си въртях и първата ми работа беше, аз винаги съм бил привързан към книжнината, винаги съм съзнавал, че работата в туй направление е от голяма важност и че нали това е от голямо значение и нали, правех си планове там, че ще почна книгоиздателство, бях го нарекал „Космос”. Така във въображението ми – издателство „Космос”, такива и такива книги ще издаваме с окултно съдържание.

Сега аз отивайки в София за Първия Младежки събор – 1923 г., моето съзнание беше следното: моето съзнание беше това, че аз отивам в София и като се върна, така го формулирах аз, така изразно като думи, като изречение, закопавам се там на баиря и там ще правя комуна, там ще правя печатница.

София, пристигнахме за събора. Понеже сега в дадения случай каквото можем да кажем за печатарството, аз и там останах няколко месеца, поработих при брат Бертоли.

Смятах, че ми предстои да образувам някаква печатница, отделно от баща си във форма на комуна и както имахме едно място високо, нали там мислех да почна да работя. Добре, ама след като отидох в София 1923 г., понеже направих контакт с някои наши хора останах там, върнах се за малко в Севлиево, пак се върнах, почнах да работя по печатниците като работник така по софийски печатници на няколко места съм работил. Най-дълго съм работил в печатницата „Юг”. Ние направихме там контакт преди всичко с Влад Пашов, който също беше в някаква печатница и той беше изучил това словослагателството. Направихме контакт с него, той е от Панагюрище и таз идея, която я имах, тъй да се каже ни обедини двамата с него. И реализирането на таз идея остана именно за София да се реализират, като така главни инициатори аз бях и с Влад Пашов така де, подехме тази мисъл, да създадем една комуна на братски начала. Като вън от града, като си представяхме така някъде зад Изгрева, така някъде наблизо, за да имаме и земя и печатница да направим и да работим изобщо в тази насока. С Влад поддържахме таз идея и нали почнахме така практически каквото можем.

А понеже ний с Влад така бяхме свързани вече, продължаваме да работим за идеята, така да правим печатарска комуна, продължихме работата и се дойде до вместо „Еделвайс”, започна списание „Ново човечество”, двама с Владо го почнахме.

Със знанието на Учителя, имаше една барака там в двора, която така ни я освободиха и ний купихме букви. Букви си поръчахме само каси, регали, всичко туй с Влада така сме извършили и направихме печатничка без машина. На ул. „Оборище” № 14, в двора там ставаха беседите.

Направихме печатница без машина и набирахме всичко това и го носехме в печатницата на вестник „Земеделско знаме”, на ул. „Врабча”, на ръка или в количка така да ги печатаме. Там работехме, то туй е малко, беседите главно се работеше и „Житно зърно”. Там почнахме да работим беседи и „Житно зърно”, в тая печатничка, обаче без машина. Всичко се носеше в печатницата на вестник „Земеделско знаме”, което не беше вече в ръцете на земеделците, то им беше отнето, но беше дадено под наем на някакъв частен човек и ний с него се така разбрахме, забравих му името, ама той честен, но държавата му дава под наем, защото беше конфискувана печатницата. Това след 9 юни 1923 г. беше. Там дето е сега пак ул. „Врабча” на земеделците, под църквата „Св. София”. Знайте го, при операта. Та първото сме го набирали при толстоистите, а туй вече го почнахме тъй да го кажем в наша печатница, но набирахме и носим, така се печаташе.

С Влад Пашов пожелахме да направим в бараката на двора на ул. „Оборище” № 14 печатница без печатарска машина. За мен „братството” 90% беше комунизъм, защото за мен комунизъм, анархизъм тогава беше все едно. Извикаха ни в „Житно зърно”, редакцията на „Житно зърно”, нашите млади приятели на съвещание. Ами виж какво, там беше Георги Томалевски, там беше Борис Николов, Георги Радев, разбира се, и още няколко души като че ли имаше. Но тези тримата главно така, тъй да се каже. И сега те предварително ни извикаха, а то бе по повод на туй, че ний за да си доставим буквите, оловни букви, поискахме един заем от тях да ни авансират за нашата работа, да ни помогнат да си заплатим буквите, като срещу туй обещахме ще печатаме „Житно зърно”. Това беше положението. Сега, като се получи туй предложение чрез Владо, той Влад влезе така, влезе непосредствено с тях, те са уговорили Владо, не знам сега как, кой именно е играл в тази игра. Ний бяхме работници, те бяха студенти, значи малко от високо гледаха на нас.

Уговорили Влада, че туй печатница като правим, тя да бъде на името на „Житно зърно”. Те ни дадоха известна сума наистина, така, аз и от други хора взех, на мен лично ми дадоха пари, за да си помогнем, пак от наши братя от Севлиево, то единият беше от Търново, но женен в Севлиево, живееше в Севлиево. Коста Борисов даде една сума, друга сума даде Иван Гюзелев, който беше учител пък някъде надолу на южния край. Почнахме работата, започваме със списание „Житно зърно”, беседи тогава Учителя ни даде да набираме, не си спомням точно какво. В 1923 г. като е било, но какво работехме. Почнахме лекции да работим. Не неделни беседи, а от лекциите така, не си спомням коя първо беше. Лекции и беседи печатахме и няколко, и това, и продължихме с „Ново човечество”. Тончо Цоневски имаха печатница на „Веслец” с малка машина. И там отидохме. Там набрахме втори и трети брой беше при тях.

Там печатихме втори и трети, щото нашата печатница не беше още там организирана и след туй от четвърти брой на списанието до края е набирано на ул. „Оборище” № 14 и печатано в „Земеделско знаме”. Това е цялата работа и продължи се работата, разбира се. Аз като спрях там със списанието си, като видях, че няма да може да върви, аз понеже, тъй да се каже ме прерязаха и тази моя идея да правим комуна, разбираш ли. Моята идея беше комуна да направим. Сега тия приятели от „Житно зърно” без да са имали някакви лоши намерения тъй смятат, че трябва да бъде тяхно. Хайде, тяхно, тяхно стана.

1925 г. бяхме в София, на ул. „Оборище” № 14, бяхме организирали печатницата и до края на годината изкарахме тия броеве на „Ново човечество” и като видях аз, едно, че не се подкрепи списанието. Първата година го подкрепяха, втората година не се явиха абонати, предполагам, че е организирана таз работа, но няма значение и нали понеже ме пресякоха мене в тази идея, да реализирам комуна и самия Влад отпадна кой знае как, така го спечелиха и него, на тяхна страна, тъй да се каже зад гърба ми, аз си казах: Ах какво ще правя тука, аз си отивам в Севлиево, щото аз съм млад човек, аз съм на 25 години, имам енергия и ще се реализирам.

1927 г. заминах за Севлиево. Извикват ме тук в София, аз бях при баща си вече, извикват ме да помагам в печатницата, понеже имат спешна работа.

Въпросът беше да се издаде книгата, съборната книга за 1927 г. – беседите. Всяка година се издаваха съборните беседи, цял един том се издаваха от Съборните беседи и ми извикаха. Не знам, Паша ли ми писа, Влад ли ми писа, кой ми писа, обаче аз веднага се отзовах така да дойда да помогна и присъединих се там, всички се съсредоточихме да издадем съборната книжка, която е 300–400 страници. И пак сме ги печатали на печатницата на „Земеделско знаме”, така продължаваше тази работа, щото тази печатница в бараките на ул. „Оборище” не можа да стигне до машина. Така си остана. И колко време съм стоял, може би около един месец горе-долу, за да се завърши този том за събора. Завършихме тази работа.

И не мога добре да си спомня, дали тогаз, тази есен именно се срещнахме с Атанас Николов. Трябва да е нея есен, именно 1927 г. и аз туй завчера го казах, срещнехме се с него така в двора на Изгрева и така започнахме да печатим на есперанто. Преводите на беседите на есперанто се правеха от Атанас Николов и Димитър Йорданов.

Това са десетте номера на първата годишнина. Това са: „Високият идеал”; „Великият закон”; „Кои и какви са белите братя” от Ватралски.

Не знам, знаеш ли таз работа?

Вергилий Кръстев (В.К.): Чел съм го.

С.К.: Чел си го. Значи, трети номер беше тя. После: „Пробуждане на колективното съзнание”, това е от Учителя. Тя само тази е от Ватралски. Другото всичко е от Учителя – „Новото човечество”; „Космичната обич и универсалната Любов”; „Новият живот”; „Тесният път”; „Силите на живата природа”

„Братство”, брой 1, съм го почнал на 15 ноември 1928 г. Е то, виж какво да ти кажа, то е било паралелно, двете неща са почнати, паралелно. Едновременно и туй съм почнал. Първото издание на „Човек и Бог” не знам тогаз ли излезе, не, тя излезе по-късно и аз я печатих при баща си още.

1929 г. се ожених. Ах, ний тогаз мислехме да не се женим изобщо. Идеята у нас като всички млади така беше, че да не се женим, без Учителя да ни е казал така. Нали от теософската литература, обаче така мислехме, но как да ти кажа, почти всичките отпаднаха. Останаха да речем единици, които не се ожениха, да речем Боян Боев, Паша Тодорова, някои други така останаха, но почти всички се изжениха. А пък аз влязох в тоя капан така, като смятах, че ще живеем братски, дявола тъй ме подлъга мене, ще живеем братски.

Дъщерята е родена в 1930 г., синът не беше се родил още, обаче дъщерята в 1933 г. Аз като си помисля за нея така й е било много тежко, но тя никога не се е оплакала пред мене, той синът ми се роди в 1938 г. Интересно, прави ми впечатление, че и синът, и дъщерята са музиканти. Ний като се оженихме останахме при баща ми, при моя баща. Баща ми няма да ни остави гладни и така да речем и така. Ний си останахме при него и сега аз си работех повече моя работа, вече в смисъл вестник „Братство”, „Фратецо”, есперантски издания, книги, така започнах, нали, „Човек и Бог”, така „Бранд”, „Бранд” преди туй бях издал, а още 1922 г. го бях издал. Значи четири години съм бил при него така, като женен вече де, и детето се роди на следната година и след туй вече се отделям.

1934 г. Баща ми прави постройка нова, понеже там минава линията по градския този Техническия отдел. Казват, туй трябва да се събаря тука, нали на съседа събаря се неговата къща и той въпреки много възрастен към 80 години, обаче принуждава се да строи къща на 80 годишна възраст и през 1934 г. я построи. На 200 метра от мене той строи къща цяло лято, до 1934 г. Защото ний 1933 г. започнахме, обаче аз хич не отидох. Но така стана, че още в началото на 1935 г. още януари баща ми си замина, почина. Нали то и между другото и туй е оказало влияние, че е имал много грижи и неприятности с постройката, щото той строи. След като беше построил вече къщата, той идва при мене, вика ли ме, какво-що, обаче предлага ми да прехвърля работата, понеже тука има вече нова постройка, голяма, той е предвидил две помещения. Едното за книжарница, другото за печатница, които са на улицата така и казва: „Сава, сега ето тука помещения за печатница, ето тука тъй се прехвърляш, няма какво да се умува, ще дойдеш тука, и действително намерихме хора, помощници да прехвърлят машината и дойдох при баща си. Аз със семейството си, пък Атанас остана в оназ къща като и освободихме горе помещението, една стаичка така остана, временно беше така, де.

Баща ми беше прехвърлил своята малка машина в самата книжарница, за да ми освободи другото помещение за мене. Тя малка машина в книжарницата, сравнително малка и в скоро време се намери един клиент за машината от връзки с толстоистите така. Даже я купиха и нея и се освободи цялото помещение за книжарница и после книжарницата от малко по-малко се засили много.

И продължихме с Атанас работата си чак до след края на Втората световна война – 1945 г. Той напусна значи, трябва да е напуснал в 1945 г. или 1946, не мога да си спомня точно тия години. Но понеже Атанас така, той съветвал се е за някои работи с Учителя, аз така подразбрах странично сега, може би не от него, че той е ходил да пита Учителя, че има желание да отиде в София и Учителят му казал, че след като свърши войната ще има условия. Тъй подразбрах така, мисля, че е изявил желание пред Учителя и затуй той чакал така да свърши войната. И тогаз вече определя той така и сядаме тъй да се каже на масата да правим баланс. Нали се разделяме – 1946 г. след 9.1Х.1944 г. Той стои там. Заедно посрещнахме Червената армия и след туй той напусна. Ами виж какво сега, по него време ние бяхме развили много силна работа. Една от причините беше: първо, книжарницата много се засили. Сега има значение, че той беше външно приветлив, симпатичен, млад човек и друго по отношение на самата книжарница.

Атанас дойде тука в София и почна в една книжарница на ул. „Гурко” под името „Братство”. След туй есперантистите изглежда го привлякоха, нали така, щеш не щеш става ръководител на тяхната книжарница на „Есперанто” на ул. „Алабин”, където беше може би десетина години. Като частен книжар на ул. „Гурко” беше може би 3–4 години и при есперантистите е бил десетина години. Както и да е, значи разделихме се с него и оставам тъй да се каже самичък. Разбира се, ний имаме работници вече, наши работници имаме откак се прехвърлихме в къщата при баща си.

Вестник „Братство” си продължава, чакай тогава вестник „Братство” беше спряно, то не излизаше вече, щото непосредствено след 9.1Х.1944 г. те ме търпяха да издам седем броя, но след туй спряха. Тъй че „Братство” не излизаше, но ний печатахме усилено така литература за учащи и каквото друго, някои книги окултни аз ги препечатвах без да искам разрешение, понеже те като са печатани веднъж, аз ги преиздавам, не пиша, че туй е второ издание и значи така си позволявах. Иначе законът беше, че трябва да искаш разрешение, а те не даваха разрешение. Но аз особено тия литературата за учащите, печатил съм го два-три пъти, пак ще ги печатам, някои окултни книги пак ги печатах – „Шестото чувство на човека”, „Човек и Бог”, „Безсмъртна любов”, препечатвам ги без да искам разрешение, като имам хартия препечатвам ги и те минават. Нали тя е издадена някога си. Работа имаше винаги, работници имаше, добри ми бяха работниците така в помещението на баща ми.

1948 г. аз продължавах книжарството частно,

Вестник „Братство” започва да излиза както виждам от 22.09.1944 г. и завършва, на 01.12.1944 г. е последния брой.

В. К.: „Знаеш ли, Савата няма пенсия”– каза жена ти.

С.К.: А, тъй ти каза.

В.К.: Казвам: „Ами, няма! Защо няма?” – „Ами цял живот се грижи само за работниците, работниците от задругата, работниците от комуната, работниците от печатницата, за всички хора се грижеше, за себе си нямаше време.”

Сава Калименов си заминава на 03.09.1990 г.

Из том 30 на “Изгревът…”

Вижте подробното съдържание на том 30, за да се запознаете с дейността на Сава Калименов. Написал е множество статии за българите и Славянството, а Учителят е казвал за него, че е високо-идеен човек. Вижте и случката в концерт-рецитала от 03.06.2023 г.