Разговор на Вергилий Кръстев с Любка Хаджиева на 15 януари 1991 г.
Вергилий Кръстев (В.К.): Така, това е първа ролка, първа писта. Днес е 15 януари 1991 г. Часът е 18 ч и 40 минути. Аз се намирам в дома на Любка Стефанова Хаджиева. И днес започваме една работа във връзка с нейните опитности през времето на Школата на Учителя. И така, сега аз искам да ми разкажете за вашия житейски път, за вашите родители, за вашето детство и вашето учение и кога за пръв път се срещате с Учителя през време на Школата на Учителя.
Любка Хаджиева (Л.Х.): Родена съм в град Варна.
В.К.: Дата?
Л.Х.: Дата 5 август 1914 г.
В.К.: Как се казваха Вашите родители?
Л.Х.: Майка ми се казваше Деспа, богиня значи.
В.К.: Деспа.
Л.Х.: Баща ми Стефан.
В.К.: Тази Деспа от къде беше?
Л.Х.: Тя е от рода на Орфей, Ямбол и Търново, родителите й, а баща ми е македонец.
В.К.: Той откъде е?
Л.Х.: Той е роден във Варна, а родителите му са от Охрид.
В.К.: А от рода на майка Ви, как се казва вашия дядо, спомняте ли си?
Л.Х.: Родителите на майка ми са дядо ми Панайот, а баба ми Зоя, а на баща ми се казваше Наум, а баба ми – Мария.
В.К.: Да. Вие се раждате във…?
Л.Х.: Варна. Три поколения християнка. Баба, дядо, майка, сестра ми – като светица. Даже сестра Лиляна казваше, че тя в миналото е била църковен светия. От добър род съм. Родословното ми дърво е само от учители, скулптори, художници, музиканти. Майка ми беше домакиня, баща ми беше майстор-обущар, крайно добър и трудолюбив човек. Изкарваше много добри пари и в нашата къща не знам баща ми да внасял с кило. Винаги с тенекии. Зехтин – тенекия, мед – тенекия, сирене, пити кашкавал съм виждала в къщи. Каса с тази бучките, дървени каси. Цяла зима дини, баща ми като докара цяла зима на студ, на сняг, в такова време имахме дини.
В.К.: Значи у вас е имало изобилие?
Л.Х.: Болук! И живеехме в една къща, още не беше наша, която беше като град-градина. И животни. Имахме и плодове, много плодни дървета. Въобще съм расла до 12 години в изобилие. И сестра Лиляна като ме видеше ми казваше: Абе ти, казва, като че идваш от много богатска къща. Ами то си е в мене. Аз и сега го нося.
В.К.: Как познаваше, че идваш от богатска къща? В какъв смисъл?
Л.Х.: В смисъл, че много разположена така, нещо като че ли богато в мене има. Да.
В.К.: Да.
Л.Х.: Ами имам. Баща ми даваше много пари. Но като се помина вече баща ми, изпаднахме нали в малко мизерия. Всичко това беше до 12 годишна възраст. Когато баща ми се помина, положението ни се промени, видях и мизерия. Средното си образование завърших във Варна, класическия отдел с латински и старо-гръцки. След завършване на средното ми образование, постъпих на работа в магазин „Матей Недков“. Там работих две години. Една много добра жена ми каза, че има свободно място в радио „Варна“. Може ли със средно образование да остана все в магазина? Мястото беше за машинописка. Аз знаех малко машинопис. Подадох документи и ме приеха на работа. Там работих около десетина години. Като всяко младо момиче и аз имах кандидати, от които повечето ме искаха за съпруга – направо. Не да ходим. Не знам какво впечатление съм правила, но скромен човек, съсредоточен. Имах познат един студент много буден, комунист, който беше голям организатор и оратор. Всички студенти го търсеха за най-различни работи. Този студент много често ме срещаше, защото пътищата ни бяха еднакви.
В.К.: По-бавно.
Л.Х.: Предложи ми и рече не само да ходим, но и да му стана съпруга. Аз му отказах, защото бях още млада, но той постоянно ме следеше и спираше навсякъде. Един ден бях принудена да го заведа у дома и да го открия на домашните си. До тук добре. Той не беше иначе угледен, лицето му намръщено и студено. Брат ми не го хареса, нито пък и майка ми и сестра ми. Брат ми казваше, баща ми беше се поминал. „Той не е за тебе, Любке“. Казвах му: „Да. Вие не гледайте външността. Той е много умен и много способен човек. Всички студенти го обичат и уважават“. Както и да е. Определихме датата на годежа, беше срещу Нова година. Дойдоха и роднини. Събрахме се около десетина души и разменихме пръстени. Стана годежа и към един часа се разотидоха и той, годеника си отиде. Легнах да спя.
Призори един тих глас ми рече: „Не ти е определено да се жениш!“ Един цял живот и само заради жителството. И действително аз от него ден станах много неспокойна, нервна и особена. Чувствах, че не съм определена за семеен живот. Отивах на работа, но не ми вървеше и си взех малко отпуска по болест. А бях много симпатична девойка. Сестра ми ми шиеше дрехите, брат ми – обущата. Ходех като кукла. Аз бях много добре. А после какви страдания! Аз продължавах да нервнича и се безпокоях. Думите на моя брат ми подействаха. Започнах да не го харесвам, а той беше много щастлив, но не за дълго. Още повече той каза на близките ми, че като се оженим, ще отидем на село да живеем. Това обезпокои много тях, както и мене, тъй като голяма част от заплатата си аз внасях вкъщи и като ме няма, близките ми ще останат без моята поддръжка.
В.К.: А Вие тогава работехте?
Л.Х.: Да, в радио „Варна“. Стана в мене едно раздвоение. След два дни като се видяхме му казах: „Иване, нашите не желаят да отиваме на село, връщам годежа“. Той много се нажали, но тъй като аргумента ми беше силен, той отстъпи. След това аз се успокоих и почнах работа. Но меланхолията още не ме напускаше дълги години.
Реших да отида у наш брат, скулпторът Васил Ставрев.
В.К.: Кой е той?
Л.Х.: Един скулптор, много симпатичен човек. да.
В.К.: Това коя година е вече?
Л.Х.: Това е вече 1938-1939 г. Беше неделен ден след обяд, отидох да ми гледа на ръка. Той ме прие много любезно и ме заведе на втория етаж да ми гледа. Каза: „Не се отчайвайте, напролет ще идвате в нашия салон на беседи.“ Той веднага разбра с кого си има работа. Разбра, че аз съм един човек, да… Беше месец ноември и след тази среща с този брат аз започнах по често да отивам на срещи у сем. Ставреви. Първата книга, която ми даде беше „Новата Ева. Издигнете жената“. Книжка, която реши моята съдба. След прочитането на тази малка, но съдържателна книжка, тази беседа направи преврат в мене и си казах, че аз съм за този път и искам да посещавам събранията на Бялото Братство. И по-нататък 1, 2, 3 и повече беседи четях. Даже зимата беше много студена, сняг до колене, но аз с радост отивах за да взема нова беседа. Така, ври в мене, ври. Аз съм била за този път. Почнах да чета и Библията. Купих си я от църквата за 100 лева тогавашни пари. И с каква радост и търпение четях и Библия и беседи.
Неусетно дойде пролетта. На 22 март аз бях въведена в братския салон в братска среда.
В.К.: Коя година?
Л.Х.: 1939 г. мисля, щото… Не, 1940 г., 1939-1940 г. Колко хубаво и задушевно си живееха братята и сестрите, това силно почувствувах, намерих най-сетне моята среда. Като научих за Учителя у мене се появи желание да го посетя и видя и ми се отвори път. По него време работех в радио „Варна“. През месец юни си взех отпуска и отидох като у дома си сякаш, на Изгрева. Беше неделен ден, влака пристигна към 9 ч сутринта и към 10 ч бях на Изрева. Беседата беше вече свършила и пееха в това време. Застанах с малкото си куфарче пред салона и слушах като пееха „Благословен Господ, Бог наш“ застанах в молитвена поза. И се чудех къде ще отида да нощувам около десетина дни. В това време почнаха да излизат братята и сестрите от салона. Насреща ми излиза сестра Стойна, с която бях се запознала във Варна. Беше усмихната и много радостна, като ме видя дойде при мене и рече „Ела у дома“. И действително от втората й стая, която определи за мен, имаше малко прозорче, от което виждах и салона, и стаята на Учителя – често поглеждах натам. Казах на сестра Стойна, че искам да видя Учителя. „Не бързай!“, рече. И само след два дни като отидох към салона, насреща ми Учителя. Прие ми много добре. И когато го попитах за Школата, да посещавам ли Школата: „Може, може“, рече. Покани ме в приемната. Целунах му ръка. Задавах му много въпроси, как да работя в живота, че да постъпвам все разумно. А преди това седнахме един до друг.
В.К.: Сега момент, я ми ги разкажи подробно. Вие сте на втория ден. Вие сте със Стойна и отивате към приемната на Учителя.
Л.Х.: Да.
В.К.: Разкажете сега подробно.
Л.Х.: Подробно, добре. Учителят ме прие много добре.
В.К.: Ама тя ли каза…
Л.Х.: Не, не, то случайно стана.
В.К.: Той Ви видя, и …. Не, то се чува.
Л.Х.: Той веднага излезе на площадката и аз се приближих към него. А в това време имаше един възрастен човек към 60 години, с прошарени бели коси. И му вдигна ръка за поздрав, така отсечено, и аз така вдигнах. И Учителят не го покани него, а покани мене. Аз казах, не, влезете Вие, това не може да бъде, аз да вляза първа. Добре ама той седя две, три минутки и излезе. Значи Учителят е виждал, че ние… След това аз влизам. Седнахме един срещу друг, така както сме с вас сега. Нали разбирате. И Учителят го видях като необикновен. Какви очи има! Видях го, имаше много добре оформено чело. Идеално чело. Нос, никой художник не може да го нарисува. Уста също, всичко съразмерно както при Учител, разбира се. Миров Учител. Ръст, хубав, така малко повече от среден ръст. И аз не се смутих. Не се смутих. Казах му, че има много поздрави от Бялото братство, след това му целунах ръка. Седнах и го попитах: „Учителю как да работя в живота, разумно, за да постъпвам добре в живота?“ Той ми рече: „Рекох, внесете светлина във вашия ум. Топлина във вашето сърце и калете волята си. Рекох, калете волята си!“ Значи във волята съм.
В.К.: Да.
Л.Х.: Калете волята си. След това почна ушите ми да оглежда.
В.К.: Той почна да оглежда?
Л.Х.: Да, да, но толкова бегло, че аз без да го забележа. Гласът му, такъв глас никъде не съм чула. Възрастен, действително. Аз много млада му се явих пред него, той възрастен, но толкова младенческо имаше в него, че аз не чувствах, че той е възрастен. Разбирате ли? Да, чакайте така. (Любка чете:) Седнах и почнах да го питам. „Не се грижете, ми каза, за материалното, а за духовното. Работете върху благородството. На брат си и сестра си пращайте добре мисли. Когато сте между злите, мислете за добрите.“ Всичко това е отразено в книгата „Изгреве, мой Изгреве“. Там ми са опитностите. Благодарих на Учителя и си излязох, но очите ми го видяха като необикновен човек. Глас като хилядострунна арфа, е-е, като че ли ме пренесе във вековете. Гласът му мек и тих. Погледът лъчезарен. Усмивката блага, бащинска, всичко красиво. Два, три пъти бях на беседа и когато дойде време да си отивам пак във Варна Учителят дал на сестра Савка едно лимонче от неговите лимони, да поднесе дар от Учителя. Значи това – мъдрост да има. Зарадвах се много. Такъв подарък! През цялото време във влака го държах в ръка, лимончето, и му се радвах. След като се върнах във Варна започнах работа и редовно посещавах беседите във варненското братство. И започнах кореспонденция с брат Боев от когото имам около десетина писма. Пазя ги в една папка. В едно писмо брат Боев пише, че Учителят бил много доволен от работата ни в братското лозе и казал: Много поетично сте писали за моята поезия.
В.К.: Ама Вие сте писали до него писма и той ги е показвал?
Л.Х.: Да, да. Всичко е четял, брат Боев всичко е четял на Учителя. И даже аз имам в едно писмо „поздрав от Учителя“. Да. Макар и малко, кратко, но чувствам любовта му и в този момент. Дори сега, когато говоря, Той като че ли е пред мен. И много го обичам, то се знае. „Много поетично сте писали за моите беседи.“ Връщам се назад. Непосредствено в мен стана преврат и Неговите мъдри слова, които четях от беседите му, в мен се отвори един извор и бликнаха тези поезии.
Един ден на 22 март написах една поезия за пролетта и я четох на братската сцена. Тогава получих 500 лева стари пари.
В.К.: Когато сте я чели?
Л.Х.: На 22 март.
В.К.: Коя година? След заминаването на Учителя ли?
Л.Х.: Да, след заминаването на Учителя. Брат Боев е чел, аз не. Аз я писах, а пък я четох на братската сцена след години. Значи брат Боев я прочел на Учителя и той бил много доволен. Четях беседи и пишех непрекъснато. В едно от писмата си брат Боев ми праща поздрави от Учителя. Всичко е записано, няма лъжа. Един прекрасен ден, беше в края на месец август. Изглежда Учителят му е казал. Изглежда, аз така си мисля, като се освободя от работата си, мога да дойда в София и да следвам. И само след една седмица ми се нареди да отпътувам от Варна за София за постоянно. Майка ми се беше поминала, направихме й панихида и аз отпътувах. Брат Боев ми намери квартира на Изгрева. Даде ми пишуща машина на която да пиша, с която да се поддържам. Аз се поддържах с пишуща машина. Аз следвах и работих. Тъй като аз бях без средства, братството ме издържаше, като ми даваше работа на машината. Когато аз дойдох да живея на Изгрева, беше се поминал Великият Учител на 27.12.1944 г.
В.К.: Сега, кое е най-интересното тука. Значи Вашата майка си заминава.
Л.Х.: Да, аз идвам на Изгрева.
В.К.: Брат Боев Ви вика.
Л.Х.: Да. Аз се записвам в Университета.
В.К.: Вие се записвате в Университета и той Ви дава работа, да работите писмена работа, за да се издържате. Това е братска работа?
Л.Х.: Братска работа. Преписвах беседи.
В.К.: Които се печатаха след това.
Л.Х.: Печатаха се.
В.К.: И Вие така се издържахте?
Л.Х.: При Елена стенографката пишех.
В.К.: И после?
Л.Х.: После завърших Университета. А, всички откъде научили, че съм дъновистка. Тогава много ги преследваха. Преследваха ги. И научила една колежка, че съм дъновистка. И сънувам един сън. Половината стена на Университета се руши, така пада и аз се стряскам така и един глас казва: „Не бой се, не бой се!“ Гласът на брат Боев почти го чух. И действително, тогава много ги чистеха студентите, чистеха ги, чистка. Уволняваха ги, махаха ги, чорбаджийски дъщери, чорбаджийски синове. А мене като от трудово семейство, изключиха ме само от ДКМС, а ме оставиха да си завърша Университета. Да, това го направи брат Боев. Да, той много ми помагаше в живота.
В.К.: Да, продължаваме нататък.
Л.Х.: Записах като първа специалност философия, а втора френски език. Започнах сериозна работа. Окултна школа на ранина посещавах и лекции в Университета и работа на пишеща машина. Аз бях много трудолюбива и сега съм. Огън и пламък! При сестра Елена Андреева така изкарах Университета. Когато ни разпределиха на работа аз бях назначена в Педагогическо училище, да бъда учителка за подготовка на прогимназиални учители. Една моя колежка научила, че съм дъновистка, тогава така ни наричаха, отишла в Министерството на просветата и докладвала за мене. „Как я допускате тая жена във Варна? Тя е дъновистка.“ На другия ден ме извика заместник-началника, другаря Величков и ми рече: „Ние ще Ви назначим във Варна, в родния Ви град само ако се откажете в Държавен вестник от вашите убеждения“. Може ли да си представиш? „Това ли е, другарю Величков?“, и без да му кажа дума за поздрав, довиждане, отворих вратата, излязох и я затворих след себе си. Аз бях много категорична. Колко работи, какви пари са минавали през мен, какво нещо. И затова Бог ми помага и досега. На другия ден гледам в списъка поставен до вратата на ректората пише, че съм назначена в Търновските села. Отказах, не приех. И така седем години като Левски, работех най-различно. Гледах деца, болни, и пр. и най-после нарекох моя живот на моя съгражданин Андрей Андреев, попски син, старши сътрудник в Българската академия на науките.
Той отива в Министерството, взима досието ми и пред началника на просветата го скъсва и казва: „Ще я пуснете за учителка, тя е от трудово семейство“. Получих назначение в Родопите по френски език. Тогава бяха много строги и искаха учители, които не са верующи. Аз на два пъти съм уволнена като учителка, като верующа. Как съм прекарвала? Лесно ли ми е било, но пак ме назначаваха. И така, благодарение на старши-сътрудника Андрей Андреев днес имам пенсия. На Изгрева живях около 35 години и после като го взеха за нуждите на съветското посолство ме преместиха с моята сестра да живеем в ж.к. „Младост“, 99 блок, а след 17 години, понеже сестра ми се беше поминала ме преместиха тук където и сега живея. От сутрин до вечер съм със Словото на Великия Учител. Колкото мъчнотии и страдания преживях и преживявам, благодарение на Учителя превъзмогвам и до ден днешен. Той ме крепи, Той ме благослови. През 1977 г. сключих брак с един наш брат Стоян Господинов от Бургас, който се подвизаваше в нашето братство. Тъй като научих, че от малък е останал без родители, пък и много скромно се подвизаваше в Братството, нямаше софийско жителство, та аз реших да му помогна. Само заради жителството, защото без него тогава не можеше човек да живее в София. Иначе беше така общителен. Сега живее при мене в кухнята. Там спи и работи при крайно трудни условия. Добър е, но е особняк, като всички хора на изкуството. Много способен като художник и скулптор, малко приказва. Дано един ден Господ да се смили и той да си има ателие, да се успокои и работи по-нормално.
Макар и в тази възраст продължавам да пиша, творя и работя. Мои трудове, които желаят да видят бял свят. „В дни на вдъхновение и Пролетни химни.“
То е в една книга, нали така. „Рилски разкази“ с опитности с Учителя, братята и сестрите. „Планински повеи и зов“. „Изгреве, мой Изгреве.“ Опитности с Учителя и мои опитности. „Любов човешка и Божествена“, в едно. Псалми имам. По-нататък ще работя.
В.К.: Така. Сега, Вие ми предадохте Вашите биографични бележки.
Л.Х.: Да.
В.К.: Там е написано Калиопа.
Л.Х.: Да.
В.К.: А защо Калиопа?
Л.Х.: Защото кръстника ми е бил грък: Растиван Ракис от Солун. Моя род няма гръцки произход. Нямам, но кръстника ми е бил грък и казал, щом аз я кръстя, искам да я кръстя на майка си.
В.К.: А какво значи Калиопа?
Л.Х.: Калиопа значи Хубавоока.
В.К.: Да, а Любка?
Л.Х.: Любка, майка ми още от мънинка, от детенце не искала гръцко име и ми викала Любимке. И станало Любка после.
В.К.: Но във вашето кръщелно свидетелство сте Калиопа.
Л.Х.: Да. Но никой почти не ми вика така. А в паспорта е Калиопа.
В.К.: Значи сте Любка Хаджиева. Сега искам да ни разкажете за първата среща с Учителя.
Л.Х.: След като върнах годежа си, станах неспокойна и един глас ми каза „Не ти е определено да се жениш!“ Виждам Учителя през 1940 г. за пръв път, когато идвам от Варна в София. Учителят ме прие много добре. Даже имаше един възрастен човек когото, не кимна на него, а на мене да вляза при Него. Като влязох при Него, казах: „Учителю, аз съм от Варна. Имате много поздрави от Варненското братство“, и му поднесох един подарък от Варненското братство. Целунах Му ръка и седнах срещу него.
Но още като го видях, аз разбрах, че седя пред един необикновен човек. Очите ми го видяха особен, като че беше не човек, а нещо като едно огромно динамо, което правеше: бу,бу,бу. Постоянно слизаха, възлизаха, слизаха, възлизаха и видях така много интересно нещо в Него, което ми направи силно впечатление. Макар и млада, но аз разбрах, че седя пред моя Велик Учител. Аз Му задавах въпроси, а Той отговаряше.
Питах го: „Учителю как да работя разумно в живота? Да постъпвам разумно“. Той ми каза: „Рекох, внесете светлина във вашия ум, топлина във вашето сърце и калете волята си. Рекох, калете волята си!“ Аз, когато го питах по други въпроси, той каза: „Не се грижете за материалното, мислете за духовното. Работете върху благородството.“ Аз продължавах да го питам и той ми отговаряше. Бях всичко си записала, но къде изчезна този лист, не знам. Питах го много работи той му слушаше с голямо внимание, бях при него 24 годишна. И когато след разговорите ставам да си отивам, целувам Му ръка, Учителят се наведе над мене и шепнеше молитви. Аз споделих това с брат Боев и той каза: „Интересно, може би иска да изчисти нещо от твоя живот, някакви кармични положения, и това е хубаво, разбира се.“
В.К.: Да, това е първата среща.
Л.Х.: Първата среща. да. Първата среща с Учителя много дълъг разговор беше. А, „При един учител отишли двама ученика. На единият дал един самун хляб, а на другия едно житно зърно. Самуна хляб той, единия, го изял, а другият посял зърното на нивата. И станали след 3 години много житни класове и се нахраниха много хора. Иска да каже Учителят, сега ли да ти дам всичко или пък с течение на времето, с проучаване на беседите и посещаване на Школата ти ще посееш други работи, от които ще има полза за тебе и за твоите близки хора.
В.К.: Това Учителят Ви го казва на Вас?
Л.Х.: Да.
В.К.: Значи той Ви дава да си определите пътя: самуна хляб или житното зърно.
Л.Х.: Сега ли да се нахраните или пък житното зърно. Така, точно така.
В.К.: Значи той Ви дава възможност сами да се определите вашия път. И Вие какво му казахте?
Л.Х.: И аз му благодарих.
В.К.: И Вие какво казахте, имате този разговор записан?
Л.Х.: Имах всичко записано, но къде пропадна. Но аз си спомням всичко. Спомням си много работи.
В.К.: Това е много интересно за житното зърно.
Л.Х.: Много интересно, да. Един самун, така каза той, не парче, а самун хляб.
В.К.: Самун, това означава, че той може да Ви помогне в момента, а другото – той Ви дава идеи, за да може да работите Словото на Учителя. Значи Вие се нахранвате и наоколо и близките ви се ползват.
Л.Х.: Такъв смисъл. Друг пример. Каза още … Имам много работи, но в „Изгреве, мой Изгреве“го имам.
В.К.: Вижте как го отворихте и точно на това и на 87 страница.
Л.Х.: Да. Ето …
В.К.: И аз си казах, може сега най-малко 10 минути да го търси. А Вие отворихте веднага.
Л.Х.: Може. Когато го попитах Учителят може ли да посещавам Школата. „Може, може“ каза, това ми стигаше. Аз вече съм приета от Него за векове. И оттогава някои дребни души, които нито са Го видели Учителя, нито пък са се подвизавали в чист път без да чели от Словото, безсмъртното Слово Божие, критикуват, злословят и злорадстват. Каква карма си създават. Днес ученици на Учителя ако са на първо стъпало, ако работят върху себе си, ще се изкачат на второ и трето. Падение може да имаш, Учителят не е против това, може да падаш и ставаш, но да вървиш напред. Напразно критикуват и говорят каквото им хрумне. Пътят им е прав и чист всеки може да тръгне по този път, но всеки си чака времето и часа. На другия ден, петък рано сутринта в пет часа, отидох за да слушам Словото на Учителя в МОК, за неженени или специален клас. Това, което го запомних го записах в една тетрадка, та като си отида във Варна да размишлявам за всичко, което съм чула и видяла там в София, във великата окултна школа. Епохи, епохи, наситени с много светлина, епохи златни, които стотици години още … Когато наближаваше времето за отпътуване във Варна дойде при мене сестра Савка, усмихната, за сбогом за път ми даде лимонче от градината дадено от Учителя тази заран, да ми го поднесе и казал: Рекох, дайте този лимон на сестрата. Аз – сестра млада. От Учителя да получиш сега подарък лимон – радост, поех го от ръцете на сестра Савка и благодарих за вниманието, което ми оказа.
В.К.: Сега, коя дата?
Л.Х.: 1940 г. мисля беше, през месец юни. Чрез този лимон, който ми го даде, Учителят пожела да бъда мъдра и здрава. През цялото време за Варна пътувах добре и бях погълната от преживяното и чутото на Изгрева. Пред мене в моя взор е образът на Учителя кротък и благ. От лицето му зарят лъчи. И за брат Боян, все ми се явяваше и неговия мил образ. Енергичен и отзивчив за всичко добро, хубаво в живота ми. Мислейки за всички братя и сестри, с които бях в непосредствен досег с тях. Да, какви чисти и слънчеви моменти, а каква мъдрост и любов около Учителя!
В.К.: Това е стр. 88?
Л.Х.: Да. Целият пропит от Божественото, красивото и великото в живота, Син Божий, Син на тази епоха. На едно събрание във Варна и т.н.
В.К.: Сега, това е първата среща с Учителя.
Л.Х.: Първата среща. Имах и втора среща с Учителя. На втората среща Учителят ми говореше за страхът Божии, страх Господен. „Човек, казва, да не се страхува от нищо. Нито от себе си, нито от хората, а да има страх Божии.“
В.К.: Кажете за втората среща.
Л.Х.: През един есенен ден пак отидох да посетя моя свещен Изгрев. Аз всеки ден, всеки час прелитам там на моя Изгрев. При Учителя, при нозете на Учителя, при Божественото Слово, това беше най-важното за нас, за учениците Му. Да Го попитам за някои наболели въпроси, които ме вълнуваха постоянно, да открия душата си само пред Великия. Той най-добре ще ме разбере и напъти за това, което е най-полезно и навременно. Колко благо, колко мило ме посрещаше всякога Учителя, като че ли съм една от най-добрите му и верни ученички, колко много светове ми се откриваха всякога в Неговото присъствие и всякога излизам от стаята Му възродена, като че не съм аз. Така се случи, че Учителят ме прие веднага. Целунах Му десницата и Той веднага почна да говори, тъй като Той знаеше предварително какво ме вълнува и интересува. Рече: „Не се страхувайте от хората. Нито най-малко от себе си, а от Бога се страхувайте! Рекох, имайте страх Господен! Имайте страх Господен!“ Учителят е видял и разбрал добре, че аз се страхувам постоянно и затова ми говори за страха.
В.К.: А от какво се страхувахте Вие?
Л.Х.: Не зная.
В.К.: В коя година е това нещо?
Л.Х.: 1941 г.
В.К.: Това е есента?
Л.Х.: Да. Каза ми тези няколко думи, за да избяга страха от мене. „На мястото на страха поставете Любовта.“
На Изгрева бях дошла само за 3 дни. Наближаваше зимата. Войната между СССР и Германия не пощади и нас от бомбите, които пускаха отгоре неприятелите и нас ни засегнаха. С голяма радост пак съм в София.
В.К.: Сега, това беше втората опитност.
Л.Х.: Третата сега.
В.К.: Да.
Л.Х.: Имах някаква мъка в душата си, затова предприех това пътуване. Много естествено. Тази мъка в мен имаха още много хора, та това е общо състояние на всички хора, които преживяват ужасите на тази неравна война. И небесата взимат участие. Когато хората воюват, това се чувства от всички. Тежко положение, хляба не достигаше. Чакай сега. „През този зимен ден Учителят бързаше за Витоша, където отиваше с няколко групи братя и сестри. Отиваше на бивака, Учителят. Понеже много бързаше, аз като се явих и Му се поклоних, Той само това ми каза: „Имайте мир и вяра в себе си и всичко ще се оправи!“ Поблагодарих Му, целунах Му ръка и се оттеглих. Учителят се качи в горницата там където беше Неговата стая. Този път не бях на квартира у сестра Стойна, тъй като се беше евакуирала на село. Бях другаде приета също много добре. Там където бях отседнала, къщата на тези, брата и сестрата, бяха до гората. Имах възможност всеки ден да си правя разходки.
В.К.: Значи това е третата среща с Учителя?
Л.Х.: Третата среща. Много, много работи има тука с Учителя. Тука войната вече със СССР.
В.К.: Какво казахте за Варна?
Л.Х.: Работихме на братското лозе. Направихме си една стаичка там. Работихме и се подвизавахме в Божия път. В края на декември 1944 г. Учителят се освободи от земната си плът.
В.К.: Сега това са трите срещи с Учителя?
Л.Х.: Да.
В.К.: Повече имахте ли?
Л.Х.: Четири имах, ама… Четвъртата среща беше пак кратка. Да, пишете, четвърта – кратка среща.
В.К.: Тя кога беше, след третата?
Л.Х.: След третата.
В.К.: Тука в София беше, така ли?
Л.Х.: Да. Преди да замине Учителят, една година.
В.К.: Вие спомняте ли си нещо от нея?
Л.Х.: Кратка. (чете:) „Когато се освободи от земната си плът, която бе облякъл, за да изпълни земната си мисия за която бе пратен от небето, за да покаже на человеците пътя към Бога към Великото и възвишеното в живота, на което Той служеше беззаветно и всеотдайно.
В.К.: Сега, имам един въпрос. Сега освен това копие, имате ли и друго копие?
Л.Х.: Няма.
В.К.: Само едно копие?
Л.Х.: Нямам, щото хартия.
В.К.: А-а, само затова едно копие. Фактически това копие трябва да го извадим на ксерокс. Ще се извади на ксерокс, за да може да ми го предадете на мене. А пък това нещо ще ви бъде върнато.
Л.Х.: Да.
В.К.: А което е на ксерокс копие, Вие ще ми се подпишете на мен.
Л.Х.: Че Ви го давам.
В.К.: Така ще стане. Значи Вие имате само едно копие.
Л.Х.: Да, едно копие. Няма хартия.
В.К.: Ясно. Аз мислех, че имате друго копие, за да ми го дадете. Ясно. Този въпрос ще го решиме после.
Л.Х.: Да кажа ли от коя творба?
В.К.: Да.
Л.Х.: Да, от моята творба „Изгреве мой, Изгреве“, вече края на книгата. „Години, години и все заедно играехме и славихме Учителя и Бога, а душите ни се разбираха. Това е за Лиляна. Пътят на ученика е път на вечното зазоряване, и вечна признателност и благодарност на Великия Учител на Великото Всемирно Бяло Братство. Слава вечна и неувяхваща през вековете и правекове на Великия Учител! Всемира е пълен с Неговото Божествено Слово. И никой вече не може да се отърве от него. Назад е смъртта, напред е живота!“
В.К.: Така завършва Вашата книга. Това е стр. 69.
Л.Х.: 69 стр., да.
В.К.: Продължавате да четете.
Л.Х.: Да, да. „Пред приемната стая на Учителя заварих един възрастен брат. Той не беше като че ли много възрастен, но с побелели коси. И двамата чакахме появяването на Учителя. Появи се Учителят на вратата облечен и с една блага усмивка. Беше облечен в хубав млечно сив костюм и вълнена бяла шапка на главата. Отпред на гърдите Му се виждаше снежно бяла риза, отпред със златна иглянка. Учителят ни погледна двамата, но покани мене първа да вляза. Почудих се. Аз отстъпих съзнателно първото място на този побелял човек, който бе и запасен полковник.
В.К.: Това да не е Минчо Сотиров?
Л.Х.: Не знам, не го познавам.
В.К.: Той униформен ли беше?
Л.Х.: Не. (Любка чете:) „Наоколо нямаше никой, тишина, спокойно разговарях с най-великия син на епохата, Божият Син слязъл от небето по Волята Божия на земята, за да покаже на човеците най-правия път на Новото учение, пътя към Бога. Приемната на Учителя се състоеше от малко антренце, две врати, едната в дясно, другата в ляво. Учителят ме покани в ляво където приемаше. В другата стая Той не приемаше. Там вероятно имаше дрехи, инструменти и др. Предполагах стаята светеше от чистота. Маса и няколко стола. Върху масата 2-3 цигулки и китара. На пода килим. Целунах ръка на Учителя, а Той ме покани да седна с гръб към прозореца, а Той застана на едно разстояние срещу мене на един метър. Той, Великият, беше спокоен с една бащинска усмивка. Аз изправих снага, поуспокоих се от вълнението, което изпитвах при влизането си и Го погледнах. (Аз се успокоих, като го видях се успокоих. И Вие действате успокоително, някои хора не.) Да, Богочовека беше. Но нищо старо нямаше в Него. Лице озарено и лъчи в една особена светлина. Няколко минути мълчание. В момента Учителят направи един жест, който ме освободи от един недъг, който дълго ме мъчеше.“
В.К.: Как жест?
Л.Х.: С един жест.
В.К.: Така направи? Някакъв жест с ръка?
Л.Х.: Да. Това, което ме мъчеше ме освободи. (Любка чете:) „Сепнах се. Веднага разбрах какво ми говори с тоя жест. Благодарих мислено. Той също се изправи, погледна ме дружелюбно и започна да говори. Сюблимен момент, върховни мигове. Това спокойствие, това държане, които имаше Учителя към мен се вля в мен и ми се струваше, че съм при свят човек. Погледна ме топло и рече: „Вие сте от Варна, от Варненското братство“. „Да, Учителю“, рекох аз. „Идвам от Варна, от Варненското братство и Ви нося един подарък.“ Учителят прие подаръка. Първият ми въпрос към Него беше. (А сега тука всичките, дето го питам.) „Учителю, как най-добре да работя в живота си, как да постъпвам – разумно, за да се чувствам добре?“ Великият Син на епохата така спокойно и кротко ме погледна, че от мен се изпари всичкия страх и вълнение. Всичко се изпари! Останах така, като е ли с баща си. (Аз всъщност съм емоционална натура и пред по-издигнати хора от мене се смущавам. Аз винаги имам един обичай да поставям отсрещния човек по-горе от себе си. Напротив, тук нямаше никакво смущение.) Учителят каза: „Рекох, внесете светлина във вашия ум, топлина във вашето сърце и калете волята си. Калете волята си!“ Гласът Му идеше от друг някакъв свят, непознат, като хилядострунна арфа, като неземна музика беше гласът Му. Всичко в него блестеше от чистота и святост и красота. Среден на ръст и нито много слаб, нито пълен, движенията му плавни, отмерени, всичко в него тих и спокоен вглъбен и чакаше. Лицето му свежо, бяло подвижно, всичко в Него беше пълна хармония, красота и изящество. Голямо чудно спокойствие се излъчваше от Него, че и аз напълно се успокоих. Каква доброта лъхаше от него, каква разумност, драго ми беше да Го слушам. Предаваше ми едно чудно спокойствие, което никога досега не съм имала в живота си. Пред най-великия Син на епохата. Да, това не беше човек, а видение и продължаваше така тихо да ми говори, като че шепнеше.
„Не искайте пълна кошница със житни зрънца, а само няколко житни“, продължаваше Великия. При един Учител отишли двама ученика. На единият ученик Учителят дал един самун хляб, той се нахрани с него. На другия даде няколко житни зрънца. Този ученик веднага отиде на нивата, пося зрънцата и след време се напълни цялата нива с много житни класове. Нахрани се той, нахраниха се и другите. Интересен пример, веднага си рекох разбрах какво иска да ми каже Учителят. (Нали, аз Ви казах, да.) Не се грижете за материалното, а за духовното. Учителят продължаваше: Не се вълнувайте отдълбоко, защото ще излезе и мътилката. Отгоре, отгоре, както морските вълни на брега. На брата си, на сестра си пращайте хубави мисли, не ги попресищайте. Той разбираше Учителя, че аз дълбая, дълбая, дълбая. А Той каза: Недейте от дълбокото, от мътилката мътното ще излезе. Като морето отгоре, отгоре се вълнувайте.“ Да.
В.К.: Вие се вълнувате от много проблеми там от братството във Варна?
Л.Х.: И във Варна, и в службата. И после, лични такива преживявания. Аз самата вътре в себе си имах едни работи. Сега малко ги поразреших, да. „Не се вълнувайте, защото мътилката ще излезе. А отгоре, отгоре като морските вълни. Когато сте между злите, мислете за добрите. Имайте добра обхода с хората. Рекох, обхождайте се добре с тях. Рекох, работете върху благородството, занимавайте се с цветята. Благодарих на Учителя за мъдрите му съвети, целунах му ръката и си излязох окъпана и освежена от всичко това, което ми каза и аз веднага взех тетрадката и записах разговорите, защото един ден ще ми трябват. Учителят е в преклонна възраст, а в Него се чувства нещо младенческо, много ведро. Когато целунах ръката на Учителя, Той се наведе над главата ми и и шепнеше слова като молитва. По-късно разбрах, че имам тежка карма. Той, Учителят се молеше за облекчение на тази моя карма. Тежка карма аз имах. Малко се разплати. Като излизах от вратата на приемната на Учителя, чакаха две сестри. Днес ме нахрани с духовна храна и очерта едно бъдеще на душата, на духовния ми път, даде ми материал за работа за много години. Съжалявам, че не му казах, за видението си, което имах. Аз като 13 годишна имах видение. И по-късно, после след няколко години пак, 5-6 [пъти].
На 13 години като бях, призори към 3 ч. ли беше, 3 и половина ли, (после и друго ще Ви кажа), видях, точно както стаята, аз тука лежа, това е във Варна. А тука, една глава с до тука косички така под ухото. С много измъчено лице, такива бръчки, такова страдание, че аз не се уплаших, а се прекръстих. И тука … като че ли беше ангел. Това е бил моя ангел, ми каза. Колко страдания ще минеш. Казах го сутринта на майка ми, а тя: „Да не би да си сънувала нещо“. Не съм сънувала, аз се прекръстих.
В.К.: Съжалявате, че не сте казали това видение на Учителя.
Л.Х.: Що не го казах? Забравих. Съжалявам, че не го казах. (чете:) „Днес е хубав топъл ден. Още на ранина Учителят с една малка групичка заминаха за Черни връх. И ние, научили за това още на другия ден рано решихме да тръгнем и ние за Черни връх. Събрахме се шест сестри и един брат, всичко седем души.
В.К.: Кой беше брата?
Л.Х.: Георги Йорданов. Той е жив.
В.К.: Да.
Л.Х.: Набързо взехме провизии за един ден и се запътихме и ние към Черни връх, към Учителя и Неговата групичка. Бяхме: сестра Савка, сестра Стойна, Мария Златева, цигуларката, сестра Елена Григорова, Мечева, аз и брат Георги Йорданов. С пълна раница с провизии и дрехи за преобличане. А, тука ще видите сега. Поехме рано за нагоре, пътуването беше добро. След около два часа минахме край Бивака, но не се отбихме, за да спечелим време, а продължихме към хижа Алеко. За пръв път и аз предприемах такава дълга, но хубава екскурзия. Витоша беше красива. За пръв път я посещавах. А какви хубави полянки, височинки зелени. Много борови и други дървета. Душата ми се радваше, ликуваше и много полски цветя, лазурно синьо небе, тук на бивака е идвал всяка почти неделя Великия Учител и е изнасял своите беседи и пели са песни братята и сестрите. Около бивака хубава и красива полянка и всичко наоколо в най-разнообразни хубавини, природа, да не се нагледаш. Предразполагаща за духовен живот, за размишление. На път за хижа Алеко минахме много красиви алеи, които оставиха незаличими спомени у мен. Тук-там си почивахме, но не за дълго, защото път ни чакаше. Стремяхме се към Учителя, наближихме морените, безкрайните морени. Знаете ли ги, виждали ли сте? На една красива полянка поседнахме да позакусим и отпочинем. Разговора ни беше все за духовни проблеми. Разисквахме за някои опитности, които имат братя и сестри. За пръв път предприемах такава дълга екскурзия, но млада, весела и жизнерадостна не усещах умора, пък и с тази групичка бях особено щастлива. Денят топъл, свеж. На хижа Алеко пак отпочинахме около половин час. Погледът ни все към сините върхове. Дано ги догоним. Поехме нагоре, плътно един до друг наредени, тихичко пеехме братски песни. Седем души. Пътят ставаше все по-стръмен. Има от Учителя цяла беседа за тия седем души, цяла беседа.
В.К.: Коя е беседата, знаеш ли?
Л.Х.: Ами на, трябва да отида при брат Борис Николов, все се каня.
„Пътят ставаше все по-стръмен за хижа Алеко, но не се отчайвахме. „Има ли още път?“, попитах аз. Отвърнаха ми, че още половината път сме извървели, но тъй като бях ме групичка и весело се прекарваше всичко. Бяхме единодушни и никакво разединение. Колкото по-нагоре се изкачвахме почна да се чувства една хладинка, която действаше ободрително.
Л.Х.: Нали хубаво съм го написала?
В.К.: Много хубаво, направи готово за издаване.
Л.Х.: Към слънчеви простори, към сияйни върхове, вървяхме по камъните, които мъчно изкачихме. Много морени, красиви, бели, бавно с мисъл се изкачвахме. Пътят за Черни връх ставаше все по-стръмен, но славен. Като знаехме при кого отивахме и кого скоро ще видим, умора не усещахме. Каква любов тука ври в мене! Много интересно. Близо сме вече, казах аз. Към привечер пристигнахме с раници на гърба, уморени. Учителят със своята малка групичка ни очакваше в една от стаите, която беше приемна за туристите. В тази тая имаше дълги маси, на които се хранеха туристи и много пейки. Учителят ни очакваше в трапезарията. Но като влязохме, още от вратата ни лъхна тютюнев дим. Естествено пушеха туристи. Учителят седи срещу дима, спокоен, като че ли няма дим. Ами като че има благоухание.“
В.К.: Не им правеше забележка защо пушат.
Л.Х.: Не, никога Учителят. А-ах, Той, Великият.
В.К.: Значи Учителят Ви прие?
Л.Х.: Чакай сега. „Седнахме на вечеря. По едно време Учителят взе да си гледа дясната ръка и рече, а моят поглед все срещу Него. Не снемах очи от Учителя и си мислех в себе си: Ама, че мъчно изкачихме камъните. Той прочете мисълта ми гласно и гласно го каза: „Ама, че мъчно изкачихте камъните“. Сепнах се. Как Учителят в този момент когато аз съм размишлявала прочел мисълта ми и смятам, второ чудо преживяхме много бързо. В това време цигулката ни подкани пак да пеем. А преди това, когато пристигнахме на Черни връх, Учителят седеше в стаята. Аз отивам да Му целуна ръката и както отивам виждам ореол над главата Му, но нямаше тука кръг и тука кръг, ами така, така, така, така.
В.К.: На вълни.
Л.Х.: На вълни, на вълни. На вълни и цвета беше нито много, нито розов, нито син, а бляда лъчиста светлина. Видях го ореола на Учителя, и за секунди и после раз, два, три и се изгуби. Това е друга опитност. Ама нали е интересно?
Сутринта, когато отиваме вече да посрещнем слънцето. Аз съм се събудила.
В.К.: На Черни връх или на Алеко сте?
Л.Х.: На Черни връх. Минахме Алеко и на Черни връх. Там става. Там и ореола, и камъните, и морените.
В.К.: Да.
Л.Х.: Ама как същите думи?
В.К.: И какво казахте?
Л.Х.: Учителят все се обръщал, обръщал, да ни види къде сме. Най-после няколко секунди преди да изгрее слънцето пристигам аз с Георги Йорданов. Той дойде и каза: „Хайде сестра!“ Аз съм станала, събудена съм, но откъде да знам какво става. И отивам, Учителят се успокои, погледна ме и малко поседяхме така и изгря слънцето. Вълшебна работа. Като че ли си в рая. Не знам дали сте изпитвали същото при изгрева на слънцето.
В.К.: И Той, Учителят ви е чакал вас, за да дойдете двамата, може би сте били последни от групата.
Л.Х.: Последни, да, последни, няколко секунди преди изгрев. Да го кажа ли? Аз тогава бях застанала и по едно време Учителят отива в тоалетната и аз си казвам: „Боже, ами Учителят отива ли в тоалетната?“
В.К.: Вие мислите, че той не ходи в тоалетна? Ами нали се храни. Щом се храни.
Л.Х.: Ами хайде де! Почудих се. Как може?
В.К.: Ами нали се храни, пие вода.
Л.Х.: Ами хайде де, стана ми чудно. Знам, че трябва, да.
Когато дойдох втори ли, трети път, когато на Витоша с брат Боев отидох тогава, дето Учителят каза преди седем години. Ние го записахме нали? Преди седем години аз завърших гимназия, Боже що не ми казаха учителите що е добро, що е зло. Това е от богомилското учение. Може би при богомилите сме били. Пък тоз какъв е бил там, княз ли е бил, кой го знае.
В.К.: И какво казваш?
Л.Х.: И аз казвам: що е добро, що е зло и както седяхме. Не, преди това. Брат Боев пита: „Учителю, когато при един светия падне една обида, нали се превръща в буца злато?“ Учителят се усмихна, значи искаше да каже да, обидата, ако е не на място, тя се превръща на злато, много злато ще набере тоз ученик. В миналото този Александър Дюма – син, баща ли, е описал най-хубавите работи. На френски, да, той бъдещия поет.
В.К.: И какво, става въпрос за доброто и злото.
Л.Х.: Да, за злото и за доброто. Мисля си аз, седя и гледам Учителя и си казвам. А, не. Преди седем години, когато завърших гимназия си казах: „Що е добро, що е зло?“
В.К.: И Той Ви отговаря какво е добро, какво е зло?
Л.Х.: Да, Той каза: Злото е най-малкото добро. Доброто не помня точно, но каза: Зад доброто и злото седи Великата разумност, която използва всичко за добро. Значи има една разумност горе. Всичко, ние сме под наблюдение на ангелите. Отгоре гледат и казват: Този се ядосва, мръщи се, детето му гладно. Няма глад. За духовния човек няма глад.
В.К.: Значи един въпрос, който Ви е вълнувал като ученичка…
Л.Х.: Учителят го изнесе.
В.К.: Този въпрос винаги е бил във Вашето съзнание и Вие сте го носили години наред?
Л.Х.: Не. Аз го забравих. Той не го забрави. Първият духовен въпрос, който ме е вълнувал, когато бях на 18 години, току що завършила гимназия, класическа. Да. Аз се разсейвам, прощавайте. Свири долу детето. Да. Мънинко дете пък много хубави работи свири.
В.К.: Значи този въпрос?
Л.Х.: Аз казвам: Що е добро, що е зло? Вървя по варненските улици и разсъждавам, защо не ми казаха кое е добро. Сега ще го научиш в беседите. Аз съм експанзивна, Лиляна е друг тип, нали?
В.К.: Всеки човек е различен.
Л.Х.: Всеки човек е различен. Аз обичам да се смея, да се радвам в тоя намръщен свят. Писах писмо на брат Боев за братското лозе как сме работили и Учителят казал: „Те си приеха заплатата, чрез радостта, която се преживяли.“ Значи нашата заплата беше радостта, която преживяхме. Това е заплата ни. Писмата от брат Боев, които получавах, са най-хубавите ми дни, месеци и години. Когато ме покани на Витоша заедно да отидем, и аз му казвам: какво да си вземем за храна? А, сестра две марули и готово. Зеленина, зеленчуци.
В.К.: Две марули могат ли да ви стигнат?
Л.Х.: Ха-ха, да. А, в един разговор брат Боев ми каза така. Когато слизахме от планината. „Виж какво, Любо, винаги бъди горе, недей слиза долу, но когато слезеш, недей слиза от слабост в низините, а да помагаш на душите!““ Това му бяха думите. …. Две думи на някого да кажа. Две млади момичета ми се поклониха, то в момента ми се казва по Дух. Имам дар слово. Най-достойният ученик му беше [брат Боев].
В.К.: Брат Боев?
Л.Х.: Да. Казвам на сестра Паша: „Аз съм любител-поет“. „Не е вярно, ти в миналото си била голям поет.“ Това ми каза сестра Паша. Сигурно така да ме окуражи. Аз още от ученичка 15-16 годишна и във варненски вестници съм печатала мои работи. Още, може би съм пропуснала нещо, но по-нататък, ако си спомня нещо ще Ви го предоставя да се запише. Нали?
В.К.: Да, Вие фактически ще го намерите и ще ми го дадете. Сега за брат Боев какво ще си спомните още нещо?
Л.Х.: Вижте едно мое видение с един човек. Видях два рога тука на главата му.
В.К.: На кого?
Л.Х.: На един човек. Той ме искаше така, главен счетоводител беше. Два рога, значи нещо животинско има в него. Друго видение. Значи главата това, това. В миналото той ми е бил баща, аз син. Щото има случай ме дере така.
В.К.: Сега такава ви е задачата.
Л.Х.: Учителят казва: Един вол лежал, един комар го ухапал, отзад по задника. Той не усетил. Че и аз трябва така да правя.
В.К.: Да, ама то е трудна работа.
Л.Х.: За мене вече не е трудна, щото…
Край Любка 1.