Том 3 „Изгревът…“

Прочете откъси

ЕДНО ПРОРОЧЕСТВО ЗА БЪЛГАРИЯ

Според вървежа на работите, види се, че наближава времето да се из пълни пророчеството, което ми се даде през 1893 г., като бях в Париж, от ме диума г-жа Лучия Гранж.
„Българската народност е в зародиш на своята свобода, но тя няма да се сдобие с тази свобода докато не се съблече основно от своята омраза. Бог изпитва тази народност за нейно добро. Не е ли истина, че човек започва да разсъждава и да мисли зрело след като прекара много страдания и най-пос ле захваща да размишлява върху духовните работи, които му дават истински ключ на щастието, същевременно и едно утешение?“
„Свободата на тая страна – България ще се съзида върху куп мъченици. Ще настане ден, когато млад един вожд, вдъхновен от Божествената Сила, ще възтържествува върху произволните сили, които една през друга се стремят да се надвият. Младият този вожд ще бъде човек достоен за доверие, свръх човешкия Му кураж ще въодушеви множеството и ще победи упорството на съществуващите партии“.
„Това оръдие на Божествената промисъл ще се яви след време. Роден в страната тоя вожд ще остане непознат до часа на мисията му. Кога ще се сбъдне това? Това ще стане в няколко години, в едно решително време, подир множество катаклизми (разрушения) и тъкмо тогава, когато русите завладе­ят положението и станат господари“.
„Русия е господарка. Изглежда, че тя решително ще възтържествува след хитрините на дипломатите в полза на други. „Благословена Русия! Защо то нейният план ще спомогне на Божествения план и ще отвори пътя на мла дия Божествен вожд, който ще издигне знамето на независимостта на прир теснената народност и който ще я съедини чрез верността си във Всемирно то единство на верующите“.
Това пророчество ако и да е пророкувано през 1895 г. в нова светлина повторно го помествам за знание. (Редактора)
Този млад вожд, за когото се дава пророчеството д-р Миркович го сре ща. Тогава той е на около 80 г. и среща Учителя Петър Дънов, който е на 35 г. Този млад вожд е Учителят Петър Дънов.
Отначало той не го познава. За него г-н Дънов е учен човек, вещ в духов ните и спиритическите сфери. Интересно е да се отбележи за кончината на д- р Миркович. Ще ви кажа, че по негово настояване и по негова молба той е по­искал „на последния събор за него, през лятото на 1905 г. да му се предскаже кога ще си замине. Учителят му казал: „Докторе, време ти е да си заминеш скоро. Приготви се!“ Есента той си заминава на 29 септември 1905 г. По-къс но Учителят споделя, че е направил грешка, че му е казал кога ще си замине, защото е навлезъл в зона, в която не е могъл да се ориентира.
Когато дошло времето да си заминава от този свят, той е бил в едно състояние нито жив, нито мъртъв. Или както се казва: нито долу, нито горе. Не е могъл да се отдели от тялото си. Съобщават на Учителя и Той заминава за Сливен, посещава дома му, застава пред леглото и го освобождава и тогава той си заминава. Учителят махнал ръка над него, все едно, че късал някаква нишка.
Преди това д-р Миркович отваря очи, идва в съзнание, отварят му се ду ховните очи, падат му физическите люспи от обикновеното човешко зрение, вижда Учителя и целия се усмихва. Учителят го пита: „Позна ли ме?“, а д-р Миркович Му казва: „Познах те, Господи!“ След това затваря очи и си замина ва. Учителят си отива и оставя близките да го погребат.
На следващата година на събора на веригата, на 14 август 1906 г., поне делник в 10 ч. сутринта събралите се помолили Учителя Петър Дънов да бъде извикан д-р Миркович и да говори чрез Учителя. Учителят изпълнява желани ето им, духът на доктора се явява и изнася едно слово чрез устата на Учите ля. Това нещо е записано и запазено. Така Учителят задоволява техния инте рес към духовния свят. Спиритическите сеанси тогава са били на мода.
В едно от писмата си Лучия Гранж пише на д-р Миркович: „След някол ко години в България ще дойде от чужбина един млад духовен вожд, който има мисия между българите и славянските народи“. Д-р Миркович среща Петър Дънов през 1895 г., когато Учителят се завръща от САЩ. Това е годината ко гато той помества това пророчество в списание „Нова светлина“.

СВЕТСКОТО ЗНАНИЕ ПРЕДХОЖДА БОЖЕСТВЕНОТО

На Изгрева живота бе много интензивен и не всеки можеше да издър­жи. Тук върхът бе много висок и вятърът бе много силен и издухваше много неща в пространството. Издухваше хора, времена и събития. Онези, които ос­таваха на Изгрева имаха твърдост в себе си и бяха съградили вътрешния си дом на канара. Това бе вярата им в Учителя и в Бога. За обяснение Учителят бе добавил, че Изгревът в духовно отношение стои по-високо от най-високият връх на Хималаите. Това бе обяснението за космичният вятър, който отвява- ше онези, които нямаха съграден дом върху канара, така както бе по притча­та в Евангелието. Живеехме при примитивни условия. Сковани бараки ни слу­жеха за къщички, но това бе прост и естествен живот. Не само братята издър­жаха, но и сестрите отстояха на тези условия. Онези, които не издържаха – те си отидоха, защото космическият вятър ги бе издухал и всеки запраши по своя си път. Но онези, които останаха бяха останали в името на Високият Идеал.
Беседите на Учителя се нижеха през годините сряда, петък и неделя – сутрин в 5 ч. и в 10 часа. Стенографите записваха, а учениците си записваха някои мисли от Учителя в своите тетрадки. Това бе огромен материал за про­учване. А за приложение да не говорим – ние правехме само опити и не вина­ги сполучливи. Имаше едно течение представено от братя и сестри, които че­тяха само беседите на Учителя и не искаха да четат друга литература и други автори. За тях това бе кощунство и загуба на време. По същество те бяха пра­ви. За тях оценката за Словото на Учителя бе равнозначно на Божествения хляб и онази Небесна Манна, която слиза чрез Словото Му и храни гладните им души. Но това бе залитане в друга крайност. Веднъж бяхме на полянката събрани много приятели около Учителя. Тогава Учителят се обърна към Сав­ка Керемидчиева, посочи я с пръст и каза тези думи: „Ти имаш един порок“. Тя се стресна и мигновено запита: „Какъв е Учителю?“ „Не четеш“ – беше от­говорът. „Но аз Учителю на ден чета по четири-пет часа?“ „Рекох, не четеш други автори!“ тя стоеше като замаяна, смутена и объркана. Тя бе онази сес­тра, която Учителят допусна най-близо до себе си, да Го обслужва в бита Му и да бъде във връзка с другите. В характера си носеше немския оттенък на майка си – немкиня – немска педантичност, но от баща си носеше македонс­ко твърдоглавство. Тя искаше да мине като образец на новия ученик, такъв какъвто трябва да бъде според Словото на Учителя. Имаше моменти когато тя залиташе в показност и Учителят намираше начин и думи, за да я озапти. Та­ка стана и в този случай. Тя стоеше смутена. Да й каже това пред всички! То­ва бе голям удар за нея. Тя така го прие. Но за нас, това бе урок. Урокът бе предаден. Ученикът трябва да чете и други автори. Още в първата година на Общия Окултен Клас Учителят разгледа този въпрос така: „Светското позна­ние предхожда Божественото. Ако не усвоите светското знание, то няма да бъдете допуснати до Божественото“. Има връзка – това е верига и стъпала на развитие на човека. Човек тръгва от материалното, запътва се към Духовно­то, за да стигне накрая до Божественото. През този път се върви само чрез знание. А знанието осветява пътя му. То е Светлина за умът му, Виделина за душата му и Слава за духът му.

КАК СЕ ДОЙДЕ ДО ПРОЦЕСА СРЕЩУ БРАТСТВОТО

Отначало повод за конфликт нямаше. Братският съвет работеше в пъл­но съгласие като членовете му не се бъркаха в работата на финансовия съвет, който получаваше приходи и си ги завеждаше. Това си беше негова работа. Тогава нямаше повод за разправии и спорове в Братството. Обаче през 1956 г. финансовото министерство бе наредило да се извърши ревизия на всички религиозни секти. По-късно на 9 юни 1957 г. се дойде до разрив на едно съб­рание, където Братския съвет освободи Коста Стефанов като счетоводител и Никола Антов като председател на финансовия съвет. Те бяха подготвили свой доклад по финансовите въпроси, който ние отхвърлихме. Тогава те изп­ратиха този свой доклад към финансовото министерство, който от своя стра­на изпрати ревизори, които дойдоха на 16 октомври 1957 г. Ние смятахме, че всички счетоводни сметки са в ред. Но се оказа друго. Беше дошло време, ко- гато властта искаше да вземе мерки срещу Братството и тя го атакува. Изп­рати ревизори, направиха ревизия и онези, които бяха крали без ние да зна­ем цели 12 години, за да се изпокрият обвиниха мен. На 6.ХІІ. 1957 г. беше нап­равен обиск на целия Изгрев и бяха иззети всички беседи на Учителя. След то­ва бе започнато следствие срещу мен. Аз бях арестуван и престоях девет ме­сеца в затвора. Властите искаха да се компрометира Братството и да кажат: „Ето тези хора приказват за идеи, но и те злоупотребяват със средства.“ То­ва беше смисъла на процеса. Накараха Антов и другите около него да отка­жат, че аз съм върнал средствата, които съхранявах и да излезе един вид, че аз съм задържал Братски средства, които не съм върнал. А братските средс­тва бяха се свършили още през 1948 г. Ако имаше братски средства те щяха да ги искат още тогава. Аз не заведох спор, а оставих нещата така да тръгнат както искат и не допуснах разправии в Братството. Понесох присъдата си както виждате без да съм виновен. Така приключи тоя период на изпитание и на изпити на учениците. Не остана нито един да не се определи. Кой за какво е. И къде му е мястото! По-хубаво от това – здраве да е!
Аз приех всичката отговорност върху себе си пред инспектори и следо­ватели. Казах им: „По всички братски въпроси мен ще питате. Аз съм специ­алист, аз съм причина за всичко. Другите по братските работи не са в тече­ние.“ Аз поех върху себе си всичко. Процесът се насочи срещу мене, което беше много благоприятно. Ако се беше насочил срещу други щеше да се по­лучи хаос. Аз поех всичко. И следствието фактически аз го водех. На всички обвинения срещу Братството и Учителя аз отговарях. Аз бях обмислил всич­ки отговори. И не можеха да ме преклонят колкото и да се мъчеха и да се опитваха да призная работи, които не са. Големи борби изкарах там в затво­ра – девет месеца следствие. Искаха да ме заставят да се подпиша за работи, които не са ставали. Казах: „Не“. И в карцер, и в килия бях, не отстъпих. Те умееха да монтират процеси, като че ти правиш самопризнание. Как може та­кова нещо, би се запитал нормален човек. Но не можеха да създадат процес срещу Братството така както го бяха замислили. Накрая го насочиха срещу мен. Осъдиха ме 12 години на затвор. Издържахме го. Изживяхме го. А сега разказваме как е било. Да се знае и помни. Непременно ще ви потрябва по ваше време. Силите на Опустошението още съществуват. И в бъдеще ще ги има!
По време на следствието Се държаха много грубо с мене, но физически насилия, побои и други неща не са правили срещу мен. Изпращаха ме в са­мотни килии, в карцер, носеха ми месо и риба, като знаеха, че аз съм вегета­рианец. Опитаха се с други изтънчени методи да ме сломят. Но не са ме били. Като ме осъдиха и изпратиха в затвора много хубаво се държаха с мене на­чалниците. Не съм чул груба дума да ми кажат, нито да направят нещо, което да ме огорчи. С уважение и почитание се отнасяхме един към други. За мен те бяха тъмничари, а аз за тях бях затворник, който работеше и изкарваше сво­ята прехрана, а със затворническата бригада, която организирах и работех­ме по строежите изкарвахме и тяхните заплати на тъмничари.
На подсъдимата пейка беше и Жечо Панайотов, който беше счетоводи­тел на Братството. Към него в последствие придадоха и Коста Стефанов, кой­то пое главното счетоводство през 1954 г. Но в първите години Жечо бе сче­товодител. И той не беше много добър и точен. Имаше грешки в счетоводст­вото и тази грешка бе, че сумите, които бяха намерени при Учителя не бяха включени в общото счетоводство на Братството, а за тях се водеше отделна сметка. Пак за нея се водеше счетоводство, но то беше вътрешно, отделно счетоводство, то не минаваше за официално счетоводство, защото нямаше документация за него. За самият процес има документация. Оставям нещата така. Не искам реабилитация. Оставям да се разрешат по закона на живата природа като все един ден ще се намери разрешение на тези неща по закона на Правдата. А сега нямам никакви претенции и изисквания.
Заслугата на Мария Тодорова бе много голяма. Ако тя не ме поддържа­ше с храна на всеки 15 дни, която ми носеше аз нямаше да издържа в затво­ра. Тя показа един героизъм, едно постоянство, една вярност, преданост към Учителя и към Делото и една обич. Мога да кажа, че моето спасение в затво­ра, запазването на здравето ми се дължи на нейните грижи и старание. По време на самия процес бях в най-тежко състояние. Нищо не можех да ям. Не бях ял двадесет дни. Едва се крепях да не падна. Всичко повръщах. Пия един чай, стои в стомаха ми три дни и след това трябва да го повърна. Това бе през цялото следствие от 9 месеца. Така се явих на процеса с много отпаднали си­ли. Едва имах глас. Все пак аз се държах добре на процеса. Нито имах страх, нито се разколебах в своите твърдения. Което казах, това е истина, нищо по­вече. Колкото се опитваха да ме натискат, да твърдя работи, които не са би­ли, аз никога не приех. И така процеса мина благоприятно за нас. Е, поехме си присъда и те я изпълниха. Това бе едно изпитание за нас и за всички. А ка­то излезнахме от затвора, след четири години беше много интересно, как оне­зи, които по време на процеса бяха срещу мен, се опитваха да ми се усмих­ват. Но те бяха се вече определили и те бяха служители вече на друг Госпо­дар. Така че всеки можеше и имаше право да се усмихва на своя Господар.