Вергилий Кръстев (В.К.): Така, аз ще Ви разпитвам за някои неща, Вие ще четете и ще ми разказвате подробно. Записва се всичко, бъдете спокойна. Вие може да почвате.
Мария Младенова (Мария): Опитности на Мария Младенова. Целта, за която ще опиша по-надолу моите спомени от Учителя са: да изпълня дълга си като ученик на Великата Школа на Учителя. За всички ученици, които ще дойдат по-късно и които нямаха щастието да Го видят в плът. Дано мога да предам оня вътрешен огън, с който всичко се изживя. Макар изказаното с думи да е слабо, всяко будно съзнание ще долови в мълчанието дадената задача – решението ѝ и извадената поука. Учителят казва: „Всяка една решена задача е едно посвещение“.
Родена съм на 6.І.1896 г. в Сливен. Баща Ангел Илиев Гешев от Свищов, майка Кортеза Георги Чаракчиева от Сливен. Те са живели 15 години брачен живот в пълна хармония и любов. Майка ми ми казваше, че никога не са си казали лоша дума или да се скарат за нещо. Доволни били един от друг. Баща ми бил съзнателен и справедлив и никога не ѝ правел някаква забележка. Когато не одобрявал нещо в нея, само я поглеждал или мълчал. Тя разбирала, че той я превъзхожда, уважавала го и обожавала. Останах без баща на 11 години.
Свършила съм гимназия в Сливен, където живееха родителите ми. Като ученичка учих частно музика. Свирех на флейта и пиано. По-късно учих пеене.
Сестра Еленка Казанлъклиева, която аз наричах кака Еленка е израсла с моите лели по майка и с майка ми. Влязла отрано в братството, посещаваше често леля ми Ана и майка ми, която беше вече вдовица. Един ден през зимата на 1912 г. пак ни посети. Правеше молитви и ни говореше много чудни за нас неща. Беше много сладкодумна, говореше увлекателно и ние ставахме само слух. Накрая аз пожелах да ме заведе със себе си, където се събират голяма група да се молят. Беше неделен ден сутринта към 10 ч. Валеше сняг на едри парцали, който веднага се топеше, рядко явление за Сливен.
Тогава хвърчах от трепет и радост, всичко ми се виждаше хубаво, прекрасно. Влязохме в молитвената стая, състояща се от две половини: едната с 30 см по-висока, с прозорци, покрит под с дебели козяци и черги. Там бяха насядали сестрите на чергите с бели кърпи на главите и пееха. Застанахме до вратата и на мене ми се струваше, че гласовете се носят, слизат отгоре. Като че ли ангели пеят. Пожелах да отивам всяка неделя. Но майка ми, която не беше още в братството, каза на кака Еленка, че не ѝ е приятно да ме води при тези баби и че ние си имаме черква. Тогава майка ми беше още голяма черковница. И тъй аз не отидох повече там. Бях на 16 години и се подчинявах на майка си.
През тези няколко следващи години свърших гимназия. Интересите, влеченията, желанията ми бяха вече съвсем далеч от духовното, обърнати към света. Бях много религиозна, както всички доста повърхностно. Пеех в черковния хор. Имах хубав глас с мек, приятен тембър, с широк диапазон. Имаше сола и взимах горно „ла“ на буквата „и“ съвсем свободно. Тъй моят съпруг се заинтересува от мене, като ме чул да пея в черквата. На 9.ІІІ.1915 г. се сгодихме, а на 26.1.1917 г. се оженихме. След два месеца мъжът ми замина за фронта, а аз влязох в братството.
Нашата къща в Сливен е в центъра на града. През тази 1917 г. се събирахме редовно два пъти седмично на молитва, четяхме беседи, пеехме братски песни, или братята разказваха в духа на Учението, а в неделя отивах на братските събрания. Бях много ревностна, изчетох теософската литература, каквото беше преведено на български. Всичко ми беше ясно, напълно приемах като аксиома, без колебание. Даже и мисъл за съмнение нямах: вярвах в задгробен живот, телепатия, прераждане, дълбоко убедена във всички окултни закони.
Събирахме се сестри: Руска Жекова (майка на Жечо Панайотов от Братския съвет след заминаването на Учителя), нейната сестра Ташка, д-р Станчева, Райна Грозданова, моята леля Райна, Цонка Стефанова, Еленка Шумналиева, Керачка, Кортеза (ясновидката, казваха ѝ светицата), която Учителят единствена признаваше за ясновидка, като чиста душа. За нея е писал в беседите. Братя: Михаил Кантарджиев, Петър Чорбаджиев, Пренеров и жена му, Иван Гешев (за него също Учителят е писал в беседите), Иван Жеков и др., на които имената съм забравила.
В.К.: Сега аз искам да Ви питам, да ми разкажете по-подробно за вашия род сега. От къде идва и какво си спомняте за Вашата майка?
Мария: От майка или по баща?
В.К.: По баща.
Мария: По баща. Баща ми е от едно семейство, където били заможни, богато семейство, живеели срещу черквата в града.
В.К.: Това къде?
Мария: В Свищов. Били търговци и той като последен приготвят му куфара за Париж. Да заминава за Париж да учи инженерство. Обаче баща му на моя баща, дядо ми, станал поръчител, и понеже оня фалирал дядо ми се чувствал длъжен да плати всичкото поръчителство. Като платили поръчителството, това българско богатство, не могли да го пратят вече в Париж, защото струвало много пари. Тогава баща му го изпратил във Военното училище. И понеже бил способен математик вземали го артилерист. Това е за баща ми. След това дошъл в Сливен.
В.К.: Какъв беше чин?
Мария: Не мога да се сетя. Обаче майка ми, като дошъл, тя имала много кандидати. Баща ѝ търговец, всички жени искали да се женят за търговци. Обаче тя като видяла баща ми, казала няма да се оженя за друг освен за Иван Гешев. Те ѝ казали: Виж го какъв е одран, какъв е грозен. Не, не, само него ще взема.
В.К.: Това е майка Ви. Тя е от Сливен. А тяхното семейство откъде е?
Мария: Ами семейството е кореняшко сливенско. Дядо ми, Георги се казва, е на Хаджи Димитър братовчед.
В.К.: Така ли?
Мария: Да.
В.К.: Ще ми разкажете ли нещо интересно за дядо си.
Мария: Ами нещо интересно не помня. Зная само, че са братовчеди на Хаджи Димитър. Виж какво ще ти кажа, дядо ми едно време е работил в Цариград като калфа при дядо си. Но там е друга култура, като се върнал баба ми е била на 15 години. Оженили се и носили така на главите се такива [кепета] и като ходели на черква, мъжете напред седели, жените назад сядали. Да, ама дядо ми дошъл от Цариград такива глупости не признавал. И казал „Марийке, тука при мене“. И тя му се подчинявала. Тя до мъжа си и мъжете, всички жени отзад. Да, ама почнали да я одумват. Най-много нейната етърва, щото почнала да ѝ завижда. И направила магия на моя вуйчо. Етърва й, от злоба и завист .
В.К.: На вашия вуйчо?
Мария: На моя вуйчо. Понеже баба ми имала седем дъщери, едната умряла като била малка. Всички шест живи, оженени, наредени и единствен син, на 14 години, който бил много добро момче. Щели да го пратят да следва. Обаче на 14 години тя ходила да му направят магии и той се парализира в краката. Понеже [са] богати хора му изписват количка от Виена. И имаше винаги един редовен слуга, който винаги зад гърба на количката и ходеше навсякъде с него. Той живя до 28 години.
Веднъж баба ми и другата ѝ сестра, на д-р Станчева майка й, тръгнали в Цариград. И като отишли да ги изпращат на гара Керменли, дядото отива да ги изпраща и той [вуйчото] остава сам със слугата. И вуйчо ми го изпраща за цигари. „Иди да ми купиш цигари.“ И в туй време става и пълзи, понеже не може да ходи. А баба ми си забравила ключето на сандъчето, отключил сандъчето, намерил револвера и се застрелял. На 28 години. Тогава слугата се връща, вижда това чудо, тича и настига баба ми. По пътя с файтони отиват в Керменли и ѝ казал на баба ми мълчешката. Тя такова самообладание имала, пък най-много него го обичала щото единствен син. Такова самообладание имала, че не казала на ония, че той се самоубил. И ония отишли.
В.К.: Къде е това Керменли?
Мария: Ами между пътя Ямбол и Нова Загора. Там се качваха на влака за Цариград. Не минаваше през Сливен, тогава през Ямбол и надолу. И тя се връща, намира го и вече трагедия голяма. Единственият син когото обичала. Но тя забравила ключето от сандъка, а той използвал. Щото той думал защо да живея, всички са навън, веселят се, пеят. Един млад човек пълен с чувства, пълен с желание. И така трагедия голяма.
В.К.: И Вашата майка са били 6 дъщери?
Мария: Да.
В.К.: И баща Ви по това време бил офицер, а майка Ви домакиня.
Мария: Да, нищо не е работила. Свършила е Френския колеж в Цариград.
В.К.: После Вие вече си спомняте за майка си баща си. Като ученичка къде учехте, в Сливен?
Мария: Аз учех в Сливен. Бях много малка като умря баща ми.
В.К.: От какво почина?
Мария: Виж какво, той имаше известна болест бъбречна, не знам какво. И дошъл тука в София да се прегледа. И като се върнал сливенския лекар изпълнявал точно нарежданията на софийския. Майка ми вижда, че като направят тези инжекции, той става по-зле и казва „Докторе, проверете бе. Като направите инжекциите, той по-лошо се чувства.“ „Г-жа Гешева, то софийските лекари са по-умни и ще правим инжекциите, докато стане по-добре.“ Докато една сутрин отишла и го намерила умрял от инжекциите. То му се отровила кръвта.
В.К.: Уремия е имал.
Мария: Уремия.
В.К.: И сега майка Ви какви изхранваше вас?
Мария: Ами какво да ти кажа, с една много малка пенсия, много мъчно ни изхранваше. Баба ми казваше: Вие трябва да знаете 2 и 200. Щото всичките ми лели знаят да шият, да предат. А тези най-последните, мама и леля Райна най-глезените. Майка ми много глезена, много мъчно се помири със смъртта на баща ми. Две години имаше меланхолия. Седи цял ден, гледа и нищо не казва. А нас ни гледат леля ми и баба ми. И един път се скарала на сестра ми: млъкни! А баба ми, понеже умна жена, ѝ казала: „Стани, стани, Кортезо! Набий ги и двете!“ Накарала я да излезе от туй апатично състояние. И така върна се малката ѝ сестра, тя беше в Русия с мъжа си, и така всяка вечер под ръка я разхождат докато мине тази меланхолия.
В.К.: И вие вече пораснахте? Вие колко деца бяхте?
Мария: Ние бяхме четири деца, двама братя и две сестри. Моят брат оригинален, като умря баща ни: „Мамичко, виждам, че не можеш да ни изхраниш с малка пенсия.“ Купи си апарат за фотография и започна да фотографира слугини, войници и разни. И майка ми каза: „Сега да те види баща ти, че фотографираш слугините и войниците, ще се върне в гроба.“ „Мамичко, нали трябва да се яде, ти тези работи не ги гледай. Аз трябва да печеля пари, да ти помагам.“
В.К.: А другите, Вие имате…?
Мария: Сестри и един малък брат, който на 23 години почина. Разболя се, понеже щеше да учи икономика, пък в България още нямаше университет. Понеже той способен, майка ми го прати в Морското училище, а оттам щяха да го пратя в Холандия, къде ги пращат. Обаче там се разболява от бронхопневмония един път, втори път, докато хваща скоротечна туберкулоза и си замина на 23 години.
В.К.: А кой беше пътувал до Америка?
Мария: В Америка големия ми брат, майка ми му даде пари да отиде в Германия да учи там инженерство, нали. Казваше, криво-ляво ще намеря пари да те издържам. Обаче той се качи човека на параход, отива в Америка, остава там и чак след 10 години ни се обади. След 10 години се върна в България. Той се крил под различни имена, защото там са го търсили, не даваха да се емигрира. Там се оженва, има две деца. Жена, която много обича. Тя умира първата му жена.
В.К.: А кой беше се удавил?
Мария: Тоя същия. На връщане. Десет години не беше идвал в България. Обаче на връщане този големия параход „Куин Мери“, катастрофира, първия презокеански параход на Англия. Той катастрофира и там се удавя. И това е. Край. Даже мама пита Учителят за него. И той: „Сестра, не се интересувайте за него. Не мислете сега за него.“
В.К.: Майка Ви пита Учителя?
Мария: Пита Учителя, защото той престана да пише. Пишеше си писма с Илия, с моя мъж. И пишеше: Илия, пиши ми как е положението в България, мога ли да дойде да работя в България.“ Той каза: Ела да видиш. Не продавай там. Ако ти хареса ела, ако не ти хареса – ще се върнеш.“ Той там правил търговия с коли. Продавал, купувал коли. Търговец човека. Прилича на дядо ми от майчиния род.
В.К.: Да. Сега, Вие завършвате в Сливен училище.
Мария: Да.
В.К.: Сега какви ви са първите впечатления от онези сестри, първите събирания по онова време.
Мария: Виж какво, на тази възраст на 16, 17 години то се вижда всичко розово, прекрасно, най-красиво. Е, всички сме били обикновени хора. Но стремеж всички са имали, имахме голям устрем, голяма жар. Нали, бяха дори като фанатизирани. Сега казват, че сме били като фанатици. Фанатици сме били, че сме уважавали Учителя. Но който разбере какъв е нашия Учител, че се ражда на 2000 години Учител, няма да каже фанатизирани, а ще разберат какво е Учителя и учението.
В.К.: Сега Вие отначало ходехте в църква, както всички по онова време.
Мария: Всички ходехме в църква. Аз пеех в църковния хор, майка ми беше голяма църковница.
В.К.: А после вече започнахте да ходите и…?
Мария: На беседите започнахме.
В.К.: Там имахте салон?
Мария: Имаше една частна къща, Елена Шуманлиева имаше един етаж. Там, като се молят с бели кърпички и на колене, иначе като пеят седнали.
В.К.: На колене?
Мария: На колене, кой както може. Седят и пеят.
В.К.: Какви песни, църковни песни ли се пееха?
Мария: Църковни песни, имаше и такива, те са били като на протестантите, но имаше и много братски песни. Вече имаше и братски песни.
В.К.: Това „Ангел вопияше“?
Мария: Да, аз го знаех наизуст. Сега никак не го помня. Когато моята баба умираше, тя се казваше Мария и понеже аз съм кръстена на нейното име, тя много ме обичаше. И тя на 82 години прие учението. Моята баба на 82 години прие учението на Учителя. И каквото ѝ кажа, всичко прие безусловно. И само пращаше слугинчето всеки ден да ме вика, кажи ѝ да дойде. Пък аз вече съм женена, имам деца. „Иди ѝ кажи да дойде.“ Щото като отида и почна да ѝ разказвам. Почвам да ѝ разказвам за учението, какво съм чела, всичко ѝ разказвам. Тя учението просто така, тя си е била готова ученичка. Аз съм ти разказвала нейния живот, ще видиш как тя окултно го е разбирала. Тя знае за магии, кое нещо как е.
В.К.: Българите са ги знаели тези неща и старите българи знаят. Да продължиме, ние бяхме стигнали до тука. Може да си използвате очилата.
Мария: /чете/ Братята идваха много често и през другите дни у нас, събираха се, обичаха да философствуват, спорят, разискват, критикуват. Идваха често и Софрони Ников и Тодор Бъчваров.
Между тия братя, интелектуалци аз пораснах бърже в свободен дух, развих ума си и цялото ми същество трептеше в палящ копнеж. Вдъхновение към Великото, Незнайното, Безкрайното, желание за окултни закони, знания. Прочетох Библията, Евангелието, беседи от Учителя с неудържим стремеж бързо поглъщах всичко. Станах любимка на нашия ръководител Димитър Добрев, като най-млада и интелигентна. Той ме задължаваше да изнасям малки беседи на сестрите, каквото намеря за добре. Обясних им за човешката аура, разликата между Учител и Господ (от беседата на Учителя) и др. Ръководителят ни беше много доволен от мене, даде ми Пентаграма и ходих на събора в Търново в 1922 г.
В.К.: Какво си спомняте Вие сега за тези приятели, за Бъчваров и за Ников нещо?
Мария: Ами Ников говореше повече за това, за теософската литература, той се беше така поотделил от Учителя, а Бъчваров говореше много хубаво, но по една време се скара с Учителя, там нали знаеш, дето Учителя казал „Един от вас ще си замине“. Беше се озлобил от това и беше написал едно стихотворение така, че първите букви отгоре надолу означаваха „Петър Дънов е лъжеучител“. И след туй той си замина.
В.К.: Сега Вие отивате 1922 г. на Търново на събора. Сама ли отидохте?
Мария: С майка ми отидохме. Да, мисля, че водих и едното дете даже.
В.К.: И бяхте в Търново. Нещо да си спомняте от онези години?
Мария: Ами да ти кажа то толкоз отдавна беше туй, тогава живяхме в един нереален свят за известно време. Това беше всичкото. Нищо особено друго няма. Та ако може да си представите как се живее в един нереален свят.
В.К.: Спомням си една опитност на един от възрастните приятели. Той също е бил на един от тези събори, 1922-1923 г. в Търново. И е бил в едно нереално, чудно преживяване, което не може да се опише. Обаче каза, когато си отидох в къщи това нещо изчезна. И на следваща година когато отивам, питам Учителя, и Учителя казва: „Тези състояния не бяха ваши, бяха дошли бели братя и бяха влезнали във вас. И това състояние беше тяхно, но вие в момента спечелихте от тази работа.“ Та наистина това, което казвате е вярно.
Мария: Това всичко са Бели братя, които влизат в нас известно време да ни повдигнат. Те като влизат в нас, оставят от своите блага. Учителят пише: Гледайте да се свържете с Белите братя, та като дойдат да оставят от своите блага.
В.К.: А какво ще ми кажете сега нещо за първите години за Добрев, той е бил ръководител на братството в Сливен?
Мария: Да, беше ръководител на братството, и не ме питай за него, не искам да кажа нищо. В началото така малко се поскарахме с него, но после аз си осъзнах грешката, че не съм длъжна да поправям грешките на хората, нито да ги уча. Разбрах, че съм направила една голяма грешка, и накрая му се извиних. Той беше тука в София и му се извиних. Бяхме се скарали за нещо и имах едни писма от Учителя. Не желая да говоря.
В.К.: Сега продължаваме. Ето от тука започваме.
Мария: С такова необикновено уважение и почит се ползваше нашият ръководител, освен от братята, които се събираха у нас. Те почнаха да недоволстват явно и да изнасят неговите отрицателни черти. За един ръководител, който се поставяше високо над нас, тия грешки не бяха простени, не можеше вече да остане на тая висота. Всички сестри вярваха, че е прероденият ап. Павел. И действително той имаше силна воля, с мисълта си можеше да закрепи неспокойното гущерче на ръката си колкото си иска, без да помръдне, докато му каже да си отива, което нееднократно бе демонстрирал пред нас. Това беше цяло чудо. Можеше да влияе на съзнанието на някои, да ги разболява и след това да ги оздравява. Така например него лято на „Куш-бунар“ през една нощ на разсъмване разболява Ив. Жеков. Той се събужда със силна болка в коремната област, почва да излазя от устата му пяна, да губи съзнание. Майка му и леля ми, които веднага се сетили от где иде нападението, почват усилена молитва и призовават Учителя. С тази интензивна молитва идва помощта и Иван постепенно се успокоява. Ръководителят е чакал да бъде извикан да го оздрави. Иван стана опитна жертва, защото майка му, леля му бяха вече на моя страна. А аз по това време му станах опонент.
В.К.: Четете сега надолу.
Мария: Ама защо да чета?
В.К.: Ама аз искам тия неща да се запишат.
Мария: След няколко дни, също на разсъмване към 3 ч. през нощта идва при мене (астрално) и почва да ми говори и внушава неговите желания и амбиции, че той е „нещо“. Почнах да му опонирам, да се карам с него. Казвам му, че на мене не може да влияе, че съм силна и го отблъсквам, че зная кой е. Това беше полусън-полубудна и се събуждам съвсем.
От „Куш-бунар“ на изток, края на скалите към пропастта имаше малко водопадче. Там отивахме всеки ден по обед към 11 ч. да се къпем. Беше дошъл и мъжът ми с нас. Той носеше карабина и стреля във висините по един орел, но не го достигна. При къпането на братята, моят мъж без малко щял да падне в пропастта, успява да се задържи, наранява само кутрето на крака си. Имаше силни болки и се качи на един катър до бивака. Брат Иван Гешев ми каза: „Аз разбрах, че иска да го събори в пропастта, противодействувах и той само се нарани“. Иван Гешев ми каза, че го хванал.
Всички тръгнаха към бивака, а останах последна. След мене нашият ръководител. Спирам се да ме достигне, но и той спира. Тръгвам и той тръгва. Тази игра на спиране и изчакване продължи доста и чак при приближаване на бивака се спрях и реших да не помръдна нито крачка, да го принудя да ме доближи. И наистина, като ме чака дълго да тръгна, разбра, че съм упорита и ме достигна. Казвам му: „Каквото направихте, не мислете, че е скрито, знае го Бог, знаете го вие, но и аз го зная“. Отговори ми, че не разбира за какво му говоря. Аз настоявам: „Знае Бог, вие и аз“. Тази игра на думи продължи доста, докато го поставих в невъзможност да отказва. И тогава каза: „Той простреля крилото на орела и затова пострада пръста му“. Отговорих, че не е за орела, тъй като не го е дори закачил, но че той го направи да ми отмъсти, да ме сплаши и пак му повторих: „Бог знае, вие знаете, но и аз зная“. Почнах да говоря пред сестрите, че не е възможно да бъде ап. Павел, а е обикновен човек. Почнах усилена борба за истината. Агитирах разпалено със сила. Почна да ми праща братя и сестри поотделно, да ме вразумяват, но аз не се вразумих. Продължих борбата дори по-остро докрай и дойде разрива. Първият повод за недоволството беше, че като ръководител получаваше беседи от София още непечатани, четеше ги само той. Държеше се високомерно, тъй че да чувствуваш, че е „нещо“ над тебе, недостигнато. Имаше и молитви като „Лозинката“, „Хвалата“ и др. и не ги даваше, само на най-достойните според него.
Борбата стана по-остра, неудържима. Разделихме се на два лагера, на два полюса (но не гласно) и все пак се събирахме общо. Извикаха ме на съд на полянката, гдето посрещахме изгрева на слънцето и се молехме. Това беше все на „Куш-бунар“ – Сините камъни. Единият полюс той и на неговата страна: семейство Ив. Калканджиев, Райна Грозданова, Керачето, Ел. Шумналиева. На другия полюс аз, с мене Руска Жекова и сестра ѝ Ташка, Ив. Жеков, Иван Гешев (тези само, които бяха на планината). Говори Иван Калканджиев. Братът-ръководител и всички с него постъпват както пише в Евангелието, пращали са поотделно да ме вразумяват и след като не съм поумняла, решили цялата църква да ми говорят. Казаха ми, че съм обсебена от тъмните сили, че погивам и още много други неща, които не си спомням подробно. Затова те ще се молят за моето спасение. След като изказа цялото обвинение, трябваше да говоря и аз. Бях много бойко настроена, с остър език, разкритикувах го безпощадно. Казах, че те са с тъмните сили и не виждат истината, че са заслепени фанатици. И двете страни бяхме разпалени, разменихме си силни упреци и обиди. И разбира се, те ме отлъчиха (по Евангелието) като коза и решиха да се молят за моето спасение. По повод на тия два създадени лагера, два полюса аз писах първата година на Учителя. Прилагам тука отговора на първото ми писмо до Учителя.
„Л. М. Младенова,
Приемете в сърцето си съвършената Любов, в която няма примес, вложете пълната вяра в ума си, вложете светлата надежда в душите си и Христовия Дух ще ви осени. Всички през огън ще минат, за да се очистят Човешкото естество няма край на своите опачини. Когато сърцето се изопачи, то е способно на всичко. То може да създаде един Юда с целувка да предаде своя учител. Само че сега Христос не може да бъде предаден, съден и разпят от никоя земна власт, не може да бъде изпъден от никоя църква и заместен от другиго. Живата Любов, Живият Христос, не умира. Те носят духа на Истинния Бог, Който е Любов Нова светла. Неговата Любов не отпада, Ти добре си сторила. Отстоявайте Тая любов, в която обитава пълна чистота, искреност, която не дири своето си, но Божието. Дръжте запалената Истина светло в душата си, дигайте я високо да озарява всички и да се изявят помислите на всички лукави духове и да се слави само Господ, Който е дал живота на всичко и вън и вътре. Всичко е от Него. Сега е време за велико търпение. Сърцата трябва да бъдат топли, умовете светли, душите свежи и духовете крепки. „Ако думите ми пребъдват във вази, и вий пребъдете в Мене, Аз и Отец ми ще дойдем и жилище у вази ще направим. Тогава Аз ще изявя себе си и вам“. Така е казал Единия Учител. И аз ви казвам: „Ако маслениците ви са пълни, ако прозорците на душата ви са отворени, Истината у вас ще дойде и жилище ще направи“. Сега е когато души с души да се съединяват, духове с духове да се обединят, умове с умове да се съгласят и сърца със сърца да се сдружат. То е важното всички в пълната Любов да живеят, всички да почувствуват и братя и сестри, и бащи и майки, и мъже и жени, и господари и слуги, че само Божията Любов носи живот вечен. Бъди смела и решителна с миналото да свършиш и с Новото да започнеш, на което основата е Истината, покрива добродетелта, а оградата е правдата. Абсолютна чистота от всички сфери, мисли и желания. Потопени в кристалната вода на живота, която всичко чисти. С.Б.Л.
Тъй като живееш, всичките недъзи на твоето тяло ще изчезнат. Разбирайте думите ми по дух, а не по буква. Новият Живот изисква простор и свобода. Да служим доброволно. Уповавай на Господа и Той ще благослови домът ви. Ходи във Виделината ти и всички.“
С.Б.Л. (Само Божията любов) Свещеният подпис на Учителя
София, 30.05.1921 г.
В.К.: И след като Вие получихте това писмо, показахте ли го на него?
Мария: А-а, не, как ще го показвам.
В.К.: И по-нататък.
Мария: Показах го на моите приятели само. Те пак продължиха да се държат високомерно, като невинни, неправедно от мене обвинени. Недоразуменията не преодоляхме, а дадохме път на озлоблението, ненавистта. Пак писах на Учителя. Прилагам по този повод второто писмо на Учителя.
„Люб. Мария Младенова,
Великия закон на Любовта изисква нови методи, нови схващания за живота. Ний ви оставихме свободно да действувате от едната и другата страна. Ний немаме закони, с които да съдим лошите постъпки на другите. У нас всеки трябва да бъде тъй високо повдигнат, че сам да съди себе си за постъпките си. Беседите се печатат и вий всички ще ги имате. Но ви трябва на всички любов и на двете страни. Любовта не може да се раздели. Тя не мисли зло, на неправдата се не сърадва, а сърадва се на Истината. Уредете там всичко по любовному. Бог е Любов. Любовта е връзка на съвършенство. На Добрев и нему препоръчваме същото правило.
Ако ме разберете добре, ако не – пак добре. За мене е все едно дали ще се съгласите да изпълните Божия закон. Ще поучите едно правило, че без Любов нема живот. Където е Любовта там съм и Аз.
Само Божията Любов.
София 15.V.1922 г.
Свещеният подпис на Учителя
В.К.: Това коя дата е?
Мария: 15.05.1922 г.
В.К.: Вие го получихте вече и него?
Мария: Получих го.
В.К.: Да. Слушаме нататък.
Мария: След края на лятото 1922 г. през есента ние се преместихме да живеем в София. Като останали без мене, тези които бяха с него, с нашия ръководител Добрев – се обърнали срещу него. Те продължили борбата. Но вече аз не се интересувах. Усещах се, че в мене нещо е изгоряло и че съм изпепелена отвътре. Бях се самозапалила чрез борбите, които се водеха.
В.К.: Вие се преместихте с мъжа си?
Мария: Да. Той офицер. След десет години се срещнахме с брат Добрев в София на Изгрева, сърдечно се ръкувахме. Аз му се извиних, всичко е отлетяло, минало. Остават сега най-мили братски чувства и спомени. даже той ми се зарадва. и аз му се зарадвах.
Години по-късно в 1958 г. след големите спорове и недоразумения в Софийското братство и последиците от това ми напомниха онзи път, който минах през моите младини в 1921 и 1922 г., когато едната и другата страна се обвинявахме. Спомних си думите на Учителя от приложеното писмо: „Ние ви оставихме свободно да действувате от едната и другата страна. Ний немаме закон, с който да съдим лошите постъпки на другите… Гдето е Любовта там съм и Аз.“
Преди борбата имах силен подтик към Бога, свещен трепет, вдъхновение. Всяка пробудена душа е опитала този свещен огън, този копнеж на духовен глад. Състоянието ми след борбата беше както човек усеща отпадане, обезсилване след голямо напрежение. Изчезна вдъхновението. Застой, затишие. В мене са все същите идеи, същите свещени разбирания, същото уважение и вяра в Учителя и Школата. Той стоеше в мене на същия връх, въпреки празнотата, която чувствах. И тъй беше 7-8 години. Едва в 1930 г. отново почнах да навлизам в оня период на работа. Разбрах, какво значи да водиш борба, да бъдеш полюс. На полюсите няма живот, а само студ и мраз. Разбрах думите на Учителя от писмото: „Ще поучите едно правило, че без любов няма живот.“
Прочитането на съборните беседи от 1922 г. и посочените там закони категорично изясниха душевното ми състояние да установя и изясня закони, чрез които съм се движила като ученик на тази Школа. Сравнявайки двете оригинални писма на Учителя до мен, сравнявайки ги и със цитатите от съборните беседи от 1922 г., които ще цитирам по-долу, установих, че тези две писма представях кодове, т.е. вълшебен ключ за разгадаване и разкриване на окултни закони при разправии, кавги и спорове.
Ето цитатите: „Беседи, обяснения и упътвания от Учителя“, 1922 г., гр. Търново. Да ги чета ли?
В.К.: Да.
Мария: (Стр. 99) „Сега първото нещо, което трябва да знаете, като ученици на окултизмът е: като ви глътне някой кит, да кажете: „Стомаха на един кит не може да ни смели“. Като престоите 24 ч., най-много 36 ч. в кита, духовете ще ви избълват, кита ще бъде принуден да ви избълва, понеже вие сте толкова тежък, че ще каже: „Не ми трябва тази беля“. Но щом се изплашите, този дух ще бъде толкова силен, че някой път с години не можете да дойдете в себе си. Туй става с хора, които полудяват, както аз ги наричам, обсебени. Аз пък казвам: това не е полудяване, а изсмукване на всичката тая енергия. След това ще те пуснат навън пак да почувствуваш. И сега често духовете, за да разбогатеят, правят тия операции.
Например, сливенци си живееха братски, пеят си по Бога, ядат си заедно, но духовете започват да ги разделят на два лагера – едните, че уж служат на Бога, а другите – на дявола. Разделиха ги на два лагера. Започват всеки със своите идеи и тогава духовете си турят пипалцата. Едни с едната партия, другите с другата партия, докато изсмучат всичко. Дойдеш в себе си, виждаш, че всичко е изчезнало. Та и едните и другите, ще се пазите от ония, които ви казват, че сте прави или криви – един чешит сте. Като дойде един възвишен и благороден дух, който е на правата страна ще каже: „Ще живееш сега според Любовта Божия, според Бога“. Той няма да вземе твоята страна, а ще каже: „Живей по Любовта“. А като дойде един лош дух ще каже: „Ти си благороден човек, ти имаш право, ти трябва да докажеш своето право, ти трябва да го дадеш под съд.“ Не, ти трябва да имаш силата сам да респектираш този дух. Ти трябва да му кажеш, че трябва да мълчи и ще затреперят гащите му. Само тъй може да се оправи светът. Само туй учение е право. И действително от 8000 г. прилагаме старото учение и на какво сме замязали?
Сега в нашата школа ще приложим другото учение – учението на абсолютната Любов и всички заедно ще работим. Например, как? – Да кажем, че сливенци се скарат, влизат духовете, не се споразумяват. Ще искат помощ. Ние ще им пратим. Ще кажете: „Ние сме в обсадно положение, нападнаха ни, елате ни на помощ“. Ще им изпратим от София, от Пловдив, от Варна, от всички градове ще им изпратим по една рота, ще им изпратим своята артилерия – воюване ще има. Друг ден неприятелят нападнал ямболци, те пострадват. Сливенци ще идат на помощ – воюване ще има. У всинца ви трябва да има общо ревнование за тази кауза, която поддържаме, да внесем единство в мисълта си. Защо да мисля, че си по-лош от мене? Може да бъдеш. Сега аз не препоръчвам този морал, а морала на абсолютната чистота, чистотата на любовта. Без любов не може да има единство. Не мислете, че без любов може да има братство и равенство. Трябва да внесем любовта и тогава да говорим за братство и равенство. Но ако няма между нас любов, тоя въпрос е решен. Докато не внесем в нас любовта, може да спорим с години, въпроса ще си остане пак спорен. Всичките окултни сили имат приложение само в Божествената Любов. Единствената сила, която може да владее всички други сили и да ги регулира, това е Любовта.“
(Стр. 107) „Сега в школата ще имаме един метод, ще правим опити за преобразования. Ще ви създадем един ден на всички нарочни бели. Ще ви туря в една такава голяма напаст, каквато никога не сте видели и после ще ви кажа: „Според законите, които сте научили, разплетете се, и ги приложете, превърнете тия енергии във ваша полза. Ще чакам 30 дни и после ще ви освободя“. За пример: двама души от вас ще ви скарам и ще ви кажа тогава: „Примирете се според окултните закони“. Нарочно ще ви създам такива бели. Ами че това, което ми разправяте, че става по градовете, аз го правя. Сега това аз направих със сливенци. Знаете ли, как го правя? Някой път като мина през някой град, виждам духовете без работа. Аз си правя смешка с духовете, а пък като си правя смешка с тях, те си правят с вас, тъй си отплащат“.
(Стр. 109) „И тъй когато дойдат спорове, ний ще ангажираме цялата школа. Ние казваме, че те кармично се създават. Лекарите често, за да освободят болния от някой абсцес, за пример от някой цирей, отварят рана около този цирей. Правят изкуствено пробиване, за да може да изтече гнойта. Значи, за да излезе нечистата материя, правят нови дупки. Има един брат у когото на много места са отворени такива дупки, абсцеси имал. Като действуваме кармично, ще отворим една, две, три дупки и с това ще причиним страдание. Виновен ли съм за това? И като пробием три-четири дупки, ще кажем: „Туй ние го причиняваме“. Защо? – За да ви излекуваме. Като казвам, че причинявам тия бели из градовете, то е, за да ви излекувам. Сега ще ви обясня. Забелязвам, че някой от вас ще се отклони от пътя и ще се спъне нещо. Той ще направи един грях, който ще го отклони от пътя за няколко прераждания и чак тогава ще оправи живота си. Тогава ще му дам възможност да се скара с някого и да се предпази от по-голямо зло. По-добре е двама души да се скарат, отколкото да се убиват.
Та всички тия неща, които стават между вас, те от окултно гледище са методи за отвличане на нашето внимание, за избягване на много нещастия, а някой път действуват за концентриране на ума“.
(Стр. 116) „Има да се изглаждат спорове между вас. Някои били по-стари братя и сестри, някои по-млади. В школата има само ученици, братя и сестри са отвънка. В школата всички са ученици, млади и стари няма. Напредналият ученик всеки ще го признава. Напредналият ученик всякога ще може да помага на онези, които са по-назад от него. Не трябва да завиждаш на онзи ученик, който е напреднал. Във вас ще има стремеж да го настигнете. Той ще ви помогне и ще ви бъде за пример. Взаимно почитание ще има навсякъде“.
(Стр. 125) „Тъй че за окултният ученик е една привилегия да може да се бори с известни мъчнотии. От астралния свят ви дойде някоя мъчнотия и когато вие се чудите как да се освободите от нея, отгоре, тия ученици на Бялото Братство се радват и ми казват: „Иди там, между сливенци има голямо недоразумение, иди да ги успокоиш“. Тук бутнеш, там бутнеш, казват: „Примирихме се“. Разбира се, спрях градушката, спрях тази мечка, спрях заека. Казвате: „Сега ние сме атакувани“. Казвам: „Чакай, сега ще турим картечниците, че ще им кажем, ще ги нашарим хубаво“. А сега, религиозните седят, молят се, това онова, пеят, казват: „Картечници има“. Не е така, туй показва, че вие сте далеч още от разбирането на Христовото Учение. Това не е учението на Христа, на Бялото Братство, това е един изопачен окултизъм на миналото, примесен с Християнството. Христовото Учение е точно определено“.
Предоставям тези мои опитности на онези, които ще дойдат по-късно, като илюстрация, че школата на Бялото Братство представлява житейския път на човека на земята, като единствени ученици са човешката душа и човешкият дух, а човешкото същество, чрез своя път на земята представлява предметно учение на тази школа.
На едно място Учителят казва, че опитността на един ученик се явява като опитност на цялата школа. В случая ученикът е длъжен да я изучи, или доброволно по закона на свободата, или по закона на необходимостта. Като премине през страдания да изчистят неговите чувства, през мъчнотии да просветят неговия ум и при съпротивление на физическото поле да калят неговата воля. И при единия и другия случай целта е една и съща: прави чувства, прави мисли, прави действия, а разликата се състои в преодоляване фактора – време.
Изводът за ученика е: Ако тръгне по закона на свободата, за който по-горе ставаше дума, печелиш време; ако тръгнеш по закона на необходимостта изразходваш сили, време, енергия. А когато тръгнеш по закона на Любовта, времето отпада, като фактор и величина (което е характерно за горните два закона). Защото Той – закона на Любовта действа като сила само в свръхсъзнанието на човека, където човешкият дух и човешката душа обитават. А те бяха ученици на Божия Дух – Учителя, явяващ се като принцип на самият Божий Дух. И не случайно Учителят Беинса Дуно собственоръчно в писмото си до мене от май 15.05.1922 г. завършва с думите: „Гдето е Любовта, там съм и Аз“.
В.К.: Тука сега това са Ваши опитности.
Мария: Много се изморих.
В.К.: Измори ли се? Ами нищо. Ще починеш малко.
(Пауза.)
В.К.: Продължаваме по-нататък.
Мария: Да. Сега второто. В 1930 г. преместиха мъжа ми във Враца. За семейство от две деца и родители, разделени на две места, мъчно стигаха средствата. Заплатите бяха малки. Реших да питам Учителя. Казах му, че ако сме заедно, материално ще сме по-добре, но тук в София е по-добре за духовното ни развитие. Не мога да повторя дословно Неговите думи, затова ще ви кажа смисъла им: „Когато се нареди духовното у човека, като последствие иде материалното добро.“ Научих закона: Първо горе в духовния свят се уреждат нещата и иде последствието тука на земята.
Трето: В 1933 г. и 1934 г. през лятото прекарахме с Учителя на Витоша в местността „Присоя“, над Бистрица, под Резньовете. С мен беше и съпруга ми.
В 1934 г. съм заченала, без да зная, горе на Витоша. Учителят слезе преди нас в София. Всички, които останахме на бивака, Го изпращаме и Му целуваме ръка. Аз също Му целувам ръка. Той ме погледна с благоговение, особено, като че ли искаше да ми каже нещо, както и ми каза с мисълта си. Как свързах всичко това в ума си, не мога да разбера и аз, но едно ми беше ясно: този поглед с уважение не беше за мене, а на духа, който щеше да се роди. Това го разбрах по-късно когато слезнах в града, когато окончателно разбрах, че съм бременна.
Четвърто: Синът ми Младен проговори късно, мъчно свързваше изреченията. Ако беше гладен казва: „Дай хляб“, „Гладен“ или „Дай пия“. Когато сестра му Лиляна още на 9 месеца проговори, изговаряше ясно думите, свързваше ги в цели изречения бързо, за което баща ѝ я беше кръстил „лястовичката“, така сладко чуруликаше.
Младен мъчно говореше, но погледа му беше дълбок, с разбиране и някаква тъга в него. В трето отделение учеше едно стихотворение наизуст. Имаше думата „облаче“. Баща му и аз го карахме да повтаря няколко пъти, но все местеше ударението, гледайки с учудване, нали чете вярно буквите. Пък баща му го чука по главата, кара му се, че не е вярно. Той пак гледа буквите, срича ги и пак мести ударението. Ний, като неопитни, недосетливи и неразумни, само му се караме и накрая детето плаче и гледа плахо със страх.
Заведохме го на Изгрева, питам Учителя за него, като изказвам мъката си, какво да учи, какво да го правя, като че ли мъчно ще се развива. Учителят го погледна мило, нежно и ми каза: „Той е млад българин, дайте го в чуждо училище. Той ще си свърши задачата, за която е дошел“.
Аз се зарадвах, че ще си реши правилно задачата, успокоих се. Затова го записахме в италианската гимназия. Затова мъчно говори български, мести ударенията, пък и словореда на изреченията не беше правилен.
В.К.: Той сега не е в България, а в чужбина? Отиде си там откъдето беше дошъл.
Мария: Пето: Вече бременна с Анжела в 6-7 месец отивам при Учителя да питам, какво име трябва да избера. Питам мога ли да го кръстя Ангел на баща ми и брат ми и казвам: „Този трети Ангел, дали ще бъде по-щастлив, тъй като баща ми умря на 39 г., отровен от инжекции, а брат ми на 23 г.“ Учителят като чу за името Ангел се зарадва и ми казва: „Много добре“.
Искам да отгатна, кой дух иде, баща ми или брат ми. Учителят ме пита какво чувствам, че мисля дали е някой от тях? Разправям, че понякога се чувствам много спокойна, а друг път много нервна. Баща ми е бил спокоен, разсъдлив. Брат ми също тъй умен, разсъдлив, но нервен (това неспокойствие беше вследствие неговата болест – скоротечна туберкулоза, която тогава не се лекуваше). И Учителят каза: „Баща ти ще работи 2/3, а брат ти 1/3“. Туй не го виждам и до днес. Нито проявява чертите на брат ми, нито на баща ми.
В.К.: Съвсем различна.
Мария: Съвсем различна. Да.
Шесто: Дъщеря ми Лиляна вече свършваше гимназия и пак отивам при Учителя да питам, какво трябва да бъде висшето ѝ образование. Учеше музика, аз я занимавах по пиано. Като влезе в 6 клас по старому, или X клас по ново, я заведох при професор Андрей Стоянов – най-големия педагог на времето. Той я намери много добре музикално подготвена и се зае да я учи през тези три години до свършване на гимназия. И вече в края на последния клас съм при Учителя. Мислех, че Той ще одобри за нея музиката. Но то не излезе така. Учителят ми каза: „Рекох, може да учи филология“. Настоявам, че Андрей Стоянов ще ми се разсърди, понеже я готвеше вече за концерти в общи групи. Но Учителят настоява: „Рекох, филология, а музиката ще ѝ бъде като второ“. И наистина, тя имаше музикална памет, но губеше присъствие на духа си, като свири пред други или излиза на сцена. Значи не беше за сцената.
Питам пак: „Каква филология – българска или немска?“, понеже тя учеше немски и беше много напреднала. Каза ми: „Ами остави я сама да си избере“. След време тя си избра. Следваше немска филология.
Не ми беше много приятно, че няма да учи музика, но думите на Учителя за мене бяха закон. За непослушание и мисъл не ми минаваше. Лиляна свърши немска филология с отличие. И досега учи много лесно и бързо езици. Така научи английски, руски, италиански, не, разбира се, съвършено като немски, но си служи с тях. Стана професионална преводачка по немски език, говоримо и писмено и така се пенсионира с този език. [Лиляна е родена на 16.Х.1917 г.] Седмо: В 1936 г. изживях една голяма трагедия, голямо разочарование, за което исках дори и да не живея. Цели десет дни не можах да се храня и да спя. Цяла нощ не можех да затворя дори очите си. Бяха широко отворени. С кафена лъжичка сипвах мляко в устата си, което едва можех да преглътна. Като че ли бяха парализирани мускулите ми. Пазех се да не срещна някой познат, не можех дори да се усмихна, пък по природа съм общителна, весела, усмихната.
В голямата си мъка отидох на Изгрева да търся помощ от Учителя. Той беше вън пред малката си стаичка долу и както винаги обиколен с група от братя и сестри. Застанах зад всички отзад със силна молитва към Учителя. Търсех помощ от Него, да мога поне да почна да се храня и да спя. Само това да ми помогне, а ще изпълня Волята Божия, ще се освободя от тоя ненужен товар. Още не съм доизказала молитвата си и Той с ръце разбута групата и ме погледна. Погледите ни се срещнаха. Той разбра и продължи да говори, като че ли нищо не е било и от който разговор аз не чух нищо (по-право съзнанието ми беше далеч – в моята скръб).
Братята и сестрите се обърнаха да търсят, кого искаше да види Учителя, но аз стоях невъзмутимо. Като че ли не се отнасяше за мене този поглед на Учителя. Стоях още малко и си тръгнах. Тогава още нямаше рейсове и трябваше да вървя пеш. Но вече аз не вървях, а летях. Беше ми олекнало и от този момент постепенно се освободих от това мъчение. Съзнателно почнах да работя над себе си да изхвърлям непотребното, отрицателното и да насаждам потребната добродетел. Стана ми ясно, че егоизмът за собственост и личните чувства ми носят тази мъка. Трябваше да водя голяма борба със себе си дълго, дълго докато победя. Разбрах, че човек може и трябва да даде сърцето си само на Бога. От ограничената любов към едного се ражда злото, ограничението, страданието. Обичай Бога с всичкото си сърце, с всичкия си ум, с всичката си душа и сила, а ближния си приеми такъв, какъвто е. Той за тебе е една задача за разрешение, една стъпка по-горе по вечната спирала, едно посвещение пред тебе от Бога.
Осмо: В 1938 г. бяхме на Рила при 7-те езера, майка ми и аз с трите деца. Един ден, водейки Анжела за ръка вече на 3 години, гледаме една групичка и в средата Учителя. Естествено тръгнахме към групата. Спряхме се също и ние. Но Анжела не можеше да вижда Учителя. И тя с двете си ръчички разбутва сестрите, прави си място, казвайки: „Чакай и аз видя Учителя“. Той я погледна, погали я и каза: „Той дошъл да си вземе, малко там не му достига“. Катя Манолова (Зяпкова) казва: „Учителю, не е той, а тя“. Учителят пак повтори същото: „Той, той, малко не му достига“. Катя пак апострофира Учителя: „Не е той, а е тя“. И пак същия отговор. На три пъти се повтори. Катя казва „тя“, Учителят „той“. Аз разбрах, че това е мъжки дух в женска форма. Да, толкоз.
Мария: Първото запознаване на майка ми с Учителя.
Родителите на моята майка са кореняци сливенци. Моята баба, по майка се казва Мария Георги Чаракчиева и е имала шест дъщери и един син. Майка ми е петата по ред дъщеря и се казва Кортеза. Домашен лекар на семейството е бил доктор Миркович. Разболява се най-голямата дъщеря на баба ми, Иванка. Лекува я д-р Миркович дълго, но неуспешно. Разбирайки, че няма да може да я излекува, казва на баба: „Има един по-голям лекар от мене. Той е в София, съгласна ли си да го извикаме“. Баба ми, жена с природно надарен разум, трезва, будна, с житейска опитност, веднага се съгласила. И тъй д-р Миркович довежда за пръв път Учителя в нашето семейство. Още като Го видяла баба ми по интуиция разбрала, че не е обикновен човек, а светия. И казала на майка ми, която пожелала да се запознае с големия доктор: „Кортезо, този човек е светец, да му целунеш ръка“. Майка ми, която по него време била в най-добро материално и обществено положение, разгалена от баща си и мъжа си, от цялата среда, в най-цветущо състояние, не счела за нужно да целуне ръка, както майка ѝ й казала. А си подала ръката като дама, за да ѝ целуне ръката сам Учителя, казала името си, да се запознае по най-обикновен начин. Но напразно чакала да чуе името на именития доктор. Учителят я изгледал от главата до краката и казал: „Госпожо, след десет години вашият живот коренно ще се промени“. Казал ѝ още нещо, което тя не запомнила. Десет години след това умира баща ми.
Майка ми остава сама с четири деца. Най-големият ми брат на 16 г., аз на 11 г., сестра ми на 7 г. и малкият ми брат, роден два месеца след смъртта на баща ми. Животът ѝ наистина коренно се променил. От най-голямото охолство, животът ѝ става много труден във всяко отношение. Млада жена на 34 години, с четири деца. В 1915 или 1916 г. майка ми влиза в братството, възприема новите идеи. И ми казваше: „Щом целуна ръка на Учителя и си спомням първото запознаване, имам чувството, че цял котел с вряла вода ме залива“. Такъв срам изпитвала.
В.К.: То не е лесно това нещо.
Мария: Втора опитност. Една година Учителят беше дошъл в Сливен и изведе всички братя и сестри на „Куш-бунар“, местност в „Сините камъни“ на Стара планина, третото разклонение надвесено над Сливен. По него време майка ми беше болна от силни кръвоизливи и не можеше да отиде с тях. Казва на Учителя, че иска да отиде, но не е здрава. Учителят ѝ казва да се качи на магаре и тъй да отиде. Тръгва групата с Учителя и майка ми на магарето, водено от стопанина му. След 2-3 часа стоене на магарето, което я клатело напред-назад, тя се изморила много, заболява я кръста и мисли, че ѝ е невъзможно да продължава с тези силни болки, прилошава й. А цялата група заедно с Учителя са много напред, даже не ги виждала вече. И както едвам се крепяла, изморена, изтощена, отчаяна, чува нещо фучи зад нея, вихрушка силна и вижда Учителя да минава сам покрай нея, бързо заминава и се изгубва пак напред. Болките ѝ веднага изчезват, почувствала се бодра, здрава, укрепнала. Пак вървят известно време и пак се чувства зле, пак едва се задържа на седлото. Повтаря се пак същото. Чува „фу-у-у“, извива вятър и пак Учителят минава до нея и изчезва. Това се повтаря още веднъж, съвсем същото. Както внезапно се явява Учителят, тъй и изчезва, това се повтаря три пъти. Той изпъжда болката напълно. Тя се завърна здрава от планината в града.
Години след това на въпроса ми дали Учителят е бил с физическото си тяло, тя отговаряше: „Видях Го, като жив“. По-късно, като четях беседите, търсех отговор на тази опитност. Приемах я като нещо живо, истинно. На въпроса на един брат, дали Учителят е бил във физическо тяло или в друго поле, ме накара да се замисля и отговорът е предоставен на интересуващите се в Словото на Учителя.
Майка ми имаше големи кръвоизливи и лекарите казаха, че е миома в матката. Трябвало да се оперира, да се изреже, защото при такива непрекъснати кръвоизливи, както лежи, така ще си замине неусетно. Майка ми пита чрез писмо Учителя, който ѝ каза да се пече на слънце сутрин до обед най-късно, през един бял чаршаф. Слънцето ще я излекува. Майка ми се пече цялата пролет и лято и на есен трябваше да я прегледат лекарите в Сливен преди да иде на операция в София. И какво чудо – никаква следа от миомата. За лекарите беше чудо, там където трябва да играе ножът, как може слънцето да стопи тая буца. Нейната вяра и упование в думите на Учителя, постоянството в изпълнение на съветите Му и силата на чудотворните лечебни действия на слънчевите лъчи я излекуваха.
Всяка казана дума от Учителя е хвърлен камък, както каже тъй става. Ето и писмото от Учителя по този въпрос.
„Л.К.Гешева,
Земният живот е велико училище. В него всяка душа влязла има да научи много уроци и да придобие ценни опитности, които са потребни за повдигане. Господ в Своя промисъл има всички предвид
Той ще изведе всички на добър край. Всичко ще се уреди за добро. Вашите земни спънки ще се премахнат и нова виделина ще изгрее на пътя ви, нови разбирания ще проникнат в душата ви. Всичко е възможно за тогози, който се съобразява със законите на Господа. Аз разбирам ония закони, които внасят сила и живот в страдующите души. Аз ги наричам закони на Волята Божия. Закони на Любовта, закони на безсмъртието. Там болестите престават да смущават душата. Вий вярвайте, но едновременно и силно желайте да се премахне болезненото състояние от тялото ви. Постоянно дръжте в умът си здравите мисли. Внушавайте си, че Господ е направил тялото ви здраво и то ще бъде здраво. Излагайте гърбът си и коремът си на слънчевите лъчи преди обед от 9-12. През дрехите. Слънчевата светлина лекува всичко. Упражнявайте добрата си воля. Господ ще ви помогне.“
София, 28.V.1919 г.
В.В. (Ваш верен)
Свещеният подпис на Учителя
В.К.: И тя така оздравя?
Мария: Оздравя. Майка ми си продаде къщата в Сливен, наследство от баща ѝ и попита Учителя какво да прави с парите. Учителят ѝ каза да ги внесе в банката и да не начева „майката на парите“, а да се ползва само от лихвите. Тя и така направи. Вложи ги в банката.
По-късно, когато бяхме си построили къщата, където сега живеем, тя в заговор с мъжа ми и брат ми Ангел решават да направят надстройка. Майка ми ще даде парите от банката. Тя искаше с високия наем от етажа да издържа брат ми в Германия. Аз бях против това. Можеше да си купи етаж другаде, че да има къде да отивам, когато искам да избягам от къщи. По този случай тя пита Учителя. Той по най-деликатен начин ѝ казва да отложи за след месец. Като изтича месеца, тя пак пита. Учителят пак ѝ казва да остави за още един месец. И така се забави цели три месеца. Аз ѝ казвам, че трябва да послуша Учителя, но тя отговаря: „Учителят разбира от духовните работи, но не от материалните, а Илия (мъжа ми) разбира повече“. Аз се ядосвам, сърдя се, но те са трима (майка ми, мъжа ми и брат ми) против мене. Етажът щял да остане за нас, само брат ми да се издържа. Сестра ми не влизаше в сметката й. Майка ми си мислеше, че тя ще се ожени като мене, без зестра и ще напусне къщата, понеже беше хубава, желана от много обожатели.
Без позволение от Учителя етажът се построи, но нещата не излязоха както ги смятахме и очакваха. Брат ми почина на 23 години и етажът излезе много по-скъп. Илия се принуди да вземе от банката за своя сметка още толкова. Имахме големи недоразумения и неприятности с майка ми и сестра ми Весела. Те са последствие от непослушанието на ученика към Учителя – първият закон и втория: „Според великите закони на Битието първо се уреждат духовните работи и после материалните“.
Времето и животът потвърдиха тези два закона с тази наша опитност.
В.К.: Тя е жестока опитност.
Мария: Ами жива опитност. Колко тревоги, колко неприятности.
Опитност на леля ми Ана Христо Белова, по-голяма сестра на майка ми. Мъжът на леля ми Ана беше веселяк, гуляйджия. Не пиеше никога сам, но в компания поддържаше веселието. Чашка аперитив ракия, после студено винце с яденето и прекаляваше като се опиваше, не можеше да носи питиетата. Напиваше се и често бе пиян. Голям тормоз бе за всички.
Един ден отива на лозето си в подножието на „Сините камъни“ с каруца, впрегната с два буйни коня. Те се подплашват, почват силно да бягат и го прегазват с колата заедно. Беше много болен. Леля ми, която е ученичка в Учението, пише на Учителя да му помогне да оздравее. Той обещава повече да не пуши, да не пие и да не се събира с тази гуляйджийска компания. И наистина цели две години издържа обещанието си и беше здрав. По-късно забравя обещанието си.
Един ден отива със същата компания на гуляй в село Сотиря на манастира. След като си похапнал и пийнал отива да извади шише с ракия от дълбокия извор, оставено да се изстудява и пада в ледено студената вода. Целият мокър и премръзнал, завит в одеяла го довеждат вкъщи в Сливен. Отново се разболява тежко. Моли леля ми да пише пак на Учителя за помощ. Но тя беше жена благородна, със силен характер и тъй като той не изпълни даденото обещание на Учителя, не писа втори път. Той си замина при силни болки и страдания. Научихме закона: „По-добре не обещавай нищо на Бога, но обещаеш ли, трябва да го изпълниш. За неизпълнение на дадено обещание на Бога се плаща двойно по-скъпо.“
Опитност на леля ми Райна д-р Ив. Станчева, най-малката сестра на майка ми. Леля Райна се познава лично с Учителя. При посещение на сливенци беше поканен на обед у тях. На обеда свако Жанко, мъжът на леля Райна, лекар, добряк, наивно пита Учителя: „Г-н Дънов, с какво се занимавате?“ „С наблюдения“, отговаря Учителят. А леля Райна, завършила английския колеж в Цариград, рядко интелигентна, с пробудено съзнание и тънък ум, схванала неуместния въпрос, поглежда с неодобрение своя съпруг. Тя беше разбрала кой е този човек и господин. За нея той бе Учителят. Буден ум имаше, остър ум.
В критичната си възраст леля Райна се разболя от Дюринг, болест, която и сега не могат да лекуват. По кожата на ръцете и цялото ѝ тяло излизат мехури, пълни с вода, като при изгорено. Мъжът ѝ лекар и синът ѝ студент-медик, които познаваха тази болест плачеха, че тя си отива, а те са безпомощни, не могат да ѝ помогнат.
Леля ми прати майка ми да пита Учителя за нея. Той отговаря: „От нея зависи“. Леля много добре схвана какво искаше да ѝ каже Учителят. Стана вегетарианка, отиде да живее на Изгрева, близо до Учителя. Здравословното ѝ състояние се подобри и често ходеше на поляната да разговаря с Учителя. Веднъж и аз присъствувах на разговора. Тя каза нещо, което на Учителя се стори много смешно. И Той се смя със сълзи. Аз за пръв и последен единствен път Го видях така да се смее. И Той ѝ казваше: „Повтори, повтори същото“ и почваше отново да се смее със сълзи. Леля Райна беше рядко духовита.
В.К.: Искам да Ви питам, това са ваши опитности. Искам да Ви питам може ли да си спомните, да ми разкажете някои опитности на сестра Весела, която живееше горе на тавана. Някои опитности с Учителя да знаете?
Мария: Помня само едно нещо. Тя имаше много кандидати, да я искат. Беше много разглезена от съдбата, защото заслужаваше за всеки от тях да се ожени.
Обаче тя какво правеше-струваше, съдба ли беше, какво беше, не знаем. Не взема нито един от тях. Най-после вече стана 40 годишна, отчаяна много отива при Учителя. И го пита какво така, не се ожених, плаче. А Той: „Е, рекох, ти си изпуснала всички влакове“. Тя казва, аз много се натъжих. Тя ми го разказа сама. Тогава тя много се натъжила, че ще остане самичка. Тогава Той така я погледнал и казал: „Е, рекох, има още един закъснял влак. Гледай и него да не го изпуснеш“. А тя го изпусна и него. И остана самотна.
Сега като стои горе самичка и слиза долу при мене и тука има едни момиченца горе /квартирантки/ и тя им вика: „По-добре направете един брак несполучлив, защото сполучлив няма, отколкото да останете като мене самотни“.
Лиляна ѝ даваше храна всеки ден последните години. Тя не готвеше, беше болна. Много беше отслабнала, не можеше сама да се грижи, седи тука на този същия стол дето седя аз и казваше, свързано с момичетата: „По-добре един несполучлив брак, отколкото самотност.“ Казвам й, нали си тука при нас. Казва: „Много ми е хубаво тука. Е, да, но като се кача горе между четири стени, ти знаеш ли какво значи самота?“ Така ми отговори: Ти знаеш ли какво е между четири стени сама? Ами и аз спя сама. Е, спиш, но оттатък са другите.
В.К.: То трудно се живее сам.
Мария: Този не взела, оня не взема, и така.
В.К.: Аз съм виждал снимки нейни на млади години.
Мария: О-о, тя беше много красива, много сексапилна. Нямаше мъж, който да я види и да не хлътне за нея. До който мъж се приближеше, веднага тръгваше подире й.
В.К.: Тя затуй така се е разглезила.
Мария: Да, много беше красива. Тя имаше една топлота, една живост. Магнетична такава. Сега тя поначало е добра. Може да се е карала с мен, но поначало доброто е в нея. Само намираше кусур. Що не взема този, дето го обичаше? „А-а, той любовчия, заглежда и другите жени.“ Казвам: Трябва да изтърпиш все нещо. Тоз такъв, оня такова, докато най-после не се ожени.
Последният, който изпусна, беше един вдовец с едно дете. „Ти си казва болничева. Първата ми жена беше болна. И ти си болничева.“
В.К.: Спомняте ли се друга нейна опитност?
Мария: Тя не е питала Учителя за болестта си.
Разговор на Вергилий Кръстев с Лиляна Младенова, дъщеря на Мария Младенова
В.К.: Сега аз искам да Ви питам. Вие бяхте Лиляна, дъщеря на Мария Младенова. Искам да Ви питам как така се случи, че през време на войната или непосредствено след войната 1944 г. Вие и Вашия баща Илия Младенов сте ходили на Мърчаево. Какъв беше повода? Може ли да си спомните и да разкажете.
Лиляна: Всяка неделя ходихме с баща ми на Мърчаево. И други сестри и братя ходеха. Там беседи имаше. И баща ми имаше различни въпроси, които така задаваше и искаше Учителят да му отговори.
В.К.: Той униформен ли ходеше?
Лиляна: Не, не, той не работеше баща ми, беше цивилен вече. Работеше в паркетна индустрия.
В.К.: Той беше вече пенсионер?
Лиляна: 1934 г. се пенсионира. Да, много отдавна се пенсионира. И понеже имаше тука работа не му се седеше самичък в София и искаше и аз да остана при него. И аз работих на едно място и се колебаех да остана ли или не. И като отидохме с баща ми, казах, ако Учителят каже да остана, ще остана. И като отидохме, татко попита може ли да остана.
В.К.: Той къде ви прие, в стачката ли?
Лиляна: В стаичката, в стаичката. Там имаше една стаичка в Мърчаево и бяхме сами – Учителят, аз и баща ми. И баща ми попита: „Учителю, може ли да остане дъщеря ми Лиляна с мене в София?“ Ако кажете да остана – ще остана, ако кажете не, ще замина. И той се усмихна така леко и каза : „Е, рекох, щом искате да опитате, останете.“ И аз разбрах, щом се усмихна значи може да остана. И останах. И когато имаше тревога всичко, аз не се страхувах, защото той ми каза, че мога да остана. Даже в италианската гимназия там на „Шейново“, дето е телевизията сега, то беше недовършено, и случи се при едно нападение там се скрих долу. И падна отгоре бомба. До мене имаше един полковник и той така каза, ако бомбата пробие втората плоча, загубени сме. И аз така извиках „Учителю, Учителю“, помолих се така. И този човек просто все едно не случайно беше застанал до мене. Каза: „Сложете си една кърпа.“ Щото бомбата като падна, не проби втората плоча и той каза: „А, издържа зданието!“ Просто разговаряше какво става. След това каза: „Сложете си една кърпа на устата да не дишате праха“, щото там където падна бомбата някакъв отвор, врата имаше. И като че ни затрупа, така беше впечатлението на всички, черен дим, не се вижда нищо. И аз си сложих една кърпичка на устата, както ме посъветва полковника да не дишам. И всички почнаха да пищят, казаха затрупани сме, загубени сме, ще умрем. Ама страшен хаос значи! Аз запазих пълно спокойствие и казах, горките хора, те могат да умрат като се задушат. Ама Учителя ми каза, че може да остана в София, значи всички могат да умрат, но мене ще ме извадят жива. И казвам, горкичките те, и си държа една кърпа на устата да не дишам праха.
Минаха десетина минути, аз не се усъмних нито на мига, както кака Еленка казваше така: „Вяра трябва да имаш, на косъм да не проявиш съмнение!“ Точно така, кой каквото да ми каже: страшно затрупани сме, това не може да бъде, даже да сме затрупани, ще ме извадят жива. И минаха десетина минути и полека се показа една дупка, един отвор. Страшна паника! Този, полковника, каза: Полека, да не се тъпчете. Внимателно, той, за да не стане паника, той командваше да не стане паника. Какъв беше тоз човек? Аз запазих спокойствие и останах да чакам. И така мина едно нападение, за което ако не беше Учителя и аз да мисля, че той ме закриля, може би и аз щях да изпадна в паника, щото и аз бях страхлива.
При едно друго нападение аз работех там на „Гурко“ и аз с една моя приятелка бяхме любопитни да гледаме. До тогава нямаше нападение в центъра, винаги в краищата. Учителят в една беседа беше казал тъй, спомням си: „Е, тъпана бие най-напред в края на селото, обикаля, сетне тъй, тъй, после в центъра.“ Ама ние не го разбрахме какво иска да каже. Ние бяхме сигурни, че пак краищата на София ще се бомбардират. И ние сме на „Гурко“, там на един етаж, втория ли беше, и ние сме там на терасата да гледаме и като дойдат американски самолети и падат бомбите да видим какво става, любопитно ни е. Горе имаше пост, военен пост, един българин и един германец. Не ни пускаха, но като разбраха, че сме много любопитни, пуснаха ни. Ние ставаме на терасата да гледаме. В туй време една бомба паднала в същото здание, там в скривалището. Много ранени. А там дето ние сме, дето работихме на Гурко, цялата стая така разцепена на две и бюрото ми висеше. Несигурни места, оказа се, че на терасата било най-сигурното място, дето сме били. И отгоре гледахме започнаха бомбардирането на София. Интересно беше. Падне бомба, един такъв голям черен гейзер, пламъци. Насити се любопитството ни да гледаме. Но по едно време нещо свири. Аз не съм войник, не разбирам тези неща, но така „пиу-у-у“, като свирка. Този, който беше до мен, войника ме блъсна така, този немеца ме изпсува „Майн гот! Не чувате ли?“ Ние се чудим какво става. „Ами това беше шрапнел. Щеше да те убие“. Покрай ухото ми свирна и изпъдиха ни тогава. Бутнаха ни в една такава дървена къщичка. И аз тогава чета молитви на глас, почнах: 91 псалом, „Отче наш“, каквито молитви знаех. Една свърши, почва друга. И след туй свърши бомбардировката и този немеца пита българина какво правя. И българина казва: Ами четат молитви и като излязохме вънка, тоз немеца като се спусна да ме прегръща и аз викам този човек полудя ли, какво му стана, и той каза: „Майн гот, Вие сте ангел, заради вас Господ спаси и нас. Аз съм голям грешник, в Германия имам жена и две деца. Тук си намерих любовница, похарчих много пари.“ Изповяда ми се като на изповедник така. „Тука даже похарчих служебни пари. Заради вас Господ ми спаси живота на мене.“ Гледам и се чудя за какво приказва. Понеже той му казал, че чета молитви. Тогава ни обясни, че едната бомба, така на крива линия пада бомбата. Бомбата мина на 1 см от ръба на терасата. Ако беше закачила леко ръба на терасата щеше да избухне и ние, каза, като Мюнхаузен ще хвръкнем във въздуха.
В.К.: Той на немски говори?
Лиляна: На немски. Значи такава опасност, на косъм сме били от една бомба 250 кг, само лекичко да се драсне на терасата и ще експлодира горе. И ние като Мюнхаузен каза, ще хвръкнем във въздуха. И така, това също беше едно голямо премеждие. А като слизаме долу майка ѝ вика: Вие живи ли сте горе? На етажа стъклата се изпочупили, лелята и майката, ръцете им надрани, опушени и майката вика: Вий живи ли сте? Ние гледаме двете, нищо ни няма. Нито сме надраскани. Абсолютно нищо. Всички други ранени, плачат, ние двете абсолютно нищо ни няма. Като се върнах в къщи, те се тревожили къде ходя, аз им разказах къде съм била, баща ми вика: „Боже! Къде сте отишли?“ Ама ние не знаехме, че тогава в центъра ще бъде бомбардировката.
В.К.: И после отивате и разказвате на Учителя.
Лиляна: Да, и той, ние така малко се поуплашихме. Бомбардировките започнаха в центъра на София, ние ходихме в Сливен. Татко имаше работа в София. Аз се върнах пак. И той ми каза: Остани още няколко дни. Той имаше да урежда паркетите. Не искаше да бъде сам в София. Отиваме да питаме Учителя какво ще каже. Ние всяка неделя ходихме в Мърчаево с баща ми. И баща ми му задава лични въпроси за войната, за Германия. И един път му каза: Какво става Учителю, германците са пред Москва?“ А Учителят каза „Не, руснаците ще забият червеното знаме на Райхстага“. Татко каза: „Какво?“ Понеже му се видя много рано, в туй време немците бяха пред Москва очакваха за 3 дена да влязат в Москва. Не очакваха такъв обрат на войната.
В.К.: Интересно, тогава войната е в своя апогей.
Лиляна: Да, тогава беше в максимума на слава и сила. И татко казва: „Учителю, германците са пред Москва, нали бъдещето принадлежи на славяните? И какво ще стане с Русия, с руснаците?“ – И Учителят каза: „Не се бойте! Руснаците ще влязат в Берлин и ще забият червеното знаме на Райхстага.“ И аз се учудих така и баща ми даже подскочи какво, какво!? И той рече пишете, пишете и повтори пак „ще забият червеното знаме на Райхстага“. Баща ми така пише, бърза да пише. Като излиза навън и го питат, нали така, брат Боев беше: „Илия, кажи какво има да си запиша“. Да прочете, да каже какво е.
И последният път когато ходихме с баща ми, казах: Татко да питаме Учителя, той пак така разговаря задава въпроси във връзка с положението. Татко каза: искам да остане още малко дъщеря ми. Учителят така се изказа, че аз от неговото изказване разбрах, „е рекох по-добре да заминете“, такова чух. Но понеже баща ми искаше да остана, разбрал, че мога да остана. Пък аз разбрах, че по-добре да замина.
Като се върнахме тук, казах: Учителят каза по-добре да замина. Баща ми каза, не, каза, че може да останеш. Добре, другата неделя ще отидеме да питаме. Ако каже да, да, ако каже не – не. отиваме на следваща неделя. „Учителю, аз не разбрах точно. Баща ми разбрал, че може да остана, а аз – че трябва да замина. Какво ще кажете?“ Реших да му поставя въпроса направо. „Извинете ме, не Ви разбрах. Искам да ми кажете да или не. Ако кажете „да“ ще остана, ако кажете „не“ – ще замина. Кажете ми, каквото кажете, туй ще направя.“ Той си затвори така очите Учителя, замълча, и през лицето му премина една сянка, нещо така, като че ли нещо неприятно видя една сянка. „Рекох, по-добре заминете. Един ластик се тегли, тегли…“ До тука. По-добре заминете. И тогава викам: „Татко, разбра ли, Учителят е казал да се замина.“ Докато тръгна с баща ми минаха няколко дена или седмица, не знам. И като свиреха тревога, аз вече такъв страх, мина ми онзи страх, който тогава и викам, ако имат да падат бомби, ще седна така по турски, не си давам краката, така ще седя по турски, да не ми стане някой крак да загубя. Вече почнах да се страхувам. И тогава заминах вече за Сливен за последно отиване. Повече в София аз не дойдох.
В.К.: По времето на Учителя когато ходехте в Мърчаево, Учителят ви приемаше и вие имате среща с него.
Лиляна: Ами отивахме и Учителят като види баща ми ще каже: „Брат Илия, елате.“ Даже се учудваха брат Боев и другите, абе интересно Учителят като те види и те приема веднага. Татко така идваше със желание да види Учителят и той „Елате“. И аз влизах винаги с баща ми.
В.К.: И вие записвате.
Лиляна: Първият път не записваше. Вече втория път си взе бележки и записваше. Щото беше много интересно. А първия разговор го записа по памет.
В.К.: И след това имахте ли случай да отидете с баща Ви пак?
Лиляна: После пак, след войната.
В.К.: Той си беше заминал?
Лиляна: Не, не беше си заминал, беше болен. Ние на 9.09.1944 г. бяхме в Сливен. После баща ми дойде. Бяхме евакуирани на „Св. Георги“, манастира. Върнахме се след Девети, но положението беше друго. Учителят беше болен, такова нещо. Даже когато Учителят почина, ние ходихме на Изгрева. В салона го бяха сложили на един голям саркофаг така. На една висока маса и ми направи впечатление, била съм така на погребение, така ми се видя една светлина на ковчега, една мека, и така една миризма на нюкс, дето казват, на ангелите. Не мога да го определя, нещо много хубаво, много красиво, не мога да го обясня просто какво е… А когато го погребваха, спомням си всички така плачат и аз така гледам, гледам, стори ми се като спуснаха ковчега долу. Нали, като спускат ковчега, нали хвърлят пръст така отгоре, но ми се стори, че той не остана на тази дълбочина, на която го спуснаха. Така ми се стори, чух го като че нещо издюмя много надолу спадна. Така като гръм. Като взрив нещо. Като че някакъв взрив стана. И даже помислих, някъде много дълбоко се скри, та ако поискат да го ровят, няма да го намерят. Разпадна ли се тялото, какво, не можех тогава да си обясня. Сигурно ковчега е празен. Така си помислих, сигурно е празен. Чувах така нещо „дю-ю-м“.
В.К.: И сега се говорят тези неща, че Учителят се е дематериализирал.
Лиляна: Но така чух едно такова…
Край Мария 1.