Наталия Чакова

(09.10.1902 – 10.10.1987)

Автобиография. Из “Изгревът…”

Из том 6 на “Изгревът…”

Европейската война 1917 г. е в разгара си, макар и към края. Бях ученичка в ІІІ-ти гимназиален клас на Старозагорското девическо, педагогическо училище.

Беше глад, немотия, скръб и потиснатост. Живеех във всекидневната стая на семейство Антонови. През деня хазайката ми се посещаваше от съседките и разговаряха за какво ли не, но най-вече разговорът се въртеше около войната, немотията, ранените. Аз и другарката ми – дъщеря на хазайката – учехме до масата със запушени с пръсти уши.

Един мартенски ден, помня го, като да бе вчера, учех урок по история. Колкото и да ме беше увлякъл интересният урок, до ухото ми достигна тихият глас на съседката ни – гостенка: „Казва се д-р Дънов, д-р Дънов. Учен, много учен човек!”

В душата ми трепна нещо. Сложих учебника на коленете си и без да давам вид, че слушам, се заслушах в разговора.

„Той бил френолог. Обикалял България, измервал черепите на мнозина: стари, млади, мъже, жени, деца… По такъв начин познавал характера им, откривал миналото, настоящето и бъдещето им. След това започнал да събира хора около себе си в София и да им държи беседи. Аз много обичах да ходя на Неговите беседи. Много често ходех. Живеехме наблизо. Но го интернираха във Варна. Завидяха Му. Такива хора не се търпят!”

Аз имах особена слабост към учени, поети, писатели – хора на науката и изкуството. Обичах науката, поезията, музиката, хубавите книги, учените хора…

През 1919 г. семейство Антонови си отидоха в Казанлък, от където бяха, а аз се преместих да живея при съученичката и приятелката си Милка Танева. Тя беше попаднала, кой знак как в новообразуваното в града религиозно общество „Бяло Братство” или „дъновисти” както ги наричаха още, последователи на онзи „много учен човек, д-р Дънов”, за който бях чула преди две години. Тя не беше дъновистка, както сама казваше, но всеки неделен ден вместо в църква отиваше в салона на дъновистите и слушаше беседата на Учителя Дънов, която се четеше там.

От там тя се връщаше възхитена, озарена, вдъхновена и започваше да ни разказва, каквото й е направило впечатление и каквото е запомнила от беседата. Изказваше се също с възхищение за хората, членове на това общество – хора смирени, скромни, които слушат с внимание това, което се чете, не гледат кой как е облечен (както това става в църквите), не критикуват, а любезни и внимателни едни към други и към новодошлите, като нея при тях.

Аз нямах родители да ми дадат съвет и направление в живота и да ми помогнат, да се погрижат за мене. Разбрах, че гимназията, която завърших с много добър успех, много малко ми е дала. Значи, трябва да уча още. Много, много трябва да уча. Но какво и как? Аз обичах много областта на науката: история, литература, математика, обичах и музиката и поезията. Отдаваха ми се почти всички предмети в училище. Бих могла да уча всичко, към което би ми се отворило път. Но как? С какви средства? Нито средства имах, нито родители, нито роднини, близки, които биха ме разбрали и биха се погрижили за мене.

А ваканцията изтича, средствата ми са намалели до минимум. Трябва да се заловя на работа. Завършила съм Педагогическо училище, но нямаше друго в града. Всички, които го завършваха и нямаха средства да следват по-нагоре, ставаха учителки. Трябваше да стана учителка и аз. Никога обаче не съм мечтала да стана учителка. Никой не бе ми вдъхнал любов към учителството, особено учителство по селата. И учителствуването по селата беше само хляб за бедните момичета. Аз бях бедно момиче и се залових за него. Пропаднаха мечти и идеали!

Заниза се живот сив и еднообразен, бедничък сред хора по-бедни от мене, в по-невежа, по-глупава, по-еснафска среда от досегашната в първото ми Новозагорско село – събрано! И недоволството ме сграбчи с две ръце! По цели дни и нощи плачех и роптаех.

Вкъщи никой не ми е говорил за Бога. Ранното си детство прекарах при вуйна си – немска еврейка, съвършена атеистка, която нито в еврейския, нито в българския Бог вярваше. И в нашата къща никога не се е споменала думата Бог. По-късно ме взе баба ми – майчината ми майка. При нея живееше и леля ми – братовчедка на майка ми. От време на време те ходеха на църква, постите постеха и се причестяваха. От време на време водеха и мене на църква да ме причестяват и повече нищо. И като се свършеше церемонията или урока, нито дума не се отваряше за Бога. И в мене, в моята душа, в моето съзнание беше останало само това, че има нещо, човек ли, сила ли някаква, което се нарича Бог, което стои някъде кой знае къде високо и далече от хората, че заради него трябва да се отива от време на време в църква, да се палят свещи и да се причестява…

Обърнах се към книгите, към хубавите книги. Дано да запълнят тази празнота, която почувствувах в живота си. Обърнах се към поезията, към природата. Ходех си всяка седмица в града. Връщах се с пълно куфарче с книги и литературни списания, с които брат ми ме снабдяваше. Преписвах стихотворения и пълнех джобовете си с тях, които в междучасията заучавах. Опитвах се да пиша и сама. Търсех хубавото, красивото, поетичното, което обичаше душата ми! Надвечер излизах на разходка. Вечер до късно се разхождах на двора и разговарях с луната и звездите. …

Така измина първата ми учителска година във вътрешно лутане, блъскане над житейските въпроси, без да дойда до някакво разрешение и примирение. През същото лято брат ми изживя една трагедия и искаше да избяга от Стара 3arоpa. Помоли ме да идем в София, да си намерим работа там, „да си пробием път в живота”, както се изрази той. Аз приех с известен страх, но с готовност. … Той беше само две години по-голям от мене, но аз го считах по-умен, по-опитен, и го ценях, и го обичах.

След като свършихме парите си и погладувахме, бяхме поканени от нашата вуйна – немска еврейка и й гостувахме известно време докато си намерихме работа. Там беше на квартира един млад човек от провинцията, дошъл в София да завърши някакви летни търговски курсове. Младеж, като всеки младеж.

Аз бях доста стеснителна и мълчалива, но той беше доста отворен и словоохотлив, че успя да завърже някаква дружба с мене. Какво сме разговаряли, как сме се разбирали, не помня. Помня само, че веднъж той ми се поядоса малко и извика: „Каква си такава? Приличаш на дъновистка!” „На дъновистка? Че какви са дьновистките?” „Ей, такива като тебе, разсъждават като тебе!” И после продължи: „Ти не си за земята! Ти не си от земята! Ти сякаш си паднала от Венера.” „От Венера?”, почнах да се смея. „А ти познаваш ли дьновистките?” „Познавам ги, как да не ги познавам. Ей, там в Турнферайн се събират.” „Как бих желала да ги видя тези, които приличат на мене и на които приличам и аз!”, казах смеейки се, уж на шега, но с един истински, скрит вътрешен копнеж. „Че да те заведа”, извика с готовност той и омекнал.

Даваше му се възможност да се поразходи из града с мене, желание, което досега не бях му изпълнила. И уговорихме в неделя, в 10 ч. преди обед да ни заведе мене и друга една госпожица съквартирантка, да ни заведе в салона на дъновистите.

Дойде неделята. Аз облякох своята скромна бяла рокличка и тръгнахме. Той ме изгледа от главата до петите и насмешливо каза: „Също като дъновистка!” Преди да идем в Турнферайн, той пожела да се отбием в църквата „Св. Крал”, да запалим по една свещ. Аз не се възпротивих, защото все още си поддържах църквата, като излязохме от там, заведе ни в градската градина и започнахме да се връщаме вкъщи. „Но нали ще ни водиш в Турнферайн? Ние май закъсняхме?” „Не съм луд.” „Че защо?” „Аз когато те заведа там, ти там и ще останеш!” Аз истински се наскърбих и млъкнах. До вкъщи не продумах нито дума. След няколко дни той завърши курса и трябваше да си отива. Както предполагах, последните дни ми направи предложението си. Отказах. Той си отиде сам. От тогава нито се видяхме, нито се чухме, но чрез неговата уста, сякаш ми беше посочен пътя, по който трябваше да тръгна!

Намерих си работа – чиновничка в Александровската болница. Тя беше на час и половина от квартирата на вуйна ми, взет пътя пешком. Аз не обичах да се тъпча в трамваите и затова сутрин отивах и вечер се връщах пеш.

Животът ми в болницата беше изпълнен с толкова нови неща, но не примамливи, а страшни и опасни за едно младо, неопитно, самотно момиче от провинцията, че аз се изплаших. Брат ми беше също изплашен от големия град. Хазаинът на вуйна ми беше почнал да се бунтува, че имала много квартиранти, печелела много от къщата му. Аз не бях квартирантка, а само гостенка. Но той не вярваше и ме пъдеше. Брат ми отслабна, заболя. Моята грижа се удвои. Дойде септември влажен и студен. Ние сме с летни дрехи, без квартира, без пари. Добре, че в болницата ми даваха обяд. Брат ми идваше и го деляхме двамата.

Брат ми не ме пускаше да се върна на село. Аз също не исках да отстъпя при първото сражение в живота! Крещеше почти в отчаяние душата ми веднъж, когато вървях по улица „Алабин”, на връщане от болницата. „Има! Има! Има!”, отекна в душата ми някакъв мил, топъл, приятен бащин глас. „Има!” Озърнах се, от къде идеше този глас? Отляво на улицата, като че ли от посоката към ул. „Опълченска”, № 66, а бе като шепот в душата ми. Тихо, по-силно, настойчиво, убедително. „Има!” Чудно нещо. Веднага се успокоих. След няколко дни така се влоши положението ми в болницата, че аз трябваше да се върна в Стара Загора при леля си. Назначих се учителка за втора година и заминах пак за село.

Потекоха сиви, еднообразни, безрадостни и безнадеждни дни. По-безнадеждни от по-рано.

Скоро бяхме поканени с колежката си в съседното село на гости на тамошните учители. Първата ми работа като влязох в стаята им беше да се устремя към масата и разровя книгите им. Между купа педагогически книги и списания намерих една мъничка, тъничка, съвсем незначителна на глед книжка: „Новото човечество”. Горе в ъгъла: Дънов. „Каква е тази брошура? Хубава ли е?” „Не знаем, не сме я чели, дадоха ни я в Казанлък”, отговориха едновременно двамата родни брат и сестра, учители в Казанлък. „А бихте ли ми я дали да я прочета?” „Ами, вземи я.”

И аз я взех. Не може никой да си представи какво почувствувах като я взех в ръцете си! Сякаш хванах целия живот в ръцете си! И аз я стиснах здраво както „слепец стиска тоягата” и както „давещият – сламката”, както казват народните поговорки и се обърнах към всички и с разведрено и весело лице взех участие в разговорите, шегите, игрите и песните докато взе да се свечерява и ние си тръгнахме.

Вечерта беше вече късно, ние бяхме изморени и трябваше да си легна, без да я прочета. Следващият ден неделя беше облачен и мъглив. За пръв път не ме обзе мъката и аз не се заблъсках в безизходни размишления, но взех книжката. Още първите редове ме грабнаха и ме държаха до края в будност и напрежение. „Боже, каква книжка!”, възкликнах накрая, след като я прочетох. Какви мисли! Намерих Новия Човек, Който говори за новото човечество, за което копнеех, което търсех.

След известно време получих хубаво, възторжено писмо от Милка, тя беше забавила доста отговора си. Местили си квартирата. Отишли да живеят в къщата на г-жа Каназирева – дъновистка. Харесала писмото и го прочела на хазайката си, която в заключение казала за мене: „Пробудена душа! Когато си дойде за Коледа, покани я и ме запознай с нея.” Радостта ми беше неописуема. „Ще се запозная с първата дъновистка, първата, която ще познавам от „Новото човечество”.

С нетърпение дочаках Коледната ваканция. И още първия ден отидох при Милка. Тя ме посрещна радостна, възторжена. Прегърнахме се; „О, Милке, Милке!” „Ах, Наталио, Наталио! Аз вече ставам дъновистка”, бяха първите ѝ думи. „Ах, какво нещо! Какво учение! Какви хора! Ах, Наталио! Влез, влез, няма никой.”

Не сетихме как се свечери. Хазайката се забавила случайно някъде, не дойде и аз трябваше да си отивам с обещание утре да отида пак. Но, нищо, че не можах да се срещна с нея. Аз бях толкова доволна от онова, което ми разказа Милка, че не съжалявах.

Извади една песнарка и ми изпя няколко песни. Главата ми беше зашеметена от нови, хубави, възторжени неща.

На другия ден отидох пак при Милка. Г-жа Каназирева беше на книжарницата. Поръчала Милка да ме заведе там. Отидохме. Тя ни посрещна топло, сърдечно, радостно, с отворени обятия, както се казва. Прегърна ни, целуна ни. Сякаш сме били и пребили. Аз се държах малко стеснително, както обикновено при нови хора, но нямаше значение това. Тя беше умна, интелигентна и с дар слово жена. Говори ни, говори умно, вдъхновено и ние не сетихме как мина следобеда.

Покани ме пак да отида. „Всеки ден, всеки ден идвай и в книжарницата, и вкъщи. Винаги, винаги идвай като у дома, като при сестра си, като при майка си. Ти нямаш сестра, нямаш майка.” Каква жена.

Като пиша тези редове чувствувам, че ще оскърбя паметта на две близки мен същества, които имах тогава и които ме обичаха. Това бяха моят брат и моята леля. Но брат ми бе млад и неопитен и аз не можех да споделям своя вътрешен живот с него, а леля ми – простичка, без образование жена не можеше да ме разбира и да ме направлява в живота. И двамата се бореха с нечовешки усилия за насъщния хляб. Аз не смеех нито да се оплаквам, нито да изисквам нещо от тях. Желаех от цялото си сърце и аз, както и те на мен да бъдат добре. И аз не споделях с тях. Всеки изглеждаше доволен от съдбата си и мълчаливо носеше мъката и несретата си.

И аз се привързах с цялата си душа към r-жа Каназирева – тя беше първият човек, когото срещнах, когото видях, че не се лута в тъмнина както другите хора, но върви право и смело с радост и вдъхновение към една определена цел, Това ми харесваше.

Тя ми подари малка книжка с три беседи от г-н Дънов: „Трите основи на живота”. Трите основи на живота: Любов, Мъдрост и Истина.

До края на учебната година аз ги четох, препрочитах, изучавах, размишлявах върху тях. Кой друг би ми казал и то така на време, че това са именно основите на живота. И аз не сетих как измина учебната година.

През лятната ваканция прекарвах повече при Милка и кака Райна. Брат ми беше на работа в София. Леля ми също беше цял ден на работа и аз бивах сама вкъщи.

Започнах да посещавам събранията в 10 ч. в неделен ден. Ходех на спявки, учех песните, пеех в хора. Ходехме по екскурзии групово. Всеки неделен ден след обед отивахме целият хор, все от младежи, в разни братски домове и пеехме. Попаднах в средата си. Запълни ми се, осмисли ми се, разкраси ми се животът. А само миналото лято изгорях от мъка пред безсмислието и празнотата му.

Излезе първото по-обемисто томче беседи „Сила и живот”, 4-та серия. Въоръжена с него и с някои още отделни беседи аз заминах за трета година учителка в ново село. За пръв път отидох спокойна, тиха, без бунт в душата си, без разкъсваща мъка и отчаяние. Ще чета, ще мисля върху тези мъдри книги, ще ги проучавам, ще придобия някаква философия, която ще ми вдъхва сила и живот. Не напразно носеше това название томчето: „Сила и живот”.

Новото село, новата обстановка, новите колеги, макар и да не се отличаваха с нещо повече от предишните, ме някак задоволиха. Може би това се дължеше на малката вътрешна промяна, която беше станала с мене. Аз започнах да живея с по-жив темп. Държах се с колегите си весело и дружелюбно. Почнах да обичам децата и да влагам повече усърдие в учителската си работа. Това ми създаде име на добра учителка и интересно момиче.

През ваканцията на 1923 г. получих писмо в Стара Загора от някоя си мис Тораис, англичанка дошла в София да открие училище – двегодишен курс за милосърдни сестри при болницата „Червен кръст”. Условия изгодни: без такса и всичко безплатно – квартира, отопление, осветление, храна, учебници, но не ми вдъхна това писмо никаква радост и надежда. Наистина, ето случай да изляза от селото и учителството, които все още не можех да възлюбя много, но какво ще стане? Милосърдна сестра – хуманно, но не задоволяващо. Аз се стремях винаги към най-голямото, най-високото, най-хубавото. Да беше поне медицина, да стана лекарка. Аз все още държах и на външното положение и блясък. Но все таки отидох с писмото при кака Райна да се посъветвам с нея. Тя ахна от радост и удоволствие: „Разбира се, ще идеш. Пък ще видиш и Учителя, ще бъдеш в София близо до Него, ще слушаш беседи!”

Разбира се, ще отида. Каквото и да е, където и да е, но да съм близо до Него.

И аз се приготвих набързо. Гостувахме на Милка Танева, която от една година вече беше студентка в София. С нея аз споделих, че нямам вътрешно влечение към тази професия, но примамките на кака Райна ме спечелиха. Тя помисли, помисли и каза: „Знаеш ли какво? Първо да отидем при мис Торанс да проучим условията и тогава ще ви заведа при Учителя. Хем ще Го видите, хем ще се посъветвате с Него. Той ще ви даде най-добрия, най-правилния съвет.”

Направихме както каза Милка. Преди обед отидохме в болницата да проучим условията, а след обед – на улица „Опълченска” 66, където живееше Учителят.

Къщичката беше малка, бяла, спретната, дворчето – също малко, тясно, но чисто, блестящо от чистота. И какво лъхаше от тях не мога да обясня – особена белина, особена чистота. И някакъв особен мир, някаква особена красота, особено обаяние. Почувствувах се обгърната от топлота, от сигурност. Въздъхнах си свободно и влязохме в трапезарията, където ни покани една от сестрите – Василка Иванова, която живееше в същата къща. Беше постлала голяма, дълга маса със снежнобяла ленена покривка и наредени чаши за чай за около 10–15 души. Беше време за вечеря. Ще слезе Учителят от горния етаж да вечерят. Тук се вечеряше рано, към 6–7 часа лятно време и 5–6 зимно време.

Как? Дошли сме да Го безпокоим по време на вечеря, възмутих се от себе си и от Милка аз. Защо дойдохме по това време? Но докато се бунтувах всички влязоха бързо и безшумно и аз млъкнах. След тях влезе в антрето, където имаше чешма, бързо и безшумно, Учителят, изми си ръцете и влезе при нас. Всички станаха и Го посрещнаха радостно и почтително. Аз стоях смутена, объркана, сериозна. Той се приближи право при нас. Сестра Василка ни представи: „Учителки, Учителю, от Стара Загора, вегетарианки, дошли да Ви видят.” Това научи преди малко от нас, това Му каза. Той ни подаде ръка и после каза: „Заповядайте, рекох, седнете, да пием чай.”

Вечерята свърши. Учителят стана да си отива в стаята. Станахме всички. Подаде ръка пак единствено на нас двете – малки, незначителни селски учителки от провинцията. И се обърна към Милка: „Доведете ги, рекох, утре на Баучер.”

Утрото беше 28 август – Голяма Богородица. Той бе определил да отидат всички, цялото Братство на Изгрева, или тогава както още го наричаха Баучер.

Ние – Милка, Олга и аз отидохме малко след обед. Те бяха отишли рано сутринта. Посрещнали слънцето, направили упражненията, Учителят държал беседа, обядвали. Сега довършваха обеда. Пееха, задаваха въпроси на Учителя. Той отговаряше. Разбира се от този разговор не помня нищо. … По едно време Той стана и отиде сам да се поразходи из полянката и се спря при друга група борове по-високи от тези. Подканиха ме сестрите, че сега е моментът да отида при Него. И аз отидох. Няма да забравя никога погледа Му – дълбок, проникващ до дъното на душата и безкрайно нежен и любящ, който я събуди, който й каза: „Какво? Не ме ли познаваш?” „Да, да, познавам Те, Учителю! Господ мой и Бог мой!”, откликна тя. И рукнаха сълзи. То беше миг, свещен миг!

След малко се успокоих и Му разказах за това, за което бях дошла в София. Разказах Му за срещата с мис Торанс, за условията, за това, че искам да уча нещо повече и пр. но че не чувствувах влечение към тази професия, не Му казах. Той обаче веднага отсече: „Не, не, рекох, ти нищо няма да научиш от там, само ще загрубееш! Иди си на село учителка. Учителството е най-доброто занятие за жената.” …Той избра новото село, в което отидох в предстоящата година и в което стоях 17 години. После ми подаде ръката си и се отдалечи.

Новото село, в което ме назначиха тази година беше малко, сбутано селце с двама души учителски персонал, със старо схлупено училище, крайно отдалечено от Стара Загора и въобще от културен център – плачевни условия – най-бедни от всички до сега. Но защо в мен трепна нещо радостно, когато го съзрях в далечината при първото ми отиване в него? Външни условия бедни – почти никакви, но вътрешни, може би богати – да чета, да мисля, да изработвам себе си.

Какви моменти съм преживяла в тези 17 години в това малко, забутано и отдалечено селце, моменти на върховни съкровения и радости. Но аз ще пиша само за някои от тези опитности, които могат да хвърлят светлина на онези, които се интересуват какво е бил Учителят за мене. …Досега аз разказвах по хронологичен ред. Сега няма да спазвам този ред, но ще разказвам опитностите си съобразно идеята, която искам да осветля. …

Една година след влизането ми в Общия клас влязох и в Специалния. Беше коледната ваканция 1924/25 г. Отидох да я прекарам в.Стара Загора при кака Райна, понеже леля ми и брат ми бяха се преместили от скоро в София и не бяха си създали още условия да могат да ме приемат. От Стара Загора писах на Милка да пита Учителя мога ли вече докато съм през ваканцията там да посещавам Специалния клас. Приема ли ме вече в него. След два-три дена получих телеграма: „Приета!” Едновременно с тази телеграма получих и друга от леля си, че брат ми е тежко болен, да тръгна веднага. И тръгнах същия ден. И така, тази коледна ваканция се намерих неочаквано в София. Не знаех да скърбя или да се радвам. Брат ми действително беше тежко болен от двойна пневмония, но тръгна към подобрение. Посетих неделна беседа и школна лекция от Общия клас. Наближаваше денят и за Специален клас. Почувствувах, че макар и да съм получила телеграма, редно е, учтиво е и лично да попитам Учителя приема ли ме в Специалния клас. Отидох на „Опълченска” 66. Той ме прие както един добър, любящ учител приема малко първолаче, нежен, внимателен, мил и шеговит. „Е, какво пишеше в телеграмата?” „Пишеше „Приета”, Учителка.” „Ами ти пита ли твоите братя и сестри от Стара Загора желаят ли те и те?” Аз се изненадах. Щом като Той ме приема защо трябва да питам и тях? – си помислих. Освен това те така от сърце ме желаеха и отдавна ме канеха. „Но те ме желаят и отдавна ме канят”, казах аз смутено. „Добре, щом те те желаят и аз те приемам”, отговори Той шеговито усмихнат.

Тези, уж случайно казани думи, като на шега, които не съм забравила, виждам сега, че не са били казани случайно и на шега, че те са от голямо значение. Много късно, днес, след Неговото заминаване, разбрах това. Защото какво беше напоследък влизането в Общия и в Специалния клас? Всеки, който пожелаеше по временно настроение или с някаква друга задна, користна цел, можеше да влиза без да пита ръководителя на класа или Братския съвет, или съучениците от класа. И се получи нещо много лошо. Нахълтаха в класовете хора, на които мястото съвсем не беше там и създаваха излишни неприятности и изпитания на учениците.

Същата година през лятото ние бяхме пак в София с Олга Блажева и бяхме на посещение при Учителя. Той ни разпитва за учителството ни, за живота ни на село, за Стара Загора и между другото каза: „Ами вие като влязохте в Общия клас питахте ли ръководителя, брат Ковачев? Разреши ли ви той?” „Ами щом като Вие разрешавате, има ли нужда да питаме и него?” „Има, има”, каза Той и бащински мило и наставнически каза: „Сега като си отидете в Стара Загора ще идете при брат Ковачев и ще му кажете: „Брат Ковачев, искаме да влезем в Общия клас, ще ни приемете ли?”

А ние отдавна бяхме влезли и бяхме повечето време в село сами и по-голямата част от ваканцията прекарвахме в София и съвсем малко време бивахме в Стара Загора и съвсем малко посещавахме класовете там и ни се струваше съвсем излишно, но понеже Той каза, като се върнахме, направихме както каза Той. Брат Ковачев се зарадва много, прие ни много мило, но ни държа една дълга проповед, по човешки, разбира се, и ние – палавници такива, не закъсняхме като излязохме да я разкритикуваме и да се пошегуваме даже. По-късно аз разбрах, че Учителят ни е пратил при ръководителя за смирение, защото младите хора са доста самонадеяни и горди. Те много често казват, че „слагат учителите си в джоба си”.

Беше 1922 г. – само една година от запознаването ми с някои от сестрите и братята на обществото „Бяло Братство” в Стара Загора. Един ден в края на лятото бях при моята обична кака Райна – сестра Каназирева. Току-що завърнала се от Търновския събор, тя ми разказваше възторжено как е протекъл съборът: колко гости е имало от различни краища на България, как било всичко организирано и подредено много добре, колко били мили и добри сестрите и братята и колко мъдър и любящ Учителят; какви беседи е държал, какви нови песни и гимнастически упражнения е дал и т. н., и т. н… Присъствуваше на разговора и брат Д. Попов – млад и много интелигентен и културен брат, и поет от Стара Загора. Той слушаше мило и гледаше нежно кака Райна – тъй възторжена и вдъхновена. И някаква тъга имаше в лицето му. Най-после той ми разказа, че се е образувал Специален клас за младежи – неженени. Той бил образуван вече в София, но сега по покана на Учителя и класа от София се образували такива класове още на събора за провинцията – в по-големите села и градове. В Стара Загора, разбира се, проектират да се образува. Ще влязат всички, около десетина сестри и братя – млади, неженени, интелигентни, всички със средно и висше образование. Нещо в мен радостно трепна. И докато разсъждавах, той каза: „Наталия, и ти можеш да влезеш.” Въздъхна и рече: „Но аз не мога.” „Защо да не можеш?”, извика майчински загрижено кака Райна. Тъжно поклати глава той. „И защото съм честен, аз не мога да вляза. Аз не мога да се самоопределя още. Поне за сега, аз не мога да реша ще се жена ли или не. Аз трябва да мисля още по това. Да, мнозина навлязоха без много да мислят, а утре може да излязат. Аз не искам така. Наталия, ти влез. Ти можеш да влезеш”, каза пророчески той. От де ме познаваше. Ние от толкова малко време се познавахме.

Аз се зарадвах, макар и да съзнавах, че той не иска да влезе. Разбира се като го организираха това не стана, защото заминах за село учителка, но по-късно влязох. И в двата класа влязох с разрешение на Учителя. И колко Му благодаря!

Учениците влизаха с копнеж в класа, Учителя – с любов.

Учениците от този клас бяха свободни и всеотдайни. Те с готовност изпълняваха всичко, всичките им зададени задачи. Нямаха семейни грижи и задължения, които да ги спират. Може би затова може би и по други по-дълбоки причини, първото условие да влезе ученикът в Специалния клас беше да бъде свободен – неженен. Семейният живот е пълен с ограничения и грижи, които отклоняват душата от нейния копнеж да расте и да се развива. Човек мисли повече за съпруга, съпругата си, за децата си, за домашните нужди и по-малко за Бога, за наука, за развитие и прогрес.

И семейството е една школа, и там се учат неща, както и въобще животът е школа – училище и човек се учи навсякъде и от всичко и душата пак расте и се развива, но когато един Велик Учител е слязъл на земята и е донесъл условия, знания и възможности за един по-ускорен темп на човешкото развитие, заслужава човек да се освободи за един живот от семейни ограничения и да посвети себе си във всеотдайност на този Божи Пратеник.

В класа на младите Учителят биваше винаги много добре разположен – бащински, мек и понякога духовит, и крилат в словата си, и дълбок в научните си обяснения.

В Общия клас биваше все така щедър и дълбок, но понякога ставаше строг. Взимаше фигуративно казано, камшика на Христа и прекатурваше таблите на среброменителите, и прогонваше духовете, които се вмъкваха да разстройват и цапат храма Божий. Защото когато тука присъствуваха хора, които са се скарали вкъщи с жена си, с мъжа си, със сина си, с рода си, или са в утеснение за прехраната на семейството или са потиснати от всевъзможни грижи, съзнанията на такива хора не са спокойни, будни и чисти, готови да възприемат Божествените истини, които им се преподават.

И в Общия клас имаше всеотдайни и много добри и издигнати братя и сестри, посветили живота и домовете си в служба на Бога и Учителя, но имаше и такива, които се бяха вмъкнали с целия си светски манталитет и внасяха смут и безредие… Учителят ги търпеше, за да ни покаже какво значи търпение и любов и за да направи и за тях все пак нещо. Използваше ги и като предметно учение за добрите ученици.

Учителят беше силен и можеше да ги респектира, но когато Той си отиде ние бяхме безсилни да ги ограничим, те развихриха своите амбиции и слабости и донесоха катастрофата, която преживя Братството ни.

В една от лекциите Той казва: „Ученикът от Специалния клас може да живее колкото пожелае до пределната възраст – 120 години, за да може да реализира идеалите на своята душа!”

Нежененето не беше и не е за всички. И жененето не е било забранено за никого. Всеки беше свободен да излезе от Специалния клас и да влезе в обикновения семеен порядък, в школата на семейството, когато пожелае. Мнозина направиха това.

Сам Учителят веднъж при едно мое посещение при Него ми даде следните обяснения по този въпрос.

„Нежененето не е за всеки. И жененето не е за всеки. Не всекиму е определено да се жени и не всекиму е определено да не се жени. Ако този на когото е определено да не се жени се ожени, той ще умре млад. И ако този, на когото пък е определено да се жени, а не се ожени и той ще умре млад.”

Друго нещо, което ми каза върху въпроса за жененето е следното:

„На всеки човек в процеса на всичките негови прераждания, които са 777 е определено да речем да се жени 1000 пъти. След като се е женил 1000 пъти, остават му още 900 пъти, после 800 пъти, 500 пъти, 300, 200, 100, 50, 20, 10, 5. После остава му само един път да се ожени и най–после – никак. На този човек вече не е определено да се жени и той не трябва да се жени.”

Аз бях много стеснителна, за да му задам някой въпрос и да ми каже нещо повече по това, пък и не се интересувах. За мене този въпрос беше предрешен. Всички мои близки: майка ми, вуйчо ми, леля ми, брат ми, кака Райна – сестра Каназирева много мои близки и познати бяха все нещастни в женитбата си. И женитбата за мене беше нещо непримамливо, а даже и отблъскващо. Затова аз приех нежененето без никакво колебание. И тогава даже се чудех защо Учителят ми говори тези неща. По-късно разбрах, че Той ми ги е говорил, за да имам по-голяма широта и да не бъда фанатик в разбиранията си, а също и, за да бъда полезна на младите, които ще дойдат впоследствие при мене и ще се интересуват от този въпрос и ще ме питат. И наистина, много млади са идвали при мене и са ме питали и аз съм им хвърляла светлината, която ми е дал Учителят и са ми благодарили. Всъщност, всички благодарим на Учителя.

Из беседите и лекциите има доста неща казани по въпроса за женитбата и който се интересува, ще ги намери. Ето някои от тях:

„Жененето не е щастие. Ако вие се жените, за да бъдете щастливи, лъжете се.”

„Женитбата е училище. Семейството е школа, през която всички сте минали и минавате. В нея човек се учи да служи безкористно на другите и да се жертвува.”

„Който е научил уроците в школата на семейството няма какво повече да учи там и следователно – да се жени.”

„Толкова пъти сте се женили, нищо че един живот сте посветили, да се учите да служите на Бога”, е казал на една сестра, която ми го повери и на мене.

„Женитбата е впрягане на два вола, за да свършат една работа.”

„Хората се женят, за да си помагат един на друг.”

„Когато двама души се женят, те трябва да се женят не от други съображения, а за да си помагат в пътя си към Бога, в службата на Бога. Тогава те ще бъдат благословени.”

„Много хора се женят, за да се осигуряват. Една мома иска да се жени, за да се осигури, че мъжът й ще се грижи за нея, а не след дълго той умира, а тя остава да се грижи не само за себе си, но и за двете си деца, които има.”

„Женитбата не осигурява човека. Има много, много примери в живота.”

Въпросът за жененето и нежененето е много дълбок и всестранен. И важен. Много важен. Той трябва да се разглежда от учените и духовните хора и да се даде на хората една светлина, с която да си служат и да се избягват много ненужни страдания и нещастия.

Ние сме за: всеки да следва своя вътрешен импулс. Иска ли да се жени, да се жени, не иска ли, да не го насилваме, а да го оставим свободен, но ожени ли се или не, всичко да става за слава Божия и за доброто и благото на всички около него.

… В една беседа от Търновския събор на 1925 г., на който присъствувах и аз за пръв път, Учителят каза:

„Когато сте изправени пред някоя мъчнотия и не знаете как, да я разрешите, нямате начин и възможност, няма кой да ви посъветва и помогне, излезте вън от града или селото, в които живеете, намерете някой затлачен извор и го изчистете. Ако мъчнотията не е много голяма, веднага, ще се разреши. Ако е по-голяма и не може да се разреши тогава полейте, напойте едно плодно дърво много хубаво, ако и тогава не се разреши, нахранете едно гладно животно. Ако и тогава не се разреши, направете добро на един човек. Тогава мъчнотията колкото и да е голяма, ще се разреши.”

Същата есен, след като се върнах в село, изправих се пред една мъчнотия, която ми се виждаше много голяма, непреодолима. Заварих хазайката си болна от туберкулоза настанена в моята стая. Стаята била по-хубава, по-светла, искала да живее с мене, за да не я безпокоят децата й. А живееше последните си дни. Това беше крайно неудобно и опасно за мене. Стаи да се дават под наем други нямаше в село. Търсих, питах, молих се, няма и няма. Най-после се сетих да направя този опит, който описах по-горе и който беше пресен в ума ми. Излязох вън от селото, намерих едно застояло, жабунясало изворче, изчистих го. Бликна оная чиста, бистра вода. Потече и зашумоля леко вадичката. Почувствувах сякаш радостта на изворчето. Зашумоля, запя нещо и в мене. Аз се ободрих и тръгнах доволна и с песен към село. Вървя и си тананикам из улиците. Минавам край старите си хазаи, които бях напуснала миналата година, за да угодя на сегашния си хазаин, мой колега. За да не го разсърдя, разсърдих старите си хазаи и сега не смеех да ида да искам от тях стаята. Сега, минавайки край тях, хазайката ме видяла и ме повика. Покани ме да ме видела. Те макар че се сърдеха, обичаха ме. По-скоро мъчно им е било, че съм ги напуснала. Даде ми топъл хляб, който току-що беше извадила от фурната и току рече: „Ами, ти как живееш в една стая с тази болна жена, не те ли е страх? Защо не си излезеш?” „Ами, къде? Нали знаеш, че в село няма, не се намират стаи.” „А защо не дойдеш у нас? Ето стаята празна.” Изхвръкнах от радост. Прегърнах я: „Мислех, че ми се сърдите и няма да ми я дадете.” „Ами, ще ти се сърдим.”

Тя изпрати веднага с мене двете си дъщери да ми помогнат и до вечерта се нанесох в новата си квартира. Колкото се радвах за стаята, двойно се радвах за проверения опит. Аз не се съмнявах, че мъчнотията се разреши, когато потече изчистеният извор. …

Ние далеч още не сме изучили, разбрали и приложили учението на Учителя. Затова и всички не се проявяваме еднакво, не сме на еднаква степен на развитие. Едни не четат или четат малко, други и да четат, не разбират или разбират малко, трети и да разбират, нямат воля да прилагат. Блажени са онези, които са имали условия да четат и учат, имали са ум да разбират и воля да прилагат. …

Моята задача, обаче, е не да предавам теорията на Неговото Учение, а практиката – как Той на практика прилагаше своето учение на Любовта. И с това ни даваше жив пример.

„Който иска да ме познае и да познае Учението ми, нека ме наблюдава, как аз живея и нека следва моя пример”. …

Той обичаше всички. И даваше всекиму според нуждите му. На няколко пъти затворения стол се е отварял само защото „ще дойдат учителките и къде ще се хранят?” Нареждаше през ваканциите и вечери, като изключения. Освен това Той обичаше трудолюбието и ценеше учителската професия.

Веднъж когато Го запитала една сестра – Василка Иванова от ул. „Опълченска” 66 защо е тъй внимателен към учителките, Той отговорил: „Те отиват да носят светлина!” …

Целият ми живот в това малко отдалечено от културен център село, Каменна река, е една школа, едно ученичество с всичките му трудности, изпитания, задачи, но и опитности, радости, възторзи и вдъхновения. Аз станах за селото и лекар, и шивач, и плетач, и темописец, и художник, и акушер, и какво ли не, и какво ли не. Най-после, когато почина едно от децата на хазайката, а нямаше свещеник в селото да го опее станах и поп. Хазайката ми беше попска дъщеря и не искаше да погребе детето си без поп и ме помоли да му прочета някоя молитва и нещо от Евангелието.

Тук аз се научих да обичам училището, учителството и децата. Никой по-рано не беше ми вдъхнал любов към тях, нито в педагогическото училище, нито колегите ми, нито инспекторите, нито приятелките ми. Никой не ме насърчи. Всички казваха да избягам от селото, ако мога. Той единствен ми каза: „Учителството е най-добрата професия за жената.” И много пъти ми е казвал и писал: „Обичай работата си, обичай децата.”

Стараех се да прилагам методи на ново възпитание и обучение препоръчани от наши и чужди педагози и методи от Учителя.