ЗАПИТВАНЕ НА ЧИТАТЕЛ

Ив. П. Чуков

В: Виделина (Сливен). Г. 3, кн. 4 и 5, 1905, с. 112–113.

Запитване

Г-н редактор на сп. „Виделина”, Желая сп. Ви „Виделина” да ми даде виделина върху следующето: Вие вярвате и проповядвате „прераждане” – че человек може да се преражда няколко пъти на този свят или на други светове, в разни народи или животни.

Желая да ми намерите един прераждан българин за да ми отговори на следующите въпроси: Ако той е бивал прераждан например китаец, помни ли този факт и може ли го доказа чрез говорене Китайски? Ако е бил прераждан като пител, вол, коза и пр. помни ли ясно този факт и може ли го доказа чрез пеение като пител, мучение като вол и пр. Сигурно Вие не отказвате способността на душата да помни, защото чрез Вашите сеанси думите на отдавна умрели человеци разказвали събития из земния им живот.

Хора които са биле в чужда земя са чувствували този факт и сега след 20–30 години помнят язика на онази земя, сцени из страната, както и лицата на много познати тям. Ако утре се присели някой в Китай и след десет годишно живеение се присели в Камчатка ще помни ли до смърт – па и после, – че е бил българин, че е живял в Китай и ще помни ли язиците, които е учил и говорил през живота си. Ако един човек се е прераждал в разни народности, той сигурно трябва да помни този факт, както и да говори разните язици без да ги е учил от ново.

Желая отговор на тези питания. Не желая, обаче, отговори чрез някой дух, защото аз нямам възможност да видя духът, да се разговарям с него и да го уловя в пронирството му.

Желая отговор чрез дух, който е сега в плът, защото неговите твърдения могат по-лесно да се доказват или опровергават.

Търново 31 ⁄ I 1905 г. С почитание: Ив. П. Чуков.

ОТГОВОР НА ЗАПИТВАНЕТО НА ИВ. П. ЧУКОВ

Тодор Бъчваров

В: Виделина (Сливен). Г. 3, кн. 4 и 5, 1905, с. 113–125.

Отговорът: Като разговарях веднаж с едного, просветен наш българин, върху нашето общество и нравите ни изобщо; той, като се впустна да характеризира разните „исти”, които съществуват между народа ни, каза: „Ако ти се потребни богохулци и злъчни критикари на всичко, що е скъпо и свето за човека, – ще ги намериш между нашите социалисти. Потребни ли ти са левусти одумници и бращолевковци, ще ги намериш между протестантите.

Автора на писмото е протестантин, един от видните стълбове на търновското няколко-членно методистко-епископално общество. Понеже човек от думите си се оправдава, както и осъжда, то самото писмо свидетелствува за автора си: ние няма да говорим повече за личността му. Духът на фарисейщина и нетолерантност към чуждите възгледи, що блика в редовете на писмото, както и начина на запитването му, макар и да не заслужават отговор, пак счетохме за потребно да му дадем гласност и отговорим, като знаем, че ответа ни съвсем и да не ползва запитвача: той неискрено ни пита, – ще послужи на тия, които искренно се стремят да узнаят истината.

Преди да престъпим към самия отговор, потребно е да забележим за знание от всекиго, че съвременното духознание не почива на вяра, а на факти. Фактите са, които доказват:

1) че човешката душа е безсмъртна;
2) че тя предсъществува – живее преди тялото;
3) че преди това телесно съществувание тя се е въплъщавала и по-рано, тук на тая планета, или другаде и
4) че след смъртта на физическото тяло, тя пак продължава своя безтелесен живот в пространството, доде настъпе време за превъплъщаване, чрез което душата се тласка във вечния си напредък за осъвършенствуване в узнаване и усвояване на истината и добродетелта.

Всички тия твърдения почиват не на вяра, а на факти. Но иска ли запитвача от нас тия факти? Той казва: „Желая да ми намерите един прераждан българин, за да ми отговори: ако той е бил прераждан, например, китаец, помни ли този факт” и прочее. Изтъква той във въпроса си главно това – може ли човек да си припомни миналото?

Този въпрос за читателите на „Виделина” вярваме да е вече съвършено пояснен. Те са прочели във II брой от тая година статиите:

1) „Доказателство за съществуването на душата и преражданието ù”, в която се разправя, че посредством магнетизиране на три субекта от de Rochas, той е могъл да ги накара да разкажат историята на миналите си животи и
2) „Страната на вечен живот”, извлечение от книгата на англичанина Филдинг, който през дълги наблюдения писал за Бирманците – десет милионен народ в Индокитай. Между тях автора казва, че се намират множество лица, особно малки деца, които с поразителна точност помнят историята поне на един минал живот. Филдинг провожда примери из живота на лица, които лично той е изследвал.

Но, ще ни се възрази – защо само някои помнят и разказват миналото си, а други нищо не си спомнят?

Отговаряме: Паметта, ако се сматря за съкровищник на миналото, де би трябвало да се локализира – в новосформерувания през туй съществуване ли материален мозък, или дълбоко някъде из гънките на душевната обвивка – звездоподобния двойник, наречен астрално тяло? Явно е, че не трябва да очакваме един новообразуван мозък да съдържа спомени от впечатления, които не са възприети чрез него. Ето защо обикновения човек не може да си спомня миналото; ала способност, която мнозина не могат да имат, не значи, че и малцина не ще се намерат да я притежават.

Има хора, чиито душевни вълни лесно влияят върху физическата им материя и те могат да се вгледват в миналото на предишните си въплъщения и там да четат това, което някога са преживели. Ако такивато са редки лица, то между мнозинството има пък други, които от не толкова силни факти за спомнюване миналото, но при все това, достатъчно ясни, могат да се убедят в прераждането на душата.

Всеки, който обича да наблюдава в живота, забелязал е, че има явления, които не могат да се обяснят нито с влияние на средата върху личността, нито с наследствеността, а трябва да се търси друго трето установено по индуктивен път учение за човешката духовна природа за да могат да се обяснат подобни явления в живота на хората.

В книжката на г. С. Ников: „Прераждането – една велика отдавна забравена истина”, срещаме следното изложение на тоя род явления:

1. При всичкото физическо приличие, между хората на цялото человечество, съществува пълно различие между духовните им страни – способности, наклонности, характер. Това явление съвсем не се среща в животинското царство. При пълното видово физическо приличие, животните от един и същи вид, ни най-малко не се различават помежду си по проявлението на вътрешните си качества, като изключим малко-много най-висшите питомните животни. Животните, ние виждаме, нямат свой индивидуален личен живот, а живеят тъй наречения стаден живот. Когато у человека е тъкмо обратното. Человекът е индивид през целия си живот, та дори и от най-крехка възраст. Общественият му живот е доброволно взаимно съглашение на отделни независими индивиди, следователно, можем да кажем, че животът на человека е чисто индивидуален, а не стаден. Тогава как да се обясни това широко духовно различие между хората при пълно почти физическо приличие, ако допустнехме всемогъщието на наследствеността и средата? Где се крие тайната на различието между дивака и Платона, между людоеда и Спиноза, когато вънкашно различие няма никакво, или ако има някакво, то може да се случи да е в полза на дивака и людоеда? Очевидно е, че наследствеността и средата не могат да бъдат единственна причина за това безкрайно духовно разнообразие между хората по земята.

2. Същото духовно разнообразие, при още по-пълно физическо приличие, животът ни дава между членовете на една и съща фамилия. Децата твърде често се отклоняват от духовния тип на родителите, както и чувствително се различават по между си. Всички деца са родени, откърмени и възпитани при същите условия, от същата майка, обаче едно може да прилича на родителите, когато другото да бъде съвсем чуждо за тази среда. У родители добри не рядко се срещат деца буйни, лоши, развалени, и обратно, у родители не особено добри, често се срещат деца мили и хрисими. Нека си спомнем за пример случая с Наполеона и неговите посредствени родители и братя; нека си спомним също за Вилиама Пита младши и негова по-стар брат.

Такова различие между братя още повече изпъква в случая с близнаците. Двете братчета са носени, родени и отхранени от същата майка и при съвършено едни и същи условия; тяхната прилика, до като са още малки, до толкова е пълна, че даже и опитното око на майката не може да ги распознае; но, когато порастнат, такова раздвойване става помежду им във вънкашния и вътрешния им мир, щото человек не може да повярва, че те са близнаци. Очевидно, не наследствеността и средата са причината на това различие!

3. Особено, капризното раждане на гения при най-неожидани условия съвсем на тясно поставя поддържниците на наследствеността и средата. Известна е фразата: „Геният се ражда, а не създава”. Той нито се приема от родители, ни добива под влиянието на каквито и да било условия. Особено гениите на мисълта и делото се раждат в най-обикновени условия и прославят фамилии тъмни до тогава. Какви бяха фамилиите и условията, при които се родиха и образуваха Шекспир, Милтон, Данте, Сервантес? Какви бяха предците и роднините на ония светли личности в миналото, които като първокласни звезди блещят в историческото небе: Лаотзе, Зороастър, Буда, Мухамед, Питагор, Платон? Защо тези фамилии и условия не родиха още такива величини преди и после поменатите, а тъй огаснаха в тълпата, из която бяха светнали за един миг? Защо самите гении, най-после, биват бездетни, или, ако оставят потомство, то бива от най-обикновен тип, ако не нещо по-лошо?

Наистина, гениите-музиканти, като едничко изключение, се раждат в музикантски фамилии, но пак явява се въпрос, защо същата фамилия не произведе повече гении, и защо веднага подир гения фамилията съвсем се изгубва в неизвестността? Моцарт беше роден в музикантска фамилия, но този гений не се повтори вече в същата фамилия. Нито Бетховен, ни който и да било друг. А случая с Менделсона даже излиза вън от реда; негова дядо бил философ, а баща му – един посредствен доктор по медицината.

Това особено явление на раждане музикални гении в музикантски фамилии става разбрано, само когато погледнем на тялото като на жилище и инструмент за човека – дух, обитател на тялото. На раждающия се гений е необходим подходящ инструмент, чрез който да твори. А такъв инструмент – тяло може да му роди само една стара музикантска фамилия.

4. От ден на ден наблюдателността се попълва с примери на чудесни деца, които още от твърде крехка възраст проявяват чудесни способности, без очевидно да са имали възможност и време и да ги развиват. Моцарт на седем години до съвършенство е владал цигулката. Но с такива случаи на ранна зрелост новото време е още повече пълно. Софийското общество имà случай миналото лято да види чудесното момче Флоритцел Фон Райтер, което очудва всекиго със съвършеното си майстерство в музикалната техника. Това единадесетгодишно дете е свършило консерваторията на 8 години и е композитор. Но, казват, че той бил не само композитор и изпълнител на музика, но и автор; както казвал сам той на някои господа в София, бил пишел история на някаква епоха из Историята на Англия.

Друго едно дете, Франц фон Векси (Vecsey), по настоящем постави Лондонското общество в пълно недоумение относително проблемата на живота със своя узрял музикален гений. Също малката французка поетеса, за която писа недавно „Вечерна поща”. За илюстрация на тази точка нека приведем следнята дописка до „L’Eclaire“, от 29 юни 1902 г.:

„Обществото от Драматически автори, председателствувано от г. Викториан Сарду, прие за свой член едно десет-годишно момиченце, родено на 5-й март 1892 год. Момиченцето приближи председателя в къса рокличка, с разпустнати хвърчащи коси. Това дете вече написало няколко пиеси, успешно съчинени. Майка му казва, че то е започнало да пише още от петата си година. Тя разказва още, че когато момиченцето било само на пет години, на една визита в Лондон, разказало пред Кралица Виктория и тогавашния наследник някои разкази, съчинени от него на английски.

Майката твърди, че никой не учил детето на английски, а момичето попитано отговаря, че то „знае този език”. То казва, че обикновено обича да наблюдава живота, обича да се вгледва внимателно във всичко, да анализирва и записва резултата. „Когато съм в някой трамвай, аз наблюдавам моите съпътници, догаждам техните мисли и постройвам техните романи”. Неговите писания, казват, биле иронични и песимистични.

– „Какво ви е сторил света?”
– „Нищо, той е презрян – това е то всичко. Той е нечист, по-добре би било да го не познава человек”.
– „Вашият раноозрял песимизъм ни прави да си спомнем за онова бебе, което дошло в света, огледало се наоколо и казало: „Това ли е света! Хубаво, аз ще се върна назад”.
– „Да, но аз съм доволна, дето не съм се върнала назад. Аз не се сърдя ни най-малко. Напротив, правя си удоволствие с живота, като го зглобявам в комедия и го разигравам”.

Това странно дете пише под псевдонима Carmen d’Assilva, и гледа на драмата на живота с окото на възрастния”. Нека приведем и следния малък списък, поместен преди няколко години в „Le Messager“:

1) Willie Gwin, син на един добре известен медицински практикант в Ню Орлеан (Америка) на пет годишна възраст получил медицински диплом от университета на този град; неговите екзаменатори са произнесли, че това дете било най-великия остеолог (познавач на костната система), когото те са срещали в живота си.
2) Dennis Mahan от Монтана (Америка) сега на девет години бил само на шест, когато започнал своята кариера на народен проповедник, и продължава да очудва своите слушатели с доброто си познанство на Св. Писание и с красноречието си.
3) George Steuber, тринадесет-годишен е вече един инженер с висока репутация.
4) Harry Dugan, който няма още десет години, е един от най- успешните пътующи търговски комисионери в Съединените Щати.
5) В Германия Henri Weber, който няма още седем години е един музикант, прочут с много бележити сонати и фуги; сега приготовлявал една опера, която се очаква да очуди музикалния мир.
6) Victorio Righetti, италиански скулптор, десет-годишен, е изработил една Мадона с дете, за която казват, че е връх на искуството”.

Често человек ще чуе нещо и тоз час ще повярва в него, ще бъде уверен в него, а даже ще е готов да се пожертвува за него, без обаче да може да обясни, защо и как е той уверен. Интуитивно, с някаква вътрешна увереност, той почувствува истинността на дадена идея и макар да не може да я докаже, никак не се съмнява в нея. Като че ли той някога е обмислял дадения въпрос, решил си го е тогава за себе си и после го е забравил, и днес, когато му се случи да го чуе, той, без да може да си спомни миналото, отново го приема като свое силно убеждение. Никое друго известно до сега тълкуване на тази мистерия не е тъй вероятно, както предположението, че то е избликване в душата на едно старо умозаключение, обстоятелствата на което са забравени. Но много и много са случаите на интуитивно избликване в человека на истини, за които той съвсем може да бъде уверен, че не са достигнати в настоящия му живот.

Тогава, ако отхвърлим неразумната идея, че тези явления са без причина и плод на случая, то где той е срещал тази истина, кога я е изучавал, кога я е асимилирвал в душата си, та тя да се явява днес за него като готова?

Обстоятелството, че дадена идея е интуитивно въсприемлива само за едно лице, а за другите е съвсем нова, изисква много труд на горнето определение интуицията като „припомняне” истина обстоятелствата на която са забравени е вярно. Но ако хората се раждат сега за пръв път на земята, то кога са могли те да постигнат известни истини, та днес да си ги само „припомнят”, да им идат готови по интуитивен път?

В свързка с тази последня точка можем да изтъкнем един друг род явления. Това са случаите на вродени предразположения у хората към разните страни на живота и мисълта. Това особно ясно се наблюдава между децата в училището.

Предложете на двама повидимому еднакво възпитани и еднакво силни умствено младежи една задача и вие ще видите, че когато тя може да бъде просто играчка за едного, за другия ще се покаже от непреодолима трудност, както може да се случи тъкмо обратно със същите двама младежи, когато им се предложи задача от противо-положно естество. На няколко еднакво образовани хора, когато им се предложи един въпрос, те всички ще погледнат на него от съвсем различните му страни: когато един ще погледне на моралната, друг на естетичната, трети ще погледне на практическата му страна.

Учителите знаят от дълга и разнообразна практика, как едни младежи са силни по едни предмети и много слаби по други; силни по математическите, а по език и история последни; или пишат прекрасни съчинения, знаят хубаво историята, а по дискриптивна вечно „скъсани”. И това разнообразие не стои в никаква свързка, с каквито и да било фамилии или социални условия. Ако не искаме да допустнем идеята, че природата самопроизволно и несправедливо надарява по мащихнски всеки человек, с каквито ще духовни сили, а искаме да останем верни на това, в което постоянно се убеждаваме, – че всичко във вътрешния мир се „придобва” с труд и то с гигантски труд – то ние сериозно треба да се осъмним във вярата си, че човек сега се ражда за първи път на земята.

Ще вземем още една и последня линия на размишление. Ще се възпрем на случаите на симпатии и антипатии. Хора, които за първи път се срещат в живота си, чувствуват взаимно едно силно чувство на симпатия или антипатия. Как ще се обясни това?

Една много близка мен госпожа, вече напреднала на години, още от малка възраст има известно чувство на отвращение към една своя гражданка. Нито може да си обясни това чувство, нито може да го победи, като го намира за неосновно. „Нищо, съвсем нищо не помня да ми е сторила тази жена, но все пак не мога да я гледам, противна ми е”.

Това силно мъчи религиозната ѝ душа. Всеки път, когато ще се причастява със светите тайнства, тя пресилва себе си да иска прошка от казаната госпожа; прощават се взаимно, цалуват си една друга ръка, но пак когато се причастят, пак не се поглеждат, нито си приказват. Дъщерите им са приятелки, посещават си една друга домовете, и няма, както се вижда никакво взаимно одумване и критикуване, но все пак примирението остава невъзможно.

Към този пункт се отнася, разбира се, и най-вишето проявление на симпатията – половата любов. Из между цялата група познати младежи от противния пол, само един е, чийто образ поглъща цялата душа на дадена девойка. Чъртите на лицето, съвършенството на телосложението, общественото положение, повидимому малко прибавят тук. За отбелязване е, че две такива лица ще се срещнат и веднага ще се разберат, че са един за друг родени. Читателят вярвам, не ще иска да му се казва, че този род явление още по-малко зависи, от каквито и да било условия, по раждание или среда. Нито симпатията, нито антипатията не гледат на фамилия, на обществено положение.”

* * *

Прочее, ако днес живущите по земното лице хора не представят от себе си още високо душевно развити същества, то не е за чудене, че мнозинството не може да сфаща ония вечни истини, които са мирови закони господствувавши върху общия живот в цялата вселена, – понеже е абсурдно да твърдим, че само земята е населена с разумни същества.

Явно е, следовно, че прераждането на душата се явява като миров закон, на който е подчинен напредъка на индивидите. Щом допускаме безсмъртие на душата, изведнаж се натъкваме на питанието – каква цел има това съществуване – това безсмъртие?

– А ако Божественият учител казва: „Бъдете съвършени както Отец ваш Небесний е съвършен” то отговора на това питание е вече даден: човекът живее за да се осъвършенствува. Разбира се, не материалното тяло са осъвършенства, а духът чрез него. Но животът е толкова къс, че едва ли може да се допустне, че осъвършенствуване на душата може да се постигне в 10, 20, 30 или 60 години. А милиони умират в детинство 308 още. Кога те ще се осъвършенствуват, щом някой твърдят, че „след смърт покаяние няма?” Ако ли пък допустнем, че и в „небето”, „рая”, „блаженството” душата може да се осъвършенствува, то не явява ли се въплъщението като излишно? Защо тогава душите да се въплъщават? Но ще ни възразят привържениците на „едноплътството”, че човешката душа веднаж се ражда и умира и след туй отива или в блаженство или в мъка.

Но от де е дошла тая душа? Съществувала ли е тя преди раждането? И ако е съществувала по-рано – де и какво е правила, как е живяла, с тяло или не? Защото да се твърди, че човешката душа живее след гроба, без да се допустне, че тя е живяла и преди раждането в плътта, ми се струва, е нелогично. Треба да приемем, че човешката душа предсъществува физическото тяло и след неговата смърт пак продължава да живее, както преди раждането е съществувала. Само тогава можим да бъдем последователни. Да се говори за безсмъртие без да се допустне предсъществуване е нелепост.

Но борците против учението за прераждането на човека, (у нас най-жарки в това се показват протестантите, преписват на спиритизма и теософията учения, които те никога не са учили. Те твърдят, че човешката душа според тия учения се била повръщала в животно и пр.

По-нелепо от това твърдение не може и да бъде! Ако спиритизмът учи, че човешката душа се превъплъщава за да се осъвършенства, както и сам Христос е учил, то да се казва, че душата, достигнала вече стъпалото на развитие в човешки образ, ще се повърне наново в животно, е повече от абсурдно. Има еволюция, но не деволюция, има прогрес, а не регрес, повдигане на горе, а не повръщане назад.

Ние сме за еволюцията, напредъка – това вярваме, изповядваме, учим и проповядваме, – вечно и безкрайно осъвършнствуване в познаване на „дълбините Божии”. Не сме ние виновати, че хора като нашите протестанти, не ни разбират, или не искат да ни разберат. Тук му е мястото и ние да попитаме тия ратници: щом вашето вероучение твърди, че спасението (осъвършенствуването) на душата е постижимо в един кратко-временен живот, и, че след смърт покаяние няма, че спасение за грешната душа след гроба е невъзможно, то какво става с душите на децата, които умират още в несъзнание на Христовата мисия?

Какво става с душите на язичниците, мохамеданите, будистите и прочее, които умират без да са чули за Христа?
– Какво става с тия милиарди души – отиват ли те във вечна мъка?

Редакторът на в. „Зорница” А. С. Цанов, по повод сказките на г. С. Ников в Пловдив, държал сказка, в която с подсми[в]ки разправял, че човек се бил връщал в животните, според учението на спиритизма и теософията, – абсурди, които само фанатизираната глава на един ренегат може да приема и умишлено приписва на едно учение, което той нито е изучил, нито от предрасъдък желае да знае що то учи.Според вашето учение без друго трябва да идат там. Понеже „чрез другиго никого не бива спасение”, и „няма друго име дадено, чрез което можем да се спасим”, освен чрез Христа и неговото име. Е, добре! Тия милиарди души, значи, Справедливият, Милостивият, Благоутробният и Благ Отец на живота за ваше удоволствие треба да изпрати на вечни и безконечни времена в мракът и мъката, а само една шепа фарисействуящи благочестивци, като вас, да прибере в „блаженството”, „рая”, „небето”, дето в бяло облекло да свирите с китари в ръце химни на Господа Саваота во веки веков!

О, фарисеи слепи! Нима това глупаво учение е съвместимо с истината и здравия разум? Нима Бог е тъй пристрастен, каквито се явявате вие в съзнателното извъртане на евангелските истини! Вие добре знаете, че „Бог не благоволява в смъртта на грешника, но във всеки народ, който му се бои и работи правда благоприятен му е.” Че „Бог дълготърпи всички и чака да дойдат в покаяние.” Че „радост бива пред ангелите Божии за едного кающаго се грешника”. – Християнин ли беше римския стотник Корнилий, когато се моляше и ангел Господен му се яви да го настави?

Но вие казвате, че язичниците и иноверците по съвестта си ще бъдат съдени. Твърде добре! Тия от тях, следовно, които са добродетелни ще се спасят ли? Ще бъдат ли заедно със спасените християни, или ще идат в някое трето място, когато евангелието ни учи, че има само два пътя – тесния и широкия и две места – рая и пъкала? Един е наистина, пътя по който се отива в „живот вечен”, той е тесния, трънливия път, що на горе възлиза. Да, нагоре към съвършенството!

Но тоя път е дълговечен, не се извървява той за 50 или 100 години, а за милиони по милиони: за безконечността времето нищо не е! Труден е тоя път, но които по него вървят, достигат в „живота”, към който вървят: за безкрайността мястото нищо не е! Време и място за безконечността не съществуват. Умореният плътен човек, може да желае почивка, може да очаква край, но за духът почивка няма, край не съществува, защото в началото края се не търси. Когато в началото още търсим края, показва, че сме се уморили. Телесният живот е борба, тласък напред! Изгасне тялото, настава отдих, но и за туй пък ново въплъщение за нова борба и т. н. до безкрай: пътят е дълъг и целта далечна, – пътят е стремежът към съвършенство, а целта – познанието.

Ние, обаче, знаеме стратегиите на нашите противници – те изведнаж ще извъртят и ни кажат, че тяхното учение почива на „Словото Божие”. Много добре! Но именно това „Слово” те най-зле тълкуват. Христос често се обръщаше към своите ученици с тая бележка: „Много неща има да ви кажа, но още не можите да понесете.”

Прочее, това „много”, което Христос не е доизказал, дали не съдържа учението за прераждането на душата? Инак какво значат думите на Христа, които той изрече, когато в два случая говори за Иоана Кръстителя: „Ако щете да вярвате, той е Илия, който имаше да дойде.” И във втория случай: „Илия вече дойде, но с него постъпиха както ще постъпят със Сина Человеческаго. И разумяха учениците му, че за Иоана Кръстителя им каза.” (Ев. от Матея XI:14 ст. и XVII гл. 12.) Не иска ли Христос тука да каже, че духът на пророк Илия се е преродил с нова мисия в личността на Иоана Кръстителя?

Такива са истините, които Христос е само загатвал на учениците си и те, както се вижда, донякаде са ги разбирали, защото питаха веднаж Исуса за едного слепороден: „Господи, той ли е съгрешил, та се е сляп родил или родителите му?” Явно е, че учениците са подразумявали прегрешение преди тоя живот. А нали човек в плътта съгрешава?

Че учението за прераждането на душата не е непознато на първите светила на християнската църква, вижда се от туй, че то е имало в лицето на Оригена, Тертулиена и др. най-горещи защитници. И е било осъдено като ерес едвам в V-я вселенски събор от отците на църквата, някои от които са били до там неуки, че едвам са могли да се подписват. В заключение ще кажем на нашия запитвач, че истината се добива по три начина:

1) Чрез размисление – по пътя на мисълта. Щом учението за преражданието на човека се явява по-обосновано на логиката, то е и по- достойно за вярване;
2) Чрез свидетелството на авторитети. Много от древните религии, днес будизма, отчасти мохамеданството и еврейството, а най-вече християнството и много авторитетни мислители твърдят, че човек се превъплъщава; и
3) чрез личен опит. Всеки човек може да знае своето минало – историята на миналите си животи, стига да прави усилия за да се развие у него ясновиждането – психическото надмощие на духът в тялото. Това обаче не се постига при грубото месоядство, ревностни проповедници на което най-много се явяват протестантите, като проповядват разрушаване на установения от православната църква пост.

Това не се постига още и при лицемерен и нечист живот, живот животински. Потребна е самодисциплина и усилия за вътрешно душевно нарастване. Само тогава един жив човек ще достигне ясно да вижда, както своето минало, така и бъдещето; ще знае това, което му предстои във вечния път на напредъка. Тъй се изпитват дълбините Божии, в които душата се стреми по стълбата на вечния напредък.

Т. И. Б-в [Тодор Иванов Бъчваров]

Всички статии за д-р Миркович може да откриете в 2та тома посветени на големия българин: том 35 и том 36 от поредицата „Изгревът…“
На него сме посветили и 2 концерт-рецитала:
1) Д-Р ГЕОРГИ МИРКОВИЧ – ЛЕКАР, РЕВОЛЮЦИОНЕР, ЗАТОЧЕНИК И УЧЕНИК НА УЧИТЕЛЯ ПЕТЪР ДЪНОВ
2) Учителят Петър Дънов и д-р Георги Микович: “Събуди се ти, който спиш”