Том 1 „Изгревът…“

Прочете откъси

I. ПРЕДИСЛОВИЕ

Настоящият сборник е предназначен да ознаменува приключването на един период от четиридесет и пет години – 1945-1990 година – предварително обозначен от Всемировия Учител Беинса Дуно като епоха на труда и определена от Него, че ще трае точно четиридесет и пет години.
Съставителят на този сборник е работил целенасочено двадесет години с представените автори, строго индивидуално и в пълна нелегалност, поради опасностите, които съществуваха през онези години. Вилнееше стихията на опустошението, целяща да унищожи Словото на Всемировия Учител, движена от онези Сили, които разрушиха “Изгрева”, които горяха и претопяваха томчетата с беседите Му, за да не остане нито следа от пребиваването на Школата на Всемирното Велико Бяло Братство между българите и славянството.
Всеки автор имаше своята неповторима индивидуалност. Те бяха своеобразни личности – напълно различни един от друг. С годините трябваше да бъдат убеждавани, докато се съгласят да разкажат спомените си. Те бяха записвани на магнетофонна лента, както и се водеха бележки при срещите и разговорите ми с тях. Целият този материал трябваше да се прехвърли върху лист хартия и да се предаде от едно и също лице. Затова това лице присъствува в разказите на авторите, защото чрез това
лице е записан, съхранен и предаден целият този материал. Този факт не може да се скрие и може да бъде приет като недостатък на сборника. Материалът е автентичен, оригинален и при сериозно вглеждане и навлизане в него от читателя, ще се открие как всеки автор е застанал зад своя разказ и го отстоява със сила и дух. Това е мемоарна литература и представлява история на Школата на Великия Учител. Затова не може да се търси и изисква някакво по-стилово и литературно извисяване. Езикът
е такъв, какъвто е бил по онова време и е изложен така, както е говорил българинът.
Накрая поместваме Космогонията на Словото на Всемировия Учител. Това е обзор, направен от съставителя на този сборник след двадесет и две годишно проучаване на Словото на Всемировия Учител. Отбелязва се кой е Учителят, кой е Мировият Учител и кой е Всемировият Учител.
Посочва се какво представлява Словото на Всемировия Учител Беинса Дуно и къде е Школата на Всемирното Велико Бяло Братство. Изтъква се какво представлява българският народ при идването на Великия Учител. Разгледана е Космогонията на музиката Му. Изнесеният тук словесен материал има синтетичен вид и е труден за възприемане от онези, които не са проучавали Словото на Учителя. Затова впоследствие бе решено той да се включи накрая, за да не би да смути мнозина, макар че първоначалният замисъл бе да бъде сложен в началото на сборника. Така че онзи, който има търпение и сили, може да го прочете. А който не желае – ще го остави
непрочетен. За пръв път от основаването на Школата се прави опит да се напише и изнесе Космогонията на Словото на Всемировия Учител Беинса Дуно.
Пред сборника е поставена непосилната задача да покаже и докаже следното:
Школата на Всемирното Велико Бяло Братство е една и тя присъствува едновременно на “Изгрева”, в Духовния и в Божествения свят.
Всемировият Учител е един и името Му е Беинса Дуно, слезнал за пръв път на земята и дошъл от Божествения свят.
Словото на Всемировия Учител е Слово на Живия Бог, слезнал на земята българска.
Ученикът на Школата на Великия Учител има за задача да претвори Неговото Слово в Сила и Живот.
Спомените на учениците на тази Школа трябва да покажат, че човек прави днес първите си стъпки в Пътя на ученика. Техните опитности представляват първите стъпки на прохождащия човек в Пътя на ученика. Този Път ще намерите в Словото на Великия Учител Беинса Дуно.
Д-р Вергилий Кръстев

Словото на Великия Учител за Адептите
и Учителите от Хималаите

Една лятна вечер бях останал на гости при приятели на “Изгрева” и разговаряхме до късна доба. Тръгнах си, но реших да мина покрай салона и да мерна с поглед прозореца на Учителя. Имах такъв навик – когато напусках “Изгрева” и слизах в града, където живеех – винаги да поглеждам светещия прозорец. Но сега беше много късно. За моя изненада прозорецът светеше. Това означаваше, че Учителят работеше, а не си беше легнал, както аз мислех. Постоях под прозореца известно време. По едно време Учителят излиза на балкона, оглежда нагоре небето, протяга ръка, поглежда към земята и се прибира. Беше облечен официално с шапка на глава. Помислих си, че Учителят отива някъде на гости – но нали беше много късно? Трябваше да има нещо друго. Долавях нещо в себе си – че горе в стаичката Му ще става нещо по-особено. Реших да остана и да наблюдавам. По едно време се чу как Учителят настройва цигулката Си. Изтръпнах – това означаваше, че Той ще свири и може би ще свали и
ще даде някоя нова песен. Мисълта, че аз ще бъда първият, който ще я чуе, ме накара да настръхна от вълнение. Извадих молив и лист, начертах си петолиние и зачаках. След настройката на цигулката настъпи тишина. А след това Учителят започна да свири. Наострих уши и слух, взех молива да записвам. До мен долиташе мелодия в някакъв източен стил, с източни мотиви, която изобщо не можах да запиша, нито да схвана, нито да запаметя. Тя се изливаше чрез цигулката – тези мотиви се извисяваха
високо като Хималаите и се снишаваха, както са ниски долините им. Невероятно за слушане – за пръв път присъствувах на такъв концерт на Учителя. Аз стоях долу под балкона, под прозореца Му, с празен лист и молив в ръка, а горе Учителят свиреше. По едно време всичко замря.
След малко прозорецът се отвори, показа се главата на Учителя и каза: “Е, рекох, записахте ли нещо?” – “Нищо, Учителю. За пръв път слушам такива безмензурни мотиви от източен образец.” Отдолу видях усмивката Му. След малко продължи: “Имах далечни гости от Далечния изток. Бяха ми дошли Адепти от Хималаите и Учители от Далечния изток и поискаха да им покажа какво представлява моето Учение и моето Слово, и Новото Учение за Новото човечество. И понеже нямаше друг начин, разбираем за тях, аз им изсвирих чрез източни мотиви и им показах чрез музиката какво представляват идеите на моето Учение. Нямаше друг начин, освен този, да им се покаже какво представлява Словото на Бога”. Учителят вдигна ръка
за поздрав, а това означаваше, че разговорът е приключен. Прозорецът се затвори, а аз стоях долу, вперил очи в светещия прозорец. Тръгнах си към града. Пред очите ми градът светеше, блещукаха нощните му лампи по домовете и по улиците. Така изглеждат пробудените човешки съзнания, погледнати от Невидимия свят. Това го бе казал веднъж Учителят. Ами как ли ще изглежда едно Божествено съзнание на земята, в човешко тяло, погледнато от Невидимия свят? Великият Учител бе на “Изгрева” в плът и кръв. Как ли Го бяха намерили Адептите от Хималаите? Как се намира
слънцето през деня? Само по светлината му. Отговорът в мен проблясва естествено в ума ми. Светлината на съзнанието у човека на земята определя светлината, с която той се движи в Духовния свят. Този закон за мен бе ясен. Но как едно Божествено съзнание, което е проектирано на земята и в тялото на Учителя, се отразява в Духовния свят? Вероятно, както ние намираме слънцето през деня, така и онези от Духовния свят намират Духовното слънце и през деня, и през нощта. За тях времето е
едно, пространството е едно и също за земята и за Вселената. Духът на Вселената бе Духът на Всемировия Учител. Духът на Всемировия Учител бе Духът на Неговото Слово. А Словото Му бе Слово за сегашното и идното човечество. Онези, които имаха очи, виждаха физическото слънце. Онези, които имаха духовни очи, виждаха Духовното слънце. А трети виждаха Божественото слънце. Всеки виждаше това, което можеше да види.
А аз, в онази юнска нощ, пред прозореца на Учителя, видях само това, че Учителят беше облечен официално и бе с шапка на главата.
Видях само това.
Тогава чух този необичаен концерт. Тогава чух и Словата на Учителя за Адептите и Учителите от Хималаите. Друго не видях и друго не чух. Остава великата загадка:
Словото на Учителя в песен и хармония.
Това е Великата Загадка.
Отговорът ще намерите в Словото Му, което бе Слово на Бога.

Съзнанието на религиозния
и на духовния човек

Толкова години Учителят говори, че няма област, която да не е засегнал и няма област, с която човешкото съзнание да е боравило и Учителят да не е вземал участие. И да не си е казвал мнението по простата причина, че ние Го запитвахме в частните си разговори с Него – както устно, така и мислено, така и чрез писма. И винаги е отговарял по такъв начин, че освен отговор на въпроса, Той ни даваше и пътя как да
разрешим проблема, като ни показваше законите на Духовния свят и от чисто Божествено гледище. Много пъти не се съобразявахме с тях, поради наслоени предразсъдъци от нашето минало. Особено много е говорил за заминаването на човека от земята – че той трябва да се подготви за това заминаване, че това е напълно съзнателен процес и че трябва да премине съзнанието му от едно поле в друго, от едно състояние в друго и не трябва да има прекъсване на съзнанието. Говорил ни е много за заминалите души, за техния живот и съответствието между това, което съществува тук и онова, което е горе. Каквото вържеш тук, това ще вържеш горе и обратното. Това е закон в Духовния свят и принцип в Божествения свят.
Беше си заминал един брат от “Изгрева” и бяха решили да правят помен за него в малкия салон, тоест в трапезарията. Сготвиха, подредиха масите, отрупаха ги с гозби, сладкиши и плодове и след като всичко бе готово, отидоха при Учителя и Го поканиха. Предварително не Го бяха уведомили, но Го канеха сега и Го поставиха пред чуждо решение по един много важен въпрос. Поканиха Го, а Той поклати глава и каза: “А, да
дойда, за да ядат умрелите чрез мен!” Поклати още няколко пъти глава, отказа и си отиде в стаята. Не пожела да отиде на този помен, но за да ги остави свободни, рече им: “Вие си отидете и направете помена.” По този въпрос Учителят много е говорил и ще намерите това в Словото Му.
Тук беше нещо друго интересно. Мнозина знаеха от Словото Му мнението Му за тези неща и трябваше да се съобразяват. Но не се съобразяваха.
Това бяха религиозни форми, останали от църквата, а тя ги беше приела преди това от траките, които казваха, че умрелите са живи и че душите на умрелите имат нужда от това, което са яли приживе – храна, питиета, лакомства. И те им ги носеха по гробовете, правеха помен за душите им и по този начин ги извикваха. А те си похапваха – душите на умрелите влизаха в телата на живите и чрез тях изпитваха предишните свои любими състояния. Та ето една форма религиозна, влезнала в църквата, а оттам тя искаше да влезне и в Школата на Учителя. След заминаването на Учителя, като тръгнаха да правят разни помени по братските салони – да ти се замае главата. Та питам аз: Това църква ли е? Това тракийско оброчище ли е или Школа на Бялото Братство? Аз питам и искам отговор от вас. Та Учителят разглеждаше един много по-важен въпрос – въпроса за религиозното съзнание и за духовното съзнание. Това са две различни неща. Религиозното съзнание се държи за религиозните форми, а духовното съзнание търси свобода. Формата е необходима да се изрази една идея в различните полета, в които оперира човешкото съзнание. Но само дотолкова, за да изрази една идея. И когато човек срещне и се добере до формата, трябва да види, че тя има съдържание и смисъл и да търси идеята в нея. По този начин става връзката между формата на физическия свят и съдържанието на формата, което оперира в чувствения свят и става връзка със смисъла, който е в умствения свят. Ако човек иска да търси причината за създаването на тази форма, трябва да се изкачи в причинния свят, ако търси идеята – да се качи в идейния свят, а ако търси законите, по които е създадена – да се качи в духовния свят. Ако търси принципа на нещата и началото на съграждането й като форма – да я потърси в Божествения свят. Ето това е пътят на формата отдолу нагоре и отгоре надолу. Само духовното съзнание може да обхване целия този периметър и да се движи от поле в поле. Що се касае за човека с духовно
съзнание, то той може да се движи между формите, да борави с тях, да си служи с тях, но да вижда Божествения порядък на нещата. А що се касае до религиозното съзнание – то се държи за религиозната форма и дали ще бъде това икона, дали ще бъде свещ или кандило, дали ще бъде помен за умрял или някоя друга форма – това е едно и също нещо. Религиозната форма е необходима за религиозното съзнание. То без нея
не може да съществува. В Школата на Учителя се отхвърля религиозното съзнание, то се приема като етап, през който трябва да премине всеки един от Школата, за да влезе в духовното съзнание. Ето един пример: в първите години Учителят е насочвал сестрите да ходят на църква – става дума за периода от 1905 до 1912 година – за да поддържа стремежа им да служат на Бога, чрез формите на обредите в църквата да заангажира тяхното съзнание и да се пробуди стремеж в съзнанието им за изучаване
на Евангелието. По-късно само препоръчва да ходят и в църква. Още по- късно, Той постепенно ги превежда от църквата и ги насочва да се събират в частни домове. Учителят в първите години се е опитал да реформира църквата и е смятал да използува тази религиозна форма и институция.
Но когато духовенството се надига на война срещу Учителя, заедно с църквата като институция, тогава Той отделя приятелите и етапите на тази борба могат да се проследят в Словото Му. Имаше много примери, опитности на старите приятели, които разказваха за различни такива случаи. Чрез тях ние виждахме отношението на Учителя към религиозната форма и религиозното съзнание.
Брат Тодор Стоименов разказваше един такъв случай. Били в един град – Учителят, Петко Епитропов и Тодор Стоименов. Минавали покрай една църква. Петко поисква от Учителя позволение да влезне в църквата и да се помоли пред олтара. Учителят му позволява. Влиза Петко вътре да се моли, а Учителят казва на Тодорчо: “Хайде ние, докато чакаме Петко да се моли, да се поразходим”. Те се разхождат, а Петко коленичи в храма пред олтаря и се моли на иконите. Разхождат се, а наоколо природата се е разлистила – цъфнали дървета, треви, цветя и едно чисто небе над тях с няколко облачета. Като райска градина или приказка от рая. По едно време Тодор споделя с Учителя: “Ама наш Петко така се моли, че вече се забрави.” Учителят му казва: “Ако е за църква, каква по-хубава църква от тази природа тук!” И с ръка му посочва наоколо – цъфналите дървета, зелените треви и пъстротата на цветята. “Ако е за храм, какъв по-хубав храм от това Небе!” – и му показва Небето. “Ако е за олтар, какъв по-хубав от небесния олтар и слънцето на него?” “Ако е за Бога – то Бог е всичко това около нас и в нас. Ако е за молитва – човек може всякога и навсякъде да се моли и да прави връзка с Бога, защото Бог е Светлина, Бог е Дух, Бог е Вездесъщ – навсякъде прониква и навсякъде се проявява.”
Тодор гледа, оглежда се и чувствува, че се намира в храма на Бога и пред изявлението на Бога. Учителят продължава: “А що се отнася до поповете и църквата – каквито са, аз не ги харесвам и не ги одобрявам. А че Петко ги харесва, това си е негова работа.” След този разговор, накрая се задава и Петко Епитропов, клатещ се бавно ту на единия, ту на другия крак и едва пристъпващ. Болят го колената. В онези години освен Петко, и други братя, като влизаха в църквата, падаха на колене и така се молеха. Значи молеха се на колене пред иконите и идолите, сътворени от човешки ръце, а не се молеха пред онова, което е сътворил Господният Дух на Силите.
Ето тука започва преминаването от религиозното съзнание – с молитвите на Петко в църквата – към едно духовно съзнание, каквото трябва да има всеки човек, за което Учителят разказва на Тодор, говорейки за същността на молитвата в храма на природата, но вече произнесена от човека с духовно съзнание. Тези два примера са чудесни. А сега ще ви кажа още по-интересен пример, от който ще ахнете.
През време на цялата Школа Учителят говореше, че ученикът трябва да премине от духовното съзнание и да се добере до Свръхсъзнанието, което е в обсега на човешкия дух и човешката душа, направили общение с Бога. Ето това го запомнете. Учителят ни бе дал форми и методи, чрез които протичаше братският живот в Школата. Преди да си замине, беше ни казал: “Не се обличайте в други форми, освен в тези, които съм ви дал.”
Ние спазвахме това. Но дойде време, след заминаването на Учителя, някои от формите да отпаднат. Взеха ни имотите, отнеха ни салона, а през време на процеса срещу Братството го запечатаха. На процеса се повдигна въпрос, че е незаконно взет и че искаме салона, за да провеждаме и да четем беседите от Словото на Учителя. Какво бе учудването ни, когато прокурорът Руменов, който ни обвиняваше, изведнъж ни каза: “Аз имам лична кореспонденция с господин Петър Дънов. И от него знам лично как
стоят нещата и как ще бъдат. В бъдеще салон за вас ще бъде цялото небе, а земята ще бъде негово подножие.” Каза го така, както го има и в Евангелието. Ние замряхме и изтръпнахме. Спомнихме си опитността на Тодор Стоименов с Учителя, когато Учителят му показвал небето – че това е храмът Господен, че слънцето е олтарът и че Словото на Бога протича като Сила и Живот и оживява и разцъфтява цялата Природа. Тогава аз разбрах, че ние бяхме навлезли вече в друга епоха и трябваше да преминем
от духовното съзнание, с което някои от нас боравеха, в Свръхсъзнанието, с което борави ученикът от Школата на Бялото Братство, където се казва, че Бог е Дух и тия, които Му се кланят, в Дух и Истина да Му се кланят.
Амин!