„Като минавах покрай една вестникарска будка, видях една брошура изложена на прозорчето. На първата страница нарисувано нещо като сцена, един Сатана вдига завесата донякъде и зад завесата се [показва] един благороден образ с брада, пише отдолу П. Дънов. А най-долу изречение: „Ако той не се опомни, ще вдигнем, сега вдигаме само крайчеца на завесата, но ако той не се опомни, ще вдигнем цялата завеса“. Понеже съм символик и обичам символичния език, чудя се как може един Сатана да вини един благороден образ и от това любопитство купих брошурката и в същото време, когато нося в джоба си, да отида на едно лозе, където прекарвах дните си безработен срещам един мой съгражданин, който видя брошурата и ми каза, че има беседи от Учителя Петър Дънов. …  Отидох на лозето, видях, че брошурата е клевета, чиста клевета, ясно като много глупаво написана, като започнах да чета беседата, скочих от стола и извиках: „Намерих моя гуру!“ Защото аз познавах цялата окултна литература. Имах връзка със…, случайна връзка, като пътувах веднъж от гара Габровница за Лом, качих се във влака и седнах до един човек с брада, магнетична натура, почнахме, завързахме разговор и той се оказа председател на българското теософско общество. Идва в Лом, в моя град.
В.К.: Той се казваше?
В.И.: Софроний Ников, да държи три сказки. Покани ме да присъствам на неговите сказки. Първата и втората сказка бяха безупречни, така както познавам цялата окултна наука. Обаче на третата сказка той, той искаше още във влака ми каза, искаше аз да образувам в Лом теософска ложа. Обаче в третата си сказка разправяше един случай, като е бил офицер, трябвало е да застреля един войник и обяснява това нещо, че е била такава кармата на войника. Аз не можех да приема един представител на едно Божествено учение да извърши убийство, защото заради това убийство Мойсей трябваше да си загуби 40 години, да го забравят, за да дойде отново, да поведе еврейския народ. На един брат на едно Божествено учение е строго забранено да извърши убийство и затова не го потърсих. След това, както казах, се натъкнах на тази брошура и от там трябваше да потърся и Учителя….

Никога не съм отишъл при Учителя да се оплаквам, да искам нещо, да казвам от какво имам нужда. Задал съм Му само два въпроса. Първият въпрос зададох веднъж, когато имахме прием на всеки събор и исках, викам: „Учителю, аз не знам какво мога да поискам, мога да поискам нещо, което за мен би било много хубаво, а пък всъщност да е вредно за мен. А пък Вие, като знаете всичко, Вашият съвет може да ме предпази да не извърша погрешки, които биха…“ (усмихва се).
В.К.: Биха се направили.
В.И.: Той ми каза, че имам едно запалено въгленче и го нося, да запаля тук, да запаля там. „Нищо няма да запалите и въгленчето ще угасне.“ И почувствах, че ми дава знак да мълча, че ще продължи. И наистина: „Това въгленче, каза, трябва да стои на едно място, да обгаря, да образува силен огън. Тоя огън може да стане толкова голям, да запали целия свят.“ Ясно, нали, стабилизирай се и тогава атакувай.
В.К.: А втория Ви въпрос?
В.И.: Втория въпрос беше към края на Неговия живот на Земята. Запитах Го: „Предлагат ми голяма работа в София, една фирма, но се страхувам от големия град. Не бих приел нищо, ако не е Волята Божия. Моля Ви да ми кажете какво трябва да направя?“ – „Пътят, казва, за София е павиран, остава само едно малко парче да се допавира.“ И това беше последното ми свиждане с Учителя на 1944 година. Знаете. …

В.И.: Да, след това аз вече имах добро име като фотожурналист, правех туристическа пропаганда на българското корабоплаване. Снимките бяха ми незаменими между… И двамата директори на корабоплаването ми казваха да остана при тях на работа. Ще ме униформят. (Смее се.)
В.К.: Ще Ви сложат униформа.
В.И.: Да, и да ми дадат кабини там да си инсталирам там фотолабораторията. Аз отказах, защото казвам: „На брега получавам десет пъти повече от това, което вие ще ми дадете на корабите. Аз ще ви върша работата на корабите, защото тая работа е само в определени дни, когато времето е хубаво и когато могат да се направят хубави снимки.“ Снимка всеки път не може да стане хубава.
В.К.: И след това вече как стоят нещата?
В.И.: Имаше много фотожурналисти от София, които пътуваха с корабите понеже даваха кабина, храна безплатна и двамата директори ми казват: „Софиянци, казва, пътуват с корабите, нищо не носят. Вие, не ви виждаме на корабите, а пък носите изобилен материал.“ И получих едно, привилегията да се…, това е което аз им обясних, как трябва да, да, да. Какво трябва да направят за мене, да им бъда полезен. Да ми дадат едно право да се качвам без всякакви формалности на всеки плавателен съд на Дунава. И аз получих това право. И затова пътувах в един месец един ден.
В тоя ден ставаше всичко, което трябва да направя. Нямаше нужда да пътувам всеки ден.“

Продължете да четете текста от записа тук.

Автобиографията на Васко Искренов може да прочетете тук.

Целия материал на Васил Искренов е публикуван в том 7 от поредицата „Изгревът…“

Вижте и повече за работата на д-р Вергилий Кръстев тук.

Чуйте и други гласове от рубриката „Изгревът… говори“ Youtube