Темелко Стефанов Гьорев (01.06.1896 – 01.04.1990)

Темелко Стефанов Гьорев

(01.06.1896 – 01.04.1990)

Автобиография. Из „Изгревът…“ том 7

Партиен член, комунист напълнo oт 1918 г.
Майка ми се казваше Митра от Княжево, а баща ми – Стефан от село Мусибек, Радомирско. Те бяха добри хора.
Ние бяхме две момичета и две момчета.
Моят брат си отиде на млади години и двете ми сестри и те си отидоха. Първото беше Богдана, после Евда, после се е родил брат ми Теофил. Аз съм най-последния – Темелко. Сестра ми, първата живя до 85–86 години, втората рано си отиде. Брат ми най-рано си отиде.
Аз съм роден в 1896 г., на 1-ви юни. Тука съм изкарал целия си живот. Тука баща ми направил къщичка. Тука съм роден, на това място. Старата къща тук е била, където е зданието, там съм роден.
Като юноша най-напред войник бех. Отидох на фронта там срещу Битоля бех до планината Пелистер, едно село се викаше Магарево. И там се бихме една година. После стана това отстъплението и ни уволниха и оттам като си дойдох тука семейството бе бедно, трябва да работим, да изкарвам прехраната.
Баща ми беше също каменар и така преживявахме. Той предаде каменарството си на мене и така аз бях каменар и работих с него 62–63 години.
Отидох в мина Перник. Три години работих. Под земята. Тежка работа физическа. От доле сме на 30–40 м дълбочина и съм копал оджак отдоле. Комин, нагоре 30 м и след това три години там работих.
После откриха тука кариерите за работа и аз дойдох в кариерите, та тука около 40 години изкарах в кариерите. Каменоделство. Камъни, режем ги на големи блокове камъни, после за Съдебната палата, там стъпала що има, всичко през наш’та ръка бе преминало, тука ги правиме, там идем и ги поставяме. В Русе на съдебната палата и там съм работил и така съм изкарал тия 40 години с камъни. Работил съм още в Пловдив и в Самоков и в София.
Оженвам се у 1918 г.
Имам две момчета и две момичета:
Първото – Косена е най-голямата,
после Костадин, когото убиха на Божурище,
третия – Велин, роден 1923 г. и
Тодора – най-малката.
Къщата я строих 1937 г.

Войната като почна и като станаха бомбардировките, син ми, тоя по-младия, войник беше, та си дойде. Ние обедваме у големата стая: „Добър ден, наздраве, вие добре обедвате ама какви ти гости, татко, идват от горе!“ „Какви гости?“ „Вашият Учител и по Него върволица, има 50 души хора.“ На мен ми се дигна косата, понеже предупреди ме дъщерята по-рано. Преди една седмица, преди три седмици ме предупреди. На втората пак ме предупреди: „Татко, изпразни стаята, защото ще дойде Учителя да живее у нея?“ Казвам: „Втори път да не съм те чул, ние не сме достойни да посрещнем един велик Учител.“ „Аз ти казвам, изпразни стаята!“ И като дойде тука, стаята му не бе подготвена. Като обедвахме, казвам: „Излизайте всичките от трапезата“. Станахме, слезнахме доле на стълбището и гледам Учителя отгоре слиза, така върти си бастунчето като че ли му е познато местото и по Него една върволица хора. Мене се дигна косата нагоре. Сега какво да правим? Нищо.
Дойде Учителя, целувах Му ръката аз, по мене целото семейство. Той тръгна напред, аз останах назад и право влезна в големата стая. Той знае, че тая не е готова и ние тогава отворихме горния прозорец и отгоре през прозореца изкарахме багажа. Всичко, низ прозореца изхвърлих и изчистихме и стана Учителя, дойде до стаята и си влезна. По такъв начин дойде през януари на 11.01.1944 г. Да, да, десет месеца седе.

Веднъж сестра Йорданка Жекова запита Учителя кой е брат Темелко в миналото? А Той казал: „Толкова ли не се сещате, този който даде горницата на Христа.”

Из том 7 на „Изгревът…“