Любка Хаджиева (05.08.1914 – )

Любка Хаджиева

(05.08.1914 – )

Автобиография. Из „Изгревът…“ том 7

Родена съм в гр. Варна от добро семейство. Две поколения източно-православни. Бяхме заможни. До 14-годишна възраст не знам какво е бедност. Често питах майка си: „Мамо, има ли бедни хора?“ Растях здраво, пълничко, добре охранено дете. В училище се учех добре. Имах много приятели. На 12 години когато бях, баща ми заболя и замина отвъд. Брат ми, вече голям, пое издръжката на семейството. Цялата тежест на семейството легна на неговите плещи. Хранеше и се грижеше за четирима души. Благодарение на него, на неговата подкрепа завърших средното си образование, класическия отдел, мъжка гимназия в родния си град. Благодарна съм му безкрайно. Като малка, 9-годишна, вече често ходех у мои роднини братовчеди и братовчедки, дружахме, много се обичахме, помагахме си, поощрявахме се.

Приятел и то много добър на семейството ми беше скулпторът Васил Ставрев. При мои първи братовчеди, от брат и сестра деца, е учил Ставрев скулптура, именно известния през 20-те години в цяла България Кирил Шиваров, мой братовчед.

Моят род се славеше със своето меценатство и обичаше да помага на нуждаещите се хора и предимно на даровити хора. Така правеше моят баща, после сестра ми, особено и аз като поотраснах продължих делото на моят род в широк мащаб. Имах добро, отзивчиво сърце, не минаваше ден да не ознаменувам с някое направено добро. Наследствена черта, няма що. Та този Васил Ставрев – скулптура, беше много уважаван и почитан от моите роднини, от моите братовчеди. Той е, казваха ми те, дъновист, много добър и учен човек и е вегетарианец, знае да гледа на ръка и разказва много верни работи из областта на скулптурата, медицината, из областта на изкуството и музиката. Изказвал се е много често пред братовчедите ми така: „Имам учител по скулптура, вашия братовчед Кирил Шиваров. Последовател съм на Учителя на Бялото Братство Петър Дънов. Хората ги наричат дъновисти, а би трябвало да ги наричат окултисти или ученици на Бялото Братство. Вашият братовчед по скулптура и Учителят на Бялото Братство играят важна роля в моя живот“.

Една неделя след обед ходих у братовчедите си, там дойде Ставрев, скулптура. Той знаеше да гледа на ръка, хиромантия. Ние, децата му протягахме ръчички да ни гледа на ръка. Помня, като ми взе моята ръка, погледна линиите на ръката ми, после ме погледна в очите, но погледа му такъв един дълбок, слънчев, никой така още не ме е поглеждал. Така, такъв топъл, слънчев поглед, каза ми хубави работи и още рече: „Скептичка сте малко“. Дете още, не знаех що значи думата скептичка. Често после го срещах из улиците и най-учтиво ме поздравяваше и като си снемаше шапката за поздрав, слизаше от колелото и се ръкуваше най-приятелски с мен. Това уважение беше и за моя братовчед, негов учител по скулптура. Чувствах макар и още малка, че този човек, брат, има дълбок вътрешен живот, богат, който се отразяваше и навън. Още, че този човек има нещо по-особено от другите и именно изработен добър характер.

Обикнах го, както обичах и моите братовчеди и после все по-често го срещах и все усмихнат. А очите му грееха като слънце, много привлекателен и мил човек. След години, когато станах на 13 години, случи се следното с мен: една ранна утрин, събудих се почти в здрач, но все пак беше малко светло, и о, чудо. Надигнах се от леглото, потърках очи, насред стаята на малка височина се издигна бял ангел до бюста, а отстрани с крила и с лице толкова тъжно, толкова страдание изписано по лицето му, с косички дълги. Аз не се уплаших и веднага се прекръстих три пъти и видението изчезна. До сутринта не можах да заспя под впечатлението на преживяното. Обикновено ставам рано, умих се и отидох при моята мила майка, разправих й всичко. Тя се усмихна и рече: „Сънувала си, чедо“. – „Не, майко, не беше сън“. Дълбоко съхраних в себе си видението и никому дума. Завърших гимназия, на 18 години постъпих чиновничка в радио „Варна“. Работа много. В разцвета на младостта си все търсех нещо, търсех божествени хора, чисти и святи, както беше моята душа. Беше петъчен ден. Рано сутринта се събудих към 5 часа. Яви ми се второ видение. Лежах с широко отворени очи и силна светлина ме осени. На срещната стена се яви една прозрачна лента. В полукръг се очерта почти белезникава, широка около 25 см и се устремява към иконата, която майка ми държеше в ъгъла с портрет на Исус Христос с Дева Мария и веднага си рекох, като видях образите на светците осветени: „Ах, Господи, тихо извиках, как досега не съм се обърнала към Тебе?“ Тази дъга на време дойде, да ми покаже пътя прав. Веднага станах, умих се, облякох се, но не се обадих на домашните ми и се запътих за църквата „Св. Петка“, която беше в близост до жилището ми. Стигнах църквата и клисарят тъкмо отключваше вратата. Влязох, купих няколко свещи и се запътих към вътрешността на църквата. Погледнах иконите, помолих се, запалих свещи и си излязох. Откровено казано църквата не ме привличаше никога. Аз съзерцавах икони отдавна отминали. Исках да видя живи икони в света. Да ми проговорят.

Събота прекарах в размишление, привечер ми дойде на ум да посетя утре сутринта, неделя, семейство Ставреви и на другия ден, неделя, към 9 часа преди обед аз се запътих към домът на брат Ставрев. Като приближих домът им, почуках на вратата. Веднага се появи брата. Пак тъй лъчезарен, усмихнат и покани ме да отидем в горния етаж. „Дойдох при Вас да ми гледате на ръка, нещо съм умъчнена.“ Като взе брата ръката ми рече: „Не се отчайвайте. През пролетта ще идвате в нашия салон на Бялото Братство и там ще си говорим повече“. В това време взе от масичката си една малка книжка и ми я даде: „Прочети си я, рече, и след това ми я върнете“. Благодарих му, ръкувах се и излязох. Беше месец ноември 1939 г. Заглавието на книжката беше „Новата Ева. Издигнете жената“. Много се зарадвах. Скоро се прибрах у дома и се зачетох. Още от първите редове тази малка книжка, която бе съдба и щастие за мен, определи моя път и тъй като имаше война между Германия и СССР, над България и София често кръжаха вражески самолети и по тоя случай имахме затъмнения. На прозорците слагахме тъмни книги, за да не ни нападат. Много бързо прочетох тази малка, интересна книжка. Тя беше беседа от Учителя. Първата ми беседа. След три дни вече носех беседата на Ставреви. Приеха ме все тъй радушно. Исках нова беседа. Брата рече: „Ще ви дам пак нова беседа, но хубаво е да си купите от църквата Библията и да почнете да я четете. Незабавно си купете Библията“. И всеки ден като се връщах от работа си прочитах по една-две глави. Колко добре се чувствах в ръка със Светото Писание, и вече цяла зима си имах най-приятна работа. Четях беседи от Учителя и от Библията по три глави. С нетърпение чаках пролетта, чаках 22 март, първия ден на пролетта, за да вляза в братския салон, за който ми говореха семейство Ставреви.

Измина зимата, наближаваше пролет. Брат и сестра Ставреви на 22 март, както се уговорихме, минаха край нас, бях готова и поехме към братския салон. Колко радостна бях. В душата ми грееше слънцето на Любовта, запалено и поддържано от Словото на Великия Учител на Бялото Братство. Много тържествено се отпразнува денят 22 март. Песни, Слово, музика, пееха братята и сестрите и славеха своя Творец, Учителя и Христа. Масата в средата на салона, покрита с бяла покривка, върху нея бяха поставени хлябове, питки, сирене, кашкавал, лук, чесън и пр. Все вегетариански храни. И аз сложих два хляба. А отстрани на масата вреше на печката казан с картофи. Вечерта мина много добре като се молеха братята и сестрите и аз заедно с тях. Лицата на всички светеха, озарени от една вътрешна радост, вътрешно доволство и благодарност за Словото на Учителя.

И от този ден започнах да посещавам след работа два пъти седмично беседите на Учителя. Наближаваше месец юни и моето силно желание бе да отида на Изгрева и да видя Учителя. Желанието ми се сбъдна. Пътувах с влака и в неделя към 11 ч. бях пред салона на Изгрева. Какво велико щастие, че ще видя Великият Учител на вековете. Приготовлявах се. Какъв трепет, какво вълнение преживях само Бог знае. Беседата свърши и братята излизаха навън. Аз, застанала права, съсредоточена, не мърдах. Насреща ми се появи една мила сестра, позна ме и покани ме да гостувам при нея. Аз с радост приех поканата. Няма да се спирам подробно.

След два дни, в сряда сутринта, при хубав слънчев ден ме прие в приемната си стая Учителят. Аз не бях на земята. Целунах Му ръка и ме покани да седна срещу Него, погледнах Го със свещен трепет и благоговение. Срещу мен седеше Богочовека, Синът Божий, скромно, чисто облечен в светли дрехи. Колко месеци ожидах за тази среща! Каква чистота и святост лъхаше от Него, какво величие! Думите бледнеят. Погледна ме топло. „Вие сте от Варна, от Варненското Братство“, рече светлия. Подадох Му подаръка, който носех от Варненското Братство. „Да, Учителю“, рекох на свой ред. Учителя пое подаръка. Първия ми въпрос към Него беше: „Учителю, как да работя в живота си? Как да постъпвам разумно, според Учението на Бялото Братство?“ Рече Светлия кротко, тихо, благо: „Внесете светлина във вашия ум, топлина във вашето сърце и калете волята си. Рекох, калете волята си!“

А гласът Му звучеше като хилядострунна арфа, неземна музика. Образът лъчезарен, среден на ръст всичко блестеше у него от чистота и святост. Движения плавни, отмерени, лице свежо, подвижно, всичко у Него беше в пълна хармония, красота, подвижност, изящество, едно чудно спокойствие излъчваше. Каква доброта лъхаше, каква разумност. Тъй приятно ми бе да гледам образа Му от светлина и слушам говора Му – музика. Най-великия Син на епохата, не беше обикновен човек, така гледаха очите ми и така бе. Продължаваше все тъй тихо: „Не искайте пълна кошница с житни зърна, вземете само няколко“, говореше Мъдреца. „При един Учителя отишли двама ученика. На единия ученик Учителят дал един самун хляб, а на другия житени зрънца. Този ученик посял зрънцата на нивата. Първият ученик се нахранил, а втория след богата жетва пожънал много класове на нивата. Нахранил се той, нахранил и другите“. После, продължава Учителя: „Не се вълнувайте от дълбоко, защото ще излезе мътилката от дъното, както на морето, а отгоре, отгоре. Както при морските вълни, не се грижете за материалното, а за духовното“. Слушах внимателно Словото на Великия. Учителят продължаваше: „На брата си и сестра си пращайте хубави мисли, не ги попресищайте. Когато сте между злите, мислете за добрите. Имайте добра обхода с хората. Рекох: Обхождайте добре с тях. Човек за какво е дошъл на земята? Какво е предназначението на човека? Работете върху благородството, занимавайте се с цветята!“

Благодарих на Учителя за Словото, за мъдрите Му Слова, целунах Му ръка и си излязох възродена, възвисена. Учителят бе в преклонна възраст, но в Него се чувства нещо младенческо, бодро. Радост и веселие се излъчваше. Когато целунах ръката на Учителя, Той се наведе над мене, над главата ми шепнеше Слова, някаква молитва за облекчение на кармата ми. Днес бях щастлива и богата. Имах материал за години. Едно съжалявам, забравих да Му кажа за видението си.

На другия ден на ранина, Учителят с една малка групичка отпътуваха за Черни връх. И ние, научили за това, още на другия ден сформирахме групичка от седем човека и тръгнахме след Учителя.

Сварихме ги на вечеря. На две дълги маса се бяха разположили Учителят и групичката. Влязохме, изредихме се да целуваме десницата на Святия. Дойде и моя ред и що да видя: видях светъл ореол около главата на Учителя, сепнах се и за секунди изчезна видението. Никому нищо не казах. Седнахме на масата, бях срещу Учителя. Цигулката на сестра Мария Златева засвири. Пяхме дълго братски песни. Светлият си дигна дясната ръка и почна да гледа вътрешността на ръката си и рече: Ама че мъчно изкачихте камъните, т.е. морените по пътя. А аз точно това си мислех. Сепнах се, Великият ми четеше мислите. Учителят продължаваше да си гледа ръката все така втренчено. Вечерята привърши, легнахме си рано за да станем навреме за изгрев. На ранина брат и сестри с Учителя чакаха близкия изгрев, пристигнах и аз. И само след една-две минути се показа първият слънчев лъч. Пеехме тихо и се молехме. Един тих, вътрешен глас в мене шепнеше: „Нима и аз съм от избраните Негови ученици?“ Казахме „Добрата молитва“. Каква здрава, ведра атмосфера се носеше наоколо. Занизаха се после тук на планината и на Изгрева свещени мигове, часове и дни. Съзерцавах отдалеч Учителя и Му се радвах.

Останаха броени дни до отпътуването ми във Варна. Преди да отпътувам, получих едно лимонче от Учителя чрез сестра Савка. И като  пристигнах във Варна имах вече писмо от брат Боян Боев, писмо пълно с поезия и мисли от Учителя. Формули за ограждане, цитирам накратко: „Любовта е нещо единно, ще обичаш целия свят, ще обичаш Бога във всичко. Ние трябва да се върнем в рая на любовта. Истински пробудената душа е винаги в едно райско състояние. Ние можеме да се занимаваме само тогава, когато умът ни е свободен от дрязгите на света“ и пр. и пр. После често си кореспондирахме с този добър и изпълнителен ученик Боян Боев. Така продължаваше нашата кореспонденция в духа на учението. В едно друго писмо пише: „Ученикът на окултната школа трябва да изприда по един тънък конец, по една хубава мисъл. Човек, който пръска около себе си любов, той работи за Бога. Смисълът на живота е да обичаш и да те обичат по божественому.“

Един ден му писах, че искам да дойда в София и да продължа образованието си в Университета. Писах му в едно писмо как сме работили братското лозе във Варна. Той го прочел писмото на Учителя и Учителя казал: „Те си приеха заплатата с радостта, която преживяха  от работата.“ „Имате поздрав от Учителя“, пише брат Боев. Радостта ми беше безкрайна. Писмата, които пишех до брат Боев и от които незабавно получавах отговор са едни от най-хубавите ми дни, месеци, години.

На следната година пак посетих моя любим свещен Изгрев, който всякога ме привличаше като магнит. Пристигнах на Изгрева. А Учителя с няколко братя е вече на Витоша. Аз и брат Боев тръгнахме за Бивака. Той ме покани. Намерихме Учителя заобиколен от братя и сестри. Седеше Великия и мълчеше, вглъбен в себе си, размишляваше. Седнахме и ние. Това беше на Витоша. „Що е добро, що е зло?“, започна Великия. Шепнеше. Преди седем години аз си зададох този въпрос „Що е добро, що е зло?“ в себе си. Учителят отгатнал това, което ме е вълнувало преди седем години. Първият ми духовен въпрос. Каква прозорливост, каква мъдрост, не се съмнявах вече, че и аз съм привлечена с нишките на Божията Любов. На Изгрева попитах Учителя: „Учителю, мога ли да посещавам Школата на Бялото Братство?“ Той рече: „Може, може!“ Това ми беше достатъчно. Епохи, епохи наситени с много светлина и топлина. Във Варна продължавах да работя в Радиото. Работех, пишех и четях беседи непрекъснато. На братското лозе отивах всяка неделя.

През един есенен ден пак отидох на Изгрева. И така се случи, че Учителят ме прие веднага. Целунах десницата Му. Учителят рече: „Имайте страх Господен, не се страхувайте от хората!“ В София бях само за 3 дни После имах още 2-3 разговори с Учителя.

„Учителят живя между нас българите така скромно, така смирено, безшумно, както слънцето сипе обилно животворните си лъчи, както планинския поток струи кристалните си води, както утринната роса освежава всеки цвят и всяка тревичка, без избор и предпочитания. Говореше спокойно и тихо, говореше право на душата приятелски и бащински. Посрещаше всеки, който отиваше при него с отворено сърце. Присъствието му излъчваше спокойствие. А съветите му избърсваха сълзите, окриляха слабите, болните лекуваше по чуден начин. Учителят дойде на земята в дрехата на обикновен човек, но чрез него се проявяваше сам Господ Бог. Той умееше да се смалява пред нас, обикновените хора, за да проникне в сърцата и в страданията на всички, за да може по-отблизо с примера на всекидневието да ни напътства и съветва.“ Из записките на Боян Боев, цитат.

„Учителят живееше за цялото във всекиго, той виждаше частица от цялото Божествено съзнание. За пробуждане на това съзнание посадено във всяка една душа той бе слязъл на земята. Учителят, новият човек, огрян от лъчите на вечното слънце, носител на Новото в света на велката Божия Любов, която изключва всички скърби и страдания, разрешава всички мъчнотии и противоречия. Любов жива, свята, вечна, която единствена ще спаси света. Учителят очисти пътя на човешкия ум от всички спънки и препятствия, прегради, ограничения и го постави във свят чист, лазурен, необятен, в който Той служеше. Отваря вратите на затворите, в които човек сам себе си е поставил. Той беше носител на Великата Божествена Истина, която освобождава от робство човешката душа. Той беше сеячът на доброто семе, великото Слово Божие и остави го да никне, стократно плод да даде. Учителят е едно духовно възвишено всемирно същество, което е свалило Божествения живот на земята. Всичко това съм отразила в моята книга „Изгреве, мой Изгреве. И „По делата им ще ги познаете“.

Учителят може да лекува както душата, така и тялото, и в присъствие на разстояние Той вижда всичко и навсякъде помага, без да издава, че Той е помогнал. Учителят познава законите на земята. Великата Божия Любов на Бога може да лекува неизлечими болести, да възкресява мъртви. Той е господар на живота и смъртта. В Учителя няма скрито-покрито. Има и други сили, извън земните, които помагат. Учителят, който беше свързан със земната реалност може да заповядва на земните стихии, да изменя посоката на вятъра, на дъжда, на сушата, на мразовете, на земетресенията и пр. Той работеше усилено и през нощта. Лягал е в 11 часа и към 12 е ставал и т.н. Неговата работа надминаваше обикновените човешки разбирания. Той не искаше да се прославя пред человечеството. Казваше: „Сега, в днешната епоха, аз искам да събера идейните души,  хора пробудени. Учителят не обичаше насилие върху никоя душа. Всичко искаше да става по съзнание и свобода.“
Из аудио-записа на Любка Хаджиева от рубриката „Изгревът…говори“

Из том 7 на „Изгревът…“