„Защото музиката на Учителя за пръв път се изнася. Един Бах как звучи в катедралите. Но тя е от по-друг характер. Аз сега изучавам духовната музика. Нашата музика е голяма работа. Голямо нещо е. Онази има външен блясък. Аз бих искал да направя един концерт в зала „България“ само от творчеството на Неофит Рилски. Знаеш ли какъв композитор е бил? В Източната църква музика няма осем такта. Няма такава симетрия. Една линия като тръгне – край няма. И което е най-лошото, нашата църковна музика спря с Добри Христов. Ако и следващото поколение както Панчо Владигеров, Петко Стайнов биха работили върху църковната музика знаеш ли какви неща щяха да направят? Защото Добри Христов нямаше много възможности, но направи много хубави неща. Аз помня когато Тодор Живков искаше преди много години да се направи един запис за българите в Америка от църковна музика. Събраха много хубави неща, но една от литургиите беше на румънски композитор на църковнославянски език. И ако втората генерация беха работили, щеше да станат чудеса….

Но най-интересното е, че когато след 9.ƖХ.1944 г. всичко тръгна да търси работа, аз имах една частна школа за ученици, отново попитах Учителя къде да се обърна, защото тогава имах близки в радио „София“. „Не, те ще те потърсят“. Отивам си и си мисля, кой ще ме търси тук в гората. И когато написах музиката на този филм, директора на Кинематографията казал на Любомир Пипков: „Това момче много ми харесва“. Един ден среща Пипков и му казва: „Абе къде изчезна този човек?“ Връща се Пипков и казва на жена си – Роза Пипкова, тя е швейцарка, ние с нея бяхме приятели. И в една тъмна нощ, в една лапавица, аз живеех до парк-хотела в една малка къщичка в една овощна градина, вечерта в 10 часа се чука. Отварям вратата и гледам Роза: „Какво става, Роза?“ Аз мисля, че нещо е станало. „Абе търсят те да те назначат“. Викам: „Не можа ли да почакаш да се съмне поне?“ Значи думата на Учителя на две не става. „Те сами ще те потърсят!“ И ме потърсиха в калта, в 10 часа вечерта. Отивам на другия ден. „Хайде, подавай молбата.“ „Каква е работата?“ „Имаме нужда от музикален оформител“, и ме назначиха. Това беше на 5 май 1950 г., излезе заповед за назначението ми. „Ще те назначат!“, макар че минаха шест години. Шест години аз бях на частна практика, композитор и педагог. Предавах пиано и написах музиката, която много я харесаха, беше за старите наши резби от Пловдив и Трявна. Писах с такова вдъхновение, с такова желание, огромно изкуство, написах три такива папки. Едни сюжети житейски и библейски. Там в тези разби видях едно голямо съкровище на отделни детайли, изрази и канонизация. И така се закачих аз. Направиха ме професионален композитор. Преди това Любен Петров искаше да ме назначава в Радио София, музикален ръководител на радио-театъра. Но там като влязох в атмосферата не ми хареса нещо, видях че и с режисьора няма да се разбера и си отидох.
В.К.: И от тогава вече работите на хонорар.
Д.Г.: Няма как, аз там единия крак го извадих, а другия не можах да го извадя. Аз продължавам да работя там като професионален музикант, но искам да ти кажа, че това е много благодарна работа. Аз имах право да си избирам теми, имах оркестър на разположение и усвоих една много голяма техника. Тук трябва във филмите да се пише етична музика, естрадна, електронна, първо про-електронна музика направих в София и въобще трябва да разширяваш познания и техника, усвояване на техника. Сюжетът го изисква. Ако ме бяха пратили на специализация аз нямаше да направя такова развитие както в работата в Кинематографията….

Аз трябва да поема отговорност и да кажа една тъжна работа. Но ще го кажа. Учителят е казал за Михаил Иванов и за Кръстю Христов, че след един милион години да минат, те пак няма да могат да го разберат. Това изказване на Учителя се знае от всички съвременници на Школата. Сега ние какво ще се занимаваме с него, но гдето ми каза леля Ванга един път: „Всичко каквото става на Изгрева е изпит“. Щом нашите хора така лесно се лъжат и подменят един Учител с друг. Например навремето слушат в салона Учителя и след това встрани от поляната слушат да им говори Лулчев. Ето сега един Михаил. Ама той бил приличал на Учителя. Защо трябва да прилича също? Аз мога 20 актьора в София да ги направя още по-хубаво да приличат на Учителя. И понеже ще имат по-голяма култура, ще свършат повече, отколкото Михаил. Това е една обидна мръсотия, която много ме боли и най-много ме заболя когато Славчо Печеников се върна от Париж, след като се срещна с Михаил Иванов. Ние Славчо го изпратихме от тука със свещените мисли, а той се върна с брошурите на Михаил, за да ни кара да ги четем. Четири часа говорих с него, разболях се. Цяла нощ не можах да спя. Усетих предателство. Та той му обещал там да направят някакво издателство и пр. и Славчо се вижда веднага като издател, понеже навремето бе издател и собственик на „Безсмъртни мисли“. Веднага се предаде. И прави й чест тогава, дъщеря му се възмути от него, на Боряна, прави й чест. Боряна разбра, че баща й, каквото прави го прави от личен интерес, това е търговия и няма никаква идея в тая работа.
А целта на Михаил беше да го признае софийското братство. Това беше главната му цел. Бил казал, че за Бялото Братство имало не знам си колко златни лева. Той казал, че щом не ме приемат, значи тези златни лева той ще ги вземе. Моля ти се. Въобще не е за разправяне, право да ти кажа. Не ми е удобно и не желая да говоря… Въпросът към Истината и за Бога и за Истината е личен въпрос за всяка една душа. Нека всеки да си разрешава въпроса. Изпитание, изкушение… Или си имал едно дълбоко разбиране какво значи Учителя или ще го търсиш на кого прилича. И на когото прилича, ще тътриш подир него. Това на нищо не прилича! Тъжно е, че се намериха корени в софийското братство. А мога да ти кажа, че софийското братство беше най-костеливия орех. Най-много неприятности идваха от София, по всички братства е имало същото. Това беше един конгломерат, но като един голям педагог Учителят прибра цялото това нещо. Не беше лесно. Въобще Школата в България Учителят така я проведе, както се казва тия хора да ги вдигне от амвона – първо те бяха църковници, да ги запрати чак на Мусала, да ги качи всички онези представители на стари култури. Новото поколение бяха по-готови, по-лесно влизаха. …

На Учителя Му завидяха, че имал, какво е имал, бе? Един път Учителят ме покани на чай. Един вятър свири в тая горница, знаеш ли какво нещо бе? Фучи, от всички страни прозорци и долу една приемна, където ще ти замръзнат краката ако постоиш един час. Живееше най-скромно, защото българинът е такъв завистлив. А Учителят клозет нямаше и ходеше ей чак къде, мивка нямаше горе, не искаше да Му се прави. Защо не искаше? Защото ние не бяхме готови да Му го дадем от сърце. Той едно време каза да вземат там мястото отзад зад Салона, гдето направиха после една кебапчийница. Каза, но не го послушаха, а имаха пари. Та цяла нощ там се чуваха пияни гласове, пиянски песни зад гърба на Учителя. А дима от цялата скара горе отиваше в горницата. А Стоименов така ходеше после с наведена глава за безобразието, което се получи. Ние нямаме някаква традиция. Ти не гледай възрожденците. То е било една вълна бе, то се изсипва тогава тази Божествена вълна. Нямаме такива хора и понеже не е духовен тоя народ, не е религиозен, няма духовна нагласа, макар че е имало тука стари богомили. Но в народа, в братствата гдето са били някога богомили, там като отидеш, там е друго нещо. Ако си ходил там в Айтос и т.н. Тия с червените пояси като се съберат тука. При един събор на Изгрева са дошли на едно място гдето е до гората, гдето е била къщата на Иван Антонов. Събират се тия стари братя с ямурлуците, с червените пояси на молитва утринна и пристига полицията конна, приближават се и офицерите с извадени саби и войниците с наденати щикове на пушките. А те започват молитва с 91 псалм „Който живее под покрива на Всевишнаго, ще прибивае под сянката на Всемогъщаго.“ Молят се тези хора в Дух. Тресе се земята. Дух и Сила е това. И онези си отиват обратно. Не ги погледнали дори. Ето, вижда ли каква духовност е имало тогава. Те случайни не бяха тука. В Школата бяхме едни не ти е работа: един конгломерат, хора различни, чужди. Ние можехме да бъдем в братството, в Неговата аура. Когато Той си отиде, Той каза: „Събирайте се на малки хармонични групи“. Ние сега помежду си не можем да общуваме много. По-рано всички бяхме наедно, слети чрез Духът и Словото. Чувствам, че няма какво да си кажем. После, където се събрахме на групи си помогнахме много, споделяхме преживявания, подкрепяхме се духом….

Един ден ми каза: „Аз не се грижа за Учението. То ако е Божествено, то ще успее!“ Ето едно време Христос нито е имал стенографи, нито машинопис, нито „Гутенберг“ печат, всички знаеха навремето и сега какво е говорил. Ето Христа създаде християнството, култура, предпази Европа от източните религии. Щяха да ни закопаят, ни култура щяхме да създадем, нито нищо, а чужди духове щяха да се разпореждат.
След заминаването му смятаха, че който ходи в Салона да слуша беседи е от Братството. Няма такова нещо при Учителя. Направиш ли добро – ти си от Бялото Братство, дори и да си в света. Учителят бе за свободата, за вътрешната и външна свобода. Той не ограничаваше, мъчно Му беше някой път, че салона бе полупразен. Разбрах един път, когато ние не ходихме на беседи, че му е мъчно и то за нас, че пропускаме времето на Великия Учител. Тогава така разбирахме. Сега другояче разбирам. Сестра ми беше голямо нещо и трябва да стои там пред салона. Един Боев беше неотразим. Боев беше неразделен с Учителя. С неговия крак, как ходи на екскурзии, винаги до него и с тефтера и веднага пише. …

Антов се готвеше да ме изселва, но Учителят си беше заминал, нещата се бяха развихрили и хазайката ми Халачева също ми говори. Казвам: „Чакай“. Отивам един ден вечерта. Той беше облякъл един голям кожух, движеше се с бастун и бастуна въртеше. Кинчето вика: „Няма го“. „Кажи му на брат Антов като се върне да дойде веднага при мене да му кажа нещо много важно“. И Антов вечерта към 9.30 ч. дойде. Влезе той в стаята и аз заключих вратата и вземах ключа. Аз съм психолог, зная как да постъпя. Тия бабаитите са много страхливи хора. „Слушай, Антов, тука мене хората в квартала ме познават и ме обичат и ме уважават и всичко, което ти си казал по мой адрес са ми го казали. Не съм дошъл да искам да си променяш мнението. То си е твой въпрос. Но сега аз ще ти кажа, аз не съм скрит враг като тебе, аз съм открит. От сега нататък каквото ми дойде до главата ще знам, че ми е дошло от тебе и ще ти го върна лично. Това новото от Учителя в мене наистина е ашладисано, обаче върху един див дрян. Но ако се обади дивия дрян, да му мислиш.“ „Чакай бе, брат, ще се разберем.“ Значи свърши се с неговата история, нали. Разбира се, аз знаех, че щом Учителя ме е вкарал в тая работа, че Учителят няма да ме остави. Пък и те са много елементарни хора.

Виж какво, църквата води най-голямата борба срещу Учителя, обаче това го правеха поповете. Лично Митрополит Стефан лоша карма с Учителя нямаше. А синодът взимаше решения срещу Учителя и пишеха брошури. Сега ще ти кажа какво ми каза Учителя за Стефан. „Стефан е бил в стара персийска Школа, но тоз живот потъна в материята и ще свърши зле.“ И Стефан лоша карма с Учителя няма. Той си получаваше беседите, четеше ги. И той взимаше участие като глава на църквата, от амвона на „Ал. Невски“ ги изнасяше нещата, нали владика беше на гр. София. Той беше роден за дипломат, но най-интересното е, че той бил офицер при баща ми. И когато са били на маневри в една палатка са били, получава едно писмо от екзарх Йосиф, който му казва: „Чувствам последните си дни и няма да си замина спокойно, ако не те видя в духовен сан“. Той е завършил семинария. И понеже бил много умен, той правел впечатление между завършилите и той пита баща ми какво да прави. Баща ми му казал: „Слушай, такъв въпрос ти ще го решиш сам, но ако решиш аз ще те освободя, ще заминеш веднага“. Три нощи се въртял в леглото, в походното легло, не могъл да спи Стефан. Сега се получи писмо от някаква жена, някаква любовна история от Цариград, която реши въпроса. Той каза: „Ставам и тръгвам.“ Той беше повече за дипломат. Той беше масон, подстрига си брадата. Но ще ти кажа нещо много интересно, което чух на едно място за отношението на Стефан към Учителя. Всъщност когато Учителят е в България, не може духовният ни официален глава на църквата да бъде един обикновен поп. Той е бил в една стара персийска школа. Но също знам на един прием в София, при един полковник присъствува и Стефан, беше там и му задават въпроса какво му е отношението към Учителя….
И Стефан казва така: „Когато аз се срещнах с папата в Рим – Пий XI, който е най-духовния“, после ще ти кажа нещо за него, „папата ме попита най-напред: „Какво прави най-святия човек Дънов в България?“ И млъкна. Той даде косвен отговор. Значи папата го смята за най-святия човек в България. Защото митрополит Стефан си подстригваше брадата, тургаше голфа и си пътуваше в страната и чужбина.
Един ден стоим ние пред салона вечерта на разговор, горе на стълбите имаше една лампа. Щрак, лампата изгасна. Учителят погледна крушката, гледа, гледа, обърна се и каза на Цеко. Цеко сменяваше крушките, беше електриджията ни: „Новият ще бъде с по-малък ампераж, постави по-малка крушка“. Сутринта радиото съобщи, че папата е починал тази вечер. Веднага дадоха един сигнал на Учителя и Учителя като му отвинти лампата-крушката, Цеко я зарови в триъгълника при розите. Това бяха много интересни неща, когато близо до Учителя ставаха тия неща. Значи все пак той, онзи, е знаел кой е Учителят и идва на Изгрева. Защото те, поповете долу се джавкат, но горе духовните водачи си знаят основните задачи, те си знаят цената и знаеха кой каква йерархия заема. Така както Стефан разбираше кой е Учителят. Както един Пий XI, папата пита за най-святия човек в България. В края на краищата един следващ папа излезе от Пловдивския католишки вилает, нали? Та си имат такива методи, дават сигнали, те имат някакви окултни сигурно познания. Те горе знаят как са нещата.

„До идването на Христа на земята астралното тяло на земята е било неустроено, нехармонизирано, затуй ония, които умират се проявявали като вампири, явявали се като духове и хората толкова много са се плашели от тях. Духовете толкова много са се въртели и не са могли да си намерят пътя. С идването на Христа се организира астралното тяло на земята, душите се ориентират по-лесно.“ Това беше основната тема. Толкова важно нещо, толкова интересно как са го забравили нашите хора не знам. Тогава Учителят като махна на Боев така с ръка да не записва аз разбрах, че трябва да го запомня. И я запомних. Та това беше беседа, която поне аз така трябваше да запитам дали знаем ние какво значи проявата на един Учител. Това е космично явление. Учителят забрани да се стенографира тази беседа от Боян Боев. Това е космично явление. Той оставя едно Слово. …

Аз помня когато се събирахме вкъщи да организираме, да помогнем на Георги Томалевски да напише биографията на Учителя, да му съберем материали. И Кръстю Тюлешков каза така: „Добре, то е интересно. Все едно сега моят внук, който е сега на пет години да напише, какво може да каже той за дядо си. Той може да каже дядо бе много добър, че ме води за ръка и ми разказва приказки, но за най-важното той не знае нищо. Така и ние сега. Ние не можем да разберем какво е един Учител с нашите сетива, нашето съзнание. Никой от нас не знае всъщност голямата подготовка, която един Учител има. Той е завършил [всички възможни еволюции]. Защото тука той каза така: „Аз не ви говоря това, което знам, а това, което не знаете вие“. Значи Той слиза на нашето ниво, затова примери ще видиш за хитър Петър и т.н., за царя и пр., за българина оттам ще тръгне, за да му сложи една светлина в съзнанието. Но какво е Учителя не можем с тия сетива, но мога да ти кажа, Вергилий, че от известно време чувствам колко сме ние бедни и ограничени с тия петте сетива. С тях не можем да обхванем Вселената. А когато едно време Учителят ни викаше тук в салона за закупеното пиано, то толкова разбирах, подава ми един ключ да акордираме пиано, да акордираме рояла в малкия салон. А то, още го помня. Носи № 128, това е. Първата седмица като го е направила фабриката, то като го акордирам, след 10 дена пак се върне на старото място. Отново ме вика. А Той стоеше до мене, по едно време, аз толкова разбирах. По едно време каза: „Сега светлината блъска, блъска в съзнанието на човека да изработи нови центрове, за да разбирате по нов начин нещата“. Защото каква е дълбока тая материя, която имаме и трябва вегетарианство, чист живот трябва, дисциплина особено, тя също помага. Да се изфини тая материя, да се създадат нови клетки, да усетят нови неща. Та колкото ни е мозъкът, възможностите на мозъка, толкова възприемаме, а трябва да се повдигнем по-високо….

Аз знам, Ванга ми разправя скоро, последния път като бях при нея, тя е много зле горката, как тя се среща с Влайчо. А Учителя събира Влайчо и нея и казал на Влайчо: „Ти ще кажеш нещо на нея, я тя ще каже нещо за тебе“. И когато са казали, Той им казал: „Стига“. А Влайчо казал на нея: „Ти ще направиш клуб вкъщи, хора ще идват при теб всеки ден“. А тя му казала: „Слушай, Влайчо, ще дойде една есен, в която няма да има време да си обереш тиквите“. И вярно, че когато го арестуват Влайчо и го изпращат на лагер и той искал да си обере тиквите, но дошла милицията и го прибрали. Тази среща е била около 1943 г. А това Ванга ми го е разказвала миналата година на 14 юли. Казва ми: „Ти пак идваш на французки празник“. Така се случваше….

Най-строг беше Учителят към Паша. Например, стоим така. На другия ден ще се тръгне на Витоша. Ама тогава нямаше рейсове до Симеоново, пеша се тръгва още от тука. Сутрин се ставаше рано още в 4 часа за Витоша. Паша запитва: „Ами аз?“ Учителят казва: „Хайде сега идете си в бараката, за да си довършите работата“. И тя отива и си дешифрира беседата, която е почнала. От стенографията трябваше да излезат всички беседи на българско четмо. Това не е лесна работа. И тя трябва да става сутрин. Голям работник беше Паша. Учителят много я ценеше. И всички стенографки – Савка и Боев, и Елена работеха денонощно. …

В.К.: Изминаха 44 години от заминаването на Учителя. Какво ще ми кажеш за перспективата на Учението?
Д.Г.: Това не е социално учение да го предаваме с обикновените методи на обучението. Това поколение, което идва и всяка генерация идва със своята вътрешна нагласа и задачите си. Ако то дойде с мисията да се обърне към духовните извори на българския народ, то нещата са по-иначе. Учителят каза: „Ще дойдат по-подготвени от вас, които ще свършат работата. Щом това Учение е Божествено, то ще успее“. Не може един сеяч, един земеделец като посява житото в земята, да не знае, че ще изникне жито. Като падне дъжд, грейне слънцето, то житото ще поникне. Тук е същото. Ще дойде нова генерация и ще преживее този днешен материализъм, това цялото духовно ограбване на българския народ. А от друга страна ще дойде време да се направи една равносметка колко е спечелила и загубила човешката култура от натур-философията. Тя постави социалните въпроси за разрешение. Бях ученик още и тогава Учителят ми каза: „Бялата раса върви по прав път. Тя ще открие законите на материята. Ще разреши социалните въпроси и ще дойде до Божественото“. Ще се върви от долу на горе, а не както източните народи – човек само да съзерцава. Наоколо до него може да има гладен човек, а той да седи и да съзерцава. И да казва за гладния човек, че му била такава кармата. Ами ти защо си изправен пред него да съзерцаваш? Значи ти си сит, а той – гладен.
После всичко си върви по Божествен план. Този малък сектор от живота, който ние виждаме, от него не можем да видим големият мащаб и плана на небето. Но поне да си открием задачата, която имаме да разрешаваме, както и правилната посока на вървеж. Важна е посоката на живота. До къде ще стигне човек е важно. Дали по-рано или по-късно, важна е посоката.
В.К.: Някои възрастни приятели очакваха да продължат също със същата форма на работа както по времето на Школата, при положение, че се създадат нови условия за работа.
Д.Г.: В една и съща пиеса, след като завърши, то пада завесата и след това се вдига отново, но при нов декор. Щом има ново действие, трябва да има и нов декор. Не може да се държим за старата форма. Това е догматизъм. Това означава да отричаме еволюцията и да участваме в нея. Не може да има такива неща. Школата на Учителя след 9.ƖХ.1944 г. тя влезна вътре у нас. Ние няма да правим секти и църкви. В църквата се събират всяка неделя на служба, молят се, изповядват се и на другия ден си правят същите работи. Християнството върви сега по една външна демонстрация. Ние няма да вървим по този път.

На времето аз се разочаровах от теософите. Бях ученик, а те правеха сбирките си в ресторанта на бира и на скара. Говорят за астралното и менталното поле и надигат халбите с бира. Аз тогава усетих лъжата.
Учителят ми говори за Рудолф Щайнер. Без повод Той ми каза: „Има два вида учители. Има души, които вървят по наклонена плоскост, които се стряскат да минат в духовния свят и да тръгнат нагоре. Щайнер е един от тях, идва съзнателно да помогне на тези души. Тези, които тръгват от долу нагоре, не познават много законите, срещат големи трудности и не могат да се справят. Така е и с Рудолф Щайнер. Това е една пробудена душа на немската култура. Той е разтълкувал Евангелието и видял, че тя е една от най-големите книги. Хората не знаят нищо за явлението Христово. Учителят каза това за Щайнер – за събуждане на човешката душа имаща всички условия за духовно развитие.[1:30 – 1:32 неясен звук…..] …

Автобиографията на Димитър Грива може да прочетете тук.

Продължете да четете текста от записа тук.

Целия материал на Димитър Грива е публикуван в том 8 и том 22 от поредицата „Изгревът…“

Вижте и повече за работата на д-р Вергилий Кръстев тук.

Чуйте и други гласове от рубриката „Изгревът… говори“ Youtube