През лятото, може би беше през 1934 г., Учителят ни събираше пред салона и с Него разучавахме Паневритмията, като пеехме от „Слънчевите лъчи“, последните пет лъча и пеехме: „Ти си ме, майко, човек красив родила, умен да стана, добре да мисля, туй живота е на рая.“
Имаше една задача, която Учителят беше задал за безстрашие в туризма и за усилване на волята. Билети си взимахме в една шапка бяхме направили билетчета с номера, минутите и часовете, през които трябваше да тръгваме. Разбъркваме и всеки си вадеше билетче и какъвто час и минута му се падаше, тръгваше.

Имаше вечери, при които ни събираше пред салона до горичката и ни показваше „Лъчите“, последните упражнения на Паневритмията. Веднъж бях седнала на пейката пред салона и Учителят излезе с грозд в ръка, и Той си откъсваше тихо от него, седна до мене, покани ме да ям грозде, и заедно ядяхме. По едно време хвана лявата ми ръка и се загледа в линиите на ръката и толкоз. Моя милост беше толкова свита и срамежлива, че дума не промълви, нито да попита нещо.

Забравих да кажа, че още преди да се беше оженил, аз си бях в малката веранда с едни сини перденца и една нощ сънувах чуден сън. Това преди да се оженя. Намирам се точно на остров в Тихия океан, чуден сън, никога не мога да го забравя, но го записах веднага. Чуден остров, с големи портокалови дървета, цъфтят и връзват едновременно. Навсякъде се разхождат младежи, хубави двойки, облечени в бяло, с дълги коси, дълги рокли и хубави спуснати коси. Двойките бяха по двама, вървяха прегърнати, едни седнали в тревата, други с нозе във водата, трети вземат падналите портокали и ядат и само аз сама. Вървя по една пътека нагоре към един връх. Вървя и гледам усмихнатите двойки и се чудя защо така съм сама. И като в замая с изправена глава вървя нагоре направо към върха и гледам напред. Стигнах до една скала. Но такъв сън като кино светеше, това не се забравя. Стигнах до една скала. На едната й страна обърната към морето, нещо беше издадена скалата напред като кресло и гледам. Там на едно кресло седи фигура млада, стройна, с дълга коса, с големи очи, хубава фигура, но загледана някъде към морето. Гледам към него, вървя и се чудя кой ли е той. Изведнъж той си обърна главата към мене и строго ме погледна и ми извика: „Защо си сама? Сам съм само аз“ и протяга ръката си към морето.  „Избирай, каза той, гласа му. – Ето. Ще отидеш на брега и ще чакаш един бял параход и от там ще дойде твоят избраник. И ако не искаш, посочва другата страна. На другата страна на морето се обръщаха гърбовете на акули и аз разбира се избрах пътя към белия параход. И чаках, чаках парахода, чаках отдалече, чаках и по едно време се зададе една бяла точка. Започна да се увеличава, провидях един голям бял параход, който бавно се приближаваше. Беше чудно бял и голям. И се събудих. Записах го веднага. Разправих го на брат ми и този сън остана в съзнанието ми завинаги. По-късно, вече оженени, преди да се родят децата, бяхме с Жоро във Варна и бяхме на брега. Дойде по едно време един чисто бял английски параход, голям, чуден като този от съня ми. Защо тогава не казах на Жоро, че ето такъв беше параходът, който аз сънувах, от където той трябваше да дойде. Така човек пропуща най-хубавите си и неизказани мисли, които ще потвърдят уверенията ми в една достоверност, но пропуск, винаги, когато имаме в главата си хубави и светли мисли и не ги споделяме остават неизказани, много пъти съм се ядосвала за тази работа. Скрити и винаги в дълбините на душата. Защо? А те трябва да се изкажат. Да дават радостта и щастието на другия. Така е, когато човек не може да проумее щастието си в момента, той го пропуска. Като че ли някой те стиска за гърлото и иска да не се проявиш, да направиш радост на другите. Ето това е. А бяхме около Учителя. Не познавахме правилото да слушаме за доброто и светлото и чистото проявление и да слушаш, а не да го криеш, а да го прилагаш. Играехме на мечти, на красиви мисли и чувства, а оставахме скрити вътре непроявени.

“ Автобиографията на Надка Кьосева може да прочетете тук.

Продължете да четете текста от записа тук.

Целия материал на Надка Кьосева е публикуван в том 6 от поредицата „Изгревът…“

Вижте и повече за работата на д-р Вергилий Кръстев тук.

Чуйте и други гласове от рубриката „Изгревът… говори“ Youtube