Димитър Грива
„Изгревът…говори“
В този раздел Ви представяме част от аудио-архива на д-р Вергилий Кръстев, а именно документалния запис на само част от работата му с личностите, били близо до Учителя по време на Школата. Чуйте от първо лице спомените на Димитър Грива историята, драматичните житейски събития, спомени за и с Учителя. Ако сте любопитни какво следва – абонирайте се и ние всяка седмица ще ви изпращаме новите записи, които публикуваме.
Молим за търпение, все още не сме публикували този аудио-архив изцяло, вижте други на страницата тук.
Димитър Грива 1А – В Школата: Хороскоп, Паневритмия и опитности
Логически това е първият разговор с Грива. Може би 1976/1977 г.,
Вергилий Кръстев /В.К./: Какво ще ни разкажете за вашите родители, за вашия род, потеклото, от къде идват и какви са вашите данни за вашите деди и прадеди.
Димитър Грива /Д.Г./: Виж какво, по онова време, то е било турско време, когато архивата не е била редовно водена, нищо не може да се намери, но съвсем случайно по една инициатива на проф. Ташев по очни болести се заинтересувахме и проверихме и действително се оказа, че родът на баща ми идва от Македония, южна Македония, някъде към гръцката граница, къде точно не се знае. Но при въстанието на Али-паша в Странджа при ония размирни времена, една майка взима двете си деца в два коша от двете страни на едно муле и през планините, през Пирина, през Родопите, Рила, слиза в Пловдив и се установява в Пловдив и в Пазарджик. А по майчина линия, те са местни там – тракийци. И това е много симпатична двойка, що се отнася до майка ми и баща ми, едни много хармонични хора, аз никой път не помня да съм чул някакъв конфликт между тях. И оттук тръгват нещата. Тук поне знаем най-назад като се обърнем за родът ни. Едно от тия деца всъщност трябваше да кажа, което е в коша е баща или дядо на моят дядо. Това не можахме да го възстановим.
В.К.: А какви са връзките ви с проф. Ташев?
Д.Г.: Не, той като очен лекар прегледа мене и намери една особеност, която едно племе имало там някъде си от римско племе, гранично още от римско време, едно племе такива бели коси, така полуалбинизъм. И той се залага, че корена ни е от там: „В това аз съм сигурен“. Това съвсем професионално, той като очен лекар тръгва и от това нещо баща ми се заинтересувал и се оказа, че прав бил професора. Пък иначе ние не бяхме се заинтересували даже. По онова време не се е търсело много кой от къде е, особено когато някой е дошъл от някъде си. Знаеш ли той от какъв път е минал в тия тревожни времена и от къде е дошъл. И това е. Разбира се, аз помня, аз съм раждан в Нова Загора и съм последното дете.
В.К.: Последното дете. Кой ден и коя дата?
Д.Г.: По ново 30.ХƖ.1914 г.
В.К.: Часа знаете ли?
Д.Г.: Знам. Сутринта в 2 часа. Два и 20, точно астрологически, това е рождената дата. Разбира се, родния град не го помня, защото баща ми е офицер, те военните се движили и това, което помня, това е Сливен. Но ако искаш да знаеш за баща ми ще ти кажа, той е завършил Пловдивската гимназия, класическа гимназия и с приятели решават да заминат за Америка. По онова време било модно и отиват в Солун, вземат си билет даже и на кея го среща един приятел на вуйчо му, който му казва: „Слушай, ти трябва да се върнеш, да си свършиш военната служба, защото вуйчо ти е гарант за тебе, той те издържаше в гимназията и тогава можеш да заминаваш“. Поразходил се той по кея, колебаел се, но останал, а корабът заминал с неговите хора, а той остава. Връща се тука и отива във Военното училище, да си изкара службата. Тогава нямало такива ходатайства и постъпва там. Това бил интересен випуск. Генерал Ботев, братът на Христо Ботев бил началник на Военното училище. Гоце Делчев бил в същия випуск. Това е интересна група. Даже там са замислили самото въстание, което става – Илинденското, което разбира се, не успява, защото било ускорено от английски такива изявления и се потушава най-жестоко и започват войните и баща ми остава. Но той имаше интерес към науката, особено към историята и географията. Той знаеше толкова по история, колкото един историк не струваше на времето и понеже знаеше латински и старогръцки, му беше много по-лесно.
В.К.: Той кога си заминава?
Д.Г.: 1946 г. си замина. Той беше паднал и си счупи крака и може би това, че се подпираше на патерици, сърцето му не удържа, но си замина така като мъдрец. Извиква сестра ми вечерта, рецитира ѝ на старогръцки Илиадата, идва до онзи пасаж – всяко нещо има край, идва и моят край и спира и си ляга и след два, три часа си заминава.
В.К.: Вие сте сега четири деца, вие сте най-малкото.
Д.Г.: Да.
В.К.: Най-голямото?
Д.Г.: Катя. След това идва Еленка, която почива на 16 г. възраст. След това идва Стефанка и последният съм аз.
В.К.: Катя в коя година е родена?
Д.Г.: В 1902 г.
В.К.: 1902 г. Вашето детство и юношество е минало в Сливен.
Д.Г.: В Сливен до 6-годишна възраст.
В.К.: А след това?
Д.Г.: В Пловдив и баща ми се прехвърля. Той бил като свършват войните в някакъв конфликт с военния министър и с Царя и напуска и затова той не е бил произведен генерал, единствен от неговия випуск. Той си останал полковник и започва една кариера наново. Той не беше пушач, но беше тютюнев експерт, много добър. Той обикаляше Ориента и купуваше тютюни на чужди фирми разни, това изхранваше семейството ни, и така оставаме в Пловдив където направи къща баща ми. Там завърших аз образованието си и гимназия без диплома. Последната година аз напуснах при това имах едно нараняване в главата, занимавах се с обществен живот, много бурни години бяха.
В.К.: По онова време са на мода разни социални учения.
Д.Г.: Да, всичко кипеше и вреше и всякой имаше свобода да си декларира убежденията си и можеше да забиеш нож някому, оставяха ни сами да се разправяме. Такова нещо беше.
В.К.: А твоето нараняване какво беше?
Д.Г.: С куршум. Аз за тази история не бих желал да приказвам, защото това е тъжна работа, но както и да е.
В.К.: А тази ли е история, за която ми разказахте, че Катя е ходила при Учителя, за да ви спаси.
Д.Г.: Да.
В.К.: Тя е много интересна, защото е свързана с Катя и една опитност с Учителя и е важна.
Д.Г.: Ще разкажа може би, но когато дойда до там.
В.К.: Добре.
Д.Г.: Ще разкажа как станаха тези неща, защото са за мене най-важни тия работи когато реших да уча музика, когато баща ми се съгласи. Защото той се разочарова, нали Катя завърши в Санта Чичилия в Рим и не стана музикант професионален.
В.К.: Тя се върна в София.
Д.Г.: Тя завърши музикалното училище в Пловдив, оттам замина за Рим пет години. То беше всъщност последната година на Катя, в която се подготвиха така нещата за нея и за мене. Тя спи в един пансион католишки за студентки и там в този пансион се запознава в библиотеката с йогизма и с окултните науки. Има първи опитности, първи интереси. То е много интересно. Когато дойде на Изгрева тя беше запозната с тия проблеми.
А както ти казах и по-рано що се отнася до Учителя, ние се запознахме по негативен път гдето се казва. Защото един ден се връщаме на обед и така на масата видяхме, пред обеда една брошурка издадена от поповете в Пловдив, в която цитират и оборват Учителя. И ние с Катя така прочетохме и видяхме такива интересни цитати, такава дълбока мисъл и такива едни наивни и просташки оборвания, че веднага се заинтересувахме. Видяхме, че това нещо е много голямо, още повече, че застрахова поповете. От тука започна интереса. За пръв път тръгна името на Учителя и влезе в съзнанието ни от тази брошурка на поповете. Катя замина, следва, връща се, постъпва в София в операта една година и половина, повече. Разбира се заварва една атмосфера там, която е съвсем чужда на нея, защото там няма нито творчество, нито музикална една атмосфера, която не е за нея и тя понеже е верен човек на себе си, напуска операта и се отдава на педагогична работа. Идва на Изгрева и остана на Изгрева. Това разбира се, смути баща ми, защото се хвърлиха толкова средства и ние очаквахме, ние я чухме по радиото нейния концерт в Рим с оркестъра на Санта Чичилия. Все пак се надявахме, че ще стане един артист-певец добър, и затова моето решение да уча музика малко смути баща ми.
В.К.: А то как дойде, така импулсивно ли?
Д.Г.: Виж какво, аз свирех от малък, на чело, на баритон, на пиано. Не системно, разбира се, но Букурешлиев в Пловдив изигра една роля, отиде при баща ми и казал, да уча музика, макар че му казва, че отивам да уча най-трудното, това е едно от най-трудните изкуства. И така се реши въпроса. Идвам аз в София, живеех първо на ул. „Кракра“, но връзката ми с Учителя беше вече преди това, защото когато ме раниха мене, това беше опитността на Катя, положението беше много сериозно. Първо, тъй като баща ми беше в Мала Азия, майка ми я нямаше, а мен ме раниха на пътя и ме заведоха в католическата болница и слушам сега лекарите да се разправят: „Той е малолетен, може да има смъртен случай, трябва да се подпише акт, че се разрешава операция и то от мен“. Викам: „Докторе, дайте да подписвам и вадете куршума по-скоро“, беше се загнездил тука.
В.К.: В челото ли?
Д.Г.: Да. И без упойка, с местна упойка, само аз слушам целият им разговор, всичко. Тука ме боляха ръцете от стискане, защото колкото и да е една операция с местна упойка, все пак боли. Но тогава Катя е била при Учителя. Положението било много тревожно за мене, очаквали са да вдигна температура и на четвъртия ден, това е било един петък всъщност Той, Учителят през цялото време работел с нашите музиканти от сутрин до вечер – Ангел Янушев, там Асен Арнаудов.
В.К.: Това коя година е било?
Д.Г.: Това е 1934 г. Но самото нараняване става по-рано – 1933 г. Учителят нищо не казва.
В.К.: Катя отива при Него, обаче той нищо не казва.
Д.Г.: Сутринта в петък слиза Той на Младежки клас и като слиза по стълбите, тя вънка чака и Той ѝ казва: „Сега вече няма никаква опасност!“ Аз помня, че на сутринта когато се събудих първо нямах никаква температура, имах едно бучене в главата, което не беше спряло, обаче целият ми бинт, на главата, който беше като чалма така, беше мокър. Цяла нощ се потеше главата ми. Влиза асистента и казва: „Какво става тука, кой го заливал с вода, чакай да видя раната“. И така цяла нощ. И откак съм дошъл в съзнание съм много добре. Няма температура, няма бучене на главата и оттук нататък започна заздравяването. Но беше сутринта още в 4.30 ч, още в същия момент когато Учителят казал на Катя: „От сега нататък няма никаква опасност“. После ще ти кажа по-големи подробности по тия неща. И след това дойдох на Изгрева.
В.К.: Сега във връзка с тая опитност, друг път може да нямаме време да се спрем на нея, имаше ли други някои неща, разговори между Катя и Учителя?
Д.Г.: Е, виж какво сега. Не, ще ти го кажа по-нататък. Нека да навлезем в Школата. То е вече в живота на Школата, нали така.
В.К.: Добре, съгласен съм.
Д.Г.: Аз още не ги разбирам нещата съвсем, но както ти казах, аз се запознах в Пловдив още с някои теософски книги и специално Морфо. Този английски окултист голяма роля изигра за мене. Тази книжка беше непрекъснато в джоба ми. Тя повлия даже на целия клас. Ние ходехме в гората, дишахме, правехме движения. Даже когато се запознах с Учителя, Той първо ми подари пак английски окултист – Джеймс Ален „Под дверите на доброто“. Идвам на Изгрева и Учителят ме пита: „Искаш ли да живееш тук?“ А бях долу у Гръблашева на ул. „Кракра“, гдето беше до турската легация. „Искам, но тук няма условия за мене.“ „Какво ти трябва?“
В.К.: Той пита искате ли да живеете на Изгрева?
Д.Г.: Да, пита мене. Мен ми трябва една стая, едно пиано, един стол, една маса, едно легло, една печка. Той каза: „Донеси си пианото, останалото Аз ще го наредя“. И както каза Катя после: „Ти това си искал, не си искал повече“ и както виждаш до ден днешен аз имам само това. Имам една стая, едно пиано и един стол. Разбираш ли? Аз това си пожелах гдето се казва. Най-необходимото и аз нямам никакво отношение към други неща. Да робувам на материя? Материалното е до там докъдето ме обслужва. От там нататък аз не мога да мисля. Всички мои приятели [се чудеха]. Аз имах много добро материално положение, работил съм толкова много. Никога не съм мислил за къщи, за такива неща. Нямам никакво отношение. И даже във Франция като бях, имаше хора професори по наследство богати, а гледам аз под наем живееха и мебелите им също са под наем. Не си товарят съзнанието тия научни работници с разни материални неща. Българинът не може. Той трябва да си направи къща, тогава се успокоява. Това нещо ми е чуждо. Веднъж Учителят ми каза, че в мене тече стара френска култура. Да ти кажа за Франция. Там преживях нещо, което ми е толкова близко, много интересно. Французите ме посрещнаха много добре. Тука обаче, ще ти кажа и защо по-нататък.
Аз си донесох пианото от Пловдив. Изпратиха ми го. Тогава се строеше къщата на Стефова, която сега още е здрава и е в двора на Съветското посолство. И първата стая, в която аз влязох, това беше южната стая, донесоха ми от салона един стол и една маса ми вземаха от стенографите и една печка ми даде Учителя – Неговата печка и едно легло ми намериха и аз бях обзаведен вече. Нищо не ми трябва повече и аз започнах работа. И това беше влизането ми в Изгрева. Имай едно нещо предвид, че Той имаше голямо разположение към музикантите и много работеше. Тогава се раждаше Паневритмията. Аз като дойдох първите упражнения бяха вече записани. Аз не съм участвувал в Паневритмията при създаването й. Аз бях още малък тогава, а там бяха Асен Арнаудов, беше Ангел Янушев, после дойде Влади Симеонов, въобще дойдоха музиканти, Вапурджиев. Имаше и малък оркестър и много концерти се даваха. Както знаеш музиката в Школата на Учителя беше метод за духовна работа. Не само както с молитвите. Тя е единствената Школа, в която се роди музиката.
В.К.: Кое беше първото ви впечатление, когато дойдохте на Изгрева? Кое най-много ви направи впечатление и на кое се учудвахте и кое одобрявахте?
Д.Г.: Аз първо когато видях Учителя, аз бях поразен. Така из един път спомените на всички такива образи като Тагоре, Леонардо, Толстой, такъв образ няма като че ли. Така нещо, което докосна душата ми. Той ме посрещна много добре и нареди, та отгоре от тавана свалиха Неговата палатка и я построиха срещу салона, там имаше едни маси гдето се храним. Зад тях я построиха и там аз имах първите опитности. Даже има една беседа тогава на другия ден, понеже тогава за пръв път Учителят пусна сестрите да се качат горе, тогава. И това ми е направило впечатление. И Той каза в беседата, че е дошъл един гост. „Е-е, знаете ли какъв път е минал, за да дойде до тука?“ И в тази палатка бяха едни най-интересни преживявания така. Толкова интимни, дълбоки, за които не може да се говори. Това беше първото ми идване обаче, когато бях ранен и оздравях. Не когато дойдох да уча. Когато дойдох да уча аз направо си намерих квартира. Това беше една година след това. И така започна изгревския живот, който трая до 27.12.1944 г., когато съм стоял там, гдето се казва до 2 часа през нощта. Накрая казаха, иди да си поспиш и след два часа Учителят си замина. Та завърших музиката си. Разбира се, имах много трудности, например аз имах едно пиано, един „Баумбах“ с твърда клавиатура и започнаха да ми се развиват китките. Обаче аз криех от баща ми, защото баща ми нямаше възможност, но той се е научил и ми пише едно писмо така: „Когато едно време аз имах средства, купих на чуждите музиканти пиано“ и ми каза случая. Той се връща граничен офицер. Тогава граничните офицери нямало къде да харчат парите си и спестил пари и случил в кафенето на съседната маса маестро Атанасов, млад капелмайстор, който казал: „Абе нямам пиано, не мога да работя“. Той отива на масата му, запитва – колко ти трябва? Дава му толкова златни лева и взима пиано за маестро Атанасов. Какво става сега. Този случай е много интересен. Пише ми едно писмо от Пловдив. Имаше една моя позната там, на Куцуглу, далечна роднина, извика ме тя да отида, понеже се връща с „Ориент експрес“ през София, минава Васил Куцуглу. Аз разправял ли съм ти този случай?
В.К.: Не.
Д.Г.: Васил Куцуглу заминава за Германия, понеже нейният баща [на познатата] беше юрисконсулт на предприятието и бяха го наклеветили нещо неправилно и той получи удар и почина. И Куцуглу пое да се издържат децата му и бяхме станали така донякъде роднински, докато завършат образованието си. И понеже правеха някои спънки да ѝ се отнеме определена стипендия гдето се казва от касиерите на фирмата, трябваше да отида да му кажа да го уреди. Отивам аз при Куцуглу, казвам му за Радка Казанджиева, да оправи положението, а той имаше една къща, хубава, голяма на ул. „Мусала“. Като влязох вътре видях един роял „Щайнер“, най-хубавите рояли. Казах му, че уча музика, но му казах, че имам трудности, че пианото, което имам не ми позволява да се развивам по-нататък. „Я ми посвирете нещо!“ Седнах аз на тоя роял, почнах едно анданте от Бетовен, една соната ре-минор и после като направих една импровизация, направих така да се отлея така на този хубав роял и той ме потупа по рамото и каза: „Слушай, музиката ти е дадена от Господа, останалото аз ще го наредя“. Аз не можах да го разбера. Нали за Радка щеше да бъде! И след три дена ми обажда по телефона: „На ул. „Иван Вазов“ 28 ви е взето в сем. Георгиеви едно пиано „Брюкнер“. Идете си го вземете!“ Отивам аз там, посреща ме жената Георгиева. Тя каза: „Г-н Грива, много се радвам, че пианото отива от един музикант в друг музикант, защото то е избрано пиано. Моят баща беше приятел с маестро Атанасов и маестро Атанасов преди да си отиде в Италия каза: „Ела бе, ела за спомен да ти взема едно пиано за децата, да има да свирят“. И взема това пиано. Разбира се, после баща ми го плати, но маестро го избра“. Искаше от него да има един спомен за Митко. Той, Митко, беше много огорчен и обиден като напусна България. Него го уволниха от операта по скандален начин. Аз пък се просълзих като чух историята на това пиано. Едно време баща ми е купил пиано на маестро Атанасов, той сега избира едно пиано и го дава в една къща където никой не е свирил. „Ние се оженихме и стоеше там в ъгъла, никой не е свирил на това пиано.“ Но идва един момент когато той се връща на този, който навремето му е помогнал. Така и вземах двама студенти и двама цигани и помня, че беше на 22.декември и го докарахме на Изгрева. Хайде де.
В.К.: Това ли е пианото?
Д.Г.: Не е това. Това е пианото, което аз смених после с „Баумбахен“. На 9. IX. 1944 г. ме свари с две пиана. Хайде, рекох, да не ставам кулак на пиана. Едното го продадох и без това имах намерение да заминавам за Франция, обаче милицията ни отряза пътя с Васил Иванов, за там имахме покана и много добри условия, но може би беше за добре, защото бяхме още зелени за отиване в чужбина. Това беше не шега работа следването, трябваше да завърша образованието си, трябва да се готвя да се преборвам в такъв един голям център. Като отидох след време, разбрах това нещо. Колко години след това.
В.К.: И накрая пианото на баща ви дойде?
Д.Г.: Да, дойде и аз си продължих и можах да свърша, но така видях, че доброто се връща. Това беше един от хубавите случаи в живота ми, интересни.
В.К.: Така и да продължим по-нататък. Какво ще ми разкажете, някои моменти от живота на Катя? Като девойка, като ученичка и по-късно когато отива да следва, някои по-интересни случки от нейния живот, които тя ви е разказвала впоследствие.
Д.Г.: Виж какво, аз не мога да ви кажа, че много добре познавам някои неща. Тя беше доста затворена. Разликата в годините беше голяма все пак. Годините, когато аз вече разбирах нещата, тя замина за Италия, обаче увлечението ѝ към музиката беше голямо и влизането ѝ в Школата беше за нея най-важно и най-удовлетворяващо нещо. Намери себе си. Катя беше много духовен човек, много интересна. Нещата като че ли ѝ бяха познати. Тя беше станала там един център така на Изгрева между сестрите и бе с много интересни опитности както всяка една от тях.
В.К.: Гледах я аз на снимки – много голяма красавица.
Д.Г.: Беше интересна, разбира се.
В.К.: Но казват, че е била много хубава.
Д.Г.: Тя имаше един много характерен глас – лиричен. След това тя започна по настояване на Учителя да учи малко и при Морфова. Бяха се сприятелили много. Морфова ѝ даде малко техника. Тя се върна с един лиричен сопран и имаше една техника малко колоратурна и най-важното беше контакта между двете певици, така нещо много сродно намериха тези двете жени. Тя беше много интересна Морфова. Даже Учителят изпрати много ученици при нея. Но имаше един момент стана една трагична случка и тя загина. Като че ли Учителят това нещо го разбра преди това, но да не говорим за тия неща. За Катя как да ти кажа.
В.К.: Някоя опитност да си спомняте, с Учителя, която тя ви е разказвала? Или ще се върнем по-нататък за това? Сега и вашият живот на Изгрева, 1944 г. дойде, промениха се нещата, дойдоха вече нови условия и вие започнахте да работите като композитор.
Д.Г.: Виж какво, Школата в тия десет години беше една от най-интересните за мене. Защото там се разбраха много неща. Например, аз имам един не лесен живот в България. Мога да ти кажа, че когато излеза от тук аз ставам съвсем друг. Даже в една Москва гдето се казва бях друг, те ме бяха изпратили като диригент на първия филм във фестивала и пресконференцията беше една от най-добрите, но върна ли се тука у нас, всичко заглъхва. И както Учителят ми го обясни: „Ти имаш карма с тоя народ. Нищо няма да му искаш. Ще му пишеш хубава музика и нищо няма да му искаш. И ако ти даде условия, тогава ще работиш“. Аз си го разбирам това нещо. Така че тука работя много ограничено. Аз нямам тука амбиция гдето се казва и моят живот протече не случайно когато аз бях ученик. Като ученик пишехме стихове. Писах една поема за водата. Съжалявам, че съм я загубил, но в нея говоря за извори, реки, за ония, които са известни, водопадите грамадни, за фонтаните, които поетите ги възпяват, но казвам, поне има една подпочвена вода отдолу, която върви, която никой не я знае, която поддържа всички тия фонтани, водопади, големи води и поддържа цялата история за водите. Аз исках моят живот да бъде като тази вода, като подпочвената вода. Има нещо в моята съдба като нещо подобно. Както и например самата професия, която ми се наложи някакси и ми допадна – филмов композитор. Най-сполучливата филмова музика, тя не се забелязва от зрителя. Ако се чуе, тя се отделя от филма. Така че самата ми професия даже потвърждава това. Аз участвувам в драматургията на един филм по един подводен, гдето се казва, път. Ако гръмне тази музика, тя се намесва, казва: „Ето ме и мене“, обаче истинското участие в драматургията е, когато не се сеща за мене зрителя. Това не е моя мисъл.
Така даже и професията ми тръгна нататък. Аз обичам да направя нещо и да се скрия. Както много други неща в живота ми. Та отиването ми във Франция беше също много интересно. Аз имах някои опитности преди това, които благодарение на тях във Франция успях да преодолея някои неща.
В.К.: Да, слушам, разкажете.
Д.Г.: Виж какво, това са много интимни неща, гдето се казва. Това са най-съкровените работи, от опитности в Школата да кажем. Защото както знаеш, че Учителят например, Той не излизаше да говори на лекция така. Той се разговаряше с душите, затова нашите хора, дори нашата интелигенция така, като ги чете, казва: „Това е несвързано, няма обща тема, която да върви по пътя на логиката“. Да кажем сега, Той си държи беседата. Става време, влиза един полковник, наш човек, който като тръгнал от къщи в 4 часа сутринта си казал: „Да си взема ли пистолета или не. Минавам през гората. Хайде, да го взема“. И тръгва, влиза в салона. Заварва Учителят говори вече. Учителят се обръща и казва: „Като отиваш при Господа не носи револвера си“. И продължава нататък. Ще кажете за тая стенограма, че е невярна, Учителят както говори се обръща и казва: „Не носи револвера си“. Добре, ама това е живота в Школата, в момента това нещо става. Това е една опитност за този полковник, друг път да знае. Такива неща имаше. Въобще Той дава отговор на проблемите върху, които мислиш. Той разговаря със съзнанието. Той прави контакт с нас. Но мога да ти кажа, че Той например дава примери за Настрадин ходжа и т.н., но разбира се, ако при Него имаше една английска аудитория нямаше да говори за Настрадин ходжа и за Хитър Петър, нали така? Ще дава примери от английския живот. Зависи кой е насреща. Трябва да се разбере първо какво значи една лекция на Учителя, затова сега някои вземат, че вадят откъсите така в смисъл законите, интересните мисли, но за нас, които сме свикнали, ние четем цялата беседа. Защото ние ги знаем тези неща. После Той някой път довършва мисълта си по-нататък и те оставя да мислиш. Аз си спомням когато бях във Франция, в Алпите, бях отишъл в Школата на Розенкройцерите. Това е една Школа, която я води един холандец и половината са холандци, половината французи, на палатки излизат. Много интересни хора и се чете лекцията, на двата езика се превежда. И всички са чели от Учителя, познават Учителя много добре. Всичко, което е издадено на френски и английски от Учителя, са го чели. Съжалявам, че ние малко сме издали, нямали сме тази възможност и поискаха да ми дойдат на гости. Аз мисля, съм ти разправял този случай.
В.К.: Не.
Д.Г.: Това бе на 20 км на една поляна и на нея вагончета с газ вътре и една палатка и попитах аз колко души ще бъдат. Казаха към двадесет и няколко души. Вземах един голям казан, купих от селото и направих един гювеч български с лютичко. Те стигнаха хората сутринта в 10 ч. и си отидоха вечерта в 23 ч. И там аз обаче разбрах начина, по който задаваха някои въпроси, например един питаше един случай. Учителят говори за един турчин, който отишъл на гости при един поп и попа му казал: „Не си отивай, защото ще има буря“. „Отде знаеш?“, казал турчина. „Ами моята свиня започна да пренася клечките.“ Бурята се разразява, свършва, отива си турчинът и след няколко дена отива при ходжата в своето село и му казва: „Ходжа, кажи какво ще бъде времето?“ „Бе, откъде да знам?“ „Абе как да не знаеш. На попа свинята знае, а пък ти да не знаеш.“ И питат те за този пример. Но по-нататък срещат в една беседа подобни примери. Учителят обяснява, че било е време, когато и човекът е имал това чувство, но понеже, както казваше Той, бялата раса върви по друга, но по много правилен път. Тя първо ще открие законите на материята, ще разреши социалните проблеми и ще дойде до Божественото. Така че у нея тук само обективния ум е останал и затуй той ще пуска балони, ще спуска спътници, радиограми ще разпраща, телефонни разговори, за да разбере какво ще бъде времето. Когато е било време, когато той е познавал времето.
И действително, както е казвал скоро един полски социолог ли какъв беше, че нашето понятие и разбиране за първобитния човек е било на много елементарно ниво. Първобитния човек имал това чувство, той например не се е молел на дървото, а той се е разговарял. Дървото си има душа, така както си има всяко разумно същество. Клетката се развива, расте горе, завършва живота си и умира. Той се е разговарял с това дърво. Това дърво му е разказало сигурно някои неща. Той едва ли са го изненадвали стихиите в природата. Той бил предупреден. Как горе при нас на Рила каракачаните се вдигнаха на един път и всички стада от овце и говеда ги свалиха! Ние оставаме и се чудим какво е това бягство надолу, а на другия ден падна сняг половин метър и ни затрупа палатките.
В.К.: А те си знаеха.
Д.Г.: Те си знаеха и си отидоха, така че гдето се казва – било е време и сигурно пак ще дойде време, но сега трябва да се развие обективния ум. Тия центрове, по-ниските и после ще дойде до това нещо, щото да знаят пътя може би на нашата раса.
В.К.: А вашите опитности, които сте имали с тези холандци?
Д.Г.: И много други опитности имам, за които аз съм ти разправял. Във Франция първо беше една стена. Аз като свърших някоя работа специално за Паневритмията, то стената падна. Виж какво сега, когато започна войната Учителят прати Боев при мене. Войната беше вече почнала, събитията наближават вече към нас и Учителя поръча да направя Паневритмия за голям симфоничен оркестър. И аз почнах. Обаче почнаха да бомбардират София, тресеше се цялата земя. Такива варварски бомбардировки! И всички започнаха да се евакуират. И отивам да питам Учителя да остана ли на Изгрева? Той ме пита: „Страх ли те е?“ А преди това говори един запасен полковник, пита Учителя. Той казва: „Содом и Гомор“. Заплаши го, онзи се строполя по стълбите, отиде си. Качвам се аз горе и Му казвам. Питам: „Има ли условия?“. „Страх ли те е?“ „Не ме е страх.“ „Стой тука и си гледай работата. Школата не може да остане без хора.“ Всичко се евакуира, останах аз и бай Ради. Учителят беше първо в Симеоново в една стая, която не беше одобрена от медицинските власти на Изгрева, лоша хигиена. И отиде в Мърчаево за няколко дена при Темелко, който даде пример, как се приема един Учител. С цялата Школа, с всички хора, беседите продължават, Темелко събираше храна там от селата и т.н. Не случайно той носеше името Темелко [темел-основа], това беше един изключителен човек. Не беше, а си е, защото е жив още.
Аз продължавах да работя, но как да ти кажа, когато Учителят напусна Изгрева остави много хубава атмосфера, нещо остана в Изгрева много интересно. Един по един почнаха да се връщат, дори Васил Иванов [художника], той избяга в Сливен и всички влакове се връщат обратно празни, а той се върна за няколко месеца и някои хора започнаха да се връщат, особено по-бедните хора, защото по онова време софийските села посрещаха много зле софиянци. Те ги експлоатираха и им даваха да живеят в разни плевни и т.н. Но преди това нещо, преди бомбардировките Учителят ме вика и ми дава едно шише от 1 литър с поръчка да му го напълня с рициново масло. Разбира се, когато се разболее някой, даваше рициново масло най-напред, да се изчистят червата, понеже то действа разхлабително. И тръгнах аз из София, имаше две дежурни аптеки. Оставям шишето и викам: „Един литър рициново масло“. „Как един литър, бе, ние го даваме с рецепта това нещо и то на милилитри.“ Разбрах, че нито от първата, нито от втората аптека ще получа това нещо. От друга страна аз не мога да Му кажа: „Не дават“. И аз си казах, докато не го напълня няма да мръдна от тука. Ще си остана в София, няма да се върна. И отивам там към Такев, там е площада и виждам един приятел – директор на една фабрика кожарска на гара Искър, си оправя велосипеда. Седнах аз при него и му помогнах да си оправи велосипеда. „Национализирани са автомобилите и трябва да се движим с велосипеди.“ Пита ме: „Ами ти?“ „Моята работа е страшно трудна. Трябва ми един литър рициново масло.“ „Ела, бе! Във фабриката има с варели! Мога да ти дам дамаджана.“ И дигам се аз с него и отивам. Забелязал съм, че когато става въпрос за Учителя, то Той праща човек, който ще свърши работа.
В тая връзка мога да ти кажа някои неща около заминаването на Учителя. Когато Учителят си замина, според д-р Жеков и някои други Той беше определил мястото си за погребение на тялото Му там където беше лозето, обаче властта не позволяваше. Според нея трябваше на Слатинските гробища да го погребат. И нашите активни на Изгрева хора, които бяха комунисти, тичаха, ходиха до Министерския съвет. Дамян Велчев излиза, казва им: „Абе аз им казвам, този човек не е за селски гробища“. – „Не може.“ Тогава дойде такъв един мъничък човек, един от Видинското Братство. Бил партизанин. Казва: „Дайте ми на мене писмото!“ И след два часа го донесе от Антон Югов подпечатано, с което Антон Югов разрешава. Всичките приказки гдето се разправят, че имало някакъв телефонен разговор с Москва, че Георги Димитров разрешил – всичко това са измислици. Позволи ми да ти кажа, аз бях там и знам как станаха нещата. Този младеж дойде, свърши работата и изчезна. Не го видяхме после. Винаги ще има един човек.
/Бележка на редактора: Този младеж, партизанин, идва на Изгрева, взима получената телеграма от Г. Димитров от Москва, с която той разрешава погребението на тялото на П. Дънов на Изгрева и отива при Антон Югов, който в момента е министър на вътрешните работи и дава писмото, с което разрешават погребението на Изгрева. Това писмо е запазено. (Виж „Изгревът“, том I, стр. 480)/
Аз мога да ти кажа, че след 9.9.1944 г. ние продължавахме да издаваме беседите. Имаше на свободна цена хартия. И печатницата беше горе и издавахме сума беседи и неща. Когато дойде Вълко Червенков в Комитета по печата на мястото на Димо Казасов, първата му заповед беше да се презаверят всички разрешения за печат. И ние изтръпнахме, защото знаехме, че ще има ограничения. Обаче през 1945 г. когато бяха изборите, в нашия квартал се избираше за депутат Людмил Стоянов, и аз го представих на нашите хора, все пак един писател ще избираме. След това той държа своето кратко слово, културен човек, сдържан и затова го заведоха при Боев, Борис и там са му говорили за Учителя. Подарили му някои книги. И когато след няколко години излиза „Нареждането за презаверяване на разрешенията“, ние се чудим какво да правим, той пристигна на Изгрева. Людмил Стоянов сам дойде и каза: „Дайте това разрешение. Това Учение е полезно за българския народ, аз ще го презаверя“. И той го презавери. Има един човек, който ще свърши работата.
Така, а същото нещо аз видях в Париж. Аз трябваше да издам тая Паневритмия. В края на краищата трябваше да се запише. Тая партитура стои, трябваше да я чуем. От друга страна французите казваха: „Вие може да сте свикнали да слушате Паневритмията с цигулки и китари – сватбарски оркестри, но ние искаме да я чуем в един оркестър“. Аз казвам: „Партитурата я имам, но трябва да се запише“.
В.К.: Тази същата партитура ли от 1944 г.?
Д.Г.: Не. От 1944 г. партитурата някъде се скри заедно с много неща, но аз не мога да си спомня след толкова години, когато съм написал 150 филма, най-малко сега, когато имам една опитност по-голяма, една техника усвоена и я преживях по един нов начин. Написах я по нов начин и заминавам в Париж с намерение да се запише, обаче видях, че не е така лесно, че хората, на които нашите разчитаха да помогнат, нямат никакви намерения. По право имат добри намерения, но не се заангажирват и тогава се сетих аз за тази опитност с рициновото масло. Аз ще преодолея. И за една седмица, като обърнах гръб на всичко онова, на което разчитаха нашите хора от Изгрева, се уредиха нещата. А моята мечта беше още в София да я запиша с оркестъра на Монте Карло. Той е за мене от най-хубавите оркестри, които съм слушал. И отивам аз при Тибор Катона и намерих диригента, това е директора на филхармонията на Монте Карло, от унгарски произход, натурализиран французин, много благороден човек, много интересен музикант. Той е директор и на операта и на симфоничния оркестър. И му говоря аз, че искам да напиша такова нещо. Той пита: „Каква е тази ваша музика?“ Казва: „Не е моя тая музика“. „Аз за пръв път виждам един композитор да не се застъпва за своя музика, но чужда.“ Тогава му казах, че тая музика е на една Окултна Школа, на един философ, който за пръв път в една Школа дава музика и искам да запиша тази работа и това е. Нямам друга възможност и питам го колко ще ми струва. Той каза: „Към 40 000 франка, ако трае, както казвате 40 минути“. Аз му казах, че нямам толкова пари, но бих желал да съкратя състава на оркестъра, не ми трябва цялата филхармония. „Колко пари имате?“ „След като платя на диригента, който чака вънка, имам 12 000 франка.“ „Виж какво, приемам при едно условие, че ти давам на разположение цялата филхармония.“ И на другия ден започнахме. Това беше голямо преживяване. Защото виж какво, едно произведение музикално се ражда не когато се напише, но когато се чуе. Един писател може да си напише книгата и тя вече е излязла. Може да четат хората, може да не четат, но тя е излязла от ръкопис. Един поет също. Един музикант винаги между композицията и автора и публиката стои изпълнителя и когато гръмне и се изсвири, това е раждането на творбата. До тоя момент мога да ти кажа, че на един автор в главата му винаги стои написаното произведение и не се е отървал от него докато не го чуе. Трябва да се материализира, да се изсвири, тогава може да се каже: Ето го произведението. И записахме го, разбира се, но нямахме добри условия, а лоши, защото тогава Онасис беше заграбил градът и имаше строежи страшни. Те го изгониха после. И имаше такъв шум денонощен, че в операта, където ставаше записът не можеше да става в офиса. Там пропаднаха даже на филхармонията договори с холандската фирма „Филипс“ за месеци наред. Записахме горе в Радио „Монте Карло“, то е един салон малък, нямаше условия, но както и да е, но поне един документален запис направихме. След това записахме и един път тук, в България. Но за мен това преживяване беше много интересно. Как да ти кажа, французите питат кога ще стане, но как ще стане – не питат. Там направих аз едно хубаво сравнение между французина и българина. Българинът по-надълбоко дълбай, мога да ти кажа. После той ще човърка, ще човърка да дойде до истината. Французинът може да дойде до една оригинална мисъл и да спре там. Само, защото е оригинална, българина няма да се задоволи с това нещо. Нещо по-дълбоко търси нашия българин. Не случайно е имало едно такова учение на Богомилството. Даже една година след покръстването българите щом задават официално въпроси на папата, значи се съмняват вече в догмите на Византия. Аз ги имам тия въпроси и отговори, защото ще пиша музика за филма за цар Борис I. Ще правим филм. Но българите сега нямат отношение към своите философи, обстоятелството, че щом до ден днешен не са превели на български един Петър Берон, чиято философия за славяните е на мода днеска в чужбина, това показва, че имат отношение към учените донякъде, към хората на изкуството, но към философите нямат отношение. Сега да разбере един българин какво е Петър Берон, трябва да го чете на латински, на френски и на немски, трябва да ходи във Ватикана. Камо ли да чакаме за Учителя. За това трябва едно пробудено съзнание, в което се е пробудило Божественото. Това е Учение за душата, за човешкия дух.
Това е една светлина върху Школата за ония хора, които разбират. Как да ти кажа, нашата интелигенция например, не можа да разбере Учителя. Даже мога да ти кажа, хора, които са теософи, един Мавров например, той беше един много просветен човек, теософ, беше сам в България, той беше много слаб, неговите приятели бяха в чужбина, не разбираше Учителя. Един Софрони Ников, водача и създателя на теософското движение в България. Аз имам случай с него. Той живя също много мизерно и когато се евакуира сестра му и другите от София, той остана да живее в къщата на сестра си на Редута и аз понеже имах на разположение храна на Изгрева от време на време му носех в една кошница и се разговарях с него. Той беше възрастен човек. Но един ден той ми показа една карта на Учителите по йерархии – Христос, Кришна, Буда и пр. и надолу и другите и там долу някъде го има и него – Софрони Ников. И аз си мълча.
В.К.: Кой, Ников?
Д.Г.: Да. Така йерархията и казва: „Защо мълчиш? Аз знам какво мислиш. Сигурно мислиш къде е Учителят в тази [таблица].“ Казвам: „Аз знам защо го няма“. „Е, защо?“ „Защото Той е над вас, вие не можете да го нанесете във вашата таблица.“ На него му стана криво гдето се казва. В края на краищата Той е един духовен водач в България. Но това са вече за мене църковни съзнания. Няма нашо и вашо. Един папа дойде днеска, който иска да обедини двете църкви даже. Ходи чак в Цариград да се среща с Патриарха Цариградски. Ами те продължават християните да разпъват Христос. Днеска се бият в Ирландия. Католици с протестанти, след като са изминали хиляди години. Това не е ли разпъване на Христос? Това го има и тук. Има го и в Братството. Тук има представители на всички съсловия в нашето общество. И там има хора в Братството, ако направиш нещо за Братството и той не е участвувал, гледа с неприязненост на цялата тази история. Чакай, какво си ти? Какво е това католицизъм? Къде остава Христовото Учение? Създадоха такива едни институти, влезе в тях човешкия елемент, затуй Учителят създаде общество. Той не споменаваше думите наши последователи и почитатели. Той казваше: „Нашите приятели“. Той нямаше такава дума „почитатели“. Михаил Иванов във Франция ги има почитатели и последователи. Та искам да ти кажа, че ние робуваме още на много догми. Ние си носим боклуците, които се прехвърлят от век на век.
Но християнството е още в едно първоначално състояние. Те гледат още като децата. В неделя ходи на църква и се изповядва католика, на другия ден прави същите бели. И пак отива да се изповядва. Това са още детински неща. Затуй казва Учителят: „След 2000 години вие ще ме разберете“.
В.К.: Във връзка с това си спомням, че един ден с приятелите сте били на екскурзия с Учителя до Мусала. И Той ви е чел някаква беседа за Христа. Интересно е какви идеи тогава е засегнал.
Д.Г.: Виж какво, аз съм много доволен, че бях от тази група, бяхме само 7-8 души, запомних темата, защото Учителят ни вдигна много рано, в тъмно още от хижата на Мусала.
В.К.: Това в коя година е било?
Д.Г.: Това е било в 1938 или 1939 г. Там някъде. Когато ни заведе на югоизточния край на върха, слънцето не беше още изгряло, седнахме и Учителят започна. Веднага Б. Боев както винаги изважда тетрадката си и стенографира. Той му рече така с ръката, значи трябва да си прибере тетрадката. Аз бях най-млад между останалите. Там беше Борис Николов, Георги Радев, Славчо Печеников, Неделчо Попов, Катя, беше Боян Боев. Това бяхме. И ми се изостри съзнанието, че трябва да се помни това нещо, щом няма да се записва. Цялата беседа беше за Христос. Тогава видях величието, какво значи от космично гледище, от окултно гледище един Христос. Той казва така: „До идването на Христос на земята, астралното тяло на земята е било неорганизирано, затова душите като излизат от тялото не могат да се ориентират“. Тогава още се говори за вампирясване, за не знам какви си, защото душата не може да се оправи. Виж какво голямо значение е идването на един Учител на земята. Цялата аура на земята се обърна. Значи Словото, това е една част само, дейността на Учителя. Както например до идването на Христа на ръката на човека я е нямало тая линия на съдбата. Черните нямат такава линия. Бялата раса има само. Линията на съдбата излиза на човешката ръка след идването на Христос. И много интересно вече, че тази беседа свърши много голяма работа във Франция. Там се запознах с един Клод, който е по баща германец, по майка – французин, който пише книга за духовните общества. Когато му говорих аз за Христос от позицията на тази беседа, той ми каза: „Слушай, аз смятам, че тази глава за Христос не е завършена, трябва да я започна отново“. Защото ако е въпрос за книги за Христос, може да има толкова много, щото да напълним цялата стая тука. Но от какво гледище. От друго гледище вече. Какво значи един Учител! Ние не можем с нашето съзнание да имаме една представа за дейността на гения. Даже в усилията на един живот, човек може да приложи учението на един гений. Да научи наизуст Шекспира, да може да свири Паганини, да научиш наизуст Омира, но да приложиш християнството – люби врагът си, затова трябват хиляди години. Да приложиш един закон, едни нови методи на отношения.
И затова Бог притежава това Знание. Учителят каза един път. Беше избягал от църквата един дякон – Симеон Арнаудов – беше добър певец. Аз имам много опитности с него. Излъгал го баща му, че ще учи пеене. Както и да е, той скъсва расото и дойде на Изгрева. Разбира се, владиката Стефан го преследваше много докато намери той работа и жена му, а те ги уволняваха, но както и да е ние го издържахме, обаче да завърши академията. И беше направил някои любовни истории, беше млад човек и баща му идва, попа, при Учителя, тържествуващ: „Видя ли, като дойде той при Тебе и какво направи“. Учителят му казва: „Слушай, това което го прави той, това е твоето, а моето ще го видиш след 1000 години“. И попа беше успокоен, не беше глупав човек. Излезе си. Учителят му даде този пример. А попа си отиде така усмихнат и освободен, нали.
В.К.: Ха, ха, ха. Значи това е твоето.
Д.Г.: „Това е твоето, което той го прави сега. Моето ще го видиш след 1000 години“.
Има кармични положения на това тяло, на тази физика. И плюс това аз имах една много интересна опитност. Когато започнахме да влизаме в Школата и започнах да уча музика, аз вече като се вдам в нещо, аз съм непримирим и по едно време влезнах в едно смущение. Аз разбрах, че за да успееш като музикант, трябва само да влезеш вътре. И аз какво правя тука, аз се занимавам само с идейни, философски работи, как ще изградя в себе си музикант? Аз тука се залъгвам с тия неща и ме среща Учителят на поляната и ми казва: „Слушай, остави за тоз живот да те излъжа Аз, след това никой вече не може да те излъже“. „Но аз не мога да приема съдбата си с Вашето вмешателство, разбрах, че Вие нещо се вмествате в мене.“ „Небето ще видим тогава какво ще реши.“ Накара Той тогава Методи Константинов да ми начертае хороскопа. Това беше един хороскоп разглеждан за пръв път от Учителя. Методи Константинов го помни до края на живота си този случай. Той видя какво търси Учителят в един хороскоп. Той търси темата на живота, не какво ще се случи. От къде идва тая душа и защо е дошла, т.е. всеки човек си има една основна тема на раждането си. Или да служи на нещо, или на науката, на друго. И тогава Той ми обясни нещата, разбира се, и ми разкри един много интересен закон. Учителят каза: „Всеки човек е подготвен органически да изживее кармата си. И за да се промени съдбата на един човек може само ако за него се застъпи едно напреднало същество. Но понеже човек е органически подготвен да изживее кармата си, той обикновено чувствува смущение и затова Бог в доброто остава неразбран“. Това го разбрах. Усетих, че Учителят промени нещо в моя живот. Това нещо промени моят живот. И тогава аз разбрах, че от Словото аз трябва да възприема Божественото в този живот. „В музиката, рекох, ще се държиш на всяка цена – това е най-важното.“ И аз се освободих и разбрах каква е разликата между индивидуалността и личността. Личността, това е формата – Димитър Грива, която ще живее и после ще си замине и ние някой път заради личността, амбицията на личността, гдето се казва спъваме задачата на индивидуалността. От тогава аз се освободих от големите амбиции. От тогава нещо се филтрира в мене, отношението към нещата стана съвсем друго. Защото всичко, което може да постигне един светски човек трябва да можеш да го постигнеш и ти и богатство, и слава, и всичко, но трябва да имаш друго отношение към него. И затова ние трябва да имаме друго отношение към нещата, ние сме длъжни, ние не можем да робуваме на нещата. Аз например, не мога да се съблазнявам от това, че всички мои приятели си направиха апартаменти, имат и вили, а аз нямам нищо. Мен ми тежи, ако го имам това нещо. Другото, това не ме смущава. Учителят много държеше човек да не робува на общественото мнение. И помня, че когато четох тогава Занони и Учителят ми говори за него, аз подчертах само една мисъл. Занони казва така: „За общественото мнение, което казва с еднаква сила гледа да те отклони както от гибелните последствия на порока, така и от опасните рискове на добродетелта“.
И мога да ти кажа, сега ще се върна към Морфова, защото Той ѝ пращаше ученици, имаше едно уважение към нея, към таланта ѝ и пр., но тя беше обещала да даде един концерт на Изгрева и не го даде заради общественото мнение. Не можа да го прескочи това нещо и виж как хубаво го определя това Занони. Учителят искаше свободен човек, освободен отвътре. Ако ти робуваш даже на чувствата си и не можеш да контролираш мислите и постъпките си, ти си един роб. Това е робът всъщност. Можеш да си роб физически, но да си един свободен дух или обратното, да бъдеш един господар и да бъдеш по-заробен отколкото… Тия процеси почнах да ги разбирам и аз се освободих от много неща.
Какво е музиканта всъщност? Това е едно условие да се развива, да завърши академия, да изучи един инструмент, да се усъвършенствува, да се развие нещо в него, а не да го тури като една фирма и да каже: вижте ме, кой съм аз. От тоя момент свършваме с него. Аз ставам роб на това нещо. И това, което мога да ти кажа, е характерно за българите. Говорих с една наша педагожка по музика, която преподава сега в Швеция, да ми каже разликата между работата ѝ с шведските ученици и българските. Онова дете, казва, прави каквото му кажеш, а българското музикантче разбира всичко наоколо, около него, има една особена интелигентност. И това ми го говори не като отделен случай, а като въобще от цялата й практика от 5-6 години като педагог в Швеция и у нас.
В.К.: И сега Методи държи хороскопа и го разглежда пред Учителя?
Д.Г.: Да, той го държи на коленете си и много беше интересен този случай, помня това нещо, защото аз бях много объркан. Защото ние Стрелците, аз съм зодия Стрелец, сме способни, но като се опъне стрелата мъчно може да се върнем назад, особено ако се пусне да лети.
И наистина се издига един много интересен закон – без смирение не можеш да направиш крачка напред. Трябва да се освободиш от тщеславие и от много неща. Тия боклуци няма как човек да обори, ако иска да има една еволюция духовна. Вземи християнството, например. Христос не го разбира човечеството, дигнаха му църкви. И специално „Пътят на ученика“, това е една беседа, която никой [не я разбира]. Аз като съм говорил с поляци и др. като запознах поляците с „Пътят на ученика“, казаха: „Вярно, ние, поляците сме дошли до праведния, ние не познаваме ученика“. Това е нещо ново. Старозаветният човек, той ще вдигне големите храмове, църкви 50 м., кръстове 6 метра, това е старозаветния човек. Външно ще го направи. Новозаветният пък като види голямото и той пък си слага патрахила, ще си сложи корона, ще се обяви за заместник на Христос. Това няма нищо общо с Христовото Учение. И сега християните не са обединени. Какво делят, как може източни и западни? Църквата в края на краищата е една. Това е детински период на човечеството. Нали ти казвам, човечеството е нагодено, може да възприеме един гений, даже и гениите не са били признати, нали? Но идват повече условия за гениите, но за Учителите не е така, че човечеството унищожи всички Учители. 8 души Учители е убило. То се страхува някой да му каже Истината. И Кришна, и Буда, и Учителя, и Мохамед, всичко това човечеството го е унищожило. Не търпят Истината. Сега идва време може би, още повече, че сега като влязохме в епохата на Водолея, може би тази епоха 2000 години на Рибите, нали е епоха на жертвата, трябва да се жертвуват големите Учители за това човечество. Дето се казва, да не им тежи на кармата и съвестта, да ги обърнат поне с това към Истината.
В.К.: Наистина тази картина, седи пред мене още. Няколко пъти съм бил на Мусала и съм бил точно на изгрев. Нали тъмен полумрак и започва да излиза слънцето и тази необятна шир и тези простори. А Учителят говори за космическото съзнание и за Христа. Това е много…
Д.Г.: Силна работа, много силна. Аз се учудвам как нашите братя забравиха това. Аз питах Катя, питах и Борис. Например, аз искам да записвам и ми се струва, че ако запиша след това трябва два часа да разчитам тефтерчето, а пък тъй ако не запомня, то по-добре да замина от тоя свят. Но всички, които слушаха тогава, то те го забравиха. Аз помня и опитностите на други хора. Георги Томалевски когато му правиха операцията – трепанация, разбиваха му ухото. Те тогава бяха много опасни. Пеницилин нямаше още и Учителят му изпраща в болницата една малка книжка, заглавието ѝ „Отец ме люби“, една беседа. Под възглавницата я държи Георги. Като оздравя той му я занесе и пред мене Му каза, имаше и други братя и сестри: „Сега един празен кораб пътува през океана за Америка да кажем. Отзад на кораба е вързано едно въже и една дъска. Ти къде искаш да бъдеш – на дъската или в кораба?“ „В кораба, в кораба“, каза. „Е, добре.“ Това значи, че той е бил на дъската отзад. Георги се беше увлякъл в светския живот, той се беше оженил за една еврейка, всъщност тя не беше еврейка, това не беше еврейка, но той се беше оженил за целия род Бергщайн. То беше една такава тежка карма и аз трябваше да му припомня този случай.
На същата тази среща, когато отивахме на Мусала, в тъмното така вървим, Учителят върви напред. От едната страна беше Борис, от другата беше той, Георги Радев, аз в ляво, а до мене върви точно зад Учителя Славчо Славянски. Учителят изведнъж се обръща и му казва, ама точно се качваме на върха: „Когато дяволът иска да излъже някого, най-напред му казва, направи си къща!“ А тази къща обсеби съзнанието на Славчо. Години наред той чертаеше, мечтаеше, въртеше, проекти правеше. София я бомбардираха, гореше, а той в една плевня живееше в Мърчаево и правеше в плановете си неговата си къща. Аз разбирам да направиш къща, да хвърлиш едно усилие, но да похабиш цяло едно съзнание.
В мене е имало едно такова съзнание, че казаните неща въобще не са ставали. Вече не разчитам на записаното. Така се държи може би по-свежо. Особено това са съдбоносни неща свързани с най-важните неща в живота ми, т.е. срещата ми с Учителя. Най-важното е това. А другото – този ще бъде музикант, онзи лекар, друг – архитект. Учителят искаше всеки да бъде най-добър в своята професия, това искаше от нас. Той не ни отдели нас да направи някаква Школа, да строи някакъв манастир, в живота направи Школа. Военен да си, да бъдеш най-добрия между тях. Виж как гледаше на нещата Той. Учителят ми каза веднъж една мисъл, която е поразителна. Каза така: „При Богомилите беше с мен, при Христос беше с мен и при Мойсей беше с мен. Ако се спреш при Мене, пак ще сбъркаш“. Значи така те освобождава, значи да върви душата, да се учи, уроците да минават. Виж какво освобождаване. Методи [Константинов] беше поразен от тази мисъл. Аз имам да изучавам Учителя и Христовото Учение хиляди години, но тук ако се спреш, пак ще сбъркаш. Съвсем ново нещо е въпроса за свободата, понеже свободата е свързана с Истината, а Истината е най-трудното нещо, ние не го знаем още какво значи свобода. Ние търсим отвънка, отвън няма свобода. Както има сега в наряда, за тази година, щом не си господар на мислите, на чувствата си и на постъпките, ти си един роб. Какъв път трябва да изминем ние, за да дойдем до една нова култура както искаме. То отвънка не става това. И действително, тези събития, които минаваме, днеска се уверявам напълно, че без приложение на Христовите принципи не може да се дойде до нещо ново. Трябва да се стъпи на нови принципи. Иначе ще има наши и ваши, ще има победени и победители. Човечеството върви по един път, просто катастрофално. Един нов мироглед трябва, затова го е казал: „Ново нещо ще дойде на земята“.
После знаеш ли каква генерация се ражда? Тия интелигентни млади деца. Те ще ни се смеят за всички тия щуротии, с които сме се занимавали. Те ще търсят друга храна, няма да се хранят с нашия свят. После тоя материализъм например докара хората до една голяма духовна беднотия. Хората като се съберат няма за какво да си приказват. Като са задоволени материално те не са щастливи. Аз сега виждам колко е необходим един Учител на земята. А Учителят се скри и знаеш ли как се скри Учителят? Зад 99 паравана. Когато аз дойдох на Изгрева ме посрещна Балтова. Една шашава жена и ми тегли една проповед. Че аз ако не бях за тука трябваше да си взема шапката и да си отида обратно. Тук имаше една бакалница и някои казваха, хубаво ще бъде всеки да може сам да си взема и да се обслужва и т.н. Учителят каза: „Много хора ще дойдат тука заради бакалницата“. Той не искаше да се уреждат много нещата около нас. Знаеш ли каква кал ние сме газили там, докато отидем.
В.К.: Е, в ония години Изгревът е бил неустроен, с бараките.
Д.Г.: Знаеш ли какъв живот имаше? Светеше, та нашите хора светеха. Каква сила имаха. Нашата интелигенция не разбра. Учителят говореше на душата. Знаеш ли какво е в провинцията? Не си ходил сигурно. Като се събраха на един събор ония селяни дошли от провинцията, с червените пояси и сутринта от тъмно на мястото на Иван Антонов, където беше до гората. Молитви, четат 91.Псалом. Пристига конна стража. Обикалят ги, не мърдат ония. „Който живее под покрива на всевишния…“ И стои оня командира и стоят и кръгом си отидоха. Това бяха богомилски души дошли с голям опит. Страшна работа. Онова офицерство беше по-друго. Тогава се четеше молитва и в казармата. Тоя същия войник ще каже: „Четете ни молитва, когато ония там вие ги разгонихте.“ Има една такава история, но както и да е.
Имаше сила в тези наши хора. Все пак да ти кажа Учителят пося едни семена тука. Той ми каза веднъж така: „Аз не се грижа за Божественото Учение. Щом то е Божествено, то ще успее“. Учителят си замина и нищо неуредено не остави. Нашите старейшини се чудеха какво да правят. Мислеха, че Той ще ни изпрати всичките. Като деца бяхме около него. Ако аз с това съзнание, което имам днеска, бях жив тогава, аз знаех какво да направя. И обстоятелството, че всеки изминат ден Го чувстваме по-близък, показва, че Учителят пося едни семена много дълбоко. Сега едва започнаха да Го разбират. Това не е Учение на спекулативния ум. А, разбрах го, от тука нататък… Когато Той говори за културите: „Вие познавате културата на сърцето и културата на ума. Това досега е създал човека. Идва време, когато ще се създаде култура на душата и култура на духа“. Тези неща още не са събудени у човека. Ние още не разграничаваме кое е от душата и кое е от духа. Виж каква еволюция предстои у човека. После той не е разрешил социалните проблеми. Когато Учителя начерта концентричните кръгове представляващи Бялото Братство, то все пак Той постави комунистите в деветия кръг на Бялото Братство. Те имат също една работа.
В.К.: Разправяха ми, че в последните месеци на Учителя, когато Го питали кого трябва да определят за представители на властта, трябвало да определят вас и Начо Петров. Я ми разкажете тази случка?
Д.Г.: Това е също много интересна опитност, която нашите хора не можаха да я разберат и не искам да им я обяснявам, щото излиза… ОФ не беше създаден. Дойдоха и ни казаха, че трябваше да има представители от нас в Отечествения фронт. Самата организация на ОФ не беше създадена. Идват на Изгрева и казват да има двама представители. Отива Стоименов да пита Учителят и Той казва: „Митко Грива и Начо Петров“. Връща се Стоименов, каза ми: „Добър ден, честито“ и като ми каза това нещо в мене не трепна нищо, думите на Стоименов минаха край ушите ми. Аз преди три дена бях в Мърчаево при Учителя. Аз разбрах веднага цялата история. Имай предвид, че ние на Изгрева имахме активни комунисти. Там се криеше Кофраджиев, Христозов и другите трябваше да си влязат в ролята. При погребението на Учителя те трябваше да си кажат думата.
Тръгнах към Мърчаево. Аз разбрах, Учителят беше такъв необикновен педагог. Той трябваше да натисне един невидим бутон. То беше опасно да каже еди-кой си. После не можеш да излезеш на глава с тях. Затова той посочи едни неподходящи хора като мен и Начо Петров. Учителят посочи едни неподходящи хора, активизира по тоя начин онези, те скочиха, юрнаха се и те свършиха работа. Те свършиха работа без да бъдат посочени. Начо идва да се кара с мен, защо не съм изпълнил думите на Учителя. След 20 дена аз отново отивам, Учителят ми се усмихва, нищо не казва. Що не ми казва: „Какво правите?“ Аз разбрах каква е работата, не ми трябва много да разбера, не ми е мястото там да се занимавам с тази работа. Има си хора за тая работа. И знаеш ли как се активизираха, защото се амбицираха вече. Разбира се, получи се така една неприязън към мене от двама души.
Първо от Колю-обущаря. Колю-обущаря минал, мен ме нямаше в квартирата, беше там Халачева, казал ѝ, че в тая стая ще има двама руснаци на квартира. Халачева се уплашила. Отивам аз вечерта, чукам на Колю на вратата, обаче той бил в работилницата. Отивам там, той има така тезгях, сядаме там и му казвам: „Колю, кажи ми в твоята работилница колко души ще сложиш, защото в моята ще има двама“. „Как?“ Казвам: „Това е моята работилница, аз там предавам уроци, там свиря, там работя. Аз не се връщам като чиновник да спя там. Ще сложиш също двама при тебе. Ти си партиен член, ако не, ще отида в Комендантството.“ „Чакай бе.“ Оправихме работата веднага.
Антов беше тръгнал да ме изселва от Изгрева. Аз бях спокоен, защото знаех каква е причината. Той ме смяташе за конкурент в неговия пост. Нашите хора ми говорят, те ме обичат и ми казват работата как стои. Той мисли, че аз съм се натискал пред Учителя сигурно, да заема ръководен пост. Това, което го казвам на тебе аз не мога да го обясня на него, защото той беше дръвник. Но да успокоя хората трябваше да правя нещо, пък той беше страхлив. Аз си правих театър с него гдето се казва. Отивам, питам Кинчето: „Къде е Антов?“ „Няма го.“ „Щом се върне, кажете му да дойде при мене. Искам да му кажа нещо много важно.“ Той се беше докарал вече с един кожух, голяма работа. Идва Антов, влиза в стаята ми, аз заключвам вратата и вземам ключа в джоба си. „Слушай сега, Антов, да се разберем. Всичко, което го приказваш това за мене, хората ми го казаха, аз не съм дошъл да те разубеждавам нито да те моля, само искам да те предупредя, че аз го знам, защото от сега нататък ние сме врагове с тебе. Но аз не се крия зад гърба ти, направо ти го казвам в очите. Трябва да знаеш, че това Новото от Учението на Учителя е ашладисано от мен, обаче на див дрян. Ако се обади дивия дрян, то да му мислиш. Значи те предупреждавам, от сега нататък всяко зло, което ми се случи ще зная, че е от тебе и ще го върна лично на тебе. Сега може Антов, вече да си отиваш. Предупредил съм те.“ Той: „Чакай да се разберем“. „Аз не те моля да си променяш мнението, но те предупреждавам.“ От тоя момент Антов тръгна да ме пази, защото каквото стане с мене, може да му го върна. Ами те са като децата тия хора. Какво сега, аз не съм дошъл да оправям. То си има хора за политиката и за тия неща има хора и Учителя като каже нещо аз зная как се отразява. Пък както казах, дойде при мен Стоименов, като ми каза така, то мина край ушите ми. Но нашите хора и до ден днешен казват, че аз не съм си изпълнил задачата. Каква задача имам аз! После се образува Оф организация, нещата се подредиха и тръгнаха. Организацията се разшири. Те си имат задача, да си я вършат тая работа. Нали познават си езика, познават си нещата. И най-вече те живеят с тези неща. Но ако бях усетил, щях да го направя аз. Но тогава това бе голям парадокс. А да знаете как Учителя умееше тези неща.
Ето например Бошков. Бошков беше комендант в Скопие, много работа свърши тоз човек. Там тия пакети за храна, гдето влизаха и писма с караула, всичко благодарение на него беше. И гдето спасиха затворниците, те ги разпуснаха преди да ги вкарат в затвора. Сега Ромел беше сразен от Монгомери в Африка и се освобождават големи английски войски, корпуси в Африка. Бошков се интересува като военен сега къде ще ударят те. Може да ударят на Балканите, защото не се знае. Може да ударят Италия, може Франция, не знаем разбира се. Взема колата той и идва без разрешение в София да пита Учителя. И Учителят нищо не му казва и на другия ден той отива, петък на обед, на двора на картофена супа и сяда до Учителя. Учителят взема лимона да си изстиска в супата и запитва: „От къде са тези лимони?“ „От Италия.“ „А, значи скоро лимони няма да има.“ Бошков веднага разбира, че ще ударят Италия. Не си изяжда супата, скача и си заминава.
В.К.: Ха-ха-ха.
Д.Г.: Той не можеше да каже: „Учителят, го е казал“. Той каза, че лимони няма да има. Ако имаш интелигентност – разбирай. И [англичаните] удариха в Италия. А те можеха да ударят през Балканите, тогава става страшно, както е искал Чърчил. Чърчил е искал пътят на СССР към Европа да се прекрати още от тука, да се прекрати още в Полша. Спаси се това положение. Щяха да направят ад тука, нямаше помен да остане от нашите градове, можеш ли да си представиш какъв фронт щеше да бъде тука, жестоко. Така те удариха в Италия и така, няма да има тука лимони. Ето такива неща имаше тънки. Той не казваше направо нещата. Първо може да се злоупотреби, после това да излезе от Неговата дума. Както, ако беше казал още навремето, че Колю-обущаря ще бъде представител на Бялото Братство. Та всичко това беше около Него. Имаше една много тънка работа. Един много особен живот. Но само онзи, който беше чел от Словото Му за новите духовни закони и принципи, можеше да разбере.
И понеже нашия народ не е така много философски, от друга страна Запада имаше философи. Даже западната религия създаде много философи, защото източното православие остана в голямо невежество. Въобще църквата нищо не оставя така в нашите християни. Значи всичките попове са за посмешище в нашите народни приказки. Нашите не уважават попа. Църквата не е уважавана. Тя си изигра една голяма роля в нашето Възраждане. Тя съхрани много неща, обаче в съзнанието на народа няма го онова нещо, което е при другите народи.
В.К.: Нашият народ не възприема формата.
Д.Г.: Да, той е малко анархично настроен и той бе критичен. От друга страна те бяха непросветени хора, те не знаеха нищо, а ставаха попове и т.н. Но по-чисто е от католишкото, от гледище на карма. Та не всеки разбира, че ония [католиците], са извършили много престъпления. Защото веднъж Учителят ми каза така в началото на войната: „Черният папа се намира в Полша“. Значи Черната ложа е най-силна в Италия и в Полша. „Тя много ще пострада.“ Поляците загубиха по 3000 души на ден. А това е 6 милиона за 1000 дни. Та имат да си плащат те някои неща.
В.К.: Значи, черният папа е в Полша.
Д.Г.: Да. Много е интересно когато на 21 юни 1941 г. удариха германците Съветския съюз. Беше неделен ден. Отивам аз към салона. Викам: „Учителю, какво става?“ Казва: „Къде е луната?“ Викам: „На разсип е“. „Е, на разсип, няма нищо.“ Показа ми, че е на разсип, няма да се свърши работа. Когато обаче германците напреднаха и ха, да падне вече Москва, отиваме с Рогев.
В.К.: Рогев, той жив ли е още?
Д.Г.: Не, почина преди две години. Много интересен беше той.
В.К.: Аз си спомням, той беше писал една монография за календара на прабългарите.
Д.Г.: Аз в Париж занесох неговите [записки] в Сорбоната. Аз станах причина да се напечатат на френски неговите…
В.К.: И какво отивате с Рогев при Учителя?
Д.Г.: И така, отиваме с Рогев при Учителя и го питаме: „Какво става със славянството, ще го смажат, ще го унищожат.“ Обръща се към Рогев: „Ти нали си писал книга за Черно море? Запиши си, че на тази дата около бреговете на Черно море няма да има нито един германец.“ А когато нашите войски влязоха в Беломорието, Учителят ми каза така. Говорим за това нещо. Пита ме: „Къде се намира слънцето?“ „В Рака“, казвам. „Е, знака на Луната, не е трайна работа.“ Така подсказваше тия неща. Не обичаше да говори. В края на краищата доста ни вълнуваха тия работи. Много интензивно беше всичко.
В.К.: Значи щом е на разсип Луната, няма да продължи дълго това нещо.
/Пауза/
В.К.: Сега, като разглеждаше Методи вашият хороскоп.
Д.Г.: Той не го разглеждаше, а Учителят.
В.К.: Имаше ли тези дирекции опасни за здравето ви?
Д.Г.: Той с такива работи не се занимаваше. Той даваше принципни неща. Аз после се занимавах с Астрология разбира се, и научих тия неща да ги знам. Тогава аз разбрах, че това е една сериозна наука. Може ключовете ѝ да са загубени.
В.К.: Спомняте ли си такива някои моменти от живота на Катя, интересни във връзка с опитности от Школата и някои критични моменти от нейния живот? Сега вие започнахте да разказвате историята с куршума и все пак казахте, че има някои неща, които не споменахте.
Д.Г.: За моя сън. Тогава аз реших, че ако оздравея ще се занимавам с музика, в болницата. Все пак баща ми искаше да ме прави общественик, майка ми искаше да ме прави лекар. Аз имам и сега още отношение към медицината. Към това да определям диагнозата имам някакъв талант, който трябва да се развие. Много интересно. Диагностика, това е за мене голямо нещо. Аз съм се удивлявал и винаги когато лекар е присъствал с голям интерес съм съобщавал диагнозите и до ден днешен имам отношение към медицината.
В.К.: Ако бяхте станали общественик?
Д.Г.: Щяха да ме претрепят. Нямам право да избирам, ако изоставя музиката, ще ме задигнат. И без това за мене е било голяма борба. Голяма борба е било. Както ми каза Методи: „Учителят плати за тебе“. Аз го питах и Той каза: „Тъмните сили не искаха дори откуп за тебе. Искаха да те задигнат от земята“. Те бяха в една седмица три неща. Аз бях гимназист, връщам се от гимназията на обед, в това време едни глупаци в Пловдив в общината разваляха „Куршумхан“. Това е една старина, интересна, останала от турско време. И понеже това са едни грамадни зидове с взривове ги развалят и гръмва един взрив и една такава голяма буца вар и тухли профучава тука край врата ми и разбива една витрина. По онова време имаше македонски убийства и имаше нареждане щом се гърми и трещи, всички да лягат по земята. На сантиметри се изтърси прахоляка и ако беше една педя по-напред, щеше да ме остави на място. Това става в понеделник. В сряда след обед имаше една сказка с двама сказчици във военния клуб. Така както е салона и тука е печката. Имаше една украса такава с някакви портрети, имаше два големи турски патрона качени там някъде и войникът взел падналия патрон и го хвърлил във въглищата и го слага в печката заедно с въглищата. Пред печката имаше един стол. И аз седнах на него стол, обаче нещо ме нагря, беше ми нещо скучно и казах: „Аз ще изляза малко навън, като свърши този автор, ще вляза на втория“. Тъкмо излизам и един гърмеж страшен вътре – вратата на печката беше разбила облегалката на стола. Ако бях там щеше да ме остави на място. Отвънка майора ме прегърна, той беше домакина, познаваше ме този човек. Събитията следваха едно след друго, значи бяха като че ли решили да ме унищожат.
В.К.: Защо така конфликт ли стана?
Д.Г.: Ха, да не говорим, да не засягаме хора, които са живи още. Но един куршум с изстрел бе изпратен в главата ми. Аз направих всичко възможно да спася този човек. Той трепереше като платно.
В.К.: Той нарочно ли стреля или бе игра.
Д.Г.: Виж какво, хайде да не говорим. Не е важно, нали така. Да не търсим виновен. И така, голяма засада ми бе устроена. Но все пак имал съм късмет. Иде си. Но до този момент аз почувствувах, аз разчитах, че Учителят ще направи нещо за мене, но както казва Той в закона, че „Бог в доброто остава неразбрано, защото човек е подготвен органически да изживее кармата си“. Виж колко интересен закон.
В.К.: Той на едно место казва: Всеки човек е подготвен и има сили да издържи всички страдания, които биха му дошли.
Д.Г.: Да, така. Те отстрани хората повече страдат от някои работи. От друга страна как да ти кажа, в мене настана една промяна след като се роди Андрей. Например, аз нямах никакво чувство на страх. До такава степен, че като, че в главата ми някакъв център беше неразвит, центъра на самосъхранението. Когато бомбардираха София, аз не разбирах и схващах, че това е опасно за живота на хората. Като че ли не се отнася до мен. София когато я запалиха минавах между Министерството на вътрешните работи и на железниците, когато на ул. „Гурко“ гореше всичко в огън, отгоре пищят, а аз се движа като че не се отнася за мен. След като се роди Андрей, у мен се яви едно чувство за самосъхранение. Аз тогава започнах да си отварям очите на четири и вземах да внимавам, една предпазливост, която по-рано съм я нямал. Аз като видях един път на каква стена съм минал отгоре и майка ми и баща ми са били отсреща, как са го преживели, аз сега не мога да мина оттам. Не мога, каквото ще да направя. Така минаваш и всеки миг може да се сгромолясаш. Нямах някакъв център на самосъхранение. Раждането на Андрей е много важно нещо за мене, той и астрологически ми е много близка душа… Там където е неговото слънце, там е моят Асцендент. Там където е моето слънце, там е неговият Асцендент. Една голяма връзка имаме с това дете, да видим, дано да има късмет. Той има много хубава душевност, има нещо много хубаво в него.
В.К.: Спомняте ли си някои други екскурзии с Учителя? На Витоша, на Рила? Бил ли сте на летуване на Рила с тях? Или може да сте минавали мимоходом.
Д.Г.: А, бил съм на Рила с Учителя. Бил съм няколко пъти. През 1939 г. например, когато каза: „Като тази година ще има чак в 1999 г.“. И слезнахме и след един месец започна войната.
В.К.: А вие сега, вашият опит с Паневритмията излезе сполучлив.
Д.Г.: Сполучлив, разбира се, но пак така документален. Ако трябва да се направи един студиен запис, да се направи на плоча,то трябва да имаш един оркестър на разположение за няколко дни, при хубави студийни условия и техника, защото не е лесно. Понеже тя е много трудна нашата музика, това не е модерна музика, при която и да сбърка някой няма да се усети. Балансът на оркестъра трябва да бъде точен, самата хармония е такава, мелодията, понеже трябва всичко да се изпипа много чисто и много хубаво и вероятно това ще го направим един ден, но трябват условия за туй нещо. И така или иначе ние трябва да я имаме тая Паневритмия, към нея трябва да има един интерес и антропософите.
И тя е така, всяка една пиеса така отделно като музика е интересна извън играта и от друга страна все пак се е родила в една духовна Школа. Това е интересно. За пръв път в Школата има музика. Сега гледам Розенкройцерите употребяват музика, но класическа на Хендел, Бах – такива неща, антропософите и те нямат музика, но Щайнеристите са много така разположени. Гледам така един професор Франкенфел. Доведе го у дома Томалевски, той дойде на една среща тука международна на славистите. Изнесе един от най-интересните доклади. И покани го Томалевски и разбрахме, че той бил шеф на антропософите в Берлин, и на него показахме му Паневритмията, разговаряхме. После бе писал писмо, че това, което бил преживял в къщата на Грива два пъти в живота му се е случвало. Много чувствителен човек, интересен е. Щайнер си има последователи между интелигенцията в Германия, докато Учителят има от народа. Трябва да има по-голяма чистота, да е много чувствителен човек и освободен от много неща, гдето се казва меховете като са пълни къде ще пълниш по-нататък, но създава се една култура интересна, духовна на Запад. Все пак имаха нужда, там в една Германия с този хитлеризъм, нали, това е едно пречистване, едно филтриране, с едно такова учение на Щайнер.
Край 1-1
Музикантите на Изгрева: 1. Димитър Сотиров, 2. Галилей Величков, 3. Влади Симеонов, 4. Ирина Кисьова, 5. Амелия Назор, 6. Мария Златева – отпред, 7. Мария Славова зад нея, 7. Кирил Икономов, 8. Димитър Грива.
Димитър Грива 1B – „Аз не се грижа за Учението. То ако е Божествено, то ще успее!“
Този запис е от 17.05.1983 г.
В.К.: Това е 3 писта. Аз мисля, че вие най-добре ще си изберете темата и начина, но понеже вие сте съвременник на онази епоха, музиката се е отразила по един начин специфичен върху вас, а вие сте школуван музикант тогава и сега, композитор сте, имате най-добра представа от съвременните музиканти и композитори в България по отношение музиката на Учителя. А плюс това сте от нашите среди, а от тях останаха още 10-15 човека, те нямат тази култура, нямат това музикално образование и не биха могли да го изразят и за едно бъдещо поколение ще бъде необходима една студия. Сега аз понеже не съм музикант, нали, и не зная какви трябва да бъдат моите изисквания към вас, защото вие сте музикант. Но имам изискването да се напише, да остане нещо.
Д.Г.: Виж какво ще ти кажа, музиката е на лице. Искам да ти кажа, че утрешният музикант, който има разбиране и който като я чуе и който познава Школата и Учението, може и той да напише студия и аз искам да напиша мое впечатление.
В.К.: Може би такова нещо.
Д.Г.: Всякой един музиколог, подготвен, който разбира духовна музика може да го напише това нещо. Съвременникът, той дава своите впечатления, които могат да бъдат полезни, но утре може някой да оркестрира много по-хубаво от мене! Дума да не става! Ще направи по-голям оркестър, ще има по-големи възможности. Но на всеки би било интересно как един съвременен композитор е преживял тази музика. С колко любов се е занимавал с нея, какъв риск, да отидеш ти във Франция, да ангажираш филхармония.
В.К.: Какви са впечатленията ви по време на епохата, музиката и епохата, събитията и музиката на Учителя, и начина на създаването? После, вие имате много спомени по време на Школата. Как са протекли тия неща?
Д.Г.: Аз имам няколко страници написано, но трябва да го открия къде е, това е, което исках да го има на плочата, защото аз се надявах във Франция, че ще имаме плоча. И ако бяхме направили хубав запис, щяхме да направим тази плоча и написах това нещо. Помня, че Георги Томалевски го хареса много, което ако един ден го открия, ще ти го дам. Това е проект, който ще мине в плика на грамофонната плоча. То е около няколко страници. Аз още тогава го написах и го носех във Франция.
В.К.: Сега, ако вие бихте решили да го напишете в 10-15 страници.
Д.Г.: А, това е много нещо. Аз няма да правя анализ на отделни текстове. Това е отражението на музиката на Учителя върху един съвременен музикант, който беше и в Школата. Как я усещах, как я виждах аз, работата, която вършеше Учителя, музиката като метод. В Школата от учениците се създаваха едни дисонанси страшни, като запееше Учителя и след това като запееха всички и след това туй всичко изчезваше. Както това правеше със Словото, тъй също е и в музиката. „Мечът на Духа е Словото“, казва Учителя.
В.К.: Ето, никой не може да каже сега нещо за тия методи на музиката, по време на молитвени събрания, по времето на школните класове и по време на съборите.
Д.Г.: Защото музиката на Учителя за пръв път се изнася. Един Бах как звучи в катедралите. Но тя е от по-друг характер. Аз сега изучавам духовната музика. Нашата музика е голяма работа. Голямо нещо е. Онази има външен блясък. Аз бих искал да направя един концерт в зала „България“ само от творчеството на Неофит Рилски. Знаеш ли какъв композитор е бил? В Източната църква музика няма осем такта. Няма такава симетрия. Една линия като тръгне – край няма. И което е най-лошото, нашата църковна музика спря с Добри Христов. Ако и следващото поколение както Панчо Владигеров, Петко Стайнов биха работили върху църковната музика знаеш ли какви неща щяха да направят? Защото Добри Христов нямаше много възможности, но направи много хубави неща. Аз помня когато Тодор Живков искаше преди много години да се направи един запис за българите в Америка от църковна музика. Събраха много хубави неща, но една от литургиите беше на румънски композитор на църковнославянски език. И ако втората генерация беха работили, щеше да станат чудеса.
В.К.: Да, но те се родиха в друго време…
Д.Г.: Да, ние бързо хвърляме камък назад. Там е цялата работа. А сега се връщаме да видим какво нещо е. Не можем без традиции. Една музика, едно изкуство е една брънка във веригата и без традиции, приемственост увисваме във въздуха. Те се юрнаха да задоволят ежедневните нужди на управляващите, а после виждаме, че сме обърнали гръб на най-ценното.
В.К.: Сега друг един въпрос: През време на Школата има доста много музиканти като певци, инструменталисти. След заминаването на Учителя тези музиканти намаляха. Какво е вашето мнение за новото поколение музиканти?
Д.Г.: Те бяха много добри професионалисти като инструменталисти, диригент бе само Влади Симеонов и Веселин Павлов, но той рано почина.
В.К.: Аз намерих едно от изказванията на Учителя, където казва: „Аз ще ви изпратя като певци и инструменталисти в света да разнасяте Словото“. Интересно е сега, че този наплив експорт на певци и инструменталисти не е случаен – в Европа и Америка?
В.К.: След заминаването на Учителя какъв беше вашия път като музикант?
Д.Г.: Аз бях професионален музикант.
Но най-интересното е, че когато след 9.ƖХ.1944 г. всичко тръгна да търси работа, аз имах една частна школа за ученици, отново попитах Учителя къде да се обърна, защото тогава имах близки в радио „София“. „Не, те ще те потърсят“. Отивам си и си мисля, кой ще ме търси тук в гората. И когато написах музиката на този филм, директора на Кинематографията казал на Любомир Пипков: „Това момче много ми харесва“. Един ден среща Пипков и му казва: „Абе къде изчезна този човек?“ Връща се Пипков и казва на жена си – Роза Пипкова, тя е швейцарка, ние с нея бяхме приятели. И в една тъмна нощ, в една лапавица, аз живеех до парк-хотела в една малка къщичка в една овощна градина, вечерта в 10 часа се чука. Отварям вратата и гледам Роза: „Какво става, Роза?“ Аз мисля, че нещо е станало. „Абе търсят те да те назначат“. Викам: „Не можа ли да почакаш да се съмне поне?“ Значи думата на Учителя на две не става. „Те сами ще те потърсят!“ И ме потърсиха в калта, в 10 часа вечерта. Отивам на другия ден. „Хайде, подавай молбата.“ „Каква е работата?“ „Имаме нужда от музикален оформител“, и ме назначиха. Това беше на 5 май 1950 г., излезе заповед за назначението ми. „Ще те назначат!“, макар че минаха шест години. Шест години аз бях на частна практика, композитор и педагог. Предавах пиано и написах музиката, която много я харесаха, беше за старите наши резби от Пловдив и Трявна. Писах с такова вдъхновение, с такова желание, огромно изкуство, написах три такива папки. Едни сюжети житейски и библейски. Там в тези разби видях едно голямо съкровище на отделни детайли, изрази и канонизация. И така се закачих аз. Направиха ме професионален композитор. Преди това Любен Петров искаше да ме назначава в Радио София, музикален ръководител на радио-театъра. Но там като влязох в атмосферата не ми хареса нещо, видях че и с режисьора няма да се разбера и си отидох.
В.К.: И от тогава вече работите на хонорар.
Д.Г.: Няма как, аз там единия крак го извадих, а другия не можах да го извадя. Аз продължавам да работя там като професионален музикант, но искам да ти кажа, че това е много благодарна работа. Аз имах право да си избирам теми, имах оркестър на разположение и усвоих една много голяма техника. Тук трябва във филмите да се пише етична музика, естрадна, електронна, първо про-електронна музика направих в София и въобще трябва да разширяваш познания и техника, усвояване на техника. Сюжетът го изисква. Ако ме бяха пратили на специализация аз нямаше да направя такова развитие както в работата в Кинематографията.
В.К.: Вашият син кога е роден?
Д.Г.: На 16 октомври 1958 г.
В.К.: След 10-15-20 години той може да прочете това, то какво бихте желали да му предадете?
Д.Г.: Той да си върви по своя път както е тръгнал, защото той има много хубави качества да учи. Той има някои работи много добре изработени. Или по право аз на неговите години ги нямах. Той сега пее в хора на „Александър Невски“ и в хора на „Кукузел“, „Ангелогласния“. Аз му търся работа някъде, която още се бави, но ще му търся, защото там е хоноруван.
В.К.: Значи днес е 17.05.1983 г.
Д.Г.: Добре се развива и дано да има късмет да живее в тия времена, защото съвременния човек трябва да си намери външните условия, за да може да работи с вътрешните.
В.К.: Значи той се оформи като певец?
Д.Г.: Той завърши музикалното училище като обой, а продължи полувисшето като певец. Но той понеже е бас му трябват 2-3 години, за да узрее баса.
В.К.: Те по-късно се развиват.
Д.Г.: Те по-късно се развиват. Даже са го чули в радио-хора, харесали го, но му трябва време да стане типичен бас.
В.К.: На колко години е сега?
Д.Г.: Той е 24 години вече. Те на 30 години стават най-интересни. В Потсдам имаше един бас, нямаше двайсет години, но имаше едни дълбочини интересни.
В.К.: И сега вие на времето от Учителя сте поискал само едно пиано и една стая, което сте ми разказвал.
Д.Г.: Да, каквото ми трябва – една стая, едно пиано, една маса, една печка, един стол, едно легло. Учителят ми каза: „Донеси си пианото, другото аз ще го наредя“. И така у Стефови ми се нареди една стая и аз си донесох пианото от Пловдив, два стола от салона, Учителят ми даде Неговата печка, една маса от стенографките. Както каза Катя, това си искал, това ти е дадено. Той ми сложи едно шише вода върху масата. Какво му трябва на един човек?
Виж какво, човек трябва да живее с това съзнание. Докато човек поставя центъра върху личността, нас това ни влияе вече. Това е личността, това е временното. Тогава другояче ще гледа на нещата.
Учителят, когато ми разгледа хороскопа с Методи Константинов ми каза следното: „Музиката е нещо, за което да се държиш. Нямаш право дори да избираш друго, иначе ще те задигнат от земята“. Темата на живота на всеки човек е нещо Божествено. По такъв начин Той ме освободи от други амбиции каквито имаха моите колеги. То е една болест за човека, едно състезание помежду си. Какво ще гонят? Днес властите искат за всяка година нова българска музика, нова творба искат от композиторите. Един Брамс едва ги направи 4, един Бетовен – 9. Къде сме ние? Количество ли ще правим? Трябва да го преживееш това нещо. Учителят ми каза: „Една работа напиши, но 1000 години да се свири“. Такъв е завета Му.
В.К.: А беше ми казал по отношението на българския народ и условията, които би трябвало да получиш от него.
Д.Г.: Той ми каза, че имам карма с българския народ. „Ще му пишеш хубава музика и нищо няма да му искаш. Ти ще му пишеш, ако ти даде условия.“ И аз действително, знаеш как съм в България, на тръне съм, като странник съм. Като изляза от България съм съвсем друг. Когато тръгнах за Франция, леля Ванга ми каза: „Тук работиш на два канала, там ще работиш на осем“. Щом като влака мина Моста на Дружбата и аз бях друг в Москва. И там ми е много по-приятно. Аз съм човек за интимния кръг, за малко, не мога да работя с широката общественост. И затова аз съм написал музика за най-отговорните филми на Юнеско, например за паметта на славянството. Имах разговор с Учителя навремето по този въпрос. На България Юнеско възлага да се направи филм. Външното министерство бяха изтръпнали, не вярват, но аз поех ангажимента и го направихме. Това е за България, Чехия, Югославия, Белорусия, Украйна, Полша – беше отговорна работа. От СССР отговаряше Волков. Те, когато руснаците имат хора, имат големи хора, много интересен човек. Мина филма при втората комисия с музиката заедно и той самия Волков после ми стисна ръцете. Казах му, че съм се страхувал много. А той ме успокои и каза: „Старата наша култура е свързана с църквата и ние се страхуваме да не вземем да направим някаква църковна история, а ти си написал духовна музика, не църковна“. Излезна много интересен филм. Ако един композитор, друг, в България беше направил тази музика, при тези отзиви, които имаше, щяха да го направят лауреат. Аз останах в сянката, незабелязан от българите.
В.К.: И филмът харесаха ли го?
Д.Г.: 144 държави са го разпространили, всички членки на Юнеско го преведоха на колко езици. Във в-к „Работническо дело“ минава за най-голямото мероприятие на Юнеско за онази година.
В.К.: По отношение на музиката, така?
Д.Г.:
От 21:41 [Русия посочиха Кремъл… Изпращат ни от Москва една плоча с камбаните на Кремъл….] до 22:15
И аз направих една мелодия със старинен руски стил и една оркестрация с едни такива квартови, квинтови хармонии като на Мусоргски и взех най-добрия бас-солист на Радиото – Спасов. И като запя, това нещо върху Кремъл се разнесе, върху старинните сгради и накрая смесих всички камбани в тая мелодия и се обади темата на самия филм, олекна ми.
С тази музика Кремъл мина през вековете. Нямаше акцент исторически за това или за онова време. Имаше старата руска песен, имаше и камбаните, имаше и темата общочовешката, голямата. Всичко това в няколко минути. И знаеш ли какво вдъхновение имах. Това е музика, която е написана за 20 дена почти, фантастично. А когато приемаха филма, само картината и текста, приеха го всичко, доволни бяха. Събраха се всички и пред съвета и Леда Милева каза: „Сега Грива като напише една хубава музика, ела че ни вижте“. А, че като ме преряза мене тука в слънчевия възел. Така не се говори, аз избягах два дена на Витоша. Ако беше казала: „Е, надяваме се, че Грива ще направи нещо.“ Никога не се казва на някой човек, такава гаранция му даваш, защото нещо го прерязва, защото това е отговорност, защото това е музика, ти не знаеш какво ще излезе, какво ще ти хрумне. Това е най-абстрактното изкуство.
В.К.: Не знаеш до кое поле музикално ще стигнеш нагоре и какво ще свалиш.
Д.Г.: Точно така. В живописта все пак има някаква натура и тръгва от натурата. Тука няма такова нещо. Ето, Чехословакия показа Карловския университет, първия славянски университет.
23:50 [От Прага ни изпратиха музика на магнетофонна лента онези музика но орган, която се свири на […?…].
Много въображение иска филмовата музика и понеже времето е малко, има напрежение така.
В.К.: В онези години не беше ли хрумнало някому да се запише изпълнението на песните на Учителя? Правиха ли запис?
Д.Г.: Виж какво сега. През време на войната в 1939 г. войната не беше почнала, тука дойде Манжо, един французин, син на директора на Комеди Франсез, един много симпатичен, с една апаратура. Някаква експедиция щяла да заминава за Африка и са му казали и той взел тази апаратура и записа тогава, но на меки плочи. Нямаше магнетофон още. И Манжо записа, а някои снимки гдето ги имаше тука се вижда отвънка пред салона пеят пред микрофон, това са записи на Манжо. Той записа, даже една сутрин, прекара микрофона и записа даже две минути как говори Учителят утринно Слово. Търсихме го записа в Париж. Дали го е намерил Митко Костов не знам. Не можа. Манжо е починал и ние нямаме записа. Единственото, което записа бе две минути от утринното Слово на една беседа. През лятото когато се върнахме от езерата, последните дни на август или началото на септември 1939 г. Така. Там се записаха и песни. Катя пя. Там Кирил Икономов беше направил някои работи с хора, които се записаха и записа той как пеят Братството по време на беседа. Няколко плочи. Всичко това нещо може един ден да излезе. Следователно, аз като бях в Париж, доколкото имах приятели търсех чрез тях. Не можах да намеря нищо. Манджо починал и няма никаква следа.
В.К.: А този Костов?
Д.Г.: Той е в Америка сега някъде.
В.К.: Той прави ли опит да потърси?
Д.Г.: Дали е намерил или не, аз понеже не можах да открия нещата. Аз питах, кой е търсил друг преди мене и ми казаха за Костов. Дали е намерил, не знам. Ако е намерил, най-малко щеше да каже на Ерна, щеше да каже на някои наши приятели, щяхме да научим за това нещо.
В.К.: Да не би да ги е взел Михаил Иванов?
Д.Г.: Не. Михаил е прост човек, той няма култура. Той затуй там всичко обича при французите. Той не признава ни култура, ни политика, нито българската традиция. Това неговото е събирано така, понеже не може да говори, от тук чете, от там чете, после го пускат на магнетофон пред хората. Аз трябва да поема отговорност и да кажа една тъжна работа. Но ще го кажа. Учителят е казал за Михаил Иванов и за Кръстю Христов, че след един милион години да минат, те пак няма да могат да го разберат. Това изказване на Учителя се знае от всички съвременници на Школата. Сега ние какво ще се занимаваме с него, но гдето ми каза леля Ванга един път: „Всичко каквото става на Изгрева е изпит“. Щом нашите хора така лесно се лъжат и подменят един Учител с друг. Например навремето слушат в салона Учителя и след това встрани от поляната слушат да им говори Лулчев. Ето сега един Михаил. Ама той бил приличал на Учителя. Защо трябва да прилича също? Аз мога 20 актьора в София да ги направя още по-хубаво да приличат на Учителя. И понеже ще имат по-голяма култура, ще свършат повече, отколкото Михаил. Това е една обидна мръсотия, която много ме боли и най-много ме заболя когато Славчо Печеников се върна от Париж, след като се срещна с Михаил Иванов. Ние Славчо го изпратихме от тука със свещените мисли, а той се върна с брошурите на Михаил, за да ни кара да ги четем. Четири часа говорих с него, разболях се. Цяла нощ не можах да спя. Усетих предателство. Та той му обещал там да направят някакво издателство и пр. и Славчо се вижда веднага като издател, понеже навремето бе издател и собственик на „Безсмъртни мисли“. Веднага се предаде. И прави й чест тогава, дъщеря му се възмути от него, на Боряна, прави й чест. Боряна разбра, че баща й, каквото прави го прави от личен интерес, това е търговия и няма никаква идея в тая работа.
А целта на Михаил беше да го признае софийското братство. Това беше главната му цел. Бил казал, че за Бялото Братство имало не знам си колко златни лева. Той казал, че щом не ме приемат, значи тези златни лева той ще ги вземе. Моля ти се. Въобще не е за разправяне, право да ти кажа. Не ми е удобно и не желая да говоря… Въпросът към Истината и за Бога и за Истината е личен въпрос за всяка една душа. Нека всеки да си разрешава въпроса. Изпитание, изкушение… Или си имал едно дълбоко разбиране какво значи Учителя или ще го търсиш на кого прилича. И на когото прилича, ще тътриш подир него. Това на нищо не прилича! Тъжно е, че се намериха корени в софийското братство. А мога да ти кажа, че софийското братство беше най-костеливия орех. Най-много неприятности идваха от София, по всички братства е имало същото. Това беше един конгломерат, но като един голям педагог Учителят прибра цялото това нещо. Не беше лесно. Въобще Школата в България Учителят така я проведе, както се казва тия хора да ги вдигне от амвона – първо те бяха църковници, да ги запрати чак на Мусала, да ги качи всички онези представители на стари култури. Новото поколение бяха по-готови, по-лесно влизаха.
Имаше преди мене и други неща. Преди мене имало един музикант, Дързев се казвал. Много добър музикант. Но рано починал. И на един [спиритически] сеанс той се обръща към мене: „Брат Грива, като че ли се познаваме“. Аз питах Учителя за него, та между другото ми каза за тях: „Тези, които са в Школата имат затруднение, че хората от рода ми, кръвната връзка не ги пуска и те преживяват много тежко и някой път си заминават“. И затуй беше Учителят много доволен, когато баща ми дойде на Изгрева при мене и той остави писмо даже за мене, че ме оставя на Учителя и прие Учителя. Защото имаше една реакция в нашето семейство. Толкова пари се хвърлиха – по пет хиляди лева всеки месец пет години и в края на краищата Катя се връща с едно музикално образование и зарязва всичко и това е. Това не може да не смути едни родители, особено когато отстрани гледат хората и какви приказки приказват. Когато баща ми дойде на Изгрева и за него каза Учителят: „Е-ей какъв славянски дух, широк“.
В.К.: Значи за кого говори?
Д.Г.: За баща ми. Като Го видя и беше той на беседа и Учителят го приема, разговаря и тати извади нещо и той пусна в кутията за лепта за Господа. Но аз бях вече на Изгрева и тогава той пише едно писмо на Учителя от Пловдив. „Аз съм командвал полкове, но моят син не може да го командвам. Сега за пръв път видях той се подчини на един авторитет. Аз ще го подкрепям колкото мога материално, Вий го подкрепяйте духовно.“ От това писмо Учителят беше много доволен. И тогава Той ми обясни за Дързев. На Дързев неговите родители са били много против да бъде с Братството. Значи той е бил в Школата и ги е издържал техните отрицателни мисли и значи става някакво разкъсване, става някакво раздвоение, започва от това да боледува и от туберкулоза почива той. Много добър музикант е бил. Тук има някакви неща, които са някакви закони ли, но хората не знаят тия неща. Затуй се чуди някой човек защо страда. Няма нормалния ход за развитие. Друго е едни роднини да го оставят. Едни католици например, когато не върви в един род и едно дете го оставят на църквата, дават го със съзнание да служи като откуп пред Бога, а ние понеже не сме религиозни, нищо не сме готови да дадем за духовното, за Божественото. На Учителя Му завидяха, че имал, какво е имал, бе? Един път Учителят ме покани на чай. Един вятър свири в тая горница, знаеш ли какво нещо бе? Фучи, от всички страни прозорци и долу една приемна, където ще ти замръзнат краката ако постоиш един час. Живееше най-скромно, защото българинът е такъв завистлив. А Учителят клозет нямаше и ходеше ей чак къде, мивка нямаше горе, не искаше да Му се прави. Защо не искаше? Защото ние не бяхме готови да Му го дадем от сърце. Той едно време каза да вземат там мястото отзад зад Салона, гдето направиха после една кебапчийница. Каза, но не го послушаха, а имаха пари. Та цяла нощ там се чуваха пияни гласове, пиянски песни зад гърба на Учителя. А дима от цялата скара горе отиваше в горницата. А Стоименов така ходеше после с наведена глава за безобразието, което се получи. Ние нямаме някаква традиция. Ти не гледай възрожденците. То е било една вълна бе, то се изсипва тогава тази Божествена вълна. Нямаме такива хора и понеже не е духовен тоя народ, не е религиозен, няма духовна нагласа, макар че е имало тука стари богомили. Но в народа, в братствата гдето са били някога богомили, там като отидеш, там е друго нещо. Ако си ходил там в Айтос и т.н. Тия с червените пояси като се съберат тука. При един събор на Изгрева са дошли на едно място гдето е до гората, гдето е била къщата на Иван Антонов. Събират се тия стари братя с ямурлуците, с червените пояси на молитва утринна и пристига полицията конна, приближават се и офицерите с извадени саби и войниците с наденати щикове на пушките. А те започват молитва с 91 псалм „Който живее под покрива на Всевишнаго, ще прибивае под сянката на Всемогъщаго.“ Молят се тези хора в Дух. Тресе се земята. Дух и Сила е това. И онези си отиват обратно. Не ги погледнали дори. Ето, вижда ли каква духовност е имало тогава. Те случайни не бяха тука. В Школата бяхме едни не ти е работа: един конгломерат, хора различни, чужди. Ние можехме да бъдем в братството, в Неговата аура. Когато Той си отиде, Той каза: „Събирайте се на малки хармонични групи“. Ние сега помежду си не можем да общуваме много. По-рано всички бяхме наедно, слети чрез Духът и Словото. Чувствам, че няма какво да си кажем. После, където се събрахме на групи си помогнахме много, споделяхме преживявания, подкрепяхме се духом.
В.К.: Какъв беше социалния състав през време на братството? Какви бяха тези хора? В селата, в провинцията?
Д.Г.: Виж какво, най-различни. Ще видиш един Рогев, който си откача тука шпагата и я турга на розите.
В.К.: Кой е този?
Д.Г.: Рогев, този, който написа прабългарския календар и отвори очите на българите.
В.К.: Рогев офицер ли е бил?
Д.Г.: Морски офицер. Ще видиш тук също един полковник Бошков, който като тръгна от къщи казал: „Да си взема ли пистолета, защото минавам през гората“ и като влиза на беседа Учителят се обръща и казва: „Когато тръгваш към Господа не си взимай пистолета“. Тук ще видиш и работници като Игнат, като други, мозайкаджии, дърводелци. Бертоли донесе тука италианската модерната мозайка и изкуствените мрамори, много хора си изкарваха хляба покрай него. Имаше също чиновници, учители много, студенти нали. Това, което беше в един град, може би тук на Изгрева нямаме някакъв голям диапазон, някаква аристокрация да кажем, някакви милионери. Тук таме някои хора забогатяха, но те трябваше, но те не можаха да разберат, че на тях богатството им се даде според мене, за да помогнат на делото. Например, ако сега дойдеше Учителят. Ние мислим, че Учителят така както е с нас, че ще бъде винаги. Когато Той си замина, все едно отиде на Витоша, и веднага утре ще се върне. Всичко така остави. Един ден ми каза: „Аз не се грижа за Учението. То ако е Божествено, то ще успее!“ Ето едно време Христос нито е имал стенографи, нито машинопис, нито „Гутенберг“ печат, всички знаеха навремето и сега какво е говорил. Ето Христа създаде християнството, култура, предпази Европа от източните религии. Щяха да ни закопаят, ни култура щяхме да създадем, нито нищо, а чужди духове щяха да се разпореждат.
След заминаването му смятаха, че който ходи в Салона да слуша беседи е от Братството. Няма такова нещо при Учителя. Направиш ли добро – ти си от Бялото Братство, дори и да си в света. Учителят бе за свободата, за вътрешната и външна свобода. Той не ограничаваше, мъчно Му беше някой път, че салона бе полупразен. Разбрах един път, когато ние не ходихме на беседи, че му е мъчно и то за нас, че пропускаме времето на Великия Учител. Тогава така разбирахме. Сега другояче разбирам. Сестра ми беше голямо нещо и трябва да стои там пред салона. Един Боев беше неотразим. Боев беше неразделен с Учителя. С неговия крак, как ходи на екскурзии, винаги до него и с тефтера и веднага пише.
В.К.: Катя не искала да работи и Той не ѝ говорел шест месеца, за да отиде да работи.
Д.Г.: Няма шест месеца. Тя Го разбра и тръгна след това. Това е неин път. Виж какво, Той трябваше да я подготви, че утре Той си отива, Школата се закрива, идват нови времена и всякой трябваше да си поеме нещата. Хайде вече като идва отначало от Италия, като премине през операта, по-хубаво за нея няма освен да отива в Школата. Но това беше до едно време, тя започна да учителствува и много хубаво се справи. Аз помня, че първото назначение като учителка беше в Трън и аз отидох с нея, получих телеграма веднага. „Духова музика, пристигай веднага.“ Значи като учителка по музика имаше духова музика и аз отидох да я упътя как се води духова музика.
В.К.: Аз съм виждал на снимките как Катя върви отпред, а зад нея марширува и свири духовата музика.
Д.Г.: Голяма духова музика. Катя нямаше лесен път, но Катя имаше едно дълбоко разбиране за Учителя. Катя беше така стабилна отвътре, един от верните хора на Учителя. Катя ни е респектирала много пъти и друго нещо, ние с Катя бяхме много различни. Той, Учителят каза, че ние идваме от два различни рода. За мене и за нея. Обаче имахме много противоречия и различия по много неща, но по отношение на Школата и работите там бяхме винаги на едно становище. Например, по някой път Учителят разбъркваше нещата в Школата, аз ги усещах, за да създаде така условия, да почнат да мислят. В такива неща имаше противоречия, но с Катя винаги сме били на една позиция. Школата беше за нас най-голямата ни връзка. Аз много благодаря на Катя, все пак тя ме въведе. Между другото тя ми е даже кръстница. Била е 12-годишна, тя ми е била кръстница и втори път ме е кръщавала, когато ме доведе при Учителя. Два пъти кръстница: в християнството и в Школата на Учителя. Много ме обичаше тя, много. Как да ти кажа, ние по-късно узряхме, ние не ги разбирахме нещата. Това усещане не е за един живот. Тепърва ние трябва да чакаме посетите семена от Учителя да израснат. Да чакаме поне 1000 години.
В.К.: Разправяха ми, че Учителят бил казал на Начо Петров и на вас да отидате като представители пред комунистическата власт.
Д.Г.: Не съм ли ти говорил за това. Аз искам да ти го обясня. Искам да ти го кажа, защото трябва да се знае истината по тоя въпрос. Идват от квартала и казват, че Братството трябва да има представители в Отечествения фронт. И отива Стоименов и пита Учителят. Учителят казал: „Димитър Грива и Начо Петров“. И пристига Стоименов от Мърчаево и ми го казва. Обаче като ми го казва, аз нямах никаква вяра, аз бях там преди два-три дена и нямаше такова нещо. И сега аз имам страшен инстинкт към тия неща, които ставаха в Школата и разбирам, че тук нещо не е в ред. Каза ми го Стоименов, но няма никакъв резонанс в мене. Това значи, че има някаква грешка в мене. Да кажа сега защо стана това нещо. Дойде 9.IX.1944 г., в братството имаше комунисти, долу там се криеше Кофраджиев, Колю-обущаря, всички тези хора, но стояха така настрани от обществения живот. В края на краищата дойде едно време когато трябваше да помогнат в някои и други неща, обаче те стояха. Какво направи Той? Казвайки да бъде Митко Грива и Начо Петров, неподходящи хора, те се юрнаха. На другия ден всички от тях търчат така към Мърчаево, търчат при Учителя за изяснение на чутото. Вярно ли е, или така им се чуло? И след една седмица отивам аз в Мърчаево и Учителят се смее. Не повдига въпрос, нито ме пита защо не си се включил, но Той разбра, че аз разбрах. Начо Петров обаче не разбра. Казах му: „Начо, не е твоето място тук. Ето ги тия. Те са комунисти – техни хора“. И се активизираха и започнаха и помогнаха много неща после, но Той е педагог. Ако беше им казал: „Сега вие“, то тогава отърваване нямаше да има от тях. Аз се учудих, че ме посочи. А Учителят посочи мен и Начо, те се юрнаха и свършиха работата. Това е. Не можаха да го разберат това нещо. И колко после им го казвах и ме обвиняваха, че аз не съм изпълнил думите на Учителя. Но какво да им го обяснявам. Но онези с комунистическия манталитет се наежиха се срещу мен.
И връщам се един път, а Халачева плаче. „Какво има?“, питам. „Ами мина комисия и в твоята стая ще има двама руснаци.“ „Кой беше?“ „Колю-обущаря.“ „Спокойно.“ Отивам аз при Колю-обущаря вечерта. Излиза Колю. „Колю, искам да говорим с тебе, но в твоята работилница?“ „Как?“ „Колю, я кажи колко руснака ще има в твойта работилница?“ – Защо? „Защото в моята ти си решил да има двама.“ „Как твоята?“ „Ами това е стаята с пианото, аз работя там, предавам уроци, това е моята работилница. Ще има двама руснаци. Ти като комунист трябва, ако ти не поставиш в твоята работилница също двама, аз ще отида в комендантството да кажа какъв комунист си“. „Чакай бе, ще го оправим.“ И се оправи работата.
След това с Антов. Антов се готвеше да ме изселва, но Учителят си беше заминал, нещата се бяха развихрили и хазайката ми Халачева също ми говори. Казвам: „Чакай“. Отивам един ден вечерта. Той беше облякъл един голям кожух, движеше се с бастун и бастуна въртеше. Кинчето вика: „Няма го“. „Кажи му на брат Антов като се върне да дойде веднага при мене да му кажа нещо много важно“. И Антов вечерта към 9.30 ч. дойде. Влезе той в стаята и аз заключих вратата и вземах ключа. Аз съм психолог, зная как да постъпя. Тия бабаитите са много страхливи хора. „Слушай, Антов, тука мене хората в квартала ме познават и ме обичат и ме уважават и всичко, което ти си казал по мой адрес са ми го казали. Не съм дошъл да искам да си променяш мнението. То си е твой въпрос. Но сега аз ще ти кажа, аз не съм скрит враг като тебе, аз съм открит. От сега нататък каквото ми дойде до главата ще знам, че ми е дошло от тебе и ще ти го върна лично. Това новото от Учителя в мене наистина е ашладисано, обаче върху един див дрян. Но ако се обади дивия дрян, да му мислиш.“ „Чакай бе, брат, ще се разберем.“ Значи свърши се с неговата история, нали. Разбира се, аз знаех, че щом Учителя ме е вкарал в тая работа, че Учителят няма да ме остави. Пък и те са много елементарни хора.
В.К.: Разбраха, че ти нямаш аспирации към властта.
Д.Г.: Нямам. Сега понеже хората не знаят как стоят нещата, то казват, те ми посочват този епизод. Колко пъти им обяснявах, но до ден днешен го разправят това нещо. Та викам на Начо: „Нашата работа не е там. Едно време те бяха онеправдани, днес на тях се даде мандата, те са сега критерии тука. Навремето на тях правиха обиските, те криеха нелегални и те са комунисти. Ти беше германофил. Аз съм анархист“. Така бяха тия истории, но аз имам такъв инстинкт към тия неща. Никаква реакция нямаше вътре в мен. Веднага разбрах. Само Катя го разбра. Ние с Катя не можахме да имаме противоречия на нещата, които ставаха в Школата. А там ставаха критични моменти. Учителят разбъркваше някой път нещата. В края на краищата да види как мислим, как ще постъпим сега. Няма да ни носи на ръце. Пък да види колко сме изгубили, колко, каква е йерархията на ценностите у нас. Кое за какво даваме. Съвсем нормално беше в една Школа. Едно време изкуствено се създаваха тия неща в педагогията в другите Школи. Тука няма изкуствено. Тука има – в живота едновременно и в Школата.
В.К.: Какво беше отношението на духовенството и на официалната църква в ония времена, когато вие бяхте там?
Д.Г.: Виж какво, църквата води най-голямата борба срещу Учителя, обаче това го правеха поповете. Лично Митрополит Стефан лоша карма с Учителя нямаше. А синодът взимаше решения срещу Учителя и пишеха брошури. Сега ще ти кажа какво ми каза Учителя за Стефан. „Стефан е бил в стара персийска Школа, но тоз живот потъна в материята и ще свърши зле.“ И Стефан лоша карма с Учителя няма. Той си получаваше беседите, четеше ги. И той взимаше участие като глава на църквата, от амвона на „Ал. Невски“ ги изнасяше нещата, нали владика беше на гр. София. Той беше роден за дипломат, но най-интересното е, че той бил офицер при баща ми. И когато са били на маневри в една палатка са били, получава едно писмо от екзарх Йосиф, който му казва: „Чувствам последните си дни и няма да си замина спокойно, ако не те видя в духовен сан“. Той е завършил семинария. И понеже бил много умен, той правел впечатление между завършилите и той пита баща ми какво да прави. Баща ми му казал: „Слушай, такъв въпрос ти ще го решиш сам, но ако решиш аз ще те освободя, ще заминеш веднага“. Три нощи се въртял в леглото, в походното легло, не могъл да спи Стефан. Сега се получи писмо от някаква жена, някаква любовна история от Цариград, която реши въпроса. Той каза: „Ставам и тръгвам.“ Той беше повече за дипломат. Той беше масон, подстрига си брадата. Но ще ти кажа нещо много интересно, което чух на едно място за отношението на Стефан към Учителя. Всъщност когато Учителят е в България, не може духовният ни официален глава на църквата да бъде един обикновен поп. Той е бил в една стара персийска школа. Но също знам на един прием в София, при един полковник присъствува и Стефан, беше там и му задават въпроса какво му е отношението към Учителя.
В.К.: На кой, полковника?
Д.Г.: Не, на някой от гостите, той е на вечеря, която дава полковника. И Стефан казва така: „Когато аз се срещнах с папата в Рим – Пий XI, който е най-духовния“, после ще ти кажа нещо за него, „папата ме попита най-напред: „Какво прави най-святия човек Дънов в България?“ И млъкна. Той даде косвен отговор. Значи папата го смята за най-святия човек в България. Защото митрополит Стефан си подстригваше брадата, тургаше голфа и си пътуваше в страната и чужбина.
Един ден стоим ние пред салона вечерта на разговор, горе на стълбите имаше една лампа. Щрак, лампата изгасна. Учителят погледна крушката, гледа, гледа, обърна се и каза на Цеко. Цеко сменяваше крушките, беше електриджията ни: „Новият ще бъде с по-малък ампераж, постави по-малка крушка“. Сутринта радиото съобщи, че папата е починал тази вечер. Веднага дадоха един сигнал на Учителя и Учителя като му отвинти лампата-крушката, Цеко я зарови в триъгълника при розите. Това бяха много интересни неща, когато близо до Учителя ставаха тия неща. Значи все пак той, онзи, е знаел кой е Учителят и идва на Изгрева. Защото те, поповете долу се джавкат, но горе духовните водачи си знаят основните задачи, те си знаят цената и знаеха кой каква йерархия заема. Така както Стефан разбираше кой е Учителят. Както един Пий XI, папата пита за най-святия човек в България. В края на краищата един следващ папа излезе от Пловдивския католишки вилает, нали? Та си имат такива методи, дават сигнали, те имат някакви окултни сигурно познания. Те горе знаят как са нещата. Те не са свързани така за догмата на църквата. Много въпроси остават долу за низшето духовенство и за народа. Най-добре е низшето духовенство, защото иска да робува, защото му плащат като работи. А народа, докато се усети си поема пътя пак към свободата.
В.К.: А този, който направи реформата на католическата църква е бил в България, Анджело Ронкали, който стана папа?
/Забележка: Анжело Ронкали, назначен представител на папа Пий XƖƖƖ от 1925-1939 г. който стана папа Йоан XXƖƖƖ през 1958-1963 г./
Д.Г.: Той знаеше много хубаво български, аз съм говорил с него, монсеньор Ронкали.
В.К.: Значи Стефан е бил от старата персийска школа.
Д.Г.: Да, каза го за Стефан, но този живот е затънал в материята и ще свърши зле.
В.К.: Той после в затвора е бил…
Д.Г.: Той беше един много разглезен и капризен човек, той винаги заплашваше, че ще си даде оставката. И ОФ това чакаше. Един път си даде оставката и то наивно. Той я даваше и не му я приеха, но после я приеха и го пратиха. Но все пак имаше едно време, когато получаваше беседи, четеше и знаеше.
В.К.: А помниш ли отношението на тези политици по време на Учителя?
Д.Г.: Абе какви политици имахме тогава, не виждаш ли докъде я докараха. Това бяха дилетанти. Без култура професори ставаха. А какви партийни борби! Това беше много непоносимо. Те нямаха контакти с Европа и света. Докато българската армия победите си на Балканския полуостров – те изтърваха и погубиха всичко. Дойдоха борби, корупция и какво ли не. Това беше по времето на Учителя. Но сега Отечествения фронт такъв масаж направи на българския народ, такива боклуци очисти, че комунистите имат големи заслуги в този случай. Българинът все чакаше, я да опитаме тия, хайде да видим ония. Българинът не беше политичен, макар че по дух е политичен.Той бистри политиката както никой поляк например и руснак не може. Той има усет. Нямаше култура политическа. Защото той е нямал държава. Бил е 500 години под робство. Не знае какво е държава. Я виж Гърция, тя имаше държава. Там министерства, големи кораби, това е построено от богати гърци. Ние даже на тия двамата дарители, братята Евлоги и Христо Георгиеви, не сме им дали нужното. Вчера и днес го смятат за глупости, да си даде имането да се построи университет. Недей търси високи върхове в нашето политическо минало, включително и културно.
Ех, може ми прави изключение един Стамболов, то е голямо нещо. Ние нямаме някакво светило голямо политическо. И хората, които имаха професия държаха на професията – лекари, архитекти, учители, адвокати, инженери, чиновници – бяха обикновени човеци.
В.К.: Понеже е бил много разнороден състава на Школата, то тези хора с различна култура, образование и прочие как контактуваха помежду си?
Д.Г.: Ето, това сега е един въпрос, който е важен. Учителят не задоволяваше интелектуалните нужди на човека. Той говореше на душата. А душите на всички са еднакви. Там няма ценз, образование, богат или беден. Душите са в друго духовно поле.
Например, Мария Захарната, знаеш какви въпроси задаваше. А тя бедна и носи тука едно геврече и дава го на Учителя и Учителят го чупи и яде. А другите се гнусят от нея. Знаеш ли какви въпроси задаваше? Ние мислим, че като носят титли, заемат постове са кой знае какво. Ето професор Мавров, познава философията и знае толкова езици, но не дойде. Но когато Учителят минава през едно село и само като го вижда бай Ради, на другия ден грабва ямурлука си и пристига на Изгрева и става градинар. Учителят говореше на душата. Ако няма пробудена душа, остави интелектуалния му багаж, той някой път пречи. Нима фарисеите и книжниците, те тръгнаха с Христа. Те бяха най-големите врагове. Тръгна народа. Както ги наричат рибари. Те не бяха рибари, но понеже Школата на Христос е под знака на Риби – 2000 години, затова ги смятат за рибари. Като гледам сега у нас – куп професори, академици. Имаме хора за академици, но за професори нямаме. Затова да не те смущава разнородния състав. Идват душите при Учителя. Така стои офицера, до офицера работника. Те всички са дошли при Учителя. Не може този обективния ум да разбере духовното. Изглежда, че при българския народ такива семена има условия да възрастат. Богомилството тука се е развило и се е преродило и дълбоко в българина, това е сатурново племе. Сатурн ще тормози, ще гложди до края докато се дойде до Истината. Аз гледах французите. Французите, като дойде до оригинална мисъл, там спира. Колко истина е, важно е, че е оригинална. Българинът няма критерий за красива мисъл. Той ще чопли, ще разнищва. Но Учителят дойде тука.
В.К.: Разказвахте ми на времето за една екскурзия на Мусала, Учителят е държал една беседа, защо е дошъл Христа. Какво ще ми кажете за нея.
Д.Г.: Това беше много интересно, той ни вдигна рано. Бяхме няколко души. Борис Николов, Катя Грива, Славчо Печеников, Георги Радев, Боян Боев, аз. Заведе ни горе на Мусала, беше тъмно, слънцето не беше изгряло. Седнахме така, Боян Боев извади бележника. Учителят му каза така.
В.К.: Боев извади бележника?
Д.Г.: Веднага. Учителят му каза да не пише. Аз бях най-малкият. Казах си: трябва да се помни. Най-важното е, че тази беседа, питах сестра ми – не я помни, Борис – не я помни, кого съм питал? И Слави съм питал – не я помнят.
Беседата беше за Христос и най-важното съм го запомнил и до ден днешен мога да ти го кажа. Той говори тогава, видях какво значи един Учител Космически. Това, което остава от Словото е може би най-малкото, което остава. Това е за подхранване на съзнанието върху човека, да стане нов човек.
„До идването на Христа на земята астралното тяло на земята е било неустроено, нехармонизирано, затуй ония, които умират се проявявали като вампири, явявали се като духове и хората толкова много са се плашели от тях. Духовете толкова много са се въртели и не са могли да си намерят пътя. С идването на Христа се организира астралното тяло на земята, душите се ориентират по-лесно.“ Това беше основната тема. Толкова важно нещо, толкова интересно как са го забравили нашите хора не знам. Тогава Учителят като махна на Боев така с ръка да не записва аз разбрах, че трябва да го запомня. И я запомних. Та това беше беседа, която поне аз така трябваше да запитам дали знаем ние какво значи проявата на един Учител. Това е космично явление. Учителят забрани да се стенографира тази беседа от Боян Боев. Това е космично явление. Той оставя едно Слово.
Но по-късно разбрах, че същото нещо го е казал и Щайнер. Това го разбрах от Фолкенхан.
А отгде да знаем ние, че до края на века ще се родят не знам колко си адепти. Тези адепти може да не влязат в историята на човечеството като имена, личности, обаче ефекта от тяхното раждане е страшно голям. Трябваше да го предвидим със самото им присъствие тука. Как да го разберем ние. Аз помня когато се събирахме вкъщи да организираме, да помогнем на Георги Томалевски да напише биографията на Учителя, да му съберем материали. И Кръстю Тюлешков каза така: „Добре, то е интересно. Все едно сега моят внук, който е сега на пет години да напише, какво може да каже той за дядо си. Той може да каже дядо бе много добър, че ме води за ръка и ми разказва приказки, но за най-важното той не знае нищо. Така и ние сега. Ние не можем да разберем какво е един Учител с нашите сетива, нашето съзнание. Никой от нас не знае всъщност голямата подготовка, която един Учител има. Той е завършил [всички възможни еволюции]. Защото тука той каза така: „Аз не ви говоря това, което знам, а това, което не знаете вие“. Значи Той слиза на нашето ниво, затова примери ще видиш за хитър Петър и т.н., за царя и пр., за българина оттам ще тръгне, за да му сложи една светлина в съзнанието. Но какво е Учителя не можем с тия сетива, но мога да ти кажа, Вергилий, че от известно време чувствам колко сме ние бедни и ограничени с тия петте сетива. С тях не можем да обхванем Вселената. А когато едно време Учителят ни викаше тук в салона за закупеното пиано, то толкова разбирах, подава ми един ключ да акордираме пиано, да акордираме рояла в малкия салон. А то, още го помня. Носи № 128, това е. Първата седмица като го е направила фабриката, то като го акордирам, след 10 дена пак се върне на старото място. Отново ме вика. А Той стоеше до мене, по едно време, аз толкова разбирах. По едно време каза: „Сега светлината блъска, блъска в съзнанието на човека да изработи нови центрове, за да разбирате по нов начин нещата“. Защото каква е дълбока тая материя, която имаме и трябва вегетарианство, чист живот трябва, дисциплина особено, тя също помага. Да се изфини тая материя, да се създадат нови клетки, да усетят нови неща. Та колкото ни е мозъкът, възможностите на мозъка, толкова възприемаме, а трябва да се повдигнем по-високо.
Затова например, хубаво е да си музикант, хубаво е, той е тука центъра в главата, ама тука по-горе, казва, е милосърдието, значи от гледището на природата по-важен е центъра на милосърдието отколкото този на музиката. Може да си един музикален гений, а пък като човек да не си развит. А пък един най-обикновен човек с милосърдие, то той е по-необходим и по-ценен за Небето. Ето защо всички тия ценности, тая йерархия, която днес подреждаме, чрез нея ние все пак поставяме гения на най-високо място. Това е хубаво. Той е все пак един пратеник, нали, той е един фокус, през който минават Божествени сили, но изграждането е цялостно. Геният може да има само един център развит, да може да пише стихове, да прави живопис, да пише музика. Но да не може да ни бъде пример в живота, обаче един нравствен човек, един човек с милосърдие, това е вече по-друго нещо. Това е цялостно изявление на човека.
В.К.: Интересно е, че в Евангелието от Матея, гл. 27 (51-54) се дават как Христа като издъхна и слезе в ада, освободи мъртвите и много починали светии след неговото възкресение влизат в Йерусалим и се явяват на мнозина. Тогава всички виждат, че умира плътското тяло, но човек продължава да живее в духовното си тяло. И аз си спомням едно друго изказване на Учителя във връзка с това, казва че преди 2000 година не беше организирано още менталното поле у човека. Тогава първите християни имаха директна връзка с Невидимия свят.
Д.Г.: А така, това е.
В.К.: След това почва да се организира менталното поле у човека и то засенчва тази връзка, както когато дойдат облаците и засенчват слънцето.
Д.Г.: А така, това е интелектуалното.
В.К.: Затова сега хората нямат тая връзка.
Д.Г.: Точно така, точно така е. Навремето на атлантите им се явявали от горе от Невидимия свят. От къде ги знаят тези Истини за астрология и за астрономия и всичко. Че нашата представа за първобитния човек е ужасна. Той не е бил дивак. Този човек се е разговарял с природата. Той е усещал изключенията, всичко това нещо. Едно дърво е живо същество за него. Той не е поклонник на дървото. Идолопоклонникът идва по-късно, когато той губи връзката с Невидимия свят. Той си е имал направо връзка с Божествения свят. Как навремето хуните са тръгнали на запад. Говори се, че тръстика ги е водила през деня и звездите през нощта. Откъде е това знание. Та те са конен народ. Народ на коне. Гледали са звездите, всичко това. Кой им е разкрил тази тайна. Кой е дал зодиакалните знаци? Ами прабългарския календар? Народи. Това само откровения ли са? После идва обективния ум, почват да човъркат, да чоплят, да изграждат формули, работи, математика висша и т.н. да дойдат до същото нещо. А така работи слепеца. Един слепец да знае какво да направи тая стая трябва да опипа с дни. Кой има зрение с един поглед ще разбере и така ще го види както слепецът не може да го види. Аз ти казвам, на нас ни липсва шестото чувство. Ако искаме идеите, които имаме и стремежа, който имаме, за да заживеем активно, трябва да изградим отвътре нови центрове, с които ще видим един друг свят. Ако имам една интуиция горе-долу да кажем, ама не е достатъчно това нещо.
В.К.: Човек не може да изработи всичко в един живот.
Д.Г.: Аз ти казвам какво усещане ние имаме.
В.К.: А през време на Школата на Учителя имаше ли такива действащи ясновидци, кафегледачи, спиритисти, изобщо какво беше отношение на тези хора?
Д.Г.: Не, нямаше такива. Разбира се събираха се там, Лулчев им разправяше, хороскопи правеха, изучаваха астрологията, хиромантията и т.н. като окултни науки. Учителят ги препоръчваше да се знаят. Като видиш една глава да можеш да я разпознаеш гдето се казва, да дешифрираш, но нямаше много изработени личности. Е, имаше ясновидци. Аз знам, Ванга ми разправя скоро, последния път като бях при нея, тя е много зле горката, как тя се среща с Влайчо. А Учителя събира Влайчо и нея и казал на Влайчо: „Ти ще кажеш нещо на нея, я тя ще каже нещо за тебе“. И когато са казали, Той им казал: „Стига“. А Влайчо казал на нея: „Ти ще направиш клуб вкъщи, хора ще идват при теб всеки ден“. А тя му казала: „Слушай, Влайчо, ще дойде една есен, в която няма да има време да си обереш тиквите“. И вярно, че когато го арестуват Влайчо и го изпращат на лагер и той искал да си обере тиквите, но дошла милицията и го прибрали. Тази среща е била около 1943 г. А това Ванга ми го е разказвала миналата година на 14 юли. Казва ми: „Ти пак идваш на французки празник“. Така се случваше.
Учителят казваше, че признава една ясновидка, едната била някаква си Кортеза от Сливен, туй име аз не съм го чувал. Знам, че у нашите се опитваха, имаше стремеж у нашите хора за ясновидство. При контактите с Учителят като че тия неща не можеха да имат тая значимост, както когато го няма Него, нали така. Например, Георги Тахчиев бе медиум, занимаваше се със спиритически сеанси. Учителят разреши на Изгрева да се направи сеанс, колкото за един опит. Аз присъствувах. И тогава на сеанс на мой въпрос се обади Дързев.
В.К.: Какво ще кажете за стенографите – Боян Боев, Паша, Савка, Елена?
Д.Г.: Ах, Боев, той не случайно имаше източна кръв. То е постоянство. Такова постоянство ние славяните нямаме. От там си е той.
В.К.: Интересно, виж колко най-различни народности – арменец.
Д.Г.: Той е арменец, да.
В.К.: Издържа.
Д.Г.: Че арменци има при първите християни. Има християни – арменци. Те са много добри хора. Аз имам такова впечатление.
В.К.: Паша е била половината българка и половината рускиня.
Д.Г.: Тя е бесарабска българка. Знаеш какво преселване е ставало тука, какво нещо е било. В нея има нещо руско сигурно или най-малко все пак е взела нещо от тия бесарабски [българи и руснаци]. Най-строг беше Учителят към Паша. Например, стоим така. На другия ден ще се тръгне на Витоша. Ама тогава нямаше рейсове до Симеоново, пеша се тръгва още от тука. Сутрин се ставаше рано още в 4 часа за Витоша. Паша запитва: „Ами аз?“ Учителят казва: „Хайде сега идете си в бараката, за да си довършите работата“. И тя отива и си дешифрира беседата, която е почнала. От стенографията трябваше да излезат всички беседи на българско четмо. Това не е лесна работа. И тя трябва да става сутрин. Голям работник беше Паша. Учителят много я ценеше. И всички стенографки – Савка и Боев, и Елена работеха денонощно.
Един интересен център е Елена. Всички си заминаха само тя остана. Доста голяма памет има за нещата, събитията и за Школата.
В.К.: Савка е половината германка, Елена от Македония идва.
Д.Г.: Много македонци има. Там голям корен е било. Не случайно Цар Борис I, който ни покръсти, той действително е бил просветен човек. Той там искал да направи един мост от Константинопол до Адриатика под Дубровник, започнал да строи даже. Той знаел, че трябва да опре до морето, няма какво да се бием с византийците и друго – да има тил. Тука минават унгарци и др., тук е едно кръстовище. Все през нас ще минат, ако нямаме един тил до морето. И едно 20 км отделя да се направи път, мост до Константинопол. И ако Симеон беше продължил пътя по тая посока. Историята по друг начин щеше да се развие. Много македонци. Я вижте, идват учениците на Кирил и Методий. Къде ги праща той, Борис? Праща ги долу в Охрид, в Македония. Там е бил голям център. Тая Македония знаеш какво нещо е? Условия големи. Климат, почва, плодородие.
В.К.: Интересно е, че още от историята на идването на българите брата на Аспарух, наречен Кубер отива в Битоля и там се заселва.
Д.Г.: Да, единият отива към Кавказ. Ние искахме да направим филм за пътя на петимата братя, но руснаците нещо не ни даваха възможност.
В.К.: По-късно там се раждат личности, които задействуват културния живот и историческите процеси в България. Възраждането идва от долу и освобождението от византийско робство пак от долу тръгва.
Д.Г.: Тука има много култури на Балканския полуостров. Като започнеш от траките. Ние не знаем още за траките, не знаем за преселението, не знаем за културата им. Той, Рогев го изнася туй нещо, че византийците са взели всичко от траките понеже той е един артистичен и тщеславен народ. Ето сега, хората направили пирамидите египетските, а излиза един и вика: „Еврика, еврика“! Така че…
В.К.: Изминаха 44 години от заминаването на Учителя. Какво ще ми кажеш за перспективата на Учението?
Д.Г.: Това не е социално учение да го предаваме с обикновените методи на обучението. Това поколение, което идва и всяка генерация идва със своята вътрешна нагласа и задачите си. Ако то дойде с мисията да се обърне към духовните извори на българския народ, то нещата са по-иначе. Учителят каза: „Ще дойдат по-подготвени от вас, които ще свършат работата. Щом това Учение е Божествено, то ще успее“. Не може един сеяч, един земеделец като посява житото в земята, да не знае, че ще изникне жито. Като падне дъжд, грейне слънцето, то житото ще поникне. Тук е същото. Ще дойде нова генерация и ще преживее този днешен материализъм, това цялото духовно ограбване на българския народ. А от друга страна ще дойде време да се направи една равносметка колко е спечелила и загубила човешката култура от натур-философията. Тя постави социалните въпроси за разрешение. Бях ученик още и тогава Учителят ми каза: „Бялата раса върви по прав път. Тя ще открие законите на материята. Ще разреши социалните въпроси и ще дойде до Божественото“. Ще се върви от долу на горе, а не както източните народи – човек само да съзерцава. Наоколо до него може да има гладен човек, а той да седи и да съзерцава. И да казва за гладния човек, че му била такава кармата. Ами ти защо си изправен пред него да съзерцаваш? Значи ти си сит, а той – гладен.
После всичко си върви по Божествен план. Този малък сектор от живота, който ние виждаме, от него не можем да видим големият мащаб и плана на небето. Но поне да си открием задачата, която имаме да разрешаваме, както и правилната посока на вървеж. Важна е посоката на живота. До къде ще стигне човек е важно. Дали по-рано или по-късно, важна е посоката.
В.К.: Някои възрастни приятели очакваха да продължат също със същата форма на работа както по времето на Школата, при положение, че се създадат нови условия за работа.
Д.Г.: В една и съща пиеса, след като завърши, то пада завесата и след това се вдига отново, но при нов декор. Щом има ново действие, трябва да има и нов декор. Не може да се държим за старата форма. Това е догматизъм. Това означава да отричаме еволюцията и да участваме в нея. Не може да има такива неща. Школата на Учителя след 9.ƖХ.1944 г. тя влезна вътре у нас. Ние няма да правим секти и църкви. В църквата се събират всяка неделя на служба, молят се, изповядват се и на другия ден си правят същите работи. Християнството върви сега по една външна демонстрация. Ние няма да вървим по този път. На времето Учителят ми каза: „Черният папа се намира днес в Полша. Италия и Полша ще преживеят много страшни неща“. Днес социализмът е по-еволюирана система от буржоазната. Но ако се приложи като хората, със справедливост. Ние направихме едно модерно земеделие. Не може модерно земеделие без колективизация. Но друг е въпросът какви методи се прилагат за разпределение на труда и на благата. Методите на комунизма излезнаха не човешки и това провали всичко и те се хванаха за църквата. А животът е нещо друго. Чухме, че новият Папа е канонизирал три нови съвременни светии.
Много хубаво е, че българинът не е религиозен. Той ще тръгне след време по духовен път. Той по дух не е религиозен, понеже гръцката църква нанесе толкова поражения и страдания на българския народ. Искаха чрез църквата, в името на Христа да асимилират българския народ. Докато католическите свещеници са по-образовани, по-ограмотени, те си имат философия. Нашите попове са много прости. Ето моят братовчед бе изпратен в Атина да следва висша духовна академия и се завърна с познанията за висше духовно пеене на източно православната църква. А като чу тук какво пеят и мрънкат поповете, се хвана за главата. „Това няма нищо общо с църковното пеене.“
В.К.: Има едно изказване на Учителя: „Славянството ще се обедини“.
Д.Г.: Сега например разликата между французите и руснаците. Руснаците, има които познават Учението. Французите имат повече философия. Аз като разговарям с един руснак, все едно е в Школата.
На времето аз се разочаровах от теософите. Бях ученик, а те правеха сбирките си в ресторанта на бира и на скара. Говорят за астралното и менталното поле и надигат халбите с бира. Аз тогава усетих лъжата.
Учителят ми говори за Рудолф Щайнер. Без повод Той ми каза: „Има два вида учители. Има души, които вървят по наклонена плоскост, които се стряскат да минат в духовния свят и да тръгнат нагоре. Щайнер е един от тях, идва съзнателно да помогне на тези души. Тези, които тръгват от долу нагоре, не познават много законите, срещат големи трудности и не могат да се справят. Така е и с Рудолф Щайнер. Това е една пробудена душа на немската култура. Той е разтълкувал Евангелието и видял, че тя е една от най-големите книги. Хората не знаят нищо за явлението Христово. Учителят каза това за Щайнер – за събуждане на човешката душа имаща всички условия за духовно развитие.[1:30 – 1:32 неясен звук…..]
В България когато излезна „Веда Словена“, нашите учени изпаднаха в безвъздушно пространство. Яви се един завършил богословие и им доказа, че без религиознание не може да разберете „Веда Словена“. Там има стихове и това е поезия по 1000 стиха. Сега спорят дали е народно творчество или някой го е съчинил.
В.К.: Те го отхвърлиха.
Д.Г.: Да, Шишманов каза, че било фалшификат. На времето бе също и с „Омир“ и „Илиада“, че било фалшификация. После дойдоха времената на разкопките и те доказаха, че Троя е съществувала, че това не е измислица. Народната памет съхранява, а не съчинява, и носи нещата през вековете. Фол с една група откри Орфеевия град. И той като археолог, тези, от преди 4000 години, тези керамики там.
Учителят на времето, когато бях ученик ми каза: „Най-напред ще стане Балканска конфедерация. След това европейските народи ще направят Европейски щати. Но първият опит ще бъде на Балканите.“ Една от днешните положителни стъпки на външната политика на правителството е, че се старае да спаси мира на Балканите. Ние искаме да се разберем. Политиката създава антагонизма Единствено лошото е, че изкопаха пропастта между българи и македонци. Това е последователна политика. Да не говорим за нашата. Тя е ужасяваща.
Край 1-2.
На Рила пред второто езеро. На трети ред: 1. Наталия Чакова, 2. Буча Бехар, 3. Петра Шилингозова. На втори ред: 4. Катя Грива, 5. Димитър Грива. Седящи: 6…………, 7. Стефана Грива.
Димитър Грива 1С – Родословно дърво, Паневритмия и спомени за песни от Учителя
[Скобите са за липсващи изреченияи неясен звук, говори се за плочи, записи и лента за записване.]
В.К.: Сега аз искам да ви разпитам, да ми разкажете за вашия род. От къде идва вашият род?
Д.Г.: Сега ти откъде искаш всъщност, от къде да се тръгне?
В.К.: От най-далече, от там, където знаете. Вашето родословно дърво.
Д.Г.: Когато като ученик навремето баща ми [ме заведе на преглед] при проф. Ташев, той каза корена ви е от южнаМакедония, от югозападна Македония. И баща ми провери, понеже според моя полуалбинизъм,това е било някакво племе, според него, което е живяло някъде там в планините – албански ли, къде е било, които са били римски някакъв гарнизон. И действително, баща ми проверява, че по време на въстанието на Али паша една майка с две деца с два коша, с един кон бяга през Рило-Родопите и слиза в Асеновград, сега Станимъка. Тази майка е носела или майка му, или дядо му на моят дядо. Така че корена ми по бащина линия е от там. По майчина линия не знам. В Пловдив и Пазарджик, там са живели.
В.К.: А по какво познаваше д-р Ташев?
Д.Г.: Както ти казах, по този полуалбинизъм, който е при мене. Това е казва много характерно.
В.К.: Както сестра ти с бяла коса.
Д.Г.: Да. Но това е било характерно за това племе.Този случай накара баща ми да се заинтересува, което беше много интересно, това правеше силно впечатление на всички ни. Та от там нататък бащата на баща ми, моя дядо, той всъщност е бил шивач. Голям, хубав човек. Но когато баща ми се връща като граничен офицер, той заварва в Пловдив на двора 7-8 латерни. Той е бил този, който на най-новата песен, най-новия шлагер, така ще смени иглите на барабана, че да може при върнете да се произведе песента.
Той се занимавал с латерни, аз даже ходих в Асеновград да си купя една латерна, да видя мога ли аз при моята музикална подготовка да направя същата тази работа. Защото той не е учил хармония, но мелодията върви, говора излиза с акомпанимент, има един барабан и той е поставял тези игли и това нещо той го е правил на всичките тия латерни и баща ми е бил много изненадан, разбира се.
В.К.: Това дядо ти?
Д.Г.: Дядо ми.
В.К.: Как се казва?
Д.Г.: Димитър. Нося името му. Може би от тук идва и влечението ми към музика. Да. Латерни се продават. Той пуска новия шлагер, новата песен трябва да се направи като се върти да свири новата песен. И понеже всичките латерни са минавали през двора на дядо ми, значи човек интересен, с професия нова. Разбира се, баща ми не е знаел това.Няколко години тогава всеки млад офицер трябвало да мине през гранична служба.
В.К.: Колко деца има дядо ви?
Д.Г.: Пет сина.
В.К.: Тоест, вие имате 4 чичовци. Как се казват?
Д.Г.: Аз не ги помня. Баща ми е най-големият, който е останал в България, най-малкият, който се казва Атанас е починал в Ямбол.
В.К.: А другите?
Д.Г.: Георги отива, когато започва войната на бурите срещу англичаните, тогава цялото обществено мнение било на страната на бурите и той е отишъл доброволец. Той имал някакво образование военно и избягва и става офицер в отредите на бурите срещу англичаните. Там англичаните го раняват и го изпращат на остров св. Елена. Той от там пише едно писмо на баща ми, че е там, където е бил Наполеон. И като свършва войната той се връща и остава в Йоханесбург и се оженва за англичанка. В Южна Африка. До войната – II Световна война имахме една връзка с него. Но след това аз исках да намеря адреса му, но чрез Червен кръст казаха, че от последното преброяване такъв човек няма, но и той самия казваше в последното си писмо, че поради здравословното си състояние ще отиде да живее на вилата си на океана. Той обаче нямал деца. Двамата други братя са живели долу в Гърция, и се оженват за гъркини.
В.К.: Те се претопяват при тях.
Д.Г.: Нищо не знаем за тях, защото той двете си деца единия брат ги изпраща и ги осиновява чичото в Йоханесбург. И при туй положение може би, те малко криеха адреса на чичо ми, та за тези двама чичовци нищо не знаем. Този в Ямбол също е бил музикален, но той е бил съученик на Маестро Атанасов. Той искал много да учи музика. Маестро Атанасов го извежда от гимназиалната духова музика, изпращат го в Италия да учи, а пък чичо ми го изпращат в Испания и се връща като представител на шевните машини „Сингер“. Става търговец на шевни машини. Така му беше в Ямбол последната кантора там. Търговия с такива машини и той беше купил един орган и едно пиано и взема жена, която обичаше музика и свиреше на пиано. Но до края на живота си му е било мъчно, че не е учил музика.
В.К.: А вашият баща, той е първото дете?
Д.Г.: Най-голямото.
В.К.: Най-голямото, той какво завърши?
Д.Г.: Той решава да отиде в Америка. Тръгват една група за Америка и отиват в Солун. Той бил завършил класическа гимназия в Пловдив. Знаеше латински, старогръцки – перфект до края на живота си. На пристанището го вижда обаче един и му казва: „Слушай, понеже теб вуйчо ти те е издържал. Вуйчо ти гарантира за тебе и ти ще се върнеш в България, ще изкараш военната служба и тогава където искаш върви“. Всички се качват на кораба, той се разхожда отпред и остава. Като се връща в България изкарва военната си служба и постъпва във военното училище, тогава нямало такива ходатайства и пр. Там завършва висше образование. Обаче това бил много интересен випуск. Вътре бил и Гоце Делчев. Тогава директорът на военното училище бил братът на Ботев – генерал Ботев, а до леглото на баща ми е синът на сестрата на Ботев. Като изпращат момчето смятат, че отива при брат си, обаче как ще каже той на генерала „чичо“, нали. Не е знаел Ботев, че племенника му е там. Един ден пристига майката при брат си да се видят. В това време се готви, уговаря се въстанието. Гоце Делчев бил много активен. И там даже идеята им е била от този випуск половината да влязат във войската в България, а половината да отидат долу в Македония, да подготвят въстанието и когато се вдигнат от тука нашите за въстание, всички да се включат. Обаче ускоряват въстанието и не е могло да стане тази история, но баща ми имаше много хубави спомени от този випуск. Той случайно попада на военните и след това започват войните. Той става офицер. Баща ми имаше отношение и влечение към науката. Знаеш ли каква памет имаше той, особено по история. Любовта ми към историята идва от баща ми. В България постоянно се говореше за националните проблеми. Всичките разговори, всичкото беше за това – България. Той преживя много тежко войните. Той беше ранен още в началото на войната Ɩ Европейска война. И в двата крака куршума минава и нашите лекари тук искат да му режат краката. Той вдигнал патериците и започнал да ги бие. Тогава си научил урока, защото се разчуло и царицаЕлеонора чула, че един офицер биел с патерици и отива при него и се завел интересен разговор между него и нея. Тя първо му предложила цигара. Той казал: „Аз не пуша“. „Как може, един мъж[да не пуши]?“ „Не пуша“. И тя го изпраща на лечение във Франкфурт. От там той се връща не само без патерици, но и без бастун. Спасяват го. След това става окръжен ли, какъв, комендант в Сливен и Стара Загора и се скарва с царя и военния министър и си дава оставката. И от неговия випуск единствен той не е произведен генерал. Той си остана полковник.
В.К.: Той си подава оставката?
Д.К.: Като е ранен вече и се връща от Франкфурти оздравява. И след това карахме доста тежки години.
В.К.: Той беше женен?
Д.Г.: Ние бяхме вече родени. А-а, той беше вече женен. Катя се ражда в 1902 г. Аз съм в 1914 г.
В.К.: Колко деца сте?
Д.Г.: Последното дете съм аз.
В.К.: Колко деца сте?
Д.Г.: Четири. Третата, най-интересното и даровито дете ѝ правят една операция в София, 16-17-годишна, почива и аз съм единствения, последния.
В.К.: Значи Катя, след това онази русата…
Д.Г.: Не, Еленка, която почина, след това Стефанка, русата, и последният съм аз. През 1909 г. се ражда Стефанка и след това аз.
В.К.: Майка ти от къде е?
Д.Г.: Майка ми по фамилия се казва Попова. Те имат доста попове в рода и нейният брат беше адвокат в Пловдив. Баща й се е занимавал с търговия.
В.К.: Тя от къде е?
Д.Г.: От Пещера или Пазарджик. Там са някъде. Бил търговец голям. Иван е нейният баща. Нямам много спомени от тези неща.
В.К.: Значи вие сте най-малкия? Минава войната.
Д.Г.: Минават войните и баща ми напуска Сливен и идва в Пловдив. Взема една къща под наем. Знам, че беше чудно хубава, но много тежко карахме тия години. От друга страна националната катастрофа се отрази много лошо на баща ми. Той изгуби всякаква надежда. Националната идея за обединение на отечеството бе много голяма при офицерите. Така че просто рухна и нямаше усмивка на лицето му. Както и да е. След това той стана експерт по тютюните, макар че той не пуши. И ходеше в Гърция, Турция и Мала Азия долу и купуваше тютюни. И ние ходихме в Цариград и имаме много хубави спомени. Той направи една къща в Пловдив. Катя завърши музикално училище в Пловдив.
В.К.: Тя учеше гимназия?
Д.Г.: Тя учеше в гимназия, но се прехвърли в Музикалното училище, което обаче, като го завърши не го признаха. Защото беше частно. Тогава баща ми я изпрати в Италия да учи музика. Пеене.
В.К.: Коя година тя замина?
Д.Г.: Ами 1928 г.,през земетресението нея я нямаше [1928 г., Чирпанското земетресение] и стоя там пет години. Върна се 1932 г.
В.К.: Тя къде учи там?
Д.Г.: В Рим, в Санта Чичилия.
В.К.: Какво е Санта Чичилия?
Д.Г.: Санта Чичилия, това е голямата Консерватория, в която даже и Верди е учил. Там има една плоча, че тука Верди е учил. И завърши пеене. Обаче в последната година е била в някакъв пансион, католишки. Там в Библиотеката се запознава с йогизма, с окултната литература и от там започват първите ѝ опити. Катя беше настроена много мистично, духовните проблеми винаги много са я вълнували, както и аз в същото време се запознах с теософията. Един ден и двамата седим на масата, чакаме обеда и в това време донасят една брошура. В Пловдив поповете издават една брошура срещу Учителя. Цитират го какво разбира Петър Дънов за любовта. Обаче книжката е издадена с такова невежество, че веднага заинтересова. И тогава още ние потърсихме първоизточника, от където цитират. И като видяхме какви цитати, как просташки го тълкуват и тогава Катя се заинтересова, намери нещо от Стоицев да прочете. Преди да видим Учителя, ние знаехме нещо за Него. Но по най-негативния път от една брошура издадена от поповете ние се запознахме с Учителя.
В.К.: Тя е една брошура на Ласков.
Д.Г.: Не зная от кого беше, не си спомням. Катя идва в София да постъпи в операта след като завърши в Италия. Обаче цялата атмосфера в операта, всичкото това нещо на Катя не й допадна. Тя едвам издържа една година. В това време тя се запозна с Учението на Учителя и остана там и като че ли намери там истинското си място на Изгрева. Тя имаше интересни опитности и само така се нареди всичко, че естествено се развиваха събитията около нас. И всъщност Катя стана причина, когато аз идвам да уча музика в София, дойдох на Изгрева да живея.
В.К.: Разказваха ми, знаеш ли нещо по-подробно за тази опитност в Италия в този католически пансион, когато се е запознала с йогите? Правила е някакви медитации ли?
Д.Г.: Някакви излъчвания е правила с двойника си. На Катя е много близка тази материя, цялата ѝ природа е скромна. Катя е изобщо един човек, който като се отправи към нещо, цялата се отдава. И винаги поема отговорността и нищо не може да я отклони. Тя беше много упорита и никой не можеше да я отклони от Учителя.
В.К.: Тя идва на Изгрева. От какво се прехранва, работи ли, учи ли, пее ли?
Д.Г.: Тя предаваше пеене. Педагог. Имаше ученички доста, както Георги Радев предаваше математика, Паша предаваше химия, нали. Въобще на Изгрева имаше повече учителска работа, педагогична работа, но Учителят я изпрати след това при Морфова. Те си допаднаха много и Морфова разкри нещо ново в гласа ѝ. Намери някакви нови хоризонти, насочи я към колоратурата по пеене и в съзнанието на Катя останаха много хубави така спомени и преживявания от контакта с Морфова.
В.К.: Какъв ѝ беше гласа на Катя?
Д.Г.: Тя бе като един спинтов сопран, учи колоратурно пеене при Морфова и на края се уплътниха едни низини така, много хубави, топли низини. Накрая тя пееше само песните на Учителя.
В.К.: Вие не се ли опитахте на времето да запишете гласа ѝ?
Д.Г.: Тогава тази техника я нямаше.
В.К.: Не се сетихте.
Д.Г.: Ние на Учителя не записахме гласа, че на Катя ли?
В.К.: Впоследствие тя отива да работи в Трън.
Д.Г.: Виж какво, тя трябваше да учителствува, да си вземе пенсия, обаче, тъй като тя имаше висше образование от Италия, нямаше средно, една година учи и вземаше изпити, за да вземе средното си образование.
В.К.: Така ли?
Д.Г.: Там е така. Имаш глас – постъпваш. Аз например, гледах, когато бях в Мюнхен на командировка синът на един наш музикант, който е 12-годишен, учи висше образование – цигулар. Бащата пита: „Професоре, вие не знаете какво учи детето“. „Учи висше образование“, да получи, независимо, че е 12- годишен. Щом той може да свири един материал, който го свирят студентите, няма възрастова граница. Такова нещо е. Няма да го спрат и да чакат да стане 18 години, че да започне висше образование. На 17 години той вече завършва. Той сега е диригент това момче. Катя остана на Изгрева при един много хубав духовен живот, при който имаше пълна нагласа и там дойдох и аз.
В.К.: Направихте къщичка? Дървена къщичка.
Д.Г.: Не, дървената къща Катя я купи. Тя беше готова. Тя беше много малка и там живееше.
В.К.: А вие къде сте учили прогимназия, в Пловдив ли?
Д.Г.: И средното в Пловдив.
В.К.: А музикалното?
В.К.: В София. Тогава беше Академия.
В.К.: И как се сблъскахте вие с музиката?
Д.Г.: Аз в гимназията свирех на цигулка и на чело, и на пиано вкъщи. Нямаше кой да ме насочи към един инструмент. Любовта ми към музиката беше комплексен. Когато ме стреляха и ме раниха, то е един инцидент много неприятен, случайно мога да кажа, бях още 16-годишен и когато лекарите казаха, че няма вече никаква опасност, тогава дойдоха моите приятели и ми направиха една серенада – с челите и цигулките в преддверието на болницата. И аз тогава си казах, ако оздравея ще се занимавам само с музика. Баща ми обаче беше доста смутен и каза: „В моята къща един музикант стига“. Но преодолях в края на краищата, иначе не може. Той беше много разбран. Много разбран беше, баща ми беше чуден човек. Аз съжалявам, че толкова огорчения съм му създал с вироглавието си. И дойдох аз в София и две години учих при Тамара Янкова частно и се явих после на изпит, но завърших при Димитър Ненов. При Димитър Ненов – пиано и при Веселин Стоянов – композиция.
В.К.: Сега разказаха ми една интересна опитност, когато вие сте бил ранен и в безсъзнание, Катя ходила при Учителя и кажете ми случая как стои.
Д.Г.: Виж какво сега. Те получиха едно писмо, положението ми е много лошо, това е, куршума минава през главата, която се разбива на парчета. Тогава беше време когато нямаше пеницилин и лекарства против инфекцията и викат Катя родителите да отиде в Пловдив. Тя пита Учителя. Той казва: „Ако искаш да ги утешиш, отиди!“ По това време Учителят е зает с Паневритмията. Той с музикантите работи Паневритмията. В петъка Той слиза на Младежкия клас. Катя стои вънка и чака. Той казва: „Сега вече няма никаква опасност“. Същата вечер, аз цяла нощ се потя, главата ми се поти, цялото това нещо като чалма, всичко е във вода. Като влезе лекарят всичко бе във вода. Температурата спадна. Запитва ме: „Как си бе, момче?“ „Много добре“. Щото той имаше големи симпатии към мен, защото мен като ме раниха нямаше вкъщи никой и идва лекаря и казва: „Тук трябва да се подпише протокол, това е малолетно момче и после плюс това е опасно, има опасност за живота“. „Докторе, давайте операция, нямам никого, дайте аз ще подпиша?“ И понеже каза, че има опасност, аз казах, че искам, поисках операция. Можело е сигурно да се направи с местна упойка. Цялото това разбиване на черепа, изваждане на куршума, всичко това нещо издържах. Лекарят имаше една симпатия към мене за държането ми, после казал даже на баща ми. Действително сутринта нямаше никаква опасност и след една седмица той позволи да свирят музикантите и след 20 дена ме изписаха. Това беше в католишката болница в Пловдив и чудесни сестри бяха католичките, сам в стая бях, плащах по 150 лв. на ден.
В.К.: Спомням си, че разправяше Катя, че Учителят казал: „Сега се борят за него горе“.
Д.Г.: А, да, и на мен ми каза. „Голяма борба беше за тебе горе. Трябваше някой да гарантира за тебе.“ Виж какво ще ти кажа. Имай предвид, че в три последователни дни имах три премеждия. Връщам се от гимназия на обед. В това време разбиват „Куршумхан“. Една голяма щуротия и с взривове и както минавам така един взрив и една такава голяма буца хоросан от тухли минава тъй край врата ми и разбива витрината. Ако беше минала малко по-напред и на място оставах. След два дена в Пловдив във военния клуб имаше двама сказчици, двама оратори. Влизам аз вътре и така както е печката с въглища, беше хладно време, макар да беше пролет, имаше един стол пред вратата на печката и аз съм седнал точно пред нея. А един път от старите турски куршуми, които ги слагаха така на огледалото за украса взима, че пада куршума във въглищата и чрез тях вътре без да види слугата, вкарва го в печката. А нещо ме напъва, опъва, нещо ми е скучно, ще изляза вънка. Като почне втория оратор, тогава ще вляза. Аз си казвам и излизам. Излизам, няма и минута и се чува един взрив вътре като вратата на печката разбива гърба на стола, на който аз седях. Значи преминах премеждието. Второто, третото обаче не ме подмина. Пак съм вкъщи на двора, стрелят по мене и ме улучват в главата.
В.К.: Ама как нарочно или случайно?
Д.Г.: Не може да се разбере точно, но мина се случая. Всъщност случайно беше ми се струва. Как да ти кажа, мен ми е неудобно да говоря по тоя случай.
В.К.: Единият път някой посяга, вторият път някой посяга, третият път улучват те.
Д.Г.: Третия път, да. Не можаха да ме задигнат. В това е било голямата борба гдето Учителят казва. Но това, което става тази вечер, цялата ми глава се изпоти. Всичко това беше вода. И Учителят още в 5 часа като слиза сутринта казва: „Сега мина вече опасността“. Когато минава визитацията в 8 часа лекарите така ме развиваха и се вдигаше пара. Вече имах един шум в главата, но нито температура, не беше голяма, към 38° беше, но все пак изчезна. Казвам виж какво, ти знаеш, че Учителя за всеки от нас е платил един път поне. Много хора, и Методи Константинов и много хора имаше на Изгрева, където Учителят беше заплатил за живота им.
В.К.: И по-късно вие идвате вече в София.
Д.Г.: Да, аз още с вързана глава дойдох в София. Веднага дойдох с курка. Дойдох на Изгрева. Реших да отида на Витоша. Намерих едни дрехи цивилни. Много хубаво беше, моето идване беше интересно. Аз живеех първо в София.
В.К.: На времето вие ми разказахте една опитност с Учителя, че в един разговор Учителят ви казал, че с Него ще останете последни на пътуващия кораб. Какво искаше да каже с това?
Д.Г.: Не знам. Той каза така: „Когато един кораб потъва, капитана последен го напуска и ние последни ще напуснем кораба“. Не мога да си обясня какво иска да каже. Но аз помня даже всичко, което е казал. Дори веднъж припомних нещо, което е казал на Томалевски. Томалевски беше го забравил.
В.К.: Какво беше забравил?
Д.Г.: Томалевски, когато му правиха операция, трепанация, тогава Учителят му прати беседата „Отец ме люби“, да я тури под възглавницата, тя е много опасна операция за онова време и той дойде всъщност с вързана глава на Изгрева и Учителят му каза: „Слушай, един кораб пътува през океана, отзад с едно въже е вързана една дъска, ти къде искаш да бъде – отзад на дъската ли или в кораба? И в двата случая ще стигнеш“. И той каза: „В кораба, в кораба“. Георги се беше отдалечил от Изгрева така малко тогава. Всъщност той бе един качествен общественик, имаше чувство към тези неща и неговия Юпитер и неговото Слънце са на „Медиум цели“ горе в хороскопа му и трябва да блести в обществото пък. А в семейството, в което попадна, не вървяха нещата. Но Георги беше полезен там, та спомням си за този случай и му го напомних. Георги го беше забравил, но не мога да ти кажа какво точно искаше да каже с потъващия кораб.
В.К.: Искам да разкажеш един случай, който по-рано си го разказвал за една екскурзия на Мусала. Пътували сте със Славянски и през цялото време той е говорил за някаква къща.
Д.Г.: Не, той не говори за къща.
В.К.: Точно какъв беше случаят?
Д.Г.: Славчо Славянски през войната, когато навсякъде е разруха, бомбардировки наоколо, той се евакуирал в една плевня и непрекъснато чертаеше планове на неговата къща, която ще направи. Двуетажни някакви си истории, това беше нещо като че беше направо окупирало съзнанието му. Това беше вече войната накрая, когато бяхме в Мърчаево. А какви ли не чертежи правеше и ни занимаваше сумати време. А когато отивахме на Рила, на Мусала и когато Учителят ни вдигна в два часа през нощта от хижата, бяхме няколко души и Славчо вървеше зад Него. От лявата страна вървях аз, от дясната страна Георги Радев и Борис Николов и Учителят се обърна и каза: „Когато дявола иска да излъже някого, най-напред му казва, направи си къща!“ И толкоз. Слави не го помни това нещо. И минаха години и Слави почна тази работа с къщата и ми се струва, че духовно го ограби. Той непрекъснато с това се занимаваше. Не можа да направи къща. Защото такива бяха времената, когато му вземаха накрая всичко. Тогава още не беше национализиран, той разполагаше със средства и можеше да направи такова нещо. Но ние не сме дошли на земята да правим къщи, както Учителят направи един салон, който се амортизира за толкова години. Той не можеше да остане и добре, че не го оставиха, такава една секта щеше да стане, такива неща щяха да станат. Не!
В.К.: Сега искам да питам друго. Тук виждам няколко снимки, където Катя е при пианото в салона с Учителя, разучават песни. Тя пееше хубаво.
Д.Г.: Да, Катя ги пееше много хубаво. Първо тя е професионална певица и второ тя ги претворяваше чудесно. Много от песните се създаваха пред нея, защото те колективно се раждат. Много участвуваше тогава Асенчо Арнаудов, после той стана професор по арфа, много хубаво записваше и беше един от най-добрите [музиканти] и на Паневритмията, и на много песни.
В.К.: Сега понеже вие сте музикант, кажете още нещо.
Д.Г.: Аз не съм участвувал. Аз съм записал само една песен „Иде, иде, Той сам иде“, това е.
В.К.: Ти свириш на пианото, Той свири на цигулката или?
Д.Г.: Не, не, Той я пее. Аз съм на пианото. Започна се на един Бъдни вечер ли беше, какво беше, не, на един обед, на празник беше голям и на другия ден Балтова дойде в салона и се продължи с песента. После и Асен Арнаудов се включи.
В.К.: Вие сте свидетел и съвременник на онази епоха и сте музикант. Сега, понеже има няколко записа на песнопойки, които са публикувани и има много спорове. Какво е вашето мнение за първата песнопойка, втората песнопойка и т.н.
Д.Г.: Виж какво, много се говори за тези неща, има грешки в нея, но когато попаднат тези песни в ръцете на един професионален музикант, той може да ги отстрани, те не са фатални грешки. Нас ни боли, защото искаме да бъдем по-стриктни, нали така. Разбира се, ние се събрахме към 1974 г., по-право това е една инициатива на Мичето Златева, тя искаше да поправим някои грешки. Аз ѝ казах, че без Асен Арнаудов няма да може. Тя питала, пък Асен, той казал, че без Грива няма да дойде. Така се събрахме тримата и в нейната Песнарка са нанесени някои поправки.
В.К.: На Мичето Златева.
Д.Г.: На Мичето Златева Песнарката, в песните. В Паневритмията аз съм направил поправките и аз мога да ги кажа кои са. Всякой един музикант ще ги разбере. Понеже Учителят дава фраза по фраза. Да кажем, днеска е дошъл до една фраза, утре до друга фраза. Една фраза завършва на първото време на следващия такт, ако е последна, но ако след тази фраза следва нова фраза, от този последен такт започва друг. И затова Паневритмията ако видиш „Първия ден на пролетта“, първото упражнение, по едно време трябва да си смениш кракът, защото се получава тек, такива тактове. Това нещо се избягва, сега в моята Паневритмия ако играеш, няма да се получи такова нещо.
В.К.: Значи пропуска е в Паневритмията, в тая, която е печатана.
Д.Г.: Не, която е печатана. Тази, която аз записах е коригирана в моята партитура.
В.К.: А, в оная, която е печатана?
Д.Г.: Онази е записана така, както си е – с удължение.(Грива пее и тактува.) Даже един научен работник повдига този въпрос на една среща вкъщи. Така стоят, така се разглеждат нещата.
В.К.: Добре, а защо е направено така?
Д.Г.: Как защо е направено така?
В.К.: Защо така са я отпечатали?
Д.Г.: Защото са я отпечатали както се е записало. Например сега: Вчера например са завършили до тук. Учителят продължава нататък. Те този такт оставят и започват нататък. И трябваше преди това да се види, че вътре се получава в онова упражнение, което най-дълго се представя към 4 минути и повече, и се получават накрая тек тактове. Ако се изсвири цялото упражнение гимнастическо е на чифт такт, през два такта става всичко. Това е ритъма вътре, през два такта. Разбира се, това се оправи при мен.
В.К.: Други пропуски в Паневритмията, които вие сте забелязали?
Д.Г.: Да, това именно в „Мисли“. Да, това беше два такта също поправени и поемам една такава отговорност, защото е защитимо от гледището на музиката, а от друга страна, виж какво сега, Учителят каза, че тази Паневритмия ще се развие един ден. Той ни я даде като една мелодия. Няма да вземе да ни я хармонизира, да я оркестрира – остави на нас. Когато ние започваме да правим това нещо, да я хармонизираме, да я оркестрираме, ние ще ги намерим тия пропуски, те са много явни, гдето се казва, азбучни грешки.
Очевидно е, че тука начина, по който е работено. Днеска е до тука, утре е до там, нали? Тя така се е разглеждала Паневритмията. Тя не е на един път записвана, да кажем „Първия ден на пролетта“, това е една музика от 4 минути и нещо, и през ден, през два се събирахме, разучавахме и Учителят продължаваше да я дава по-нататък.
В.К.: Пентаграмата?
Д.Г.: Въобще след Паневритмията се даде Пентаграмата, те бяха още в началото. „Слънчевите лъчи“ се появиха чак в 1942 г.Едно след друго се даваха упражненията. Има текстове на Олга. То е нещо живо, то ще расте, ще се развива. Има наивитет в стиховете на Олга, но такова беше и времето. Хората ги преживяваха и си ги пееха, там където няма оркестър, в провинцията си пееха песните, а Паневритмията я играеха. Това беше едно удобство за провинциалните братства.
В.К.: Вие кога се запознахте с Паневритмията и започнахте да работите, през времето на Учителя ли?
Д.Г.: Виж какво сега. Аз с Паневритмията се запознах щом дойдох. Паневритмията беше вече на поляната. Играеха, но един ден дойде при мен Боев, войната беше почнала, и ми каза, че Учителят му казал да направя Паневритмията за голям оркестър. Аз отидох при Него и почнах работа.
В.К.: За колко голям оркестър?
Д.Г.: За симфоничен оркестър, той няма да ми каже за колко души, но за симфоничен оркестър.
В.К.: Имахте личен разговор с Учителя.
Д.Г.: Да. Първо дойде Боян Боев да ми каже и аз сега като взех това нещо да правя, това е отговорна работа. Една партитура, това е една пролетна симфония. И попитах Учителя и започнах. В това време обаче започнаха бомбардировките и отивам аз до Учителя да питам дали на Изгрева има условия. Аз отивам при Него, чакам долу. Горе един запасен генерал и Учителят му казва: „Содом и Гомор“. Онзи перкуляса по стълбите и всичко се евакуираше. Питам го: „Аз, да остана ли тука?“ Казва: „Страх ли те е?“ „Не ме е страх.“ „Стой тука и си гледай работата.“ Това ми го каза, когато тръгнаха за Мърчаево: „Школата не може да оставим без присъствие.“ И остана бай Ради и аз. И от друга страна мога да ти кажа, че когато Учителят напусна Изгрева, остави едно много хубаво състояние тук. Идваха братята, даваха ми ключовете на жилищата си да се грижа за тях. Ако падне запалителна бомба да я вадя, те мислят, че така се вади като маслини от чиния. Но както и да е. Някои, например Васил Иванов – художника, бяхме големи приятели с него, имахме голяма връзка с него, бяха избягали, но след два месеца се върнаха. Васил казал: „Какво правя аз, когато най-добрия ми приятел е на Изгрева“. И от Сливен се върна обратно. Полека-лека започнаха да се връщат. А пък такова състояние имаше, плюс това беше една купонна система и то при неорганизирана, една бомбардирана и евакуирана столица, но нашите се запасили. В мазетата намерихме, че дамаджани с олио, че храни, какви ли не щеш. Викам си, тука ще изкараме по-леко сега и т.н. Пролетта беше такава красива, много хубава беше през 1944 г.
И всяка кола [от Паневритмията] като завършвах, ходех в Мърчаево и я нося на 10-15 дена.
В.К.: На Учителя.
Д.Г.: Да. Той я преглеждаше.
В.К.: Свиреше ли я там?
Д.Г.: Не, какво ще я свири. Тя е за оркестър.
В.К.: Само я преглеждаше?
Д.Г.: След това я вземах и я подвързвах. И така, че това ми беше на мен задачата през време на бомбардировките. Учителят държеше за това. Помня, че един ден отидох до Мърчаево и вечерта си тръгвам. Канят ме да остана да спя там. А Учителят казва: „Не, той си има работа“. И тръгнах от Мърчаево, отиваше се пеш до Княжево и като наближих Изгрева сирените засвириха и почнаха бомбардировките. И аз бях толкова доволен, че се върнах, щото щеше да ме човърка за бай Ради, че останал сам и какво сега ще стане.
Ако си войник, ако си мобилизиран и те поставят да стоиш пред един погреб, ще стоиш ли? Ние не сме мобилизирани насила, но все пак една задача имаш и в стаята ми, пианото ми и тая тишина, която имаш! Чудна тишина! Няма ги хората. Да. От друга страна как да ти кажа. В мене някакъв център беше неразвит. Аз по-късно го разбрах. Аз нямах чувство на самосъхранение. Това чувство се породи в мен когато се роди Андрей. Да се чудиш тогава как минават тези американските крепости и с бинокъл ги гледаш как нападат. Нищо не ме уплаши. Това бяха жестоки условия. Усилни бомбардировки, знаеш какво значи! А аз стоя горе на стълбите и гледам с бинокъл, а имаше сняг голям. Застанал човек с бинокъл на стъпалата на стълбата, сняг, и бомби, които падат върху града.
В.К.: Паднаха ли бомби на Изгрева?
Д.Г.: Имаше, да. Една мина двутонна падна зад салона в гората, но не експлодира. Ако беше експлодирала щеше детонацията да отнесе всичко. Иначе падна там в двора. Излизам навънка и виждам един бор забит в земята. Просто го вдигнала вълната и го забила в земята.
В.К.: Но тази мина после я обезвредиха.
Д.Г.: Да, военните веднага идваха. После ние тогава бяхме други хора около Учителя, имахме една настройка вътрешна, но най-страхливите добре, че на времето ги отстраниха, че си отидоха. Защото не може така. Ние имаме вяра гдето се казва, имаме връзка с Невидимия свят. Ние не можем да оставим Учителя на тоя трясък и той замина за Мърчаево. И плюс това Школата трябваше да продължава. Беседите продължаваха в Мърчаево.
Значи оркестрацията стана във време на бомбардировките. Обаче минаха години, когато аз вече имам голям опит като композитор, с друго виждане и тя ми звучеше по друг начин. Онази партитура видях че, и направих нова. Аз ще ти я покажа. И с тази партитура заминах за Франция и записах в Монте Карло.
В.К.: Беше ли сполучлив този запис?
Д.Г.: Виж какво ще ти кажа. Нямаше време да се направи хубав запис, плюс това в Монте Карло заварих едно особено положение. Записите, те въобще ги правят в операта. Обаче в това време беше там Онасис, който беше накупил огромни терени и правеше страшен строеж с денонощен трясък и даже този, Тибор Катона, директора на операта и на филхармонията, един много благороден човек, французин от унгарски произход, който ще ти кажа как разреши въпроса с Паневритмията. Най се страхуваше Онасис да не се научи, щото ще му попречат на работата. Не можеше да се репетира. Те имаха договор с холандска фирма „Филипс“ да направят в продължение на три месеца сумати записи на симфонични произведения. Отказаха. Не можеше да се работи. А радиото на Монте Карло е горе към скалата. То Монте Карло е един град притиснат между скалата и морето. Горе е тихо, обаче салона е малък, няма акустични условия. Там аз съкратих оркестъра, контрабаса махнах и т.н., можеше да се направи документален запис, но не и студиен. Защото виж сега, аз отивам в Монте Карло, моята мечта беше Паневритмията да се запише от най-добрата филхармония в Европа, а това беше Монте Карло. Успях датръгна и ми бяха разрешили да купя 100 долара, отидох при директора Тибор Катона, а вънка стои диригента. И казвам му каква е работата, че искам да пиша музика. Казва, колко минути? Казвам, 50минути. Първо му казах, че „тази музика не е моя, това е музика на една духовна школа. Итова е една музика, която участва като метод на духовна работа в самата школа. Това, което съм направил аз, съм го хармонизирал и оркестрирал.“ Аз му казах, че нямам толкова пари, но бих желал да съкратя състава на оркестъра, не ми трябва цялата филхармония. „Колко пари имате?“ „След като платя на диригента, който чака вънка, имам 12,000 франка.“ Но при това положение казвам, аз искам да съкратим оркестъра.„Вижте, казва, 12,000 франка и целият оркестър, цялата филхармония ви давам“, каза. Разговорът траеше 10-15 минути. Навънка диригента чака. „Утре в 8 часа почвате репетиции и правим записа.“[51:20 – 51:29] Ние го пишем 2-2-3, ама не точно, той Панчо Владигеров ми казваше: Свали палтото, свали жилетката. …..[51:39 – 51:57]…..
Записахме го, разбира се, има и грешки вътре, не стигна време за някои неща, но някои номера станаха много хубави. След като се върнах тука аз направих още корекции, и с един оркестър го изсвирихме.
В.К.: А този запис имате ли го?
Д.Г.: Имам го, да. Там темпата са малко по-бавни. Когато аз тука работих, написах темпата пак, можах така, да вземем по-верно темпо. Понеже имаше такива технически пасажи на чело, на контрабаса, на някои номера диригента смята, че за да изпъкнат тези неща, може да се намали малко темпото. От тук нататък обаче пиесата става малко бавна, не би могло да се играе. Разбира се, сега има едни магнетофони на които аз бих могъл така да удължа малко, но така остана, освен това има вътре доста грешчици. ….. Ако имах още 4 часа, може би щеше да стане по-добре. И акустичните условия в радиото на Монте Карло не са, но ако го бяхме правили долу… Та този грък го изгони после тази, кралицата на Монте Карло, с един голям процес и той напусна, щото целия град ставаше само бетон, алуминий и стъкло.
В.К.: Сега вие казахте, че има неща, които трябва да се дообработят.
Д.Г.: Виж сега, една музика, която се прави за запис трябва да има повече репетиции, отколкото за концерт. Микрофонът дешифрира всичко, баланс, всичко. Например, аз се спомням когато постъпих в кинематографията трябваше да записваме „Иван Сусанин“. И Найденов каза:Разбира се, ние вече имаме представление и сме готови, и отиваме на запис. Когато чу първия запис, Найденов каза: Ние тепърва трябва да започваме работа. Да кажем, когато Юри Буков записва концерт, три вечери след това остава на пасажи да го запишат. С „Пате Маркони“ с техни хора, въобще да се направи един студиен запис трябва едни условия много, както се казва, студийни.
В.К.: Сега друг въпрос евентуален нов запис, какво бихте променили?
Д.Г.: Виж какво, аз мога да ти каже,че още десет записа да правя нататък, всякой ще [55:40-56:17.]…
В.К.: Сега вие като я чухте на живо какво беше впечатлението?
Д.Г.: Тука не ми достигна време на мен. В зала „България“ от 2 ч. до 8 ч. вечерта. Все пак тези оркестранти чувстват една умора. Един ден ще го направим това нещо. Нотите са готови, ние сме насреща, интереса към Паневритмията. Тя е една хубава музика. На мен ми беше много интересно как ще реагират оркестрантите в Монте Карло. Щото за мен оркестрантите са най-важното мерило. През тях минава всичко. Когато един музикант хареса една пиеса, която той е свирил, той изразява мнение. Когато един, който не я харесал, казва не иска да си каже мнението.
В.К.: Тука как реагираха музикантите?
Д.Г.: Виж какво, там най-напред питат колко ще получат. Някакси бързо вървяха пиесите. Диригентът беше така, с отношение. И разбира се, аз съм уверен, ако правя един ден студиен запис, аз партитурата ще я преправя наново.
В.К.: Друга пиеса от Учителя да сте разработили или да имате идеята да разработите?
Д.Г.: Виж какво, аз съм работил песни с оркестър и една пиеса записахме там, която поради малкото време не можа да излезе добре. Същата тая вечер когато записвахме Паневритмията вземах един бас, много добър, който се беше върнал от Швейцария и записах „Бершид-ба“, която песен наистина трябва да се изпее с бас. От друга страна песните на Учителя има едни, които са за хор, други са типично за солово пеене.
В.К.: Аз понеже не съм музикант, какво ще ни кажете още?
Д.Г.: Според мен „Аум“ не може да се изсвири. Ти докато не чуеш – Ом, Оум, Аум, Аумен, няма да разбереш нищо. Затова вземах един бас, който го изпя това нещо и в Монте Карло вземах един бас от операта. Тука вземах също един много добър, наш оперен певец.
Трябва да се чуе това – Аум, Аум, Аум, Аумен, иначе само инструментално ние го слушаме. Но ние го знаем, иначе не се разбира какво е. Аз имах много хубава партитура на движение на контрабасите, обаче не се чуха. Аз при един студиен запис бих го върнал пет пъти това нещо, докато намеря точния баланс. Нямаме време. Не може така да се записва на „прима виста“, ако трябва да направим нещо хубаво. Но ще му дойде времето. Ние сега трябва да изживеем себе си с тия експерименти, това беше вълнение. В зала „България“ в София присъствуваше Георги Томалевски, Жечо Панайотов и Борис Николов. Там ги водеше Нестор Илиев. Концерт им давам в зала „България“, на тия стари наши братя. Един ден, когато бомбардираха София, една бомба беше паднала точно в зала „България“ и беше унищожила органа, тогава имаше един орган. Така ми беше криво, щото все пак там сме преживели много хубави концерти и Учителят каза: „Пак ще я направят и в тази зала ще се даде концерт от наша музика“. И аз дадох концерта с двама души наши представители музиканти.
В.К.: Някои нови пиеси или теми да сте разработили?
Д.Г.: Не, правил съм за пеене и оркестър. Акомпанимент на оркестър, пеене. Аз съм против тъй наречените разработки. Важното е да разкриеш съдържанието на една песен и със средства на музиката – хармония, оркестрация, хубав глас, да я изпълниш. Какво значи разработка? – Да се хармонизират и оркестрират, това е вече. Защото музиката се изразява в ритъмът, мелодията, хармонията. Учителят я даде с ритъм и мелодия. Няма да я даде хармонизирана, няма да я даде оркестрирана. За нас какво ще остане? Всякой според своя талант и мироглед, французите я правят по един начин, с други темпа, според темперамента си и ред други неща, тъй ги пеят и хармонизират. А спомням си, че една от разработките на песен от Учителя, както направи Кирил Икономов на времето – „Вехади“, Учителят беше много недоволен. „Вехади“, това е една свещена песен. Или „Аум“, какво да го разработвам? Да смятаме, че е недоработено? Хайде, то не става да го удължим само, то трябва да е оправдано, ако трябва да прибавя нещо. Не само да кажа ето ме и мене там в цялата история. И намирам, че песните са достатъчно завършени и че който ги разбира и който ги усеща може да преживее нещо много хубаво, но иначе трябва да се хармонизират добре.
Например, аз имах една братовчедка, която беше 18 години концертиращ артист във Франция,която във всички концерти е пеела две песни на Учителя. Едната е „Мусала“, а другата е „Тъкането“. „Тъкането“ беше много интересно, когато тя го пее. Акомпанимента е направил на пиано един френски композитор. Винаги „Тъкането“ бива бисирано. Да, винаги бива бисирано. Тя е много ефектна песен. Тогава като ми каза това нещо тя, след 9 септември се върна в България.
В.К.: Тя е пяла преди Девети?
Д.Г.: Не, не след смъртта на Учителя тя се върна в България и отиде в Пловдивското музикално училище педагог по пеене. Във Франция е израснала, във Франция била е в Монте Карло в операта и след това концертиращ артист и тогава тази песен аз я направих за хор. Нашият хор на Изгрева много обичаше тази песен.
В.К.:„Тъкането“?
Д.Г.: „Тъкането“. Тя е много ефектна песен. Но аз я направих малко по-бързо темпо. Да не се играе, само да се пее. Много ефектна песен. Та ти казвам в бъдеще музиканти, композитори ще правят хармонизации, нови оркестрации много по-хубави от нашите разбира се, ще има по-добри музиканти да ги изпълняват. Това всичко, което мислим, не можем да кажем, че сме направили. Нашата работа е била да го документираме гдето се казва, а що се отнася до въпроса за грешките, всякой един професионален музикант ще разбере, че е грешка. И няма да има спор. Тука някои от нашите някак фанатично държат на някои неща.
В.К.: Искам да питам за вашата среща – между вас, Арнаудов и Мичето Златева. Какво е вашето мнение по отношение на онези пропуски и грешки, които са били преди 30-те години?
Д.Г.: Виж какво сега, те, които бяха очевидни грешки, ние ги поправихме. Асен обаче съжаляваше за едно, че не знае къде е неговият сандък, на някакъв таван бил, в който той си пази оригиналите. Ако тези оригинали на Асен Арнаудов се намерят, това ще бъде най-благоприятното нещо. Щото някъде може да има и печатни грешки. Не само редакционни, но и печатни грешки. От друга страна тогава някакси, понеже беше такова времето, всеки гледа да направи нещо без да се разчуе, с много малко хора се събраха да направят Песнарката. И важното е, че са я направили. Колкото и да има грешки, те не са фатални. Ние като се събрахме с Асен и Мичето Златева, ние нямахме разногласия, веднага разбрахме какво е и си ги оправихме, като на нейната Песнарка се нанесе. Не на всички. Не можахме повече да се съберем.
В.К.: Правихте ли протокол, подписахте ли се или не?
Д.Г.: Няма защо да правим протокол, на нейната Песнарка ги оправихме. Защо да правим протоколи. Но аз мога да ти кажа, че това, което направихме ние, ако се съберат утре музикантите ще го направят същото. Разбира се, аз исках да присъствува Асен Арнаудов и Асен съжаляваше, че не знае къде е тоя сандък с неговите нотни листове. Той си пазел архивите. Но виж какво, не е фатално това. От друга страна те са правени с молив, там се е задрасквало. Учителят е повтарял. Трябва той да си ги дешифрира, но не е фатално това. Ние някой път акцентираме върху някои неща, които не са фатални. Това всякой един музикант ще разбере. Важното е, че са издадени, Паневритмията е цялостна. Всяка регистрация, която ще прави един композитор или музикант, тези тактове, които аз ги махнах три в първия номер и там по два още нататък ще ги направят и те.
Виж какво това не е фатално. Там сме направили с молив, задраскали повтаряли трябва той да ти ги дешифрира но не е фатално това. Ние някой път се акцентирамевърху някои неща, които това всякой музикант [може да оправи]. Въпроса е, че са записани, дадени, Паневритмията е цялостна. Всяка регистрация, която ще прави един музикант. Там аз ги махнах три в първия номер и два още нататък, ще ги оправя.
В.К.: Аз съм слушал изпълнение на „Идилията“.
Д.Г.: Ясно да, те са прибрани на тавана, не оркестрация, беше за цигулка и пиано. Ето какво носи една разработка. Особено „Идилията“, тази тема тя е широка. Както казва Учителя, това е един модел на българска мелодия. Това, което предлага Асен, е цялостна пиеса за цигулка. Учителят предлага на братята Янкови и те го изсвириха. Ако вземеш да изсвириш темата, тя е чудна. Виж какво, за мене е много рисковано да се правят разработки. Няма що да правят разработки. Ние достатъчно още не сме ги хармонизирали! Ние още не сме ги дали в ръцете на един голям музикант да ги изпълни, да видим силата на въздействието им от един голям артист. Такава една песен, която видях аз тука, беше неотдавна. Знаеш каква е „Мусала“, знаеш каква песен е станала. Ето, сега я е направил Филип Стоицев за хор, на този туристическия хор, без да каже кой е автора. Ще го чуем как ще излезе. Защо ще правим разработки преди да сме ги чули – въздействието им така изнесено от големи професионалисти. Аз искам да чуя например „Бершид Ба“ от един Борис Христов. Тогава ще разбера силата на тая песен. /Грива пее: „Бе някога…“/, да видиш тогава какво ще стане.
В.К.: Борис Христов може и да не я изпее.
Д.Г.: България ражда много певци, нашите хора, където отидат.
В.К.: Ние сме заварили много певици на Изгрева. Едната беше Катя Грива. Другите кои бяха?
Д.Г.: Табакова беше.
В.К.: Вие сте слушали нейното изпълнение.
Д.Г.: Слушал съм, да. Табакова, според нея, тя казва, че Учителят е дал на нея „Сътворението на света“ ли какво беше.
В.К.: Да, „Битието“.
Д.Г.:„Битието“. Тя обаче казваше, че това което е дадено на мене е дадено и го криеше някак, може би под въздействието на Кръстю Христов. За мен нямаше такова нещо. Аз признавам онези песни, които излязоха в историята на Школата, които се пяха от всичките и в беседите и т.н., но така „На мен дадено“ това ми звучи някакси, не знам що така стана, че бе публикувано в Песнарката. Борис Николов ги постави. Ако е въпрос – за мен дадено и на мен Учителят даде един текст и аз направих една песен. Но това е друг въпрос вече. Няма да я поставя в Песнарката.
В.К.: Какъв текст ви даде Учителят? Той ви даде тема за песен, нали?
Д.Г.: Не, един текст и аз направих една песен, която даже забравих. Даже Калименов я издаде в издателството в Севлиево.
В.К.: Как се казваше песента?
Д.Г.: Имам даже екземпляр. „Светъл ден“, да. Но това, което е участвало в Школата, което се пееше по беседите, по съборите, за мен това е музика на Учителя. А такива дадени „само на мене“, това не беше маниер на Учителя. Той можеше да ми диктува на мене, когато бяхме двамата в салона, но след това се събирахме всички и пеехме. „Той иде“ например, не мога да кажа, че е дадена на мене, да си я занеса вкъщи. Нали така? „Иде, иде“ – цялото Братство я знае, всичките са я пели.
В.К.: Сега други певици кои бяха?
Д.Г.: Ами Мичето Златева пееше по онова време, пееше Кичка Вълчанова. Тя имаше хубав глас. Дора Карастоянова, тя беше в оперния хор. Веса Несторова пееше. Не мога да си спомня всичките. По-рано всички пееха. Много музика имаше на Изгрева.
В.К.: Това не е малко, на Изгрева толкова много музиканти.
Д.Г.: Това са 180-200 човека. Не е малко нещо. Всичко свири, разбира се. На Паневритмията всяка сутрин имаше по няколко души на поляната, свиреха в оркестър.
В.К.: Има снимка с Калудов, там свирят към 15 човека.
Д.Г.: Калудов беше запасен капелмайстор от Варненското братство и идва да живее в София и той направи един оркестър. После аз го разширих и аз съм го правил като вземах по няколко души от филхармонията и правехме много хубави концерти. И оркестрираше Калудов така песни и други работи и даваше концерти и много голямо желание имаше човека. Той почина.
В.К.: Какви бяха концертите му, с музика на Учителя?
Д.Г.: Да, музика на Учителя, давали сме и други концерти, да кажем помня „Вивалди концерт“, „Тартини концерт“ със солист. Тогава идваха от филхармонията да помагат на нашите оркестранти. В края на краищата много хора от Изгрева завършиха, като Влади Симеонов.
Имахме един диригент, който не се включи много – Веселин Павлов, който впоследствие почина. Стана на филхармонията диригент. Васил Павлов, майка му беше много предана. Асен Арнаудов, Ангел Янушев, много музиканти имахме. Иван Кавалджиев, Вапурджиев – контрабасист, голям музикант.
В.К.: В онези години правеха ли опити за хорово изпълнение?
Д.Г.: А-а, имахме хор, а-а много хубав хор. Аз съм писал много неща за хора и съм дирижирал. Една балада има от Учителя „Страшен беше вятърът“. Знаеш каква хубава балада стана. С голямо удоволствие правих музиката. Всичките ми партитури ги взе Симеонов и той дирижираше едно време. И така със спомените си останаха, при него останаха.
В.К.: И къде отидоха после?
Д.Г.: Не знам къде са, не мога да ти кажа.
В.К.: Как може такова нещо. Аз ги искам от теб тези нотни листове.
Д.Г.: Ама защо бе, аз ако трябва ще го направя, по-хубаво ще го направя.
В.К.: Ти ще го направиш по-хубаво, но ето, че не сте го направили.
Д.Г.: Виж какво, дай един хор, кажи утре имаш хор, тази вечер до осъмване аз ще ти приготвя всичко.
В.К.: Онова, което се напише на хартия, то остава за поколенията.
Д.Г.: Не може бе, човек се развива. Ти знаеш ли, че като погледне човек едно време каквото е писал, някой път се учи даже от тези неща. Някой път може да бъде много интересно. Знаеш ли какво значи да преглеждаш стари партитури? Минало е време, дай сега да прибавим нещо, все пак прибавили сме едно знание към старото. Тъй че като имаме условия, значи ще стане.
В.К.: Какво е вашето мнение за оркестрацията на Стоицев? Те са правили записи?
Д.Г.: Виж какво, той си е направил един малък камерен състав, нали и според неговите възможности е направено хубаво, но важното е, че тя Паневритмията може да ползва, за да играят хората. Тя е съобразена с това да играят, всички темпа са точни и нашите хора я много харесват, но въшните хора не могат да я възприемат.
В.К.: Не могат?
Д.Г.: Не могат, да.
В.К.: Кое им пречи?
Д.Г.: Свикналите те толкова години да слушат цигулки, китари, което пък във Франция ми казаха, а чакай, това е еднообразие. „Как може, това е еднообразие.“ Ако я слушат малко по-често, ще свикнат.[1:20:15 –1:21:45 неясен звук…]
Нашите хора като играят, те даже и като свири оркестъра, те пак си пеят, защото знаят текста. Те не са концентрирани в разкриването на движенията, важното за тях е, че върви мелодията. Ония си свирят, тия си пеят и работата върви. Нали така? До това положение една сложна оркестрация би ги дразнила. Ще кажат, чакай сега, тука не мога да си пея, особено като чуят както минава единият от едната група инструменти в друга. Това е нормално.
В.К.: Колко време ви отне?
Д.Г.: Оркестрацията? Мога да ти кажа, шест месеца.
В.К.: И общо за колко инструмента беше?
Д.Г.: [1:22:40 –1:24:00 неясен звук…]
Всяка една апаратура са настройва от инженерите към онзи модел лента, който има …. Не, не, тези нови модели са от голямо значение.
В.К.: А имаше ли мъже на Изгрева, които пееха добре? Повечето бяха жени.
Д.Г.: Имаше един Маринчевски, той сега го пенсионираха ми се струва, пееше Митко Сотиров, беше тенор, той с Мичето Златева пееше. Също Славов. Той беше оперен певец, Славов. Той постъпи в ансамбъла на военните и там се пенсионира даже. Знаеш ли го Филип Славов? Певец, един тенор хубав, голям. Той беше в Югославия. Той в Югославия по радиото пя песни от Учителя. Учителят каза: „Той е смел, той като се втурне към нещо не можеш да го спреш“. Славов беше голям глас. Драматичен тенор.
В.К.: В коя година пееше в Югославия?
Д.Г.: Още беше жив Учителят. След това постъпи там някъде си из курортите, там да спечели малко пари, за да остане малко повече време и се върна тука и постъпи в ансамбъл. Той е един от първите след 9.ƖХ.1944 г., когато се образува военният ансамбъл. Това беше един хубав хор. Но характерното, ако искаш да чуеш пеенето на Учителя, то е характерно и ако го пеят всички по време на беседи. Най-силното внушение според мене са песните на Учителя, когато пееше братството пред беседите, пред съборите. Слушал ли си, когато всички пеят „Духът Божий“ в един глас.
В.К.: Разказваха ми, че са правени опити и външни хора да пеят. Учителят не е бил доволен. Някои външни хорове да изпълняват Негови песни?
Д.Г.: Аз не знам такова нещо.
В.К.: Той забранил и не бил доволен.
Д.Г.: Аз не знам. Учителят въобще не забраняваше нищо. Аз лично не помня такъв случай.
В.К.: Мислите ли да напишете нещо за музиката и Школата на Учителя като една студия?
Д.Г.: Виж какво, аз бих предпочел другото да направя. Да изкажа моето впечатление от появата на музиката в Школата. Как съм го преживял това нещо като музикант. Такова нещо трябва да се напише.
В.К.: Аз бих желал да остане така нещо от вас, така както го формулирахте вие.
Д.Г.: Аз както виждаш, достатъчно е да кажа две думи както на този розенкройцер във Франция, каква музика му нося и той да ми кажа, колко пари имаш и ми дава евтин оркестър. Ето,когато духовен човек с една култура като нас, има един човек пред него, който въобще не го познава. И веднага разбра човека. Така че той веднага разбра, че това е една музикана една окултна Школа. Прегледа партитурата, хвърли един поглед и каза: „Хайде“. Въобще Учението на Учителя, за да се приеме, от човека се иска една подготовка, иска вътрешен стремеж, иска един резонанс вътрешен, за да го възприемаш. Защо нашите интелигенти не можаха да го разберат. Нито преди 9.ƖХ.1944 г., нито след 9.ƖХ.1944 г.
Край 1-3.
Димитър Грива на Рила
Димитър Грива 1D – След 13 години продължаваме
В.К.: Така, значи предишните 3 писти са правени и записани през 1976 г. – есента и 1977 г.- пролетта. Аз съм правил 2 сеанса с тебе. А сега е 19 декември 1989 г. Значи след 13 години продължаваме.
Д.Г.: Следващите 13 г. към края на века пак ще продължим.
В.К.: Вие искахте да разкажете от последните дни на Учителя.
Д.Г.: Не.
В.К.: Какво не?
Д.Г.: А, точно така. Не, за гроба на Учителя.
В.К.: Да.
Д.Г.: Слушай сега. Сега искам да опровергая една измислица, че разрешението за гроба на Учителя е било издействано от Антон Югов, който говорил с Георги Димитров. Че нещо била прекъсната връзката, че наново се е свързало. Това са всичко измислици. Не е верно това. Верно, че на Изгрева имаше хора комунисти, които бяха много активни преди 9.ƖХ.1944 г., там се криеше Кофарджиев и т.н.…. И те ходиха в Министерския съвет да искат разрешение, обаче разрешение от там не дойде.
Този Дамян Велчев, казва:„Абе разправям им, че този човек не е за селски гробища, обаче не става нищо.“ Цяла нощ сме стояли и се чудим какво да правим. На другия ден пристига един малък човек, бил от видинското братство, бил партизанин. „Дайте ми, казва, на мене писмото. “Отиде и след два часа се върна с писмото, подписано от Антон Югов. За разрешението, за там където Учителят е посочи според д-р Жеков. В лозето тук имаше една лоза с една пейка. Като Учителят си почиваше там. Така че този младеж даде разрешението и си тръгна. Не му знам името.
В.К.: Сега как стои въпроса с телеграмата?
Д.Г.: Няма такива телеграми. Кажи ми кой е бил в кабинета на АнтонЮгов, за да знае, че той е разговарял с [Георги Димитров]?Няма такова нещо! И се чудим какво да правим, когато дойде този човек, който както ти казвам от видинското братство, поиска писмото и го донесе. Тя сигурно е в архивата на Борис, не знам къде е. Така че имай пред вид едно нещо: Винаги има един човек, който ще свърши работа на Учителя. Ето този я свърши по същия начин. И си отиде, нито му знаем името, нито се мерна на погребението на Учителя.
В.К.: Дойде, свърши работа…
Д.Г.: И замина. Аз мога да ти кажа още един случай. Аз мога да ти кажа още един случай, който прави чест на още един поет, това е Людмил Стоянов. След 9.ƖХ.1944 г., когато идват първите избори 1945 г. за избора на депутат от нашия квартал беше Людмил Стоянов. Дойде, иска да го представя на хората там,дойде, аз го представих, това е един български поет. Той си изнесе беседата, лекцията, и след това го заведоха при Боян Боев. Толкова знам за това нещо, той получил някакви книжки и се разговаряли. Когато след 9.ƖХ.1944 г. беше в Комитета този Димо Касазовние имахме право да печатим и пренесохме една от машините горе. Нашите момчета продължаваха да печатат и нашите момчета изнесоха последните томове. Но когато един път дойде в Комитета Вълко Червенков ние се стъписахме, защото първата му заповед беше „да се презаверят всички разрешителни за печат“. Чудим се какво да правим. Тогава дойде Людмил Стоянов и каза:„Слушайте, казва, това учение е полезно за българския народ, дайте една молба.“ Отиде, подписа я Вълко Червенков и ние продължихме още известно време да работим.
В.К.: 1953 г.
Д.Г.: До 1953 г. продължаваме, този Влад Пашов, Кирчо и т.н. Тогава излезе последното Слово, последните беседи и нещо. Да знаеш, че и Людмил Стоянов имаше много противоречия, той като Гео Милев бе символист, но после премина на пролетарски позиции и други,но както казвам Людмил Стоянов свърши едно много хубава работа. Дойде, свърши работа и си отиде. В оня години хората бяха по-смели в началото. После са затегнаха нещата и се загуби в хората и радостта, и надеждата, и какво ли не. Та сега се мъчим как да явъзстановяваме. Та ето тези два факта трябва да се знаят щото тази история за телеграмата особено, това е… Това е абсурдно най-напред. Кой от нашите хора е бил в кабинета на Югов и че той говорил с Георги Димитров, в това време бил прекъснат /сигнала/, че после пак. Била дошла телеграма, няма такова нещо. В онези времена не може…
Аз мога да ти кажа още нещо,сраменфакт, за един друг поет. Когато почина Учителя, директора на Радио София беше Орлин Василев.Нашите хора дават да съобщят. Той казва: „Че кой е той, за да съобщя?“ Нашите хора в провинцията не знаят, че Радио София отказа да съобщи, че Учителят починал. Нека всякой да си намери мястото, тя историята не прощава. Истината трябва да се каже, кога да е, тя ще си въздейства.
В.К.: Какво ще си спомните за последните дни на Учителя, Вие сте присъствали там?
Д.Г.: Да. Сега, Учителят беше болен от бронхопневмония. Там беше и Кьорчева, беше и Стратев, трябва да питаме също, също Кадиев беше, нали. Но мен ме интересува този, когото повикаха от София, някой си голям лекар и който поиска, Учителят беше против инжекциите. Поиска да направи една инжекция от гликоза, нещо много безобидно. Ние стояхме в салона влезе Симеонов. Той каза…
В.К.: Тошко Симеонов?
Д.Г.: Не, не, този Симеон Симеонов, който свиреше с цигулка и ми казва: „Слушай, не е инжекция както смятаме ние, а това е гликоза.“ Добре, и вечерта някъде на 26.12.1944 г. и ние чакахме, това беше. Ние в салона чакахме. Там беше може би Савка. И сега на 26.12. ние не спахме. Не влизаха много хора. Борис излиза и каза: „Положението е плачевно.“ Учителят си отиваше. И стоях там на 26 до към 27 до 2.30 сутринта. Казаха ми да отида да си почина малко. Отидох и си легнах. И след 2-3 часа дойдоха и ми казаха, че Учителят си заминал. Но цялата история със самоубийство и прочие е измислица също. Която непременно трябва да се опровергае.
В.К.: И ти казваш до 2 ч. си бил там?
Д.Г.: До 2-2.30 ч. съм бил там, да. Това бяха дни и нощи, в които ние не можехме да спим.
В.К.: Спомняте ли си някои неща,които разказваха онези, които бяха около Учителя. По отношение на погребението?
Д.Г.: Виж какво, сега аз знам какво стана. Погребението беше така. Учителят беше в салона поставен. И го вдигнаха наши хора както едно време са вдигали пророците. Нашите възрастни братя обиколиха един път поляната. И отидоха на местото, там дето беше изкопан гроба. Бяха възложили на Томалевски[Георги] да напише нещо, Томалевски каза: „Не можах.“ Написа го Славчо Славянски. Томалевски като един поет, знаеш колко наши братя е изпращал на това, не мога, казва. Той е много чувствителен, поетична фигура. Славчо го написа. И се изправи така, помня. То беше един студ, сняг, но облаците така леко се разместиха, грейна малко слънце и Славчо се изправи, прочете го и това нещо се постави в една бутилка, на папирус е написано, в една бутилка със зехтин и долу в гроба с ковчега. Така го изпратихме Учителя. Беше много интересна трогателна картина, но най-интересно,че по това време Парлапанов, който водеше „Българско дело“, седмичния преглед на „Българска кинематография“ засне погребението на Учителя. Този материал го търсихме и с дъщеря му и не можахме да го намерим. Той е на 35 мм филма, той е един добър документалист.
В.К.: Как се казва той?
Д.Г.: Георги Парлапанов.
В.К.: Значи той го е заснел.
Д.Г.: Той го е заснел това и той е един от големите дейци на българската кинематография и той е изобретател. Той направи първата машина за оптичния запис в България. Една голяма история в нашето кино. И един от верните хора на Учителя.
В.К.: Той жив ли е още?
Д.Г.: Не. Той преди да умре каза: „Правете, струвайте, искам да видя детето ми в кинематографията.“
В.К.: Тя как се казва?
Д.Г.: Тя се казва Жени Парлапанова.
В.К.: И вие търсихте филма?
Д.Г.: Търсихме го, къде ли не са ровили, не можехме да го намерим.
В.К.: Вие говорихте ли лично с нея?
Д.Г.: Как, разбира се, аз настоявах да търсим в архива.
В.К.: И той къде го загуби този филм?
Д.Г.: Не можем да го намерим.
В.К.: В неговия личен не е ли?
Д.Г.: Ами поне дъщеря му доколкото я интересува, като имаш предвид, че тя има възможност, има модела, може да види материала къде го е оставил. Но никой не знае.
В.К.: Никой не знае.
Д.Г.: Обаче това беше много интересна картина, така както едно време народа е носил пророците. Но мога да ти кажа, че Учителят не остави скръб, остави едно много особено състояние като си замина. Поне на мен и някои приятели.
В.К.: Понеже ставаше въпрос за заснети филми. Кои заснеха на филм Учителя в онези години, спомняш ли си? Кои са правили опити да го заснемат?
Д.Г.: Само знам за Жоро Кьосев. Той има такъв материал на 16 или на 9, не знам. Да, Жоро Кьосев има, други не знам. Хубави снимки е правил и Васко Искренов. Той е възрастен вече. Той е стар на 90 и повече години. Но тези два факта, особено за самоубийството, което трябва да се провери на всяка цена. Това е измислица, бе. Това е измислица.
В.К.: Този материал трябва да се подготви подробно. Сега един друг въпрос, ти си ми разказвал преди 20 години едно изказване много интересно, загадъчно изказване на Учителя. Той се обърнал към теб и казал: „Ние с теб ще бъдеме последни на потъващия кораб.“
Д.Г.: Да.
В.К.: Разкажи тоя случай.
Д.Г.: „Когато един кораб потъва, капитана остава последен. С теб ще бъдем последни на кораба.“ Аз не мога да ти кажа до ден днешен и много други работи не мога да ги разбера. Например: „Ти трябва да решиш за кого ще работиш, за себе си ли, за български народ ли, за човечеството или за Бялото Братство?“ Значи разграничаваш нещата. Аз не мога да кажа, макар че бях млад човек, отвътре да се изправя, да се реша, или по право, да имам възможността може би това е за друг живот.Не мога да ти кажа какво е. Искам да бъда много искрен, когато решавам проблеми, които са поставени от Него. Да кажа: аз ще работя за Бялото Братство. Единственото, което можах да направя е това, че направих с голям оркестър Паневритмията и бях си казал така: коя е най-добрата филхармония в Европа. Монте Карло. И успях да отида в Монте Карло и да я запиша. Това е…
В.К.: А имаш ли този запис от Монте Карло?
Д.Г.: Имам го. Да.
В.К.: Аз искам да ми го дадеш, за да мога да го презапиша.
Д.Г.: След като се върнах обаче, аз направих още една корекция и съм го записал тука с наш оркестър в зала „България“. Той един път каза, че в зала „България“ ще има концерт наша музика. На този концертен запис, това беше неделен ден, присъства Борис Николов, Георги Томалевски.
В.К.: Жечо Панайотов?
Д.Г.: Не, Жечо не. Водеше ги този Нестор Илиев, възрастни хора, водеше ги. И присъства също една полска писателка, която сега пише книга за България и отделя 50 страници за Школата и Учителя. И то по един много интересен начин. Аз съм чел непреведено досега тези 50 страници. От полски на български. Прави един много интересен материал, щото един човек, който е писал нашите две биографии, на Томалевски и на Борис, имат много мемоарен характер. И те са значими за нашите хора. Но тази жена е писала, прави сравнения с някои позиции, с полски мислители.
В.К.: Как се казва тя?
Д.Г.: Не мога да ѝ кажа още името.
В.К.: И сега, става въпрос за записа на Паневритмията в зала „България“?
Д.Г.: Да.
В.К.: Значи Учителят беше казал, че ще се изнесе концерт?
Д.Г.: Един концерт ще има. На този концерт имаше 3-4 души, записа не е много хубав. Оркестъра не знаеше какво записва, но в Монте Карло знаеше.
В.К.: Сега този запис ти го имаш, от Монте Карло?
Д.Г.: Имам го единия и другия. Да. Директора на операта и на оркестъра се казва Тибор Катона. Той е от унгарски произход, натурализиран французин, много благороден човек обаче как стана въпроса, тъй като се забавиха нещата малко, аз отидох лятото на почивка в Алпите. И там един наш човек има, който е розенкройцер, един лекар, много културен човек и той ми каза.
В.К.: Как се казваше?
Д.Г.: Той се казваше Жерар Жерве. Зъболекар. Селището „Розкроа“,тамплиерите където се живеели. И това беше много интересно за мен, когато отидох аз при Тибор Катона и попита ме той. Интересува ли ви тоя случай?
В.К.: Да, да.
Д.Г.: Колко трае тази музика? Викам, трае около 40 минути. „В България това може да го запишете за 5–6,000 лева, тука при нас за 60,000 франка, а в Америка за 80-100,000 долара. Що не го запишете в България?“ „Ако аз можех да го запиша в България, нямаше да дойда тука. Това е една идейна музика“.
В.К.: Коя година беше?
Д.Г.: Това беше 1973 г.
В.К.: 1973 г.
Д.Г.: На 21 или 22 април започнахме записа. Два дена работихме. Аз му казах, че това е единствена школа, в която музиката е използвана като метод за духовна работа, заедно с молитвата. Тази песен е записана в мелодия, аз съм направил оркестрацията. Като ми е дадена като задача преди още. Вижте казвам, аз нямам 60,000 франка. И му подарих тогава „Учителят говори“. Нали той се зарадва много, аз съм слушал за тази книга. Защото розенкройцерите, Учителят има голям авторитет пред розенкройцерите. Имам основание да смятам това не само от Тибор Катона, а и от други срещи в Париж. Но колко имате, защото аз бях вече диригент и като диригент мога да дам до 15,000 франка. Като искам при това положение да се съкрати състава на оркестъра. Тибор Катона каза: Имате ли материал – да, казвам, може ли дапочнете утре – да, казвам. Дава ми филхармонията, без да я съкращава за 15,000 франка. И аз бях много изненадан. И тогава влезе диригента. За съжаление обаче в това време имаше много ремонти, Онасис беше закупил много терени в Монте Карло, едни строежи страшни. Той промени цялата физиономия на града, с бетон, с алуминий, със стъкла и т.н. И понеже града е притиснат между морето и скалата, и той навлиза навътре в морето. И от двете страни на операта се строи денонощно. И там, дето правиха хубавите записи не можехме да ги направим, направихме записа от горе, радиото на Монте Карло над гърба така, в не много добри акустични условия така. Но това за мен е нестудиен запис. Това е документален запис. Репетиция – запис, репетиция – запис. Извикахме от операта един певец, изпя „Аум“. А на софийския запис повиках един наш добър бас, който изпя с оркестър „Бершид Ба“.
В.К.: Как се казваше този певец?
Д.Г.: Той се казва Динков, малкото не си спомням. Той беше ученик на Мария.
В.К.: Мария Славова?
Д.Г.: Да. И познава Борис, познаваше и песента, много хубаво я изпя. Изпя и „Аум“. Много хубав глас, ако имаше малко по-друг характер, би направил по-голямо развитие, но нали знаеш…
В.К.: Този запис, който вие направите в София студиен ли е, документален ли е, може ли да се прехвърли на плоча?
Д.Г.: Виж какво, аз го смятам и него също за документален. Защото виж какво ще ти кажа. Каква е разликата – да кажем Юри Буков дава концерт със Софийската филхармония от Лист, това същото нещо със същата филхармония ще го запише след две вечери „Пате Маркони“. Този концерт с Юри Буков две вечери изнесен го правиха запис след това и то на части го записваха. Така че студийния запис иска една прецизна работа, която на един документален запис …
В.К.: Това на прима-виста е този вашия запис, направо почнаха да свирят?
Д.Г.: Да. Направо почнаха да свирят номер по номер. Номер – свирят, следващия запис. Те са 13 номера ли, колко. Но мога да кажа, че българите го изсвириха по-бързо от французите.
В.К.: По-бързо как?
Д.Г.: По-бързо влезнаха.
В.К.: Щото са български ритми.
Д.Г.: Да. Специално тези за ръченицата не можаха да я направят французите. Щото аз им казах 2-2-3, а вие го свирете нещо по-друго, не е точно.
В.К.: Колко струваше записа? Този, българския запис колко струваше?
Д.Г.: Българският запис струваше към 3000 лева.
В.К.: А кой даде парите за френския запис?
Д.Г.: Френският запис, виж какво. Първо този Жерар, който е наш човек, той каза, тука имам една каравана. Нали знаеш какво значи каравана? Колата отзад, как ги наричахме ние, ремаркета ли?
В.К.: Каравана.
Д.Г.: Каравана, сега ще я продам и тези 5000 лева ще ти ги дам. След това ние продадохме едни картини за 5000 лева, художника Васил Иванов беше там. И оттук-оттам.
В.К.: Методи Константинов даде ли той?
Д.Г.: Методи? Откъде ще даде Методи? Васил Иванов даде.
В.К.: А, Васил Иванов, художника.
Д.Г.: Да. Васил Иванов даде. Да, негови картини продадохме също. 500 лева давам аз на диригента плащам му отиване и връщане, и хотела в МонтеКарло. Нали? Плюс това трябваше да разпиша това, нали, работим с голяма филхармония, трябваше на ксерокс да се преснемат не знам, не помня на повече щимове. Така че аз трите контрабаса ги отстраних, щото няма нужда от толкова контрабаси и беше едно хубаво преживяване.
В.К.: Сега въпрос: тези нотни листове, които бяха, аз понеже несъм компетентен, тези нотни листове партитурите, с които правихте записа в София, броят ли се, с тях може ли да се направи нов запис?
Д.Г.: Да, разбира се.
В.К.: А имаш ли още работа върху тях, нещо да коригираш?
Д.Г.: Не. Сега са готови, да имаме време, да имаме средства, да направим студиен запис.
В.К.: Колко струва един запис?
Д.Г.: Един запис струва, за 5000 лева може да го направим.
В.К.: Ама на прима-виста, да не е на прима-виста?
Д.Г.: Не на прима-виста. Студиен запис. Като имаш предвид тези оркестранти тогава аз записвах не на минута, както се плаща, а на глобална сума. Там съм работил толкова много музика за филмите, че на мен не може да ми откажат. Има толкова пари. По 40 лева на човек дадох.
В.К.: Да. Друг въпрос: Сега, днес е 19.12.1989 г. Да кажем, че аз ти осигуря 5000 лева.
Д.Г.: Да.
В.К.: Сега, може ли да се направи качествен запис, да не е на прима-виста. Втори въпрос: може ли да се направи така, че от него впоследствие да се запази записа.
Д.Г.: Разбира се.
В.К.: Може?
Д.Г.: Разбира се, аз мога да ти кажа, че това нещо за два сеанса може да го направим, като взема най-добрите от Софийската филхармония, зала „България“ си има вече уредбата, „Балкантон“ си има и можем да го направим.
В.К.: Те биха ли се съгласили да излезе на плоча на тоя етап?
Д.Г.: Кои те?
В.К.: От „Балкантон“?
Д.Г.: Чакай сега. Аз се срещнах, когато отидох в Париж, се срещнах с Масловски. Малсловски ме прие, щото и той розенкройцер.
В.К.: Да.
Д.Г.: Масловски е от руски произход, генерален директор на „Пате Маркони“. Когато ми определи срещата, за моя изненада ми даде един адрес някъде за „Фасдетали“, викам си, гледам една сграда,викам си да няма грешка, фотографско ателие и някой ме тупа по рамото с калпак, с лулата.Няма грешка. Понеже него го търсят разни композитори, от него зависи какво трябва да се запише. И аз му разказах цялата история и му показах записа от Монте Карло. Той каза така: „Грива, напълно разбирам, трябва да кажа обаче, че ние сме в една голяма криза. Има един отлив от поп музиката. Уж хипитата се интересуват от пракласиката, от Хендел, от Скарладие, но и ние не сме сигурни. Сега за сега сериозна музика има купувач, се котира само в Япония. Нали? Ако поп музиката беше така във възход, тогава ние можем да правим такива, ние сме записвали неща, само защото като музикална проява, не търговска, обаче значимо нещо. Това нещо аз бих го записал, ако беше преди 3 години.“
В.К.: Този разговор къде беше?
Д.Г.: Това беше в Париж. Там едно фотографско ателие, отгоре две стаи турнал си…
В.К.: Това коя година е било?
Д.Г.: Това е 1975 г., аз бях командирован тогава от Комитета. По случай 1300 годишнината.
В.К.: Сега сме 1989 г.
Д.Г.: Да.
В.К.: 1990 г. как би могъл да стане един запис в София?
Д.Г.: Първо пари и нищо друго. Оркестъра е на разположение.
В.К.: Тия биха ли направили един качествен запис и този запис впоследствие да се прехвърли на плоча?
Д.Г.: Най-напред ще го запишат хората от „Балкантон“.
В.К.: Да.
Д.Г.: Разбира се, те ще го направят качествено, защото те отговарят за това нещо. Нямаме основание. От друга страна тази музика няма сложности, нито оркестрови, нито тембърови, за да не може.
В.К.: А може ли да се прехвърли на метален диск, за да се съхрани?
Д.Г.: Виж сега, първо се записва на лентата, оттам нататък каквото си искаш може да правиш. Но сега „Балкантон“ са в един преход. Минава се на един нов начин на записа. Но препоръчително е да се запише музиката тогава, когато има възможност да се прехвърли на плоча. Щото все пак магнитния запис с течение на времето губи. Аз гледам моя музика, която е от радио „София“ от толкова години почнала е вече да…
В.К.: Да кажем ние следващата година направим един запис. Може ли да се плати в един ограничен тираж, например 100 плочи? Поне да се запише, да се съхрани този запис?
Д.Г.: Ами такова нещо ми се струва, че може да го говориме. Понеже мои приятели имам там в Съюза на композиторите.
В.К.: Понеже тези плочи, не да се прави пропаганда.
Д.Г.: Виж какво, ние правим подобно нещо в „Нова българска музика“. Изнасяме също така за вътрешния пласмент 200-300 плочи. Нещо такова.
В.К.: Нещо такова може да направим.
Д.Г.: На нас засега не ни трябва повече от толкова.
В.К.: Да. Въпроса е да се съхрани този запис.
Д.Г.: Да. Аз ще говоря с Йосифов.
В.К.: Сега друг въпрос, при положение, че ние не можем да направим записа, какво смяташ да правиш с тези нотни листове и т.н.?
Д.Г.: Това е в архивата, аз си го пазя това нещо. И партитурата мога да ти я покажа.
В.К.: Сега аз искам след време тази партитура да ми се предаде на мен, аз да я съхраня.
Д.Г.: Сега тази партитура остава в мен.
В.К.: Но след време аз…
Д.Г.: Виж какво, нищо днес не е, на ксерокс да изкараме още една партитура.
В.К.: Да. Може и така да стане. Виж, за това не съм се сетил. Колко листа е това нещо?
Д.Г.: Сега ще ти я донеса.
В.К.: А ще имаш ли възможност твои познати музиканти да извадят това нещо?
Д.Г.: А защо музиканти, това не е музикантска работа. Като отидеш в хотел „Москва“, и по 20 ст. ли, по колко е.
В.К.: Значи може да се извади?
Д.Г.: Разбира се.
В.К.: И ти разрешаваш, виж, това не съм се сетил.
Д.Г.: Да. И аз ти препоръчвам много неща по този начин да ги изваждаш и снимките.
В.К.: Сега аз искам да задам, искам да приключиме с този въпрос.
Д.Г.: Да.
В.К.: Сега след заминаването на Учителя минават 22 години.
Д.Г.: Да.
В.К.: Минават още 22 години – 44 години. Сега слънчевия цикъл на Школата е точно 22 години. От 1900 до 1922 г. подготовка за Школата.
Д.Г.: Да.
В.К.: От 1922 г. до 1944 г.е Школа. Учителят затваря Школата. След това минават още два пъти по 22 години. Сега сме точно 44 години.
Д.Г.: Да.
В.К.: Сега, пак се спирам на твоето изказване на Учителя, който казва: „Когато един кораба потъва, капитанът остава последен. Ние с теб оставаме последни.“ Ти казваш, че още не може да го разбираш.
Д.Г.: Не, не мога да го разбера. Аз не искам да импровизирам неща, що се отнася до Учителя.
В.К.: От 1922 -1944 г. бяха условия, които бяха условия на Школата.
Д.Г.: Не знам.
В.К.: Изминаха 44 години.
Д.Г.: Може, виж какво сега, това как да ти кажа, това за Божествения свят 44 нищо не е. После как да ти кажа, ето например Христовото учение, нямаше нито стенографи, нито машинописци, нито Гутенберг печат. Днеска се знае Словото, нали Евангелията излязоха. Така че той е казал една мисъл, която мене ме зарадва, на Буча Бехар: „Взети са всички мерки да се запази чистотата на учението.“ Това за мене е много важно, защото нещата се изкривяват някой път по човешки начин, както ето на тоя случай, гдето говорили, че Учителят се е самоубил, че ГеоргиДимитров разрешил с телеграма гроба. Това е някакъв възторг и безотговорно отнасяне, това са приказки, които не може да се приемат. Историята не понася такива. Истината трябва да се каже. Та не знам какво ще бъде, но знам, че идва един век, 21 век ще бъде един духовен век. Знаеш ли какво поколение се ражда сега? Едно 16 годишно момиче, вика майка му, да видиш какви работи пише, от най-голямата чистота на източната култура, духовна култура, такива неща, че се смайваш да ти каже.
Това ще бъде една генерация, която ще бъде самата тя подготвена. От друга страна що се отнася до учението на Учителя, то не евъпроса да го знаеш, да го знаеш в областта на науката например. Трябва да го приложиш. Ако си го приложил, тогава става учение, затуй Той каза:„Ще ви чакам 1000 години.“ Както Христовото учение. А приложи това:„Люби враговете си!“ Само това да го приложиш, трябва векове, дето се казва. Така че са посяти семена, ние ще видим последиците по-нататък.
Снимки.
Д.Г.: Да.
В.К.: Сега тази снимка с пианото кой я правил?
Д.Г.: Брат Сертев.
В.К.: Коя година?
Д.Г.: 1962.
В.К.: И какво казваш, че тази снимка е спечелила?
Д.Г.: Наградата на Международната изложба на фотографите в Москва.
В.К.: Да.
Д.Г.: Тя е много сполучлива, една глава две ръце и една клавиатура.
В.К.: Да, а тази снимка, която е с …?
Д.Г.: Това е, в същото време направи и тази.
В.К.: С профил, нали?
Д.Г.: Да, ето я тука. В същото време той беше голям художник-фотограф.
В.К.: Сега ти ми показа тази черна, голяма папка. Това е?
Д.Г.: Това е Паневритмията за диригент.
В.К.: Кое е това?
Д.Г.: Паневритмията. Понеже аз го изнасям зад граница и не пише, че е Паневритмия. Аз минавам с писмо от композиторите, че изнасям своя музика.
В.К.: Това е за диригента, а отделните щимове, които са музикантите ти ги имаш?
Д.Г.: Разбира се, всичко е готово, само да има оркестър и диригент.
В.К.: Само оркестър и диригент. Да. Добре. Значи с този документ сте работили?
Д.Г.: Точно така, с този.
В.К.: Сега според теб, това е последното, което ти си направил и според теб повече поправки няма да има.
Д.Г.: Не. Виж какво, аз ако ще правя един запис, може да хвърля още едно око някои идеи подробни да направя, ако знам, че ще има запис. Щото винаги може да прибавиш нещо, винаги. Аз много мисля за тази Паневритмия, и от друга страна става въпрос само за оркестрацията, някакви нови оцветявания и тука има едни поправки съм направил.
Гледай какво, в „Първия ден на пролетта“ ако си забелязал както я играят, по едно време прескачат нали, аз съм махнал три такта, за да бъдат точно нещата. Което всички музиканти знаят за това, като тази поправка я направих със съгласието на Асен Арнаудов. Имай предвид, че Асен Арнаудов беше от тези, който най-много е записал, даже и Паневритмията, може би повече от половината. Той тогава беше студент, щото беше завършил вече, после беше в Мюнхен, стана професор по арфа в Академията. Асен беше от онези музиканти, които свършиха много работа по времето на раждането на музиката на Учителя. Срещнахме се и си обяснихме как са станали тези неща, че на такъв трябва, та всеки два такта е една фигура.
В.К.: Ставаше въпрос за Асен Арнаудов. Какво ще ми кажеш за него?
Д.Г.: Виж какво, той беше от онези музиканти, който свърши много работа при записа на песните. Когато се раждаха самите песни и самата Паневритмия. Той беше цигулар в Царския (симфоничен) оркестър тогава и след това се прехвърли и завърши арфа в Мюнхен. Учителят имаше много хубаво разположение към него и той свърши много работа, много песни от Учителя. Аз съм записал само една песен „Иде Той, иде“.
В.К.: Коя песен си записал?
Д.Г.: „Иде Той, иде“. Само тази. Паневритмията беше вече готова. Не беше готова още „Слънчеви лъчи“. После я направиха, войната вече беше почнала 1939 г. Но Учителя много обичаше да общува с музикантите. Най-много време отдели за музикантите. Никой не е говорил за философията на музиката. Един ден има да чоплят нашите, гдето се казва. Имаше така едно особено хубаво чувство. От друга страна чрез музиката, както казах и одеве, се вършеше една голяма духовна работа в Школата. Имай предвид, ние бяхме започнали страшни събития. Войната и т.н., всички бяха със заангажирани съзнания, като отидем в салона, като запеят песните и почне беседата, нямаш представа нищо не остава. Като че ли ни измъква от тоя стария свят и ни вкарва в един друг свят. Такава една модулация умееше да направи Учителят и все пак това Божествено Слово то си има своята сила. Та музиката на Учителя в Школата беше една много голяма работа. И тази Паневритмия на пръв поглед, тя е много семпла като музика, в един такъв романтичен стил, то чувства се на места, че е българска.
В.К.: Аз имам една идея, може би следващия път когато дойда да ми разкажеш за музикантите на Изгрева. Аз ще донеса някои снимки да те подсетя, да разкажеш за музикантите на Изгрева. Това е една отделна тема.
Д.Г.: Добре. Понеже тогава се правеха много експерименти.
В.К.: Това на Изгрева, нали?
Д.Г.: Брат Сава имаше една бакалничка, която, имаше идея на Георги Радев и някои други, да се пише колко е купена стоката, а сам да си даде купувача някоя надценка, нали. Обаче Учителят каза, че много хора ще се съберат тука заради бакалничката, а не заради Школата и така отпадна тази идея.
В.К.: Този дядо Сава къде беше? Точно къде беше тази бакалничка?
Д.Г.: Тя беше там където си направи къщата Папазов. Точно там където е сега Съветското посолство.
В.К.: Сега тази бакалничка, тези цени бяха приготвени за някой събор ли?
Д.Г.: А, не. Това си беше като квартална бакалничка.
В.К.: Значи много хора ще дойдат заради бакалничката.
Д.Г.: Да, така че да се знае кой за какво идва.
В.К.: Да, това е също много важно. Кой за какво идва.
Д.Г.: Разбира се.
В.К.: А да не е да идват и се привличат любопитни хора.
Д.Г.: Не само любопитни, но така е, щом като има бакалница, и понеже като стола е безплатен ще идват заради тях.
В.К.: Тези цени трябваше да бъдат по-евтини от другите, така ли?
Д.Г.: А именно, това е цената, на която купува един търговец и после той си прави надценка, за да спечели нещо, нали така. Той иска тази печалба да определя купувача. Значи когато отива да купува и тогава да мисли. Това беше на Георги Радев някаква идея ми се струва. Така че много неща и опитности имаше тогава, които неща изискваха будно съзнание. Искаха във всекидневието да се променят нещата. Да се променят нещата във всекидневието, имаха отношение към проблемите и всекидневието, за да бъде съзнанието всякога будно.
В.К.: Значи 1930 г.?
Д.Г.: В 1930 година Георги Томалевски прави една операция, трепанация на ухото, тогава разбиваха [черепа] при някакво вътрешно възпаление на ухото. Но преди, още в болницата, Учителят изпрати една сестра и му даде на този една беседа, книжката „Отец ме люби“. Георги каза: „Аз си я турнах под възглавницата“.
В.К.: Ама Учителят изпратил една сестра да му занесе тази книжка.
Д.Г.: Тази книжка „Отец ме люби“. Знаеш го този том. И след това той дойде на Изгрева.
В.К.: Той си я сложил под възглавницата.
Д.Г.: И дойде на Изгрева, така срещу мене имаше една стая, там се сприятелихме с него и той беше още с вързана глава ми се струва и Учителят му казва: „Слушай, един кораб пътува през океана до Америка, зад него е вързана на едно въже и една дъска. Ти къде искаш да бъдеш? На дъската или на кораба? Защото пак ще стигнеш до брега?“ „На кораба, на кораба.“ Не знам какво иска да каже, щото може би Георги беше много заангажиран в света, гдето се казва. Беше се натоварил с много проблеми, той беше много активен човек, един хубав интелект имаше и понеже той имаше в хороскопа си един хубав Юпитер и Слънце на Медиум Цели, той блестеше в обществото.
В.К.: Какво имаше?
Д.Г.: Един Юпитер и Слънце горе на Медиум Цели.
В.К.: Това в астрологичната карта.
Д.Г.: Да, на Георги, и той блестеше в обществото. И той там се вдъхновяваше, той умееше да прави контакти с хората. Много хубаво говореше, при това беше добър разказвач. Така че неговите есета са най-хубавите. Белетристът го поставям след това. Неговите есета един том даже са преведени на немски. Такъв есеист ние нямаме. Може би, защото есеиста трябва да бъде освен писател, да бъде някакъв учен. Той си е завършил физика и астрономия. Това е неговото официално образование. А иначе беше писател и като учител той предаваше математика и физика.
В.К.: Спомняш ли си някои други опитности, които той ти е разказвал?
Д.Г.: Кой?
В.К.: Томалевски, с Учителя?
Д.Г.: Не, тези неща, не.
В.К.: Да.
Д.Г.: При едно изкачване на Мусала Учителят тръгва с една малка група. Беше Георги Радев, Славчо Печеников, Борис Николов, Боян Боев, аз бях там, Славчо, сестра ми беше и Учителят ни поде още сутринта в два часа от хижата.
И някакъв момент беше така, беше много концентриран, много затворен и още на съмване, още не беше изгряло слънцето, се качихме точно на върха. От дясната Му страна вървеше Георги Радев, от другата страна вървеше Неделчо Попов, аз вървях зад Неделчо, а точно зад Учителя вървеше Славчо Славянски. Той тогава живееше с една идея да си построи една къща специална и Учителят се обърна и му каза: „Слушай, когато дявола иска да излъже някого, най-напред му казва, направи си къща!“ И продължи нататъка. Хубавото, интересното беше, че Учителят ни заведе на юго-източния край на върха и когато изгряваше вече слънцето, защото не беше още изгряло, започна беседата. Боян Боев извади тефтера си. Той винаги пише нали, Учителя му каза така: „Значи тази беседа няма да се записва“. И тогава аз бях най-малкия между тях и наострих уши, казвам си: Значи трябва да се помни. Тази беседа беше за Христос. Той каза така: „Преди да дойде Христос на земята, астралното тяло на земята не е било организирано и душите, които си заминавали са чувствували големи смущения. С идването на Христос се организира астралното тяло на земята“. Нашите приятели бяха го забравили. За мен това беше толкова важно. Ние какво знаем за един Учител, за един Христос? Знаем Евангелието, знаем притчите и т.н. Значи какво космично явление е идването на един Учител на земята. Той оформя на планетата астралното тяло. Тъй че ние с тия сетива не можем да ги разберем тия неща и от всичкото това виждам колко Учителят се смали, смали, за да бъдем до Него и да можем да общуваме така. Ние не знаем какво е Учителят.
В.К.: Ами знаеш ли, това което ти казваш потвърждава и онова, което го има и в Евангелието за Христос, че след разпъването му отива в Ада, освобождава ги, освобождава Ада, т.е. астралния свят освобождава и ги извежда всички.
Д.Г.: Значи ето значимостта на една проява, защото гледай какво, в това си развитие човекът може да усвои, да разбере да кажем един талантлив до един гениален човек. Може да изучи цялото творчество на Бетовен или на Гьоте и да знае точно това. По-нататък какво е светия даже, какво е Учител, трябва да имаш друго сетиво, за да го разбереш. Ние не можем с тия петте си сетива както боравим поне действително както е в интелектуалния свят. То е нещо друго и затова се вижда какво голямо развитие трябва да направи човек, за да дойде до това, за да дойде в Школата. Хората, които направиха най-голямо вътрешно развитие, та как да ти кажа, отсреща не можеше да го разбере, даже най-близкия ти [човек]. Аз виждам процесите, които стават вътре в мене. Процесите, които стават вътре в мене аз не мога да ги споделя с никого, нямам и нужда. Но това е за мен най-същественото, вънка аз си играя ролята на един композитор. Отивам в един институт или в другия, но това е гдето се казва ролята ми, но същественото, което става вътре в мене, ония посети семена, уверявам те, аз не мога да ги споделя. Те не са за споделяне въобще, те не са от тоя свят. У теб се развива нещо, което може би тепърва в другия живот ще го доразвиеш. И да видиш върхът на нашите хора пак не се вижда, не можеш да го познаеш един човек кое е истинското му постижение в Школата. Трябва освен да има Учител, трябва да знаеш до къде отива Неговия ученик. Иначе Той ни предупреждаваше за много неща.
Аз мога да ти кажа един случай: станаха едни големи истории в Академията, когато тогава се откри Музикалната академия, композиционен клон. Директорът значи беше неразположен към мен, не искам да му казвам името, щото уважавам дъщеря му като добър музиковед, също и семейството му и трябваше да ми даде програмата, нали, да се явя. Той ми написа такава една програма, че моя професор Веселин Стоянов каза: „Ние такава програма, такъв изпит не държим за професори, но все пак яви се, защото поне знам, че фугата ще му я направиш“. Нали и така станаха нещата, че аз споделям, а Учителят ми каза: „Иди и му кажи: „Г-н еди кой си, един ден ще дойде време, когато аз ще ви помогна“. И аз отидох, разбира се, и му казах: „Слушайте, г-н директор“. А той чу и като видя, че аз съм съгласен да държа изпит каза ми, че съм прескочил срока. „Вижте, нито съм прескочил срока, нито съм се явил неподготвен, вие лично не желаете аз да вляза в Академията в композиционния клас и си отивам. А не се знае какви времена идват, може да дойде време, когато аз ще ви помогна“. И си тръгнах. Той тръгна с мен. „С погрешно мнение сте“, той беше много страхлив и ме изпрати. Аз мълчах, казах това, което имах да кажа.
В.К.: И което Учителят ти каза.
Д.Г.: Да. И какво стана? Стана 9.IX.1944 г. него го арестуваха, защото той ходеше в Германия, държеше разни лекции и в края на краищата отиваме при Пипков и жена му. Казвам: „Сега защо ще го арестуват, той е един музикант все пак“. Пипков казва: „Виж какво, ако го знаем къде е или хора, които се интересуват за него, ако го знаем къде е можем да го спасим, но ние не знаем къде е“. В това време в кварталът бяха задържали един човек и ние отиваме с един приятел на Лъвов мост. Там имаше все пак познати хора от комунистите и когато влизам насреща виждам, че една от стая излиза Груев, съветника на царя и нашият професор.
В.К.:Как се казваше?
Д.Г.: Не искам да му кажа името.
В.К.: Но то е случка вече, то е минало времето.
Д.Г.: Брашованов се казваше. Влизат Груев с него, влизат в стая № 5. И аз казвам: „Оправяй тука човека, аз си отивам“.
В.К.: На кого казваш?
Д.Г.: На този, с когото отивахме там двамата, приятел от Изгрева.
В.К.: Кой беше той?
Д.Г.: Той беше на Гради брат му – Атанас Минчев. И с него отидохме си спомням и казахме за Брашованов, тъй че еди-къде си е той. И тогава се разтичаха Пипков и го пуснаха. Тъй че дойде миг, гдето се казва, щото на Учителя думата на две не става. Да му помогнеш в ония мътни времена, пък той обикаляше Германия, разправяше, че Панчо Владигеров не е свирил в България, защото бил евреин. Нали, както и да е, някой път си прави такива едни безотговорни работи.
В.К.: И той разбра ли, че ти си му помогнал?
Д.Г.: Не. Аз не исках това нещо. Няма смисъл. Той ми даде отказ за моя път. Станалото, станало.
В.К.: А той коригира ли се там по отношение на това, приеха ли те в Академията?
Д.Г.: А, не. Виж какво, в това време войната беше почнала и аз си продължих композицията направо при професор. Защото какво ще търкам чиновете аз, когато на мен ми трябват дисциплини, които аз съм ги учил, но с Веселин Стоянов работих много хубаво.
В.К.: С кой?
Д.Г.: С Веселин Стоянов, с когото учих композиция, а при Ненов учих пиано.Имах късмета да имам двама най-добри преподаватели професори.
В.К.: Кои бяха те?
Д.Г.: Димитър Ненов по пиано и Веселин Стоянов. С него бяхме и приятели даже, защото той имаше тогава едни много тежки години в живота си. И така, даже на моето пиано си довърши там „Саламбо“ ли беше операта, или „Бай Ганю“ не мога да си спомня. Той беше един много добър музикант, много така подготвен, да, хубава култура носеше и даваше солидна подготовка, и бе добър педагог. Много добър педагог.
В.К.: Какво знаеш за Катя? Тя е била в Рим в пансион.
Д.Г.: Не, не. Тя отива в Рим да учи музика пет години. Последната година отива в пансиона, католишки пансион, като е на по-евтин наем, ще бъде там, трябва да спести пари понеже иска от Италия да се върне през Париж или по-право през Швейцария. И от тази библиотека там, католишката, се запознава тя с йогите, теософията. Те даже не знаят там сестрите какво има в библиотеката им. А от друга страна тя си беше подготвена в това отношение още от България.Аз мога да ти кажа по какъв отрицателен път ние се запознахме с Учението на Учителя. Казвал ли съм ти това нещо?
В.К.: Не, кажи, да.
Д.Г.: Един път като гимназист още се връщах на обед и майка ми още не е приготвила обеда, на масата стои една брошурка, поповете в Пловдив са издали една брошура срещу Учителя и го цитират и го оборват. Обаче ние като четохме с Катя цитатите видяхме, че това нещо е много голямо. А така наивно опровергават и тогава се заинтересувахме ние. Уверявам те, тази брошурка ни накара да потърсим Словото на Учителя. Намерихме в Пловдив Стоицев, зъболекаря, и първите книги на Учителя значи, дойдохме до тях чрез тази брошура.
В.К.: А тази брошура кой беше я купил?
Д.Г.: Някой я купил от нашите и я оставил на масата.
В.К.: От вашето семейство?
Д.Г.: От нашето семейство, да. Те ги раздават поповете. Имай предвид, че поповете взимаха разни резолюции срещу Учителя, но владиката Стефан – никога. Знаеш ли какво ми е казал Учителя за владиката Стефан? „Той е от стара Персийска школа, но този живот е потънал в материята и ще свърши зле.“ И вярно, смятам аз, че в един момент когато Учителят идва вБългария, не може официалния представител на църквата да бъде един обикновен поп. И той лоша карма с Учителя не свърза. Оставяше поповете си, те взимаха разни резолюции по съборите, нали. Той имаше едно чувство на уважение.
В.К.: А той какъв сан имаше в момента?
Д.Г.: Той беше най-високия, митрополит беше в София, той не можа да стане екзарх.
В.К.: Митрополит на София. Това е най-големия пост тогава, после стана екзарх.
Д.Г.: Най-големия пост беше тогава. Интересното е, че той е бил като офицер при баща ми.
В.К.: При твоя баща?
Д.Г.: Да. И са били на маневри.
В.К.: Като свещеник е бил.
Д.Г.: Не, не, не, като офицер. Щото тогава интелигенцията си изкарваше военна служба – във военното училище отиваха. И баща ми така. Отиде да си изкара службата. Тогава няма ходатайства, отиваш там, гледаш, селянче дошло с цървулите, но има средно образование и влизаш във военното училище. И бе офицер при баща ми. И получава едно писмо от екзарха [Йосиф], този Стефан. Изглежда, че той го тачел много, защото той бил много умен човек. И рекъл: „Пиши ми, чувствам идват последните ми дни“.
В.К.: Това екзарх Йосиф?
Д.Г.: Да, „че идват последните ми дни, искам преди да си замина от тоя свят да те видя в духовен сан.“ И той пита: „Какво да правя?“ Баща ми му казва: „Такъв въпрос ще го решиш сам. Решиш ли го, аз ще ти помогна да заминеш, като те освободя“. И три нощи се въртял на походното легло, в една палатка бяхме, понеже били маневри. След това получил писмо от някаква жена от Цариград и това писмо, не знам какво било, го накарало да вземе решение. „Аз, казва, ще отида.“Баща ми го пуснал и той получи свободата си.
В.К.: Да отиде в Цариград, така ли?
Д.Г.: Не-е, от Цариград получи писмото, а къде е станал в духовен сан, там не знам от там нататък. И става от най-големите ни църковни сановници.Той имаше и качества на дипломат и т.н.
В.К.: А какво беше неговото отношение към Школата, към Учителя?
Д.Г.: Мога да ти кажа само един случай. Когато на една вечеря на един генерал ли, къде беше, какво беше в София, една жена попита митрополит Стефан: „Какво ви е отношението към Учителя Дънов?“ Той отговори косвено: „Аз, когато се срещнах с папата в Рим, той най-напред ме попита: „Какво прави най-светлия човек в България – г-н Дънов?“ Така отговори. Това беше Пий XIƖƖ, бе един от духовните папи [заемащ папския престол от 1922-1939 г.]. И така ще имаш предвид, че Стефан си подстригваше брадата и туряше голфа и си пътуваше из чужбина. Това беше отговорът на Стефан.
В.К.: И как завърши той по-нататък?
Д.Г.: Ами как завърши той? Дойдоха събитията, посреща 1945 г., направиха го екзарх. Той продължава да си бъде екзарх, обаче той беше много капризен. Много капризен и често заплашваше с подаване на оставката и те синодалните старци го заплашиха. Обаче един път като казал, че ще си подаде оставката, те отиват да питат властите и там е бил Червенков през това време: „Щом иска, да си я подаде“. Така напуска поста Стефан. Излезе от София и към Карлово ли, къде, имало някъде някакъв манастир и там отиде. Но явно, че Стефан беше с много качества човек.
В.К.: Сега ти си ми разказвал, че Катя се опитвали да я правят католичка в този пансион, а тя се е противопоставяла.
Д.Г.: Виж какво, всичките сестри в пансионите смятат, че им е първа задача, всички пансионерки да ги правят калугерки не само към нея, но се надявали, че тя най-лесно ще стане. Понеже у Катя има нещо духовно. Да, има нещо и те го усещат тези сестри там, но голям натиск е било някакси.
В.К.: Сега, друг един случай. След като е завършила хоровата капела там.
Д.Г.: Не хорова капела, вокално.
В.К.: Да, когато е завършила, е пяла на концерт в Санта Чичилия.
Д.Г.: Не, самата консерватория се казва „Санта Чичилия“. И с техния оркестър пя една песен, ария ли беше с акомпанимент на оркестъра, която я предаваха по радиото.
В.К.: Какъв беше нейния глас?
Д.Г.: Висок спинтов глас, но тя учи тука при Морфова и колоратура. Щото според Морфова, всякой трябва да учи колоратурното изкуство щото това е една техника, която обогатява гласа, а Учителя изпращаше много хора да се учат при Морфова.
В.К.: Кажи ми нещо за Морфова. За Учителя, за Морфова. Какво беше отношението на Учителя към Морфова и обратно?
Д.Г.: Виж какво, той я ценеше много като музикант и изпращаше много от певците и певиците на Изгрева при нея да учат.
В.К.: При нея?
Д.Г.: Да. Но тя обеща един концерт на Изгрева и не го направи, заради общественото мнение изглежда,така малко.
В.К.: Тя не посмя.
Д.Г.: Не посмя, да.
В.К.: Не си удържа обещанието.
Д.Г.: Не си удържа обещанието, да. Но другите музиканти си идваха. И Сашо Попов е идвал, имаше една Желязкова – цигулар идваше, квартет Аврамов. Защото, виж какво ще ти кажа. Учителят, интересно е, че Той като се връща от Америка десет години обикаля България. Можеш да си представиш в онези години на глад, на въшлив народ, бедни, няма ни хотели, ни командировки, да изучава. Учителят имаше такива познания за българската музика, които никой до тогава ги нямаше. Ние нямахме въобще катедра в Академията по българска музика. Когато Джуджев се върна от специализация във Франция.Но Джуджев е наш човек, нали знаеш?
В.К.: Не.
Д.Г.: Как не? Джуджев.
В.К.: Кой Джуджев?
Д.Г.: Стоян Джуджев. Той също може би от Изгрева научи някои работи от Учителя, замина за Париж през 1931 г., където взема докторат по българска народна музика.
В.К.: Да.
Д.Г.: Мен не ме учудва, че той защити дисертация на френски, защото западните учени например работят в тази насока. Нашето църковно пеене, както го познават английските изследователи и френските, нашите не го знаят още и книгите, които пишат нашите от там ги вземат сведенията, научните си познания. Така че Учителят когато говореше за народната музика, знаеше за народната музика. Сигурно тези десет години, когато пътуваше той я изучавал, а тогава народът пееше. Нали, като се организира нашият народ, както е сега, не че не пее, защото ние нямаме градски фолклор, нямаме, пеем разни песни такива като подражание на руските романси или пък на виенските шлагери, но народната ни песен добре, че се съхрани във хоровете, на ансамблите, защото тя щеше да загине. Нашето село загива и понеже се организира населението, отиде в градовете и българският народ престана да пее. Нашият народ, ние едно време като гимназисти пеехме, тресеше се гимназията, знаеш как пеехме. Сега тия касетофони ли, кой знае какво, радио човек слуша.
В.К.: И сега тоя Стоян Джуджев отива, завършва във Франция?
Д.Г.: Във Франция завършва.
В.К.: И тук основава катедра?
Д.Г.: Да, катедра по народна музика. Да. Стоян Джуджев, той е сега към 80 години.
/Забележка: Стоян Джуджев основава катедрата от 1954-1974 г., а е лектор, доцент и професор от 1941 г./
В.К.: Ти каза за Сашо Попов. Какво беше отношението на Сашо Попов към Учителя и обратно?
Д.Г.: Мога да ти кажа едно нещо, че Учителят каза, че Сашо Попов е най-добрият музикант в България. Казвам ти го със сигурност, което много ме изненада. Той не беше композитор, той беше голям диригент. Имай предвид, че той не е учил диригентство, той беше голям цигулар. И от цигуларството стана диригент и един голям организатор. Помня от кинематографията ми възложиха с него да направим оркестър към кинематографията.
Тогава аз видях организаторския му дух. В онова време, това беше мисля Доброславски, началник управление, а в онова време имаше спънки, трябваше да питаме, но никой не поемаше отговорност. Викам: „Дай да отидем при Доброславски, да видим какво става“. „Не, когато можеш да отиваш при Господа, не отивай при светии.“ И той ме води при Вълко Червенков.
В.К.: Това Сашо Попов.
Д.Г.: Да. Много деен, много организиран човек и голям музикант, голям музикант. Учителят го тачеше много него и като музикант.
В.К.: И после той до кога беше тук в България Сашо Попов?
Д.Г.: Той, докато го поканиха да стане диригент, да образува също така оркестър в Кайро.
В.К.: В Кайро?
Д.Г.: В Кайро и там той интересен случай разправяше, да кажем, че по едно време когато той дирижира репетициите и по едно време взимат да излизат оркестрантите. „Аз не мога да кажа нищо, нали са техни хора.“ И най- после спира той да дирижира, защото дошло време за молитва. Онези, турят сакото и си правят метаните вместо да репетират там Бетовен и той разбира тогава, че в тази част трябва да даде почивка на оркестъра, защото там мюсюлманите имат молитва.
В.К.: И той коя година си замина?
Д.Г.: След това замина за Мексико, където също направи оркестър, не мога да ти кажа годината, но в деня, когато тръгва за България, на летището умира. Сашо Попов. Много симпатичен, много хубав човек, много музикален човек с едно хубаво излъчване.
/Забележка под черта: Сашо Попов е роден на 11.VII.1899 г. в гр. Русе и си заминава на 18.VƖƖƖ.1976 г. в Лос Анжелис.
Учи цигулка във Виена и 1925-1928 г. е в Западна Европа, след 1928 г. е диригент от 1928-1936 г. в Академичния симфоничен оркестър. Диригент на царския военен симфоничен оркестър 1936-1948 г. Диригент на Софийската филхармония 1945-1956 г. и на Русенския държавен оркестър 1959-1960 г./
В.К.: Помниш ли нещо за братя Янкови? Цигулар и пианист?
Д.Г.: Спомням си, да.
В.К.: Някои опитности с Учителя?
Д.Г.: Не, тях ги водеше певицата Цветана Табакова. Те ми бяха много симпатични момчета, много предани на музиката, имай предвид, че това са деца на музикант, баща им беше един от най-добрите флейтисти. Аз ги видях в Париж, ходих им на гости. Те живеят в Монмартър и малко така ме разочароваха, малко са се свили, малко се затворили, нямат контакт. Например, няма ги на концерти, когато дадоха един концерт даже в малката зала „Ганон“, половината зала беше празна. И им дадох даже пример, какво прави един Юри Буков. Юри Буков е един голям артист, да знаеш. Юри Буков е един много хубав човек. Аз не съм чул да каже една лоша дума за някой колега също. Така особено, но този случай посочих. Някакви инжекции му бяха ударили в гърба и бяха засегнали някакъв нерв.
В.К.: На кой?
Д.Г.: На Юри Буков лекарите и казват, че ако не се оперира, той ще се парализира. Ние не сме спали няколко нощи от тревога. Такъв хубав, грамаден човек и му правят операцията.
В.К.: Къде това?
Д.Г.: В Париж. Там има една зала „Плеал“, в която всеки един голям музикант френски трябва поне един концерт да даде на годината, да се представи на френската публика. Това е във всички столици, както и у нас, музикалната публика е една и съща, която ще я видиш по концертите. И дава концерт Вайсенберг и както е залата пълна, няколко 2-3 минути преди да излезе Вайсенберг, отстрани се отваря вратата и с едни дълги патерици до тука влиза Юри Буков. Публиката настръхна. Никой не знае сега какво става и тап, тап, тап, на десети ред помня и си седна. И концерта завърши. С патериците тап, тап, тап, отиде отзад зад кулисите, поздрави Вайсенберг и се прибра. След три месеца Юри Буков хвърли патериците и дава концерт в „Плеал“, претъпкана залата. Това е. Аз им казах на тия момчета, трябва да си изиграеш ролята на артист,на светски човек, то си има едни изисквания. А те се затворили в Монмартър и понеже в Монмартър кметът не позволява да има нито телефон, нито не знам какво си, защото да се запази като квартал. Мъчно се разговаря с тях, а иначе майка им е много симпатична. Аз с майка им можах да разговарям, но не можах да направя много контакт с тях. Значи нямат повече желание, два пъти ги видях.
В.К.: Ти слушал ли си техните записи на две плочи? Тяхно изпълнение на Паневритмията на цигулка и на пиано?
Д.Г.: Да. Много елементарно нещо.
В.К.: Защото аз не съм музикант, но като гледам, много елементарна работа.
Д.Г.: Той свири както е мелодията, а пък отдолу въобще няма акомпанимент.
В.К.: Това не е акомпанимент на пиано.
Д.Г.: Не, не, не и той сигурно си го признава, но виж какво сега, аз уважавам чувствата на хората. Те имаха едно много хубаво отношение към Учителя. Аз ги уважавам в края на краищата, те са едни предани музиканти, нали те си намериха мястото в Париж, в разни школи бяха, при добри педагози сигурно и нали всичко това заслужава адмирации. Аз казвам тия неща, ако бяха ги превъзмогнали може би щяха да имат по друг път, но това е. Никой не знае.
В.К.: Това са Божиите пътища невидими.
Д.Г.: Има снимка в Италия дето са…
В.К.: Не, става въпрос за Катя Грива.
Д.Г.: За Катя, де. Това е било в Италия, скулптора Далчев, или писателя, не мога да се сетя. И там на снимка.
В.К.: Те са били в Италия.
Д.Г.: В Италия, да.
В.К.: А, тя тогава е контактувала с тях. И ги има на снимка, така ли?
Д.Г.: Да.
В.К.: Кой пръв я завежда на Изгрева Катя Грива, помниш ли? Аз тука съм записал, че този…
Д.Г.: Чакай, чакай.
В.К.: Че този Тошко Симеонов.
Д.Г.: Не е Тошко Симеонов.
В.К.: За пръв път я завеждат на беседа и е имала невероятно преживяване.
Д.Г.: Да.
В.К.: Този, който я завежда, не е от нашите хора.
Д.Г.: Не е от нашите хора. Неговата сестра, художничка, имаше отношение към нашите хора.
В.К.: Коя сестра, на този, който я е завел?
Д.Г.: Да.
В.К.: Как се казваше?
Д.Г.: Колю, Колю /Николай/ Попов ли беше, не мога да си спомня. Те бяха едно семейство, той имаше две сестри, едната по-голяма, малката – художничката,тя е, която имаше отношение, но тя искаше много. А тези семейства са познати, още като са били малки в Сливен.
В.К.: Да.
Д.Г.: Оттам се познават. И са израснали заедно, и Катя отива и оттогава вече, да.
В.К.: Сега по-нататък. Учителят лично я насочва към Паша и с Паша са били големи приятелки.
Д.Г.: Да.
В.К.: Нещо да ми разкажеш, някои случки.
Д.Г.: Виж какво, Паша беше един голям център. Той само на нея даваше да прави редакция на беседите. Ти го знаеш това, нали? Тя е от Бесарабия. Големи качества, аз много [я уважавам].
В.К.: Значи тя до края на живота си е била добра приятелка с Паша.
Д.Г.: Много, да.
В.К.: Сега Учителят е пеел някои от песните и е показвал на Катя движенията, например „Запали се огъня“.
Д.Г.: Да.
В.К.: Тя е знаела и движенията. Спомняш ли си нещо, не можахме да ги запишем тези движения?
Д.Г.: Не.
В.К.: Виждал ли си как тя ги изпълнява?
Д.Г.: Да, виждал съм ги, виждал съм как ги прави. Тя много обичаше тази песен, тя се роди пред нея, когато Асен я записваше, те заедно са били. Асен бил, Ангел, някои музиканти, Кисьова и т.н., когато се ражда тази песен. Учителят я пее, а я записва Асен Арнаудов и след това Учителят е показал движенията на тази песен. Те са много интересни движения.
В.К.: Знаеш ли ги?
Д.Г.: Не мога да ги произведа, не мога да импровизирам и да имитирам движенията. Но като че ли така бяха дадени за нея, едни такива движения и ги правеше тези упражнения и си пееше тази песен.
В.К.: Да. Тези движения само тя ги знаеше и никой не ги записа.
Д.Г.: Не.
В.К.: И така останаха и заминаха.
Д.Г.: Ами тогава нямахме къде и мога да ти кажа, че ние не дооценявахме всичко достатъчно, така че не можеше, то беше в нашето ежедневие и не може да се документира цялостно.
В.К.: Значи вие идвате на Изгрева 1936 г.?
Д.Г.: По-рано.
В.К.: По-рано. Защото „ние дойдохме на Изгрева 1936 г.“, значи по-рано.
Д.Г.: По-рано, 1934 г. ли, защото аз знам, че на рождения си ден на 20-годишна възраст, когато ме поканиха в салона, аз исках да бъда сам и си отидох, значи 1934 г.
В.К.: Какво казахте на 20-годишнината?
Д.Г.: На рождения ден на 20-годишната ми възраст аз бях на Изгрева.
В.К.: Да, така, че е било 1934 г. Кой е рождения ви ден?
Д.Г.: 30 ноември 1914 г.
В.К.: А в колко часа сте роден?
Д.Г.: Сутринта в 2.30 ч.
В.К.: Имате ли си хороскоп?
Д.Г.: Разбира се.
В.К.: Трябва някой път да седнем и да го разгледаме.
Д.Г.: Виж какво, около този хороскоп има нещо, не знам дали ви го е казал Методи. Вие срещали ли сте се с Методи Константинов? Имаш ли запис на Методи?
В.К.: Имам, но за този хороскоп не.
Д.Г.: Виж какво, аз тогава минах голяма криза, която всеки може да я мине, разбира се, и Учителят каза на Методи да ми направи хороскоп и го разгледаха. Те така седяха срещу мене, хороскопа стоеше пред Методи, а Учителят говореше. И Методи остана като смаян как тълкува. Каза: „Да намерим първо темата на живота. Защо е дошъл?“ Така започна Той, по съвсем друг начин. Една душа е нещо друго, защото личността е едно, а индивидуалността е друго.
Личността е формата Димитър Грива да кажем, а индивидуалността е, която идва през вековете и си отива. Значи човек има една посока. Дошъл с известна тема. Трябва да го видиш накъде отива, защо е дошъл, това е най-важното, а не коя година какво ще му се случи. Това е гледаческа работа. И Той не гледаше обаче хороскопа. Понеже аз имам в 9 дом, дома на философията, се срещнали двамата – Плутон и Сатурн. Старият философ и новият философ, и чисти, има само един тригон към 5 дом, където е главата на Дракона. И затова сигурно стария философ и новия философ се срещат сега, затова всъщност на Сатурн и Плутон там е мястото – в 9 дом.
Мирогледната система се изгражда на човек от там. Аз например, с Георги Томалевски тук се допълвахме. Георги има в 9дом там Юпитер. Георги е малко традиционалист. Когато аз направих вечерта на есето в Сатиричния театър и го направих, за да го измъкнаГеорги.По едно време, понеже както казах той блести в обществото, като дойдоха тия събития никой не му печати книгите, той минаваше за остарял. И Георги се беше поотчаял. Никой не се интересува от него, започна да ходи по църкви, да пали свещи. Викам: „Георги, какво правиш бе?“ Тогава направих тази вечер на есето с Арабов в Сатиричния театър. То беше ни дадено. Един шанс имах, защото аз бях тогава секретар на секция композитори из кооператорски съюз на кинодейците. В това време имаше заседание Народното събрание и Тодор Димов, който беше председател на Народното събрание. Той съдейства. Аз искам да направим вечер на есето. А аз съм един от секретарите. Подписвам аз, пускаме афишите и от името на писателския съюз и на кинодейците обявяваме вечер на есето в Сатиричния театър, заангажирам салона и то в понеделник, когато не работят. „Георге, ето разрешението, бягай в писателския съюз и от там да получиш разрешение.“ Отива, Джагаров беше тогава там. Носи есетата Георги да му ги покаже. „Ах, аз не съм ревизия, моля ти се.“ И той подписва. Така че програмата излезе, ама афиша беше написан вече. Първо се бях обърнал към артиста Кондов. Кондов каза: „Слушай, моята актьорска интуиция показва, взимай Арабов. Аз когато съм сам на сцената губя, а Арабов пробива. Аз ако усетя, че не ме слушат на последния ред ще загубя самочувствието. Арабов има един пробивен глас“. Спряхме се на Арабов. Арабов го направи много хубаво, а пък аз го направих за друго. Георги написа едно есе за моя филм, аз имам един авторски филм. Сценарий, режисура и музика, който взема наградата в Триест.
В.К.: Как се казва?
Д.Г.: „Пътят до Плеадите.“ Те са на 29 градуса в Телеца – най-далечните съзвездия и Георги написа едно есе. Аз, който ми е направил нещо, не мога да не му благодаря и на тази вечер на есето той чете накрая това есе. И както завършва есето от горе прожекцията спуска на екрана златната завеса, тя се разтваря и минава филма. И така завършва. Беше много хубаво. „Каква беше тая публика, муха да бръмне, салона пълен“, се чуди Арабов. И много хубава вечер беше, не можа да се повтори, защото те са го обвинили после, че си бил направил клуб в центъра на София, но нали мина, те ме знаят мене какъв съм.
В.К.: Мина и замина.
Д.Г.: Мина и замина, да. Та аз ти казвам за Георги, той има един Юпитер именно в 9дом, малко е традиционалист. И тук се допълвахме ние. Аз мога да кажа, че имах едно неудобство, че Георги имаше по-спонтанно, по-хубаво чувство към мене отколкото аз към него. Туй ми създаваше известно неудобство и аз гледах винаги каквото мога да направя за него, да го направя, защото аз ги усещах тия неща. После Георги е една поетична натура. Георги знае да обича, знае да цени, носи една хубава култура, имаше нещо. И беше много слаб, беше до някъде, защото в неговите среди в писателския съюз, тук-таме се разбираше с някой. В тия години тогава бяха едни направления, които взима нашата култура, за която сега си плащаме данъците. Има една свещена интимност в ученика, която не може да се споделя с когото и да е. Мога да ти кажа, че най-същественото е, когато ти говорих одеве, че развитието на ученика не може да се наблюдава отвънка. В една наука може. Усвоил това, усвоил онова, но в Школата, истинските постижения, за това тая свещена интимност не може да я споделиш с всякого. После не е редно, като че ли не може да го каже някой от нас.
В.К.: Сега в миналото Катя Грива е била игуменка, ѝ казал Учителят.
Д.Г.: Да, била е игуменка.
В.К.: Учителят ѝ казал така.
Д.Г.: Да. Тя имаше една хубава глава, но пръстите ѝ бяха малко къси. Учителят бе казал за нея: „Ако бяха с два милиметра по-дълги.“ Защото виж какво, главата може да ражда, а ръката е, която съгражда, която реализира и природата когато е изработила главата, тъй като интелигентността се вижда в главата, след това се спира на ръката. Георги Томалевски има едно есе за ръката. Ръката на един пианист и ръката на един месар, много хубаво есе има. Така че ако пръстите ѝ бяха по-дълги с два милиметра само, щеше да реализира себе си, макар тя да нямаше тая амбиция. Тя не искаше да прави занаят от пеенето си, разбираш ли? И чувстваше, че щеше да постигне нещо за сметка на нещо друго, което е по-съществено. Това Катя много хубаво го осъзнаваше. Макар че ѝ струва много, тя социално не беше добре. Но това пък от което [тя получи] беше другото. Щото не може, да ти кажа правото, без концентрация максимална, да направиш някакво развитие в духовния свят. Или ако си някакъв творец, да кажем един художник, един писател, един композитор, нали, без максимална концентрация не може. А пък пеенето, артиста, то е изява навън, нали повече, може би не е така, но Катя пожертвува едното заради другото. Него е пожертвала. Тя не съжаляваше. Обичаше музиката, обичаше да пее и плюс това тя много се радваше, че може да пее песните на Учителя.
В.К.: Разказвали са ми, че нейното изпълнение било едно от най-добрите.
Д.Г.: Да. Много добро.
В.К.: Жалко, че не записахме нищо и не остана време.
Д.Г.: Тя имаше един такъв особен матов тембър и много хубава дикция имаше тя. Тя имаше, в пеенето си имаше разказът. Много певци нямат дикция и чувстваш, че говорят, но те тук-таме изгубват от текста, а това е един важен компонент. Щото този компонент, текста, е накарал композитора да напише музиката.Тя имаше една много хубава дикция. Самата ѝ постановка беше такава и затова въздействието е много силно, защото друго е да чуеш мелодията, а пък да потъва някъде в нея текста, друго е когато чуе. И целият израз, който имаше нали на лицето си идваше от текста. А пък текста на Учителювите песни всякой един знаеш носи една съдържателност, която завладява, нали?
В.К.: Да. Смееше се от сърце, така ли?
Д.Г.: Да, хубаво се смееше, заразително се смееше. Тя чувстваше, Катя имаше хубавия израз на това, което се нарича радостта. Тя умееше да се радва, макар че преживя много страдания, тя умееше и да страда обаче. Макар че Учителят каза нещо, когато стана въпрос един път за майка ми. А майка ми имаше тука една хубава линия, тука отгоре короната на главата.
В.К.: Това е рождената ви майка.
Д.Г.: Да. И Учителят каза за нея, че може да бъде мъченица. А Катя попита: „Ами аз?“ „Ти, каза, ще окрякаш ортаклъка. Ще окрякаш орталъка.“ Защото майка ми, аз не мога да си представя, че може да изпадне в паника. Много силен човек беше тя. Много хубави качества. Ние, децата ѝ, нямахме нейните качества. Аз имам качествата на баща ми. Тая неговата дисциплина. Той беше роден за учен. Например, той знаеше „Илиадата“ наизуст.
В.К.: „Илиадата“ на гръцки?
Д.Г.: На гръцки, на гръцки. Защото той е завършил класическа гимназия и когато вече беше болен накрая, тъй като рецитира „Илиадата“ и тоя стих: „Всяко нещо има край, идва и моя край“. И ние се спогледаме със сестра ми и разбираме, че той си отива. На разсъмване си замина. Но си замина с този израз на „Илиадата“.
В.К.: Сега, другата ви сестра Стефанка, така по коса прилича на вас.
Д.Г.: На мен.
В.К.: А Катя прилича, по майчина линия ли върви?
Д.Г.: Не мога да ти кажа.
В.К.: Вие вървите по бащина линия. Така ли?
Д.Г.: Учителят само ни каза, че ние двамата с Катя идваме от различни родове.
В.К.: Кой казва? Учителят? Какво каза?
Д.Г.: От различни родове идваме.Мога да ти кажа едно нещо още. Както съм се разбирал с Катя по проблемите на Учителя и по Изгрева, с никого не съм се разбирал така добре. Ние бяхме винаги в едно единомислие, в едно общо усещане за нещата. Щото Учителят някога разбутваше нещата. Нямаше затишие. Най-после създаваха едни конфликти на Изгрева. Но не беше така спокойно всичко. И аз се чудя как тъй разбутваше някой път нещата. Винаги се поставяха разни становища, но винаги сме били с нея на едно мнение. Много хубаво. Най-голямата ми връзка с мен беше в проблеми въобще в Школата. Но Школата много ни свързва.
В.К.: В какъв смисъл идвате от различни родове?
Д.Г.: Точно не мога да ти кажа, но Школата много ни свързва.
В.К.: Да. Една опитност от Рила, от 7-те езера, било между 4-тото и 5-тото езеро на Рила и Катя Грива седи на някаква скала и плаче, а Учителят е спрял срещу нея и запял „Да имаш вяра“. Знаеш ли тоя случай?
Д.Г.: Не, не го знам.
В.К.: Вероятно са ми го разказали други. И след това Катя запява. Тогава се е дала една от песните „Да имаш вяра“. Значи това не го знаеш ти?
Д.Г.: Не, не го знам. За ученика много нещо е дадено, защото виж какво, в Школата имаше неща абсурдни някой път и въобще в пътя на човека. И ако нямаш вяра, загубен си. Както и днес е така. Днеска защо компетентния човек е на преден план, защото компетентния човек ще може, като види нещо, което съвременно като го гледаш да е абсурдно, но той знае накъде отиват нещата. Не съм го казал аз. Да.
В.К.: Това не си го казал. На кои места е била учителка Катя?
Д.Г.: Започна от Трън, всъщност.
В.К.: От Трън?
Д.Г.: Аз помня, че когато замина за Трън получих една телеграма: „Духова музика, пристигай веднага“. Понеже в гимназията има духова музика, която трябва да я води. Аз съм свирил духова музика и съм завършил в Академията всички специалности и отидох. И написах там как да се справя, поне за три марша как да ги научат, нали като написах точно пръстите на всякой тон, който трябва да се вземе и действително тя се справи. От Трън започна, то е, помня, че живееше в една къща, където самата гора влиза в двора. Че хубав въздух, хубаво нещо имаше в този Трън, след това мисля отиде в Харманли и в Ловеч.
В.К.: В Пазарджик?
Д.Г.: Не, в Пазарджик не е била.
В.К.: Сега, аз съм записал тук, тя не е искала да работи, Учителят не е говорил с нея шест месеца докато я накара да отиде да работи.
Д.Г.: Не, това нещо не го знам.
В.К.: И накрая разбра, тя отиде да работи и след това имаше пенсия до края на живота си. Това са ми го разказвали други.
Д.Г.: Да, добре. Да, разбира се, тя не искаше да се откъсне от Школата. Аз тука като изтърва това Божественото, то човешкото ли да търся.
В.К.: Само в Трън ли е имала духова музика? Тук аз съм го записал и се е справила добре с духовите оркестри. В няколко града е имала духови оркестри, но Митко ѝ е написал маршовете. Това й било много трудно. Става въпрос за теб, да. Какъв сопран беше тя?
Д.Г.: Спинтов.
В.К.: Какво значи? Драматичен сопран, пеела в „Аида“.
Д.Г.: „Аида“, да.
В.К.: Имаше метален глас, това ми го е казвала Мария Славова.
Д.Г.: Може. Затуй искам да я видя тая снимка, дано да я имаш.
В.К.: Като млада аз съм я виждал на някои снимки, тя е много изящно облечена, модерна.
Д.Г.: Виж какво сега, човек трябва да знае, според обстановката например, Учителят беше винаги спретнато облечен. Държеше се на това нещо, нали така. Защото някой път има една поза на духовните хора да ходят небрежно така. Това небрежие има нещо, което не е редно. Може би обвинение в поза.
В.К.: Да, аз съм я виждал в тези снимки, тя е много елегантно облечена.
Д.Г.: Разбира се.
В.К.: Но после са ми казвали, когато влезна в Братството, тя отиде в другата крайност.
Д.Г.: Е, може, стана нехайна.
В.К.: Неглиже се обличаше.
Д.Г.: Виж какво, тя имаше един самостоятелен характер. Тя не се влияеше от общественото мнение. Най-хубавото ѝ качество според мене е, че тя не се влияеше.
В.К.: Тя контактуваше много, но единствено беше близка с Паша, с духовна близост.
Д.Г.: Да, и Паша, и Елена, Боян Боев. На общественото мнение Учителят много не държеше. В Питагоровата школа нали знаеш как са ги поставяли, за да се освободят от това нещо. Гледай сега, има две обществени мнения. Едното е онова, което има една култура, едно изискване, което респектира хората на изкуството, защото има изискване, нали? Даже там има един творчески снобизъм. Другото мнение, обществено мнение как да ти го формулирам, онова, което с еднаква сила гледа да те отклони, както гибелните последици на порока, така и опасните рискове на добродетелта. И ги тика така по средата към нищо. Такъв човек като има контакт с такова обществено мнение, той действително вече робува на нещо. Катя не робуваше на това. Катя можеше да се изправи срещу цяло едно обществено мнение, когато е уверена в каузата си, което много ми харесваше в нея това. Обаче ходела нехайно облечена.
В.К.: Тук съм записал нещо. През 1905 и 1906 г. Учителят изнася сказка в гр. Сливен, там Той между другото се е занимавал с астрологически измервания на главите.
Д.Г.: Не, френологически измервания.
В.К.: Да, грешка на езика. И след като е измервал главата на Васил Славов му казал много неща, той ги е записал, но след това ги е загубил. Бил е 16-годишно момче: „Ето един брат с изключително развито милосърдие“. Показал го е за Васил Славов, бащата на Мария Славова. Какво ще кажеш ти, спомняш ли си нещо?
Д.Г.: За него? А-а, за мен това е един рядък човек, в положителен смисъл разбираш. Той например когато лежи в затвора, той пише стихове.
В.К.: Той в затвора за какво беше?
Д.Г.: По Трайчо Костовския процес. Имай предвид, че той е брат на Кирил Славов. Кирил Славов, който го обвиниха, че е главния английски шпионин, който е подвел Трайчо Костов.
В.К.: Да.
Д.Г.: И разбира се, той беше осъден по най-жестокия закон. Че нямаше изконсумирано престъпление, но щом брат ти е бил, значи и ти си знаел и ти си. Седем години е лежал в затвора и много тежко изкара, но се държа много хубаво, така имаше нещо много хубаво в него, положително. Беше много добър. Действително имаше милосърдие в него. Да, и една изисканост имаше. Да, в тази къща мен най-много ми хареса дядо Васил.
В.К.: Дядо Васил, да. Ти фактически си негов зет.
Д.Г.: Да, и Андрей най-много обича дядо си.
В.К.: Андрей, синът ти.
Д.Г.: Андрей, малкият дума лоша не даваше да се каже за дядо му. Не! Действително, посочва главата му, че има милосърдие.
В.К.: Какво ще ни кажете за Калудов?
Д.Г.: Калудов като пенсионер вече живееше на Изгрева, познаваше Учителя и Братството и направи на Изгрева един оркестър. После и аз съм го дирижирал този оркестър, разширихме го, гостуваха инструменталисти от филхармонията и т.н. И Влади Симеонов го е дирижирал даже. Един предан наш брат. Той от Варна мисля, че беше. Бил е капелмайстор, обаче като пенсионер идва на Изгрева. Като пенсионер идва тука и аз помня, че на погребението му го взеха от тук, от Изгрева, имаше и военна музика.
В.К.: На погребението на Учителя?
Д.Г.: Не, не, на Калудов и минаха пред салона и Учителят беше горе на балкона. Духова музика, върви и свири, почетоха му паметта, да, това беше за Калудов – военният капелмайстор.
В.К.: Искам да те питам, какво е твоето мнение, понеже има две песнопойки, които са записани от музикантите „Песни на Учителя“ на Кирил Икономов и после на Мария Тодорова. Аз заварих много от музикантите, спореха и т.н. Какво е твоето мнение по този въпрос?
Д.Г.: Виж какво ще ти кажа. Има някакви грешки, някои различия и мен ме повикаха да ги поправим. Аз казах, че без Асен Арнаудов няма да се заема с това нещо. Попитали Асен Арнаудов, Асен Арнаудов казал: „Аз без Грива няма да се заема“. И така събрахме се двамата с Мичето Златева. Направихме някои поправки. Виж какво, те не са съществени в смисъл, че когато един музикант се заеме с тях, той ще ги поправи веднага, разбираш ли? Това са технически, това са допуснати неща, щото как да ти кажа, Учителя е дал само мелодията. Той остави другото на нас. Няма да вземе да ни ги хармонизира и да ни ги оркестрира! Ето ви материала! И когато човек дойде, както направих аз „Бершит-ба“. Ако искаш, ще ти я пусна.
В.К.: Да.
Д.Г.: Ти слушал ли си моята Паневритмия?
В.К.: Да, слушал съм я.
Д.Г.: В оригинал да видиш как звучи. Един музикант школуван веднага ще ги оправи нещата. Сега имаме и някои песни, в които има един общ закон, силната сричка на текста да падне със силния удар на време на мелодията, което при някои наши песни не се спазва. Не се спазват и така е записано. Например, „Кажи ми ти Истинáта“. Не можеш да кажеш така, Истината е правилното, т.е. ударението да пада на първата буква „и“. Ето един пример такъв. Има тук таме такива неща и мен ми се струва, че всеки музикант ще види това, когато реши да я разработи. Аз знам моята братовчедка, която беше 17 години концертиращ артист във Франция, беше в Монте Карло.
В.К.: Как се казваше?
Д.Г.: Тя се казваше…[…].
Например, има една песен, две песни от Учителя – „Мусала“ и „Тъкането“. Дава ги на един френски композитор, той им направил акомпанимента. Блестяща работа обаче. „Тъкането“ е била винаги бисирана. Тя го пее малко по-басово. „Всеки ден, всеки час, всяка минута, ний сновем.“ Нямаш представа какъв ефект има тази песен, защото ние заради играта го правим по-бавно, по-бавно го пеем. Един акомпанимент обаче. Така че когато един професионален музикант реши един ден да направи нещо по мотивите на Учителя, тези грешки, които ги има, няма защо да се караме ние, много конфликти се предизвикаха, той ще ги оправи. Те са видими, там няма спор.
В.К.: Така. Сега този документ, който е направен от теб, Асен Арнаудов и от Мичето Златева, имаш ли го ти?
Д.Г.: Аз го нямам. Виж какво, това не е документ, бе, то е на самата песнарка нейна.
В.К.: На кого? На Мичето?
Д.Г.: На Мичето Златева, тя го поправя.
В.К.: На Мичето Златева.
Д.Г.: Обаче до края не стигна, но мен ми се струва, че този въпрос не бива да се човърка. И предизвика много конфликти, защото Мария на Борис, беше много категорична. Тя не даваше да се пипнат нещата. Няма защо. За мене обаче като професионалист мога да ти кажа, че ние нямаме фатални грешки. Разбираш?
В.К.: Добре, отговори. След време ако се намерят оригиналите, тази тетрадка, оригиналната тетрадка, на която са записани всички песни, въпроса отпада ли?
Д.Г.: Коя тетрадка?
В.К.: Имало е оригинална тетрадка, където са записани всички песни.
Д.Г.: Виж какво сега. Ако има нещо, това ако е било в архивата на Асен Арнаудов, ако ги е пазил Асен Арнаудов. Но аз мога да ти кажа, че аз дето записах „Иде, Той иде“, нямам оригнала. Той си остана там някъде на пианото и т.н. Защото след това Учителят ги повика, за да се запише.
Край 1-4
Димитър Грива и Методи Константинов
Димитър Грива 2А – Историческата следа
В.К.: Сега Митко Грива ще ни разкаже за последните дни на Школата на Учителя.
Д.Г.: Учителят беше още в Мърчаево, когато дойдоха и казаха, че в Братството трябва да има двама души, които да представляват Братството в кварталното ОФ и Тодор Стоименов отива в Мърчаево и пита кой да бъде и Той посочва Начо Петров и мен – Митко Грива. Като ми го каза това нещо Стоименов вътре в мене нищо не ми трепна, съвсем не ми трепна, както се казва, защото разбрах, че тука нещо не е в ред. Защото всъщност идваше време,когато нашите хора, които бяха комунисти, които криеха даже Кофарджиев и Драмалиев и т.н., им дойде времето, трябваше да се намесят, да си кажат думата. Ако Учителят беше посочил тези да бъдат, не можеш после да излезеш на глава с тях. Той натисна бутона, посочи мене, посочи и Начо, които не бяхме подходящи. Начо беше германофил, аз не бях се организирал също с нашите приятели.
В.К.: А Начо Петров беше германофил?
Д.Г.: Беше германофил, да. Така, че натисна един бутон, току се затичаха и от този момент на другия ден като тръгнаха към Мърчаево: Колю-обущаря и Михайлов, всичко тичаше. „Учителю, ние сме работили, ние имаме връзки.“ Добре де, добре. Избраха мен.
В.К.: А кои бяха комунисти там?
Д.Г.: Михайлов беше, Стефчо, който беше срещу Колю-обущаря и бяха много активни. Обаче преживяха си разбира се разочарованието, щото това бяха идеалисти. Докато Кофарджиев се криеше на Изгрева цял месец не пострада, никого не арестуваха. И всъщност се активизираха и тръгнаха да отбият тяхното време. То беше дошло и трябваше после да пишат, да си кажат думата гдето се казва, нали? Така че сега общото обвинение беше на нашите хора, че Учителят ме посочва, но аз не съм се съгласил. След няколко дена когато дойдох от Изгрева в Мърчаево, Учителят ме погледна така и се усмихна, разбрахме се с две думи. Усетих, вярно усетих, че не беше така, точно начина на реакцията ми беше много верен.
В.К.: Значи вие отивате при Учителя в Мърчаево и Учителят се усмихва.
Д.Г.: Да и нищо, така че се осъзнаха нашите комунисти, имаха един хъс така към мене, нали което се изрази по най-елементарен начин. Когато минаваха да определят къде трябва да бъдат настанени руски войници, аз отсъствах тогава от стаята си, посочили, че в моята стая трябва да има двама души. И Халачева, хазайката ми се уплаши жената. Казвам й: „Бъди спокойна“. Отивам вечерта аз при Колю-обущаря. „Папа Колю, искам да водя един разговор, обаче в твоята работилница“. И влизам вътре: „Колю, вие сте разпределили моята работилница, защото моята стая е работилница, аз на това пиано предавам уроци и работя, ще има двама руснаци. Колко ще има в твоята?“ „Как, казва, така?“ „Най-напред ти като комунист трябва да приемеш ти двама души, после ще изпратиш при мен. Ще отида в комендантството да те изоблича.“ Колю се уплаши, разбира се: „Няма, бъди спокоен“, с него се оправихме. Но с Антов след това историята беше малко по-друга.
В.К.: Вие казахте, че идвали са руски войски или руски войници на Изгрева, там са били отсядали или са били разквартирувани, как е?
Д.Г.: Бяха разквартирувани там. Имаше долу и в бараките, които по-рано бяха заели германските войници. Но нашите, който може и има свободна стая, приемаше така. Не само на Изгрева, навсякъде.
В.К.: А вярно ли е, че в салона на Изгрева са били допуснати руснаците да провеждат някакви събрания.
Д.Г.: Виж какво, те искаха салона с разрешение да си правят [кинопрожекции], понеже този Иван Бондер – беше майор, който водеше подвижната кинокамера и снимаха филми. Снимат филми, правят си разни спектакли, пляски, руски песни и т.н. и после казаха им, че понеже Учителят живее отгоре, това го безпокои. И те казаха, още един път, за последен път. Той каза, ако е за последен път им разреши също.
В.К.: Значи разрешил им Учителят и там са провеждали разни такива сбирки в салона.
Д.Г.: Няколко пъти са правили такива срещи, събрания, придружени с прожекции и т.н.
В.К.: А Учителят през това време е горе.
Д.Г.: Горе, горе си е Той. Ти знаеш каква е паянтова сградата, няма ни бетонна плоча, ни някаква изолация. Така, това бяха едни времена, които не бяхме наясно по всички проблеми около нас.
В.К.: И какво беше отношението на Учителя? Допусна ги там в салона.
Д.Г.: Допусна ги, обаче им казаха, че го безпокоят, предупредиха ги, че Той казал в края на краищата, че не може да си почива. Казаха за последен път. И позволи им Той, но каза, да помнят, че са казали за последен път. Действително, след това вече те дадоха последен концерт, но след това Учителят се разболя вече. На тая тема това, което го пише в енциклопедията в осемте точки на философската енциклопедия 3том, в осем точки да кажем се излага в основа положително и точно Учението на Учителя. Обаче има един неверен факт, че Учителят се е самоубил. Това е една груба грешка, една низост, която трябва да се опровергае. Аз от последните дни, не само аз и съкварталци и други бяхме около Учителят. Беше заболял, това беше бронхопневмония определена от трима лекари, има документи. От Кадиев, от Кьорчева, също така от Борова, също бяха викали този софийски лекар Фортунов, който лекува Учителя от бронхопневмония. И ние бяхме там. На 26.ХƖƖ.1944 г. аз бях целия ден там до вечерта до 2 ч. сутринта на 27.XƖƖ.1944 г. На 27.ХƖƖ. казаха приятелите да си отида да си почина и сутринта ме събудиха и ми казаха, че Учителят е починал. Това беше. Така, че Учителят си почина от бронхопневмония, няма никакво самоубийство. Къде не тръгнаха по онова време, какви ли не идеи се лансираха, всякой си говореше каквото му хрумне, така че това нещо трябва да се опровергае, както има и на лице декларацията и на тези трима наши лекари. На Фортунов я нямаме само, но те самите пък твърдят, че и аз го видях като го водиха. Даже, понеже Учителят беше против инжекциите, Фортунов искаше да му направи една инжекция от гликоза ли, не знам от какво беше, съвсем безобидна и ни пита: „Може ли? Питам все пак, вие сте негови ученици, вие знаете.“ И ние се съгласихме, това е единствената инжекция, която направиха на Учителя и ми се струва, че това нещо в протоколите на тези трима лекари е написано.
В.К.: Това са тримата лекари и ние имаме протоколи. По-нататък – погребението. Учителят си замина.
Д.Г.: Учителят си замина. Той, според д-р Жеков, Той обичаше да стои там на една пейка, където е лозето сега, под една лоза и според д-р Жеков Той си е посочил това място да бъде погребан. Обаче властта не беше съгласна и Му бяха определили да се погребе някъде в слатинските гробища. Тогава се разтичаха нашите хора-комунистите, тогава именно тези комунисти ходиха и Михайлов и Тодор и всичките ходиха в Министерския съвет да искат разрешение. Но от там не дойде. Дамян Велчев излиза и им казва: „Разказвам им, но не разбират. Този човек не е за селски гробища“. И бяха много тревожни тези два дена. Носеше се един слух по-късно, че и сега Югов е говорил с Георги Димитров от Москва и че Георги Димитров разрешил. Това са измислици. Никой не е присъствал, но трябва да ви кажа, това което знам аз. На Изгрева дойде един такъв мъничък, млад човек, каза че бил от видинското братство, бил партизанин, който каза: „Дайте ми писмото!“ Взема писмото.
В.К.: Кое писмо?
Д.Г.: Писмо-молба, [за] гроба на Учителя, да бъде погребан на Изгрева. И отива при Югов и след два часа се връща и го донася. И си отиде. Нито му зная името, нито се мерна. Иначе кажете ми кой е бил този, който е бил в кабинета на Югов, че са водили разговор, че бил прекъснат телеграфа, че се възстановил, това са измислици. Че Георги Димитров може би щеше да се застъпи, щом толкова време са живели заедно там на „Опълченска“ 66. Да, но такова нещо е нямало. Писмото го донесе този млад човек, който каза, че бил от видинското братство. Въпроса за работата на Учителя е, че винаги един ще има, който ще я свърши. Дойде това момче и я свърши.
В.К.: Сега, погребението на Учителя. Учителят се погребва. Чувал съм, че когато е погребван и е сложен в пръстта, изведнъж се чува някакъв трясък, шум и всички смятат, че се е дематериализирал.
Д.Г.: Това са глупости. Помня, че бяха възложили на Томалевски да напише нещо. Томалевски каза: „Не мога“. Разбирам го, беше много чувствителен човека, той е поетична душа. Тогава това, което се прочете го написа Славянски, Славчо Славянски. И той го прочете. Това беше една незабравима картина. Вдига се народа както едно време с пророците, обиколиха, така на рамо носеха ковчега на Учителя, обиколиха поляната, отидоха на мястото, спуснаха също бутилката със зехтин ли какво, на която е написано на пергамент обръщение към човечеството. Това, което Славчо говори.
В.К.: Славчо. А кой го написа текста?
Д.Г.: Той си го написа, той си го говори и го оставиха вътре. Така беше. Тогава беше една страшна, тежка зима. Сняг валеше, студено, мрачно.
В.К.: Аз съм виждал снимки как навън носят ковчега, сняг до колене.
Д.Г.: Да. И това е. Никакви трясъци, никакви неща. На нашите хора фантазията им е много голяма и не знаят колко беля вършат, щото тези неща се носят, а това е лъжа. Няма такова нещо. Там поне присъстваха стотици хора.От София имаше хора, защото Учителят беше уважаван, тачен от хора,които не ги познавахме, да кажем. Бяха от Изгрева само кварталците. Така че никакви трясъци, всичко мина съвсем нормално, по човешки.
В.К.: Как се развиха събитията след това? След заминаването на Учителя? Как се избра Братския съвет?
Д.Г.: Вижте какво, първо направихме един съвет, който беше тъй наречен Просветен, да се занимава със Словото. Действително в онова време, една от машините, печатарските, беше пренесена на Изгрева и ние имаме печатарски работници – Влад Пашов, Кирчо-лъвчето, които продължаваха да си издават беседите. Тогава България беше още брашнен чувал и хартия можеше да се намери и всичко. И това беше докато в Комитета по култура се водеше от Димо Казасов. Но тука искам да спомена един факт, който трябва да се знае. В 1945 г. първото Народно събрание след 9.IX.1944 г. за депутат в нашия квартал трябваше да изберем Людмил Стоянов.
В.К.: Това е писателят?
Д.Г.: Писателят да, поет. Това беше символист, много интересен човек беше той. И той каза: „Аз за пръв път ще се занимавам с политика. Никога не съм предполагал, че ще ме изберат за депутат. Мръсна работа, вместо да се занимавам с литература“. И тогава се събраха нашите хора и кварталците и им представих писателя. Той каза едно кратко слово, беше един хубав човек като юпитерианец и след това взеха го и го заведоха при Боян Боев. Там са имали един разговор. Боян Боев му подарил някаква книжка от Учителя и това става 1945 г. Когато пада [Димо Казасов], в културата влезе Вълко Червенков, шеф на Комитета по печата, първата му заповед беше да се презаверят всички разрешителни за печат. Нашите хора изтръпнаха. Знаеха, че Вълко Червенков няма да го презавери и докато се чудим ние какво да правим, Людмил дойде на Изгрева. „Дайте ми вашето писмо. Това Учение е полезно за българския народ.“ И отиде и го презавери.
В.К.: При Вълко Червенков?
Д.Г.: Да.
В.К.: И Вълко Червенков дава разрешението за печат.
Д.Г.: И това продължи докато 1947 г. започнаха събитията, дойдоха процесите. Нали дойде Трайчо Костовия процес и от тогава разбира се, след това дойдоха и другите събития през 1957 г., когато въпреки, че според Държавния вестник Словото на Учителя не е инкриминирано, дойдоха с камиони, опразниха целия Изгрев и складовете и на хората къщите и иззеха Словото.
В.К.: Как се осъществи и се избра Братския съвет, в който влизаше и Антов и другите? Кой го предложи и го избра?
Д.Г.: Аз доколкото се отнася до Братския съвет не знам, защото аз участвах в Просветния съвет. Но знам само, че когато бил посочен Пеню Ганев, той се отказал и казал по-добре да бъде Антов.
В.К.: Пеню Ганев е бил предложен?
Д.Г.: Предложен и той отстъпва своето място на Антов, от което дойдоха големите неприятности в Братството. Той беше един човек с малко култура и смяташе по онова време да играе някаква роля,която не беше положителна, разбира се, но това е друг въпрос, по който аз с тези въпроси не се занимавах и по право що се отнася до Братския съвет не бях вътре в нещата.
В.К.: А вашите отношения с Антов, имахте някаква случка?
Д.Г.: Ами от този случай, че аз бях посочен от Учителя, така нашите другари имаха един хъс към мене и Антов след като облече тежкия болярски кожух, тръгна към мене.
В.К.: Овчи кожух.
Д.Г.: Разбира се и се разпищолил и каза, че щял да ме изселва и т.н.
В.К.: Защо искаше да те изселва, защото си бил посочен от Учителя ли?
Д.Г.: Не за това, това е поводът, защото не съм с тях, странях от тях, аз не им вярвам на комунистите. Чисто интуитивно, вътрешно аз не им вярвам, защото според мене едни хора, които не разчитат на добродетелите, но на антидобродетелите и започваха с насилието, с лъжата и измамата ми се струва. Не мога да имам един контакт с тях и най-малко не да реагирам, но да имам едно неверие. Това си е мое право. Нали така. Изглежда, че и нататък отиват събитията, което доказва, че така е. Иначе те щяха да изградят една модерна социалистическа държава, социална държава, което не можаха да го направят нито у нас, нито в другите страни.
В.К.: Да, днес е 12.01.1990 г. е правен тоя запис.
Д.Г.: Така.
В.К.: Така и какво става с Антов?
Д.Г.: И заплашва, на мен не лично и хората от квартала, които ме обичат и уважават ме предупредиха. Тогава отивам аз в къщата на Антов, то пък го нямаше у дома. „Като се върне Антов, моля да дойде при мене.“ И Антов идва към 9 часа вечерта и като влезе в стаята ми и заключих стаята и вземах ключа. Казвам: „Виж какво, Антов, да се разберем, аз не съм така тилов задкулисен герой, аз искам да те предупредя, всички заплахи, всичко това, което говориш срещу мене, хората, които ме уважават са ми го казали. Не си дошъл тука да те моля, но да те предупредя, че и в мене така доброто и новото е ашладисано върху див дрян. Внимавай, от сега нататък всяко нещо лошо, което ми се случи, ще смятам, че е дошло от тебе и ще го върна на тебе, да го знаеш. Сега вече можеш да си отиваш.“ Антов вика: „Ама чакай бе, ще се разберем“, омекна веднага. От там нататък той тръгна да ме пази, защото да не би, ако ми се случи нещо, него да набедя. Но как да кажа, нямаше в тях идейност. Да вземеш да защитаваш едно духовно учение с принципите на материализма и комунизма, това са абсурдни неща по начало и затуй нашите хора се така дистанцираха. От друга страна Школата навлезе в една нова фаза. В края на краищата като се свърши едно действие пада завесата и има нов декор. Сега, което го нямаше отвънка, да се продължи отвътре. Всякой, който разбираше, знаеше, че Учителят не беше дошъл на земята да прави салони. Ако беше така, Той щеше да вдигне салон като Ватикана, с мрамори, с гранити и т.н. Направи салон, който да се амортизира след няколко години от само себе си. Това беше голямо изпитание за нашите хора, този преход в онова време такова, противоположно на нашите идеи, но трябваше да си издържим изпита. Защото мога да кажа обаче Учителят остави на всяко едно място посеяни семена, които някакси [ще възрастат]. От друга страна Той каза, това, че ний не можем да кажем, че сме ученици на Учителя. Това съм съвсем наясно. Ние бяхме едни работници в Школата, това ни е Той казал, че след хиляда години Учението ще го приложим. И Той не каза да го проповядваме, а каза да го прилагаме. От друга страна човек е така построен, че в усилията на един живот той може да реализира Учението да кажем на един учен, да кажем да усвои целият Бетовен или Гьоте, или Толстой, но да приложиш една такава идея, каквато е например християнството, е невъзможно. Те не можаха да го приложат християните, не можаха. От друга страна що се отнася до учениците, аз давам пример от Евангелието, че в последната вечер в Гетсиманската градина, бяха доста жалки хората около Христос. Единият го предаде за 30 сребърника, като смяташе да прибере сребърниците, а Христос няма да позволи да бъде разпънат. Един Петър, който си извади ножа и отряза ухото на един от войниците, въпреки че беше предупреден, че за една нощ се отказа три пъти от Христос. И в края на краищата всички тези светии ги създаде църквата след векове, щото бяха необходими не на Христовото Учение, а на църквата. От туй съм малко антиклерикален по отношение на това, както и ние сега ако някой се сочи за ученик, значи той не разбира още нещата. Ний сме вземали само една посока, ний сме посели едни семена, но самият Той ще ни чака хиляда години, каза ни дава срок, за да го приложим. Щото Учението на Учителя, ние можем сега да живеем в тази фаза, Учителят каза така, Учителят казва така, но ние чакаме онази фаза, в която ще кажем: От Учителя приложих това, приложих един кое си. От този момент нататък ние можем да кажем, че сме в преддверието на това да бъдем ученици. Иначе досега ние сме свидетели на едно голямо явление, което историята един ден ще каже, ще разбере, може би ще дойде една генерация друга. Той самия каза, че ще дойдат по-подготвени хора от нас, които ще свършат работа. Това е най-оптимистичното, както и още едно нещо Учителят е казал на Буча Бехар, което най-много ме радва мене, това е: „Взети са всички мерки да се запази чистотата на Учението“. Това е най-хубавата мисъл, най-радостната мисъл, която чух аз в онези години след заминаването на Учителя. Да. Също тъй е било, историята го знае и Учителят го казва, че всички школи са развалени от учениците. Ако са били сигурни ученици, както го виждаме не е лесна работа, това е един дълъг път, но сумати инкарнации от прераждания трябва да мине човек в една посока, за да може да изгради нещо в себе си.
Аз помня, когато Учителят ме викаше да поправям рояла долу с един ключ, аз тогава бях млад и нищо не разбирах. Той, като Го видиш, че слизаше по стълбите с ключа, аз изтръпвах. А Той стоеше до мене и аз оправях един роял, който беше № 128, виенска фирма, който, колкото и да го оправя след десет дена той пак се разстройваше, но Той стоеше до мене и казваше така: „Сега светлината блъска, блъска в съзнанието да всади нови центрове, за да разберете новото“. Всъщност тя е дълга еволюция. Трябва да има едни нови центрове, ново сетиво, за да разберем едно Божествено учение. И досега, ние с тия петте сетива ние можем да кажем, че имаме любовта и възторгът към Учителя. Но да кажем, че сме Го разбрали, това е още съвсем рано.
В.К.: На този етап ние не сме готови да възприемем Учителя.
Д.Г.: Не, не сме готови.
В.К.: А да се съхрани чистотата на Учението?
Д.Г.: За чистотата вижте какво, има едно нещо у нас, а това е любовта ни към Учителя и предаността. Аз уважавам нашите хора, най-малко заради предаността, която имат. Може да си правим ние грешките, нали? Грешките ги правим учениците на всички школи, но тази преданост, тази любов, това чувство на саможертва, което имат нашите хора, заслужава уважение. Този възторг, който имат. И действително, какво ми каза професор Фолкенхан, аз искам да го кажа този случай, Фолкенхан като пристигна, той е от Хумболтовия университет.
В.К.: Той какъв е по националност?
Д.Г.: Немец, германец, славист и дойде в България.
В.К.: Коя година?
Д.Г.: Той дойде в България коя беше -1960 г. и коя година беше, не помня, на един конгрес на славистите. И когато се запознава тук със Словото на Учителя се връща в Германия, взима, иска разрешение или право за една командировка от три месеца в България. Отива в студентското градче три месеца, където изучава български, за да може, той като славист ще му е лесно разбира се да чете Словото на Учителя на български, в оригинал. И в своите проучвания той казва: „Според мене това е един от най-пострадалите автори от Октомврийската революция до днес. Например, от пресата, която я изучава от преди 9 септември във вестниците, вижда как нашата общественост е била против Учителя. Нямала е положително отношение към Учението на Учителя. Същото нещо се вижда в съвременната ни общественост след 9. IX.1944 г. И разговора, който имахме по тая тема, дойдохме до извода защо. Защото преди 9.IX.1944 г. нашата войнстваща интелигенция поради националните си проблеми, тя беше с гръб към учение, което ще говори за мир и за миролюбив, нали? Така че от друга страна и църквата беше активна и ревнива, която смяташе да е единствена и монополна за христовите добродетели. След 9.ƖХ.1944 г. пък дойде войнстващ сталински атеизъм, който също пак не може да приеме каквото и да е духовно учение, така че действително като че ли в цялото това време бяха срещу Учителя. Затуй Учителят може би стоеше настрана. Затуй Учителят не обръщаше никакво внимание на тези, които пишеха срещу Него. И даже някои наши журналисти, както да кажем Иван Изворски, Иван Антонов, казва на Учителя: „Ти защо не се защити?“ И Учителят един път е разрешил. Той дойде при мене Антонов много така възторжено: „Учителят ми каза: „На мен не ми е разрешено, но на вас може“. И тогава Иван Антонов написа някъдеси в кой вестник „Слово“ ли, една хубава статия „Защитата на Учителя“. Псевдонима Иван Изворски, той се казваше Иван Антонов и той изстрадваше много тия неща щото бе журналист, но с тази статия така му се създаде повод поне той лично се зарадва, да защити Учението. Но Учителят не се интересуваше и една дума не е писал за своя защита.
В.К.: Значи „На Мене не ми е позволено, но за вас може“. Да. Това важи и досега.
Д.Г.: Сигурно, то за всяко време ще важи. Защото и Христос не е търсил адвокат да го защитава даже, така че Истината, както казва Той самият: „Кажи Истината, пък я остави тя да говори“. Затова човек трябва да бъде много смел когато ще каже една Истина, независимо дали ще пострада. Щом той я каже, остави я, тя ще говори. Мен ми се струва, че ако въобще спазваме нещата да ги решаваме по принципа на Учителя, ще имаме според мене и най-малко съпротивление. Когато ние искаме по човешки да защитим Божествените проблеми, сигурно ще се натъкнем на противоречия, които ги имаме. Ние, Братството преживя доста драматични неща. Защото най-напред ние бяхме неподготвени така, Учителят си замина така като че ли тръгна на Витоша и утре ще се върне.Ний съвсем бяхме неподготвени за такова нещо, това преустройство в едно такова тревожно време всъщност, една такава генерална смяна на нашата общественост.
В.К.: Ясно, Учителят си замина и Той работеше при дадени условия и имаше в Школата си ученици. Сега са времената 44 години по-късно, сега е 1990 г. Тези условия ги няма. Формата я няма. Формата има раждане и след това има смърт.
Д.Г.: Ами всяка форма, да, формата изчезва, остава духа.
В.К.: И вашето мнение за една перспектива, как биха могли да работят следващите поколения? В каква форма? Все пак трябва да има някаква форма. Не да бъде църква или религия, но по отношение на формата.
Д.Г.: Вижте какво, сега преди всичко Учителят е дошъл в едно време, когато имаме стенография, имаме и машинопис, имаме и книгопечат и всичко, което Той е казал, то е записано и ми се струва, може да вярвам, че е съхранено. Сега що се отнася, към Учителя проявяват интерес както един Фолкенхан. Фолкенхан, имайте предвид, че той беше водач на така, ако може да се нарече тази дума на антропософите в Берлин. Така че на него не му беше чуждо. Както разбрах по-нататъка, действително антропософите са разположени, не са разположени както нас, но имат един отворен интерес към Словото на Учителя, нали това са учениците на Щайнер. Така че мен ми се струва, че той на тази тема крачи. Всякой един народ сам ще си търси пътя за реализацията на Учението. Мен ми е неприятно, че ние трябва да издаваме книги в чужбина, аз съм направил нещо, видях и много други хора, но като че ли това, че всяко едно общество, всеки един народ трябва сам да си го направи. И добре е, че идва една епоха, 21век ще бъде един духовен век. Да не мислиш, че пак ще се занимаваме с тия боклуци, които сега ги хвърляме, кой знае каква митница ще оставим на границата между двата века, нали? Ще дойде едно поколение, една такава вътрешна готовност, такава настройка вътрешна, че за него ще бъде необходимост да се занимава с духовни проблеми. Социалните проблеми трябва да се разрешат. Действително на земята не може да има гладни и сити. Социалните проблеми ще се решат. Войните може би ще изчезнат, но има един друг – духовния глад, ще започне от 21век. Това ще бъдат души, които ще бъдат отворени към духовните проблеми. Те сами ще го търсят.
В.К.: Ще търсят методите на Учителя?
Д.Г.: Точно така. Ще търсят методите и от друга страна, тя Истината си съществува. Пътищата към Истината е личен проблем на всяка една душа. Те не стават с пропаганда. Социалните проблеми и учения може да имат нужда от пропаганда. Истината няма нужда от пропаганда. Няма нужда да гърмят топове, че грее слънцето. То си изгрява и всички ще го видят. Но когато човек му дойде до една вътрешна необходимост, да дойде до едно Божествено Слово, плюс това Той каза, че кога да е всички хора ще приемат Христовото Учение. Но понеже природата притежава вечността, не бърза, ние бързаме, защото виждаме колко е кратък живота. Но всичко онова, което идва тепърва действително показва, че и Учението на Учителя, Христовите проблеми и въобще еволюцията може да е едно Божествено Учение. Трябва може би затуй да се говори за шестата раса. Трябва едно шесто чувство. Ние вече в тези пет чувства, ние сме на тясно вече. Чувствам една мъка, чувствам, че има нещо друго, но още нямаме центъра в себе си, ние нямаме сетиво, за да го усетим. Ние така се възхищаваме да кажем, не можем да разберем даже един обикновен ясновидец. Ние даже по човешки не можем да разберем цял един гений. Другият гений го разбира. Един светия какво е, ние не знаем. Един Учител какво е, също не знаем. Трябва да имаме и друго сетиво, както имаме сетивото да разберем един гениален човек на този свят, който досега е изграждал културата, за което сме му много благодарни. Благодаря на културата на тия велики хора. Учителят също много ги тачеше. „Изучавайте ги, казваше Той, великите хора.“ Но да се изучават, ние имаме възможността да изучим великите хора, но да изучим един светия? Ние не знаем какво е светия. Да проумееш един Учител? Да, аз помня веднъж на Рила, не знам дали ти казах този разговор, когато ни качи Учителят една малка група. Разправял ли съм ти за Мусала.
В.К.:Да. Кажи го.
Д.Г.:Той ни вдигна много рано, още 2 часа през нощта от хижата и ние още преди изгрев бяхме горе. И както сме седнали така 7-8 души, Боян Боев както винаги си извади тетрадката да записва. Учителят маха така с ръка. Не Му позволи, аз мисля, че ти го казах този случай, няма що да ти го разправям.
В.К.: Разправи го.
Д.Г.: Аз бях най-малкия от всичките. Разбрах, сега трябва да се слуша добре, защото няма да се пише. Боян Боев прибра тетрадката. И между другото Учителят говори за Христос и за идването на Христос на земята. Той каза, че с идването на Христос на земята се е организирало астралното тяло на земята и сега душите си отиват, но някога преди Христа, когато си заминават имали големи противоречия, някаква голяма тъмнина, а сега по-лесно се ориентират. Ето сега ние знаем за Христос, Евангелието и Притчите. Това е може би най-незначителната от дейността на Христос, когато е дошъл на земята. А Той ти казва какво сетиво трябва да имаме да разберем, че се било организирало астралното тяло на земята, когато ние нямаме усет да го разберем какво значи астрално тяло на земята. Така, че явяването на един Учител, Той има присъствие в много сфери, над която ние като децата не знаем нищо. Даже едно дете, когато е в първо отделение, то не може да разбере учителя си, който му предава, а той е учил висша математика.
В.К.: Сега става въпрос каква е ролята на учениците, понеже всеки има своя задача и своя роля. И всеки ученик е изпратен в Школата, във вътрешната Школа и външната, за да изпълни дадена задача. Ако не я изпълни?
Д.Г.: Вижте какво, ако не я изпълни, що се отнася до някой проблем за Учителя, Той казва така: „Ако първия не я изпълни, ще я изпълни втория, ако не я изпълни втория, третия до десетия. Но десетия ще я изпълни. Дойде ли до Божествената кауза един има, който ще свърши работата.“ Затуй Той беше спокоен. Той също така каза: „Аз не се грижа за Учението си. Ако то е Божествено, то ще успее“. Затуй Той нямаше грижа, Той не ни каза какво да правим, как да съхраняваме книга. Не, нито дума, защото Той не разчиташе на нас. Ние сме човешкия свят. Той разчиташе на Божественото. А Божественото, там няма вече компромиси. Компромиси там няма. Щом е Божествено, то ще успее. Затова и това спокойствие на Учителя, толкова – 7000 беседи. 7000 беседи остават в едно време, когато материализма и сталинизма нахълтват в тая страна, тука където Учението се ражда. Това по начало е една тревога. Той нямаше тази тревога и аз съм уверен, че то ще се съхрани в края на краищата. Щом е Божествено, както и притчите на Христос след колко време се написаха. Тогава нямаше машинописци, нямаше стенографи, но всички знаем какво е казал Христос. Не е всичко, защото в самото Евангелие пише и много, много други неща станаха. Ама нали, сега Учителя идва в по-благоприятно време, а може би и при по-подготвени хора.
В.К.: Сега вие ми разказахте миналия път, че Учителят е казал, че един ден ще разберете, че това ви са най-хубавите дни на живота ви при Него. В какъв смисъл?
Д.Г.:Вижте какво, ние бяхме много млади, много зелени хора. Единият мечтаеше да отиде еди-къде си да учи, другия не знам къде си и т.н. А ние не преценявахме къде се намираме. Имаше такова нещо, например сега аз съм увлечен в музиката, търсих, както Той ми каза, че един ден ще отида във Франция, след това има условия за Германия.
В.К.: Какво ти каза Той?
Д.Г.: Че ще отида във Франция и действително отидох. От друга страна Той ми каза, че имам карма с българския народ. „Нищо няма да му искаш на този народ, ще пишеш хубава музика и ще си мълчиш.“ Аз когато изляза извън България съвсем друг се чувствам. Даже в една Москва. Една Москва. Питат ме: „Какво правиш, че тук като че си бил и пребил тука?“
А, дихармата ми е във Франция. Във Франция аз се чувствам като у дома си.
В.К.: А тука ти е кармата и трябва да се изпълни.
Д.Г.: Тука си мълча и съм свит.
В.К.: А през време на Школата на Учителя, това бяха най-хубавите дни.
Д.Г.: Той каза: „Един ден ще разбереш, че тука са ти най-хубавите дни“. Действително. Сега като го гледам, такава пълнота, защото виж какво, имаше тревожен момент, тревожни времена, събития, войни и т.н., всички живеят в тревоги. Като влезеш сутринта на беседата, Учителят като те подеме и те заведе е-е в един свят толкова далече от всичкото, след това отидем на поляната, изиграем Паневритмията. Такава една модулация, не можеш да си представиш какъв Дух беше Учителят, да може да повдигне, защото това бяха страшни течения, при това знаеш какво беше, как загиваха хора, че евреите ги претопяваха, че такава жестокост, която беше през II Световна война и всичко става. Ние сме присъствали, ние живеем в същото време и да ни измъкне така от това нещо и говори за Учението, великите работи, на едно Божествено учение в една такава тревожна обстановка. Много тревожно беше всичко това. Бомбардираха София, гърмяха.
В.К.: Аз искам да се върнем в Мърчаево при онези събития 1944 г. през време, когато е обявена войната на 7.ƖХ.1944 г. от СССР на България.
Д.Г.: На 7.ƖХ.1944 г. аз бях в Мърчаево. Трябваше да занеса една кола. Аз всяка кола като оркестрирах Паневритмията Му я носех в Мърчаево. Защото аз работех на Изгрева. С Него излязохме нагоре над Мърчаево към Витоша, Той ме попита, беше много сериозен Учителят, мълчалив. „Дойдоха ли руснаците в София?“ „Не, казвам, току-що са се спуснали надолу към турската граница.“ „Всичко ще платят“, казва. „Всичко ще платят.“ И аз се чудя какво ще плащат тия хора, та те сега идват.
В.К.: И за зло идват, така ли?
Д.Г.: „За зло ще дойдат“, казва Учителят. „За зло ще дойдат, но всичко ще платят.“ „И ще ни прекопаят канала Енос-Мидия и проливите ще останат безпредметни.“
В.К.: Но досега не е прокопан.
Д.Г.: Не е прокопан. Това за руснаците при съвременната техника не е голяма работа да се прокопае.
В.К.: До 1990 г. не е станало.
Д.Г.: Не е станало още. Но и много неща има още. А, както каза, първия ми разговор обаче с Него трябва да си го спомня, бях още ученик, ми каза, че на Балканите ще стане конфедерация и след това ще станат Европейски щати. Така, че примера ще дойде от Балканите. И мен ми се струва, че даже каза, че турците ще бъдат отхвърлени в Мала Азия.
В.К.: На този етап конфедерация на Балканите не е станала.
Д.Г.: Не е станала.
В.К.: Но Европа се строи вече.
Д.Г.: Да, мост се строи, да, тя се стреми вече, търси пътищата и все пак никой не се надяваше така светкавично, така бързо и безболезнено ще се разруши един от позорите на Европа. Това беше стената в Берлин. Един град разделен с една стена с телена мрежа върху нея с електричество и оръдия, това беше позора на Европа.
В.К.: И тя се разруши.
Д.Г.: Тя се разруши по един много лесен начин.
В.К.: 1989/1990 г.
Д.Г.: Точно така, така че може би някои събития като ги гледаме от днешна гледна точка са страховити, в смисъл, че разрешаването може би с кръв ще иска. Не, Берлинската стена тъй лесно се разруши.
В.К.: Никой не очакваше.
Д.Г.: Никой не очакваше. Сега има един страх да кажем, че двете Германии като се обединят, [ще стане опасна]. Англичаните, французите не са много благосклонни да идат да се бият за Германия, но ако един ден станат едни щати, нали, няма никаква опасност да има. От друга страна и нашата надежда също ще се осъществи в края на краищата. Те са интересни и като пазар. Той също каза, че богатството и сиромашията ще се разберат. Значи Русия и Америка ще се разберат.
В.К.: Значи богатството и сиромашията.
Д.Г.: Да, така говори, ще се разберат, защото каза: „Имайте предвид, че жълтите са по-интуитивни и ще се обединят преди белите и ще дадат голям урок на бялата раса, заради безлюбието й“. Че една от най-жестоките раси е бялата раса. Каквито престъпления е извършила бялата раса никой не е извършил. Само за една война десетки милиони хора загиват по най-жесток начин.
В.К.: Искам да се върнем в Мърчаево, когато Той ви е казал, че американците ще строят вили. Къде точно?
Д.Г.: На същата тази среща, когато ми говореше се виждаше Люлин, дето е сега там санаториум някакъв правителствен, това беше някое време един санаториум на Хаджи Иванов, един мой братовчед по майчина линия. И казва: „Един ден ей там долу ще дойдат американците и ще строят вили“. Значи по сегашно време ако се родя, да може би ще дочакам да станат европейските щати, както всеки един може да пътува където си иска и си прави вила, където си иска, когато може би тогава и в Калифорния някой българин да си направи вила. Както сега тия неща ни се виждат абсурдни, тогава ще настане друго, щото самите проблеми, с които се занимават и политика и човешката общественост и култура ще бъдат други. Щото Той казва така за изкуството: „Досега изкуството се е ръководило и се движело от двата принципа – на умът и на сърцето. Ще дойде време когато ще се регулират от духът и душата“. Значи можеш да си представиш тогава, ако ние създадохме такова човечество, една огромна култура с ума и сърцето си, каква култура ще се изгради с участието на духът и душата, което не сега, че го нямаме като душа и като дух, но проявата му да намери отражение сигурно ще бъде нещо велико.
В.К.: Сега, връщаме се отново в Мърчаево в онези години. Въпросът за така нареченият Отечествен фронт и вашата опитност.
Д.Г.: В една от беседите, когато Учителят се върна на Изгрева и продължи, каза: „Да, горе има един Отечествен фронт и ако този днешен Отечествен фронт върви по неговия път…“.
В.К.: Този, който е на земята, който е образуван.
Д.Г.: Да, „ако върви по този път, по който върви небесния, но ако не, казва, ще ги сполети по-лошо отколкото тези, които си отидоха“. Щото знаем, че у нас Народния съд беше почнал да работи.
В.К.: Беше почнал Народния съд и бяха избити много хора.
Д.Г.: Много хора, ах, беше много жесток.
В.К.: Фактически, ако Народния фронт,който е долу не изпълни онова, което беше горе при другия Народен фронт.
Д.Г.: Това беше едно предупреждение. Едно предупреждение, с което да се внимава.
В.К.: Интересно, че Учителят допуска да се организира и образува Народен фронт в Невидимия свят, а онзи Народен фронт, който се образува тука в София е благодарение на оня горния и не му изпълнява програмата.
Д.Г.: Добре, ами Той още в Христовата молитва е казано, както горе на небето, така и долу на земята. И всъщност това е силата на християнството. Силата на християнството от тук се създава култура, докато изтокът там само съзерцава източния човек. Но той не създава нищо около себе си. А именно Христовата молитва казва, както горе на небето, така и долу на земята. И затуй е казано, по делата ще ги познаете, нали? Затова Учителят казва: „Приложение искам“, Той не търси проповедници в нас, а да го приложиш. „Направи едно добро, ето ти си в Бялото Братство, направиш нещо лошо, ти си от Черното.“ Нямаме ние документ в джоба си, че сме били ученици на Школа.Това са въобще нелепости. Самото Учение на Учителя трябва да се постави на една нова основа, ако трябва да стъпим здраво и да нямаме противоречия. А Той посочи толкова много закони, толкова много светлина даде по всички проблеми. Това са 7000 беседи.
В.К.: Сега искам да се спра на един друг въпрос. Въпросът е за Любомир Лулчев. Вие си спомняте за него. Разкажете някои неща за него.
Д.Г.: Аз само един въпрос имам да поставя, който от стенографите е задраскан когато са редактирали беседите, в последните беседи на Учителя, когато Лулчев влезе в салона, застана, то неговото място беше там срещу Учителя до голямата врата и стоя прав през цялата беседа. Той не седна. На тази беседа Учителят каза: „И моите думи не бяха занасяни така както ги казах“, става въпрос за двореца.
В.К.: За царя.
Д.Г.: „Не бяха занасяни така както съм ги казал.“ И Лулчев си ги преиначаваше нещата. Той беше англофил и смяташе, че разбира много неща. Щото един ден в края на краищата ще се пита, защо един от учениците на Учителя беше съден от Народния съд. Ето, това нещо трябваше да си остане в беседите, може би в стенограмите го има, но в самата беседа го няма. След няколко дена той беше арестуван.
В.К.: И сега, което е най-интересното, заради неговата дейност нали с двореца и т.н. след 9.ƖХ.1944 г. четиридесет години непрекъснато властта остава на една и съща основа и на една и съща платформа – Лулчев и Учителят. Заради Лулчев гонят и преследват последователите на Учителя.
Д.Г.: Виж какво ще ви кажа, в Париж бях поканен на коктейла, там на издателство „Омни литерер“ за философска и окултна литература, нейния редактор, главен собственик се казва Оригас. Той всяка година прави един коктейл в клуба на елзасците, на който всички автори на книгите, които са издадени през годината присъстват. Всякой седи зад едно бюро, продават се книги, там маса голяма с храни и пр. и са поканени литературни деятели, писатели и там тогава се издаде книгата по идеи на Учителя „Астросоциология“ и Оригас в словото си каза така.
В.К.: Как се казва той?
Д.Г.: Оригас, той е от Елзас, собственик и главен редактор на това издателство. И той казва така за Учителя: „Един автор, който в България нито е познат добре, нито е проучен“. А Словото на Учителя не е проучено, не е проучено. От Академията на науките също, а един ден сигурно ще стане, това са 7000 беседи, това е едно такова голямо богатство. На нашите хора не им е дошло времето още да го проучват. Сега ще изучаваме на Тодор Павлов. За Словото и философията на Учителя ще дойде друго време. Но трябва да има един естествен порив вътре в самото общество, да дойдем до него. И сигурно това ще стане. Сигурно това ще стане.
В.К.: Сега тука понеже споменахме и да приключим с Любомир Лулчев. Да питам, какви са вашите впечатления за него и около неговите последователи, които се въртяха около него, така наречените „Упанишади“? Вие сте присъствали, може да имате бегли впечатления.
Д.Г.: Бегли впечатления, ами как да ти кажа, Лулчев беше един доста тщеславен човек, с доста противоречия вътре в себе си и това, което се беше събрало около него бяха доста така елементарни момчета. Там беше този шофьора Йордан Бобев, как да кажа в оная светлина, в която живеехме ние, това явление никакво впечатление не ни правеше на нас. Никакво впечатление, които бяха там. Имай предвид, че Учителят ни учеше на свобода. Че някой като слуша беседа да има нужда да слезе долу, там при траповете, гдето беше бараката на Лулчев, да му доуясни Лулчев, това си е негова работа. Това не ни смущаваше, щото пред Учителя и той си беше като нас, сваляше шапка и целуне Му ръка, така че как да ти кажа, това е рисковано човек да говори на тая тема, защото аз отблизо с Лулчев близък не съм бил, не съм бил просто, нямахме нужда от това. Той прояви един интерес да ме привлече и се разбра, че няма да стане тая работа. Имахме една случайна среща на Витоша с него, за пръв път останахме заедно един срещу друг. Но ми се струва, че той като е оставил дневник, гледам сега го публикуват. Това е достатъчно, който се интересува да си извади изводите за него. Дали е играл положителна или отрицателна роля за Учението на Учителя и това е един въпрос, на който историята да си каже мнението. Това за мен не е най-важно. А историята на братството, това е нашата история. Всички наши грешки и нашето несъвършенство го има вътре. А Учението на Учителя е нещо друго. Ние трябва да ги разграничим тия две неща. И някой път трябва да разграничим и като правим нещо за кого го правим? За себе си, за братството ли или за Учителя? И това са две различни неща. Така че ако ние имаме противоречия и т.н. и трудности, това са из нашия свят, човешкия свят.
В.К.: Тука се засяга една много важна тема. Въпросът за историята на братството и въпроса за Учението. За Учението е работа на Бога. Въпросът за историята на братството аз смятам, че тези неща трябва да се пишат, че това са отделни етапи, които трябва да се знаят, защото могат да се направят същите погрешки.
Д.Г.: Ами да, има даже хора, които са написали, даже са имали куражът и данни да напишат. Ето Николай Дойнов, Периклиев, Томалевски написа нещо. Книгата „Учителят“ –на четиримата автори: Методи Константинов, Мария Тодорова, Борис Николов, Боян Боев.Те си имат повече мемоарна стойност и много може да са субективни, от друга страна аз намирам, че много трудно е да се пише за Учителя. Да се пише за Школата, хайде по-лесно е. Вземи самата книга на Георги Томалевски. У дома ние се събирахме няколко души.
В.К.: Вие имате ли копие от тази на Георги Томалевски?
Д.Г.: Имам, да.
В.К.: Аз бих искал да я видя.
Д.Г.: Виж какво, аз имам много хубаво чувство към Георги, бяхме големи приятели, даже беше ми неудобно, щото според мене той имаше по-отворено чувство към мене, отколкото аз към него. Така аз не съм свикнал. Той е една поетична душа, Георги беше чуден човек. И в края на краищата той е човек, който е член на писателския съюз. Все пак един ден ще го питат, абе като беше писател не можа ли да напишеш една книга. Той взе да напише една книга, но тогава бяхме една група, когато решихме. Беше и Тулешков, професор Тулешков, един много интересен човек, верните хора на Учителя. Който каза: „Абе, хубаво, как ще го напишете, не знам. Все едно моя внук сега да пише книга за дядо си. Ще каже: е добър дядо, води ме на разходка. Знае ли моята работа в институтите? Така, че Георги хубаво е писал да кажем“. Той има един хубав увод. Увода му е много хубав на книгата, историята на бащата, да. Дойдем ли до Учителя, какво можем да кажем ние? Но все пак написа една книга, която, мен ми се струва, че ако той я беше написал десет години по-рано, щеше да бъде друга книгата. Георги беше вече на една възраст, губеше вече от паметта си, той е живял един много интензивен живот и има много противоречия така и на тези години не беше лесно да напише една такава книга. Може би трябваше по-рано да я напише. Не знам, предполагам, разбира се. Това не мога да кажа, че е вярно, но трябва да кажа, че когато склони да пише книга от цялата страна се струпа материал към него. Всички от провинцията, всички, кой каквото имаше му изпращаше. Аз бях изненадан от това нещо. Видях готовността на нашите хора, трябва ли да направят нещо за Учителя, да го направят така от сърце и да го дадат веднага.
В.К.: И след като излезна този ръкопис?
Д.Г.: Аз вземах. Той беше на пилюр. Аз дадох, платих на една жена да я направи на хубава хартия. Имам я даже подвързана и дадох един том на Георги, дадох един том на нашите и имам един том.
В.К.: Аз не съм я чел.
Д.Г.: Виж какво, има неща, които смущават вътре. Но той искаше да се пише общо. Аз бях против това нещо. Представяш ли си да се напише, че е от група. Това е въпрос на отговорност и всяка книга си има автор. Тогава на корицата се пише. Авторът поема отговорността. И го поема един писател български. Той искаше от мене аз да напиша. Аз казвам: „В твоята книга няма да напиша, защото не мога да сравнявам моето писане с писането на Георги Томалевски. Съдействам ти с материали, с много неща, които дойдоха“. Така както му ги дадоха, така ги написа. И съм много доволен, че тогава писателя Петър Драгоев му прочете книгата и му направи една забележка на тази тема. И той тогава коригира някои неща.
В.К.: На коя тема?
Д.Г.: На тая тема, че трябва да се намеси така писателят в тази книга, не както са му дадени да ги публикува и той направи някаква редакция, но не достатъчна, аз както казвам, на него не му стигаха вече силите. Но нищо, в края на краищата и тази книга, както казваше „за утре на хората ще им трябва“, всеки може да научи нещо.
В.К.: Друг, който е правил е Сашо Периклиев. Вие чели ли сте от него?
Д.Г.: Да, чел съм от Сашо Периклиев, чел съм и от Николай Дойнов. Николай Дойнов говори за съборите, за погребението на Учителя. Документи не е потърсил нали и аз съм много доволен, че попаднах на тях. Предадох ги на Георги Томалевски за книгата, която трябваше да напише за Учителя.
В.К.: Аз смятам, че в бъдеще може би ония, които биха писали, то трябва да бъде един колектив, да бъде разделен на различни теми, на периоди и трябва да боравят с материали.
Д.Г.: Е, какво да пишат?
В.К.: По отношение на историята на Братството.
Д.Г.: Да, виж какво за мен това е второстепенна история. Например, сега както ти казах одеве за учениците около Христос. Виж какво сега. Ние няма да правим капани за души. Божи гроб, че не знам какво си, че Гетсиманската градина, че камъка, че кръстоносни походи, че работи, че престъпления, че фалшификации, че ужас. Не! Учителят, остави Словото. Ето го. А иначе, ако не беше така щеше да го бъде салона. „Е, така беше Учителят, че така беше, па еди как си беше“, това са капани според мене. Когато човек отива към Божественото, трябва да отиде с чистотата на душата си. Да го възприеме като Слово, като храна, щото Христос каза: „Аз съм пътят“. Значи трябва да си извървиш пътя, не да се заблуждаваме с външни неща. Ако е въпроса за църкви, за религии, създадени са тези неща, може би заради човечеството. То е един етап необходим и днеска има църковници, които смятат, че да преживеят духовно, трябва да влязат в църквата и да запалят свещ.
В.К.: На мен ми прави впечатление, че вие много точно определихте: историята на Братството е едно нещо, а Учението на Учителя е нещо съвсем друго.
Д.Г.: Щото Братството в провинцията си има едни други физиономии. Те даже се зарегистрираха пред властта. Имат право да се събират, нали? Аз не мога да се регистрирам никой път, защото никой път на мога да поставя в джоба си един документ, че съм бял брат, защото ще стана за смях на хората и пред себе си. Но там им е необходимо, те се събират, четат си беседите, играят си Паневритмия. Много хубаво. Все пак са един духовен център.
В.К.: На тоя етап на онези души това им е необходимо. Мен ме интересува за историческата следа. Понеже аз работя на тая тема.
Д.Г.: Да, кажете.
В.К.: Историческата следа. Аз затова съм дошъл при вас, затова правим този запис. Какво е вашето мнение за историческата следа, която вие трябва да оставите за следващото поколение? Сега Словото го имаме, но спомените на разни приятели, материалите и т.н.
Д.Г.: Опитности. Ами виж какво сега, ние не можем да я дирижираме тази работа. Тя става от само себе си. Но имам предвид, че пътя към Истината е проблем за всяка една душа поотделно. Пътят към Учителя също така. Всяка една душа си има свой път и мога да ти кажа, че докато в една наука ти можеш да разбереш един учен докъде е дошъл. Духовното развитие на една душа е друго нещо, можеш да живееш до нея и да не разбереш докъде е стигнал. Най-големите духовни постижения са невидими. Аз гледам нашите хора, които постигнат нещо, много мъчно може да ги разбереш, даже брат му няма да може да го разбере и съпругата му. Той е един вътрешен, особен растеж. Така, че как да ти кажа сега, ний не можем да кажем кой от нас е приложил и кой е постигнал. А в областта на науката и изкуството там са нещата открити. Аз знам кой композитор какво е написал, кой виртуоз как ще го изсвири и кой каква следа е оставил в науката, щото е там по библиотеките и по рафтовете стоят техните трудове и хората ги преценяват точно. Но този вид духовно развитие, това е една друга среда. Знам ли аз какво става в една човешка душа? Той самия даже гдето казва Учителят един път: „Аз пожелавам на всякой един от вас да отиде там, където съм отишъл аз и където отивам аз, но на никого не пожелавам да мине оттам, където съм минал аз“. Като си мисля, десет години Учителят е обикалял България. Десет години в ония бедни, въшливи времена, няма „Балкантурист“, няма командировка, да изучава българския народ. Това за мене е необяснимо нещо и френологически, да не говорим това, че той затуй познаваше така добре българската музика, нали,но това са 10 години. Едни от хубавите години на Учителя са били да обикаля българския народ. От село на село, при онези условия. Хайде, Левски ходел три години, а това са десет години. Е, няма що да ги сравняваме, това са две различни неща и плюс това един човек, който идва от Америка, който следвал там философия и медицина, живял в една култура. Каква е точната причина, не я знаем и Той не ни я е казал. Но Той няма да си губи десет години от времето за нищо. Предложили му да стане пастор в протестантството, отхвърлял, тогава казал: „Може, но ако не ми плащате“. Та Той принципите си ги държи. Един платен духовен служител, той е и чиновник вече.
В.К.: Ние имаме някои френологични карти от това време, но това е част, но ползата каква е? Коя е причината?
Д.Г.: Точно така.
В.К.: А Той отива да свали ония души, които трябва да влезнат, да им посочи кой къде трябва да се роди и в тези семейства и трябва да чака 22 години след това да се родят и да дойдат в Школата. Това е много интересно.
Д.Г.: Много, предположенията са много, но най-големите си истини една духовна школа, както е Христос и Учителя, ги оставят когато се издигне човешкото съзнание само да се докосне до тях. По пътя на логиката ние не можем да решим тия въпроси. Оставете тая логика, те гърците създадоха логиката, защото с логиката можем да докажем, че лъжата е истина. Така, че защо са станали тези неща, един ден обаче човечеството ще ги знае, просто ще ги знае. Ще му дойде времето. Ний тогава ще знаем даже кой е бил Учителят. Ний не Го знаем сега, бяхме свидетели на физическия свят.
В.К.: Сега, Учителят на едно място казва така: „Не се обличайте в други форми от формите, които съм ви дал“. Сега при Учителя имаше салон, имаше живот и т.н. Минаха 44 години. Тези неща ги няма сега, но сега идват нови хора, които искат да повторят същите форми.
Д.Г.: Това е една грешка. Това е имитация. Защо? Защо ще правим салони? Виж какво, Той казва така: „Глупавият се занимава с миналото, умният с бъдещето, мъдрият с настоящето“. Днеска положението трябва да го осъзнаеш, този миг, който е неповторим, да го преживееш най-мъдро. Какво ще правим салони ние. Ако трябваше да остане, Учителят щеше да го остави. Това е. Въобще разграничаването на човешкия свят от Божествения свят е много важно за ученика. Човешкото днеска го има, утре го няма. Това е етап, който разумния, най-активно ще го използва, но не да му робува. Защо ще робувам аз на салон и на организация? Ако искам организация, има партии, има дружества, има какво ли не, има творчески съюзи. Аз съм член на два творчески съюза, например. Знам си работата в единия, знам си работата и в другия. Там всичко ми е ясно. Бил съм в ръководството на единия и на другия, но като дойдеш до Школата…
В.К.: Сега някой казват: „При Учителят имаше такава форма и ние искаме същата форма да изявим Божественото“.
Д.Г.: Не.
В.К.: Много казват така.
Д.Г.: Защо? Ама ние не можем да подражаваме, формата си е била според случая.
В.К.: Според случая и според обстоятелствата на времето.
Д.Г.: Според обстоятелствата. Въпросът е да разкриеш съдържанието на онази форма, да. Да извадиш поука от съдържанието, но да им правим едни имитации, нали,църкви в църквата! После така не трябва. Ако ние създадем организация и зарегистрираме учението, ще направим най-голямата грешка. Ще дойде един чиновник, после ще го отличим, после ще му турим заплата, ще му турим после и една гугла, ще му турим и един патрахил, ще стане една, не ти е работа, отвратителна. Въобще друго иска пробудената душа. Той искаше какво? Пробудената душа, тя си намира пътя вече.
В.К.: Въпроса за пробудената душа е най-важен. Тя си намира път.
Д.Г.: Тя си намира път. Затуй Той даваше свобода за всяка една пробудена душа. Ний даже на Изгрева всякой имаше различен път и Учителя имаше различно око към всякой един от нас.
В.К.: Различно отношение към всякой един.
Край 2-1
Георги Тахчиев и Димитър Грива на Рила
Димитър Грива 2В – Насилие нямаше, никакво насилие
В.К.: Тука ставаше въпрос, продължаваме, за пътят на една душа или подходът на Учителя към всяка една душа е бил строго индивидуален.
Д.Г.: В какъв смисъл?
В.К.: Вие сте заварили различни приятели.
Д.Г.: Да.
В.К.: Всяка душа има свой път индивидуален.
Д.Г.: Точно така.
В.К.: И така е била на Изгрева и Учителя е имал строго отношение, строго специфично към всеки един.
Д.Г.: Виж какво, първо не мога да говоря аз, че Учителят имаше предпочитание към някого. Това е елементарното схващане, зависеше от човека. С едни имаше по-малко разговори, с други повече и т.н. На някои им беше нужен повече, на други по-малко и ние тука ще изпаднем в големи изкушения, ако вземем да правим сравнения. Аз не знам някои от нашите хора да е бил огорчен, че Учителят не е бил достатъчно внимателен към него, като към друг един повече.
Той така правеше едно равновесие, като имаш предвид, че хората са деликатни, ревниви са хората по начало. Никой не се е оплакал, щото какво, не е приет от Учителя. Когато влезеш в беседа, като слушаш, той ти отговаря на твоя въпрос. Въпросът за Школата е много важен. Въпросът за Школата, Школата това не са беседи, Той си го приготвя преди да идва да ни го прочете. Той отговаряше [на въпросите ни]. Когато Бошков, полковника тръгва за беседа сутринта рано в четири часа и ще мине през гората, мисли, да си вземе ли револвера? И идва на Изгрева, закъснява малко, отваря вратата и влиза. Учителят е на беседа и се обръща и му казва: „Когато тръгваш към Божественото не си взимай револвера!“ И продължава нататък. С други думи, Той в момента прави контакт с тях, с всяка една душа, със съзнанието им. Как става това нещо, ний не можем да го знаем. И Христос, минава, оня се качил горе на смокинята да види по-добре Христос, а Той му казва: „Слизай, приготви вечеря!“, така че въпроса за ясновидство, това става банална дума да го кажем. На един Учител как предвижда, как се развиват нещата, също ние не знаем как става. Ние не знаем леля Ванга даже, не можем да я разберем. Как ще разберем! Аз моите срещи с нея са ми толкова дълги, толкова интересни и този феномен голям, как ти предвижда нещата, не можем да Го разберем. Добре, някой си има такъв център, така че с всяка една душа Учителя може да разговаря, но като отиде на беседа е направил контакт, ето му контакта реалния. Иначе Той ако трябва да се среща, Той не Му стига времето на Учителя.
В.К.: Прави това впечатление на всички, които четат Словото, от моето поколение, така че аз после запитвах и онези, които са били в салона. Отговорът на възрастните приятели, че Учителят говори на една тема, прехвърля се на друга, защото обяснява на онзи, който мислено му задава въпрос.
Д.Г.: Така, затуй нямало логика, нямало тема, нямало последователност. Точно така. Затова става много интересно Словото в това отношение. Например, ако прочетеш произведението на един даровит човек, може да те подхрани няколко дена, на един талантлив повече, на един гениален още повече може. Вземи Евангелието, например. Някой ще каже: „Не може, ама аз не съм го чел“. Има момент когато ти е необходимо да го прочетеш, то ти решава някакъв проблем. Така и Словото на Учителя. Една беседа съм я чел не знам колко пъти. Може да я прочета в едно време, да я прочета след десет години и да видя, че всякой път тя ми казва нещо ново. Това е именно Божественото в нея, това е храна, духовна храна като от Вихърния връх, която не се разваля, развала няма като другите храни. Тъй както медът, поставен в пирамидата 2000 години, той си е пак мед и с нищо не може да го повреди.
В.К.: Сега Учителят открива малко от тази загадка, като казва, че „светлината на вашите съзнания, когато четете една беседа е едно, а светлината на съзнанието след време е друга“ и така го обяснява.
Д.Г.: Точно така.
В.К.: Ама как стават тия процеси в душата, вътре у нас.
Д.Г.: Не ги знаем.
В.К.: Ние не знаем.
Д.Г.: Виж какво, що се отнася до педагогичният метод на Учителя, аз ти казах, там сме пълни невежи. Ами, че даже един първоотделенец не знае педагогичния метод на своя учител. Но той е учил в университета тая педагогика, която сега я прилага. А той, малкия не може да го разбере. Значи ний сме същите, защо, например казва Той, че без смирение няма развитие. Смирението те отваря към Истината. И ако нямаш смирение не можеш да правиш нещо, ти сам се спъваш. Без смирение не може. От друга страна в Божествения свят има неща, които в днешно време са абсурдни. Влезе съмнението и то разваля всичко. Той ми каза един път така: „Съмнението чака един малък пропуск да влезе вътре и после взривява всичко“. Значи без вяра не може. Вярата е необходима за ученика. Защото насреща говори един Божествен атрибут, имаш него насреща и като се усъмниш в Него, ти не можеш да Го разбереш. Погледнато човешки абсурдно говори, а примерите, които ми ги даваше, а имах много опитности с Него, го доказват това нещо. Нали ти казах как Той ме задържа в стаята си?
В.К.: Не, това не го зная.
Д.Г.: Беше тогава, пристигаше една професорка от Германия. Зима тежка беше, като тази сега. Сняг, влака ѝ пристига вечерта към 10 часа.
В.К.: Днес е минус 10 градуса.
Д.Г.: Да. Беше оня ден минус 19 градуса и аз отивам на гарата да я посрещна, нямаше трамвай, нямаше нищо. И като минавам през салона Учителят ме спира и ме поканва вътре в стаята и аз влизам. И започна един разговор, по едно време Учителят ми даде чай. И аз гледам, времето минава. Викам си аз тая среща ще я пропусна.
В.К.: Там трябва да чакаш на гарата.
Д.Г.: На гарата, в десет часа пристига влака, да.
В.К.: Точен влак.
Д.Г.: Точен.
В.К.: Експрес.
Д.Г.: Хем експрес, хем от запад пристига, от Белград. Викам: Сега даже не да е професорката, а трима китайски императори да трябва да посрещна, аз няма да си тръгна от тук. Топло вътре.
В.К.: Пиете чай, говорите.
Д.Г.: Да. Става 11, става 12.
В.К.: През нощта?
Д.Г.: Да. И след малко така аз казвам: „Учителю, аз трябваше да отида на гарата“. „Идете, рекох.“ И аз сега тръгнах, кисел даже, мислих, сега ще се трепя до гарата. След тоя хубав разговор, но отидох на гарата. Към един часа бях на гарата. Питам за влака. „А, влака още най-малко един час има закъснение. Към два часа ще пристигне“. Значи, за да ми спести да чакам аз четири часа на гарата, на студа, аз стоях на топло при един такъв хубав разговор, но ако не бях отишъл на гарата, щеше да направя грешка. От гледна точка на логиката аз съм сгрешил, ако в смисъл логиката се намеси. Защото влака е в 10 часа, а аз в 12 или 1 часа ще отивам на гарата. Отидох и видях, че влакът е закъснял. Цялата тази история, така също и много неща, които ни казва Учителят са абсурдни от човешко гледище. Ето случая. Къде ще ходя на гарата, когато влака преди два часа е пристигнал. Нали така? И в края на краищата Учителят, който беше кавалер, щеше да ми каже, като си тръгнал да посрещаш, то отивай! А Той те отклонява, отклонява те, но посрещането пак стана. Така, че много са тези неща, с които се сблъскахме.
В.К.: Сега Той ти оставя една опитност, нали, една опитност ви дава, човек първо трябва да има вяра в Учителя.
Д.Г.: Да, трябва да имаш вяра.
В.К.: После в Словото, след това пък послушание.
Д.Г.: Послушанието, да.
В.К.: И накрая да я изпълниш.
Д.Г.: Да я изпълниш, да.
В.К.: И накрая Той казва: „Иди!“ Това са три етапа. Вяра, послушание и изпълнение с една обикновена опитност.
Д.Г.: А някои опитности Учителят ги даваше, за да ти трябват след време, както беше случая с рициновото масло, аз съм ти го казвал. След време ще го разбереш защо. Когато аз се изправих вкъщи пред една стена, къде бе, аз тръгнах от тука с един наивитет да записвам Паневритмията с най-добрата филхармония в Европа и то в Монте Карло. И моите амбиции не бяха малки. Но с вяра!
От друга страна може би небето ти протяга ръка, когато повярваш. Разбираш, защото е казано почукай, за да ти се отвори. Няма да се отвори, ако не почукаш. За да почукаш, ти трябва да имаш вяра, да се отправиш вече с открито съзнание. Иначе ще ти кажат, чакай, щото на небето може да се чака. то си има вечността. Затова именно вярващият по-бързо еволюира, защото той по-лесно се обогатява отвътре. А на едно духовно учение трябва вътрешно да се обогатяваш, да си отворен, за да можеш какво, именно да си извървиш пътя. Щото това е пътя всъщност, той не е външен. Пътят е развитие на съзнанието, а развитие на съзнанието е обогатяване от един Божествен порядък. От къде идва той? От самия живот. Учителят не създаде Школата някъде си като Питагор в древния Египет, че първа стена, че втора стена. Не, ти си ученик в живота и ученик в Школата. И което го научиш тук трябва да го приложиш там долу. И ако долу го приложиш, няма да имаш противоречие. Всъщност приложението при Учителя ставаше всеки ден. Изисква самия живот, изискваше да постъпиш по нов начин, иначе ще си счупиш главата. Да. И нашите хора, които имаха вяра минаха по-лесно. Имай предвид, че тук имаше много примери. Тези хора от нашите братя и сестри, които дойдоха от изтока имаха най-големи противоречия.
В.К.: От къде?
Д.Г.: От изтока.
В.К.: В какъв смисъл?
Д.Г.: От стари школи, източни. Един Борис Николов ми каза: „За мене ще кажат, че аз съм китаец“. Щото изтока е много далеч от нашето Братство. От този разговор, който имах с йогата, там разбрах колко струва християнството и какъв тласък Божествен дава то на човечеството.
В.К.: Вие заварихте много приятели и всичките бяха представители на различни окултни школи в цялата история на човечеството. Те бяха строго моделирани и строго се изявяваха по определените клишета от миналото.
Д.Г.: Да. Това са външно незабележими неща, обаче имаше моменти, които се разрешаваха и Учителят ги правеше тия неща.
В.К.: Вие как ги виждахте?
Д.Г.: Виж какво, по някакви случки, по някакви случаи източния човек се познаваше. Те бяха догматици. Те бяха готови за саможертва и те имаха суеверие, а не вяра.
В.К.: Имаше ли много представители от тези приятели?
Д.Г.: Имаше сигурно, всякой един, както се казва, беше парче от една мозайка. Например, един аптекар има на рафта разни шишета, най-различни лекарства.
За лица и имена не мога да кажа конкретно, но се усещаха такива неща. И виждаха се, например реакциите. Например, ние на Изгрева понякога имаме много противоречия помежду си. Учителя сам ги раздухваше тия неща. Той ни кара да мислим, да види как ще реагираме. Например, аз със сестра ми Катя бяхме действително като че ли от една школа. Никой път сме нямали противоречия по проблеми, които засягат Школата. Създаваха се вътре противоречия между нас при други случаи. С Катя на тази тема бяхме в пълно единомислие. Например, Учителят правеше някои неща, които нас ни дразнеха. Например, някой болен и Учителят му дава нещо да се лекува, минава време и казва: „Повикайте доктор“. Докторът е от града, оня оздравее и ония благодарят на доктора, а Учителят се скрие. Той ги правеше тия неща. Да няма явен показ. Разбираш, но ние виждахме и се ядосвахме. Той го оправи, накрая викна един доктор. Така се криеше Учителят. Той, както казваше: „Минава времето на чудесата“. Той не искаше с чудеса, Той искаше пробуждане на съзнанието и разширяване на съзнанието. Щото чудесата са за времето на Христос, да повярваш, че стават чудеса. Дали съм еволюирал аз. А това е закона на насилието. Щом като правиш чудеса, аз съм готов да ти служа. И така много неща Учителят като правеше се скриваше. Той самият, самата Школа я постави зад своите паравани такива и хората казваха: „Хей тия дъновисти, ужас“. Имаше такова нещо. Сам го създаваше. Защо? Не можем да знаем.
В.К.: Аз си спомням от разказите на приятелите, тези, които са били обиколили Учителя, при един прилага един метод, при друг – друг, но като погледнеш при всеки метод е различно и например на един дава, да кажем има гастрит, язва да яде например кромид лук, което дразни стомаха. Дава му един специфичен метод, на другия дава съвсем друг метод, т.е. по този начин Той се скрива под различен параван или лекува по друг начин. Все пак дава някаква форма, за която съзнанието му се захваща.
Д.Г.: И накрая каже: „Я си вземи една рецепта от доктора“. Ха-ха, имаше такива неща, ние да видим, да каже: „Аз не съм го излекувал, доктора го излекува“. Ние със сестра ми много се дразнехме от това нещо. Като виждахме не се дразнехме, че Учителят го прави, ами как нашите хора се хващаха. Е, ще викаме един доктор, така я оправи работата, а той идва на последния ден. Имаше такива неща. Виж какво, педагогичния Му метод беше чуден. Безпогрешен обаче, безпогрешен. Той знаеше точната дума и знаеше на всяка дума точната реакция. Насилие нямаше, никакво насилие. Но Той се радваше когато учениците Го разбираха. Искрено се радваше. Например, Той много се зарадва когато ме видя, че като ме посочил да представлявам Изгрева пред новата власт, това не е моя работа, нали? А то е неизпълнение от човешко гледище. Идва старшия брат Стоименов и ми казва: „Учителят каза: Ти“. Аз не реагирам.
В.К.: По този начин Начо Петров те обвинява.
Д.Г.: Значи той ме обвинява. Е, викам, добре, хайде обвинявай. Едни тънки неща имаше в Школата, затова Той поставяше въпроса за интелигентността, че е най-важното качество на ученика. Например, най-хубаво, което е казал за мене, макар че е нескромно да го кажа, това е, че интелигентността отива до „клер воайанс“, на него няма нужда много да се разправя.
В.К.: Не можах да разбера това.
Д.Г.: Интелигентността ми граничи с това „клер воаяанс“.
В.К.: Учителят казва това за вас.
Д.Г.: Понеже един беше ме свързал с един брат, който имаше много тежки противоречия и Той ми каза: „Сега ти нямаш много време за губене, нито сили за пилеене и ще научиш много“. И Той ме свърза с много хора. Един имаше много тежка карма, много тежка.
В.К.: Как се казваше той?
Д.Г.: Това беше дякона Симеон Арнаудов, който си хвърли расото. Скъса си расото, завъртя се и дойде на Изгрева. Той беше много интересен човек, но свързан с църквата, имаше големи противоречия. Но аз много нещо научих. Много го обикнах този човек. Той правеше много бели в Братството, обаче аз на този човек не мога да се сърдя никой път. Никога не мога да се разделя с чувството на яд даже.
В.К.: Ставаше въпрос за самата интелигентност и за изказването на Учителя?
Д.Г.: Интелигентността излиза някакси от логиката, тя отива не знам къде, както „клер воаянс“ го върши, както ясновидение. Отиваш направо към проблема. Което, например ти е необходимо да кажем, за самото изкуство.
В.К.: Това е казал Учителя за вас? А точно как беше?
Д.Г.: Точно така: „Грива има една интелигентност, която граничи с „клер воаянс“, значи ясновиждане – „клер“ значи светлина. Но Галето бил там беше казал тия неща. Щото как да ти кажа, именно интелигентността те измъква от търсене на логичните пътища. Аз имам много абсурдни неща в живота си. Ако не беше Учителя не знам как щях да ги оправя, но от друга страна Учителят по някой път помагаше заради развръзката на кармата. Аз преживях много големи противоречия.
С Георги Томалевски се запознахме след операцията. Аз живеех на Изгрева вече, това беше някъде 1936-1937 г. той получи някакво възпаление на вътрешното ухо и една опасна операция му правиха с трепанация на черепа и т.н., и когато лежеше в болницата помня, че Учителят му изпрати по Буча [Бехар] томчето „Отец ме люби“. Той си го държал под възглавницата в болницата това нещо и когато оздравя дойде на Изгрева. Тогава аз живеех в Стефови и срещу мене имаше там свободна стая и той дойде там да живее и първата ни среща още така си допаднахме, такива разговори, просто ни стана една необходимост да общуваме и да се разговаряме двамата. И помня един случай, че когато той се яви пред салона и няколко души бяхме и Учителят се яви и разговаря с Георги и му каза така: „Слушай, един кораб пътува за Америка, за кораба е вързано с едно въже и една дъска. Ти къде искаш да бъдеш – на дъската или в кораба?“ „Кораба, кораба.“ Интересно е, че този случай Георги го беше забравил и благодареше, че аз трябваше да му го напомня. Два такива случая особено когато става с мои близки хора, в паметта ми някакси мъчно се изтрива. И затова като си замина Учителят, направихме такъв един малък съвет, научен съвет, една група, в която беше Борис Николов, Георги Томалевски, Кръстю Тюлешков, Борис Рогев и Димитър Кочев, хората с различни професии и с много различни характери, мога да ти кажа, че ако не бяха идеите на Учителя, като че ли с изключение на мене и Георги мъчно бихме общували даже, толкова бяхме различни. В името на една такава идея, такова сцепление се получи. Такава необходимост се яви от срещи, такова едно въодушевление. Когато всичките ни разговори и там именно, на тези срещи се реши Георги да напише книгата за Учителя. Него малко, той беше малко засегнат, когато книгата „Учителят“ излезе кога – в 1946 г. ли ще бъде, защото той не участвува в нея. В края на краищата в тази Школа имаше един писател български, член на Писателския съюз, той трябваше да си каже мнението.
Борис даваше обяснение, че трябваше така бързо да се работи, така нелегално, че действително тази книга, поне като материал е ценна. Общо като книга има да се обработва, но те нямаха претенции, това не бяха нито белетристи или писатели, това бяха едни съвременници и книгата им има такава една мемоарна стойност. Но за хората, които познаваха Учителя беше даже необходимост, създаде даже една радост, че излезе една такава книга в такива едни времена. И тогава решихме Георги да напише, но това му тежеше на него. За най-голяма изненада, за толкова малко време, за няколко месеца от всички братства от провинцията тръгнаха материали към Георги. Георги събра толкова много материал, за толкова кратко време, аз смятах, че това ще трае може би две години, то стана за няколко месеца. И Георги започна, но мене ми се струва обаче, че той е завършил за една година. Според мене би трябвало тази книга, щом под нея седи подписа на един писател, да бъде още поработвана, защото имаше много материал и Георги бързаше. А той беше вече в една възраст, когато може би нямаше вече това свежо чувство за творческа работа, но все пак има ценни неща в нея и на Георги някакси сякаш му олекна, все пак написа нещо за Учителя. А той беше интересен събеседник, блестеше в обществото, действително само като му видиш хороскопа, той има един Юпитер и слънце на Медиум Цели, това са хора, които блестят в обществото. Георги бе добър разказвач и за пръв път аз видях, че той отстъпва в разговорите си, когато се запознахме, общувахме много с Илия Бешков. Илия Бешков в ония години непрекъснато идваше горе при нас. Той преживя една драма много голяма, това, че комунистите убиха брат му, той беше величав ляв земеделец, мъчно го преживя. От друга страна го направиха народен художник и т.н. Като споменавам Илия Бешков, също беше една блестяща, имаше една импровизаторска, хубава мисъл, една хубава култура носеше. Той не се приобщи към идеите на Учителя, той си остана църковник, но ние сме нямали спорове на тая тема, ние се срещахме и с Георги в името на една култура, в едно интензивно и драматично време, в което живеехме.
В.К.: Георги Томалевски е написал „Астрология за народа“ и Бешков е направил илюстрациите.
Д.Г.: Да, има такова нещо. Те двамата бяха много добри приятели. Нали ти казвам, Георги пред него благоговееше. Между другото Бешков един път, от него разбрах, беше много смутен, той имал една среща, между нас казано, аз не знам дали трябва да ти казвам тия работи, с Георги Димитров, и той каза: „Аз дадох дума, че на никого няма да говоря“, но от цялото му поведение разбрах, че самия Георги Димитров имал големи противоречия и смущения. И може би един ден историята ще ги изнесе тия неща. Още лятото той искаше да направи нещо друго, да се обърне ƖƖƖ Интернационал, болшевизма, да се обърне към някаква си патриотична индустриална интелигенция, той търсеше нещо, което като да кажем, като Запада строеше един социализъм, без да е краен болшевизъм, който разсипа идея и всичко, но това сигурно един ден историята ще го каже, вероятно Георги Димитров го е споделил с Бешков. Той го е споделил и с други хора, които днеска за днеска мълчат още, до днескашна дата.
В.К.: Ти спомена миналия път, че някой писател споменал на Томалевски, че това, което пише, не е книга.
Д.Г.: За Георги. Да.
В.К.: За книгата „Учителят“.
Д.Г.: Да. Беше тръгнал отначало в смисъл, че искаше книгата да бъде от група. Викам: „Георге, няма такова нещо. Остави тази група протестанти, които пишат за нещо. Не, това е авторска книга, стои зад нея съответния автор и един белетрист или писател“. Даже тогава отиде при него този Петър Драгоев, писателя, който му направи същата забележка и Георги направи някакви промени, обаче вече нито имаше време, нито му стигаха сили, да вземе да направи една нова преработка. Това са неща, които даже една негова позната, която преписва на машина книгата, преписа само една трета от книгата. Другото смята, че за нея не е интересно, нали опитности на разни хора, които нито ги познава, нито са аргументирано написани. От друга страна Георги беше много деликатен. Той имаше винаги страх да не огорчи някого, да не обиди някого. А някой път когато човек защитава Истината, трябва да бъде малко по-строг ми се струва, а той е една поетична душа, която, за да не огорчи човека приемаше много неща, но после можеше да си ги преживява като противоречие, ама това беше с Георги. Той я завърши за девет месеца 1972 г.
В.К.: Искам да ми кажете за онова тържество, което организира за писателя Георги Томалевски.
Д.Г.: А, да бе, в сатиричния театър. Виж какво, Георги, по едно време изпадна в едно униние. Първо, казва никой не се интересува от мене, никой не ми чете книгите. Всъщност, книгите му, мога да кажа, че Георги си имаше една своя публика. Всяка книга, която излизаше се изчерпваше. Това беше вярно. От друга страна по онова време, когато преди да бъде вестник „Новини“, беше в-к „Изгрев“. Та имаше една статия за културни проблеми, в които Георги активно участваше и нашата общественост го познаваше от тези статии. Това беше един отдушник за Георги донякъде. Обаче времената вече се сгъстиха и самите вестници взеха вече една позиция с партийна линия вече, еднопосочна и Георги изпадна в едно униние. По едно време го гледам, почна да ходи на църква, да пали свещи. Викам: „Георге, какво става с тебе, слушай бе, недей така“. Не, попадна на едно отчаяние. Разбира се, той го криеше, но аз го усещах като приятел. Тогава аз реших да направя нещо за Георги, плюс това, когато аз направих един филм, авторски филм, сценарии, режисура и музика, който взема наградата в Триест, космичен филм по рисунките на Васил Иванов, той написа едно есе върху филма. И аз, понеже не обичам да остана длъжен ако трябва да бъдем едно на едно, аз трябваше да направя нещо за него. Тогава той ми посочи няколко подходящи есета, между които беше накрая и есето за „Пътя на Плеадите“ за моя филм. И в Сатиричния театър, в свободния ден, в понеделник, беше много трудно, но шансът позволи това нещо. Аз отидох в студиото на кинодейците и поисках като представям есетата да направим една вечер за есето.
В.К.: Автор Томалевски.
Д.Г.: Автор Томалевски, тъкмо бяхме репетирали вече, бяхме предали есетата на Борис Арабов, той беше актьор в Младежкия театър и той има един хубав, пробивен глас и него ми го препоръча даже Иван Кондов, каза: „Ти като се обърнеш към него, той ще свърши работа“, и трябва обаче председателя да пусне писмо за това нещо. А председателят беше Тодор Димов, а той беше по това време на заседание на Народното събрание, той беше депутат, организационния секретар беше в болница, нямаше кой да подпише. В това време обаче бях председател на секция „Композитори и звукооператори“ в съюза. „Дайте, щом няма, аз ще го подпиша.“ И пуснахме писмото, направихме афишите, като на мой риск даже писахме отговор от името на Съюза на кинодейците и Съюза на писателите. Като излезе това, давам на Георги: „Тичай сега в Писателския съюз да вземеш разрешение от там“, и той отива там с есетата, беше Джагаров. „И ако искате да видите какво ще се прочете там“. „Не, казва Джагаров, ние имаме доверие, не съм никаква цензура“. И така получихме разрешение и направихме това. Беше препълнен салона. Аз написах музиката. Предупредихме публиката да не ръкопляска между отделните есета, казах на Арабов: „Това няма какво да се учи наизуст. Това е литература, трябва да се чете“. На сцената пред златната завеса имаше един лампион, една малка масичка и там четеше той есетата. И когато свърши есето, той се разхождаше по сцената, а музиката някакси подготвяше атмосферата за следващото есе.
В.К.: А музиката изпълняваше оркестъра.
Д.Г.: Не, тя беше писана и се пускаше по уредбата.
В.К.: Да.
Д.Г.: Всички слушаха и ефекта беше голям. Помня, че на първия ред беше седнал този Калоянчев. После вика: „Е-ех, такива работи да се правят“. Той беше тогава само комичен актьор и питаше: „Каква е тая публика бе, муха да бръмне ще се чуе“. Създаде се много хубава атмосфера и накрая, когато той прочете есето за Плеадите, завесата се дръпна, върху завесата по право започва филма, горе картината, дръпва се завесата и се прожектира филма за Плеадите и така завърши.
В.К.: Филмът вие го бяхте правили.
Д.Г.: Той си е авторски филм с режисура и музика, като в Триест взема наградата, която така зарадва особено Васил Иванов.
След това те предложиха на самия фестивал, на следващата година да направят една изложба от негови картини, която не стана заради това, че не го допуснаха него и т.н. Едни времена, всякакви изненади можеше да дойдат и Георги се съживи обаче от това нещо. Бях много доволен аз, целта, която преследвах се получи, Георги се въодушеви. Искаше да го повторим. Викам: „Георге, ето сега материала, ето и музиката, ето всичко. Ако можеш да го направиш чрез Съюза на писателите – то го повтори“. След това ме викаха, говореха, обвиняваха ме, че направо в центъра на София съм направил мистична вечер. Викам: „Моля ви се, ето ги есетата“. А там имаше едно есе за стрелочника, което е от една страница. И Арабов него го чете прав. Всеки в живота си има един стрелочник. Есето почва така: Аз пътувам с влака, поглеждам през прозорчето, стрелочникът е на мястото, аз съм спокоен. Те се питат, ами кой е стрелочникът? Ами за едни може да е Сталин, за друг може да е Христос, всякой си има един стрелочник, но така или иначе вечерта бе за есето. Имахме една хубава публика, остана едно хубаво впечатление. От друга страна тя беше едно изключение в онова време около 1969 г.
В.К.: Искам да ми разкажеш за Рогев.
Д.Г.: А, това е един от най-интересните хора според мене. Рогев, той беше завършил астрономия и физика в Сорбоната. Един много тих, скромен човек, даже Учителят казал на Томалевски да седи зад него и да го бута дето се казва. Той 20 години работи върху календарът. Календарът на прабългарите. И когато ние научихме това нещо, и тогава дойде срещата, която аз направих с Николай Тодоров.
В.К.: Ти трябва да го разкажеш.
Д.Г.: Ама не съм ли ти го разказвал?
В.К.: Не.
Д.Г.: И тогава аз бях много близък и продължавам да съм близък с Николай Тодоров.
В.К.: Кой е Николай Тодоров?
Д.Г.: Той сега е академик, тогава беше човек на Балканистиката, всъщност той образува Балканистиката, имай предвид, че не знам защо във всички страни, даже и Албания, на Балканския п-ов и Турция, и Гърция, и Румъния имаха отпреди такъв отдел. Българите, които имаме най-голям интерес за Балканистиката последни бяхме – той я създаде – Николай Тодоров. „Аз знам, че това ще попречи на научния работник в мене, но няма как, това трябва да се направи“. Не го разбират, след това го ангажираха с много други неща, чак го пратиха посланик в Атина, което съвсем го отклони. Запознах ги двамата вкъщи и му казах на Николай: „Публикувай го това нещо. За пръв път идва един астроном, идва на гости на историците“. Той не казва края на тоя век и началото другия. Той ти казва точно. Днеска математиката ти открива движението на небесните тела за част от секундата даже. Николай се съгласи и му каза: „На какъв език искаш?“ „Аз съм завършил във Франция, на френски“. И в академичното издание излезе на френски календара на Рогев. Аз тогава вземах няколко екземпляра, заминах за Париж и тогава отидох при Басан, защото Басан е долу-горе на негова възраст и също е завършил в Сорбоната същата наука – астрономия и математика. И дадох му ги на Басан, там ги оставих, разбира това са съвсем други хора, други професори, така или иначе, няколко екземпляра от трудът на Рогев остана в Сорбоната. „Слушай, Басан, аз докато не получа един поне отзив от това, което оставихме, няма да си тръгна от Париж“. Дето се казва, доста така упорит. „Добре, имам си основание“ и след около 15 дни Басан ми се обади по телефона и ми каза, че един професор астроном, математик му е казал, че един ден българите ще разберат какво им е оставил Рогев. Според него, това е най-вярната система въобще за създаване на календар. Рогев беше много така, много интересен човек с чудно, много дълбоко разбиране за Учителя. Той беше един така вътрешен мистик, външно беше един много мълчалив, много затворен човек, но когато Рогев каже две думи тежаха. В нашата група когато говорехме, той най-малко говореше. Когато се обади Рогев знаехме, че ще каже нещо важно и съществено и значимо. Той сутрин идваше у нас, вечер си отиваше. Така бяхме се привързали. От друга страна вкъщи даже не го разбираха, както казваше жена му. Този скучен математик, той, човек ако не познава идеите му, мъчно може да го разкрие даже.
В.К.: Някои опитности, срещи с Учителя да е имал?
Д.Г.: А, да. Една среща много интересна, когато германците навлезнаха с войските си в СССР, превзеха много територии в Съюза, Тула падаше, вече пада Москва, страшна работа беше. Отиваме с Рогев и беше и този Методи Константинов. „Учителю, какво става, отиде Славянството? Славянството отива, те го прегазиха.“ „Вие не разбирате“, и се обръща към Рогев: „Ти нали си написал книга за Черно море?“ „Да!“ Той наистина е написал голям труд за Черно море. „Запиши си, на тази дата, и му посочва една дата, около бреговете на Черно море няма да има нито един германец“. Разбира се, ние се спогледахме, защото ние чакахме всеки от следващите дни да падне Москва. И действително, следващите вечери падна температурата под 50 градуса, студ невероятен, когато замръзват и танкове, и бензин, и всичко и започна отстъплението. И действително на датата, на която казваше Учителят германците бяха отстъпили и бранеха Берлин вече.
В.К.: Значи на датата, когато Учителят каза.
Д.Г.: Да, да, да. На датата, на която Учителят каза около Черно море нямаше германци, германците бяха отстъпили вече.
В.К.: Коя беше тази дата, не си спомняш?
Д.Г.: Не мога да си спомня. Не мога да си спомня, защото тогава ние, защото как да ти кажа, някой път Учителят казваше неща, които са абсурдни. Поне за момента бяха абсурдни. Никъде не можаха да ги спрат, защото те ги обграждат вече, почти както гледахме на картата и Тула, ако падне, то отива Москва. Та това ни беше срещата.
В.К.: Значи мистик и астролог като човек от Халдея.
Д.Г.: А-а, и то един глас и една хубава ръка имаше, нещо имаше много изключително в този Рогев и един човек солиден в знанията си, но много скромен. Толкова скромен и затворен човек, ето например, ако не бях се намесил [нямаше да се отпечати]. Ето по-нататък, стана въпрос с големи разправии да се издаде на български и се издаде, моля ти се, в 1000 екземпляра. Струваше по 80 стотинки един екземпляр. И когато стана въпрос да се издаде и на английски, всичко беше готово и към английския вариант той представи пет страници юртата на прабългарите. Като намериш юртата на прабългарина, то тя е една астрономическа обсерватория. Когато застанеш в нея с компас в средата на юртата и ще видиш как са поставени отпред тези летвите. На 22 март да кажем, слънцето е на първата летва. На втората е на 22 юни, на 3-тата на 22 септември, въобще една ориентация такава необходима. Значи, за прабългарите им е било необходимо да гледат звездите и да се занимават с астрономия, за да дойдат те до календара, те са имали кой знае каква стара култура, като ние не я знаем. Обстоятелството, че са имали календар това показва, че са имали някаква култура, която на нас не ни е ясна.
В.К.: Тези страници вие имате ли ги за юртата?
Д.Г.: Вижте какво, аз ги нямам тука, нямам ги, може би трябва да ги потърся от сина му или от някои други наши хора.
В.К.: И тя е преведена на френски, и на български, текста има ли го?
Д.Г.: Кое?
В.К.: За юртата.
Д.Г.: Не, не, за юртата е на български дадена, а те го превеждат на английски. А юртата я няма във френското издание. Първо излезе френското, след това излезе на български и се подготвяше за английското. Всичко беше готово, помня това име, някой си Симеонов в Академията, беше и академик Балевски бе съгласен, и в това време Борис Рогев почина. И край. Не излезе по-нататък на английски календара на Рогев.
В.К.: Сега аз искам да ви разпитам за Кръстю Тюлешков някои неща.
Д.Г.: Кръстю Тюлешков, професор, естественик и много сериозен човек, с едно голямо, дълбоко разбиране на Учителя. Трябва да кажа, че преди тези срещи, преди да се събираме, аз малко познавах Тюлешков. Тюлешков се занимаваше повече с научна работа и не идваше много към Изгрева. Доколкото знам, пък и той ми е разправял, пък и нашите приятели Борис Николов, той е инициаторът на Ачларската комуна и е много настоявал да го направят това нещо. Ние, разбира се, за онова време всички бяхме много наивни, когато имахме среща с Учителя в една Школа и нашите хора тръгнаха да правят комуни, като че това е някакво откритие. Но както и да е, едно тежнение на тези хора, още са били току-що завършили гимназия и следваха университета в онези години. Някъде е 1922/1923 г. И вземат решение и Тюлешков отива на „Опълченска“ 66, където живее Учителя с категоричното решение, че трябва да направят комуна. И като влиза в двора така, както е долу в приземието, където има мазе и излиза така по стълбите и вижда една гугла, такава като калпак, такъв един голям селянин и след него излиза и Учителят. И Учителят се обръща и казва на тоя селянин: „Ето го!“ Посочва Тюлешков и запознава ги и той си казва искането. Той се съгласява и тогава те заминават там и правят тази комуна, която е описана. Аз съм нямал много интерес към тази комуна, но съм слушал за нея. Разправял ми е за нея Тюлешков, Георги Томалевски, който мисля, че е написал нещо, също и Борис Николов. От тримата поне знам нещо.
В.К.: Така сборно какво ти направи впечатление?
Д.Г.: Ами една романтична история при един типичен български селянин, кулак, дето се казва, доста скъперник голям и преживели са така много трудно. Другото е важно, то пък става причина за нещо друго. Вечер се събирали и пеели братски песни. Тогава там в околността, другите села едни учителки, които са слушали за тези песни и се запознали с тях и по такъв начин хората почнали да идват в Братството. Беше Буча Бехар там и някои други сестри.
В.К.: Значи чрез тях са дошли и някои хора?
Д.Г.: Запознали се с тях, нали са били интелигентни хора. Учителя с тях направи Младежкия клас. Това бяха все студенти, една вълна такава млада, интелигентна, която навлезе тогава в Братството. И тогава Учителят направи Младежкия клас. До тогава имаше само Общ клас. Петъчните срещи, като интересно Учителят постави въпроса, че там ще влизат неженени. Щом се ожениш, излизаш от този Младежки клас. Аз не мога да ти кажа защо, но Учителят си дава обяснение, но си е имало някакви причини сигурно. Не е моя работа да ги коментирам.
В.К.: Аз когато дойдох, Кръстю Тюлешков беше професор, не се движеше из братски среди. Сега някакво отношение към Братството и към Учителя?
Д.Г.: А-ах, Тюлешков имаше толкова дълбоко разбиране, той беше прецизен в контактите си с хората. Тука до някъде си приличахме. Аз например, не обичам да правя много срещи така. Знам, че ако видя един човек и с него мога да направя една дълбока, интересна среща се сприятелявам с него. Нашите тука ме обвиняват, че съм горд, не съм горд, например никъде не ходя на гости, като много обичам да ми гостуват хората. Така имаше нещо, в което с Тюлешков си приличахме. Ето например, предлагаха в тази група да влезе още еди кой си. Ние двамата казахме: Защо? Да намерим причината. Ако влезе някой, да бъде някаква си функция, да свърши работа, не да правим както казват калабалък, нали? Тука двамата си приличахме в това отношение. Той беше много предан на работата си. И той беше по едно време, доста време даже директор на Зоологическата градина, когато беше на старото си място. И аз помня, че там снимах един филм за животни, така цялото съдействие, което даде той на кинематографията бяхме изненадани. Той участваше в неща, които би трябвало работниците да участват, нали в организацията на тия неща, много сърцато. Когато присъствуваше някъде беше цялостен във всичко. Беше много солидно момче и много добър.
В.К.: Други опитности да ти е разказвал за Школата и Учителя?
Д.Г.: Не. Не си спомням поне.
В.К.: Искам да ми разкажете интересни неща за Методи Константинов. Някакви интересни.
Д.Г.: Вижте какво, Методи Константинов беше един много предан човек на Учителя, до фанатизъм. Аз се сприятелих с него. В ония времена нямаше хора. Плюс това той написа някои книги, които се издадоха в чужбина и някакси имаше едно несправедливо и недобро име в братските среди останали от някога си и аз исках просто да го реабилитирам някакси и даже го сприятелих с Томалевски. После видях Томалевски, казвам: „Сега не можем да вдигнем паметници на грешките на хора, но това е един предан и интересен човек“. А на същите тези срещи, които направихме, да се върна към това нещо, когато се реши Георги да напише книгата, тогава вземахме решение пък аз да отида във Франция и да запиша Паневритмията за голям оркестър. Защото Паневритмията ми е възложил Учителя във време на бомбардировките. Аз съм ти казал този случай. И партитурата беше готова. Тогава аз решавам да взема книгата на Методи Константинов и книгата също беше изпратена вече, защото беше преведена там.
В.К.: Коя книга?
Д.Г.: Книгата се казваше „Астросоциология“. Астросоциология, всъщност това е едно особено развитие на мондиалната астрология, изцяло под идеите, които е научил от Словото на Учителя. И ето заминах, книгата беше преведена, но намерих там професор Маршесо, който пък написа увода на книгата.
В.К.: Как се казваше професора?
Д.Г.: Маршесо,той също беше между другото и астролог, занимаваше се с народна медицина, един много интересен човек. Имаше една група около себе си, млади студенти, така че не знам дали това беше специалността му. Аз вземах Паневритмията. Реализацията на Паневритмията съм ти я разправял сигурно. Да. И Методи се много зарадва, защото него милицията не го пускаше. Той прави толкова много опити, аз затуй се амбицирах. Толкова много опити прави и кой не му обещаваше и не го пускаха в края на краищата. А всъщност там излезе книгата му „Водолея“, която излезе в толкова много издания в Париж. Издаде я този, издателя Жерар Низе, който всъщност я преведе и то на много хубав език, така хубаво написана, че даже Методи искаше после от френски да му я преведат на български, а третата му книга, тази за Астросоциологията издаде „Омне литерер“ с главен собственик и издател Оригас. Аз ти споменах за него. Той беше много интересен човек, който първо прочете всичко, което има от Учителя, тогава подписахме договора с него. Той подписа договора, за което трябваше да дам 5000 франка, за да излезе книгата. Разбира се, там има един много интересен метод на издаване, който е много така удобен за всякой един автор. Първо трябва да дам пет хиляди франка, той след това като излезе книгата, същите пет хиляди франка ти ги връща в книги на книжарска цена.
Книжарят там получава голям процент. Например, ако книжаря я продава за 18 франка, той я взима от издателя за 12 франка – 6 франка, 1/3 печели и той ти я дава на ясна цена 12 франка, значи към 250 книги ти дава, като нямаш право да ги продаваш чрез книжарница. Да ги раздаваш, да ги подаряваш, с количка да ги продаваш на улицата. И действително, аз бях доволен че можах да намеря, но въпреки това той направи едно голямо проучване на Словото. И беше много доволен, че покрай тази книга той се запозна с един български мислител.
Методи Константинов понеже той е завършил дипломация, правни науки, дипломация във Варшава, много обичаше да приказва с Учителя на политически теми. Спомням си един път, че в тези напрегнати времена, когато имаше много международни срещи преди войната, на една дипломатическа среща не се разбраха и се разделиха.
В.К.: Къде това?
Д.Г.: Някъде беше, не знам каква среща беше на Запад. И англичани, немци, французи, някаква среща, беше много важна, международна и се разделиха без да се разберат. А Учителят попита Методи: „А ядоха ли поне заедно?“ „Да, домакинът им дава една вечеря.“ „Е, добре тогава.“ Нали поне са яли заедно. Щото може би после, как да кажа, на физическото поле трябва да се извърши едно общо действие. Така е да, макар че ние знаем, че някой път на тези вечери се извършват по-големи работи, отколкото на официалните дипломатически срещи, където е много студено и много сдържано, всеки си мери приказките, доста по-прецизно.
В.К.: Славчо Славянски.
Д.Г.: Слави беше един от активните хора в братството, особено по материалните въпроси. Той организираше летуванията на лагерите в Рила и т.н. и той имаше едно издателство „Безсмъртни мисли“, което издателство издаде за Паскал, за Толстой, за кого ли не, и накрая искаше да издаде том и за Учителя. Казах му: „Ти сбърка, че чакаш накрая да поставиш Учителя“. Наистина, не му достигна времето.
Една от машините, която имаше остана на Изгрева до 1947 г., ние печатахме беседи. Аз съм ти казал тоя случай как се преодоляват нещата. Но беше много активен, но беше малко така в друга област, търговската.
В.К.: Сега искам да се спрем на художниците. Какво ще кажете за Цветана Щилянова? Миналият път говорехме за нея.
Д.Г.: Ами тя по онова време беше една от най-добрите портретистки у нас. Тя самата беше много работлива и тя самата ми каза, че е направила най- малко по петдесет портрета на година. Това значи всяка седмица по един портрет. В много от софийските къщи има портрети на Цветана. По настояване на Методи Константинов тя направи този, известният портрет на Учителя, за който Учителят се съгласи и тя три сеанса ходи и Той й позира. Направи един портрет. Тя беше много щастлива. Тя сияеше като слизаше по стълбите така, защото не е лесно да рисуваш Учителя.
В.К.: Това кой го разказва, Катя ли?
Д.Г.: Е, Катя ми го е казвала, Катя следеше от близо, присъствуваше там. Това е един от най-хубавите портрети на Учителя, макар че аз скоро видях Лили Димкова направи също един портрет на Учителя.
В.К.: Тя е правила репродукция от него?
Д.Г.: Не, не, тя го е правила по снимки.
В.К.: Става въпрос, че Цветана Щилянова, тя е правила от оригинала нови портрети.
Д.Г.: Виж сега, много от братствата в провинцията искаха да имат един и тя направи дубликати, нали, на същия. Кой е оригинала сега, за не знам, някой казва, че е тук, друг, че е там. Някой казват, че е във варненското братство. Но не мога да кажа кой и няма защо да знаем. Който го е скрил някъде и го съхранява, той си го знае.
В.К.: Той да си знае. Нека го знае. Добре.
В.К.: Сега за другата художничка, Цветана Симеонова – съпругата на Симеон Симеонов?
Д.Г.: Цветана беше художничка-пейзажист, рисуваше пейзажи и цветя, един романтичен художник, така много работлив също. Тя направи опит да направи портрет на Учителя. Нема успех според мен, въпреки че беше по-лесно за нея, щото го рисуваше в профил, а не в анфас, но Учителят не е позирал на нея. Тя го рисува така по снимки, по спомен.
В.К.: Аз съм виждал нейни снимки, правени репродукции на картички, една символика има в нейните.
Д.Г.: Има, търси символика, която според мене, без да заангажирам някого имаше един наивинитет. Например, тя рисуваше ангелчетата така с крилца. Един окултист днеска знае какво е ангела. Дето казвал Учителя, че той ангелът може да захвърли земното кълбо като топка, но ние нямаме понятие още за тези, нито знаем какво е светии, не знаем още какво е и Учителя, нямаме още сетиво за това нещо, камо ли да знаем какво нещо е един ангел. Но все пак един човек, който е така в една окултна школа, поне трябва да потърси визуален образ на един ангел, а тъй тези наивни ангелчета с крилца, така някакси… Имаше такива картички, Учителят понасяше всичко – бяха в салона. А в салона Учителят четеше беседите си и имаше много картини от Цветана. И всъщност вместо да бъдат стените голи и празни, заемаха едно място.
В.К.: Сега искам да се спрем на един друг въпрос. Така наречения национален въпрос. Понеже вие сте съвременник на онази епоха, син сте на военен, каква е вашата позиция за Балканската война, Европейската, между двете войни, Добруджа, Македонския въпрос, да се спрем така нали ретроспективно и по принцип да разгледаме положението?
Д.Г.: При тази командировка, която имахме за търсене на стари документи в западните архиви.
В.К.: Това в кои години?
Д.Г.: Това беше в 1975 г. ли, коя беше и трябваше да спрем във Виена. Аз бях много пъти против това отклоняване, защото нямахме много време, но така или иначе трябваше да се стои, но при това гостуване си намерих един българин, който е роден там, син на градинар, който общувал и имал за съсед един югославянин. Югославянинът беше по майка хърватин, по баща сърбин, но си имаше една особена сдържаност към сърбите и когато говорихме за националните проблеми, той ни слушаше с голям интерес. След това ми се обади по телефона в хотела нашият българин и каза, че съм станал много симпатичен на неговия приятел и искал да сподели нещо с мене. Аз казвам: „Слушай, аз заминавам“. А те също смятаха вече да напуснат Виена и да заминат някъде към Тихоокеанските острови, към Австралия, защото те приличаха на онези хора, които имаха усет към събитията и когато се случат едни тревожни времена както беше и както навремето преди II Световна война се създаваше хитлеризъм, много европейци напуснаха. Преди дипломатите те се усетиха, че става нещо, а народната интуиция е нещо много интересно. И също така смятаха, че няма да има живот. „Щом нашата Австрия започна да флиртува и с изтока, и със запада, няма да бъде на добро, а нашата работа е лесна. Имаме пари да живеем няколко години, а ние като вземем едно парче земя, ние сме градинари, навсякъде, казва, земята е наша.“ И казвам: „Добре, вие ще дойдете в Париж, защото колата долу ме чака, тръгвам. И като дойдете в Париж, обадете ми се“. Давам му телефона в Париж, където си имам една квартира, където ходя винаги, за да се срещнем. И след около две седмици ми се обадиха по телефона и на едно кафене, където е нашето посолство, се срещнахме с тези хора – единият – българин, другият – хърватин. И той ми разказа нещо. Той притежава някакъв дневник-протоколи останали от дядо му, които не ги е предал досега никъде на това дружество, на Просветното дружество на сърбите във Виена, което е съществувало преди Освобождението на нашата страна от турците 1878 г. Там била цялата аристокрация, там те са били активисти, сърбите са работили. По подобие на това нашите направиха също Просветно дружество в Румъния. Искам да разкажа само за няколко страници. Когато Портата признава Екзархията.
В.К.: Българската екзархия?
Д.Г.: Българската екзархия, се очертаха границите на България като на Сан-Стефанска. Поне щом Екзархията така я определя. Започва едно заседание от сърбите, при което трябва да се прави всичко възможно, това нещо да не стане, защото тя, България ще стане първа държава в Европа. Тогава сърбите се [уплашват] до такава степен, като че ли всякой един техен политик, като че ли трябва да дава едва ли не клетва, че първата му позиция ще бъде българските земи да не се обединят под една държава. И затова казва може би вие виждате, зад силното нападение на крал Милан 1885 г., когато българските младежи бяха на турската граница, една абсурдна война, за която нашия народ не беше готов. Щото той както е гледал, наблюдавал от щаба отгоре при това вижда и се чуди какво да прави, генералите не го слушат, а войниците не искат да се бият, щото те самите не знаят за какво. България се обединява. Този факт ми споменава така, че въпроса за обединението на българите е един вече и европейски въпрос. От друга страна Русия нямаше да я пуснат може би, то толкова са преплетени нещата, да бъдем, да не бъдем ли, винаги ние ощетени. Ето например, нашата армия поднесе на два пъти Балканския полуостров. Нашата дипломация те я изтърваха. Причините може да са различни, може да са много, но са непристойни за дипломацията.
Борис Николов, Димитър Грива, Методи Константинов.
Димитър Грива 2C – Огнения пояс
В.К.: Така, това е трета писта, продължаваме.
Д.К.: Тогава аз му казвам: „Слушай сега, ето тука сега във всяка квартална поща има ксерокс, дай тези няколко страници да ги преснемем“. „Не може, багажа ми е на „Бурже“ и ще се прехвърля на „Орли“, откъдето самолета ми ще тръгне за Атина и от там за Австралия. Не може.“ „Добре, ето ми адреса. И в Париж, ето ми и в София. Моля ти се, направи ми това“. Нито знам какво стана с тези хора, нито къде са се спряли, дали в Нова Зеландия, дали Австралия, някъде по островите, не съм получил нито писмо, нито нищо, за което много съжалявам. Това беше един много интересен документ. Щото се вижда от къде се тръгна, защото сърбите гледаха по-последователно в своята политика. Плюс това те бяха много заангажирани с Франция по масонска линия. Например, най-голямата степен на масон там, това го знам от Басан, в югоизточна Европа беше сръбския крал, който по-висок по степен е бил даже от руския цар. До такава степен и те излязоха много верни на Франция и на Съглашението. Например, риска, който те поеха през Втората световна война. Те направиха въстания, смяна на правителството против германците, когато те бяха вече на турската граница и забавиха войната с месец и половина. Те дадоха много жертви, даде два милиона жертви Югославия, но устояха на позициите си верни на Съглашението. И затова от сега нататък ние трябва да имаме в съзнанието си [тези факти]. Нашите направиха голяма грешка, Георги Димитров и кой ли не, такава наивна работа.
В.К.: Каква беше грешката на него?
Д.Г.: Ами те в Коминтерна, те продадоха Македония. Те нали биеха тука българите да се пишат македонци, после пък ги караха да се пишат пак българи. Дошли тука 40 хиляди души от Тракия, идват у нас двайсет и коя година, даже ги изхвърляха, че не били българи. Един историк пише, това нещо, казва, го няма в ничия история. Да дойдат те в България и да им кажат, че вие не сте българи. Но спасението е едно. Една федерация. Учителят е говорил за конфедерация на Балканите, която ще стане преди Европейски щати, значи Той говори за Европейски щати, не говори за социалистически републики, да се разберем, тогава още аз бях ученик. Първата ни среща говори за това и в действителност, разбира се, като се махнат да кажем агресията на сърбите, която ми се струва разруши тяхната федерация, да, те са непоносими вече и за словенци, и за хървати, даже и за македонци, черногорци, това е една федерация, която не е на здрава основа. Мене ми се струва, че в основата на всичко стои агресията на сърбите, така поне го казват хърватите. И както виждаш, този приятел, който държи позицията на майка си, която е хърватка, но не понася сърбите, когато баща му казва, че от бащина линия той има тези документи.
В.К.: Кой това?
Д.Г.: Този, за който ви говорих, имаше дневника на тези протоколи, на тези събрания техни. Но с едно обединение на Балканите, защото както виждаш, когато интересите съвпадат, ето сега ние сме най-добре с гърците. Защо? Защото нямаме някакви [претенции] – продадохме я Тракия вече. Но пътищата вече са такива. Пътищата са само в една федерация, на една добра, правилна човешка основа.
В.К.: Вие сте имали няколко творчески командировки в Европа в търсене на исторически факти.
Д.Г.: Е, това е.
В.К.: За историята на България.
Д.Г.: Е, това беше командировката. Докато беше на мои начала. Повече на свои разноски.
В.К.: Какъв архив вие търсихте, във Франция ли търсихте?
Д.Г.: И във Франция.
В.К.: Какво търсехте във Франция?
Д.Г.: Виж какво, ние донесохме над 300 страници.
В.К.: Какъв беше този материал?
Д.Г.: Стар. Виж какво, имаше трудности, защото французите не позволяваха да се снимат мано-скрипти до 12-то столетие. Въпреки, че се снима в тяхна лаборатория. Но там помогна Граба и т.н. Но това е друг въпрос, който…
В.К.: Сега, този исторически материал, който вие го донесохте, какво представлява?
Д.Г.: Виж какво, това са непоследователни 300 страници, много материали събрани и от техни историци, също писали, щото да кажем както у нас сега са писали историци, които някакси са забутани в глуха линия, нали. В чиито истории има много интересни неща. След 9.ƖХ.1944 г. ние ги разделихме на две някакси историците. И историята ще се върне към тях.
В.К.: Искам да ви питам са Басан. Аз съм слушал за този човек. Какво представлява?
Д.Г.: Виж какво сега, Басан е бил офицер във френската армия, през I Световна война бил пленен. Идва в България и е бил струва ми се в Казанлък.
В.К.: Той е французин, така ли?
Д.Г.: Французин, евреин, да, не знам как става, той се запознава с Учението на Учителя. И той е ходил даже с униформата си тогава. Отишъл и казал: „Аз не мога да стоя така, аз искам да правя нещо“. „Какво например?“ „Да отворя курсове за френски да кажем“. Те му казали: „За френски е неудобно, ние водим война с французите“. „Добре тогава на немски, английски“, той знаеше девет езика, завършил също Сорбоната, физика и математика. Знам само едно за него, когато е бил офицер, още пленник, ходил да слуша беседи на „Опълченска“, когато Учителят говорил през прозореца хората стоели долу в снега прави, слушали. И тогава Лулчев, когато отива там, вижда един френски офицер и тогава той се заинтересувал от Учителя. Както виждате той пък също офицер от българската авиация. Значи така става.
В.К.: Аз това не го знаех за Лулчев, че по този начин, чрез чужд офицер се запознава с Учителя.
Д.Г.: Да, да, той вижда там един френски офицер. Нали знаеш ако чужденците ни признаят, ние българите тогава виждаме истинската си стойност. Та Басан даже е обикалял страната и е говорил. Заминава си той след войната и бил в Букурещ, идва в София на Изгрева, за да отиде в Цариград. Той се занимава с търговия човека, търговец и Учителят му казал: „Никакъв Цариград, ще отидете в Париж, във Франция“. И знам само, че той сам си го разправя. Учителят му дава две златни монети да купи някаква си книга окултна, не знам от кого беше, не мога да си спомня. И той, Басан идва сам, купува книгата в два екземпляра, обаче с български пари, единия за него, единия за Учителя, а двете златни монети ги зашива в ревера на сакото си. И той заминава за Париж и идва време, когато фалира в неговия бизнес. Чудел се какво да прави. Тогава отшил двете монети златни и с тоя капитал отново е започнал. И в България той е бил изпратен като търговски някакъв консул в Бургас, той говори перфектно български език. За един човек, който знае девет езика това не е проблем.
Първата ми среща беше с него в Париж, когато ставаше въпрос за Рогевите книги. Сега, когато заминах за Париж за Паневритмията, той прие го като идея, но не се заангажира с материална подкрепа, това мога да го кажа, но имах доста драматични разговори с него. Но аз си реших проблема, защото гдето се казва, трябва човек да тръгне с нещо, пък то и амбицията ми не беше малка. Коя филхармония бе най-добрата? Според мене Монте Карло и аз в Монте Карло трябва да запиша Паневритмията.
В.К.: Той издавал ли е някога книги на Учителя, нещо на английски, на френски, да е финансирал?
Д.Г.: Не. Той има само една малка книжка, има от един швейцарец за Учителя, за което Басан написа предговор. И каза, че ще ми даде един екземпляр. Аз отидох на книжарницата и му купих два екземпляра и му ги дадох. Той се беше много учудил, че му намерих два екземпляра на неговата книжка. Жена му превеждаше. Жена му познаваше братските проблеми, една много интересна жена, много благородна, но той не издаде нищо. Той имаше възможност. Аз не мога да разбера като Учителя му даде двете жълтици. Ама все пак, един том на две-три години можеше да издаде, нищо не е за него. Плюс това при тези условия, които се издават там. Даваш няколко хиляди франка, те ти ги връщат в книги. Сега всички французи пишат книги. Едно време всички рисуваха, сега всички пишат книги. Между другото, беше интересно, че един ден като бях при леля Ванга, като бях с Коста Кънчев, и ме пита: „Кой е тоя Басан, бе?“ „Това е един мой приятел от Париж.“ „Да му кажеш да дойде тука, има нещо важно да кажа за него и за народа му, и за дъщеря му!“ И аз му пиша на Басан така и така и той закъснял, идва чак след осем месеца, войната вече беше почнала вече в Израел и той дойде, оставихме го вътре. Когато влязох го заварих Басан плаче в коленете на леля Ванга. Тя го питала. Аз не знаех, че когато е бил в България в консулството се оженил в Пловдив. Имал едно дете, което е починало и е погребано в гробището в Пловдив. И му казва: „Ти да отидеш на гроба на детето си“ и т.н. и той се смаял. Ние не знаем даже и то толкова години и веднага го разкри леля Ванга и му каза същото нещо, че има един съдружник, който го лъже, не е лоялен към него. Когато отидох след това в Париж, оказа се, че е вярно. Каза: „Аз не гледах тефтерите, живеехме уж като братя, че само за една година ме завлякъл един милион франка“. Казвам си на акъла: Ти за една Божествена кауза не щеше да дадеш. Басан все пак помогна на Васил Иванов.
В.К.: Сега Васил Иванов беше художник.
Д.Г.: Беше художник. Наш човек.
В.К.: Спомняш ли си някои опитности с Учителя, с Школата.
Д.Г.: Виж какво, с Васил бяхме много близки с него, щото като човек на изкуството. Между другото аз общувах да ти кажа право повече с художници и писатели, отколкото с хора на музиката. И както виждаш, сега се занимавам с живопис. Това изкуство ми е много близко на мене. Аз в Париж не изпусках изложба, когато концерт може да изпусна. Отначало беше под влияние на френския импресионизъм, макар че конвенционален, но той когато започна да рисува с бяла креда върху черна хартия, дойде до неговите космични картини, с което той действително можа да се представи във Франция. С графиката си направи впечатление. Бях на откриването на изложбата. Басан ми поръча да напиша музика за откриване на изложбата. А когато ми разкриваше той тия работи за масоните, тогава бях в годината, когато него го направиха трийсет и трета степен, най-високата степен, дадоха му бялата лента. „Добре де, Басан, ти като си масон с бяла лента направи нещо за България! За българите нещо направи!“ „Хайде, утре ще говорим.“ Щото той ме покани в Монте Карло, там гдето има голяма шестоъгълна сграда, дето имат апартаменти принцовете и милиардерите, и той има там два апартамента. И на другия ден той ми каза, че иска да открие в Париж една галерия на български художници и той купи на ул. „Сен Пер“ едно фотографско ателие, голямо и го ремонтира. Хвърли към 300 000 франка и направи изложба. Откри изложбата с картини на музикалистите и покани там хора на изкуството.
В.К.: А къде това нещо?
Д.Г.: Това беше 1972 ли, 1973 ли. В Париж, на ул. „Сен Пер“. Все пак ул. „Сен Пер“ се намира на две крачки до латинския квартал. Някои го разделят 100-200 м от „Сен Мишел“. И премиерата за откриване на изложбата мина. Работата върви добре. Още първата вечер едини картини откупи за 60 хил. франка. Утре, казва, заминавам за Лисабон.
Откри се изложбата на Васил Иванов. Той ми поръча музика за него. Аз се върнах в България, направих музиката. Мен милицията не ме пусна, тогава аз я дадох на Николай Тодоров, който с Леда Милева тогава бяха към балканистиката. Николай даже за негова чест отложи пътуването си за един-два дена, за да довърша, даже нямам оригинал. Направо както излязох от студиото и я дадох и Николай замина, и му казвам: „Остави я в Посолството“. Аз пристигнах десет дена след това. Бяха хора от нашето посолство поканени и т.н. Той, Басан казва, че остава тази галерия за българските художници. Закрива се изложбата на Васил. Той нямаше шанс с тази изложба. В туй време прокопаха тая тясна улица да сменят някакви тръби за газ, нито коли могат да спрат, нито нищо, както и да е и след това обаче, от тук, български художник никой не изпраща. Имаше унгарци, бяха доста по-интензивни от нас, направиха на един, на втори, на трети художник изложба. И ми се обажда по телефона Басан. Казвам: „От къде се обаждаш?“ „От София. Тук, от хотел „София“. И идвам, понеже нашия комитет нищо не прави по това, идвам да взема двама български художници да направя една изложба.“ „Обърни се към съюза им.“ „Не. Аз им казах, че имам на разположение цяла изложба, цяла галерия да ползват, никой не се обажда от тогава. Аз ще си избера двама художника.“ А той имаше шест души художници за консултанти. Тогава го заведохме с Коста Кънчев при Мирчо Диманов, в неговото ателие в Панчарево. Басан като видя картините на Диманов разбра, че може да направи даже само с един, с него. Аз съжалявам, че тогава не препоръчах Гривичка, тя е много интересна художничка. И Людмила [на Тодор Живков дъщерята], разреши на този, на Диманов и той с един стар „Мерцедес“ вдигна се сред зима с жена си и четирите деца, най-малкото на две години, най-голямото на 12 и тръгнаха като хуни да се преселват в Париж. Басан му даде в предградието там до фабриката един апартамент в една къща и когато пристига обаче Диманов и се вижда, че неговите картини, живописта на този човек, таланта му е направо за една разработена вече галерия. И действително, Басан тогава го свърза с друга галерия и той даде изложба в Париж, след това даде в Лондон, след това му се отвори пътя. Той е много талантлив човек и тогава Басан закри галерията, просто продаде я наново. Щом като няма желаещи, като не знаем ние, българите, да си пазим интересите, когато тази галерия можеше да върши толкова хубава работа. Да имаш една галерия в Париж, това не е малко нещо. Така си остана тази галерия само с една изложба на Васил Иванов.
В.К.: Така, за Костов.
Д.Г.: Кой Костов?
В.К.: Имало някакъв зъболекар.
Д.Г.: Не, не Костов, той е Коста Делчев.
В.К.: Зъболекар.
Д.Г.: Зъболекар, да. Той се ожени за една французойка. Тя е химичка. Веднъж я видях, златен медал носеше на френската академия. Той там се е натурализарл вече като французин. Той има шанса да закупи картини и то много интересни картини. Той подде заедно с Басан Васил Иванов. Васил Иванов най-напред го покани Юри Буков. Той го покани даже да живее във вилата му, даже реорганизира първата му изложба. Беше на откриването й. Така че имаше добър шанс, художника Васил Иванов имаше добър шанс.
В.К.: Сега, знаете ли нещо за художника Борис Георгиев?
Д.Г.: Не, аз Борис Георгиев не съм го срещал. От нашите среди го познаваха хората от Мичюкор имаше някаква комуна, имаше някакви толстоисти, където той е гостувал. И където е оставил доста картини рисунки, по-право. Рисувал е Учителя. И книгата му излезе тука в България, хубава-лоша, все пак излезе. Но аз контакт с Борис Георгиев съм нямал.
В.К.: Как Учителят даваше тези песни, как свиреше на цигулката, колко цигулки бяха? Изобщо по този въпрос, какво знаете?
Д.Г.: Аз мисля, най-напред трябва да ти кажа каква беше музиката в Школата.
В.К.: Да започнем от там.
Д.Г.: Сега музиката в Школата на Учителя беше наравно с молитвата като метод за духовна работа. И някой път с песните се вършеше такава атмосфера, каквато с молитвите не можем да се стигнем. При това имаше много хубави песни, духовни, интересни и когато аз дойдох на Изгрева, някои песни бяха написани вече и в тоя период всъщност се записаха и много други. Учителят просто някои от тях ги свиреше на беседа, особено на Младежкия клас, но не на неделните беседи. На Младежкия клас или сряда на Общия клас. И тогава се записваха или се запяваха заедно. Ако трябва да спомена някой от нашите музиканти, които записваха песни най-много в онова време когато бях аз или преди да отида аз, това беше Асен Арнаудов. Той седне на пианото, Учителят свири на цигулката и така фраза по фраза се записваха песните. Аз съм записал само една песен.
В.К.: Коя песен?
Д.Г.: „Иде, иде, сам Той иде“. Това започна на Коледа, на един обед в малкия салон, Учителят запя и аз записах половината.
В.К.: Как записахте, седнахте на пианото?
Д.Г.: Аз бях на рояла седнал, на един жълт роял стар и след няколко дена идва Балтова ли беше, или Боян ли и каза, че ме вика Учителят и продължихме и я записахме и после за втората част вече дойде и Асен Арнаудов, музикант. Той, Учителят обичаше много да общува с музикантите. При всяка една такава среща се пораждаше една идея, най-малко една песен да се запише. Но аз не мога да си представя Школата без песните на Учителя. Това действително беше един метод за духовна работа. Много нещо се вършеше с тези песни. Ние сме имали някой път трудности, имаше някой път трудности, в които поради събития и т.н. и като че ли не можеше да се говори и не можем да откъснем съзнанието си от тревогата на времето, а да се слуша една беседа, си иска своята атмосфера. Тези песни нас ни тонираха и ни извеждаха до онова състояние, при което можем да чуем, да вникнем и да участваме в една беседа. Това бяха тревожни времена. Бомбардираха се градове, водеше се в Европа война, страшни работи ставаха и ние имахме купонни системи, не знам какво си, трудности и в това време Школата си продължаваше своя дух. Музиката в такива моменти вършеше много голяма работа.
В.К.: Колко цигулки имаше Учителят?
Д.Г.: Аз знам, че е имал две. И били майсторски, хубави цигулки. Нищо, понеже не съм цигулар само помня, че веднъж дойде Сашо Попов, след като почина Учителят. Той беше диригент и много го уважаваше Учителят, а аз пък имах един много хубав контакт с него, защото на него и на мене възложиха кинематографията, да направим оркестър към кинематографията, тогава се запознах с него. Той е чаровен човек, много хубав човек, Сашо. Учителят каза: „Той е един от най-духовните хора в България“. И помня нещо, което ми допадна, защото аз съм малко антиклерикал понеже трябваше да направим оркестъра и имаме спънки. Викам: „Да отидем при Доброславски“. „Не“, казва. „Когато можеш да отидеш направи при Господа, не отивай при светии“ и направо ме заведе при Вълко Червенков. Като отидохме се реши веднага въпроса, това нещо ми допадна.
В.К.: И какво създадохте тогава?
Д.Г.: Оркестър, симфоничен оркестър към българската кинематография. Аз бях тогава музикален ръководител към кинематографията. Сашо беше един от диригентите. Двама диригенти имахме на този оркестър. Той е добър организатор, голям организатор, голям музикант с хубав респект пред оркестрантите. Тогава той дойде да ми каже, че се интересува какво става с цигулката на Учителя, тя е много ценна. Аз му казах: „Бъдете спокойни, ние знаем, че тя е много ценна и са взети сигурно някакви мерки за съхранението ѝ“. Аз не мога да кажа до ден днешен къде е цигулката. Ние в ония времена се бяхме уговорили, кой каквото има да го прави, да го прави без да казва на другия. Така че като ме разпитват мен в милицията да не лъжа, защото не знам, разбираш. Аз не знам например, Борис къде е скрил беседи и т.н., къде е цигулката. Какво правя аз с Паневритмията и къде ще отивам да я записвам и с кого. На никого не съм казвал. Всякой си върши своята работа. Аз съм като в Окултна школа – пълно мълчание. Чисто и просто като една вярна тактика за времето, в което живеехме, щото тогава бяха безогледни нещата.
В.К.: Вие сте виждал и сте чувал как Учителят свири с цигулката?
Д.Г.: Да, виж какво сега, доколкото разбрах, от биографията на Учителя го чух, че той още като ученик е свирил на цигулка. Учителят много обичаше музиката. Обичаше музиката и Той познаваше много добре народната музика. В живота на Учителя имаше нещо необяснимо, извинявай, че се отклонявам. Това, че Той като се връща в България и десет години Той обикаля българския народ. В онези години, при тая беднотия, тоя беден, въшлив народ, няма ни Балкантурист, нищо, десет години да обикаляш, а в онова време другото какво е правел точно не знам, но се е запознал много добре с българската народна музика. Той намира, че тя е в някакъв затворен кръг, че трябвало да излезе, въобще неща, които в Академията никой не може да ни каже в час по народна музика. Ние тогава само учехме песни и хора как да ги играем и как да ги пеем, нали? Тъй за цигулките нищо не знам. Той свиреше с една особена мекота. Учителят не търсеше някаква виртуозност. Да си виртуоз, трябва да си поддържа техниката, трябва да си цигулар. Нямаше такова нещо при Него, обаче една особена мекота имаше, нещо много особено, нещо като стъпваш с пръста си, нещо като полуфлажолет, нещо подобно.
В.К.: Като какво?
Д.Г.: Полуфлажолет, така едно особено свирене имаше, което даже и нашите музиканти не можеха да го имитират. Това беше Негово свирене, значи ако ми засвири някъде с Учителя от другата страна, аз ще позная, че Учителят свири. Не да знам какво свири, а за начина, по който го свири. И обичаше много музикантите, общуваше много с нас и всъщност както се вижда, че пък и след Неговото заминаване, аз дирижирах хора и оркестър направихме на Изгрева. Това бяха много хубави години 1946-47 г., имаше един много хубав живот на Изгрева. Почна вече всичко свободно някакси, после почнаха да се сгъстяват нещата вече, дойдоха политическите процеси нататък.
В.К.: Тука виждаме една снимка, на която са наредени всички музиканти, тя е описана. Сега ставаше въпрос за Кавалджиев, какво ще ни кажете за него?
Д.Г.: Абе той направи състав от народни оркестри и с народна музика се занимаваше и написа някаква си опера.
В.К.: „Крали Марко“ ли?
Д.Г.: „Крали Марко“, която не съм я гледал. Той свиреше като любител така, като композитор. Но в народната музика направи доста нещо.
В.К.: Сега за Влади Симеонов. Сега, този приятел Елиезер Коен.
Д.Г.: Аз за Елиезер Коен не искам да говоря.
В.К.: Не искаш да говориш по начало. Добре. Ще продължим след това нататък. Така. Тука имаме друга снимка гдето е Галилей и Амелия. Тя се казва Амелия Назар. Тя каква е? Хърватка ли?
Д.Г.: По баща.
В.К.: По баща. Така да си спомняш нещо за другите вече знаем, нали?
Д.Г.: Да, същата тази група още една, аз я имам.
В.К.: Ти си отстрани. Тука имаме една снимка, където Влади Симеонов дирижира оркестър, а това е салона, Учителя, а тука виждаме в дъното Учителя. Какво представляваха тези оркестри?
Д.Г.: На Изгрева имаше музиканти, а ние викахме и от филхармонията някои приятели и правехме състав по-голям. Аз помня, мога да ти кажа, че това, което дирижира Влади, това е един концерт за цигулка и оркестър.
В.К.: Да, ето ги тука музикантите. През онова време, той ги дирижира. Какво казваш после?
Д.Г.: От Вивалди ми се струва, че свирихме нещо. С този оркестър после аз работих с него. Той е от филхармонията, събирахме момчета, плащахме им разбира се и давахме много хубави концерти. Това всичкото е до 1948 г. продължаваха тези неща. Когато пристигнаха французите, те донесоха със себе си един апарат за записване на меки плочи. Тогава магнетофони нямаше. Това беше 1939 г. и тъй както разбрахме [че] една експедиция, която трябвало да отива за Африка, но се отложила експедицията поради това, че войната започна и този апарат го взеха. Тях ги водеше между тях беше Манжо. Той беше син на декана на „Комеди франсес“, един много симпатичен артистичен човек, който записа песни. На снимката тука в момента пее Катя, тука в малкия салон се намира апаратурата, дето е отсам. Той е отзад салона.
В.К.: Това не е ли отвънка, аз мисля, че е отвънка.
Д.Г.: Отвънка е, отвънка същия салон, а от дясната страна е малкия салон, трапезарията, където стоеше апаратурата. А това е микрофона отпред. Това е Филип Стоицев, който акомпанира.
В.К.: А-а, това е отпред микрофона. И записаха ли някои песни? Спомняте ли си, какво стана с тези записи?
Д.Г.: Ами не знам, аз търсих в Париж, нищо не можах да намеря, защото Манжо е единствен, който записа една беседа сутринта, към 3-4 минути, гласа на Учителя. Какво им пречи това нещо да го намерят? Манжо е починал и не можаха да го намерят.
В.К.: Ето същата снимка на Учителя, Катя Грива и тука един чадър. Значи това е от опита за запис на тези плочи. Това е Катя Грива, тука са правили опит, но какво стана, никой нищо не можа да каже.
Д.Г.: Нищо, аз търсих впрочем не толкова какво са записали като музика, а една „Утринна беседа“, неделна. Манжо записа как говори Учителят, постави микрофон. Учителят не обичаше да Го записват.
В.К.: Не обичаше ли?
Д.Г.: Не, тогава Той разреши, както не обичаше Той да Го снимат, макар Той им даде ядене на всички там, да се нащракат фотографите. Но този запис на това не можах да го намеря. Според мене и според някои други както разбрах в Париж, преди това е минал Димитър Костов, зъболекаря, ако той го е намерил, не знам, той замина за Америка и какво стана с него не знам. Но това беше единствения документ за запис „гласът на Учителя“. Не беше много, беше някъде към 2-3 минути ли, там някъде.
В.К.: Сега тука виждаме една снимка при разучаване на Паневритмията в салона. Учителят, вдясно е Галилей от тримата, кое е?
Д.Г.: Това е когато Учителят даде „Слънчевите лъчи“, да.
В.К.: Тука сестрите седят, нали?
Д.Г.: Войната беше почнала.
В.К.: Значи това е разучаването на „Слънчевите лъчи“?
Д.Г.: Да. Насреща е картина на Цветана Щилянова – „Бъбрека“, тука играят сестра ми и другите, да. Това е снимка в същото време, когато се раждаха „Слънчевите лъчи“.
В.К.: Тука виждам една снимка с Паша. Какво ще ми кажете за Паша?
Д.Г.: Тя е най-интересната. Тя е завършила химичка. Тя беше онази стенографка, която Учителя на нея възложи да дешифрира беседите. От стенография да ги напише на пишеща машина и след това му ги четеше. Един толкова трудолюбив, толкова интересен човек. Аз имам така най-дълбоко уважение към тая сестра като работник в Бялото Братство.
В.К.: Тука виждаме Абаджиев от Ямбол и Жеков.
Д.Г.: Да. Д-р Жеков.
В.К.: Нещо да си спомняте за д-р Жеков?
Д.Г.: Не.
Д.Г.: Когато имахме гости от чужбина, особено горе от латвийските държави, Полша и Франция, Учителят в беседата каза, че „Като тази година ще имате чак в 1999 г.“ И действително, месец, два и като се върнахме от езерата войната почна и всичко се обърка и до ден днешен не можем да се оправим.
В.К.: Искам да питам. Вие сте ходили на езерата горе на Рила. Какво ви беше вашето впечатление за лагерите?
Д.Г.: Виж какво, горе имаше такава духовна атмосфера. Той дето казва: „Който иска за здраве, да отиде на Витоша. Който иска духовна работа, ще идва на Рила“. Имай предвид, на Рила всяка сутрин Учителят изнасяше беседа на Молитвения връх. Всяка сутрин, можеш да си представиш какво състояние имаше там. Аз ще ти покажа снимки от Молитвения връх, ти ги нямаш такива. И изключително нещо беше. Аз не знам какъв е бил Христос в планината, но Учителят в планината беше това дето се казва: Не може Окултна Школа без планина. Аз ти казвам, нашите хора светеха тогава. Аз, като си замина Учителят и като минаха години видях колко сме различни, колко даже не можем да си общуваме, защото това, което ни обединяваше, правеше ни в едно, беше че се потопявахме в атмосферата на Учителя. След това вече когато всеки своята индивидуалност прояви, затуй Той самият каза: „Събирайте се на малки групи“. Това съм го чул. В Неговото присъствие можеше да се обединим, какви ли не хора имаше най-различни. На Рила беше изключително нещо. Живота наистина на Рила беше за духовна работа. Той самия каза, че там са Му определили да отиде. Ето тука при тия рилски езера. Щото видях после почнаха да правят хижи и т.н. Тая история няма да се върне.
В.К.: А спомняте ли си нещо за Бивака на Витоша?
Д.Г.: Аз не съм бил тогава. Аз не знам точно годината, когато те са имали бивак на Витоша, на Присоите. Но съм отишъл да видя. Там вече поляната е била по-голяма, но гората вече навлиза и тя се намалява.
В.К.: Не можа никой да ми покаже къде е точно поляната.
Д.Г.: Така ли?
В.К.: Галилей веднъж ме заведе и ми показа бора, на който се облягал Учителя, обаче не можахме да я скицираме, не можахме да я заснемем.
Д.Г.: Виж какво, поляната, тя не беше голяма и е завзета от гората. Гората, тя навлиза и се стеснява поляната, да. Това е най-алпийският, най-рилският вид на Витоша, това е Присоят. Това лесно може да се намери, имаше пътека към него, имаше наблизо извор, който позволяваше да има, щото без извор не може да имаме лагер. И тогава, разбира се, е нямало толкова много хора. Те са били двайсетина палатки, когато като на Рила тогава имаше 500 души дори и повече. Бай Янко с двайсет коня, сваляше, качваше храна, палатки и т.н. Организацията беше много голяма. Там Гради като вземеш, Славчо Славянски организираха нещата, а ние нямахме някакви такива определени личности. Всякой се включваше в работата когато трябва, нямаше никой и на никого не нареждаше.
В.К.: Да, тука виждаме една снимка на цигуларите горе на Рила, тука са заснети, това е целия състав, тука изнасят концерт на Рила. Тези концерти изобщо са били интересни и те се изнасят в присъствието на Учителя.
Д.Г.: Да, да знаеш музикантите бяха много активни. Много активни, те създаваха една атмосфера много хубава. Аз ти казвам, музиката вършеше голяма работа в Школата.
В.К.: Да. Сега тука виждаме няколко поредици от снимки, където музикантите са седнали, свирят и Учителят в дъното седи, слуша. И този оркестър е от 6, 7, 8 човека, той не е много голям оркестър и вероятно изпълняват музиката, песни от Учителя.
Д.Г.: Кирил Икономов виждам. Нашите музиканти бяха много въодушевени.
В.К.: Ето тука например музикантите с инструментите са около Учителя след изнесен концерт. Ето тука сега една снимка, свирят Стоицев, Галилей, в дъното Учителя е на масата. Тука всички слушат внимателно. Тези неща вече не могат да се повторят.
Д.Г.: А-а, не може. Ново действие, нов декор, нов начин на мислене, на действие. Хубави, много хубави, мили спомени.
В.К.: Те са цветни.
Д.Г.: От София ги имат много наши приятели. Ще ти дам да ги извадиш.
В.К.: Така. За Школата.
Д.Г.: Сега Школата предизвикваше, оставяше доста противоречия на много хора, особено на света, щото как да ти кажа, Той не беше един проповедник, който имаше една готова тема, че да я развие по логичния път както се поставя, а чисто и просто правеше контакт с тези души, които са вътре. И като дам примера как всеки момент ни усеща, да тръгна с примера на полковник Бошков, който сутринта като тръгва рано в 4 часа за беседа и трябва да мине през гората си казва: „Да си взема ли пистолета или не?“ И идва на беседата, закъснява малко и когато влиза, Учителят се обръща и казва: „Когато тръгнеш към Божественото, не си взимай револвера“. Това показва, че Той всеки един момент е в едно съзнание с нас и това се разговаря не с интелектуалния ни багаж, не, не, не, това не са интелектуални срещи, а срещи на Духът с душите на хората. Затуй всеки един от нас намираше отговор на проблемите си и на въпросите си. Да кажем, ако Учителят трябваше да говори, да беше дошъл в Англия, Той нямаше да говори на тоя език, нямаше да взема примери от Настрадин Ходжа и Хитър Петър, щеше да говори на някакъв си друг език с оглед на нагласата на английския манталитет и на английската култура. Тука, Той е много български, защото говори с български съзнания и затуй именно беседите на пръв поглед, като чете човек ще каже като че нямат ред, че са нахвърляни, че няма логична мисъл. Затова не е интелектуален труд, който да се развива [по някакви правила] и затуй можем да си обясним, че Той може да има четири беседи на седмицата, а на Рила всеки ден. Всеки ден на рилските езера Той изнасяше по една беседа, а в неделя по две. Така че затуй Той донякъде остана за нашите интелектуалци неразбран. Защото трябва да имаш един друг усет, едно друго сетиво, както и самото Евангелие, например. Евангелието не всякой може да го чете. Но затова пък, тъй като е една храна на душата, може всякой път когато го четеш, не можеш да кажеш, ама аз съм го чел вече, няма. Всякой път като го четеш, да научиш нещо ново или да преживееш нещо и да се докоснеш до един Божествен порядък. Такова нещо има и в беседите. И затуй именно Учителят създаде параванът, големият параван. Какви ли не неща поставяше зад себе си, защото както казва Той, както сеячът сее, няма що да го виждат враните. Като си посее семето един ден то ще поникне. И така именно тука ние преживявахме някоя така трудност около Питагоровата школа както се казва, защото ако едно време в Питагоровата школа, учениците са знаели, че трябва две години там да устояват на обидите и униженията, на които ще ги подложат техните съученици, а в нашата „Питагорова школа“ беше със самият живот. Държеше ученикът да издържи на общественото мнение. Разбира се, има две обществени мнения. Има едно обществено мнение, което е градивно, което е авторитетно, което изгражда култура, което респектира и учи ни и хора на изкуството, което има изискване, това да. Но има и друго обществено мнение, което да кажем със някаква сила гледа да те отклони, както да кажем от гибелните последици на порока, така и от опасните рискове на добродетелта и те тика някъде по средата към нищо. Когато човек се случи на едно такова обществено мнение или е зависим от такова обществено мнение, той може да дойде направо до гибел или до унищожение. Тия методи на Питагоровата школа ги имаше и тук на Изгрева. В Школата имаше да кажем особено от тези, които държаха така малко на общественото мнение, като Методи имаше такива опитности. Много хора са ги имали, имаше ги помня Тахчиев, който като млад студент идва и Учителят му дава от ул. „Опълченска“ 66 две кофи с кисело зеле да ги пренесе до дома на Гръблашева до турската легация, като мине точно по средата на „Цар Освободител“. То ще бъде, когато излизат студентите и той му е било доста неприятно, но няма как, ха-ха, минал. А на Методи Константинов той си имаше доста така труден път, който написа една хубава книга за Водолея, която имаше някакво издание в Париж, има голям успех. Много хора казаха, че за Учението са научили повече от книгата за Водолея. Когато той живееше в една барака така, много неугледна, в доста ограничени условия както живеехме всички на Изгрева и дойде един от Париж, изпратили на Методий подарък една риза и т.н. да го посети едни французин и питали там съседа къде е. Пък ето го тука. В това време той си мие дъските и се разхвърлял багажа му навънка, Методи останал в едно конфузно положение. На другия ден разбира се си определя среща с него в хотела, но Методи го преживя много тежко така. Той беше винаги с връзката, с бомбето, нали.
Та по въпроса с Школата всъщност много неща могат да се кажат, всякой един по своему може да ги види. Ето например, когато последния път Лулчев беше на една беседа на Учителя, той не седна, през цялото време стоя прав и Учителят му каза: „Моите думи не бяха занасяни така както бях ги казал“. Става въпрос за двореца, така че се усещаше много. Всякой един от нас имаше лично отношение, лично място в Школата. И Учителят имаше личен подход към всякой един от нас. На едни говореше на „Ви“, на други на „ти“. С едни беше много любезен, с други беше така малко по-остър, и това не изкушаваше някого. Ние си знаехме това нещо, защо го прави така Учителя, Той си има своите съображения.
В.К.: Вие разказахте няколко случая, когато Учителят нали нарочно разбърквал нещата.
Д.Г.: Да, създаваше такива неща, например когато при един генерал, запасен генерал, Учителят го канят на вечеря. На тази вечеря той поканил разни министри и т.н., това е през зимата и чака долу той на стълбите. А Учителят излиза от колата с един балтон вехт, с един такъв на петна и нахлул на главата си една сламена шапка. Нашият софийски общественик така му става доста криво, но няма как, нали? Или когато да кажем случая с варналии, които поканват Учителя да отиде във Варна. Предишния ден Той отива долу в лозето и разбутва кошера, разбута пчелите и те го нахапаха и Той така целия подут, на другия ден пътува във влака и така го посрещат варналии, обичаше да ги прави тези неща, да им освободи съзнанието. Той искаше човек да бъде вътрешно свободен. Не може да се развива един човек, когато е вътрешно зависим от едно съвременно общество, което си има своя път. Но един ученик трябва да бъде вътрешно свободен, трябва да не изпада в противоречие в подобни неща. Да разграничава Божественото от светското съвсем категорично. И затуй обичаше така свободно, всъщност какво искаше Той от нас? – Пробудено съзнание. Той не говореше за нашите индивидуални способности, в Школата бяха хора неуки и професори с висше образование, стояха на един чин, един до други, нали и това не ни създаваше противоречие, нито имаше някакво стъпало, да се чувстваме едните по-низки, а другите по- високо. Пред Божественото, както човешката душа има Божествен произход и за учения и за простия, така и в Школата ние имахме, така бяхме на едно ниво поставени всички и с едно несъзнателно разбиране, а от само себе си се получаваха тези неща. Пред Божественото всички бяхме равни. И Георги Радев със своите толкова езика, които знаеше, със завършени университети и с написаните си книги и до него бай Ради-градинаря и аз, един музикант, който ще учи и бяхме действително като в Братство, защото също като братя бяхме. И разбира се, когато си замина Учителят, мога да кажа, че тогава вече след време се получиха различия. Затуй Той може би каза: „Събирайте се в малки хармонични групи“. Ние не можем да имаме вече тая голяма общност, която имахме в присъствието на Учителя. Това е много интересен факт, който дава много размисъл и дава един истински поглед към самата Школа. Школата не знам, както беше трудно за един Георги Томалевски и някои и други да напишат биография на Учителя, така също и за Школата ми се струва, че е трудно да се говори, защото трябва да се усетят нещата.
В.К.: Може би Методи Константинов да е имал най-големите опитности от тоя тип, за смачкване на фасона.
Д.Г.: Е, може би да, аз помня когато той работеше като мозайкаджия, защото имай предвид, че в тази мозайкаджийска група бяха все висшисти. Нали след 9.ƖХ.1944 г. много от нашите хора не бяха тачени от властта, все висшисти бяха и Борис Николов ги научи на тоя занаят, те, най-големите общественици даже работеха. Като почнем Университета, военни министерства и т.н., те бяха добри майстори разбира се, и един ден, а преди това Методи беше юрисконсулт в Министерството на финансите. И това е първия човек след министъра. Един ден в това работническо облекло, отива в Министерството на финансите сутринта да си уреди някои от старите документи и под мишницата си завити в един вестник си носи двата гумени цървула, с които работи на работното си място като мозайкаджия и както се движи между разни хора, в това време нещо го разбутали и двата му цървула изхвръкнали по стълбището върху червените килими. Той се сконфузил много, разбира се така, че тези всички неща както виждаш не са случайни. Имаше хора обаче в Школата, които преодоляваха тия неща. Аз мога да ти кажа, че един Борис Николов не се влияеше от тези неща. Имаше хора, които им беше по-лесно и те нямаха такива опитности, защото беше може би излишно. Но който държеше за общественото мнение изпадаше в тази безизходица, преживяваше тези тежки опитности на тъй наречената Питагорова школа, още повече, че те не бяха съзнателно нагодени както е било на времето при Питагора, ставаха от само себе си така както Духа ни ги създава. Това, това беше едно особено изпитание, разбира се.
В.К.: Ако има условия да работи в Швейцария, би станал професор.
Д.Г.: Е, да, той го каза на Учителя, оплакваше се, че иска да стане професор. А Той му каза: „Професор ли?“ И то подигравателно. Защото виж какво сега, в крайна сметка ний трябва да сме наясно, дали е по-интересно в една духовна Школа, която се явява на хиляди години или да завърши някакъв швейцарски или американски факултет, нали така. Все пак трябваше да имаме ний туй разбиране, да не се съблазняваме, защото и владика и професори по света много, също и в областта на културата, но духовната Школа е нещо, едно изключение.
В.К.: Разказвали сте ми, че може би най-големия фурор е бил, когато от „Опълченска“ 66 цялата група пътува за Витоша?
Д.Г.: А да, Учителят си уреждаше, ходеха нашите хора тогава, аз не съм присъствал на тези неща, още бях в Пловдив ученик. В това време имаше такива екипи туристически. Всякой смъква от тавана най-старите дрехи, навлича ги и тръгва. И отзад Цеко върви на раницата на гърба има едно малко кюмбе, върху него един чайник ври и пуши и така ще ги прекара през центъра на София, по „Царя“ да минат. Въобще на Него тези паравани Му бяха необходими. Сега го разбирам аз. Аз например, хората [ако] разберяха какви семена сее Учителят. При това владици, попове, генерали, ако разберяха щяха да се нахвърлят върху Школата, много по-драстично. Те нямаше да Му простят много лесно. Той си пося семената, каза си Словото и да се съхрани може би, щото познаваме тези неща. Учителят казваше, колкото повече ни мислят за шантави, толкова по-добре. Да, защото ние знаем, че изучаваме нещо, което за онова съвремие не само не беше приемливо, хората тогава не бяха и толерантни. Мога да ви кажа например, че когато професор Фалкенхан се занимаваше, изучаваше Учителя и биографията Му, за да го впише в книгата си, в която той пише за България, зададе един много интересен въпрос: дошъл до едно много интересно заключение, именно, че „Учителят за мене е най-пострадалият автор от Октомврийската революция до днес“. И ме пита защо? И по моето убеждение му казах, че преди 9.IX.1944 г. поради нерешените национални проблеми, нашата интелигенция беше войнствена, националистическа интелигенция, при тая войнствена интелигенция, тя не държеше много за разни учения, които проповядват мир и кротост. А след 9.ƖХ.1944 г. войнстващият сталинистки атеизъм също не беше съгласен с такива. Така, че и преди 9-ти и след 9-ти последователите на Учителя не бяха поставени в добро положение, защото в една съвременност, в която имаше други идеали, други обществени задачи, а ние всъщност, както казва Той, Моето Учение ще го приложите до 1000 години ни даде срок, щото в условията на един живот човек може да преживее, да проучи един гений да кажем. А един Учител, както виждаме християнството е от 2000 години, какво от него сме успели да приложим? Трудна история.
Доколкото знам, в първите години на Школата е имало повече спиритуализъм и е бил доста разпространен. След това вече нашите хора се оттеглили. Но аз знам случая с мене. Георги Тахчиев с когото живеехме наблизко, той изучаваше философия в университета, аз музика и понеже бяхме всеки ден заедно, хубаво приятелство стана между нас, а беше медиум. И действително, питахме Учителят, ние направихме няколко сеанса и с Него споделихме, Той някакси се съгласи. Нали, аз на такъв сеанс например се запознах с един от заминалите ученици, най-добрите музиканти на Учителя – брат Дързев. И след това Учителят каза: „Спрете дотук“. И ние самите видяхме, че този свят е, той е как да ти кажа, не мога да ти кажа защо, но спряхме до тука без да чувстваме, че нещо ни липсва. Говорейки за Дързев обаче, тъй като Той ми говори за Дързев, аз въобще не го познавах, той си е заминал много преди това, тогава ми обясни един въпрос, защо толкова рано си е заминал. Тогава Той ми обясни един закон. Учителят ми обясни, Учителят ми обясни по повод на това, че чрез медиума ми се осъществи срещата ми с Дързев, питах Го аз защо е заминал рано. „В Школата, когато хората в Школата, техните близки, родата им, кръвната връзка не са съгласни, дърпат, то учениците преживяват много тежко и даже рано си заминават“. А например също Той спомена и за Георги Радев. Неговата рода от Пловдив също е била много против. В края на краищата те са имали една голяма надежда, че той ще стане един голям учен, за което той имаше всичките условия. А той си отиде в една Школа да работи и се оттегли от света. Това за едни родители сигурно не е лесно и аз мога да кажа, че нашето семейство, когато сестра ми, която завърши в Рим „Санта Чичилия“ и се върна в София и смятахме, че ще направи кариера в операта, тя като видя какъв е порядъка там, напусна. Нашите родители също бяха смутени. Но след моето идване на Изгрева, а след няколко месеца след това дойде баща ми, срещна се с Учителя. В този едночасов разговор, когато баща ми излезе, аз го видях, той имаше много изразително лице, така сияеше нещо в него. Той беше много доволен от разговора с Учителя и когато замина за Пловдив Му писа едно писмо, в което писмо той, дето се казва официално ни оставя при Учителя, така да се каже. Като кажа, че за мене специално, аз каза не можах да го командвам него, може да съм командвал полкове и дивизии, но аз видях, че за пръв път той се подчини на един авторитет. „Ръководете го духовно, аз материално ще го подкрепя колкото мога.“ Това нещо, мога да ти кажа, че това писмо зарадва Учителя. Така, това беше едно хубаво нещо, което става в нашето семейство и между нас и Учителя.
В.К.: А за Дързев какво беше? Той композитор беше, така ли?
Д.Г.: Да, в Братството имаше една песен, много се пее: „Аз съм бялото кокиче“. Бил много добър музикант. И имай предвид, че в изкуството, колкото минават годините, човек повече зрее. Той, ако е имал възможност да живее повече според моите приятели, той е бил една голяма надежда като музикант, но си е заминал доста рано.
В.К.: Вие бяхте споменали, че Учителят е пратил Боев да ви каже да направите Паневритмията.
Д.Г.: А, да. Абе то и войната беше почнала, това беше 6-7 месеца преди бомбардирането на София. Боев дойде при мене и ми каза, че Учителят е казал да направя Паневритмията за голям симфоничен оркестър. Ние до тогава си я свирехме с цигулки и китари само и аз така бая се сепнах, защото работата е сериозна и се заех. Заех се просто и след това обаче, щото почнаха събитията, въобще започна се бомбардиране на София, всички се евакуираха и ние, разбира се, не можехме да останем в тоя трясък и Учителят също отиде в Мърчаево и аз Го питах тогава: „Има ли условия за работа?“ „Страх ли ти е?“ „Не ме е страх.“ „Щом не те е страх, стой тука и си гледай работата!“ И действително, Школата не можем да оставим без присъствие. Аз останах с много голямо съзнание и с много голямо вътрешно спокойствие. И бай Ради остана, градинаря, а когато Учителят напусна Изгрева, Той като че ли остави нещо много хубаво. Така хубаво беше на Изгрева, това беше. Мина лятото, дойде пролетта също бомбардировките продължаваха, а тази градина, която се беше разцъфтяла, една тишина имаше. Имаше нещо много хубаво. Право да ти кажа, ние нямахме тревога, от друга страна някои от нашите братя и сестри, които не издържаха финансово на тази евакуация се върнаха и Той каза: „Събирайте се на молитва в малкия салон“. Той каза: „Това е най-сигурното място“. А това сигурно място беше покрито отгоре с един шперплат и една керемида само. Никой от нас не отиваше в скривалището Виларов, където имаше специална кабина и за княгиня Евдокия и се криеха всички там, ние си стояхме в малкия салон на молитва през време на бомбардировката. Това беше много интересно положение, когато отвънка всичко се тресе, хвърчат дървета, щото, и ние вътре си пеем и се молим. Имаше нещо много възвишено в смисъл, това са как да кажа, това са неповторими неща. Аз никога в живота си сигурно няма да преживея с едно голямо спокойствие, като че ли тази бомбардировка, всичко това, не ставаше за нас, ами трябваше да бъдем свидетели на такава една история, грозна и страшна.
В.К.: Вие бяхте споменали, че сте казали на Учителя, че тук няма работа за вас.
Д.Г.: А да, виж какво сега, аз съм амбициозен и обичам като се включа някъде да бъда цялостен. И аз чувствах, че съм в Школата обаче, но тук има стенография, има да кажем редакцията на Георги Радев, издаваше „Житно зърно“, бай Ради, градинаря, други работят, Казвам: „Учителю, тука няма работа за мене. Не ми е удобно“. „Работа ли? Един ден ще видите, толкова много работа ще има, че няма да можете да си вдигнете главата! Но внимавайте, когато дойде време за работа, да не кажете, че нямате сили.“ Такова разминаване действително ще бъде доста неприятно и доста тежко.
В.К.: Какво ще кажете за нестинарите? Вашето там наблюдение?
Д.Г.: Ами това е едно много интересно явление. Учителят знаеше, когато отидох да видя особено нестинарите аз.
В.К.: Той ви изпрати, така ли?
Д.Г.: Не ни изпрати, но знаеше, че отиваме. Той няма защо да ни изпрати, знаеше за инициативата. Това беше една двойно забранена зона, отсреща се биеха за сила с топове, трябваше специални открити листове, германска и българска артилерия беше назначена там над Созопол. Аз бях в Созопол и всъщност там ме изпратиха офицерите. „Абе, ти ги разбираш тия работи, я иди да видиш.“ Дадоха един кабриолет. Отидохме с кабриолет и видях, даже бях организатор на св. Константин, да, само че ние пристигнахме сутринта. Тя е играла вечерта, баба Кера. Тя е една много интересна жена, в един параклис. Питам: „Ще играе ли пак вънка?“ Огънят беше загаснал. „Попитай, тя е вътре.“ Влязох вътре в параклиса с бял костюм с черни очила. „Ти си дошъл с вяра.“ „Ами кога ще играеш?“ „Когато ми каже Господ, тогава.“ „От мен какво искаш?“ „Искам да бъде готов огъня, тъпана и гайдата.“ И аз излязох вънка, дадох 200 лв. на един каруцар. Той донесе една кола дърва, дъб, такъв, че като се дигнаха огньове аз се уплаших, ще изгори тая баба. И дадох също пари на един младеж, казах да доведе гайдаря. Над селото имало събор, там била гайдата и тъпана. „Да дойдат тука, по 100 лв. ще им плащам на час, да стоят тука докато започне бабата.“ Те дойдоха към 12 часа. И действително, тя излезе.
В.К.: А жаравата беше готова?
Д.Г.: Жаравата стана и с един така дълъг прът се разстилаше така на харман. Ама такава жарава, че просто ще се разтопиш бе, и аз доста бях притеснен, защото тя искаше огън, ама дали такъв беше. И излезе тя с иконата пред очите си така наблизко я държи и като премина един път на една страна, че още един път на другата страна, един кръст направи и аз се успокоих. И след това като започна тъп-тъп с краката си да играе в огъня. Но моето интересно впечатление беше, че местните жители, които наблюдаваха изпадаха в същия транс и издаваха същите звучи: Ху-у, ху-у и имаха един особен поглед. Като са ми разправяли, че друг път, например едно младо момиче е влязло в огъня и играла и тя, а после казва, че не помни и се оплакала, че я обвиняват, че играла в огъня. Това е много интересно. И след това Учителят ми обясняваше, че всъщност той е един огнен пояс, който опасва земята. Тръгва в Европа от Алпите, тука през Стара планина, през Странджа, отсреща играят в Баку, чак до Хималаите.
Край 2-3.
На Рила пред второто езеро. На трети ред: 1. Наталия Чакова, 2. Буча Бехар, 3. Петра Шилингозова. На втори ред: 4. Катя Грива, 5. Димитър Грива. Седящи: 6…………, 7. Стефана Грива.
Съобщение!
Издирваме материали, свързани с времето на Школата! Молим, ако имате информация за местонахождение на дадени материали, нотен, документи, писма, спомени или друго да ни съдействате за да може да го сканираме и издадем. Нека да бъде достояние на света!
Всеки достигнал до нас материал ще бъде прилежно сканиран и описан, и върнат на притежателя му във възможно най-кратък срок!
Пишете ни на имейл: [email protected] или ни се обадете на телефон: 0883362049 или 0883377904
Йотка Василева Младенова – „Изгревът…говори“
Йотка Василева Младенова "Изгревът...говори" "... Моите две дечица малки, нося ги на гърба си, дето ви казвам как ги нося и чуждото дете и то малко. Отиваме. Значи от Владая вече до Мърчаево [вижте повече]
Димитър Грива 2D: „Кажи ѝ, че Господ не ще стари баби“ – „Изгревът…говори“
"Изгревът... говори" Димитър Грива 2D: „Кажи ѝ, че Господ не ще стари баби" "...Що се отнася до някой проблем за Учителя, Той казва така: "Ако първия не я изпълни, ще я [вижте повече]
Димитър Грива 2С: Огнения пояс – „Изгревът…говори“
"Изгревът... говори" Димитър Грива 2C: Огнения пояс "Д.Г.: "Иде, иде, сам Той иде". Това започна на Коледа, на един обед в малкия салон, Учителят запя и аз записах половината. В.К.: Как [вижте повече]
Димитър Грива 2В: Насилие нямаше, никакво насилие – „Изгревът…говори“
"Изгревът... говори" Димитър Грива 2B: Насилие нямаше, никакво насилие "...Д.Г.: Беше тогава, пристигаше една професорка от Германия. Зима тежка беше, като тази сега. Сняг, влака ѝ пристига вечерта към 10 часа. [вижте повече]
Димитър Грива 2А: Историческата следа – „Изгревът…говори“
"Изгревът... говори" Димитър Грива 2A: Историческата следа "...Що се отнася до някой проблем за Учителя, Той казва така: "Ако първия не я изпълни, ще я изпълни втория, ако не я изпълни [вижте повече]
Димитър Грива 1D: След 13 години продължаваме – „Изгревът…говори“
"Изгревът... говори" Димитър Грива 1D: След 13 години продължаваме "Д.Г.: А, точно така. Не, за гроба на Учителя. В.К.: Да. Д.Г.: Слушай сега. Сега искам да опровергая една измислица, че разрешението [вижте повече]
