Георги Йорданов
(1907 – 1992)

Автобиография. Из „Изгревът…“ том 7

Роден съм в 1907 г. в с. Горица, Поморийско, Бургаски окръг. Баща ми беше дългогодишен църковен настоятел и начален учител в първите килийни училища. Казваше се Йордан Добрев. Майка ми беше домакиня и се казваше Желязка.

В нашето село за пръв път се научиха за Учителя и Учението Му може би от 1906-1907 г. Когато съм се родил те са били вече запознати, били са заквасени вече с Учението. Първо баща ми е получавал издавания от Лулчев по него време вестник, в който е писал за Учителя и за Новите идеи, а след това приеха Учението и двете им сестри и майка ми. Това е било вече след Балканската война. Майка ми е била религиозна, а и баща ми също като църковен настоятел. Но Лулчев издава вестника си след Балканската война.

Така майка ми и двете й сестри както и баща ми заедно са се подвизавали. Те се събираха в една къща на един от нашите съидейници и дори като дете помня как ходех с тях. Вечер се събирахме като се стъмни. Аз съм свидетел как по онова време хвърляха камъни след нас и когато се съберем вечер и почвахме да пеем, хвърляха камъни на къщата където бяхме. Попа ги настрои, викаха ни „набожните”.

Най-напред учих на село в училище, а после отидох в Айтос да уча занаят в една грънчарска работилница, бил съм 15-16-годишен. Там работих 3 и половина години. Зет ми също прие Учението и ние четяхме беседи у тях.

1927 г. Сестра ми да отиде в София по някаква работа и мен ме пратиха с нея да я придружавам. Като отидохме на Изгрева, тогава видях за пръв път Учителя. Бяхме значи със сестра ми. Стояхме там няколко дни.

Мина лятото и зимата. През това време аз имах един сън, че една група от ангели, наредени така с крила, ама като хора, едри хвърчат от изток към София на северо-запад, летят като ято птици, наредени и аз ги гледам как летят и те заминаха. И тръгнах от вкъщи. Пеш вървях до Айтос, Карнобат, Стралджа. До Стралджа вървях пеш. От там се качих на влака и отидох в София на Изгрева. Там точно се хранеха навън Учителят и другите. Тогава сестра Василка Иванова, нали е айтослийка, извика: „О, братченце, сега ли идваш? Ела!“Хвана ме и ме заведе при Учителя до масата така, дълга, още трапезарията не беше направена и аз му целунах ръка, а Той взема три сливи и ми ги подаде. И тогава си останах с Михаил Звездински и брат му. Ние бяхме приятели и с Павел Русев от Новозагорските села. Направих си при Влад Пашов един навес с едно легло и там прекарах лятото. За зимата си направихме с Игнат Котаров една стая от кирпич. Една стаичка два на два и през зимата на 1928 г., голямата зима там карахме в тази стаичка.

1928 г. Пролетта се захванах при Бертоли да работя. По това време веднъж Учителят излезе от стаичката и дойде към мен и ме запита: „Как си, къде ходиш, какво правиш?“Казвам: „Учителю, добре съм така и така и казвам, не ми се седи тука, намислил съм да си отида“. Той казва: „А-а, няма да си отидеш! Ти си за тука, тука ще седиш, тука ще седиш“.

1943 г. Бях евакуиран в моето село, с. Горица, Бургаско. И съм със сестрите там, нали знаеш аз имах цигулка и свирехме песните, пеехме така. А сестрите малко така се развълнуваха. Малко селце бе, а човек дошъл от София да им разкаже нещо. Аз обичах да разказвам изобщо. И добре ама получи се едно съобщение, че ме мобилизират в Цариброд. 1943 г. към пролетта, това бе мартенското време и идваше топло. И така и като ме мобилизират казвам на сестрите, че тъй и тъй ме мобилизират, че ще заминавам от тука. „А-а-а-а, не може, не те пускаме, ние те искаме да седиш при нас.“Добре, ама една сестра Димитра, казва така: „Ще отидеш, ама ще кажеш на Учителя, че искаме да те върне пак при нас“. „Абе как ще Му кажа на Учителя това. Не мога да го кажа.“Но както и да е. Те дадоха подаръци, това – онова и аз пътувам за София. Напекоха едни козунаци, масло дадоха. Една сестра даде една риза, която е тъкала платното и шила за Учителя ризата. А по пътя, по пътя във влака където пътувах купих и аз някои лимони там от гарата, които продаваха и отидох в София. На другия ден пътувам, отидох в Мърчаево, защото Учителят беше в Мърчаево тогава. Занесох ги на Учителя и Му казвам: „Учителю, мен ме мобилизират и сега от селото сестрите и братята тази риза я дават, ето това е масло, това-онова.“Аз така седях до Него и казвам: „Сестра Димитра ме помоли“ (туй не исках да го кажа, ама) хайде, помоли ме, аз знам, че няма да стане“, ама сестра Димитра ми каза: Ще кажеш на Учителя, че искаме да те върнем“. Пък Учителят се засмя, нали молбата е детинска, засмя се и каза: „Е, ти и тука трябваш!”

Отива на мобилизация и след месец го освобождават и се върнах при Учителя.

Из том 7 на „Изгревът…“