Ж.П.: Пренасям. Понеже много пъти сме я пели тази песен в братските участия. Моето участие в песента се виждаше смешно на Веска и впоследствие, когато разказвахме как сме се венчали, все се смееше, когато ѝ дойдеше на ум за „Святий Боже“.
Какво остава още? Слязохме в селото, попът си отиде в църква да служи неделната служба и да приготви венчалните свидетелства, както му е реда. Подписа се и кумът ни Антон, а трябваше и още един свидетел. Антон пак покани своя близък приятел Стоян Григоров, подписа се и той.
Всяка венчавка се регистрира в общината, така че направихме и това в селската канцелария. Така придобихме съответния документ, по силата на който в София ни записаха за отделно семейство. През деня бяхме гости на кумовете си Антон и Неца. Веска ги дари със сватбени дарове, посетихме и домът на Стоян Григоров, като се запознахме със семейството му.
Вечерта обаче – да ни няма в Ребърково! Вземахме влака и хайде на път за Габрово. Веска, нали е от него край, а там, в близкото селце Кряковци, живее сестра ѝ Тотка, самотна, понеже мъжът ѝ се намираше на гурбет в Персия, като майстор-строител. Бяхме решили да прекараме при нея няколко дни, на гости като младоженци. И така, сутринта влака ни доведе в Габрово и набързо се озовахме в селото, при Тотка, на половин час път – южно от града. Веска беше много весела, сестра ѝ също се радваше, че са ѝ дошли такива мили гости. А и ние бяхме щастливи.
Всяка сутрин излизахме на разходка край селото, правихме си нашите братски упражнения – гимнастика и така нататък. Още първата сутрин, обиколихме из околните горички, а на една полянка, гледам, че се белеят много яйца. Като отидохме там, какви ти яйца? Оказаха се гъби – печурки. Ето ти за нас подарък от природата. Бери и пълни една кърпа, че втора, а то обиране няма. Така се върнахме с богата реколта в къщи. Ядохме тия гъби до насита целия ден, сготвени по различен начин. През това време посетихме и някои роднини, Веска да се представи като млада булка, а и аз да се запозная с тях.
В краят на седмицата се завърнахме в София, за да се явим всеки на работата си. Майка ми вече се беше върнала от Ребърково, намерихме я в новата ни квартира, гдето за пръв път нощувахме. Майка ми ни посрещна с хляб и сол, поставени на нова табличка. Това бе сватбата ни – без шум и харчене пари за подаръци. Може да се каже – първият брак в България без участие на църквата – първият граждански брак – 9 октомври 1932 г. Следва да кажа, че още като се сгодихме направих на Веска ценен подарък – златно пентаграмче, със златна верижка. Тя много желаеше да има такова и всякога го носеше с радост.
Като се върнахме след венчавката ни, отидохме при Учителя да Му се представим, с молба да ни благослови. Прие ни в приемната си, целунахме Му ръка и аз коленичих пред Него с молба да ни благослови. Но от смущение и неопитност, докато коленичих и побързах да стана, без да дочакам Учителя да направи нещо. За това после Веска ме упрекваше. Разговорихме се с Учителя и Му разказахме за нашата оригинална сватба и венчавка. Той ни гледаше и разпитваше как е станало. Разбира се, цялото това събитие си остана тайна за нас. Но попа, който беше сравнително млад човек после го гризеше съвестта и често говореше: „Как можах да наруша църковния обряд, да наруша канона“. След време този поп си замина, почина без да се изповяда.
В.К.: А кой правеше тези Пентаграми по това време?
Ж.П.: На Савка, нейният чичо, той беше златар имаше изработена матрица. И който желаеше, отиваше.
В.К.: Даваше злато?
Ж.П.: И той самия купуваше злато.
В.К.: Тази матрица вече я няма?
Ж.П.: Животът ни като младо семейство течеше нормално. Всеки от нас можеше и гледахме да спестяваме по нещо. Щом вече имахме място на Изгрева, може би щеше да се нареди и къща да си построим. Веска имаше много добри отношения с майка ми, а и тя я обичаше. Веска както казваше, питаела обич към майка ми, защото самата тя е останала сираче от малка и е била лишена от майчини ласки. Майка ми и майката на Цветан (хазяинът ни) се грижеха за домакинството. Неговата майка, баба Мария, се учеше да готви от моята майка. Още отначало започнахме да се храним заедно – нагласихме нещо като комунално хранене. През месеца, кой каквото купуваше, отбелязваше си и в края на месеца си правихме сметка. Аз поемах три части от разхода, а Цветан две – за себе си и за майка си. Така карахме почти една година и всичко минаваше гладко. През 1933 година, при Цветан дойде да живее неговият по-малък брат, на име Здравко. Продължихме и с него така известно време, но Цветан ми каза, че ще трябва да освободим заеманата от нас стая. Той ми подсказа, че е добре да се запишем членове на заемо-строителното дружество „Собствен дом“, за да получим заем за строеж на къща. Наистина, трябваше да пристъпим към такова разрешение, а следваше да направим в дружеството първа вноска и вероятно в срок от една година да получим правото на заем. Използувахме намиращата се в спестовната книжка на Веска сума и я внесохме. Уговорихме се, че заемът ще бъде на нейно име, а и къщата която ще построим, също на нейно име. Така, през пролетта на 1934 г. се преместихме на Изгрева, в една удобна наша барака, поставена на нашето место там. Майка ми вече беше поканена от сестра ми Надежда, да се настани да живее у нея. По този начин, ние останахме само двамата с Веска.
Продължихме да внасяме в „Собствен дом“ спестяванията си, тъй като от големината на внесената сума зависеше по-бързо да получим правото на заем. Очаквахме ги с нетърпение, тъй като лятото настъпи и трябваше да се строи. Редът ни дойде в края на месец август 1934 г. В това време бяхме приготвили плана и книжата за строежа. За плана се погрижи старият ни приятел архитект Димитров. Той знаеше, че имаме малко пари и ни приготви план за малка къща – стая, кухня и хол. Но ние имахме желание в нашият дом да идват гости, да имаме стая и за майка ми и така нататък. Даже да имаме и отделна „молитвена стая“. Затова архитекта ни направи втори план с две тавански стаи – едната за гости, а другата за молитва.
Това лято, Учителят беше на летуване на Витоша, в местността „Присоите“. Ние нямахме отпуска и ходехме на него бивак в неделен ден. При едно такова отиване, Веска и аз, показахме на Учителя двата плана за къща, като го запитахме кой да изберем. Той ни посочи плана на малката постройка. Ами сега? Помислихме, помислихме като си отидохме и пак се спряхме на голямата постройка. Заемът, който ни дадоха бе 80 000 лева, но опитни хора като видяха плана, питат ме – „Приготви ли 140 000 лева?“ Значи големият план бе за голяма къща и за големи пари.
В.К.: Защо искаше на нейно име? Това помогна ли 1958 г. при процеса?
Ж.П.: Помогна. Щото щяха да я вземат.
В.К.: А сега не можаха да вземат нищо.
Ж.П.: Нищо. Само един гардероб дето имам, него оценили, една пернишка печка, и нещо друго така.
В.К.: Само тях?
Ж.П.: Обявиха ги за продажба. Понеже половината стойност само е моя, половината на Веска и те казаха можеш да откупиш половината. И тя събрала 400 лева тогавашна пари. И го откупи.
В.К.: Откупи. Някой път жените имат интуиция.
Ж.П.: Да. Виж какво. Те някой път правят сметка, който даде имот – да владее мъжа и обратно. Ако на мъжа му скимне да тръгне с друга жена и онази да остане.
В.К.: Сега закона е такъв – по-равно. Друго да питам: Защо тая година братството лагерува на Витоша? А не на Рила.
Ж.П.: Не, някои са казали: Учителю, много е мъчно ходенето на рила, коне-моне, я виж какви хубави места има на Витоша.
В.К.: И за парите може би?
Ж.П.: Ами такива хрумвания на някои. Казали на Учителя вместо да ходим на Рила, виж тука какви хубави места има. Ходили на Присоите, наистина девствено място. И той казал, да прекараме. Обаче две лета караха и 1935 г. бяха там и не ходиха повече.
Построяване на къщата ни.
Следва да опиша първо покупката на мястото на Изгрева, което стана през 1928 г. Една година по-рано, брат Тодор Стоименов ми повери, че има възможност да си купя около един декар място на Изгрева. Това ще стане с още няколко братя, тъй като се продава една голяма нива 10-12 декара. Учителят е определил кои да купят тия места, но трябва да приготвя парите в по-кратък срок. При заплащането ще ни се издаде нотариален акт. Мястото, което е определено за мен, ми се видя доста далече от салона, обаче другите места бяха вече определени за кого ще бъдат. Отидох при Учителя да Му благодаря, че ме е предвидил да взема и аз място. Казах Му, че ще съм далече от салона, но Той ме успокои да се съглася. „Няма значение далечината, там ще стане най-хубавия квартал“. Запитах го още, може ли да се даде един декар и на Георги Парлапанов, за когото сестра ми Надежда беше женена. Понеже към Парлапанов Учителят имаше симпатия, съгласи се и каза да го предвидят и него като купувач. Оставаше сега да събирам пари.
В.К.: А ти колко получаваше заплата?
Ж.П.: Получавах около 5000 лева.
Всичко друго, така или иначе ще се нареди, но аз как ще събера 19 000 лева! Може би, казах и на Учителя тия мои опасения. Мястото се продаваше по 19 лв. квадратен метър, а заплатата ми беше 5 000 лв.
През 1928 година, разноските у дома вече бяха понамаляли: сестра ми Надежда имаше семейство, Люба също завърши гимназия като частна ученичка и се настани на работа в гр. Хасково. Брат ми Иван също вече е готов за гимназиален учител. „Стегнахме колана“ за всекидневните разноски, но не е лесно и не помня да бях турил настрана поне 1000 лева. Погледнато от духовна гледна точка, в края на годината Господ проговори на моя шеф. Всяка година, както бе обичая в търговския свят, на служащите се даваше по една месечна заплата възнаграждение. Тогава аз получавах 5000 лева месечно. За моя изненада, за 1 януари 1928 г. шефът ми поднесе 10 000 лева възнаграждение. Действително, търговските работи тогава вървяха добре и шефа решил да ни възнагради повече от обичайното. Той всъщност не знаеше, че купувам место, а нямах и кураж да му искам заем. Казах си – „Кой знае как Учителят пак му е въздействувал, да си отвори сърцето!“
Още на другия ден, тичаме с Парлапанов при Дружество „Орион“, продавача на мястото и внасяме по 10 000 лева. Това вече е насърчение, че ще можем да внесем и другата част постепенно. Така и стана: при голямо ограничение на домашните разходи, можах да внасям макар и малки суми. Така в определеният срок довнесох и остатъка от 9 000 лева. Издаването на нотариалният акт струваше още 1000 лева, така щото цялото място един декар закръглено ми струваше 20 000 лева. По някакви съображения тогава, записах и моето място на името на сестра ми Надежда, като се издаде общ нотариален акт за моето и тяхното место, на името на сестра ми Надежда. Така продължи владението на мястото до 1934 година – всеки си знаеше своето място, обработвахме си го, засяхме плодни дръвчета и мястото от нива, стана питомно, хубав дворен парцел-градина. Извърши се и дворищната, и улична регулация. След предаване на мястото ни за улица и към някои съседи, мястото ни остана 723 кв. метра.
Когато дойде ред да строим, трябваше вече нотариалният акт да бъде на името на Веска. Но преди това, отношенията на моите близки към мен и Веска бяха взели особен вид. Леля ни Анастасия (баба Ташка), която от няколко години живееше у сестра ми Надежда, изказа идеята, че купеното от мен място не е само за мен, но трябвало да участвуват и другите – майка ми или брат ми Иван.
В.К.: Е защо това?
Ж.П.: Нейните съображения.
Затова сестра ми дълго време отказваше да прехвърли моят парцел на името на Веска. Най-после се спогодихме така: Веска, при идването си на Изгрева, също си купи 400 кв. метра, място (то е на сегашната улица „Латинка“). Макар, че моят дял място, записано на името на сестра ми беше купено изцяло с мои средства, Веска има идеята да прехвърли на нашите своя парцел и така да се уреди спора. Така станаха нужните прехвърляния и ние можахме навреме да се снабдим с документите, при наличността на които „Собствен дом“ отпусна заема от 80 000 лева срещу ипотека на имота. Брат ми Иван продаде получените от Веска 400 кв. метра на Христо Цонзоров. Доколкото разбрах тогава, имаше някаква намеса и от Учителя, като се считаше, че Цонзоров купува това място за Братството. Всъщност, брат ми Иван най-малко заслужаваше да получи този подарък, защото приходите му бяха все незначителни и не помня някога да е подпомагал общите ни разходи. В последвалите години, той запази имота, а когато му го отчуждиха през 1972 г. придоби право и получи апартамент в София. Но, като наблюдавам живота му, виждам че и сега се чувствува липсата на благословение от Учителя към неговата придобивка. Аз го питам сега как станаха тия работи. Не помни нищо.
Навремето Христо Цонзоров му даде парите за мястото и тогава купи едно място дето беше Верка Куртева. там купи едно место с нея заедно. Та него като го отчуждиха дадоха му място горе, където е Виетнамската легация. А него място, като придоби тогава получи право на апартамент. Колкото по-късно се отчуждаваха местата, все по-скъпи биваха. Та въз основа на това място го има апартамента.
Леля ми Анастасия се намеси, защото навремето работи две години в една вегетарианска гостилница като прислужница и доста се мъчеше. И вечер като се върнеше, понеже имаше право да се храни там, казваше им – „Ще си го взема за вкъщи“. Като и сложат яденето в съдината, сложат и нещо отгоре двойно-тройно. Като се върна, аз от работа, гледам хубави манджи донесени, нахраня се, оставяха ми от тях на мен винаги. Взимаше и заплата и помагаше на домакинството през това време. Така аз заплатих мястото, а те са помагали като леля Анастасия в друго отношение. Та накрая от мене да мине и се разплатихме.
Нашият строеж
И така, в края на м. август 1934 г., ще започваме да строим. Но кой ще ръководи, кой ще купува материалите, ами уговорка с майстори? Аз не разбирам от строеж, нито имах време за тия неща. Тогава, пак ни се яви в помощ нашият кум Антон Петков. Виждаше ни на какъв сме хал, та разбра, че ще може да ни бъде полезен пак неговият приятел Стоян Григоров. Дойде Стоян в София, запозна се с положението ни, та се съгласи да ни бъде в помощ. Той току-що беше завършил в Ребърково своя къща, но изобщо разбираше кога какво трябва да се върши при един строеж. Първо, условихме се с майстора от Трънско – Трайко Милачков, като веднага Стоян се погрижи за тухли, вар, дървен материал и т.н. През всичкото време на строежа, грижеше се майсторите да работят съвестно, да се изпълнява точно плана на постройката – все едно, че градеше дом за себе си. От сумите, които „Собствен дом“ ни отпускаше, давах сутрин известна сума на Стоян, а вечер като се върнем от работа, отчиташе се и се уговаряхме какво ще купува на другия ден. Ние сутрин изскачаме с Веска, всеки отлита към работата си. Още първата вечер, като се върнахме гледаме изкопа на мазето извършен и предстои да се поставят основите. Препоръчаха ни под цялата къща да има мазе и така направихме. Имаше известно удобство. Минаха още 2-3 дни, ето че и основите изскочиха над земята. Така, ден след ден, постройката се издигаше, изработен бе етажа, нареждаха се гредореда, циментовия пояс около външните стени и т.н. Свърши ли се и това, преминаха към таванския етаж, гдето предвиждахме стаята за гости и молитвена стая. Майсторите бързаха, за да могат преди есента да привършат строежа. Дружество „Собствен дом“ отпущаше сумите съобразно изграждането, така щото още в първия месец ни отпуснаха целия заем от 80 000 лв.
Следва да отбележа, че Веска в своя мерак, преди започване строежа поканила Учителя да дойде и направи „първа копка“! Той отказал и я отпратил с мисълта, че и без това ще даде благословение. Помня само, че ние, както е обичаят, написахме на един лист кои сме ние собственици на къщата, мястото гдето се намира къщата, годината, датата и че е станало при царуването на цар Борис III. Поставихме листа в една бутилка олио затулихме го добре и бе зазидано в основите на къщата, долу в мазето.
Издига се къщата, скоро и покрива ще се постави, всичко според плана. Но при всички тия грижи, ето че и нашата майка бе почнала да боледува. Тя, както казах, живееше при сестра ми Надежда, която преди една година бе завършила своята къща на съседния, неин парцел. Боледува майка ни, аз я посещавам, викам лекари, а тя макар и болна, излиза да погледа нашия строеж и се радва за успехът ни. Неусетно болестта й се усили, па в разгара на строежа, почина от рак в черния дроб, на 63 годишна възраст. Няма спасение! Майсторите от уважение, спряха строежа за един ден, погребахме майка си, а това скръбно събитие отне радостта и веселието ни за новата къща. Покойникът си отива, а живите трябва да вършат работата си.
Къщата се издигна, но и 80-те хиляди лева се топят. Започваме сега заеми оттук-оттам. Пръв ни се притече на помощ Цветан Стайков, като ни даде десет хиляди лева в заем, който изтегли от спомагателната каса на университета (той беше асистент в Агрономическият университет). Тази услуга той ни направи по своя инициатива, защото се обичахме. След около една година можахме да върнем този негов заем. Врати, прозорци поръчахме в една дърводелска кооперация, гдето беше управител наш познат. Тяхната стойност възлезе на 23 000 лева. Електрическата инсталация завършихме също на кредит – за около 3000 лева, също и остъкляването на прозорците погълна своя дял, но пак на кредит. Така щото, като си понаправих сметката, със заплащането на майстора, както и на домакина Стоян Григоров, действително понастигнахме 140-те хиляди лева. Благодарение, че майсторите бяха опитни и всяка събота си изискваха заплащане на изработеното. С тях можахме да се наплатим щом привършиха строежа. Все пак, до средата на м. октомври, освободихме майсторите, но къщата отвън остана неизмазана. Така си е и до днес – благодарение, че тухлите бяха от екстра качество, та издържаха 40 години. Заслугите на Стоян Григоров бяха големи, защото умееше да избира най-хубав материал, а и самата изработка беше отлична, благодарение на неговото настояване към майсторите.
И така, къщата строихме през много удобен сезон – в края на лятото и начало на есента. През това време почти не валя дъжд. Строежът се завърши за месец и половина, без външната мазилка. Продължихме да живеем в дъсчената ни барака, като желаехме да влезем в къщата колкото може по-късно, за да изсъхне. Въглища бяхме доставили, насипно в новото мазе, но нямахме печка. Такава си купихме нова, пернишка, благодарение, че от регулацията предадохме част от местото ни на Петър Шишков и той ни заплати следващите се 1000 лева. Измазахме и прозорците с блажна боя, така щото към средата на ноември 1934 година се настанихме в новата къща. А и зимата вече тропаше на вратите. Благодарихме Богу за съдействието, че ние двама обикновени чиновници сполучихме да си съградим дом. Благодарение и на съчувствието, и помощта на приятели, бяхме улеснени парично. Всички задължения изплатихме в предвидените срокове, а на „Собствен дом“ плащахме редовните вноски, та се ликвидира и заемът 80 000 лева в течение на 8 години, вместо за десет.
В.К.: Тя какво работеше?
Ж.П.: Веска беше телефонистка в междуградските разговори.
Щом получеше заплата, тичаше и носеше парите на „Собствен дом“. Вместо по 800 лв. внасяше по 1000 до 1200 лв. затова икономисахме 2 години. А пък аз с мойте пари тук, да се гледаме, да гледаме къщата.
По-голямата част от тези спомени си написах стенографно, през времето от 10-12 февруари 1974 година, когато бях на почивка във Велинград, излизайки на разходка по височините край града.
Преписването извърших през месеците януари, февруари и март 1975 г. в София.
София, 8 март 1975 г.
Забележка: Към казаното на страници 81-83 за намесата на леля ми Анастасия (баба Ташка) при прехвърляне мястото на името на Веска, за справедливост трябва да добавя: Леля, действително, макар и възрастна, като виждаше материалното ни положение, постъпи на работа през 1929-1930 година и беше прислужница в ресторант „Ясна поляна“. Така тя подпомагаше семейството ни около две години. Вечер, като се завръщах от работа, намирах донесени от нея ястия от ресторанта – имала е право освен като се нахрани там, да вземе за у дома си каквото ѝ се полага. Това е позволявал съдържателят. Значи, това ѝ дава право, по съвест, да наложи подпомагане и на брат ми Иван, което и направихме, както го описвам на стр. 14.
В.К.: Аз много се радвам, че ти описваш така подробно строежа на къщата, понеже аз когато дойдох, понеже съм по-млад от тия поколения. Бях слушал, че твоята къща е направена от братски пари.
Ж.П.: Който не знае случая и интригите на Антов. Като пусне някой слух и всички мислят, че хората са крадци и това. Та туй е истината. Документите от къщата си още ги пазя и досега.
В.К.: Документите? То благодарение на това запази твоя дял по време на процеса.
Ж.П.: Веска се грижеше за изплащането. Тези пари, които останали от Учителя, били сложени в един чувал и Веска ги горила в една печка в мазето.
В.К.: Това говореше Антов?
Ж.П.: Антов. Даже една сестра идва една сутрин и казва: „Брат Жечо, ние имаме нужда от пари, пък Братството има много пари. Дайте ни една сума да си платиме дълга.“ Казвам ѝ: „Братството каквито пари имаше, всичките ги употреби за печатане на беседите още до 1950 г. Вече няма никакви пари!“ Значи такива слухове, които са стигнали до тях, братството няма пари. Сега, онази зима когато почина Учителят. Нали там да се погрижим, стаята му да се приведе. Пък беше в ония години сняг. Вечерта идваме да си запалим печката. Имахме дърва долу. Аз отивам да цепя дърва. А в тази стая живееше Николай Шиваров, над мазето. Чиновник в Народната банка. Помниш ли го?
В.К.: Не.
Ж.П.: Беше добър брат, музикант при това. Но той също чул, че Братството има злато, при описа на вещите, които направихме през 1945 г. А като чул, че аз долу цепя дърва си казал: „А, Жечо копае долу в мазето да скрие златото“. Какви хора има! Както се пее в това – „Севилският бръснар“, клеветата, там я пееше момичето.
Трета част от спомените ми за времето от 1944 до 1958 година по събитията на общество Бяло Братство – София.
Последните три-четири месеци от 1944 г. протекоха в нагаждане към нормален ход живота ни след тежките военни години. След революционната дата 9.IX.1944 г. жителите на Изгрева постепенно се завърнаха от местата гдето бяха се евакуирали по време на бомбардировките. Така и аз с другарката си Веска, и със синът ни Благовест, напуснахме още в началото на м. август гара Кричим. Там беше преместена софийската кантора на фирмата, в която работех. Това наше завръщане стана сравнително рано, може би едно от първите семейства, които си дойдохме в София, бяхме ние. Просто, послушахме съвета на Учителя, който ни каза на Петровден, когато го посетихме в с. Мърчаево. Бяхме Му казали в разговора си, че в Кричим имаме неприятности около квартирата ни там. Тогава Той изрече знаменитите за нас думи: „Може вече да си дойдете в София – войната за България е свършена!“
В.К.: Това коя дата е?
Ж.П.: Това бе 12 юли 1944 година.
Тази покана на Учителя ние посрещнахме с вяра. Веднага изказах пред шефа на фирмата желание да се върна в София, като пренеса и канцеларията. Казах му и съображенията ми, като в писмо му цитирах думите на Учителя – „Войната за България е свършена!“ Той беше интелигентен човек, в контакт бе с военни и други високопоставени лица, но едва ли е имал подобно уверение от някого. Явно, че беше му дотегнало сам да се справя с належащите текущи работи на фирмата, затова връщането на двама-трима служащи, би го улеснило.
В Кричим останахме още 15-20 дена, докато поставя в ред някои счетоводни работи. През втората половина на юли, неприятелски самолети минаваха над нас, но въпреки даваната тревога, те не се занимаваха с България, а отиваха към Румъния – нападаха петролните инсталации в гр. Плоещ. Погледнато и политически, това облекчение на българската съдба е наложено от Съветския съюз, основавайки се на споразуменията в Техеранската конференция. [Сталин, Рузвелт и Чърчил се събраха в гр. Техеран от 29.ХІ. до 1.XII. 1943 г. и съгласуваха дейността си за борба с Германия]. С една дума, Съветският съюз имаше интерес като навлезе в България, да намери страна що-годе запазена от разрушение, както и стана. Аз проверих точните дати, кога са се събирали там.
Ще приключа тия редове с един интересен разговор с моя шеф, може би през м. ноември 1944 г. Както работех, той дойде при мен и ме запита: „Жеко, ти отгде научи, тогава, че войната за България е свършена? Господин Дънов ли ти каза?“ Аз бях изненадан от такъв въпрос и отговорих набързо: „Научих го от видни политически лица“. Не исках да издам, че Учителят го знае от видни политици, но може би трябваше да потвърдя факта, за да засиля уважението на шефа ми към Учителя. Той знаеше за него, знаеше, че и аз съм в Братството.
Следва вече да видим, какво ставаше по Изгрева. Постепенно, ония които бяха около Учителя в Мърчаево, си дойдоха. Учителят поостана през целия месец септември, а изтичаше и октомври, а Той все още не се преместваше в София. Не си спомням точно датата, но в края на октомври си дойде на Изгрева. Пак блеснаха лампите в ранните утринни часове, когато Школата се поднови и Учителят започна наново лекциите в сряда и петък, както и утринните слова в неделя сутрин, а разбира се и неделната беседа в 10 часа. Наглед имахме някакво затишие. Всички така спокойно се нагласявахме към настъпилите условия на живот. Само Учителят си е знаел какво предстои. Едва когато си замина, ония, пред които бе казал по нещо, още в Мърчаево, започнаха да си спомнят и обясняват казаното.
Такъв един случай, слушах да разказва сестра Йорданка Жекова, която в с. Мърчаево беше около Учителя, грижеше се за домакинството там. При един случай, в разговора, Учителят казал: „Аз ще си замина, ще взема и Савка с мен“. Само толкова. Тогава обаче разбрали, че Учителят се тъкми да се прибере на Изгрева и да доведе и Савка. Но, на 27.XII.1944 г. Учителят си „замина“, напусна земния живот, а няколко месеца след това почина и сестра Савка – Учителят я взе при себе си. Така го е казал, в такъв смисъл.
Политическият живот в страната ни следваше своето развитие. Октомври и ноември бяха използувани за създаване подходяща атмосфера, сред която да се разгледат дела в Народния съд, да се осъдят виновниците от миналия режим. Арестуван беше и Любомир Лулчев, обвиняван като съветник на цар Борис.
Учителят през това време говори беседите и лекциите, отпечатани в третия том „Завета на Любовта“. Забелязваше се, че някак телесно поотслабва, взе да се говори, че няма апетит, не се храни добре. През м. декември, двама с другарката ми Го посетихме на кратък разговор. Прие ни любезно, както винаги. Видяхме действително, че е отслабнал. В следващите дни, другарката ми приготви за закуска тархана, каквато есента сами си изработвахме домашно. Занесе я лично на Учителя, за да закуси. Той ѝ казал да остави съдинката върху масата. Разбрахме впоследствие, че нито вкусил от тази закуска, както въобще ставало с всичко, което братя и сестри са му донасяли. Ние желаехме да се храни повече, а това само бе изкушаване да наруши предприетото от Него гладуване. Неговата силна воля провеждаше това, което е трябвало да стане. Слушахме да казват впоследствие, ония които се грижеха за Учителя, че Той в студените декемврийски дни е престоявал навън много леко облечен. С моят прост ум, заключавам, че отслабналият организъм бе сполетян от пневмония и тя способствуваше да се прекъсне нишката на живота…
Подробности по този период от живота на Учителя, ще опишат братя и сестри, които бяха тогава около Него. Той беше в съзнание до последния си ден и често е изказвал пред тях интересни мисли. Дал е и някои формули, които ползуваме и до днес.
Тревожехме се всички за това, което Учителят преживяваше. В последните Му дни, у мен се оформи схващането, че Той ще ни напусне – прекратяваше се живота Му на земята. Връщайки се вечер от работа, минавах край салона, спирах се пред приемната Му, гдето сега бе леглото Му. Осведомявах се за хода на болестта, за лекуването и т.н. Прибирах се у дома, гдето също общата тъга бе обзела всички ни. Посещавахме редовно салона в дните когато имаше лекции или беседа. Последен път Учителят ни говори на 20.XII., но беше толкова слаб… Чудно как така изнемощял говореше ония ценни мисли, записани в беседата „Последното Слово“. (Том трети от „Завета на Любовта“). Явихме се и на 27.ХІІ. – сряда, ден на школата, но само изслушахме прочетената беседа. При разотиването ни, минавахме край прозореца на приемната, завесата бе вдигната и хвърляхме по един поглед към лежащия Учител. Това ни беше „Сбогом“ с Него. Току-що бяхме се прибрали у дома, ето че дойдоха и ни съобщиха „Учителят почина, Учителят почина!“ Него ден не отидох на работа, само съобщих на шефа за скръбта в Братството и той изрази съчувствието си.
Старшите братя – Тодор Стоименов, Боян Боев и други, уведомиха с телеграми кръжоците в провинцията, че Учителят почина. Определена бе дата за погребението 30.ХІІ., за да могат да дойдат в София желаещите братя и сестри от провинцията. Същият ден, тялото на Учителя, облечено в бял костюм, надлежно подредено, бе поставено в салона за беседите. Непрестанно прииждаха и престояваха там братя и сестри от Изгрева и от София, за да погледат последен път Учителя, който на всеки от тях бе помогнал със съвети, с лекуване, уреждане трудни моменти от живота им. Много мисли от Словото Му бе отпечатано в съзнанието ни. Музикантите цигулари, често бяха в салона и даваха концерти, изпълнявайки братски песни и незаменимата музика, която Учителя ни даде в школните лекции. Учителят не пропусна и в тия моменти да се отблагодари на обичните си ученици-музиканти. При един от концертите тия дни, изведнъж от съдината с ябълки, която бе сложена на масичка край Учителя, оттъркулиха се три ябълки и спряха пред тримата цигулари, които свиреха с цигулките там. Така се запомни тази сцена – Учителят им благодари. Въобще в тази траурна обстановка, често се виждаха просълзени очи, участвувахме с песни и натъжени излизахме, за да дойдем и другият ден на това тъжно посещение…
Последните дни на Учителя, прекарани между нас, са от особено естество. Нямам право да прониквам в това събитие, напускане на земният живот, чрез което Учителят се пренесе жертва за българския народ. Знаменателни са Неговите думи – „Не искам да поставя българския народ в положението на евреите, които с постъпката си с Христа си създадоха много тежка карма“.
Учителят, който излекува безброй хора, казано даже по чуден начин, знаеше да предотврати своето болезнено състояние, но както казах, предпочете да бъде жертва за доброто на народа ни. Когато лекарите искаха да го лекуват при това болезнено състояние, Той казваше „Не съм болен, затова нямам нужда от вашите лекарства“. Все пак, много важна е диагнозата на професор Тодоров. Повикал го е лично брат Борис Николов, за да прегледа Учителя. След като е дошъл на Изгрева и прегледал обстойно Учителя, е казал: „Оставям свободни моите колеги лекари, които са определили болестта, но моето заключение е, че г-н Дънов не е болен от пневмония, а е болен от сърцето си“.
Какви са наблюденията и на брат Борис Николов: „От 2-3 месеца, забелязвам, че Учителят при екскурзии, често се спира за да поеме дъх. Спре се, подпре се на бастуна и почине малко. Това особено ми направи впечатление, когато няколко братя, отидохме на екскурзия до Мусала, след завръщането от Мърчаево. Учителят, който всякога вървеше бодро и бързо през нашите екскурзии, сега при тази екскурзия до Мусала, често се спираше, даже малко залитваше, но се подпираше на бастуна. Явно правеше усилие, чувствуваше се, че е затруднено дишането Му. Това говори, че още тогава Той е имал смущения в дейността на сърцето. Така щото, единствено диагнозата на професор Тодоров е правилна и остават верни неговите думи: „Господин Дънов е болен от сърцето си!“
Дойде и денят 30 декември. Всичко бе подготвено за погребението. Всеки влак довеждаше в София братя и сестри, пристигащи от разни градове и села. Кой когато научил, било от писмо, от среща с приятел – вземаше влака и пристигаше, за да се сбогува с Учителя. Старите братя,вземайки предвид любимото място, гдето Учителят е отивал да поседне край една млада лозница, определиха там място за гроба. Изработването на гроба пое брат Гради Минчев, като е поканил и други братя да му помагат.
Природата ознаменува това събитие, като в последните два дни постла земята с бяла премяна. Наваля пухкав чист сняг, на дебелина около 15-20 сантиметра. В денят на погребението небето се избистри, беше тихо, даже и слънцето участвуваше със своите лъчи. Ковчегът с тялото на Учителя бе изнесено навън, образува се процесия от братята и сестрите, като се запътихме да обиколим местата, гдето Учителят се е движил. Минахме край приемната, към чешмата със зодиака, навлязохме в полянката гдето години наред се изпълняваше Паневритмията, при постоянното участие на Учителя. Бях близко до ковчега и по едно време ме поканиха и аз да понося, сменявайки едного от братята. Такива сменявания ставаха често – едно за отпочиване и друго, за да взимат участие повече братя. Така стигнахме в градината гдето бе гроба; ковчегът бе сложен и като пристигнаха всички братя и сестри, пристъпи се към изпълнение на определената програма: песни, молитви и съзерцание. Погледнах изработения гроб – имаше нещо особено, приложен бе обичая да се пригоди известна височинка от 40-50 сантиметра по стените на гроба, върху която се слагат гредички напреко и така отдолу остава кухина. Тази височина се предвижда още при изкопаването, оставя се един вид като стена, широка 20 сантиметра.
Без други церемонии и прощавания, ковчега бе похлупен с капака – и така внимателно се спусна върху поставката. Погребението бе извършено, започна се насипване на пръстта. Присъствуващите се оттеглиха към салона. Понеже бях близо до гроба, дочаках да ми се отвори път да изляза и аз от градината. Бяхме останали малко хора, когато отведнъж се дочу трясък от срутване в гроба. Беше нахвърлена голяма част от пръстта, с която следваше да се оформи гроба. За мен беше ясно, че стеничката, която понасяше гредите, ковчега и насипната пръст, не удържа тежестта и затова стана срутването. Естествено, гробът бе оставен в това положение, тъй като отвън не личеше някаква промяна.
Впоследствие дочух разговори, че там е била и сестра Мария Тодорова (другарката на брат Борис Николов), която също чула шумът от срутването. Никола Антов, също твърдеше, че е бил там, чул срутването, но той свързваше случаят с нещо свръхестествено – именно, че тялото на Учителя, в момента се е трансформирало и е изчезнало от гроба. Отдавам това негово твърдение на слабостта му към сензациите, тъй като често спекулираше да описва случая, гдето му се окаже възможност. Ако пред бъдещите поколения, гробът на Учителя бъде открит, ще се установи там ли е тялото или не. Но, в себе си желая, гробът да си остане непокътнат на вечни времена, като място на поклонение за вярващите.
Следва да опиша някои подробности, как са получили разрешение от Министерския съвет, погребението на Учителя да стане не в градските гробища, а в района на Изгрева, каквото бе желанието на нас учениците на Учителя. Естествено, че още при стигане до идеята – погребението да бъде на Изгрева, явява се необходимостта за разрешение. Обсъжда се въпроса и идват до заключение, че е добре да се поиска съдействието на Георги Димитров, който по него време беше още в Москва. Разчиташе се на неговото близко познанство с Учителя, от времето когато бяха съседи на ул. „Опълченска“ № 64 и 66. Решават братята да се подаде телеграма от брат д-р Иван Жеков, което той веднага направил. Отговора за съгласие дойде навреме и Министерството на вътрешните работи изпрати писмено разрешение. Оригиналът на това разрешение се пазеше у Никола Антов, а предполагам, че и до днес е у него.
За получаване това разрешение навреме, също има мистичен елемент, т.е. съдействуваше се от Невидимия свят, малко като „чудо“! Разказвал е телеграфистът, който бил дежурен и предал телеграмата за Москва. Телеграфните връзки по него време не бяха много удобни, приемат и предават определени минути, след това спира Москва и когато след време се наложи, пак повиква София, приема и предава. „В такова едно предаване, продължава разказа си телеграфистът, тъкмо предадох една телеграма за Георги Димитров и Москва прекрати приемането. Разбрах, че се искаше разрешение за погребение Учителя на братско място на Изгрева. Свърши се дежурството ми и си отидох. Бях забравил за тази телеграма, но в една от близките следващи смени, пак приемам от Москва. Това продължи в обичайните минути и ето, че ми се предава телеграма от Георги Димитров до Министерския съвет – да се разреши погребението на Учителя, на братско място в Изгрева. Веднага и след тази телеграма, Москва прекрати работата с нас. Изненадах се, как така стана, че приемането и предаването Москва извърши в крайното време! Зарадвах се и аз, че се получи благоприятен отговор.“
В.К.: Кой е този?
Ж.П.: Този телеграфист познаваше много от нашите братя, които чуха този разказ от устата му.
В.К.: Как се казваше?
Ж.П.: Нито му зная името, нито съм го чувал.
Първо заседание на Върховния братски съвет в София.
Преди да се занимая с материала на току-що поставеното заглавие, следва да опиша състоянието на духовете, в тия първи дни на лишението ни от Учителя. Това може да се изкаже с две думи: разочарование и тържество.
Всички тъй бяхме привикнали, всякога да имаме Учителя между нас. Надявахме се, Той да доживее поне сто и двадесет годишна възраст. Знаехме, че това е възраст определена даже за обикновени хора. Ето, че Той напусна земния живот току-що навършил 80 години. Разочарованието бе край нас, защото работите не се развиха така, както сме ги очаквали. Учителят бе пожелал да напусне този свят и така стана това по чисто човешки път. Както обясних по-горе, не пневмония, а сърцето е органът, който продиктува спирането на живота, в организма на Учителя.
Тържество съществуваше! Казано с най-малко думи, тържествуваше идейният свят на Земята и в Космоса, защото се приключи успешно една епоха предвидена от Духовния свят. Половин век Учителят работи между българския народ в много направления. Словото Му, съдържащо правилата за Новото Божествено учение, бе стенографирано и отпечатано. Божествените песни, дадени на учениците в Школата на Учителя, са също записани и всякога въодушевяват ония, които ги пеят. Паневритмията – ония съвършени движения, които от десетилетия изпълняваме в ранни утрини, придружени с красива музика, ще ползуват и в бъдеще душите идващи след нас. Ние, които следваме Учителя, освен Словото, което слушахме 3-4 пъти в седмицата, получихме от Него много неща, необходими за нашият напредък.
Ето, това тържество на Духовния свят, изличи разочарованието. Тъкмо сега, от нас се изисква до ползуваме всичко оставено от Учителя – Словото, песните, напътствията как да живеем правилно, та когато дойде време и ние да преминем „отвъд“, да се явим там придобили нещо за нашето развитие.
Така задачата на старшите братя бе, да подкрепят надеждата у всички нас, да оформят реда, при който ще се подвизаваме и в бъдеще. Това те извършиха в събранията си през следващите три дни.
Място за събранията бе определено в дома на Жечо Панайотов, на Изгрева. На първото събрание присъствуваха ръководителите на братските кръжоци в страната; от по-големите градове, с по-многочислени кръжоци присъствуваха и по един-двама помощници на ръководителите. Събранията бяха „закрити“, както се казва днес, т.е. на тях не присъствуваха други братя и сестри. Председател на първото събрание беше брат Тодор Стоименов, като най-старши ученик на Учителя. Стенографираше изказванията сестра Еленка Андреева, една от стенографките на беседите. Нямам на разположение протокола на събранието, но имам ясни спомени за по-важните решения.
Ясно беше, че преди събранието по-важните братя са се срещали и определили дневния ред, както и предложенията, които ще се направят за одобряване от това събрание на Върховния братски съвет.
Първите важни решения на Върховния братски съвет, бяха:
Първо: Избиране „постоянно присъствие“ в София, наречено Братски съвет, състоящ се от седем души: Тодор Стоименов, Боян Боев, Борис Николов, Паша Теодорова, Симеон Симеонов, Никола Антов и Жечо Панайотов. Негова задача: грижи за стопанисване братските градини на Изгрева, поддържане салона за братските събрания, трапезарията и други малки сгради. Разполагане с наличните парични средства, както и с тези, които ще постъпват в бъдеще. Да се поддържа връзка с братските кръжоци в провинцията, които си имат свое автономно ръководство. Съответните досегашни техни ръководители си оставаха по местата. Да се положат съответни грижи за отпечатване неиздадените досега беседи и лекции на Учителя. Да се продължи живота на Школата на Учителя, като редовно се четат беседи и лекции в салона на Изгрева, през дните и часовете, както това е било през време на Учителя.
Второ: Избиране „Финансов съвет“, който ще има задача да следи състоянието на материалните средства на Братството в София, както и за недвижимите имоти на Изгрева. Изпълнява по този начин ролята на Проверителен съвет. В този Финансов съвет бяха назначени: Никола Антов, Манол Иванов и Жечо Панайотов.
Възложи се на Финансовият съвет да установи наличната сума в пари и други ценности, оказали се в жилището на Учителя, съхранявани от Него приживе, като братски средства, постъпвали с течение на времето от братя и сестри. Също да се направи опис на вещите, мебели, дрехи и други, в жилището на Учителя, които да се подредят като музей, под грижите на музеен комитет, назначен от Братския съвет в София.
В.К.: Разказваха ми, че на това първо съвещание – събиране, бил дошъл Антов с пистолет. Кой го покани него и той откога дойде в тези среди?
Ж.П.: Не е верно това.
В.К.: Не е верно?
Ж.П.: Не е верно. Преди да стане това събиране, Никола Антов е отишъл при старшите братя: Тодор Стоименов, Боян Боев, Георги Куртев и други, и им заявил следното: „Аз искам да бъде избран в състава на Братския съвет и специално да се образува Финансов съвет, за да контролирам материалното положение на Братството. Аз съм виден комунист, и т.н., и трябва да ме приемете. Аз ще ви защитавам пред комунистите. Ако не ме приемете, ще отида при комунистите и веднага Братството ще бъде разтурено.“
Старшите братя, като видели тази опасност приели предложението му да бъде избран в Братския съвет на Братството в София. Заплашване е имало, но не както го казвате. Той предварително си е уредил работата.
Непосредствено след тези заседания на Върховния братски съвет, ръководителите се разотидоха по градовете си. Поменатите седем братя от София, действуващи като Братски съвет, имахме първо заседание на 5 януари 1945 г. Тогава, естествено се промисли за най-належащите работи, а именно, кой какво ще върши. За себе си ще кажа, че изобщо включването ми в Братския и Финансовия съвети, бе изненада за мен. Направената ми чест ме зарадва, бях вече на възраст над 50 години, значи преценен съм, че ще мога да бъде полезен с познанията ми, а най-вече с честното ми отношение към парични и други блага, които ще ми бъдат поверени. В това първо заседание, видях се натоварен с длъжностите: главен касиер, счетоводител и протоколист. Такъв бях в продължение на 14 години (1945-1958 г.) По него време, у брат Боян Боев се намираше наличност пари, постъпили от братя и сестри след завръщане от с. Мърчаево. Когато той на няколко пъти е искал да ги предаде на Учителя, отказвано е получаването им. Така, той сега ми ги предаде и това беше първото постъпление в касата.
В.К.: Колко бяха?
Ж.П.: Към 800 000 лв. тогавашни пари. Внесох ги влог в Софийска популярна банка, на мое име, както бе нареждането на Братския съвет. По тази сметка работехме в продължение на няколко години. По-късно, можахме да открием сметка и на името на Верска общност „Бяло Братство“, гдето прехвърлихме сметката ни, но тогава вече разполагахме с малки суми.
Тримата членове на Финансовия съвет, още в следващите дни на м. януари, пристъпихме към преброяване паричните суми, оказали се в жилището на Учителя, на 27.XII.1944 г. Следва да поясня, че до тази дата, за наличности в пари и други ценности, е знаела само сестра Савка Керемидчиева, която е помагала на Учителя за сортирането и настаняването им в шкафове и чекмеджета. Вечерта на 27.XIІ.1944 г. всичко това бе изнесено от жилището на Учителя и пренесено в дома на Манол Иванов. Там започнахме да се събираме тримата и преброихме банкнотите, сребърните монети и намиращите се в една касетка 155.50 златни монети (половината наполеони и другата половина – турски лири.
В.К.: По колко вървяха?
Ж.П.: Не си спомням, по какви причини не се състави някакъв протокол за сумите в банкноти и за сребърните монети. Последва разпореждане от Братския съвет, банкнотите да се предадат веднага на съхранение у няколко доверени братя; такива се посочиха: Георги Куртев – Айтос, Минчо Сотиров – Бургас, Борис Николов – София, Никола Антов – София и Манол Иванов – София. Също бе предадена сумата 500 000 лв. и на Панайот Ковачев – Стара Загора. За да посоча общия размер на банкнотите и сребърните монети, ще използувам протокола на Братския съвет от 29.XI.1957 г., гдето е установено, че цялата наличност е била 5,950,176 лв. В същият протокол е посочено подробно, за какво са изразходвани тези средства за братски цели (отпечатване 50 тома беседи и лекции, откупуване правата на осем наследници на Учителя, внесена сума за „Заема на свободата“ и др. Също купената печатарска машина за 1,200,000 лв). За да не се види някому, че тези суми са твърде големи, ще припомня, че през 1952 и 1962 години, у нас се извършиха два пъти обмяна на банкнотите със съответно намаление. Така, през 1952 г. българският лев се преоцени 250 към 1. Това значи, 1000 лева от ония стари пари, струваха вече 4 лева! Тази е стойността на лева и днес, когато пиша тия редове.
Към тази част от спомените ми, прилагам едно обяснение от три страници, написани от мен на пишеща машина и предадени на Комисията от Държавен контрол, направила ревизия на Братството ни през 1957-1958 г. В тези обяснения са изложени събитията, във връзка с паричните средства на Братството ни, от 1945 до 1958 г.
Следва да опиша историята и на златните монети, оставени от Учителя. Още първия ден, когато започнахме проверката, Манол Иванов представи касетката, както му е била предадена. Намери се нейният ключ, отворихме я и тримата се наредихме да установим какво има вътре. Злато, като злато! Прехвърлихме ги един по един, записвахме подробно по вид – наполеони и турски лири. Имаше по няколко броя половинки и четвъртинки наполеони и лири. Най-после ги поех и аз, преброих ги окончателно и отбелязах точният им брой, както казвам и по горе: 77.3/4 наполеони и 77.3/4 турски лири. Това съвпадение в бройките, че е еднакво, ми помогна да запомня завинаги точния размер на монетите. Имаше и една американска златна монета от 20 долара. По решение на нас тримата, направихме за златните монети протокол и го подписахме. Когато тези златни монети бяха иззети от милицията през 1957 г. този протокол опроверга легендите, че Братството имало злато цели „тенекии“. Както милицията, така и по делото ни, задоволиха се с показаното в протокола количество.
Някой може да си помисли, как ли сме се почувствували ние тримата, като сме се видяли сред купища банкноти. На мен лично не ми направи особено впечатление, гледайки пачките с банкноти по 1000, по 500 и по 250 лева. Причината е, че в службата гдето бях, всеки ден носех от кантората до банката значителни суми: плащахме пристигнал вагон захар, внасяхме суми в митницата за пристигнали пратки от странство – кафе, чер пипер, син камък, калай и т.н. Честността бе вродена в мен, не само от тази моя служба, но и през времето, когато бях банков чиновник в Бургас. Няколко години бях касиер на банката. Това честно отнасяне към поверяваните ми пари, бе вродено в мен, може би и по наследство от честността на баща ни – Панайот Жеков. (В първата част на спомените ми, споменавам за неговата честна постъпка, когато беше чиновник на Земеделската банка в Карнобат). Като моя характерна черта ще изтъкна, че винаги бих се радвал многократно да ме похвалят, че съм постъпил честно, отколкото да се възползувам и обсебя, примерно казано 1000 лева. Мисля, че в мен господствуваше духовният закон изказан от Христа: „Верният в малкото е верен и в многото“.
Също и златните монети не ми направиха впечатление, защото в миналите години съм виждал и докосвал такива златни монети, разбира се пак чужди. Бях 15 годишен младеж, постъпих на работа при наш роднина, търговец-житар на гара Стралджа – Ямболско. За продадените от него вагони с жито, получаваше от своите кредитори в Бургас по 23000 лева. Идваха по пощата в малки запечатани пакети, наречени „груп“. Понякога изискваше да му изпращат златни монети, като ги получаваше от пощата, отваряше ги в кантората си пред мен. Виждах как ги броеше и прибираше в касата си. От тях той плащаше и на селяните, които му донасяха своето произведено жито.
Както казах в първата част на спомените ми, тези златни монети са постъпили при Учителя през дълъг период време. Началото им е, когато старите братя и сестри през 1912 г. възхитени от подарената им от Учителя книжка „Завета на цветните лъчи на светлината“, са му поднесли по една златна монета. Може би по-късно и да е послушал нечий съвет и е купил известен брой златни монети. Така седи работата със златните монети. Ние, обаче ги ценяхме само затова, че до тях се беше докосвал Учителя! Бяха „реликви“ на Братството!
След приключване работата с паричните средства, което стана набързо, на Финансовия съвет предстоеше да направи опис на вещите на Учителя, както и на множество домакински вещи на Братството, оказали се на тавана над братския салон на Изгрева. Ключовете на всички помещения, стаите на Учителя и други, се пазеха у Манол Иванов. Обикновено в празничен ден и в свободни часове, преглеждахме къде каквото се намери и съставяхме описи.
Онова, което следва да отбележа е, че в гардероба, скрина и други се намираха доста костюми, зимно и лятно долно облекло; от последното имаше доста различни горни ризи, бельо, шалове, подарявани на Учителя от братя и сестри, но съвсем неупотребявани. Имаше и доста нови одеала, домашно тъкани или фабрични, напълно запазени. Впоследствие, определихме на всички членове от Братския съвет по един комплект нови, неупотребявани долни дрехи, шалчета, кърпи за лице и за нос, които им се предадоха за спомен от Учителя. По-късно, когато се явиха наследниците на Учителя (четири дъщери на сестра Му Мария), на тях се предадоха подарък по едно одеяло и други дребни неща от подаръците.
Всичко, което беше из стаите на Учителя, остана по местата си. И в този вид се предостави на Музейния съвет при Братството. За тази служба бяха определени от Братския съвет: сестрите Мария Тодорова, Паша Теодорова и домакина брат Манол Иванов. Грижите около дрехите и гардероба бяха доста тежки и изискваха доста време за поддържането им в ред.
Стаята на Учителя, над салона, наречена „Горницата“ се посещаваше от братя и сестри по време на братските празници: 22 март, Петровден, съборните дни – 19 до 28 август, 22 септември и 27 декември. Понякога, сестра Паша Теодорова е въвеждала извънредно някои сестри, които с вяра са се помолвали в Горницата, за помощ от Невидимия свят.
Събранията на Братския съвет ставаха веднъж в седмицата. Решенията са вписвани в протоколната книга и от нея се вижда кога какво е разглеждано. Преобладаваха предимно материални въпроси. Може да се каже, че всичко се движеше хармонично. Брат Боян Боев бе определен да продължава при него да постъпват вноски от братя и сестри за „принос“, както и от продажба на братската книжнина – беседи, лекции и др. Той имаше право да изплаща разни дребни разходи по братските имоти и др. За постъпленията издаваше квитанции от кочан, а за разходите получаваше разписки. Отчиташе се пред мен в края на всеки месец, а всичко отразявах в счетоводството на Братството. Когато понякога спирах вниманието си на работата, която вършехме седмината от Братския съвет, виждах, че всичко това вършеше Учителят сам, безшумно и неусетно. Това е Божественият принцип, от който за жалост, ние обикновените хора, не се ползуваме.
Имах случай да направя две предложения пред Братския съвет. При едно посещение на братската печатничка, която работеше на Изгрева още от времето на Учителя, видях как се трудят братята Влад Пашов, Димитър Стоянов и още някои. Позапитах ги имат ли всичко потребно за работата, която предстоеше и да се увеличава. Оказа се, че с много неща не са обзаведени. Трябваха им нови наборни каси, комплекти от печатарски букви, компаси и други и други необходими неща. Казах им, че Братството има средства и ще набави каквото им трябва. Да направят списък, с означение на сумите за изплащане. Докладвах това положение в съвета, като бях подготвил и Н. Антов да се съгласи за разходване на средствата. Веднага се прецени, че печатницата ни трябва да е в пълен ред, да се улесни работата по печатане беседите. Отпуснаха се средства и в най-скоро време всичко беше набавено. Работата наложи да се увеличи и персонала – постъпи като словослагател брат Кирил Стоянов (Кирчо), както и други като книговезци. Даде се идеята и за покупка на печатарска машина. Като се набави и такава, вече не се разнасяха буквите из разни печатници, а сами си въртяхме машината, и томчетата беседи излизаха редовно. Машинист беше брат Димитър Стоянов, а другата важна служба „метранпаж“ имаше брат Влад Пашов. Той беше и като главен отговорник на печатането. По-късно определихме Симеон Симеонов като управител на печатницата, но не му се отдаде да се включи както трябва и затова тази служба се възложи на Никола Антов.
Второто предложение, което направих пред Братския съвет, също бе прието, макар и с известна реакция от някои членове. Самият аз, малко се позасрамих в себе си и се упрекнах впоследствие за тази идея. Тя се появи у мен в дните, когато Учителя се разделяше от този свят. Занимаваше ме мисълта, как да ознаменуваме името на Учителя по пътя на братска благотворителност. Именно – да се образува фонд „Даровити младежи“, от който да се дава стипендия на младежи от братски семейства, за получаване висше образование.
Когато съобщих в Братския съвет това предложение, получи се една изненада. Може би се счете като светска проява да имаме такъв фонд, а най-вече не се възприе фонда да бъде и на името на Учителя. Беше наклонено почти да се изостави тази работа. Бях споделил идеята и с Антов, който я възприе, затова взема думата и настоя непременно да имаме такъв фонд. При наличността и на неговата подкрепа, Братския съвет възприе идеята и ми възложи да изработя правилник с нужните подробности по функционирането на фонда. Такъв бях вече обмислил и на следващото събрание го прочетох, възприе се с малки промени. Напечатан бе в печатницата ни и се разпрати из провинцията по братските кръжоци. Раздадох правилника и на някои братя в София. Ето в този случай се позасрамих, когато един брат след прочитане ми направи бележка: „Какво ще е положението на даден стипендиант, който на някой братски празник ще излиза и ще изпълни нещо по специалността, която следва. Няма ли да му е обидно, че всички ще знаят, че той следва с братски средства?“ Като размислих, дадох му право. В действителност, това предвиждане за изява не се практикуваше.
Кой се възползува от фонда? Той се оказа „добре дошъл“ само на едно място. Отзоваха се от Айтоското братство, като събраха и значителна сума за фонда. Ръководителят на братството в Айтос, брат Георги Куртев имаше внук, който предстоеше да следва медицина. Средства нямаха, но брат Куртев, чрез средствата, които можеше да събере от техният район, чрез фонда щеше да го издържаме. Така, той побърза да предложи своя внук, човек от наше семейство и Братският съвет гласува първия стипендиант да бъде този младеж. Така можахме в следващите пет години да го подпомагаме и той завърши за лекар.
В.К.: Даваха ли му? Получаваше ли стипендия?
Ж.П.: Получаваше. На времето 2000 лева ли бяха, колко.
Други кандидати не можахме да вредим, понеже средствата на фонда не достигаха. Даже имахме малка неприятност – едно братско семейство в София, с четири деца, поиска да подпомогнем най-големият им син. Съвета, обаче не се съгласи и те останаха наскърбени. Тези хора и досега считат, че аз съм виновен, като не съм разрешил въпроса в тяхна полза… Нямаше средства. Всички пари ги хвърлихме за печат на беседите. Даже бяхме сключили заем. Заложихме облигациите „Заем за свободата“ от 1, 200 000 лв., та получихме заем от 200,000 лв.
И така, Братският съвет си вършеше работата хармонично: стопанисването на имотите, работата на печатницата, всичко беше с добри резултати.
Да отправя поглед и към функционирането на Школата, на беседите в неделните дни и т.н.
Първата необходимост за нас учениците, бе да продължим подвизаването си по същият начин, както по времето на Учителя. А това значи, в обичайните седмични дни и часове, да присъствуваме в братския салон на Изгрева, за да слушаме съответната за деня беседа или лекция. Братският съвет съдействуваше затова: в сряда сутринта в 5 часа, събрание за Школата на Общия окултен клас. В петък – същият час, събрание на Младежкия окултен клас; а в неделя сутринта – 5 часа, прочитане беседа от „Утринните слова“, включително и граждани от града, както и гости дошли от провинцията.
Започнахме четене собствените лекции и беседи, от първата годишнина, когато Учителя ги е говорил. За общия клас се изреждахме 6–7 души, които четяха правилно и красиво. Младежкият клас – ръководеше се от брат Борис Николов, който и четеше лекцията. За школите, правехме резюмета от лекциите, като пак се редувахме кой да го направи и да го прочете следния школен ден. Също се редувахме и за неделя с Утринните слова, а в 10 часа, беседата прочиташе брат Симеон Симеонов. Същият ръководеше песните във всички събрания, като си служеше с цигулката. На хармониума се редуваха сестра Кисьова и сестра Мария Тодорова.
Предстои да отбележа някои подробности от дейността ни през годините 1945, 1946, 1947, 1948 г. преминали сравнително спокойно. Този период използувахме за отпечатване в братската печатница 50 тома лекции и беседи. За отпечатването имахме разрешение от съответното министерство, но при условие сами да набавим хартия от свободния пазар. Сестра Паша Теодорова се грижеше да предава на печатницата дешифрираните и подготвени за печат беседи и лекции. Съгласуваше дейността си с брат Борис Николов, който полагаше грижи за набавяне хартия. Негов сътрудник беше брат Неделчо Попов, на видна служба в Държавната печатница. Книжните складове по него време едва ли можеха да ни дават хартия, затова вниманието на Неделчо Попов бе към някои частни лица, у които случайно е оставала хартия, след напечатване тяхни книги. Добър източник на хартия се оказаха и издателствата на вестници. Част от хартията оставаше върху рулото, с което идваше от самите фабрики за хартия, но оставаше неизползувана. Неделчо Попов беше във връзка със съответните домакини и откупуваше от време навреме, набраното количество ролна вестникарска хартия.
Като касиер, имах затруднения при отчитане авансите, които отпусках за купуване хартията. Нареждане имах да предавам на Неделчо Попов сумите, които му бяха нужни за покупки на хартия. Идва той при мен и ми казва: „Оказа се една партида хартия, авансирай ми двеста хиляди лева, които ще отчета след няколко дни“. Моето изискване беше – това да стане по-бързо и непременно с редовни фактури или разписки, ако покупката е от частно лице. Действително, отчитането се извършваше, но за половината стойност имаше документи, а за другата част – нямаше. Извиняваше се брата, че лицата които са дали част от хартията не могат да дадат документ! Казвам това на брат Борис Николов, той ме успокоява, че хартията действително е купена и доставена в братския склад. На Неделчо Попов имаме пълно доверие, това, което отчита, ще го приемаме, че е напълно точно. Единствен начин за отчитане бяха извънредните средства оставени от Учителя, находящи се в тия няколко братя, които споменах по-горе. За всеки от тях водех партиди в едно тефтерче и при нужда изисквах връщане на съхраняваните от тях суми. По официалното счетоводство на Братството вписвах документираните покупки хартия. Всеки том беседи и лекции си имаха партиди по счетоводството и по тях записвах стойността на хартията, купена срещу документи. Тези партиди послужиха при ревизията, като се виждаше, че хартия е употребена за даден том според големината и количеството му, но в партидата е записана по-малко. Обяснението е, че другата част хартия е изплатена от страничните разполагаеми средства. Действително, при ревизията представих подробна калкулация за всички издадени книги в братската печатница. Прегледана от вещо лице тази калкулация, послужи за оправдание на сумата, която трябваше да отчета. Те ме спасиха. Имаше бележки за всеки том, колко коли и колко килограма хартия е отишла. Важното е, че вещото лице оцени всичко.
Вестникарската хартия ни създаваше и други грижи: крайните остатъци от рулата излизаха повредени, скъсани на места. Използуваха се след изрязване в подходящ размер. Това изрязване се извършваше от няколко работници – братя и сестри, причислени към печатницата. Често от хартията се изхвърляше повече от половината, но нали все оставаше нещо, бяхме благодарни и на него, само и само да се отпечата някоя кола от книгата работена в момента. При разглеждане делото, вещи лица установиха, че в такива случаи се унищожава хартия-отпадъци от 40 до 80%. При надлежно пресмятане, установи се, че е похабена и унищожена за около 44,000 лева такава хартия. Съдът обаче, не уважи този факт, може би нарочно, за да остана неотчетен и да имат право да ме съдят.
Друга голяма опастност се е таила при покупката на такава недокументирана хартия. Ние и не подозирахме, че можеше да се счита за покупки на „черна борса“, а законите в такъв случай бяха много строги. Тази отговорност е отпаднала за нас едва през 1952 г., когато стана обмяна на банкнотите, премахна се снабдяването с купони, а във връзка с това са отменени и законите, занимаващи се с покупките на черна борса. Този, който го отмени и премахна – той ни спаси. Прокурор Руменов се ядосваше, че е отменен този член 38.
Печатницата ни просъществува до 1948 година, като дотогава работеше някак незабелязано. Според Антов, причина е било отпечатването на каталог за предлаганите от Сава Калименов книги, негово издание. Този каталог, Калименов разпраща на свои познати, а в това число и на много комунисти. Те остават изненадани, че им се предлага окултна литература, плюс беседите на Учителя! – Где е печатан този каталог? – В печатница „Житно зърно“! Ето, отговорните фактори се сепват и се виждат изложени. В резултат – да се затвори тази печатница и това е то!
Друг един факт, може би хвърля светлина на събитието. Може да се допусне, че някой е донесъл за работата на нашата печатница. Разказваше брат Борис Николов, че в ония дни го повиква началника, при когото често е ходил да иска отпускане на хартия. Отива с надежда, че ще му дадат такава, тъй като наскоро пак ходил да иска. Влиза при началника, а той го гледа много сърдит. На бюрото му струпани всички томчета беседи и лекции, отпечатани в нашата печатница. Поисква обяснения как сме могли да напечатаме толкова книги. Оправдавал се брата както можал, че сме намирали из свободния пазар и т.н. Но, изходът за оня началник е бил един – да се прекрати дейността на печатница „Житно зърно“.
Ще си призная, че за мен лично беше навреме всичко това, защото нямаше как повече да отчитам покупките без документи. И без това, даже и отпадъчна вестникарска хартия не се намираше, кой знае, Неделчо какви начини би измислил за набавяне на хартия.
След прекратяване съществуването на нашата печатница 1950 г., остана на служба брат Влад Пашов, като предприехме подвързване на някои от наличните книги. Влад беше усвоил книговезкото изкуство, купи се и книговезки нож, та работата вървеше сносно. Впоследствие му назначихме и помощница – Кина Антова. Така продължи до 1957 г., когато за икономии, Братският съвет реши да преустановим книговезството. На това не беше съгласен Антов.
В.К.: Това е неговата съпруга?
Ж.П.: Не съпруга, а наложница, с която живя незаконно. Тъй като Кина оставаше без работа, накърняваше се пенсията й. Считам това събитие като начало на конфликта с Антов, предизвиканата от него ревизия и всички неприятности. За тази част от спомените ми, ще отделя място по-нататък.
Сега, тук е мястото да спомена нещо за личните ми качества като счетоводител. Имах вече многогодишна практика, така че воденето на касовата книга, документирането на разходите, вписване в счетоводните книги и т.н. бяха по изискванията на счетоводната наука. Не считах за нужно да се допитвам до по-вещи счетоводители за някои особени положения. Такива се изтъкнаха от ревизорите, които дойдоха през 1957/58 година. Всъщност, аз се чувствувах отдавна доста претоварен от възложените ми братски работи. Предложих да напусна външната си служба и да стана платен счетоводител на Братството. Това не се прие, не толкова за икономия, колкото за принципа братските работи да се вършат без възнаграждения. И така да си призная, бях принуден да съкращавам някои неща, като например вписване протоколи в протоколната книга и други. Едва когато се разви ревизията, бях запознат с брат Драгомир Василев, много опитен финансист и счетоводител. Той например би ми помогнал много с указания как да оформям счетоводно и извънредните разполагаеми суми. Но сега съветите му бяха повече как да се справим със създаденото положение.
В.К.: Значи този принцип е бил грешно разбран. Просто се чудя как си намерил време да работиш, да печелиш пари за семейството. Трябва да си голям специалист, да работиш и да водиш и отчетност.
Ж.П.: Голям труд полагах. Нямах никакво свободно време. Накрая те изкараха пак тебе виновен.
Всички ходеха на концерти в града, ходеха на кино, гледаха хубави филми, биваха на тържества, а аз се върна у дома на моята работа и по-рано от 22 часа не се освобождавах. Или ще ме чака някой да им дам суми за някаква братска работа, или пък друг идваше да се отчита с пари. А това бяха най-често: Бай Ради, Ганка, Неделчо.
В.К.: После, разбарха ли че това е било грешка или не можаха да разберат?
Ж.П.: Не. Не се произнесоха по тая работа.
В.К.: Мълчат. Щото не им изнася.
Ж.П.: Споменах вече много пъти името на Никола Антов, но сега следва да опиша и характера му, а във връзка с това и да обясня ролята, и поведението му като член на Братския съвет.
Първо трябва да кажа, че по времето на Учителя, Антов почти не се мяркаше на Изгрева. В последните години бе купил място в близост до поляната гдето изпълнявахме Паневритмията; мястото бе в общ парцел със Славчо Славянски. Там впоследствие си построи дъсчена къщурка, гдето живя до отчуждаване имотите, които се предадоха за строеж на Съветска легация.
След 9 септември 1944 г., изведнъж той се изтъкна като голям комунист, със заслуги към партията – подпомагал бил съпротивата. Наистина, сполучи да се назначи председател на района, участвуваше при раздаване купони за облекло, обуща и др. Заминаването на Учителя и предстоящето образуване на Братски съвет, отвори апетита му да заеме важно място в братския живот. Около дните при заминаване на Учителя, отива при някои от старшите братя (предполагам – при Стоименов и Боев), като им заявява да го приемат в състава на Братския съвет, а също и да се образува Финансов съвет, на който той да бъде председател. Не стане ли това, ще поиска от комунистите Братството да бъде разтурено. Тези братя, имайки предвид възможността на такава опасност, като са споделили идеята и с братя от провинцията, намериха за добре да изпълнят желанието на Антов. Както писах по-горе, Антов бе включен както в братския съвет в София, така и във финансовия съвет.
Може да се каже, че Антов се държеше коректно спрямо Братството, а желанието на Братският съвет бе, той да бъде като връзка между партийните деятели и нас, там гдето трябва да бъде в наша защита.
Самият характер на Антов: умееше чрез разговорите си да предразположи човека и да го привлече като свой приятел. Беше в състояние да помогне някому, било в уреждане въпроси из учрежденията или пред някои от партийците. Но оня, на когото помогнеше трябваше да знае, че е задължен да му се отплаща с послушание. С тези си качества той спечели за приятел брат Манол Иванов (домакина), а по-късно и Коста Стефанов.
Разказваше ми някои свои прояви в живота, гдето проличаваше едно качество на отмъстителност. Например, когато бил чиновник в Софийско данъчно управление, веднъж подарил на свой колега един петел, много породист, който имал в двора си, но му бил излишен. Подарил го с условие да не го коли, на което колегата се съгласил. Добре, но този човек привидно обещал и като изял със семейството си петела, похвалил се между колегите си, че петела бил много вкусен. Това стига до ушите на Антов и решава да го накаже. Отива в стаята гдето работи и го пита пред колегите: „Ти закла ли петела? Изядохте ли го?“ Оня си признал, като мислел, че не е нещо особено. Но Антов се показва толкова оскърбен, че теглил ужасен бой на виновния, като повтарял: „Ще ядеш ли пак такъв петел? Ще нарушаваш ли обещанието си? На ти, петел, на ти петел!“ И при всяка дума следвали неспирно удари гдето завърне. Изплашили се и присъствуващите, но никой не можал да се намеси. Значи този човек видял и патил. Антов се проявил със своята жестокост и отмъстителност.
Но, не помним ли всички съвременници от ония години, когато беше в Братския съвет, как постъпи със сестра Елена Андреева, с брат Боян Боев? Чувствуваше горкият, че в очите на мнозина беше само компрометиран човек, а той искаше да го почитат. Подочул е, че някои се изказват не добре за живота и проявите му, а това го раздразняше. Действително той излезе от релсите на правилния живот. Взе да пристига на Изгрева пиян (казвал ми е, че някой лекар му препоръчал да употребява бира) и в това състояние, на път за дома си, не изпуска случая да похули или напсува ония, които не го обичат. Не ще и дума, че и нашите приятели и чужди хора като го срещнат в това състояние, ще си кажат: „И това ми било член на Братския съвет! Как го търпят там?“
Първа пострада сестра Еленка Андреева. Една вечер, тя се прибира към квартирата си, на Изгрева, при другите сестри стенографки. Пътят ѝ бил по алеята близко до жилището му. Използва той безлюдието и се нахвърля върху сестрата – почва да удря гдето свари с някакво дървено парче, а може би и бастун. Не са били малко ударите му за отмъщение и не знам как се е отървала. Може би от тези удари, сестрата започна впоследствие да страда от краката си. Той не скриваше, че е нанесъл побоя, но се оправдавал: „Ние си имаме с нея дерт по македонска линия“. Сестрата можеше да го даде под съд, но нали си имаме правило да не искаме наказание, даже и на такива виновници…
Минаха години. Какво се случва един ден? Боян Боев е в крайно болезнено състояние, постоянно е седнал на стол пред своята маса, болния му крак е на друг стол, винаги завит с някакво одеяло. Там го посещаваха приятели за разговор, там пишеше, хранеше се и почиваше през целия ден. Не щеш ли, един след обед, Антов влиза и напада този беззащитен човек с множество удари в главата, в гърдите и гдето попадне. Изглежда, че е имал в ръката си и някакъв тежък предмет, защото следите от ударите бяха особени. Брат Боев само е казвал: „Стига бе, Антов, стига!“ Благодарение, че в това време идва някоя сестра и „героят“ побойник предпочел да избяга навън. Това събитие се разчува веднага из Изгрева и около жилището на брат Боев се събират мнозина. Търпи ли се това? Поискали са някои да линчуват Антов, да му запалят къщата, но благодарение, че е надделяло благоразумието!
Ето, тези характерни качества на Антов трябваше да имаме предвид, когато му хвърлихме ръкавицата, както се казва – когато предпочетохме да бъде далеч от нашата среда. Но, без жертва не можеше, ние геройски застанахме срещу козните на лукавия, на когото той беше проводник. Наистина, пострадаха и общи братски интереси, стигна се почти до разтуряне на Братството, което поради осъждането на неговите ръководители, бе един вид обезглавено. Такова положение можеше да се постигне и по други пътища, но така се случи, материалните неуредици се оказаха най-подходящи за момента.
Антов през всичкото време е трупал материали, улики, с които да ни атакува. Няма да се спирам на тях, той ги е изложил в доклада си през време на ревизията, изпратен до клоновете на Братството в провинцията, а имат го и приятели в София. За ревизията, за делото срещу нас, предвиждам описания по-нататък.
Приключвам засега с този материал, но имам в момента една изненада, която ми се поднася инцидентно, та ще я опиша накратко, разбира се и мислите, които ме споходиха по този повод. Към 20 юли 1947 г., тъкмо предстоеше да описвам отношенията ни с Антов, посети ме един брат. Разговаряхме се за това-онова, разбира се и за теми около братския живот. Стана дума и за Антов. Братът каза: „Антов сега пишел историята на Братството! Можем да си представим каква ще я опише!“
Ония, които някога ще четат описанията на Антов, трябва да имат предвид, че той ще се стреми да изкара себе си по-чист от ангел. Но и сега няма здравомислещ човек в Братството, който да не таи в душата си презрение към предателя и да не е готов да го нарече „Юда“.
Без да съм чел това, което той ще пише, уверен съм, че ще изложи едно измислено от него събитие. През времето на властвуването му из Братството, Антов съчини нещо и го разказваше, за да изтъкне, че Учителят го е оценил и му е помогнал, когато бил гонен като анархист.
Край Жечо Панайотов 1D