Паша (Параскева) Теодорова
(10.1887 г. – 12.02.1972 г. )

Аня (Ана) Теодорова
(12.1885 г. – 17.12.1962 г. )

Надя (Надежда) Теодорова
(09.1883 г. – 4.08.1946 г. )

Биография, разказана от Гена Папазова. Из “Изгревът…” том 13
Чуйте всичко, разказано за сестрите: Изгревът…говори: Гена Папазова

Най-напред трябва да Ви разкажа нещо за най-близките й, защото тя не е живяла сама. Това бяха три сестри: Надя, Аня и Паша. Надя е Надежда, Аня си е Ана, а Паша – Параскева.
Те са родени от Мария и Петър. Мария е майката – българка от Болград, а Петър е руснак, точно от кое населено място, там не знам….

Надя е родена в 1883 година (септември), най-голямата, след освобождението на България, умира на 4 август 1946 година;
Аня – декемрви 1885 година (умира 1962 година, на 17 декември),
Паша – октомври 1887 година (умира 1972 година, 12 февруари).
Сега Павел, братът на Паша, го познавам. Федя, другият брат, не познавам. Павел беше много интелигентен човек. Бил е във Франция, френски говореше, както французин говори, пише като французин, и проза и поезия, на български също, обаче беше пияница. … Седне в някой локал, на бърза ръка със съседа си по маса, хоп, направи му някаква скица, ама поетична и оня го почерпва. И така немил- недраг си отиде този човек, Федя се разболя от туберкулоза. Разболял се, аз не го заварих. Аз се запознах 1920 година с Паша, а той беше вече покойник. Много качествен човек. Високо морален, работлив, интелигентен. Интересно, че всички знаеха езици. Къде са ги учили, не зная.

Аня, да, сестрата на Паша. Много културни хора, пианистка, предаваше музика, предаваше български, руски, френски и немски. Надя страдаше от мигрена. Беше зъботехник, обаче сестрите не й позволяваха да работи, защото в къщи тя беше абсолютно нужна. Тогава други бяха условията. Тогава една учителка можеше да храни двама, трима и повече членове на едно семейство. Аня беше строга, тънка, висока, а отвътре толкова мека. Надя не е така напълно проявена. Тя беше малко подтисната, защото не можела да учи поради мигрената, от дете която има. Но интересно е, че Аня е страдала от главоболие. Изискан човек, изискан човек. И като фигура хубава. Тя беше по-висока от всичките. А да знаете колко добра беше вътре! Дали някой проникна въобще в нейната същност? Каква мекота, каква доброта беше отвътре. А отвън – непристъпна.

Надя, за нея искаше да се ожени музикантът и композиторът Добри Христов, за най-голямата – Надя. Тя не се ожени. Благодари му за вниманието така към нея, но предпочете да си остане така неомъжена. Аня също беше много хубава, много интересна, много интересен човек, с много възможности да направи семейство. И тя не се съгласи да се ожени. Надя е страдала определено от мигрена и след като стават вегетарианци, това страдание изчезва. Надя беше по-ниска от Паша, набита, много стройна, много пъргава, хубави розови бузи, винаги пък тя засмяна. Тя пък много лесно понасяше забележките на Аня. Защото Аня винаги й правеше забележки, че не е достатъчно готвела. Но то за друго, ами защото трябва да се раздава. Горката.

Паша, от същия тип. За семейство, лично семейство, раждане на деца и това не ги интересуваше. /Паша/ Среден ръст, по-лесно може да се каже, че беше към пълните, отколкото към слабите по устройство на човека, пъргава, весела, наричаха я Парасковия, защото лицето я беше действително като праскова, с мъх. Такава свежест лъхаше от нея. После без съмнение, възрастта си показа въздействието. Човек се променя. Нито аз съм била, каквато съм била, нито тя беше, каквата е била. Та хубостта е нещо много относително. Но тя беше обаятелна. Сега по характер мога да ви кажа, че Паша беше безогледно смела. Можеш да си представиш с нейното зрение тя да се качи на колело. А го правеше. Паша беше много весела и недостъпна.
Паша още от дете страда от очи. Завежда я майка й при д-р Пашев. И д-р Пашев казва: „Не мога да ви помогна. Лошо чака детето ви.” И тя загубва последователно, зрението й намалява, не мога да ви кажа кога, как загуби едното си око, не мога да ви кажа кога загуби и второто око.

И трите сестри са били милосърдни сестри, претърпява нашата армия разгром на Добро поле. Войската пристига и си води и ранените. И във военното училище става болница. И трите сестри стават милосърдни сестри. Да се жертвуват за болните! Ето това са сестрите Теодорови! ”

Сега Паша учи химия при професор Райков. Завършва химия – висше образование и става най-напред стажантка в Русе, а след това учителка в Първа девическа гимназия в София. Тя е автор на учебник по химия за осми клас – последният клас в гимназията. Такъв учебник тогава не съществуваше. После става стенограф. Учи при Гълъбов. Той тогава е стенограф в Народното събрание и той има учебник. При него тя учи.

Погват я като човек с някакви идеи и не знам дали направо от Първа девическа гимназия дойде в Русе, Това беше 1920-1921 година. Но и там я уволняват, пак като разбират убежденията й. Тогава идва в Русе, но и там не й провървява. И там смятат, че тоз, онзи увлякла и т.н.

Тя се прибира в София, но вече като стенограф на Учителя. Тя преди това е работила с беседите. И преди това е била стенограф. И започва да работи само беседите. Те бяха три стенографки, обаче тя обработваше стенограмите и на останалите две. И двете с висше образование. И трите стенографки бяха значи с висше образование. Но обработването на материала ставаше от Паша. Тя го и печаташе. Подготвяше го за печат, отива, казва на Учителя, серията е готова, къде и как да се отпечати.

Паша следва право. Взе всички изпити и професор Данаилов – икономистът, я сочи за пример на младите студенти. Държавен изпит не взе. Защо следва това право, нито ми е казала, нито аз съм я питала. Значи, когато я уволниха от Русе и дойде тука (в София), след някоя година се записва да следва право. … Значи не е взела и диплома. Но защо й е трябвало, не знам и с каква упоритост, и вече на възраст, може би към 37 години

Това тефтерче, в което съм записала по искане на Паша двете имена, едното на Савка – Аверуни и другото на Паша – Амриха, дадени от Учителя. Това са техните духовни имена. Какво точно значи „Аверуни“, не знам, но „Амриха“ значи „нектар на боговете“. Това става през 1922 година при една среща на Паша на 14 април, след завръщането й, уволняването й от Русе. Тя казва, че пък Учителят й е казал, че имената са на ватански език, езика, на който са записани и някои от песните, дадени от Учителя.

В София си взимат къща на Заимов, на ул. „Карл Шведски”. Тази къща я направиха на мястото на генерал Заимов, отпусната му при военните. Те са военен квартал там. В къщи имаше обществена трапезария. Какво значи обществена трапезария? Надя готви. Надя отваря прозореца, защото сготвила повече. Отваря прозореца на кухнята, тя беше на партера и кой как мине: „Днеска яли ли сте? Гладен ли сте, заповядайте! Има хубаво ядене при мен!” На минаващите. И много хора се отбиват да си хапнат от тяхното ядене. Ето, това бяха те.
Веднъж Надя беше пресолила лещата. Аня беше злоядо същество, ама злоядо същество, то не може да му се угоди да яде. Хапва и не може вече, свършено, какво ще правим. Идва Паша, тя след тази среща между Аня и Надя. Сяда и яде. Надя: „Паша, как ти се вижда лещата?” – „А, нищо, Наде, малко темпераментна.”
Друг случай: Тя на Изгрева, понеже много я търсят, канят, тя решава, имала е време, да ги посети, ама така последователно. Купува каквото може и трябва и отива на гости, ама без някой да я кани и да знае, че тя ще отиде. Чуква, влиза: „Аз се самопоканвам.” Разтваря каквото носи, закусят и т.н. И така обикаля Изгрева. Сега как е стигнало това до ушите на Учителя, то не е нужно там някой да му го каже. Той я среща и вика: „Паша, кога ще се самопоканиш у мене? Аз те каня.” А той, тя ми разказва и друг път, не само в този случай, елегантен кавалер. Маса, приготвена, покривки, всичко съвършено, както трябва, както може да го направи една съвършена домакиня. Та нейната самопокана, тя трае няколко месеци. Посещава поотделно семействата, казвам ви как – с кошничката вътре пълна.

Когато живееха на Изгрева, всички деца на Изгрева вземаха уроци от тях, от Аня и от Паша. Ученици са Иван Андонов, Жечо Панайотов, Олга Славчева, Колю Каишев, Мария Аркадиева, Андрейчо Никифоров, Боянчо, не му знам фамилията (Златарев), Юлиана Гарчева, Румен Гарчев и Анина Бертоли. Обаче с това не се изчерпват техните ученици, защото аз всичките не си спомням. Взимаха уроци при тях по всички предмети. Не само това, двете, едната по езиците, а Паша вземаше математика и естествените науки. От начало, от първо отделение започват, разбирате ли? От първо отделение до гимназия и се явяват на изпит в съответните учебни заведения. Те не са получавали някакви хвърчащи документи.

Купува мястото на Изгрева. Това е 1928/29 г., това време е било когато се купува мястото на Изгрева.

В [село] Тополица бяха по време на евакуацията. Та тя ми разказваше, че в село Тополица как те там пак откриват училище. Пак почват да обучават децата в Тополица и правят контакт с всички хора наоколо.

А Паша си е в къщата на ул. „Карл Шведски“. Като от Изгрева вече ги изпъдиха. Оная къщичка там е заета от Юзината. Пък тя и да беше свободна, Паша не може там да бъде сама. Тя не може да бъде сама. И Христов, той си е болен човек, и лежи в горната стая. Тъй че те си бяха долу, в голяма стая и голяма кухня, и аз ги посещавах, и то редовно.

Д-р Вергилий Кръстев: „Аз си спомням едно нещо, което ми разказваше Мария Тодорова, мир и светлина на душата й, и тя казваше: „Когато Паша обяви пред целия Изгрев, че иска някой да я гледа, ще й даде сума и пари да купят един апартамент и т.н. И тогава Паша дойде при мене и казва: „Виж какво, аз понеже не познавам хората и искам твоето мнение и на Борис, кой да избера.“ И което беше най-интересно, каква беше нашата изненада, никой не се яви. Никой не пожела. Единствено Гена пое ангажимента.“ Това го знам от тях.”

Накрая я прибрах, защото тя беше тука, в другата стая. В нея стая живееше и Еленка, защото след смъртта на майка ми трябваше да освободим една стая, да я дадем под наем. Ние предпочетохме да поканим близък човек, поканихме Еленка, другата стенографка. За постоянно и аз да се грижа за нея до края на живота /на Паша/.

И Паша си отиде.

Сега Учителят й казва, запишете го това: „Само ти не си ми създала неприятности.“ От всичко, което го обикаля. „Само ти единствена не си ми създавала неприятности.“

Писмо на Учителя до Паша

Варна, 12.10.1917 г.

Любез. г-це П. Теодорова,
Получих двете ви писма. Наблюденията ви са верни. Следвайте пътя. След всеки изпит само добродетел та преживява и в живота основа остава. След всяка права и крива постъпка, правдата правото Божие мерило показва. След всяка горчива скръб и радост, Любовта със своята сила душата повдига. След всяко щастие и нещастие Мъдростта ограда полага. След всяко падение и ставание, Истината пътя на живота показва. Положете добродетелта за основа, Правдата за мерило, Любовта за наслада, Мъдростта за ограда, Истината за светило. И вий ще се намерите в предверията на Царството Божие. Приятно е учението на това велико Божие училище. Храна простичка: хлебец, солчица и чиста водица. Това са основните елементи на разумния живот. Чистота на сърцето, какво по-голямо благо от това за страдующата душа.
Да гледаш природата, да виждаш Божието Лице, което дава смисъл на всички неща, да слушаш неговия глас, да се храниш с неговите думи, това е съдържанието на всичкия живот вън и вътре. Имайте всякога тази радост и този мир. Бодри, свежи, силни за благороден труд, за благородна работа. Животът отсега започва. Той носи в себе си своето минало, своето настояще и своето бъдеще. Когато всички възкръснат, когато всички оживеят, когато всички станат от мъртвите и забравят своите стари пътища, ще проумеят защо Бог е създал света.

Моят привет Вам и на всички ваши домашни. В. В.

П. К. Дънов
(Свещеният подпис)

/Публикувано в том 13 от поредицата/

Спомени на Паша из том 13:

Среща за първи път Учителя: 1915 година, 19 юли.

Първо се заех да намеря печатаните беседи, държани от Учителя до това време. Намерих ги. Те бяха всичко 14 – четиринадесет, събрани в един том, под заглавие „Сила и живот”, първа серия беседи от Учителя. Прочетох ги по няколко пъти. Харесаха ми много по увлекателния и по-особен език, който не прилича на църковен език, нито на протестантски. Нещо особено, свободно, независимо лъхаше и от съдържанието, и от смисъла на Словото, което изведнъж ме грабна. Като прочетох беседите два- три пъти, в мене се събуди жив интерес към духовна литература и аз започнах да търся такава. Попаднах на теософска литература, която също започнах да чета с голям интерес, като литература, която запознава читателя с духовния свят. Попаднах и на въпросите за прераждането, за ясновидството, които приех веднага, без противоречие. Обаче непрекъснато мислех, съпоставях фактите, анализирах всичко, което мина през мисълта ми и след като то стана напълно мое, след като улегна и в съзнанието ми, тогава само се съгласих с прочетеното и счетох книгата за затворена. Така продължавах да чета една книга след друга и като не намирах вече подходящи на български или на руски, престанах да чета теософска литература, но не престанах да мисля, да се разговарям с познати и близки на мен лица, чели такава литература. Постепенно прочетеното асимилирах, докато оживя в мен и стана мое убеждение, но не без вътрешна опитност. Въпросът за прераждането приех, обмислях в себе си, докато го асимилирах добре, и до днес не съм се отклонила нито милиметър от пътя.
Каквото разбрах, каквото научих, приех и обработих в себе си, беше достатъчно за малкото време, с което разполагах. Едва бях поела пътя, а той е дълъг, безкраен. Колкото повече навлизаш, светлината става по-голяма, знанията растат, стремежът и импулсът за работа дори надминават силите и възможностите на човека – творчески е този път. Много четох, много се разговарях с близки и познати мен хора за новото, което се открива пред необятния път, обаче дума не чух от никого нещо по въпроса за вегетарианството, макар че мнозина от моите познати били по това време вегетарианци. Толкова по-добре: станах вегетарианка по свой почин, по вътрешен път, под ничие външно влияние – нито от хора, нито от книги. На 27 септември, същата 1915 година, още със ставането си от сън, казах в къщи: „От днес съм вегетарианка..” Като чуха това, и двете ми сестри се обадиха: „И ние също.” Само майка премълча, без да се противопостави.
И така, от този ден, без най-малко отклонение съм вегетарианка. Впоследствие четох книги върху вегетарианството, но от тях научих по-малко от това, което научих от себе си. Не е въпрос как да се готви. Важно е как да се яде и какво да се яде. И храната учи човека. Тя го съгражда, обработва, облагородява и възпитава.
Тези са първите ми стъпки към красивия, светъл и величествен път.

29 октомври 1964 г.

…
Беше 16 април 1916 г. Ако първото си посещение на Учителя нарекох епохално, не зная как трябва да нарека онзи първи, не по-малко незабравим ден, когато за пръв път чух беседа от Учителя – Словото Божие – същината на Учителя. Първа беседа чух, и то на такъв ден – Великден – един от великите дни на моята душа от ранното ми детство и досега. От тогава и досега този ден е бил различен по форма, съдържание и смисъл, но всякога един и същ по това, че съм очаквала нещо ново, да имам нещо ново – дори една панделка, но да е новичка. Като дете и на една панделчица съм се радвала. Добрите същества от този и от другия свят всякога са задоволявали желанието ми, което е било повече от скромно, и за този ден всякога съм имала нещо новичко. Често това новичко е било по-голямо от очакването ми, за което съм била много, много благодарна.

Из том 13 на “Изгревът…”