Илия Костадинов Узунов

(18.11.1905 – 10.07.1996)

Автобиография. Из „Изгревът…“ том 4, том 22

Аз, Илия Узунов съм роден на 5 ноември 1905 г. в село Беляково, Търновско. Баща ми се казваше Костадин Илиев и бе градинар, а майка ми – Велика и бе домакиня. Отначало учех в отделенията на село, а после родителите ме изпратиха да уча в Търново. Бях ученик във втори прогимназиален клас в гр. Велико Търново. През същата година минавах край читалище „Надежда“ във Велико Търново и ми направи впечатление, че читалището беше отворено и много хора влизат.
Предположих, че има някаква сказка и реших и аз да отида да я слушам. Влязох в салона, където имаше доста хора седнали, намерих си подходящо място и седнах готов да слушам. Излезе един човек средна възраст с посребрена, дълга коса, чийто външен вид издаваше че е необикновен човек. Започна да говори. Не зная кой беше той и кои бяха тия хора. Накрая като свърши той своята сказка, казах си така: „Този човек не е от обикновените хора. Трябва да е някой пророк“. Повече нищо не знаех за него и нямаше кого да питам.
След известно време аз отидох ученик във Варна. Там вече знаех името Дьнов и се запознах с хора, които са образували Братство. Влязох във връзка с тях и приех вегетарианството. И тогава вече знаех, кой е Учителят и какво е Братството, понеже четях книги и контактувах с приятелите. През това време ръководител на Братството във Варна беше брат Манол Иванов.
В началото на 1926 г. аз бях на работа в София в Министерството на благоустройството. Не познавах никого от Братството. Не знаех и къде се намира. Един ден се движех по улица „Оборище“ и стигнах до № 14. И гледам в един салон влизат хора. Аз по стар навик влязох вътре да видя и чуя за какво се говори. И когато влязох в салона изненадах се много, че аз видях вече познатият Учител, когото за пръв път бях видял в Търново, като човек на средна възраст с дълга посребрена коса, падаща до раменете. Видях и една позната сестра от по-рано и научих и разбрах, че това е салона на Бялото Братство, където Учителят държи беседите и лекциите в София. Започнах редовно да посещавам беседите неделен ден в 10 часа в салона на ул. „Оборище“ № 14.
В младите си години се записах да следвам в чужбина инженерство, което не завърших по различни причини. Когато заминах аз оставих една голяма сума пари при Учителя да ги съхранява и да ми изпраща, когато стане нужда. Той караше Боян Боев да ми ги изпраща и аз ги получавах редовно. Но аз се завърнах и не завърших образованието си. Отивам при Учителя и Той ми казва: „Ако искаш може да си вземеш всичките пари.“ Но аз не ги взех, защото нямах къде да ги държа. Освен това беше ми някакъв неудобно. Отидох в чужбина, задължих Учителя, а сега се връщам без да съм си взел диплома за образование, а искам да си взема парите обратно. Не върви тази работа. Минаха една, две години и парите останаха при Учителя. След като си замина Учителя и няколко месеца след това аз споделих с един брат, но съвсем случайно, че съм оставил при Учителя една сума, но сега не ми е удобно да отида и да ги търся. Ще ме уличат, че търся пари от Учителя. Този брат също случайно подхвърли, че при Боян Боев имало оставени пари от Учителя за някого си. Отивам при Боян Боев и така плахо го запитвам, какви са тези пари оставени при него, Боян Боев става и с висок глас казва: „Учителят остави този плик при мене и каза да ги дам на лицето, което дойде, за да си ги получи. Но не ми е казал името на това лице. Ха, сега да проверим.“ Боян бърка в плика, изважда едно листче и прочита: „Предайте тези пари на Илия Узунов. Те са негови.“ Аз стоя като гръмнат. Значи Учителят си заминава от физическият свят и преди това се сеща за мен и лично оставя бележка и предава парите на Боян, за да ми се предадат. Ако бяха останали тези пари, а те не бяха малко при онези пари, които намериха след заминаването Му, в Неговата стая, щяха да кажат, че са братски пари и нямаше да ми ги върнат. Брат Боев се смее. Аз мълча и сълзи се набират в очите ми. Аз плача. Учителят е Учител за всички, защото Божественият Дух и Духът в Учителя се проявява чрез множество, изявява се като един, а се проявява като множество за всички. Този основен закон го проверявахме многократно в Школата на Учителя чрез нашите опитности с Него.

Разказва Светозар Няголов

Илия Узунов е роден на 18 ноември 1905 г. в Търново. Там той получава средното си образование и отива на един от съборите на Братството. Запознава се с Учителя, приема с любов новите идеи и започва да работи затях. Идва да живее на Изгрева, сприятелява се със Стоянка Илиева и живеят братски до нейното заминаване. Той следва електроинженерство вАвстрия и след завръщането си в България, работи в подстанция, където се и пенсионира. Участва активно в братския живот, посещава редовно Рила и Витоша. Има много идеи, които почти никога недовършва, адруги ги
използват. Веднъж, когато е в своя роден град Търново, му се внушава мисълта да напише писмо до цар Борис III – да се откаже от престола си доброволно. Това щяло да бъде един уникален случай в света – цар сам да се откаже от царството си. Той философства, разсъждава и накрая не написва писмото. Когато отива на Изгрева, Учителят го среща и го пита: „Илия, защо не написа писмото до царя?“
След заминаването на Учителя Илия Узунов работи известно време в бригадата на Борис Николов. Участва дейно в братския живот и борбите, които се провеждат в братството Той има много опитности с Учителя , които не написва . След заминаването на Стоянка Илиева на 25 септември 1981 г. живее сам, но много братя и сестри му помагат. Илия Узунов си заминава на 1 0 юли 1996 г. Остава верен на принципите на Младежкия клас и не се оженва.

Като разбрахме от приятелите, че брат Илия е много болен, сготвихме ядене и отидохме с Елена да го посетим. Той беше много отслабнал, не се хранил няколко дена и се подготвил да си замине. Аз го разтрих, взех да му говоря и го склоних да си хапне от яденето, което сестра Елена беше приготвила. Яденето му се услади и той се нахрани добре и започна редовно да се храни. Живя след това още няколко години.

*Виж« Изгревът» том І стр. 404; том VII стр. 71
** Виж « Изгревът» том IV стр. 286-307, стр. 582-584.

Из том 4, том 22 на „Изгревът…“