Маргарита Рангелова Стратева

(16.12.1910 – )

Автобиография. Из „Изгревът…“ том 6

Родена съм на 16.VII.1910 г. в с. Алдомировци, Софийско от родители Рангел Василев Хранов, роден през 1872 г. и майка Милица Донкова Василева, родена през 1876 г.

Майка ми беше добра певица и обичаше да пее стари народни песни за моми и ергени и за стари войводи. Тя пееше много вдъхновено и се вживяваше при пеенето, плачеше и нареждаше. Песента беше в кръвта й.

Майка ми е родила за сведение 14 деца, от които бяхме останали 5 момичета и три момчета. Останалите бяха починали още като малки от различни заболявания. Родителите ми бяха религиозни и обичаха да отиват на църква неделен или празничен ден, обличаха се празнично и отиваха на църква.

Трябва да обърна внимание на това, че преди да се ожени баща ми, до някое време, пък и след женитбата им, техният род специално, около 40 семейства са живели колективно. Имали си дежурства за работа на полето, за готвене, за пране, за печене хляб и други работи. Това донякъде улеснявало майка ми при гледането на децата, от което тя била много доволна.

Още от малка аз заобичах песента и музиката изобщо. Нали майка ми беше певица, пък и голямата ми сестра Здравка свиреше малко на китара. Та аз имах силно влечение към музиката, макар и да не разбирах още нищо от нея. После не беше без значение и това, че в селото ни имаше една учителка Мара, която свиреше на китара. Това обстоятелство усилваше влечението ми към китарата. Пък нали имахме вкъщи китара, аз често си свирках на нея и после стана така, че баща ми купи и на мене китара, с която китара аз стигнах до Учителя.

Основното си образование получих на село, но когато преминах в първи прогимназиален клас трябваше да ходя на училище в с. Сливница, сега град Сливница, защото в нашето село нямаше прогимназия. Баща ми беше доста влиятелен, влизаше в училищното настоятелство и му се чуваше думата, та другата година откриха прогимназия и в нашето село.

Когато завърших трети прогимназиален клас отидох да уча в София. Там живеех при моя роден брат Крум. После в София дойде да учи и сестра ми Кина, родена на 23.01.1914 г. Тя пък живееше при сестра ми Здравка. Значи и двете бяхме на квартира в София.

Бях в последния курс на гимназията – 8 клас, когато мина някаква комисия да набира ученички за сформиране на хор „Родна песен”. Мене ме приеха за хористка. А този, който беше един вид секретар при набирането на хористките беше Емил, моят бъдещ съпруг. Той още като че чу да пея и като ме записа ме загледа някак особено така и след това стана тъй, че излязохме наедно с него и като сме се зяпнали, увлечени не видяхме как и двамата нагазихме в една вар, защото наблизо имаше строеж, та после ходихме вкъщи да се мием. От тогава започна нашето запознанство с Емил Иванов Стратев. Той беше родом от Лясковец, роден в 1908 г. Син на учители. Баща му – Иван Стратев и майка му Мария. Много му се отдаваха езиците. Той знаеше отлично есперанто, знаеше още немски, френски, английски, руски. Той водеше курсове по есперанто, имаше добър метод на преподаване и курсистите бързо усвояваха езика. По онова време тази идея за общ език беше много разпространена. Емил издаде книга „Практична граматика по есперанто”, а наедно с Атанас Николов „Българо-есперантски речник”. Атанас Николов беше известен есперантист. Имаше книжарница и със Сава Калименов – печатница в Севлиево, където се печатаха в-к „Братство” и есперантския в-к „Фратецо”. В печатницата се печатаха и беседи.

Ще се върна назад през времето около 1935 г. Емил се познаваше с Атанас Николов, Сава Калименов, Георги Радев, както и с други приятели. Той превеждаше беседи, отиваше на Изгрева във връзка с преводите, водеше и Гита, но той отиваше при Георги Радев и не ходеше на беседи, докато Гита отиваше заради беседите. Преведените от Емил беседи биваха помествани в есперантския в-к „Фратецо”. По-късно Емил преведе на есперанто и книгата „Учителят говори”, за която Учителят се произнесе, че „Цял свят ще я чете!”

Синът ми Георги се роди на 8.06.1938 г. Емил се познаваше с много приятели, превеждаше беседи, ходеше на Изгрева. Всичко това беше много хубаво, но той после се отклони и влезе в партия. Това не беше хубаво, за което той плати с живота си. Емил беше по убеждение чист земеделец на Ал. Стамболийски и в тая връзка беше много запален.

Първоначално аз не бях вегетарианка, но ходех на беседи.

Дъщеря ми Йоанна се роди на 17.10.1941 г., а на другия ден дойдоха с един джип и прибраха Емил, а след шест месеца, на 10.04.1942 г. го обесиха на стрелбището в София.

Ние Живеехме на ул. „Оборище” No 95, къщата, от която вземаха Емил и го затвориха. Когато отивах в затвора на свиждане при Емил, той ме караше да питам Учителя за него. Аз отивах нарочно при Учителя и Му казвах: „Учителю, Емил много се мъчи там в затвора!”, а Учителят ми отговори: „Ами Христос по-малко ли се е мъчил?” А Емил от притеснение и като знаеше какво го чака беше си изял просто ноктите. Друг път пак като отивах при Учителя по настояване на Емил, Учителят ми отговори: „И в другия свят има нужда от такива хора като него”.

През 1942 г. аз карах самарянски курсове, за да ида на фронта да помагам, но когато обесиха Емил, тогава ми стана нещо на ръката и когато по-късно се представих казаха, че не вземат вече милосърдни сестри за фронта. И така останах.

След голямата бомбардировка над София през януари 1944 г. Учителят се беше евакуирал в с. Мърчаево, а аз с децата се евакуирах в нашето село. Много приятели се бяха евакуирали в Мърчаево – Весела Несторова, Галилей Зеличков, Йорданка Жекова, Балтова и много други. Но тогава от нашето село до Мърчаево нямаше никакъв превоз. Обаче Емил имаше един познат шофьор, който караше линейка и който ми казваше: „Когато поискаш, като отивам до Банки мога да те вземам с линейката и пак да те връщам”.

Та аз благодарение на тоя шофьор отивах понякога в Мърчаево, пък понякога оставах там по някой и друг ден като приспивах у брат Пешо, при когото бяха настанени сестра Балтова и сестра Димитринка Захариева.

Така, когато отидох веднъж с китарата у брат Темелко, там тъкмо се бяха нахранили. Като пристигнах Учителят нареди да ми сипят една порция ястие. В това време аз бях оставила китарата зад вратата, а Учителят отиде в стаята си. След малко той дойде с цигулката си в ръка и каза: „Сега със сестрата ще свирим това, което е научила”. И се обърна към мене с думите: „Къде е пушката?” Аз се смутих, защото това нещо майка ми казваше на роднините – „Войника с пушката, тя с китарата” и т. н. Беше много интересно това нещо и идваше да покаже, че за Учителя няма нищо скрито и че Той знае всичко. Аз отговорих: „Тука е, тука, Учителю”, взех я от ъгъла зад вратата и започнах да я вадя от калъфа и като я настроихме започнахме да свирим. Той каза: „Най- напред „Вехади”, после „Венир Бенир” и накрая каза: „Хайде, още една песен да изсвирим” и изсвирихме „Изгрява вече ден тържествен”. Учителят знаеше какво бях научила.

По едно време се разчу, че ще открият интернат за даровити деца. Тогава дойдоха у нас вкъщи проф. Миланов и проф. Владко Аврамов, които изпитаха децата и одобриха и двамата като казаха при какви условия мога да ги заведа на определената дата в интерната. Така децата постъпиха да учат и аз бях вече свободна и можех да работя. Децата учеха и двете много добре и аз от време на време им занасях по нещо – някаква храна или те идваха някой път да ги изкъпя или за нещо друго. Но през това време аз ходех на работа у приятели и роднини, перях и те ми плащаха и ми даваха много дрехи за децата – палта и други.

След интерната децата преминаха в музикалната гимназия, но главното беше, че те имаха отношение към Братството и братския живот. Те вземаха, както казах по-горе участие във всичко, което ставаше в Братството. Братята и сестрите много им се радваха и просто душата си даваха за тях. По-късно когато нямаше кой да свири на Рила те свиреха като аз им пригласях с китарата.

След 9.09.1944 г. дадоха на мене и на децата 60 лв. пенсия, с която преживявахме и с това, което изкарвах. Баща ми също ме подпомагаше. Той беше бакалин на село и когато отивах там той ми даваше сирене, кашкавал и други неща. А децата от ден на ден свиреха все по-хубаво. Те свиреха и на Паневритмия на Изгрева.

След 9.09.1944 г. бях привиквана в милицията и бях поставяна на електрически стол, защото искаха да бъда в услуга на Т. Живков като доносчик, но аз отказах в резултат, на което ме нарекоха шпионка и ми спряха пенсията за 10 месеца. А пенсията ми първоначално беше само 33 лв. като ме сложиха на ел. стол ми казваха, че само с едно натисване можели да ме ликвидират. Казваха: „Знаеш ли, че с едно натисване можеш да изчезнеш от тоя свят?” А аз им отговорих: „Благодарение на моят мъж е дошла тая власт и вие седите на тоя стол!”

Бележка на редактора: В том 3 на „Изгревът” от 1995 г. на стр. 382 бе дадена идеята да се изпълни Заветът на Учителя от 1942 г. като се изнесе концерт по Негови песни в зала „България”. Този въпрос бе засегнат също в том 4 на „Изгревът” на стр. 619 ÷ 621. Дойде това време и Йоанна Стратева възприе идеята, изнесена от мен да се изнесе концерт по песни на Учителя, по аранжимент на родения й брат Георги Стратев, който от дълги години работи в Германия като музикант. Диригент на хора и оркестъра бе Георги Стратев.

На 30.02.1996 г. от 11 ч. в зала „България” бе изнесен такъв концерт. На сцената излезе професионален хор от 32 човека и камерен състав от 43 инструменталисти. За пръв път звучаха песните на Учителя изпълнени от български музиканти. Бе представено и трио в състав: Йоанна Стратева – цигулка, Ружка Чаракчиева – пиано, Васил Казанджиев – виолончело, с забележителна разработка на Георги Стратев и неотразимо изпълнение. Залата от 1200 места бе пълна. Възторгът бе неописуем, когато концерта завърши с песента „Братство и Единство” изпълнени от хор и оркестър. Всички зрители станаха на крака и пяха. Един Завет от Учителя бе изпълнен от неговите ученици.

Из том 6 на „Изгревът…“