Георги Йорданов
„Изгревът…говори“
„… Майка ми се е запознала с Учението на Учителя, когато първоначално е обхождал този край, а после е имало и други възрастни братя. Имало един дядо Иван от Айтос, след туй Георги Куртев и след това една сестра Мария, която също ходела да им проповядва, да им обяснява някои неща от Учението на Учителя. … Майка ми е била религиозна, а и баща ми също като църковен настоятел и начален учител известно време. По-късно като търговец излязъл от къщата на дядо ми и започнал да търгува с разни дребни неща, имал си магазинче, и така бил известен в селото като добър и честен, и общителен човек. Давал им често на вересия храна, поддържал ги когато нямат пари и по-късно, когато имат пари плащат. Баща ми много човечен, много хубав човек беше. …
Аз съм свидетел как ни гонеха селяните, с камъни ни гонеха, аз съм свидетел, там съм бил. И като се съберем в къщата вечер и почвахме да пеем, съседите почваха да хвърлят камъни по къщата където бяхме. …“
Чуйте от първо лице спомените на Георги Йорданов, историята, драматичните житейски събития, спомени за и с Учителя. Ако сте любопитни какво следва – абонирайте се и ние всяка седмица ще ви изпращаме новите записи, които публикуваме.
Този аудио-архив вече е публикуван изцяло, вижте и други на страницата тук.
Георги Йорданов 1А – Първа среща с Учителя
1-А начало
Вергилий Кръстев: Сега, аз искам да ви питам да ми разкажете някои неща от вашето родословно дърво. Сега, Вие се казвате?
Георги Йорданов Добрев: Георги Йорданов Добрев.
В.К.: Кога сте роден?
Г.Д.: Роден съм в 1907 г. в с. Горица, Поморийско, Бургаски окръг.
Вергилий Кръстев: Това село голямо ли беше? Колко жители беше?
Г.Д.: Състоеше се от 500-600 души.
В.К.: Да. Четете нататък.
Г.Д.: Майка ми беше религиозна, а също и баща ми. Баща ми беше дългогодишен църковен настоятел и начален учител в първите килийни училища.
В.К.: Вашият баща как се казваше?
Г.Д.: Йордан Добрев.
В.К.: Той кога беше роден, спомняте ли си? С какво се занимаваше той?
Г.Д.: Първо приел занаята на баща си – дядо ми Добри, който бил терзия, което значи шивач на тогавашни дрехи.
В.К.: А вашата майка?
Г.Д.: Майка ми домакиня.
В.К.: Тя как се казваше?
Г.Д.: Майка ми Желязка Йорданова.
В.К.: Сега, спомняш ли си баща ти да ти е разказвал нещо за неговия род? Нещо интересно от неговия род или от страна на майка ти? Някои така по-интересни събития, да си припомниш нещо?
Г.Д.: Ами в селата е обикновен живот.
В.К.: Обикновен живот. Така продължаваме по-нататък.
Г.Д.: Да. Майка ми се е запознала с Учението на Учителя, когато първоначално е обхождал този край, а после е имало и други възрастни братя. Имало един дядо Иван от Айтос, след туй Георги Куртев и след това една сестра Мария, която също ходела да им проповядва, да им обяснява някои неща от Учението на Учителя.
В.К.: Майка ви е била женена?
Г.Д.: Да, разбира се. Майка ми е била женена.
В.К.: Във вашето село кога за пръв път са чули нещо за Учителя и Учението Му? 1905 г., 1910 г., преди войните е било?
Г.Д.: Може би от 1906-1907 г. Когато съм се родил те са били заквасени вече с Учението.
В.К.: И първо майка ви или баща ви?
Г.Д.: Първо баща ми е получавал вестник, издаван от Лулчев, в който е писал за Учителя и за Новите идеи, а след това вече приеха Учението и двете им сестри и майка ми. Трите се подвизаваха.
В.К.: Това вероятно след войните? След Балканската война защото Лулчев започва след това?
Г.Д.: Да, да.
В.К.: Така, продължаваме.
Г.Д.: Майка ми е била религиозна, а и баща ми също като църковен настоятел и начален учител известно време. По-късно като търговец излязъл от къщата на дядо ми и започнал да търгува с разни дребни неща, имал си магазинче, и така бил известен в селото като добър и честен, и общителен човек. Давал им често на вересия храна, поддържал ги когато нямат пари и по-късно, когато имат пари плащат. Баща ми много човечен, много хубав човек беше.
В.К.: Как се казваше?
Г.Д.: Йордан.
В.К.: Йордан.
Г.Д.: По това време събираха се при него даскала, фелдшера и спореха във връзка с Новите идеи. Също и бащата на един от нашите приятели, който беше религиозен. Постоянно спореха и се разправяха за Учителя и новите идеи.
В.К.: Сега това пред Балканската война ли е било?
Г.Д.: След Европейската. След революцията.
В.К.: Революцията беше 1917 г.
……….
В.К.: Сега, майка ти казваш с двете сестри приеха също учението.
Г.Д.: Да.
В.К.: Те по-рано ли почнаха или по-късно?
Г.Д.: А, заедно.
В.К.: Заедно се подвизаваха. И те къде се събираха там?
Г.Д.: Те се събираха в една къща на един от нашите съидейници, братята, и дори като дете аз помня как ходех с тях. Вечер обикновено се събирахме като се стъмни. Аз съм свидетел как ни гонеха селяните, с камъни ни гонеха, аз съм свидетел, там съм бил. И като се съберем в къщата вечер и почвахме да пеем, съседите почваха да хвърлят камъни по къщата където бяхме.
В.К.: Това поповете ли ги учеха?
Г.Д.: Попа, селяните се настроиха, викаха ни „набожните“.
В.К.: Значи вие седите в къщата, молите се, а те хвърлят камъни по къщата и керемидите.
Г.Д.: Да, и всички мълчат и се молят.
В.К.: Така, а къде се събирахте?
Г.Д.: У Митю Апостолов, съидейник, живееше на края на селото. У тях се събирахме.
В.К.: Вие отначало къде учехте, в селото?
Г.Д.: В селото.
В.К.: А после?
Г.Д.: Аз исках да уча и да изляза от селото. Тогава баща ми нареди да отида в Айтос да уча занаят в една грънчарска работилница, бил съм 15-16-годишен. Там работих 3 и половина години. Работих грънчарство. Зет ми също прие Учението и четяхме беседи у тях. Веднъж решиха сестра ми да отиде в София по някаква работа и мен ме пратиха с нея да я придружавам за другар. Това беше през 1927 г. в началото. Като отидохме на Изгрева, тогава видях за пръв път Учителя. Бяхме значи със сестра ми. Стояхме там няколко дни.
В.К.: Имахте ли някакъв разговор с Него или не?
Г.Д.: Не, тогава нямахме разговор с Него, защото ходихме по други работи в града с една позната. Бяхме за няколко дни само и спяхме на поляната. Носехме си завивки. Времето беше топло през пролетта.
В.К.: Сега вие бяхте ми разказал, че ви спохожда някакъв сън?
Г.Д.: Сега, да. След като си отидохме вече ний, лятото прекарахме, зимата прекарахме именно в това време аз имах един сън, че една група от ангели, наредени така с крила, ама като хора, едри, високи, мощни, хвърчат от изток към София на северозапад.
В.К.: Както летят на ято птиците?
Г.Д.: Както летят като ято птици, наредени и аз ги гледам хубаво как летят и те заминаха и се скриха. И тогава аз разказах сънят си на моя зет, той беше нещо като ръководител там, и на сестрите ми. И те казаха, че това е много знаменателен сън. И тогава именно през пролетта се нареди да отидем със сестра ми в София и за пръв път да видим Учителя. И след това вече като се върнахме на село у мен остана впечатлението от Изгрева и приятелите, с които се видяхме и реших. През пролетта сложих раницата на гръб и сутринта рано смятах да тръгна пеш. Обаче майка ми ме усети и излезе. Скрих раницата аз. Майка ми казва: „Къде?“ Казвам: „Ще отида до Айтос“, а тя казва: „Няма да отидеш до Айтос, по-далеч ще отидеш.“ „Но“, казвам, „пак ще се върна“. И тръгнах и тя ме изпрати. Пеш вървях до Айтос, Карнобат, Стралджа. До Стралджа вървях пеш. От там се качих на влака и отидох в София на Изгрева. Там точно се хранеха приятелите, Учителят и другите. Тогава сестра Василка Иванова, нали е айтослийка, извика: „О, братченце, сега ли идваш? Ела!“ Хвана ме и ме заведе при Учителя до масата така, дълга, още трапезарията не беше направена, заведе ме при Учителя и аз Му целунах ръка, а Той взема три сливи и ми ги подаде. И тогава си останах така с Михаил Звездински и брат му. Ние бяхме приятели и с Павел Русев от Новозагорските села. Направих си една барака, при Влад Пашов, един навес с едно легло и там прекарах лятото. За зимата си направихме с Игнат Котаров една стая от кирпич. Една стаичка два на два и през зимата на 1927/1928 г., голямата зима там карахме в тази стаичка.
В.К.: Сега, когато отиваш там, Изгрева какво представляваше там през 1927 г.?
Г.Д.: Голяма поляна, бараки почти нямаше. Една-две, тук-там.
В.К.: Палатки?
Г.Д.: Палатки имаше малко.
В.К.: Значи отначало вие с Михаил Звездински бяхте под една палатка?
Г.Д.: Не, аз имах навес.
В.К.: Навес.
Г.Д.: Имам снимка даже, може да я намеря.
В.К.: Колко време изкарахте така?
Г.Д.: Там изкарахме лятото. През есента си направихме с Игнат кирпичена къщичка с керемиди покрита, с малко прозорче и врата и един нар, на който спяхме двамата.
В.К.: И с какво се отоплявахте?
Г.Д.: С едно кюмбенце мъничко, бяхме близо, там където са сега руските жилища, близко до гората.
В.К.: Какво работехте, с какво се хранехте?
Г.Д.: Аз имах така пари и лятото изкарах без работа. Есента се хванах във фабрика Виларов, имаше една тенекеджийска, малка фабричка на един евреин. Там започнах да работя в тенекиената фабрика. Игнат не работеше. Така заедно прекарахме. Пролетта се захванах при Бертоли да работя през 1928 г.
В.К.: Сега, Вие като дойдохте на Изгрева салона не беше построен.
Г.Д.: 1927 г. салонът беше построен.
В.К.: Но нямаше прозорци.
Г.Д.: Да, не беше напълно завършен, а 1928 г. салонът беше вече направен.
В.К.: А вие си направихте кирпичената къщичка?
Г.Д.: Есента на 1927 г. ние си направихме кирпичената къщичка, а 1928 г. голямата зима я прекарахме в нея.
В.К.: 1928? Голямата зима. Много ли беше студено тогава?
Г.Д.: Студено беше, но Игнат беше много буен и така издържа на студ, пък и аз съм издържал на студа. Имах голям вълнен селски юрган и с него се завивахме двамата и вечер отваряхме прозорчето и сутрин се намирахме затрупани със сняг. Събирахме от гората съчки и се топлехме. Нямаше въглища.
В.К.: Друг един въпрос. А как протичаше живота в ония години през 1927 г.? Какви ви са първите впечатления от тогава?
Г.Д.: Първите ми впечатления са тези, че всички приятели, които идваха по двама-трима и по пет души живееха също така в барачки и в палатки през лятото и с дълги коси ходеха, така кротко, смирено, идваха повече така за Учителя, и да се лекуват там. Имаше много възрастни сестри, на които Учителят препоръчваше да носят вода със стомнички от Диана бад, от една чешмичка, която Той, Учителят я открил.
В.К.: Това е задачата…
Г.Д.: Те изпълняваха една задача като отиваха със стомничка или дамаджанка, донасяха вода и я изливаха на дръвчетата и другата после слънчева вода я правеха да се стопли и се обливаха с нея.
В.К.: Така ли протичаше задачата с носенето на вода от извора на Диана бад.
Г.Д.: А носенето на вода Учителят беше задачата, за да се лекуват онези, които са болни.
В.К.: Да, това съм го чел. Това е 1928 г. Ти си ми разказвал една опитност, че ти си искал по това време да се върнеш в провинцията.
В.К.: Да.
Г.Д.: Мина една година може би?
В.К.: Да.
Г.Д.: Да, виж какво, аз дойдох през пролетта, изкарах лятото. По това време веднъж Учителят излезе от стаичката и дойде към мен и ме запита: „Как си, къде ходиш, какво правиш?“ Казвам: „Учителю, добре съм така и така и казвам, не ми се седи тука, намислил съм да си отида“. Той казва: „А-а, няма да си отидеш! Ти си за тука, тука ще седиш, тука ще седиш“.
Има още един случай по-късно, когато минаха години… Учителят дойде при мене пак по същия начин, пак ме разпитва и тогава аз му казах какво правя и Той ми казва, без да Го питам: „Рекох, ти може без да се жениш, щото на вола не му тежат рогите да си върши сам работата! Ти може да не се жениш!“
В.К.: Така ли? „Ти можеш и да не се жениш“.
Г.Д.: И тъй било, аз освен моята работа вършех и на толкова още.
В.К.: Значи „на вола не му тежат рогите да си върши сам работата!“
Г.Д.: Имах още един случай също с Учителя подобен, но него трябва да разкажа може би по-нататък.
В.К.: Сега. „През 1929 г. аз и Славчо Славянски, Димитрина, сестра Каназирева и Стоянчо отидохме с кола до Вада.“
Г.Д.: Да.
В.К.: Я разкажи този случай!
Г.Д.: Тогава бяхме отишли 5-6 души на Рила за духовна работа. Учителят ги покани така да отидат, да се организират за 5-6 дни на Рила и след туй имаха нареждане в кои дни ще идва Учителят. И Славчо Славянски имаше кола, беше си купил нова кола и отидохме Каназирева, Димитрий, Стоянчо и аз на Рила. На следващия ден Учителят ще слиза, да го вземат с колата долу. Стигнахме там до гората на Горския дом, Гюлечица, тогава ги нямаше там тия постройки, беше самотно, диво, обаче се стъмни и решихме да запалим огън и направим чай, да вечеряме и след туй имаха предвид нещо, но не беше уточнено. Пихме чай и закусихме и стана въпрос кой трябва да пътува един от нас през нощта, да отиде и каже на Учителя, че Славчо е пристигнал долу и го чака с кола да се върне.
В.К.: Учителят къде е? Горе на езерата.
Г.Д.: Горе на езерата.
В.К.: А вие сте на Вада?
Г.Д.: А ние сме на Вада. И тогава казвам: „Щом няма други желаещи с мен да дойдат, аз ще тръгна сам. Аз ще отида“. Имах си фенерче и тръгнах. Действително, в тъмното, светех си, беше интересно за мене, главно да не объркам пътя. Значи стигнах благополучно, таман на разсъмване, още тъмно беше, горе на езерата, тогава кухнята, която строихме нямаше покрив, без покрив беше.
В.К.: Като заслон беше.
Г.Д.: Да. И тогава приятелите бяха влезли вътре и запалили огън и с платнище покрили отгоре, уж за топло. Обаче пушек излиза отстрани и аз отидох до кухнята и се подпрях на каменната зидария, построената кухня и по едно време вътре се размърдаха и Учителят излезе, бяха сложили платнище на вратата. Махна платнището и излезе. Усети ме Той, знае, че съм аз: „Ах, рекох, Вие дойдохте.“ „Учителю, да, сега пристигам. Славчо ще Ви чака, да Ви вземе с кола.“ „А, така ли? Влезте, рекох, вътре, влезте!“ „А, не, не, тука ще седя отвънка“, и след туй се размърдаха всички и трябваше да се размърдат, да се подготвят.
В.К.: Сега те всички спяха в заслона?
Г.Д.: Да, в заслона и всички станаха и започнаха да се приготовляват, да стягат багажа. Янко тогава беше коняра. Да ги снеме. Стегна той багажа и натовари и заминаха и Учителят преди да замине, дойде при мене и каза: „Вие, рекох, днеска ще прекарате много хубаво, един щастлив, един много хубав ден, чуден ден ще прекарате“. И действително така беше. Един неповторим хубав ден прекарах него ден, докато изчакам да дойдат Димитрий и другите. След някой и друг ден аз тръгнах сам на посока, където ще стигна.
В.К.: Чакай, искам да уточниме. Ти се качваш горе и казваш на Учителя, че трябва да слязат на Вада. Те слизат, а ти оставаш горе.
Г.Д.: Аз оставам сам горе и чакам Димитрий да дойде. Именно този ден сам оставам горе и той бе най-хубавия ден.
В.К.: То хубаво, слънчево време!
Г.Д.: Да, това е.
В.К.: Как се казваше Димитрий?
Г.Д.: Стоянов.
В.К.: Димитър Стоянов. Спомняш ли си нещо за него?
Г.Д.: Димитрий беше един тих, благороден, учтив, услужлив.
В.К.: От къде беше той? Не можеш да си спомниш.
Г.Д.: Значи рядка душа беше. Димитрий на всекиго правеше услуги, на братя, на сестри, за вратите, за прозорци, за стъкла, въобще много услужлив и много добър брат беше, имаше една хубава усмивка. Димитрий бе единствен.
В.К.: Да. Кажи ми нещо за Янко коняра, влаха. Аз съм го виждал на някои снимки, нали той е организирал, че дори с неговите коне сте карали багажа на Рила.
Г.Д.: Да, един привързан към Братството и към Учителя и към всички, много честен, много хубаво си вършеше работата. Да.
В.К.: Обикновено как ставаше това?
Г.Д.: Тогава излизахме първите години и отивахме пеш.
В.К.: От София до Говедарци?
Г.Д.: Братята повече така бяха, вървяха пеша. Аз съм присъствувал.
В.К.: Камиони?
Г.Д.: Камиони дойдоха впоследствие.
В.К.: Първите години пеша ходехте. И за колко дена стигахте?
Г.Д.: Ами сутрин рано и вечер късно стигахме до Самоков и оттам нагоре.
В.К.: Цял ден пеша. Това е много голяма теготия. Ами багажа?
Г.Д.: Багажът носеше го нашия брат, който живееше на Изгрева – Иван-каруцаря. Той имаше каруца и ни караше багажа.
В.К.: Значи София – Самоков пеша за един ден!
Г.Д.: Да. Аз съм ходил с Борис, Мария, Димитрий, Жорж Радев, Мичето Златева. Все пеш ходехме.
В.К.: Така. Добре. Продължаваме по-нататък. Това е 1929 г. Вие продължавате да бъдете на Изгрева, така ли? Сега лятно врече как протичаше живота, на Рила ли ходехте? Помниш ли нещо?
Г.Д.: На Рила почнахме по-късно. Правехме екскурзии до Мусала, до Рила и Учителят водеше в първите години приятелите на Мусала. И възрастни братя и сестри на 60-70 години с Него ги извеждаше на Мусала.
В.К.: Аз знам, че в първите години се качват на Мусала и чак после се прехвърлят на 7-те езера.
Г.Д.: след туй почват. Първите години на Мусала ги извеждаше Учителят. Аз съм присъствувал една година на Мусала, на Мусаленското езеро прекарахме десет дни. Тогава бяха Борис Николов, Мария, Жорж Радев, Олга Славчева.
В.К.: Тогава ли, когато е валяло непрекъснато дъжд?
Г.Д.: Тогава ръмеше, така десет деня и десет нощи, леко ръми, ръми, ръми, обаче всички имаше тогава един малък заслон, обаче никой не беше в него. Всеки кой каквото си носи, някой с дълго палто бе облечен. А тогава нямаше нито одеало, дори нямахме завивки. Ние палехме огън така от клековете сухи съчки събирахме, палехме огън и поддържахме непрекъснато, топлим плочи и ги слагаме на възрастните сестри на краката, на гърба им. Натоплят се и ги слагат отново.
В.К.: Тогава е дадена беседата „Малкият стрък“.
Г.Д.: Не, по-късно, когато почнахме да ходим на Рила.
В.К.: Сега по-нататък. Ами съборите през онези години как ставаха? Защото е имало препятствия от властта!
Г.Д.: Съборите след Търново в тези години именно започнаха гоненията.
В.К.: Съборите на Изгрева?
Г.Д.: На съборите на Изгрева, правеха всевъзможни опити да разпръснат приятелите, които са дошли от провинцията на събора.
В.К.: Значи правиха различни опити. И ти ми разказваше…
Г.Д.: Учителят не позволи това нещо да се прави на Изгрева. Бяха ни обградили, цяла конница с войници, цяла армия, обаче нашите приятели имаха тогава връзки с ген. Вълков и ген. Стоянов. И тогава именно Вълков и Стоянов, техните другарки, наши приятели се бяха обадили и тогава те бяха заповядали на конницата, жандармерията да се прибере и тогава всичко за един час се вдигна и се освободихме, да.
В.К.: Кои бяха тия приятели, ген. Стоянова и коя?
Г.Д.: Ген. Стоянова беше дворцова дама както и нейните дъщери, а ген. Стоянов, нейният мъж, беше като служител там не като военен, а като генерал в двореца.
В.К.: Ти какво си спомняш за тази ген. Стоянова и за ген. Стоянов? Помниш ли ги?
Г.Д.: Ген. Стоянов не, обаче ген. Стоянова я познавам много добре и нейните дъщери. Ген. Стоянова беше един ангел в държанието си, тъй да се каже, един въплътен ангел, дошъл да се види с Учителя. Това е богомилка. Тя кротко приказваше, с една хубава усмивка и общуваше с всички братя и сестри – малки и големи, прости и учени, ходеше при бедните братя, закъсали така, малки и възрастни. Идваше, подаваше една снимка на княгинята, младата, на царицата, изобщо, беше така да се каже, много добра.
В.К.: Спомняш ли си някои неща, някои опитности нейни да е разказвала?
Г.Д.: Не, разговаряли сме така за кратко време за текущи неща.
Един инцидент: Един ден е станало това. Наши приятели ми казаха, че Учителят така веднъж като се разхождал по ливадата, а още местото не е било оградено, това Изгрева, и като се разхождал така и вървял и някой от гората излезнал и го наметнал с някакво тъмно палто на главата и Учителят скокнал и го хванал този човек, а после си продължил пътя. Значи тук също атакуваха Учителя.
Г.Д.: Тука съм си го записал.
В.К.: Какво си записал?
Г.Д.: Значи поповете и владиците изпращаха хора.
Край 1-А
Георги Йорданов на Изгрева
Георги Йорданов 1В – Братското място във Варна
Г.Д.: Значи поповете и владиците изпращаха разни хора, жени, мъже, да пречат и да тормозят Учителя.
В.К.: Църквата откупува разни личности, за да ругаят Учителя. Тази ли беше, тази Мария, която носела една табела на главата си: „Жертва на Дънов“.
Г.Д.: Тя е, същата Мария. Табела „Жертва на Дънов“. А Мария, аз ще разкажа туй, което зная, истината. Мария е била едно бедно момиче. И изпаднало, минало по разни пътища и така се домогнала до наши познати приятели и те се я привлекли около тях, за да й помогнат. И ние като добри и хуманни, така давали й средства, записали я в един курс по шивачество, да има специалност, занаят, за да си изкарва прехраната, да не остава така на подаяние и да гладува, а да си има занаят, да работи, да си изкарва прехраната. Купили й машина наши приятели, за да работи. Обаче тя след туй станала в услуга на владиците и поповете. Те са я подкупили, давали са й средства, за да клевети и излага Братството. И наши приятели, веднъж, имало е случай където с кофа вода я поляха. Тя се измокри и си избяга. Нито я биха, нито я тормозеха, намокрена, но си избяга. След туй имаше и други сродни истории пак по този начин. Идва тя с цървул съдран и през дупката гледа Учителя, гледа всички там, така става смешна, нали е „Жертва на Дънов“. Така също постепенно тя се отстрани и не идваше повече да ни безпокои…
Първите години на Изгрева още Учителя държеше най-много на музиката, затова колективно работехме братя и сестри. Като млади събирахме се и се бяхме записали при един музикант в Школата му – Борис Тричков. Той ни предаваше по солфеж. И така много ни помогна, та на беседите да пеем песните. След туй Учителят държеше още да учим: кой китара, кой цигулка, кой флейта и по тоя начин Изгрева стана като музикална школа. Тук се чува цигулка да свири, там се чува цигулка да свири, други пеят и т.н., но и обичахме да ходим колективно, да посещаваме концерти, когато дойдат някои знаменити виртуози или диригенти със своите оркестри от друга държава или нашата филхармония. Ние групово ходехме и посещавахме тези концерти. И веднъж, като се ходи към зала България виждаме един афиш, че един германски оркестър от Берлин с диригент фон Бендел ще дава концерт в зала България със 120 души състав. Дойде ми идеята да поканя Учителя и отидох на Изгрева при Учителя, чукнах Му и Той излезе. Викам: „Учителю, така и така един германски диригент ще даде концерт в зала България. Там ще изпълнят 9. симфония, 5. симфония, помня ги, Чайковски и т.н. Да ви купя билет и за вас, ще дойдете ли?“ „Да, каза, ще дойда, вземете.“ Отидох, Учителят сядаше винаги на първи балкон, втори ред. Отидох и вземах билети за Учителя и брат Боев, Неделчо Попов и за други приятели в другите ложи, за близки така вземах билети и за други сестри и за стенографките. И като ги купих билетите, тогава на пл. „Славейков“ отсядаха леките коли. Избрах най-новата кола, свети, и говоря с шофьора. Казвам: „Искам да заведете на еди-коя си дата един човек на концерт в зала България, ама ще Го вземете, където е Танушев горе“. Обясних салона къде е нашия, оттам да се заведе в зала България, нали на ул. „Аксаков“ там и след това в толкова часа пак ще дойдете да Го вземете, пак ще Го заведете там. Какво струва да Ви платя от сега. Приемате ли? „Приемам поръчката!“ Платих му. Уредих го и му казах: „По-рано ще дойдете, нали?“ „В толкова часа ще бъда там.“ Значи половин час докато Го закара толеранс. И отивам и казвам на Учителя. „Учителю, вземах билети за еди-кога си, за кой ден след обед, в еди-колко си часа ще дойде колата да ви вземе.“ Казва: „Добре!“ И като дойде този ден аз отидох да чакам колата да дойде. И като дойде колата отивам и казвам: „Учителю, колата дойде“. Учителят излезе готов, с бастуна, с шапката, с пелерината, така като кукла, като американски милионер, такава шапка трябва да бе от американските, с бастун, с пелерина бяла, като ангел. Значи като отидох при Учителя, чукнах Му и Той излезе готов. Каква точност! Това е гениално. И ето брат Боев пристига, Неделчо. А другите предварително бяха тръгнали и сестрите и те са заминали. Тогава качиха се на колата да ги закара. Зае си мястото Учителя и аз бях най-накрая до тях. Учителят слушаше с внимание, разговаряше така, произнасяше се за някои работи и остана доволен. Беше в сияющо, така хубаво състояние Учителят. И като завърши концерта пак бяхме всички около Него. Наоколо приятели там и Учителя така се смее, всички Го гледат от цялата зала така, които излизат, гледат Го. Той просто така ни оглежда, смее се и разсмива се, толкова весел беше. А колата чака. Качиха се, аз не се качих. Качиха се и заминаха. И Учителят като застигнали по пътя други сестри, качил някои от тях и Учителят разказал като се возили: „Този брат, рекох, много щедро се прояви тука“.
В.К.: То е много трудно да го организираш. Да организираш едното, да организираш второто и третото, това е много трудно.
Г.Д.: „Много щедро се прояви“. И аз пеш отидох. Като отидох заварих ги още отвънка, коментират, приказват, пред стаята долу на Учителя. Та ей това съм го правил.
Разбираш ли, което е най-знаменателното и хубавото беше, че Учителят уважи на най-малкия желанието, та на концерт да го вземе. Той не правеше разлика между този и онзи и по тоя случай аз ще продължа малко с брат Руси. Един брат Руси, който беше гърбавичък, но вършеше много хубава работа. Носеше коректурите долу за печат на беседите на Влад Пашов.
Подарили билети на Учителят за концерт. И Учителят, когато искаше да излезе сам някой път в града „Повикайте, рекох, Руси!“ Малкият Руси, дребничкия, никой не му обръщаше внимание. Иска да излезе с него. А пък сестра Савка, стенографката казва: „Учителю, Вий защо Руси избирате, защо? Ето брат Николай, Борис и други“. „Рекох, викнете Руси! Чист! Чист! Честен и ангел! Той е подписал мирът в Добруджа, когато ни я дали румънците, той е подписал. Учителят каза: „Рекох, Руси подписал.“
В.К.: Я ми кажи тоя случай!
Г.Д.: Ами това е, когато е станало време да дадат Добруджа без война.
В.К.: Това е 1942 г.
Г.Д.: Да, Учителят казал: „Рекох, брат Руси, той подписа мирът там, той подписа“. Брат Руси.
В.К.: Той е излязъл оттука, горе…
Г.Д.: И когато Руси бе починал, живееше в една малка барачка дървена. Аз много общувах с него. Той знаеше стенография и стенографираше беседи и сладко приказваше и много хубав брат беше. Ние се имахме тъй. И когато почина Руси, никой не отива към него, никой не смее. Знаят, но никой не отива. И Учителят отишъл и застанал откъм градината, откъм градината близко застанал към неговата къщичка и след малко почнали един след друг да идват. Да, и Учителят ги кани, така де, вътрешно. Един по един, един по един отидоха братя и сестри и го приготвиха там. А отначало никой не отиваше.
В.К.: Сега, ти как си обясняваш това изказване на Учителя: „Руси подписа мирът в Добруджа“?
Г.Д.: Ами виж сега.
В.К.: Той извлича ли се, неговият духовен ръководител ли го …?
Г.Д.: Той беше починал.
В.К.: Той беше вече заминал, така ли?
Г.Д.: Да. Всички тези заминали, както Учителя казва, те също работят горе.
В.К.: А той беше заминал вече когато е ставало въпрос за Добруджа. А, това е вече друго нещо. Значи той беше заминал и след това Учителят каза: „Руси подписа мирът“. Това не го знаех.
Г.Д.: Да.
Г.Д.: Един хубав слънчев ден излязох, а имах фотографически апарат, излязох така из поляната и се спрях пред салона и след малко вратата се отвори на Учителя долу и Той дойде към мен. И друг път се е случвало, няколко такива случаи. И тъй дойде при мене, целунах Му ръка и ми каза: „Къде си ходил, какво правиш, как върви, как се подвизаваш?“ и т.н. И ми казва: „Рекох, пазете ги“. Аз го погледнах: „Какво?“ „Беседите, фотографиите тези, пазете ги, рекох, защото ще дойде един ден, когато заради тях за косите ще се хващат“. Посочи ми с ръката си така. „Косите си ще хващат с ръката си за един лист“.
В.К.: Значи показа главата си, че за косите ще се хващат за един лист, като посочи.
Г.Д.: Да, такъв един глад ще настане един ден.
В.К.: Ти с фотоапарата си бил?
Г.Д.: Да, с фотоапарата и искаше да посочи и за снимките. „Един ден, каза, няма да имате време хляб да ядете от работа“. „Е, тогава, Учителю, много работа ще имаме“. Туй също и в Мърчаево ми го каза: „Един ден ще имате много пари. Много пари ще имате и много работа ще имате“. Аз се чудя, аз съм толкова възрастен, сега какви пари ще имам един ден, кога ще работя аз от сега нататък. А каква ли работа? А то се разбирало работа, духовна работа. И тогава каза: „Ще стане голям глад за духовна работа“. След този разговор Учителя тръгна да отива надолу към братската градина и ми посочва: „Аз рекох на времето на братята да купят всички тези места. Ей тези места да ги купят и да построят къщички за братя и за сестри, за гости от България и от чужбина. Да дойдат, да построят, ама не го направиха“. На мене се оплака. Да.
В.К.: Я го разкажи по-подробно тоя случай. Значи Той, Учителят каза: „Наредих им да построят къщички за братя и сестри и т.н., но те не го направиха“.
Г.Д.: Ей тези места, от тук тези места до там, посочи ми ги с ръка. Да се закупи и да направят. Не го направиха.
В.К.: Защо не го направиха?
Г.Д.: Защото бяха никакви.
В.К.: Самонадеяни ли бяха, смятаха, че Учителят говори празни приказки?
Г.Д.: Приятелите, няколко души: и Лулчев, и дядо Благо, и Епитропов, и Борис е бил вътре и на други приятели възрастни, Учителят им давал задачи да купят места и по-далеч към Симеоново и Бистрица, та там на високо да се пренесе Школата, да пренесе Школата от Изгрева там, за да не ни безпокоят. Както е искал на времето да купят и туй място гдето е сега Американския колеж, обаче приятелите не са го купили.
В.К.: Той е искал. Учителят е искал.
Г.Д.: Учителят е искал, но те не са го купили.
В.К.: Защо не са го купили? Защото е много далеч.
Г.Д.: Да, по техни съображения. И когато са отишли към Бистрица там, зад Симеоново, да купуват тези места, които Учителят им казвал и като отишли до там, казали си: „Учителят не разбира. Праща ни тука да дивеем“. Учителят не разбира и вземали и внесли парите 500 000 лв. в банка Гирдап. И тогава именно банката фалира и парите се загубиха. Значи мястото не го купуват.
В.К.: Това съм го срещал в една от беседите на Учителя как непрекъснато говори за банка „Гирдап“.
Г.Д.: Да, именно.
В.К.: Затова той казва беседата „Пътят на ученика“ от 1927 г.: „Внесете парите в банка „Гирдап“, за да ги загубите. Ако ги внесете в касата на Господа ще спечелите.“ А-а, това от там идва, аз не го знаех.
Г.Д.: От там идва. Значи туй, което Учителят е казал, където не са Го послушали, все са сгрешили. И събираха, толкова пари имаха, накрая при смяната на парите 1947 г. гориха, не ги дадоха на държавата и от там държавата взема туй лошо отношение към нас. Учителят държеше за държавата.
В.К.: По тоя въпрос по-късно ще се спрем, за горенето на парите през 1947 г.
В.К.: Разкажи сега за писмото на Учителя до д-р Жеков.
Г.Д.: Ама да започна от начало.
В.К.: Да.
Г.Д.: Значи Учителят през 1919 г. написва едно писмо до брат д-р Иван Жеков. „Брат Иване, всичко ще се нареди. Говорих с брат [Лазар] Котев. Той ще дойде във Варна да види местата в лозята, да вземете място за братско място.“ Преписах ви цитат от писмото на Учителя до брат Иван Жеков във Варна. Доказателство от д-р Жеков и Георги Йорданов.
Сега по-нататък. През лятото на 1941 г. повикан бях във Варна на военна служба и в това време ходехме всяка неделя, излизахме с приятелите в лозята, там на тяхно едно лозенце, да прекарваме неделята – деня. Четем беседа там и вечерта се прибираме. И при едно отиване там, една неделя, след като общувахме там, аз поканих брат Васил Ставрев да излезем малко така по-нагоре в лозята да се поразходим. И както си вървяхме, обърнахме се така, гледам Варна, морето, корабите. И в едно състояние така вдъхновено изрекох следното: „Васко“, тъй го наричаха, Васил Ставрев се казваше той. „Васко, тука да има едно място да се продава, ще го купя“. И той спря се и ме запита: „Защо ти е бе, Жоре?“, той ми викаше Жоре. „Абе, ще го купя и ще го подаря на варненското братство за братско място.“ „А, хайде де!“ И в това време гледаме един на изток излезе с пушка на рамо. Той би пазача на лозята и Васко казва: „Ето бай Антон идва, пазача на лозята, ще го питаме, има ли тука някое място да се продава.“ И като дойде бай Антон, запозна ме той и казва: „Абе, бай Антоне, тука да се продава някое място?“ „Туй място, на което седите се продава.“
В.К.: На което стоите.
Г.Д.: На което седим, да. „Ами тогава, питай ги пак, а пък ние другата неделя пак ще дойдем и ще ни кажеш. Питай колко искат и продават ли го“. Действително другата неделя отидохме, срещнахме се с бай Антон и той каза: „Продават го! Продават го каза брат и сестра родни и двама го продават.“ И тогава, колко беше 24-25,000 лв. по старите пари бяха, пари имах тогава, плащаха ми добре, работех.
В.К.: Тогава 25,000 лв. колко заплати бяха?
Г.Д.: Ами 25,000 лв., не знам.
В.К.: 3-4 заплати?
Г.Д.: А, повече.
В.К.: Десетина заплати.
Г.Д.: Да, да.
В.К.: Значи към десетина заплати.
Г.Д.: Тогава взимаха заплата горе-долу 700-800 лв.
В.К.: Значи, това е над десетина заплати.
Г.Д.: Да.
В.К.: И решихте да вземете мястото.
Г.Д.: И бай Васил му казва: „Бай Антоне, приятелят ми скоро ще си отива, ще попита техните и като дойде ще ти се обадим“ и се разделихме. Тогава Васко казва: „Като отидеш в София, ще питаш Учителя, да го вземеш или не“. И като отидох, като се прибрах в казармата на другата неделя ни освободиха. За 40 дена само ни вземаха, като че ли само за мястото. Освободиха ни и тогава отивам аз в София при Учителя направо. Казвам: „Учителю, така и така“. Той като ме слуша „Ела“, казва. Влязохме в Салона. Сами бяхме, седнахме в Салона, лятно време, топло и Учителят вдъхновен бе, аз Му обяснявам къде са местата. „Ташлъ тепе, така, така“. „Зная ги аз, аз съм ходил там. Аз ги зная. Там са живели, там е било селище на богомилите. Там са живели богомилите някога. Вземете го, рекох. Кога ще отидеш?“ „Ами ще изтегля пари сега и утре сутрин пътувам.“ „На никого няма да казвате, щото има едни, които развалят. Като го вземеш, като се уреди, тогава ще разправяш.“
В.К.: Има едни, които развалят, духовете.
Г.Д.: Духовете. „Няма да казваш на никого.“ И действително, изтеглих аз пари, на другия ден пътувам, отидох, наредихме, вземах го. След една седмица беше документа готов и го дадох на приятелите във Варна и казвам: „Хайде, ето това място е ваше, работете го.“
В.К.: На кое име го взехте?
Г.Д.: На мое име, обаче мина време, те искаха да го прехвърля на тяхно име. Викам: „С удоволствие“. Казвам на Учителя: „Учителю, искат да го прехвърля на тяхно име“. „Защо, казва, ти не си ли брат?“
В.К.: Ти не си ли брат? Ха, ха.
Г.Д.: Иска да каже, да не го прехвърлям. Обаче, Учителят като си замина за другия свят, пак ме стегнаха, па им го прехвърлих. Пратих им едно пълномощно и го прехвърлиха.
В.К.: Сега на чие име е?
Г.Д.: След туй една част от мястото го вземаха, защото нали одържавиха ги. Мина този закон, дойдоха комунистите, понеже нямаш право да имаш две места, а тогава във Варна всеки си има място и една част вземаха.
В.К.: А то на чие име беше, на Бялото братство ли?
Г.Д.: Беше на брат й, на Ангел, и на чичо й на Станка, моята съпруга. На чичо й и на брат й на Станка.
В.К.: Как се казваха те?
Г.Д.: Михаил Ангелов и Ангел Тодоров.
В.К.: Ангел е на Станка брат й.
Г.Д.: Да, и чичо й Михаил.
В.К.: И сега на тяхно име ли е още лозето?
Г.Д.: Нали ти казвам: половината го одържавиха към 3 декара, а другото не.
В.К.: На тяхно име е.
Г.Д.: Да.
В.К.: Значи Учителят казва: „Нали и ти си брат!“ Така. Това много ми харесва.
Г.Д.: Да.
В.К.: И ако не беше ти, онези нямаше да имат място. И фактически се сбъдва онова писмо до д-р Жеков. Думите на Учителя се сбъдват.
Г.Д.: Да, да. И Учителят тогава каза: „Пишете им, рекох, сега колкото може наоколо там да купуват и други места, да стане едно селище там“. Действително те почнаха, закупиха. И сега там ходят, там построиха салон. Та туй е, което Учителят е казал през 1919 г., а се осъществява 1941 г.
В.К.: И трябваше да дойде някой човек отвън, за да го осъществи.
Г.Д.: Именно.
В.К.: Значи от 1919 г. до 1941 г. – значи 20 години. Колко трудно се осъществяват някои неща.
Г.Д.: Тъй каза Учителят, законът е такъв, най-късно 20 години. 20 и няколко години каквото желаеш се осъществява, а някога много по-бързо.
В.К.: Някога много по-бързо. Много трудно се осъществяват някои неща на земята.
Г.Д.: Сега ще обясня две неща: едното е, как Учителят ме изпрати с една бележка. Минавах покрай салона, повика ме и ми даде една бележка и ми каза: „Занеси тази бележка на брат Стоименов!“ Той беше като ръководител на братските пари. Вземах аз бележката, отидох при брат Стоименов на горния етаж, чукам. „Влез!“ Влизам вътре при него и казвам: „Брат, тази бележка Учителят изпраща, заповядай“. Прочете я той. Гледа ме отчаяно, гледа, после вдигна дюшека и извади парите…
В.К.: Нищо, то е минала епоха. Това е преди 40 години.
Г.Д.: И взема парите под дюшека и брои, брои, даде ми сумата, но 3-4 пъти ги пипа, да не са залепнали.
В.К.: Да не ти даде повече.
Г.Д.: Голям скъперник. И като се увери от многото броене, даде ми и аз ги занесох на Учителя. Учителят ме посрещна, дадох Му ги, а Той каза: „Скъперник. Костелив орех с костелив орех“. Два пъти го повтори.
В.К.: Защото усеща как два пъти, три пъти ги брои.
Г.Д.: Да. Това го каза два пъти пред мене. „Костелив орех с костелив орех“. С възмущение.
В.К.: Тези пари за какво Му трябваше на Учителя?
Г.Д.: Е, те Му трябват някой път. Дава някъде на някого за нещо, нали разбираш. Рядко дава, обаче така се случва. Туй е за първия случай.
Вторият: Имахме един брат Калудов, който беше диригент. Като капелмайстор е бил във флота във Варна, морския флот. Много добър брат, така. Той като се пенсионира, дойде, купи си място и си направи една къщичка на Изгрева. И организира един оркестър. Първия оркестър, който организира, брат Калудов го организира. Събра малки, големи, всички от долу идваха музиканти и почна според развитието им, почнаха да свирят, да дават концерти, занимаваха се, упражняваха се в салона. И стана една интересна работа – музикален свят. И този брат Калудов, аз му купувах листа за писане на ноти, купувах му разни прибори, струни и някои и други работи за музикантите така, защото аз бях сам и имах пари и им услужвах, за да върви работата.
Направи така един голям оркестър. С духови инструменти, с контрабас и чела, цигулки – първа, втора и даваше хубави концерти. Така се свиреше и всички бяха доволни и Учителят така ги слушаше. Добре, ама брат Калудов поостаря малко. Предаваше после и уроци на малки и големи. И беше се поразболял малко и така, и така по едно време доста се усложни работата му. Ходех някой път при него, много често ходех и някой път спях при него да му помагам и дойде време брат Калудов си замина. И сестра Калудова каза: „Георге, иди да кажеш на Учителя, че брат Матей Калудов си замина, почина“. Отивам аз при Учителя и казвам, че брат Калудов е починал и сестрата ме изпрати да ви кажа. Учителят ми каза така, обърна се към мен и ми каза: „Знаеш ли, казва, ти, на какво прилича женитбата. На такова нещо като тези, казва, които са в дама, яхъра, вързани“.
В.К.: Които са във дама?
Г.Д.: Дама, яхъра, домовете на животните. Женитбата прилича на такова нещо, като на тези, които са в дама вързани. На такова нещо приличала женитбата.
В.К.: Той имаше предвид женитбата на Калудов с жена му?
Г.Д.: Въобще.
В.К.: А, въобще. Но ти отиваш и Му казваш, че брат Калудов си е заминал.
Г.Д.: Да.
В.К.: А Той ти казва друго.
Г.Д.: Да.
В.К.: Сега, не ти ли направи впечатление, че ти съобщаваш на Учителя, че брат Калудов си замина, а Той дава съвсем нещо друго. Това може би се отнася и за неговия брак.
Г.Д.: За чий?
В.К.: На Калудов.
Г.Д.: Въобще. Въобще говори. Брака е това. Защото съм съвременник и всички онези, които направиха такива бели като живяха с жени, като постъпиха нечестно, след това платиха чрез страдание и мъчение, защото това е Школа нравствена и духовна Школа за възпитание. И тука е една Божествена Школа и не се позволява като обикновените хора да живеят по обикновен начин в Школата. Той е казал, че това е Божествена Школа. Който иска да живее като в света – вънка. Но за учениците – физическа и нравствена чистота. Тука е Школа само за ученици.
В.К.: А не за мъже и жени.
Г.Д.: Не за мъже и за жени. Който иска да живее като мъж и жена – там в света да отиде. Тука няма място за женени братя и омъжени сестри, защото в брака те престават да бъдат братя и сестри.
В.К.: По въпроса за брака на Изгрева: много хора бяха оженени и омъжени. И ти спомена, че хора, които живееха като в света в Школата, си заминаха от този свят по-рано.
Край 1-В
Георги Йорданов на Изгрева
Георги Йорданов 2А – Кредит за 10 години
Г.Д.: Виж, много хубаво задавате тоя въпрос и по такъв начин много ми помагате, за да кажа неща по-задълбочено и да ги кажа както са. Да обясним и другата страна. Сега, значи [женитбата] прилича на тия в дама, яхъра – вързаните, това нещо е женитбата. Има, казва, едни, които са женени, но са като неженени.
В.К.: Сега, има едни, които са женени, но са като неженени. А има неженени, но са като женени.
Г.Д.: Да.
В.К.: Сега понеже ти си съвременник на тази епоха нали, аз съм чувал най-различни неща за онази епоха. Нали са млади хора били и то всички. Значи имаше хора в Школата, които живееха като в света и платиха жестоко със своята съдба и със своят път и затова много си заминаха. Да, ние сме в тази епоха, разказвай всичко, няма кой да разказва друг. Ти не говориш за личности, а за дадени случаи.
Г.Д.: Ами аз ви казах.
В.К.: Да. Имаше ли някои случаи, когато някои личности си заминаха затова, че са се оженили? Имаше ли такива личности?
Г.Д.: Ами аз говоря за личности, които познавам.
В.К.: Кои бяха тия, които си заминаха заради това, че живееха като женени или пък, че се ожениха?
Г.Д.: Ами Георги Радев, Иван Атанасов имаше един. Калудов и той сбърка и то накрая. Срещна една жена ето и се увлече. А може той не толкова, колкото другата страна. Сега има много. Например, Томалевски сгреши и той обезчестил едно момиче и сега на какво състояние е. Като проследи човек, да види човек какви мъки е, какво нещо е обезчестяването. Така ходи като муха без глава, така на стари години. А пък онези, които са честни, те си отиват направо като ангели, направо горе. Страшна работа е прегрешението към човешкото тяло и към човешката душа. И когато Томалевски дълго време отсъствувал от Изгрева, няма го, няма го, веднъж отишъл при Учителя, Учителя му се скарал. Знаеш ли как му се скарал: „Георге, Георге, Георге, Георге, Георге“.
В.К.: Значи накрая гласа му заглъхнал.
Г.Д.: Тъй му се бил скарал Учителят.
В.К.: Не, тука е въпросът за личностите, които се споменават, за да се види какъв е законът.
Г.Д.: Законът е много, много строг.
В.К.: Който престъпва закона след това плаща много жестоко.
Г.Д.: Много строг е законът. Учителят ми каза на мене така, така ми го каза, че се спрях. Обаче Учителят ме пазеше мене. Сега, ако и другите е пазил Той? Аз не мога да кажа. Учителят ме е пазил, защото веднъж едни приятели искаха да ме женят за една тогава мома и аз отидох да Му кажа: „Учителю, така и така“. „Тя, каза, няма право да седи тука. Тя не е зарегистрирана тука, няма право да живее тука.“ Така просто предотврати. Пък аз нямах и желание изобщо.
В.К.: Значи няма право да седи тука, не е зарегистрирана и мястото й не е тука.
Г.Д.: Не е тука. Веднъж ме гледа, говорехме с една Любка Хаджиева, не знам дали я познаваш. Той там горе на балкона седи и ме гледа. Ние се разговаряме значи с нея за обикновени работи. Но Учителят като гледа така, аз треперя целия. „Бог е ревнив“, казва Учителят. Сега и когато Учителят си замина, моята работа се нареди така, че се ожених.
В.К.: Но след като си замина Учителят.
Г.Д.: Като си замина Учителят, обаче, знаеш ли как стана? Аз имах договор, устен с нея разговор. Викам на Станка: „Аз съм решил да не се женя“. Аз от дете имах желание да не се женя. От дете е това. Но нали се движех между женени и като дойдох на Изгрева срещнах Станка. Тя се увлече. Така стана. [Тя е на моя добър приятел, Михаил Ангелов племенница, също и на Ангел Ангелов Димитров, които са двама братя. А рождения брат на Станка е Ангел Тодоров.] Отивах у тях когато отивах във Варна, отсядах у тях и всички ми бяха като близки. Майка й на Станка, аз като влизах в Салона във Варна, нали като ходех там, пък майка й на Станка казала: „Ей, този да е. Станка да е по-голяма, да го вземем за зет“.
В.К.: Някой път родът усеща. Родът усеща кой ще бъде.
Г.Д.: Добре, ама когато дойде 1946 г.
В.К.: Става въпрос за брака, нали.
Г.Д.: Аз ходех в семейството на брат Манол Иванов, който е бил варненски ръководител в миналото и беше на Изгрева, имаше къща. Жена му бе Люба и така ходех у тях и хранех се, давах пари, купувах това-онова и те ме обикнаха. Добре, ама Станка пристигна на Изгрева, а като варненка в началото няма квартира, дойде при чичо Манол и леля Люба, те са варненци и бе у тях на квартира. Пък аз имам къщичка, ама нали с тях се храня при чичо й Манол. Тя нямаше рокличка, бедни бяха на времето майка й и баща й. Пък аз и паралия бях тогава, работех и купих й рокля. Аз правех тия работи не само на нея, на колко съм раздавал така безкористно. И купих й рокля, пък постъпи тук тя в Музикалната академия.
В.К.: Тя?
Г.Д.: Да, а пък способна, музикална и затуй реших: аз ще помагам, помагах, много помагах тогава и сега правя тия работи. Други работи, пращам на приятелите така, услужвам де, услужвам. И така то се увлече момичето. А аз не подозирам това и тя разправя на Мичето Златева: „Това е от чичо Георги, онова е от чичо Георги…“
В.К.: Тя как ти казваше, бати Георги ли?
Г.Д.: Да.
В.К.: Ти колко години си по-голям от нея?
Г.Д.: 17 години.
В.К.: Затова бати Георги.
Г.Д.: И усещам аз чувствата й един ден. Казвам: „Аз няма да се женя“. Тя казва: „И аз няма да се женя“. И мина време и по едно време викам, защо не го взема туй момиче да го издържам, да му помагам, да завърши академия? Да стъпи на крака. Малко е, ще свикна… Добре, ама тя е по-юстин от мене. Станах пишман после, ама свърши се, подписахме там, сключихме брак, нали тогава беше във Варна, този Васил Ставрев, гдето за мястото пазарихме. Подписаха, бяха свидетели, туй-онуй. И така. Обаче, казвам: „Ще живеем като брат и сестра, никакви мъж и жена. Туй ще го знаеш. Ако си съгласна, ако не – ето друг си вземи. При тия условия се женя“. И действително, майка й като дойде при нас малко така прояви желание да бъде иначе. Викам: „Като искаш да бъде иначе, то намери си друг мъж“. Станка, тя бе ангел, моите поздравления, казвам туй, защото така живя с мен. Все едно никога не се е проявило нито чувство, нито желание, нито за друг живот, като женени. Моите уважения ще знаеш. Това е ангел човек. И аз се чудя, нали всички жени не могат да издържат. Това е родено за такова. За такъв живот, чист. И тъй нашият живот протече тъй и Учителят, за да го каже онова изказване за яхъра и за да ми помогне, тая работа е наредена. Учителят нареди тя да дойде при мен.
В.К.: Вие сте осиновили дете, аз мислех, че нямате деца.
Г.Д.: Понеже проявих желание, аз обичам децата. Не съжалявам. И Станка доволна и аз съм доволен. Аз я уважавам, уважаваме се ….
В.К.: Така. Добре. Продължаваме нататък. Какво представляваше Братската градина в първите години?
Г.Д.: Братската градина беше насадена от наши приятели агрономи, избраха такива хубави ябълки, круши, череши, различни дървета насадиха и стана една чудно хубава градина, за която Учителят се грижеше за нея. Обхождаше я, преглеждаше листата й. Имах един случай с Учителя. В градината се завъдили някакви си мушици нещо като въшки и Учителят гледа листата и казва: „Говоря на тези микроби, тези въшки. Аз за вас не съм гарантирал. Какво търсите тука?“ И нареди с брата агронома да ги напръскат и да ги очисти. Значи Учителят според това, което каза, че който идва тука, Учителят гарантира за него. А туй, което идва и за което не е гарантирал, то няма право, то не е за тука.
В.К.: И тогава решиха да се напръска.
Г.Д.: Да се напръска, да.
В.К.: Сега казвате, че в ония години брат Ради се е грижил за градината. Или той по-късно е дошъл?
Г.Д.: По-късно. Първите години се грижеха приятелите. Първите години братята, които обичаха Изгрева и искаха да живеят там си купиха по 200-300, някои 500 кв.м. Но повече места си ги оградиха с тел. Обаче минаха няколко години Учителят нареди между, които бях и аз на няколко братя, да съборим тези огради. Да бъде всичко естествено, можеше жив плет, но огради с тел, с мрежи, разни забрани и снеха всички огради. Тъй че и тогава, като снехме ний оградите на Изгрева, братската градина беше с едни дълги, високи тараби като тази на градската градина срещу Народния театър. И вдигнаха тия тараби, вдигнаха ги и оградите, то се отнася за оградите в цялото човечество. Не само с такива огради, но и с вътрешни огради.
В.К.: Сега, аз когато заварих Изгрева, имаше около малките къщички беше оградено с телове. По-късно може би?
Г.Д.: Някои по-късно, пак може след Учителя да са ги оградили. Но първите години ги смениха всичките телове и бяха останали разградени.
В.К.: Да, това не го знаех.
Г.Д.: От началото бяха само малки градинки, всичко да бъде разградено, всичко да бъде общо, колективно. Именно в първите години Учителят е дал идеята на един наш брат да купи туй място от гората, от шосето, долу до линията и на изток, където имаше една тухлена фабрика на Виларов. До там, туй място голямо, и да се направи план, така градоустройствен по проект на Учителя. Обаче брата когото Учителят помоли, което Му казва, ако може той да купи туй място, той отказа да го купи.
В.К.: Кой беше този?
Г.Д.: Той беше…
В.К.: Котев ли?
Г.Д.: Не Котев, той беше на Богомил Малджиев зет. [Коста Русев]
В.К.: Имал ли е пари да го купи това?
Г.Д.: Той имаше частна банка. Може би тази банка „Гирдап“, която фалира.
В.К.: Понеже не е извършил това нещо.
Г.Д.: На него тогава му се разруши и къщата и той заболя, изобщо изгуби много нещо, дето не послуша Учителя. Да.
В.К.: Да, значи той не послуша съвета на Учителя да се купи цялото това място, а имал ли е пари?
Г.Д.: Имал е в банката. Имал е пари.
В.К.: И след това цялата тая банка фалира.
Г.Д.: Да.
В.К.: И ако бяха купили това цялото място, тогава по друг начин щяха да се развият събитията.
Г.Д.: Учителят имаше идеен план да се направи по Негов проект цялото място, да се направят жилища за живеене, работилници, тука ние да си правим хляб, хлебарница, хляб да се меси от наши хора, обущарница, шивачница, дърводелска работилница и др. някои такива, от които имаме нужда, да изпълняват като едно така общество със своите нрави така и да прилага именно и практически неща от Учението. Обаче не се изпълни. Не разбраха Учителя. Малцина Го разбраха. И които Го разбраха бяха малко, а многото, макар че имаха пари, народа даваше, но нямаше практични приятели. Много пъти Учителят е заставал, искал е много от тия приятели като Борис да не ходят толкова много да работят, а да правят и други неща. Обаче не Го слушаха. Гледаха личните си интереси повече. Значи не бяха готови като истински ученици да изпълнят желанието на Учителя така, както да бяха привързани.
В.К.: Прави ми впечатление, че в онези години е имало много хора, но те може би се хвърлят повече за лични неща и ходят на работа и има неща, които трябва да свършат на Изгрева, но не ги свършват.
Г.Д.: Гледат си личните облаги, личните печалби.
Г.Д.: Ще го разкажа само, защото аз съм го описал последно. Георги Илиев, един наш брат от Старозагорските села, работили с другарката си в братската градина в Стара Загора и дошла им идеята с брат си Иван Илиев да дойдат на Изгрева да живеят. И като решили това, рекли: „Хайде да питаме Учителя сега какво ще каже“. Питат Учителя, Учителят казва: „Не, там ще работите, няма да идвате тука“. Не им позволил да дойдат на Изгрева, обаче минава време решават да дойдат на Изгрева. Купуват си там едно място до гората, направят си къщичка и заживяват. Отива при тях един друг брат и се разговаря с тях, понеже като купили мястото и си направили къщичка и останало им пари и с тези пари да станат съдружници, за да отворят печатница да работят. Без да питат Учителя също почнали, дали му те парите, почнал той да купува, направили печатница и започнали да работят. Добре, ама аз го разправям накратко, като почнала да работи печатницата, работят, но по едно време работата не върви, почват да губят и се идва до фалит. И фалират, като този техния съдружник доброжелател ги изиграл. И той останал на сухо, тогава какво да правят, отиват при Учителя и след като разпродали и взели някои дреболии, остават на сухо и без работа. Тъй че скъпо платили за непослушанието си към Учителя. Това е подчертано. Скъпо платили. Георги започна да работи долу в тенекиената фабрика където и аз работих малко и си отрязва малко пръста и стана инфекция на пръста. В това време като стана инфекция, той почна да бълнува така и в бълнуването си гонят го едни черни духове. И в това време той бълнува, сумти, плаче и жена му и една сестра и жена му вземат го под ръка и го завеждат при Учителя. А Учителя е пред Салона до прозореца с едно ренде там рендосва дъската на прозореца. Водят го затуй, че тези черни, които го гонят искат да му вземат главата. И в това време като го гонили, явява се Учителят. Като видели Учителя се отстраняват тия черните, които го гонят и Учителят им казал: „Оставете го, аз гарантирам за него за десет години“.
В.К.: Сега те го водят брата при Учителя или Учителя се явява?
Г.Д.: Тука малко го оплетохме. Като го гонят на сън, явява се Учителят, онези, които го гонят и като видели черните, спират се и Той им казва: „Оставете го, казва, свободен, аз гарантирам за него за десет години“. Защото те искат да му вземат главата.
В.К.: Ама това кой го е видял, кой го разказва, той го разказва?
Г.Д.: Той, Георги Илиев го разказва.
В.К.: А, той видял Учителя как му се явява пред него. А, това е вече друга работа.
Г.Д.: Значи като го гонят, явява се Учителят и казва: „Оставете го, аз гарантирам за него за 10 години“. И тогава той става от леглото и го хващат и го водят при Учителя.
В.К.: А, те го водят при Учителя.
Г.Д.: И като го завеждат при Учителя, Учителят рендосва на прозореца. И той още отдалече като вижда Учителя, вика: „Учителю, Учителю, благодаря, благодаря, че гарантира за мене! За моя живот! Благодаря ти, Учителю!“ Отива при Него и Му целува ръка и Той му казва: „Хайде, рекох, няма нищо, хайде, заведете го сега. Заведете го!“ Значи Учителят гарантира за него за 10 години и той идва да благодари сега на Учителя. И работи Георги Илиев и заедно работихме много години и като минаха десет години точно, замина си от този свят.
В.К.: Замина.
Г.Д.: Замина си.
В.К.: Значи толкова беше кредита, за 10 години.
Г.Д.: Учителят гарантира за него за 10 години.
В.К.: Интересно е. Ти беше свидетел.
Г.Д.: Аз съм свидетел. Той ми беше приятел. Ние непрекъснато работехме и след туй, до тогава живя той.
В.К.: Значи за 10 години. Ха, добре.
Г.Д.: Непрекъснато работехме с него и бяхме хубаво семейство. Аз ходех, помагах им за някои работи. Изобщо се имахме с тях, бяхме приятели.
Г.Д.: Аз ще го разкажа.
В.К.: Да, разкажи за брат Иван Радославов.
Г.Д.: Поглеждам в тетрадката си за някои работи.
В.К.: Този брат Радославов е бил доста интелигентен.
Г.Д.: Брат Радославов е бил голям историк, завършил в чужбина. Поканен от правителството тогава, като завършил поканило го правителството да го направи за министър, обаче той отказал. Останал като директор на Пловдивската мъжка гимназия, и имал къща в София, където живеел и тази къща (аз го разправям накратко) в тази къща на ул. „Оборище“ № 14 той е дал предната част, към улицата да построят Салон за Братството и там дълги години след ул. „Опълченска“ № 66 там беше Салона на Братството и от там от „Оборище“ вече дойдоха, купиха мястото на Изгрева. Учителят тогава преди „Оборище“ е живял на ул. „Опълченска“ 66. Но от „Оборище“ от Салона е идвал често, правели са разходки така сутрин рано и посрещали са слънцето на Изгрева с братя и сестри. И тъй, че това място на Изгрева Учителя го е посещавал дълги години и са идвали с братя и сестри и са правили там гимнастики, дишанията. И след това вече мястото [от Баучер] е подарено.
В.К.: Защо напуснаха салона на „Оборище“ 14? Те взеха ли го? Взели ли са го?
Г.Д.: Не, защото са построили на Изгрева. След като се построи на Изгрева, тогава се пренесохме там на Изгрева.
Г.Д.: Брат Радославов след като напускат Салона на ул. „Оборище“ 14, брат Радославов си купил място на Изгрева, за да си направи там нова къща. Обаче като си купил туй място на Изгрева, с купуването на мястото е замесен и един брат Цанев, който бил брат през това време, хубав брат, който му е предложил да му даде своята къща там на два етажа, за да му построи на Изгрева вила, също тъй слънчева, с баня, с библиотека, с всички удобства, като на един учен какъвто беше Радославов. И туй място на Изгрева именно го купува Цанев, не зная точно с какви средства, но там е купувал това място, предполагам, че Цанев го е взел и там са сложени едни материали, с които да почнат да строят вилата на брат Радославов. Брат Радославов се е доверил на този Цанев, гласувал му доверие и дава си мястото на ул. „Оборище“ 14 при такива условия, та да му построи именно вила там, завършена с всички удобства. Взима си квартира на Изгрева и живее в квартирата докато се събори неговата къща и построи кооперация от Цанев. Ще му даде два апартамента долу в това новопостроено и вилата ще му направи за мястото, което му дава.
В.К.: И накрая го изиграва.
Г.Д.: И когато започва Цанев да строи, да прави, завършва къщата, но раздава своите апартаменти на свои хора, продава ги и т.н. Обаче все вилата не се почва и не се прави. Дори аз съм запознат с това, че благодарение на сестри Тодорови там, Паша и другите измолиха от него и той ми разреши да си построя там една къщичка, барака на неговото място на Изгрева. Аз направих една стая, една къщичка с две стаи и мазенце и живеех там. Всяка неделя понеже брат Радославов още къщата му преди да се развали и след като дойде да живее на Изгрева, пак идваше при мен на гости неделен ден и сутрин слушаше беседи и оставаше при мен да му сервирам там чай и т.н. да ги приютя. Тогава в тези всички разговори разбрах, че брат Радославов и един брат Васил Ангелов имаха много хубави разговори, научни разговори, така за политиката, за живота на своите си знания, като учени хора. Брат Радославов все очаква, все очакваше да се построи, да започне и да се построи тази вила. Аз съм свидетел, виждах, че нищо не се прави там, обаче все няма и няма, няма и най-после идва до положение този Цанев иска да му стане гарант и ипотекира имота си за някаква сума в банката. Той пак като наивник, този Радославов става му гарант. Цанев там изтеглил някаква сума и идва се до там, че нито си изплаща полиците.
В.К.: Теглиш, трябва да изплащаш.
Г.Д.: Да погасява сумата и разбрал, че той е изигран. С общи думи така все още с идеята за вила и идва до положението вече Радославов да е в отчаяно положение, че работата не става, че той е излъган и отчаян и разочарован от Цанев от цялата тая игра. Той един ден тръгва, вървял, вървял, вървял хванал пътя за Витоша, стигнал до една гора, седнал там под едно дърво и почнал да плаче. В това време Учителят се явява пред него физически и той се стреснал и казал: „Учителю!“ И той казал: „Иване, сега ще ти разкажа“. И му разказал за Цанев за историята му: еди през кои години, еди-кога си, така и така ти имаше с нея (Цанев тогава бил жена) някаква връзка.
В.К.: Ама за предишно прераждане или за други прераждания.
Г.Д.: За други прераждания. Еди кои си поколения, преди колко хиляди години, еди кога си, еди къде си, така и така, и разказал му всичките тези връзки, които той е имал от много, много години и животи с Цанев. Учителят говорил за Цанев и за Радославов. И той слушал, слушал, слушал как му разправя Учителя и му обяснявал така нагледно всичко, което е ставало между тях двамата от хилядолетия и най-после казал: „Всичко туй, което стана забрави го, прости му, защото сега аз го направих, за да се ликвидира вашата връзка, вашата карма, вашето вземане-даване до тука, което е било. Виждаш ли какво ти разказах, това вашия живот е минал толкова случаи с него и сега дойде до там, ви събрах да си ликвидирате кармата“.
В.К.: Значи фактически това е една кармична развръзка.
Г.Д.: Кармична развръзка.
В.К.: Между тях.
Г.Д.: Между двамата. Понеже Радославов беше много привързан към Учителя и към делото Му и Радославов много ценеше Учителя.
В.К.: Той е написал „Где е Истината“.
Г.Д.: Да, „Где е Истината“, а така е.
В.К.: Много хубава защита на Учителя.
Г.Д.: Ха, така е. Тази книга Радославов я е писал. И като такъв и неговата дъщеря [Люба] също много добре се отнесе с Учителя. Написа една песен. „О, Учителю благати, Теб изпълва добрина“. Думите тя ги е съчинила, Люба Радославова. И даже на Витоша ги изпяла и с поклон пред Учителя. Всичко го е дала с поклон.
В.К.: Коя песен?
Г.Д.: „О, Учителю благати, Теб изпълва добрина“. Думите тя ги е съчинила, Люба Радославова. И даже на Витоша ги изпяла и с поклон пред Учителя. Всичко го е дала с поклон.
В.К.: Тя е братска песен.
Г.Д.: Да, братска песен и сега дето я пеят, сега понеже знаят, че Люба Радославова така я изпяла с поклон и сега някои я пеят така.
В.К.: Това не го знаех. Сега, накрая като заключение аз успях да разбера следното: отначало Радославов има къща на „Оборище“ 24.
Г.Д.: Така.
В.К.: Там впоследствие приятелите правят салон.
Г.Д.: Салон.
В.К.: После онзи го подлъгва, за да му даде къщата, та да го включи там в кооперация, да направят жилищна кооперация за сметка на което Радославов ще получи една вила на Изгрева.
Г.Д.: А така, браво.
В.К.: Накрая оня го изиграва и накрая Братството загубва салона на „Оборище“.
Г.Д.: Не, след като се премести на Изгрева, салона беше празен вече.
В.К.: Аз мисля, че преди това е опразнен. Цялата тази история е малко объркана.
Г.Д.: Не. Аз тука бях вече и аз зная. Салонът беше свободен, опразнен и салона нов бе построен на Изгрева.
В.К.: Значи оня беше опразнен, в салона там вече никой не присъства.
Г.Д.: Да. Тогава той го предаде.
В.К.: А-а, аз пък мисля, че те са взели роля в продажбата на салона. Е, хубав финал на кармична развръзка.
Край 2 А
Кольо Йорданов, Любомир Лулчев и Йордан Андреев (Аню) играят Паневритмия
Георги Йорданов 2В – „Георги отива на разходка!“
Г.Д.: Сега ще ти разкажа нещо за Никола Антов. Неговото запознаване с Учителя става така: като млад, буен, анархист с анархистически идеи, веднъж той е гонен от полицията в миналото.
В.К.: Той от къде е тоя Антов?
Г.Д.: Той е, тука го заварих аз. Не го зная. Македонец май че е. И като такъв полицията го е гонила. Той разказваше много интересни работи, как на времето като анархист бил помолен от организацията. От анархистическата бил избран, та опасан с бомби да вдигне с бомби Народния театър, когато царят е бил там поканен, да вдигне салона, всичко със себе си. Обаче царят не е дошъл тогава и така се спасил. Той ми го е разправял на мене туй.
В.К.: Значи той бил опасан с бомби и себе си да ликвидира.
Г.Д.: Да, да взриви себе си и царя и ще вдигне целия театър. Обаче царят не е дошъл и не е станало.
В.К.: Значи този случай ти го е разказал лично на теб?
Г.Д.: Да, да. Той е гонен от полицията и той бяга сега. Понеже го гонят, той бяга в оная част Юч бунар към затвора. И бяга той по ул. „Опълченска“ и гледа врата отворена и се мушнал там. А то е било „Опълченска“ 66. И гледа насреща си един човек с бяла брада. Стар човек с бяла брада – Учителят. И той казва: „Гонят ме!“ „Влез“, му казва, „влез вътре в стаята“. Идват от полицията: „Тука дойде сега един човек, гоним го, къде е?“ Питат Учителя. „Търсете“, казва Учителят. „Ама как, сега влезе тука, гоним го! Сега влезе тука!“ „Търсете, рекох“. Още един път по-строго: „Търсете“. Гледат, влизат в стаята, влизат в другата стая, няма нищо. „Защо го няма?“ „Търсете, разрешавам“. И излизат си те. Тогава му казва: „Излез“. И той излиза. Учителят така направил, че да гледат, но да не го виждат. И тогава му казва: „Заминаха си, не е страшно“.
В.К.: И след това какво му казва Учителят?
Г.Д.: И му казал така: „Ти в миналото си бил Дантон през френската революция, с гилотината си гилотиниран. А пък никога човек два пъти от една и съща смърт не умира. Законът е такъв“.
В.К.: От една и съща смърт не може да си отиде.
Г.Д.: Обаче сега за идеята си, никой два пъти от една и съща смърт не умира. Затуй той е свободен като Дантон. И той имаше снимката на Дантон и своята снимка и много си приличаха.
В.К.: Така е.
Г.Д.: При последните дни, да видиш как на Изгрева след 9.ІХ.1944 г. Учителят каза за него тъй: „Тук има едно куче, което може да пази стадото, ако могат да се разберат и гласуват доверие на него“. Това куче е бил Антов.
В.К.: И как се развиха нещата за това куче, гласуваха ли му доверие?
Г.Д.: Не му гласуваха доверие, те го намразиха поради това, че той беше строг и май побийваше с бастуна си и затуй имаха към него едно лошо отношение. Поради туй, че в Братския съвет бе доста заинтересован, участвуваше в Братския съвет, като негов член след 9.IX.1944 г., а в последните години не го искаха заради неговата грубост. Но той беше справедлив, дори и повече от тях.
В.К.: Защо справедлив?
Г.Д.: Затуй искаха някак си да го премахнат и Борис не беше съгласен с него никога. И винаги в братските решения, тъй го казваше и брат Галилей излизаха срещу него, бламираха го, пречеха. Не искаха той да изпъкне и той да ги командва. А той искаше просто да работят солидарно, честно по отношение на идеите на Братството. Той уважаваше Учителя.
В.К.: Аз съм слушал, че Учителят бил казал, след като вече се сменя строя, той да бъде посредник между властта и Братството, има ли такова нещо? Чувал ли си ти такова нещо?
Г.Д.: Не.
В.К.: Не си чувал такова нещо.
Г.Д.: Не, но казал е, че той може да пази стадото. Той може да бъде, да пази стадото в случай, че му гласуват доверие. А той действително можеше да пази стадото. Той беше по-трезвен. Тези искаха парите, парите пазеха, а Учителят всякога… Туй го зная от много опитности както виждате и за други работи, за местата там е и държал за държавата Учителят.
В.К.: Имал правилно отношение към държавата, да си плащат данъците. И какво се случи накрая?
Г.Д.: Чудел се как така да стане, че да може всичко да се прехвърли на държавата както Учителя държал.
В.К.: А, Учителят.
Г.Д.: И като тъй, даже Учителят може би е наредил тъй, че да остане мястото на държавата и целия Изгрев. Да го вземе нали държавата и да построи тези работи. Щото Учителят тъй го каза веднъж: „Един ден рекох, тука, няма да знаете къде какво е било, тъй такова изменение ще стане, тъй нищо няма да има от това, което е сега, което виждаме… Салон, трапезария, пейки, тези неща там поляната, слънчев часовник, на Жорж Радев там метеорологията всичко, всичко – нищо няма да остане“. Значи, каквото каза Учителят, туй стана. Но Той е доволен, че го даде на държавата. Учителят каза: „Ако остане вие да се разправяте, ще се избиете, ще си изскубете косите“. Ако остане ние да се оправяме. Добре, че се намеси държавата. Затуй го дава на държавата туй място. „И ще ви пръснат, тъй ще ви пръснат, че един с един да не се виждате“. И тъй стана.
В.К.: И то дойде това време.
Г.Д.: „Един ден тъй ще ви пръснат, че един с един да не се виждате. Щото аз съм тук при вас мъченик“. Сега за допълнение, за изяснение на случаите, той казва: „Аз тука съм при вас мъченик. Аз съм мъченик. Ако Небето искаше, аз щях да напусна България, аз ще ви оставя. Веднъж замина ли обаче, няма да се върна“.
В.К.: Значи накрая така стана, че ако бяха останали тия средства и тия пари в Братския съвет и другите, те нямаше да могат да се оправят. Щяха да се хванат гуша за гуша и коса за коса.
Г.Д.: Да.
В.К.: Те воюваха помежду си.
Г.Д.: Тия пари вместо да ги дадат на държавата, те ги криха, криха, че ги изгориха накрая.
В.К.: Аз съм слушал за това нещо, че накрая ги горели. Имало ли е такова?
Г.Д.: Горено е.
В.К.: Боже, и защо?
Г.Д.: Има приятели, които са виждали.
В.К.: И защо не са ги дали на държавата?
Г.Д.: Иди ги питай!
В.К.: Защо не са ги дали? Ами дай ги на държавата.
Г.Д.: Даваха, на тоз, на онзи, раздаваха все на своите и през съществуването на живота ни пак даваха на едни, на едни хич не ги поглеждаха, не помагаха на всекиго. Тъй са още.
В.К.: Значи на тези, които им са симпатични, които са техни.
Г.Д.: На тях дават, на другите – не. Това е. Нечовешка работа. Как няма да го вземат тогава Изгрева!
В.К.: Нечестно постъпване.
Г.Д.: Нечестно, разбира се.
В.К.: Да, така.
Г.Д.: Случка с един брат. През един зимен ден, студен ден, вървят с Учителя из софийските улици, бързат така от студеното и една бедна жена вика след тях: „Господине, господине, моля ви се, моля ви се, господине!“ Те се спират, гледат жената. Казва: „Моля ви се помогнете ми, аз съм бедна жена, имам две деца и нямам нито пари за хляб, нито въглища, нито дърва и ето студено, казва, помогнете ми!“ Учителят с този брат поглеждат я, съжаляват я и казва брата: „Учителю, аз ще отида да взема пари да й дам да си купи жената, да я улесним“. Учителят казал: „Върви, върви! Върви! Аз, казва, ще наредя в моята кантора, ще се обадя на моята кантора да изпратят на жената. До довечера ще има и въглища, и дърва, и пари за хляб и всичко ще има до довечера“. Значи той ще се обади в неговата кантора.
В.К.: Неговата невидима кантора.
Г.Д.: Да, ще наредя всичко, казва.
В.К.: И накрая?
Г.Д.: Това е. Накрая то си е направено.
В.К.: Тя получава. Как се казваше този брат? Помниш ли?
Г.Д.: Май че пак е Руси, предполагам, че пак е Руси. Да. Който ми го разказа туй нещо, е същия брат.
В.К.: Да.
Г.Д.: През 1943 г. бях евакуиран в моето село, с. Горица, Бургаско. И съм със сестрите там, нали аз имах цигулка и свирехме песните, пеехме така. А сестрите така, малко селце, човек дошъл от София да им разкаже нещо. Аз обичах да разказвам изобщо. И добре, ама получи се едно съобщение, че ме мобилизират в Цариброд. Това беше в 1943 г. към пролетта, това бе мартенското време и идваше топло. И така и като ме мобилизират казвам на сестрите, че тъй и тъй ме мобилизират, че ще заминавам от тука. „А-а-а-а, не може, не те пускаме, ние те искаме да седиш при нас.“ Добре, ама една сестра Димитра, казва така: „Ще отидеш, ама ще кажеш на Учителя, че искаме да те върне пак при нас“. „Абе как ще Му кажа на Учителя това. Не мога да го кажа.“ Но както и да е. Те дадоха подаръци, това-онова и аз пътувам за София. Напекоха едни козунаци, масло дадоха. Една сестра даде една риза, която е тъкала платното и шила за Учителя ризата. А по пътя, по пътя във влака където пътувах, купих и аз някои лимони там от гарата, които продаваха и отидох в София. На другия ден пътувам, отидох в Мърчаево, защото Учителят беше в Мърчаево тогава. Занесох ги на Учителя и Му казвам: „Учителю, мен ме мобилизират и сега от селото сестрите и братята тази риза я дават, ето това е масло, това-онова.“ Аз така седях до Него и казвам: „Сестра Димитра ме помоли“ (туй не исках да го кажа, ама) хайде, помоли ме, аз знам, че няма да стане“, ама сестра Димитра ми каза: „Ще кажеш на Учителя, че искаме да те върнем“. Пък Учителят се засмя, нали молбата е детинска, засмя се и каза: „Е, ти и тука трябваш!“
В.К.: „Ти и тука трябваш!“
Г.Д.: И тука трябваш. Какво става сега. Когато отидох там, тръгнах си, отидох в София, нали първия ден трябваше да отида в казармата и оттам на влака ни качиха и и закараха в Цариброд. И там в гимназията, като щаб мен ме оставиха като един експедитор и приемчик на продукти, на вагони. Изпращане и приемане. Експедитор и приемчик. Като минаха десетина дена и вика ме прекия началник, капитан Астраджиев и казва: „Добрев, вземи си печата там, бланки за товарителни и пр. и утре ще пътуваш за Бургас, изпращам те там да получиш 24 вагона бяло брашно.“ Вземах си аз каквото е необходимо, имах един войник старши, който е научен на тия работи и другия ден пътувам аз за София и от София влака и за Бургас. Като дойдох в София един неделен ден беше, гледам да прескоча до Мърчаево. Отидох, а там няма никой, няма приятелите, те с Учителя отишли на Витоша, на хижа Острец.
В.К.: На хижа Острец, да.
Г.Д.: И аз, давай направо, ама хвърча, отидох на Острец. Отидох на Острец, намерих хижа Острец, не бях ходил на нея и намирам Учителя точно по обед, сестрите Катя Грива и други сестри, братя, обядваха. Катя Грива казва: „Учителю, брат Георги отива по работа в Бургас“. Те нали се хвалят нашите. Викат брат Георги дошъл, отива в Бургас по служба, по работа, но Учителя каза: „Георги не отива по никаква работа, той отива на разходка“.
В.К.: На разходка?
Г.Д.: Думите на Учителя, че на разходка отивам. И канят ме в хижата, влизаме в хижата – и ще обядваме. И тъй стана, че аз седнах, масата както е, Учителя тука, аз до Него. Аз тука седя, Учителя и другите така наредени. А масата тъй беше сложена, тъй беше сложена в хижата, тъй както си я представях и обядваме. Разговарят се тъй и по едно време аз все тъй го поглеждам, имах един джобен хубав часовник, откраднаха ми го на работата шопите, един хубав часовник швейцарски и поглеждам тъй има време, поглеждам пак, поглеждам.
В.К.: Има време.
Г.Д.: Учителят се смее. И „Хайде, рекох“. Виж сега, снемам си крака. Образът на Учителя като изпъкне в каквото и да е положение да съм, аз заставам мирно. Разбираш? И „хайде, казва, сега“, целунах Му ръка и сбогувах се с всички и тръгнах. Като че ли хвърчах, не усетих кога стигнах на Изгрева. Къде е Острец, Княжево, Владая и това.
В.К.: Всичко пеша.
Г.Д.: Пеша. Така стигнах на Изгрева. От Княжево с трамвая. На Изгрева си имах къщичка, много хубава къщичка, от дърво. И отидох там, преоблякох се, приготвих се, веднага, още същата вечер до гара Подуяне пеш. Нямаше тогава навсякъде превозни средства, пеш и с влака – Бургас. Пътувам през нощта до Бургас. Сутринта като стигнах в Бургас, отидох на големите Бургаски мелници, рано още не бяха дошли. По едно време пристигат. Задава се един файтон, слизат от файтона, гледам тримата познати. Единият, идва ми до сълзи…
В.К.: Единият кой беше?
Г.Д.: Главният инженер Кирил Пулев, който ме е кръщавал и сме с него кръстници.
В.К.: Понеже идваш в това поле и в тия спомени, затова.
Г.Д.: И така. „Какво правиш тук, бе Георге?“ Така и така, „нося тука документи“. „Така ли?“ Вторият, негов баджанак, третият – началника, французин, а на складовете е началник Овчаров и тримата познах, идвали са в нашето село. Засичаме и гл. инженер казва: „Георге, дай всичките тия работи“. Покани ме в канцеларията, дадох документите, които носех. Аз нося писмо. Казва: „Сега си свободен. Иди у нас, там е Мария, почивай, на обед ще се видим“. Отидох аз у тях и дойде той и казва: „Георге, ще дойдеш след една седмица“. Каза ми кой ден. „След една седмица ще дойдеш, вагоните ще бъдат натоварени, готови, само ще ги пломбираш, ще попълниш декларацията и ще бъдеш свободен“. След една седмица. Обядвахме там заедно. „Георге, иди сега където искаш и ела после. Ако искаш, стой тука“. И аз си отидох на селото пак, нали сестра Димитра искаше да се върна.
В.К.: И ти се връщаш вече!
Г.Д.: Виж сега. Седях цял месец. Нямаше месец, но 20 дена седях. Астраджиев, който ме пращаше каза така: „Добрев, прати брашното, свободен си колкото искаш да седиш там при вашите“.
В.К.: Само изпрати брашното.
Г.Д.: Да. Пък аз разбрах слабостта му, той какви цигари пуши и те ми казаха тия, които ме запознаха с работата. Обича еди-какви цигари, купи му, щото тука няма никакви цигари, купи му каквито обича. Еди-кои си цигари.
И сега като отидох в селото и седях там, събирахме се, пеехме братски песни. След една седмица отидох да пусна вагоните. Попълних там документите, печата и пломбирах всички вагони, написах товарителници, изпратих ги и ми дадоха една торбичка голяма с брашно, също и грис една торбичка. И аз ги занесох в Айтос. В Айтос имах сестра, най-голямата ми сестра беше там. Отидох в Айтос, там у Георги Куртев, там всъщност ги занесох. Там направиха кифли, козунаци, направиха сума неща. Ама време е вече – ще заминаваме за София. От Горица вече идват, бяха месили козунаци, направиха там няколко вида курабии. Друга една сестра от Тополица казва:“ Ще спреш на гарата. Ами ще пътуваш кога?“ „Еди кога си“. „Ще ти дадем една топла баница завита, всичко, и веднага на Учителя.“ Топла баница направена с масло.И други носят. И аз по пътя каквото купувах, всичко занесох в Мърчаево на Учителя. Учителят – радва се, радва се и тогава Му разправям на Учителя. Казвам: „Учителю, сестра Димитра Ти благодари много“. Той се смее. Тогава пак трябваше да отида в Цариброд и вече като се чудя, като се разговарях при Него в стаичката Му и Той ми разправя нещо там. На едно мое тефтерче беше записал там нещо от Него. Де е сега, не мога да го намеря. Както и да е, де.
Сега, като отидох в Цариброд, отидох при капитан Астраджиев, нося му подаръка, той се зарадва. Но най-интересното сега е друго. Идва петъка, а в петък става пазар там, пазарче. На туй пазарче отидох да си купя пъпешчета. Туй беше през лятото – круши, плодове. Пък там знаят, че аз не ям месо и дори ходихме веднъж при полковника да разреши да ми дават някакви млечни продукти: сирене, кашкавал… И като се връщам от пазара виждам, че майора седи. Входа е от тука, а тука е прозорец, той седи на прозореца така. Аз заставам мирно. Ръцете ми заети с продукти и заставам така. Той ме заговорва: „Е, каза, храната как върви? Дават ли ви храна? Получаваш ли? Колко си служил?“ „Ами, викам, един-два месеца“. Той знае, че съм вегетарианец, че не ям месо. И разбрах, че съм свободен, отидох горе, оставих нещата и рекох пак да отида на пазара. И като отивам към пазара. А по този тротоар, по отсрещният тротоар е фелдфебела. Провикна се той: „Добрев, искаш ли да се уволниш?“ „Хайде бе, моля ти се, г-н фелдфебел.“ „Абе, казвам ти, бе! Като се върнеш, ела при мене.“ Хубав човек беше фелдфебела. Отивам при него. „Какво има?“ Вика: „Събличай се, да те уволняват. Предай си нещата“. Съблякох се. Облякох цивилните си дрехи. Идва моя старшия, който ме учи. Вика: „Добрев, какво става с тебе, бе? Една година съм аз тука. Има войници по две години седят, тебе те освобождават. Каква е тая работа?“ „Капитан Астраджиев, прекия ми началник ме освободи.“ А, аз забравих. Втори път ме изпрати за олио Астраджиев. Втори път ме изпрати в Бургас за два вагона. А преди това 24 вагона брашно вземах. Пък сега докарах два вагона оливия.
Край 2-В
Седнали 1. Харизанов, 2. Георги Йорданов Прави 3. Веско Василев, 4. …, 5. Анина Бертоли, 6. …, 7. Стойна Кондарева, 8. Мария Златева с тиролската рокля
Георги Йорданов 3А – Америка и Русия ще си подадат ръка. „Идея за Бога.“
Г.Д.: И като ги докарах тогава пак му занесох от любимите му цигари и ме освободи този. И тогава именно ходих на пазара и като се връщах полковника ме пита колко съм служил. И като се върнах втория път фелдфебела ме викна и ми каза да се освободя. В разговор с моя войник-колега, той ми каза: „Абе, кап. Астарджиев беше при полковника и кара се, разправя се с него, не иска да те пусне. Не иска да те пусне, а пък майора казва, нека си отиде момчето, нека си отиде“. „Ама той е добър за мене, той ни върши работа, ама това-онова.“ „Не, казва, той вече е свободен“. Значи капитана искал да ме задържи, а майорът решава и ме освобождават. И като се връщам, отивам пак в Мърчаево при Учителя.
В.К.: При Учителя?
Г.Д.: При Учителя. Отивам и Му казвам: „Учителю, освободиха ме.“ „Е-е-е, ами, казва, добре“. Значи Учителят послуша молбата на сестра Димитра. Учителят изпълни нейното желание и ме освободиха, защото – не знам защо.
В.К.: Защото имаше работа.
Г.Д.: И Му благодарих на Учителя, радвах се. Да, и няма друго. „Ние толкова месеци и толкова години време служим, а пък ти за един-два месеца и те освободиха, каква е тая работа?“ Ама Господ нареди!
В.К.: Кирчо ли беше?
Г.Д.: Да. Силата на Учителя. Кирчо Михайлов наш брат от Школата още от Младежкия клас. Един петъчен ден във време на лекцията, Учителят чертаеше на черната дъска, и когато се приближи към Кирчо и показа с пръст и пипна на мястото на главата му, където имаше една хлътнатина, фонтанелата, ниско вътре като пепел дълбоко, около 1-2 см, един сантиметър ли беше и като подкова така, ниско. Учителят обясняваше там някакви закони на черната дъска. И посочи и пипна това място на главата му, което не беше зараснало в течение на времето туй място, ниското на главата му постепенно постепенно, постепенно се изпълни и стана нормално както си е било.
В.К.: Това е Кирчо Лъвчето.
Г.Д.: Това е Кирчо-Лъвчето. Той е много, много верен и остана благодарен на Учителя и остана верен към Братството, макар че ходи в други секти нагоре-надолу, обаче остана верен и уважава Учителя като Бог.
В.К.: Защо му викат Кирчо-Лъвчето?
Г.Д.: Ами не зная, името му е от Учителя.
В.К.: В какъв смисъл е ходил насам-натам по други секти?
Г.Д.: Да, той ходи при други евангелисти, при някои и други секти, общува, общителен е и добър е. А той като печатар в Братската печатница като работник беше много полезен. Много години работи като добър печатар в Братската печатница.
В.К.: Значи той беше един от печатарите?
Г.Д.: Да, в Братската печатница, тъй както Влад Пашов, така и той до последните години работи в братската печатница.
В.К.: Следващата?
Г.Д.: За професорите. Чехски професори са били на екскурзия из Рила и посещават обекти, където имат лагери и се насочили към нашия лагер на Рила. Научили за Учителя, попитали там приятели и се заинтересували и искали да отидат при Учителя. Докладват приятелите на Учителя. А Учителят така ги вижда отдалеч, става, оправя си дрехите така, стегна се и тръгна към тях да ги посрещне. Това беше трогателна постъпка. Учителят [бе] като баща. Като блудния син, който се завръща, бащата научил, че синът му си идва, така разкаял се от толкова годишно скитане и след като изхарчил всичкото състояние. Излязъл бащата и отишъл на срещата да посрещне синът си и му дава угощение. Така също и Учителят посрещна тия професори, имаше хубави разговори с тях така, като една хубава постъпка на Учителя, която ни трогна, на която и аз присъствувах.
В.К.: В коя година беше това?
Г.Д.: Това беше след 1935 г.
В.К.: Слушал съм, че някакъв чех е докарал там на езерата някаква лодка.
Г.Д.: А, тази лодка беше 1934-1935 г. Аз бях тогава на Рила с приятели с палатка и дойдоха тогава двама такива, американци ли бяха, поляци ли бяха, но мисля, че англичани бяха, доколкото си спомням с една гумена голяма лодка и измерваха дълбочината на езерата, на рилските езера и намериха там петото езеро за най-дълбоко, циркусът долу.
В.К.: Значи петото е най-дълбоко.
Г.Д.: Учителят казва за бъдещето, как България един ден ще стане голяма, голяма, велика България, която няма да има граници. А това, че да няма граници, това се дължи на всички ония народи, далечни и близки, които ще идват тука да посетят Учителя и да вземат Словото Му и да го разберат като го четат на български, ще учат български и естествено стават българи. Затуй казва, че няма да има граници. „Вие ще имате много, много работа един ден. Тогава ще се срещнете с тях. Голям глад ще има за Словото. За един лист ще има спорове кой да го има. Затова пазете всичко добре.“ Само нашата музика един ден ще остане – песни, Паневритмия и други музикални творения, които ние ще оставим. Тази музика, един ден когато дойдат в бъдеще новите хора, които ще оценят тази музика и ще я разработят и ще я направят популярна така, както ние желаем.
В.К.: Това по отношение – перспектива на бъдещето, разпространение на Словото и проблема, че ще дойдат благоприятни условия когато всеки един къс хартия от Словото на Учителя ще се е търси.
Г.Д.: И ще бъде оценена. Че всичко старо ще бъде пометено, ще изчезне. Ще остане само новото, Божественото Слово, което сега Той е проповядвал и песните, и музиката, новата музика ще остане.
В.К.: Този разговор си го чул лично от Учителя?
Г.Д.: Да, от Учителя е. „Помнете, аз присъствувам навсякъде“, казва Учителя. „Значи навсякъде присъствувам.“ Всякога казвайте: „Господ направи“, никога не казвайте „Аз го направих“, защото това ще бъде работа на антихриста. Това, което ви се даде, това е от Великите Учители. Да, от Великите Учители“.
В.К.: Забелязвам, че вие по-рано когато ми говорихте, говорихте много по-свободно, но сега вие се смущавате понеже го записваме. Това е нещо съвсем естествено. Но вие постепенно, постепенно ще свикнете, ще се отпуснете, не сте свикнали.
Г.Д.: Учителят още през 1940-41 г. тези няколко години говореше за тези събития, за в бъдеще, които идват и начерта на черната дъска два кръга, единия със стрелка с посока нагоре, другият със стрелката с посока надолу. Този, първия, който сочи нагоре това е бъдещето на бялата раса, и отива към възходяща степен и към еволюиране, а другия кръг със стрелката надолу, това е азиатската, черната раса, която в разстояние на 100 години няма да остане и помен от нея. Тя предстои да изчезне. Тези събития, които предстоят, това което е определено ще бъде вдигнато от тази планета, ще бъде изпратено на други планети, казва Учителят.
В.К.: Ти как си го представяш това? Аз си го представям така. Те си заминават и тези души вече няма да им се позволи да се прераждат, ще се намали раждаемостта или може би ще се дойде до катаклизъм?
Г.Д.: Една сестра запита: „Учителю, те пак ще се раждат тези престъпни души тука назадничави“. „А-а, казва, няма да се допущат, те ще бъдат пращани на други планети. Има други празни планети ненаселени, там ще бъдат изпращани всичките тези, които ще бъдат вдигнати от земята. Те не са подходящи за туй развитие на днешното време, когато земята влиза в една нова по-висша фаза и всичко онова, което е назадничаво няма да има условие да живее. Тъй както рибата като се извади от морето, тя умира, няма условие да живее. Така също и назадничавите души няма да има условия за тях вече“.
В.К.: Да, така е.
Г.Д.: Бъдещето е на бялата раса. Бялата раса има голямо бъдеще. И последната война казва Учителят ще бъде с жълтата раса, с Япония, Япония е главния организатор, тя ще организира Китай и другите азиатски страни и ще подеме една война с бялата раса на живот и смърт. Ще бъде дълга, продължителна, жестока и ще дойдат чак до Дарданелите, тука, но ще бъдат върнати, защото водите и въздуха са замърсени. Ще дойдат нови болести, холера, епидемии, ще мрат като мухи. Ще бъде унищожение на голяма част от човечеството. Той казва след 100 години, както каза, от 1940 г. 100 години, това се пада 2040 година. До тогава 1/3 от тази раса ще остане.
В.К.: Аз съм чувал едно изказване на Учителя, в което казва така: „В бъдеще Русия ще се ангажира с една дълга война на изток“.
Г.Д.: Да-а-а.
В.К.: Сега в момента е ангажирана.
Г.Д.: Д-а-а.
В.К.: Да не би след време именно това да доведе този конфликт между жълтата и бялата раса?
Г.Д.: В тези години, в разговори, между които Учителят на групи с приятели слушахме изказванията и задаването на въпроси, Учителят каза така: „Виждате ли какво става по света? Аз запалих земята от четирите краища“ и замахна с ръка, каза: „Да гори“. Тъй че това са предсказания, годината беше 1940/41, тия години. На земята всички високи здания ще бъдат съборени от такива разни природни бедствия, земетресения, наводнения и разни други природни бедствия. Държавите, казва Учителят, две по две са любимки. Рано или късно Америка и Русия ще си подадат ръка, ще си отстъпят, ще дойдат до едно средно положение, което ще го нарекат „Идея за Бога“. Да.
В.К.: Значи рано или късно те ще се споразумеят?
Г.Д.: Значи Америка и Русия са любимки, казва Учителя и рано или късно ще си подадат ръка и ще оправят света под една идея, идея за Бога.
В.К.: Аз понеже съм чувал от друго място, че те понеже нали на север кармически граничат, там при Камчатка и ги разделя една ивица от два километра, то те ще се обединят на север, т.е. в името на Истината ще се обединят.
Г.Д.: „Русия е, каза ни в Мърчаево, страж на мирът.“ Страж на мирът, значи, тя ще пази севера, като нахлуят от изток. Русия един ден ще дава новите идеи, новото човечество, Америка – материалното. Америка е богата иначе и като земеделска страна и материално. Едната ще дава идейната страна, другата ще дава материалното, материалните блага.
В.К.: Ти разказваше вчера, че Америка има кредит още за 100 години, така ли?
Г.Д.: А, да, на Америка се дават отгоре още 100 години да бъде силна над всички народи.
В.К.: Да бъде водителка.
Г.Д.: Да бъде водителка, да.
В.К.: Вероятно трябва да изпълнява някаква задача.
Г.Д.: Именно, възлагат й отгоре. Америка има задача, тъй както сега тя се подготвя за бъдещата расова война. Тя е почнала фактически, но тази, в разстояние на 100 години човечеството ще оредее от тези расови войни и от тези природни бедствия, 2/3 от човечеството ще си замине. 1/3 от човечеството ще остане до 2040 година.
В.К.: До 2040 година.
Г.Д.: Да.
В.К.: Значи нещата ще се придвижат към катаклизъм. Световен катаклизъм при положение, че населението от 2/3 загине.
Г.Д.: „Аз запалих земята, каза Учителят, от четирите краища – да гори.“ Какво показва това? Това показва, че Учителят е дошъл да очисти земята, защото тя е изиграла ролята си, изминала тези години. До 1946 г. ли беше, е била под влияние на Черната Ложа и е била в ада. Значи излязла е тогава от ада и влиза в една по-висша сфера и от тогава земята отива все по към една по-висша сфера, по-напредва. Затуй именно Учителят е дошъл сега, за да ликвидира с всичко туй назадничаво и да даде път на новия човек, на новите идеи. Затуй е дошъл да даде новите идеи. Учителят казва: „Господ е дошъл в България. Цялата земя, всички ще дойдат да се поклонят и както сега от всички държави дойдоха в България“. Това не е случайно, тази история. Тъй че Той каза на времето: „Комунизмът ще дойде. А ето комунизма, той ще свърши хубава работа, ако изпълни това, което е обещал. Ако не изпълни и той ще си отиде, ще дойдат земеделците, след земеделците ще дойдат социалистите, след социалистите идат идеите на Бялото Братство“. Това са думи, които съм чул от Учителя и фактически всички тези партии, които идват, те идват нали всяка партия идва да даде нещо, да остави нещо. И сега като помага на придвижването ни, но в края на краищата все по-съвършено идва и по-съвършено, докато дойде оня идеален комунизъм, идеален братски колективен дух и идея за общ колективен живот, за братски живот, защото досега както виждаме живеем, който дойде все мачка, все ни мачка. Човекът е загубил своята физиономия, така да се каже, своето верую е загубил, безверници станахме, зли станахме, едни други се ядем, бием се и убиваме, а човека не е туй, човека не е за това дошъл. Човекът е дошъл да приложи идеята на Бога, да приложи идеята на Любовта, които всички да се чувстват като братя, като сестри. Благата казва, няма да има задържане за в бъдеще при новия човек. Благата ще вървят от ръка на ръка, няма да има заключване. От ръка на ръка, пари няма да има, а разменната монета ще бъде, казва, Любовта.
В.К.: Понеже спомена за комуни, ти живя ли в онуй време когато бяха комуните?
Г.Д.: Не съм.
В.К.: Не си. Ти беше дошъл по-късно. Комуните бяха преминали. Но ти си слушал различни разкази от комуните, защо не успяха?
Г.Д.: Първата комуна, която са направили в Русе, в местността „Свирчовица“, на изток от Русе, ходихме там, работихме с бригадата и ходихме по тия места и сега. Там първи са направили комуна анархистите, там са вземали земя и са обработвали колективно и комунистите отделно и те са имали една комуна. Те са работили своята си земя. След това Бялото Братство също прави комуна, също на същите места.
В.К.: Там в Русе?
Г.Д.: Да.
В.К.: Кои бяха там по ония години, братя Маркови?
Г.Д.: Братя Маркови, Ватев, Марашлиев, този…
В.К.: Малджиев?
Г.Д.: Не, този…
В.К.: Добре, значи по ония години по какво се различават тези комуни?
Г.Д.: Те са работили всяка една идея поотделно, на анархисти и комунисти, и Бялото Братство са имали отделни организации и са обработвали заедно, колективно се хранели, работели. Първи са ликвидирали комуната анархистите. От тях я купува Братството. Бялото Братство купува на анархистите земята там на комуната. Втори са фалирали след това комунистите. Също Бялото Братство купува земята им. И това стана една голяма площ на Бялото Братство.
В.К.: Към колко дка земи са били?
Г.Д.: Не мога [да кажа]. Братя Маркови там, Ватев, Марашлиеви и други, които са били и после вземали, че разделили я така на части. Тоя взима една част, други друга част и така са обработвали и в края на краищата също и тука не се успява, защото няма хора и няма идеалисти, които трябва да работят така да се каже разбрано, колективно и тъй завършва. След това Учителят тука е пращал приятели да контролират там, да помагат, но завършват зле поради туй, че ония искат да бъдат свободни, да си вземат печалбите за тях. Значи човека е още неподготвен за тези опити. Ние специално проверихме. Учителят главно така водеше нещата, че ние разбрахме, че човека още е малък, не е назрял за един братски колективен живот.
В.К.: Където има користолюбие.
Г.Д.: Да, така също и на Изгрева се получи, тъй също кой да командва, кой да владее, кой да взима благата, парите.
В.К.: Това е комуната в Русе? А в Арбанаси?
Г.Д.: Слушал съм, но не съм [бил].
В.К.: Всичко на база на користолюбие?
Г.Д.: След туй идват комунистите, 1945 г. като идейни, но от началото още имало е идеалисти, но като дойдоха на власт идеалистите ги отстраниха и изчезнаха, защото едните държат едно, другите държат друго. На два лагера са. Едните имат един интерес, другите имат друг интерес. И така и комунизма не успява, въпреки че вземаха земята, съвременници сме, ето какво направиха. Обаче сега се иска, чака се да дойде онова време, да дойдат новите хора, та да може при нови условия да се проведе един правилен ред, идеен живот така да се проведе, да можем да покажем, че ние действително сме израснали, духовно израснали.
В.К.: Кой беше този брат?
Г.Д.: Имаше едно семейство. Той с неговата другарка често идваха на Изгрева с тъмни очила, водеха се, щото със зрението не бяха добре. Един ден брат Захариев поканил Учителя на вечеря у тях и във време на вечерята казал: „Учителю, имам едно желание, ако обичате, преди да си замина така един ден, преди да си замина да ме предупредите, да се подготвя за заминаването“. Учителят казал: „Добре, ще ви предупредя“. Добре, но в това време Учителят си заминава за другия свят и брат Захариев си казва: „Е, сега Учителят си замина, няма кой да ми каже, кога трябва да бъда готов“. Добре, ама минало време, живял той още години и един ден, една вечер Учителят му се явява на сън и му казва: „Захариев, пригответе се! Пригответе се, ще ви вземем горе при нас“. И той се събужда. Приготвя се. И така подготвил се за заминаване.
В.К.: И заминал.
Г.Д.: И заминал.
В.К.: Това е много хубава опитност.
Г.Д.: Ами тези години, 1943 г. когато идваха тези бомбардировки над София, брат Галилей с Учителя са били на полянката и пристигат такива изтребители-самолети, очертават кръгове и се спущат над София и след тях тежко пристигат натоварени с бомби, тези тежките бомбардировачи. Но Учителят в това време изменя своята физиономия, зачервява се и насочва погледа си към тях и така с едно напрежение, с голямо напрежение и бомбардировачите отиват вече към тия предназначени обекти да бомбардират. Учителят от напрежение, напрежение, напрежение, зачервява се, започва пот и кръв да тече от лицето Му и с такова напрежение и по едно време бомбардировачите изменят посоката си, вместо да пускат бомбите си [над София], те се отстраняват на изток и заминават по посока на Пловдив и оттам са заминали към Румъния. И с това Учителят отклонява определено бомбардировката над София. Да, това е както Христос се е молил в Гетсиманската градина. Някой пък Учителят е казал в клас: „Вие как се молите, текло ли ви е от порите кръв?“
В.К.: Текло ли ви е от порите кръв?
Г.Д.: Виж какво нещо е, но кой може да го направи това? Само един Учител, един Бог. Учителят е голяма работа, голяма сила е Учителят. Така казват всички ония много добре възпитани, разбрани наши братя и сестри. Че Учителят е нещо уникум, нещо неопределено, а Той е скромен, все едно, че нищо не прави. Заличава, мъчи се да заличи това, което го е направил като една огромна сила, Божествена сила. Толкова скромност, такава скромност има Учителят.
В.К.: Галилей. Вие познавахте Галилей?
Г.Д.: Да, познавам Галилей, много добре се познавам с Галилей. Той беше много приближен, много близък с Учителя. Имаше така много опитности, тъй че Галилей е един брат… Аз ще ви разкажа за Галилей един интересен случай от живота ни. Неделен ден Учителят редовно в 10 ч. имаше беседа, обща беседа за всички. След Паневритмията, която е след първата сутрешна беседа, Учителят казва на Галилей: „Цигулката ти тука ли е?“ „Тука е.“ Казва: „Бъди готов!“ Казва се беседата „Бъди готов!“ И отива Галилей на беседата в 10 ч. Симеонов вади цигулката и Мария на Борис, сяда на хармониума и започват да ги настройват, за да свирят песните, нали преди беседата, докато чакат Учителя. Добре, ама в това време нещо се счепкват, нещо се скарват и Симеонов с пререкания, няколко думи казва на Мария, ядосва се и грабва лъка и цигулката си под мишница и избягва. Отишъл си преди беседа. Галилей чака. Тогава Галилей разбрал, че е негов ред, цигулката му е готова, отива при Мария при хармониума, вади цигулката и започва да свири и така започват първа песен, втора песен, трета песен и тогава Учителят идва и почва беседата и излязло сполучливо. Значи Учителят е знаел, че те ще се скарат и Симеон ще си отиде и затова му е казал: „Бъди готов“ на Галилей.
В.К.: Той вижда конфликта.
Г.Д.: Предвиждал всичко и така по този начин го разрешил. И го предотвратил, а с Галилей го разрешил.
Край 3-А
На поляната на Изгрева 1. Георги Йорданов, 2. Петра Шелингозова, 3. Буча Бехар, 4. Елена Андреева с нови копринени рокли
Георги Йорданов 3В – Чешмата в Тополица
Г.Д.: Една сестра, от възрастните сестри, отива при Учителя омъчнена. Отива при Учителя със сълзи на очи и казва: „Учителю, искам нещо да ви кажа“. Приема я веднага. И казва: „Нашата дъщеря е в болницата. Седи три дена и три нощи и не може да роди. Така също и други родилки. Лекарите казват, трима души лекари, консулт правят, че трябва да режат, през корема да изкарат детето“. Учителят се малко се съсредоточил и казал: „И да го изкарат и то, и тя ще умрат, живи няма да излезат. Затова ще гледаме да го оправим, да го наместим бебето в двойника й. В двойника и тогава лесно ще го роди“.
В.К.: Значи да го намести бебето в нейния двойник.
Г.Д.: В нейния двойник и това друг път никога не го е казвал. Казал: „Идете си, рекох, идете, ще се оправи“. И тя си тръгнала с вяра нали, да отиде за болницата. Отишла до болницата, детето се родило и върнала се с бонбони да черпи, да благодари на Учителя, че оправил раждането.
Още един случай, който ми го разказа Галилей. Още един случай, който се случил със самия Галилей. „Аз страдах от камък в бъбрека. Остър камък, като дойде кризата, умирам от болки. И веднъж такава криза имах, че просто умирам и казвам на сестричката си: „Бягай, казвам, тя живееше в Красно село. Бягай, Весе, при Учителя, кажи Му, че умирам, този камък ще ме умори“. Тича тя при Учителя и Му казва: „Учителю, Галилей така и така“. „Да, рекох, е отивай си, ще гледаме да го наместим в двойника му камъка, който е застанал напряко. В двойника му значи, та да го изхвърли лесно“. И тя отива си и докато си отишла, той отишъл си в тоалетната, изпикал се и камъкът туп – паднал. Е, това е Учителят. Това Галилей ми го е разправял за себе си. И другото, което днес чухте за двойника, днес всичко ни е ясно, че всички имат двойници, обаче никой не може да оправя болестите и да облекчава положението си. Само един има, който може.
В.К.: Духът е, който има сила!
Г.Д.: Един комунист, идеен човек, млад човек, който бил на някаква касиерска длъжност и обвинили го, че е злоупотребил с някаква сума. Добре, ама той идва и казва на Учителя: „Не съм виновен, нищо не съм злоупотребил, но обвиняват ме, ще ме убият“. Учителят му казва: „Ами щом е така, нищо не ти остава освен да минеш границата“. „Ами как ще мина границата, когато сега идвам от там, войниците са един до друг, птиче не може да прехвръкне. Как ще мина границата?“ Учителят се замислил. Това било по обяд. Казал: „Хайде, остани да обядваме и след обед ще заминеш за там. Сега иди и ще минеш спокойно.“- „Сега иди, повторил.“ А той няма търпение, не ще да обядва, тръгнал на път да отиде там. Действително когато отишъл, там където отишъл нямало нито един войник. Минал си спокойно. Е, след като вече минали години дошъл да благодари на Учителя, да Му каже, че Той го е спасил.
В.К.: И как се е развило, той отишъл, избягал, и после като се върнал нещата се оправили?
Г.Д.: Нещата се оправили, естествено.
В.К.: Иначе щели да го убият. Как се казваше този човек?
Г.Д.: Не си спомням. Учителят бе казал, че един метеор с диаметър 50 км стига на цяла Европа, за да бъде унищожена.
Г.Д.: Учителят бе казал: „Трима евреи [правят] един арменец, трима арменци [правят] един македонец“.
В.К.: Значи македонците стоят много високо.
Г.Д.: Опасна работа. Сестра Савка, която е от немски произход, като стенографка е била поканена на гости в село Тополица, Бургаско. Като се върнала на Изгрева от Тополица казала на Учителя, че видяла идеална хармония и любов имало между всички братя и сестри в Братството на село Тополица. Учителят казал: „Не са им дошли още изпитанията, тогава ще ги видим.“ Това е. Изпитанията като дойдоха по-късно всичко се разпердушини и салона им остана празен.
В.К.: Ти си съвременник. Като дойдоха изпитанията, какво?
Г.Д.: Ами разделиха се на две и почнаха да воюват и един по един изчезнаха.
В.К.: Чакай сега. То там е имало една Стойка на времето. Тя си замина. Тя води едната група. Другата група кой я води?
Г.Д.: Е, нямаше оформени две групи, обаче имаше противоречие.
В.К.: И накрая?
Г.Д.: И накрая завърши така, че всички отидоха си от този свят и горе ще дават отчет.
В.К.: Горе ще дават отчет.
Г.Д.: Сега две сестри, същите две – Савка и още една сестра били поканени да отидат на празника в село Тополица и казали на Учителя. Учителят им казва: „Нямате работа там“. Не ги пуснал.
В.К.: В ония години ходеха там, контактуваха, много се ходеше на гости, но виж не са имали работа там, няма какво да правят. При изпитанията, които дойдоха, нали? Аз съм я виждал Стойка от Тополица и ми е разказвала някои опитности, които е имала с Учителя така по вътрешен път, но чувал съм, че е направила много бели като медиум. Какво е твоето мнение? Ти я познаваш.
Г.Д.: Ами сестра Стойка като медиум се е проявявала и е силно нейното чувство, че тя действително мисли, че Учителят говори чрез нея. Стояла на Изгрева при Учителя, не е седяла много при Учителя, а пък иска много да знае. Времето, в което тя е работила в тази насока като медиум не е много важен, но е имало много съмишленици и е станала много популярна. Но имам една опитност с нея, ще използвам случая да я кажа сега. Сетих се. Когато работих чешмата идваха много приятели както от Габрово, така и от много градове и села при сестра Стойка, особено по празници и да чуят какво тя ще каже. Какво Учителят чрез нея ще каже. Един случай имах такъв, че сестра Стойка имаше така гости в този ден и сестра Стойка беше така с добро настроение и чух я да казва: „Тук, казва, има един софиянец“.
В.К.: За теб става въпрос.
Г.Д.: „Който, казва, е говорил за мене, че Учителят не говори чрез мене“. Казвам: „Сестра Стойке, да не съм аз, бе? – Ти си, казва. – „Вярно е, не го отричам, че аз казвам и ще кажа и сега казвам, че Учителят не говори чрез тебе“.
В.К.: Той не може да говори чрез обикновен човек?
Г.Д.: Сега. Защо не говори Учителят чрез тебе, моето мнение е, защото Учителят казва така: „Аз говоря на всички и който иска да стане Учител да отиде в света, да си вземе ученици, а не от Школата, от моята Школа“.
В.К.: Да, това е много интересно мнение.
Г.Д.: Понеже аз го знам това от Учителя.
В.К.: Да отиде в света да си вземе ученици.
Г.Д.: Да си вземе ученици. Учителят казва, да отиде в света да си вземе ученици. Да проповядва на тях, а не в Школата на Учителя. Аз й казах: „Ти в Школата на Учителя правиш школа. Това е престъпление, даже от моя страна погледнато“. Всички слушат.
В.К.: А ония другите слушат.
Г.Д.: Всички слушат.
В.К.: Не те ли упрекнаха после? Не?
Г.Д.: Аз имах, ползвах се с голям авторитет затуй, че изхождам от Учителя, а не изхождам от себе си. Аз познавам нещата, съвременник съм там, слушал съм, виждал съм.
В.К.: Сега понеже засегнахме тази тема, много по ония години излизат наяве разни ясновидци и после след заминаването на Учителя: „Учителят говори с мен, Учителят говори чрез мен“. Според мен това не може да бъде вярно.
Г.Д.: Имаше случай с един Бандерски от Кюстендилско, един едър, важен така тежко стъпваше и сестрите ахват, особено като чуят, че е ясновидец. Въпреки, че Учителят е Бог, те тичат при тоя ясновидец, вече го ухажват и гледат да им каже нещо. А Господ е пред тях. Още като видях аз този случай с Бандерски, както и със Стойка, казвам: „Никакъв ясновидец не е той“. На Йотка, на други сестри казвам: „Никакъв ясновидец не е той“. „А ти си недоверчив, такъв ограничен“. „Какъвто ще да съм, обаче той не е никакъв ясновидец. Ще видите сами накрая.“ И кара, кара, тук-там предсказа това-онова, обаче все си седи предсказаното на едно място. Сега какво нещо е Господ, винаги ми е помагал, ама нямам думи да изкажа благодарността си към Учителя и към Небето. Заведе ме Христо Якимов и стана причина да работя на къщата на един военен пак Георги се казва той, Георги Балабанов, хубав човек, военен, жена му италианка. Христо Якимов още като бил при военните там е имал с него познанство и му давал беседи да чете и изобщо, наш човек. Един ден от дума на дума и стана тъй, че аз трябваше да му направя мозайка на терасата. Вземах и направих му терасата. На обед ни канеха и станахме добри познати. И сега на отиване казват: „Хей, Георги, като че ли Господ те е пратил тук“. Печката им оправях, изобщо много неща. Много популярни, хубави хора, народни хора. Един ден жена му казва: „Абе, Георге, едно време ние живеехме на друго място еди-къде си и там у техните съседи идваше един Бандерски. Един Бандерски от Бялото Братство, ясновидец. А те вече сестрите там няма къде да го сложат, такова уважение му правили, такова уважение. Бандерски не яде такова. Той обича бяла риба, пържат му бяла риба, яде това, дават му онова, черпят го, а той Бандерски казва: „Ние работим заедно с г-н Дънов“. Той работел заедно с г-н Дънов, така се препоръчвал, моля ти се. Тъй им казвал. И аз казвам: „Той никакъв ясновидец не е, той е един обикновен човек като всички, ама не ща да говоря лоши работи сега, да се пазя да не говоря. Той е казал, но това е слабост човешка, пък много се наредил, баш при г-н Дънов ще работи… Знаеш ли кой е Учителя? Той няма представа, за да говори така.“ Но както и да е и по едно време гледам, че я идва, я не идва на Изгрева. По едно време по-рядко, по-рядко изчезна и никакъв го няма. Е, това е силата на ясновидците. И други така имало е, които се препоръчват за такива, но после ги няма.
Учителят казва така: „Аз досега съм видял само трима души ясновидци истински. Специално за България тука. Кортеза е най-голямата ясновидка от Сливен. Само Кортеза е ясновидка.“ За Влайчо беше казал, че Влайчо вижда така де, малко. Той в главата му вътре има един звънец, който възприема. И действително главата му беше особено устроена, ако си го виждал. Аз съм имал опитности с Влайчо, пътували сме заедно за Нова Загора там при Методи Шивачев. После го доведох тука и като дойде тук брат Влайчо у нас, погледна тука, погледна насам, погледна натам: „Ти си опасан от неприятели. Ти нямаш комшии, ти нямаш хора. Всички са разбойници“. Всички ги описа тъй, както трябва. Обаче при все това аз пак със всички съм добре.
В.К.: Добри отношения.
Г.Д.: И даже имаше случай с тези, особено да бъда строг. Но един ден им казах така: „Елате тук, дайте си ръцете, дай си ръката. От мене да мине, аз съм равен с вас, обаче отговорността е ваша, не ви съдя, нищо не правя, обаче отговорността ще носите при друг. Друг ще реши кой е прав, кой е крив. Отговорността на когото падне“. Какво стана ли? Единият се беше блъснал в един камион натоварен с железа в една пропаст. Краката си счупи, двата крака.
В.К.: Плаща.
Г.Д.: Другият инати се, инати се, та преди няколко години бутилката с газ избухва, възпламенява се, изгърмява и стените на къщата се срутиха и по едно чудо остана жив. Все пак медицината му помогна малко, но оттогава е инвалид. Сега гледам помръкна съвсем, жена му, болна от рак. Искам да кажа, Учителят казва така: „Не съдете никого, работата, която вие не можете да я свършите, оставете Бог да я свърши“.
В.К.: Аз пак се връщам на това нещо. Понеже през времето на Учителя, особено пък след заминаването на Учителя се явяват много ясновидци, които привличат много хора, правят групи в Школата, такива случаи много има и според мен като ги наблюдавам завършиха трагично. Групите им се махнаха, това нещо и в бъдеще вероятно ще има такива неща.
Г.Д.: За голямото бъдеще Небето ще изравни нещата, ще изчисти всичко излишно, няма да остави човек, който да пакости.
В.К.: Да, аз много се чудя как е възможно онези приятели в Братството да вярват, че може някого или чрез някой Учителят да говори. Той не може да влезне в един обикновен човек.
Г.Д.: Виж какво, сега ще ти обясня. Бог е създал всички и Бог е вложил себе си във всички. Обаче разликата е там, всеки според развитието си и според вътрешното си устройство. Тъй че те са хора, така да се каже, надделява другия нисш свят, надделява другия.
В.К.: Други сили, други духове.
Г.Д.: Ето виждаш сега, когато има някъде голяма светлина както Бялото Братство, идват и много противоречиви такива. Например, както Лулчев и той искаше да стане Учител както този Бандерски. Беше се наперил, държеше се важно така. Имаше школа, знаеш нали за „Упанишадата“ там. Аз бях много против.
В.К.: Защо ги наричаха „Упанишада“? Какво значи това?
Г.Д.: Имало някаква школа преди няколко века и оттам той си сложил името „Упанишади“. Тъй че Учителят наричаше тази група на упанишадите на Лулчев „Змийско гнездо“.
В.К.: Учителят?
Г.Д.: Учителят. Тъй че те бяха, тъй да се каже, както го казах на Стойка, ти правиш школа в Школата на Бялото Братство на Учителя. Хаир няма да видиш, както и не видя и всички онези, които бяха при Лулчев си отидоха един по един, но и не видяха хаир.
В.К.: Не видяха хаир.
Г.Д.: Не видяха, разбира се. Пред нозете на Учителя си, на един Господ, да отидеш да се занимаваш с един обикновен човек.
В.К.: Сега изигра ли Стойка някаква отрицателна роля при ремонтирането на чешмата в Тополица?
Г.Д.: При ремонтирането на чешмата, когато отидох, то мен беше ме избрал Борис Николов и затова не ме пратиха, защото те канеха Борис. И аз също исках: „Хайде, брат Борис да отидем заедно там“. „Аз, казва, не мога“. И след години Георги Драганов от Ямбол отишъл при Борис и казал: „Борисе, хайде, казва, да отидем в Тополица там на чешмата, аз ще ти помагам“, а пък Борис му казал: „Аз не мога, стар съм, ще изпратя Георги Йорданов“. Той казал и пред други: „Ще изпратя Георги Йорданов“.
Аз преди да замина имах разговор с Борис. Питам го как се е работила чешмата, защото той я е работил 1928 г. Аз тогава не ходих там. Бях тука. А как е работено, как е правена и с брат Бертоли също съм говорил. Учителят е възложил на брат Бертоли направата на чешмата, като Георги Куртев идвал тука, за да каже, че тополчани искат да направят там чешма и Учителят направил един малък чертеж. Описал човекът, който представлявал символично чешмата. Туй представлява човекът, гдето тече водата, то извора е главата. Тези са раменете, т.е. стените, а долу вървят едни корита вода гдето върви. В чертежа това са краката.
В.К.: Това не го знаех.
Г.Д.: Това са краката. Значи все едно, че човекът е пентаграма. И Бертоли начертал така план за чешмата: тука вода, тука чучурите, коритата и т.н. При Бертоли тогава работеше един скулптор, имаше работилница към Павлово и той взема него да направи зодиаците там на място от цимент, много сполучливо, също чучурите там, това онова. Водолея го направил с главички. Променил го. Водолея с гърнето и коритата също. Борис е направил едни балустри. Така, делеше чешмата, която е за пиене с едно корито и другите корита, които са за животни да пият вода. А Борис е направил каптажа, понеже каптажа, той е бил един стар извор, долу от земята извирала мека минерална вода, гдето се събирали там жени да перат, да си вземат вода още от турско робство. Над чешмата непосредствено има един голям дъб и там са ставали схватки, когато отивали наши жени там на чешмата за вода, турците ги нападали и затова наши комити са се укривали там някъде из храстите и ги издебвали. Като отиват да правят зло, залавяли ги и ги изтребвали.
В.К.: Това не го знаех.
Г.Д.: И тази чешма от тогава, от там датира. Сега, значи водата е била в ниско и за да се издигне по-високо, да стане чешма трябвало да се слагат плочи, камъни, да се вдигне нивото на водата нагоре и като се вдигне, тогава направили и чешмата излиза на земята на такова разстояние тука и така пада в коритце и оттам се разпределя на едно, на две, на три места, да върви към краката, а другата по ръцете, да върви тази вода.
Тези стени бяха разрушени до такава степен, че просто и зодиаците не личаха, особено Водолея и като стъпиш долу се плъзгаш от жабуняк, от треви и т.н. Ние един път я почистихме, втори път пожелаха да се реставрира или да се реши да се събори цялата и да се направи изново и те го решиха. Но аз когато стъпих в Тополица да работя казах им така на сестра Стойка, брат Ангел и други там няколко души. Съберете се тук от Братството всичките и решете взаимно, без да има противоречие, да се направи чешмата и как да се направи, за да нямате после неприятности. Едни знаят, а други не знаят, едни искат, други не искат. И се замислиха. След известно време казва сестра Стойка: „Георге, няма да викаме никого, ние които сме тука 5-6 души, ние ще правим чешмата, финансираме“. „Викам, добре, ама не е хубаво така. Вие сте един колектив тука, Братство, трябва да знаят всички.“ „Добре, няма какво да чакаме“. И почнаха, обаче един Топалов имаше, той човърка и така, така, така явиха се противоречия и вече, понеже аз отидох с голяма активност, с голяма сила, с голяма енергия, бързам какъвто винаги в работата си бях, организирах работата и с кмета. Кметът на моя страна, дори даде най-добрата кариера от новата да извадят камък, няма кой да го вади и говорихме с един брат Иван Джоджев, който беше ръководител, там един Яшар да вади камъка. Добре, но дойдох си тука, той се отказал да вади камъка. Пише ми: „Ела, щото няма кой да вади камъка“. Той от там не може да намери човек, вика ме аз да отида там да намеря човек. Ха сега де?
В.К.: Противоречия и противодействие.
Г.Д.: Отивам аз втори път, намерихме един млад мъж, който по железниците работи по линията и има свободни дни. Те са на смени и полека-лека той почна да вади хубав камък и така вади камък той, прераздава го кмета, слагаме го при чешмата. Аз вземам участие при размерването и донасянето като горе го товарят други и остана там една голяма поляна от камък. Ставаше въпрос сега как да я направим. Зодиаците са разрушени, трябва отново да се направят. Аз тогава отидох да преговарям с един скулптор Гачев и почна той да ги работи и леяр да ги отлива. Аз едновременно там започвам от леглото на чешмата, правя и ред други работи и там глася камъка. Като стана камъка, трябваше ми един майстор, поне зидар. Добре, ама не можем да намерим, най-после говорих с един бургазлия, който е майстор и може да реди камък, обаче той се уплаши от толкова голям камък, пенсионер е вече с 2-3 години по-малък от мене. Макар че каза, не дойде, на уговорката не дойде, тогава ние почнахме с един друг. Турихме конеца, теглихме от центъра, това-онова и видяхме, че едната страна е с 60-70 см е по-малка, по-къса от другата от центъра, от чешмата изхождаме, но решихме да направим така, че да замажем, малко да отстъпим, малко да остане така, иначе трябваше много да се мести, а те не бяха съгласни, пък аз исках като правим наново да бъде както трябва. Както и да е, един малък спор, но го уредихме. Аз се съгласих с тях и отстъпих. И почнахме обаче почнахме с един друг, пак от Братството, но той пък се разболя. До обед работи и след обед взема мотора и си отиде в Бургас. Другият ден вземах аз двама души от ТКЗС-то, обикновени зидари. Пак аз имам снимки от Балкантурист от Габрово. Там бях и помолих един приятел да ми направи снимки на тази зидария, смесена зидария и по тази зидария почнахме зидарията под мое ръководство. Аз тука бях направил на вилите едни такива художествени вили, тези зидарии с камък и тъй с керемиди отгоре с бутчета, проект на архитект и те се възхитиха, който ги види. Казах им, че така ще почнем. Почваме сега по снимките, аз ръководя. Всичко хоризонтално, едно парче да бъде, ама да бъде хоризонтално. Малко да бъде, ама хоризонтално да бъде. Всичко хоризонтално да бъде и действително някои бяха довели зидар опитен, който постави няколко камъка, накарах го да ги свали. Аз не го бях забелязал кога ги сложил. Извинявай, казвам, ама ще ги свалиш. Ама туй, ама онуй. Викам, не, ще ги свалиш. Та искам да кажа де това, не е до голяма педантност, но въпроса е, че като сме почнали, да бъде както трябва. Така се завърши и действително ако дойдеш да видиш с малка вътрешна фуга изпипано е, идеална работа. Всичко, така стана зидария, местата на зодиаците си стоят, запазени са, обаче не ни разрешават да ги поставим. Но сега вече тези годни, които идват ще ни разрешат вече. Корнизи има да се правят също и там трябва да организирам и там казвам до една-две години трябва да го направим, щото няма време. После не зная.
В.К.: Е, защо не разрешават?
Г.Д.: Защото зодиаците били религия. Особено аз нали лично ходих при партийните отговорници, казват: „Ах, вие дъновисти, дума да не става. Вие, дъновисти, дума да не става“. Ами нали там напоследък един противник ни обадил в Бургас на милицията и идват и забраниха да се работи и да се ремонтира. Викаха ме в милицията в Бургас.
В.К.: Е, защо?
Г.Д.: Защото е противник на ремонта. И със Стойка не са едно и че аз я правя, а не Борис. А Борис е стар вече и ме праща. И в милицията ни викаха: „Ти какво търсиш тука бе, на наша земя, дъновисти ли ще правите вий? Кои сте вие? Дай си паспорта. След една седмица ще го получиш от Айтос“. Те са правили справка с моето село. Моето село е на 30-40 км от Бургас. Правили справка и го занесли в Айтос и го получих от там. Изобщо прекарах така години в затруднения. После оспорват там от селата, че не е направена така както беше. Викам: „Не е направена както по-рано и както трябва“.
Край 3-В
Георги Йорданов, Буча Бехар, Петра Шилингозова и Елена Андреева
Георги Йорданов 4А – „Братството ще загуби силата си, ако се регистрира. Братството не е секта, а е Школа за нравствено възпитание“.
В.К.: Не е направена така както трябва на времето, така ли?
Г.Д.: Да. И със стълбички и там да наливат вода, а пък балустрите, които разделят водата, тази която е за пиене водата и тази, която е за животните – тя е съборена вече. Пък ние я направихме така, всичко едно, защото сега няма животни да пият вода. Животните са на съвсем друго място.
В.К.: Големи противоречия.
Г.Д.: Имах предложение, че после действувах там, исках да направим с наши хора и парка. Там има също едно голямо място около чешмата и дъба, което са го определили за парк на селото, парк, за градина. Щях да уредя и да направим парка, но тъй като станаха тия бъркотии не разрешиха и не можа да се направи и друго. Исках да го дадем на „Паметници на културата“ тук в София, направих молба, приеха ми предложението да го предоставим на техните служби на разположение.
В.К.: Чешмата на Тополица?
Г.Д.: Да, тука. Директора и счетоводителя на Тополица направиха молбата. Направили, казва, молба, пратили са я до Бургас и там отговарят, че милицията не разрешава. Пак аз работа имал съм вече с тях. И остана така за в бъдеще да се уреди. Зодиаците са готови, всичко, корнизи да се направят и да се монтират зодиаците.
В.К.: А къде се намират?
Г.Д.: Там в селото.
В.К.: Да, само че трябва да се поставят.
Г.Д.: И около чешмата има работа още да се направи така да се каже по проекта на Пенчо, защото той е озеленител и предложи там как трябва да се направи водата там долу, с такива цветя.
В.К.: Ясно, да. Значи това е един по-дълъг процес. Значи, като приключихме с Тополица и със Стойка и с чешмата, накрая какво остава?
Г.Д.: Остава за в бъдеще да се уреди въпроса с чешмата, да се постави всичко, да се украси, да се направи парка и да стане едно красиво място за отдих, за благородни и за добри хора, защото сега при туй положение съвета трябва да вземе мерки, за да се огради мястото с чешмата, да не влиза добитък, да не перат там, да не сушат ТКЗС-то разни семена и да правят зомлуци, да си остане свято нещо, чисто нещо, именно като влезеш да почувствуваш, че тук преобладава нещо чисто, нещо възвишено.
Г.Д.: В първите години във Варна, варненското братство се създали разни интриги и се разделили на две. На бели и черни братя и помежду си не са били в хармония. Тогава поканили Учителя да отиде във Варна, там да се поспоразумеят, да се оправят и Учителят решил да пътува един ден с Йорданка Жекова и отседнал у тях. Когато пристигнали на гарата имало посрещачи, обаче те всички не познават Учителя кой е. С Учителя пътували и други наши възрастни братя, които и те били с бради и затуй не знаели кой е Учителят. На другия ден започнали да посещават Учителя в кьошка на д-р Жеков и сега пристигат едни. Сестрата казва: „Учителю, идват гостите да Ви видят“. „Кои са те?“ „Те са от Бялото Братство“. „Турете ги там на пейките да чакат“.
В.К.: Ха, от белите.
Г.Д.: От белите. И белите да чакат там. След туй пристигат другите. „Тези от кои са, рекох?“ „Те са от черните братя“. „Дай ги тука. Те са празни шишета, да ги напълним с ново вино“.
В.К.: Те са се разделили на две помежду си, така ли? На черни и на бели. Воюват помежду си.
Г.Д.: Помежду си. Едните ги турил да чакат – белите, а за черните казал: „Дай тука, те са празни шишета, да ги напълня. Аз съм дошъл, казва, за простите, за грешните, за хората, които искат нещо ново да научат. Дай ги тука“. И така Той напълнил шишетата им, говорил с тях и ги изпратил и след това дошли белите и с тях се разговарял. Значи, че всякога не знаем как да се обхождаме. Отношенията ни какви да бъдат щом сме заквасени от Новите идеи, Божествените идеи, трябва да имаме хубави отношения, да си отстъпваме, да си общуваме тъй както казва Учителят: „Общувайте, общувайте, да се опознавате, да се сближавате“. Учителят днес работи с всеки индивидуално и всеки човек е в Неговото съзнание. Тази е Новата Школа, с която ще работим ние всички за в бъдеще. Учителят е говорил само за Кортеза, само за нея е говорил и я признава за ясновидка, никого другиго по Негово време. Учителят казва: „Аз най-добре се чувствувам при лошите хора. Дошъл съм за тях. Лошите хора най-добре работят, а това всичко друго са генерали, чакат на готово“.
В.К.: Кои са другите?
Г.Д.: Добрите.
В.К.: Генерали и чакат на готово.
Г.Д.: А лошите работят.
В.К.: Лошите работят. Те са по-активни.
Г.Д.: Брат Епитропов, един възрастен брат, който ходеше да проповядва по села и градове за Новото Учение живеел в съседство с брат д-р Жеков на Изгрева. Преместил си оградата, имали някакъв спор и е имало недоразумение между тях. Скарали се. Тогава Учителят им казал, че от Невидимия свят се разглежда техния спор. „Ще взема един от вас! Ще взема един от вас“, казал Учителят. Учителят повикал двамата при себе си, повикал ги при себе си, за да ги сдобри, да си простят, тогава им казал да се целунат и казал им по този случай да дадат един общ обяд на приятелите, нали за благословение. И така те се сдобрили и споразумели. Това ми разказа сестра Йорданка Жекова.
В.К.: Аз съм чувал, че те се скарали и стигнали до съд.
Г.Д.: Да, да.
В.К.: Ти какво си спомняш още за Епитропов? Той така бе подвижен, с бяла брада съм го виждал?
Г.Д.: Виж, една опитност имам. Учителят препоръчваше на всички наши братя на Изгрева да не си правят повече от един до два етажа. Повече да не правят. Най-много два. Обаче Епитропов без да пита Учителят направи си къща на повече етажа. Обаче Учителят след туй каза: „Той я направи голяма, ама един ден никой няма да живее там“. И тъй стана. Тя запустя, нито се измаза, нито нищо.
В.К.: Никой не живее. А за д-р Жеков нещо да си спомняш? Разкажи за брат Божков. Така ти си спомняш за него много неща. Ти си написал доста опитности. Какво ще ми кажеш за него, спомняш ли си?
Г.Д.: Да, Тодор Божков, веднъж ми разказа следния случай. Веднъж ми разказа следния случай. Посетих казва Учителя и в разговора ни за тогавашното положение, Учителят си показа един зъб, който го клатеше тъй, че можеше да се сметне, че едва стои в устата Му. Това е за царя. За падането му. Сега, след известно време пак го посетих, и си показваше езика, доста навън, който беше силно червен. Тъй червен, че можеше да се сметне, че е боядисан със силно червена боя. Значи, че ще дойдат такова…
В.К.: Комунистите.
Г.Д.: Комунистите. В първите години Учителят е посещавал провинцията – села и градове. Отива при една сестра на гости в провинцията. Там като гост пристига нейният син. Сяда при нея и слуша разговора и сестрата се смутила. И този неин син вади кутия да черпи Учителя с цигара. А Учителят в това време бръква в джоба си и вади и Той цигари и поканва синът й да вземе от Неговите, от Учителевите цигари. Той разбира се уважил госта и взел от Учителевите цигари, запалил я, изпушва я и оттогава той престанал вече да пуши.
В.К.: И Учителят от къде я извадил, когато Учителят не пуши!
Г.Д.: Хайде де?
В.К.: Кой ти го разправя този случай?
Г.Д.: Туй ми го разказа, не помня кой ми го разказа. И се чудя Учителят от къде можа да намери цигари, за да черпи с цигара този гост.
Сега за цигара ще разкажа още един случай с Учителя. На Изгрева една сестра Балтова, която живее близо до салона има малък ремонт, на който работел един дърводелец, който аз го познавам и той ми разказа случая. Отива Учителят да види какво прави този майстор, дърводелеца, обаче майстора запалил цигара и пуши, а Учителят му казва: „Ей, какво си ухапал дявола за опашката!“ „Дънов ми каза, че съм ухапал дявола за опашката и аз казва както виждаш от тогава още пуша и значи все хапя опашката на дявола.“ Това е.
Един руски войник, след като дойдоха 1944 г. и дойдоха на Изгрева отива при Учителя след като излязъл, казал на нашите приятели: „Ваш Учител почерпил меня с водка! А вие не давате на мене нищо, нито водка“. Значи Учителят намерил водка, от къде намерил тая водка да го почерпи? Да го почерпи с водка.
В.К.: Когато там няма изобщо нищо за пиене, особено водка.
Г.Д.: Няма нищо. Да.
В.К.: Учителят ме почерпи, а вие нищо не ми давате. По тия години идваха ли руски войници, офицери при Него, правеха ли контакти?
Г.Д.: Спри! Това е много важна страница.
Туй, База за споразумение е написано ето как:
1. Избор на нов Братски съвет.
2. Ние няма да участваме в него. Това казва Антов с Коста Стефанов.
3. Обещаваме пълна подкрепа и съдействие. Значи обещават пълна подкрепа и съдействие.
4. Обща акция за пълно помирение, като престанат всякакви хули, клевети, и лоши нападки срещу когото и да било от Братството.
Подпис:
В.К.: Значи ти си го преписал това нещо?
Г.Д.: Да.
В.К.: И сега при избор на Братски съвет кой трябваше да го избере?
Г.Д.: Братството.
В.К.: И не трябваше да влизат нито Борис [Николов], нито Антов.
Г.Д.: Без тях, и без тез, които пишат, Коста Стефанов и другите.
В.К.: Така.
Г.Д.: Значи нов Братски съвет. Значи го разтурват и такова, щото каквото каже Борис. Писал го е Коста Стефанов, писал го като пълномощник на Антов, 1957 г.
Г.Д.: Една сестра, случка насън. Чух гласа на Учителя. Иди кажи на братята има ли нещо отвън. Видях голям пламък, ослепително светъл стигащ чак до небето. Няма го там излезе си. Кажи на братята.
В.К.: Това е сън?
Г.Д.: Да.
В.К.: Да поговорим за Учителя по онези години. Понеже сте чул така звук, гръм. Ти присъстваше ли тогава?
Г.Д.: Да. Събори се, чу се шум, гръм. И всички сметнаха, че Учителят се е дематериализирал.
В.К.: Дематериализирал и изчезнал.
Г.Д.: Да. Това е.
Г.Д.: Има един сън. Сън на Борис Николов, който го е разказал на сестра Елена Андреева. А пък на мен ми го разказа тя и го записах.
В голям автобус са Братството. Аз съм шофьора. Вървим по равен път и почна да се влошава пътя и стигаме до голяма пропаст. Падна там и се свърши. Разказал същият. Имал наглост да го разкаже.
В.К.: С него много трудно се работи. Почти е невъзможно.
Г.Д.: Тя е от Карлово, пише ми на мен писмо. Пише ми така: „Която храна е по-ценна нея изберете. Приятели ние избрахме и двете, за тези за нарядите. Ние избрахме и двете храни и ги съединихме в една. Внесе се малко смут, изникнаха следните мисли.
Някои издигат девиза „Разделяй и владей“.
Орел, рак и щука.
Има нещо гнило в Дания.
Разцеплението е несъвместимо при Новото учение.
България е паднала под турско робство, когато е била разделена.
Скарали се кой да води бащина дружина.
133 Псалом ни говори за единомислието.
Простете на мен, вчерашната. Честита Новата 1977 година! Нека донесе на всички живот любов и мир, хармония. Хармония, хармония да бъде всичко за Слава Божия! Честита 1977 г.! от сърце желая здраве, бодрост, светлина и хиляди [поздрави]. Тя се казва…[……]
В.К.: След заминаването на Учителя почват с посланията и идва момент когато те започват да се чудят кой наряд да изпълняват. И на коя молитва да се молят. Да, така е.
Г.Д.: Да.
Г.Д.: Същото направи Учителя и с д-р Миркович, пак по молба на доктора. Миркович помолил Учителя, когато да си замине да го предупреди, за да може да се подготви. И така Учителят му се явил физически, така на сън, и му казал: „Докторе, приготвяй се!“
Г.Д.: При разговор с Учителя, брат Божков, като се разговарят идва една сестра, която взема участие в разговора, но братът се докачил от тая намеса и я смъмрил. На раздяла брат Божков казал: „Учителю, като войник ще изпълня всичко!“ „Ти сега отстъпи, казал Учителя, на 30 км от границата!“ Брата признал и с усмивка си заминал, като военен приел тази забележка от Учителя, като от баща.
В.К.: „Значи ти отстъпи сега 30 км от границата.“
Г.Д.: Да.
Г.Д.: Брат Ковачев помолил една сестра Донка Кънева. Тя идвала в София, да пита Учителя, да регистрира ли Братството в Стара Загора. И разказала това на брат Боев и брат Боев запитал Учителя. Учителят казал: „Братството ще загуби силата си, ако се регистрира. Братството не е секта, а е Школа за нравствено възпитание“.
В.К.: Да. Какво е твоето мнение сега за всички тия салони, които са в момента? Те са два салона в момента останали. Единият е в Бургас, другия във Варна го няма вече. Само в Бургас има салон официално зарегистриран.
Г.Д.: Айтос.
В.К.: Да, Айтос и Бургас.
Г.Д.: Варна.
В.К.: Варна, но те нали им взеха салона?
Г.Д.: Е, вземаха, но събират се сега.
В.К.: Ето сега едно изявление на Учителя. Минаха години, тия които имаха салоните им ги взеха, трети, които отиваха в салоните си заминаха и дори ако имаха салони биха останали пусти сега. Е, твоето мнение във връзка с това изявление на Учителя. Ти си един свидетел на толкова много години.
Г.Д.: Тези салони извършват работа.
В.К.: Те си изиграха своята роля.
Г.Д.: Условията, които се промениха и тази роля, която Братството остави – тези съборни дни, тези празници, които имаме и ние тука ги правим, обаче нямаме салон. Това е разликата и тука в София ни разрешават да играем само една Паневритмия и беседи да се четат там в някоя къща. Салон не ни дават. А там също [в провинцията] събират се и изпълняват, ходят, посещават приятели, особено като се събират в Айтос от цяла България. Става хубаво, но туй, което се иска, не е нито в Айтос, нито в Бургас, нито във Варна. Туй ще го знаеш, защото туй, което беше при Учителя в миналото, хората идваха с едно вдъхновение, с едно голямо уважение, една трогателна радост, че ще видят Учителят, че ще бъдат на този събор, да прекарат в единство, в хармония, да се видят с приятели и т.н., обаче това, което Учителят е оставил, няма го вече. Изроди се, дори едни и същи, както Борис е един и същ, но командва и държи в ръцете си всички. Аз тази година бях на последния празник в Айтос, Богородица, която тази Надя, която е там на Георги Куртев дъщерята, която има още влияние, голямата й сестра и малката, понеже баща им е бил там като ръководител в миналото, те още си дават важност и те командват положението там. На събора един брат там се провикна – Николай. Събрали се всички на поляната обаче като се изправят, дигат ръце всичките, дигат ръце нагоре. Всички дигат ръце, т.е. поздравяват Братството, събора, всички гости, вдигат ръце все едно, че поздравяват Небето. Четат молитва, вдигат ръце, туй никога при Учителя не се е вдигало ръце, като се говори или се правят молитви или някакви наряди. И той, Николай се обади: „Долу ръцете!“ След това изчезна, не се вести после, но създаде се един смут. Защо го казвам? Защото е правилно казано.
Ето Марин Камбуров, който е един от първите в Прослав. Той също каза: „При молитва, при такива тържествени случаи вдигаме ли ръце при Учителя? Само когато се поздравяваме.“ Сега като правят първите гимнастически упражнения, все вдигат ръцете и тогава казват формулата. Тези неща не са от Учителя и не се правеха при Учителя. Тя сега Надка Куртева турила известни хора там, да следят, че ако някои противодействуват, да се скарат, да ги отстраняват. Та не е туй, което трябва да бъде. Николай ще бъде, когато дойдат новите хора. За мен е това. Тука също има много трески за дялане в това. Аз искам, дори и Драга да я сменим, да я махнем ний, обаче няма хора. Кого ще избереш? И не са единодушни, подготвях аз няколко пъти, подготвях някои сестри, обаче кой ще застане на нейното място? Значи тя трябва да постои още малко докато дойдат новите хора. Кога ще дойдат и как ще стане, оставяме на Небето. Ние сами сме безсилни. Ето аз най-малки работи правих, но миналата година, аз отидох за малко, за съборните дни.
След като си дойдох тука, Драга на Паневритмията, изпъчи се и казва: „Всички на Рила казали, че нямаме разрешение, само един казва, че имаме разрешение.“ Георги Събев обърна се към нея и казва: „Само аз казах, че имаме разрешение.“
И тя забранила да ходи в Комитета. И аз бях уговорил в Комитета с Цветков да изяснят този случай. Отидох, казах как ни върнаха, и исках да има млади хора, които да бъдат отговорници. Казах, и ние да прекарваме нашите празници на Рила, и ние искаме да бъдем като всички хора от България и от цял свят, и ние като граждани имаме право да прекарваме там.
А пък милицията да си търси виновните. Тя за какво е? Тя да търси, ако намери някой виновен. Ако има отговорници, те ще отговарят. Той ме слуша, слуша: „Добре, Георги“, казва. Аз искам млади хора. „Ти на колко си?“ – Аз съм на 80. „А-а, ще уредим някой млад.“
Добре тогава. Миналата пролет. Като отидохме, казах на Драга: „Драга, ще изберем тука млади отговорници за Рила. И още два въпроса за Пловдив…
Край 4-А
Седнали 1. Харизанов, 2. Георги Йорданов Прави 3. Веско Василев, 4. …, 5. Анина Бертоли, 6. …, 7. Стойна Кондарева, 8. Мария Златева с тиролската рокля
Георги Йорданов 4В – Голям извор съм Аз
В.К.: И какво стана?
Г.Д.: И взема си бележка той и след седмица, 10 дена и повече пита Драга какво става, ще отида да видя какво е станало. „Няма да ходиш ти. Аз ще отида да видя какво са решили тия.“ Мен не ме пускат, за Пловдив за събора. Мина една седмица, какво – пита ли? „Имали много работа и делегации и не са се занимавали с тия работи.“ Това отговор ли е? Не съм ходил от тогава. Това отговор ли е? Те са длъжни да свършат нашите работи. И аз си замълчах тогава. След няколко дена питам Драга: Кажи кой е този, че всички казали, че нямаме разрешение, а пък той казал, както със Стойка. – „Ти си“, казва. Тогава се обадиха сестри и братя: „Не е вярно, това Георги не го е казал това.“ Нейно е това. Тя го дразни сега. Мина известно време. Викам, аз ще те науча тебе. Мина известно време. Тя казва: „Ти си лош човек, ти си живеел с много сестри, ти си ходел с еди кои си, така и така. Не знам какво.“ Викам, не е верно това.
„От кой свят излиза музиката? От умствения. Защо? Защото само интелигентния човек може да пее и да свири.“
Значи между музиката и интелигентността има известна връзка. Те вървят успоредно. Правата мисъл не е нищо друго освен музика.
В.К.: Това е като един завършек на всичко, което говорихме досега. Хубав финал. Така. Продължаваме нататък.
В.К.: За Михаил Иванов?
Г.Д.: Той искал да му се даде писмено пълномощно, да бъде единствен представител на Братството на западните страни. Не му се даде това право, но с големи вътрешни противоречия и разправии свърши.
В.К.: Сега искам да те питам, ти помниш ли го този Михаил по онези години преди заминаването му?
Г.Д.: Помня го. Зная го. Тщеславна личност, голямо големство, голямо мнение за себе си. Велика работа. Като човек така лек подход имаше към всички, така, както всички млади хора. Изобщо нямаше тоз авторитет, това знание, това смирение, и искаше той да изпъкне като учен. Аз с Бертоли съм говорил, той не предаваше там Словото на Учителя, а си говореше свои неща. Той, така да се каже, уважаваше Учителя само на снимката Му и се дегизираше като Учителя. Да прилича на Учителя, обаче спечели много пари, щото правеше хороскопи на големи хора и по тоя начин влизаше под кожата на някои от техните близки и на самите тях и така те му даваха много пари, много пари и той забогатя и стана голям богаташ. Имаше вила в Алпите, имаше много пари.
В.К.: Сега, след заминаването на Учителя си спомням, че са изпратили неговата секретарка Стела [Белмен] тук за да прави преговори във връзка с това откупуването и издаване правото на печат на беседите. Той печатал ли е някакви беседи там?
В.К.: Не е печатал.
Г.Д.: Нищо не е печатал.
В.К.: Не е пожелал.
Г.Д.: Не е той, дори когато, разказваше ми брат Бертоли, когато занесли беседи на френски и български в Париж в една книжарница, той Михаил ги е турял в мазето, за да не се разпространяват беседите на Учителя. Само той, неговите книги да четат. Невена Неделчева е била при него, той й предлагал много пари, обаче тя отказала да вземе парите му. Много разкошно се е държал, имал там кухни, стол, там в братството в имението, но се делели на три категории. Първата е бил той, на подиум, специално него са го обслужвали двама млади – девойка и момче, блюда специални, храна специална. Втората група, третата група и на всеки поотделно се готви. Ето това е колектива там. Това разказват, които са били очевидци. Аз не съм бил там. Но и той свърши, нали почина, замина си, обаче ще даде отчет горе пред Учителя си.
Г.Д.: Братството тръгнало, отиват от Изгрева за Витоша и се спират тук някъде зад Юзината и от Изгрева пеш отиват за Витоша, все пеш стигат, спрели и Пантелей започнал да имитира брат Боев как говори и всички започнали да се смеят и брат Боев слуша. Добре, ама Учителят като чул и Той почнал да имитира брат Боев „ама виж-ко, виж-ко“, ама идеално, сполучливо го е имитирал, тогава брат Боев погледнал и се засмял. Един друг случай пак с Пантелей и брат Боев. Брат Боев пред салона на Изгрева чака отгоре Учителят да слезе и Пантелей минава и брат Боев като вижда Панелей, извикал: „Пантелей, Пантелей, ела, ела, ела“. Отива Пантелей при него, казва: „Пантелей, ами виж-ко, виж-ко, аз ти бях учител на тебе, нали? А пък сега и двамата сме ученици. Ти ми беше ученик, хък сега сме и двама ученици пред Учителя“.
В.К.: Този Пантелей от къде беше?
Г.Д.: От Панагюрище. Брат Боев е бил там гимназиален учител, в училището му е предавал. Брат Боев и той е от Панагюрище.
В.К.: На тази снимка както и на онази другата, вътрешността на салона. Какво представляваше салона отвътре? Ние не сме съвременници, не го познаваме само по снимки. Тука Учителят седи на катедрата, така ли?
Г.Д.: Да. Туй е все едно така, гърба му на запад, а цялата стена отпред е в стъкла, прозорци.
В.К.: Сега в момента както е застанал Учителят там, гърба е към стената, а лицето към прозорците.
Г.Д.: На изток.
В.К.: И обикновено така седеше и говореше.
Г.Д.: Да.
В.К.: Стенографките седяха пред него и записваха, и това е една част от обикновената беседа, една част от приятелите.
Г.Д.: Туй е ширината, това са стъклата на изток, а тука е север, ето тук е колоната. Също подиум, ето вижте.
В.К.: Да.
Г.Д.: Тука го удължиха, ето. Преди тук беше една кухня, събориха я и го удължиха с още 4 м. Туй дължина, туй ширината му, тука е остъклено цялото, а тоз подиум имено на север и оттам се излизаше само по служба. А пък се влизаше от таз страна се излизаше ето както е тука.
В.К.: Да, ясно.
Г.Д.: Тука се излизаше напред, тука беше от стъкло вратата, от там едно антренце към 3 м, оттам почваха стълбите и се извиваха за Горницата. А Горницата вижте дървени стъпала, където се качваше горе и влизаш в едно антре, където Учителят постоянно седеше, а пък на изток от салона беше неговата спалня с балкон отпред.
В.К.: Така че впоследствие се прави сцената.
Г.Д.: Сцената е тук, а пък като се излезе от вратата, имаше отпред пейки, маси, там има друга една лятна кухня, и като се излезе през тази врата имаше една стаичка, нова сграда ниско в земята, както е салона, където приемната Му беше.
В.К.: Да, приемната вече я видях. Има няколко години, когато не ходят на Рила, а ходят на Присоите. Това е снимка на „Присоя“.
Г.Д.: Да.
В.К.: Тука отзад сега пишеше 1935 г. дали е 1935 г., не знаем. Ти беше ли на тази на летуването на Витоша?
Г.Д.: Бил съм.
В.К.: Сега поради какви съображения отидоха да летуват на Витоша?
Г.Д.: Когато няма условия за Рила, то една година с Учителя помня там се носеше палатка, палеше се огън, носеше се храна и с Учителя. Чакай сега аз да ви кажа дали…
В.К.: Какво виждаме сега?
Г.Д.: Това е на Изгрева.
В.К.: На Изгрева различни бараки виждаме тука. Малки бараки. Държи една стомна.
Г.Д.: Това е Генчо.
В.К.: Генчо художника. С белия пуловер. Тука един с цигулка.
Г.Д.: Това е Маринчевски.
В.К.: Тука?
Г.Д.: Това е Мариола. Мариолчето седнала.
В.К.: Тази снимка на която Учителят е с бяло облекло. Сега това е Епитропов?
В разговора се включва Станка, съпруга на Георги Йорданов:
Станка: Да.
В.К.: Да. До него е Манол Иванов.
Станка: До него е Манол Иванов.
В.К.: После?
Станка: Не, не го познавам. Че този ли мислиш, че е Дряновски? Не, изключено.
В.К.: А отдолу кои са?
Станка: Георги Атанасов. Михаил Ангелов.
Г.Д.: Павел Русев.
Станка: Павел Русев ли? Добре.
В.К.: Горе предпоследния е Павел Русев.
Станка: Колю Йорданов.
В.К.: Това е този Ангел. Това значи от първите години.
Станка: Да. Васил Арабаджиев.
В.К.: От къде е този Васил Арабаджиев?
Станка: От Варна. Тези са варненци. Ето Манол Иванов, този, този, този.
В.К.: Сега защо споменахте за Лулчев, те лулчевисти ли са?
Станка: Да, лулчевисти са. Всичките бяха лулчевисти. И Колю Йорданов беше лулчевист. Този Павел и той ли беше?
Г.Д.: Не.
Станка: Не. А Епитропов не го знам, Епитропов не идваше като лулчевист.
В.К.: Значи тази снимка е от онези години.
Разговор на Вергилий Кръстев със Станка Йорданова
В.К.: Значи два пъти сте го виждали Учителя?
Станка: Виждала съм го на беседа, даже преди да си замине, две седмици преди да си замине на балкона го видях по костюм и си казвам каква е тая болест. Уж е болен, не слиза, а така изправил се с ръцете в джобовете на панталона и гледа как хората идват за беседа, а Той не слезе.
В.К.: Той не слезе. Това е втория път, когато сте го видели. А първият?
Станка: Това втория път беше. А първия път отидох при Учителя да го питам при кой професор да се запиша за следването си по музика. Аз бях студентка, дали при Суржон или при Васил Стефанов. И той съвсем равнодушно, без да му трепне мускул, каза: „Все едно“, защото нямаше да я бъде тая работа. Аз се разболях и прекъснах.
В.К.: Значи все едно. Значи той е знаел, че Станка няма да я бъде като певица. А после как се развиха нещата?
Станка: Бях при Суржон, обаче една година и след туй вече прекъснах.
В.К.: Вие се разболяхте, от какво се разболяхте? Астма?
Станка: Изглежда пневмония, бронхит, белодробно.
В.К.: Значи все едно.
Станка: Все едно. Нямаш път.
В.К.: Боже, какъв ход, това е жестока работа.
Станка: Все едно, дали при единия или при другия. Нямам път като певица. Имах друг път.
В.К.: Сега аз съм виждал пентраграми златни, със синджирчета, кои са ги правили по кои години?
Г.Д.: В Нова Загора, бащата на Ричка.
В.К.: Той е бил златар.
Г.Д.: Да. И след него тука в София Христо Якимов. От пластинки от злато и сребро. Само че без надписите.
В.К.: Сега аз съм виждал. Значи това са малките, които са ги носели като медальони. Сега аз съм ги виждал едни от гипс направени, така като триъгълник с надпис „Глава на Твоето Слово е Истината“, „до-ми-сол“. Кой ги е правил?
Г.Д.: Навремето Бертоли, с техника от гипс.
В.К.: С техника от гипс. Така. След като замина Учителя направиха елипсата. Кой направи там този кръг? Спомняш ли си?….
Г.Д.: За кръга брат Бертоли и Борис и аз участвах там с работата.
В.К.: Елипсата?
Г.Д.: Да, обаче, кой тогава какъв надпис сложи, не си спомням.
В.К.: Да.
Г.Д.: Сестра Донка от село Горица разказва следния случай. Бях в София на Изгрева при Учителя. Казах му, че ще отида и при моите родители на село. А те имат много лоши кучета, които пазят овцете. Когато отидох внимателно, полека погледнах кучетата, лежат и гледат, но кротуват. Мирно стоят. Продължават да лежат, без да лаят и аз като видях така, тръгнах да влизам навътре. Обаче виждам, че не са така както понякога – зверове. И като отидох вътре в къщи, като чукнах, родителите ми излязоха уплашени, чудят се как е станала тази работа, да влезе тя без да се нахвърлят отгоре й, върху нея. Значи това чудо направи Учителят. Направи да мълчат кучетата. Понеже тя го е разказвала на Учителя това. Че ще отиде, ама лоши кучата, как ще отиде, а Учителят е помогнал кучетата да мируват.
Имах решение едно да отида до Бургас. И определих денят – сряда, в който ще пътувам с влака, от гарата отивам направо в салона, където се събират да чуя беседата и след това ще се видя с приятели. И реших оттука след беседата, който дойде и ме хване под ръка и ми каже: „Брат Георги, тази вечер си ми гост“, при него ще отида. И то стана точна така. Дойде брат Желю хвана ме под ръка и каза: „Брат Георги, тази вечер си ми гост.“ На Таню баща му. И определено, че какво казах, туй стана.
С брат Христо Колев от кв. Прослав сме големи приятели от много години. Брат Христо ме покани да отида у тях и да извършим една малка работа и след това той организирал едно отиване с 40 души от приятели екскурзии из Родопите. И след като свършихме ний работата си, облече се и отиде да обиколи приятелите с които е говорил за екскурзията. Ходил, обадил на всички и като си дойде каза, че има само 5 души, които ще отидат. А пък аз когато пътувах във влака на прозореца гледах небето, небето се размърда и се образуваха една облаци, които написаха 5 души.
В.К.: 5 души?
Г.Д.: 5 души. И като отидох и се видях с него, аз му казах защо. А преди това му казах един сън, който имах. Сънувах една голяма врата, човек затвори и каза ми „27-и“. Затова и моите работи не са във ред и няма да дойда известно време. Освободих се, вземах си билет и идва същия ден брат Влайчо да ми дойде на гости. Казах му: Брат Влайчо, много се радвам, че ми гостуваш и ще отложа пътуването си, ще отида да върна билета си или да го заверя за утре, за да може да бъдем заедно. Той казва: „Няма да връщаш, за днес ти е определено да пътуваш.“ И действително така пътувах и като пътувах, видях небето написа 5 души и като го разправях на Христо, като се върна той, той казва, значи днеска е 27-и, на 27-и пътуваш и 5 души, само 5 души ще пътуваме до Родопите. Ходихме на екскурзията с 5 души. Само че много объркано го разказах.
В.К.: После ние ще го оправим.
Г.Д.: Слушай, правя много грешки.
В.К.: Е, то е от възрастта.
Г.Д.: Сега като пиша и проверявам, същата работа е. Небето, 5 души с букви. Знамение бе! И 27-и. Без да знам, че този ден е 27-и, вадя си билет и пътувам. Влайчо идва, аз искам да се откажа, той казва: Не, днеска ти е определено. Да.
В.К.: Да.
Г.Д.: Иван Толев, който е издавал на времето „Всемирна летопис“ 1929/30 година, посещаваше Учителя, но [Толев] не беше много разположен към Него. Учителят е лекувал неговата дъщеря от неизлечима болест. Веднъж Толев поднася на Учителя един нов електрически чайник, опакован така хубаво в кутия и при Учителя има една сестра. Учителят без да го взима, казва: „Вземете, рекох, чайника и го занесете на тавана и го сложете там някъде“. Тя занася чайника, обаче минало време, определено време и след това отива Толев и си иска чайника и Учителят казва на същата сестра: „Рекох, идете, вземете чайника и му го дайте. Опакован е, чака само да дойде да си го вземе“. Да. Това е.
В.К.: То е може би тогава, когато той се е скарал с Учителя и напуска.
Г.Д.: Той изобщо беше раздразнен по отношение Братството и Учителя, защото той като издаваше тая „Всемирна летопис“ предполагаше, аз и друг път съм го разказвал така, той предполагаше, че ще има сметка, ще има много абонати, а пък няма. Учителят всеки ден четири беседи говори в седмицата. Има много огромен материал, спомени там, разговори с Учителя и тъй, че неговия „Всемирна летопис“ става малко безпредметен. Затуй може би той се ядоса и след време, дори хубаво, че го зададе този въпрос. След време той се опълчи в открита борба срещу Учителя. Вестниците гърмяха от неговите написани клевети. Аз туй нещо нямаше да го казвам, ако не беше ми задал въпроса. Ей така. Всяка вечер носеха на Учителя вестници, наши приятели – Неделчо Попов и други, и казваха: „Учителю, брат Толев гледай какво пише срещу Вас“. „Аз, рекох, той ми прави услуга, той ми прави реклама“.
В.К.: По този начин реклама ми прави.
Г.Д.: Реклама ми прави. Та Толев много лошо се отнесе на последно време с Учителя. Но Учителят така го прие както вестниците и на другите, както е казвал дори: „Българите хвърляха голяма кал върху мене, много кал хвърляха върху мене, ама аз съм голям извор, който се мие и нищо не остава. Всичко се измива. Голям извор съм Аз“. Да.
В.К.: В това списание „Всемирна летопис“ са писали много наши приятели – Боев, Олга Славчева и други хора, но аз съм слушал, че като се разделяли с Учителя бил голям конфликт. Значи туй, което казваш потвърждава това нещо?
Г.Д.: Да, да. Ами в тези години един приятел живееше там, не беше толкова привърженик, колкото от някакъв интерес и често така имаше разговори с Учителя, като поставяше Учителя на изпит, да види, да го проучи Учител ли е. Или не е Учител. „Ти, казва, като си Учител сега, я ми кажи на таз книга, която държа, тази страница, която ще отворя, коя страница е?“ Учителят му казва точно страницата. А той: „Хе-хей“. Отваря пак. Запитва: „Сега на коя съм страница?“ „Еди коя си“ „Хе-хей“. „Ами, казва, тази тиква колко килограма е?“ Учителят казва: „Толкова и толкова“. Теглят я. Толкова излиза. „Ами тоз лимон колко грама е?“ „Еди колко.“ Мерят го, толкова излиза.
В.К.: Как се казваше той?
Г.Д.: Тодор-хироманта го наричахме.
В.К.: Тошо-гледача да не е?
Г.Д.: Гледача. Тодор-гледача.
В.К.: А, на Тодора мъжът й. Тодор-гледача непрекъснато изпитваше Учителят.
Г.Д.: Същият той.
В.К.: Провокираше?
Г.Д.: Провокираше. Непрекъснато проучаваше, проверяваше. А за Евангелието също. Евангелието изобщо.
В.К.: Как за Евангелието?
Г.Д.: Изпитваше Учителя на коя страница какво пише там, по това спори. Но Учителят на всичко му отговаря и така го гледа нали като забавление.
Г.Д.: Учителят като млад е посещавал градовете и селата и се е движел един ден по улицата и среща един поп и му казва: „Добър ден, дядо попе“. „Добър ден, синко“. Казва: „Дядо попе, виждам така тъжен си, умислен си. Какво става, какво има, казва, толкова?“ „Ами, синко, имах спестени хиляда лева за старини и от известно време не мога да ги намеря. Някой ми ги е взел и мисля си, тъжен съм, мъчно ми е“. А Учителят му казал: „Дядо попе, ти нали имаш Библия?“ „Имам, синко.“ „Ами разгърни в Библията на един коя си страница, там са парите ти от 1000 лв. Ти си ги забравил. В Библията на еди-коя си страница отвори ще ги намериш“. И тъй станало. Дядо поп си намерил парите.
В.К.: Този случай, който ги разказа?
Г.Д.: Спри го!
Край 4 В
Седнали 1. Харизанов, 2. Георги Йорданов Прави 3. Веско Василев, 4. …, 5. Анина Бертоли, 6. …, 7. Стойна Кондарева, 8. Мария Златева с тиролската рокля
Георги Йорданов 5А – Последните думи на Учителя и французите
Г.Д.: Сънувам една вечер, на Рила e построен огромен салон. С хубаво изложение, и пред салона един голям камък, около метър и половина, широк, дебел, кръгъл, висок около 2 м, целият в кристали. Кристали светещи блестят омайно. Чудна красота! Такъв камък само на сън може да се види. Това беше за салона. И един голям килим пред салона. Вървиш по килим светъл, хубав килим.
В.К.: Това е Невидимата Школа.
Г.Д.: Да. Тука идва така един по-нисък от мен човек и ме взема и вървя с него, да ме води някъде, той ме придружава. Той ме придружава, обаче аз вървя напред, той след мене. Аз вървя напред самоуверено, като че ли знам къде отивам. С мощ така, с ентусиазъм. Крача, вървя, вървя, вървя, и човека продължава с мене и стигнахме едно место така, една хубава, красива природа и виждам един салон. Салон с южно изложение, висок, с две-три стъпала. И аз докато стигна до салона, так, так, так и по стълбите влизам. Влизам и тогава виждам други така насядали, чакат ме. А отвънка погледнах така като влязох познати викат: Бре-й-й! – учудено. Бре-й-й! И човека не влезе, който ме придружаваше…..
Бяхме решили така нашите приятели да летуваме на Рила, с превоз от София. И оттук хляб, провизии. Но бяхме решили с брат Крум Въжаров да проучим дали не може от Самоков да вършим това. Да купим от Самоков нашите провизии, хляб и всичко. И трябваше това проучване да го направя аз. И през деня си приготвих пари, какво да купим и сутринта рано трябваше да тръгна, при изгрев слънце така рано и да стигна долу, рейса, и да отида в Самоков да пазаря. Но като тръгнах от Рила намирам се на една спирка, и на спирката чакам, след малко пристига едно малко влакче. Влакче електрическо, ама ново, блести, боядисано, така блести, ново влакче. Идва, аз сам чакам на спирката няма други. И като дойде при мене, вратите – трак, автоматически се отвориха и аз так-так, качих се. Гледам като се качих опашка, след мене чакат. Преди това нямаше никой. Сега погледнах опашка чакат да се качат. Щрак, затвори се влакчето и тръгва.
Чакай сега. И като отидох, благополучно вземах рейса и тръгвам сега и аз съм много обигран в тези работи. И тръгвам от магазин в магазин, да видя къде какво има, да напазаря и като е готово всичко, тогава да взема един „Жук“, кола, да го натоваря. И купих и оливие, и захар, и брашно, и ориз, и хляб намерих топъл, от заводите го носят там на тези пазари, на пазарчето продават хляб. И всичко накупих. Пресни домати от пазара 500 кг купих.
В.К.: Това всичко насън?
Г.Д.: Не, реално, аз сега действам.
В.К.: Аз помислих, че е сън.
Г.Д.: Не, аз се качих насън, но слязох пеш надолу. Слязох пеш до Мальовица и отидох с рейса.
В.К.: Качваш се във влака.
Г.Д.: Да, туй е сън. А пък надолу слязох пеша. И отдих да пазарувам в Самоков. След туй отидох в Дап-а и казвам: „Жук“? И дадоха един „Жук“ и тръгваме. Там всичко напълнихме и тръгваме. Да ги закараме горе.
В.К.: Къде?
Г.Д.: На хижа „Вада“. И предварително сме уговорили с Колю, този коняра, в толкоз часа сме там, конете да бъдат там, и ги занесох горе. Тогава беше Христо Колев, приятел, магазинера. И като занесох там и той тия домати за 1-2 дена всичко [продал], нали хубави домати, пресни домати. И така направихме връзката със Самоков. Да пазарим само от Самоков пресни чушки домати, зарзавати, всичко от там взимахме.
В.К.: Това коя година е, 1970 г., когато правихте лагера?
Г.Д.: А, последните години. Веднъж когато правих чешмата в Тополица и се върнах и Драга ми казва: „Георги, сега разрешават ни да летуваме на Рила, обаче няма кой да организира. Тука Тодор Стоянов ходил в Дап-а, не му дават камиона. Други приятели – не им дават. Виж какво ще направиш.“ Сутринта отидох, вземах рейса, отивам в Самоков и говорих с началника на Дап. Казвам: „Другарю началник, така и така, ние летуваме всяка година на Рила. Ние от София отиваме на „Вада“. И след като приключим месец, месец и половина слизаме от „Вада“ и тръгваме за София. Може ли да поемете този ангажимент?“ „Ела“, казва. Заведе ме в един кабинет, там при чиновниците, и казва: „Напуснете работа, елате тука да се съветваме нещо.“ И каза какво искам. Може ли да ги обслужиме? Всички в един глас: Можеме. И така се нареди, че нея година имахме идеален превоз. Както приятелите от София до „Вада“ така и обратно. Даваха ни жукове и до Нова Загора и до Пловдив. И Христо когато има много спешни [провизии] трябва да пристигнат, пращаше мен, щото работата опечена и готово.
Г.Д.: Последните думи на Учителя:
1. „Една малка работа се свърши добре и сполучливо и една голяма работа започва.
2. Във всичко, на първо място туряйте Божественото.
3. Имайте хармония и обич помежду си. Хубаво е да се живее. Това е важното.
4. Молете се, усърдно се молете на Бога.
5. Да се оформят нещата“.
В.К.: По начало, да се оформят нещата. Това е отделен израз, нали?
Г.Д.: „Да се оформят нещата“, в отделен израз.
В.К.: Сега. По тоя повод съм слушал много неща, че приятелите след заминаването на Учителя изобщо не си оформят нещата.
Г.Д.: Да.
В.К.: За тези юридически неща ли става въпрос, за имотите ли?
Г.Д.: Имотите.
В.К.: Имотите. Те не ги оформят.
Г.Д.: Имотите. Изобщо да се оформят нещата в Братството, а те не ги оформят.
Г.Д.: 6. „В какви направления вие будите жит“. Харашо.
В.К.: „Вий будите жит“ и може би след туй Той е чул някакъв отговор, имало е пауза и след това Той е чул и след това е казал: „Харашо“.
Г.Д.: Той задава въпрос даже. „Ето удивителна. В каким направления вий будите жит? Хорошо. Отделно.
7. „След мене каквото става, няма да се чудите защо става.“
Г.Д.: „Каквото става, не се чудете защо става. Всекиго ще туря на мястото си. Който заслужава“.
8. Мото, дадено от Учителя, 23.XƖƖ.1944 г. сутринта на Изгрева: „Да се прослави Бог в Бялото Братство и да се прославят Белите Братя в Божията Любов.“
9. „Да живеят войниците.“
В.К.: В какъв смисъл да живеят войниците, кои войници?
Г.Д.: Учителят го каза: „Да живеят войниците“ даже: „Жал ми е за американските младежи“. Аз съм го чул. И аз съм се чудил, защо американските младежи. Обаче каза: „Жал ми е за американските младежи“.
В.К.: Кои войници? Войниците на Бялото Братство ли? Другите войници ли през време на войната? Не може да се разбере.
Г.Д.: Войниците, горните са най-важни. Те поддържат и помагат на долните.
В.К.: Да.
Г.Д.: И работата, която предстои в природата, аз така го разбирам, как е логично и как трябва да бъде във всичко Учителят, което е казал. И казва: „В туй развитие на човечеството войната е необходима. Бог не воюва, не убива никого. Те воюват. Значи, за да се прочисти земята, ще дойде огън. В миналото водата не си свърши работата сполучливо. Огънят сега е 35 милиона градуса. Ще свърши работа. Затова не такъв огън с кибрит да го палиш, нали, обаче огън, вътрешен огън. Всеки ще бъде поставен на вътрешен огън. Да. Няма да остави човек, който да не повярва в Бога. Как каза: „Аз запалих земята от четирите краища да гори“. Ей тука пак го казва.
Какво ни е дал Учителят? Той ни е подготвил и ние днес представляваме подраса на Шестата раса, която ще дойде за в бъдеще на земята. Ние сме били преди 2000 години при Него като ученици и за в бъдеще пак ще бъдем. Кога ще бъдем ученици на Учителя пак? Когато приложим Любовта и ни стане основа в живота. Сега тука има думи на Учителя. 10. „Тежка е атмосферата, груба е средата, тежко се живее. След мене ще станат много работи. Не се чудете защо стават.“ Казано 2-3 минути преди да издъхне. Преди смъртта на Учителя. 11. „Ще отида на Големия събор. Там ще облека костюма на французите“. А французите през 1939 г. когато дойдоха в София му подариха бял костюм, който той изобщо не облече. Остави го за Големия събор. За костюма от Франция се отнася. Учителят казал, ще го облече на Големия събор.
В.К.: Те са му подарили някакъв костюм от Франция, така ли?
Г.Д.: Да.
В.К.: И Той казал, че ще го облече на Големия събор. А Големия събор е когато си замине, така ли?
Г.Д.: Да.
В.К.: И когато Го облякоха с кой костюм Го облякоха?
Г.Д.: С този от Франция.
В.К.: От Франция. Значи това е на Големия събор.
Г.Д.: На големия събор.
Трите ябълки. Свирят: Асен-арфа, Мария Златева – цигулка и Катя Грива – пее.
В.К.: Какво се случи с трите ябълки?
Г.Д.: Във времето когато са свирили, падат три ябълки от горе от масичката на Учителя. Имало е фруктиера с ябълки и от нея три ябълки изхвръкват и падат за тримата, които пеят, по една.
В.К.: Значи за Асен Арнаудов, за Катя Грива и за Мичето Златева?
Г.Д.: Учителят си замина от този свят на 27.XIƖ.1944 г., ден сряда, 5.45 ч. Последната беседа Му беше на 20.XIƖ.1944 г., сряда. Петък искаше да излезе и говори, но брат Тодор Стоименов помоли Учителят да не излиза да говори. И Той се прибра. Послуша Го, не говори. Но гледаше как учениците излизаха от салона, а сестра Елена си вдигнала ръката за поздрав и Той също й отговорил.
В.К.: Те са били в салона, там са чели беседа, тъй ли?
Г.Д.: Не са чели, направо си излязоха приятелите.
В.К.: Но те бяха в салона, така ли?
Г.Д.: Чакаха Учителя да дойде да говори, обаче Тодор Стоименов ги спря и почнаха да излизат приятелите един по един вече разочаровани.
В.К.: А Учителят седи горе на балкона.
Г.Д.: И ги гледа, тъжно ги гледаше. Погребението беше на 31.12.1944 г. От сутринта в салона взимане прошка с Учителя до 11.30 ч. От 11.30 до 12.30 ч. беше процесията. Учителят беше носен от старейшите братя, направиха един кръг на Паневритмията, там където играехме на поляната и като процесия и от там след тази обиколка направо Го занесоха на мястото, където ще се погребва. Беше един хубав ден, валеше пухкав сняг. Цялата земя, всичко беше бяло от сняг през деня, когато Го погребваха. И там вече на погребението говореха приятелите. И бащата на Влади Симеонов, той написа. Влади беше зет на Бертоли. Той беше учител-художник.
В.К.: Кой това?
Г.Д.: Бащата на Влади Симеонов. Дадоха му там братя, написаха едно Слово за Учителя, възпоминание и Му го сложиха в една бутилка така пъхнаха листата, пълна със зехтин мисля, че беше, запечатаха я и я сложиха при Него в гроба.
В.К.: Чешмата на Диана бад, 1927 г.?
Г.Д.: Да, аз казах и по-рано. Идваха нашите приятели братя и сестри да вземат вода от долу от чешмичката и така се лекували, които с дамаджанки носеха вода от там. И след години Учителят искаше да купят туй място там на Диана бад, да направи градина, то имаше много вода от реката, обаче нашите приятели не вземаха нито мястото, нито направиха нещо. После го отчуждиха, вземаха го други.
Г.Д.: Учителят пишеше тези кръгове на дъската: обикновен, талантлив, гениален. Това са степени.
В.К.: Значи на тази дъска Учителят пишеше?
Г.Д.: Да, да.
В.К.: Ако живееха в единство, в хармония…
Г.Д.: Да живеят както Учителят дава и Неговите идеи, както говори и да има тия хора да приложат учението, ей-й все едно снемаме друг свят на земята.
В.К.: Да. Виж сега тия снимки се на брат Васко Искренов, най-хубавите снимки.
Г.Д.: Да, Искренов.
В.К.: Ето тука „Глава на Твоето Слово е Истината“. Ето тука е стояло. Това тука е приемната на Учителя, така ли?
Г.Д.: Това е, да.
В.К.: Приемната на Учителя.
Г.Д.: Да. Ето, гърнето, ето.
В.К.: За какво става въпрос?
Г.Д.: Ето. Това е един факел, който… Чакай сега, аз го имам записано. Това е, казва Учителят, това е нашето знаме.
В.К.: Значи това е гърнето, горящото сърце, така ли?
Г.Д.: Да. То е запазено туй нещо, обаче не знам сега къде е.
В.К.: Значи то се намира над балкона на Учителя.
Г.Д.: Да. Това е нашето знаме, казва.
В.К.: Да.
Г.Д.: Да кажа за французите. И на Изгрева мен ме упълномощиха като домакин, да пазарувам, да купувам с каруци дини, чушки. И французите ги посрещнахме много добре.
В.К.: Да.
Г.Д.: Учителят тогава говореше много беседи. Брат Парлапанов и други искаха да снимат на апарат Учителят как говори. Обаче нещо се развали апарата и французите не можаха да го оправят и не можаха да свършат тази работа или Учителя не е искал. И оттам ги придружихме с брат Бертоли и други и ги заведохме на Рила. Аз присъствах как ги посрещнаха французите, как им се построиха палатките. Животът на французите на Рила мина идеално. Тука бяха също поставени на палатки на Изгрева французите, и всички условия бяха създадени. Докато се приготвят и те за изкачването на Рила.
В.К.: Заслона Ел Шадай, той по ваше време беше направен, така ли?
Г.Д.: Да.
В.К.: За да спира ветровете? А това е голямата скала на която е седял Учителя, така ли?
Г.Д.: Да.
В.К.: Аз тука виждам, че сте играли Паневритмия.
Г.Д.: Туй е на поляната.
В.К.: Да.
Г.Д.: А тука, като се загради с камък, от другата страна сядаше Учителя.
В.К.: Да, ето го тука. Сега вече виждаме една друга снимка по-отблизо, където е седнал и се опрял на голямата скала.
Г.Д.: Да.
В.К.: Сега тука виждаме един голям кръг, това е когато вече сядахте на обяд, така ли?
Г.Д.: Така е, да.
В.К.: И вие там прекарвахте целия ден и се връщахте вече вечерта.
Г.Д.: Да.
В.К.: Може да говориш.
Г.Д.: За пчелите.
В.К.: Да. Може. Разказвай.
Г.Д.: Първи случай. Учителят именно тези години 1940 до 1943/4 г. имаше да стават едни интересни неща, които бяха… И веднъж Учителят като говореше така за общото положение на човечеството, близко до поляната отиде до пчелите, взема едно дърво и отвори един кошер и ги разбърка пчелите, така ги раздразни и като ги раздразни, те се забучаха. Знаеш ли какво нещо е? Ако беше някой обикновен човек, щяха да го нажилят и да го умъртвят даже. Да го нападнат. Но те само около Него, накацаха по дрехите, но нищо не му направиха. Разбърка кошера и се разбунтуваха пчелите. Значи с това Учителят каза: Ха сега, аз ги обърках да видим какво ще става сега. Значи цялото човечество тъй се обърка, като тия пчели.
В.К.: Значи Божественото ги разбърка.
Г.Д.: Да. Като революция, смут, страхотен смут. Ей такъв какъвто е сега по цялата земя. Така ли е?
В.К.: Да.
Г.Д.: И се засмя и каза: Обърках целия свят, с главата надолу. Туй беше случая с пчелите. ….
Втори случай. Веднъж брат Ради, който гледаше градината и се занимаваше с пчелите, с зеленчуците, плодовете и т.н. и веднъж брат Ради решил да извади меда от кошерите и наслагал на две тави и ги носи към трапезарията, там на масите, за да ги разпредели. Добре, но след него тръгнал рояк пчели, след него тръгнали цял рояк и той се видял в чудо, но бърза, бърза и се домогнал, влязал в трапезарията, оставил ги навън на масите и всички пчели нахълтват в трапезарията и цялата се напълнила с пчели и той се чуди какво да прави и сестрите и братята като видели отишли и викат: „Учителю, Учителю, пчелите са в трапезарията“. Бързо Учителят отива, влиза вътре в трапезарията спокойно и нещо продума и излезе пак вънка без никаква пчела да го ухапе. Излезе отвънка и след Него почнаха да излизат пчелите. Излизаха, излизаха, излизаха и се оттеглиха. На брат Ради каза да му занесе, така нататък, нещо като мед. И пчелите отидоха си, опразниха без да ухапят Учителят и никого другиго.
Трети случай. Както веднъж седеше Учителят на масите пред салона с приятелите и една пчела забръмча и кацна на ръката Му и Той погледна я и може би прочете какво тя иска да каже. И стана, отиде, взема един съд, кофа с вода и се отправи навън. Други братя и сестри след Него се отправиха, отидоха до кошерите. Гледат на кошерите засъхнала захарта, нали те имат поставки там, гдето приемат вода. И засъхнала захарта и няма капка вода и Той им налива във всички чинии там вода и си заминава. Свърши си работата, която пчелата иска от Него.
В.К.: Колко кошера имаше?
Г.Д.: Имаше няколко кошера – пет кошера имаше.
В.К.: Кой ги гледаше обикновено?
Г.Д.: Брат Ради. Той се занимаваше и други братя, приятели- агрономи, които разбират от пчеларство отиваха с маски там, те се занимаваха.
В.К.: Тези пчели колко време живеят?
Г.Д.: Пчелата много продължава, около 10 години. Пчели имаше, от които всяка година вадеха по няколко съда мед.
В.К.: Защото аз съм виждал на някои снимки, има към десетина кошера.
Г.Д.: Аз така мисля, може и повече да бяха.
В.К.: Това са много интересни случаите и аз от друго място по такъв начин не съм ги чувал. Виж, как хубаво се сети, че ги разказа.
Г.Д.: За пчелите вие знаете каква организация имат, далеч по-съвършена от нашата като човеци. Те на километри отиват да събират мед и много правилно се връщат, събират и то какъв мед. После тези от тях, които работят, живеят, умножават се и се познават. Ако дойде друга пчела, то те я изпъждат. Тези, които работят, а които не работят търтеите, като им дойде време, пчелите ги унищожават. У тях трудолюбието е силно. Колективният братски живот е засегнат у тях по-добре отколкото при нас, обърканите глави човешки.
В.К.: Ето виж какво нещо. Божественото разбърка кошера…
Г.Д.: Да. Божественото разбърква събитията в света и сега оправяйте се. Да, оправяйте се сега. Туй човечество изобщо толкова хиляди години се е объркало и живее по един стар начин, не като човеци, а като зверове. Едни други се избиват. Тези войни какво създават? Къде е туй братолюбие на човеците, да правят оръжие и да се унищожават едни други. Толкова хиляди не могат да се разбират, да се оправят. Още от съгрешението и грехопадението на човека е тази история.
Край 5-А
Георги Йорданов на Изгрева
Георги Йорданов 5В – Видения и пророчески сънища
Г.Д.: Галилей имал в бъбреците камък и когато имал криза, умирал от болки. Така се случило, че имал такава тежка криза, плаче, тръшка се и казва на сестричката си: „Весе отивай при Учителя да му кажеш, че умирам от болки. Този камък ме дере.“ Взима трамвай, рейс, това-онова, отива при Учителя и му разказва. Учителят се усмихнал и казал „Е-е, този камък така е обърнат, че дере, обаче ще го обърнем, казва, да излезе.“
В.К.: Това е било опита с двойника.
Г.Д.: Същото. И действително Весето като си отива Галилей отива по малка нужда в тоалетната и туп, камъчето паднало. Това ми го разказа лично Галилей. Обаче Учителят го е наместил.
В.К.: Да.
Г.Д.: Разказва брат Галилей следният случай. След първата беседа Учителят каза: „С тебе ли е цигулката ти?“ – „Да, казах, Учителю“. „Бъди готов!“, каза. И втората беседа, отидох и аз на беседата, пристига Симеонов с цигулката и отива да хармониума и сестра Мария настройва и ще почват да свирят. И в това време се скарват. Нещо се скарват, той се нервира взе си цигулката и излезе. В това време Галилей отива, настройва цигулката си и почват да свирят тези песни преди беседа. И след известно забавяне Учителят слезе и държа беседата. Сполучливо мина всичко това.
В.К.: Да.
Г.Д.: По време на беседа както говори, Учителя обърна се към брат Белев и го запита: „Белев, вие помните ли нещо от вашия минал живот? Да си спомняте нещо?“ Той се замислил и казва: „Учителю, не си спомням нищо“. Обърнал се тогава към сестра Белева, неговата другарка: „Сестра, вие спомняте ли си нещо от вашия минал живот?“ И тя се замислила и казала: „Не си спомням, Учителю“. Тогава Учителят казал: „Всички вие сте били тук при Мен, при Христа в миналия живот“.
В.К.: И никой нищо не си спомня.
Г.Д.: И никой нищо не си спомня. Ще ви разкажа за брат Пеню Ганев един личен случай. В първите години след като се освобождаваше Изгрева за бъдещите строежи на легациите, на руските легации (1972 г.), предупредили брат Пеню да си изнесе багажа от къщата. Той се уговорил с тях: „Както на другите, така на мене ще ми платите ли превоза, който ще направя за пренасянето ми? Имам разходи.“ „Да, да, ще вземеш разписка от шофьора и ние ще ти ги платим“, обещали му. Когато отишъл обаче да осребри разписката да му платят за превоза, отказали да му платят и тъй или иначе, ама нали обещахте, ама защо? Казали, ние не сме длъжни да ви плащаме, няма да ти платим. Отчаян брат Пеню и замислен така, слиза към брат Бертоли и аз точно чаках там един приятел и гледам го отдалеч с наведена глава, умислен, умислен, мълчалив, пристига, пристига, като наближи вече към мен, питам го: „Брат Пеню, какво е станало? Какво си толкова загрижен, умислен?“ Той каза: „Абе, Георге, тъй и тъй“, разказа ми той. Казва за превоза, обещали му, а пък сега отказват да му платят превоза и тъй или иначе не щат да му платят превоза. Питам: „Брат Пеню, колко са парите, които трябваше да ти дадат за превоза, бе?“ „Ами 80 лв.“, каза. Тогава, казах му: „Брат Пеню, Министерството на строежите отказват да ти платят превоза, нали? Обаче Министерството на Бялото Братство ги признава и ще ти ги плати. Вадя и му давам 80 лв. Той ме гледа учудено, смаяно. Казвам: „Няма какво да се чудиш. Министерството на Бялото Братство ти ги дава, признава ти ги и ти ги дава“. Той: „Абе, Георге, какво правиш?“ „Какво ще спориш? Министерството на Бялото Братство е това, бе.“
В.К.: А 80 лв. е една пенсия.
Г.Д.: Ами да, а той беше един пенсионер-даскал с голямо семейство, едва кретаха с малките пенсии.
Г.Д.: Сега ще ви разкажа за някои случаи из моя живот с приятели. Сега брат Цочо Диков Ракитски беше неженен, честен, чист идеалист. Занимаваше се с астрономия, много добър учен. Имахме добро приятелство с брат Цочо. Имам подарени от него някои книги, също и спомените, които ни трябват за Учителя. Събрани, подвързани. Посещавах го когато беше болен. Но най-интересното беше това, че след като той си замина, идваше на прозореца ми сутрин в 5 часа и извикваше ме 3 пъти: „Георги, Георги, Георги.“ Той имаше едно такова „Георги-и-и“ продължително. Но туй беше само за 1 седмица и престана да идва. Обаче, след година аз работех там под неговата, една постройка и останах него ден сам, на третия етаж работех плочки и гледам на прозореца нещо като че мина, като животно, котка, какво нещо, и втори път мина. И се звъни на вратата. На третия етаж съм, никой няма, сам съм. Отивам на вратата, отварям – гледам човек облечен така, като че от кутия изваден. Лъщи всичко – обувки, палто, бяла риза, шапка. Гледам го истински Цочо. Само че подмладен и малко мъчно се познава. Акцентът му малко подходящ и казва има ли тук някоя квартира да дават? „Аз, казва, имам долу, но искам тук слънчева да бъде.“ Казвам: „Няма никой. След 5 ч. ще дойдат собствениците и тогава заповядвайте.“ Поклони се и той имаше една такава усмивка, лека и след това аз си викам: какво става, на вратата няма никой, по стълбите няма никой. Аз имах тогава нужда да работя, по строежи, исках да отида на Рила, но нямах пари. И Цочо ми нареди, отидох към Борис да го видя и той ми каза: „Абе, Георги, ако си свободен, ела да ми помогнеш горе да направим една камина.“ Значи Цочо ми нареди таз среща, за да отида да работя и да взема пари, и да го видя. Цочо нареди това нещо.
В.К.: Значи когато дойде, затвори вратата, отвори вратата, няма никой.
Г.Д.: Да.
В.К.: И как си го обясняваш тогава?
Г.Д.: Ами двойника. Всеки си има двойник и след смъртта той си влиза в своя двойник и около 40 дена той може да се яви с туй тяло, където му разрешат и за много кратко и много сдържано. Както Учителя правеше всичко след себе си и Христос на времето да заличи величието си, да не личи така и те със същия закон, те не се изявяват така открито. Да.
Бях така, често ходех на Изгрева и научих, че сестра Пенка Влаевска е починала. И си казах, утре ще отида на погребението й, защото така имахме се с Влаевски. Обаче сутринта ставам и тръгвам за Витоша. Забравих, че ще отивам на погребение. И слагам раницата и тръгвам и горе при един завой там така слънцето хубаво огряло, спрях се, пролет беше и започнах да бера коприва. И пак ще продължа. Като бера копривата, гледам по пътеката върви една сестра, която я познавам, беше сестра Стоянка Илиева, учителка. След нея една друга върви, с друга рокля, така както Учителя изискваше навремето. Върви така с наведена глава, върви ритмично, казвам си, таз пък коя е? Не мога да разбера коя е тази сестра? И се замислих исках да зная коя е. Идваха наши други сестри, питах ги, абе тази пред вас коя е? А, не, не видяхме никого. Аз си тръгнах и излязох точно горе на поляната и гледам тя същата тази седи на пътеката, така наведена, мълчи. И аз викам чакай сега, ще избързам да видя коя ли е. Раз-два, раз-два пристигам при нея, ама така на дистанция от 4 метра. И поглеждам я и тя ме погледна и леко се усмихна. След това аз продължавам да я гледам и бих й задал въпрос, но тя каза: „Вървете, вървете!“ Аз така погледнах и тръгнах. Но повече не се обърнах назад. Отидох горе на нашата полянка, съблякох се, така леко съм задрямал, скокнах от един път, гледам сега тя идва отдолу: О-о вий чак сега идвате. „О-о, аз тука бях, тука бях.“ И както седя аз на 2-3 метра е пътечката, която отива към чешмичката, мина покрай мен така, върви като че както се люлей класовете на нивата. Така леко, ефирно. Викам си, чудна работа. Отидох към чешмичката, ха-насам, ха натам, няма я. И тогава аз го разказах на Елена, тя го разказа на Влаевски и сутринта той идва на Паневритмия и каза: „Е-е, Георги, много се радвам, че ти си видял вчера Пенка на Витоша. Аз, казва, цели десет години, тя ме молеше да я заведа на Витоша, понеже ни местеха от гара Искър ни местеха, тука все съм зает, нямах време да я заведа на Витоша. А пък тя сега към 10 ч. е било ние я погребваме, а тя е отишла на Витоша.“ И оттам…
А пък сестра Пенка имаше уважение така към мен. И ми казваше когато работя там на мястото на Учителя, ремонтите там все аз ги правех. „Георге, ти много работи правиш за Учителя. Аз ще накарам Влаевски, ти нали искаше портрета на Учителя така увеличен, да ти направи един портрет. Та сега, казва ще ти го донеса. Та Пенка беше много скромен, срамежлив човек, сестра Пенка. И Учителят много работеше с нея. Караше я да се отпусне да пее, тя пееше, имаше хубав глас, но пречеше голямото смущение. Много се смущаваше вътрешно.
В.К.: А брат Влаевски?
Г.Д.: Брат Влаевски още първите години те са приемали Учителя при тях. Там тя е прала, готвела, изобщо са приемали Учителя при тях първите години.
В.К.: Има ли някои опитности от Влаевски да ги разкажете?
Г.Д.: Влаевски беше, той познаваше кога ще вали дъжд, кога времето ще се развали, но той беше много скромен и почтен човек.
Същото стана и със сестра Марийка Дряновска. Сестра Мария свиреше на китара, а брат Дряновски свиреше на флейта. А пък Станка със цигулката и ний друг един приятел имахме тука, Любчо, често се събирахме тука и на Витоша ходехме. И Марийка беше много привързана към нас, към Станка, и чиста, хубав човек беше. В духовно отношение я слагам така много добра. Сега тя на времето ни беше поканила така много наши приятели, така да отидат да я изпратят.
В.К.: Тя си е заминала, да я изпратите?
Г.Д.: Да я изпратим. Тя починала, същият случай. Обаче на другият ден сутринта ставам аз и отивам в поликлиниката. Излизам с дъщерята, с Галя и в рейса на слизане на Семинарията, на Пионерския дворец, и нещо се разговарям с Галя, казвам й, че ще отида до поликлиниката и след туй ще отида на погребението. А пък Дряновска седи така с чантата, тя имаше един хубав така маниер, и слуша. И като свърших разговора с Галя, там аз я виждам а Галя не я вижда. И задава един въпрос, защо трябва да отидеш в поликлиниката. Казвам, то е еднократно, ние пенсионерите всеки месец един път, така за проверка. И след туй съм свободен. А тя знае. И след туй тя каза: „А добре“. И изчезна.
В.К.: Ти я виждаш, тя не.
Г.Д.: И аз не я виждам. След туй казвам на Галя, ти сутринта като се разправяме с Марийка Дряновска, ти защо? Ама ти се разправяше с някого, ама не знаех с кого. Щото в това време аз като се разправях тя…
В.К.: Не е видяла.
Г.Д.: Да. Значи така беше с чанта в ръка, беше същата без промяна, по-млада, по-енергична и изчезна от погледа ми. Галина не я е видяла.
Четвърти случай тука в квартала. Имахме един Киро шивача. Беше общителен, живееше сам в квартала. Беше така организатор, организираше тука кварталците, в провинцията тука с рейс ги развеждаше там по градовете. Също из планините. Беше голям планинец, правеше групи и ги водеше из нашата природа, из Рила, из Пирина, из Родопите. Посещаваше и Витоша. И неговата заминаване е била така случайно. Той получи някакъв удар ли е било и племенника му почва да го разтрива силно и той издъхва. И като си замина сега аз веднъж отивам на спирката на рейса. Гледам, той пристига с бастун идва и той на спирката. Таман спира рейса и аз се качих и гледам, той остана викам: хайде бе. Остана. Не се качи. Друг път го виждам тук из квартала, ей тука на съседната улица. Гледам, лута се там между жените на тези кварталци, има там деца наоколо, имаше там външен вход, лута се там обаче те не го виждат. Викам: Станке, видях този Киро. За втори, трети път го видях, че се лута. Обаче разликата между тези, които разказах, тези нашите приятели говорят и са много хубаво облечени и задават въпроси и говорят, а пък този не говори. Не може да говори. И тромав, едва върви така като старец, така едва се клати. И не говори, само гледа като уплашен.
В.К.: Да. Сестра Ана Бертоли?
Г.Д.: Да. Сестра Ана Бертоли живее последните години в Париж. Всяка година идваше тука да летува на Рила. Тази година беше дошла с нова, идеално красива палатка. Нова палатка си купила. Една вечер виждам на сън, че някои момчета бързо развързват, откачат и влачат като крадци палатката на Ана. А тя беше поставена близо до моята палатка. Не обърнах сериозно внимание, не се сетих да остана и да проуча съня ми сега как ще се сбъдне. Аз тръгнах, сутринта отидох направо на Молитвения връх и седнах така, че да гледам към посока към палатката към лагера. По едно време видях в далечината пък и очите ми не са много в ред, нещо се мърда, нещо се движи там, става нещо и се наддаде вик на сестри, които са закъснели да се качат горе. Че крадци са взели палатката на Анина и тогава се разтичаха приятели насам-нататък, обаче изчезнала палатката, не се я намерили. Да, това беше.
В.К.: Точно така както го видя [насън]?
Г.Д.: Така, както го описвам. При брат Бертоли 1929/30 година почнах да работя, той имаше работилница. Но той след 1930 г. издаваха някакво списание, вестник ли с Лулчев, и така че той сключил някаква ипотека за някаква сума и работите му не са вървели изглежда добре. И не можа да покрие и обявиха фалит. Описаха му работилницата, къщата и той, за тези пари, които ги дължи към банката и той тогава замина за Румъния. В Румъния има италианци, негови познати, отиде там да учи този [……..] дето „Ал. Невски“ пак италианци са го работили. И след туй пак си дойде. Първата му работа беше Ректората, там една част са били Димитров, друга част проф. Кошуларов, но всички свършиха работата си идеално. Там работехме не само аз, и други приятели. Брат Бертоли беше добър специалист и голям майстор. Той е обиколил много държави, където е работил самостоятелно, много добър беше във всички области на изкуството и на строителството.
В.К.: А помниш ли някои опитности той да е разказал с Учителя от Школата?
Г.Д.: Брат Бертоли е работил в Пловдив там се опознава с брат Стоицев и вече се премества в София. И именно след като е почнал да работи мраморите си, след като се е върнал от Румъния, там спечели и си купи туй място от Изгрева и си направи и къщата. Брат Бертоли беше голям привърженик и уважаваше Учителят, работеше много и превеждаше беседите на Учителя на италиански, френски, на немски, специално немски владееше и френски. Много беседи преведе той на италиански и след 9.ƖХ.1944 г. понеже тук не му признаха тези години за пенсия, замина за Париж, Франция и почна там да работи и изкара пенсия от Франция, и в това време се съюзи с тези професори французи, които буха дошли 1933 г. и почнаха да издават едно списание като нашето „Житно зърно“, и го издаваха на няколко езика. И го разпространяваха из цял свят. Тъй че брат Бертоли вършеше в Париж голяма работа. Разпространяваше учението на Учителя изцяло на земята.
Така също имах един хубав спомен, случка с брат Бертоли. Един неделен ден тръгнах сам за Витоша, но спрях се над Почивната станция там и реших там да прекарам. И гледам в храстите някой шумоли, гледам брат Бертоли. „О, Георги, ти ли си, казва“. И прекарахме с брат Бертоли. И тогава в разговори с брат Бертоли и имах със себе си, бях направил едно резюме на „Израил и българин“, Учителят беше го дал, и дадох му го да го прочете. Той като го прочете, казва: „Георги, туй ще ми го дадеш на мене, ще го пиша в нашето „Житно зърно“, да видят по цял свят какво нещо е българина. Учителят как го описва. Ние прекарахме много добре цял ден с брат Бертоли. Той беше един добър майстор, честен добър платец, добри отношения като учител беше с работниците. Когато другите, да не споменавам имена, нямаха тия качества на този чужденец, на този италианец. Беше суров, строг, обаче плащаше, възнаграждаваше. С туй учеше добре тези, майсторите на занаята.
В.К.: Той разказвал ли ти е някакви опитности с Учителя? Тези колони мраморните в салона?
Г.Д.: Да, и там ги работим с този Георги Илиев, шлайфахме, полирахме. Но много нещо помогна на братството, на приятелите на Изгрева. Строежа на салона той беше истинския ръководител и организатор на [строежа] на салона. И всички онези, които правеха прозорци, това-онова, всичко под неговото ръководство беше.
Също чешмата която са правили в с. Тополица, Георги Куртев като е ходил при Учителя да го пита, че искат там да направят чешма селото, Учителят е дал идеята, проекта за тази чешма, начертал го и брат Бертоли го е разработил. Аз имах личен разговор за това, което говорих за чешмата и за другите работи, които ви говорих и брат Бертоли ми разказа всичко, как той е направил проекта, завел е скулптора Коста Койчев, и другите майстори и под неговото ръководство станало всичко. Брат Борис е направил каптажа, а пък другите работи брат Бертоли.
В.К.: Значи Борис е направил каптажа?
Г.Д.: Само каптажа. А другото всичко е по идея на Учителя и брат Бертоли.
В.К.: И кой е работил там?
Г.Д.: Един Коста Койчев, в Павлово имаше работилница и правеше тези скулптори и т.н., и той го взе като майстор и Коста Койчев и той седя там, докато се направи чешмата. Корита, балустри, отделяне там едната част за добитъка да пият, а другата за хората.
Край 5-В
Георги Йорданов на Изгрева
Георги Йорданов 6А – Женитба, духове и опитности
В.К.: Адам и Ева?
Г.Д.: Адам и Ева имаха двама сина. И какво става. Единият прилича на майката, а другият на бащата да кажем. Впрочем единия се занимаваше с една наука там като ловец, а другия със земеделие. И единия изкористи, знаеш случая с първородството, за да остане той пръв, и брата единия убива другия, за да вземе първородството. Ето от там почва грехопадането от първите още чада, които Адам и Ева уредиха. После, казва Учителят така: „Някои женят се, раждат деца и т.н., но това е женитбата“. Той определя, виж това добре, че го запомних, женитбата какво нещо е? Още женят се, разженят се, раждат, то е живота още от Адам и Ева. От там продължава Адамовия, грешния живот. Значи от там иде грехопадането. Адам нали се е съблазнил като гледа животните, той пожелал да има другарка и почва да живее като животните. Значи живота на женените е като на животните. Една сестра беше казала веднъж: „Учителю, аз искам да имам приятел“. Щото Учителят казва: „Бъдете братя и сестри, но чисто другарство само като братя и сестри, да си помагате, не и да се жените. То и света се жени“. Една сестра казала: „Учителю, аз искам да имам приятел, един брат, тъй както Борис и Мария“. Казвам го това, нека да го знаят всичките сега и в бъдеще. Като брат Борис [Николов] и сестра Мария [Тодорова]. „А, рекох, не не, не като тях, не като Борис и Мария.“ Ясно ли е. Не като тях.
В.К.: Не като тях.
Г.Д.: Не като тях. Нали, той е Адамовия син. „Не като тях“ и сестрата ми го казва. Значи истински случай. „Брат, така аз исках приятел, обаче Учителя ми каза, а, не като тях“. Ами аз съм съвременник, после аз съм строг с тия работи.
В.К.: И какво казва?
Г.Д.: Учителят, обърна се към мен пред салона и ме гледа, в очите ме гледа и ми казва: „Ти, казва, знаеш ли какво нещо е женитбата?“ И аз Го гледам, гледам Го Учителя. Казва: „При женитбата прилича на тези от дама, вързаните, от конюшнята“.
В.К.: Дама, конюшнята?
Г.Д.: Конюшнята, гдето живеят животните и там е едно, всички там. Значи живота на женените е бил такъв. На тези вързаните в дама. И тъй е. фактически, които се женят загубват оная нравственост, оная чистота, която имат. Зависи как са женени, ще обясня после, но щом се оженят те стават вече в съдружие с този, с рогатия, дявола. Защото този акт е дяволски. Той не е човешки. А човекът е едно, а светът е друго. Човещината е едно. „Човещина, Бог и природа, казва [Учителя], това е едно и също нещо“. Да, тъй че, ако тука в Школата някой иска да се жени – в света е. Да отиде в света. Няма място тука. Тука е за нравствено чисти ученици. Да бъдат, да живеят като братя и сестри. Тази е Божествената школа. Какво един път ще са така, а друг път иначе. Не може. Който не е съзнателен, като иска да живее като в света, да отива в света да живее. Като иска да проповядва туй учение на Адам и Ева, да отиде в света да си вземе ученици. Тука няма работа. Тука е само Школа, училище. Ще се учи. А много учители, които искат да стават, заради тях е отворен света. От там да си вземат ученици, а не от тука.
В.К.: Това е най-важното, от света да си вземат ученици, а не от тука.
В.К.: Този случай със сестра Савка и Ради?
Г.Д.: Савка и брат Ради. Брат Ради, който с градината се занимаваше. Вие знаете вече, че имахме един градинар предан и постоянен на делото. Брат Ради чисти зеле през есента, да сложи за кисело зеле в кацата за зимата. И работи брат Ради, чисти го, туря го в кацата с някакви си нечисти, мръсни ръце. Той е работник в градината, естествено напукани са ръцете му, груби. С тези груби ръце брат Ради чисти зеле. Савка го наблюдавала как работи, отива при Учителя и му казва. „Чисти зеле и го слага в кацата с тия мръсни ръце, неизмити ръце.“ Тя се възмущава и Учителя я слуша, ама нищо не казва. Добре, ама брат Ради сложил зелето, залял го там, осолил го нали и като узряло няколко месеца след есента, то през зимата веднъж Учителят вика Савка и казва: „Рекох, вземете един съд, идете при брат Ради да ви даде една зелка.“ Учителят иска зелка, от онези зелки поставени в кацата.
В.К.: Да я накара, да види как са нещата.
Г.Д.: И Савка взима една тава, съд и отива при брат Ради. „Брат Ради, Учителят иска една зелка“. Брат Ради отваря кацата, бърка с ръка в кацата с неизмити ръце, вади една зелка, слага я в тавата и казва: „Ето сестра Савке, занесете я на Учителя“. Тя намръщено погледнала: „Е-е, Учителю, брат Ради така бръкна с ръката си и извади таз зелка.“ Учителят казал: „Благодаря на брат Ради, че го е направил, а пък работната ръка е благословена ръка. Тя създава благата. Таз ръка трябва да я целунеш от двете страни, а не да мислиш, че е мръсна“. И Учителят си реже и си яде зелето. Реже и яде. Учителят с такива примери от живота Му е преизпълнен. От Словото навсякъде с лични примери. Учителят е дал на Братството много, затова ние сме богати в това отношение и затуй можем да ги разказваме и да учим и другите как трябва да се живее и как трябва да се постъпва и как трябва да се мисли, защото казва Учителят: „Аз дойдох, призовах тези, които ги избрах, да ги подготвя за бъдещи проповедници. Това ми е задачата – да ги подготвя тези, които са около мен, да ги подготвя за бъдещи проповедници“. Да, затуй не е случайно, че са дошли тези, които искат да се учат, да устояват, да се учат, а които не щат, света е свободен и тях търси света.
В.К.: Откъде беше брат Ради?
Г.Д.: От старозагорските села. При Учителя от старозагорските села имаше много братя и сестри, които дойдоха. Но един случай, интересен също, ще го разкажа. Първите години точно не мога да определя, те бяха може би към 1930 до 1935 г. Преди 1935 г. дошъл е някакъв си млад проповедник, който [работи] с медиуми, така с духове разигравал и нашите приятели се увлекли подир него и ходели там: Елена Андреева, Томалевски, Георги Радев, Борис Николов, Олга Славчева и др. И канили веднъж Учителя, но Учителят отишъл и този младия учител решил да покаже какво може. Но сега не идва, не идва духът, който друг път идва да им говори, да ги занимава, да ги лъже изобщо. Не идва. Те сега всички са в напрежение и той, а не идва духът. Той, Учителят го спрял. Пък Учителят се засмял, виж колко е велик Учителя, казал: „Той, рекох, може да е зает.“
В.К.: Може да е зает.
Г.Д.: Може да е зает. Може да е на друго място, затуй не е дошъл. Но както и да е, изложили се. Обаче, те продължават да ходят. И веднъж брат Ради, нарамил чергите гдето ги донесъл от село, тука да се завива и Учителят го пита: „Ради, къде бе, къде си нарамил тия черги? Къде ще ходиш, бе?“ „Учителю, при младия, новия учител ще ходя.“
В.К.: Този учител да не е Дончо?
Г.Д.: Ради.
В.К.: Не, този младия учител, да не е Дончо?
Г.Д.: Не зная. Учителят му казва: „Ради, иди, казва, но втори път тук няма да дойдеш“. Строг е. „Иди, ама втори път тука няма да дойдеш, да стъпиш.“ Брат Ради Го погледнал, погледнал: „Е, га е тъй Учителю, га е тъй, няма да ида.“ Хвърлил чергите, останал.
Ради се грижеше се за дръвчетата на градината. Пръскаше ги, копаеше зеленчуците. Имахме една сестра Гена Папазова, вие я знаете – агроном. Гена Папазова нещо го съветва, приказват си. Говори на брат Ради: „Така ще направиш, така, така“, го учи тя. А пък той й казал: „Абе, Гено, ти като си агрономка, кажи ми нещо“, някакъв въпрос ѝ задал. Хъката-мъката, тя не могла да отговори. Та това е, че брат Ради беше [земеделец], не се водеше по агрономите, които са следвали, а по своята практика вървеше в живота, гдето е садил на село семена, зеленчуци, плодове, всичко сели и знае, всичко повече от агроном.
Брат Ради веднъж като се движи из софийските улици, спира го един млад човек и казва: „Чичо, ти си, казва, много подобен, може ли да ми позираш някой път в ателието. Да те изработя. Искам да направя патриарх Евтимий, да го изработя да ми позираш така.“ Първият път той казал на Учителя. „Ама разбира се, казал Учителя, той е твой ученик.“ Иска да го възстанови.
В.К.: Той понеже по прераждане е бил патриарх Евтимий .
Г.Д.: Ама разбира се, Учителят искал да го насърчи и казал: „Ще отидеш“. И като дошъл скулптора потърсил го, той с удоволствие отишъл брат Ради. Така че този паметник на патриарх Евтимий, в миналото брат Ради е бил същият.
В.К.: А така както е изваян образа брат Ради, същият ли е?
Г.Д.: Същият. Той ходеше така развлечено, с брадата, всичко – истински брат Ради. Тъй е случаят с него.
Г.Д.: Брат Ради беше отишъл да гледа борците, когато се борят, нали селски човек така.
В.К.: Пехливаните.
Г.Д.: Пехливаните, и когато беше дошъл Дан Колов, най-големия силовия борец наш, в Америка там се е проявил. Върна се в родното си място в България и имаха няколко дерби с други борци. Имаше там един индийски борец, казваше се ….[……..].
В.К.: Както и да е, няма значение.
Г.Д.: Той един висок снажен такъв, силен борец.
В.К.: И брат Ради?
Г.Д.: Брат Ради все отива, когато има борба, да ги гледа. И Дан Колов разбира се, побеждава, като българин в борбата и като се върна брат Ради разказва на Учителя. Учителят се залива да се смее как брат Ради разказва и обяснява как го хванал той, как го тръшнал на земята, как това – всичко описва с движения. Един истински любител на борбата беше брат Ради.
Г.Д.: Една замислена, проектирана телеграма от наш брат от провинцията, мисля че бе от Старозагорско, решил да изпрати до Учителя за някакви си сложни въпроси и бърза с отговора да му помогне Учителят. В това време получава отговор чрез телеграма.
В.К.: Мислено?
Г.Д.: Решил той мислено, съчинил да прати телеграма или да отиде и да постави тия въпроси на Учителя, да Го пита как да постъпи. И в това време получава телеграма, преди да я е пратил неговата.
В.К.: Учителят прочита мисълта му и му праща отговор.
Г.Д.: И му отговаря точно на всички въпроси както той искал.
Друг случай с Учителя. На времето професори се събрали, учени хора, а те са запознати със Словото, с Учителя и решили няколко души да направят една среща с Учителя и всеки да си приготви въпроси, които ще поставят на Учителя. 5-6 души определили точно часа, деня когато трябва да отиде Учителя. А Учителят отива с брат Боев в това време. Всички вече са дошли и чакат Учителя. Учителят пристига, съблича се, сяда и почва разговор с тях. Обръща се към първия и му казва: „Първият сте вие, на вашите въпроси ще ви отговоря. На първия, втория, третия и т.н., на колкото въпроси имал записан в тефтера си, на всичките въпроси му отговаря. А те са си записали на лист въпросите. „Вторият сте вие“. На втория Той отговаря на всички въпроси, които той е записал по ред. Става смут вече, обаче, владеят се. На третия отговаря, на четвъртия, на петия. На всички отговаря въпрос по въпрос и след това заключително пак една неколкократна лекцийка [изнася], поговорил им. Значи удивлението на всички е било, че отговорил не само на записаните въпроси, но отговорил, но на такъв стил, на такъв висш стил, дори и разбран български, старобългарски. Това била такава голяма работа, тъй както аз някога съм чувал как учени хора разговарят. А за себе си се удивлявам от тях, защото аз не мога. Аз се удивлявам когато говорят учените на един български език научно. Обичам да слушам да се говори на разбран и интелигентен език. Език на учени хора, нали ме разбираш?
В.К.: Да.
Г.Д.: Обаче на Учителя езика и стила били ултра-висш, особено непознат за тях и се стъписали и никой не е могъл повече да зададе въпроси или повече да запита, защото на този разговор, на тези обяснения те нямат думи, нямат какво да кажат повече от изумление. Нямат какво повече да питат, не могат да зададат въпроси, защото този висок стил, на който Учителят говорел направи ги стъписал, изумил.
В.К.: Това го разказваше брат Боев?
Г.Д.: Да.
Г.Д.: Един брат имаме Кирил Георгиев – скулптор от Варна и той обитаваше из София и обичаше много тези индийските факири, тия магьосници, които правят разни такива магии с духове. И такива, с техните упражнения, беше интересно за него. Той ги организираше в някой салон. Пък ние бяхме големи приятели с този Киро, той имаше контакт с всякакви окултисти.
В.К.: Той беше ли йога?
Г.Д.: Не беше йога. Той обичаше йогите, контактуваше с тях. И веднъж там един от тези големи йоги го помолил да отидат при Учителя, да го заведе при Учителя. Завел го пред Учителя. Имахме тогава една голяма порта висока и отиват до портата, той влиза. Учителят е пред стаята си долу и пред салона, гледа ги. Сега той ги чака просто и Кирил – брата влиза, обаче другия вънка стои до вратата, ама не може да прекрачи.
В.К.: Иска да влезе, но няма сила, не може да прекрачи.
Г.Д.: Не може, няма сила, не може и той му казва: „Хайде, бе, хайде, влизай“. „Не мога. Той е много силен.“ За Учителя. „Невъзможно е. Много е силен, той ме вцепени така, замръзнах, аз не мога да прекрача. Бре-е-е, голяма сила е Той. Той не ме иска“. Тъй казал: „Не ме иска“. Това казал, а онзи се чуди защо стои. Учителят ги гледа, гледа. Ония полека-лека се върнали обратно. Та това характеризира каква сила притежава Учителят. Какъв е Учителят. Той не е обикновен Учител, обаче където трябва да помогне на честните, на добрите хора. Той проявява своята сила, своето знание. Той не се занимава с черна магия.
В.К.: С черна магия.
Г.Д.: Не. Не ги пуска вътре, не ги пуска вътре в туй Бяло Братство. Затуй се отнася туй не само за случая за него, ами за всички и за нас.
Г.Д.: Една майка на единствен син, който по някаква случайност като войник го убиват. Майката е в паника, жалост, плаче и една вечер решила, разтворила отрова и решила да се отрови и таман вдига чашата да изпие отровата, една ръка взима чашата и я хвърля. Погледа, вижда да стои пред нея един белобрад стар човек с бяла брада, гдето хвърлил чашата. И оттам тя започва да се интересува, разправя на съседките, на тези, на онези, разправя за случая. Втори път се явява стареца, казал на жената: „Като тъжиш толкова много за своя син, то довечера в 12 часа пред къщата, гдето е това голямо дърво, застани пред дървото, ще дойде твоят син ще се разговориш с него и ще го видиш. Ще видиш, че е жив и да престанеш да плачеш. Той е горе в друго училище и по-добре е.“ И на другата вечер тя излязла в 12 часа и сънят й дошъл, разговаряла се с него и казал: „Майко, защо плачеш? Аз съм жив. Аз съм горе, по-добре е.“ Значи горе е по-интересно. Всичко е хубаво и тъй успокоил я. И тя като разказва на близки и познати. И туй като видение го взима, а нали чашата била разбита и туй чува този глас. Интересува се, разправя, търси каква е истината. Показали й някаква снимка, та се случили наши хора, показали й снимката, казали: „Този да не е?“ „Същият беше.“ Била е снимка с образа на Учителя. И тя помолила да отиде при Учителя да Го види. Срещат се. Той я успокоил, обяснил й, че той е жив в Невидимия свят, но с друго тяло. Това е истински случай.
Той, Учителят веднъж във време на беседа обръща се към всички и казва: „Какво мислите вие, рекох, какво мислите? Докога ще сте тука на земята? Знайте, че това ви идване на земята е последното, да знаете, последното е. Другият живот ще бъдете в астралния свят. Там са подготвили за вас идеални условия. Тъй че астралния свят е пречистен от външните духове, създадени са нови условия – храни, въздух, всички нови условия за вас, там ще бъдете работници на Бога. В астралния свят.“ Тъй че Учителят дето е казал също нали, че сме подготвени за бъдещи проповедници. Той именно е туй, че ние вече няма да идваме на тази земя, а ще бъдеме в друг един свят, по-съвършен, по-издигнат духовно, където от там ще помагаме не само на ближните си, но на цялото човечество. Затуй именно Учителят идва на земята. Голямо чудо, голямо Божество, което е изпратено от Провидението и ще спаси тази планета земя, ще помогне на всички заблудени овци. Всички, за всекиго според неговото развитие ще помогне на цялото човечество, ще помогне. Това е Учителят, този Божествен Пратеник, това е Учителят. Аз когато си спомня за Учителя, аз, ако кракът ми е един върху друг, снимам го. Ако съм седнал, ставам прав. Ако почвам да се храня, спирам яденето си. Аз за себе си говоря от уважение. Преди малко го казах тука: „Учителю, Ти си толкова голям, че аз съм във възторг от Твоята Сила и от Твоята Мощ, от Твоето знание. Във възторг съм“. На преди малко си лежа и си мисля това, че заслужава човек да жертвува всичко и всякога, навсякъде, а където седне да говори. Ще говоря, викам, досега съм говорил и ще продължавам да говоря, където седна и съм от сега до последния миг за тоя Велик Учител, Който ми е дал всичко и сили и знание и е оставил едно Учение, за което заслужава да се живее и да работим. Един ден щом ни е избрал като такива, да бъдем проповедници един ден. Да. Това е голям живот, брат. Голям живот е това. Голямо нещо е това. Ти да знаеш как трябва да постъпиш с хората. За най-малкото добро, което човек трябва да направи.
Спомням си сега за един случай. Един познат починал. Викам: „Знаете ли каква е разликата между поповете гдето кадят, гдето в църквата палят там?“ По една случайност някога като ме поканят да ходя някога за някой заминал, не мога да откажа. Като гледам тия пламнали свещи да горят, това, казвам: „За кого е тая религия, тази религия не е нищо друго освен една партия. Религията е човешко изобретение, си казвам. Не струва толкова, тия служби на поповете, колкото ако всеки един от нас днеска вместо да пали свещи, да направи това чудо на една мравка, на малка мравка, да посипе няколко трошички хляб, така ситни, ситни, ситни. Туй добро, което ще направи на тая мравка е хиляда пъти повече от тия свещи, които горят на поповете и на техните песни и лъжи. Човечеството, туй таз култура, сегашната с тези идеи на партията на комунистите и на поповете напълно ще се унищожи. Нещата за в бъдеще имат съвсем друго нещо. Кой ще го направи? Учителят, всичките тия промени. Учителят казва: „Аз поповете ще ги държа 500 години във въздуха да висят. 500 години ще ги туря да висят във въздуха, гдето те създават войните, благославят войните, убийства благославят, гдето създават една религия лъжлива, фалшива. 500 години във въздуха ще ги държа“.
В.К.: По онова време пречеха ли много поповете?
Г.Д.: Поповете много пречеха на Учителя. Много пречеха. Те Го правеха демон. Те Го правеха с какви ли не епитети. Те създаваха всички тези писатели, които се явяваха срещу Учителя, настървени от лъжите на поповете. Владиците искаха диспути с Учителя, искаха това с Учителя. Учителят ги кани честно и почтено заедно с владиците да отиде на Мусала, там да си поговорят малко за истинското Учение на Бога. Караше ги на Мусала да отидат горе. Та това е една напаст с тази стара религия. Тя датира от толкова хиляди години обаче е съвсем изопачена. Къде е Христовото Учение, кога е говорил Христос за кръстове, за благославяне на войните и за техните тия църковни обреди? Цялата тази система на тяхната религия, тя е създадена от тях, казва Учителят. „Религията е партия, деление. Религията е човешко изобретение, а истинската религия, истинското Учение, това е Христовото Учение, Божественото Учение, това е истинското Учение.“
Край 6-А
На поляната на Изгрева 1. Георги Йорданов, 2. Петра Шелингозова, 3. Буча Бехар, 4. Елена Андреева с нови копринени рокли
Георги Йорданов 6В – Въпросът в Школата за женитбата
Г.Д.: Учителят отвори школа за Общия клас и за Младежкия клас. Този Младежки клас е за младите, които не са женени. И той казва: „Бъдещето е на младите. Затова те не трябва да се женят, да бъдат чисти, да се обичат, да се уважават, да си услужват, но да си запазят чистотата като млади. Здравето, силата на човека и духовното напредване и духовното изработване, издигане на човека се дължи на чистотата, нравствената чистота. Затова, който може да не се ожени, той израства. Той става по-голям от всички други. Защото в другия свят не се женят, там няма женене, нито мъже, там има души. Затуй е тази школа, да подготвяме младите за един бъдещ живот, по-чист“. Веднъж Учителят ми казва, в разговор запитва ме така, въпроси ми задава и аз Му отговарям. „Рекох, хубаво е човек да не се жени, на вола рогите не му тежат да си върши сам работата.“ Тъй, че човек може от началото до последния момент на живота си пак да си върши сам всичката работа, която има да свърши. Затова е създаден човека, да бъде чист, да се подготвя за един бъдещ по-друг живот. Аз мисля, че по-рано го казах, че веднъж ходих при Учителя да Му кажа за един наш възрастен брат, който е починал и Учителят се обърна към мене и ми каза: „Ти знаеш ли, рекох, на какво прилича женитбата? Женитбата прилича на това нещо, на тези, които са вързани в дама, в яхъра там – волове, животни, които са вързани за яслите“. Значи женитбата такова нещо представлява. Значи женитбата е юлар в ръцете на другите. Управляват те, както си искат.
В.К.: Значи в Младежкия клас не се е позволявало да се женят. Изобщо как стоеше въпросът в Школата за женитбата? Много хора са се оженили. Някои не са се оженили.
Г.Д.: Питали са Го, а някои не са Го питали, обаче са пострадвали.
В.К.: Обаче, които са питали, т.е. за всекиго е индивидуално.
Г.Д.: Да, индивидуално е. На тях им е разрешавал, както на Пеню Ганев, той е питал, молил Го е да му разреши да се ожени. Ех, оженил се е, има тази опитност. Брат Пеню е един добър брат, но то е един инстинкт, едно желание, така да се каже животинско. Бих го казал животинско, защото начина, по който хората се женят и живеят е животински. Тъй също и животните живеят.
В.К.: Разказвали са ми, че веднъж Учителят бил казал тези, които трябваше да се оженят не се ожениха, ожениха се другите.
Г.Д.: „Има, казва, едни, които са женени, но живеят като неженени, а има едни други, които не са женени, но са като женени.“ Това на мен Го каза. На мен не, така в разговор. Аз го чух, помня го, но туй аз Го чух от Учителя и ми е мингиш на ухото. Знам го и съм го казвал много пъти на наши приятели. Да. А Школата е създадена именно за младите, да не се женят, да работят, да се просвещават, да общуват. Животът на Братството, той се отличава, тази окултна школа, Божествена школа, тя се отличава от всички други школи и животи към стремеж за изучаване туй Божествено учение, чрез него да се стремят към един нравствен, чист, братски, изобщо да живеят като братя, като едно семейство въобще. Тази Школа беше тука, но нямахме подготвени души – хора, които да подемат и да приложат това, което Учителят проповядваше в беседите си и го искаше. Един ден може да стане да се приложи от други, но за съжаление във времето на Учителя не стана. Дори тъй го каза: „Аз щях да се радвам, ако имах поне един ученик. Поне един ученик подготвен и готов както аз знам. Но нямам“.
В.К.: Сега понеже разглеждаме въпроса за женитбата на Изгрева, значи така стоят нещата. Имало е много семейни, народиха деца и всеки си мина по своя път.
Г.Д.: Всеки си мина по своя път.
В.К.: Своя личен и кармичен път и така нататък и за някои беше много трудно.
Г.Д.: За тези, които не послушаха и не бяха по конструкция и по природа за брак. Бяха фини, нежни хора, образовани хора, те именно трябваше да останат, да продължат Школата на Учителя в туй отношение. А те се съблазниха, ожениха се и ги задигнаха от тоя свят. Дигнаха ги.
В.К.: Значи много хора си заминаха.
Г.Д.: Дигнаха ги, дигнаха ги, набързо, набързо и ги задигнаха. На това съм очевидец, набързо ги дигнаха.
В.К.: Ожениха се и ги задигнаха. Те ги задигат, за да не правят повече прегрешения.
Г.Д.: Повече прегрешения и едни от двойките, които останаха още се скитат тук и там. Така като муха без глава.
В.К.: Значи доста двойки ги задигнаха.
Г.Д.: Задигнаха ги. Който не е определен да се жени…
В.К.: Той е един много интересен и важен въпрос. Много важен въпрос и проблем, който всеки човек минава през него.
Г.Д.: Това е един от най-важните за мене, дори най-важният за човечеството на земята и аз много често съм казвал, че женитбата ги спъва. После в този семеен живот се изхарчва оная енергия, Божествена енергия в женитбата. Тоя разврат, който съществува, той намалява живота на хората, които живеят така като животни и търсят и тук и там, и скитат и се сношават. Те намаляват живота си 50%. Живота си с 50% го намаляват.
В.К.: Да, аз съм чел, Учителят казва тази енергия е Божествена, тя е една и съща. Дали ще я свалиш долу или горе, зависи от тебе.
Г.Д.: Това е ужас, това е кал. Това е ужас, обаче има хора, които не могат. Имаше братя и сестри, казват: „Не може, не може“. Обаче всички, които така са нарушили, заминаването им е трагично.
В.К.: Те много са смятали, че по този начин размножават Братството. Така аз смятам, че Братството не може да се размножи.
Г.Д.: Не, не, не, не. Тъй го мислят някои. Тъй мислят, че ако те не са, че света ще пропадне, няма да има поколение. Това е погрешно. Сега са наплодени много и животните раждат, раждат, но ги колят, ядат ги, така и Невидимия свят ги унищожава. Ето войни създава, земетресения, наводнения, бури, урагани, болести и измират. А пък нравствената чистота, идеалният живот дава нови сили, нови енергии и продължителност на живота.
В.К.: Аз бях срещнал на едно място от Учителя да казва, че дори да останат 300 000 души българи, пак ще изпълнят Божия закон.
Г.Д.: Падение, падение, аз така съм забелязал някои приятели, с които съм общувал и съм говорил, те се удивляват така от моите изказвания и след туй постепенно, постепенно виждам, че те стават едни от най-верните, най-добрите приятели, защото оценяват, че туй, което са минали, то е трагедия, то е нерадост, нечистота.
Аз лично ако бях се оженил тъй, както всички, аз нямаше да остана един ден повече тука, понеже аз, и ето нá Господ ми дава здраве. Колко млади хора от едно време още и храна и вегетарианството. Моята идея, моята мисъл не е тука, аз за себе си не говоря.
В.К.: Сега на мен ми е направило впечатление, че по времето на Школата има много млади, които се отклоняват по една или друга причина и ги задигат. Други се оженват, отклоняват ги и пак ги задигат. И това е една мярка на небето, да не се отклонят и да не направят нови полици тук.
Г.Д.: Има от Учителя, аз туй го чух от приятели на моята възраст, на които тъй е казал Учителят: „Аз полях младите с газ, да горят“. Значи младите са полети с газ, затуй няма брак сега. Женят се, развеждат се.
В.К.: Те трябва да минат през една опитност ли?
Г.Д.: Виж сега, понеже земята излиза, тя била в ада. През 1943 г. Учителят го каза: „Земята излиза от 13-а сфера, от ада и влиза в една по-висша сфера.“ И както го казах в други записи: В разстояние на 100 години всички назадничави хора ще бъдат вдигнати от земята. Всички вълци с два крака ще бъдат вдигнати от земята. Всичко онова, което не изпълнява Волята Божия, няма нищо общо с Учението, с Учението на Бога, на природата, с истинския човешки живот, ще бъдат вдигнати от земята. Те нямат място тука. Земята се прочиства и тук ще дойдат да живеят в бъдеще както го казва Учителят, душите на овцете като хора ще дойдат да живеят. Защото те най-много са страдали, а вий, казва, вашето идване тука на земята е последното. Другият живот вие ще бъдете в астралния свят. Там са също изработени условия, прочистен е астралния свят с нови храни, нови зеленчуци, нови условия, идеални за вас, работници на Бога ще бъдете.
В.К.: Имаше ли много семейни двойки на Изгрева по ония години. Когато вие идвате, вие сте млад, 1928-1929 г.
Г.Д.: Имаше женени, други неженени, посещаваха Общия клас.
В.К.: Твоето впечатление от тези женените двойки? Имаха ли лични проблеми, отклоняваха се?
Г.Д.: Отклоняваха се, други се отказваха от Братството заради семейството си и затуй не процъфтяха и опитите, които направиха в комуналния живот на времето, бяха несполучливи опити. Именно тия двойки женените, те развалиха комуналните опити и комуните. Условия [няма] за сега, Учителят даже е казал на Георги Димитров, че „комунизъм, идейния живот ще дойде след 400 години“. И също той казва: „Колективният живот, значи братския живот, един вид, за който ние мечтаем за него, за да живеем като братя и като едно семейство, ще дойде след 300-400 години. Тъй че засега няма условия. Сега се раждат такива духове, не духовно издигнати.
В.К.: Сега, аз си спомням друго, че Учителят изключително се е радвал, че местото е било закупено за варненското братство.
Г.Д.: Тъй, като малко дете се радваше. „Ти кога заминаваш?“ – „ Утре. Утре ще изтегля пари и заминавам.“ „Да, добре, не казвайте на никого, щото има едни, които развалят нещата.“ И като се върнах, отидох и Му казах: Така и така. Той се радва: „Аз, казва, знам, там са живеели на времето богомилите. Има селище на богомилите. Тия места са добри аз ги познавам. Има вода и е ниско.“ И каза на брат Епитропов да казваме на приятелите да купуват колкото може повече места. Обаче след туй те поискаха да има го прехвърля на тяхно име. Казвам: „Учителю, братята от Варна искат да им го прехвърля на тяхно име. „Е как, ти не си ли брат? Защо ще го прехвърляш на тяхно име?“ Добре, ама след Учителя вече [замина] те ме натиснаха и аз го прехвърлих, обаче една част го вземаха, отчуждиха го. Ако беше на мое име, нямаше да го отчуждят. Защото аз съм софийски жител, не съм варненец.
В.К.: Да.
Г.Д.: Някои разправят, че не било верно това, което аз разправям. Защото салончето е построено по-горе от туй место. То е закупено с пари братски. И друго, че аз ако не бях закупил туй место и го подарих на братството, нямаше да има братско место. А под думата „братско“ значи, то е братско, не е на тоя или оня.
В.К.: Да.
Г.Д.: А пък всички други са на техни имена и на други. Искат да кажат, че салона не бил построен там, че нямали. Ако не беше купено туй място, нямаше къде да се събират.
В.К.: После, вие когато го купихте, те как ви изгледаха, като изненадани?
Г.Д.: Да. Засегнаха се, останаха гузни.
В.К.: Щото, идва един човек от съвсем странично место и…
Г.Д.: Имаше двама братя Арабаджиеви, търговци. О-хо, сто пъти ще го закупят. Обаче, скръндзи.
В.К.: Скръндзи.
Г.Д.: Обаче Георги го купи. Олга Славчева го описва туй нещо.
В.К.: Олга Славчева, какво си спомняш за нея?
Г.Д.: Тя беше сантиментална. Хубав човек, искрена, весела, засмяна, обичлива, пишеше така стихове. Тя е спасена от долу от този ад и дойде на Изгрева и я приеха всички, спасиха една душа, която беше затънала. Имаме много сестри учителки, които останаха така, запазиха се.
В.К.: Как се ликвидира тая чешма на Диана бад? Защо я взеха? Нали Братството я построява, нали вие построявате тази чешмичка на Диана бад. Отивате със стомните, правите опити за носене на вода. Впоследствие взе я Ловния парк, така ли?
Г.Д.: Ловният парк закупи мястото там и го огради и го ликвидира. От един хаос, от едни бодили, камъни, Учителят с нашите хора го направиха като един рай, като оазис. И там отиваме със стомнички, с дамаджанки от Изгрева, сестрите с белите рокли, забрадки – так-тик, так-тик до извора. Там преди беше пущинак, нямаше живот никакъв, пусто беше. Отиваш в този оазис и Учителят направи така, че изкара вода от един бряг. Излезе една хубава вода, чешмичка се направи. Там излизаха, посаждаха се от братя, а това беше 1927/1928 г. домати, пиперки и други зеленчуци. Въпреки, че там е пясък, растяха и домати, чудесни домати, едри, много нещо. Хубави работи излизаха. И от там взимаха вода приятелите за пиене за Изгрева, да поливат дръвчетата със стомничките. А работниците, които работеха там, наши братя, готвеше се на Изгрева, от стола им носеха на обед храна. Обаче един ден двама братя се били на работа. А това е един хубав пример, който Учителят дал и този брат Михаил Звездински, който им носеше храна, поръчват му да занесе на двама души храна, да им занесе там за обед. Той казва: „Дайте храна за двама души да занеса – аз ги знам кои са“. И Учителят казва: „Не, само на един ще занесете храна“. „Ама двама са там.“ „Не, на един ще занесете само. Те са двама, но единия работи, а другия не работи“. Разбираш. И отива и той казва: „Учителят дава, праща храна на еди-кой си брат, който е работил днеска.“ „Ама и аз съм бил.“ „Ти си седял, ама не си работил. Учителят каза, не си работил. Ти няма да ядеш.“
Друг път, когато на Паневритмия играем на Изгрева, пред салона там и обрастваше много трева пролет и брат Ради с косата изкосява, обръща я, изсушава я. И сега там някои братя са обръщали тревата с вили да съхне и после я събирали. Дошло време за обед, но също дават храна на този, който е работил, а на другия не дават. Учителят наредил на него да не се праща, не му дава храна. Искам с това да [посоча] не че Учителят е скъперник. Той иска справедливост, да научи братята на честен труд, да работят. Малко да направят, но да направят.
В.К.: Да имат правилно отношение към труда.
Г.Д.: Учителят препоръчваше на всеки брат и сестра да имат по един занаят, да си изкарват сами прехраната. И действително всички, които работите, вие сте свободни. А когато сте чиновници, на държавна работа, вие сте под властта на директор и трябва да искате разрешение, можете или не можете. Вие сте вързани. Христос на времето е рендосвал и работил и Учителят е работил. Когато има нещо да се полее или да се прекопае, или в градината да се свърши някаква работа, Учителят дойде, че вземе една мотика, почва да копае. Като го видят братята и сестрите: „А, Учителю, Вие ще копаете, дайте“, вземат Му мотиката. И вземат и те мотики и почват и работата се върши. Друго нещо, трябва да се полее. Учителят вземе лейката и почва да полива, вземат и другите след Него, следват Неговия пример и почват и те, тъй работата се свършва. Значи трябва да има един, който да води, да проявява инициатива. Това беше Учителят. За всяко нещо, което трябва да се направи Той подсещаше, или загатне и те почват.
В.К.: Какво представляваше този братски стол там?
Г.Д.: За братския стол се закупуваше храна от пазара и сестрите дежурни всеки ден готвеха само за обяд. Когато е петък само супа. Само другите дни е готвено. Една супа и друго ядене. Той даваше парите, а после се спускаше касичка. След като се нахранят. Обаче при храна Учителят никога не говореше и казваше, че при хранене, при ядене не се говори. В беседа го има, не се говори. Муха да бръмчи, да се чуе. Само сестрите, които разнасят и чиниите ще тракнат или вилиците или туй-онуй, всичко мълчи. А ние тука като пазар говорим. Бъра, бъра, всичко говори. И да му казваш, не взима от дума. Значи касичката като се пусне, който има пари пуска, който няма – не пуска. И после Учителят пита: „Е, как е днеска касата?“ „Учителю, днеска е бедна, няма.“ „Е, колко не стигат? Рекох, аз ще ви дам.“ Учителят финансираше с братски пари.
В.К.: Бях чул, че бил казал: „Не искам гладни хора на Изгрева“.
Г.Д.: Да. Действително тъй е, всичко се хранеше. Тъй че там се хранеха много от града, които идваха, тия комунисти, работници, които нямаха работа, закъсали, по цял ден ходят, лежат из гората и дойдат там на обед. Те сами си го разправят сега. Сами си го разправят. Да.
В.К.: Да, такава епоха е била тогава.
В.К.: Ами Паневритмията всяка неделя ли я правехте? Или как беше?
Г.Д.: Паневритмията всеки ден се играеше и които са свободни играеха я цялата. Които не са или музиканти, които свирят, свирят до някъде и след туй отиват на работа, прекратяват. Цялата не я играят.
В.К.: Не се играеше.
Г.Д.: Неделен ден се играеше цялата. Нали и в други празници, когато имаше хора, цялата се играе.
В.К.: Сутрин от колко часа играеха?
Г.Д.: След беседата. Обикновено имахме беседа неделя – сутрин, сряда – сутрин и петък – сутрин.
В.К.: И тя, беседата, към колко свършва, към 7 часа?
Г.Д.: От 5 ч. почва до 6.30 ч. Значи се играе от 6.30 – 7.00 ч. Които трябва да отидат на работа, отиват направо на работа, които не – остават за Паневритмия, доколкото могат играят и след туй отиват на работа и другите. Така беше през времето на Учителя.
В.К.: Сега през време на тези събори вие ги заварихте, къде ги подслоняваха тия хора? На палатки, спяха по различни приятели?
Г.Д.: На палатки, на открито, в салона, дето имаше наши приятели, в града и сутрин рано си пристигат. Дори всички онези, толкова години, като вземем 1927 до 1942, 1944 година, много от тях живееха в града, имаха си и гости и с тях заедно идваха на беседа. Имаше една сестра, живееше чак на Захарна фабрика. Пеш до Изгрева до 5 часа сутринта.
В.К.: Ти в Мърчаево присъствал ли си, ходил ли си през онази епоха?
Г.Д.: Да, да. Учителят са го канили там, с Темелко, има история. И на други места са го канили. При тия бомбардировки 1944 г. Обаче Учителят избра там при Темелко. Там също продължиха беседите и Учителя винаги е държал да има около него сестри, които като история и както при Христос имаше Мария Магдалена там, и други и други.
В.К.: Които да бъдат свидетели.
Г.Д.: Свидетели. Както сега Теофана, разказваше. И аз съм поканил Учителя веднъж, направих си устата. Казах му за нашия край, хубав, имаше условия. Той си избра тука. По-близко до София, Витоша близко и имаше контакт с нас. Тъй че Учителят работеше в духовно отношение с цяла България, със София.
В.К.: Сега, в последните дни, когато беше в Мърчаево Учителят имаше ли така признаци, че е болен?
Г.Д.: Не, но загатваше, че още от Нова година загатваше: „Когато дойдат комунистите, Аз вече съм си свършил работата тука, ще се оттегля“. А пък туй нещо започна след като се прибра от Мърчаево, тогава бяха дошли вече руснаците в България и Учителят си беше на Изгрева. Тогава наближи оня период, когато Той трябваше да си замине. Тогава на два пъти идваха пратеници от Държавна сигурност, млади хора с коли, за да вземат Учителя. Нарочно изпратени. Учителят отива към поляната с тях, завежда ги, започва да разговаря и те слушат. А Той им разправя такива неща, които не са слушали, попогледнат се и казват: „Такъв човек какво ще го вземаме“. И отиват си долу. Питат ги: „Къде е, защо не го доведохте?“ „Ами елате да видите, такъв човек за какво да го довеждаме“. Тогава пращат други. Случва се същото с тях. И когато за трети път отиват, то Учителят вече си е заминал. Намират Го в ковчега. Учителят още приживе казваше, има го и в беседи: „Рекох, Христос един път бива разпъван, втори път няма да бъде разпнат. Няма такова дърво голямо, на което да могат да Го разпънат и докато търсят това-онова, това-онова, пирони, ще мине време и тогава ще дойде легион от горе, ще Го спаси“. Така че Учителят си замина преди да го арестуват. Не се даде за разпъване.
В.К.: Значи преди това два пъти са ходили, но така се случва, че те се отказват.
Г.Д.: Те се отказват. Няма защо да Го задържат. Накрая идва заповед, обаче другата заповед ги е изпреварила.
В.К.: Идват на Изгрева, но Той си е вече заминал. Да, това е една много интересна епоха. Тази епоха беше много интересна и трябваше на времето преди много години тези приятели, които бяха още живи, да я опишат тая епоха, да я съберат, така да я съпоставят, но времето мина. Мина и замина.
Г.Д.: Това са действителни факти, които разказах.
В.К.: Това са действителни факти, обаче тази епоха мина и замина. Ще идваме за следващата епоха. До тук добре.
Край 6 В
Георги Йорданов, Буча Бехар, Петра Шилингозова и Елена Андреева
Георги Йорданов 7А – Спомени за Тодор Божков и други
В.К.: Сега продължаваме с онези опитности, които трябва да ги доразкажеш.
Г.Д.: Брат [Тодор Божков] често ходеше при Учителя да се разговарят по политика и по други въпроси. И веднъж той отива при Учителя, Той си показва зъба и го клати така, едва ли не така виси във въздуха.
В.К.: На Учителя зъба?
Г.Д.: Да. Иска с туй да го накара да мисли, а за какво. Даже Го питал там, въпроса беше сериозен, политически за царя дали ще го бъде. Един зъб значи. Царят, клати се, значи отива си, нали разбираш?
В.К.: Да.
Г.Д.: Това за царя се отнася. Че царя вече като зъба си отива. И Учителят дори е казал, че този цар за България ще бъде последен цар. Нали вече дойде демократична България.
Друг път като отива при Учителя, си показва езика, ама езика Му червен като че ли боядисан, силно червен. И си го вади, вади си езика така, знаеш ли, да го види. Туй иска да каже, че идва червената, червената власт. Комунистите идват, червените идват. И така с Учителя по тези въпроси.
Преди бомбардировките седи при Учителя и Той го пита: „Вий на кой етаж сте? На третия етаж ли сте?“ Без да е ходил там и казал: „На третия етаж ли сте? От долу нагоре сте на третия и от горе надолу пак на третия, нали? Не сбърках, нали? Е, казва, нищо по тоя въпрос с това“. „Е, да, Учителю, точно така е.“ Обаче минало време, когато минали вече бомбите, бомбардировките над София и един ден пита го, видял го след бомбардировките: „Рекох, как е етажа, как е къщата?“ „Учителю, бомба падна над нас, събори до нашия етаж и малко козирката, малко тъй накрая я закачило.“ „Нищо, рекох, вий туй нещо ще го оправите.“ Значи Учителят по-рано е питал на кой етаж е Божков. Той го знае, ама питал е на кой етаж и бомбата пада до неговия етаж и етажа остава съвършено здрав.
В.К.: И Божков остана с апартамент.
Г.Д.: И Божков остана с апартамент и после го пристроиха, направиха кооперация и Божков остана невредим. Значи Учителят е наредил да се събори до неговия етаж и Божков да остане. Ей това е силата на Учителя, който иска да знае какво е Учителят. Учителят е Бог. Учителят е Всесилен. „Аз, рекох, едни не знаят, борят се срещу Мене. Аз съм една голяма канара. Ще си чукат главите, ще си строшат главите в тая канара. Това съм Аз или една силна вода, която всичко което го пращат в Мене, то се чисти.“
Веднъж пак брат Божков като е гостувал и пак е при Учителя, разговарят се по сериозни въпроси, пита Го. Добре, ама при тези разговори идва една от сестрите, която постоянно седи там, около Изгрева, около Учителя и влиза там и се заговорва с Учителя и прекъсва разговора на брат Божков с Учителя. А брат Божков останал така, намръщил се малко, настроението му се загубило и малко така скарал се със сестрата, защо му прекъсва разговорите, което не е етично, не е редно и тъй напълно основателно направил строга забележка на сестрата. След туй сестрата си отишла. След това като с Учителя завършили разговора си брат Божков взима си сбогом с Учителя, целунал Му ръка и казва на Учителя: „Аз всякога съм готов на поста си като войник да Ви защитя, да Ви помогна където стане нужда“. Учителят се обръща с усмивка към него и му казва: „Вие, рекох, сега отстъпихте 50 км от границата“. А той е военен, редови, с дисциплина, с точност, полковник.
В.К.: Изобщо нарушил тактиката и стратегията на военното изкуство.
Г.Д.: Но търпението на Новото Учение като ученик не е издържал.
Брат Божков ще пътува с влака в провинцията и качва се и не случайно в купето, в което влиза вижда наши двама приятели. Там един д-р Кирил Паскалев от Бургас и нашия приятел Петър Камбуров – певец и цигулар, който беше известен със своите хубави разкази, особено весели. Свиреше едно време на цигулка, на кавал, пееше. И вижда ги двамата в едно особено положение срещу тях седнали други младежи, които ги атакуват, които им се смеят, подиграват ги. Те мълчат само, седят и мълчат, понеже имат дълги коси и те заради косите ги мислят за дъновисти. И вземали сега да ги подиграват. И пак така, смеят се, подиграват се, какви ли нелепости и глупости говорят по техен адрес, за тяхната идея. Добре, ама брат Божков сяда си, той бил цивилен така облечен, пътува, не знае, разбира, че тука става въпрос за Учителя, критикуват тези приятели, онези, които са ученици на Учителя и той слуша, слуша. По едно време скочил, с един тон и настроение като тракнал и казал: „Слушайте. Спрете да говорите повече, една дума ако кажете, ей пистолета, ще ви застрелям и ще ви хвърля през прозореца на влака“. Ония замръзнали, спрели. И им казва тогава: „Вие не знаете за кого говорите. Моята дъщеря боледува цял живот от дете и лек за нея нямаше в България и в други държави съм ходил къде ли не, където не ми казаха, там не съм ходил, за да я лекувам. Никой доктор не можа да й помогне. Този, за когото говорите вие, Учителя Дънов, Той я излекува“. Значи Учителят излекувал неговата дъщеря. Действително така беше.
В.К.: И те млъкват. Той изважда пистолета.
Г.Д.: Той изважда пистолета и казва: „Ще ви изчукам тука като пилци“.
В тази война, когато в Сърбия нашите българи на една височина са дали много жертви, била осеяна с трупове на млади хора, отивали са там българи, македонци-българи, отивали са и просто така да им вземат труповете, да ги оправят, да ги погребат и някой вземал пушка за спомен от български войник, нещо парче от тях, разбираш ли. Тъй, чакали са свобода от тези момчета, нали да ги освободят, а те там ги избиват, стават жертва всичките. Сега когато вече трябва да отстъпват се укрили някои, търсили, имали познати там техни и ги приели една вечер на гости и им казали: „Ще седите тука, докато уредим въпроса да ви покажем пътя, да си отидете“.
В.К.: Това е бил Божков и една група около него.
Г.Д.: Да, Божков. И така един случай, една вечер чука се на вратата и жената в дома веднага прибира една черга, дръпва я и вдига един капандур долу за мазето, по една стълбичка влезли всички. В това време тя слага пак чергата отгоре да не се вижда и слага масата, замаскира. А онзи трака, чука: „Хайде бе, хайде бе“. Нали се забавила докато прибере туй-онуй и след това стопанина отворил, ама вземал една секира под ръката си, защото ако разбере, че той търси тези и че е узнал за тях и за това го пращат да провери, то ще го съсече със секирата. А младата жена била, една напета, хубава млада жена. А той бил изпълнен от любов, както цялото семейство от тия българи, където са влезли, искали да им помогнат. Онзи влиза и пита защо се забави толкова много, какво има тука, това-онова и както и да е. Питал за службата от общината, за която е отишъл той, те дали му ответ там, обяснили му и след туй си излиза, ама те познали, че той не знае нищо, не отива с тази цел при тях и да отива не вижда никого. Така мирно и тихо си го изпращат. А тази вечер, обаче те се придвижват в друго семейство докато една вечер са разбрали, че пътя е свободен. През нощта извеждат ги и ги завеждат там където имало една голяма река, не знам коя беше и трябвало на няколко километра да преминат тази река и им казали от тука най-лесно ще можете да преминете тази река, защото е много широка и много силна, дълбока. И така те тръгнали през нощта и като стигнали реката, ха тука, ха там, широка, дълбока, най-после решили се да газят с дрехи, със всичко прегазили реката. Божков разправяше, той нали е по-нисък, тука до гушата му идвала, тука до брадата му идвала водата. Те добре, че го държали другите така, пък и нали дрехите им се напили с вода, станали тежки и така преминали и тъй с няколко човека вечер се криели там в горите и вечер пътували и пристигнали най-после, благополучно се домогнали в България. Та така се освободили от там.
В.К.: Така, а знаеш ли кога е роден Божков?
Г.Д.: Не.
В.К.: А кога си замина? Не си спомняш?
Г.Д.: Не.
В.К.: Някъде към 1979-1980 година.
Г.Д.: Да.
В.К.: Сега къде останаха неговите неща, знаеш ли? При Балтовата дъщеря?
Г.Д.: Да. При Балтовата дъщеря останаха тези записки тетрадки.
В.К.: Как се казва дъщерята?
Г.Д.: След това вече тя влезе във връзка с Марашлиева.
В.К.: Да. Значи по този начин ние приключваме с Божков.
Г.Д.: Да.
В.К.: Така. За Паша да доразкажеш.
Г.Д.: Със сестра Паша се познавам от първите години, когато дойдох на Изгрева като млад и по една случайност работех при брат Бертоли вече и от там с едно приятелче стана тъй, че те ме помолиха да отида да спя през лятото у тях да пазя къщата им докато те се върнат от Рила, летуваха на Рила трите сестри. И след туй оставиха ме известно време пак у тях, след туй ми дадоха една тяхна примитивна къщичка на Изгрева, живеех там една година у нея и често ходех у тях, услужвах им с каквото можех. Семейството на сестра Паша бяха три сестри. Тя беше най-малката, след нея беше Аня – учителка и по-голямата – Надя. И трите сестри бяха неженени. Обаче и трите бяха като ангели, много добри, те посрещаха хора от цяла България, от всякъде. Кой от където се отърве – у тях, като Аврамов дом беше. Този носи едно, другите друго, носеха колети, те обаче гостоприемни и любящи и от тука сестрите, и братя ги посещават и после имаше чувство у тях, гдето в никого не съм го видял, то е туй, че бяха милосърдни, милостиви. Те срещат някой, особено тази Аня, която бе учителка в училището, някой беден ученик, вземе го у тях, окъпе го, купят му дрехи, облекат го. А в къщата му сиромашия, дадат им блага, пари или нещо да ги подпомогнат, значи помагаха на много. Намерили по едно време един стар, такъв вече грохнал старец, прибират го вкъщи, у тях. Па го изпират, па го окъпят, пообличат, понахранят, остава при тях известно време, докато най-после се окопитил. Той бил самотен, че го завеждат у тях и там му нареждат това-онова, разбираш ли, но почва той сега да ги посещава. Дори не виждал, бил така доста възрастен и често бъркал и те се смееха много, бъркал ги е. Не можел да различи коя е Аня, коя е Паша, коя е Надя, разбираш ли. И така има много случаи. Лично постъпиха с мене, аз лично го опитах. А моите услуги, с моите отивания се привързвах и направих им един там тротоар, като младеж още, навсякъде се хвърлях да помагам. Бях така сръчен и услужлив, обаче сестра Паша и другите бяха за образец мога да кажа. Аз толкова години живях и до последния момент отивах при сестра Паша. Тя ми е разправяла някога: „Георге, тука при мене идват, идват, ама аз зная, аз ги познавам“, макар че тя беше много късогледа. Тя беше стенографка от първите години, на Учителя стенографка беше и така си остана до последния момент като стенографка на Учителя, обаче тя вършеше почти всичката работа. Стенографиране на беседите, дешифриране един път, втори път, пращане коректури за печатане, всичко минава през нейните ръце и очи. И с Учителя проявяваше, уточняваше всичко сестра Паша. Всички беседи бяха уточнявани от сестра Паша, та до печата. И така сестра Паша ми казваше: „Тука идват при мене, ама аз познавам, казва, кой за какво идва“. Аз й казвам веднъж: „Сестра Паша, аз като идвам ако донеса нещо, донеса, но както съм дошъл и така си отивам, без нищо да взема“.
Дори аз бях много буен, нервен, сприхав, недоволен от някои работи и се проявявах малко не така, не както трябва де и критикувах, особено във времето на Учителя там с другите братя. Дори Борис критикувах и нападах и едни ме обвиняваха и се сърдеха дори, но аз им казах: „Един ден аз ще стана като тях, тези, гдето ми обръщат гръб, пък те ще станат като мене“. И тъй стана. И точно тъй стана.
В.К.: В какъв смисъл?
Г.Д.: Ами аз бях против неговите дела, против Борис. Значи един ден те като разберат какъв е, те ще станат като мене, пък аз ще стана като тях. Ще се сближа. Защото аз направо в очите, истината говоря. Аз зад гърба не говоря на никого, нито на него. Всичко го казвам така, прямо.
В.К.: И накрая точно така стана.
Г.Д.: Тъй стана точно. Това е една аксиома, това е една истина.
В.К.: След като го разбраха.
Г.Д.: Като го разбраха. И веднъж сестра Паша ми казва, тя значи в това време, тя е мислила и разсъждавала, че Георги говори така, буйства, недоволен, ама е прав, си казва тя в себе си и затуй тя значи толкова време е търпяла, мислила, а другите й сестри едва ли не негодуваха, караха ми се и бяха недоволни, дори сърдити и дойдох един път в „парахода“ на Изгрева, казват ми: „Ти не заслужаваш, марш от тука, няма да идваш тука“. „Че тоз параход да не е ваш. Той не е вашия, аз им казвам, да не е ваш. Че аз като говоря имам факти, за да говоря“. Значи и сестра Паша един ден ми казва, сами бяхме вече. Бяха си заминали сестрите й. Казва: „Георге, ти си бил прав, но ние нямахме сила, нямахме тази възможност, условие да реагираме. Защото Борис е силен, не можем да му се наложиме.“
Аз съм благодарен на тях, благодарен съм, защото туй, което го научих у тях и видях, у никого не го видях. На Изгрева единствени сестри, ученици на Учителя са те, те бяха, като истински. И така аз се погрижих там, помагах след нейното заминаване.
В.К.: Ти беше ми разказал също, аз съм го записал, че сте ходили при брат Боев и той казал, не може да се противопоставя на Борис понеже бил без пенсия и Борис го храни.
Г.Д.: Това е друг случай. Имаме една сестра Николина Добрева, която имаше син – доктор в Америка и в това време вече, когато са вземали беседите през 1957 г., тя една година ли колко е била там и като се връща, ние бяхме тогава на Рила. На Рила бяхме, летувахме на Рила и като дошла в България отива на Изгрева и вижда, че салона опразнен, беседите разтършувани, всичко вдигнато, ужас. Изгревът даден, цял подарен на държавата. Всеки друг вече разполага с него. Ние нямаме Изгрев, нямаме вече салон и отива при брат Боев и му казва: „Абе, Бояне, абе какво направихте вие, абе какво направихте вие, защо тъй стана бе, Бояне? Защо този човек (за Борис) защо с този човек вие не можахте да се оправите бе, да го смирите бе“. „Е, Николино, аз нямам пенсия, те ме хранят. Аз не мога“. „Че ти, казва, какъв си, ти за една паница леща ли се продаде бе, Бояне?“ Значи той можел да се застъпи. Можел, но по други съображения бил мекушав и Николина му казала: „Ти за една паница леща ли се продаде?“
В.К.: И така приключи случая.
Г.Д.: На Рила беше дошла с Емилия Михайловска и там така веднъж като изживява цялата тази история, която е станала и този крах на Изгрева с Братството и като разправя, разправя, вдъхновена така, разбираш ли и залитна, прилоша й, припадна. Аз се протегнах и тя падна в моите ръце.
И аз като разсъждавам братко, намирам, че /…../, защо?
24:47 – Този пасаж е важен, но се говори много тихо, споделя нещо.
В.К.: Силно изживя.
Г.Д.: Силно изживя, защото тя като дойде и вижда това нещо, че няма нищо. А има и нещо друго за нейния син.
В.К.: Има един цитат от Учителя: „Аз съм дошъл за лошите хора. С лошите хора най-добре работя. А другото са генерали, чакат наготово.“
Г.Д.: Чакат наготово. Да.
В.К.: Сега на какво се дължеше този разнороден състав в Школата на Учителя? Най-различни по възпитание, по образование, бедни – богати и т.н.?
Г.Д.: Учителят е дошъл както и тука го казва за простите хора, щото казва, те са чисти, те са празни шишета, казва. Нали един случай записахме от Варна, че когато при Учителят са дошли, спорели са, едните се делели на прости и на учени, и като дошъл Учителя и пита, дошла сестра Йорданка [Жекова] и пита: „Тези от кои са?“ – От белите братя. „Тури ги там да чакат.“ Идват след туй вторите. „Тези от кои са?“ – От черните. „Дай ги тука.“
В.К.: А те се разделили на бели и черни.
Г.Д.: Да. Дай ги тука, те са празни шишета да ги напълним. Аз съм дошъл за тях, казва. И така Учителят подчертаваше разликата каква беше. Учителят общуваше, ето от цяла България жени, мъже, братя, сестри, дошли прости, грешни, учени, неучени, болни, недъгави, незнаещи, Той на всички еднакво отговаряше. На всички помагаше, но никога даже тези, които не […..]. така, че Учителят, Братството в България, които бяха истински негови ученици в Школата и салоните и почнаха да четат беседите, и Школата продължаваше във всяко село и град, то се дължеше на тези работници, земеделци, които са от долното съсловие, от простите. Щото те са именно призвани както казва Учителя: „Аз съм дошъл за всички тези, по име да ги призова при себе си. И да ги подготвя за бъдещи проповедници.“
В.К.: Сега аз заварих бараките, разказваха старите приятели, че той имал план, имал желание, да се направи нещо солидна сграда.
Г.Д.: Нали го разказахме това нещо.
В.К.: Разказахме го.
Г.Д.: Учителят е имал идея да направи от Изгрева едно селище вегетарианско, с план, за къщичките, на мене разправяше.
В.К.: Какво точно?
Г.Д.: „Тука исках да направим стаи за гости от чужбина, други от България, които идват, тука да живеят да си имат подслон.“ Имаше идея също да направи едно селище, което да бъде по високия идеал от Новото учение. И казва: „Не ме послушаха, рекох“.
В.К.: А защо не го послушаха? Не можеха ли или мислеха по друг начин, имаха други съображения?
Г.Д.: По друг начин мислеха. Например, Борис Николов си търсеше само лични печалби от работата. Имаше група работници и печелеше много. Вземи другите братя също, вземи сега по отношение на който беше там отговорник, Стоименов.
В.К.: Тодор Стоименов.
Г.Д.: Който бе председател на Братския съвет. Касата беше в него, парите. Той тях ги пращаше старейшините дядо Благо, Епитропов, Драган Попов, Лулчев, Борис, пращаше ги да купят место до Витоша, където е Американския колеж.
В.К.: Учителят?
Г.Д.: Учителят. След туй ги пращаше към Симеоново, Бистрица, да се вземе място там, да се пренесе Школата там, защото тука в ниското София…
В.К.: Чужди хора, много хора.
Г.Д.: Да. Великолепни места, знаете ги. Те отиват да ги гледат: „А-а, Учителят не разбира. Къде ни праща тука да дивеем?“ И взимат внасят тия 500,000 лева в банка „Гирдап“. И казват на Учителя: „Учителю, там не е за нас.“ И Учителят ги слуша. Добре, ама тези пари фалират. Фалира банката.
Край 7-А
Седнали 1. …, 2. Стойна Кондарева, 3. Анина Бертоли, 4. Георги Йорданов Прави 5. Веско Василев, 6. Харизанов, 7. …, 8. Мария Златева в тиролска рокля.
Георги Йорданов 7В – Младите и младежите
В.К.: В нищо не го слушаха?
Г.Д.: В нищо не Го слушаха, в нищо. В нищо не Го послушаха, в нищо, понеже искаше много работи, както ми разправяше. Тука да направим това, това да направим и Той веднъж пращал три пъти Ангел, който беше поставен на мястото на Учителя. Ангел Вълков, с Тодора обработваха там мястото.
В.К.: Ангел Вълков, да.
Г.Д.: Три пъти Учителя го пращал да каже на Борис да отиде при Него там нещо да му каже. По отношение на оградата нещо да направят. Отива Ангел, казва му, Борис не отива. Втори път ходи. Вторият път му казва: „Борисе, Учителят те вика“ – не отива. И третия път не отива и не знам въобще дали е отишъл. Значи онзи, който го смятаха за най-големия светия, най-големия приближен и изработен, той въобще не слушаше Учителя. Той не беше на лагерите с Учителя, а все странеше – по отношение за слушането и затова младите хора малко бяха около Учителя. Учителят негодуваше, защо младите хора като отидем на Витоша или на Рила, те бягат настрани, малко остават при Него. Все възрастните остават, младите все бягат. А Учителят искаше колективният живот, братския, Той държеше за младите хора. За младите около Него, да бъдат младите като наследници на всичко и дори аз сега нали, аз сега, който разправям туй с болка, защото съм присъствувал на тези случаи, когато на Витоша Учителят много люто се разсърди и искаше да напусне и България дори, едва Го спряха. Учителят държеше за младите сега и аз покрай тази линия вървя, отвътре държа, искам за младите да дойдат, да видят и да направим едно ръководство да има и млади хора.
И когато го казах тука преди време, загатнах го, и те като го казали на Драга, че като почна да се сърди: „О-хо, ти младите тъй!“ Като че младите ще я отместят от нейното ръководство. Тя не е никакъв ръководител. Но въпроса е че ние искаме да работим колективно, туй е моето желание и дори сега го казах на Цветков и неговия там помощник. „Сега, другарю Цветков, аз съм дошъл не да ставам ръководител, не да местя Драга, аз не искам да бъда ръководител, аз искам да си остана работник, какъвто съм. Дошъл съм така, искам да разрешите и млади хора да вземат участие, едно ръководство както Учителят го каза 10 братя и 10 сестри. Да има млади хора да можем да разрешаваме въпросите по братски, колективно.“ И дори казах им така. Сега случая ще ви го разкажа, когато отидохме там. И дори казах, ето салон нямаме, искат да взимат от там, от борците против фашизма салона да четат беседи. Той казва: а-а не, там не е удобно, Цветков казва не, не е удобно, не бутайте там.
В.К.: Не бутайте кошера.
Г.Д.: Аз съм същия, казвам, искаме да имаме и ние салон. А той виж намерете вий, а пък ний ще ви помогнеме. Защо ние да търсим, др. Цветков, когато нас никой не иска да ни знае за нищо, нямаме авторитет. А вие, който вземахте, трябва да ни дадете.
В.К.: А той, Цветков, е началник на вероизповеданието?
Г.Д.: Той е отговорник на нашето [на Братството]… А те се спогледаха. „Ама как, вие ни вземахте салон, беседи, мястото, искаме да ни ги върнете.“ – „Един салон трябва да извоювате“, ни казва. Ами вие имате начини, цяло министерство на външните работи, държавата е ваша, един салон трябва да ни дадете, няма да ходим по къщите. „Къде?“, казвам, легациите, на руската легация. Именно, когато ние направим едно такова колективно ръководство, тогава ние ще излъчим кой да отиде там при главния в руската легация и да ни дадат там този салон да го ползваме.
В.К.: Кой салон?
Г.Д.: Има там един салон. А другия казва: „Там не може, не може.“ Е, там не може, тук не може, къде? Вие трябва да ни дадете салона, как, взимате, а не давате. Ама за какво ни мислите, толкова ли сме лоши, че вие не сте отгърнали да видите какво говори Учителя. Например от Учителя има 500-600 тома, ама се повтаря, казва. Нищо не се повтаря. Цветков чете беседи. Ако тези беседи се дадат на народа, щеше да бъде по-друго положението.
В.К.: Продължаваме с Тодор Стоименов.
Г.Д.: Тодор Стоименов налагаше се така над Учителя. Беше с една голяма тяжест, с авторитет. А пък малко се грижеха за благоустройството на Учителя. Нищо не му направиха, ами се миеше с едно столче и един леген отдолу. Така да си мие лицето и ръцете. С големи усилия му направиха там един такъв …
В.К.: Изобщо не се грижеха за бита на Учителя?
Г.Д.: Не, не. И веднъж ще ви разкажа един случай с Учителя. Когато бях там около салона. И ме повика, много случаи има така, когато ме повика да ми възложи някаква задача. И „Рекох, елате, елате“. И даде ми една бележка. „Рекох, занесете я на брат Стоименов.“ „Да, Учителю“, занесох я на втория етаж горе. „Брат, Учителя ви дава тази бележка.“ „Влезте вътре, влезте“. Той чете бележката, мисли.
В.К.: А това е написано от Учителя.
Г.Д.: Да. Чете бележката и мисли. Чете и мисли.
В.К.: А какво е написано на нея?
Г.Д.: Чакай. Чете бележката и си мисли. Не му е удобно може би да ми каже да изляза навънка. Дигна на леглото си дюшека, а отдолу наредени пари. Цялото легло е постлано с пари.
В.К.: Лежи на пари и спи на пари. Ха-ха.
Г.Д.: Извади едно тесте там. Тури парите там на дюшека и почна да брой. Не знам колко. Пак брой, два пъти, три пъти ги брой. И даде да ги занеса на Учителя. И аз отивам казвам: „Учителю, ето нося ви. Това даде брат Стоименов.“
Учителят ги взе и казва: „Костелив орех с костелив орех.“ С едно така недоволство, с една неприязън така. „Костелив орех с костелив орех.“ И ги взема и това е. Та това беше случая с брат Стоименов. А с парите, пари, пари, пари, много пари имат.
В.К.: Чувах от възрастните приятели, че накрая са ги горели?
Г.Д.: На брат Ради са казвали там, че са ги горели.
В.К.: На брат Ради?
Г.Д.: Да.
В.К.: Че са ги горели парите?
Г.Д.: Да. Те раздаваха после на някои по-близки. Те услужваха на свои познати, които се движат около тях. А на други, които са нуждаещи, както Гита, която издържа Гого и Йоана, и бедна с една пенсийка, не й дават. Нямаше туй което Учителят искаше, една братство, колективен живот да се проявяваме като едно братство, няма го, не сме израснали още за това. Не сме израснали.
В.К.: А ти загатна един случай на Витоша, когато Учителят е бил разсърден и искал да си замине от България. Какъв е случая?
Г.Д.: Случаят е такъв, че ги погледна около себе си и няма млади и казва: „Когато дойдем на Витоша, на Рила като ходим, млади хора около нас няма. И да дойдат някои щукнат из гората туп, туп и остават само възрастни хора, няма млади хора“. Взема си бастуна, взема си тука дрехата, стана и си тръгна. Туй бях очевидец и тръгна да си отива. „Аз, каза, ще ги напусна, ще замина, ще ви оставя“ и тръгна. Сестра Балтова и други тръгнаха, отиват: „Учителю, моля Ви се, Учителю, ние сгрешихме“, молят Му се да се върне. Да, това бе случая, аз бях там, аз го видях с очите си. Той, Учителят, гдето казва: „Аз, казва, тука при вас съм мъченик, истински мъченик съм“. Тъй че Учителят живя един живот съвсем прост, примитивен, тъй както може би като най-бедни хора, при тия условия Той същото го изпита.
В.К.: А пари е имало.
Г.Д.: Пари имало, о-хо.
В.К.: Спят на парите.
Г.Д.: Учителят пари не държеше. Учителят пари не Го интересуваха. Учителят е друга Сила, друга еволюция.
В.К.: Сега искам да питам един друг въпрос. Разказвали са ми, че през времето на Изгрева е имало много спиритисти и са се занимавали със спиритизъм. Ти помниш ли някои такива случаи и какво беше мнението на Учителя по този въпрос?
Г.Д.: Учителят не беше за тези медиуми. И както дори имало веднъж един такъв млад в града и там е била Елена Андреева, Борис и други и той, каквото им говори духа, слушат го, режат си косите жените, ходят боси, не ги е грижа. Добре, ама те такива случайни духове, престъпни духове, те мислят, че Господ им говори. И веднъж поканили Учителя и Той да отиде, добре, ама духът не идва. Чакат, чакат, няма го. Учителят казал: „Е, той може да е зает сега.“
В.К.: Той може да е зает.
Г.Д.: Да. И така. И друг случай е имало, когато е почвал да буйства, да взима столове, маси, духът, да ги разпердушини, тъй както стана в Тополица с една Стойка. Тази сестра Стойка, тя също беше такъв медиум, лягаше и мислеше, че „Учителят говори чрез мене“, казва. Добре, ама така стана, че от тази чешма, която колективно се изработваше от наши приятели и Учителят дори даде идеята, нали как да се направи. Тя представлява такова нещо все едно човекът с петтях добродетели.
В.К.: Това е чешмата на Тополица?
Г.Д.: Чешмата. Главата – дето извира водата. Ръцете – минаваха едни такива чучури, канали с вода. И вече бяха ме пратили там Борис, Бертоли на времето, и аз по техен терк с тях се съветвах за всичко. Трябваше да се направи ремонт. 1928/29 г. я правиха. И шейсет и някоя ме викаха да й правим ремонт. Молиха Борис няколко пъти, все отказваше и там отидох. Добре, ама трябваше вече да свърша тази работа и сестра Стойка, брат Ангел, нейният другар, там други братя 5-6 души ръководство. И аз пристигам от София и им казвам, събрали се всички: „Вижте какво, съберете се туй ръководство, вашето, и колективно решете какво ще правите. Да нямате неприятности.“ Точно така им го казах. Те замълчаха. Сестра Стойка каза: „Ей, брат Георги, тука които сме ще правим, няма да ги викаме всички.“ Казвам: Ваша работа, да нямате после неприятности. То пък стана тъй, че имаха неприятности. Значи, един брат Слав Топалов, той против Стойка, защото тя с тези медиуми, дето ги е събирала преди, негодуваха страшно. И кара-кара и става тъй, че идва работата до разрез. При сестра Стойка идват всяка неделя особено от Габрово, габровци там, други градове, Айтос, Бургас, от селата и тя ляга и Учителят говори чрез нея.
В.К.: Да.
Г.Д.: Пък аз преди туй, случаят беше такъв, че преди този случай един празник дойдоха едни приятели при Стойка и аз бях казал, че „Учителят не говори тук, Учителят не говори с вас“. Добре, ама казали са й го. Туй е лъжа. Все едно записва, там Учителят говори чрез нея беседи.
В.К.: Да.
Г.Д.: Песни съчинява, голяма работа беше станала. По едно време пак един такъв празник Стойка ляга, хвали, хвали и мен ме хвали, и по едно време Стойка казва: „Тука има един софиянец, който казал, че Учителят не говори чрез мене.“ Викам: „Сестра Стойке, да не съм аз, бе?“ „Ти си“, казва. Верно е, казвам. Верно е, че Учителят не говори чрез тебе. Учителят не може да говори чрез тебе. Слушай сега, Учителят казва така: „Който иска да стане Учител, да отиде от света да си вземе ученици. Не моите ученици от Школата. А ще отиде в света да си вземе оттам ученици.“ Ясно ли ти е сега? Чуха от Габрово тия приятели – млади, възрастни, втори път не стъпиха вече.
В.К.: И този опит много хора са го правили, взимат, искат да стават учители и взимат от Школата ученици. И разбиват Школата.
Г.Д.: Щото и Лулчев взимаше ученици, имаше там в Упанишадата. Учителят я наричаше „змийско гнездо“, наричаше на Лулчев школата. Тъй че, а твойто как да го наречем, не знам. И оттам школата на Стойка се разтури. Тя почина, той почина мъжа й, всички измряха.
В.К.: На мен ми е правило впечатление, че много в разстояние след заминаването на Учителя, пък и през време на Учителя, взимат ученици от Школата и се произвеждат за учители и проповедници и създават школа в Школата. Много опити е имало такива.
Г.Д.: Учителят е казвал, когато ще решавате братски работи всеки един трябва да бъде като отговорник, най-много един час или един ден. Или пък се съберете 10 души колективно да решавате въпроса. А пък щом като се задръсти властта, както сега като Борис и Жечо, Драга, тази Драга, колко пъти аз ходих лично при нея така да се разговарям и да ѝ кажа, че провинцията не я иска, тука не я искат. Изобщо провинцията не, не я искат и тука, ако вземеш същото е. Обаче държи, защото има облаги. Те са следните. Пращат ѝ пари за нейно лично ползване, тука съм виждал ѝ дават едно писмо, от провинцията, но аз го изгорих, хайде, да го изгоря, да ми се махне. Един приятел ѝ праща пари и пише: „Пращам ти ги за твое ползване, да си купиш нещо.“ Това е забранено!
Аз го казвам. Учителят казва: „Който иска да работи за Бога, без пари ще работи.“ Лъвчето, печатал, пишел, затуй се държи там. Той и при евангелисти, и при съботяни – навсякъде е, и тука. Защото дават му пари награда, ако имат повече пари, плащат му. Драга също е облагодетелствана. Аз щом е, да си кажа, как го разбирам. Една стотинка ако имам, братството си е братство, да туря, ама да взема? Все едно ми плащат, че съм направил нещо, а, какво ще кажеш? Това е престъпно, бе! И държи се така, едва ходи, ама държи се, тя да е. Тази грешка се прави от нашите приятели, ще се оправи този въпрос.
Това за Цветков, когато бях във Вероизповеданието. Това към Външно министерство се пада. Казвам му: „Другарю Цветков, Вие малко познавате Учителя, например, приведох им този пример там за брат Боев и Щайнер. Значи Щайнер е бил окултист и голям ясновидец, като голям ясновидец той вижда Учителя и се разговаря с него. По духовен път, не по човешки. А този, Господ се е смирил и дошъл при нас, а ние да Го хулим и да Го ругаем, да Му горим книгите! До какво ниво сме стигнали, аз им разправям на тези. После казвам, Айнщайн казва: „Цял свят се прекланя пред мене, аз се прекланям пред Учителя Беинса Дуно“. Защо? Защото той е чел от неговите книги и като изобретател научава неща, които хабер няма науката днеска. Ето това е Учителят. И ред работи така и той казва: „Не, вашите млади хора, които ти ми предлагаш, ние трябва да ги проверим.“
В.К.: Друг въпрос. Аз съм чел много в беседите през различните години, Учителят, когато e говорил за комунистите, винаги се е отзовавал ласкаво, че трябва да имат своя мисия, която трябва да изпълнят. По-късно това, че Лулчев е контактувал с царя и впоследствие когато идват комунистите, те се настройват срещу учението и срещу Учителя, вместо да се настроят срещу Лулчев. Те се настройват срещу Учителя. И накрая така стана, че Лулчев му изкараха дневника и му го публикуваха навремето. Изобщо, какво беше твоето впечатление през времето на Школата?
Г.Д.: Учителят още през първите години в Търново, във Варна е държал за младите, за комунистите. Дори общували са. Анархистите навремето в Русе, в тогавашните години са имали комуна, земя, която са обработвали колективно. Комунистите, също младежи са имали земя обработвали колективно, в Русе. И Бялото братство също е имало и то на една посока, в една област, земя, която Бялото братство са обработвали колективно идейни младежи. И са общували. И всички тези комунисти, анархисти, защитавали са Учителя. Значи общите тези идеи, те са се разбирали и допълвали, анархисти, комунисти и Бялото братство. Идеите на Учителя, хуманните идеи за равенство, за колективен живот и т.н. Значи младите хора като идеалисти са имали оня нерв и по-лесно са разбирали Учителя, и като трудови хора естествено, от народа са излезли от живота, който ги е брулил, чукал, страдали са, борили са се за някаква справедливост и са я намирали в идеите на Учителя. Разбираш ли? И след това какво става? В тези си опити работа колективно, анархистите първи продават своето место, капитулират. Продават, защото нямат съмишленици, нямат идеи, нямат въобще стабилност за порастване и продават я, и Бялото братство я купува. След известно време комунистите и те също продават тяхната земя. Купува я Бялото братство.
В.К.: А-а, това в Русе?
Г.Д.: В Русе става. И сега от нашите приятели имало доста младежи така комунисти, анархисти, бели братя и колективно почнали както Методи Константинов, Игнат и други. Нали Методи е бил анархист и Игнат. Игнат е комунист, тука е помагал в печатницата на Изгрева. Правили са какво ли не, имало печатница, тези, които сега са на големи служби, са ги защитавали, но сега не искат да знаят – тъй че и Учителят казва: „Мен, рекох, младите хора ми помагаха“, туй го има в беседа. Младите хора ми помагаха, тия идеалисти на времето. И казва: „Ако тези идеалисти, комунисти, един ден изпълнят своите обещания, ще свършат хубава работа.“ Тъй казва Учителят. Ако не я свършат, ако не изпълнят своите обещания….
В.К.: Ако не изпълнят своите обещания?
Г.Д.: Да. Тъй че Учителят всякога е бил с младите, за новото, да ги учи как да работят, какъв стремеж да имат и в коя посока те ще имат успех.
В.К.: А защо след заминаването на Учителя така се изметнаха нещата, поради грешки на ръководството или в какво отношение?
Г.Д.: Ами така се изметнаха, че новата власт започна да ограничава. Новата власт се изметна, защото тези, които влязоха в новата власт големите началници, те бяха необуздани, тяхната идея за комунизъм, равенство, братство беше, те нямаха ясна представа за какво дойдоха и какво да правят. Моето схващане и разбиране е, че те нямаха ясна представа като дойдат какво да правят. Те се юрнаха да си поживеят, навремето са ми казвали комунисти: „Ние един ден да вземем властта, да вземем парите на богатите хора и да си поживеем.“ Аз съм го казвал на много комунисти: Е, това ли е идеята? С болка идейните комунисти посрещнаха техните нехуманни деяния. Обаче за съжаление няма как. То беше една необуздана маса, която тръгна с лъжи, с кражби, с изнудвания да богатее и да печели пари. С това те загубиха доверието за това, което искаше народа от тях. Народа искаше от тях, Учителят беше казал: Те трябваше да отворят затворите, а те ги затвориха и натъпкаха още повече хора. И избиха много народ. Грешката им е там. Аз съм казвал: Грешката ви е, че избихте толкоз много народ. Кой не е виновен? Това не е позволено, да се убиват хора. Защо ще ги убиват? Какво са им направили? Какво им е направил царя, само добрини им е направил. А пък Лулчев, че имал грешки. Аз ще ви кажа и сега. Учителят беше за славяните, за свободата, за руския народ.
В.К.: А какви бяха грешките на Лулчев?
Г.Д.: Лулчев, грешките му бяха тези, че царят го пита да отиде ли в Германия, а той дава съвет свой. Учителят казва: „Кажи му да не ходи в Германия, той е по-голям – царя, Хитлер да дойде при него. Ако отиде, Хитлер ще го убие.“ И царя пита, ами Любомир, ти какво ще кажеш? Аз ти казвам пък да отидеш. Това е грешката на Лулчев. След това плака. Учителят му каза: „Ти ще отговаряш един ден пред българския народ.“
В.К.: Иска прошка от Учителя. И Учителят му каза: Ти ще отговаряш един ден пред българския народ.
Г.Д.: Да.
В.К.: И ще дойде време да отговаря, той още не е отговарял.
Г.Д.: А пък комунизма тръгна тъй назад, защото не изпълни своята [задача].
Край 7-В
Седнали 1. Харизанов, 2. Георги Йорданов Прави 3. Веско Василев, 4. …, 5. Анина Бертоли, 6. …, 7. Стойна Кондарева, 8. Мария Златева с тиролската рокля
Георги Йорданов 8А – Младите и младежите
Г.Д.: В духовно отношение Изгрева е равностоен на Хималаите по височина. Кавказките планини са високи 5000 метра.
От беседата „Талантите“: В природата нищо няма случайно. Всички срещи са строго обмислени. Само когато работим за Бога, това е работа. Да работим, да развиваме талантите си. България страда затова, защото слагат за глава човек с два таланта. Трябва да поставят начело с пет и повече таланти за ръководител на България. Човек, който няма приятели, той е човек с един или два таланта. Той е заровил всичко в земята. Талантите са на Бога, Той ги дава, но който може да ги развие. Ако Господ ви е дал един талант, молете му се да ви даде два и повече.
Представители на Шестата раса има между всички народи.
В новата епоха Шестата раса ще ръководи човечеството.
Мирът ще дойде, но не по човешки начин, а по Божествени пътища. По незнайни пътища.
Всички братя и сестри да бъдат спокойни, да не приемат тревогите и страхове на другите. Това става с молитва и молитвата да се казва: „Господи, запази ни, за да проповядваме за Тебе.“ Освен това да се молим да се прекрати войната. Мирът иде. Бог ще прояви милост към човечеството и ще се съкратят дните на страданията. България сега е в златния си век. Светли същества са дошли отгоре на земята, за да оправят света. След войната иде една красива култура, благоприятни условия за всички, след войната ще се засили музиката и духовния живот.
Шестата раса, която иде, до края на 20 век ще се въплотят в славянските народи 8000 светли същества, които ще повдигнат славянството. Те идват между България и другите братски страни.
Казва на сестра Паша: „Виждаш ли този хаос, аз го създадох. Няма да остане човек по света да греши и с крива мисъл, всичко аз ще оправя. Моята мисъл е мощна, моята мисъл е силна, тя ще преобрази света.“
Учителят донесе новата мисъл на земята, Учителят е изявеният Бог на земята.
Учителят каза горното на сестра Паша през 1943 г. В Божиите решения обратни действия няма. Бог благослови еврейският народ и до днес той е благословен. За грешките си той плаща и до сега. Бог благослови България. Бог благослови българския народ и той е благословен и пръв между народите.
Макар да говорят и хулят Учителя, не знаят що правят. Когато се събудят, ще разберат що е Учителят.
В.К.: Да. Това е една мисъл.
Г.Д.: За евреите и за България. Тя е благословена. И всичко е за добро.
Всеки 2000 години се ражда по един Велик Учител. На всеки 1000 години се ражда по един светия. Всеки 100 години по един гений.
И всяка година по един талантлив човек. И всеки ден по един обикновен човек. И всеки час по един глупак.
Г.Д.: Един интересен случай с Учителя. След 1925 г., тези години, правехме екскурзии из Рила, Витоша. И при една екскурзия, Учителят я организира до Мусала, с наши братя и сестри, млади и стари, и отсядат на Мусаленското езеро. При хижата. Тогава хижата я нямаше. Така една екскурзия да отидат до връх Мусала. И тъй като трябваше някой да остане при багажа, решили да оставят нашия брат Методи Шивачев да седи при багажа, докато се върнат. След като се прибрали, всички се върнали от екскурзията, Методи е готов, тръгва той за връх Мусала. И вече почнало следобедните часове да става така тъмничко, той върви, върви и вече става тъмно. Добре, но вижда в един момент, когато пътя му се осветява. И той се учудва тъмно навсякъде, а пътя му се осветява. Върви той по този път, бързо крачи, радва се, че и той може да се качи на върха. И след като е пътувал дълго, пътя му все е светъл и когато се качил на върха Мусала, гледа Мусала е такава светла и небето, цялото небе е силно осветено.
В.К.: Това през нощта?
Г.Д.: Да, през нощта. Силно осветено и той чуди се, и по една време гледа на небето се появяват фигури народ, много, много и почват наредени в редица почват музика и песни. Почват наредени да играят някаква гимнастика, някакви упражнения, които са с песни придружени и с музика. И той захласнат гледа учуден какво нещо става с него. Вижда там на небето музика, живот, да пеят, да свирят и да ги гледа той така със собствените си очи. И след като наблюдавал това и се радвал туря се край на това и той трябвало да си тръгне. Но пътят му все е осветен. Когато се върнал в лагера, пътят му все светъл. И отива при Учителя, Учителят го гледа и се засмял, че се е върнал и така го гледа въпросително и го пита: „Е, рекох, какво видяхте?“ „А-а-а, видях Учителю, чудна работа.“ Значи Учителят знаел това и го пита: Какво видяхте? Чудни работи, цялото небе многолюдно, и ангели пяха и свиреха. Едни упражнения, една музика, една гимнастика, която не съм я виждал никъде. Учителят го погледнал и се засмял и казал: „Рекох, туй ще го снемеме тука, тази Паневритмия ще я снемем тука на земята. И действително от тогава Учителят е започнал. Методи също е бил музикален и е свирил на цигулка и е вземал участие. И Учителят почва да дава вече тези стъпки постепенно, докато оформи цялата Паневритмия. Като му помагаха и други наши приятели музиканти – Асен Арнаудов, сестра Кисьова, Симеон Симеонов, Кирил Икономов и други приятели. Тази случка ми я разказа брат Методи Шивачев, истинска случка, която той е преживял.
В.К.: Той е от Нова Загора, нали?
Г.Д.: От Нова Загора.
В.К.: Нещо да ви е разказал още други работи.
Г.Д.: Друго не, засега. Той е във възторг от Учителя, много, много, той разправя: Неговия портрет в Индия, Китай, други народи, как тези учени уважават Учителя. В Айтос на градината веднъж там разправяше много възторжено така много хубави работи. Методи беше запален така от всички страни с братските идеи. Но той беше чист и имаше така детинска чистота детински нрав, хубав, приятен човек. Той в Нова Загора беше учител и така по музика, по математика, по геометрия, така разни предмети, той е давал извън училището уроци на учениците си безплатно. Той пари не е взимал на учениците си. Други, когато искат, също им е помагал безвъзмездно.
Та Методи, една случка аз я разказах веднъж, но пак ще я разкажа. Той като е бил в Америка неговата Ричка…
В.К.: Съпруга?
Г.Д.: Съпруга, отишла да пита Учителя: Учителю искам да се оженя, но не знам за кого? Учителят я погледнал и казал: „Е, твоят, за който трябва да се ожениш е много далеч. През много морета, океани, той в други държави е. Затуй той ще се върне след 3 години.“ И тя си отишла. Сега Методи след като се е върнал от Америка, той там следвал, като се върнал, може би и там е посещавал такива сказки, духовни сказки, като […..] и други, които са говорили за Бога. Добре, но негов приятел с когото заедно са ходили на тия сказки и му казал: „Методи, хайде, утре е неделя, да те заведа да чуеш една беседа, една сказка има.“ „А, не мога да дойда, щото нямам пари.“ „Там е бeз пари, говори човека без пари. Не взима пари.“ „Добре, ще дойда.“ Той ми го разказва това. Чудя се сега дали да ида, този Учител какъв ли ще е. За пръв път ще го види той. Отивам, наредих се тъй, влязох в салона на „Оборище“, не беше тука, Учителят говореше. Почнаха да пеят песни, с цигулка продължили, почнаха да пеят песни и Учителят пристига. И аз Го гледам, гледам Го отдалеч така върви плавно, хубаво върви така и като дойде до мене, каза ми: „Методи, после ми се обади.“ Аз пламнах, отде ми знае името? За пръв път ме вижда и аз за пръв път Го виждам. „Методи, после ми се обади.“ И направо без да прекъсва върви, седна на мястото си и почна да говори. После песни и пак почна да говори. И след като завърши беседата, аз се представих пак, обадих му се и Той каза: „Ела с мене“ и отидохме на „Опълченска“, където той живееше на ул. „Опълченска“ 66, и там обядвахме и след туй вече всеки ден, сутрин рано, аз отивам на „Опълченска“, чакам да излезе Учителят и заедно да отидеме в Борисовата градина, и на Изгрева, който после го направиха. Там си правим упражненията, Учителят говореше и връщаме се. На другия ден пак, аз редовно ходех да Го чакам, като отида, той излезе на балкончето и каже: „Сега, сега.“ Излезе и тръгваме. Карахме тъй една година и след това така нареди се да направят салон на Изгрева. И тогава Методи се срещат с тази Ричка, тя е от Нова Загора и Методи от Нова Загора, и баща й беше един от първите в Братството. И в тях там са се чели беседите. И тогава, като се виждат, харесват се и питат Учителя може ли да се вземат. Учителят казал пет пъти: „Може, може, може, може, може.“ И така те се взимат. Нали срещата става вече. Ричка, нейният възлюбен дойде от Америка. И оттам вече почват Методи като ръководител в Нова Загора, Ричка също е сестра от Бялото Братство, основава там школата колкото братя и сестри има, и там продължава своята работа. Преди няколко години така той си замина. Методи беше постоянен във връзка с приятелите от цяла България, и тука. Докато Учителя беше, непрекъснато с Учителя имаше връзка. Така че Методи е една неслучайна личност.
В.К.: Сега като слушам този разказ за Паневритмията как е първо дадена горе, после Учителят решил да я свали долу, после след заминаването на Учителя някои казаха, че не е бил хубав текста на Олга Славчева, да се променят някои неща. Правеха опити след заминаването на Учителя да се променят някои неща. Тя е Божествена, дадена е в Невидимия свят, Учителят я сваля. Не трябва да се коригира Божественото.
Г.Д.: Да.
В.К.: Не се коригира Божественото.
Г.Д.: Така седят тези неща. Не се коригира Божественото.
В.К.: Който коригира, носи своите последствия.
Г.Д.: Учителят веднъж на Витоша ставаше въпрос за имената. Имената тук, които имаме, горе така са избирани, че имаме други имена. Сега дали е тъй или не, пък аз казах: „А мойто име?“ Там на Витоша като младеж приятелите, младите, ми казваха: Жоро, Гошо, разни. Учителят ги слуша и казва: „Той не е Жоро, не е Гошо, не това-онова, той е Георги! Той е Георги“, казва. И аз, оттогава аз, щом Учителят каза „Георги“, значи името е Георги. Сега дали горе ще бъде тъй, това не е моя работа. Това е вече Божествена работа. Ти това записа ли го, ай! Това е интересно!
Тези последни години на бъркотиите както 1940, 1941, 1942, 1943 и другата, все бяха такива и веднъж Учителят това беше 1940/1941 г. и той отиде така сериозен, отиде при пчелина, който имаме ние на Изгрева и отвори един кошер и го разбърка с едно дърво. И пчелите като пламнаха, като се юрнаха така едни срещу други и той каза: „Обърках целия свят. Ей така ще стане един ден.“ И както виждаш тъй става.
В.К.: Винаги ми е правело впечатление, че Учителят когато взима решение за някакво историческо събитие на физическото поле, той прави нещо, за да се проектира. Ето както пчелите разбърква. „Тоя свят аз го разбърках, за да се оправи“.
Г.Д.: Да. Както го каза веднъж: „Виждате ли какво става по света? Всичко това, което става аз го направих! Аз запалих земята от четирите краища да гори.“
В.К.: Да гори отвътре и да гори отвън.
Г.Д.: Да.
В.К.: За да се изчисти.
Г.Д.: Да. Да се изчисти. Не може да се оправи по друг начин освен с огън.
В.К.: А онези, които не познават учението, не познават Словото, казват: Ама как така ще разбърква света.
Г.Д.: Да. Бърка го, той е негов свят. Той го е създал, той го бърка. След всеки 2000 години, аз така си разсъждавам и си мисля. След 2000 години те са исторически години. Те са особени години, така природата е създала и на всеки 2000 години става едно прочистване. Тъй че тези години именно са определени да се тури един нов ред, нов порядък. Учителят е дошъл да сложи край на тази бъркотия в този свят. „Аз съм дошъл да освободя човечеството от заблужденията от стария им адамов живот.“ Това е.
В.К.: Това е цитат.
Г.Д.: Да, това е цитат от Учителя. Тъй че човечеството Учителят е дошъл да го освободи от тоя стар живот. Сега да ме простите, да знае човечеството каква карма си е създало с тоя неправилен живот от толкова хиляди години. Как се е създало? Създало се е с тоя неправилен живот, както каза Учителят стария адамов живот, значи „адамов живот“ идва от съгрешението. Той бил в райската градина. След като съгрешил наказали го, той бил от плът и кръв, кости и почнал да работи земята, да работи, да храни, а жена му да ражда деца. Сега този живот, стар живот на Адама, се усложни и се обърна на един живот на удоволствие, жената е с мъжа, вместо да живеят като братя и сестри. Както птичките, птиците един път само са, за да родят. Туй го обърнаха на разврат, на най-прекрасно удоволствие, жените да продават плътта си за пари, за долари, а мъжете да се удоволстват със синовете человечески, както казва Христос. Тъй че този живот е неправилен, грешен живот. После храната, която изяждат животните като се хранят, то не е за човека, който Господ е създал по образ и подобие. Той е създаден да живее чист живот и да живеят като братя и сестри. Да живеят в разбирателство народите, а те един друг са като зверове. Следователно, идва момента когато заболяват от нечистата храна, от нечистия живот, разврат, и от въздуха и от всичко явяват се болести, епидемии, холери и т.н. Както казва Учителят: Един ден земята трябва да се очисти от тоя грешен свят. Сега се чертае нова карта на земята. Тази карта ще бъде съвсем нова. Тъй че ще живеят новите хора за в бъдеще.
Брат Цеко живееше на селището Изгрева, той събираше такса за електромери, поставяше електрически крушки. Веднъж 1944 г. бяхме на Мърчаево, посещава той Учителя, седял един ден, на втория ден решава да си тръгне за София и приятелите казват: Учителю, Цеко си отива, отива на Изгрева.“ Учителят казва: „Цеко си отива, защото неговия апартамент е готов, и затуй си отива да си го вземе.“ Цеко се качва на един стълб, той минаваше малко за поет, декламираше и какво прави, сбърка нещо и хваща го ток, пада на земята и край. Значи Учителя вижда на Цеко му е дошло времето и горе са му приготвили ковчега, това е новия апартамент. А пък новия апартамент може да е горе. Важното е, че Учителят казва, че Цеко си отива, защото апартамента му е готов.
В.К.: А той бил беден човек, живеел в барака.
Г.Д.: Да. Той как ли се е чудил, готов му е апартамента. А той няма.
В.К.: Станка ми е разказвала следния случай, че когато е дошла в София и е решила да се запише музика, въпроса е бил при кой професор и при кой учител да се запише. Да получава уроци и да се обучава. Отива при Учителя и запитва: този или онзи. Учителят я погледнал и казал: „Все едно.“ И после Станка продължи, след няколко дена аз се разболях. И наистина казва беше „все едно“. И сега, за да го продължиме, искам да ми разкажеш как тя се разболя?
Г.Д.: Да. Една сутрин рано тя тръгва за академията, за да се упражнява на пианото. В Музикалната академия. Тоя ден било много студено. Тя влезнала вътре, външната врата била отворена, обаче стаята, където е било пианото е била затворена. И трябва да чака служителите да отворят, за да влезе да свири. В това време тя чакала в коридора. И когато служителите стават, те са живеели там, имали стаи и поглеждат, казват: „Ама момиче, защо седиш тука да мръзнеш, бе чукни да ти отворим да влезеш там на топло да свириш.“ Но понеже тя срамежлива, стеснителна и деликатна, да не ги безпокои. И там изстинала, измръзнала. И като влиза да свири почувствала така тръпки и посвирила и си тръгва и си идва.
Аз сега като не знаех това, тя се забави, нямаше тогава превозни средства, вървеше се пеш от Изгрева до игрище „Юнак“, дето там почнаха трамваите да вървят. Та се забави и аз тръгвам пешком по шосето да я посрещна. И към средата на пътя я посрещнах и тя ми каза, че е изстинала, замръзнала и така трепереше. И аз казах: „Ама защо така?“ И върна се и почна да кашля. Тя хванала такова, бронхит.
В.К.: Бронхопневмония.
Г.Д.: Бронхит, бронхит. И като се прибра, беше на топличко. Обаче на другия ден се засили, цял ден и цяла нощ кашля. Тогава отидохме при нашия приятел Димков, даде наставления, мед, масло, силна храна, затоплихме я, обаче не върви и не върви, не може да я освободим от тази кашлица. Та какво ли не, къде ли не ходихме, какви ли не лекарства, пооправи се така, но тя вече беше слабичка и продължаваше тази кашлица. И така, после я хвана асмата, бронхиална асма. И така, така…
Край 8-А
Кольо Йорданов, Любомир Лулчев и Йордан Андреев (Аню) играят Паневритмия
Георги Йорданов 8В – Само когато работим за Бога, това е работа
В.К.: И така, накрая хвана бронхиална астма?
Г.Д.: Да, и така. И в Академията я оставихме и след като се подобри и на другата година аз я накарах да се запише отново.
В.К.: В академията, в Музикалната академия.
Г.Д.: В Музикалната.
В.К.: Това коя година е?
Г.Д.: Това беше 1946/7 г. и беше при професор Суржон и аз казвам: Защо бе, запиши се и ще дойде майка ти тука. Тя казва: Не, не мога, няма да се запиша. И какво направи след това, цигулката иска много работа, много сили, здрав организъм. Но реши да взима частни уроци. Почна да взима частни уроци. Много години взимаше частни уроци, пък беше много музикална. Взимаше частни уроци, по едно време остави уроците и почна да работи. Дойде при нас майка й, след туй баща й, и така стана едно семейство по-солидно и трябваше да работим. Но стана [….] Това е.
В.К.: Сега аз искам да те питам нещо. На времето Станка ми разказваше следния случай. Казва: В ония години цялата бригада на Борис отиде да работи в Русе. И казва, Георги ми пише едно писмо от там на мен, как хубаво там си живеят, как пеят, нали, как е било много радостно и казва: „Напусни работа от София и ела в Русе.“ Аз работех тогава в един магазин за продажба на зеленчуци и те ме уважава хората, защото аз водех и упражнявах така наречения хор. Те ме уважаваха, защото аз го водех. Аз напуснах там работа, отидох в Русе, стоях известно време, накрая се оказа нищо и се върнах отново в София. И тогава, което беше най-интересното, хората, при които работех ме уважаваха и ме приеха. Когато нямаше работа и уволняваха хора. Този случай ми го разказа тя и най-накрая там нищо не стана. Сега, ти понеже си бил там, в тази бригада, изобщо какво ще ми разкажеш за Русе? Защото, ето брат Борис казва, отидоха всички в Русе и тука на Изгрева никой не остана.
Г.Д.: Нищо няма да кажа.
В.К.: Не искаш по този въпрос да говориш? Не ти е приятно.
Г.Д.: Да.
В.К.: Това беше грешка ли, отиването там?
Г.Д.: Кое беше грешка?
В.К.: Излизането на всички приятели от Изгрева…
Г.Д.: Това беше Методи, Крумчо, аз бях, Борис.
В.К.: Е, това е била голяма група.
Г.Д.: То там имаше и други, от Братството малко хора. Петър Филипов беше. Даже брат му влезе вътре. Ти го пишеш?
В.К.: Да, записвам го. Сега аз не искам подробности. Понеже някои разказват, че било грешка. Казват: Изгрева се изпразни, тука нямаше никой. В такъв смисъл, не някакви подробности.
Г.Д.: Сега ще разкажа нещо, което е за Братството. Аз действително отидох там по молба на Борис. Аз ръководех там мрамора, мраморна имитация имаше. Аз бях специалист по тази работа, казвам го, защото обичах работата и я вършех. За да ме похвали брат Бертоли, значи… Сега, моето отиване може би е било на мястото, работата вървеше добре, но отношенията така, общите. И главното на Борис не му беше мястото тогава да напусне Изгрева. Приятелите казваха, че ще се опразни Изгрева. Действително на Борис не му беше мястото. В най-трудния момент на братството, с Антов така. И сега няма да описвам подробно работите как се вървели. Но Борис навсякъде се налагаше, неговата дума, аз веднъж го нарекох диктатор. И той каза: Да, диктатор съм. Искаше да каже, ти не си за тука. Ще те пратим в София. И аз му казах [……..].
Сега Антов. Аз често като работя, измия си ръцете и отивам в общежитието, където е Борис. Той малко време беше около обекта, повече си отпочиваше в стаята. Отивам при Борис и казвам: „Борисе, идвам при тебе да си поприказваме. Сега е момента, ти вместо да бъдеш в София, ти си тука, и тази работа тука не е много по-важна, отколкото в София има да свършиш. И скоро си дойдох от София и Антов каза да ти кажа: или ще отидеш да се оправите или чака ви затвор. И се заканва на Братството. Иска да ни заличи, да го разпръсне. Защото нашите отношения са такива, че вие ще послужите като условие да се разпръсне Братството. За туй, отивай в София, срещни се с Антов и си оправете отношенията, да се оправи и Братството. Да се оправят и братските работи. Щото иначе ще хвръкне Братството, и Изгрева и всичко.“ – „Не е твоя работа.“ И аз се прибирам. Добре, но на другия ден, на третия ден отивам втори път. Казвам: „Борисе, настоявам да отидеш да се оправите защото…[…..]. „Отиди си гледай работата. Не е твоя работа.“ И кара-кара, не е моя работа, обаче Братството отиваше все по-зле и по-зле. Антов се заканваше да ги тури в затвора. А Учителят преди още много пъти е казвал: „Рекох, оправете, узаконете нещата. Всички работи в Братството да се оправят, да се узаконят.“ Да бъдем редовни, обаче никога туй нещо не е ставало, да се заемат, да ги оправят. Как да ги оправят? Предлагали са им. Ето преди няколко дни тука беше една сестра. „Моят брат, казва, идва при мене и казва: иди на Изгрева да кажеш на вашите хора там, аз съм на такова место дето мога да помогна. Мога да им помогна, казва брат й. Нека дойдат при мене да си поприказваме.“ Отива тя, среща се с Борис, среща се тоя, оня – „Не! Няма нищо“, засмял се. Втори път – готви се нещо много страшно, ще ви разтурят, ще ви изгорят всичко. Втори път отивам. Казвам: „Борисе, тъй, той брат ми каза. Отивай бе, той е в състояние да ви помогне.“ Той кимва: Не е интересно, нищо няма да стане.
В.К.: Не признава законите.
Г.Д.: Не признава законите.
В.К.: И на мен ми е казвал: Не признавам законите.
Г.Д.: Добре, не ги признава, ама лежеше в затвора, тъй и сега, ето Братството аз много пъти съм казвал на наши приятели, и в провинцията и тука: Абе стига с тоя ваш Борис, стига сте го тачили, стига сте го вдигали горе във висините, бе. Какво, съберете се тука един Братски съвет да се оправят братските работи. Е-е, този, е-е, онзи, е-е и никой не ще. Имат пълно доверие на Борис. И когато вече дойде комисията тука да описват, да одържавяват Изгрева и имотите на Братството. Тогава бяха повикали брат Георги Куртев от Айтос, той дойде, пък аз се имах така с него. И когато дойде, той искаше да се види с мене. Имахме така два пъти разговори. И му описах положението и какво представлява Борис. И той се чуди, чуди и мае и казва: Е-ех, казва, аз колко много пъти съм го питал, като дойде в провинцията и тука: Борис, как е, как вървят братските работи? – „Отлично“, брат. Друг път го питам пак – кажи брат Борис, вие защо така? „Не, отлично вървят.“ Това каза Георги Куртев. Та трагедия, голяма трагедия, обаче непослушна, закоравяла глава. Действително това е закоравял материалист. Тия пари, тия книги, като че ли струваха много повече. Той Учителят не слушаше, когато го викаше там за нещо. Та тоз и онзи ли ще слуша? Та това е той. Значи ние нямаме приятели здрави хора. Здрави хора, и сега, сега от толкова години, аз така направих веднъж, че обходих всички приятели и исках да направят едно обединение. Всички са съгласни и Борис се изказа с чудни ласкави думи, той е по тази част. Изказа се и ме похвали и когато на другия ден искахме да отидем с Жечо и Драга, и казва: „Елате в неделя, и ще направим първия наряд“.
В.К.: Това е негов метод.
Г.Д.: Той обещава, а не дойде в неделя в 10 ч. „Не ща да се занимавам с тоя парцал, не ща да се занимавам с нея.“ Той се мисли за голяма величина, а пък всичко разпиля. Аз му казвам в очите, един път у тях: Казвам: Борисе, Борисе, навремето ти си избираше Братски съвет, ти го командваше и блъскаше на масата, което не ти харесваше и всички да те поддържат тебе. Който искаш, него приемаш, само да бъде твой подчинен, тебе да слуша. А сега който иска да бъде полезен на Братството, честност, чист, чист да бъде.
В.К.: Сега разказваха ми, по времето на Вълко Червенков бил извикан Борис и другите, за да бъдат узаконени някои неща. И била определена среща. Както ти ми разказваш сега, а той отишъл на Витоша.
Г.Д.: Същото, така е. Верно е това.
В.К.: На Витоша и изобщо не се явил. Тоя случай ти знаеш ли го?
Г.Д.: Зная го.
В.К.: Ами разкажи го по-подробно.
Г.Д.: Ами ето ти го разказа, ето така е.
В.К.: Значи ти го знаеш.
Г.Д.: Поканиха брат Боев, сестри ходеха при брат Боев, при Борис, обаче никой не можа. Брат Боев има една грешка, той пък слаб. При тоя човек не може да се издържа. Брат Боев не може да му се наложи. Той, когато тази Николина Добрева се върна от Америка и видя, че Изгрева е ликвидиран отива при брат Боев и го пита: „Боев, Бояне, ти, казва, къде беше бе, защо допусна това нещо, бе? Защо бе, Бояне?“ – „Ами Николина, аз нямам пенсия, те ми дават храна.“ „Ами че ти за паница леща ли се продаде, Бояне?“ Тя ми го разказваше това. „Ти за паница леща ли се продаде бе, Бояне? На какво прилича това, как може такова нещо?“ И тогава тя същия случай, наскоро бяхме на Рила, аз организирах отиване на Рила. И тя дойде с Михайловска (Емилия), и така на един обед с музика, Николина беше във един възторг, и така разказваше нещо и с едно съжаление изказваше се и съжаляваше, говореше и зави, зави се, завъртя се и погледна нещо и каза: Не ми е добре. И скоро си замина, почина.
В.К.: Сега разказваха ми как е бил определен този Братски съвет след заминаването на Учителя.
Г.Д.: Ами те сами са се избрали пожизнено. Пожизнено са се избрали. Сестра Паша ми разказваше, аз реагирах, реагирах, страхотно реагирах. И в Русе им говорех на приятели на този, на онзи и всички ми обръщаха гръб. И не искат да ме слушат. И казвам: „Борисе, така и така Георги, за тебе.“ Пък аз не го крия, същото казвам и на него. И аз като отивам сестра Паша там в парахода, дето седяха стенографките. И сестра Паша и сестрите ме пъдеха от парахода. Аз викам да не ваш този параход и се смея. Какво, защитавате лъжата ли? Този ли защитавате, ще го видите вие един ден? Така както постъпвате с мене, така ще постъпвате и с него, нали. И така след години вече сестра Паша не бяха на Изгрева, вече бяха в града. Аз посещавах един ден сестра Паша, и тя ми каза така: „Само двамата бяхме Георге, ти си прав, но ние не можехме да се справим с него. Тука цялото братство трябваше да се вдигнем срещу него.“ Но никой, той ги лъжеше с своята престорена физиономия. Като на фарисей. И така сестра Паша ме изпълни с радост, че имаше един човек, която всичко е виждала, всичко знае, гледала е, но не може да помогне. Това е сестра Паша, чист човек.
Когато казват, че сестра Паша е имала апартамент, заради това [салона], не е верно това, салона не беше законен. Салона те се го отчуждиха заедно с всички имоти. А пък сестра Паша имаше една къщурка, тя си е тяхната законна. Тя си остана за нея. Салона бил записан на шестима. Няма документ.
В.К.: А защо нямахте документ?
Г.Д.: Защото не е законен този салон. Те нямат документ за него. Целият имот, аз и сега ти го казвам, нали ходих в Комитета. Вие нямате, казва, никакъв документ за него. Той е отчужден по Закона за едрата градска собственост. Сега преди две седмици ние ходихме там, казвам, строителната организация да ни дадат салон и имотите там, а те отговориха: „А, утре ще ви дадат, той не е ваш, а на държавата.“ Тъй ми отговориха.
В.К.: Сега друг въпрос. Разказваха ми възрастните приятели, че при онази смяна 1952/3 г. когато смениха многото пари, някои са горели братските пари. Ти знаеш ли по този въпрос нещо?
Г.Д.: Аз не съм виждал, обаче зная от най-различни хора, наши братя са се възмущавали, че това действително е било.
В.К.: От кои хора, ти помниш ли ги?
Г.Д: Брат Ради. Един честен и хубав човек.
В.К.: Значи са горели парите, а защо не са ги…
Г.Д.: Защото са били мухлясали вече. Долу при Жечо е имало [……..], като ги дигнеш и те са се чупили, мухлясали, изгорели. Долу складове с беседи, книги, всичко… Питам този от Комитета: Искате ли да ни възстановите беседите? Казва: „Е, ще си ги напечатате вий.“ Тъй че ние не искаме нищо и няма да им дадем, освен ако дойде една власт, която е заинтересована от това. Тя ще ги отпечата с държавни средства.
В.К.: Тази епоха няма да бъде. Даже по наше време няма да бъде. Ще бъде вероятно по друго време.
Г.Д.: Не знам какво ще бъде, обаче, ето сега ние вече сме останали толкова малко, много малко, старци, бабички, идват млади хора, които не знаят да играят Паневритмията. Ние я играем, както тези французойките, цигулари казали: Вие на Рила грешно играете Паневритмията. Ние я играем точно както е записана.
В.К.: Ами няма кой да учи, няма кой да обучава.
Г.Д.: Няма. Няма хора, няма млади хора. Тъй че Паневритмията, тази сутрин се видях случайно с Филип и казвам: Филипе, тъй и тъй, французите. Той каза, ще видиме. Тези двамата, французин и французойка, заедно с две сестри от Бургас, на Кралю дъщеря…
В.К.: Милка.
Г.Д.: Милка. Те дойдоха в Страцин в новия салон, който направихме, и тримата свириха братски песни с цигулки.
Сега аз по едно време им казах, че аз преди няколко години бях поканен от професор Периклиев, нашия Сашо Периклиев. Бяха дошли една французойка и една швейцарка, гости от Франция, поканиха ме вечерта у тях на гости така. Желю Тенев, […..] и аз, и тримата слушаме. Тази французойка пя песните на Учителя. Както пеят нашите сестри. Академично. Изпя ги и аз като зная Учителят като ги създаваше тези песни, пееха ги Катя Грива, Михайловска и така пеят, и съм направил движение и швейцарката забелязала. И казва на френски на мен, идва и ме прегръща. Аз им разказах на французойките и те оставиха цигулките и извадиха тефтерчета и там е отбелязано всички братски песни. Номерирани, веднага коя песен им кажеш след 10 секунти я намират. И те пяха песни на Учителя и всички в хор братски песни на български език. И тия двама, французин и французойка, и Милка и така.
В.К.: Сега много пъти съм слушал упрекнаха Антов, че е провалил Братството. Обаче аз намерих едно изложение на Антов до Финансовия съвет и до Братския съвет и всички ония точки, които Антов ги пише, обвинява Борис, че е пълна анархия, че финансовите неща са еди-какво си, и което е най-интересното, аз понеже съм запознат с тези неща, упреците на Антов за мене са верни. Те почиват на някаква реалност и е верно. Тази безотговорност финансова и друга. Изобщо как възприемаха приятелите, кому вярваха?
Г.Д.: Коста Стефанов направи едно изложение за помирение, аз го имам записано някъде си и пише така: Братя, дайте да си подадем ръка, да обединим братството, като както желаете вие, обаче да сложим край на всички дрязги помежду си. Значи апелира към обединение и да има ново ръководство. Обаче остана глас в пустиня. По отношение Антов Учителят каза така: „Тука има едно куче, което пази стадото, за Антов. Ако вие можете да постъпите с туй куче така добре, то ще запази стадото. Ако не можете да се примирите и да имате хубави връзки, туй куче ще ви …
В.К.: Разкъса.
Г.Д.: И действително тъй стана с Антов. Те сега всички ядат и разполагат и Антов и Борис, и Боев и Жечо и другите дават пари на тези, на онези. Обаче, Антов като гледа стават нередни неща и той иска да си бърка в меда. Те сега не дават на него, а пък го клеветят, нападат го. Както каза Галилей: Абе дайте му (за Антов), дайте му на него. Да му дадат и на него. Да може да запази, виж сега като вдигнаха всичко и пръснаха, хубаво ли направиха? Те не му дават, само те се ползват.
В.К.: Разказваше Галилей, че за един костюм е станало всичко.
Г.Д.: Сега кой да командва, цялата работа е кой да командва. Да бъде пръв, те го смятат едва ли не за ръководител на цялата планета. Е, аз много си позволих.
В.К.: Не, нещата са така както ти ги казваш.
Г.Д.: Да.
В.К.: Той прави неща напълно безотговорно.
Г.Д.: Ако беше Антов, никога нямаше да предаде Братството. Ако беше Антов. Антов искаше, ама не му дадоха. Те работят песните на братството, а крият, че тя взима участие. За сестра Кисьова, нали говорих по-рано. Добре, но Антов казва, да и тя взема участие. Идва Борис и казва сестра Кисьова: „Сега като Антов дойде ще кажеш, че си вземала участие, че работиш братските песни.“ Как ще каже, като не е вземала. „Ще кажеш!“ Те се крият от нея, а тя ще лъже. Тя ми каза: „Жоро, сгреших, ще ме накаже Учителя, а той ми наложи да кажа, че взимам участие.“
В.К.: Послужи с лъжа.
Г.Д.: С лъжа. А пък всички тези приятели от цяла България разчитат на този… Не може така да се разчита на този човек. То не е човек, с който да се разбереш. Той не слушаше Учителя. Той беше един чвор, който беше сложен, много труден за Братството. Тъй както Юда на времето да предаде Христа за [….], а тука за милиони. Да, това е.
Край 8-В
Георги Йорданов на Изгрева
Георги Йорданов 9А – Постоянно, всякога се моля
…………..
Г.Д.: Учителят стана популярен, популярен и той лекуваше какви ли не болести без да дава лекарства и т.н. Но сега тези, които Учителят им се изяви, те са готови да Го приемат и имат условия в тях, но тези, които са в света, те нямат условия. Той ще чака. „Аз, казва, съм дошъл за учениците, за да ги подготвя за бъдещи проповедници. А света – той не е готов още. Той за в бъдеще по природните закони ще си намери място.“
В.К.: Понеже утре е 15 декември, а на 15 декември се събира Народното събрание. Една от точките на Народното събрание е гласуване закон за вероизповеданията, даване право на съвестта, религията и т.н. Сега ние сме преминали 44 години от „религията на труда“. Вече започва друга епоха. Сега вероятно в бъдеще Братството ще се възроди външно, физически и т.н. обаче аз съм слушал, че по времето на Учителя е имало някои братя, които правят групи. Ти си ми разказвал за Лулчев и т.н.
Г.Д.: Вярно е, че светът е разделен така да се каже на много проповедници, учени, учители, и т.н. тези секти, православната църква, туй деление, използвам случая да го притуря към туй, което ще кажа. Че за тези секти и за тези деления Учителят каза така: „Един ден ще обединим всички религиозни общества с туй учение.“ А именно това учение. Всеки не може да бъде учител. Сегашното човечество трябва да премине към други знания, друг свят. Да се определи да живее съобразно природата, общо, братски, колективно, за да се хармонира и по този начин да се усъвършенства. Божественото учение, Учителят на целия космос е Един. Той е Божествен пратеник. Нали Христос, Учителят, богомилите, всички те са етапи на развитие. Човечеството е изпаднало в една голяма паника, в разкош да живее, да има пари, ядене, пиене и много са забравили природата и природосъобразния живот. Храната, яденето, пиенето, всеки трябва да работи, да се приспособи към природата. Туй хранене не е истинско. С тези месища, колене на животни, изсичане на горите. Това дава отражение на природата, а тя се отразява върху човека. Идва един нов етап на развитие, един нов живот. Този стремеж към новия живот.
В.К.: Тези, които идват в Братството те са строго определени, имат своя задача?
Г.Д.: Естествено, естествено, ще дойдат нови хора, шесторасници, и в България, Русия и другите славянски страни 8000 адепти ще дойдат, съвършени същества. „8000 адепти, които ще повдигнат славянството. А пък Америка и другите ще бъдат материална база.“ Америка – материалното, Русия – духовното. Тези думи на Учителя са достоверни и ето, както виждаш сега, раждат се шесторасници, преродени, те именно ще проявят един нов начин на живеене. Новите идеи, Божествените идеи, тия нови хора – шесторасници. И туй несъответствие, туй несъгласие между човечеството, едните искат равенство, справедливост, другите искат да задържат благата. Този етап на развитие и тези борби, те са природни. Новите хора, които идват, те идват за да приложат новите идеи. Тъй че условия за лошите хора, казва Учителя, няма да има. Те ще бъдат вдигани от земята. Ще отиват горе и земята ще бъде прочистена от стария живот, от старите хора.
1940 г. аз бях в Младежкия клас, петъка. И 1940 г. Учителят държа една лекция, където каза така, и на черната дъска начерта: един кръг със стрелката надолу: „Това е, казва, азиатската раса. В разстояние на 100 години помен няма да остане от нея. С простени и непростени средства си послужи /…../ но ще бъде вдигната. Другият кръг беше със стрелката нагоре: Това е, каза, бялата раса. Бъдещето е на бялата раса. Тя отива към възход, към съвършенство, към еволюция. Другата – към инволюция, към изчезване.“ Казвам го, защото бях очевидец и със собствените си очи и ум го записах и оттогава го разправям на много [хора], защото това Учителят го каза. Значи тази стара епоха, която е залегнала тука от няколко хиляди години и Христос, и Учителят са дошли именно да очистят, и казва на едно место: „Аз съм слязъл отгоре да ви освободя от стария адамов живот.“ Ясно, нали? Значи, дошъл съм специално отгоре да ги освободя от стария адамов живот. Значи живота, който човечество днес живее е стария адамов живот. Адам и Ева са били …
В.К.: Този живот, който го живеем е животински живот.
Г.Д.: И като съгрешили, оглеждат се – в косми и кожа. „Адаме, защо се криеш?“ „Срам ме е, Господи.“ Сега твоето място е там в света, ще ореш земята да храниш деца, жена, а пък жената да ражда деца.
В.К.: Това е човешката цивилизация.
Г.Д.: Да, Адам ще храни, а Ева ще ражда децата. Колко хиляди години продължава това?
В.К.: 8000 години, но Учителят казва милиони, милиони години.
Г.Д.: Сега този живот на съгрешението на човечеството му е харесало, на животните, друго развитие. И човек на два крака, с мозък и е подобие на Бога, а живее като животно. Е, туй не е ли срамно, не е ли грешно, не е унизително, ние, които сме излезли от Бога и Бог лично е създал живот в нас, а живееме като животно.
В.К.: По въпроса за Адам и Ева Учителят казва така: „Ако не бяха съгрешили, Адам и Ева нямаше да слязат на земята. Съгрешаването е слизането на човешкия дух в плът и кръв на земята. И оттам започва човешката еволюция.“ Учителят казва така: Аз дойдох да дам Словото и учението за човешката душа.
/от 13:20 до 14:01 пращене в записа и не е записано!…/.
Г.Д.: Вие много трудно може да излезете от тази материя, от тази каша, в която сте, много трудно може да излезете. Но ние ще ви помогнем да ви измъкнем от тая каша. Щото нали, Учителя казва, да си мием краката до колене и оттам датира онова виждане на един брат, вижда, че Учителят ходи 40 см над земята. Да не гази тази астрална кал.
И затуй Учителят казва: „Всяка вечер си мийте краката до колене и който не ги мие, той прави престъпление.“ Имам го записано, че който не си мие краката прави едно престъпление.
В.К.: Сега въпрос, ти беше по времето на Школата, минаха 44 години, сега сме 1990 г., 14–15 декември 1990 г., ти беше през онзи период на Школата, премина през много неща, сега идва нова епоха. Как гледаш ти в бъдещето на Братството? С тая физическа проекция как го виждаш в бъдещето? Ето, аз съм едно по-младо поколение.
Г.Д.: Ами не съм ясновидец, но представям си тези катаклизми, които човечеството ще мине. И действително така си обяснявам, че човека ще бъде не такъв какъвто е, а ще бъде много по-просветен, по-съвършен създаден, както казва Учителят ще дойдат шесторасници. Те ще бъдат по-издигнати от вас.
В.К.: Те ще бъдат с други тела.
Г.Д.: И да не бъдат с други, но те ще бъдат с по-съвършени тела. Но те ще се развиват и ще ни ръководят, разликата между едните и другите е голяма работа. Тъй че новите хора ще бъдат все едно да си представим, че ще минем през някоя пустиня, спираме на някое место, дето няма вода. Няма храна, изтощени така. И гледаме мираж, така един момент като че влизаме в райски градини. С най-разнообразни плодове, сокове, такива, води, с водица да си наквасим гърлото. Е, в какво положение ще бъдем? Радостни, нали? Сега сме като в пустиня. Това няма, онова няма, измъчени, неединодушни. Така, като майката дето измътила и други яйца. Патетата отиват във водата, а кокошката плаче за тях. Има едно разпределение.
В.К.: Знаеш ли, на мен това ми е най-любимия разказ, който го говоря на моите приятели, които казват, че техните деца са пиленца. Казвам може да са патенца вашите деца. Може ние, които идваме отвънка, от света, да сме вашите пиленца.
Г.Д.: Та смятам че това, което Учителят говори, че цяла Европа ще бъде обединена като един град, като една държава, и всеки ще бъде свободен да пътува където иска, да работи, да живее, значи идва едно така спасение от туй назадничаво понятие за живота. Но смятам, че това ще бъде в годините, в епохата, когато ще дойде новия човек. Новото човечеството, за което Учителят говори.
В.К: Сега това, което казваш, аз съм съгласен. Аз си спомням, че сме записали една твоя опитност, която се отнася за Словото на Учителя, където Учителят казва, че за един лист от беседите ще се хванат за косите. В тази епоха още пазиме Словото, беседите и го съхраняваме.
Г.Д.: Да.
В.К.: Вероятно ще минат още много години, когато ще дойдат по-благоприятни условия.
Г.Д.: Наближава, наближава. Човечеството ще потърси това, което Учителят е дал, да го учи и разработи. Така че сега както ми разправят, има един такъв говорител Желю Желев, в тези митинги, той се определя като обединяващо звено, между всички партии. И те го питат, и той работи, но няма средства, казва, ще се събират по 10 лв., средства няма и да работи в това направление. Значи има идеалисти, има нови хора като Желю Желев. И с един приятел се шегуваме, той излиза като обединител на всички партии [….…]
В.К.: Сега човечеството поема идеите на Учителя за обединение.
Г.Д.: Да. Аз оная вечер сънувах, и преди това сънувам Учителя и се разговаряме. Така няколко души и Учителят при нас. Сънувам една голяма планина, високо, високо, с растителност, но тя толкова висока, че стига до небето. Една красива зеленина и една пътечка, така като контур, в далечината личи, че е пътечка. И аз се намирам в една стаичка и там с една сестра се разговарям и така, така. И й казвам: „Не бой се, няма да бъдеш сама, аз ще бъда твой брат, твой приятел, той ще дойде, и така.“…..[ …….]
В.К.: Сега, понеже каза стаичката. Какво представляваше Горницата на съборите в Търново? Бил ли си там?
Г.Д.: Не съм. Но събират се групово по няколко души, там четат молитви, всеки си оставя, нали за Братството, за Бога десятъка. И си излизат. И после други отиват и т.н. И веднъж стенографките отиват и един възрастен брат ги пита: „Къде отивате?“ „Ами отиваме горе.“ „А, чакайте и аз ще дойда с вас.“ И почва той една молитва, втора молитва, трета молитва. И се показва Учителят и извикал: „Стига вече с вашите дълги молитви, прекален светец и Богу не е драг.“ Сега, това искам да се запише, че Учителят, Бог не иска много молитви, иска [….]. Понеже Учителят казва, това той казва: „Аз как се моля, кога се моля и колко се моля. Постоянно, всякога се моля. И като ходя и като ям и всякога.“ Тъй че не е туй само да се изправиш и да четеш молитви, а молитвата на ученика трябва да бъде постоянно, а пък иначе … И така, Учителят като идваше за беседа, изпееме една песен, прочете се молитва и Учителят ако каже втора песен да изпеем, ако не, сяда си и говори. Като завърши беседата си Учителят пак, една песен се изпява, ако каже молитва и си тръгва.
Та тази неща трябва да бъдат записани и така да бъде. Аз правя забележки някога когато се събираме. И на Витоша една молитва, две, три, четири молитви, формула, формула. Сега, Учителят е казал: Не е нужно.
В.К.: Сега ти завари на Изгрева салона и стаичката на Учителя, където живееше. Какво представляваше тази стаичка? При какви условия живееше Учителя?
Г.Д.: Учителят живееш при много скромни условия. Аз съм се качвал при него там, на едно столче сложи едно канче с вода и отдолу легенчето. И с канчето изми си лицето, от долу легенчето. Нямаше мивка, аз съм свидетел. Една печка имаше. Горе имаше стаичка, източна.
В.К.: Долу е приемната.
Г.Д.: Да. Горе преди стаята имаше едно антренце.
В.К.: И живееше при много скромни условия?
Г.Д.: Много скромни. Първите години направихме тоалетни ей там, дето е мястото сега. По-долу там бяхме изкопали и направили един клозет. И Учителят оттам, от горе отиваше чак долу. И понякога когато се задръстят, д-р Жеков бяха направили кофи да вадят водата и Учителят отива и той.
В.К.: И той помага. Изчистват тоалетните, изпражненията от тоалетните и Учителят помага.
Г.Д.: И той помага.
В.К.: Боже! Какво нещо!
Г.Д.: Ето това е Учителят. След туй направиха му по-близко една тоалетна, дето се отива за Парахода. И там ходеше. Учителят беше много скромен. Хранеше се скромно, повечето гладуваше, постеше. Той имаше, носеха му всички най-различни плодове – южни плодове, виждал съм кестени, лешници. Но той даваше да се раздаде.
В.К.: Кой му шиеше дрехите?
Г.Д.: Имаше един наш брат шивач.
В.К.: Как се казваше? Не си спомняш?
Г.Д.: Забравил съм, той беше майстор, във Франция е работил. Специалист, но не мога да ти кажа името му.
В.К.: Защото виждам костюмите на снимките много добре изгладени.
Г.Д.: Да. Имаше и обущар, Колю, той е болен сега. Той му правеше обущата.
В.К.: А ризите му ги подаряваха, шиеха?
Г.Д.: Шиеха. Тази сестра Василка, която с брат си подари едно място в Айтос, да се направи салон. Тя го переше, гладеше. И след като Учителя отиде горе взема нея, взема Савка, взема, а мен ме остави. Аз не се сърдя, че ме е оставил, стига да мога да върша работа с най-голяма любов, с най-голямо желание, колкото мога.
В.К.: Сега сме в началото на новата епоха. Ние с теб свършихме голяма работа, разказа много неща, записахме ги.
Г.Д.: Едно по едно си идваха моите работи.
В.К.: Новите поколения ще ги слушат и четат.
Г.Д.: Е-ех!
В.К.: Преминахте през голяма бурна епоха.
Г.Д.: Ако имаше достойни ученици Изгрева щеше да стане образец на образците. И всички наши приятели от цяла България да живеят като в едно общежитие.
Край 9-А
Георги Йорданов на Изгрева
Георги Йорданов 9В – Комитета по вероизповеданията
В.К.: Сега можеш да ми разкажеш за тази опитност.
Г.Д.: Този брат Ковачев от старозагорското братство, помолил една сестра Донка Кънева, която отивала на Изгрева при Учителя. Той я помолил да пита Учителя дали да регистрират старозагорското братство или да не го регистрират. Какво е мнението на Учителя.
В.К.: Къде да го регистрират, в общината ли?
Г.Д.: Не, към вероизповеданията. То не става чрез общината, директно към вероизповеданията.
В.К.: Преди 9.ƖХ.1944 г. имаше ли такова нещо?
Г.Д.: Ами, имаше разбира се. Съществуваше. То е към Външно министерство.
В.К.: Аз мислех, че само след 9.ƖХ.1944 г. е имало. Значи и преди 9.ƖХ.1944 г.
Г.Д.: Да. От там се регистрираха. И църквата се водеше там. И тази сестра след като пристигнала в София, срещнала се с Учителя и питала Учителя: Учителю, така и така, брат Ковачев запита, постави този въпрос дали да регистрира старозагорското братство или да не го регистрира. Какво Вие ще кажете? Учителят казал: „Е, няма защо да го регистрира, то е Божествено учение, какво ще го регистрира? То е Божествено учение, не е църква, не е религия.“ Това е свободно учение за природата, за Бога. Слънцето, планетите като светят, въздуха, всички хубави работи – те узаконяват ли се чрез някакъв закон? Природата ги дава така.
В.К.: Слънцето може ли да се ограничи?
Г.Д.: Може ли да се ограничи? Да го накараш, ако иска ще свети. Ако рече да спре, край. Това е мнението на Учителя, че Братството няма нужда да се регистрира. Учителят имаше едно сърце с пламък, червено, пред Неговата стая, на долния етаж и Учителят казва: „Ето, туй сърце, това е нашето знаме на Братството.“ Това е нашето знаме на Бялото братство. Това е, което съм чул от Учителя и което зная. Това е по отношение на регистрацията. А нашите приятели сега, ако са регистрирани, ще им разрешат да се събират, ако не са регистрирани, няма да се събират. И правят разни пазарлъци, колко души и т.н. Тия работи сега отживяват вече, но бяха строги и сега, и сега, където не е регистрирано Братството не дават да се събират. Е, това е.
В.К.: Сега аз това сърце и този пламък го помня. Аз това го заварих, както беше на Изгрева. Този пламък, то е част от слънцето и част от този космически ритъм. То е един символ.
Г.Д.: То е жива Божествена сила.
В.К.: Ето виж Учителя как го разрешава този въпрос още преди 9.ƖХ.1944 г.
Г.Д.: Да.
В.К.: Може ли да узакониш слънцето, то си съществува.
Г.Д.: Сега съвсем по човешки пазарим се, сложили там едни началници и те сега не са запознати с туй учение и се чудят как […..]
Тази опитност с Учителя беше следната. Ставаше въпрос за Братството, което ни вземаха, и Учителят казва: „Е, те един ден ще ви потърсят, ще ви потърсят, ще ви върнат всичко, което са вземали и още толкова ще ви дадат.“
В.К.: Значи когато му дойде времето?
Г.Д.: Да, когато му дойде времето. Те ще ви потърсят, всичко ще ви върнат и още толкова ще ви дадат. Тука ви ограничават, забраняват ви, изобщо правят големи спънки на нашето учение. Един ден туй учение ще се разпространи по целия свят и в Русия, и в другите държави ще играят Паневритмия, и оттам чрез учените, чрез науката, чрез учените ще приемат нашето учение, и отвънка тука ще се наложи. Значи, първо ще го приемат другите държави чрез учените и тогава ще се наложи тука. Тука ще го приемат. Е, колко за ученици и напреднали вие може да си мислите, че много знаете, и сядате на първите столове, но тогава ще дойдат от други държави ученици и те ще ви научат как трябва да бъде. Значи те ще ви предават Новото учение. Наместо вие да го предавате, те ще ви научат как трябва да се прилага.
В.К.: Може би защото при ония има порядък, вътрешен порядък, вътрешна организация.
Г.Д.: Ами там са израснали повече, така да се каже, може да са шесторасници.
В.К.: Може да имат по-добра вътрешна организация.
Г.Д.: Организация и разбиране. Туй учение тепърва ще се разпространява по всички държави и ще бъде търсено отвсякъде от всички, да.
В.К.: Миналия път споменахме и ти беше споменал, че новите идеи, които са дадени в Словото на Учителя са извън тези закони, които ни управляват, тези светски закони и порядки и че тези порядки трябва да се изживеят от хората и като се изживеят, постепенно, постепенно ще отпаднат.
Г.Д.: Този стар живот. Тъй че сегашното развитие на човечеството Учителят тъй го цитира, че то ще си изживее своите стари прийоми, ще изживее и ще отминат, ще дойде ново поколение, много по-съвършени, нравствено чисти. Тогава именно ще се започне прилагането на нашите идеи. Тъй че това учение е школа за самовъзпитание. И питат го Учителя: Какво е нашето учение, Учителю? „Това учение е, рекох, нравствено-педагогическа школа за самовъзпитание. И още – окултна школа. Това е Божествено учение.“ Така че то не може да се ограничи, не може да му се сложи фирма в рамки и да се узаконява. Това е велика работа, то няма край, то е Божествено и постепенно се изясняват тия разбирания на един такъв нравствено-чист, братски колективен живот. И няма да има граници, защото в природата съществуват такива велики закони, ние, като малки човеци може ли да боравим и да влизаме в контакт с онези същества? Не можем. И така постепенно, постепенно с нашето усъвършенстване ние ще влизаме в личен контакт с другите светове. Както сега посещават ни, нали, чрез тези чинии идват, обаче ние не можем да направим никаква връзка. Никакъв контакт не можем да направим.
В.К.: Сега, казват, че това е Школа през времето на Учителя. Но как така стана, че тази Школа през времето на Учителя я смъкнаха като юридическа проекция в този Комитет по вероизповеданията? Какво търсим ние като Школа в този Комитет по вероизповеданията?
Г.Д.: Не са вмъкнали те това понятие. Те и сега нямат представа какво е туй учение. Тях това не ги интересува. Те си живеят стария, материалния, светския живот на ядене, на пиене, и дори ни се смеят, подиграват се, че сме се кланяли на слънцето, посрещаме слънцето. Че не сме ядели месо, че наказваме нашите тела. А те не знаят, че се тровят с тази тяхна храна и цялото нещастие, целият този хаос, който съществува, той съществува благодарение на това неразбиране как трябва да се живее. Туй не е храна за тях. Човекът е по-съвършено същество от животните, а ние ядем, храним се от неговите сокове на тия животни. Така че и млякото и сиренето, и кашкавала те не са полезни храни, те отровно действуват на нашия организъм и благодарение на това човечеството днеска боледува. Не само от храната, но и от своите разсъждения, ядене, пиене, удоволствия.
В.К.: Аз бях срещал един устав правен през времето на брат Боев, общество Бяло Братство, за да се регистрира в Комитета по вероизповеданията. Как стои въпроса с този устав?
Г.Д.: Този устав, сега точно аз се стремя и се подготвям да отида да видя този устав, който научих, че е предаден от Борис Николов във вероизповеданията, дали е вярно и искам да го видя, да го взема, да го прочета и видя какво представлява.
В.К.: Но той кога е предаден? На времето.
Г.Д.: Той е предаден 1948 г. Именно за този устав искам да видя и от там вече да разгадая и да говоря с тези ръководители на Комитета по вероизповеданията, че от сега нататък какви условия трябва да се спазват, че да има Бялото Братство, да съществува и при какви условия и трябва ли при вас да се регистрираме и какво изобщо. Но нашето желание е, въобще на приятелите както от София така и от провинцията, нашето желание е като ние сме го заявявали, лично аз съм го заявявал, е: Вие ни слагате при сектите, туй Учение не е секта, не е религия, то не е православна църква. Тях може да регистрирате, но туй Учение, то е Божествено Учение, както преди, тогава споменахме, Учителят както го казва. То е свободно от всякакви ваши човешки закони, разбираш ли? Ей това е много важно и именно сега искаме за в бъдеще нашата Окултна Школа на Бялото Братство да премине, както аз имах лично разговор преди години с този Цветков, който е отговорника в Комитета по вероизповеданието, че туй Учение не е секта и т.н. и то е философско Учение. А той самия каза така: „Аз, каза, съм завършил философия и прочел съм почти всички литератури на всички религиозни общества в света, сега чета, казва, беседите на Учителя. Туй Учение е голяма работа“. Говори Учителят за това, за онова, за всичко, това е голяма философия. Не като моята. Тя е неузнаваема, тя е голяма философия, Учението на Учителя. Един ден той го каза: „Един ден само туй Учение ще остане“. Това пред мен го каза.
Тъй, че самото ръководство в Комитета по вероизповеданията, този Цветков, той заявява, че това е философско Учение. И действително, и тъй е казал, това Учителят казва. Това е голяма философия, философия, Божествена философия, философия за живота, как да живее човек, как да мисли, как да чувства, как да борави, изобщо тази философия трябва да вникне навсякъде във всеки човек, малък и голям и в самата природа. Тя е необземаема, не може да се отгатне с нейната големина и величие. Тя може ли да се узакони? Ама може ли да се обясни само с две думи или пък с един малък живот, който имаме ние 15, 20, 40, 50 години да кажем, кой колкото му е определено. Можем ли ние да научим всичко и да кажем, че знаем, познаваме туй Учение? Туй Учение е тайна, Велика Тайна.
В.К.: Затова Учителят казва, четете беседите в тях има всичко.
Г.Д.: А така. Беседите като четете, вие се разговаряте с Бога. Тъй че четенето на беседите е разговор с Бога, тъй го каза Учителят. Добре, че го загатна, точно тъй го каза Учителят. Четенето на беседите – това е разговор с Бога. И действително така е. Аз лично съм се уверил, не само аз, а всички, които четат тези беседи. Те имат крила, те са възторжени, те са щастливи, че са се срещнали с този велик Господ, този велик Учител, да разкрие, че туй не е земно богатство, знание, защото Той ни кара именно да бъдем с крила, да бъдем щастливи, да бъдем така радостни затова, че ние познаваме един друг живот. Едва-а-а така сме прогледали, така малко сме прогледали, но това е достатъчно да ощастливим нашия живот, нашия разум.
В.К.: Да, човек като чете беседите влиза в контакт със Словото. Словото е глава на Истината, а Истината е глава на Божествения Дух. И така човек идва в контакт, в общение с Бога.
Г.Д.: С цялата природа. Един път Учителят прави сравнение, каквото го има днес. Учителят прави сравнение, казва: „Един от вас, най-малкия от вас, който е от Братството и работи с Бога е по-голям от най-учения, най-големия човек в света. Значи най-малкия от вас е по-голям от най-големия в света.
В.К.: Но тоя, който има общение с Бога.
Г.Д.: Да, този, който има общение с Бога, най-малкия, това е много важно. От нас, които имам предвид, учениците, които познаваме Словото на Учителя. Доколкото го познаваме, разбира се. Та както е било по времето на Христа, така е и сега. Защо не познават това Учение? Защо не познават Учителя?
Познават го тези, като поляците, чехите, техните професори, във Франция, французите, които дойдоха тука и други, но голяма част не го познават, защото те още живеят в удоволствията. Това е стария живот. А новия живот иска нова форма, ново тяло, нов ум, разум и т.н. Тъй че дето Христос е казал […..]
В.К.: Миналия път го беше казал, аз го бях записал едно изказване на Учителя пред теб: Огън идва, огън идва! Кой е огънят, това е вероятно Божественият Дух, който идва, влиза във всички, движи всичко.
Г.Д.: Да, който идва. Събрали сме се на Изгрева пред Неговата стая така в кръг и тогава Учителя каза така: „Виждате ли какво става по света? Аз запалих земята от четирите краища, и с ръката си замахна, да гори!“ Тъй че има неща, Учителят ги е предвидил много, много, много по-рано, и всичко, което е казал, сега едно по едно става. Всичко това, което сега става с тази промяна, която е дошла, в една беседа казва: „От този порядък, виждате ли го, след 45 години прашинка за спомен няма да остане.“ От тоя порядък за спомен на бъдещето.
В.К.: След 45 години?
Г.Д.: Да. Тъй че всичко ще се измени, ще стане това, което Бог иска. Бог лично ръководи съдбините на човечеството, казва Учителя. Бог лично ръководи съдбините на земята. Пространството е преизпълнено от Божествени други светове, воини, които са дошли и се радват на всичко това. Има още, други планети, имат желание да идват, пространството е изпълнени с воини. Ами казва: 1944/45 г. ще дойде религията на труда.
В.К.: Сега, това изказване на Учителя за комунистите?
Г.Д.: За комунистите. Религия на труда. Отгоре им се дават 40 години. Но Учителят, има го в Словото това. Учителят взима 1946 г. 40 години. Значи от 1946 г. идва религията на труда, 1986 г. идва религията на Любовта. И от тази религия, другата, помен няма да остане. Те, казва, ще искат да седят още, няма да им се отива, но понеже е определено тяхното стоене 40 години, с големи усилия, с труд ще постигнат да се освободят от тях. Много трудно е. И както виждаме, така става. Тогава като дойде религията на любовта, условия за по-назадничавите няма да има. И полека-лека ще отстъпят. И ще има голямо вдигане отдолу нагоре. Да вземат местата на тези.
В.К.: Сега на мен ми е направило впечатление може би преди 20 години. Учителят дава т. нар. слънчев цикъл за Школата. 22 години подготовка, от 1900 г., когато е първият събор, до 1922 г. – подготовка. След това, когато открива Школата казва: Тази Школа ще просъществува 22 години, до 1944 г. след това има други два цикъла от 1944 г. и 22 години – до 1966 г. и още 22 години, точно до 1990 г., точно сега стават промените. И което е най-интересното, днеска сме 14 декември 1989 г., а ние с теб точно разглеждаме тези въпроси по отношение на космогонията, по отношение на Братството, перспективата за Словото на Учителя и как ще се развие Братството в бъдните векове. Ето виж сега, не случайно е това нещо, което ние говорим с теб.
Г.Д.: Нали записваме?
В.К.: Да. Значи казвате няма доброволно да дадат властта, а пък със сила ще ги изкарат. Вероятно ще дойдат други души с други идеи.
Г.Д.: Е, Учителят го каза: След комунистите ще дойдат земеделците за малко, земеделците са по-меки и ще направят едно улеснение за селското стопанство, въобще да обединят условията за живеене. А след земеделците ще дойдат идеите на социалистите. Те са по-горе, по-съвършени, и след социалистите ще дойдат идеите на Бялото Братство.
В.К.: Ама това е една поредица от едно столетие може би?
Г.Д.: А, може и по-малко, няма значение въпроса е, че е този ред на развитие.
В.К.: На човечеството?
Г.Д.: На човечеството щото тука, нали, нещата стават по-бавно. Природата не бърза, природата си има закони, тя създава условия и нещата се усъвършенстват. Ще дойде един ден, земята ще се прочисти, както казва Учителят, ще се смени, където е било суша, ще бъде вода, дето е било вода, ще бъде суша. Ще има земетресения, ще има наводнения, катаклизми природни, то туй ще бъде в края на 2000 година, значи на природата й предстоят големи катаклизми с прочистване и създаване на нови условия за нов живот пак на земята. Именно Учителят го каза пак веднъж в беседа и запита: „Вие какво мислите, докога ще бъдете тука? Знаете, че вашето идване на земята е последното. Другият живот вие ще бъдете в астралния свят. Астралният свят е прочистен от всички лоши неща. Създадени са нови храни, нов въздух, нови светове и т.н. Ще бъдете работници на Бога в астралния свят. А пък на земята, след като се прочисти, след като се приготви за живеене, ще дойдат душите на овцете, като хора.“
В.К.: Аз си спомням в една от беседите, той казва на колко километра се намира, от земята нагоре се намира един пояс, който е астралния свят. Продължаваме с пророчествата.
Г.Д.: Ами така, веднъж така в разговорите по отношения на тия събития, които предстоят, и стана въпрос за турците, турците един ден ще бъдат събрани на едно место, ще бъдат натикани към Мала Азия. И Цариград ще го дадат на българите. Значи той като историческа формула така, история. Учителят предварително го вижда това, че турците нямат работа тука, те дойдоха тука и под робство бяхме и сега виждаме всякакви бели правят, какви сложности създават, тровят българина, искат да ги покорят отново. Обаче Учителят казва: Втори път турците няма да ни заробят, а ще ги изтикат там в Мала Азия. И Цариград ще го дадат на България.
В.К.: Да. Това ще бъде в една друга епоха, където няма да бъдеме.
Г.Д.: И сега, сега никой не ги иска. Но се очакват такива събития, такива времена, където един ден ще ви дават по 200 грама хляб. А някога и 10 дена хляб няма да имате. Така че подготвяйте се, това ще бъде един ден. Както виждаш тази година или друга ние ще преминем към това.
В.К.: Аз си спомням едно изказване на Учителя към една сестра, която имала някакви вълнени, такива … и Учителят се скарал и й казал: „Запази ги, скрий ги, ще дойде време, когато в България няма да има нито хляб, нито прежда, нито облекло.“ Може би това означава, че ще бъдат такива условията – много трудни.
Г.Д.: Тези трудни условия както виждаш сега идват.
В.К.: Вече идват.
Г.Д.: Комунистите с партията държат здраво, не искат да изпуснат кокала, искат те да управляват. Защото няма армия. Много народ е в таз партия, ще изпият соковете на трудещите се, те изтощават всичко, крадат, лъжат, те създават голямо усложнение за човечеството. А пък много не искат да работят, да ходят на полето, такава работа, а само леко. Един ден, казва Учителят, ще има само един, както беше Тодор Живков, и покрай него цяла армия ще върви. И е по-добре облечен и от него. Ето виждаш този хубавец, който беше толкова години какви зулуми направи, с него, където тръгне, цяла армия.
В.К.: И по-добре облечен от него.
Г.Д.: Да. И по-добре облечен от него. Точно както го каза Учителят, ето какво е величието на нашия Учител. Това е голяма работа.
В.К.: Значи както го казва …
Г.Д.: И така излиза.
В.К.: Интересно, че нашето поколение премина през ерата на труда, 44 години. И сега като идват тези условия, може би, аз просто не очаквам, че може да се оправят нещата.
Г.Д.: Да, бе, отведнъж става, защото това е Божествено. Един ден казва, аз зная кога, но няма да ви кажа, ще дойде един ден, ще осъмнете и тъй ще стане.
В.К.: Един брат разправяше, това беше Никола Нанков, казваше: „Един ден ще се събудите и ще излезете на улицата и ще кажете: Не ги искаме!“ Точно така стана. Ето виждаме манифестациите.
Г.Д.: И виж това, не ги искаме, а те се натискат, защото всички искат отмъщение на тях, заканват им се, искат сметка от всички. Значи, щом си комунист, и си вземал участие толкова години. И те се връщат, искат да се обединяват, само и само да останат. Сега ще зависи от горе, от народа.
В.К.: Това движение от горе ги командват. Аз като видях как едновременно всички един след друг, като верижна реакция, целия социалистически лагер, полека, полека…
Г.Д.: Сега ще ти кажа какво представлява Учителя. Първите години ръководителите, те са били няколко души. И в първите години като се събират около Учителя те мислят, че той е някакъв обикновен учен и казват: Е, той ходил в други държави, знае много, има опитност, и той като всички учени. Ама Учителят отсъствал, когато това го казват.
Край 9-В
Георги Йорданов, Буча Бехар, Петра Шилингозова и Елена Андреева
Съобщение!
Издирваме материали, свързани с времето на Школата! Молим, ако имате информация за местонахождение на дадени материали, нотен, документи, писма, спомени или друго да ни съдействате за да може да го сканираме и издадем. Нека да бъде достояние на света!
Всеки достигнал до нас материал ще бъде прилежно сканиран и описан, и върнат на притежателя му във възможно най-кратък срок!
Пишете ни на имейл: [email protected] или ни се обадете на телефон: 0883362049 или 0883377904
Йотка Василева Младенова – „Изгревът…говори“
Йотка Василева Младенова "Изгревът...говори" "... Моите две дечица малки, нося ги на гърба си, дето ви казвам как ги нося и чуждото дете и то малко. Отиваме. Значи от Владая вече до Мърчаево [вижте повече]
Димитър Грива 2D: „Кажи ѝ, че Господ не ще стари баби“ – „Изгревът…говори“
"Изгревът... говори" Димитър Грива 2D: „Кажи ѝ, че Господ не ще стари баби" "...Що се отнася до някой проблем за Учителя, Той казва така: "Ако първия не я изпълни, ще я [вижте повече]
Димитър Грива 2С: Огнения пояс – „Изгревът…говори“
"Изгревът... говори" Димитър Грива 2C: Огнения пояс "Д.Г.: "Иде, иде, сам Той иде". Това започна на Коледа, на един обед в малкия салон, Учителят запя и аз записах половината. В.К.: Как [вижте повече]
Димитър Грива 2В: Насилие нямаше, никакво насилие – „Изгревът…говори“
"Изгревът... говори" Димитър Грива 2B: Насилие нямаше, никакво насилие "...Д.Г.: Беше тогава, пристигаше една професорка от Германия. Зима тежка беше, като тази сега. Сняг, влака ѝ пристига вечерта към 10 часа. [вижте повече]
Димитър Грива 2А: Историческата следа – „Изгревът…говори“
"Изгревът... говори" Димитър Грива 2A: Историческата следа "...Що се отнася до някой проблем за Учителя, Той казва така: "Ако първия не я изпълни, ще я изпълни втория, ако не я изпълни [вижте повече]
Димитър Грива 1D: След 13 години продължаваме – „Изгревът…говори“
"Изгревът... говори" Димитър Грива 1D: След 13 години продължаваме "Д.Г.: А, точно така. Не, за гроба на Учителя. В.К.: Да. Д.Г.: Слушай сега. Сега искам да опровергая една измислица, че разрешението [вижте повече]
