Гена Папазова
(18/21.09.1903 г. -12.02.1979 г.)

Автобиография. Из “Изгревът…” том 13

Моят баща беше сираче от 12 години, кръгъл сирак. Като много добър градинар израстна и после започна да се занимава със селекция и със семепроизводство на зеленчукови култури. И нас ни беше опънал всички на работа.

А още преди това, значи това е било само инициативата на баща ми, значи преди да се родя аз, преди сестра ми да се роди, баща ми прави първото за района американско лозе, т.е. изписва или купува внесени вече в България подложки американски, устойчиви срещу филоксерата и върху тях се облагородяват местните сортове. А мама пъргава, работлива като птичка. Като дойдоха агрономи, то беше страшно. Тя се връща от къра. Ей сега, запретва ръкавите, прясната пита, спаначника, яйцата, всичко готово. Това беше пъргавината, силата на мойта майка. Тя беше стълба на къщата. И когато баща ми отиде войник, а нас ни мобилизираха заради да работим за войската, мама го правеше това. Но какво ви казвам, децата не видяха детство. Нито сме си доспали, за ядене не мога да кажа, че не сме яли, защото такова изобилие на храна, но никога не седнеш така сладко да го изядеш. Все ха, ха, ха, че има работа.

Бяхме четири деца, три момичета и едно момче. Те са раждани повече, но са мрели. Другите бяха чудесни деца, аз имах сестра красавица, но красотата на жената е беда. Преследват я младежи, бързо се жени, настъпват неприятности и т.н. Другата след мен беше също така много красива, тя по-късно се ожени, но разсъдливото му дете бях аз. А брат ми, който беше също така много умен, чудесен човек, но беше много по-малък от мен. За нея възраст, 9 години по-младо значи много нещо е това.

Всичко става вече по тази линия и аз съм кръстена на дядо си, Гена. Пак на дядо, вижте какво уважение е било и каква грижа. Защото баща ми пък нямаше майка и баща. Много тежко детство е имал той. Но достойно си е отишъл с принос в живота. Това беше моят баща. Но разбираше ме много добре, но когато аз се запознах с Учението и така станах вегетарианка, той не можа да се примири с това.

Връзката ми с Паша започва през 1920 г.

Скоро изгорих последното му писмо /на баща ми/, в което ми пише: „Върни се от Русе, вече няма да учиш.“ А аз съм свършила 7-ми клас само, остава ми само 8-ми клас. И му разправям: „Татко, това не е вярно, ти ме разбери.“ – „Разбирам те, но ще правиш каквото искаш, когато мен ме няма. Сега ти си тука в мойто семейство и ще слушаш.“

Един клас, последният ми остава. Но той се помина 1922 година, аз си постъпих в гимназия, не ми попречи, та последният клас, 1923 година го свърших. Бях му гордост на моя баща. Преди това аз свърших прогимназия пак в Търново. Изобщо учех в Търново, само 6 и 7-ми клас в Русе. Свърших значи цялата прогимназия и първи гимназиален клас в Търново, взех 2-ри гимназиален клас или пети по брой във ваканцията. Значи за една година два класа взех и в шести клас вече отидох в Русе. Е, че кое дете го е правило? То му беше на баща ми гордост.

Паша в туй време поддържаше връзки с мен, аз поддържах връзки с нея, защото баща ми страдаше, болестта беше страшна, страшна бе, не исках да го измъчвам, чувствах се виновна, не можех да отстъпя и така се разделихме. Разделихме се физически, без да се разделяме духовно. И когато аз молех Учителя да му помогне, той казал на Паша: „Ще се спари! Ако остане, ще се спари, ще почне да преследва Учението!“

1923 година аз завършвам гимназия с пълно отличие,

Дойдох при Паша, при Аня и при Надя тука, в София. При тях аз заварих като техен близък Иван Андонов. Той беше от някои от тези западни наши градчета, юго-западни градчета. Зная го само като много близък, като техен човек, но той тогава не живееше у тях.

Януари 1925 година се помина малката ми сестра, по-малка от мен, при раждане. Голямата ми сестра се помина 1962 година, през март.

Учителят казваше: „Тя към бащата клони, по начина на ходенето, по начина на мисленето.“ Та аз отидох да следвам и моето следване както беше: теоретично обясняване на мероприятията, които провеждахме на село. Ние всичко правехме с модерни съоръжения и аз само си ги изяснявах тука. Те, софийските деца, нямат представа от растенията. Учат ги, получават хубави бележки, но по памет.

1923 – 1927 година – в София, посещавах факултета. През това време посещавах Изгрева и Учителя всяка неделя, всеки петък, всяка сряда.

Като свърших агрономия, подадох в Министерството на земеделието заявление да бъда някъде назначена. Независимо къде. И получавам назначение в Боруш. И като го получих туй назначение, викам: „Че каква агрономка ще бъда аз в Борущица?“ То е по линията Търново – Габрово – Стара Загора, тази линия. Далеч там в гората, какво ще правя аз? Чак после разбрах, че Боруш е село било, а сега е местност между гара Крушито и между Никюп. Там заварих една постройка, пансион на децата, на учениците, стари такива едни сгради, практическо земеделско училище. Директорът го нямаше. Посрещна ме възпитателката. Деца – нямаше ученички. Обаче аз агрономка, въоръжена със знание, със сили младежки, с опитности вече на производител, трябваше нещо да правя. Веднага контакт с работниците, виждам кой какво прави, кой завежда лозето, кой зеленчуковата градина, кой ще прави посев сега на есенниците. Трябва да се прави посев, да се подготвят почвите. И така започвам аз да действам като агроном. Мълча и работя, и без пари. Стажант без заплата ме назначиха, и то не бях само аз, всичките така ги назначиха, нямаше пари и тази възпитателка вика: „Да знаеш, че като се върне директорът, много ще те хареса.“ Аз не го правя да ме хареса директорът. Защото не можеше другояче, нали това се прави сега. И като карах там шест месеца, подадох заявление да ме преместят в Южна България, да се запозная с южните култури – фъстъци, анасон, кимион и т.н.

И ме изпратиха в Хасково, пак такова училище. Като отидох в Хасково, в туй училище заварих пущинак. Заварих две учителки, безгласни букви, две ученички липсващи, защото още ваканция. Тъй ще е било, ваканция трябва да е било или както и да е, не съм сигурна. Не съм сигурна. Две ученички имаше училището, заварих ключовете на склада у директоршата, много деца, май че бяха 8 на директора, възрастен човек. Гледам сега тази работа каква е бе, джанъм, ключа го държи жена му, учителките правели консерви, не се грижат за тях, тези консерви са заключени, ученички няма, хоп един доклад до Министерството за състоянието. Идва инспектор, установява същото. Децата ги изпращат в Пазарджик в практическото училище, откриват само един курс, те са двегодишни. Първи курс се събира отново, основава се. Заместват директора с друг, аз се явявам вече на държавен изпит, свършвам го и ме назначават мен директор във Видин. Аз завеждам всичко. Там нямаше втори агроном. Аз завеждам и животновъдството, и градините, и полето, и правя дажби. Да направиш дажби на една крава, трябва да знаеш живото й тегло, трябва да знаеш възрастта й, млекодобива, всичко трябва да знаеш, да можеш да направиш хранителна дажба. ме назначават на по-високо място.

Пращат ме в опитната станция в Пловдив, която стана после институт. Там ме приемат с „добре дошла“ и Христо Даскалов ме прави специалист по декоративната растителност. Ама аз стоя ли мирна? Оттука, та направо при Димитър Кушев. А Димитър Кушев го познавам от Боруш, той е от Поликраище. А Поликраище е в съседство на Боруш. Да отида в Търново, трябва да мина през Поликраище. И него го познавам, защото той водеше жена си, беше приятел с директора в Боруш и са гостували, и там сме приказвали, и той ме знае какъв чешит съм. „Защо ме пращате в Пловдив, бе? Какво искаш, бе, какво искаш?“ – „Повишаваме те. Повишавам те и ще те пратя на специализация.“–„Ти ми кажи защо ме махна ти от Пазарджик? Кажи какво направих в Пазарджик.“

1932-1933 г. отидох в Пловдив, от Пловдив заминавам за Париж.
1933-1934 г. аз вече бях в Париж.
Изпращат ме на специализация в Париж по декоративната растителност с мойта заплата, без право на валута. А, там носех писмо до заведующия опитното поле във Версай. Тука ми го даде Пройчев, научен работник, селекционер по житните растения, за да мога да вляза в контакт с научните институти. Там получих не знам точно пак, по чие съдействие, да вляза във висшето учебно заведение за инженери – архитекти по озеленяване във Версай, само за мъже. И мен ме приеха – свободен слушател и аз бях щастлива, защото преди това аз обикалях оградата на този институт, а той имаше железни решетки, и аз гледах през тези решетки и викам: „Господи, ще вляза ли да ги видя? Ще го усвоя ли това нещо?“ Тази особеност на тези декоративни растения в чужди страни, всяко специално. Ще мога ли? И влязох. Организира се екскурзия в Южна Франция, тя много малко пари струва. Аз се включих в нея. Обиколих Авиньон, Марсилия, Ница, Монте Карло, навсякъде с тази растителност аз се запознах там на място. Как ще напусна аз така, че ме отзовават, няма.

Две години. Е, то не са такива от календаря и то и толкоз, и да, и не, и т.н., не съм броила колко дни повече или по-малко и се връщам тука, обаче вече уволнен агроном. Отивам в нашето министерство, мои приятели началници, съвипускници. „Абе, Купаранов, бе дойдох, какво ще правя сега аз?“ – „Че какво да те правим, то за тебе място няма тука. За тебе няма място, защото с твоята квалификация къде да те пратим?“ В Перущица, учителско място.

1935 г. асистент, та почнах една работа с цитология, понеже там при Вил Морен работих цитология по житата. Беше жив първият наш професор по земеделие, професор Иван Иванов. Той е създателят на нашите първи сортове номер 14,154 и 157 ли беше, май 157 беше и намира интересни екземпляри от пшеница и се обръща към заведующ катедрата, към доцента, към неговата катедра, професор Михаил Христов, великият разум, философът в науката.

От 1937 г. пиша статии. Григор Василев ме привлече в неговата „Нация-земя“, всички списания, каквито имаше и градинарство и др. ме търсят за статии, и статии, статии, статии и т.н. Откри се Озеленяване при Лесотехниката, взеха ме за преподавател там и така. И така стана досега.

От 1939 г. съм женена за Велизар Антонов. Той е юрист, весел, работлив, с дар на писател. Бил е помощник-кмет във Видин, редактирал е там техния вестник, общински ли, какъв не го знам какъв беше, интелигентен човек. Той ми знаеше убежденията, той нямаше убеждения. Обикновени убеждения, не някакви. Ако искате, и политически нямаше. Не беше такъв активен партизанин на времето. Не в сегашния смисъл, а на някогашния смисъл на думата.
Велизар Антонов произхожда от едно семейство, дядо и баба му са били лекари. Можете да си представите през турско време какви лекари са били и в какво се е състояло тяхното лекарство. В имунизиране срещу шарка.

Д-р Вергилий Кръстев: „Аз си спомням едно нещо, което ми разказваше Мария Тодорова, мир и светлина на душата й, и тя казваше: „Когато Паша обяви пред целия Изгрев, че иска някой да я гледа, ще й даде сума и пари да купят един апартамент и т.н. И тогава Паша дойде при мене и казва: „Виж какво, аз понеже не познавам хората и искам твоето мнение и на Борис, кой да избера.“ И което беше най-интересно, каква беше нашата изненада, никой не се яви. Никой не пожела. Единствено Гена пое ангажимента.“ Това го знам от тях.”

Накрая я прибрах, защото тя беше тука, в другата стая. В нея стая живееше и Еленка, защото след смъртта на майка ми трябваше да освободим една стая, да я дадем под наем. Ние предпочетохме да поканим близък човек, поканихме Еленка, другата стенографка. За постоянно и аз да се грижа за нея до края на живота /на Паша/.

1965 г. се песионирах в Лесотехническия. Такава е катедрата – „Селектура по семепроизводство на декоративните растения“.

Чуйте гласа на Гена Папазова за събитията:
“Изгревът-говори: Гена Папазова”
Прочетете повече за Паша Теодорова, една от трите стенографки
на Школата

Из том 13 на “Изгревът…”