Той освети самарското знаме

Кольо Колев

В: Освобождението… Сливен: Окр. държ. архив, 1978, с. 29–35.

„Българийо, фърли своето презрение на хулителите, които разгласяват, че ти можеш да отхраниш само роби. Сърцето на тия роби бие със силата на петвековните ни теглила”.

К. Величков

Свободолюбието на Сливенския край има дълбоки исторически корени. Плеяда негови просветители и бунтовници дават своя принос в духовната подготовка на българската националноосвободителна революция. А когато се обявява Освободителната Руско-турска война бунтовният Сливенски край изпраща в редовете на Българското опълчение повече от 100 души.

В помощ на руското военно разузнаване действува и Сливенският войвода Панайот Хитов, отличен познавач на старопланинските проходи. А освещаването на Самарското знаме в Плоещ извършва сливенския архимандрит Амфилохий – старши свещеник на Опълчението.

За Амфилохий почти нищо не е писано, животът и дейността му не са изследвани. За него малко се знае. Наричал се архимандрит Амфилохий Михайлов Хаджимаринов, но наред бил известен като отец Амфилохий от Сливен. През целия си живот той на дело усърдно и настойчиво оправдава смисъла на името си – Амфилохий („човек, който работи тайно”).

От историографа на Сливен д-р Симеон Табаков знаем, че Амфилохий произхожда от родолюбиво свещеническо семейство, завършил е духовна академия в Русия и познавал няколко езика: руски, гръцки, румънски и старобългарски.

Една колкото колоритна, токова и динамична фигура от втората половина на XIX век.Той странствува твърде много по света. Обходил почти всички православниманастири в Русия, Влахия и Молдавия. Посещавал неведнъж Атон и Света гора, където бил добре познат на всички. Кръстосвал много пъти надлъж инашир поробената българска земя.

Българските историци тепърва ще проучват от кого и с каква мисия е изпращан. За нас твърде интересни и твърде показателни в това отношение са посещенията му в родния град, защото всяко негово идване съвпадало с приготовленията на сливенци за въстание – през 1860 и 1862 год. по време на Хаджиставревото въстание, а през 1868 г. – по време на преминаването на Хаджидимитровата чета. По това време тук усилено се подготвят четите на Гунчо войвода, Тодор Харбоолу и Атанас Хаджидобрев да излязат на Агликина поляна – най-известното хайдушко сборище на Сливенския балкан. Там те трябвало да се присъединят към четата на Хаджи Димитър и да обявят въстанието в този край. Амфилохий дейно участвува в подготовката на четите. Но трагичният край на Хаджидимитровата чета причупва надеждите.

Най-забележителното обаче е последното му идване в Сливен през размирната 1876 г. под предлог, че ще възстановява българския манастир „Св. Спас” в с. Сотиря (строен от Иван Асен II около 1240 г.). Буен и невъздържан бунтовникът-отец е непрестанно в движение сред народа. Говори, убеждава и така се увлича в агитация за въстанието, че едва се отървава от заточение.

В Сливен Амфилохий ревностно разпространява нетърпящата възражения исъмнения кабалистична формула „Турция ке падне – 1876”. Според Табаков той бил намерил това аритметично „пророчество” в някакъв стар документ, който открил в архивите на един от Светогорските манастири. Съставителят на формулата внушава на поробените, че вече е ударил часът на тяхното освобождение. Разпространявано с апостолски жар сред българския народ, това мъдро откритие играе огромна мобилизираща роля за подготовката на Априлския бунт, възпитава цяло поколение борци. Защото най-важното в борбата е да вярваш в победата, а повярваш ли победил си вече. Нали чрез вярата и националния подем по думите на Вазов „в няколко дена тайно и полека народът порасте на няколко века.”

За да оценим откритието на бунтовния отец нека си спомним оня момент, когато Мичо Бейзадето, наведен на черешовия дънер, убеждава чорбаджи Марко (и себе си), че през 1876 г. Турция ще падне. И Вазов пита: „Кой беше открил чудноватата комбинация и това съвпадение? Кой беше уловил в мрака тази светулка, тая необяснима… игра на случая?” И отговаря: „Неизвестно. Такива явления новите хора наричат „каприз на случая”, старите ги наричат орисия. Тъй предразсъдъкът обяснява, когато разсъдъкът се отказва”.

А Захари Стоянов, като се удивява на това откритие, отбелязва: „Неизвестният гениален съчинител да бе написал хиляди обемисти томове, не щеше да разгори тъй силно огъня в сърцето на българите, както е постигнал това само тези три думи”.

В подкрепа на твърдението на Табаков говори един новооткрит от нас документ – писмо на архимандрит Серафим Сливенски до екзарх Антим I, в което се обвинява Амфилохий, че се занимавал с разпростране- ние на чудотворни икони и пророчества. В писмото Амфилохий се рисува като „скитник, еретик и горделивец”, затова той иска да го отпрати от епархията си. Ако авторството на пророческата буквеница не може категорично да се докаже, то безспорно е, че неин най-ревностен разпространител, в Сливенския революционен окръг е Амфилохий.

Неговата дейност не се изчерпва само с разпространяването на пророческата формула и с революционна агитация. Знаменателен е също факта, че над неговия требник са се клели членовете на Сливенския революционен комитет, а и самият той се готвил са участвува във въстанието.

В своите спомени Димитър Кукумявков отбелязва, че когато тръгват Георги Тихов и Иларион Драгостинов към Балкана, Кондю Стоянов (Брадата) им дал требника на отец Амфилохий. Преди това Амфилохий бил заминал за Ичера, с цел да се присъедини към четата на Стоил войвода. А може би заминаването му е свързано с някаква определена мисия, в която очевидно требникът нямало да играе първо-степенна роля щом отецът го е забравил в Сливен.

Подобно на своя духовен събрат Матей Преображенски, Амфилохий има определени заслуги и за духовното издигане на народа ни. Местното читалище „Зора” се е ползвало от неговата щедрост и благоразположение. Една дописка във в. „Напредък” (Цариград) от 17 април 1876 г. недвусмислено говори за това: „Сливенското градско читалище и Свещеническото дружество в Сливен принасят искрената своя благодарност и признателност към съгражданина си, отца архимандрита Амфилохия за негови щедри подаръци от 18 тела разни съчинения на читалищната библиотека, а от 27 тела други на библиотеката на свещеническото дружество.”

„За читалищното настоятелство: Панайот Попов” След неуспешния край на въстанието през 1876 г. и след като не се свързал с четата на Стоил войвода в Ичера, както било уговорено, следите на Амфилохий за кратко време се губят, за да го видим участник, като духовно лице в една от руско-българските доброволни бригади в Сръбско-турската война през 1876 г. След приключването на войната идва в Кишинев.

Едно писмо от 6/18 април 1877 г. на председателя на Българското благотворително дружество в Кишинев и по-сетнешен губернатор на Сливен Иван Ст. Иванов до генерал Столетов хвърля допълнителна светлина върху дейността на Амфилохий. Ще го цитираме дословно: „Позволете да рекомандувам (препоръчам) на Ваше Превъзходителство подателя (на тук приложената молба – бел К. К.) архимандрита Амфилохий Михайловски, пожелал да служи на нашето предстоящо дело.

Архимандритът е служил като свещеник в отряда на българските волентири (доброволци) в миналата война с Турция (1853–1856 г.). Сега отец Амфилохий с голяма полза може да заеме длъжността свещеник в българските отреди (опълченски дружини – бел К. К.), за което имам чест да помоля да не лишавате този български деятел от Вашето внимание.

Заедно с това моля да приемете уверенията в моето към Вас почитание и преданости, с които имам честта да ви споходя. Ваш най-покорен слуга: Ив. Иванов”. Писмото заслужава особено внимание и поради данните за участието на Амфилохий в българския отряд по време на Кримската война (1853–1856 г.). Препоръката на Иван С. Иванов – Кишиневски уезден изправник, по граждански чин колежки съветник и приятел на Столетов показва авторитета, с който се е ползувал Амфилохий сред българските патриоти.

На 21 април (3 май) 1877 г. пак от Кишинев, с рапорт номер 136, генерал Столетов съобщава на генерал-адютант Непокойчицки – началник щаба на Дунавската армия, че „словесно е представил” на главнокомандуващия армията, великия княз Николай Николаевич, който е дал съгласието си архимандрит Амфилохий да бъде зачислен в Българското опълчение след 5 дни. На 8/20 май 1877 г. с предписание, подписано от генерал-адютант Непокойчицки до генерал-майор Столетов се разрешава назначаването на Амфилохий за „благочинен опълченски свещеник на Първа бригада”. В същност архимандрит Амфилохий поема длъжността си фактически веднага след 6/18 април 1877 г. На 24 април (6 май) той отслужва молебен на площада при казармите на Волинския полк преди да отпътува за Плоещ.

За участието на Амфилохий в Освободителната война Симеон Табаков отбелязва: „С кръст в ръка и сабя през рамо, той е придружавал опълчението от момента на сформирането му в Румъния до окончателното завършване на неговия триумфален ход отсам Балкана.”

В Плоещ Амфилохий освещава Самарското знаме. Този тържествен момент прочувствено е описан от кореспондента на „Всемирная илюстрация” Николай Каразин: „Знамето се донесе лично от кмета на Самара Кожевников и члена на градския съвет Алабин (бъдещия първи губернатор на София). Лагерът бе разположен на голямо зелено поле. Дружините стояха в гъсти колони в една линия.

Негово Величество Главнокомандуващият пристигна в два и половина часа след обед. Тържествен молебен последва молитвената команда „Батальон на колене”. Служиха българският архимандрит от Сливно (Сливен) и свещеникът Петър Драганов от Търново – двамата забележителни с това, че неведнъж с оръжия в ръка са стояли начело на своите въстанали енорияши.”

След освещаването на знамето Амфилохий произнася патетична реч, която направила голямо впечатление на всички. Възхитен и затрогнат, Главнокомандуващият действуващата армия великият княз Николай Николаевич, който присъствувал на тържеството с целия си щаб, целува благоговейно ръката на вдъхновения архимандрит.

Ще преведем откъс от словото на Амфилохий: „Братия мили българе, Тази година благословена и щастлива, този ден благословен и знаменит, радвай-те ся зрители гдето сте се събрали от всичките крайщи на Ромънското княжество.

Мили братья българи!
Този ден благословен и знаменит гдето сме го чакали от 477 г. за Освобождението на милото ни отечество, дойде! И днеска виждаме преславно чудо: на Плоещкото поле да ся служи божествен молебен над знамето на Св. Кирил и Методий, принесено подарък из Россия от град Самара на първата новосъставена българска войска.
Дано Всевишний даде щото туй свято знаме да ся развява от края на Дунава в Тесалия до края и да нанесе страшен срам над полумесецът”.

По случай освещаването на Самарското знаме подпоручик С. И. Кисов пише в своето въспоминание: „Щом се извърши прибивката на знамето (заковаването на плата за дръжката – бел. К. К.) негово Императорско Височество го взе и предаде наначалника на опълчението ген. Столетов, който при приемането, коленичи. След това свещеникът от I-ва бригада Амфилохий и от 2-ра – поп П. Драганов отслужиха молебен и осветиха знамето. Негово Императорско Величество пак го взе от ген. Столетов и го подаде на знаменосеца – фелдфебел Антон Марчин”. Следвайки бойния път на първа бригада със слово и личен пример неуморимият архимандрит поддържа духа и вярата в победата сред опълченците.

В своите „Спомени за Руско-турската война 1877–1878 г.” полковник Ф. М. де Прерадович, командир на I-ва опълченска бригада, нееднократно ласкаво говори за оберсвещеника на Българското опълчение архимандрит Амфилохий. В бележките му за 2 септември 1877 г. четем: „Амфилохий е 60-годишен старец, но е човек извънредно бодър и възприемчив. Физическият труд и лишенията за него са нищо. Във време на поход ще препаше с широк ремък стройната си юношеска талия, ще възседне коня и ще язди, без да почувствува умора от преход до преход… Струва ми се, че простите българи го обичат”.

А на 27 декември де Прерадович отбелязва:
„И така остава само да търся утеха в разговор с нашия уважаем архимандрит Амфилохий и да чакам някоя нова изненада. Архимандрит Амфилохий въпреки напредналата му възраст е твърде силен и следва навсякъде опълчението, понася неудобства и лишения на походния живот като млад човек”. Руското временно командуване по достойнство оценява отличната служба на архимандрит Амфилохий Михайлов. Със заповед по Действуващата армия от 17/29 септември на Главнокомандуващия за награждаване на отличили се в боя при Стара Загора офицери, лекари и свещеници, той получава кръстов пръстен на Георгиевска лента. А след завършването на войната – на 2/14 септември 1878 г. е представен от командира на Втора Кюстендилска дружина за награда в щаба на Земската войска (бившето Българско опълчение). За неговата народнополезна дейност му е отпусната народна пенсия.
Животът и дейността на големия патриот и неуморим деец на Освобождението на България от османско иго Амфилохий Михайлов го поставят в редиците на най-бележитите сливенци, които дават основание на първия губернатор на Сливен Иван Ст. Иванов, българин на руска служба да заяви:

„Аз не познавам по-мъжествен град от Сливен”.

Всички статии за д-р Миркович може да откриете в 2та тома посветени на големия българин: том 35 и том 36 от поредицата „Изгревът…“
На него сме посветили и 2 концерт-рецитала:
1) Д-Р ГЕОРГИ МИРКОВИЧ – ЛЕКАР, РЕВОЛЮЦИОНЕР, ЗАТОЧЕНИК И УЧЕНИК НА УЧИТЕЛЯ ПЕТЪР ДЪНОВ
2) Учителят Петър Дънов и д-р Георги Микович: “Събуди се ти, който спиш”