Анина Бертоли
„Изгревът…говори“
В този раздел Ви представяме част от аудио-архива на д-р Вергилий Кръстев, а именно документалния запис на само част от работата му с личностите, били близо до Учителя по време на Школата. Чуйте от първо лице спомените на Анина Бертоли, историята, драматичните житейски събития, спомени за братството, семейството, за Паневритмията и архивни материали. Ако сте любопитни какво следва – абонирайте се и ние всяка седмица ще ви изпращаме новите записи, които публикуваме.
Този архив вече е публикуван изцяло, вижте други на страницата тук.
Анина Бертоли 1А – Създаване на Френското и Италианското братство
Разговор на Вергилий Кръстев и Марийка Марашлиева с Анина Бертоли. Магнетофонен запис от 1987 г.
Вергилий Кръстев (В.К.): Сега, аз искам да започнете от това, откъде е вашия род? Рода на баща Ви. Трите имена на баща Ви?
Анина Бертоли (А.Б.): Трите имена. Той се казва Алфиеро Петро Бер. Само че в Италия няма три имена, та е Петро Берто.
В.К.: От къде е рода?
А.Б.: От Удине, дето от тези страни, които се освободиха през 1918 г.
В.К.: Каква провинция?
А.Б.: Виваро се казва.
В.К.: Коя част на Италия?
А.Б.: Тя е към източната част, от Триест нататък.
В.К.: Коя област е там?
А.Б.: Тя беше до 1918 г. под владение на Австро-Унгарците. След 1918 г. се освободиха, но те са си италиански род. Бертоли е италианско име.
В.К.: Баща ви от къде идва? От кой род? Майка ви?
А.Б.: Баща ми е от много добър род. Прабаща му, /дядо му/ беше кмет. Баща му беше чиновник в една банка – счетоводител.
В.К.: А майка Ви как се казваше?
А.Б.: Майка ми, много мешано. Майка й беше италианка, може да се каже от царски род. Майката на майка ми беше от фамилията Карагеоргьович, черногорската.
В.К.: А-а, Карагеоргьович. От Черна гора.
А.Б.: От там е бабата на майка ми, беше принцеса. Тя леля ми познава цялата тая история. Аз толкоз не знам.
В.К.: Как се казваше майка Ви?
А.Б.: Майка ми Лучия се казваше.
В.К.: Баща Ви кога е роден?
А.Б.: В 1887 г.
В.К.: А кой месец и дата?
А.Б.: На 26 януари.
В.К.: Хороскоп имате ли на него?
А.Б.: Правихме да, правихме.
В.К.: Случайно имате ли го запазен?
А.Б.: В Париж. Тука нямам. Той е Водолей, има много планети във Водолей – 9 дом.
В.К.: Той прекарва къде, детството си?
А.Б.: Там, където е Виваро, мисля точно там е живял. На 7-годишен като бил, разказва, като видение или на сън му се сторило, че пада от някаква звезда от Вселената, пада, пада и най-после се намерил на земята и взел да плаче, плаче и майка му идва и му казва: „Какво има, Фиер, защо плачеш?“ „Ами паднах, паднах от някъде.“ Сега навярно някой дух се е вселил от някъде и той слезнал на земята. След туй е следвал във Венеция приложни изкуства, главно венециански мрамор. След туй войниклъка, след туй отиде в Германия и там може би е научил също мрамор, гдето се правят стълбите и т.н. мозайки. После колко годишен е бил, сигурно към 24, пожелал да отиде в Индия да търси истината. Нали тръгнал в онова време, трябва само билет да си платиш. Няма паспорти, няма нищо. Стигнал в Цариград, свършили му се парите.
В.К.: Аз чух, че той тръгнал да търси Христа, да търси Учител.
А.Б.: Да търси Учител.
В.К.: Той фактически имал вътрешен подтик.
А.Б.: Подтик, разбира се. Да тръгне за Индия така.
М.М.: Той в Германия да не се е запознал с розенкройцерите?
А.Б.: Не, не. Вътрешно така един импулс е имал. Стигнал в Цариград, свършили му се парите, на времето един площад такъв.
М.М.: Предлагат работа.
А.Б.: Търсят работници, на които предлагат работа и работници, които търсят работа или пък предприемачи, които търсят работници и един важен човек минавал от човек на човек и питал ти какво правиш, ти какво правиш, и като стигнал до баща ми попитал: „Ти какъв си?“ „Италианец.“ „Какво правиш?“ „Аз работя венецианска мозайка.“ „О-о-о, от Бога си ми изпратен. Строя черква и ми трябва точно такъв човек, да ми прави иконите и картините от Христа и такива картини.“ И там работи, на времето се плащаше със злато, монети, големи златни. Там се запознал с един италианец. На някакви си празници било. „Виждам, че ти си сам, нямаш познати. Чужденец съм. Аз ще те водя в моето семейство, там знаят италиански, тъй малко да минеш по-приятно време. Отиват в туй семейство, а там е майка ми. А майка ми била 16-годишна. А пък имала много хубав глас.
В.К.: Това е в Цариград?
А.Б.: Не, в Одрин. От Цариград в Одрин там го завежда този италианец, който бил женен за по-възрастната сестра на майка ми. Майка ми 16 годишна пък много хубаво е пяла, имала чудесен глас. Казали й: „Я изпей на този чужденец италианска песен“. И така майка ми пя и по тоя начин стана връзката между тях. Те се оженили и аз съм първата, се родих.
В.К.: Вие коя година сте родена?
А.Б.: Аз съм родена 1912 г., точно когато е била войната между България и Турция и Гърция за Одрин. Известно време Одрин е бил български, навярно тогава съм се родила, но след това турците превзеха пак Одрин и изпъдиха всички чужденци.
В.К.: Вие на коя дата сте родена, кой месец?
А.Б.: Аз съм Водолей, също.
В.К.: Януари, кой януари?
А.Б.: Аз съм родена на 28 януари, вечерта.
В.К.: Колко часа?
А.Б.: Не знам точно часа. Майка ми каза вечерно време, но колко часа не знам, въпреки, че в кръщелното ми е писано 29 януари, но тъй като съм родена вечерно време сложили ме на 29. Всъщност съм родена на 28 януари, майка ми разправя неделя било, някаква сватба гледала цял ден през прозореца и така вечерта съм се родила.
В.К.: И след това семейството продължава да бъде в Одрин?
А.Б.: И след това турците превземат Одрин и пъдят всичките чужденци къде, къде да отидат. Майка ми казва: „Имам баба в Пловдив, която има много познати“. Тя пък е била гледачка на кафе, но много добра гледачка. Даже Коларов, министър на времето, е ходил при нея, за да му каже нещо за бъдещето.
В.К.: И по-нататък?
А.Б.: Тръгват за България, за Пловдив. Казват за тази моя баба, че министър Коларов, са ми казали, не съм проверила, че в неговите спомени пише за тая баба Теофану, която му спасила живота. Щото той чувствал, че нещо става така.
В.К.: Кой министър Коларов?
А.Б.: Е, не знам точно кой е. Нали това е времето на 1912 г.
В.К.: Значи баба, как се казва?
А.Б.: Баба Теофану.
В.К.: Тя българка ли е била, гъркиня ли?
А.Б.: Не зная, може би нещо гръцко има, но мъжът й е бил свещеник, български свещеник. И наистина, там ще разкажа как у баба Теофану е дошъл този министър да му гледа на кафе и тя казала: „Не се връщай вкъщи, там те чакат, ще те арестуват“. И той я послушал и така си спасил живота. Наистина са го чакали. И тази баба имала много познати, ходили са при нея да си гледат на кафе. Запознава баща ми с архитекти, инженери. Там се настанява. Добре, но войната идва, родиха се още: един брат, който е в Италия и една сестра
В.К.: Той как се казва?
А.Б.: Той се казва Пиетро Бертоли – инженер, сега живее в Новара.
В.К.: Той коя година се ражда?
А.Б.: 1913 г., 16 юли.
В.К.: А сестра ви?
А.Б.: Сестра ми, 28 август 1916 г. Имам и един друг брат, който се роди 20 години след туй. Той е в Швейцария сега.
В.К.: По-нататък семейството къде отива?
А.Б.: След това до войната той е в Пловдив. След туй майка ми се разболява, баща ми ни слага в едно сиропиталище, след това ни завежда при родителите на майка ми, след туй с майка ми заедно ни заведе в Италия при неговите родители. Там мисля две години сме седели. През туй време той е в България. След туй един негов приятел-съученик му пише: „Ела в Америка, ще станем богати, ще работим заедно, милионери ще станем“. Баща ми приготви паспорти вече всичко от Бургас да дойде в Италия да ни вземе и да тръгнем в Америка. Там се запознава с един брат, който му дава една беседа да чете. Тази беседа е „Кротост и смирението. Електричество и магнетизъм. Мъчението. Работа и труд.“
В.К.: Да, тя е от 1922 г.
А.Б.: Той я прочита тая беседа, вдъхновява се и казва: „Искам да видя тоя Учител!“ „Е, казват, Той е в София.“ Идва в София, запознава се с Учителя и – свършено. Ни Америка, ни нищо, остава в България.
В.К.: Нещо по-подробно от първата среща с Учителя да е разказвал?
А.Б.: Не си спомням. Не ми е разказвал. Е, сигурно му е направило голямо впечатление, за да отложи всичко, да остане, нали? Той въобще търсеше един Учител. И после почва да чете беседи. Идва в Италия, довежда ни всички в София. И за първи път и първото нещо, което направи, да ни заведе – децата – при Учителя в 1921 г. ли е било, 1922 г. ли е било, есента ли.
М.М.: На „Оборище“?
А.Б.: Не, на ул. „Опълченска“ 66. И там имаше една Амелия Надзор, мойта възраст, Асен Арнаудов ако сте чули – артиста. Деца бяхме, той е някоя година по-възрастен. И тогава Учителят създаде тогава тази песен: нали я пяхме тази песен: „Мили поглед на очите, туй език е на душите. Нежно чувство проявено, всяко зло е разтопено.“ [Песента „Блага дума“.]
На всяко едно от децата даде по един стих, подходящ на характера, но това, аз не си спомням въобще на мене кой стих е дал, от тая песен.
В.К.: Но тая песен Той създаде пред вас?
А.Б.: Пред нас я създаде.
В.К.: Свири на цигулката?
А.Б.: Така чука, не свири, но чукаше на струните и на всеки един така ни накара да изпеем, разбира се, ни диктуваше, това помня. Тогава създаде тази песен.
В.К.: Той диктуваше думите, така ли?
А.Б.: Думите и мелодията.
В.К.: Ето, това никой досега не знае, как е създадена тая песен.
А.Б.: Тая песен тогава я създаде, благодарение на всеки един от нас и ни я е дал според характера, нали? Тогава ми беше първата среща с Учителя. Бях дете.
В.К.: Вие учихте тука в София?
А.Б.: В София. Италианско училище имаше.
В.К.: Аз си спомням, всички, които са ми разказвали, възрастни приятели, в ония години когато се отваря Школата – 1922-1923 г. казваха: „Ние бяхме студенти и благодарение на Бертоли успяхме да оживеем. Той даваше препитание“.
А.Б.: Работа им даваше, така е. Да, той имаше работилница голяма и всички тия студенти, колкото знаеха да работят, но все им даваше една малка заплата нали, колкото да се препитават. После той бе пръв, когато се закупиха места тук на Изгрева.
В.К.: Какво знаете за тия неща в ония години?
А.Б.: Кое?
В.К.: За купуването на местата?
А.Б.: Е, то някои от братята по-заможни са купили. Но става въпрос и Учителят казал да се купят много повече „всички места до линията“, да, до линията.
В.К.: Тоя Котаров, спомняте ли си Вие?
А.Б.: Не. Не си спомням. Бях дете тогава. Помня, че баща ни ни водеше децата. В Подуяне имахме къща. Та от Подуяне пеша чак тука на Изгрева ми се виждаше много далеч.
В.К.: Спомняте ли си нещо да ви е разказвал баща ви по ония години, така някоя опитност негова с Учителя?
А.Б.: Не, той баща ми не говореше много по тия опитности. Беше все таки много редовен на беседа, на всички беседи. И пълни, пълни така малки тетрадки. Той както чуваше (слушаше) беседи ги превеждаше на италиански. Винаги на италиански. И рисунки хубави.
В.К.: Какви опити са правени за превод на Словото на италиански? Превеждано ли е нещо?
А.Б.: На италиански много неща е превел той. Почнал не знам от коя година и е пращал в Италия на различни адреси, които е имал и между които и този италианец Мантовани, който се казва и на него пращаше. След туй там в Италия се правиха едновременно такива сеанси, спиритически сеанси, работеха с медиум, имаха много добър медиум. И тоя медиум, ето как се запозна с Учителя, то е интересно също. Тя ми е разказвала лично. Лучия се казваше тя, [била] е 17-годишна. И тя присъстваше на един конгрес в Торино, пак от разни духовни групи дошли отвсякъде. И казва: „Аз бях много срамежлива. Виждам зад един младеж една фигура като слънце блести, с бели коси до раменете, с бела брада и като се свърши тоя конгрес, въпреки, че бях много срамежлива, но толкоз беше хубава тая фигура, че отивам към него и казвам: „Вие трябва да имате някой си дядо, прадядо ли от рода, който трябва да е бил като светец, мъдрец.“ „Защо?“ „Видех го, Той е с бела коса дълга, до раменете, бела брада, ама така просто свети.“ „А, казва, вие виждате Учителя Петър Дънов.“ Казва: „Кой е Той?“ „Ами имам превод Неговите беседи, които ми пращат от България, имам под мишницата, затуй го виждате.“ Тя го помолила тогава: „Моля ти се, дай ми да ги прочета“. „А не, те са ми единствени, не мога.“ „Давам ви адреса, моля Ви.“ И така тя за първи път се запозна с Учителя чрез видение.
В.К.: Тя как се казваше?
А.Б.: Лучия Пиято, мъжът й е Пиято. И там бяха принудени да напуснат Торино, а този Мантовани е бил техен приятел, заедно са правили сеанси и след туй той е останал без работа и той отишъл в Париж временно. Те го поканили да остане и така лека-полека се създаде тяхната група. Тя като медиум, дава съвети за лекуване чрез метода на Луи Куне ако го знаете. И чрез „аржи“ се казва на френски.
В.К.: Самовнушение?
А.Б.: Не, не, не знам името, не ми идва.
В.К.: Тази група в Италия колко време просъществува?
А.Б.: А, те са напуснали Италия 1934-1935 г. Аз бях 1936 г. при тях и там е интересно също. Тя имаше, тази медиумка, дъщеря, която умря и тя толкова бе потресена от това, че само плаче и тогава загуби това, тази способност на медиумство. И аз тогава – 1936 г. отидох във Франция, баща ми беше писал на тоя Ромоло Мантовани: „Ето, дъщеря ми ще дойде, ако обичаш да отидеш на гарата да я посрещнеш“. И той още на гарата ми казва: „Ето, още тази вечер ще направим един сеанс. Може би ти като идваш от Изгрева, там Учителят може да помогне, тя пак да си възвърне тази способност.“ Аз за първи път присъствах на такова нещо. Не знаех, накара ме да седна до нея и наистина този техния ръководител се яви. Веро се казва. И там една двойка, адвокат – той, а жена му бе болна от туберкулоза с две каверни. И той, Веро, се явява и казва да прави тази баня от Луи Куне и едновременно да пие, тази земя дето се правят грънци.
М.М.: Глина.
А.Б.: Именно. Хума, по-право. Да я лекуват с това много дълго време.
В.К.: Но кой се явява на спиритическия сеанс?
А.Б.: Ами един техен ръководител, Веро, но който просто много хубави послания дава, като че ли Учителя говори, все върху основата на Любовта.
В.К.: Сега друг въпрос. Сега фактически вашият баща е първият, който превежда Словото на италиански и го прехвърля там.
А.Б.: На италиански. И го прехвърля в Италия, именно на тази група – Ромоло, особено получавал и тия преводи. Така стана връзката след като отиде във Франция, той продължи баща ми да поддържа връзката, да изпраща преводи и след като тука се напечатаха тези книги на френски „Учителят говори“, „В Царството на живата природа“ и „Живота за Цялото“. Те са пращали цели пакети там да ги продават. И той вече беше си създал група, нали благодарение на тия лекувания по природен начин и сеансите спиритически, така че бе доста голяма група. По едно време хиляди бяха.
В.К.: Това в Италия?
А.Б.: Не, в Париж.
В.К.: В Париж?
А.Б.: В самият Париж. И така първите ученици на Учителя се създадоха в Париж чрез тия книги. Баща ми 1937 г. отиде там, кой месец точно не знам. Юли ли или началото на август, или може би по-рано. Не знам точно. Юни, юли. И там този човек, италианец Ромоло казва: „Ето, има още много, които са прочели книгите и ще се радват много да се запознаят с един ученик на Учителя“. Покани той тези хора, които се интересуваха, баща ми говори, показа портрети на Учителя между, които се намираше тази жена Карден, след туй и Сабсай, които са идвали в България 1938/39 г. Там беше и Стела Белмен. Тя веднага се вдъхнови и каза: „Аз сега имам отпуска и ще дойда непременно в България да се запозная с Учителя Петър Дънов“. Баща ми казва: „Аз заминавам, но ако еди-кой си ден се намираш във Венеция на пясъка Маркопи до колоната ще те заведа в еди-кой си час след обед, 3 часа“. И там беше тя и дойде с него в София 1938 г., запозна се с Учителя и така тя всъщност се запозна с Учителя чрез баща ми.
След туй трябва да е било август месец Михаил [Иванов] узна, че има вече група ученици в Париж. А той винаги е имал желание тъй да проповядва туй-онуй. Поискал от брат Боев адреси, които брат Боев му дал, август месец.
В.К.: Това е 1939 г.
А.Б.: 1937 г. отиде той.
В.К.: Да.
А.Б.: 1937 г. И там като отиде бе лятно време, още нямаше никой. Там вече Тошо Симеонов ми разказва, че е бил там по туй време. И казва: „Отивам там в Тюлери, казва се едно място, градината Тюлери. Виждам нашият Михаил седнал на една пейка така замислен“. „Абе какво има?“ „Е, казва, дошъл съм тука, имам адрес, но никой няма, а парите ми се свършиха. Ако и утре няма никой, ще бъда задължен да се върна в България.“ Но тъй се случи, че намира на другия ден едни от тия хора, които също търсеха Карден, която е била във връзка с доста духовни групи. И тя покани така хора, които знаеха вече за Учителя, [представи им] Михаил и казва: „Ето един ученик на Учителя дошъл“. А той умееше тъй да говори, беше представителен също така, хареса се и така се създаде групата на Михаил отначало.
В.К.: И по-нататък как се развиха отношенията?
А.Б.: За кое?
В.К.: Там между вашата група, защото съм чувал, че имало няколко групи в Париж, които не са били в добри отношения с Михаил.
А.Б.: Въобще, как да кажа, групи не може да се каже, че е имало никакви.
В.К.: Не като групировки, но като групички, които са работели.
А.Б.: Всъщност главната работа я е правил баща ми. Баща ми, който е почнал да превежда на френски език беседи.
В.К.: Кои беседи превежда?
А.Б.: Кои беседи? Ами, не, томчета не се превеждат нали, а отделни беседи, избрани. Избираха, както и аз продължавам да избирам. Чета, чета и когато намирам, че са по-подходящи, с по така концентрирани мисли.
В.К.: Сега на мен са ми попадали вашите малки издания „Льо бле“, сега как дойде идеята за издаване на тези листа ?
А.Б.: Да, аз забравих, че имаше една група от тези ученици на Михаил, когато стана делото с Михаил там, че някои работи е вършил неморални може да се каже, за които е бил обвинен и някои от неговите ученици се разделиха, между които имаше една Людмила, една полякиня по произход.
В.К.: Те се разделиха понеже се разочароваха от него или какво?
А.Б.: Е, да разбира се, след като е бил в затвора. То се [пишеше] и във вестниците цяла година почти на първа страница, за магьосника Михаил и още за неморалните му действия, въобще групата му се разпръсна. През туй време Ярмила [Менцлова] беше там. Тя е била при Михаил когато станаха тия неща и тя разказа много подробности. И всичко това е било вярно, което се беше писало по вестниците.
В.К.: И тя какво разказваше, Ярмила?
А.Б.: Какво да ви кажа, не искам подробности, но карали млади момичета да играят голи Паневритмия и между които избирал най-хубавата, уж да ги просвещава. И след туй избирал Михаил най-хубавата, за да я просвети още повече. И тя сега Ярмила ми разказа, че полицията като узна туй нещо, а в полицията имало също млади момичета, които работят в полицията, изпратили една от тях там да види дали наистина има такова нещо. Тя хубава сигурно е била и тя е влязла в тая група там на посветени и най-много просветени. Тя си сложила някоя дума дето са й дали от полицията, и чрез други. В момента хващат ги там, гдето се казва на местопрестъплението.
В.К.: Значи това всичко е истина, не е лъжа.
А.Б.: Всичко е истина, въпреки, че казват, че то е лъжа, но Ярмила няма да лъже, нали? Плюс, аз срещнах случайно така една българка, която е била приятелка с тези, адвокатите, които са го съдили и казва: „За съжаление всичко е вярно. Но истерични жени просто милиони ни плащат, за да го изкараме невинен.“ Той, бяха го осъдили четири години, но седя две години в затвора и десет години имаше забрана да се връща в Париж. Той си създаде пак там група в южна Франция и там изплува Бон фен.
В.К.: А, той образува тази група там, понеже му е забранено да пребивава в Париж.
А.Б.: След туй се върна в Париж и навсякъде разказа, че са били лъжи, че това не е вярно.
М.М.: Той бил получил документ, че всичко било лъжа.
А.Б.: Ами лъжа. Всичко около него бе лъжа. Много. Около него лъжи излизаха, както че навсякъде се представя, че Учителя Дънов го е изпратил. Че Учителят предвидил, че в България няма да има условия въобще за учението и го изпратил нарочно той да разпространява учението. Това не е вярно. Той си е отишъл по свое начинание и все таки, гдето казва Невидимия свят, всичко ще превърне на добро. Сега между неговите ученици има хора, които знаят, че е бил ученик на Учителя Петър Дънов. Други нищо не знаят. Има много книги неговите, преведени на всички езици и изпратени на всички страни. Променя си името от Михаил Иванов и сега неговото име все таки е Омраам Микаел Айванхов.
В.К.: Аз знам, че той след заминаването на Учителя, 1947/48 г. се провъзгласява за Всемиров Учител.
А.Б.: По-голям дори от Учителя. Даже излезна една книга напоследък половината на френски, половината на английски, която прочетох, но с разни такива индуски имена, че в някои манастири, в Тибет имало тайни такива предсказания, че през време на Кали Юга щял да дойде някой си, е-е-е, най-велик Дух, който най-най-високо е седял и който ще бъде индус по произхождение, но ще се роди в странство и ще бъде задължен [да стане Миров Учител]. Сега дали наистина има такива предсказания намерени в този манастир, защото много лъжи около него.
В.К.: Сега той официално представяше ли се там за Всемиров Учител, че той е Всемиров Учител на йогите?
А.Б.: Ами то е Учител на неговото братство и на универсалното Бело Братство. Той се наричаше […на френски говори…………]. Така той сега минава. Затуй ние сложихме [заглавие] „Новото учение“ на нашето списание, за да не бъде същото. Даже напоследък една позната, която получава списанието и която едновременно предаваше Паневритмия и йога и между нейните ученици също имало такива ученици на Михаил, тъй, които са го хвалели като нещо голямо, с големи познания учител и тя сама поискала да провери. Отишла в Бон фен с мъжът си и поискала среща с Михаил. Отначало така не я приели. Казали: „А, трябва да поседите тука поне петнадесет дена, че тогава“. Тя казала: „Ние сме за един ден. Ако искате приемете ни, ако не – не“. Накрая ги приел на разговор. Казва: „Той е един такъв, пълен с омраза към нас, българите, повече не го приемаме“. Едно говорил против Ярмила, против мене най-много говорил и между другото каза: „Ама знаете ли той е съвсем полудял“. – Защо? Знаете ли какво е казал? Казал й.
Край 1-А.
Анина Бертоли
Анина Бертоли 1В „Много работи изгорих.“
В.К.: Казал й: „Аз съм по-голям и от Христа“.
А.Б.: „По-голям от Христа“. Напоследък наистина успеха му го побърка.
В.К.: Сега Вие с вашето малко списание?
А.Б.: Ами стават вече 30 години откак го издаваме. Баща ми до 1972 г. когато напусна Париж беше 85 г., възрастен.
В.К.: Вие пазите ли си ги от всички години? Имате ли ги така събарни?
А.Б.: Имам събрани, даже съм напечатала една книга с първите 16 номера. Значи първите четири години „Ще ви го покажа.
В.К.: Сега аз имам може би десетина – петнайсет от вашите.
А.Б.: Така ли? От къде ги имате?
В.К.: Е, имам ги. Ще ви кажа. Борис ми ги е предал да ги пазя.
А.Б.: Така ли? Защото само на Борис давам, на други не съм.
В.К.: Имам може би десетина, петнайсет години, но искам да ги имам всичките.
А.Б.: От кои години?
В.К.: Не мога да Ви кажа.
А.Б.: А, не знаете.
В.К.: Може би от първите години, не мога да ви кажа, но имам 10-15 събрани. Искам да ги имам събрани така всичките, цялата поредица. Може би ще видя след време, да видя кои нямам и кои имам, за да може да ги събера.
А.Б.: Засега някои от тях [изчезнаха] малко, понеже стана едно голямо наводнение, стана там където ги пазехме на склад. Въобще на запас всички тия списания, българските книги и така няколко номера ми се загубиха, останаха съвсем малко. Но ги правя в ксерокс-фотокопие, за да ги възстановя.
В.К.: По колко екземпляра от списанието ги правите?
А.Б.: 600 правехме отначалото, за да ми остават така. Сега правя по-малко, защото остават. Първо ги правехме на ронеон нали, което струва много по-евтино. Сега вече това не се прави. Трябва да ги правя на фотокопие, но ни струват по-скъпо, че ще правя по-малко – 550 са, но пращам около 400.
В.К.: Изпращате ги на адреси?
А.Б.: Абонати, но си плащат абонамента.
В.К.: Успявате ли да си покриете разноските или трудно?
А.Б.: Успявам повече разноски да покривам, защото не плащам голям наем, нали. Но то е голяма работа. Вече 30 години по четири номера имаме в годината. Всяко зависи от дължината на беседата. Има беседи, лекции, разговори, резюмета, нали. От началото слагах [материал, който ми даваше Борис Николов]. Сега Борис не ги прави вече. Посланията на Борис се харесваха много. Те бяха хубави. И накрая спомени помествах някои така с Учителя, та и тях почвам да вадя.
В.К.: Тези спомени Вие сте ги написали, от кои автори?
А.Б.: Влад Пашов нали беше издал една тетрадка. В началото от него взимах, после сестра Паша имаше също хубави спомени, та от нейните вземах. Свърших нейните. Борис ми беше дал от Елена Иларионова, които също са много хубави, него [материал] свърших и там поместих едно писмо на Казакова, което е хубаво също, като ги избрах много тъй в резюме, доста работи са казани. Сега почнах спомените на Елена Андреева.
В.К.: Да, те са нейните интересни. Аз съм запознат с тях. Аз съм работил с нея близо 20 години.
А.Б.: Е, то има много повторения нали, но така избирам.
В.К.: Тя понеже ги е правила на прима виста тези неща. Тя е на възраст вече.
А.Б.: Разбира се. Но е интересно, като се изработи ще стане хубаво.
В.К.: Защото, тя ако ги беше направила преди 20 години, по друг начин щеше да ги направи.
А.Б.: Разбира се.
В.К.: Вижте какво е положението й.
А.Б.: Да, намерих я доста отпаднала още от миналата година.
В.К.: Тя едвам издържа.
А.Б.: Друго пише сега, което Учителят й е дал като задача, нали. Тя мисля, че е свършила тая книга – „Спомени с Лулчев“, нали тя е имала връзка така с него и после взе да пише пак още една книга за живота на братството. И същевременно тя е с голямо уважение към баща ми, искаше да й разкажа някои работи относно това с Лулчев, дето станаха съдружници за едно списание.
В.К.: Как стана точно тоя случай с Лулчев и с печатницата?
А.Б.: Ами какво да кажа, много подробно знам, че Лулчев предложи на баща ми да се отвори печатница, да се печати там едно списание.
В.К.: Което Лулчев издава.
А.Б.: Издаваше и едновременно баща ми имаше идеята да издава беседи на Учителя. И тъй като баща ми имаше къща, работилница, машини за плочи, той ипотекира всичко това в банката на Русев, той брат беше.
М.М.: Коста Русев.
А.Б.: Това не знам, значи, че Русев, но другото име не знам. Е, да, но пари трябваше да се плаща на работници, туй-онуй, а пари не влизаха от [продажбите на списанието]. Най-после фалира, фалира и банката всичко взе и работилници, машини, къщи. Останахме на улицата. Баща ми замина за Румъния и ние там отидохме.
В.К.: Колко години стояхте там?
А.Б.: Две години, не повече.
В.К.: Там беше намерил други италианци.
А.Б.: Не знам по какъв начин. Може от легацията да е влязъл във връзка с една италианска колония и там научи един нов занаят – изкуствен мрамор. И след туй него го привличаше Учителят, не можеше да седи повече. И се върна. И тука влезе във връзка с архитекти, инженери, предложи им: „Ето, нов занаят научих“. Те го познаваха като най-добрият предприемач. Веднага му дадоха [работа], тогава се строеше университета „Св. Климент Охридски“. Там той работи всички работи мозаечни, изкуствени колони, тези грамадни колони там зелени са от изкуствен мрамор. Всичко той е дал. Спечели доста пари, също работи на кино „Култура“ и още други големи здания и благодарение на това той можа да закупи пак същата къща и тука на Изгрева местото купи. Построи първо една кухничка и една стая, след туй друга стая. Тъй лека-полека тя беше на дълго сложена. Създаде работилница, имаше доста работници, между които всички братя студенти, които идваха, на тях има даваше препитание.
В.К.: И беше цялата група от младежи.
А.Б.: Младежи, студенти, всички, между които Борис и там Георги Радев, Методи, Елиезер, не знам – много студенти около него, колкото знаеха работеха, вършеха работа колкото знаеха, а баща им даваше една заплата, колкото да преживеят.
В.К.: Спомняте ли си някои опитности ваши и с Учителя, да сте Го питали за нещо или някои разговори така.
А.Б.: Какво да ви кажа, аз бях много срамежлива и пред Учителя не смеех да Го доближа, да Го запитам и т.н. Но имам една опитност към 1943 г. беше. Обичах много да ходя на Витоша, но работех през туй време, и в неделята Учителят държеше беседи. Някъде беше юли месец. Пък хубаво време и тъй ми се искаше на Витоша да ходя, но тъй като Учителят продължаваше беседи в 10 часа, тъй помня седях права до вратата. Хем гледам нагоре, а млада бях: „Хубаво небе, колко е хубаво да ида на Витоша, но защо Учителят не ни дава отпуска“, ми минава през главата. И Учителят ми отговаря, нали чете мислите. Казва: „Бързам“, каза. Това беше 1943 г., юли месец, началото. „Бързам, рекох, защото имам само една година, за да ви дам, което имам да ви дам.“ И след една година си замина.
В.К.: Значи бързам.
А.Б.: А това изречение го има в беседата. Тя е печатана и аз я намерих. Този отговор гдето ми даде на моята мисъл. Значи Учителят знаеше вече, че ще си заминава.
М.М.: Ти си разправяла на нас, че Той искал ти да работиш върху астрология и искал да ти даде книги.
А.Б.: А, да, да. Аз тогава бях може би единствена сестра, която се интересувах от астрология. Баща ми вземаше уроци от Иван Антонов, той беше добър астролог и аз присъствах така и Иван намираше, че съм много способна по астрология. Баща ми се отказа, но аз продължих да взимам уроци. Като свърших гимназия отивам да питам Учителя какво да следвам. Много неща ме интересуваха. И Учителят казва: „Но нали учите астрология?“ „А, астрология“. „Но аз ще ви дам много книги, които имам.“ Но не Го послушах.
В.К.: Значи Той Ви насочи към астрология.
А.Б.: Да, да. И щеше да ми помогне, но.
В.К.: Непослушанието излезна по-голямо от желанието.
М.М.: Пропуск.
А.Б.: Щях да стана добра астроложка, особено Учителят щеше да ми помогне.
В.К.: Вие правихте ли си вашия хороскоп, имате ли го?
А.Б.: Имам, да.
В.К.: Коментар кой Ви го прави?
А.Б.: Аз го правих заедно с Иван Антонов. Но на времето го направих с фалшива рождена дата 29., а всъщност после като се размислих, мама казва, че съм родена на 28 януари 1912 г. в Одрин.
В.К.: Той сега къде Ви е хороскопа, във Франция ли?
А.Б.: Във Франция.
В.К.: И кое е най-интересното от него, така като минахте вашия живот, така доста време от него?
А.Б.: Какво да ви кажа, моят Плутон се намира в девети дом. И сега напоследък аз получавам една размена с „Житното зърно“, с други духовни групи. Аз пращам „Житното зърно“, те ми пращат тяхното списание. Между тях получавам едни книги от Розенкройцерите, там има много астрологически данни въобще. И там има много интересно нещо, именно за Плутон. Казва се, че които са под действието на Плутон, те са отпечатани от съдбата за нещо, че то си е съдба за тях. И понеже знаете, че в девети дом, там е религията и вече е отпечатано върху мен, че трябва туй да върша. И баща ми е също с Плутон в девети дом, почти във Водолей.
В.К.: А на вас какво Ви е в 9 дом?
А.Б.: Баща ми, във Водолей.
В.К.: А на вас какво Ви е в 9 дом?
А.Б.: Плутон в Близнаци.
В.К.: А хороскопа на Вашия баща къде е? Във Франция.
А.Б.: Е, във Франция, да.
В.К.: Друг въпрос. Останаха ли някои негови бележки, тетрадки, тефтерчета на Вашия баща, прибрахте ли ги тия неща?
А.Б.: Те са все в Париж. Много. Всичко, като е слушал, беседи, все е държал бележки.
В.К.: На италиански или на български?
А.Б.: На италиански. Веднага е превеждал на италиански. Даже толкоз много имаше, че някои изгорих. Само някои съм задържала, щото миналата година бях задължена да напусна онова помещението където бяхме и не можах да намеря друго. Нали всичко е много скъпо, не мога да плащам толкоз скъпо, та трябваше на няколко места да сложа всичко това, което имах – и списание, и книги и т.н., и много неща изгорих. Какво да правя, нямаше как и което между това изгорих и негови тетрадки.
В.К.: Вие знаете ли защо ви питам? Поради няколко неща. Първо, това е излязло от неговата ръка. Второ, той направо е превеждал на италиански. Трето, това Слово не е редактирано и не е обработено. Значи е точно Словото на Учителя. Поради тези три съображения тия тетрадки са важни.
А.Б.: Да.
В.К.: Как могат да се запазят тези неща?
А.Б.: Задържах малко за съжаление. Не бях се запознала с вас, доста изгорих.
В.К.: Могат ли да се върнат в България обратно? Да ги запазим.
А.Б.: Могат, разбира се. Как да не могат.
В.К.: Там никой няма, който да се интересува от тях.
А.Б.: Имам няколко тетрадки, които съм запазила, но малко.
В.К.: Аз искам, когато говорим за ученика Бертоли да включим нещо от тях.
А.Б.: И рисунки беше правил, всичко.
В.К.: Аз искам, когато говорим за Бертоли, за ученика Бертоли, да направим една монография, на която монография Вие ще бъдете автора. Сега в момента ние правим един опит.
А.Б.: Аз тия дни мислех, че сестра ми като свърши работата с тоя речник, който й отнема много време, да седнем един ден да напишем биографията на баща ми.
В.К.: Аз искам да я напишете Вие. Сега правим един опит, в едни такъв порядък както в момента така преговаряме и преминаваме живота на Бертоли – детство, юношество, възмъжаване, семейство, идването му в Школа, живота му в Школата, какво е направил, какво, що и как.
А.Б.: Много нещо. Тоя Изгрев, гдето се казва, няма къща баща ми да не е помогнал, някоя барака да не се построи. Даже има от тези последователи на Лулчев, имало е около него една група, една от тях ми каза, че „Лулчев е казал за вашия баща, че той е майката на Изгрева“. Щото така е помагал на всички. И салона да се строи и там трапезарията, всичко много е помагал. Навсякъде е вземал голямо участие.
В.К.: Сега, това е първата част. Втората част ще извадим от неговите тетрадки, тефтерчета, той може да има някои лични опитности, някои забележки, някои формули от Учителя.
А.Б.: Формули, формули има много, но лични.
В.К.: От негови лични тефтерчета.
А.Б.: А, тука няма нищо.
В.К.: А снимки имате ли, родови снимки, албуми тука негови?
А.Б.: Имам една снимка на баща му и на майка му. Ето, мога да ви я покажа, като млади.
В.К.: Аз искам да документираме Вашия разказ със снимки, негови снимки от детство, юношество, родови снимки. По-нататък някои снимки от времето на Школата. Ще намерим негови снимки с Учителя. По този начин ще имаме документация със снимков материал. По-нататък той има ли писма от Учителя?
А.Б.: А писма, не вярвам, не.
В.К.: Не сте ли го питали? Той трябва да има писма, не може да няма. Той е пътувал насам-нататък. Трябва да има кореспонденция.
А.Б.: Не вярвам. Той като замина за Франция, Учителят беше си заминал вече.
В.К.: Тука той понеже е бил в различни места в България, може да има писма от Учителя.
А.Б.: Не, не вярвам.
В.К.: Вие преглеждали ли сте неговите неща, така писма?
А.Б.: Той въобще писмата ги изгаряше, не са останали, само неговите тефтерчета.
В.К.: Имате ли тук в България някои негови тефтерчета, писма, почерка му?
А.Б.: А почерка му имам, да, разбира се.
В.К.: Въпроса е, аз искам да запазя неговия архив. Аз искам да запазя неговия архив. Имам изисквания към Вас. Искам Вие да напишете, ама искам да напишете биографията, да ми предоставите целия снимков материал, за да подготвим една хубава монография, която, тя на този етап не може да се издаде, знаете нали, искаме да я запазим за следващото поколение. Ако аз доживея до вашите години, като дойдат другите, ще кажа, ето тука това е от Анина Бертоли.
А.Б.: Може да живеете повече.
В.К.: Живея, не живея, ние искаме да приготвим материала. По-нататък всичко, което е свързано с него, с неговата дейност, което е от неговия архив. Нас не ни интересуват други материални работи. Това никой не го интересува на тоя етап – тетрадките на Бертоли във Франция, пък нито и тук.
А.Б.: Трябва да знаете какъв труд е за това списание, защото разполагам с много малко средства. Аз съм с малка заплата и баща ми в Париж бе със съвсем малка заплата и след туй малка пенсия. Ама с икономия и баща ми като отиваше на пощата намираше някои въженца тъй, за да се вържат или пък имаше една сестра от нашите, която ми помагаше. Една Анжел, тя помага доста на баща ми тъй за отговора на писмата. Тя хубав френски език има, баща ми диктува, тя го облича така в хубав френски език, работи някъде и после ни носеше [хартия], за да правим опаковките и с много големи икономии сме правили всичко това, както и сега. Аз всичко сама си върша, абсолютно всичко. Както казвам, с количка [карам пакетите] до пощата.
В.К.: Знаете ли, благославя се онова, което човек сам си го свърши.
А.Б.: И благодарение, че имаме пак такива, помощник имаме един, който превежда, не както баща ми, но така има по-голяма литературна способност, и ги изработваше малко на френски беседите. Аз ги превеждам както са, но, разбира се, на френски език.
В.К.: Бертоли има ли някакво лично творчество, да е писал на някакви теми, резюмета, такива неща?
А.Б.: Има, но знам, че в „Житно зърно“, българското, беше писал нещо.
В.К.: То, което е в „Житно зърно“, то е запазено. Става въпрос за друго, да е писал в тетрадки. Не сте обърнали внимание.
А.Б.: Не съм обърнала внимание и как да кажа, много хубави писма е писал на всички, които му пишеха. Много хубави, но то нищо не е останало от това.
В.К.: Тука нямате почти нищо?
А.Б.: Нищо.
В.К.: Нищо. Боже, как минаха годините.
М.М.: Ами тя дето ги е изгорила, можеше сега…
А.Б.: Ама много работи изгорих. И писма, много писма изгорих. Къде цели торби писма ще държа?
В.К.: Каква бе кореспонденцията?
А.Б.: Между тези, абонатите.
В.К.: Нас ни интересуват в тези негови тетрадки, онова, което той е записвал от Учителя, от Школата по време на беседи.
А.Б.: Много хубави, но тогава бързах, бързах, въобще да прибирам. Трябваше да напуснем жилището и много неща съм изгорила, нямаше къде да ги сложа.
В.К.: Интересуват ни неговите тетрадки, може да има размишления.
А.Б.: Имам още няколко. Трябва да ги видя къде са.
В.К.: Те на български ли са или на италиански?
А.Б.: На италиански. Той на италиански си пишеше.
В.К.: Друг един въпрос. Имате ли, пазите ли по едно копие от онова което е издавано от Словото на италиански? Словото на италиански с печатни букви?
А.Б.: Те повече в Италия се намират, защото в Италия има много от беседите на Учителя.
В.К.: От печатните.
А.Б.: От печатните, защото там имаше един брат Бенедето Барух се казва, който е бил ученик на Учителя. Той в Милано живее и баща ми му е пращал. Той същевременно е починал и всичко го остави на мене. Та се намира сега в Италия при брат ми всичко това. Има, почти всички беседи.
В.К.: И едни трети въпрос, секретен въпрос, който само аз го знам, който ми го е казал Борис Николов преди десетина години. Сега вече Борис много работи забравя напълно. И той на времето ми казва, едно пълно течение от непечатаните беседи сме дали чрез Бертоли в Италия.
А.Б.: Да.
В.К.: Това фактически имате.
А.Б.: Имаме, да. Той ги е пращал. Всъщност [те] са били пратени на един в Швейцария и после на друг италианец, но този швейцарец умря. Ръкописи, на които сигурно ги има тука вече. Тая пратка те ни ги пратиха и всичко се намира в Италия сега при моя брат в мазето.
В.К.: Той как се казва брат Ви?
А.Б.: Пиетро Бертоли. Инженер Пиетро Бертоли.
В.К.: А къде живее, какъв му е адреса?
А.Б.: Навара.
В.К.: Улица, адрес?
А.Б.: „Николай Сотиле“, Седиче А и 16 А, 28000, Навара, Италия. Да, адреса е важно да го знаете. Защото там са и брат ми е 18 години по-млад от мене.
В.К.: Аз ще Ви дам едно листче да ми напишете този адрес.
А.Б.: Те даже ме питат: какво ще правим с тия неща? Казвам им, аз, че не знам, аз сега нямам къде да ги сложа, ако един ден стане свободно в България, може пак там да ги върнем.
В.К.: Друг един въпрос, който имам да задавам въпрос от същата категория. Той [Борис] ми каза, че освен едно копие от печатните има и едно копие от непечатаните. Имате ли Вие по едно копие от непечатаните там?
А.Б.: Има няколко, има, но не всичко.
В.К.: От непечатаните, които не са издавани.
А.Б.: Да, има.
В.К.: Там, пак са при вашия брат?
А.Б.: Да, при брат ми са и в Париж също.
В.К.: И в Париж. А мастилото избледняло ли е вече?
А.Б.: А не, не. Хубаво са запазени.
В.К.: От оригиналното.
А.Б.: Запазени са.
В.К.: Това е много важно сега. Това е много важно. Ние сме друго поколение нали?
А.Б.: Да.
В.К.: Ние сме друго поколение и искаме да има някаква приемственост. Възрастните приятели си заминаха и ето вижте.
А.Б.: Да, но те са запазени както в Италия, тъй и във Франция.
В.К.: Сега друг един въпрос. Вие ми казахте адреса в Италия и за Франция не съм ви питал.
А.Б.: Във Франция са разпределени на 7-8 места и затуй ще видя, като се върна трябва да търся някое помещение, пък нямаме пари да купим. Аз мислих да взема помещение под наем, скъпи наеми, плащаш и накрая нищо не остава. Та ще търсим някое помещение, даже таванско, но да има асансьор, да мога всичко там да сложа.
И така [списанието] е създадено от баща ми, но тъй като нищо не намирам като документ, като „асосиансион“ на френски.
В.К.: Нямате ли нотариален акт там за помещението ли?
А.Б.: Не, не, няма общо помещение, нямам.
В.К.: Искате да кажете асоциация?
А.Б.: Асоциация, да. То си асоциация, но да имам документ, че сме освободени от данъци, нали, затова защото е без търговска цел. Но като отида, като намеря нещо веднага ще дам една асоциация, колкото трябва, за да бъде въобще освободено от данъци, като и аз си замина за оня свят, нали, някой трябва друг да поеме грижа. Но между французите има, но между българите нямаме сериозни хора.
В.К.: Те там, които отиват се развалят.
А.Б.: Само амбиции и нищо друго.
В.К.: Е, тези амбиции за какво са насочени, за известност или?
А.Б.: За известност.
М.М.: Като Михаил значи. Същата история.
А.Б.: Да, да, този Борис, аз съжалявам, че не съм задържала едно списание. Вятър работа. За един българин там, който напечати едно списание на български, едно стихотворение за Св. Кирил и Методий. От един брат, Елвилюри.
В.К.: Елвилюри, да.
М.М.: Този не е ли Виктор?
А.Б: Виктор кой?
В.К.: Който си взе някаква френска титла. Дето продаде на Борис една илюстрована Библия. Да не е този?
А.Б.: Не, не Библия, тоя е друг. Атанас Ванчев. Той е друг. За него съм чула някои отрицателни работи, че няма връзка с нас. Но един друг българин, не знам какви са му целите. Но вие записвате ли?
В.К.: Не, не.
А.Б.: Не знам какви са му целите и отишъл при Борис и аз му предадох няколко такива на български, стихотворения за св. Кирил и Методий. С каква цел го е направил не знам, 1500 броя, ама аз му казвам: Ама ти си похарчи парите, кой ще ти купи на български, казвам. „А, аз пратих на всички библиотеки в Китай, навсякъде. Туй е за какво, казвам. И най-главното лъжа, в името на Учителя Петър Дънов, „Институт за проучване на философията на учението на Петър Дънов, сложил президент, сложил директор, една друга, ама вятър работа, нищо няма.
В.К.: Това е лъжа.
А.Б.: Абсолютна лъжа. И сега този Елвилюри занесе на брат Борис и той като нищо не знае, те се зарадваха, а то – познавам го, защото ми е предлагал на мене да купим едно помещение, библиотека и той рече, заедно да работим, туй-онуй и вашето списание така. Аз пък, като не го познавам, като виждам какви са му целите. Не го знам, особено като са ми казали нещо.
В.К.: Всяко нещо, което е основано на лъжа.
А.Б.: Е, работи, работи всъщност в Юнеско, като ми казаха за него, това пък как се случи на другия ден по радиото казват: В Юнеско има много такива, които са избягали. Които се представят като бегълци, оттам Желязната врата, а всъщност са шпиони. Щото сега на Юнеско директорът е комунист, аз го познавам, дадох му много книги да чете. Голямата книга.
В.К.: Кой е този?
А.Б.: Иван Венев. Така, като го гледаш, един наивен добряк. Но каква му е целта, и за какво направи тая книга сега, и с лъжа. „Институт по теософия…“ какво ще разправя, нищо не знае той за Учителя. Ако има някоя биография на Учителя да му пратят туй. Ей така се промъква между нашите хора, да види кои са от учението. А всъщност нито идва на Паневритмия, нито песни се пеят, нищо. Не знам каква му е целта.
В.К.: Както и да е, нас това не ни интересува. Пакостливи духове има винаги.
А.Б.: И сега е изпратил от тия книжки на всички библиотеки във Вашингтон, и така. Хората не знаят и като си помислят имената им главно.
М.М.: И като слага името.
А.Б.: Президента е тази, една Мария Христова, която е една амбициозна, просто името й всякога да се носи, нищо друго. Но какво да ви кажа, такива лъжи.
В.К.: А Ярмила какво прави тя там?
А.Б.: Тя си замина вече, не.
В.К.: Там като замина за Франция, успяха ли да направят Паневритмията да я заснемат. Накрая какво стана?
А.Б.: И в нея големи амбиции. За какво е дошла? Учителят, пише един път Мичето, Учителят както са се разхождали, се приближил и казал: „Вие, сестра, да учите Паневритмията, въобще да я разпространите. Не да я разпространи, а тия, които не знаят да играят, да ги учи. А тя казва: „Учителю, аз не ги знам.“ А Той казал: „Ще ги научите.“ Тя сега е дошла, правила ми, каза, 20 такива е направила заявления, за отиване в Париж. Най-после избягала. Аз й казах: „Ярмила, знаеш, че Учителят казва: „Никога не настоявайте за нещо, което вече са ви отказали.“
Край 1-В.
1. Мариета Бертоли, 2. Анина Бертоли, 3. Лиляна Младенова – тя е дъщеря на Илия Младенов, 4. Мария Младенова държи в ръката си дъщеря си Анжела, 5. Домашната прислужница на Мария Младенова, 6. Боян Златарев с веслата, 7. Драган Петков
Анина Бертоли – Паневритмия; историята за записа на гласа на Учителя 2А
А.Б.: Беше напечатана [книга] за Паневритмията, нали, понеже като отидох в Париж почнаха да ме питат разни такива подробности. Ръцете, казват, дланите са нагоре, надолу, настрани. Аз играех Паневритмията, минавах [за една] от тия, които я знаят най-добре, но като започнаха да ме питат разни подробности, отворих книгата, която е напечатана на български, чета и тъй като ми беше пресна Паневритмията, намерих доста грешки. Почнах да пиша на Елена [Андреева]. „Виж на еди-коя си страница какво пише, а всъщност ние иначе я играем“. И тогава тя ми пише: „Да, наистина тъй, тъй.“ И решиха да създадат нова Паневритмия описана по хореографски начин. И тогава извикаха някои хореографи, там беше Мика – [Мария Тодорова], на Борис жената, извикаха също Ямрила, нали като балерина, Катя Грива, [Елена Андреева] и създадоха тогава тази нова Паневритмия и ни я изпратиха. Но и тука в София още Ярмила като е била, е правила интриги. Вече си има тя някакъв си план, вместо да ми го праща на мене, нали бяха го дали да се преведе на френски и тя нещо трябваше да го прочете, да види на френския език. Тя вместо да ги праща на мене, взима и ги изпраща на някой друг. Аз като узнах това, пиша на сестра Паша. „Ама защо това го направихте? Аз го пожелах и благодарение на мене вие го правите и то за мене. Защо се праща на други“. Тя ми пише: „Ама ние нищо не знаем, ние казахме на Ярмила да ти го пращат на тебе“. Те отиват при Ярмила, а тя е в София, питат: „Защо?“ „Ама аз не разбрах, ама то е все едно и също.“ Казват: „Не е все едно и също, те бяха за Анина направени.“ Както и да е, аз я напечатих тая книга, нали с рисунки от Елена Андреева, тя там се погрижи, изпрати 100 рисунки подробно за всички движения.
М.М.: Показва движенията.
А.Б.: Да, с движенията.
В.К.: Имате ли я тук в България?
А.Б.: Не съм я донесла.
М.М.: Аз я видях у Иван [Жеков], на Данаил баща му.
В.К.: Ще може ли следващия път да ми я донесете?
А.Б.: Ех, мога. Направих след туй второ издание, нали я имам, като написах „Направена в България“, коригирано второ издание в България. А Ярмила като дойде в Париж, та и тя реши друга да направи [Паневритмия], главно нейното име да стои още в корицата: Ярмила Менцлова.
М.М.: Крум Въжаров и той прави реклама.
А.Б.: Голяма реклама правят, пък аз никакво име не съм сложила. Сложих, че е издадена в България.
В.К.: Нейната книга излезна [от печат], така ли?
А.Б.: Излезна, да, но след като умря.
В.К.: След като почина. Кой я финансира?
А.Б.: Тя беше я почнала, нали. Беше, виж как Невидимия свят не иска. Тя просто какво ли не направи тая книга да излезе, но не я видя отпечатана. Моето е направено с циклостил, но хубаво е пак. И там при една жена отиват, там, разбра, че тя може да я направи, уж Учителя казал при нея да отиде, за да я отпечата. Ей такива, пак с лъжи. Тая жена дето я вика, тя била също при Михаил. Тя същата, тя е от Елзас. Елзас било е германска провинция, сега е френска. И там отиде, седя няколко месеца, като разказа, че ще стои няколко дена, пък всъщност седя цели месеци при нея. Най-после си спомних за един, отидох при него. Снимки хубави има, добре направено, но смесено с други някакви танцьори.
В.К.: То е на Ярмила издание?
А.Б.: На Ярмила изданието, но през туй време се случва туй [произшествие] с нея. Тя е любителка на котки, отишла на някой си площад такъв малко…
М.М.: Забутан.
А.Б.: Забутан, гдето котки се разхождат изоставени, отишла в 10 часа вечерта да им носи храна и там някакви си младежи с желязо я ударили по главата.
В.К.: С Каква цел?
А.Б.: Не знам каква цел, добре че минала покрай тях полиция, видели тази жена просната на земята, кръв от главата ѝ тече, веднага я занесли в болница. Седя доста време. Аз ходих един път да я видя, изглеждаше добре вече, излезе и след малко време, след един-два месеца, понеже беше с една друга българка, тя ми разказа, една нощ става, казва, че нещо ѝ е лошо, повръща ѝ се и не вижда, вече не виждала, ослепяла. Тя веднага вика „Бърза помощ“, в болница, пък се оказа, че има тумор в мозъка, главата.
В.К.: И тя си замина и нейната книга излезна след това.
А.Б.: След туй излезе, беше поела грижата една жена, тя беше дала пари и сега се продава там тук-таме. Тя прави всичко възможно, за да се продаде, за да плати на печатаря. [Дълговете] още не са платени.
В.К.: Друг един въпрос. Тя точна ли е? Вие като я прегледахте, тя точна ли е?
А.Б.: Нямах време да я прегледам да си кажа правото. Тъй бях почнала, имаше само една голяма грешка, понеже беше изпратила тук дето Галилей ми каза, че е върху мелодията. Сложили са мелодията с две цигулки. А пък самата Йоана казва, особено втората цигулка никак не е хубаво направена. Не трябваше да [я сложат], трябваше да сложат тая гдето е за пеене, една мелодия с думи. Нея трябваше да сложат и са объркани местата на мелодиите въобще. Та добре, че ми каза [Галилей] и аз им казах, трябва да коригирате. Тази жена дойде при мене. Ето, казвам, тази страница трябва да сложите там, това там и поправиха някои неща, но много книги така излизат с погрешки.
В.К.: Сега следующия път ще може ли да ни донесете от вашите там две издания на циклостил по една книжка, като документ, и евентуално от тия на Ярмила.
А.Б.: На Ярмила Паневритмията мога да искам там, дето приятелката й живееше.
В.К.: Това, което искаме от вас не е за разпространение, за реклама, а за архив.
М.М.: За съхранение.
А.Б.: Да, знам. Но има тук един скулптор, как му е името – Стойко, Стоян?
М.М.: Стоян.
А.Б.: Стоян. Е, вече си е добре човека.
М.М.: В Полша е следвал.
А.Б.: Къде?
М.М.: В Полша.
А.Б.: Следвал е в Полша? Е, не знам. Може би в някое отношение.
М.М.: При Лиляна ходи. Навсякъде ходи.
А.Б.: Както и да е. Но не е глупав, не е глупав. Знае френски. Е, той е направил именно, тия стоте рисунки, не знам откъде получи тези мои рисунки и прибави някои за по-подробно. Не са лоши. И плюс ми направи рисунки за 7-те упражнения. Нали, понеже смятам да ги издам. Става 3 години. Изпратих му ги понеже ги направи доста големи и дебело…
М.М.: Хартия?
А.Б.: Не, с дебел молив. И аз, „ако обичаш, изпрати ги на фото копие и по-малки“. И нито го виждам, нито се обажда. И аз чакам, за да издам тази втората книга. Първите четири, и в тях се намират именно 6-те упражнения.
М.М.: Аз знам, че известно време той живееше у Анушка. Една Анушка, познавате ли я? [Живее] на „Латинка“?
А.Б.: Не я познавам.
М.М.: Аз я знам.
А.Б.: Не знам къде е, той въобще не се вижда на Паневритмията. Аз заради него отлагам.
М.М.: Аз мога да кажа на Анушка.
А.Б.: Ами то вече годините минават и аз не съм млада.
В.К.: И сега казвате, че живота на Ярмила е протекъл много тежко там, така ли?
А.Б.: Е, тежко, в материално отношение и напоследък можа да си има една пенсия, понеже там във Франция дават и тия, които не са работили след 70-та година дават една социална пенсия. И тя можа да изкара някакви си документи, че нали преди е живяла в Париж, че е танцувала, че е работела. Въобще имаше една малка пенсия, с която можеше да живее, но така се случи, че си замина преди книгата да излезе. Тя си мислеше, че като излезе книгата, ще направи чудеса. Но не.
В.К.: По отношение на методите на Школата и на Учителя сме запознати и знаем как стават и стоят нещата. Друг въпрос: Какво представляваше Стела Белмен?
А.Б.: А, тя умря, тя беше секретарка на Михаил.
В.К.: Вие казахте, че била много амбициозна.
А.Б.: А, те се намериха с Михаил Иванов, гдето казват българите „тенджерата си намери похлупака“.
В.К.: Фактически Михаил може да дължи на нея много.
А.Б.: Ами сигурно. Тя му е помогнала много от началото, но узнах някои работи много отрицателни за нея, хора, които са работили най-близо до нея. Аз веднага не вярвам нали, но после като го чух от две-три места, тя магии правеше там във Франция. И си служат още сега, има някакъв британец, правят такива маски, наподобяват на човека, на който искат да правят магии, [правят маски] от восък също и върху него правят магията. Тя това е правила тези магии, те са видели лично как ги правят върху тия ученици на Михаил. Просто като марионетки ги е карала да правят каквото е желаела.
В.К.: Вие казахте, че първите французи, които дойдоха бяха през 1938 г. Кои дойдоха?
А.Б.: Ами първо 1938 г. трябва да е било, беше един художник Греев, после един друг и една сестра възрастна, която така много вдъхновена, тя е виждах, като се разхождаше по поляната казваше: Точно така си въобразявах, че е тука. После 1939 г. дойде доста голяма група – 20 души. Има снимки.
В.К.: Да, аз съм виждал снимките. Кой ги доведе? И чия беше идеята?
А.Б.: Ами те бяха станали вече Михаилови ученици. Да. Те между тях имаше една Сабсай, една зъболекарка, зъболекарка Сабсай, после тази, която прие всъщност [в дома си] Михаил. Карден се казваше. И други едни, които имаше, също една, която чрез Мантовани тъй се запозна с Учението. Той всъщност Михаил в началото работеше така в съдружие, може да се каже говорел е за Учителя. Но после, след като стана туй нещо, вече като излезе от затвора, там вече се бе променил съвсем.
В.К.: Той коя година влезе в затвора?
А.Б.: В затвора, това нещо трябва да е станало 1947 г. Щото баща ми отиде 1947 г. и точно тогава стана туй нещо, беше дошъл във Франция, после отиде в Италия и като е бил в Италия стана всичко това. И хвърли Михаил пък, хвърли вината, че баща ми е виновен. А като стана всичко това, баща ми беше в Италия. Въобще нямаше връзка.
В.К.: Друг един въпрос. Защо се развалиха отношенията на французите на Михаил и тука в България?
А.Б.: Французите на кой, на Михаил?
В.К.: Да.
А.Б.: Ами след туй нещо, което стана. След като е станало туй нещо, като е бил в затвора, той вече се определи като учител, нали. По-голям от Учителя даже. Понякога са ми носили някои работи българите. Имаше една Мери, майката на Белина Дръндарова. Тя отначало си въобразяваше, че ще отиде при Михаил. „Аз ще предавам български на учениците…“ Отишла там при него, а той взел да говори: „Ах, вие си въобразявате Учителя Дънов кой е. Той се самоубил“. Сега пък казват, че я предизвикал сам смъртта си, а тогава просто Михаил казал, че той се самоубил. „И такъв страхливец е [Дънов] и затуй сега го отлъчват от Бялото Братство. Мен са ме сложили вместо него.“ Това си е разказвал просто. Такива работи. Даже на Йоанна [Стратева], на нея е говорил такива неща. „Ах, вие си мислите за вашият Учител. Аз така мисля, че той нищо не знае. И той нищо не знае, тука да видите какви са духовни групи“.
В.К.: Това вече от трети извор го знаем. От Йоанна, от Анжела Младенова, на Мария Младенова дъщерята, която на времето беше ходила при него, той също казал: „А, Дънов се уплашил от комунистите, избяга от тях, самоуби се“.
А.Б.: Но той въобще Учителят е казал много неща за него. Имаше един Михаил Иванов и Кръстю Христов нали бяха приятели на времето и си приличаха много и Учителят за тях е казал: „Те след хиляда години няма да знаят кой съм бил“. Той, Михаил счита Учителя за обикновен човек, знае някои работи, това е, нищо друго. Той сега пък, по-голям стана от Христа, нарече се Мировият Учител.
В.К.: Исках друго да ви питам. Ами имало един французин Манжо, който правил запис на беседи на Учителя. Сега разказваше ми Елена Андреева, че на времето Манжо тука отишъл с групата французи, направил запис на беседа на Учителя. Какво знаете за това и за този запис?
А.Б.: Това бяха първите магнетофони, понеже Манжо работеше там в телевизията, беше донесъл един уред и наистина е записал, но за тази плоча, аз сама съм го питала и той не знае какво е станало с нея. Той каза, че се е счупила, че накрая и той си беше загубил малко ума така. Каза, може би е при Михаил да е, може не знам в коя библиотека и т.н. Въобще нищо не се знае за тая плоча.
В.К.: Значи вие лично сте го питали?
А.Б.: Да, питала съм го, защото и тука са ме питали. Лично той нищо положително не можа да ми каже. Може би, каза, да е счупена, все таки, може и да е при Михаил.
В.К.: Нищо повече.
А.Б.: Нищо. А пък някои песни той беше зарегистрирал, каза може би, може би да се намира в някаква си библиотека за песни и етнографски музей, да. Беше ми казал улицата във Франция, в Париж, но не ми остана никогаш време да проверя.
В.К.: Този въпрос изобщо не е проверен.
А.Б.: Не. Каза ми даже за улица ли, но той не си спомняше. Въобще беше така напоследък, така беше малко, забравяше, болен беше. Краката му пълни с екземи, с вени. Продължаваше той, въобще той се беше откъснал съвсем от Михаил.
В.К.: Значи ние изпуснахме, не можем да намерим и ние също, не е правен запис на говора на Учителя. Тук не е правен запис.
А.Б.: Не е правен. Той е първия и колкото можа да ми каже, сигурно е при Михаил, но счупена била грамофонната плоча. И щом е счупена какво може да се търси.
В.К.: Матрицата ли е била счупена? Никой не може да каже.
А.Б.: Значи казва, че е пукната и сигурно Михаил я е взел.
В.К.: А правили ли са опит за запис на песните там?
А.Б.: Къде?
В.К.: На песните на Учителя.
А.Б.: Къде, в Париж?
В.К.: В Париж.
А.Б.: Е, в Париж има, да.
В.К.: Защото знам, че имаше една плоча, вашата група ли е правила?
А.Б.: А, да, ние сме я правили. И тези, Янкови.
В.К.: Тези, братя Янкови, да, знам тази плоча чувал съм я, но я нямаме. После вашия баща имаше плоча беше я донесъл тука.
А.Б.: На Паневритмията и на тези песни дето Любомир Янков и брат му [Венцислав] са [свирили].
В.К.: Вие имате ли ги тези плочи тука или там?
А.Б.: Тука нямам нищо. Там са ми останали, малко са ми останали. Щото нямахме место къде да сложим оригинала и то си остана при тех. И сега да се направи плоча, струва много пари. Защото е …
В.К.: Сложно нещо.
А.Б.: Имам около 2-3. Едната съм запазила за Янкови, понеже се оплакали някъде, че даже не сме им дали една плоча. Имам я, но както казвам всичко на моя гръб лежи и няма време.
В.К.: Следващия път като идвате в България ще може ли да донесете една плоча?
А.Б.: То при Борис се намира.
В.К.: Никак, щото той вече е във възраст и не знае какво, къде и как. Поне да имаме по едно копие и да направиме запис от плочата. Плочата ще я върнеме.
А.Б.: Много бавна е Паневритмията. Песните са хубави. Интересно, един път бяхме при брат Басан и там бяхме пуснали тези песни и като стигнахме на „Фир-фюр-фен“, понеже те не я повториха, изведнъж се повдигна самичко това, за да се постави и изсвири от началото да се изсвири..
В.К.: Самата игла на грамофона?
А.Б.: Самата игла. А ние се зачудихме. Чудо.
В.К.: Да, чудо от невидимия свят ви показват, че трябва два пъти да се изсвири. И че има друго присъствие. Ами този Басан какво представляваше? Чувал съм за него, той евреин ли беше?
А.Б.: Евреин. Беше богат индустриалец, фабрика имаше за едни малки работи, но все таки печелеше пари. Амбициозен така, но като младеж е бил предан на Учителя.
В.К.: Той помогна ли в нещо или нищо?
А.Б.: Не, на нас нищо, абсолютно нищо.
В.К.: А той нещо направи ли там?
А.Б.: Не, нищо. Даже като напечатих тая книга, изпратих му една. Но то вече в към края на живота му, има една година, и той така ми писа няколко реда и ми благодари за книгата, която съм му я изпратила и за работата, която правя за разпространение на Учението на нашия Учител. И после с начални букви: „Няма любов като Божията Любов. Само Божията Любов е Любов.“ Само с начални букви. Там накрая вече ми направи впечатление, че вече се съзна, каза, за разпространението на учението на нашия Учител.
В.К.: Е, да, човек се изпитва накрая чрез живота си.
А.Б.: А той имаше писма от Учителя.
В.К.: И какво стана с тези писма?
А.Б.: Е, сигурно жена му трябва да ги има.
В.К.: Ще може ли да направите опит да ги вземете?
А.Б.: Ще отида. Ще кажа, на нея надали ще й трябват.
В.К.: А не ми се вярва да иска пари за тях.
А.Б.: Не, надали я интересуват нея. Не вярвам да ги е дала някъде да ги запазят.
В.К.: Да ги е дала там на михайловистите?
А.Б.: А, не, не. Ами не знам. Не вярвам. Но все таки, като се върна ще й телефонирам.
В.К.: Аз имам, ама аз съм млад спрямо вашата възраст, аз имам изисквание към Вас, след това отиване в Париж, да огледате всички неща, защото Вие имате една много голяма работа. Трябва да напишете всички тези неща, които в момента говорим и правим един опит, една репетиция. А това означава, да донесете по едно копие от всичко, което имате там, да донесете на брат Бертоли тетрадките, които има, да донесете тази кореспонденция от всички ония неща, които имате, така както казахте преди малко черно на бяло и да почне да се напише или тука, или там, но трябва да има и документация. Това за какво ми е необходимо? За това поколение не е необходимо, за следващото не е необходимо, но за следващото столетие ще бъде необходимо.
А.Б.: Той баща ми хе-е-е тефтерчета, тефтерчета, изгорих ги, какво да правя, нямаше къде да ги сложа.
В.К.: Вие сте единственият човек, който в момента е живял в тази епоха, знае как са нещата и в Италия, и във Франция и най-добре знае нещата и който трябваше да ги напише. Друг няма. Другото е лъжа. Не виждате ли!
А.Б.: Всичко е лъжа. И сега техното име, институти, мислят, че нещо работят. Нищо няма!
В.К.: После, недейте забравя, че ние ще имаме много проблеми с Михаил след време, след 20, 30, 40, 50 години. И вие сте длъжни да донесете тая цялата документация, която имате за лъжата, защото си е лъжа, тя ще си стои тука. Утре ние няма как да се противопоставим.
А.Б.: Елена Андреева и Борис Николов знаят, че е лъжа, че Учителят не го е пратил.
М.М.: Ама те отиват вече, и Борис.
А.Б.: А после има и нещо друго, името му Омраам. Изпращаха ми, не, изпратиха ми пак едно като малка книжка където той разправя, че е бил в Индия и там пред Хималаите там имало някакви си мантри и туй и там чрез мисълта, този големия йога Бабаджи влязъл във връзка с него и го поканил и го намерил толкова мъдър и веднага учител го произвел, дал му името Омраам. Сега в Лос Анжелис, в Ню Йорк по право, имаме един брат [Феликс]*, който той е влязъл във връзка чрез малкото списание „Житно зърно“, как тъй стана и той да се запознае с Учението. Някой си негов приятел му занесъл един куфар с разни духовни книги и в тях едно от нашите малки „Житни зърна“ и това му направило впечатление. И веднага пише на баща ми и влезли във връзка и иска да печати нещо от Учителя и така стана, че той е пръв, който е напечатал „Учителят говори“ на английски език, между които са и спомените на Милка Периклиева и някои малки такива чрез преводи на Вера Гюлгелиева.
*Забележка под линия:
Бележки на редактора
В спомените си Анина Бертоли разказва за брат Феликс, французин, който е живял в Ню Йорк. Той влиза във връзка с Анина Бертоли чрез издаваните малки книжки „Житни зърна“ на френски език. Чрез Анина Бертоли, която идва в България Милка Периклиева, която е била подготвила своите спомени за Учителя е предложила да бъдат отпечатани от Феликс на английски език във САЩ. Това е една конспиративна работа в онези години. След проучване бива привлечен за преводач от български на английски Вера Гюлгелиева. Тя е състудентка на Веска Величкова, която е завършила английска филология през 1939-1940 г. Тя е била добра студентка и впоследствие се ориентира като професионален преводач от български на английски език. След като превежда спомените на Милка Периклиева, те биват изпратени чрез Анина Бертоли и издадени в САЩ. След време бяха получени няколко бройки и всички смятаха това за голям успех. В уговорката между
Феликс и Милка Периклиева, то второто томче, което трябвало да издаде в САЩ Феликс, това да бъдат спомените на Галилей Величков за Учителя. Но Вера Гюлгелиева превежда една своя книжка на английски и я предава на Феликс, който я издава. Тя била на тема върху някои ясновидски проучвания върху историята на българските манастири. След като излезе тази книжка, тогава се видя измамата на Вера Гюлгелиева. Лично Галилей Величков ме заведе при Милка Периклиева, която лежеше на легло понеже беше скована от болестта Паркинсон. Аз лично видях и чух как Милка Периклиева бе възмутена от коварната постъпка на Вера Гюлгелиева, че успя да включи своя материал вместо спомените на Галилей Величков. А рождената сестра на Галилей Величков е Веска Величкова, която е също професионален преводач от български на немски и английски езици.
Доколкото си спомням тогава една американска омъжена за българин преведе на английски език „Учителят говори“, която бе издадена от Феликс в САЩ. По онези години Вера Гюлгелиева дружеше с много хора от Изгрева и беше канена и бе й оказано голямо внимание за нейните преводи. Тя пътуваше често в чужбина в ония времена, когато пиле не можеше да прехвръкне през границата. В братските среди минаваше за симпатизант на Учението, а едновременно контактуваше с висшия Клир на Православната черква. По онези години тя беше хубава, красива жена и беше желана да бъде гостенка в различни среди.
На 31 март 1997 г. във вестник „Капитал“ излезна една статия на цяла страница от Вера Гюлгелиева под надслов.: „Дъновизмът ограничава личния духовен избор“, чрез която тя се обявява срещу Учението на Учителя Дънов и неговите последователи. И което е най-интересното, тя е в преклонна възраст и именно нейните състудентки Веска Величкова и Весела Несторова бяха възмутени от тази статия. Но в Бялото Братство е така – винаги има финал с развръзка драматична. Ако не беше написала тази статия, Вера Гюлгелиева щеше да мине и да си замине, без някой да узнае за нейната лъжа и измама, с която подведе един честен човек с идейни подбуди на име
Феликс, който финансира всичко сам. Днес нейната статия идва точно на време, за да покаже на останалите, че Духът на Опорочението съществува и живее вечно. Той върви заедно с Христовия Дух.
В.К.: А-а, чрез него става издаването спомените на Милка Периклиева.
А.Б.: Да, и някои други малки беседи, „Новото човечество“ и кои бяха други, не си спомням. Сега Михаил отишъл в Лос Анжелис, Лос Анжелис и Холивуд са един град, нали, само че не знам дали в Лос Анжелис или в Холивуд е държал сказка Михаил. Отишъл там, има и там ученици. Поканили го и този Феликс, този гдето е напечатил книгите.
Отива да го слуша. Там се запознал с един друг българин, който е принадлежал също към една друга духовна група във връзка с тия йоги в Индия. След сказката са отишли да посетят Михаил и там говорили и го запитали дали наистина е бил в Индия. Михаил е потвърдил. От там този Феликс като е отишъл във Франция, отишъл да го посети там в Бон фен. Като му казал: „Аз ви познавам“. Михаил казал: „Е, толкоз хора минават, не мога да си спомня“. Българинът от Лос Анжелис попитал дали наистина е бил в Индия и се е срещал с тоя йога. А той принадлежал на тая група гдето били във връзка с тия йоги и писали веднага писмо, да проверят, дали наистина такъв човек е бил.
И те му отговорили, че никога не са виждали такъв човек. Не е вярно, че се е срещнал. Аз това писмо го имам, черно на бяло, за което ми пише тоя Феликс за Михаил и в заключение пише: „Както лъже, че е изпратен от Учителя, така лъже, че е срещнал Бабаджи и че му е дал това име Омраам, а всъщност всичко е лъжа“. А както тази книга гдето излезна, половин френски, половин английски, за да докаже, че той е наистина тоя голям пратеник, ще го познаете по трите начални букви. Първото е М – Михаил, е вярно. Втората – А. Той вместо Иванов си е прибавил едно А – Айванов и третото е – Омраам, което също си го прибавил. А всичко върху лъжа е.
В.К.: Сега ние още през времето на Школата тука, през времето на Учителя по отношение на него има издадена беседа „Беседи и упътвания“ от 1922 г.
А.Б.: Да, да, знам. После „Милосърдието“.
В.К.: После друго, има един разговор между трима ученика и Учителя, който аз го имам документиран и т.н. по отношение изявлението на Учителя за него и е напълно ясно тука. Но понеже той отиде там, работи при друга система, при други условия и много хора се подлъгаха и тръгнаха след лъжата.
А.Б.: Да, но все таки едно нещо трябва да бъдем също искрени, че е взел най-много от Учителя, разбира се има песните, Паневритмията, там не може да ги даде като свои. Вече се знае. Но от Учителя чете много малко, но взел примери някакви, някои упражнения също. От Учителя всичко взе, дава го от свое име, нали. Не само от Учителя, но от всички други окултни Школи е взел. И от Розенкройцерите, и от антропософи, от всякъде си взел нещо и се го дава от свое име. Даже една от антропософите, една, която превежда беседите на Щайнер от немски на френски, тя сама ми се е оплаквала, казва: „Взел цели беседи от Щайнер и ги дава като свои“.
В.К.: Това си е плагиатство.
А.Б.: Както с Учението на Учителя, но тъй като взима пък е взел най-хубавото от всички учения, разбира се, привлича хора. Не дава лошо. Не ги учи на лошо, трябва да сме справедливи тука, нали.
В.К.: Да, има една опитност на един от нашите приятели, той си замина, и веднъж той пита Учителя какво ще каже за Михаил? Учителят му дава тази картина: „Давам ти следната картина. Вървят двама индуси, след тях водят цяла свита, вървят, народ. И когато минава цялата свита, на гърбовете им пише: „Пийте еди-какво си“. Ето това е Михаил – реклама. Та тази работа ми е ясна, нали. По този въпрос нещата са ясни.
А.Б.: Да, това е всъщност. Някои да се интересуват, някои да знаят, да питат къде е неговия Учител, да търсят извора, да дойдат до Словото на Учителя Дънов. Все таки както казват на лошо не ги е научил. Няма нищо отрицателно, лошо, това, което е държал, но това само гдето ги дава като плагиатство – от свое име.
В.К.: А знаете ли Учителят какво казва: те използват това движение на Паневритмията, което е в Невидимия свят, използват силовото поле, за да си вършат своята работа. Фактически той използва Паневритмията, пеенето на песните, създава се силово поле, което го използва за съвсем други работи. Там е цялата работа.
А.Б.: Това е, как да кажа, амбиции и името им да се разнася.
В.К.: То си е негов път, каквото прави, то си е негова работа.
А.Б.: Негова работа, разбира се.
В.К.: Понеже ние сме съвременници на тази епоха, ние имаме изискване към Вас, може би Вие вече ще прецените как да го дадете, как да го направите, но трябва да бъде документирано за истината и за лъжата.
Край 2-А.
Седнали 1. …, 2. Стойна Кондарева, 3. Анина Бертоли, 4. Георги Йорданов Прави 5. Веско Василев, 6. Харизанов, 7. …, 8. Мария Златева в тиролска рокля.
Анина Бертоли 2B – Триъгълници
А.Б.: А то беше един хубав документ да се покаже, че все пак той си служи, че имаше една сила в него. Тя ми разказа, Олга Славчева, писа ми едно писмо, но аз тия работи просто не ги харесвам, взех, че изгорих писмото и защо направих глупост. Писа ми, пък не знам защо ми писа тази опитност: Те са били студенти, както тя и той и са живели при този Русев – банкера. Беше им дал по една стая. Сега на времето тя обичаше един италианец. Михаил влиза в стаята и иска да я прегърне, въобще любов да кара с нея и тя го отблъснала. Тя нали беше една енергична така, като го блъснала силно и сега не си спомням какво й казал, някак я проклел, де да знам, все таки тя изведнъж пада на леглото като вцепенена, нито може да мърда, нито да говори. В същото време при Учителя един брат от провинцията дошъл и си разказва там своите си опитности или пък трудности, но забелязал като че ли Учителят не го слуша, че се е втренчил погледа някъде далече и изведнъж се зачудил като го запитал Учителя: „Знаете ли къде живее Олга Славчева?“ Той казал: „Знам, Учителю“. „Идете, идете веднага.“ Той отива, тропа, никой не отговаря, не било затворено вътре, влиза, вижда Олга просната на леглото като вцепенена. Нито мърда, нито говори. Изведнъж [той] пада на колене и започва да се моли, ама така силно да се моли и тя казва лека-полека, лека-полека започнала да се раздвижва така. Тая опитност тя ми я описа.
В.К.: Вие знаете ли, Учителят им говори в 1922/23 г. във връзка с това и казва: „Олга Славчева да не гледа два вълка как се бият за нея“, т.е. Михаил и Кръстю. Учителят казва: „Който победи, и в единия, и в другия случай ще я изяде някой вълк, а да бяга“.
А.Б.: Тя, Олга не е, тя на времето си обичаше един италианец. Тя защо ми писа туй не знам, но аз сбърках, че изгорих писмото.
В.К.: То е хубаво. Вие сега познавате много приятели, които си заминаха и знаете много техни опитности. Може ли да ги възстановите?
А.Б.: А, имам тези опитности на Паша. Тя ги беше писала специално за мене в „Златната тетрадка“, но като стана тоя обиск през 1957 г. взеха и това. След туй написа други, но вече по-малко, нали.
В.К.: Аз съм чувал за тая „Златна тетрадка“.
А.Б.: Е, да, но те са, тя специално за мене беше писала, за да мога да ги напечатам сега. После с Гена са написали някои спомени, по-малко, разбира се.
В.К.: Значи във вашето „Житно зърно“, вие от време на време слагате и някои от тези опитности?
А.Б.: Всеки път слагаме. Всеки път, даже съм чувала от някои абонати, първо това четат. А има, сигурно Савка има много хубави опитности, но къде са, щото тя е била винаги около Учителя.
В.К.: Жалко, че тя никакви опитности не написа.
А.Б.: Написала е, сигурно е разказала. Елена ми е казвала, че има такова нещо, но под друго име. Ще отида да я видя, да видя кой ги има. Не пише Савка, но едно друго име.
В.К.: Тези опитности, няма тя много опитности, но има една опитност, която тя е написала, когато е бил [верния] ученик в тялото на Учителя.
А.Б.: А, да, това го знам как сестра Паша го е писала.
В.К.: Единствено Аламанчевите, Люба Аламанчева и другата, може да са правили опит да пишат някакви опитности за нея. Да разкажат нейните опитности.
А.Б.: На Савка?
В.К.: Да.
А.Б.: Тя и тази имаше някакви големи опитности, не знам дали ги е писала.
В.К.: Кой?
А.Б.: Жекова.
В.К.: А, Йорданка Жекова.
А.Б.: Жекова ги е разказала някогаш така. И били много интересни. Още от началото, е-е, още Учителят е нямал тука център.
М.М.: Той Савата може да знае нещо.
А.Б.: Ама тя не ги е писала, а разказвала.
В.К.: Толкова хора имаше, които можаха да ги разкажат, но никой не се сети.
М.М.: Той, ако си спомни, така да запише нещо, да разкаже нещо.
А.Б.: Аз съм слушала, ама така не си спомням подробности, но интересни са за там, в Търново или където е трябвало да държи сказка Учителя. Там свещениците искаха да противодействат. Още от сутринта Учителят казал да бъдат наредени всички като триъгълник с връх към града.
В.К.: Как ги наредил?
А.Б.: На триъгълник. Като отиват към града, отиват в триъгълник.
В.К.: Да, тези имат много интересни опитности, но не се записват.
А.Б.: Така си вървели от лозето до града.
В.К.: Това нещо не съм го чувал досега.
М.М.: Туй като шествие е било.
А.Б.: Да, да.
М.М.: Колко хора са били?
А.Б.: Е, много.
В.К.: Той, Вашия баща прави елипсата на Горницата.
А.Б.: Не си спомням.
В.К.: Той, Борис, ми разправя, че с Бертоли е правил елипсата.
А.Б.: Може. Но тази над салона на Учителя, над спалнята на Учителя имаше една рисунка, така с един пламък, това баща ми го е правил. Това вече по негово вдъхновение.
М.М.: Не беше ли в синьо?
А.Б.: Син и червен пламък.
В.К.: Ами тази емблема, където с триъгълника и с котвата?
А.Б.: Е, тя му е дадена от Учителя.
В.К.: Да. Сега друго да Ви питам, Вие ходихте ли на Седемте езера на Рила?
А.Б.: Къде? На Рила, да.
В.К.: Виждал съм така общи снимки. Учителят на седемте езера.
М.М.: На които и той е бил, вашият баща.
А.Б.: Да.
В.К.: Е, смятам, че тази Ваша идея като така Ви занимава една-две седмици.
А.Б.: Ами това още в Париж съм разказала някои неща. Ама казва, трябва непременно да запишете тези ваши неща, щото ще заглъхнат.
М.М.: На български или на френски ще ги пишете?
А.Б.: Е, там са на френски, тука със сестра ми не знам на какъв език ще бъде.
В.К.: Аз смятам, че най-хубаво да ги напишете на български. Ако имате някаква граматическа грешка, тя може да се поправи.
А.Б.: Е, тя сестра ми, ще видим. Тя сега е много заета с туй. Трябва главно живот и здраве да имаме. Това е най-важно, че не сме млади. Годините минават.
В.К.: Сега аз смятам, че това ще бъде интересно най-напред за българската аудитория. Тези документи, които ги имате на френски и италиански, Вие ще си ги донесете. Те са документи.
А.Б.: Ами именно на баща ми тия тефтерчета. Всичко, което е написал, беседите. Няколко съм задържала, но много съм изгорила.
В.К.: Е, случило се е сега. Да имаме неговия почерк, неговите бележки, тефтерчета. Защото ще минат години, всичко ще се загуби.
А.Б.: Ами да, всичко ще се загуби. Ще се носят лъжи, като тоя дето е изпратил на всички библиотеки. Там нищо няма. Това е всъщност лъжа. Нищо няма.
В.К.: А вашият адрес във Франция как беше? В тази къща в която сте? Ще го запишеме, да.
А.Б.: Кой, на „Житното зърно“ или моя личен?
В.К.: Той вашия адрес непрекъснато се сменява, така ли?
А.Б.: А, не, не, аз съм от отдавна там. 30 години живея все на същото место. Ще видим, засега съм там.
В.К.: Добре. Сега това е адреса в Италия. Ще може ли да ни го прочетете?
А.Б.: /9:40-9:45/ (Анина чете адреса в Италия на италиански.)
В.К.: Така, а сега от другата страна ще може ли да напишете френския адрес на вашата къща? Тука, тука.
(Анина пише адреса. Ул. Берто Дюма, 29200, Сюр сен, Франс.)
В.К.: Така, сега благодаря за адресите. Вие през времето на Школата на Учителя имахте ли някакви лични проблеми, за които да отивате лично да питате Учителя?
А.Б.: Не, аз съм била толкова стеснителна, срамежлива, че не смеех. Чрез сестра Паша като имаше нещо, чрез нея. Иначе аз лично не. Само когато свърших гимназия, дето ви казвах, че Учителят ме поощряваше да уча астрология.
М.М.: Щеше да станеш голям астролог.
А.Б.: Е да, ама като не слушаме. Защото го смятах за нещо странично. „А, казвам, с астрология“.
В.К.: Значи Учителят пожела да ви даде някоя и друга книга.
А.Б.: Е, книги. „Имам, каза, много книги в библиотеката, ще ви ги дам.“ После пак отидох, то беше вече след 9 септември 1944 г. Медицината тъй ме привличаше. Казвам: „Медицина, Учителю“. „А, по начина както се изучава сега.“ Друго, казва: „Ами, Учителю, естествена история.“ „А, да, може.“
В.К.: И вие какво предпочетохте?
А.Б.: Естествена история следвах.
В.К.: И с това си изкарахте?
А.Б.: А, нищо не изкарах. Научих и свърших естествена история наистина и останаха ми няколко изпита, но като разбрах, че няма да ми послужи за нищо, защото съм италианка, трябваше да стана [българка] преди всичко. Трябваше да вляза в партията.
И помня даже на времето имаше един Влайчо, Влайчо-ясновидец, беше дошъл след заминаването на Учителя. Три дена живя у нас. Но от сутринта, от зори, още по тъмно, хора чакат на вратата. И вече третия ден ще си отиде. И аз тогава се реших да го питам. А той седи до вратата. „Ето аз съм се записала естествена история, как ли ще мина?“ Той каза: „Ще свършите, но няма да ви послужи за нищо. Ами друго знаете ли?“ „Знам да шия.“ „Е, с него ще си прекарате живота.“ И така стана. И във Франция така чрез шиене съм печелила в живота. Една малка пенсия. Малка, защото в началото въобще 13 години съм работила, без да ми плащат социално осигуряване. Използваха ме.
В.К.: Да, всеки човек минава през дадени изпити. Така. Вие казахте, че хороскопа на вашият баща е във Франция. Кой го е правил?
А.Б.: С Иван Антонов имаше един хороскоп направен от един свещеник, който доста верни неща му е казал върху характера, всичко, и тъй имаше едни съвети за здравето.
В.К.: Майка Ви кога си заминава?
А.Б.: 1965 г.
В.К.: Къде, тука в България ли – 1965 г.?
А.Б.: Тука. Тя, майка ми беше медиум малко. Има много опитности около нея, много интересни.
В.К.: Какви опитности, например?
А.Б.: Ами най-различни. Има една опитност. Градина имахме много хубава, пълна с рози и заради градината, така лекарят я беше посъветвал да отиде в Хисаря бани да прави. Най-после се реши като помоли една комшийка да полива цветята и тръгва за Хисаря със сестра ми. Трябваше цял месец да седят там. Но след една седмица, както след банята така си е почивала и чува, че някой вика: „Помощ, помощ“, и вижда картината: „Градината и едно магаре вътре, което ми яде всичките рози.“ Тя веднага става и куфарите стяга. „Къде?“, казва сестра ми. „Тръгвам, едно магаре ми яде розите.“ Тя не си мисли, че от Хисаря [е далече], къде ще стигне. Не, решила. Тръгва и наистина като пристига гледа, че няма нито една роза, нито една пъпка от роза. Отива при комшийката: „Аз си почивах, като се събудих и видях туй магаре, изпъдих го, но то беше изяло вече всичките рози“.
Има доста опитности около нея, но ще разкажа тази: на Рила беше. И така едно мъгливо време, пред чешмичката там, пее ли, пее братски песни. Една след друга, една след друга. А тя не знае, че през туй време баща ми беше съпроводил Учителя някъде и като минават недалеч Учителят чува да се пее и седнал на една скала, [снел] си шапката и цялото време така съсредоточено я слушал. И като свършила, сложил си шапката и тръгнали. Майка ми свършила да пее, прибира се в палатката и забелязва, като че ли някой бута там отвора на палатката. Тя мисли, че е магаре, някакво си магаре имало там, наоколо там пасяло. „О, не. Виждам там трима ангели, хубави, руси и тъй се поклониха пред мене, те ми благодариха с думи български за хубавите песни, които съм изпяла.“ „Тука са запечатани за вечни времена и ще се възпроизвеждат“. И пак се поклонили, вдигнали крилата си като триъгълник и започват да излизат светлини, седемте цветове от дъгата и тъй отлетели. А после баща ми разказва, че Учителят ги изпратил, за да й благодарят. Но майка ми не знаеше тия неща.
В.К.: Виж, интересни опитности. Друго нещо да ми разкажете от майка ви? Виж, тя майка ви чака на ред сега да ги разкажете.
А.Б.: Има доста. По едно време тя беше много болна, когато дойде критическата възраст нали и аз я лекувах както си знам, тъй слагах вода на слънце, към обед я поливах, готвя с молитви и пера й дрехите с молитви, така доста време. И сега дойде времето да си ходя на Рила. Аз съм свикнала всяка година да ходя на Рила. Какво ще правя, не смея да оставя майка ми. И майка ми една сутрин: „Знаеш ли какво сънувах?“ Казвам: „Разкажи“. „Сънувах, че съм в една черква и Исус Христос от времето при католиците има картина как си държи сърцето така в ръцете. Слиза от олтара и идва към мене и ми казва: „След 10 дена ти си здрава“. И аз: „Ах, намерих тайната“. И почвам да смятам, ето девет дена, осем дена и виждам, че наистина здравето й се подобрява. И аз се готвя за Рила, свършиха 10 дена, тръгвам на Рила. Но не беше тук сама, беше баща ми, разбира се, на работа, леля ми също, но тя беше свикнала аз да се грижа за нея. Тръгвам на Рила и след туй се връщам след 15 дена.
След туй виждам една котка. Майка ми обичаше и животните много, но гледам непозната котка, черна с бял нагръдник така и крайните лапички бели. Казвам: „От къде дойде тая котка?“ „Е, не знам, като замина дойде от някъде и все върви подир мене. Където отида, в градината ли, подир мене. Вляза ли вкъщи, подир мене.“ И един след обед както съм си легнала, сънувам един свещеник от тия, от средните векове в снимки съм ги виждала така с шапка кръгла тука с голяма периферия, с колосан нагръдник, бели ръкавици, бели чорапи. И той каза: „Ето, ти в миналото си ми помогнала, затуй сега влезнах аз в тая котка, да ти държа компания. Като се събудиш виж колко ми прилича“. Майка ми като се събужда, вижда котката до леглото тъй застанала, като гледа точно като тоя свещеник. И аз след като пристигнах, котката изчезна.
В.К.: Вие дойдохте, котката изчезна.
А.Б.: Да.
В.К.: Идвате, котката изчезва. Онзи си излезнал и котката изчезва.
А.Б.: Е, те са все верни тези случаи.
М.М.: А ти беше ни разправяла, че един път си била нещо болна и как една котка от някъде дошла и те излекувала.
А.Б.: А то е в Париж, но то ще стане много дълго всичко това да разкажа.
В.К.: Понеже имаме още 10-15 минути да приключим касетката. Този случай в Париж, за котката?
А.Б.: Е, за котката. Като отидохме в Париж там живеехме в една къща на едни българи Бояджиеви, една вила. И там за съжаление беше една друга българка – Мария Христова – докторка, се нарича. Ама такъв живот тя е карала, такова разочарование видях, че като взех да чистя, да разтребвам, че се разболях. Както и да е, разболях се, не мога нищо да ям, просто тъй ми се стегна стомаха, само малко овесени ядки слагам в една чашка, малко крем и това беше. Седях колко два месеца ли, колко, на легло и понеже беше лято, бяха отворени вратите. Дойде една котка, комшийска, от къде такава една черна котка, само има едно пръстенче бяло на опашката и така с едно широко лице и аз бях я кръстила „Мужик“. Като виждах тая котка просто като най-скъпия приятел, като че ли ми идва на гости, сядаше на краката ми, аз лежах и седеше така около половин час и си отиваше. Но всеки ден в същия час идва и един ден както седеше на краката ми изведнъж измърка едно особено мър-мър-мър-мър и така легна на стомаха ми, тъй се е свила и аз я оставих тъй, почувствах нещо, знам, че котките са магнетични и лекуват. Седя така доста време, половин час и си отиде и хапнах, не ме боли вече стомаха. А, пак така, не ме боли вече стомаха. Ах, котката ми е взела болестта. Ах, казвам, въобразявам си. Но котката вече не идва. Петнадесет дена не идва и след 15 дена идва една котка мършава, слаба, познах я само по тоя бял пръстен по опашката там. Давам й мляко, не може да яде, не може да гълта. Казвам: „Наистина ми е взела болестта“. Пък не искам да умре заради мене. Пък жалко ми е. Ето ти, пак изчезна. След десет дена идва пак, напълня, пак така оправи се. Дадох й да яде, яде пак лакомо. Ето [как оздравях].
В.К.: Вие казахте, че с майка Ви имате още опитности? Спомняте ли си?
А.Б.: Сега казах най-важните. Друга опитност имам пак в Париж. Така самотна се чувствах от начало. Пък голяма градина, един бор двоен така и много обичах като се връщам от работа тъй да седна до борчето и да се облегна на него. Пък една вечер ми беше толкоз мъчно, ей тъй съм рекла, седнах на земята, подпрях се с ръце, и изведнъж толкова силно почувствах като че ли клоните на борчето се тъй наведоха и са ме прегърнали. Ама такова едно хубаво чувство, като прегръдка, че не смея да се изправя, да не изгубя това чувство. Казвам, всичко е живо в природата и всичко служи на Бога, на Любовта.
В.К.: Значи майка Ви е имала доста опитности. Жалко, че изпуснахме баща Ви, той щеше да разкаже доста неща.
А.Б.: Майка ми беше медиум, тя не знаеше, тя имаше също способности за лекуване с ръцете. Имахме един близък, той разказваше, беше много болен от някаква заразителна болест, просто никой не смее да отиде при него. И тя майка ми отиде, масажира го туй-онуй, оздравя, но тя пък се разболя, тя понеже искаше така с насилие той да оздравее. Е, оздравя, но след туй, но носи малко болестта му.
В.К.: Вие казахте, тука на тази снимка е вашия род. Може ли …
А.Б.: Е, баща ми, майка ми, ние като малки, така сме били.
В.К.: Сега това е баща Ви?
А.Б.: Това е баща ми.
В.К.: Коя година е това нещо?
А.Б.: 1918 г.
В.К.: Това е майка Ви?
А.Б.: 1918-1919 г. Това е сестра ми, това е брат ми, това съм аз.
В.К.: Сестра Ви как се казваше?
А.Б.: Мариета.
В.К.: Сега Вие сте тука най-голямата, а това е брат Ви.
А.Б.: Това е брат ми, в Италия дето е. Другият се роди 20 години по-късно.
В.К.: По-късно. И той къде е в момента?
А.Б.: Той е в Швейцария. Работи в ООН. В Обществото на народите.
В.К.: А тази снимка, която имате тук, малката?
А.Б.: Това е пак баща ми, майка ми.
В.К.: Това е баща Ви, майка Ви.
А.Б.: Този малкия.
В.К.: Той държи някаква книга баща Ви.
А.Б.: Е, не знам каква книга държи.
В.К.: Някаква книга държи. Това към години е това нещо?
А.Б.: Ами тука е малкия, той е 1932 г. роден. Трябва да е 1935/36 г.
В.К.: Вие имате ли тука други такива снимки? Нямате?
А.Б.: Не знам, трябва да видя.
М.М.: Мариета сигурно има.
А.Б.: Има, има. Много снимки са се загубили, тъй като нашата къща е разрушена. Събориха къщата. И едно пренасяне набърже.
В.К.: Вие може ли да съберете да кажем, всички снимки от този порядък, семейни, лични така? Освен от Вас от друго място няма.
А.Б.: Да, малко останаха.
В.К.: Майка Ви свиреше ли на някакъв инструмент?
А.Б.: Майка ми не, пееше имаше много хубав глас. Почна да учи китара.
В.К.: Баща Ви?
А.Б.: Баща ми, не. Обичаше много музика, но за съжаление фалшиво пееше.
В.К.: Аз съм виждал някои снимки негови на седемте езера, заснет в група.
А.Б.: Има, да. С първите французи. После има и аз съм там с групата на Рила.
В.К.: С какво впечатление останаха тези първите французи?
А.Б.: С много добро впечатление. Именно тая група, след като стана онова с Михаил, те първи са се отцепили.
В.К.: Онези, които са били тука при Учителя?
А.Б.: Да, и има една Людмила Фаетас с един книжар там, издател, почнаха те всъщност да превеждат на френски: МОК, първото томче, и после от ООК няколко беседи. Трая две години, но не може да продължи повече, щото беше една основа не много чиста.
В.К.: А те за какво ги печатат, за да ги продават и да печелят?
А.Б.: Е, не толкова да печелят, но за разпространение на Учителя. Но нещо, не, по-хубаво да не разказвам. Други работи такива. Астрални.
М.М.: Астрални каши.
В.К.: Защото в чужбина, за да печати някой, трябва да финансира и да се плати.
А.Б.: Е, той беше книжар, всеки даваше една сума, помагаха. Тя особено, нали мъжа й беше химикТя помагаше, но там вече имаше лични такива.
В.К.: Сега това са първите опити, които са правени във Франция?
А.Б.: След туй пое баща ми тая работа. Защото коя излезе, я не излезе, хората се оплакваха на нас. А ние нямахме нищо общо. Баща ми да кажа, проверяваше преводите, но въобще финансово там въобще нямахме работа. Астрални каши. Не можа повече да продължи. Не беше на чиста основа.
В.К.: Сега, друг въпрос. До тоя момент какво е преведено от Словото на Учителя на френски?
А.Б.: Е, не мога да кажа сега. Те са беседи, което сме избирали наляво-надясно, нали. Има например „Трите основи на живота“.
В.К.: Тя цялата е преведена, така ли?
А.Б.: Преведена, но малко в резюме, нали. „Новото човечество“, „Козмичната любов“, много, много беседи. Например сега сме 1930 г., като вземем 30Х4 колко стават? 120. На всяка беседа, на всяка книжка да има зависи от дължината на беседата. Поне има 500 беседи, лекции, разговори, резюмета, и така опитности да са излезли. То е една работа, която никой не е направил досега. И така верни, дето се казва, без никакви промени.
В.К.: Това вашето „Житно зърно“?
А.Б.: Да. И ето, ако се дават томчета, поне ще излезат 10 томчета.
В.К.: Този „льо Метр Михаил“, аз му казвам така, в кавички, той издал ли е беседи на Учителя?
А.Б.: Не.
В.К.: Нищо не е издал. Друг въпрос. Как се издаде книгата „Учителят“, 1, 2, 3 том на френски език?
А.Б.: Ами то беше дадено на баща ми, ръкописа. Даде ръкописа на един издател. Как му беше името, югославянин. Както и да е. Той извади първото томче, но не хубаво така. И там се намеси тази Мария Христова. Постоянно е ходила и го е тормозила: не така, не така. И той мисли въобще, че с нас работи. И един път се разсърди, че така се меша много. И писа на баща ми, че не иска да работи с него. А баща ми се е зачудил.
Край 2-В
Анина Бертоли-портрет
Анина Бертоли 3А „Учителят говори“
В.К.: Значи другия ръкопис?
А.Б.: Остана в начало. Дала второто, втората част върху „Любовта и Шестата раса“ го е дала на този, който е издал всъщност на Учителя първите книги. Второ издание на „Живот за цялото“, „В царството на живата природа“, и „Учителят говори“, той е издал, да. И даде го на него и сега тази втора част върху „Козмичната любов“, „Шестата раса“, много се хареса, нали за любовта се говори в различни форми и която казва, вече трето или четвърто издание. Много се купува. А трета част за „Мъдростта и Истината“ тя е издадена, но [с] много, много грешки, но как да кажа, то все таки същественото е станало.
В.К.: Значи тази първата част, която е издадена е попречила тази, как се казваше?
А.Б.: Мария Христова.
В.К.: Мария Христова.
А.Б.: Както и да е, не е важно нали са излезли, кой я издал…
В.К.: Сега, аз искам да ви питам друго, аз съм виждал тези първите три книжки на френски от Учителя.
А.Б.: Първото томче – Биографията, второто томче – „Козмичната Любов и Шестата раса“, третото томче – „Мъдростта и Истината“.
В.К.: Сега, тези трите томчета от кого се издадоха там?
А.Б.: Както ви казах, различно. Различни [издатели]. Едното издателство там „Омни литерер“ се казваше, второто, тоя Низе, се казва „ le courrier du livre“, и третото тя го издаде. То е вече изчерпано.
В.К.: Коя е тази, Мария Христова?
А.Б.: Мария Христова.
В.К.: А кой финансира издаването?
А.Б.: Ами тя си го финансира сигурно, от къде взема пари, не знам. Но все таки тя си го е продавала и си е спечелила парите, с които е издала.
В.К.: Аз понеже искам да питам как са издавани тези, нали, щото аз ги имам първа, втора и трета книжка. Но няма кой да ми разкаже.
А.Б.: Е, да те са напечатани и както и да е, и то, за да си сложи името и всичко. Както и за „Свещените думи“ също, на баща ми ръкопис тя просто го открадна и къде намери пари, колкото за намиране пари ги намира, оттук – оттам и не ги връща след туй, и си сложи преведено от български нейното име, адрес и всичко. Всъщност не е преведено от нея.
В.К.: Това е „Учителят говори“, на френски?
А.Б.: „Учителят говори“. Сега както и да е, издаде го. Това е, много амбиции, имената им да се [публикуват]. Както сега и с това на български стихотворението [… ……] 3:18. /името на стихотворението не се чува ясно./
В.К.: Сега пак да Ви запитам. От тези три книжки, които имате за Учителя, коя е най-точната по превод според Вас?
А.Б.: Ами да кажа може би „Любовта“ е най-хубаво направена, защото този издателя от „le courrier du livre’, Низе, той така, как да кажа, доста е задълбочил учението и го разбира и той го е шлифовал на хубав език.
В.К.: А кой превеждаше?
А.Б.: Тя тука е преведена.
В.К.: Тука е преведена.
А.Б.: Тука, баща ми работи после пак с един писател, пак за да го сложи в хубав френски език, разбран, и тя намери всичко готово и го издаде.
В.К.: И го издаде.
А.Б.: Издаде третата част. Втората част тя я даде на тоя книжар, за което получи 100 книги гратис.
В.К.: Това са разни такива задкулисни неща. Както и да е, нека да вървят. Мен ме интересува нали, историята как са издадени тези книги.
А.Б.: Ето така са издадени. На три различни места.
В.К.: Значи на три различни места.
А.Б.: Тя щото голяма книгата и много пари струва, нали. Снимки и т.н. Може в бъдеще …
В.К.: Как се прие тази книга? Изобщо приема ли се или не се интересуват?
А.Б.: А, не, интересуват се, както казвам особено втората част „Козмичната любов“ и „Шестата раса“ най се харесват, вече трето и четвърто издание. Вече то е направено. И което се продава вече в Канада. В Канада най-много праща. Книгите „Учителят говори“ той е издал и „В царството на живата природа“, „Живот за цялото“. Но едно издание. Не знам второ, трето не е издал. Все, че няма пари. „Козмичната любов“ понеже се търси много, изпрати много в Канада. И мойта книга там изпрати, благодарение на нея така вече е разпространено учението.
В.К.: Сега, а Вие коя книга написахте?
А.Б.: Аз написах тези първите 16 номера, първите четири години съм ги направила на томчета.
В.К.: А, от „Житно зърно“?
А.Б.: От „Житно зърно“, което е моето желание да се направи всичко на томчета, защото така както са в брошурки ще се загубят.
В.К.: Ясно, да. И Вие направихте колко тома?
А.Б.: Е, на 3000 [екземпляра] и сега първото издание се продаде вече. Трябва второ издание.
В.К.: Сега аз искам да продължиме разговора ни. Миналият път беше 7 септември, сега какво е 10-и ли? 11-ти, петък. Вие казахте, че Вашият баща е направил стола, така ли?
А.Б.: Стола той пръв направи, стол за работници. Леля ми беше готвачката.
В.К.: Ама на кои работници, които работеха с него ли?
А.Б.: Които с него работеха мозайката.
В.К.: Сега при него много от приятелите са работили.
А.Б.: Всички млади студенти, които са идвали от провинцията все при баща ми. Той, нали Учителят казва: трябва да се прави една малка работа и тогава да се даде пари. Да се даде без нищо, не.
В.К.: Не е редно. Те не могат да оценят парите.
А.Б.: Толкова знаеха, колкото да им помогне.
В.К.: Сега тука искам да ви питам, да ми разкажете, тука имам няколко снимки от времето, когато са дошли французите в София. Сега тука на снимката е Манжо.
А.Б.: Да, Манжо.
В.К.: А тази коя е?
А.Б.: Не, не ги знам. Не ги помня.
В.К.: Не ги помните?
А.Б.: Помня Манжо, но другите…
В.К.: Това е една снимка да се изпращат французите.
А.Б.: Да, тя е в голямата книга.
В.К.: В голямата книга. Сега, спомняте ли си нещо по онези години, сега тези са в по-малък формат.
А.Б.: Ами те са дошли направо на Рила нали и за тях беше нещо особено, като са отишли горе на тая хубава гледка, тази природа, да срещнат един голям Учител. Може да си представите какво нещо е представлявало за тях, заплакали са всички.
В.К.: На тая снимка дето е Манжо в едната позиция, вижда се добре профила на Учителя, тука другата, вероятно при сбогуването вижда се пак Манжо. Тази снимка също е добра, тука с чадъра.
А.Б.: Валяло е при изпращането.
В.К.: Тука виждам някои свирят, свирят с цигулка. И Учителя, да.
М.М.: Този е Петър Камбуров.
В.К.: Да, Камбуров.
А.Б.: Аз не съм присъствала на тяхното заминаване.
В.К.: Сега, тази снимка от изпращането на французите ли е или някоя друга? Тази коя е?
А.Б.: Не я виждам, не я познавам. Не вервам да е на изпращането.
В.К.: Не вярвате да е на изпращането? Сега пак искам да уточниме, тези две групи французи когато дойдоха, първата група дойде кога?
А.Б.: Сигурно 1938 г. е била. Преди голямата група. Те са дошли само трима души.
В.К.: Кои бяха тези трима души, спомняте ли си?
А.Б.: Единият помня само, който беше Греев, той беше художник. Другите, беше една възрастна сестра, не й помня името и един брат, също не помня името.
В.К.: Сега тука имам няколко снимки с французите на планината, на Рила. Сега тая коя е?
А.Б.: Карден. Тя е, която е приела Михаил, първа. Тази е Сабсай – зъболекарка.
В.К.: Сега тази, която е в профил със сакото е Карден, така ли?
В.К.: Да. А която е до нея с бялата [шапка] е…?
А.Б.: Сабсай, зъболекарка.
В.К.: Тука други някои да виждате. Не виждате. Това е снимката, тука виждаме Куртев…
А.Б.: Те понеже са тръгнали по-късно.
В.К.: Това е същата, но само че в друга позиция.
А.Б.: Да.
В.К.: Карден, значи тя е първата, която е приела Михаил. Сега това е Манжо на Рила.
А.Б.: Да, Манжо.
В.К.: Тука този?
А.Б.: Също. Георги Радев, Верка Куртева.
В.К.: Да. Това е същата снимка, само че оригинална, другата беше преснета. Тука виждаме Учителя. Значи Карден е първата, която прие Михаил?
А.Б.: И която се заинтересува за учението на Учителя. Нали, беше в групата, в която баща ми е говорил.
В.К.: Да, това е същата снимка. Тука, значи не ги познавате. Това значи е първата група?
А.Б.: Не, не, тази е втората, голямата група, но понеже Карден и Сабсай остават другата група, да кажа, някоя група тръгна по рано [за Франция]. Само те останаха, малко по-късно да си тръгнат и някои си латвийци. Сигурно между тях има латвийци, нали?
В.К.: Да.
А.Б.: И там има хубав разказ, този Николай [Келертс], който идва тука, казва: Войната беше почнала вече. И германците даже навлезли в тяхната територия тъй, бяха много неспокойни. И тогава Учителят каза: „Хубаво ще мине всичко, но ако имате нужда, извикайте ме“, казва. То даже в спомените Елена го казва. „Извикайте ме“ и тогава самата Елена казва: Знам, че Учителят вършеше такива чудеса, но за пръв път чух от него да казва, че способностите, които имаше…
М.М.: То е достатъчно да го извика.
А.Б.: И той ще дойде веднага на помощ, да.
В.К.: Сега това е групата, която аз съм записал отзад, французите. Сега аз имам една друга …
А.Б.: Тука виждам един познат французин, Лемоние.
В.К.: Кой?
А.Б.: Лемоние.
В.К.: Кой е Лемоние? Този с очилата, който е под Кирчо от Петрич. Този с очилата, който е преметнал сакото?
А.Б.: Да.
В.К.: Лемоние. Така. Сега аз искам да Ви покажа едни други снимки с латвийци, мисля, че между тях има някои французин. Тази снимка е там горе на… Сега, тука някои на тези снимки да има французи? Има латвийци тука. Не може да видите?
А.Б.: Не виждам французи тука.
В.К.: Защото има някои смесени сега. Тука тази снимка – няма. Също тука Учителя.
А.Б.: Също няма. Латвийци има тука.
В.К.: А тука. Това е латвийската група.
А.Б.: И тука няма. Тази – да. Тука вече са французи около Учителя.
В.К.: Сега, на тази снимка значи Учителят е седнал, горе на планината.
А.Б.: На планината.
В.К.: Сега, после?
А.Б.: Тази е Карден, дето се казва.
В.К.: Сега тука тя е облечена с някаква жилетка.
А.Б.: Да, тя е.
В.К.: Този пред Учителя кой е тука?
А.Б.: Дали е Лемоние? Не е Лемоние. Пак един французин. Не му знам името. Французин е. Тези са двойката, как им беше името? Фаетас. Той е швейцарец по произхождение, а тя полякиня. Това съм аз.
В.К.: Къде сте Вие? О, Вие сте в края тука долу.
А.Б.: Да.
В.К.: А-а, значи може да Ви търсим на други снимки. Ето това е Бертоли, това е баща Ви.
А.Б.: Това е баща ми.
В.К.: А Вие сте долу в ниското.
А.Б.: Този е югославянин. Някой си професор. Това е Лемоние с очилата. Това е жена му тука.
В.К.: Момент.
М.М.: Нещо на главата тази, която има на главата нещо.
А.Б.: Не, не.
В.К.: Зад нея. В средата?
А.Б.: Другите, знам ги – французойки, както тази, тези, тези…
В.К.: Обаче как се казват не ги знаете.
А.Б.: Не ги знам.
В.К.: Момент, за Карден?
А.Б.: Имаше някакъв си тумор в корема, и така нарочно остана повече, Учителят да я излекува. И така лека-полека тоя тумор се разсея.
В.К.: Да. Сега тука пак тази е на екскурзия, тая е Карден, нали?
А.Б.: Да, тя е.
В.К.: С французи, гостуващи французи и латвийци. Ето, тя е сборна снимка с латвийци и с французи. Сега тука има ли някои? Те са латвийци повече.
А.Б.: Не, няма французи.
В.К.: Сега, тука.
А.Б.: Тука Пампоров и неговата група.
В.К.: Тука от тази страна?
А.Б.: Пак латвийци.
В.К.: Да, сега по-нататък виждаме пак една сборна група, те са пак латвийци.
А.Б.: Тя е мъничка.
В.К.: Мъничка. Тука вече виждаме латвийци повече, французи няма.
А.Б.: Все латвийци. Това е Пампоров той ги беше [довел]. Това е Джино, братчето ми.
В.К.: Къде, тука? Как се казва?
А.Б.: Като вас Вергил.
В.К.: Да, Вержил. Сега, чакайте да запишем тука, момент. Значи това е Вержилий Бертоли. Добре. Ето тука тези снимки също. Не виждате нищо.
А.Б.: Не.
В.К.: Тази снимка, която е оригинална, Вие сте отляво, баща ви отдясно, има едни с пуловери как се казват те?
А.Б.: Фаетас, това е Людмила Фаетас, а той – не му знам малкото име.
В.К.: Сега тези, които са седнали долу?
А.Б.: Е, имената не им знам.
В.К.: Добре, така.
А.Б.: Има Карден тука.
В.К.: Къде, коя беше, а тази със жилетката, да. Добре, сега да ги приберем. Най-открай?
А.Б.: Сабсай, зъболекарката. Няма значение.
В.К.: Добре.
А.Б.: Ще приемат неговото учение, евреите ще бъдат, българите, руснаците, германците. „Ако германците приемат моето учение, целия свят ще го приеме.“ Това е казал Учителя. А пък в Германия почти никой не работи. Единствено баща ми дето чрез този печатаря напечати „Учителят говори“, в 3000 екземпляра. То се разпродаде веднага. Плюс „Мисли от Учителя“ всяка година, 4000 екземпляра 15 години, но той всичко разпродаваше. Възрастен, продаде си печатницата на друг и вече.
М.М.: Дето почина онзи.
А.Б.: А, да, почина. Той имаше добри намерения, събираше много материал за биография на Учителя.
В.К.: Кой това?
А.Б.: Професор един, Халхенщайн, нещо такова.
В.К.: Понеже стана въпрос за преводи на немски, Вие какво знаете кои са превеждали? Тереза [Керемидчиева]?
А.Б.: Ами Тереза преведе „Учителят говори“ и някои малки беседи, които не ги помня.
В.К.: А Вашият баща ?
А.Б.: Баща ми на италиански почна първо. Няколко години е превеждал.
В.К.: Вие имате ли от тях някои?
А.Б.: Ах, тука не съм търсила, може да има. Но главно има в Италия няколко, но не всичко негово.
В.К.: Ако имате случайно тука аз искам по едно, за да го запазиме. На италиански.
А.Б.: Ще видим.
В.К.: Сега, а на френски? Сега аз нося тука някои неща, които искам да ми разкажете. Сега тази?
А.Б.: Тази е в София е напечатана.
В.К.: В София, 1937 г. Кой я превеждал?
А.Б.: Превежда я Маркова. Маркова заедно с Георги Радев.
В.К.: Я ми го прочетете Вие това нещо?
А.Б.: /Анина чете на френски…19:00/
В.К.: „В царството на живата природа“, така се превежда?
А.Б.: Да.
В.К.: Сега Вие познавате ли Маркова, какво си спомняте за нея?
А.Б.: Ами тя, Маркова, доколкото си спомням е била професорка [преподавателка] по френски език на царското семейство.
В.К.: Да.
А.Б.: Тя беше женена за един български офицер.
В.К.: Да.
А.Б.: Тази книга също много я харесват.
В.К.: Не, момент, сега говорим за Маркова. Значи казахте, че е женена за офицер, така ли?
А.Б.: Да, за български офицер е била женена.
В.К.: И тя е знаела френски добре?
А.Б.: Разбира се, белгийка е била. Нали белгийците говорят френски език.
В.К.: Понеже ние виждаме София, 1937 г.
А.Б.: Да.
В.К.: Сега това не е препечатано във Франция, нали?
А.Б.: Препечатано е от Мантовани, дето казах тая група, който пръв е разнасял книгите на Учителя. Италианец, който се е изселил в Париж. Създал е една духовна група „Льо реви“ се казва, служил си е с медиуми и е получавал такива „message“ на френски се казва.
В.К.: Откровения.
А.Б.: Но много хубави, в основа на Любовта. И той същевременно е лекувал чрез паси.
В.К.: Паси.
А.Б.: Чрез метода на Луи Куне и чрез хума. Хумата аз съм я опитала, наистина прави чудеса.
В.К.: Сега това е групата на Мантовани.
А.Б.: Мантовани. Той е пръв, може да се каже, че е разнасял учението на Учителя чрез книгите, които са му били изпратени от тука.
В.К.: Които са преведени на френски език тука.
А.Б.: Тука. Печатани в София, между които „Учителят говори“, „Живот за цялото“ и „В царството на живата природа“.
В.К.: Ето сега.
А.Б.: А „Льо Метр парле“. 1936 г. („Учителят говори“).
В.К.: Ето. Прочетете ми това нещо. /Анина чете на френски…21:08/
А.Б.: Значи 1936 г. в София.
В.К.: Сега тази книга „Учителят говори“, кой я превел?
А.Б.: Тя се харесва много. Ама то все Георги Радев я работил.
В.К.: И Маркова.
А.Б.: Георги Радев, ако имате „Житни зърна“, българските, той ги е давал там, тези…
М.М.: Всичко това, което пише.
А.Б.: Но той го е работил, той е събирал върху известна тема мисли от Учителя.
В.К.: Ето сега, например, отзад нали, четете: /Анина чете на френски../ 21:46/. Така, тя струва тука 30 лева. Значи това е превод от Георги Радев и Маркова.
А.Б.: То всъщност Георги Радев пое организацията, той е събрал, в известна тема е събрал мисли от Учителя.
В.К.: Сега друг един въпрос.
А.Б.: Там Учителя е казал, като е видял тази книга: „Много хубава книга.“
В.К.: Сега, искам аз да питам следното, сега ние имаме „Учителят говори“ на български, нали?
А.Б.: Да.
В.К.: Сега съответства ли българския на този, френския?
А.Б.: Съвсем. Буква по буква.
В.К.: Да. Втори въпрос, хубав ли е превода?
А.Б.: Превода е хубав и много се харесва тая книга. Единствена, която е преведена на немски и на английски. И която е печатана вече второ издание. „Учителят говори“ вече трето издание на френски език.
В.К.: Сега кой го прави изданието, Вие или някой друг?
А.Б.: Не, там първо Мантовани направи второ издание, а трето издание този от „„le courrier du livre’, директора е Низе.
В.К.: Значи тази, как я приемаха французите?
А.Б.: Много хубава, много добре. Харесват.
В.К.: Сега друг един въпрос.
А.Б.: Тази от Щайнер, дето превежда беседите от немски на френски, тя ми е казала: тя ми е настолна книга.
В.К.: Сега друг един въпрос. Аз съм слушал разни разкази на възрастни приятели, които си заминаха и които ги няма в момента, които са ми казали, че една от тезите на Михаил да не превежда Словото на Учителя на френски е, че французите не могли да разберат Словото на Учителя. Какво е Вашето мнение по този въпрос?
А.Б.: Моето мнение как да кажа, той търсеше слава главно. Докато е бил в затвора, нали, в първите години е работил, така работил е в името на Учителя, говорил е за Учителя, но след туй той сам се произведе за Учител.
В.К.: Сега това е така, но как французите възприемат тази мисъл, могат ли да я възприемат?
А.Б.: Коя?
В.К.: Мисълта на Учителя.
А.Б.: Трябва да е готов. Сам Учителят казваше: „Ще работите с готови души“.
В.К.: А които не са готови, не могат. То и у нас е така.
А.Б.: Така е. Навсякъде същото. Как да кажа, в странство тия хора, които се интересуват от тия въпроси знаят много неща. Те са чели от розенкройцери, от антропософи, от теософи. И така вече знаят, нали, което най-много се хареса, както „Учителят говори“, което така най се продава и след туй втората част на голямата книга „Козмичната любов“.
В.К.: Добре. Сега, друга една книга, която имам тука „Живот за цялото“. Сега това е също от 1939 г.
А.Б.: 1939 г. Тя по-късно значи, първа се направи „Учителят говори“, после „В царството на живата природа“ и после „Живот за цялото“. Също се харесва много. Значи този в Германия издателя също искаше да я издаде. Този, който издаде „Учителят говори“. Той знаеше много хубаво френски език и всичко, което е превел, много хубаво е преведено, но стар е вече.
В.К.: Сега как се казваше този?
А.Б.: Той се казваше, е, забравих.
В.К.: А „Живот за цялото“, това пак ли е на Маркова и на Георги Радев?
А.Б.: Да. Всичко те заедно са работили.
В.К.: Сега друга една книга, която аз я имам, това е, сега след малко ще ви я отворя. Ето сега, добре. Ето тука е оригинала на тази.
А.Б.: Да. /Анина чете на френски….26:00/.
В.К.: Сега тази пак е превод, на кого е тази?
А.Б.: Сигурно пак на Георги Радев. Той знаеше перфектно френски.
В.К.: Друг въпрос, от нея превеждали ли сте на френски?
А.Б.: Е, тя е преведена.
В.К.: Дали е издавана във Франция?
А.Б.: Издадена е, издадена. Второ издание, после в нашето „Житно зърно“ сме я сложили.
В.К.: Така.
А.Б.: „Льо монт гранд за“…също. В мойта книга също.
В.К.: Ами да, Вие сте издател, може да се каже.
А.Б.: Сложих я там. Има я?
В.К.: Да, има я. Щото това е 1933 г., това е същото „В царството на живата природа“.
А.Б.: Да, същото. „В царството на великите души“.
В.К.: Така, „Живот за цялото“ я минахме. Сега друга една книга, това е пак 1933 г.
А.Б.: /Анина чете заглавието на френски/ Това не знам. Кой я превел, кой я издал?
В.К.: Това е издавано, ето вижте.
А.Б.: Ама това е същото. Аз се зачудих …
В.К.: Така, по-нататък, сега това издание чие е?
А.Б.: Това е от Низе от /„le courrier du livre’,/.
В.К.: Това е пак, кое издание?
А.Б.: Това е трето издание, софийското.
В.К.: А това?
А.Б.: Това е второ издание Мантовани. А това трябва да е трето, но той е писал второ вътре.
В.К.: А това тук, ето го това нещо?
А.Б.: Беинса Дуно, но то не е на френски.
М.М.: Нали, повтаря се. Нали го отворихте.
В.К.: Сега тука е за Беинса Дуно, от кого е това издание?
А.Б.: Ами то на немски, това на английски ли, а това вече от Франция.
В.К.: Ето, вижте сега тука какво намерихме: част от коректура от последната корекция… И с това се завършва цялата книга. Това е корекция. Но тук няма страница.
/Разглеждат книгата. Има пауза./
В.К.: Значи това е корекцията на голямата книга.
А.Б.: Не, това е Низе, второ издание направи Мантовани. А Низе е писал второто, а всъщност неговото е трето издание.
В.К.: Сега друг въпрос.
А.Б.: Ето трето издание. Второто Мантовани, той – третото, а сега четвърто е направил.
В.К.: Така, друг един въпрос. Сега тази книга.
А.Б.: Да. „Ла парон секре“, тя е преведена тука.
В.К.: 1963 г.
А.Б.: Преведена е тука и дадоха на баща ми това, как се казва?
В.К.: Превода.
А.Б.: Превода, нали ръкописа. И живеехме с една българка Мария Христова, не знам дали я знаете. Аз съм длъжна да го кажа. Имахме само едно копие и тя каза дайте ми ги, аз хем ще се уча на пишуща машина, хем да имаме така повече копия. А тя взе, намира пари, как – незнам, напечати и си сложи, била преведена от български, от нейно име. Ние сложихме след това.
В.К.: А, Вие затова сте го залепили, така ли?
А.Б.: Да, залепихме го, защото тя няма въобще нищо общо с превода. Нито го е превела както пише нейният адрес, нейното име. Въобще краден ръкопис.
В.К.: Значи Вие на „Учителят говори“ сте си сложили това нещо нарочно да не се види, че тя си е сложила името?
А.Б.: Че е фалшиво. Тя не го е превела, баща ми е работил с един писател тази книга. И въпреки това, вътре има доста грешки.
В.К.: В тази книга има доста грешки?
А.Б.: Има доста грешки, които трябва да се поправят. Но кой ще го направи, не знам.
В.К.: Значи в тази книга има много грешки и неправилни са преводите. Но тя е намерила пари и тя фактически я издава.
А.Б.: И тя го напечата.
Край 3-А.
Седнали 1. Харизанов, 2. Георги Йорданов Прави 3. Веско Василев, 4. …, 5. Анина Бертоли, 6. …, 7. Стойна Кондарева, 8. Мария Златева с тиролската рокля
Анина Бертоли 3B: Издания на френски и български език
В.К.: Тя как се казваше?
М.М.: Мария Христова.
В.К.: Мария Христова, която фактически е издала чужд превод и си е подписала името. Така. Сега, друго нещо. Сега, това нещо откъде е?
А.Б.: Това баща ми го е превел. Баща ми го е превел и напечатил.
В.К.: Прочетете ми го.
А.Б.: „Васи льом“, „Ето човекът“. Това е взето от първите книжки.
В.К.: Да, има такава, „Ето човекът“, значи това е Париж, 1961 г. Така. А вашият баща рожденият го превежда, така ли?
А.Б.: Той го е превел. Като прибавка на „Житно зърно“ са.
В.К.: Сега друг въпрос, това чие е?
А.Б.: Ами пак от баща ми, от началото.
В.К.: Защото аз имам няколко такива.
А.Б.: Да, те са малко, те са малко резюме от голямата книга „Льо Метр“ – [„Учителят“].
В.К.: Сега това е 3.12.1948 г.
А.Б.: Да.
В.К.: Това са резюмета?
А.Б.: Трябваше да се издаде тази книга и направиха малко така, като извадиха няколко мисли от голямата книга.
В.К.: Аз имам няколко такива. Значи, това е на баща Ви?
А.Б.: Да, баща ми ги е правил.
В.К.: Защото аз се чудех, казвам, ето издание, но кой го е издал, какво, що и как.
А.Б.: Баща ми беше там, той е инициатора.
В.К.: Сега друг един въпрос. Тази поредица кой я издава?
А.Б.: Това Низе го е издал. Тази именно двойка там, Людмила Фаетас, тя е превеждала.
В.К.: Аз имам от тези 4-5 /броя/.
А.Б.: Да. Тя е превеждала.
В.К.: Прочетете го отгоре.
А.Б.: /…чете на френски…1:48……../. Но както казах, те две години са работили, но както казах беше в нечисто, такива астрални каши. Не искам подробности да кажа.
М.М.: Да не се бъркаш в техните каши.
В.К.: Сега ние не се бъркаме в личните им каши. Но на този етап в България няма кой да ни каже това нещо.
А.Б.: Да. Тя ги е превеждала. Щото имаше връзки с Низе. За да държи Низе в ръцете си, като той държеше да печати неща от Учителя, като си въобразяваше, че ще направи нещо. Те са били ученици на Михаил, които са се отдръпнали после от Михаил. И искаха да работят с баща ми. Но баща ми с такава основа не беше съгласен. Даже и Стела от началото. Стела се запозна чрез баща ми, тя му писа писма доста, тя искаше да работи с баща ми. Но баща ми беше един такъв прав.
В.К.: Праволинеен.
А.Б.: Праволинеен, да.
В.К.: Сега този текст те го взимат от книгата „Учителят“, така ли?
А.Б.: Не, не, те са мисля, че от първото на „Ле троа ви“, мисля че това е първата година на ООК, първо са почнали с първото томче от Младежкия клас, след туй няколко беседи от Общия клас. И вътре има малко. Тука няма, но вътре са сложили песни някои. И някои разговори между другото. Баща ми е дал също материал.
В.К.: Да.
А.Б.: И е проверявал, нали, тя е полякиня, нали, горе-долу знаеше български. Баща ми ги е малко препроверявал.
В.К.: Сега искам, понеже ние миналия път говорихме за тези книжки. Аз ги донесох.
А.Б.: Е, тези „Омни литерера“. То се вижда.
В.К.: Това е първата книжка.
А.Б.: Това е първото издание.
В.К.: А кой го издава сега?
А.Б.: Е, именно този издателя „Омни литерера“, баща ми беше дал цялата книга на него.
В.К.: Омни литерера издателство ли е?
А.Б.: Издателство е.
В.К.: А името на човека?
А.Б.: Той беше един югославянин, не си спомням името.
В.К.: Сега тука пак има реклама на книгите. Искам да Ви накарам да си спомните нещо.
А.Б.: Не. Това е съдържанието. В следващите книги, какво ще чета.
В.К.: Той е бил югославянин, така ли? Тази е третата, а втората?
А.Б.: Втората „амур ли вирсе“, издателят е „де ливра“.
В.К.: Това е другото, този, който го е издал. Как се казваше той?
А.Б.: Низе.
В.К.: Низе. И той издава тази.
А.Б.: Тази е най-хубавата.
В.К.: А кой я превежда на френски?
А.Б.: Ами тука са я превели. Баща ми след туй работи с един писател. Там във Франция.
В.К.: Да, значи това е друг.
А.Б.: Чете на френски….5:40…
А.Б.: Как се посрещаха тези книги на Методи?
М.М.: На Методи ли?
А.Б.: Посрещна се хубаво, много се хареса. Но той вече не пожела да направи второ издание, много скъпо било. Наистина, голяма книга и е доста дебела.
В.К.: Сега, по-нататък, това е третата книга, на „Мъдростта“. Така ли?
А.Б.: Да.
В.К.: Сега това вече Вие?
А.Б.: Не сме, тайно. Д-р Мария Христова нарочно сложи „Льо гранде бле“. За да мислят, че работи с нас. Какво да ви казвам. Много амбициозна жена. И сега иска да минава, без никаква работа да върши, да мине все едно, че с нас работи. Че е в нашата група. Е, не е верно. Тя сложила „гренде бле“, а нашето е „Лю гренде бле“. Казвам: „Мария“, а тя: Ама не е същото. Защото й правя забележка. Кой ще прави разлика „льо гренде бле“ и „гренде бле“? Така сме зарегистрирани. Но много амбициозна жена. Е, това е нейния адрес.
В.К.: Защо пише М. Христов?
А.Б.: Е, Мария Христова се казва.
В.К.: На френски няма.
А.Б.: Кое няма?
В.К.: Христов.
А.Б.: Е, да. Христов.
В.К.: Сега тука?
А.Б.: Това ние сме го сложили. Щото има доста грешки. Като казваме, че не принадлежи на нас тази книга, не сме я издали. Че някой, който не знае хубаво езика, че има доста грешки вътре. И не сме ние виновни.
В.К.: Значи тя издава първата част и третата част?
А.Б.: Не е. Не, първата е „Омни литерера“. Ние сме я издали. Ние сме дали всъщност цялата книга на тоя издател, югославянец. Тя е ходела постоянно при него и го е безпокоила. И той мисли, че тя работи с нас, така си представяше. Докато най-после му омръзна като мислеше, че баща ми е виновен. Взе, че писа писмо. „Ние вече не искаме да работим с тебе.“ Баща ми просто се зачуди защо. А тя взе цялата книга, без ние да знаем нищо и даде на този Низе втората част, като си въобразяваше, че той ще иска да работи с нея. Той я познаваше, по никой начин не искаше, даде й 100 книги безплатни заради това. А третата вече, тя си е издава. Но също много грешки има. Тази е най-хубавата.
В.К.: А пари откъде намери?
А.Б.: Де да знам, оттук-оттам, проси, плаче. Даже когато я издаде печатаря, нали трябва да се плаща такса ТВА, което се казва. Тя не искаше. Колко комедии е правила, беше извикала този Атанас Ванчев, нали знаеш приятел с Йоанна. Че тя няма представа, че тъй, а той човека си иска пари. Как плакала на колене, как плакала, най-после, голяма комедиантка. Аз съжалявам, че казвам тези неща. Най-после си послужи с една приятелка, която с баща ми. Най-после баща ми се съгласи, все едно ние го правим, нали, ние не плащаме данъци, ние сме записани така официално.
В.К.: Сега тука имаше корекцията на третата част, за която ставаше въпрос.
А.Б.: Това кога, третата част от корекцията.
М.М.: Льо Метр, голямата книга.
А.Б.: Да, това е третата част. Част от корекцията на последната, третата книга. Значи тази „льо Метр“. Ама това е нейният почерк. Тя ли ви го изпрати? Откъде го взехте това?
В.К.: Сега, аз нямам никаква връзка с нея.
А.Б.: С това се свършва цялата книга. Сигурно, тя е правила корекции, но при корекцията е добавила сумати грешки. Понеже тя не знае много хубаво френски. Въпреки, че от толкоз години е там. Аз един път взех там, всеки ред има грешки. Думите не са преведени точно. Даже Ярмила ми казваше да работим заедно, да я поправям. Казвам, аз нямам време, хем работя, хем се занимавам с това списание. Много работа, не мога.
В.К.: Сега друго нещо, ето това са ваши.
А.Б.: Това са календари, мислите, които баща ми ги правеше, така всяка седмица по една мисъл. Не всеки ден. Отначало беше всяка седмица. И ги правеше поотделно като мислеше, че хората ще тичат да ги купуват. Така като е печатано, много пари ми струваше. Оставаха стотици книги. И затуй, аз след туй ги слагах вече в самите списания. Тука коя година е, 1970 г., баща ми беше в Париж. След туй баща ми си замина 1972 г., замина от Париж така окончателно. Вече 85 годишен беше. Беше паднал и си счупил тука рамото. И така, стар човек.
В.К.: Той коя година си замина?
А.Б.: От Париж 1972 г., но продължаваше от тука да ми праща някои преводи. И после 1974 г., аз поех всичко.
В.К.: Сега вие имате ли от тези?
А.Б.: Въпреки, че работя.
В.К.: Щото аз имам може би 5-6 от различни години.
А.Б.: Имам. Имам, по едно съм взела. Нося две. Едното на Борис давам. Другото на мене. На друг никой не давам. Щото аз изобщо не исках да се разпространи тука. Нали веднага мислят, че печелим, че кой знае какво. Пък то отначалото сме почнали с нашите малки заплати разноски наема. А сега как ще бъде не знаем.
В.К.: Въпроса е следният, аз тези неща съм ги приел от Борис.
А.Б.: Да.
В.К.: И ги съхранявам. Понеже искам от всяка година да имам по едно, така като едно течение…
А.Б.: Как да се носи? Те тези тежки раници.
В.К.: Няма да носите Вие, при положение, че имате тук.
А.Б.: Сега вече 36 страници правя. Понеже прибавям от календара.
В.К.: Сега друг един въпрос, тази Паневритмия Ваша ли е?
А.Б.: Моя е, да.
В.К.: Тази Паневритмия, за която ставаше въпрос?
А.Б.: Тази Паневритмия, която тука сме събрали. Щото в началото нали казвам, че намерих грешки. Така писах на Елена. В голямата книга, българската, намерих няколко грешки после започнах кореспонденция с Елена, казва, да, наистина. И решиха да извикат хореографи, като го направят по нов начин хореографически правилно. И ми дадоха на мен материала въпреки, че Ярмила искаше тука да си го присвои. Аз като разбрах протестирах, нали. Писах, аз въобще съм забелязала грешките, нали за мен беше направено. Те отидоха, сестра ми се скара, казва, то нали е едно и също. Не е все едно и също. Дали на мен го праща, дали на някой друг. Както и да е. Сега имам второ издание. Това е първото издание.
В.К.: Това е първото издание, а второто издание? Има ли някаква промяна?
А.Б.: Същото е, само че във второто издание (разглеждат го). А, това е второто издание.
В.К.: Това е второто издание?
А.Б.: Второто, второто. Да, второто, не е първото.
В.К.: Сега, второто издание каква корекция има?
А.Б.: А, нищо няма. /Чете на френски…15:25…./. Значи, което е прегледано и коригирано от тука.
В.К.: Сега аз пак задавам въпроса, защото не ми е ясно. Само Вие може да ми разкажете, друг няма. Сега, този материал Вие сте го превели и коригирали?
А.Б.: Тука са го превели, но там, три пъти с Елена сме преглеждали и коригирали.
В.К.: Значи коригирали с Елена?
А.Б.: С Елена, да. Тя с една нейна позната са направили тези сто рисунки от Паневритмията, което е прибавено. Вие нямате рисунките.
В.К.: Как е прибавено?
А.Б.: Не, не, рисунките са прибавени. Тука е само Пентаграмата.
В.К.: Те са в отделно издание?
А.Б.: В отделна книжка.
В.К.: Е, нямаме го. Вие имате ли го, нямате го?
А.Б.: А, тука не.
М.М.: На Данаил баща му има.
(Разговора прекъсва за малко.)
А.Б.: Двайсетина и как се случи, казах на един брат. Искаше ми тези рисунки. Аз му казах, донесла съм двайсетина на Елена. Два дена след туй отиват, обискират и ги вземат. Бяха върху масата. И знам на кого съм казала, затуй се усъмних малко в него.
В.К.: Ако сте само казали на един човек, значи той е.
А.Б.: На един човек. Няма да кажа кой е.
В.К.: Значи той е, друг не може да бъде. Сега друг един въпрос. Намерих нещо за льо Метр Михаил. 1938 г.
А.Б.: Да, 1938 г. те трябва да са все пак малко по-близко до Учителя. 1938 г. беше още във връзка с Учителя. Те са мисли от Учителя тука, които е взел.
В.К.: Вие не сте ги отваряли тези неща.
А.Б.: Не ме интересуват. Мисля, че имам една.
В.К.: Сега аз ви ги донесох, не че ме интересуват, интересува ме просто вашето мнение.
А.Б.: Бяха ми донесли на мене даже тази година, там в неделя играем Паневритмията. И една, която е била при Михаил, и след туй дойде при нас и тя каза, ама те не приличат на неговите мисли. Аз прочетох малко и казах: „Да, наистина те са взети от Учителя мисли.“ Така езика, всичко прилича на Учителя. Не, 1938 г. преди да стане този скандал, нали след туй войната е била, той въобще не работеше вече.
В.К.: На мен са ми разправяли следния случай, когато биват изпратени и ги донасят 1938/9 г. на Учителя и Учителя ги хваща и ги хвърля, казва: „Приберете тия трици“. Това е едната опитност от едната сестра, след това е втората опитност от другата сестра. „Махнете, казва, тези трици.“ Те ги оставили нарочно, да види. Махнете ги, казва.
А.Б.: Е, сигурно е променил някои работи. И колкото знам сега, нали, се носят слухове, че Учителят го е изпратил. Пък аз знам от сестра Паша, която е била близка и е чула лично и онзи ден говорих и със сестра Елена. Казвам: Сестра Паша туй казва. Така е, казва, Учителят казва нещо подобно, но не, че го праща, а го е пъдел. Понеже той е ухажвал младите сестри, да им гледа хиромантия, да им гали ръцете, туй-онуй, вижда Учителя какви му бяха намеренията. Учителят казал: „Идете във Франция, Англия да вършите тези работи.“ И Елена ми каза, да, той го е пъдел всъщност, за да не му пречи.
В.К.: Това е абсолютно точно, защото го има в разговора от 1922 година на търновските събори. Точно това пише: „Тези двамата, ако искат да търгуват, да отидат във Франция, в Италия.“
А.Б.: А някои наши хора не са го разбрали, че Учителят го е пратил, а то всъщност, то Учителят ги е пъдел.
В.К.: Така сега, това беше ваше.
А.Б.: Да, да.
М.М.: И Кръстю?
А.Б.: Е, Кръстю остана тука. Е, бяха заедно по едно време, уж приятели. Нали в самата съборна книга, където е „Милосърдието“, беседата, там Учителят говори за тях като ги нарича Св. Кирил и Методий. За него пък, сестра Надзор, не я знаете, тя си замина. Тя лично ми е разказала, много работи ми е разказала, тя ми разказа без да питам. Аз не съм любопитна, никогаш не питам. И тя разказа: един път 1922 г. и тя се беше подлъгала така по тях, Св. Кирил и Методий, туй-онуй. А когато вече събора, нали, всички заедно обядват и тъй. А те се затворили в една стая и казват: „Ний през туй време ще постим и ще се молим.“ Минаха три дена никакви не излизат. И тя ги съжалила и в една табла сложила две чинии с ядене, с хляб и плодове, туй-онуй и ги носи. Тропам на вратата, никой не се обажда. Втори, трети път, а пък не затворили вратата. Влиза и какво да види – една стая като в селата на север, като запазване на храната.
М.М.: Килер.
А.Б.: Нещо като килерче така. Пълно с храна, главите вътре в тоя килер, и с ръце лапат ли, лапат. Тя като видя това, просто, казва, щях да изпусна, казва, таблата с храната. И тя лично ми го е разказала това нещо.
В.К.: Видяла, че постят и се молят.
А.Б.: Видяла, че постят и се молят. Значи всичко е лъжа в тези. Сега Михаил да кажа по-лека му е кармата. Но, негова работа.
В.К.: Сега този въпрос, аз знам и разказвал ми е самия Методи. Там три книги има, как е Вашето непосредствено мнение, има ли някой да ги чете, интересуват ли се французите?
А.Б.: Първата книга за „Епохата на Водолея“, много се хареса. И въобще продължаваха да я искат, когато се изчерпи. Но понеже струвала много скъпо и този не я издаде. Може би от съображения, понеже там Методи пише, че бъдещето е на славяните, на славянското племе. И може би по туй съображение че е [била шовинистическа] може би затуй. Не знам кое, но на мене ми е казвал винаги, че няма пари и е много скъпо.
В.К.: А другите?
А.Б.: Другата, тя е една малка, първо Ярмила я издаде. Но понеже я издаде на свое име, купища, хиляди седят в един гараж, не може да я продаде. А третата книга „Астросоциология“, тя е специална, нали трябва човек да познава астрологията, за да се чете. Аз приех да я продавам, и така успявам да продавам някои.
В.К.: А втората книга Ярмила я превежда, така ли?
А.Б.: Не, издава я, тя нищо не е превела.
В.К.: Сега може би изглежда така малко, че аз Ви изморявам с въпросите.
А.Б.: Нищо, на въпроси по-лесно се отговаря, отколкото…
В.К.: Миналият път вие ми разказахте, че когато на французите, на ваши абонати попаднат тези издания, нали „Житно зърно“, отначало казвате започват да четат опитности.
А.Б.: Да, да. Е, от няколко места така, нали.
В.К.: Имате ли такива опитности, казвате, че от Влад Пашов сте взели?
А.Б.: Мои специално не, нали казах в началото почнах от Влад Пашов, да взема по-интересни. После сестра Паша, нали има нейни опитности много интересни. След туй, от кой беше? От Елена Иларионова Борис беше ми дал, после писма от Казакова, те са много интересни също. И сега почнах на Елена Андреева.
В.К.: В момента имате материал за работа.
А.Б.: Елена Андреева. Е, да, понеже нямах друго, нали, почнах нея. Интересна е, така има повторения, нали, аз в по-сбита форма. Защото не мога такова голямо нещо.
В.К.: Сега друг един въпрос, аз имам една идея така ми хрумна. Къде отиде „Житно зърно“?
А.Б.: Ами прибрахте го.
В.К.: Дали може, както е „Житно зърно“, например, вие отзад давате опитности. Предлагам една идея, понеже имам много приятели, които по една или друга причина са си заминали, които са си написали опитностите. Сега, Вие можете ли така по две-три страници да пишете от техните опитности.
А.Б.: Ами сега като свърша тия на Елена. И сега нищо не мога да обещая. Понеже ще видим как нещата ще се организират там. Преди всичко нямам квартира, затова, дали ще намеря. Тия хора, които ми помагат, остаряват. Имам предвид някои. Въобще тази година ще видим как ще става, ще се продължава ли или не.
В.К.: Дали ще се измени начина на издаването или …
А.Б.: Да, да. Хората, които са около мене дали са готови или т.н. Имам предвид някой, но този човек, който ми помагаше, почти той става вече. Той познава учението 40 години, работи с нас от 30 години, познава учението. Хубаво ги изработваше, слагаше ги на хубав френски вид. Сега другите нямат опитност, но нищо, по-друг начин ще бъде. Но трябва да видя дали ще могат, дали ще имат време и т.н.
В.К.: Сега друг един въпрос, ако се издаде в отделна книжка, опитности на ученици на Учителя, как ще ги приемат? Сборна?
А.Б.: Да, знам. Не знам как да кажа.
В.К.: Не сте мислили по този въпрос?
А.Б.: Не съм.
В.К.: Сега може да се мисли за сборно издание.
А.Б.: Е, то е работа в бъдеще. Да ви кажа и аз съм на известна възраст и хората около мене. Ако имам добри помощници, бих могла да продължавам.
В.К.: Така, това се отнася по отношение на възможности. Мен ме интересува друго, което е най-важно – възприемат ли се?
А.Б.: Ама разбира се. Щом си плащат значи, че ги харесват. Получавам много хубави писма. Много са благодарни. Че им помагат да разберат мъчнотиите, които имат, по-лесно ги превъзмогват, разбират ги, нали.
В.К.: Щото ние разполагаме с много опитности, които при положение, Вие ще си помислите. Не знам, аз смятам, че по 1-2 листчета можете.
А.Б.: Ама аз слагам, нали сега на Елена. Там слагам от опитности най-много по 2-3 страници. А другите са беседи или разговори. Разговорите, особено тези от „Извора на Доброто“ много се харесват. Понеже те са в по-сбита форма и са по-концентрирани, върху една мисъл се говори. По са разбрани.
В.К.: И знаете ли какво, има една опитност на Гради.
А.Б.: Да.
В.К.: Вашият баща отива при Гради и го пита: Абе, Гради, ти какво смяташ, много от Изгрева ми предлагат в „Житно зърно“ да поместим техни неща. Ти какво мислиш? И Гради му казва: „Брат Бертоли, ако сложиш на едните, ще разсърдиш другите.“
А.Б.: А, ние сме почнали с това, което ни предлагат. Първо Влад Пашов ни предложи това, след туй сестра Паша. Сестра Паша даже е първата от „Златната тетрадка“, която изчезна. Взеха я 1957 г. тя почва отново да пише, но вече не е същото. Малко опитности, но интересни, защото тя дава и своите си впечатления. След туй задава въпроси на Учителя, Учителя й отговаря. Интересно.
В.К.: Сега аз правя едно предложение, ако искате, аз мога да Ви съдействам в бъдеще.
А.Б.: Живот и здраве!
В.К.: Като не Ви искам нищо. Нали тука пред свидетел. Ще Ви съдействаме! Сега мога да ви съдействам в много неща, но по отношение на опитностите ще Ви съдействам. Тези хора вече са си заминали. Отдавна са си заминали. Няма на кой да му се въздига авторитета, да се сърди този-онзи. Помислете си, аз смятам, че вече сте си направили опита, при положение, че се възприемат.
А.Б.: Да, да.
В.К.: Може да се направи една сборна книга, да се направи хубаво.
А.Б.: На Михаил сигурно му ги дават, той е чел, сигурна съм. И казва: „А, всичко това е лъжа.“ За опитностите.
М.М.: Щото не излиза от него.
А.Б.: Да.
В.К.: Значи така казва Михаил: „Всичко е лъжа“?
Край 3-В.
1. Мариета Бертоли, 2. Анина Бертоли, 3. Лиляна Младенова – тя е дъщеря на Илия Младенов, 4. Мария Младенова държи в ръката си дъщеря си Анжела, 5. Домашната прислужница на Мария Младенова, 6. Боян Златарев с веслата, 7. Драган Петков
Анина Бертоли 4А – Преводи
А.Б.: Първите години се говореше, че баща ми е изнесъл златото на Братството. Да. Какво ти злато, да знаете какви мъчни години сме прекарали! Даже брат ми беше малък, 16-годишен, трябваше да му дадем един занаят в ръцете. Брат ми от Италия е пращал пари за да му плащаме таксите, а другите разноски от нас. Докато той свърши, баща ми почна като гвардиянин на едно място [в Париж]. След туй, след три-четири години се затвори това здание. Тогава се намери близо до него един арменец, който е правил именно венециански мрамор по черквите тези свещени картини и там влезе да работи доста години при него. Малка заплата, нали е 75 и колко години, та го пращаха да поправя. Те не са прозорци, „витро“ (витраж) ги наричат по черквите, това са оцветени стъкла, нали ги знаете, така са ги направили с различни цветове или картини от библейски, евангелски, на Христа живота, на светии живота. Тогава през време на войната много черкви бяха пострадали и той поправял това нещо, това е работел накрая, реставрации. Даже по скелето са му правили, понеже вече е имал перде на окото. И по скелето, стар човек на 75 години се е качвал да поправя, да реставрира тези не знам на български как ги казват, а на френски „житро“. Те не са прозорци обикновени нали, те са с картини така, с различни фигури. После вече престана да ходи там, не можеше да продължава, стана пак гвардиянин на едно място. После и аз продължих в неделя, празничен ден бях гвардиянка. Мъчен живот и продължавам да живея в една таванска стая, мъничка 2,5 м на 3 м. Там ми е спалнята, там ми е кухнята, там ми е библиотеката, кабинет и всичко. А баща ми също живя в една мъничка стая 3 на 3 м всичко и етажерки, етажерки, за да сложим всички книги, списания.
В.К.: И фактически сега тука имате по-добри условия.
А.Б.: Е, имам разбира се, но тука не ми е работата, като е вечер, не мога друго да правя. Не знам, въобще не си правя планове. Никакви планове, както нещата се нареждат. Аз правя, каквото мога. Сега другото, сам Учителят казва: „Това, което не можете вече, ще искате от Невидимия свят.“ Сега аз искам, ако е речено от Невидимия свят да се продължи, ще ми дадат условия. Ако няма условия, казвам: Невидимия свят така е определил. Иначе за условията, които имам аз съм благодарна, защото никой не ми идва на гости. Не приемам. Казвам, никого не приемам, една стаичка искам да съм си свободна. Разхвърляно, не разхвърляно, както и да е, да си работя спокойно.
И въобще тихо е, спокойно е. Въпреки, че имам 7 етажа да се качвам, мъчно малко, но взимам го казвам, все едно, че се качвам на планината.
М.М.: Понеже там няма планина.
В.К.: Сега искам друго да ви питам, тука триъгълника, нали. При нас в България е: „Глава на Твоето Слово е Истината“.
А.Б.: Същото, преведено на френски.
В.К.: Сега на френски пише: „Основа на Твоето“ – фундаман). Значи, не е глава.
А.Б.: Същото, фундаман значи, базата на твоето…Значи, базата на Твоето Слово. То същото значение. Там онзи ден питахме Лиляна за значението на тия ноти.
В.К.: Това е „До, ми, сол“.
А.Б.: Да, то е основната гама. До мажор. Тя, Бенина, беше ми разправяла по-точно някакси основна гама на Вселената, нещо такова беше.
В.К.: Това е на Духа, понеже аз не съм музикант. Сега, понеже „Основа на Твоето Слово“ – тук вече се променят нещата. Аз на това нещо съм обърнал внимание на Борис преди 20 години.
А.Б.: Защо се променя?
В.К.: Защото, например имаме „Глава на Твоето Слово е Истината“. Глава на Истината е Божественият Дух, глава на Божествения Дух е Абсолютният Дух на Битието, а глава на Абсолютния Дух на Битието е Бог. Това е една йерархия, дадена от Учителя.
А.Б.: Основа, да.
В.К.: А тука сега, ако се сложи в теб…
А.Б.: Не, на френски не върви, така се приема.
В.К.: Защото, основа на Твоето Слово не е Истината, основа на Твоето Слово е Христовия Дух, е Христос. Има специална стълбица.
А.Б.: Не, на френски не върви. Въобще не звучи хубаво. Основата, глава също, основа.
В.К.: Сега, аз това, което ви казвам, просто Ви разпитвам.
А.Б.: Да, да.
В.К.: Аз помня, казах на Борис, това са различни неща. Едното е основа, другото е глава. Все исках да Ви питам.
А.Б.: Не, глава…
В.К.: Не върви.
А.Б.: Не, много думи сестра ми дето прави речник, казва, в българския език има такива думи точни, което, ако ги превеждат на друг език трябва цяла фраза да се направи. Както „изгрева“, „изгрев“ няма ни на френски, ни на италиански. На френски е когато Слънцето изгрява. Няма точно.
В.К.: Да.
М.М.: На немски е /казва го на немски…6:30…/.
В.К.: На италиански също няма.
А.Б.: Няма, няма. И много думи тъй, други неща на български по-лесно се превеждат. Беседите са много мъчни. Много мъчни, аз виждам от себе си. Точно да бъде, имам големия речник, един българо-френски речник, въпреки, че знам думата, но я търся в речника. Аджеба, намеря една дума по-точна. Ако не намеря, намирам по френски горе-долу. Имам книгата на синонима и търся, намирам тая дума, която е най-близко до българската. ….
В.К.: Навремето един брат Сава Калименов беше написал една поема: „Народи, учете български!“.
А.Б.: Учителят сам е казал защо е избрал българския народ, България, защото имат най-точния език, за да предам това Слово, Божие Слово. Защото на френски например, казал, една дума много значения има, иначе правописа не е същия, но като го говориш – същата дума. Пък като се говори, някой, който превежда и не познава добре Словото, може съвсем да изопачи. Да изопачи въобще мисълта. Както сигурно Евангелието и Библията, много неща са изопачени.
В.К.: Аз познавах няколко професионалисти преводачи, които правиха опит да преведат нещо от Учителя на английски, и казват – невъзможно. Там нямат Господ, нямат Бог, при нас има Господ, има и Бог.
А.Б.: При нас има любов, и как се нарича на български? Аморе.
М.М.: Обич.
А.Б.: Обич. И любов.
В.К.: Това са две различни неща.
А.Б.: Учителят даже има една цяла беседа, дето обяснява какво значи обич, какво любов. Чела съм я наскоро и казвам, това не мога да го преведа, щото на френски и на италиански въобще, има само едно – амор. Повече не.
В.К.: Това са два различни принципа – когато взимаш е любов, когато даваш е обич.
А.Б.: Да.
В.К.: Това са два творчески принципа в природата. Да, това е много трудно. Аз в последно време намерих една опитност на един възрастен приятел по времето на Учителя, който пита как ще превеждаме и така нататък и той казва: „В бъдеще ще оставите другите народи сами да си превеждат.“
А.Б.: Да си превеждат. Трябва да учат български, като тоя в Германия, искаше направо да превежда от френския превод на немски.
В.К.: Още повече ще се обърка. Вие знаете ли например, аз сега при Вас като дойдох…
А.Б.: Тя, Маркова, знаеше много хубаво френски. Тя белгийка, нали.
В.К.: Последните десетилетия бяха направени два-три превода на немски. Изнесохме на един, който познава немския и каза: не е точен превода.
А.Б.: Например, миналата година се запознах с една Стригболер, датчанка. И тя каза: Изпратиха ми, някой си д-р Илиян Стратев, изпратиха ми некой си превод, той го е направил, но тя казва нищо не разбирам. Казва: Знаете ли, познавате ли тая книга? Аз чета заглавие, нали, не знам немски, но знам мисълта на Учителя, и казвам това, което чета не е взето от тия книги, които аз познавам, сигурно е негово нещо. И затуй казах: не мога да ви кажа, не ми е познато. Тя казва: абсолютно нищо не разбирам. Въпреки че е немски език. Казва: Знам немски хубаво, но нищо не разбирам. Така е, преводи, които се правят тук в България на френски трябва да се изработят, някой французин и не кой да е. Всеки не може.
В.К.: Така, Вие имате право да издавате и сте освободени от данък, така ли?
А.Б.: Да.
В.К.: Като идеална организация или?
А.Б.: Като без търговска цел.
В.К.: И там какви са правата трябва да бъдат в строго определен тираж, малък тираж?
А.Б.: А не, не, те виждат, че е …
В.К.: Мъничко.
А.Б.: Не само мъничко, но въобще, който не може да интересува хиляди хора. Въпреки, че имаше там един, този Мантовани, издаваше преди с хиляди екземпляри, и той беше освободен. Не знам какво гледат, но все таки решават, така решават без търговска цел. Ние въобще, той Монтовани си живее от това, но ние с баща ми си работихме. Аз шиех, той правеше венециански мрамор. Черкви, витрата на черквите поправяше. И накрая стана и гвардиянин там.
В.К.: Фактически за издаване там е необходимо човек трябва да има капитал?
А.Б.: Е, да, както казвам, аз нали имам абонати.
В.К.: Да.
А.Б.: Доста пращам, особено там има в Конго, там има, които доста се интересуват и за тях е доста скъпо туй. Пращам на някои, и един особено ме помоли, че за сега е без работа, да му ги пращам. Пък тоя, разбрах, че Йоанна му изпрати касетка.
М.М.: От Конго?
А.Б.: Да, от Конго.
М.М.: Той пък се запознал на Новаков с дъщеря му Жана.
А.Б.: Кой е тоя? От Конго?
М.М.: Същият. Да.
А.Б.: А, не е този Ноел, който беше тук, не е. Друг е, Ноел е, голяма работа върши той, той ми направи много абонати. Там в Африка има също и много михаилови ученици.
М.М.: На този жена му била медиумка, и той разпространявал Паневритмията там.
А.Б.: Там играят Паневритмия в [Братзавера]. Много писма и какво първо да правя. Всичко на моя гръб.
В.К.: Вие трябва да имате няколко секретаря.
А.Б.: А, секретари. Тази Анжел където идва, тя ми помага на писмата 2 часа, и тя остаря, уморява се и тя. Какво да правя, правя каквото мога.
М.М.: Трябва да пишеш на машина.
А.Б.: Е, аз й диктувам, тя пише, пък преводите, най-много време ми взима да търся така подходящи беседи. Тука ми дадоха някои, аз ги чета да видя дали има наистина. Тука има, които са преведени, Янка ми даде една например, хубава, „Извора на любовта“ преведена е.
В.К.: Това е много трудна работа.
А.Б.: Кое?
В.К.: Трудна работа.
М.М.: Янка ли е превела?
А.Б.: Не, аз й казах да чете, да ми избере беседи и каза, ето тази е хубава. Ние сме я превели. Тя превежда така две беседи. Аз после всичко преписвам и го изработвам. Има много работа около беседите на Учителя. И както някои казват, томчетата, не, беседите трябва да се избират и да се преведат. Няма да разберат нищо.
В.К.: Така както са давани по години и по томове?
А.Б.: Не, не, има някои работи, които …
М.М.: Няма да се приемат някои работи?
А.Б.: Не, няма да ги разберат, ще им се струват наивни, детински, което са ми го казали даже.
М.М.: Да.
В.К.: Те тука някои хора даже…
М.М.: Тука не могат да ги приемат.
А.Б.: Не, много неща в странство знаят. Тия които се интересуват, чели са ги.
В.К.: Има една беседа, която почва така: „Когато се отива при Бога, не се отива с пистолет.“ А точно в салона един от приятелите влиза с пистолет.
А.Б.: Да, аз го разбирам в една беседа както пишеше, седнал, казва един брат, голем и дойде един мъничък и малкия казва: Защо съм толкоз малък, а той толкоз голям? И Учителят отговаря: „Защото той е много ял.“ Ял повече, то всъщност не е така, нали. И сега този брат, дето аз го преведох, казваше: Това не може да се сложи. Не, казах, разбира се. И много такива неща, които просто Учителят отговаря на мислите на някои от присъстващите.
М.М.: Да.
В.К.: Разказваше една сестра, тя си е заминала. Една нейна опитност. Тя отива при Учителя и пита: Учителю, ако бяхте в Англия така ли щяхте да говорите? – Не. По този начин ли щяхте да работите? – Не. По този начин ли щяхте да давате Словото? – Не. За там други методи и друг начин.
А.Б.: Е, после той е дошъл в славянския народ. Защото бъдещето е на славяните. Някой не го разбират, аз им обяснявам. Исторически вижте народи, които са бил в епогеята на времето и така, той представлява като един организъм човешки има детинство, юношество, зряла възраст. Лека-полека, вече старост. После вече други поемат. Преди бяха Асиро-Вавилония, после други, гръцката култура, римо-гръцката, сега е англосаксонската и понеже всъщност славяните са най-младия народ, те нямат голяма история така. Както на децата е бъдещето, така и на тях е бъдещето.
М.М.: Да. Така говорят.
А.Б.: Ами така си е всъщност.
В.К.: Те това не могат да го възприемат.
А.Б.: И казват всеки народ носи нещо в повече, а в славяните има това чувство на общност, на комуна. Особено в руснаците, нали. Българите са по-твърди. Учителят на много, нали в беседите си е казвал, такъв твърд народ няма. Все таки скалата представляват. И в първите разговори с Духа казва: Те са още духовно много неразвити. Затуй е дошъл Учителя тука. Все пак, славянски народ. И тука имаше възможност. В Русия нямаше възможност. И от тука ще мине. Не случайно Руската легация е там върху салона, върху полянката, където това Слово [се даде]. Там си е. Те щат-не щат.
В.К.: Това ще бъде в една друга епоха.
А.Б.: Не, още сега.
В.К.: В една друга епоха ще го възприемат.
А.Б.: Не, скоро ще бъде.
В.К.: Ние имаме други задачи. Аз заварих ония поколения приятели, които чакаха всеки ден, но….
А.Б.: Тия неща бавно ще станат. Все таки ще станат. Учителят е казал в Русия първи ще приложат истинска християнска комуна. Това го е казал.
В.К.: Това ще стане по-късно, в нашето поколение няма да стане.
А.Б.: До края на века.
В.К.: Знаете ли, аз познавах една възрастна сестра, тя си замина преди десетина години. И тя има една много интересна опитност: И тя пита Учителят нещо и той казва: „Това са последните дни. За мен идват тъжни дни. След това си изправи главата и каза: Но за вас идват светли дни.“ И погледна с очи и се усмихна лъчезарно. Това беше 1971, 72, 73 г. „Ти не ми вярваш, ти не ми вярваш?“ Не, вярвам ти, но не за тая епоха, а за следващата. И благодарение на това тя чакаше условия и не си свърши работата. Замина си 1976 г.
А.Б.: Учителят е казал, въобще няма да чакате, ще работите!
В.К.: Те чакаха благоприятни условия.
М.М.: Специални условия.
А.Б.: Условията, които ги имаме са най-благоприятни. И аз така в Париж, въпреки, че са такива условията, понеже е таванска стая и аз казвам: Благодаря, понеже никой не живее, то са така стаи. То така в тия стаи да си сложа мебели, книги и т.н. Аз тая стая я имах благодарение на една от Братството, която е била малко ясновидка, която е работила, нейна приятелка. Но тази приятелка, тя пък друго, тя трябваше да се нанесе в друго жилище и да си излезе оттам. И жилището да го освободи, и тя друга нейна приятелка, и така вече съм там 30 години. Има 30, от 1958 г. ще стане 30 години. И тя така вижда, че нямам, много малка пенсия имам. В такава стая най-малко до 800-1000 франка. Сега плащам само 200 франка. Защото един път в месеца отивам, половин ден, тя е много кокетка, купува си рокли туй-онуй, понеже не е висока, да скъсявам, ръкавите да скъся.
М.М.: Готови ги взема, пък ги скъсява.
А.Б.: Поправки правя нали, и е много благодарна за това. И за туй не ми увеличава туй [наема]. Пък 7 етажа малко мъчно става, но пък е тихо никой друг не живее там. Тоалетните в коридора, самостоятелно все едно. Иначе колко много се оплакват, които ги познавам близки, шум, до късно телевизия, викове на деца, туй-онуй. Сега пък аз съвсем спокойна съм там.
В.К.: Сега друг въпрос, как възприемат вашето издание михайловистите?
А.Б.: Има някои, които са абонати. Да, знам, че са абонирани. Тези, които дойдоха при мене, така случайно им попадна.
В.К.: Да.
А.Б.: Бяха чули, че Учителя на Михаил е Петър Дънов. И случайно им попадна и веднага писаха, нали, повечето не знаеха.
В.К.: А той как, беше настроен срещу Вас – негативно?
А.Б.: А, лошо, все лошо говореше.
В.К.: И сега като си замина той?
А.Б.: Не знам сега, не знам.
В.К.: Никой не знае нищо.
А.Б.: Не знам нищо, какво става въобще. При тях много мъчно се влиза, има една секретарка, която се нарича Звезда, я кръсти този Михаил. И тя приема тия новите, които се интересуват. Задава им въпроси и т.н., най-после паспорт им прави кога са родени, кои са родителите, какво са работили, какви науки и т.н. Две снимки трябва да дадат едната върху паспорта, членове и т.н.
М.М.: За да бъдат членове при него. То голяма работа.
А.Б.: То затуй като секта минава там. А другата снимка той, Михаил си има цели албуми големи, снимки от всички негови ученици. Които казва, за да ги демагнетизира. А той си служеше с други методи.
В.К.: Да, методите му са ясни.
А.Б.: Имаше такива книги ли е чел, какво, по хиромантия, има всякакви книги. Но си служеше с тия методи. Аз помня като отидох във Франция, 7 години не съм идвала в България. Първата година като дойдох беше края на август, и Методи веднага ме завежда на Рила, построява палатката. Там бяха останал Борис, Мика, и брат Боев беше и Методи.
И веднага ме разпитват за Михаил какво е станало, в туй време в затвора беше още. Нищо не знаех. Но може би впечатление на това и през нощта сънувам. Толкова ясно все една сега съм го сънувала. Че сме в една подземна стая, хубаво мебелирана, фотьойли, туй-онуй, прозорци няма, само две врати. Изток и запад, или север и юг. Не знам. Седнала съм близо до стената в един фотьойл. И виждам, че се отваря вратата, един негър, хубаво облечен, елегантно, висок. Повечето негри са високи, така стройни. Минава, прекосява стаята, излиза от другата врата. Но мен все едно, че ме няма. Втори, трети, четвърти, все негри. Най-после седмият. От него се вече стреснах и се изплаших, така с един орлов нос, [от] очите му почти червени пламъци се извиват. Без да се обръща казва: „Ние работим за Михаил!“ И излезе от другата врата.
Сутринта разказвам това на Борис и Боев. „А-а, за тебе това беше откровение, не е сън.“ И така, те работят за него като имаш някоя слабост, казва, хоп, те хващат там. А той имаше, много амбициозен, тщеславен, и алчен за пари, така.
В.К.: Сега, аз съм слушал, че той има доста последователи в Канада?
А.Б.: Да, да, има последователи в Канада. Щото не им дава нищо лошо, взима най-хубавото от Учителя, други учения, лошо не ги учи. Разбира се, затуй има последователи.
В.К.: Значи на мен ми е чудно, че той има две неща, първо, че той досега не е превел нищо, нито една беседа не е издал. Нищо.
А.Б.: Не е. Нищо.
В.К.: Това е най-интересното.
А.Б.: Той искаше да сложи ръка на всички беседи от Учителя. 1957 г. идва Стела, не знам дали знаете. И тя тогава просто раздвои Братството. Щото едно, може би сте чули, че Антов е бил Боев. Бил го е по главата. Защо? Защото искаше брат Боев да пише официално писмо, че Учителя е изпратил Михаил във Франция. А Боев отказа, разбира се. И тогава Антов, слаб човек, за Стела нали ви казах, че се служи с други методи просто като хипнотизира. Иска Боев и той, Боев да пише. Тъй като Боев отказа, взе че го удря с бастун по главата. И искаше повече от туй, просто Братството да даде на Михаил всички права върху беседите. Добре, че не направиха, той щеше да сложи ръка, нито ние, нито който да е нямаше право да превежда. Сам той нямаше да превежда.
В.К.: Щеше да съди, ако преведеш, да те вкара в затвора.
А.Б.: Ами не знам какво. Както и този от „де ливра“ – Низе, в книгите пише всички права той ги има. Значи, ако някой иска да превежда и да печати, трябва на него да му се плаща, с какво, той нищо не плаща на никой.
М.М.: Всички права запазени.
А.Б.: Запазени, аз при него пак като съм напечатила, щото значи, че книгите на Учителя той повечето ги издава. Исках въобще да не се слагам. Той каза: не може, иначе всеки ще прави каквото си ще. Добре казвам, може да пишеш само за Франция. Но ако иска някой да ги превежда на друг език, нямаш право да им забраниш. И той пише: всички права на френски език, а не за други [езици].
В.К.: А и той няма право, защото няма авторско право.
А.Б.: Е, направихме договор с него. Той вече в първото издание става вече цяла година. Вече изчерпан. Още не прави второто, не знам защо. Има една завист в него. Той иска да се произведе като учител. Пък ние сме нещо отделно, не сме с него, нали. Издаваше първо той тези …/….29:03 – на френски чете, набери на френски/. Бе някакси сърдит, разочарован, защо не сме му дали на него да печати. А той въобще, как да кажа, много са се оплакали от него, едно, че не ги приема добре, друго – те плащат и те не излизат редовно тия неща. И после станаха такива едни астрални каши.
В.К.: И всичко се обърка.
А.Б.: И всичко се обърка. Тази дето му превеждаше, вече се разсърди, защото той я остави и си намери друга любовница. Както и да е. То приказки много.
В.К.: Да, те са минали неща. Значи, Стела идва в онези години и иска правото…
А.Б.: И иска едно писмо от Боев да пише „че Учителят е изпратил Михаил във Франция“. И второ, искаше въобще да му се даде на Михаил права за беседите. Това е, което го знам така, как да кажа, от някой съм чула, но така не съм сигурна. Но за което съм сигурна, е това – защо Боев е бил бит. Даже Елена го е забравила, като съм й говорила оня ден. „Аз казва, това не го знаех.“ Тя го е забравила просто. Този Антов и Елена я би. За какво, не знам. Той я би. Там един Христо бояджията и него го би. За какво, не знам. Той си мислеше с бастуна всичко ще урежда. А той не знаеше нищо въобще за учението.
М.М.: А някои смятаха, че трябвало тука да се дадат беседите, да се печатат във Франция.
А.Б.: А, искаха туй нещо, българските беседи кой ще ги купи? То трябва да си милиардер за да вършиш това нещо, просто така, от любов към учението. Трябва да имаш много пари, кой ще ги купи? Ще харчиш, но въобще няма да влизат пари. То всичко става с пари.
Край 4-А.
Карло Бертоли и Учителят на Рила, 1939 г.
Анина Бертоли 4B – Издания
В.К.: Сега, когато преглеждах едни материали във връзка с „льо метр Михаил“. Аз така казвам, в кавички все.
А.Б.: Не, сега го наричат Омраам. Като говорят – Омраам. Нали тия, дето идват при мене го наричат Омраам. Казвам, не е никакъв Омраам. Е, така сме свикнали.
В.К.: Има един разговор, Вие може би сте попадали на него. Той е между трима. Това са Димитър Добрев, Иларионов, Котев. Те си говорят, мисля че този разговор е поместен, но там в една от беседите той [Учителят] казва: “Те (за тези двамата, Михаил и Кръстю), искат да използват това общо движение, това силово поле.“ Още от тогава – 1922 г.
Сега във Франция прави ми впечатление, че играят Паневритмия, пеят песни на Учителя, но не превежда нищо от Учителя. Използва това силово поле за свои цели.
А.Б.: Да. За свои цели.
В.К.: Аз го знаех, но исках лично от Вас да го чуя, че той наистина досега не е превел нищо от Учителя.
А.Б.: Нищо не е превел.
В.К.: А заблуждава другите, че играят Паневритмия и че..
А.Б.: Ами той си служи със Словото.
М.М.: Чули сме, Михаил имал там магазин за книги. На едната страна били неговите книги, а на другата книги на Учителя. А, няма ли такова нещо?
А.Б.: Няма такова нещо. Има книжари, които продават и на Михаил книгите, и на Учителя. Те са търговци. Има един брат Георги Куртев се казва, който работи в Аржентина. Не знам дали сте чули за него? Той вече печати трета книга. Женен е за една писателка. Това е късмет за него. И така трета книга, беседи на Учителя е превеждал. И напоследък Паневритмията, 3000 екземпляра. Рисунки, той сам ги е правил. Щото неговата работа е била [художник е] върху метал разни духовни теми. И даже е правил изложби и т.н. И имал възможност да говори, даже по радиото и телевизията. Въобще преди две години много се хвалеше. Напоследък, последното писмо, което ми писа малко, изглежда нищо не знае за Михаил, защото казва: „Напоследък има много книги на някой си Михаил. Прочетох ги, много приличат на беседите нa Учителя.“ Приличат, нали. Едновременно, казва, и Паневритмията разпространява, но тая Паневритмия негова ли е, на Учителя ли е, така, чуди се. А то точно преди да замина съм получила туй писмо, а имах толкоз неща да върша. Наистина, беше важно да му отговоря. Но нямам време, какво да правя. Преди всичко трябваше да се подготвя, трябваше да подготвя материала за идущото списание и т.н.
М.М.: Ти сега като идеш в Париж, кой знае какви купища писма ще имаш?
А.Б.: О, не само, ами и други проблеми имам много.
В.К.: Сега, Вие казахте, че тази книжка я имате в няколко тома – 1, 2, 3 том.
А.Б.: Не, само в първи том, ще ви го покажа.
В.К.: Да, да ни го покажете да го видим. Момент.
А.Б.: Рисунки върху шестте упражнения и понеже доста големи с дебел [молив] и аз на Коледа ги изпратих чрез сестри тези рисунки, като го помолих да ми ги направи с по-тънък молив, и по-мънички. Нищо не е направил.
М.М.: Ами аз ще отида днеска да видя, дали може да дойде.
А.Б.: Ами аз заминавам вече.
М.М.: Ако може да дойде просто да се видите, направил ли е нещо, не е ли.
В.К.: Какво казвате сега?
А.Б.: Тази книга е много важна, защото някои от михаиловите ученици знаят, че е от Петър Дънов. Ама казва, няма, никаква книга от Петър Дънов не е излязла…И благодарение на, и главно в Канада, много, много, той самия я издал.
В.К.: Той е направил хубаво издание.
М.М.: Той, Михаил искал да отиде в Канада.
А.Б.: Именно, защото там с нови хора.
М.М.: Защото има основа там.
А.Б.: Ама той все така използва. Както в Аржентина този Георги Куртев работи толкоз години и сега – наготово. Във Франция също беше – наготово. Група имаше. В Канада също, чух, искал да отиде там. Добре, че не отиде, пак да внесе раздвоение в съзнанието. Дето онзи ден говори тази Блага, че в Монреал една сестра й писала, с дъщеря си играят Паневритмия и казала: „Ние сме ученици на Петър Дънов.“ Аз съм сигурна, че те са чели книги или някои абонати от „Житно зърно“. В тази част, в Монреал те говорят френски език.
В.К.: Сега, Вие тука съдържанието в композицията на тази книга в началото имате бележки за Учителя, така ли? Биографични бележки?
А.Б.: Да, да. В началото то се казва Льо Метр Беинса Дуно… (Анина чете на френски). Малка биография на него. Портрета на Учителя. Беседата льо Гранде бле.
В.К.: Да, знаем, “Житно зърно“.
А.Б.: Тя е много дълбока, трябва да се разбере. Това, което ние трябва да искаме, нали. „Трите фази на живота.“ Или „Трите основи на живота“. „Любов, Вяра и Надежда“. Това го знаете, нали?
В.К.: Сега Вие превеждахте ли, препечатвахте от тази?
А.Б.: От тази. Те са четирите години, нали. Всяка година четирите номера. Тука са 16 номера първите години, сега смятах, понеже второто томче там са за шестте упражнения. За туй са тия рисунки. Три години става, че той ме забавя. Нищо не правят, нищо.
В.К.: Сега Вие какво искате, да можем ние да я свършим тая работа?
А.Б.: Какво да свършите?
М.М.: Туй за шестте упражнения.
В.К.: Какво искате Вие?
А.Б.: Ами рисунките искам, той ги направи, но искам с по-тънък молив. И по-мънички. Но щом никакъв не се явил, значи нищо не е направил.
М.М.: Той е добър, способен е.
А.Б.: Да, способен е, но, не знам.
М.М.: Несериозен е.
А.Б.: Отлага, отлага.
М.М.: То един там се оплакваше, взел й там пергели какво, и там на Лиляна Табакова и после половината ги няма.
В.К.: Ами това е хубаво издание сте направили.
А.Б.: Много се харесва. Особено в Канада, той, самия издател казва, пращам със стотици. И напоследък той е изчерпал, смятах, че веднага ще направя второ издание. Сега като се върна ще отида при него. Има условия, аз му дадох материал и той трябва да ми даде. Аз му поисках да ми даде 500 книги на цената, не безплатно, на цената както излизат от печатницата.
М.М.: И вие ще трябва да бъдете търговец. В случая.
А.Б.: Аз не съм търговка по принцип.
В.К.: Ей, това е много хубаво издание.
А.Б.: Хубаво е. Много се харесва, на всички се хареса, даже розенкройцери там, както казах, ми поръчаха специално 20 номера. И така с хвалебствия са ми писали. Много неща сме научили и полезни за нас.
В.К.: Сега Вие сте стигнали до номер?
А.Б.: До № 16.
В.К.: От тези, нали? Ето сега това например „Льо бле“ е № 49.
А.Б.: Да.
В.К.: Значи до № 16?
А.Б.: До 16.
В.К.: Дано имате живот и здраве да ги издадете всичките. Това свързано ли е с много разноски?
А.Б.: Аз му дадох 30,000 франка. 30,000 франка не са малко.
В.К.: Добре, той като издаде тази книги, той даде ли Ви?
А.Б.: Нали ви казах, че му поисках 500, но не безплатно, на цената на печатницата. Както на него му ги продадох.
М.М.: 500 броя?
А.Б.: 500 броя.
В.К.: Сега, аз не можах да разбера. Вие сте му дали 30,000 франка да отпечати?
А.Б.: Да отпечата, щото все казва, че няма пари. Дадох му ги без, как се казва?
М.М.: Без договор.
А.Б.: Не, договор има. Защото като даваш назаем едни пари, то, без процент.
В.К.: Без процент, ясно.
М.М.: Без лихва.
А.Б.: Без лихва. То лихвите всеки месец се увеличават.
В.К.: Сега, за 30,000 франка той отпечата това нещо и колко книги Ви даде? Нищо.
А.Б.: Казвам 500, но платени.
В.К.: А във колко екземпляра?
А.Б.: Той ми каза 3,500. Но сигурно повече е направил. Те между другите издателства ми казаха: не е честен. Хитрува.
В.К.: Хитрува.
М.М.: Нали е излязла книгата.
В.К.: Това е важно, да.
А.Б.: Аз му дадох всичко, нали. Въобще и как да го направи, и снимките и портрета, идеята. Въобще всичко, всичко съм му дала. Той само да я напечати. Даже втората корекция, като излизат коли, ние сме ги коригирали. Въобще всичко наготово.
В.К.: Значи Вие свършихте цялата работа.
А.Б.: Ами да, той само я напечати и нали я продава. Но мене ме интересува това – да се разпространява.
В.К.: Сега Вие тука имате две-три снимки. Във второто издание може да сложите повече снимки.
А.Б.: Трябва. Сега като се върна ще видя, трябва да правя пак един договор щото все пак трябва да ми даде нещо и то не за мене. То е за „Гранд бле“ (“Житно зърно“). А тия пари 30,000 франка, тя една от Швейцария ми ги изпрати. Ойтикер се казва. Ходих няколко пъти при нея и я научих на Паневритмията. Тя се интересуваше, групичка имаше. И баща ми беше дал на нея правото тя да събира парите от абонатите в Швейцария. И книги й изпращаше, тя събра известна сума и прибави от себе си. Като беше вече много болна и ми каза: Искам от тия пари да се освободя, да ви ги пратя, как да го направим. И аз казах: не знам, в чекова сметка не може. Най-после отворих такова …
М.М.: Банкова сметка.
А.Б.: В една банкова сметка, нали. И казах, ето ви, а пък то беше забранено тогава да се изнасят толкова френски пари. Да не мислят, че някаква търговия е станала. Трябваше да представя писмото, което ги праща като подарък, нали. Тя е болна, нали, и така чрез банката можах да ги получа. И тия пари ги дадох на тоя, печатаря, за да напечата книгата.
В.К.: Обаче е станало много хубаво издание. Вие само един екземпляр ли имате от това?
А.Б.: Само един. И на Борис дадох, но той кой знае.
В.К.: Сега аз имам една молба. Той е забравил, остави го.
А.Б.: Той е забравил. Аз, като му говори даже Марийка се сети, и той „а-а, с една хубава лъскава корица“ и се сети.
В.К.: Вие понеже след 1 седмица си заминавате, аз имам една молба, да ми я подарите с надпис.
А.Б.: Тази?
В.К.: Да.
А.Б.: А-а, не. Само една е. Само ако си замина случайно.
В.К.: Аз помислих, че имате още. За да може да я прибавим и към другите.
А.Б.: Виж какво да ви кажа. Аз вече не мога да нося тежки куфари.
В.К.: Ясно.
А.Б.: Всеки път трябва да искам човек да ми ги слага, да ги сваля. И много пъти аз трябва да ги влача. Особено в Мюнхен като стигна. И там е мъчно. Няма ни носач, ни нищо. И нашите вагони са най-последни. Такива едни каручки има, дето са за багажа. Гледам всички тръгнаха, а след половин час влака ще тръгне, другия – за Цариград. Аз взимам един куфар, нося го няколко метра, връщам се другия куфар да нося. Добре, намерих една количка, сложих ги. Бързам, бързам. Най-после намерих едни българи, казаха ми в кой коловоз. Отивам, намерих го коловоза, питам кой е, вагона е, казва, за София. „О-о, вие българка ли сте? Дайте куфарите“, през прозореца ги прехвърлих.
М.М.: Аз имам съученичка в Мюнхен. Да се свържа ли с нея?
А.Б.: Сега е късно вече.
М.М.: Ама тя е там, трябва да дойде някой път.
А.Б.: Щото половин ден минавам там. На обед до 9.20 вечерта. Тя от братството ли е?
М.М.: Не. Но аз й пращах няколко беседи.
А.Б.: Тя дали е свободна?
М.М.: Свободна е. Тя е пенсионер.
В.К.: Сега, една книга струва 66 франка, така ли?
А.Б.: Да. 66 франка.
В.К.: Това колко долара е?
А.Б.: Чакай. 1 долар е 6 франка.
В.К.: Значи 10 долара.
М.М.: Аз ще я свържа с Астрид.
А.Б.: Там са много скъпи книгите. Тази даже е евтина. Както е голяма, дебела. Така евтино я продават.
В.К.: Много хубаво издание, браво! Само да имате живот и здраве, и сили да ги изкарате и другите.
М.М.: Да живееш 120 години!
А.Б.: А, силите ми са…
В.К.: Сега от къде ще дойдат парите. Трябва още 30,000 франка. Така ли?
А.Б.: Не знам, ще трябва да видя с него. Той спечели от това. Трябва той да …
М.М.: Би трябвало той да авансира.
В.К.: Той ако види, че има сметка и че има…
А.Б.: Той ако иска. Преди да замина, аз отидох. „Кога ще правите второто?“ – „Ами, с вас ние не сме говорили.“ Аз не съм опитна в тези неща. Не знам, сигурно трябва втори договор, де да знам. Правя нещата така, без опит в тази област.
В.К.: Ами да, то трябва да има адвокат, трябва много неща. Човек, който се занимава с това.
А.Б.: Е, един хитрец.
В.К.: Нищо, нали е издадена.
А.Б.: Важно е, че е издадена, както и тия книги „Учителят говори“, „В царството на живата природа“, „Живот за цялото“. Той въобще не плаща на никой, обикновено се плаща на издателя, туй-онуй. Наистина, не ги продава скъпо, не може да се каже, че скъпо продава. Но си има чиста печалба, и все се оплаква, все се оплаква, че няма пари, че туй-онуй. Търговска работа.
В.К.: Да.
А.Б.: Но иначе печати само духовни книги, там му е областта. Има, има духовни движения със стотици там.
М.М.: И свободно печатането, щом имаш пари – печаташ.
В.К.: Да, те са друга епоха и в друг свят живеят, затова.
А.Б.: Той е чел, чел. Всичко, което печата, той трябва да го е чел. Да види дали има сметка или не. Знае много неща. Ние българите всъщност не познаваме така разните духовни въпроси в другите духовни учения и т.н.
В.К.: Вие знаете ли, има едно изказване на Учителя още в 1922 г.
А.Б.: Да?
В.К.: Всичко, което е писано или издавано досега по окултизма, е работа на Черната ложа.
А.Б.: Ами сигурно.
В.К.: И по отношение на нашето становище в момента и в бъдеще, по отношение на окултната литература в чужбина имаме съвсем друго отношение.
А.Б.: Има някои истини окултни, нали?
В.К.: Единственото което е, е превода на Седир. Искам да ви питам нещо. Навремето е имало една книжка на Седир „Учителят“.
А.Б.: За Учителя ли? Тя от Седир ли е? Аз винаги съм питала Елена: от кого е тая книжка?
В.К.: Да, от Седир, обаче тя е преработена, допълнително преработена и има преработени някои неща и Учителят е добавил и коригирал някои неща, но е преведена без да се посочи автора. Защото той вече не е автор. И единствено в онази епоха…
А.Б.: Значи е от Седир. Защото аз съм питала и това, което ми попада…
М.М.: Кой е Седир?
В.К.: Един френски окултист, който единствено за него Учителят има положителна ….
А.Б.: Всъщност Седир е Учителят на французите. А французите не го познават. Той е работил едновременно с Папюс и друг някой, те са били в същата епоха – метр Филип де Лион. Той е лекувал с магнетизъм. Ходел е даже в Русия да лекува царевича, той е бил болен от емофия. И там също този Распутин накрая лекува царевича, сина на Николай. Той, за Распутин някои работи дето съм чела, той е бил един селянин, в който е имало голяма енергия, извънредно излишна енергия, с която успява [да лекува], но също и вярващ. С тая излишна енергия е могъл да лекува. Той от разстояние го е лекувал този – царевича. Този паднал и взел да му се надува крака, просто ще умре. И взели, пратили телеграма, на времето с конник и той [Распутин] казал на дъщеря си: „Ние ще отидем в черквата, ще се помоля за него. Каквото стане с мене, не обръщай внимание. Когато падна вече в несвяст, прати телеграма, че царевича е оздравял.“ И наистина в черквата тя вижда как баща й се моли. Изведнъж очите му се завъртяват и пада той. Значи все пак от него се излъчва голяма енергия и той изгубва съзнание. И тя праща телеграма и наистина точно в този момент царевича оздравява. Е, там в историята.
В.К.: Ние имаме тука документи още 1904-1905 г. Мария Казакова пише няколко писма до руския император. Нали, те са били империя. За да променят политиката си на руската империя. И тя отива при Учителя. И Учителя казва: „Престани да пишеш на руския император, защото всичко отива в коша. И е безпредметно да им се пише“ и т.н.
А.Б.: А-а. Жалко.
В.К.: Жалко, такова е епохата.
А.Б.: Те вярваха в тия неща. Ако бяха отишли писмата им до него, щеше да има някакви промени, но всичко това е било вече решено, нали, от Невидимия свят.
В.К.: Учителят има становище по този въпрос: Революцията, болшевизмът, го доведе руското духовенство. Той е категоричен по тези неща. Тези неща са ясни за нас.
А.Б.: Да, да.
В.К.: Та от тези окултисти от Запад, това, което имаме в беседите от Учителя, единствено има положително отношение към Седир. Всички ония други, нали, като Папюс и други, те са на Черната ложа. И е абсолютно категорично мнението на Учителя, ние имаме опитности на приятели във връзка с тези неща. Една възрастна сестра, тя си замина, започва да подрежда от библиотеката на Учителя. Тя забърсва, подрежда и започва да чете и Учителят идва и казва: „Тази книга няма да я четеш, тя е от Черната ложа.“ Казва: „Учителю, какво търси тук? Да я изгорим.“ „Не, казва, тя трябва да стои тука и да изпитва учениците. За изпитание на учениците.“ Стои там за изпитание на учениците.
А.Б.: То човек трябва да бъде много силен.
В.К.: Да.
А.Б.: И смирение, главно смирение и никакви амбиции и тщеславие. Щом се намесят амбиция и тщеславие, свършено е.
В.К.: Аз много се радвам, че тия неща са направени. Фактически, това е много голяма работа.
А.Б.: Това е единствена книга.
В.К.: Да. Вие трябва да имате едно. Щом на Борис сте дали, той няма отношение към тия работи. Няма какво да се заблуждавате. Приема ги в знак на куртоазия.
А.Б.: Не знам, то и Марийка може да ги слага настрана.
В.К.: Това е много хубаво, че е направено и дано имате сили да може да направите втори, трети, четвърти да ги изкарате.
А.Б.: Сега таз година как нещата ще се наредят.
В.К.: Фактически вие имате работа. Не малко работа. Това да го направите, не е малка работа. Има още много. Но следващата година ако дойдете и имате желание и ако имате нужда, ще ви съдействаме. Безкористно и безвъзмездно.
А.Б.: Досега всичко, което сте ми дали беше безкористно.
В.К.: Така по идейни подбуди, без никакви изисквания от нас. Единственото изискване, ако имаме по едно томче от тези, за да ги запазим.
А.Б.: Ако има кой да ги пренася.
В.К.: Вие знаете ли, за вашия разговор аз се подготвям, подготвям се вече една седмица. Подготвям ги, събирам ги, за да ги донеса. Няма кого да питаме вече. Никой не иска да знае.
А.Б.: Освен ако дойдат от групата някои. Имаше тази година, имаше желание да идват някои, но като се знае на Рила миналата година някакви истории са станали. Тази година не знаех как ще се нареди и как, още няма условия.
В.К.: Да, няма условия. Ще чакаме следващата епоха при други условия.
А.Б.: Дано станат по-рано тия условия. Ако дойдат някои чрез тях.
М.М.: Да, може тъй.
В.К.: Ама това, много тежат книгите.
А.Б.: Тежат, да.
В.К.: Това е 400 грама.
А.Б.: А на някои места трябва аз да го влача, куфарите.
В.К.: И вашата пенсия колко е в момента във Франция?
А.Б.: Е, от най-малките.
В.К.: Колко малка?
А.Б.: Сега да ви кажа, не можете да направите сравнение.
В.К.: Не, понеже аз гледам тука Вие сте дали 30,000 франка. Тука 66.
А.Б.: Те са били изпратени от Швейцария. Те бяха на мое име. Аз можех да ги използвам иначе, но веднага ги дадох за книги. За печат – това беше идеята.
В.К.: Хубаво, че сте направили да излезе книгата. Това не е малко.
М.М.: То се пише Горе.
В.К.: То се пише Горе.
А.Б.: Сега желая втората. Но тия рисунки с този, как му беше името?
М.М.: Стоян.
В.К.: Ами не знам кога, всеки си отговаря за себе си. Сега тя има връзка.
М.М.: Кой?
В.К.: Ами Вие.
М.М.: Ами аз нямам връзка, само там дето е нощувал, да видим там ли спи, ходи ли при нея.
А.Б.: Нали ходи при Лиляна?
М.М.: Да, ходи при Лиляна, ама сега не знам ходи ли? Ние не се сетихме вчера да стане въпрос за него да питаме.
В.К.: Добре, а ние може ли да Ви ги изпратиме тия рисунки?
А.Б.: Е, как ще ги изпратите?
В.К.: По пощата.
А.Б.: По човек трябва.
М.М.: Трябва да търсим.
В.К.: И става много трудно кой ще намерим и т.н.
А.Б.: Е, то особено лятото идват много туристи.
М.М.: Ще се запишем на екскурзия до Париж за 1 седмица. Ще платим там 1,500 ли, колко си.
А.Б.: А, доста туристи идваха това лято. Ха, мойта книга не я прибирай.
М.М.: Грешка, грешка. (смее се.)
(Тримата говорят едновременно.)
А.Б.: Понеже е единствена.
В.К.: Не исках да Ви я открадна. Предварително Ви помолих.
М.М.: Много хубава снимка. Видях я у на Данаил баща му. По-голяма.
А.Б.: Данаил никакъв не е дошъл. Величка ми даде едни ефемериди за него и никакъв го [няма].
В.К.: Ами дайте да му ги предадем.
А.Б.: Ето, той има връзка.
В.К.: Аз имам връзка.
А.Б.: Да, ще го видите ли? Аз смятах утре с баща му, идва за първите шестте [упражнения].
В.К.: Дайте ефемеридите, лично ще му ги предам.
М.М.: Той работи с него.
В.К.: Да, работим снимките. Ако за в бъдеще, понеже ние приключваме работа, сложете повече снимки, ако Ви трябват повече снимки, мога да ви съдействам.
А.Б.: Да.
В.К.: Обаче не като другите, точно определено какво искате, точно определено ви давам.
А.Б.: Ами тези сега рисунките, той ги направи хубаво, той ги има тези снимки-рисунки на Паневритмията. Той прибавя някои други за по-голямо уточнение. И хубаво го е направил. Но трябва да ми ги даде. Кой ще ги прави, аз ще направя пак друго издание.
М.М.: Ами от бай Иван има. От бай Иван видях ново издание със снимки там, кой ги е издавал, не знам. Той го показа на Мичето Златева. Ние отидохме двете. И тези снимки не може ли да използвате Вие?
А.Б.: Но как сега, моите и на отделна тетрадка снимки, 100 снимки.
М.М.: Туй са с Паневритмия…
А.Б.: И вътре снимки?
М.М.: Да, такъв формат както тука го имаме. Голям.
А.Б.: Както сега показа Вергил, не е ли същото?
М.М.: По-голяма беше.
А.Б.: Ако е със същите снимки, това аз съм го издала.
М.М.: Не, не. Вътре има много снимки, както играят двама души.
А.Б.: Да не е на английски?
М.М.: Може и на английски да е.
А.Б.: Защото и на Ярмила има, но тя корицата е с такива разни цветове. Червено, зелено и няма рисунка как играят Паневритмия. Отгоре пише името на Ярмила Менцлова. Нейното име. И нейната вътре има снимки, така снимки.
М.М.: Цветни?
А.Б.: А, не цветни.
М.М.: Цветни бяха снимките, малки снимки, но страниците големи. И както играят нали, двама души.
А.Б.: А там на Ярмила не са цветни. На тази на английски също не са цветни, какво е това, няма друга Паневритмия. Да не си сбъркала?
М.М.: Ти трябва да видиш, като отидеш у Данаил.
Край 4 В.
Учителят, Крум Въжаров и Бертоли -1937 г.
Анина Бертоли 5А – Паневритмия
В.К.: Значи така, то още в първите години…
А.Б.: Той, даже баща ми ми каза, че той, Михаил му казал: Учителят ме ревнуваше. Там Басан ми е казал, че Учителят го е ревнувал.
В.К.: Да, и аз съм чувал така, доколкото аз съм схващал нещата и съм ги разбирал, слад заминаването на Учителя той иска да се провъзгласи за Всемиров Учител. И това, което е казал пред тази сестра Михаил, че ето Учителят се е уплашил, и самоубил, за да може да каже: ето, аз съм Мировия Учител.
А.Б.: Да, после той казал: не се самоуби, но предизвика смъртта си. Сега пък туй разказа.
В.К.: Да. Понеже всеки работи за нещо и служи на това, за което работи.
А.Б.: Той знаеше, че няма повече да има условия да работи.
В.К.: 22 години това не е малко, Школа.
А.Б.: Ами преди това, още 1912 г. са давани беседи.
М.М.: 1908 г. Още, 1909 г.
В.К.: Аз си спомням на едно место Учителят казва: „Кога на Вселената и на Земята Учителят е живял толкова много на земята?“ Христа – 3 години. Минава и заминава. А той 44 години активна работа между българите.
А.Б.: Той е казал също, сега, аз съм го чула това от брат Боев, не знам, че ще се прероди по-рано в Русия, защото ще има голяма работа там да се върши.
В.К.: Да, това е за следваща епоха. Нашата работа за сега е друга, да съхраним това, което е останало.
А.Б.: Е, вървят събитията много бързо. Някои неща са загубени, няколко годишнини вече са загубени, щото както каза Елена, не помня кои години са били при нея и всичко са иззели.
М.М.: Е то, в един екземпляр ли е бил само?
А.Б.: Те са на четири [екземпляра], но са били при нея. Били са при нея и са ги взели. Както пък сестра Паша беше написала специално на мене тетрадка, специална, да не е сега да се гордея, златната тетрадка с опитности на Учителя и нея са я взели. След това е писала пак някои неща, но не както преди.
В.К.: Да, аз съм чул за тая „златна тетрадка“. То такава тетрадка с корици златни.
А.Б.: Тя казва, това си е за тебе.
В.К.: Тя голям формат ли беше?
А.Б.: Не мога да си спомня, сигурно, тетрадка.
В.К.: В какъв смисъл „златната тетрадка“?
А.Б.: Е, в такъв смисъл, кориците са злато. Тъй я нарече тя – златната тетрадка. Опитности така, които е имала по-интимни с Учителя. След туй вече, то беше си съвсем изгубила зрението, пак писа някои работи, но… Както Елена сега написа, което е много хубаво. Имало още една тетрадка от Елена, което било още по-хубаво от тази последната, останал само един екземпляр. Този Петко, се казва, от Варна.
М.М.: От Бургас.
А.Б.: Дето женен за Божидарка. Той ми каза. Че била още по-хубава тая тетрадка. Спомени от Елена, но имала само един екземпляр. Ами, казвам, защо не направите още?
В.К.: Няма кой да го направи.
А.Б.: На ксерокс.
В.К.: На ксерокс, ама няма. Тука е забранено в България и няма ксерокси.
А.Б.: Щото в Европа на всяко кьоше.
В.К.: На всяко кьоше, ама там няма какво да разпространяват, а тука при нас има какво и затова е забранено. Там няма какво да се разпространява.
А.Б.: Сега е много лесно, даже цели книги може да се направят. Даже аз съм направила вече няколко книги.
В.К.: Колко струва един ксерокс, скъп ли е?
А.Б.: Има сега съвсем…
В.К.: Малки?
А.Б.: А, малките не знам. Има големи такива, вече са съвършени и снимки правят, те съвсем са ясни, хубави. И излиза по-евтино, отколкото да се печати. Ама то може да се прави книга вече напечатана. Аз съм направила например, тази на Методи, десетина. Щото ми ги искат.
М.М.: Ами плащат и като платят.
А.Б.: Не е много активен и няма много средства.
В.К.: И няма оборот и няма кой да ги купува.
А.Б.: Сигурно, като има любов към Учителя, трябва да се правят жертви. Ние да не печелиме нещо от това, което правим. От начало от нашите малки заплати сме давали, сега вече се покриват разноските. Благодарение, че още не плащаме наем. Ако трябва да платим наем?
В.К.: То е много трудно нещо това. А Марта идва ли при Вас?
А.Б.: Не, тя живее въобще много далече от Париж. На 150 км ли казваше. Но има си там едно место в града като идва. Тя, каза, моите работи са объркани. Ожени се за един французин, 70 и колко годишен. За френско поданство.
М.М.: Ами тя с михаилевите хора там, с Благо, със секретарката му.
А.Б.: Кое?
М.М.: Със секретарката на Михаил е близка тя.
А.Б.: Тя?
М.М.: Да. И сега като си замина Михаил, какво правят ония, продължават дейност някаква.
А.Б.: Продължават дейност. Но изглежда, че след заминаването на Михаил няма нови хора да идват. Та получих едно писмо от един, то дали от негова лична такава инициатива. Или от тях, та ми пише, че искали да съберат всички дъновисти около тях. Значи те са михайловисти, ние сме дъновисти. Че са готови да правят някои промени и т.н. Аз въобще не отговорих. Няма какво ние да отидем при тях, те трябва да дойдат към нас българите.
В.К.: Първото условие да превеждат и печатат Словото на Учителя.
А.Б.: Точно така. Ами то само се превежда и печата негови беседи навсякъде. Там във Франция вече учението на Учителя е хубаво разпространено, нали. Но на други места, например Аржентина, там има един наш брат Георги Куртев се казва, който също работи много за разпространението на учението на Учителя. Има възможност. И той ме пита: кой е тоя Михаил, Паневритмията казва, има ли друга Паневритмия? Има само една Паневритмия, от Учителя. Изглежда, че и там я разпространява като своя, не слага името на Учителя. И аз тогава се чувствам длъжна да кажа истината, щото Учителят казва: „Бог всичко прощава, но не и лъжата.“ И затуй сега разбирам защо Учителят даде задача на Елена, да разкрие какъв е Лулчев, а на Олга за Михаил. Някой казва, ама недей, затуй имаш мъчнотии, туй-онуй. Аз казвам, чувствам нужда да кажа истината, що ще крия. Значи лъжата да се разпространява.
В.К.: Сега вижте какво, това, което казвате, е верно.
А.Б.: Да.
В.К.: Въпроса с Михаил седи така. Той пуска Паневритмията и се играе. Създава си силово поле. Пеят песните на Учителя на български. Създават силово поле. И това силово поле, този кредит той го използва за лични цели. Там е цялата работа. Тия неща не се познават.
А.Б.: Аз се разшетах.
В.К.: Разшета се, понеже има тука чужди гости и затова.
А.Б.: Той в една беседа от 1922 г., в „Милосърдието“, там дето говори, че се представят като Кирил и Методий.
В.К.: Да, има го това.
А.Б.: Той казва, те са умни, имат го в главата, но им липсва милосърдието. Любовта, това е главно, казва Учителя, Любовта.
В.К.: Нашето условие, ако искат, да печатат Словото на Учителя, да го печатат. Ако искат, ако не искат – здраве. Да си печатат нещата на Михаил.
А.Б.: То не е хубаво да се мешат така.
В.К.: Да си платят на държавата авторско право и да печат. Ако искат, те няма да го направят това нещо. Те служат на друга кауза и затова.
А.Б.: Главната работа, казах, това чувствам, дето почнахме с баща ми преводи на беседи.
В.К.: Това не е малко.
А.Б.: Защото няма никой друг да ги прави. Само ние сме, които превеждаме беседи на чужд език. Учителят говори за Германия. Казва, ако германците приемат моето учение, всички ще го приемат. В Германия има много наши хора, но никой нищо не прави. Бездейни са. Не е лесно, разбира се.
А.Б.: Това е много трудно.
А.Б.: Никак не е лесно, трябва съвършено да се предадете, в бедни условия. Аз къде живея в един седми етаж, в една малка стая.
В.К.: Да, Гради ми разказваше как излизал и как…
А.Б.: И баща ми където живееше, също. Досега ни служеше тая стая като център, но то не правеше хубаво впечатление. Разбира се, но сега и това нямам.
В.К.: Интересно е, че всички, които идват там българи, всеки си тръгва по свой път. Никой не идва да работи.
А.Б.: Е, това е.
М.М.: Астрид дали няма да свърши някоя работа. Тя усилено учи български.
А.Б.: Ама тя е в Дания. И както казва тя е сама, няма никой друг. Тя се запозна чрез една друга, млада, но тя замина сега в Англия. Там се сгоди, ожени се. Но тя е самичка, иначе е много дейна, много активна. Казвам, ей такъв човек ми трябва за във Франция.
В.К.: Няма кой да Ви изпратим. Аз мислех тази Величка, но тя нищо.
А.Б.: Тя идва на Паневритмията идва, редовно идва, тя е единствена от българите. Но тя самата си казва аз не мога, тя работи, има син, трябва да го поддържа. И тя е както братята й, дай й да приказва, да проповедва.
В.К.: Проповедница.
А.Б.: Виж за проповедница я бива, но… Иначе да седне там, да ти превежда туй-онуй. Тя доста амбициозна.
М.М.: А той учи ли се сина й?
А.Б.: Кой? Той е ученик. Учи се, не е лесно. Той стана 18 г. голямо момче е. Като го питам какво иска да стане, министър искаше да стане. Сега пък – артист. Играе в някаква трупа артистична в училище.
В.К.: Нека се занимава.
А.Б.: Още е млад. Нека се занимава. Може в бъдеще да се заинтересуват тия младите. Маргарита има две момчета, не се знае. То си е определено.
В.К.: А как се издаде тази Паневритмия на тази, как се казваше?
А.Б.: Ярмила.
В.К.: Ярмила. Издаваха я на френски.
А.Б.: Да, да.
В.К.: Точна ли е?
А.Б.: Как да ви кажа, аз нямам време да я прегледам. Добре изглежда. Само доколкото видях в движението…
М.М.: Цветно издадена.
А.Б.: Не, не цветна. След „Красота“…
М.М.: „Подвижност“.
А.Б.: „Подвижност“, да. Тя го дава така от началото като се почва като сърце се прави. Няма такова нещо. Даже аз сега помня, четох даже, брат Боев както е дал те са дадени добре, само че имаше някои грешки малки. Щото аз като отидох във Франция гледам, играят добре Паневритмията и така почнаха да ме питат подробности, аз не съм се спирала, дланите нагоре – надолу, както е. Почнах да чета книгата на брат Боев и все пак ми беше пресна Паневритмията, намерих няколко грешки. И писах на Елена: Виж, Елена, ние така играеме, защо така? Те тогава решиха да направят ново издание описание по хореографически начин.
М.М.: Щото друго е хореограф да напише, друго е иначе.
А.Б.: Но и там няколко грешки има също.
М.М.: Щото аз тука, като играем Паневритмия ни казват: Учителят казвал така да се слагат ръцете на няколко места.
А.Б.: Е, именно на „Подвижност“. На „Подвижност“, например, няма такова нещо.
В.К.: Значи ръцете не са събрани така.
А.Б.: Е, като почваме, а после като се обръщаме.
М.М.: Тогава.
А.Б.: Само че има едно нещо, навсякъде казват дясната върху лявата. А в книгата на брат Боев само в това движение, нали? В книгата на брат Боев пише като обръщаме гръб към центъра, лявата върху дясната. Сега като гледаме към центъра, дясната върху лявата. Сега там има едно малко различие. Ако, той настоява, не дясната върху лявата. На него много упражнения Учителят е дал, където има смяна, ту лявата, ту дясната. Например, помня много добре едно упражнение, ето това.
М.М.: А, при „Слънчевите лъчи“.
А.Б.: Не, упражнения в една беседа. Ето тук има пак, така ту лявата, ту дясната. И сега аз смятам, както брат Боев го е дал, че е добре. Те с Периклиева са работили, направиха голяма работа, щеше иначе …
М.М.: Да си остане така.
А.Б.: Всеки ще каже: не така. Имам един филм даже, още направен през време на Учителя 10 души сме били, Жорж Кьосев ни е [снимал]. Там бяхме една групичка. Имам го тоя филм в Париж, но той има вече 50 години.
В.К.: Не може ли да се преснеме там?
А.Б.: Дали е още хубав, не знам, аз не смея, стар филм, да не вземе да се изгори.
В.К.: Там има служби, които могат да го преснемат на нов филм.
А.Б.: Дали е хубав, от 50 години седи в един куфар.
В.К.: Той е много важен документ. Нямате ли възможност да опитате да го преснемат отново?
А.Б.: Но е стар, да не го развалят? Трябва да имам така пълно доверие. Те ще кажат стар филм, лентата е…
М.М.: Но това е документ.
В.К.: Смятам, че има там достатъчно специалисти и по телевизията.
А.Б.: Питах един, който работеше в киното.
М.М.: Тука има една, която се занимава с анимационни филми, идва на гимнастика.
А.Б.: А, да, да. Тя ми е говорила. Тя от снимки няколко иска да направи нещо като филм.
В.К.: Понеже казахте Жорж Кьосев, случайно да ви попадал този филм за Учителя?
А.Б.: Не. Не знам кой има този филм. Трябва да е в ръцете на някой, но кой.
В.К.: Сега това, този филм цялата Паневритмия ли е?
А.Б.: Да, цялата. Паневритмията само.
В.К.: С колко души, ама това е много важен филм.
М.М.: Без Пентаграмата.
А.Б.: На Пентограмата аз присъствах на всичките движения. Когато Учителят е дал Пентограмата, аз присъствах, взех участие, 10 души бяхме. На полянката, голямата лампа запалена.
М.М.: Вечер?
А.Б.: Да, вечерно време. Играхме, затуй Пентограмата я знам отлично. И „Слънчеви лъчи“ знам. И дълго време не се игра тази Пентограма. Щото не знаят как да се нареждат, след кръга как да се нареждат. След туй даде Учителят „Слънчеви лъчи“ и вече така дойде съвсем естествено, както са наредени само ще се обърнеш.
М.М.: И почва Пентаграмата.
А.Б.: Да.
В.К.: Сега аз смятам, че Вие трябва да направите един опит да се прехвърли този филм на два-три екземпляра. Пък ще Ви го платиме.
А.Б.: Все ме е страх. Не ми е за парите. Страх ме е, там да не се развали нещо.
В.К.: Там има специалисти, там ако не го направят, в България изобщо не може да се направи.
А.Б.: Знам аз, че има специалисти, може да се развали и ще кажат стар филм, филма е развален. И затуй.
В.К.: Така.
А.Б.: В Италия аз съм била в манастир. Всеки ден се пречистявах и се молех нали тъй, както вярвах, че след това причастие вече Бог е в мене и Му говорех: „Господи, направи баща ми да се върне към черковата, иначе ще ходи в ада той“. Цяла година и половина се молих. И после като излязох, така почнах и аз си казвам, хайде, да чуе един път молитвата баща ми. Беше построил къща, аз отивам да чуя беседа, запознах се тогава със сестра Аня, Паша [Теодорови], те ми бяха най-близки. Как всички тия хора ще отидат в ада?
В.К.: Това е 1932 г.?
А.Б.: Не, по-рано беше. През 1932 вече друго. Взех сега да ходя на беседа, чакай да чуя аз беседата. Хубаво, говори там за Любовта, за Бога, че сме братя и сестри, туй-онуй. Ходя на черква, вече не е същото, не чувствам вече това, което преди съм чувствала. Две години бях все така в колебание и една Коледа баща ми вече реши да прекара Коледата горе на хижа „Алеко“, на Витоша, с Цвета Симеонова и на сутринта решихме да отидем на изгрев слънце. Всичко покрито бяло – сняг и облаците покрили София. Не се вижда София. Всичко бяло.
И тъй гледам изведнъж слънцето излиза над облаците и в мен като че ли влиза една светлина, казвам си: „Ти си се молила цяла година и половина за баща ти, ето и ти поемаш същия път. Ако не беше истинския път, Бог нямаше да позволи туй нещо“. И тази ми вяра в Господа [укрепна] и от тогава разбрах, че това е Истината, понеже и аз търсих истинския път.
М.М.: Да, изгря Слънцето.
А.Б.: Да, изгря слънцето за мен.
В.К.: Казахте за посвещението 1932 г.
А.Б.: Да. През 1932 г. за първи път отидох на Рила и там сега не искам да целувам ръка на Учителя. Седя настрана. Играя Паневритмия, туй-онуй ми харесва, но така [стоя все настрана]. И Учителят ни заведе на „Езерото на чистотата“ и там да си измием краката, ръцете, лицето, главата. И аз обичах вода и аз цапнах вътре, мих се и като се върнахме на лагера сестра Паша отива при Учителя и Учителят й дава един буркан, бяло сладко. Помня, какво беше туй бяло сладко. Паша ми казва: „Знаеш ли Учителя какво каза, че от днеска си вече „бяла сестра“.“
В.К.: Затуй дава бяло сладко.
А.Б.: Стана това на „Езерото на чистотата“. И аз тогава не повярвах, разбира се, И сега, колкото повече чета разбирам, че всичко, което Учителят казва е чиста Истина.
В.К.: Да, това е наистина покръстване.
А.Б.: Там е истината.
В.К.: И сега представяш ли си, прави се цяло едно упражнение, всички го възприемат като упражнение. И сега, аз съм виждал тези снимки как си плискат и Учителя е събут до колена, мие се и т.н. Всички влизат във водата, Учителят прави упражнение. За онези е упражнение, а за един човек е кръщение.
А.Б.: Дали за всичките не знам, но за мен е било това кръщение.
В.К.: Прави се кръщение за един човек, а за другите е упражнение.
А.Б.: Бяло сладко Учителя изпрати. Помня така и „От днеска Анина е бяла сестра“. Значи покръстена съм.
В.К.: Аз винаги съм забелязвал, когато Учителят прави нещо за един човек, за онзи го прави. Както се казва опитността е голяма, а за другите излиза като упражнение. Ето случая вече се връзва и с кръщението, и с бялото сладко, вече се връзва напълно точно.
А.Б.: А сестра Паша радостна, радостна ми разказва това.
В.К.: А Вие казахте по-късно 1932 г.?
А.Б.: Е, именно кръщението стана 1932 г., аз още тогава не вярвах. Казаха си а-а, той. А след туй на Витоша помня, две години след туй трябва да е станало. Тогава вече вътрешно разбрах, че нещо става.
В.К.: Вие сте била на екскурзия на Витоша?
А.Б.: Да, прекарахме Коледата там.
М.М.: Коледата изкарахте там?
В.К.: На Ел Шадай?
А.Б.: На „Алеко“.
М.М.: На хижата.
В.К.: Да, то е имало тогава.
А.Б.: Значи рождение, имаше новораждане.
В.К.: Да, всеки минава през тези етапи.
М.М.: Туй упражнение за водата и аз съм го правила, още Учителят когато е бил. Ама не знам сега…
А.Б.: Даже помня, майка ми беше болна и баща ми ме беше сложил в сиропиталище и там бяха ме избрали, има един празник „Божи празник“. Правят като процесия от двете страни, тъй вървят тези и се молят и аз по средата [вървя], бяха ме облекли като ангелче, с една розова рокля и розови такива крила и аз ходя, ама си спомням като че ли е днеска. Така се чувствах сама, като един ангел, че съм паднала от небето. Ама тъй самичка, въпреки, че е пълно с хора от двете страни и така едно вътрешно усещане, една мъка, нещо такова почувствах. И втори път пак същото в Италия. Също бяха ме сложили тъй в средата, тъй да хвърлям цветя от розите, същото чувство.
М.М.: Аз този празник съм го виждала в Русе. Там имаше католически пансион и на този ден малки момиченца с цветя нещо. Хвърлят цветя.
А.Б.: На два пъти и тогава съм почувствала, не зная, като че се чувствах като някоя корабокрушенка и още го чувствам, така силно беше в мен, една болка в мен.
Бях шестгодишна и приготовляваха по-големи момичета за първо причастие. А аз, в двора ставаше, в едно стълбище и така аз много обичах да слушам. Колко разбирах, не знам. И по едно време, на другия ден трябваше да се пречистят и той, свещеникът каза: „Сега утре ще приемете Бога в себе си. И каквото пожелаете, ще ви го даде“. О, казвам, таман за мене, трябва и аз да правя причастие. Майка ми болна, искам Господи, да оздравее майка ми. „Но след обед ще отидете да се причестите.“ И аз сега гледам, кога ще излезат, та зад тях отивам така в черквата и виждам всички отиваха пред едно, където се изповядват, то има една такава дървено, вътре седи попа, а отвън желязно такова с дупка отвънка пък седи тоз, който се изповяда. Инак всички отиват там, коленичат, седят известно време и си отиват. След като всички минаха, сега и аз отивам. Не знам какво да кажа нали, седя. Попа седи и чака, чува, че се диша там и се вижда едно малко момиченце, взе ме така и ме взима на колената и казва: „Какво искаш?“ „Ами искам да се причестя.“ „Защо искаш?“ „Мама е болна, искам от Господа да оздравее мама.“ „Как се казваш, имаш ли братя, сестри и т.н. Бащата слушаш ли, туй-онуй?“ Те като видяха туй, пуснаха ме, обикновено малко момиче иска да се причести. Ех, на другия ден отидох при комшийката, сложи ми една рокля, едно було. Като видях, че всички минават и аз минах, извадих си езика, знаех, че не трябва да пипам със зъбите, да го глътна така. И с такава вяра, че Бог е в мене се молих от все сърце да оздравее майка ми. А бяха казали, че майка ми няма изобщо да оздравее никогаш. Ама и тя имаше вяра. Но това е за друг път.
В.К.: Тя имаше ли някоя опитност с Учителя?
А.Б.: С Учителя точно не, но тя имаше много сънища, много видения. Тя много вярваше в света Богородица, твърдо и където намери статуя, туй-онуй, ще даде обица и пръстени каквото има, златно.
В.К.: Всяко същество по своему. Всеки си има свой път.
А.Б.: Много хубава случка има за Рила. Както така на чешмичката, пее, пее всички песни.
В.К.: Какви песни?
А.Б.: От Учителя, все братски песни. А тя не знае, че баща ми беше с Учителя отишъл някъде. И като се връщат Учителя чува, че се пее. И седна на един камък, каза баща ми, Учителят си извади [свали] шапката и цялото време слуша с голямо внимание, и така концентриран, и като свърши майка ми да пее.
Край 5А
Савка Керемидчиева, Люба Аламанчева, Тереза Керемидчиева и Мариета Бертоли
Анина Бертоли 5B – Трима ангели
А.Б.: Вратата се отваря и мисли, че магарето бута. Не, видях трима ангели.
В.К.: Вратата на палатката се отваря и мисли, че е магарето.
А.Б.: И вижда трима ангели, еднакво високи, руси, хубави и светат, светат и ми се поклониха и тримата. И казват: Благодарим ти за хубавите песни, които ни изпя! Сега за вечни времена ще се произвеждат. И дигнаха крила и са направили като триъгълник и почнаха да излизат седемте цветове на дъгата. И пак се поклониха и изчезнаха. Сега майка ми въобще не знаеше, че ангелите са дето се казва, [проводници] на музиката. И че музиката въобще произвежда седемте цветове. Тя нищо не знае. Та има тая опитност, сега си казвам, дали Учителят е изпратил тия трима ангели да благодарят дали те сами са дошли, не знам. Но това й казаха, сега за вечни времена ще се произвеждат.
В.К.: Да. Мина и замина.
А.Б.: Беше, сега като си спомням, даже някои във Франция ми казаха: Вие не си давате сметка, че вие сте живели нещо уникум. Което никогаш, откакто света е бил, не е имало такова нещо. Това една французойка ми каза. И като си спомням, просто ми се плаче. Наистина, казвам, деца бяхме, не си давахме сметка.
В.К.: Минаха и заминаха. Тази епоха мина и замина. Тя вече не може да се повтори.
Край 5-B.
Мариета Бертоли-портрет
Анина Бертоли 6A – Снимки
А.Б.: Имам доста снимки.
В.К.: Сега аз искам да Ви запитам. Вие имате ли някакви от тези родови снимки?
А.Б.: Родови?
В.К.: От семейството.
А.Б.: Имах много, но те с пренасянето, просто не знаеме къде са.
В.К.: Сега, целта е следната, понеже Вие миналата година ни разказахте някои неща за баща Ви. Сега, след време тия неща ние ще ги извадиме и ще ги обработиме на пишуща машина, но необходима е документация. Документация на рода, някои други снимки, пребиваването ви в България тука през време на Школата. Трябва да се документира.
А.Б.: Ами то аз мисля, че разказах, не помня какво съм разказала миналата година, как баща ми се запозна с Учителя. Дали съм го казала, не знам.
В.К.: Точно как?
А.Б.: Той още като млад нещо е търсил, защото 24 годишен е бил, тръгнал за Индия.
В.К.: Да.
А.Б.: И като стигна в Цариград, без пари. И там застанал както е бил в миналото, на един специален площад, където хора, които търсят работа, други търсят работници, застават там и си намират [работа]. И баща ми застава там. И един важен господин ходел от човек на човек и ги пита какво вършат и стигнал до баща ми и попитал: „Ти какъв си?“ „Италианец“. „Какво правиш?“ – „Венецианска мозайка.“ Щото баща ми е свършил там във Венеция Академията за приложни изкуства, венецианска мозайка, икони дето се правят от мозайка. „О-о, теб Бог те изпрати, черква строя и ми трябва такъв човек.“ И след туй се запозна там с един италианец, било е някакви си празници няколко дни, казал, виждам, че ти си чужденец не познаваш никой. Аз ще ти заведа в моето семейство, семейството на жена ми. Те знаят италиански. Майка им е италианка. И отиде там, майка ми беше едвам на 16 години. Много хубав глас. Казали й: Я изпей на този италианец една италианска песен! И тя я изпя и така стана връзката и аз дойдох на тоя свят. Бях първата. И после стана 1912 г., нали, беше тази война, между България и Турция за Одрин. Турците превзеха Одрин и трябваше всички чужденци да напуснат Одрин. Къде, къде да отидат, майка ми казва: Аз имам баба в Пловдив, тя казва, гледа на карти и на кафе и познава много хора. Веднага ще ти намери работа. Познава архитекти, инженери. И е верно. Щото баба ми гледа, по право прабаба ми.
В.К.: Тя как се казваше?
А.Б.: Теофани.
В.К.: Теофани, това значи гръцко име.
А.Б.: Е, май имаше нещо гръцко като произхождение. Женена, мъжа й беше свещеник. Та, тя даже спаси живота на Коларов, тогавашния Коларов кой е. Беше ходил при нея. Имаше някакви размирици политически.
М.М.: Васил Коларов?
А.Б.: Не знам. И тъй като беше, познава добре, тя казва: Няма да се връщаш в къщи, щото там чакат да те арестуват.
В.К.: На кого? На Коларов казва?
А.Б.: На Коларов. Той я послуша и наистина, чакаха го и така си спаси живота. И като отидоха в Пловдив, разбира се, баща ми беше голям майстор, веднага работа намери. После войната дойде, майка ми се разболя много тежко. Какво да прави?
В.К.: Първата война, Европейската?
А.Б.: Да, Европейската, разбира се, аз съм родена 1912 г.
В.К.: Вие сте родена къде – в Одрин?
А.Б.: В Одрин съм родена. И майка ми се разболя много тежко, в болница. Какво да прави с три малки деца. Аз на 6 години, брат ми 4 години и половина, сестра ми на 2 години. Сложили ни в едно сиропиталище. Там се разболяхме всичките. Помня даже една стара калугерка, колко беше добра, от нейния хляб ни разделяше и ни слагаше чубрица. И ни се виждаше нещо много сладко. После от там ни заведе при родителите на майка ми. Майката на майка ми. Тя пък се разболя и тя. Че ни заведе в Италия при неговите родители. Там седяхме около две години. А той имаше един приятел от училище в Америка, САЩ, и му писа: „Ела, казва, ще станеме милионери.“ Наистина, ако беше отишъл в Америка щеше да стане. И в Бургас приготвя паспорти, всичко и ние да дойдем и да тръгнем. Там се запознава с един, не се спомням името, някой си, който му даде една книжка да чете, „Беседи“ на Учителя. Със заглавието беше, аз го знам на френски, „Магнетизъм и електричество“.
В.К.: Да, „Магнетизъм и електричество“, има такава беседа.
А.Б.: Той като прочете, казва: Искам да видя тоя Учител. Той, казва, е в София. „Нищо, ще отида да го видя“. И като видя Учителя свърши се с Америка дойде в Италия, взе ни и ни доведе в София. Така, как да кажа, подтик вътрешен, който имаше, се задоволи, разбра, че се намира пред един истински Учител.
В.К.: Аз си спомням, че той разказваше случай, че когато бил млад чел окултна литература, имал подтика да отиде в Индия, да търси великите хималайски учители и така.
А.Б.: Така е, да.
В.К.: И идва в България и намира Учителя.
А.Б.: И така намира Учителя, невидимия свят го е упътил нарочно при истинския Учител. И си остава там, много верен. Вече възрастни братя и сестри. И в тази надгробна реч Буча много хубаво описва баща ми.
В.К.: Тя има ли някакви исторически бележки или просто описва неговия път?
А.Б.: Въобще като портрет на баща ми, така бил е беден и е работил във всички поприща, и физически и окултни. И преводи, той е почнал с преводи на италиански да прави от беседите.
В.К.: Сега, излизало ли е на италиански нещо тука в България или в Италия?
А.Б.: Е, в Италия е пращал така като в тетрадка.
В.К.: Като в резюме.
А.Б.: Преведени беседи, сега не знам дали бяха резюмета или целите беседи.
В.К.: Те печатани ли са били?
А.Б.: Те са на циклостил.
В.К.: А, на циклостил са.
А.Б.: Да, и имаше там на разни адреси. И тези адреси после се пренесоха в Париж. И създадоха пак едно окултно движение, което се казваше „Амур и ви“, което значи „Любов и Живот“. И „Льор дет“, което значи „близкия час“. Те повече се занимаваха със сеанси, спиритически сеанси.
В.К.: По ония години това е било на мода.
А.Б.: На мода е било, между тях е имало жената на един от тях, много добър медиум. Интересно, че аз отидох в 1936 г. в Париж, и един от тях, Ромоло, който се казва, той 93 годишен и си продължава работата, издава списанието.
В.К.: И какви материали поместваха вътре?
А.Б.: Е, най-различни, но все пак духовни. Взети от всякъде, много често слага и от Учителя неща.
В.К.: Как се казваше неговото списание?
А.Б.: Списанието? „Амур и ви“, или „Льор дет“. И той баща ми, тука се издаде, мисля, че съм ви казвала: „Учителят говори“, „Живот за цялото“, „В царството на живата природа“, са ги превели тука Георги Радев и Маркова [Анриета]. Заедно са били печатани и баща ми ги изпратил на този Ромоло Мантовани, се казва. Той вече като има духовна група. Чели са тая книга, така много се възхитили от книгите. Баща ми 1937 г. отишъл в Париж за някакъв си конгрес пак от всички духовни групи. И този Ромоло казва, че има, които са чели книгите и ще се радват да се запознаят с един ученик на Учителя. Той така събра няколко души, баща ми говори и показа няколко снимки и те много се възхитиха, даже 1939 г. много от тях са дошли тука. Тука, в България, да се запознаят с Учителя.
В.К.: Значи това е групата, която идва 1939 г., първата група?
А.Б.: Между тях имаше още някои други. Искам да кажа, че първо баща ми е създал група чрез тоя Ромоло.
В.К.: Ромоло?
А.Б.: Ромоло Мантовани. Това е презимето.
В.К.: Значи вашият баща е фактически първият, който довежда французите.
А.Б.: Той е пръв, който може да се каже, пръв, който е превел на чужд език беседите на Учителя.
В.К.: Да.
А.Б.: Почнал първо с италиански. Както казах 1937 г. е било, запозна се с тия хора, които се интересуват от учението на Учителя. И като се върна, даде адресите на Боев. И Михаил узнал туй нещо. Той с желание да дойде в Париж, нали, и разбрал, че има адреси, взел няколко адреси. Брат Боев, както беше добър, така направил му едно писмо препоръчително. Но е било лятно време, август месец, всички тръгнали по ваканции. И чукал, чукал на вратата, никой няма. Само все таки запазил пари за връщане. А сега Тошо Симеонов ми разказва, инженера, дето бе. Ходих, казва, в музея Лувъра, а там има продължение Тюлери се казва музея. Вие били ли сте в Париж?
В.К.: Не.
А.Б.: Има Тюлери продължава, на една пейка виждам нашия Михаил, беше натъжен като ме видя се зарадва, казва: „Седни тука, Тошо, остани, ние в Париж ще печелим много пари“, казва. Това е било, преди да почне работа, ще печели много пари.
В.К.: Така, и щял да печели много пари.
А.Б.: Да, ще печелим, казва, много пари. Тошо каза не ме интересува това, той се върна, нали, и Михаил каза, ще отида още утре, казва, и ако не ги намеря ще се върна. Но за негово щастие жената, която търси, тя Карден се казва. Тя е била запозната, ходела с много духовни хора, запознала се е с много хора и като отишъл при нея, разбрала, че е ученик на Учителя, веднага му отворила вратите, ръцете, поканила много хора. Така се създаде първата група. А, исках да кажа същевременно баща ми като говори нали, преди Михаил да отиде, там е била тази Стела Белмен, която след туй станала първа секретарка на Михаил. Всъщност тя се запозна с учението направо така чрез баща ми, чрез Учителя, не чрез Михаил. Тя много амбициозна.
М.М.: Тя се е срещала с Учителя?
А.Б.: Тя се е срещала, да. И така Михаил като отиде там, тя амбициозна, разбра че дето се казва „търкулнала се тенджерата, намерила похлупака“. И нейните амбиции, тъй чрез него се…
В.К.: Събраха.
А.Б.: Събраха, да. Така върху нея много отрицателни работи са ми разказвали, но по-хубаво да не ги кажа.
В.К.: Така, сега първите, които са превеждали, това е сестра Маркова.
А.Б.: Маркова и Георги Радев.
В.К.: Сега, за Маркова, от къде беше Маркова?
А.Б.: Маркова е белгийка. Тя е женена за български офицер. Даже колкото разбрах, е преподавала френски език на царското семейство.
В.К.: И тя как, къде се е запознала с този български офицер?
А.Б.: С кого?
В.К.: С българския офицер, че идва в България.
А.Б.: Ами сигурно той е бил там.
В.К.: А тя деца имаше ли?
А.Б.: А, имаше, имаше щото имаше и племеннички там.
В.К.: Имаше и племеннички?
А.Б.: Да, да, имаше деца. Тя живееше на Изгрева, там има дървена барака. Беше се много разболяла даже артериосклероза, нищо не помнеше. И Учителят й казваше: ще носиш вода в стомнички две. Понеже имаше един извор там към Диана бад. Ще отидеш и всеки ден ще носиш вода. Прави го тя и оздравя. И обеща, каза, ако оздравея, ще работя за Учителя. И тогава след туй тя преведе тия книги. С Радев са работили.
В.К.: Добре.
А.Б.: Първи те разнесоха това. Започна с преводите баща ми и влезе във връзка с тоя човек Мантовани, нали. На който баща ми пращаше книгите, той ги продаваше и така се създадоха първите ученици на Учителя във Франция. След туй отиде Михаил. До войната хубаво работи, нали, във връзка с Учителя, но след войната. През време на войната какво е правил, не знам. Казаха ми, че пак с някакви духовни групи. Влязъл във [връзка] с масони, с туй-онуй. И след войната смени вече посоката.
В.К.: И той си оформи там негово общество.
А.Б.: Общество, той е учителя, учителя Михаил. Омраам и т.н., и там много лъжи, нито е бил в Индия, по-право той е ходил в Лос Анжелис, там е държал сказки, между които имаше един Феликс*, може би го знаете. Той също, странно, как се запозна с учението. Някой си приятел му оставил цял куфар книги, с духовни книги. И между тях имаше нашето малко списание „Житно зърно“. Това го привлече, чете, намери адреса, писа, влезе във връзка с баща ми, пожела да печати нещо. И той е пръв, който напечати на английски „Учителят говори“. Превода е от една Вера Гюлгелиева.
В.К.: Как се казваше той?
А.Б.: Феликс, той е от френски произход, но от 50 години живее в Америка.
В.К.: Сега ние тука имаме няколко снимки от идването на французите в България. И това са снимки от самото им изпращане.
А.Б.: Да.
В.К.: Тука виждаме Учителя, ето Учителя виждаме тука.
А.Б.: Тази е Маркова, ето с шапката.
В.К.: Тази е Маркова, с шапката? Тя е френска някаква, може би плетена.
А.Б.: Е, този е французин. Аз всичките не ги виждам добре. Да, това е Маркова, този е французин.
В.К.: Който е до нея?
А.Б.: Дето е до нея. Там около нея Балтова, Елена и т.н.
В.К.: Това е снимката от изпращането на чужденците. Ето виждаме изпращане.
А.Б.: Пампоров.
В.К.: Пампоров виждаме. Тази изглежда не е българка.
А.Б.: Да, латвийка. Имаше латвийци.
В.К.: Тука е пак Учителя, дава поздрав с ръката. Тука е пак изпращане.
А.Б.: Да.
В.К.: То е валяло дъжд щото виждаме един чадър.
А.Б.: Да, то е било много, как да кажа, просто като отидоха горе на Рила.
В.К.: Да.
А.Б.: То беше за тях нещо необикновено, може да си представите, нали. Високо. Те цял ден вървят и най-после се намират в тази висока планина, между езера. Тогава е имало много клекове. И се срещнаха с Учителя. Всички плакаха. Как да кажа…
М.М.: Трогателно.
А.Б.: Трогателно. Много трогателно.
В.К.: Да. Сега тука пак една снимка от изпращането. Те са от една и съща поредица. Изпращането.
А.Б.: Да, изпращането.
В.К.: Сега тука виждам една снимка, това е Манжо.
А.Б.: Манжо, да.
В.К.: Сега чувал съм и са ми разказвали, че той е правил опит за записване гласа на Учителя. Какво стана с този запис? Намерихте ли го някъде?
А.Б.: Аз Манжо съм го срещала няколко пъти и съм го запитала, Манжо не можа да ми каже нищо положително. Един път ми каза, че се е счупила, счупена била плочата. Друг път каза, че е при Михаил. Друг път каза, че е в някакъв си музей. Иначе записи за хор, нали, той е взел както сме пели в салона. Всъщност така, както се пее общо, единогласно, всеки с различен тембър е най-хубаво.
В.К.: Да.
А.Б.: Най-хубаво. Иначе хора не беше токова сполучлив.
В.К.: Сега това е Манжо, този, който е с мустаците, той французин вероятно. Не е българин. Ето го, тука се вижда по-добре.
А.Б.: Тази не е французойка, тя е латвийка.
В.К.: Не е ли французойка?
А.Б.: Имаше много латвийци на същото време.
В.К.: Значи това не е французойка, според вас. Добре.
А.Б.: Не знам.
В.К.: Сега искам друго да Ви питам. На тази снимка имало ли е французи, защото това не са българи.
А.Б.: Това са стари снимки.
В.К.: Да, това е изпращане на влака. Казаха ми, че са били французи, обаче аз както виждам от французите няма тука.
А.Б.: Щото преди голямата група, 1938 г. са дошли трима души. Но не, не, това е стара снимка.
В.К.: Значи, не са французи?
А.Б.: Не, не са французи.
В.К.: Не изглеждат французи. Не са и българи.
А.Б.: Не, това е снимка от 1922 г., виждам по шапките, стара снимка.
В.К.: Добре. Ставаше въпрос за тази група, отива и се качва горе на езерата.
А.Б.: Да.
В.К.: През това време е имало и някаква френска група. Сега, тука виждам, това е Манжо с Жорж Радев.
А.Б.: Жорж Радев, да. Вера Куртева.
В.К.: Не, това е Катя Грива.
А.Б.: Тука е Вера Куртева.
В.К.: Сега виждаме Манжо сам на една снимка. Сега тази снимка, искам да Ви питам, кои са тука, виждам и французи.
А.Б.: Да. Тази е Карден, дето е приела първо Михаил.
В.К.: Тази с мантото в профил?
А.Б.: Да. Тази е Сабсай, зъболекарка.
В.К.: Която е с бялата [шапка]. До Стоянка Илиева. Това са латвийки.
А.Б.: Това е [генерал] Стоянова, дето е била придворна дама.
В.К.: На генерал Стоянов [жена]. Така, други французи да виждате?
А.Б.: Да видя, а сигурно има, но аз не мога да си спомня всичките лица, нали. Кой друг тука?
В.К.: Е, все пак видяхме Карден, за която ставаше въпрос. Така, това е същата снимка, само че в по-друга поза.
А.Б.: Тя, Карден седя така доста време, щото имаше един тумор в стомаха. Тя смяташе, че Учителят ще направи веднага някакво чудо, но то стана бавно-бавно, но тя живя след това дълго време.
В.К.: Да. Така това е същата група, само че увеличена. Сега искам да ви питам за едни други снимки. Това са, ето тука снимка, дето го има баща Ви. Ето го баща Ви тука Бертоли.
А.Б.: И аз съм тука.
В.К.: Вие сте тука най-отляво, Вие ли сте това?
А.Б.: Да, да.
В.К.: Сега това е група френска и латвийска.
А.Б.: Да, има и югославянин един.
В.К.: Кой е?
А.Б.: Мисля, че крайният.
В.К.: Този, който е крайният, който е с очилата?
А.Б.: Този е латвиец, където са горе.
В.К.: Да.
А.Б.: Тука са само чужденци, няма други българи.
В.К.: Сега тука този долу, който е пред Учителя?
А.Б.: Този трябва да е този, професор Лемоние.
В.К.: Това е Лемоние, така ли?
А.Б.: Да. Тази е французойка тази същата, дето мислех, че е латвийка. Да. Карден пак, Сабсай. Тази е Марияна.
В.К.: Коя е Марияна?
А.Б.: Тази тука.
В.К.: А, тука със забрадката. А тази тука, не се знае.
А.Б.: Не, тази е Сабсай.
В.К.: Как – Сабсай?
А.Б.: Сабсай, тя беше зъболекарка. А те и Карден и Сабсай са еврейки. Около Учителя все французойки.
В.К.: А този кой е с очилата и с пуловера?
А.Б.: Този, чакай, как му беше името?
В.К.: Той е французин?
А.Б.: Швейцарец. А жена му полякиня. Фаетас, химик беше. Жена му полякиня, така от произход голям.
В.К.: Да. Това е пак една снимка, но българска група.
А.Б.: Да, да. Това е все 1939 г.
В.К.: Така, значи това е 1939 г., голямата група. А между другото имало с тях и латвийци.
А.Б.: Имаше и югославянци също.
В.К.: Да. Аз сега виждам една група, това са латвийци. Това е Учителя.
А.Б.: Те са със Савка.
В.К.: Да видим има ли някой французин.
А.Б.: Тази е майка ми.
В.К.: Коя е майка Ви? Тука ли?
А.Б.: Тази последната. Чакайте, това не е 1939 г. Това са първите французи, които дойдоха 1938 г.
В.К.: Значи казвате, че това са първите французи?
А.Б.: Този Греев, той беше художник.
В.К.: Значи, този е втория, който играе…
А.Б.: От първите французи.
В.К.: Този кой е, Кирчо-лъвчето май като го гледам.
А.Б.: Да. Като го гледам.
В.К.: Този е французин.
А.Б.: Тази също – французойка.
В.К.: Отпред е майка Ви. Майка Ви как се казваше?
А.Б.: Лучия.
В.К.: Лучия.
А.Б.: Този като дойде се разхождаше из полянката, казва: Точно така си представям полянката, точно така. Беше пълен с ентусиазъм.
В.К.: Това е една снимка пак на латвийци.
А.Б.: Тези латвийци Пампоров ги доведе.
В.К.: Това са пак латвийци. На езерата горе. Да, те са хора, които вече отдавна ги няма, те са си заминали. Ето, пак една група. Аз Ви ги подавам, за да може да си припомните някои от тях. Сега тука в групата са възрастни сестри. Но това са латвийки, не са българки.
А.Б.: Сигурно. Дали Пампоров е с тях?
В.К.: Не, това са само сестри възрастни. Възрастни сестри. Значи това са групите на латвийките.
А.Б.: Чакайте, ама тази май е, дето беше придворна.
В.К.: Генерал Стоянова? Ама това са все възрастни сестри.
А.Б.: Понеже ми прилича на генерал Стоянова. Ти познаваш ли я?
М.М.: Не, не я познавам.
А.Б.: Но не виждам други възрастни сестри, които да познавам. А, ето я тази, как се казваше – Спиридонова.
М.М.: А, Донка Спиридонова.
А.Б.: Значи на езерата, тука е направена тая снимка?
В.К.: Да. Значи ние виждаме има няколко снимки …
А.Б.: А, тази Епитропова.
В.К.: Да, Епитропова. Значи ние виждаме има няколко снимки, където го има и баща Ви. От тези, които Ви показахме. Сега Вие ще може ли да намерите някои снимки от рода на баща Ви, от Школата, за да можем да ги съхраниме? Сега виждате това е приложение към тия неща.
А.Б.: Да, да. Трябва да видя някои снимки. Имаше една снимка там пред салона, съборен ден. Там беше баща ми, до него Маркова.
В.К.: Да. Добре. Сега, а първата група кои бяха? Вие казахте, че са били две групи?
А.Б.: 1938 г. само трима души бяха дошли. Има една снимка даже само с тях. Горе на Витоша, Учителят, тия тримата и баща ми беше с тях. Имам я в Париж тая снимка. Греев, той беше художник, и тази възрастна сестра и един по-млад. Греев след като отидох там 1939 г. беше жив още. Познавам го. А възрастната сестра си беше заминала. А другия по-младия, въобще не знам какво стана с него.
В.К.: Да. Сега искам друг въпрос. Как дойде идеята да се издава „Житно зърно“ там от вашата група?
А.Б.: Ами как. Трябваше просто, баща ми беше отишъл за това, нали. Да се разпространи учението на Учителя. И как можеше, като не е оратор баща ми, нито аз, всеки според възможностите. Та понеже знаехме френски, тъй като [сме] от италиански произход, френско-италиански. Първо почна баща ми като отиде там 1947 г. От началото той нямаше намерение да седи, отиде в Италия, и като беше в Италия, тогава стана катастрофата с Михаил там, разни афери. Там знам всички подробности как стана.
В.К.: Обаче не Ви се разказва.
А.Б.: Много объркани работи, как да ви кажа. Не хубави, не честни, той беше образувал около себе си харем от жени, от туй, от онуй. Дошъл някой си Маха чохан, който се представяше за някой изпратен от Тибет. Сега работи, които са ми разказали нали. Той като [е] в харема му, предлага някое от момичетата. И танци, голи танци и т.н. и едни такива не много хубави работи.
В.К.: Фактически френското правосъдие го изпраща в затвора и то е имало защо?
А.Б.: Имало е, разбира се.
В.К.: Не е така, както се казва, че скалъпено и т.н.
А.Б.: Не е, ама то всичко има, аз като отидох 1949 г. срещнах се с хора, млади жени, които са били около него и те са ми разказали и всичко е верно. Даже една от тях ми разказа, събираше най-младите да играят съвсем голи, а около тях един кръг от .….
Край 6-А.
На обяд на Изгрева Стоянка Илиева, Катя Грива, Буча Бехар, Петра Шилингозова, накрая Бертоли
Анина Бертоли 6B – Последен запис
В.К.: Значи облечени с туники?
А.Б.: Да, да. Трябвало да се молят, той да не се изкуси. Влизал с някаква си голяма туника и с някаква си шапка, така остра. Което са ми разказвали, сега какво да ви кажа. И след като ги избирал там, да ги посети по-нататък. Това се узнало от полицията. Изпратили една млада жена. Щото в полицията има такива млади жени, да видят дали има нещо верно. И тя видяла всичко това и казала: еди си-кога аз ще ви хвърля от прозореца някаква бележка и влезте тогава. И ги хванаха, дето се казва на мястото на престъплението. Съдиха го за 4 години. Но между тях има много жени, много богати, и те са дали пари, за да бъде той очистен [невинен], както се казва. Но въпреки това седя 2 години в затвора. След това му било забранено 10 години в Париж да се върне. Но той си създаде група в южна Франция, след туй пак се върна в Париж.
В.К.: Сега да Ви питам нещо, което всички смущава, аз лично не се смущавам, аз съвсем друго разсъждавам. Че той в неговата група пеят Паневритмията на български, пеят песни, молят се, играят Паневритмия и т.н., а не чете беседи на Учителя.
А.Б.: Не чете беседи. Те са негови сказки даже. Но той сигурно има всичките беседи на Учителя.
В.К.: Той не е печатал нищо?
А.Б.: Печатал само свои беседи. На Учителя нищо. Но преди войната има едно „Седемте езера“ наречено, колкото разбрах и те са ми чели малко, той е взимал от тези беседи „Седемте езера“ и ги е давал на френски език и е имал такива тетрадки, 7 тетрадки са и доколкото разбирам, те са все от Учителя. Но след това бяха все негови беседи. И се провъзгласява за Миров Учител. Като най-голям Миров Учител. И „Омраам“ отгоре, че е бил в Хималайте, че се срещнал с най-големия йога Бабаджи, което, чрез мисъл той го видял. Пращаха ми така едно малко като списание, че са ходили заедно, ходили разни групи, че са ги посрещали като царе. И къде също – в Лос Анжелис, там също има негови почитатели. Там държа некакви сказки този Феликс, който е издал книгата „Учителят говори“ на английски, ходи и той там и се запозна с един българин. Този българин е принадлежал на една духовна група във връзка с всички тия йоги в Индия. Те са отишли при него, при Михаил, и той го е питал наистина ли сте били в Индия, и т.н. И Михаил потвърдил, нали. Те тогава писали веднага в Индия да проверят дали наистина такъв човек, е бил в Индия и се е срещнал с този. Писали, че не са видели никогаш такъв човек. И самия този Феликс в писмото пише: Както лъже, че е бил срещнал Бабаджи така лъже, че Учителят го е изпратил. Защото той е казал, че Учителят него го е изпратил, защото Учителят предвиждал всичко, че ще има война, че няма да има възможност да се работи тука. И го изпратил него, за да разпространи учението. И щом като види, че някъде учението на Учителя се провежда, той веднага се настанява, като казва, че той е изпратен. Това са лъжи за нас положително, че не е изпратен от Учителя, защото навремето сестра Паша ми е казала, че Учителят просто го е пъдел. Защото е вършел работи нередни. И после узнах от самата Олга Славчева като Учителят е дал задачата на Елена, за Лулчев да пише някои работи. Така на Олга Славчева, Олга сама ми е казвала, Учителят й е казал: „Изложи, казва, Михаил“, понеже те са живеели като студенти в една и съща къща при този Русев. И една случка ще разкажа само, защото Олга Славчева ми е писала това писмо, защо – не знам. И аз взех, че го унищожих това писмо. Сега виждам, че съм сбъркала. Защото все пак е един документ.
И тя ми пише тъй: Един път Михаил ми влиза в стаята, иска така да се любува с мен. И тя го отблъснала, както Олга си беше такава енергична, блъснала го със сила и той нещо се ядосал. Не помня какво казал, казал нещо. Блъснал вратата, излезнал и тя изведнъж пада вкаменена в леглото, нито може да говори, нито да мърда. В града те живееха. В същото време един брат от провинцията бил при Учителя, и той си разказва неговите си там задачи туй-онуй, и Учителят като че ли си втренчил погледа някъде тъй далече. И се зачудих казва, като Учителят изведнъж ме пита: „Знаеш ли къде живее Олга Славчева?“ Казвам: Да, Учителю. „Идете, идете веднага при нея.“ И той се упътил, стигнал там, чука на вратата, никой не отговаря, но тъй като не било заключено влиза, вижда Олга в леглото нито мърда, нито може да говори и той разбрал веднага защо Учителят го праща и пада на колене до леглото и се молил от все сърце. И казва, лека полека, вече почувствал как в нея се възвръща живота. Значи той пак не е бил кой да е, значи един силен дух, даже на едно место четох дето братя са запитали за него. И Учителят казва: „Тоя дух от 8000 години ме преследва.“ Значи краде учението на Учителя и го предава като свое. Но както казват, всичко невидимия свят превръща на добре. Защото много ще има, които чрез Михаил ще дойдат към учението, което търсят от извора направо. И аз това казвам на хората, защо казвам, ще пиете от кладенеца, където водата е минала през разни други проводници. Пийте направо от Извора! Чиста вода! Но все таки не прави нищо лошо, дава учението на Учителя. Нали, с негови думи и как да кажа, с негови обяснения. И разбира се, харесва се на хората всичко от Учителя.
В.К.: Той има една теза, че френския народ не може да приеме учението на Учителя, защото било просто изложено в беседите и че трябва да се преразкаже.
А.Б.: Аз виждам, 31 години издавам списанието, има абонати, които от години си плащат редовно, значи им харесва и да видите какви хубави писма пишат. И някои казват само с първото прочитане, те готови души, Учителят сам е казал, ще се работи с „готови души“, които не са готови души, има други, много духовни групи, които са също хубави. Но не е същото, Учителят си е Учител на Любовта, той сам е казал. Продължение на Христовото учение.
В.К.: Сега искам да Ви питам, през какви перипетии и как беше преведена книгата „Учителят“? Когато беше издадена тука от Боев, Методи Константинов?
А.Б.: „Учителят говори“?
В.К.: „Учителят“.
А.Б.: А, книгата „Учителят“? Ами те са работили Боев, Борис, Мика и Методи.
В.К.: Тя излиза на български, а как се превежда на френски? Как я издадохте там?
А.Б.: Тя е издадена на три тома. Първото – биографията, второто – Козмичната любов и третото е – Мъдростта и Шестата раса. Но най се хареса втората част, върху Любовта, щото никой не е писал такава книга. Цял том само върху Любовта. И по най-различен начин, най-много се хареса на всички. И този издателя издаде вече 4-5, доста издания от тая книга.
В.К.: Сега друго искам да Ви питам, спомням си, че Методи Константинов беше написал някои книги.
А.Б.: Той е написал, да, „Епохата на Водолея“.
В.К.: Как се възприемат тия книги?
А.Б.: Много хубаво се възприе, но понеже доста дебела и голяма, много пари струва да се издава второ издание. Все обещава, обещава. Въобще не го издаде и малко критика има, защото, нали Учителят както е казал, че на славянството е бъдещето, а те латинците не искат да го приемат туй нещо. Особено със сегашната политика, те не могат да разберат как може славяните те да бъдат, как да кажа…
М.М.: Най-отгоре.
А.Б.: Най-отгоре.
В.К.: Да, критиката по отношение на неговите неща са точно тази теза, защото застъпва бъдещето на славянството.
А.Б.: Да, там е главно критиката и може би затуй не иска да издава, иначе книгата е много хубава, харесва се. Тя е работена повече с брат Боев. Има някои много хубави страници, Учителят говори за себе си. Въобще хубава е книгата. Даже в Италия там се превежда сега под голям секрет, защото той тази книга като я издава пише, че никой няма право.
В.К.: Авторско право.
А.Б.: Авторско право. С какво авторско право? Даже тази, която аз направих, аз не исках, казах добре, щом не може иначе само за Франция да имаш права, а не за другите държави. Сега ако иска някой да преведе, на немски, на английски – да е свободен.
Не е много активен, как да кажа, гледам тези михаиловите ученици са много активни. Беседите на Михаил ще ги превеждат на всички езици. Има и много пропаганди. Да, Надка Кънева има едно писмо от една наша Лили Ойтикер се казва, дето пише как Михаил така по улиците раздава неговите [брошури], прави пропаганди големи. Че той е изпратен от Учителя, че Учителя е предвиждал всичко, много, много пропаганди навсякъде. И то не той, а неговите последователи. А самите, този, издателството толкова много пари печелят, че вече строят хотели. Там в южна Франция.
В.К.: Аз имам едно писмо от Учителя нали, в което казва за Михаил, ако иска да печели пари да замине за чужбина, но тука – не, за България.
А.Б.: Но той е вършел, това, дето една случка Олга ми писа в писмото. А той е вършил много други неща непозволени. Учителят, за да го изпъди, защото не са го разбрали някои около него. Даже миналата година питах Елена да бъда сигурна, казвам, верно ли, че Учителят го е изпратил. Не е верно, Учителят го е пъдил, просто Учителя е казал: „Не ви е местото да вършите тези работи тука. Идете във Франция, в Англия.“
В.К.: Това е точно така. Учителят го маха от тука и го изпраща във Франция, за да не пречи.
А.Б.: Сега, една случка знам, а кой знае колко други неща има.
В.К.: Защото той не е случаен, след заминаването на Учителя, ако беше останал тука щеше да повлече и увлече много хора.
М.М.: Елена дали е писала?
В.К.: Не знам, имало е други съвременници, които са писали.
А.Б.: Елена е имала задача за Лулчев, а Олга за Михаил. Нали тя е почнала, писала, казва: Учителя ми даде задача да пиша за Михаил.
В.К.: Да пише, обаче не е написала.
А.Б.: И почна, казва, отиде при бръснаря и каза: отрежи ми косата, така както Учителя и косата, и брадата. При шапкаря – шапката същата, и т.н. Може би да е писала, не знам. Казаха ми, че Томалевски държал всичките нейни неща, после къде отидоха, не знам. Тя много неща е писала. За живота от началото, за Учителя, биография малко е писала, неща за по-важните братя, даже за баща ми е писала. За баща ми много неща е писала. Но къде са тия неща, не знам сега.
В.К.: Дано са запазени някъде.
А.Б.: Знам, че при Томалевски са ходили много пъти да го претърсват. Казаха ми, че той ги е прибрал, след туй къде са отишли тия неща? И той си замина.
В.К.: Да, заминават си поколенията след поколенията.
А.Б.: Да, дано се запазят тия неща.
В.К.: Сега, Вие имате ли възможност да проверите тези тетрадки, които баща Ви е писал на италиански, какви материали са вътре, нещо спомени или това са само беседи.
А.Б.: Не, не, само беседи.
В.К.: Беседи.
А.Б.: Само беседи е превеждал.
В.К.: А има ли той кореспонденция между дадени познати, приятели, тука или във Франция?
А.Б.: Със странство сигурно е имал, където е пращал тия тетрадки.
В.К.: Писма има ли от Учителя?
А.Б.: Не, от Учителя няма писма. Знам, че Учителя му е казал да иде в странство. Той вече на баща ми е казал да иде в странство. Не на Михаил. Но баща ми, нали семейство, туй-онуй.
В.К.: Да.
А.Б.: И после като замина 1947 г., просто майка ми го пращаше, защото майка ми беше, която искаше да излезе от България. И мене ме прати. А тя остана тука. Така трябваше да бъде.
В.К.: Сега Вие тука не притежавате негова кореспонденция, писма, така документи.
А.Б.: Имах много, но как да ви кажа, всичко изгорих.
В.К.: Не може ли да се съберат нещата?
А.Б.: Не, нали се пренесохме и тази къща трябваше да се събори. 15 дена сме горели вънка писма, книги, какво ли не.
В.К.: Ами защо не ги запазихте?
А.Б.: Ами къде, къде да ги сложим? Всичко, даже от мебелировката само един стол ни остана от старата къща. Печка, всичко.
В.К.: Да, мебелировката да, но поне кореспонденцията. Никой не го интересува.
А.Б.: Нямаше. То и малко страх така, да не ни хванат. Изгоряхме много теми, нали Учителят даваше теми. И беха горе на нашия таван. И на Олга много неща бяха в нашия таван.
В.К.: Всичко отиде.
А.Б.: Всичко отиде. Какво да правим, никой не ги искаше, всеки се опасяваше. Имаше много от тази първата, имаше едно издание …
В.К.: „Наука и възпитание“, първата книжка?
А.Б.: Не, преди това имаше нещо, пак така дадени много неща от Учителя, не си спомням заглавието.
В.К.: Печатана?
А.Б.: Печатано, да.
В.К.: И тя е изгорена. Ей, нашите хора си изгориха нещата.
А.Б.: Ами каква да правим като нямаше къде, абсолютно нямаше къде. И тогава хората ги беше страх да имат такава литература от Учителя и т.н.
В.К.: Да. Сега Вие не бихте ли могли да поемете, не ангажимент, но все пак да съберете това, което е останало? Оттук – оттам да съберем, да можем да съхраним. От баща Ви нещо някои ръкописи, някои писма?
А.Б.: Е, то в Италия при брат ми има някои от тези преводи на баща ми на италиански. Там има няколко, но малко.
В.К.: Той пишеше на български?
А.Б.: Пишеше, да.
В.К.: Все пак да съберем някаква кореспонденция между него, между приятелите, някои снимки, които имате.
А.Б.: В Италия, таз година отидох, но само за три дена, щото във Франция ме чака работата, три дена липсвах и така остана всичко, как да кажа, назад работата.
В.К.: Сега, ето вижте, аз Ви показах някои снимки дето баща Ви е на езерата. Все пак да съберете 20-30 снимки да ги съберем.
А.Б.: Много снимки, нали ви казах, от Данаил има много снимки. Той има всички снимки.
В.К.: Там има?
А.Б.: Да.
В.К.: На баща Ви?
А.Б.: А не, така, общо може и баща ми да е. На баща ми има една на лодка, може би знаете. На лодка как е, с Учителя и Крум [Въжаров]. И Илия Узунов вътре. И с група, първата група 1938 г., там с Греев и Учителя на планината.
М.М.: Греев?
А.Б.: Греев се казваше този художника, първите трима, които са дошли 1938 г.
В.К.: Те как се казваха?
А.Б.: Единият, художника Греев. А на другите не им знам имената. Не си спомням.
В.К.: Това е 1938 г.
А.Б.: А 1939 г. вече дойде голяма група 21 или 22 души.
В.К.: Има ли някои живи от тях или те всички си заминаха? Поддържат ли връзка с Вас или?
А.Б.: Да. Те умряха вече, в началото поддържаха връзка. Те са си заминали.
В.К.: Да. Сега Вие казахте, вашата книга, Вие втори том направихте ли?
А.Б.: Не съм. Сега ще видя ще имам ли време тази година. За втората. Щото първата се хареса и ме питат все за второ издание, кога ще излезе. Но какво да правя сама съм, не мога да кажа съвсем сама, все пак имам помощ.
В.К.: Така, сега искам да Ви питам как се осъществява превода от български на френски? Той текстуално ли е?
А.Б.: Текстуално.
В.К.: Точно.
А.Б.: Точен превод, само някои места, където как да кажа като отговор на някои присъстващи, които са лични. Защото има някои отговори, които …
В.К.: Да, Учителят се обръща към някой от аудиторията.
А.Б.: Има някои отговори, въпреки, че се обръща лично към него. Те са полезни и за другите. Баща ми като ги правеше, повече на резюмета ги правеше. Както ми казваше, ще почне една беседа и Учителят говори за любовта и нещо друго, ще вземе от друга беседа, която е върху същата тема.
В.К.: Да, той прави резюме.
А.Б.: Да. Аз ги превеждам беседите тъй, не взимам от други места. Само някогаш прескачам някои неща, като че изведнъж Учителя …
В.К.: Започва да говори съвсем други неща.
А.Б.: Съвсем други неща, които нямат връзка с беседата.
В.К.: Това е във връзка с това, че някой от аудиторията има даден проблем.
А.Б.: Не само това, някогаш отговаря на Невидимия свят.
В.К.: Може и така да е.
А.Б.: Защото, например, коя беседа беше? От тия три беседи: „Любовта“, „Вяра“ и „Надежда“, на едно място започва за войници да говори, как били наредени, туй-онуй, което въобще няма нищо общо с беседата. И аз това го прескачам, щото… И снимка ми правите?
В.К.: Не, просто от време на време като говорите, по една снимка ви правя.
А.Б.: Не само аудитория, както една ми каза: Ама защо не сте сложили туй? Ами казвам, сигурно Учителят отговаря на някой от Невидимия свят, да не мислите, че сте само вие тука.
В.К.: Да, така е. Но те не могат да възприемат.
А.Б.: Кои, а, да, те са повечето познати хора, които идват. Познават, доста неща знаят.
В.К.: Защото ми казват, той – французина не може да разбере така, както българина.
А.Б.: А, не може. Не е така.
М.М.: Михаил така казва.
А.Б.: Аз какво да кажа, тия писма би трябвало да ги събирам, хубави отзиви, как благодарят, че благодарение на това, което четат от Учителя вече някакси разбират вече защо са дошли на тоя свят. Разбират задачите и т.н., по-лесно претърпяват техните несгоди.
В.К.: Сега Вие смятали ли сте да правите един опит да опишете вашата дейност там, все пак работата на вашите групи. В разстояние на 30-40 години работите.
А.Б.: Е, малко, нямаме много хора. Това, моята работа, дето казвам, е преводи, тия преводи ще си останат така за вечни времена. Сега за сега не виждам кой ще ги прави. Може в бъдеще. Щото доста работи сме превели и трябва да видя, да не повтарят същите неща. Аз също сега като превеждам, проверявам да видя кое е превел баща ми, което и аз съм превела, защото се забравя. Но имам списъка за всичко, което е преведено.
В.К.: А сега, например, дадена беседа може ли да се преведе изцяло, как биха я приели французите?
А.Б.: Ами те са преведени изцяло, дето ги давам.
В.К.: Така ли? Защото аз мислех, че са дадени пасажи.
А.Б.: А, не, не, изцяло.
В.К.: Дадено е датата и …
А.Б.: Да, сложена е датата, и беседата. Така смятам щото е по-лесно, да дам тетрадките както си следват. Ще видим сега. Аз се моля на Невидимия свят, казвам: Учителю, да не оставя само Михаил да се разпространява негово учение, трябва да изпрати хора, които да продължат тая работа. Особено това дето сме превели досега, да бъде направено на томчета, аз няма да съм вечна.
В.К.: Според вас какво лице трябва да бъде – французин, българин?
А.Б.: Французин.
М.М.: Да познава добре френски език.
В.К.: Да го възприема добре френския език.
А.Б.: Французин. Това, което е преведено, да се запази, да се направи на томчета. Сега, българин. Засега тия дето са около мен, не виждам кой ще продължава това. Много работа, трябва да си свободен и всецяло да се предадеш. То не е лесно.
М.М.: На Росица съпруга, как ти се вижда?
А.Б.: Той е начетен. И така би могъл да слага на хубав френски език. Сега не съм работила с него и не знам. Пък той сега е на държавна работа. И не е свободен.
В.К.: Ами сега, бившата съпруга на Данаил? Идва ли там, тази Величка?
А.Б.: Идва, но тя самата казва, че не може. Тя работи. Работи от сутрин до вечер. Не й остава време.
В.К.: Какво работи тя?
А.Б.: Тя е помощник-счетоводител в един магазин.
В.К.: Да.
А.Б.: Той Борис трябва да знае сега, аз не съм го запитвала баща ми, той е бил все таки големият майстор в това отношение. Но не мога да кажа нищо с положителност.
В.К.: Сега той прави ли опит баща Ви да запише опитностите си с Учителя?
А.Б.: Не.
В.К.: Аз го изпуснах навремето.
А.Б.: Той баща ми нали така, скромен, той се занимаваше само с беседи. Така за себе си да пише, не.
В.К.: Все пак е имал доста опитности.
А.Б.: А, имаше, разбира се. То всеки има опитности около Учителя, нали. Аз си спомням един път след Паневритмия, тичаме да целуваме ръка на Учителя. То беше сигурно Петровден или друг ден. И Учителят седи и аз гърбом, така гръб до гръб. И нещо си мисля усилено. И Учителя се обръща и ми отговаря.
В.К.: С мисълта си или иначе?
А.Б.: Не, отговаря.
В.К.: На глас.
А.Б.: А друг път, може би съм го разказала. През юни месец, началото на месеца беше една неделя, и аз обичах да хода на Витоша. Учителят държа беседи и аз стоя така права до вратата, и гледам синьо небе, хубаво време, така облаци, и се питам защо Учителя не ни дава отпуска. Защото нали ходехме на Рила, това е 1943 г., юни месец, началото на юни. И Учителят посред беседа казва: „Бързам, казва, да ви дам каквото има да ви давам, защото има само една година срок.“
В.К.: Това коя година?
А.Б.: 1943 г.
В.К.: Да.
А.Б.: И аз се запитвам, чудна работа, защо само 1 година и няма да продължава. Не ми е минало през ума, че Учителят ще си замине. А той знаеше.
М.М.: Всички тъй смятаха, че Учителя е вечен.
А.Б.: Вечно ще седи с нас.
В.К.: Интересно, че в различни случаи и времена е казвал, но само един или двама са запомнили, било е будно съзнанието им и са запомнили.
А.Б.: Това го помня добре. И даже този пасаж в беседата е написан. Аз си спомням, защото даже се зарадвах, че го намерих в беседата. Точно така отговора, дето го дава Учителя.
В.К.: Това не е малко, човек да присъства на такова нещо.
А.Б.: Е, то беше отговор на мойта мисъл, то е важно, защото виж как Учителят знаеше.
Край 6-В. Край на записите на Анина Бертоли
Карло Алфиеро Петро Бертоли
Съобщение!
Издирваме материали, свързани с времето на Школата! Молим, ако имате информация за местонахождение на дадени материали, нотен, документи, писма, спомени или друго да ни съдействате за да може да го сканираме и издадем. Нека да бъде достояние на света!
Всеки достигнал до нас материал ще бъде прилежно сканиран и описан, и върнат на притежателя му във възможно най-кратък срок!
Пишете ни на имейл: [email protected] или ни се обадете на телефон: 0883362049 или 0883377904
Йотка Василева Младенова – „Изгревът…говори“
Йотка Василева Младенова "Изгревът...говори" "... Моите две дечица малки, нося ги на гърба си, дето ви казвам как ги нося и чуждото дете и то малко. Отиваме. Значи от Владая вече до Мърчаево [вижте повече]
Димитър Грива 2D: „Кажи ѝ, че Господ не ще стари баби“ – „Изгревът…говори“
"Изгревът... говори" Димитър Грива 2D: „Кажи ѝ, че Господ не ще стари баби" "...Що се отнася до някой проблем за Учителя, Той казва така: "Ако първия не я изпълни, ще я [вижте повече]
Димитър Грива 2С: Огнения пояс – „Изгревът…говори“
"Изгревът... говори" Димитър Грива 2C: Огнения пояс "Д.Г.: "Иде, иде, сам Той иде". Това започна на Коледа, на един обед в малкия салон, Учителят запя и аз записах половината. В.К.: Как [вижте повече]
Димитър Грива 2В: Насилие нямаше, никакво насилие – „Изгревът…говори“
"Изгревът... говори" Димитър Грива 2B: Насилие нямаше, никакво насилие "...Д.Г.: Беше тогава, пристигаше една професорка от Германия. Зима тежка беше, като тази сега. Сняг, влака ѝ пристига вечерта към 10 часа. [вижте повече]
Димитър Грива 2А: Историческата следа – „Изгревът…говори“
"Изгревът... говори" Димитър Грива 2A: Историческата следа "...Що се отнася до някой проблем за Учителя, Той казва така: "Ако първия не я изпълни, ще я изпълни втория, ако не я изпълни [вижте повече]
Димитър Грива 1D: След 13 години продължаваме – „Изгревът…говори“
"Изгревът... говори" Димитър Грива 1D: След 13 години продължаваме "Д.Г.: А, точно така. Не, за гроба на Учителя. В.К.: Да. Д.Г.: Слушай сега. Сега искам да опровергая една измислица, че разрешението [вижте повече]
