Веска Величкова

(16.11.1914 – )

Автобиография. Из „Изгревът…“ том 8

Баща ми се нарича Велю Апостолов Величков. Той е от Димотика родом, а после отива да живее в Одрин. Но по кое време не мога точно да ви кажа. Димотика е в Беломорието, в беломорска Тракия.

Сега маминото семейство: Мама е най-голямата – Иванка. Тя е кръстена на майката на баща си. Четири момичета. Втората е Мария, третата Невена.

В целия дом много се е култивирала музиката, пеели при различни случаи, празненства вкъщи, рождени, именни дни, християнски празници, винаги се събирали приятели и са музицирали. Мама имаше много хубав сопран и леля ми Невенка. А другите ми лели имаха много хубав алт. Баба ми е ръководела благотворителното женско дружество към черквата в Пловдив.

Тогава се оформят и тези така наречени библейски работници, които разпространяват Евангелието, пътуват. Учителят говори за такива библейски работници, с които той има също връзка, понеже Учителят също минава през евангелска среда, вие го знаете това нещо. Даже баба Мария, неговата сестра посещаваше до край д-р Лонг.

По-нататък мама. Мама е била много красива, изобщо те всички са били красиви хора. Много й се поддавали езиците и затова получава стипендия за колежа в Цариград – Роберт-колеж, който има два отдела: мъжки и женски колеж. Тя получава стипендия, но още след първата година се връща с България (виж аудио-архива) и с този английски, който усвоява за една година издава първия български речник и разговорник. В това време обаче, на мама вуйчо й Атанас Доспевски, той се заема да го издава, обаче той си беше православен и не е ставало въпрос за този неин труд. Той в България е издаден, обаче нищо не мога да ви кажа повече.

Аз се раждам 1914 г. 16.ХI., по ново 29.ХI. Учителят много правилно се произнесе за мене като каза: „Вашето слънце се обработва от Юпитер“, за- щото аз съм Стрелец. Баща ми, идвайки вече от Одрин, още млад, енергичен в една от най-хубавите главни търговски улици на Пловдив си създава много хубав обущарски магазин. С много калфи, много работници, много помощници.

Като деца бяхме потопени в църковната атмосфера вкъщи и в училище. Това бяха трите основни бази, в които ние се движехме. Имахме много хубав живот със своите роднини и с православните приятели, които много уважаваха майка ми и баба ми заради техния много висок морал. Галилей завърши гимназия в Пловдив.

Аз завърших вече учебната година и той ми каза в началото на месец юли 1932 г. „Искаш ли да те заведа при едни много добри хора? Там да прекараме десет дни.“Аз понеже имах в него пълно доверие и не обичам да задавам въпроси, нито го попитах какви са тия хора, кои са, той започна да стяга багажа и тръгваме за Рила. Казва: „Отиваме на Рила при едни много добри хора“. Стигнахме в Говедарци, пренощувахме там, взехме си хубаво мляко, закусихме по-скоро, вземахме един коняр, на чийто коне натоварихме раниците. Беше един прекрасен юлски ден, топъл, хубав и се отправихме към Говедарската гора. Там малинка, там капинка, така с една малка манерка вода, просто само със закуската си се задоволихме. По едно време загубихме пътеката, но коняря я намери и като стигаме горе, на второто езеро, аз вече капнала, пребледняла, едвам се качих. Притекоха се много мили хора, постлаха ми да легна. Наблизо в момента строяха заслона, който беше кухнята на лагера и видях един хубав стар човек, с изящен гълъбов сив костюм, с панамена шапка, как така сновеше между строителите на кухнята и Гради, един много висок човек, това беше Гради и другите хора там. Сега построиха палатката в дясно от подножието на Молитвения връх. Спомням си имаше едно салонче много красиво, зелено където в 10 часа, доста на височко построиха палатката и аз влязох вътре да си почивам, а в това време една сестра се обади: „Сестричко, нося ви супица!” Това беше супа картофена, а сестрата е била майката на Филип Стоицев, сестра Стоицева. Така ми поднесе супата и на сутринта, аз си спя сутринта, ама нищо не питам Гали. Нищо не го питам и той нищо не ми казва. Виждам че той се измъква и излиза някъде, пак се връща, вечерта той отива някъде, аз си седя в палатката. Седя си, ама в едно много особено състояние, просто нямам желание да общувам, някакси едно пасивно състояние. Нищо не предприемам. Но една поезия като ме награби, съжалявам, че не ги пазя тези стихове за Рила и започнах да пиша за Рила като за обиталище на светли духове. Аз не зная кой е Учителят даже. Това беше първите три дни. Четвъртъка сутринта някъде към 10 часа излизам от палатката и виждам, че този стария човек се задава и отива може би към салончето. Минава така покрай палатката. Никой няма. Хубав ден, едни на екскурзии, други се качват по върховете, трети в кухнята ангажирани, Гали не знам къде беше и като излизам се задава този стария човек. Казвам, ами сега как да го поздравя? Не ми върви да му кажа добро утро. Не ми върви. Той каза: „Само Божията Любов“и аз пристъпих и му целунах ръка. Това беше първата среща с Учителя, ама пак не си задавам въпроса кой е Той. Просто много интересно състояние и се обръщам и гледам, ама то беше такава красота, една стройна музикална стъпка, хубава изправена фигура. Ама тогава съзнанието ми спеше, на нищо не реагираше и нищо не възприемаше.

Много интересно. И на сутринта, беше петък сутринта ставам, обличам се и заедно с Гали тръгвам към върха. Ама не си давам сметка какво правя. Отивам на върха и беше красива сутрин, много красиво утро, чисто, безоб- лачно небе, когато първите трепети на слънчевите лъчи се показаха на хоризонта, Учителят така красиво стана. Така благоговейно си свали шапката, и това благоговение мина като че ли през съзнанието на всички ни. След това седна Учителят, почна да чете нещо от Библията. Аз не помня какво е чел. Само една мисъл запомних тогава, именно: че трябва да има хармония между мисълта, чувствата и постъпките на човека“и понеже аз тогава бях започнала да чета Гьоте. И у него ми беше харесало това, че той е бил много хармонично развита личност понеже беше за мене авторитет, идеал и една светла личност, чийто характер, добродетели много са ме очаровали и просто тази мисъл ми остана да звучи в главата. Но с Учителят не направих връзка веднага. Помня, че по едно време Гали беше дежурен в кухнята и той ентусиазиран разбира се, аз все още затворена, не разговарям с никого. Учтива съм, поздравявам, но в едно особено състояние. Гали, като пренасят казана от кухнята към поляната където се хранехме, чукна си крака в една скала и тука си разцепи надкостницата. В това време веднага се спуснаха сестри със зехтин и кантарион и го превързаха, но той слезе от планината на кон. Ние бяхме само 10 дни, това беше неговата отпуска. Тогава нямаше голяма отпуска както сега. Но това не го разочарова, не го спря. На следващия ден бяхме в Сапарева баня откъдето вземахме кола. В колата бяхме: брат Бертоли, сестра Мария Тодорова, съпругата на Борис, Гали и аз, четиримата в колата. И вървим от Сапарева баня през село Студена и т.н. и на Красно село на шосето трябваше да спрем. Но междувременно сестра Мария ме пита: „Е, как ви хареса?“Казвам: „Сестра, много ми хареса“. Връщаме се вкъщи, рано беше към 5 часа след обед, летен ден, имахме гости някакви. Леля ми имаха голяма градина, голям двор, красиво беше, гостите насядали така и аз: „Бяхме на едно място където Христовото Учение се прилага!“Ама така съм го казала, и аз не знам как и след това започнах да идвам на Изгрева и да се запознавам с обществото. Но аз когато идвах на беседа, просто гледах Учителя, да вярвам ли на очите си, като че виждам някого за когото съм мечтала векове може би, защото душата си търси покровителя. А кой знае къде съм бродила, кой знае какви гори и блатища, кой знае какъв е бил животът ми. Такъв копнеж, както когато се радвате на нещо, което сте получили, но като че ли ви е сън, толкова сте го желали, като някаква несбъдната мечта. Гледам сега и викам, ама сънувам ли или наистина виждам Учителя. Нямаше нужда да ми казват кой е Той, нямаше нужда. Христовият Дух така го почувствах, преживях го, и даже когато сестри ме питат знаете ли кой е Учителят, това казвах: „Знам, няма какво да ми казвате“. Беше много трогателен момент. Обикновено след беседа се събирахме и целия ден прекарвахме на Изгрева. А Гали редовно от работа, тичаше на Изгрева при Учителя и после се връщаше вкъщи. Това беше неговото ежедневие.

Трамвая беше до някъде. Но много често, да кажем за съборите вкъщи като се събудим към 3 часа и от Красно село през полето, така, така, Гали знаеше едни пътища през Лозенец и се озовавахме на Изгрева. Но имахме сили, млади хора.

Аз завърших гимназията, I-ва девическа гимназия да, завърших и понеже още в гимназията си обикнах, още от дете английски и немски език. Ама влюбих се в тия два езика и започнах с мама, започнах самичка вече да си ги работя, да си ги изучавам и в гимназията бях отличничка по езиците латински, немски, български, география, история така. Но математиката много не ме интересуваше. Просто даже ми беше непонятна, понеже нагласата на моето съзнание пове- че е литературно-езиково и понеже нямахме много добра учителка по математика, аз пък много си обичах учителите по литература, по езиците и по пеене. Много обичах пеенето. Значи часът по пеене беше за мене щастие. И по езиците също. В гимназията вземах участие в хора. Така завърших с много добър успех, с отличен 5 и нещо беше и веднага казвам на мама: „Аз искам да следвам германска филология“. Направо се ориентирах към германска филология.

На другата година записах германска филология. И най-интересното беше, че декан тогава беше професор Константин Гълъбов, който завеждаше катедрата по германска филология. И аз отивам такава една скромна, а тогава той приемаше да подпише студентската книжка, когато вече ще постъпвам. „А-а, значи вие ще бъдете моя студентка?“Аз не знам даже кой е той. Той изнасяше лекциите си по един много интересен начин, познаваше Рудолф Щайнер и го цитираше. Знаеше много за Учителя, обаче не смееше да се отпусне. Впуснах се в това море на немската литература като че ли е мой собствен дом. Така се чувствах там, много добре. Гали казваше: „Ама други, които са завършили немско училище и може би те ще те изпреварят“. А професорът винаги ме хвалеше когато взимах изпитите. Казваше: „Така се говори немски език!“И така аз завърших германистика, същевременно следвах и философия, понеже немската литература, ако ви кажа, ама в много голяма степен е оплодена от философска размисъл и не можеш да я проумееш ако ти не познаваш най-същественото историята на философията и философските концепции от векове. И така полека, полека, именно когато ставаше въпрос да се тълкуват философски концепции, понеже вече слушах и Учителя, за мене бяха ясни и концепциите на романтиците, на Гьоте, на Лесинг, Новалис и др. на всичките и когато трябваше да се каже едно тълкувание професорът се учудваше, че имам философско становище по въпроса, че мога да го изразя и то свободно, а не назубрено както той го е казал да кажем, а с мое собствено отношение.

Завърших философия и четирите години съвсем редовно си вземах изпитите и през март 1940 г. получих назначение за учителка в Казанлък по немски език и психология. За Казанлък ме придружи другия ми брат Апостол. Той ми даде 5000 лв. и каза: „Направи си тоалети, като учителка да имаш хубави тоалети и заминаваме за Казанлък“. Преди това отивам при Учителя, целувам Му ръка и Му казвам, че отивам в Казанлък, а той каза: „Там има наши братя, наши семейства, с които вие имате хубава връзка“. Отиваме там.

Минаха години и аз напуснах. Значи в 1942 г. есента получих назначение, поканиха ме тука в колежа, американския колеж в Симеоново да постъпя и аз приех тази покана, защото все пак ще бъда в София, ще бъда в американска среда, ще продължа с английски занимания, ще бъда близо до София, до нашите нали и така и напуснах Казанлък и дойдох тук. В американския колеж в Симеоново преподавах немски. При много добри условия работех там. Имах хубава заплата. Разбира се моето вегетарианство се уважи по един много особен начин.

Аз получих назначение за II-ра мъжка гимназия. Но наскоро след това инспекторът като ме видя ми каза: „Величкова, вие ще трябва да основете немската паралелка в Ловешкия американски колеж“. Отивам аз тогава при Учителя и Му казвам това. Пък с моя приятелка се бяхме нагласили така: аз бях си купила вече концертно пиано. Аз ще й преподавам немски, а тя на мен пиано. Дори бяхме започнали с нея да работим много сериозно. Но интересното е, че Гали още като видя пианото, каза: „С това пиано ние ще купим къща!“Помня много добре като го каза, като че го предрече. И наистина, после аз го продадох, за да внесем пари за апартамент. И тъй отивам при Учителя да Му кажа, че съм получила назначение през октомври и на 1-ви ноември трябваше вече да заминавам за Ловеч. Като казах това на Учителя, пък никак не ми се отиваше в Ловеч. А Учителят забеляза (ама така тихо ми каза): „Рекох, вие ще атакувате Ловеч!“Сега на кого го каза, не мога да кажа. Дали на мен, дали на някого, който беше около мен? Не мога да ти кажа. „Рекох, вие ще атакувате Ловеч!“Той каза още: „Ловеч е живописен град и там ще имате хубава работа“. Каза, благослови ме, благодарих Му.

За Ловеч ме придружи Гали с цигулката си. А пък директорка на панси- она беше мис Мелъни Търнър, една великолепна американка, която 20-го- дишна напуска Америка да бъде от полза за България. И основава в Ловеч, на един от хълмовете беше колежа, девически пансион с американски и бъл- гарски учители имаше. Тя беше много добра пианистка и тя ми даде да живея в нейната квартира. В горния етаж бяха нашите спални. Една американка, тя и аз.

Там бях една година 1942 и 1943 г. Вече през есента на 1943 г. ставаше въпроса, че трябва в София да живея при родителите си, аз заболях.

През 1943 г. беше военно време, хлябът беше като кал и аз отслабнах и заболях. Боледувах известно време, та помня, че Учителят казвал да ям по една скилидка чесън. И аз тогава ангажирах готвачката на мис Търнър, плащах й 400 лв. и казвам: Ще ми готвиш, обаче зарзават“, тя беше много мил човек и много хубаво ми готвеше вкъщи, носеше ми храната в стаята. И дойдох си вече в София.

Аз в 1943 г. бях есента в София и трябваше да потърся работа в Софийска гимназия, тогава пък брат Георги Томалевски имаше някакъв голям пост в Министерството, а също беше и директор на III-та девическа гимназия, и той каза: „Ти ще бъдеш при мене учителка“и бях назначена в неговата гимназия от 1943 г. – до 1946 г.

Ето писмото от Учителя:

„Любезна Веска,
Двете ви добри писма получих. Добрите ви желания съм ги взел предвид, радва ме твоята готовност да услужите с каквото можете.
Доброто в живота е основа върху която се градят великите неща, които носят Божиите блага, в тях е скрито бъдещето на човешката душа, в която Бог работи.
Земята е велико училище где душата учи своите уроци и постижения. Желае ви светлия път на живота где Любовта води всички и Истината дарява свободата им.
Да цари любовта в сърцето ви, мъдростта в ума ви и истината в душата ви. Да служи човек за славата на името Божие, за идването на царството Божие и неговата правда, на земята и да се изпълни Неговата воля това е смисъл на живота.
Моя добър привет.“

12.I.1943 г., Изгрев, София (Свещения подпис)

Из том 8 на „Изгревът…“