Там се дежуреше за чистене на салона. И аз съм със Софито, една Софи имаше, сме дежурни заедно да чистим салона. Аз се плашех много, защото много столове има, местят се, катедрата на Учителя се мие, чисти, тупа на стълбите и стълбите му до него, до горе. Добре, ама преди това аз бях на Лъкатник. От Лъкатник на Зимевица, горе на още едно село, забравих как се казва. И тук вегетарианка, там вегетарианка, но на Зимевица никой не ме прие така, освен най-бедните хора, които бяха. Обикновено попът, даскалът и кметът, това са хората, които приемат. Да питаш дали са доволни от властта, дали се задоволяват от наряди и пр. и пр. И на митинг се говори пред тях, нали. Тука, най-бедните ме приеха. Никой не иска друг да ме приеме. И сега те едно единствено легло имат, долу е пръст, земя и си отстъпват леглото. Но ядат на софра, долу и какво. Извадили от качето там сланина, какво да опържат. А имаха крушеница, имаха и сирене. Значи аз можех да мина така, гдето се казва. Но като запържиха тия сланини туй, онуй, мен ми се дояде. Цяла нощ аз кат малко съм хапнала, но виждах разни зъбати същества, страшни там. Даже не можах да спя. Мисълта, че аз опитах да ям месо, а на другия ден съм дежурна в салона, как аз ще пипам на Учителя вещите, там, гдето чете той на катедрата, да му изтърсвам това и Библията, гдето чете. Страшно ме тормозеше това или да му мия стълбите, или това. А Софито не дойде и се падна цялата работа върху мене. Сама да се справя. Първо ме е страх, че е много голям обема да се справям сама, по обем и второто, и такава една мъка изпитах, такова едно чувство на омраза към себе си, задето не можех да се въздържа да не ям. А сега какво се получи… Водата се хвърляше в лешниците, в легени, миеше се. Трябваше да се мие и салонът, и не знам. И аз моля една сестра: „Ела бе, сестра, само да изтупаш катедрата на Учителя. Ето, аз ще ти дам да забършеш, да не пипам аз. Имам си съображение.“ Не ще. Бърза. Друга. Не ще, бърза. Трета. Не ще, бърза. Никой не ще. Най-после викам: „Виж бе, ще ти дам и някой лев, не бива да пипам, бе, ела.“ Не исках да й кажа, че съм яла месо. Съгласи се и не знам по какъв случай какво й бях обещала, та обърса тя катедрата. Да измие добре, ама стълбите нагоре никой не ще. Трябва пак аз да ги мия. И като измих и хвърлих, и последната вода вече, която хвърлих, чувам горе – кръц, вратата на балкона и Учителят излиза на балкона. Аз трябва да ида да хвърля водата. Може ли сега да не го поздравя? Нали като излязъл на балкона. Как ще го поздравя, като съм яла месо, нали ще ме познае? Ей такова едно угризение на себе си, ама страшно. Викам си, аз само бърже ще хвърля водата и ще избягам. Само така ще кажа нагоре с очите и ще се прибера. Обаче Учителят дошъл до сам оградата и усмихнат, усмихнат, самото слънце грее. Разбрах, че ми е простил, нали. От това мое тормозене и плачове, и туй, онуй, нали. За мен беше интересен тоя факт, че той не държи на тия работи, простил ми е. Така беше с това. ….

Един ден аз съм на урок при Паша, Учителят още беше жив и казва: „Елате, сестра, ще дам едни нови гимнастики, тези за Лъчите.“ Катя Грива беше, може би беше и Веса Несторова, Елена и десетина човека, ама кои… В това време Тамара една на Атанас, нали, чува, че Учителят ме кани. „Учителю, да дойда и аз.“ Учителят мълчи. „Учителю, да дойда и аз.“ Учителят пак мълчи. „Учителю, нека да дойда и аз.“ – „Е, ела.“ Трябваше пет двойки нали да бъдем, за да даде гимнастиките и даде тия гимнастики. И сега аз твърдя и ще твърдя, докато съм жива, защото Учителят както ни ги показа, накрая има това. Нали така и това, така се прави. „Ние отидохме, вика Ина Дойнова, при леля Веса Несторова и леля Веса каза, че не се прави така трептене на китките.“ – „Как не бе, аз там бях, бе, Учителят дойде да ме покани.“ Бях на урок при Паша. Той не покани Паша, покани мене.
В.К.: Опишето го това, нали това е 10-то упражнение?
М.Г.: Накрая като птици, когато сме като птици.
В.К.: Като птици.
М.Г.: Така, така, като крила на птици трептят перата накрая.
В.К.: Като свърши движението има така трептение.
М.Г.: На китките.
В.К.: На китките….

Един ден Учителят отива на зъболекар. Той си правеше зъбите изобщо при Халачева. Но един ден Халачева ми казва: „Днеска беше при мен Учителят и аз му казвам: „Учителю, другият живот не искам вече да бъда зъболекарка, защото причинявам болка на хората с машината, туй да вадя зъби.“ – „А, защо, другият живот зъбите ще се сеят, както се сее житото и ще бъдат присаждани, както се присаждат на дърветата присадките. Няма да има болки за това нещо.“ И тя се е съгласила сигурно с това нещо, което той е казал. Това е, което знам.

Един ден Учителят отива на зъболекар. Той си правеше зъбите изобщо при Халачева. Но един ден Халачева ми казва: „Днеска беше при мен Учителят и аз му казвам: „Учителю, другият живот не искам вече да бъда зъболекарка, защото причинявам болка на хората с машината, туй да вадя зъби.“ – „А, защо, другият живот зъбите ще се сеят, както се сее житото и ще бъдат присаждани, както се присаждат на дърветата присадките. Няма да има болки за това нещо.“ И тя се е съгласила сигурно с това нещо, което той е казал. Това е, което знам.

По-късно, когато руснаците сами си убиха Тохачевски, Той каза в една беседа така: „Аз мога да спра войната с една дума, но те трябва да си научат урока!“ Аз казвам: „Ама как, Учителю, вие сте русофил, Вие държите за тях, а пък ето милиони се избиват по фронтовете, не ви ли е жал?“ Казва: „Да, ама те защо изгониха Господа от себе си? Той беше най-религиозният народ и те изгониха Господа. Защо си убиха най-добрите хора, като Тохачевски…“ Викам, колко е аполитичен Учителят, си мисля аз. Той не знае ли, че Тохачевски предаде планове? За да се срещна с една жена, на която разправих тоя случай и тя да каже, че тя познава другите. И каза: „Да, Тохачевски е бил най-честният човек, въпреки че от миналата армия, но Сталин го убил. Те го наклеветили, защото не търпят честните хора.“
А-а, когато аз на един обед там присъствувам и пак казвам на Учителя: „Учителю, Вие може да спрете войната. Спрете я. Умират милиони хора.“ И се разплаках. И Олга, и другите казват: „Виж, Учителю, Милка плаче.“ – „Не, казва, тя не плаче. Тя полива онова хубавото, което ще дойде след войната там.“ Кой съм аз, да поливам онова, което ще дойде, не знам.

“ Автобиографията на Милка Говедева може да прочетете тук.

Продължете да четете текста от записа тук.

Целия материал на Милка Гпведева е публикуван в том 13 от поредицата „Изгревът…“

Вижте и повече за работата на д-р Вергилий Кръстев тук.

Чуйте и други гласове от рубриката „Изгревът… говори“ Youtube