„Виж какво, аз свирех от малък, на чело, на баритон, на пиано. Не системно, разбира се, но Букурешлиев в Пловдив изигра една роля, отиде при баща ми и казал, да уча музика, макар че му казва, че отивам да уча най-трудното, това е едно от най-трудните изкуства. И така се реши въпроса. Идвам аз в София, живеех първо на ул. „Кракра“, но връзката ми с Учителя беше вече преди това, защото когато ме раниха мене, това беше опитността на Катя, положението беше много сериозно. Първо, тъй като баща ми беше в Мала Азия, майка ми я нямаше, а мен ме раниха на пътя и ме заведоха в католическата болница и слушам сега лекарите да се разправят: „Той е малолетен, може да има смъртен случай, трябва да се подпише акт, че се разрешава операция и то от мен“. Викам: „Докторе, дайте да подписвам и вадете куршума по-скоро“, беше се загнездил тука. ..
В.К.: В челото ли?
Д.Г.: Да. И без упойка, с местна упойка, само аз слушам целият им разговор, всичко. Тука ме боляха ръцете от стискане, защото колкото и да е една операция с местна упойка, все пак боли. Но тогава Катя е била при Учителя. Положението било много тревожно за мене, очаквали са да вдигна температура и на четвъртия ден, това е било един петък всъщност Той, Учителят през цялото време работел с нашите музиканти от сутрин до вечер – Ангел Янушев, там Асен Арнаудов.
В.К.: Това коя година е било?
Д.Г.: Това е 1934 г. Но самото нараняване става по-рано – 1933 г. Учителят нищо не казва.
В.К.: Катя отива при Него, обаче той нищо не казва.
Д.Г.: Сутринта в петък слиза Той на Младежки клас и като слиза по стълбите, тя вънка чака и Той ѝ казва: „Сега вече няма никаква опасност!“ Аз помня, че на сутринта когато се събудих първо нямах никаква температура, имах едно бучене в главата, което не беше спряло, обаче целият ми бинт, на главата, който беше като чалма така, беше мокър. Цяла нощ се потеше главата ми. Влиза асистента и казва: „Какво става тука, кой го заливал с вода, чакай да видя раната“. И така цяла нощ. И откак съм дошъл в съзнание съм много добре. Няма температура, няма бучене на главата и оттук нататък започна заздравяването. Но беше сутринта още в 4.30 ч, още в същия момент когато Учителят казал на Катя: „От сега нататък няма никаква опасност“. После ще ти кажа по-големи подробности по тия неща. И след това дойдох на Изгрева. ….

Идвам на Изгрева и Учителят ме пита: „Искаш ли да живееш тук?“ А бях долу у Гръблашева на ул. „Кракра“, гдето беше до турската легация. „Искам, но тук няма условия за мене.“ „Какво ти трябва?“
В.К.: Той пита искате ли да живеете на Изгрева?
Д.Г.: Да, пита мене. Мен ми трябва една стая, едно пиано, един стол, една маса, едно легло, една печка. Той каза: „Донеси си пианото, останалото Аз ще го наредя“. И както каза Катя после: „Ти това си искал, не си искал повече“ и както виждаш до ден днешен аз имам само това. Имам една стая, едно пиано и един стол. Разбираш ли? Аз това си пожелах гдето се казва. Най-необходимото и аз нямам никакво отношение към други неща. Да робувам на материя? Материалното е до там докъдето ме обслужва. От там нататък аз не мога да мисля. Всички мои приятели [се чудеха]. Аз имах много добро материално положение, работил съм толкова много. Никога не съм мислил за къщи, за такива неща. Нямам никакво отношение. И даже във Франция като бях, имаше хора професори по наследство богати, а гледам аз под наем живееха и мебелите им също са под наем. Не си товарят съзнанието тия научни работници с разни материални неща. Българинът не може. Той трябва да си направи къща, тогава се успокоява. Това нещо ми е чуждо. Веднъж Учителят ми каза, че в мене тече стара френска култура. Да ти кажа за Франция. Там преживях нещо, което ми е толкова близко, много интересно. Французите ме посрещнаха много добре. Тука обаче, ще ти кажа и защо по-нататък.
Аз си донесох пианото от Пловдив. Изпратиха ми го. Тогава се строеше къщата на Стефова, която сега още е здрава и е в двора на Съветското посолство. И първата стая, в която аз влязох, това беше южната стая, донесоха ми от салона един стол и една маса ми вземаха от стенографите и една печка ми даде Учителя – Неговата печка и едно легло ми намериха и аз бях обзаведен вече. Нищо не ми трябва повече и аз започнах работа. И това беше влизането ми в Изгрева. Имай едно нещо предвид, че Той имаше голямо разположение към музикантите и много работеше. Тогава се раждаше Паневритмията. Аз като дойдох първите упражнения бяха вече записани. Аз не съм участвувал в Паневритмията при създаването й. Аз бях още малък тогава, а там бяха Асен Арнаудов, беше Ангел Янушев, после дойде Влади Симеонов, въобще дойдоха музиканти, Вапурджиев. Имаше и малък оркестър и много концерти се даваха. Както знаеш музиката в Школата на Учителя беше метод за духовна работа. Не само както с молитвите. Тя е единствената Школа, в която се роди музиката. …

Отивам аз при Куцуглу, казвам му за Радка Казанджиева, да оправи положението, а той имаше една къща, хубава, голяма на ул. „Мусала“. Като влязох вътре видях един роял „Щайнер“, най-хубавите рояли. Казах му, че уча музика, но му казах, че имам трудности, че пианото, което имам не ми позволява да се развивам по-нататък. „Я ми посвирете нещо!“ Седнах аз на тоя роял, почнах едно анданте от Бетовен, една соната ре-минор и после като направих една импровизация, направих така да се отлея така на този хубав роял и той ме потупа по рамото и каза: „Слушай, музиката ти е дадена от Господа, останалото аз ще го наредя“. Аз не можах да го разбера. Нали за Радка щеше да бъде! И след три дена ми обажда по телефона: „На ул. „Иван Вазов“ 28 ви е взето в сем. Георгиеви едно пиано „Брюкнер“. Идете си го вземете!“ Отивам аз там, посреща ме жената Георгиева. Тя каза: „Г-н Грива, много се радвам, че пианото отива от един музикант в друг музикант, защото то е избрано пиано. …

Виж какво, Школата в тия десет години беше една от най-интересните за мене. Защото там се разбраха много неща. Например, аз имам един не лесен живот в България. Мога да ти кажа, че когато излеза от тук аз ставам съвсем друг. Даже в една Москва гдето се казва бях друг, те ме бяха изпратили като диригент на първия филм във фестивала и пресконференцията беше една от най-добрите, но върна ли се тука у нас, всичко заглъхва. И както Учителят ми го обясни: „Ти имаш карма с тоя народ. Нищо няма да му искаш. Ще му пишеш хубава музика и нищо няма да му искаш. И ако ти даде условия, тогава ще работиш“. Аз си го разбирам това нещо. Така че тука работя много ограничено. Аз нямам тука амбиция гдето се казва и моят живот протече не случайно когато аз бях ученик. Като ученик пишехме стихове. Писах една поема за водата. Съжалявам, че съм я загубил, но в нея говоря за извори, реки, за ония, които са известни, водопадите грамадни, за фонтаните, които поетите ги възпяват, но казвам, поне има една подпочвена вода отдолу, която върви, която никой не я знае, която поддържа всички тия фонтани, водопади, големи води и поддържа цялата история за водите. Аз исках моят живот да бъде като тази вода, като подпочвената вода. Има нещо в моята съдба като нещо подобно. Както и например самата професия, която ми се наложи някакси и ми допадна – филмов композитор. Най-сполучливата филмова музика, тя не се забелязва от зрителя. Ако се чуе, тя се отделя от филма. Така че самата ми професия даже потвърждава това. Аз участвувам в драматургията на един филм по един подводен, гдето се казва, път. Ако гръмне тази музика, тя се намесва, казва: „Ето ме и мене“, обаче истинското участие в драматургията е, когато не се сеща за мене зрителя. Това не е моя мисъл.
Така даже и професията ми тръгна нататък. Аз обичам да направя нещо и да се скрия. Както много други неща в живота ми. Та отиването ми във Франция беше също много интересно. Аз имах някои опитности преди това, които благодарение на тях във Франция успях да преодолея някои неща. …

В.К.: Не.
Д.Г.: Това бе на 20 км на една поляна и на нея вагончета с газ вътре и една палатка и попитах аз колко души ще бъдат. Казаха към двадесет и няколко души. Вземах един голям казан, купих от селото и направих един гювеч български с лютичко. Те стигнаха хората сутринта в 10 ч. и си отидоха вечерта в 23 ч. И там аз обаче разбрах начина, по който задаваха някои въпроси, например един питаше един случай. Учителят говори за един турчин, който отишъл на гости при един поп и попа му казал: „Не си отивай, защото ще има буря“. „Отде знаеш?“, казал турчина. „Ами моята свиня започна да пренася клечките.“ Бурята се разразява, свършва, отива си турчинът и след няколко дена отива при ходжата в своето село и му казва: „Ходжа, кажи какво ще бъде времето?“ „Бе, откъде да знам?“ „Абе как да не знаеш. На попа свинята знае, а пък ти да не знаеш.“ И питат те за този пример. Но по-нататък срещат в една беседа подобни примери. Учителят обяснява, че било е време, когато и човекът е имал това чувство, но понеже, както казваше Той, бялата раса върви по друга, но по много правилен път. Тя първо ще открие законите на материята, ще разреши социалните проблеми и ще дойде до Божественото. Така че у нея тук само обективния ум е останал и затуй той ще пуска балони, ще спуска спътници, радиограми ще разпраща, телефонни разговори, за да разбере какво ще бъде времето. Когато е било време, когато той е познавал времето.
И действително, както е казвал скоро един полски социолог ли какъв беше, че нашето понятие и разбиране за първобитния човек е било на много елементарно ниво. Първобитния човек имал това чувство, той например не се е молел на дървото, а той се е разговарял. Дървото си има душа, така както си има всяко разумно същество. Клетката се развива, расте горе, завършва живота си и умира. Той се е разговарял с това дърво. Това дърво му е разказало сигурно някои неща. Той едва ли са го изненадвали стихиите в природата. Той бил предупреден. Как горе при нас на Рила каракачаните се вдигнаха на един път и всички стада от овце и говеда ги свалиха! Ние оставаме и се чудим какво е това бягство надолу, а на другия ден падна сняг половин метър и ни затрупа палатките.
В.К.: А те си знаеха.
Д.Г.: Те си знаеха и си отидоха, така че гдето се казва – било е време и сигурно пак ще дойде време, но сега трябва да се развие обективния ум. Тия центрове, по-ниските и после ще дойде до това нещо, щото да знаят пътя може би на нашата раса. …

Виж какво сега, когато започна войната Учителят прати Боев при мене. Войната беше вече почнала, събитията наближават вече към нас и Учителя поръча да направя Паневритмия за голям симфоничен оркестър. И аз почнах. Обаче почнаха да бомбардират София, тресеше се цялата земя. Такива варварски бомбардировки! И всички започнаха да се евакуират. И отивам да питам Учителя да остана ли на Изгрева? Той ме пита: „Страх ли те е?“ А преди това говори един запасен полковник, пита Учителя. Той казва: „Содом и Гомор“. Заплаши го, онзи се строполя по стълбите, отиде си. Качвам се аз горе и Му казвам. Питам: „Има ли условия?“. „Страх ли те е?“ „Не ме е страх.“ „Стой тука и си гледай работата. Школата не може да остане без хора.“ Всичко се евакуира, останах аз и бай Ради. Учителят беше първо в Симеоново в една стая, която не беше одобрена от медицинските власти на Изгрева, лоша хигиена. И отиде в Мърчаево за няколко дена при Темелко, който даде пример, как се приема един Учител. С цялата Школа, с всички хора, беседите продължават, Темелко събираше храна там от селата и т.н. Не случайно той носеше името Темелко [темел-основа], това беше един изключителен човек. Не беше, а си е, защото е жив още.
Аз продължавах да работя, но как да ти кажа, когато Учителят напусна Изгрева остави много хубава атмосфера, нещо остана в Изгрева много интересно. Един по един почнаха да се връщат, дори Васил Иванов [художника], той избяга в Сливен и всички влакове се връщат обратно празни, а той се върна за няколко месеца и някои хора започнаха да се връщат, особено по-бедните хора, защото по онова време софийските села посрещаха много зле софиянци. Те ги експлоатираха и им даваха да живеят в разни плевни и т.н.

Но преди това нещо, преди бомбардировките Учителят ме вика и ми дава едно шише от 1 литър с поръчка да му го напълня с рициново масло. Разбира се, когато се разболее някой, даваше рициново масло най-напред, да се изчистят червата, понеже то действа разхлабително. И тръгнах аз из София, имаше две дежурни аптеки. Оставям шишето и викам: „Един литър рициново масло“. „Как един литър, бе, ние го даваме с рецепта това нещо и то на милилитри.“ Разбрах, че нито от първата, нито от втората аптека ще получа това нещо. От друга страна аз не мога да Му кажа: „Не дават“. И аз си казах, докато не го напълня няма да мръдна от тука. Ще си остана в София, няма да се върна. И отивам там към Такев, там е площада и виждам един приятел – директор на една фабрика кожарска на гара Искър, си оправя велосипеда. Седнах аз при него и му помогнах да си оправи велосипеда. „Национализирани са автомобилите и трябва да се движим с велосипеди.“ Пита ме: „Ами ти?“ „Моята работа е страшно трудна. Трябва ми един литър рициново масло.“ „Ела, бе! Във фабриката има с варели! Мога да ти дам дамаджана.“ И дигам се аз с него и отивам. Забелязал съм, че когато става въпрос за Учителя, то Той праща човек, който ще свърши работа….

А моята мечта беше още в София да я запиша с оркестъра на Монте Карло. Той е за мене от най-хубавите оркестри, които съм слушал. И отивам аз при Тибор Катона и намерих диригента, това е директора на филхармонията на Монте Карло, от унгарски произход, натурализиран французин, много благороден човек, много интересен музикант. Той е директор и на операта и на симфоничния оркестър. И му говоря аз, че искам да напиша такова нещо. Той пита: „Каква е тази ваша музика?“ Казва: „Не е моя тая музика“. „Аз за пръв път виждам един композитор да не се застъпва за своя музика, но чужда.“ Тогава му казах, че тая музика е на една Окултна Школа, на един философ, който за пръв път в една Школа дава музика и искам да запиша тази работа и това е. Нямам друга възможност и питам го колко ще ми струва. Той каза: „Към 40 000 франка, ако трае, както казвате 40 минути“. Аз му казах, че нямам толкова пари, но бих желал да съкратя състава на оркестъра, не ми трябва цялата филхармония. „Колко пари имате?“ „След като платя на диригента, който чака вънка, имам 12 000 франка.“ „Виж какво, приемам при едно условие, че ти давам на разположение цялата филхармония.“ И на другия ден започнахме. Това беше голямо преживяване. Защото виж какво, едно произведение музикално се ражда не когато се напише, но когато се чуе. Един писател може да си напише книгата и тя вече е излязла. Може да четат хората, може да не четат, но тя е излязла от ръкопис. Един поет също. Един музикант винаги между композицията и автора и публиката стои изпълнителя и когато гръмне и се изсвири, това е раждането на творбата. До тоя момент мога да ти кажа, че на един автор в главата му винаги стои написаното произведение и не се е отървал от него докато не го чуе. Трябва да се материализира, да се изсвири, тогава може да се каже: Ето го произведението. И записахме го, разбира се, но нямахме добри условия, а лоши, защото тогава Онасис беше заграбил градът и имаше строежи страшни. Те го изгониха после. И имаше такъв шум денонощен, че в операта, където ставаше записът не можеше да става в офиса. Там пропаднаха даже на филхармонията договори с холандската фирма „Филипс“ за месеци наред. Записахме горе в Радио „Монте Карло“, то е един салон малък, нямаше условия, но както и да е, но поне един документален запис направихме. След това записахме и един път тук, в България. Но за мен това преживяване беше много интересно. Как да ти кажа, французите питат кога ще стане, но как ще стане – не питат. Там направих аз едно хубаво сравнение между французина и българина. Българинът по-надълбоко дълбай, мога да ти кажа. После той ще човърка, ще човърка да дойде до истината. Французинът може да дойде до една оригинална мисъл и да спре там. Само, защото е оригинална, българина няма да се задоволи с това нещо. Нещо по-дълбоко търси нашия българин. Не случайно е имало едно такова учение на Богомилството. Даже една година след покръстването българите щом задават официално въпроси на папата, значи се съмняват вече в догмите на Византия. Аз ги имам тия въпроси и отговори, защото ще пиша музика за филма за цар Борис I. Ще правим филм. Но българите сега нямат отношение към своите философи, обстоятелството, че щом до ден днешен не са превели на български един Петър Берон, чиято философия за славяните е на мода днеска в чужбина, това показва, че имат отношение към учените донякъде, към хората на изкуството, но към философите нямат отношение. Сега да разбере един българин какво е Петър Берон, трябва да го чете на латински, на френски и на немски, трябва да ходи във Ватикана. Камо ли да чакаме за Учителя. За това трябва едно пробудено съзнание, в което се е пробудило Божественото. Това е Учение за душата, за човешкия дух.
Това е една светлина върху Школата за ония хора, които разбират. Как да ти кажа, нашата интелигенция например, не можа да разбере Учителя. Даже мога да ти кажа, хора, които са теософи, един Мавров например, той беше един много просветен човек, теософ, беше сам в България, той беше много слаб, неговите приятели бяха в чужбина, не разбираше Учителя. …

Цялата беседа беше за Христос. Тогава видях величието, какво значи от космично гледище, от окултно гледище един Христос. Той казва така: „До идването на Христос на земята, астралното тяло на земята е било неорганизирано, затова душите като излизат от тялото не могат да се ориентират“. Тогава още се говори за вампирясване, за не знам какви си, защото душата не може да се оправи. Виж какво голямо значение е идването на един Учител на земята. Цялата аура на земята се обърна. Значи Словото, това е една част само, дейността на Учителя. Както например до идването на Христа на ръката на човека я е нямало тая линия на съдбата. Черните нямат такава линия. Бялата раса има само. Линията на съдбата излиза на човешката ръка след идването на Христос. И много интересно вече, че тази беседа свърши много голяма работа във Франция. Там се запознах с един Клод, който е по баща германец, по майка – французин, който пише книга за духовните общества. Когато му говорих аз за Христос от позицията на тази беседа, той ми каза: „Слушай, аз смятам, че тази глава за Христос не е завършена, трябва да я започна отново“. Защото ако е въпрос за книги за Христос, може да има толкова много, щото да напълним цялата стая тука. Но от какво гледище. От друго гледище вече. Какво значи един Учител! Ние не можем с нашето съзнание да имаме една представа за дейността на гения. Даже в усилията на един живот, човек може да приложи учението на един гений. Да научи наизуст Шекспира, да може да свири Паганини, да научиш наизуст Омира, но да приложиш християнството – люби врагът си, затова трябват хиляди години. Да приложиш един закон, едни нови методи на отношения.
И затова Бог притежава това Знание. Учителят каза един път. Беше избягал от църквата един дякон – Симеон Арнаудов – беше добър певец. Аз имам много опитности с него. Излъгал го баща му, че ще учи пеене. Както и да е, той скъсва расото и дойде на Изгрева. Разбира се, владиката Стефан го преследваше много докато намери той работа и жена му, а те ги уволняваха, но както и да е ние го издържахме, обаче да завърши академията. И беше направил някои любовни истории, беше млад човек и баща му идва, попа, при Учителя, тържествуващ: „Видя ли, като дойде той при Тебе и какво направи“. Учителят му казва: „Слушай, това което го прави той, това е твоето, а моето ще го видиш след 1000 години“. И попа беше успокоен, не беше глупав човек. Излезе си. Учителят му даде този пример. А попа си отиде така усмихнат и освободен, нали.
В.К.: Ха, ха, ха. Значи това е твоето.
Д.Г.: „Това е твоето, което той го прави сега. Моето ще го видиш след 1000 години“. …

И плюс това аз имах една много интересна опитност. Когато започнахме да влизаме в Школата и започнах да уча музика, аз вече като се вдам в нещо, аз съм непримирим и по едно време влезнах в едно смущение. Аз разбрах, че за да успееш като музикант, трябва само да влезеш вътре. И аз какво правя тука, аз се занимавам само с идейни, философски работи, как ще изградя в себе си музикант? Аз тука се залъгвам с тия неща и ме среща Учителят на поляната и ми казва: „Слушай, остави за тоз живот да те излъжа Аз, след това никой вече не може да те излъже“. „Но аз не мога да приема съдбата си с Вашето вмешателство, разбрах, че Вие нещо се вмествате в мене.“ „Небето ще видим тогава какво ще реши.“ Накара Той тогава Методи Константинов да ми начертае хороскопа. Това беше един хороскоп разглеждан за пръв път от Учителя. Методи Константинов го помни до края на живота си този случай. Той видя какво търси Учителят в един хороскоп. Той търси темата на живота, не какво ще се случи. От къде идва тая душа и защо е дошла, т.е. всеки човек си има една основна тема на раждането си. Или да служи на нещо, или на науката, на друго. И тогава Той ми обясни нещата, разбира се, и ми разкри един много интересен закон. Учителят каза: „Всеки човек е подготвен органически да изживее кармата си. И за да се промени съдбата на един човек може само ако за него се застъпи едно напреднало същество. Но понеже човек е органически подготвен да изживее кармата си, той обикновено чувствува смущение и затова Бог в доброто остава неразбран“. Това го разбрах. Усетих, че Учителят промени нещо в моя живот. Това нещо промени моят живот. И тогава аз разбрах, че от Словото аз трябва да възприема Божественото в този живот. „В музиката, рекох, ще се държиш на всяка цена – това е най-важното.“ И аз се освободих и разбрах каква е разликата между индивидуалността и личността. Личността, това е формата – Димитър Грива, която ще живее и после ще си замине и ние някой път заради личността, амбицията на личността, гдето се казва спъваме задачата на индивидуалността. От тогава аз се освободих от големите амбиции. От тогава нещо се филтрира в мене, отношението към нещата стана съвсем друго. Защото всичко, което може да постигне един светски човек трябва да можеш да го постигнеш и ти и богатство, и слава, и всичко, но трябва да имаш друго отношение към него. И затова ние трябва да имаме друго отношение към нещата, ние сме длъжни, ние не можем да робуваме на нещата. Аз например, не мога да се съблазнявам от това, че всички мои приятели си направиха апартаменти, имат и вили, а аз нямам нищо. Мен ми тежи, ако го имам това нещо. Другото, това не ме смущава. Учителят много държеше човек да не робува на общественото мнение. И помня, че когато четох тогава Занони и Учителят ми говори за него, аз подчертах само една мисъл. Занони казва така: „За общественото мнение, което казва с еднаква сила гледа да те отклони както от гибелните последствия на порока, така и от опасните рискове на добродетелта“.

На същата тази среща, когато отивахме на Мусала, в тъмното така вървим, Учителят върви напред. От едната страна беше Борис, от другата беше той, Георги Радев, аз в ляво, а до мене върви точно зад Учителя Славчо Славянски. Учителят изведнъж се обръща и му казва, ама точно се качваме на върха: „Когато дяволът иска да излъже някого, най-напред му казва, направи си къща!“ А тази къща обсеби съзнанието на Славчо. Години наред той чертаеше, мечтаеше, въртеше, проекти правеше. София я бомбардираха, гореше, а той в една плевня живееше в Мърчаево и правеше в плановете си неговата си къща. Аз разбирам да направиш къща, да хвърлиш едно усилие, но да похабиш цяло едно съзнание.
В мене е имало едно такова съзнание, че казаните неща въобще не са ставали. Вече не разчитам на записаното. Така се държи може би по-свежо. Особено това са съдбоносни неща свързани с най-важните неща в живота ми, т.е. срещата ми с Учителя. Най-важното е това. А другото – този ще бъде музикант, онзи лекар, друг – архитект. Учителят искаше всеки да бъде най-добър в своята професия, това искаше от нас. Той не ни отдели нас да направи някаква Школа, да строи някакъв манастир, в живота направи Школа. Военен да си, да бъдеш най-добрия между тях. Виж как гледаше на нещата Той. Учителят ми каза веднъж една мисъл, която е поразителна. Каза така: „При Богомилите беше с мен, при Христос беше с мен и при Мойсей беше с мен. Ако се спреш при Мене, пак ще сбъркаш“. Значи така те освобождава, значи да върви душата, да се учи, уроците да минават. Виж какво освобождаване. Методи [Константинов] беше поразен от тази мисъл. Аз имам да изучавам Учителя и Христовото Учение хиляди години, но тук ако се спреш, пак ще сбъркаш. Съвсем ново нещо е въпроса за свободата, понеже свободата е свързана с Истината, а Истината е най-трудното нещо, ние не го знаем още какво значи свобода. Ние търсим отвънка, отвън няма свобода. Както има сега в наряда, за тази година, щом не си господар на мислите, на чувствата си и на постъпките, ти си един роб. Какъв път трябва да изминем ние, за да дойдем до една нова култура както искаме. То отвънка не става това. И действително, тези събития, които минаваме, днеска се уверявам напълно, че без приложение на Христовите принципи не може да се дойде до нещо ново. Трябва да се стъпи на нови принципи. Иначе ще има наши и ваши, ще има победени и победители. Човечеството върви по един път, просто катастрофално. Един нов мироглед трябва, затова го е казал: „Ново нещо ще дойде на земята“.

Когато Той говори за културите: „Вие познавате културата на сърцето и културата на ума. Това досега е създал човека. Идва време, когато ще се създаде култура на душата и култура на духа“. Тези неща още не са събудени у човека. Ние още не разграничаваме кое е от душата и кое е от духа. Виж каква еволюция предстои у човека. После той не е разрешил социалните проблеми. Когато Учителя начерта концентричните кръгове представляващи Бялото Братство, то все пак Той постави комунистите в деветия кръг на Бялото Братство. Те имат също една работа. …

Ето например Бошков. Бошков беше комендант в Скопие, много работа свърши тоз човек. Там тия пакети за храна, гдето влизаха и писма с караула, всичко благодарение на него беше. И гдето спасиха затворниците, те ги разпуснаха преди да ги вкарат в затвора. Бошков се интересува като военен сега къде ще ударят те. Може да ударят на Балканите, защото не се знае. Може да ударят Италия, може Франция, не знаем разбира се. Взема колата той и идва без разрешение в София да пита Учителя. И Учителят нищо не му казва и на другия ден той отива, петък на обед, на двора на картофена супа и сяда до Учителя. Учителят взема лимона да си изстиска в супата и запитва: „От къде са тези лимони?“ „От Италия.“ „А, значи скоро лимони няма да има.“ Бошков веднага разбира, че ще ударят Италия. Не си изяжда супата, скача и си заминава.
В.К.: Ха-ха-ха.
Д.Г.: Той не можеше да каже: „Учителят, го е казал“. Той каза, че лимони няма да има. Ако имаш интелигентност – разбирай. И [англичаните] удариха в Италия. ….

… И така, отиваме с Рогев при Учителя и го питаме: „Какво става със славянството, ще го смажат, ще го унищожат.“ Обръща се към Рогев: „Ти нали си писал книга за Черно море? Запиши си, че на тази дата около бреговете на Черно море няма да има нито един германец.“ А когато нашите войски влязоха в Беломорието, Учителят ми каза така. Говорим за това нещо. Пита ме: „Къде се намира слънцето?“ „В Рака“, казвам. „Е, знака на Луната, не е трайна работа.“ Така подсказваше тия неща. Не обичаше да говори. В края на краищата доста ни вълнуваха тия работи. Много интензивно беше всичко. …

Автобиографията на Димитър Грива може да прочетете тук.

Продължете да четете текста от записа тук.

Целия материал на Димитър Грива е публикуван в том 8 и том 22 от поредицата „Изгревът…“

Вижте и повече за работата на д-р Вергилий Кръстев тук.

Чуйте и други гласове от рубриката „Изгревът… говори“ Youtube