Надка (Надежда) Кьосева
„Изгревът…говори“
В този раздел Ви представяме част от аудио-архива на д-р Вергилий Кръстев, а именно документалния запис на само част от работата му с личностите, били близо до Учителя по време на Школата. Чуйте от първо лице спомените на Надежда Кьосева, историята, драматичните житейски събития, спомени за и с Учителя. Ако сте любопитни какво следва – абонирайте се и ние всяка седмица ще ви изпращаме новите записи, които публикуваме.
Молим за търпение, все още не сме публикували този аудио-архив изцяло, вижте други на страницата тук.
Надежда Кьосева 1А – Първа среща с Учителя
Разговор на Вергилий Кръстев с Надежда Георгиева Кьосева (по баща Печеникова), магнетофонен запис от 1992 г.
Вергилий Кръстев (В.К.): Сега имаме първият въпрос към Вас? Как се казвате? Кога сте родена?
Надежда Кьосева (Н.К.): По паспорт?
В.К.: Да, по паспорт.
Н.К.: Надежда Георгиева Кьосева се казвам по мъж. По баща Надежда Георгиева Печеникова.
В.К.: А кога сте родена и къде?
Н.К.: В 1915 г. в гр. Гюмюрджина, тогава беше български, а сега е гръцки и в моя паспорт пише Гърция.
В.К.: На коя дата?
Н.К.: На 12 август, сряда, 11 ч. преди обед. Това знам в 1915 г. сряда, 11 ч. преди обед, 12 август.
В.К.: Как се казваше баща Ви?
Н.К.: Моят баща е Георги Ефремов Печеников, майка ми – Стефания Илиева, която е родена в Силистра. Баща ми е македонец от гр. Щип.
В.К.: Сега, баща Ви е македонец?
Н.К.: Баща ми е в Щип. Дядо ми, те са македонци, също е от Щип – дядо Ефрем Печеников. А пък дядото на дядо ми се наричал Арсо Печеников, който бил единствен златар в Щип. Името Печеникови, имало една игра, която са играли край огъня. Първоначално били Ефремови и като играели казали, защо да не бъдеме Печеникови. И от тогава е тръгнало и започнали да се наричат Печеникови.
В.К.: Значи в рода на Вашия баща са били златари?
Н.К.: Златар е бил дядо му. Дядото на дядо ми е бил златар.
В.К.: А другите с какво са се занимавали?
Н.К.: Другият е бил търговец на платове, копринени платове в Щип и чаршията се наричала Печеникова чаршия. Една голяма грамадна къща в Щип и до нея голяма чешма. И те били заможни. Моята баба Софка се казвала. Веднъж от Лондон идва някакъв лорд и казали къде да преспят? В Печениковота къща. И лорда идва в Печениковата чаршия, и баба ми се развълнувала как да го посрещне и той казал, искам пуста гола стая. И тя се поболяла – как да дам пуста гола стая. И той лорда бил с няколко куфара, извадил столчета, перденца, всичко надуто, наредено. Тя се хванала за главата. Искам да кажа, че са били заможни. Но не можах да отида да видя Щип по-късно, така се случи, не ми се удаде.
В.К.: Сега това е по рода на баща Ви, а по рода на майка Ви?
Н.К.: По рода на майка ми. Тя е от Силистра. Нейната майка и баща ние мислехме Костадина, а то излезе Констанца, са родени в Букурещ. Значи фактически дядото на майка ми, баща ѝ са родени в Букурещ, значи тя е родена в Силистра. А те са в Букурещ, баба ми и дядо ми.
В.К.: Те българи ли са били?
Н.К.: Ами българи, но родени в Букурещ.
В.К.: По ония години там има много българи, от времето на емиграцията. И те къде се събират, къде се оженват?
Н.К.: Те се оженват тука в София, моя баща с майка ми, тука се намират и се оженват.
В.К.: По-късно вече те тука живеят, така ли?
Н.К.: Тука се оженват и голямата ми сестра е родена в София.
В.К.: Вие колко деца сте били?
Н.К.: Пет деца, четири сестри и един брат. Аз съм най-малката.
В.К.: Първият как се казва?
Н.К.: Голямата ми сестра се казва Сашка, Александра Печеникова. Нали тя завърши в Кюстендил гимназия. Защото ние живеехме в Кюстендил. Втората е Илина Билидирева по мъж, а иначе Печеникова. После Славчо, брат ми, Славчо Печеников, после стана Славянски. Завърши Втора мъжка гимназия. Той е роден в Асеновград. Баща ми е бил телеграфо-пощенски чиновник и е пътувал в цяла България и така, където е пътувал, значи сестра ми Илина е родена в Трън. Брат ми в Станимъка – нали Асеновград е Станимъка?
В.К.: Да.
Н.К.: А аз съм родена в Гюмюрджина, голямата ми сестра Милка – пет години по-голяма от мене, е родена в София.
В.К.: Значи той е бил пощенски служител?
Н.К.: Телеграфо-пощенски, 30 години е бил.
В.К.: И по този начин обикаля България и навсякъде се раждат деца. Ха-ха. Да, и Вие идвате в София, коя година?
Н.К.: Ние от Гюмюрджина идваме 1918 г., аз съм била на 3 годинки. Гърците са нахлули в Гюмюрджина и ние сме бягали от там. Цялата къща с мебели, с всичко сме оставили и сме тръгнали. Аз съм била на 3 годинки. Вече към България и мисля, че първото е било в Кюстендил. До 1924 г. сме били в Кюстендил. Това помня много добре, била съм на 5-6 години. И, друго нещо?
В.К.: И Вие вече идвате?
Н.К.: 1924 г. идваме насам. Първо в Княжево. Там бяхме под наем. След това се предвижваме вече към София.
В.К.: Тука сте учили в …?
Н.К.: В Княжево съм учила в първо отделение, второ отделение. Там съм взимала участие в пиески, музика, един хубав живот беше така. Освен училището взимах участие в разни сценки. Първо бях в Първа девическа гимназия, полукласичка. После 4, 5 и 6 клас и после се преместих в реалка и трябваше да държа два изпита. Аз не ги държах. Брат ми казваше: „И дума да не става“ и баща ми също казваше „без диплома да останеш“ и се преместих в Търговската гимназия и дипломата ми е от там. Не ми признаха от Първа девическа гимназия трите години, само двете и още две, та станаха пак пет години, но дипломата ми е от Търговската гимназия. Завърших през 1936 г. и същата година се оженихме с моя съпруг.
Те бяха протестанти от I евангелска църква, евангелисти и държаха там да се венчаем и помня, че пастир Фурнаджиев беше пастир там и той ни венча.
В.К.: Сега друг въпрос, кога за пръв път се срещате с Учителя и как се добрахте до Школата?
Н.К.: Моят брат Славчо Печеников много рано излезе от къщи. Завърши гимназия, но не можа да следва.
В.К.: Кога е роден той?
Н.К.: Той е роден през 1907 г. в Асеновград, но не зная точно кога. Вероятно Христина, съпругата му ще знае точно датата.
В.К.: Дайте ги по имена?
Н.К.: Другата ми сестра, голямата Сашка – 1904 г. в София, Йлина – 1909 г. в Трън, брат ми – 1907 г. в Станимъка, Милка в 1910 г. в София, аз – 1915 г. в Гюмюрджина.
В.К.: Какво казахте за брат Ви?
Н.К.: Брат ми е завършил Втора мъжка гимназия, отдели се от къщи и отиде да живее на Изгрева. Намерил е това общество. Направи си къщичка.
В.К.: Как е намерил, знаете ли?
Н.К.: Точно това не знам. С кого е влязъл във връзка, точно не знам.
В.К.: Отива и си прави къща?
Н.К.: Направи къща там и остана там. Баща ми беше в ужас, че е станал дъновист. Баща ми не беше съгласен, защото имаше приказки разни.
В.К.: В онези времена никой не е бил съгласен. И той си прави къщичка?
Н.К.: Направи си къщичка и остана там. Мина доста време и той ми каза веднъж: „Абе ела един път да чуеш една беседа“. И аз една неделя отивам на беседа. И салона пълен, отивам на беседа, сядам вътре в салона да чуя беседата. Казва: „Непременно трябва да дойдеш“. Сядам там и слушам. Учителят отвори Библията, прочете един стих и след това започна беседата. Аз като гледам и слушам си казвам, ами аз за такова нещо мечтая, за такова общество, те ходят на екскурзия, на Витоша, на Рила, играят гимнастика и казвам: „Аз мечтая за това отдавна“. И знаете ли, така ме трогна всичко и като съм си закрила лицето с ръка и плача и сълзите ми текат по лицето и ръцете и не смея да ги махна. По едно време си махнах ръцете, а Учителят право ме гледаше и се усмихна, а аз още повече заревах. Текат сълзите, не мога да спра. По едно време се успокоих постепенно и после излязох вънка. Това беше първото ми впечатление, че се разревах от беседата, замая ми се главата и затова излязох вънка.
В.К.: Вие бяхте омъжена тогава?
Н.К.: Не, не. Това е било 1931-32 г. И тогава като казах [на брат ми]: „Славчо, аз оставам при тебе! Кажи на баща ми, че аз вкъщи вече не се прибирам“, защото баща ми беше голям гастроном, месища, патици вечер и т.н. Викам аз: „Вече край!“ Славчо каза: „Добре, ще останеш при мене“. А баща ми каза: „Дума да не става“. Но аз останах. [Брат ми] издействува и ми направи една малка стаичка отделно с едно прозорче на запад. Така аз останах на Изгрева. Баща ми пощуря.
В.К.: А работехте ли?
Н.К.: Не, аз бях още ученичка, не бях завършила гимназия. Бях вече в Търговската гимназия и от там ходех вече на училище.
В.К.: Добре, 1931-32 г.?
Н.К.: Аз завърших 1936 г.
В.К.: Салонът беше направен?
Н.К.: Салона, имаше го, грамаден, с едни с големи прозорци.
В.К.: Как протичаше живота в ония години?
Н.К.: В ония години, как да ви кажа. Аз живеех при брат ми, до нас имаше една къщичка, в която живееха брат Борис, Никола Нанков и брат Жорж Радев. Там бяха до нас. Ние бяхме аз и Славчо. Още беше ерген. Брат Жорж Радев беше човек много културен, много особен и същевременно общителен и имаше хумор в него. Та много сме се смели, но беше някак особен. Чакай, да не сбъркам нещо. Имахме всички заедно много хубава дружба.
В.К.: Те бяха едно поколение много млади.
Н.К.: Мисля, че брат Борис беше тогава 33-годишен, аз бях 17-годишна. Значи 15 години разлика. Защото в неговата фигура аз виждах един образец на един изработен човек.
В.К.: Там ли се запознахте с Жоро Кьосев, съпруга Ви?
Н.К.: Там, там. Там на Изгрева, но това стана много по-късно. Аз от там отивах на училище с чантичката, долу, връщах се, после помагах и т.н. После там дойде да живее баба Данка с Димитър Стоянов – Димитрий. Дойдоха да живеят при нас.
М.М.: Баба Данка беше майка му ли?
Н.К.: Баба Данка беше майка му. Баба Данка готвеше, разтребваше, аз ходех на училище и помагах. Той [Димитрий] свиреше на цитра. Аз пощурях по тая цитра, понеже едно време исках много да свиря на арфа. Но арфа не ми се отдаде, само Асен Арнаудов имаше арфа. Той живееше на Изгрева и казваше: „Абе аз ще ти предавам уроци по арфа, само ти започни“, но нямаше възможност. А Димитрий казваше: „Ела, аз ще те науча на цитра!“ Той имаше две и ми даде едната.
В.К.: Кой това?
Н.К.: Димитрий Стоянов. Да. Той започна да ми предава уроци и даже един път излязохме на концерт с него.
В.К.: Свирите на цитра.
Н.К.: На цитра, да. Тогава съм вземала уроци и по пиано при Мария Тодорова, другарката на Борис Николов и Ирина Кисьова, но то беше много кратко време, защото аз нямах пиано. Упражнявах се в салона, там имаше пиано. Но понеже нямаше условия, зарязах пианото. Но после, когато се омъжих вече, Жоро викаше: „Цитра трябва да имаш“. Тогава неговия приятел Митко Кочев беше в Австрия, в Грац. Там бяха студенти и Жоро му написа писмо. Бяхме вечно заедно, бяхме приятели. И той ми изпрати една разкошна цитра в кутия. Имам сега цитра моя, седи в гардероба, седи, спи, не свири.
В.К.: Имате ли някои опитности от онова време, когато сте била ученичка с Учителя?
Н.К.: От онези години, как да нямам. Учителят играеше в средата на поляната, Паневритмия, Той беше в средата. Ние наоколо. Как да ви кажа, ние ги учехме тогава и аз бях на седмото небе. Хвърчах, бях с едно хубаво настроение, че намерих нещо, което търсех.
Имаше една малка метеорологическа станция точно в средата на поляната, с барометър и всички други уреди и Жорж Радев беше метеоролога. Всяка сутрин и вечер той отиваше, измерваше и записваше данните от уредите и аз му казвам: „Жорж, нека и аз да се запозная малко с метеорологията“. Та още от тогава следях движението на облаците и до ден днешен има един облак, който се завива в кръг между Бистрица и Витоша. И той ми казваше, че много правилно съм схванала. „Тук има едно течение и като забележиш това движение в кръг след три дена започва буря или дъжд“. Спре ли бурята, почва дъжда. Винаги се явява тука над Бистрица.
В.К.: И Вие го наблюдавате още?
Н.К.: Още го наблюдавам и винаги се явява това течение, но малко, ако мръдне вляво облака, забележите и вие, като видите, че там се завива някой път, почва времето да се променя, само че сега не след три дни, след един ден почва буря или дъжд. И аз викам: „Жорж, дай да се занимавам с тия неща“. После Жорж си беше взел едни светло-син костюм, особен, много смешен и с него си ходеше и много добре се чувстваше в него.
М.М.: Жорж Радев?
Н.К.: Жорж Радев. То беше много хубава дружба. После Николай Дойнов се ожени за Дора Карастоянова и излезе от там. Тогава останаха в едната стая Жорж Радев с Никола Нанков, и в другата стая брат Борис Николов. После, много по-късно дойде там брат Боян Боев. Тената (брат им Стефан Дойнов) идваше от време на време и впоследствие идваше много често от Габрово. Но почти го нямаше първоначално.
В.К.: Сега да се прехвърлиме за Жоро Кьосев. Той къде е роден, кога?
Н.К.: Жоро Кьосев е роден на 23.04.1913 г. в Дойран. Баща му роден в Струмица.
В.К.: Те македонци ли са?
Н.К.: Те са македонци.
В.К.: Майка му?
Н.К.: Майка му и тя мисля от Струмица.
В.К.: Как се казваше тя?
Н.К.: Елена Граматикова.
В.К.: Бащата?
Н.К.: Бащата – Гиго Кьосев.
В.К.: Те колко деца са?
Н.К.: Първото им дете е починало – Бенча, после са трима братя – Коля, най-малкият, Жоро и Димо и една сестра Рута. Те бяха живи, само малката, едната от сестрите е починала в Струмица. значи трима братя и една сестра Рута, те бяха евангелисти и ходеха в евангелската черква.
В.К.: Те са евангелисти от Македония?
Н.К.: Да. Даже баща му като е дошъл тук [в София], не зная в коя година, той е основал евангелската църква на ул. „Солунска“. Той е един от основателите.
В.К.: Кой това?
Н.К.: Бащата на Жоро. На „Солунска“, той е бил един от основателите на евангелската църква.
В.К.: Да.
Н.К.: И той много се радваше когато Жоро се отдели от евангелската църква, а той бил тогава с Галилей Величков, Димитър Кочев и Кирчо-Лъвчето. Кирчо бил много закъсал и те искали да му помогнат и му казвали: „Ела, ние ще търсим нови хоризонти! Тука някакси не ни харесва, много е ограничено“. И новите хоризонти ги намират на Изгрева и там са останали вече. Това е било времето, когато вече аз съм била отишла на Изгрева. Те идваха на беседи, престояваха у нас винаги и понеже нямаше къде да спят, постилахме черги на земята за тях. Значи Галето, Лъвчето, Митко Кочев, Жоро. Винаги преди беседи те идваха у нас, една хубава компания, едни хубави, възпитани момчета бяха, с едно [хубаво] държане и се чувствувахме като едно семейство. Много хубаво прекарвахме там и по-късно вече аз имах една дружба, преди Жоро да го видя. Една много чиста, хубава дружба с Христо Екимов.
В.К.: Не го познавам.
Н.К.: Така една хубава дружба. Да. А баща ми като чул, че аз съм се разхождала с някого там, каза: „Веднага да се прибираш вкъщи“. Аз му викам: „Тате, ама то нищо няма…“ А той отговори: „Ти нищо не знаеш от живота, веднага се разделяй.“ И аз си казах, баща ми ще ме раздели от Изгрева, дума да не става и му казах: „Повече никакви разходки, не“. Христо ми пише писма, идва, но аз обещах – повече никакви разходки, баща ми иска да ме вземе долу в града, край. Христо беше много хубав младеж, чист човек, сериозен и аз бях едно малко момиченце. Веднага аз прекъснах дружбата заради баща ми. Две години след това, даже помня. (Много става подробно.)
В.К.: Не, не подробно, даже си е много добре.
Н.К.: Помня един път седехме и Жоро вика „Дай да играем на шах“. Жоро ме запита: „Знаеш ли да играеш на шах?“ „Зная“, викам. И седим на една маса пред прозореца и играем на шах и се смеем и в това време минава Христо, вече разделени с него и като ни видя отсреща, промени му се цвета на лицето. Естествено си е помислил, че аз имам нещо с Жоро. А то абсолютно нищо нямаше между нас. Ние бяхме там братя и сестри, никакви чувства нямаше между нас, Христо застана така и погледна. И на мене ми стана мъчно и си казах, какво да направя сега, аз обещах на баща си да не се срещам. И тогава той, Христо, отиде да работи в Телиш и се отдели от София. После той си имаше друго приятелство.
В.К.: Както и да е, и после?
Н.К.: И после аз оставам там. Минаха две години. Ние с брат ми си бяхме обещали никога да не се женим и да работим за Братството. Той имаше едно място под Изгрева и казваше: „Ще направя там един дворец, който ти ще го ръководиш и ти ще приемаш от цял свят нашите братя, ти ще ги посрещаш“. И аз бях на седмото небе, разбира се. Добре, но по-късно той беше на Рила и като се връща ми каза: „Виж какво, аз ще трябва да се оженя за Люба“. Викам му: „Как така, нали обеща!“ „Трябва да се оженя, налага се.“ „Е, викам, щом трябва…“ И така те се ожениха. Тогава се наложи да се разширяват. Баба Данка и Димитрий отидоха по-долу при Анка Каназирева в една къщичка отделно. Останахме аз и Славчо, дойде и Люба и той почна да разширява къщичката, почна – хол, кухня, баня. Аз останах там. Ходех на училище още. Ожени се Славчо за Люба. Мен ми беше много кисело. Не мога да кажа „не“. Тя беше агрономка в Агрономическия факултет, с висше образование, много умна жена беше всеки случай. Аз останах вкъщи като същевременно домакинствах и ходех на училище. Идваха те вечерно време, приказваха си аз ходех на училище. 1934 г. се роди (Бубка).
В.К.: Тя е първата дъщеря на Славчо?
Н.К.: Първата дъщеря на Славчо, Людмила се казва тя, Бубка й казвахме. Аз я отгледах. Те бяха на работа. Славчо имаше един циклостил на ул. „Клементина“ № 11, сега „Ал. Стамболийски“. Там му беше бюрото. Работеше с циклостил и аз много често съм ходила там и съм въртяла ръчката, по който начин се печаташе разни неща.
В.К.: На ръка.
Н.К.: На ръка, да. На „Стамболийски“ № 11. Там беше бюрото му. И аз ходех да помагам така. Мисля, че и с беседи се занимаваше. Той пишеше и после вече имаше печатница и издателство „Безсмъртни мисли“ на ул. „Гурко“ 22. Там после бомба го удари. Когато откри издателство, тогава си промени името от Печеников на Славянски и баща ми се разболя от мъка и тогава пропуши.
В.К.: Кой пропуши?
Н.К.: Баща ми. От мъка. Чрез Държавен вестник Славчо си беше променил фамилното име и сега децата му носеха името Славянски. Баща ми се поболя. Един син и си промени името. Заради издателството.
В.К.: Сега през този период спомняте ли си някоя опитност, която има Славчо с Учителя по ония години?
Н.К.: Почти не. Той много контактуваше с Учителя. Той ходеше на Рила, Славчо уреждаше всичките там, за конете, за превоза. Помня, аз бях там, още от Изгрева тръгването, групите.
В.К.: Сега спомняте ли си той писал ли е някои опитности?
Н.К.: Славчо мисля, че е писал. Той много пишеше.
В.К.: Защото не са ми попадали негови опитности. Вероятно са у неговата съпруга.
Н.К.: Доколкото зная, понеже аз я поканих, когато правих 40 дни на Жоро, тя тогава чете нещо от някакъв дневник на Славчо. Тъй, че той има дневник и у нея сигурно има много ценни неща, ако ги даде.
В.К.: Въпроса е да се напишат.
Н.К.: Тя, тя има дневника на Славчо, по нейно настояване. Аз подробности не знам.
В.К.: Сега друг въпрос, с Жоро Кьосев вие се оженвате?
Н.К.: С Жоро Кьосев се оженихме през 1936 г., след две години. Аз тогава нямах някакви чувства. Отидохме на екскурзия на Рила, на Мальовица. Това беше: бяхме Митко Кочев, Кирчо-лъвчето, Галето [Галилей Величков], Жоро Кьосев, Славчо и аз. Отиваме с две палатки. Аз бях с едната палатка с багажа, те с другата.
Люба не беше с нас. Под Мальовица така на една поляна. Под върха Мальовица. Помня, че там прекарахме много хубаво. Палихме огньове. (Много подробности.)
В.К.: Не е подробности, моля Ви. Точно са важни тези неща.
Н.К.: Направих една голяма тенджера с юфка и понеже много се натоварихме, обикаляме около огъня та пак да ядеме, цялата тенджера докато я изядеме. После тръгнахме по разходки. Сега за първи път аз самичка с Жоро отивам нагоре на разходка. Те дори се спогледаха, че аз за първи път отивам с Жоро на разходка. С него, двамата. Почнахме да философствуваме и той ме разпитва за материалния живот, за духовния живот, да види как аз мисля и си приказваме, вървим и по едно време сме седнали така на едни голям камък до гората и той вика: „Нали знаеш, че Димков гледа в зениците?“ Викам: „Да“. „Дай, каза той, да си гледаме зениците!“ И така сме се вторачили и гледаме зениците си и от тогава много симпатичен ми стана Жоро. Много хубава фигура беше той – сериозен, с хубаво държане, възпитан и тогава много ми се хареса. От тогава от както говорихме и се гледахме в очите, аз започнах да го отделям от другите фигури. Аз съм си ги писала тези неща.
Слизаме долу сериозни и важни, но нямаше целувки, нищо, само се гледахме в очите, толкова. Още нямаше целувки. Слизаме долу, всички ни гледат и аз щастлива така и Жоро усмихнат. От тогава започна една хубава дружба между нас и той каза по-късно: „Аз ще те заведа у нас!“, а аз му отговорих: „Аз още не съм свършила гимназия, как ще ме водиш вкъщи!?“ И той започна да ми предава по търговско знание и по счетоводство, защото и той беше свършил Търговска гимназия. Та така започна дружбата от там.
Баща ми като чул, че имам сега дружба с Жоро, но аз още не ходя така с него, нали, по срещи, но беше му много приятно и казваше за Жоро: „Той е от македонско семейство, той е много хубав човек, много хубаво, че имаш дружба с него“. И баща ми се усмихваше, не искаше значи да ме взема от Изгрева или да ме разделя с него. Даже и моята сестра и неговата – на Жоро, сестра му Рута, им беше много приятно, че ние ходим на Рила, по Витоша, но сестра ми не вярваше, че ние не сме имали никакъв контакт по-специален. Тя казваше: „Ще ги разправяш тия неща на старата ми шапка! Вече ходите две години и да няма нищо!“ А аз се пуках от мъка, че не ми вярват. Ех, имаше целувки, но нищо повече. Те не вярваха и аз казвам: „Ваша си работа“. Но много хубава дружба беше така.
Край
Надка Кьосева
Надежда Кьосева 1В – Учителят ми спаси живота
В.К.: Сега може да ми прочетете тази опитност, която Вие сте написала. Н.К.: Живеех при брат ми на Изгрева. Къщичката му беше точно под поляната, на която играехме Паневритмията. Един ден, беше 15 май валеше хубав, ситен дъжд. Аз излязох на поляната да потичам по дъжда. И кой мислите се зададе откъм източната страна на поляната? – Учителят. И той излизаше да се разхожда по дъжда. Аз бях на седмо небе. Обикаляхме поляната, дъждът ме квасеше и след като хубаво ни намокри, Учителят ми каза: „Рекох, майският дъжд е благословение! Сега се приберете, преоблечете се, изтрийте се със суха кърпа. Рекох, майският дъжд е благословение!“ Щастлива отидох вкъщи. Тази майска дъждовна разходка ще остане спомен за цял живот. 15 май съм го написала.
В.К.: Сега ни разкажете подробно случая.
Н.К.: Един майски ден беше, но валеше ситен дъжд. Аз много обичам дъжда и излязох вън, така лекичко облечена, да излязла да потичам на поляната по дъжда. Излязох, почнах да си тичам и по едно време от източната страна на поляната излиза Учителят и той така леко облечен, усмихнат и почна да се разхожда по поляната. Аз като Го видях, викам: „Хи, Учителят излиза с мене да обикаляме по дъжда“. Обикаляхме по дъжда, аз тичкам така, ходя и Той обикаля доста, докато ни намокри хубаво дъжда и Той се приближи така по-близко до мене и каза: „Сестра, рекох, майският дъжд е благословение!“ И аз се усмихнах така. „Сега, продължи Той, – ще отидете вкъщи, ще се изтриете с една суха кърпа, ще се преоблечете!“ И пак повтори: „Рекох, майският дъжд е благословение“. И аз казах: „Благодаря, Учителю“ и тичам вкъщи и казах на брат си: „Славчо, знаеш ли, че бях с Учителя са поляната?“ Той вика: „Това е щастие за тебе“. И аз слязох и се преоблякох и бях щастлива, че с Учителя се разхождах по майския дъжд. И това е.
В.К.: Знаете ли, в Словото на Учителя има много места, където Той говори за майския дъжд, за летния дъжд и ние сме ги чели. Говори за тия месеци април и май, през които човек получава енергия за цяла година, но вашата опитност в момента е много ценна. Прави впечатление, че в разговорите с приятелите той употребява думата „рекох“.
Н.К.: Да. преди да каже нещо, „рекох“ еди-какво си и т.н.
В.К.: Задавали ли сте си въпроса на какво се дължи?
Н.К.: Не.
В.К.: Това, знаете ли, това е защото на много места когато говори казва: „Това е Слово Божие“, и например в Библията, в старите пророци, Господ говори, и Той казва „рекох“, ама кой рече не онзи, който е Дънов, рече онзи, който е Духът в него. Рекох. И обръща внимание, че това което Той говори, не е негово Слово, а Слово на Бога, на Божествения Дух, който е в него. Затова е така.
Н.К.: Да.
В.К.: Сега ще ни разкажете онзи случай с грозда.
Н.К.: С грозда. Не помня кой месец беше. Аз излизам на разходка покрай гората и сядам на пейката срещу салона, на края на пейката.
М.М.: Ученичка ли беше?
Н.К.: Ученичка бях тогава. Било е есен, щом е имало грозде. И Учителят излиза от своята стая с един голям грозд в ръката и сяда точно до мене на пейката. Къса клончета от грозда и ми дава: „Рекох, заповядайте, сестра“. Аз съм била малка, но на „Ви“ ми каза. И аз Му благодарих, взимам гроздето, усмихвам се и така ядем грозде. Той ми подава и т. н. По едно време ми взе лявата ръка. Погледна лявата ръка, но аз бях чувствителна и не Го попитах какво вижда или нещо да му каже. Мълча и се усмихвам и ям грозде, а Той ми гледа лявата ръка. И това беше. И аз после се питах: „Защо не Го попитах Учителя какво е видял, да ми каже нещо“, но…
В.К.: Законът е такъв: Ученикът трябва да почука и тогава Учителят отговаря. Но ученика трябва да поиска. И понеже Вие не сте поискала, а Той не може да изнасилва ученика.
Н.К.: Аз бях много стеснителна и не смеех, понеже много сестри отиваха да питат Учителя за всяко нещо, даже за някаква дреболия: „Учителю, това, онова“, и аз казвах, какво да занимавам Учителя с такива дребни неща. Та сега съжалявам, че не съм Го питала.
В.К.: Знаете ли, правилно ми е впечатление, че тия, които са били свити така, не са смеели да питат Учителя за някои неща, те са имали едно благоговение към тоя Дух вътрешно. Те са усещали Духът, затова не са смеели. Плодът на Духа – това е Любовта.
Н.К.: Да, може. Имало е и друг случай, той ми спаси живота, когато ме ухапа змията. Това беше през 1934 г.,
В.К.: Какъв беше случая?
М.М.: Това е много интересно.
Н.К.: Към лятото беше. Бяхме с Милка Джанкова се казваше, сега е Каменова.
В.К.: Милка Джангова, тя ваша приятелка ли е?
Н.К.: Да. Ние дружехме с нея и отивахме двете сами на Витоша, на Бивака. Боса бях.
В.К.: Боса?
Н.К.: Бях с гумени обущенца на бос крак, без чорапи. Отиваме полека, полека от Изгрева чак до Бивака. Тогава нямаше автобуси и отивахме пеш през гората, говорим си и си вървим. Взели сме си храна и отиваме на Бивака. Тогава имаше един брат Руси – гърбавичък, той живееше срещу Славчовата къща, до брат Пеню. Само той беше на Бивака и дякона – Симеон Арнаудов. Сутринта от пътя бяхме изпотени и отидохме при лешниците да се преоблечем. И като отивам в лещаците да се преоблека фланелката и стъпих на нещо меко. По едно време нещо ми се размърда под крака и погледнах, на едно кълбо змия и аз съм стъпила на кълбото отгоре. Видях я как извади езичето си и ме клъцна точно по десния крак долу. И аз като погледнах, скочих и извиках: „Милке!“ И змията като излезе, видях тоя зиг-заг, знака на пепелянката, беше начупена линията. „Милке, змия ме ухапа!“ И тя като писна, ама повече от мене и толкова много се уплаши, че аз й казах: „Милке, знай, че в България няма умрял от змия човек, това да го знаеш.“ Понеже тя много се уплаши, затова го казах и след това съм паднала в безсъзнание и четири часа съм била в безсъзнание.
Тогава дякона ме взел на ръце и ме сложили настрана, запалили огън и са горили местото с огън, където е ухапаното, за да махнат отровата, като са ме горили с ножче. Нищо не помня аз, нали съм била в безсъзнание. В това време казали на Милка: „Бягай в града и кажи на Славчо, брат ми беше в града, че Надка я е ухапала змия и е в безсъзнание“. Милка тръгва обратно към града, отива при брат ми, казва му и той взема д-р Ефремов с една кола през Драгалевци и са дошли горе. В това време аз идвам в съзнание и помня, че така бяха над главата ми Тената, брата на брат Борис беше дошъл и дойде лекаря и аз се чудя защо са наведени над мене хората и той ми би една инжекция [противозмийски] серум в крака. Тената на ръце ме занесе до колата. В колата имаше две стомни с вода и докато слезем с колата до долу съм изпила две стомни с вода. Това помня. Отидохме вкъщи и легнах в Славчовата стая. Брат Борис беше до мене и Славчо. По едно време започнах да се подувам, чак сега, нали, впоследствие. Подувам се, подуват ми се устните, подуват ми се очите и почнах ха, ха, не мога да дишам. Спогледаха се брат Борис и Славчо и брат Борис казва: „Тичай за Учителя, тичай за Учителя“. Славчо веднага изтича за Учителя и Учителят и той вече тръгнал сам и тича веднага у нас. Отвори се вратата и Учителят бърже дойде до мене, погледна ме, усмихна се, сложи си ръката на главата ми и започна така паси около главата ми и аз Го погледнах и Той започна да се моли и те се молят, и аз казах: „ха-а-а-а“, просто един въздух ми влезе в гърлото. Аз се задушавах и съм заспала. В това време из Изгрева: „Надка я ухапала змия“ и всички бяха накацали просто около къщичката ни и на прозореца, Учителят си беше отишъл, а аз съм спала 4-5 часа. И като ставам, излизам и абсолютно нищо ми няма. Малко така гледах като шашаво, очите ми бяха, но иначе нищо ми нямаше. Излизам и ме питат: „Надке, какво стана?“ Значи Учителят ми спаси живота.
В.К.: Тогава бяхте ученичка.
Н.К.: Ученичка. Това беше през 1934 г.
В.К.: Това сега е едно от модерните лечения там: изгаряния раната, много течности, серум се прави, и в момента това, което сте получили е адем, отток на ларинкса.
Н.К.: Не можех да дишам въобще, ако не беше Учителят. Той сложи ръката.
В.К.: Той оправя вече двойника Ви.
Н.К.: Влезе ми въздух и съм въздъхнала силно и съм заспала. И като се събудих излизам вънка.
В.К.: Това са големи опитности.
Н.К.: Да. Това е историята на моя живот. Започвам от Гюмюрджина, където съм родена през 1915 г., 12.08., било е сряда, 11 ч. преди обед. Имало е умуване по името ми, но се спрели на Надежда. Е, тази Надежда или Пижото, както ми е казвала майка ми тогава, понеже майка ми е завършила френския колеж и „пижон“ значи на френски гълъб. И по за кратко Пижо. Така, че аз бях Пижон и ми казваха Пижо до късно. По-късно баща ми ми казваше Пижуренчо. Сега, каквото помня от първия ми дом.
Помня, че къщата имаше голяма врата с голяма топка в средата и се отваряше така с две крила. Помня едни каменни стъпала отвън и насреща нещо като една река, имаше някаква гимназия в града и там гледаха към нас и се смееха едни черни глави, били са негри. Какво са говорили, не помня, но не съм се сетила да питам после нашите, да питам какви са били тези негри. Помня майка ми само от кръста надолу. Една бяла дълга пола, която се качваше по едни стълби нагоре, към втория етаж. Нищо друго не помня от нея. Когато сестра ми Сашка и Линчето и брат ми Славчо си играели на двора често ме поставяли в един грамаден турски кюп в ъгъла и там съм заспивала много често в кюпа. Забравена така, после са ме намирали заспала вътре в кюпа. Аз това не помня, разбира се, но [това го знам] от техните приказки. Също са ми казвали, че са ходили да си играят с куклите си в едни лозя. Имали сме лозя в Гюмюрджина – 6-7 лозя с маслинови дървета вътре в тях. Маслинови дървета имало в лозята.
М.М.: Какъв е този кюп?
Н.К.: Турски кюп грамаден е бил някакси, в двора е бил. Това казваха моите сестри, аз не помня. И са ме слагали вътре да не им преча.
Маслините били едри с малка костилка и майка ми ги правела в грамадни шишета – делви и ги скривала под земята, в мазето да се запазят. Също правела много хубави сиропи и също ги слагала под земята в мазето да се запазят. Когато са били веднъж в едно от лозята сестрите ми си вързали куклите на костенурки, които сме имали в лозята и които живеели в лозето. После залисани в играта не са забелязали как костенурките са отвлекли куклите им и те са се върнали вкъщи без тях. Имали сме една слугиня, която била сомнамбул и се катерела по водосточната тръба към покрива. Намерили веднъж шамията й /кърпата/ на керемидите. Ходили сме на летуване в Деде Агач на Бяло море. Помня вече една картина, без подробности, но помня баща ми, със запретнати крачоли и с един дълъг прът да вади октоподи от морето (ловец на октоподи). Помня това. После майка ми щяла да има шесто дете и при един опит да го махне с помощта на една еврейка Казес, тя се отровила и заедно с детето умира в 1918 г. При погребението първоначално тя била поставена в един ковчег с много цветя. На коя дата не помня точно, не знам, но аз съм се качвала на ковчега й върху цветята и те всички са се разплаквали на няколко пъти. Тогава един семеен наш приятел Атанас Киранов, който на времето бил издал един френски речник, е бил на погребението на майка ми. Той ме взел от ковчега на ръце и ме завел на разходка докато трае цялото погребението, за да не съм там, защото било голям плач. Голям плач е било, но аз това не помня.
През 1918 г. гърците навлезли в Гюмюрджина и баща ми с всички нас е трябвало да напусне къщата на път към гарата с най-необходимите неща. Имали сме една котка, която дълги години ни е изпращала и е мяукала и най-сетне се е качила на покрива да ни изпрати. Това е за Гюмюрджина. Как сме пътували и как сме отишли до Кюстендил не помня, но там сме били до 1924 г. От Кюстендил имам много повече спомени. Живеехме близо до гарата на ул. „Студена“ на втория етаж в една голяма къща. Хазаите ни бяха дядо Трифон и баба Василка. Дядо Трифон беше един много хубав старец със завинтени мустаци и ходеше с един голям надут бастун, накъдрен така, на пъпки. Голяма гюрултия дигахме, но те не ни диреха. Веднъж паднах върху една каменна стълба и се ударих и цялата брада ми беше една голяма рана и баба Василка помня, веднага казваше: „Бърже, бърже“, веднага взе някакъв парцал „пикни, пикни, чедо, веднага пикни на парцала“ и ми го залепи на брадата. И така ми мина раната. Сестра ми Сашка там завърши гимназия. Беше отличничка. Като такава беше писана в тамошния вестник: „Александра Печеникова завършила с отличие гимназия.“ Като й бяха поместили и снимката с една баретка под веждите. Така носеха тогава баретите. Много се смеехме на тази снимка.
Мисля, че беше през 1923 г., когато през Кюстендил минали чети – Страхил войвода или Чавдар войвода. Аз не помня, но баща ми беше във възторг, в отлично настроение, хвърляше големи банкноти на масата и казваше; „Деца, черпете се, купете си, каквото искате. Чавдар войвода минава, аз, казва, отивам към Македония, а баща ми е от Щип“. Баща ми беше много близък с фабрикантите „Симоне“, които имаха магазин за всички вълнени прежди „Симоне“. Те често ни канеха у тях на гости. Дъщерята на г-н Симоне, Антоанета, беше приятелка на Сашка. Синът му Жак беше много близък със Славчо. Имаха едно малко момченце Лулу, то пък беше мое приятелче. И много хубаво си играехме. Запомнила съм у тях една гостна стая, която тъй беше отрупана с килими и мебели, че не може да се мине през тях. Веднъж бяхме поканени на обед. Всички бяхме седнали на една голяма маса, разкошно подредена, сервирана. Между другото имаше една дълга, грамадна чиния с панирани някакви кълчици и много вкусно беше. Но когато баща ми попита: „Какво е това вкусно нещо?“ Отговориха: „Кълчици от жаби!“ Сестра ми изпищя, аз пък се хванах за устата, но беше толкоз вкусно, че изядохме всичко до край. Симоне имаха фабрика към гарата. Често ни канеха сестрите на крокет. Имаха много хубаво игрище за крокет. Това е една чудно равна площ с бял пясък, със звънчета и вратички по средата. Играеше се с червени чукове и топки. Топките трябваше да минат през тези вратички и да минат през всичките препятствия. Ние малчуганите само гледахме. А ние с Лулу се завирахме в един голям сандък и там се целувахме. Помня, че веднъж беше неделя и всички бяха отишли вече на игрището, а аз с Линчето бяхме закъснели, облечени в червени тиролски рокли, минавахме през поляната и отивахме на фабриката на игрището. Една голяма ливада. На ливадата пасеше едно стадо черни биволи. Много не ги обичам. Вече бяхме близко до фабриката, когато мойта милост отиде при един от биволите и му размаха червената си престилка пред очите. Биволарят ми каза: „Дете, не го закачай, не си махай престилката“. Но аз точно затова се ядосах, че не ме поглежда и почнах да махам престилката пред очите му. Може би съм била към пет години. Линчето също ми казваше: „Абе върви бе, не го закачай, не го дразни, ще закъснеем“. Не изведнъж бивола изви главата си и ме погледна. Мале, какъв поглед! Изтръпнах. Но после изправи опашката си и докато се усетя аз хукнах като стрела напред, а той подире ми. Гони ме. Краката ми не се виждаха, така ми казаха после, така съм хвърчала и съм пищяла щото вратата на фабриката била отворена и всички ме гледаха с ужас отвътре, а бивола подир мене грухтял. Същият търчал, мучал. Ама това не се забравя. Още виждах червените му очи. Като съм връхлетяла вътре, съм припаднала на земята. Голяма суматоха е било. Но било що било. Остана спомен. Повреда нямам. Помня само как мучеше и тропаше след мене и как хвърчах.
В Кюстендил имаше хубава борова гора на баира. Казваше се Хисара. Там често ходехме на разходка. Останало ми е в главата – хубавите горски пътеки по Хисара към един резервоар с вода, закрит, но вътре много страшно бучеше. На всеки му ставаше страшно, когато чуеше бълбукането. И заради този резервоар не ми се ходеше на Хисара, защото беше много страшно. Но аз все пак отивах. Случи се в Кюстендил едно нещо, което трябва да кажа, нещо много важно: една седмица баща ми ме извика и ни каза някакси особено: „Е, деца, аз ще се женя!“ Ние останахме с отворени уста. „Тя се казва Цанка и е млада и е много хубава, черноока. Сега в неделя ще сключа брак.“ „А къде ще живеете“, попита Сашка? – Къде, тука ли ще дойдете?“ „Тука ще дойдем. Тук едната стая ще бъде за нас.“ В неделя сутринта баща ми отиде на венчавка. Ние останахме да чакаме. Към обед по ул. „Студена“ се задава един файтон и спря точно пред нашата врата. А ние се наредихме едно до друго като аптекарски шишета – Сашка, Линчето, Славчо, Милка и аз накрая. От файтона слиза една хубава дама с голяма шапка на главата. Хубава беше, но като поглежда извика: „Но, Гошо, та тези твои деца ли са и петте? Ти нали каза, че са три?“ Ние се смяхме и така бяхме хубави наредени, че тя не се стърпя и почна да ни милва. Но те си влязоха в определената им стая и тя беше вече втората ни майка, но те моите големите не й викаха „майко“. Само аз. И така започна живота с втората ни майка. Така моите сестри пак си поеха домакинството, а те не се хранеха с нас. Добре, друго по-забележително помня, баща ми скоро се разведе с Цанка и всеки от нас пое своят път. Тя отишла при баща си, а ние тръгнахме за София.
Първо пристигнахме в Княжево и първата ни квартира беше в Бачеви, сем. Бачеви. Минаваше се по едно мостче над реката. В двора имаше две къщи. В първата живееха хазаите, а във втората ние. Втората беше на два етажа с много хубав балкон. После Милка и Сийка дъщерята на Бачеви бяха в един и същи клас и бяха големи приятелки. Ние бяхме във втората къща и я заемахме цялата. Имаше една вътрешна каменна стълба, която водеше към едно салонче, нещо като веранда. Там спеше Славчо. До нашата къща в съседите ни живееха семейства две дъщери – Роза и Викито. Роза беше моя съученичка и ние бяхме големи приятелки и знаете ли какво правехме вечерно време с нея? Имаше една река под нас и ние се топяхме вечерно време с нея и се къпехме. Вечер ходехме по луната и бяхме големи картинки. Късно Викито почина от ТБЦ и много плаках за нея. Веднъж моята сестра Сашка имаше имен ден и беше поканила колеги. Тя работеше в статистиката, сегашната сграда на Министерство на земеделието. Всичко беше много добре. Приготвихме сандвичи, питиета, сладка, какво ли не и празника като завърши ние с моята сестра Милка започнахме да разтребваме, започнахме да прибираме и всичко, което беше останало по чашите започнахме да го обръщаме, т.е. да го пием. Милка казваше: „Ще се напиеш“, но помня всичко и щом помня значи не ме е хванало съвсем и почвам да инсценирам сега смехории. На двора имаше един дирек. Аз се завързах с една жилетка за дирека. почнах да гледам звездите и да се въртя. всички се смееха и се пукаха от смях, а аз се въртях. „Ех, това Пижо се напи! Я да го приберем да не се разболее“. А аз само се въртях и зяпах по небето. Тази вечер бях герой на смеха и дълго после ми се смееха.
Веднъж си играехме с голямата група отсреща към реката. Дъждът валеше и изведнъж излезе една хубава дъга от началото на шосето до гората. „Пиеше вода“, така се казва. В гората отсреща на шосето, аз извиках: „Хайде да станеме момчета! Хайде под дъгата!“ Нали се чуваше, като пиеш вода ще станеме момичета, момчета. И те ми повярваха и като хукнахме от другата страна по шосето и ние, невинните дечица, хукнахме с мене към гората, но като отидохме там дето пиеше вода дъгата, нищо не видяхме. И си останахме момичета – момичета, момчета – момчета. Но останахме в гората, чудейки се къде да търсим това, което не можехме да намерим. Остана ми спомена от тази невинна наша детска вяра в чудесата.
Още нещо от живота ни в Княжево. Моят брат Славчо и приятелят му Крум Въжаров бяха неразделни. Бяха председатели на Християнското дружество в Княжево. Провеждаха събрания, екскурзии, образуваха се музикални групи. А ние в училище винаги взимахме участие във всичките пиески, които провеждаше г-н Попов, родителите на Сашо Попов. Имаше една пиеска „Царица Пролет“, в която аз бях героинята. Играех главната роля. Ролята на царица Пролет. Бях в бяла дълга рокля, с корона на главата, гирлянди, цветя и пеех песента „Аз пролет съм с усмивка мила и с радост аз дойдох при вас, друг що аз бях отредила, донесох ви дечица аз“, и пр.
Тук в Княжево пак дойде на гости нашия приятел Атанас Киранов. Той ставаше рано и ни донасяше още в 5 часа топли мекици за закуска. Той ми викаше Наката, аз му виках чичо Ляно. Веднъж той ми каза „Нака, искаш ли да хвърчиш?“ „Искам, чичо Ляно, много обичам да хвърча.“ „Добре, трябва да изядеш крилата на пеперуди няколко и на мухи и ще видиш как е поникнат на раменете ти крилца.“ Ха-ха. Аз вярвах в това и лапах ли, лапах.
Край 1-В
До езерото Сърцето. 1. Боян Златарев. 2. Над него – Кирчо Лъвчето (Кирил Стоянов). 3 … 4. Мария Младенова. 5. Весела Гешева. 6. Димитрий Стоянов. 7. Георги Томалевски. 8. Над него е размазаният силует на фотографа Васко Искренов, който е направил снимките. 9. Надежда Печекикова, по мъж Кьосева – най-вдясно.
Надежда Кьосева 2А – 20те години на 20ти век
В.К.: Продължавайте.
Н.К.: А той ме попитваше по горната част на гърба и казваше: „Няма ли още поникване на крилца?“ Сега се чудя как ме е карал да лапам крилца. Детински щуротии. Но крилца не ми поникнаха. Малко съм ги яла.
Друг един момент на преживяване в Княжево беше следният: дойде у нас моя вуйчо Георги, брат на майка ми, който е бил учител по френски и български език в Делиормана. Много хубав човек беше. Той вярваше в задгробния живот. Веднъж решихме с брат ми, Крум Въжаров и той да направят сеанс. Те хващаха една заострена, кръгла пръчка и я задвижваха върху една кръгла дъска с азбука. Те ни казаха да гледаме спокойно и да не се смеем, защото ние се смеехме. А Сашка трябваше да записва буквите, които показваше пръчката. По наше желание беше, те да си затворят очите, защото не им вярвахме. Така, че това, което се записваше се движеше с друга сила, а не както ние смятахме, че те го движат, което малцина вярват. Поиска и на Сашка да викаме духа на майка ни. Помня, че голям плач имаше тогава. Особено от нейна страна, защото думите, които се [казаха] изглеждаше бяха отправени към нея. „Сашка е безверна. Тя не вярва в това. Много ще страда през целия живот.“ Тя плачеше и пишеше. После каза за всеки от нас поотделно. За мене каза, че Пежото ще стане голяма балерина и трябва да работи с музиката и изкуството. После повикаха Буда. Но не можа да се свърже, защото толкова силно чукаше по дъската, че не можеха да измъкнат дръжката от дупката. И те се помолиха да се преустанови сеанса. Но това направи голямо впечатление на Сашка и тя много се замисли.
Един подобен случай се случи със Славчо, който спеше на верандата. Той после ни го разказа. Било вечер. Прозорецът бил отворен над лозята и както той си седял на леглото, изведнъж нещо като пара навлязло през прозореца, застанало пред него, постепенно започнало да се оформя като фигура и да се сгъстява и продължава да се оформя. Но Славчо така се разтреперил и уплашил, че като замахал с ръце напред и казал: „Не искам, не искам, не искам, махни се“ и образувалото се е разпръснало, формата постепенно изчезнала. Доста време живяхме в тази къща в Бачеви, но тук Линчето ни гонеше с чаша черна бира за закуска, защото бях слабичка и трябвало да се оправя. Но аз скачах от прозореца втория навънка, за да не пия това нещо горчиво. Земята на двора беше издигната висока и аз можех да скачам от втория етаж без опасност.
Баща ми постоянно пътуваше из провинцията по работа. Доколкото помня той беше телеграфо-пощенски чиновник, н-к на Кюстендилската телеграфо-пощенска станция. Но по това време беше вече пенсионер и той ме гледаше, бях глезено дете Дежоренчо. После вече живеехме някъде до киното в Княжево, в центъра. Много неща не помня, но там имаше една лятна градина-ресторант „Шахов“. Много често отивахме там цялата фамилия на вечеря и заемахме една голяма маса. Всички ни познаваха и казваха: „Печеникови идват на вечеря!“ Слушахме хубава музика и помня Марина Рел и „Песента на славейчето“. Това не мога да забравя, чудно ми действуваше – на флейта. Чудни бяха тези вечери. Много още неща мога да си спомня от Княжево, от живота ни прекаран там, например тук с Лиляна Захариева, също моя съученичка, с която до днес сме много добри приятелки. Често ходехме в гората.
След Княжево отидохме в Колчакови, някъде към Павлово. Там имаше градина. А Славчо имаше едно соколче, което си го отглеждаше и което кацаше на рамото му и като му свирне, соколчето кацаше на неговото рамо. Имаше една дъска на едно дърво и нарязваше месо на малки парченца и го хранеше.
От тук отидохме на спирка „Разгеле“, така се казваше спирка „Павлово“. Хазаите ни се казваха Карийчеви. Помня, че до нас в една хубава къща и градина живееше Р.В.Радев, който е бил бивш кмет на София, близък приятел на моят баща. Те не можеха един без друг. Той баща ми казваше, че на младини двамата са обикаляли цяла България с Р.В.Радев с колело. Често ходехме при него на гости. Той имаше една разкошна колекция от пеперуди в стъклен шкаф, грамадни, нощни от Африка, където е бил. Имаше плодови дървета в градината, все хубави сортове, едри. Имаше една слива, която беше колкото юмрука ми. Той отглеждаше гъби в двора и садеше мицели на няколко пласта и много често ни канеше на гъби с масло. Колко ясно си спомням тия неща от детинството.
Разказваше за една маймунка, която му била подарена от капитана на един параход, негов приятел, когато се връщали от Африка. Маймунката Жак толкова бели му направила, че най-сетне се видял принуден да я върне по един параход. Не знам дали да опиша белите, които тя му била направила. Първо, той имал една гостенка, която била донесла в един куфар някаква прикя. Докато те пиели кафе маймунката отворила куфара и надрала на ленти всичко това, което било от коприна. Като видели какво е направила маймунката гостенката припаднала, а той трябвало да заплати всичко това. Второ, той бил писал много спомени-пътеписи от Африка. Маймунката, като гледала как той пише, че си топи перото и пише и тя като излязъл той някъде, тя си топила ръката в мастилото и после направила писано то от него на нищо. Накрая била отишла на спирката на трамвая в Княжево, качила се на дърветата и започнала да се премята като по тоя начин се събрало народ от трамваите от Княжево и София. Спрели и трамваите и се наложило да се намеси тогавашната полиция, за да дойде Радев да прибере маймунката. Той като й показал камшика, тя се изплашила и си тръгнала.
Тук вече съм ходила на училище, но първо или второ отделение и имам едно страшно приключение, което можеше да коства живота ми.
На връщане от училище минавам по една забравена улица, на която пасяха крави и един грамаден бик с голяма глава. Как съм го погледнала или съм го подразнила, не знам, но той като ме подгони, та аз като вятър съм тичала да стигна обратно и да вляза в една от отворените врати, просто връхлетях вътре, а той остана отвън да беснее. Но сърцето ми щеше да изхвръкне. От тогава не смея да погледна нито бивол, нито бик. Страшно нещо са. И бивол ме е гонил и бик сега ме гони. Все страшилища, но добре, че съм имала късмет да се отърва.
Тук живеехме, когато един неделен ден чухме един ужасен тътен – гърмеж от София. А то било атентата в „Св. Неделя“. До тук има много неща да се кажат, но има много неща, които вече не помня.
От Павлово (спирка „Разгеле“) отидохме чак в Подуяне на ул. „Васил Петлешков“. От там отидохме на ул. „Бъкстон“ срещу една казарма близо до Руски паметник, хазаите ни бяха македонци – Саръкинови.
Забравих нещо много важно, когато живеехме до Р.В.Радев. Аз много обичах музиката и си композирах мелодии и играех. Играех и казачок. Веднъж прочетохме във вестника, че има конкурс в София, балетен спектакъл за малки и големи, на който ще присъствува голяма балетна комисия, на която ще присъствува Анастас Петров, който беше директор и балет-майстор на операта. И най-важното беше, че ще пристигне и присъствува балет-майсторката от Дрезденската балетна школа и пощурях. Започнах да настоявам пред баща си да ме заведе да участвувам и аз. „Ами как ще отидеш, когато не си била нито в школа, нито си била на уроци, само си играеш казачок и твои балети!“ Но по моето настояване най-сетне отидохме.
Нямаше време за чакане, защото датата беше определена. Имаше само 3 – 4 малки момиченца и другите бяха все големи. Това беше по време на големите прима-балерини Надя Винарова, Воронова. Дойде време и за моето влизане. Когато видях голямата комисия ми призля. Дрезденската балерина беше млада, хубава, с един черен тюрбан на главата и Анастас Петров – директор на Народния свободен театър и операта и още кой ли не. Уплаших се, но вече бях там, нямаше връщане. Свиреше само едно пиано. Попитаха ме: „Е, какво ще изнесеш?“ „Ами, арабски танци“, казах аз и започнах. Пианото започна. След малко казачок. После едно упражнение, което ми даде Анастас Петров. Направих всичко, което ми каза, летях, правих шпагати, завивах се, какво ли не и не зная как съм им харесала, но с музиката се справих добре, защото даваха съвсем други неща, не по такта, но да видят дали спазвам такт. Там бях майстор. Каква беше изненадата ми, когато дрезденката стана, попита Петров: къде е родителя на това малко дете – моя милост. Появи се баща ми, а Петров превеждаше от немски. Тя искаше веднага да ме вземе в Дрезден с нейната кола. „И дума да не става, каза баща ми. – „Там нямам никакъв познат.“ „Ама, г-н Печеников, Вие правите голяма грешка. За първи път се съгласи да вземат балерина от нас. Трябва да бъдете спокойни, това почти не се е случвало в България досега. Тя има късмет.“ Но баща ми беше категоричен, и моя милост „залезе“. Но Петров ме взе стипендиантка в операта и започнахме веднага. Баща ми всяка седмица от Княжево идваше да ме взима вечер в 6 часа от един салон „Алхамбра“, който беше до Орловия мост. Тогава се изучаваше балета на Орфей и Евридика. Но и тук късмета ме остави.
Един ден, понеже на малките съблекалнята беше неотоплена, бяхме в стаята на големите и там видяхме балерините, които се бяха скупчили около една маса да беснеят от смях и четяха някакво писмо. Ние наддадохме ухо. И четоха едно писмо, къде са били и какво са правили, всичко беше описано. За първи път чувах подобни неща. После, като дойде баща ми да ме взима привечер и ме попита как сме прекарали, аз му разправих всичко дума по дума. Той ме хвана за ръка ядосан и ме затътри към Петров да го търси. „Г-н Петров, край! Мойта дъщеря повече няма да стъпи тук!“ „Ама защо, г-н Печеников?“ „Така и така и… край!“ Така стана и край, повече не стъпих поради моята наивност, както и при тоя случай. Раз-два, раз-два, и край. Значи нямах късмет и за балета и тук. Веднъж имаше вечеринка в „Славянска беседа“. И баща ми пощуря и каза: „Ти ще отидеш там да играеш казачок!“ Отидох, разбира се. Бях в казашко костюмче, с червени ботуши и половин час военна музика ми е свирила и половин час клякам долу, шпагати правя, публиката стана на крака и баща ми беше на седмо небе, целувки, подаръци и толкова.
Сега да продължа с Бъкстон, Саръкинови. Но пропуснах да кажа още едно нещо за Бъкстон. В Бъкстон се освещаваше една нова черква, забравих й името. И ние отидохме. Баща ми обичаше на ходи на черква. Дойде и владиката Стефан. Аз бях до него. Зазяпах се в ръцете му. Лакирани нокти като на жена. Отдръпнах се и пак погледнах брадата му и позяпах ноктите и не можех да се начудя. При това миришеше на парфюм. Аз си запуших носа „пуф“, закисках се и излязох навънка. А навън щяха да ми теглят ушите. Милка ми се смееше, а баща ми се чудеше как да ме набие, но не ме наби. Но не можех да трая този парфюм. Линчето [сестра ми] по това време се беше оженила за един възрастен вдовец с голяма дъщеря. Той беше главен счетоводител в санаториума в Княжево. Наричаше се Сукнаров. Казва се „Х. Иванов“. Те живееха в къща до санаториума. Но после той умря от ТБЦ. Линчето остана вдовица млада.
След това отидохме в Подуяне на ул. „В. Петлешков“. Тук се научихме със сестра ми Милка да караме колело. Тя падна тогава в краката на един кон и беше дълго време с една издължена брада. Аз се научих да карам без никакви [особености]. Баща ми по това време замина за Цариград като представител на Захарна фабрика „Балакчиев и Бараха“. Чудни мостри имаше в куфара му и ние само ги опитвахме.
На Великден, на велики четвъртък, доколкото си спомням през 1928 г. бяхме в кухнята със Сашка да омеси козунаци. Те втасваха и докато втасваха ние с Милка плетяхме нейна кувертюра, от едни парчета. По едно време бримките започнаха да излизат и ние не можехме да ги хванем. Веднага Сашка погледна към лампата, а лампата се клатеше и тя извика; „Бързо, деца, бягайте, че има земетресение!“ Хукнахме веднага надолу, а стълбата се клатеше, а Славчо с един приятел просто над главите ни мина и ни изпревари и се намери долу на двора. Вечерта спахме у съседите, защото казаха, че земетресението ще се повтори. Баща ми в това време като научил, че имало земетресение в България, защото имаше големи разрушения в Пловдив и Чирпан, получихме телеграма: „Живи ли сте?“ Отговорихме, че всички сме живи и всичко ни е в ред. Училището ни беше наблизо до нас, както и една от фабриките на „Гранитоид”. Друго не си спомням. Много сме се местили, но така е като нямахме наша къща. От ул. „В. Петлешков“ отидохме на ул. „Скобелев“ до киното. Бяхме на един тавански етаж с тераса към улицата. Славчо вече го нямаше. Той имаше издателство „Безсмъртни мисли“ и имаше бюро на ул. „Клементина“ № 11 и там имаше циклостил, където помагах и аз от време на време. Но той беше вече на Изгрева. Беше си направил къщичка. А аз бях в I девическа гимназия на ул. „Ст. Караджа“. Често ходехме със Сашка в ученическото кино на ул. „Ст. Караджа“. Милка завърши трети клас и повече не й се учеше. Линчето се беше вече омъжила за Атанас Билдирев. Но не помня коя година. Бяхме останали значи: баща ми, Милка и аз. Баща ми ни държеше много строго, защото бяхме вече момета. Сашка си ходеше в Статистиката на работа. Баща ми обичаше да си почива след обед и трябваше да му се пази голяма тишина. Веднъж аз и Милка искахме да го събудим, за да излезем и започнахме да си пукаме пръстите над главата му. Че той като скочи и като ни подгони, смях, но той беше излязъл вече. Вечерта Милка закъсня и се върна след 8.30 ч. А той не даваше да се прибираме след осем часа през август месец. Беше още светло, но ние трябваше да си бъдем вкъщи. Той започна да вика: „Къде е Милка?“ „Не знам тате, може да е долу при хазайката.“ „Иди да я повикаш.“ Разбира се, там я нямаше. И като се върна аз изтръпнах. На врата й имаше едно червено петно, а зад гърба си криеше едно шише с одеколон. А тя била на среща с Дико, бъдещия й съпруг. Изяде две такива плесници, че й тече кръв от носа. Милка ходеше често при Линчето да й помага.
Всички имахме хубави гласове. Сашка – много хубав и сочен сопран, Линчето – алт, Милка и аз – сопран, а имахме и две китари, на които свиреше Линчето. И като имахме гости ние се строявахме и баща ми молеше да изпеем някои стари романси. Бяхме цял хор. Преди да отиде Славчо, а той пееше тенор, а той учеше във II мъжка гимназия. Линчето завърши I девическа гимназия. За войниклъка на Славчо нищо не помня. Май че не е бил войник. Разхождахме се по „Скобелев“ привечер. В средата имаше широка алея с липови дървета. Сега я няма, или акации и пейки големи. Много хубаво беше. На разходки и почивки. Цели семейства седяха по пейките. Сега няма дървета, няма пейки, има … Как се казваше?
В.К.: Алеи?
Н.К.: Не, не. Дето минават колите?
В.К.: Булевард?
Н.К.: Сега е широк булевард. Няма вечерен хлад, няма пейки, на които да се сяда.
Сега, една неделя реших да отида на гости при брат ми на Изгрева. Беше сутрин. А в 10 часа имаше беседа в големия салон, който имаше големи, заоблени отгоре прозорци. Беше препълнено. Много исках да чуя беседата, която държеше Учителят – Петър Дънов. Намерих си местенце в салона, седнах и се приготвих да слушам. Беседата така ме трогна, така ми хареса, че от сълзите, които ми потекоха по страните започнах да преглъщам, закрих лицето си с ръце, но сълзите течеха през тях и слизаха надолу. Погледнах към Учителя, а Той ме гледаше и като че леко се усмихваше. Може би така ми се е сторило, но от този ден нататък вече не ми се връщаше вкъщи. Исках да остана при Славчо на Изгрева и започнах да му се моля за това и той най-после реши и успя.
Останах горе. Баща ми беше в паника, но Славчо го успокояваше и казваше, че тук ще ми бъде много по-добре, отколкото долу. Пристрои ми една малка стаичка специално за мен и там си заживях спокойно. От там слизах на училище по шосето между двете гори, край телевизията надолу. Милка беше вече омъжена за Дико и отиде в Ямбол. Сашка беше в леля Еленка, на мама сестра на трети гараж. Тук годините може да ги бъркам, но ще ги оправя. Ние с брат ми си бяхме обещали да се не женим, а да следваме Школата на Учителя свободно. В петък в 5 ч. сутринта имаше специален клас за неженени. В сряда в 5 ч. имаше общ окултен клас. В неделя в 10 ч. имаше обща беседа за всички включая и народа от града и провинцията. Салонът почти винаги беше пълен. Учителят седеше на една катедра-масичка в бяла покривка. От лявата страна на стената имаше черна училищна дъска за чертежите, задачите и темите, които задаваше и пишеше през време на Школата. Три в сряда, петък и неделя. Задаваше теми за размишление, за разработване, но аз почти никога не съм ги писала. Сутрин почти преди изгрев слънце на поляната играехме гимнастика – Паневритмия с музика. Свиреха цигулари, Мичето Златева, на флейта от брата Данко Симеонов, китара – Верка, Гита и др. Всичко беше така красиво и прекрасно като че живеехме в страна на приказките.
Поляната беше заградена на север и запад от борова гора и на изток и южната страна бяха посадени лози и плодови дръвчета. С тях се занимаваше бай Ради. Един работлив, весел и с брада и дълга коса Ради. Винаги беше с лопатата в ръце. В нашата къщичка се влизаше по една дървена стълбичка. Първо в една малка веранда и после в стаята. В дясно беше стаята на Славчо, моята стая беше направо с един малък прозорец на запад. Там аз спях. Имаше до кухнята тоалетна и до нея заден вход. Аз ходех отгоре на училище, а Славчо имаше кантора с циклостил на „Клементина“ № 11. Под нея имаше голям фризьорски салон. Аз ходех често да му помагам и да въртя дръжката на циклостила. Какво пишеше тогава не помня, но е било нещо вероятно около беседите или „Житно зърно“. До Славчовата къща имаше още една, състояща се от две стаи и веранда, където живееше Жорж Радев, а после Борис и Кольо Нанков. По-късно живееха в първата стая брат Боян Боев, а във втората Борис Николов. Николай Дойнов се беше вече задомил с Дора Карастоянова и живееха другаде. Никола Нанков също се беше оженил за Цветанка и живееше на друго място. Пред Борисовата къщичка имаше една малка бяла барака, къщичка, в която живееше Мария Тодорова. Тя същевременно имаше къща на „Велико Търново“, където живееха родителите й. Там тя имаше пиано и няколко пъти аз ходих да ми преподава уроци, но до тука беше. Срещу Славчовата къща на запад пред гората имаше голяма къща на Пеню Ганев. Там той живееше с другарката си, която си спомням смътно, после тя почина. От ляво на него беше къщичката на Стоянка Илиева, която пишеше стихове. Беше хубава жена и при нея отиде да живее брат Илия Узунов, млад и особено даровит, с разни патенти за разни неща. На ляво от нея, малко по на юг бе къщичката на Гена Папазова, почти под Борисовата къщичка. Тя беше много работлива, научен работник по земеделието. Надолу още по на юг беше къщичката на Ана Каназирева и Димитрий, който имаше отделна стая. Той свиреше на цитра и аз толкова бях очарована от цитрата, понеже не можах да осъществя мечтата си за арфа, като нещо непостижимо, нали, и започнах да се уча при Димитрий на цитра. Той имаше две цитри и ми даде едната за мене. Репетирахме и даже веднъж излязохме на концерт в салона на две цитри. По-късно когато се омъжих за Жоро, той ми поръча по Митко Кочев една чудна палисандрова цитра [от палисандрово дърво], с която си свирех от време на време, но която си седи сега неподвижно на гардероба. Тя спи летаргически сън. Веднъж брат Лулчев ме спря и ми погледна ухото и ме попита дали свиря на цигулка. Аз не го познавах почти. А той каза: „Веднага да вземете цигулка, защото ще омаете света с тоновете си“. Но не стана нищо. Нито започнах цигулка, нито можах да омая света. Съдбата е имала други намерения.
Долу към линията по посока на Диана бад имаше едно изворче. Учителят ми зададе задача, като сам започна да чисти изворчето и ние да го ограждаме с хубави, бели камъчета. Там доста време ходихме и то стана едно хубаво кътче, красиво и бълбукащо. По право не помня дали водата шуртеше или беше спокойна, но беше чудно изворче. Но съм запомнила много хубави мигове. Там пеехме около това изворче и Учителят му даде едно име, което за жалост не го помня, името на изворчето.
В четвъртък се правеха екскурзии на Витоша до Бивака. Там имахме – изворче и чешмичка. Голяма скала беше от едната му страна. На източната страна на поляната имаше направено
огнище от наредени камъни.
Край
На езерото Сърцето. 1. Боян Златарев. 2. Над него – Кирчо Лъвчето (Кирил Стоянов). 3 … 4. Мария Младенова. 5. Весела Гешева. 6. Димитрий Стоянов. 7. Георги Томалевски. 8. Над него е размазаният силует на фотографа Васко Искренов, който е направил снимките. 9. Надка Печекикова, по мъж Кьосева – най-вдясно.
Надежда Кьосева 2В – Бял параход
Н.К.: Аз не ходех редовно, но там се пиеше чай, картофена супа. И в стаичка, направена там с огнище, където тая супа се вареше в големи тенджери и имаше големи чайници, които там се оставяха в клековете, за да не се носят постоянно.
Пред къщата на Славчо той беше направил нещо като беседка, (прескачам, не е тука) аз бях насадила наоколо грамофончета, които покриваха цялата беседка. Чудна къщичка! (Аз прескачам, тука трябваше).
В.К.: Нищо.
Н.К.: През лятото, може би беше през 1934 г., Учителят ни събираше пред салона и с Него разучавахме Паневритмията, като пеехме от „Слънчевите лъчи“, последните пет лъча и пеехме: „Ти си ме, майко, човек красив родила, умен да стана, добре да мисля, туй живота е на рая.“
Имаше една задача, която Учителят беше задал за безстрашие в туризма и за усилване на волята. Билети си взимахме в една шапка бяхме направили билетчета с номера, минутите и часовете, през които трябваше да тръгваме. Разбъркваме и всеки си вадеше билетче и какъвто час и минута му се падаше, тръгваше.
И аз „барабар Петко с мъжете“ исках да взема участие в тази екскурзия. Тръгваше се от Изгрева до Бивака на Витоша. Разстоянието между двама души беше 15 минути. Аз извадих едно билетче, и моето билетче беше точно в два часа през нощта. Трябваше да си носим по една малка стомничка, да си налеем вода от изворчето на Витоша. Не трябваше при среща да се говори. Само леко кимане с глава, усмивка и продължаваме нагоре. Горе се пиеше чай, наливаше се вода от изворчето и се връщаше назад и тръгваш обратно [в София]. Аз пристигнах до гората, поех малко надясно и се пообърках. Върнах се, но поех пак нагоре по сипеите по посока на Бивака. Какво беше учудването ми, когато ми казаха, че кой бил 15 минути след мене? – Учителят бил в 2.15 часа. Но Го заварих вече горе, пиеше чай. Поусмихна ми се малко, но аз пих чая, отидох, налях си стомничката без говор с никого и друго не помня освен това, че се върнах обратно. Значи той ме беше изпреварил, но защото се обърках.
Славчо винаги организираше отиванията на Рила. Правеше денкове за транспорта, опаковаше храната, говореше с конярите. В тези ранни години аз не бях ходила на Рила, но изгревяни всяко лято отиваха там да летуват. Елена Андреева шиеше палатките за там. Сестра Савка беше стенографката на беседите. Хубава и кротка, усмихната, добра и много мила беше тя. Живееше в къщичката на края на поляната, на запад по посока към салона. Там живееше и Елена Андреева. Също там живееше сестра Паша, която не виждаше. В средата на поляната имаше малка метеорологична постройка и там имаше барометри и термометри, и апарат за налягане на въздуха и пр. С астрология се занимаваше Жорж Радев. Всяка сутрин той наблюдаваше и записваше промените на времето. Той носеше [костюм от] един силно син цвят, на който ние малко му се присмивахме, но той си го обичаше. Тогава негова приятелка беше Верка Куртева. Те имаха много хубава дружба. Ние двете бяхме много големи приятелки, много се смеехме с нея. Особено в салона, щом се погледнем и почвахме да се кикотим. Жорж казваше: „Само пръст да ви покаже човек и почвате да се хилите, затова ще се отделите една от друга.“ И ние се отделихме далеч една от друга. Тя много обичаше да се облича със синя пола и бяла блуза като ученичка и беше с хубав бюст. Тя живееше в малка нейна къщичка в долната част на Изгрева. В ляво имаше стая и кухня с коридорче. Често й ходех на гости и пиехме чай и весело си приказвахме. Тя свиреше на китара. По-късно, когато всички напуснаха Изгрева принудително, дадоха й жилище в „Червена звезда“, но тя никак не го искаше. В блок 11, с парно отопление, баня и т.н., но тя не беше доволна.
Един четвъртък решихме да ходим с Милка Джангова на Витоша на бивака. Бяхме само двете. Аз бях само боса без чорапи, с гуменки. Пристигнахме рано имаше още роса по тревата. И навлязохме в лещаците да си сменим фланелките. Изведнъж почувствах, че настъпих нещо меко. Това меко се размърда и ме боцна в десния крак долу. Погледнах, изведнъж долу нещо пълзеше към храстите и имаше зиг-заг на гърба. Извиках: „Милке, змия ме ухапа.“ А тя толкова се уплаши, че аз казах мигновено: „В България от змия не е умрял нито един човек“. И съм се строполила в безсъзнание на земята. Била съм 4 часа в безсъзнание. Дякона, на Ели бащата, ме пренесе на горния край на местото и са ме горили с ножче, но аз нищо не помня.
В.К.: Това е Симеон Арнаудов?
Н.К.: Симеон Арнаудов. Понеже Дякона го помня. Почти умряла, не усещам нищо. Не съм усетила никакви болки в това време. Милка бегом се върнала в града да търси брат ми и му разправила всичко за нещастието. И той взел доктор Ефремов с една кола през Драгалевци и пристигнал горе. Аз вече съм се била събудила, той, доктора ми би инжекция серум в десния крак, и Тената, брат на Борис ме пренесе до колата. По пътя за към Изгрева съм изпила две стомни вода. Веднага легнах на легло и чак тогава започнах да се подувам, и устните ми и гърлото ми и до мен бяха Славчо и Борис. Нещо започна да ме задушава и аз вече не можех да взема никакъв дъх. Спогледаха се двамата и Борис каза: Тичай за Учителя. Славчо тръгна към Него, а той вече е тръгнал с бързи крачки към нас. Видях как вихрово влезе в стаята, дойде до мене, сложи ръката си на главата ми и като че се молеше. Изведнъж като че струя въздух влезе в гърлото ми. Въздъхнах силно и съм заспала. Народа наоколо се беше събрал на прозореца. Спала съм до следобед, но какво беше учудването ми, когато след като се събудих и се поогледах и се почувствах като че нищо подуто няма около мене. Станах и си излязох вънка и всичко ми беше минало. Така Учителят ми спаси живота ми само с едно докосване. Това беше Учителят, а после ми казаха нашите, които били в малкия салон, и Учителят е говорел сутринта и изведнъж Той е спрял да говори, кимнал с глава и всички с погледа си казали: „Тихо! Учителят е някъде, помага някъде. Тихо!“ Това е било точно в минутата когато аз съм била в безсъзнание, след това проверихме часовете. Този мой случай го има вече в книгата, в която се посочват случи в които Учителят е спасявал живота на хората.
Имаше вечери, при които ни събираше пред салона до горичката и ни показваше „Лъчите“, последните упражнения на Паневритмията. Веднъж бях седнала на пейката пред салона и Учителят излезе с грозд в ръка, и Той си откъсваше тихо от него, седна до мене, покани ме да ям грозде, и заедно ядяхме. По едно време хвана лявата ми ръка и се загледа в линиите на ръката и толкоз. Моя милост беше толкова свита и срамежлива, че дума не промълви, нито да попита нещо.
Един друг случай през месец май. Валеше хубав, ситен майски дъжд. Аз обичам дъжда и отидох на поляната да потичам по дъжда. Излиза Учителят от неговата стая и Той започва да се разхожда по дъжда. Аз щастлива, че аз и Учителят се разхождаме по дъжда на поляната. След известно време като ни накваси хубаво дъжда, Той ми каза: „Рекох, майският дъжд е благословение. Сега се приберете, преоблечете се и със суха кърпа се изтъркайте.“ Аз усмихната го слушах и не помня благодарих ли му или не, но аз се прибрах, направих това, което ми каза, но „Майският дъжд е благословение“.
За беседа в сряда и петък идваха у Славчо, т.е. у дома една група младежи от града – Жоро, Галето, Митко Кочев и Лъвчето. Те спяха по земята, долу, за да не закъснеят за беседите и тогава голям смях падаше. Между другото, бараката на Миката се премести зад къщичката, пред Тенювата къща и когато Борис трябваше да влезе там в нейната къщичка, навеждаше се, защото беше висок и не можеше да влезе по друг начин и аз гледах от малкото прозорче на моята стаичка, представях си какво ли не. Ревнувах брат Борис (Надежда се смее).
В.К.: Продължавайте нататък. Вие сте го написали и четете. Продължавайте нататък. Значи Вие ревнувахте.
Н.К.: Защото той беше за мене един идеал, като един добър ученик на Учителя, с характер. Един ден ме завари нацупена, защо не знам, и като ме хвана леко за косата, изтегли ми главата нагоре и каза. Не, не.
В.К.: Сега, понеже имате една лична опитност, която сте чули от Борис Николов. Според мене трябва да я кажете, защото тя е допълнение към една друга опитност, която аз съм я записал, но не знам дали съм я записал вярно и която я знам лично. Случаят е следният:
През време на Школата на Учителя случва се така, че Учителя нарежда на Савка да извика Борис Николов, за да може да му каже нещо. Какво е, ние не знаем. Савка изпълнява. Отива при Борис и му казва. Борис отива при Учителя, но точно в този момент когато Борис отива при Учителя точно в този момент идва и Мария Тодорова. А те тогава ходят помежду си, те са приятели. И в този момент Мария Тодорова понеже така се е държала, била е свободна пред Учителя, започва един разговор с Учителя и разговора продължил доста време, доста минути, така че без да иска тя попречила на Учителя да каже онова, което трябва да каже на Борис и заради което Савка отишла и го извикала. Накрая става така, че Борис и Мария си тръгват, Мария не знае нищо. Борис също знае, че е извикан от Учителя, но той мисли, че е извикан за някакъв обикновен разговор. Те си заминавам и остават Савка с Учителя и Савка се обръща към Учителя и казва: „Учителю, но аз не можах да изпълня това, което Вие ми наредихте!“ А Учителят казал: „Вие изпълнихте, но за този аспект на тия двамата трябваше да се чакат 15 хиляди години, човешки години, за този аспект“, т. е. аспекта на срещата на личностите Мария Тодорова и Борис Николов. Тази опитност само аз я знам, и поради това, че Вие се спряхте да я разкажете. Затова Вие ще го разкажете, защото той осъзнава, че има карма, която чака 15 хиляди години. Но това нещо той не го знае, но това ви го казва, вие сте свидетел и трябва да го разкажете.
Н.К.: Аз гледах от малкото прозорче на моята стаичка, представях си какво ли не. Ревнувах брат Борис, защото той беше за мене един идеал, като един добър ученик на Учителя, с характер. Един ден ме завари нацупена, защо не знам, и като ме хвана леко за косата, изтегли ми главата нагоре и каза: „Сестричко, знаеш ли какво е карма? Е, аз трябва да изпълня една своя задача на тоя свят“. Между другото много сестрички го обожаваха Борис.
В.К.: Ето, това е, какво има страшно? Продължаваме нататък.
Н.К.: Аз имах приятелство съвсем наивно и чисто с Христо Екимов. Чист, синеок, рус младеж, хубав, строен. Разхождахме се с него по гората и като ми свирнеше той отвънка, аз оставях всичко и тръгвахме на разходка. Имаше и един Николай, когото Славчо беше повикал да ми помага по счетоводството, защото след три години от I девическа гимназия аз постъпих в Търговската гимназия, за да завърша и получа диплома. Много мразех счетоводство и търговско знание, но съдбата ме натам натика, минах някак си и получих там диплома. Пък този Николай се беше влюбил в мене и искаше веднага да замина с него в Германия, където той отивал да следва. Аз се хилих и се смеех, защото ми се виждаше много смешно такова нещо. Казах на Славчо, че този господинчо вече ми дотяга и ми говори, че иска да ме заведе в Германия и не ми е по мерак и затова викам: „Моля ти се прекъсни вече това негово идване по счетоводство, не го ща“. И това приключи и той не пристъпи вече след като Славчо му казал. Баща ми научил, че съм се разхождала с някакъв младеж (именно за Христо) и пристигна веднага горе и ми казва: „Слушай, моя дъще, прибирай се веднага вкъщи и никакъв Изгрев!“ Разбрах, но разбира се, брат ми му се опъна както и аз. Аз му казах, че това е едно много хубаво приятелство, но той баща ми отговори, че аз нищо не разбирам от тия неща и че могат да станат някои други неща. И затова му обещах, че няма повече да се срещам с Христо. Така и стана. Той ми свирна, а аз вече седя вкъщи и мълча. Той свири отново друг път, а аз свиря на цитра и се правя на три и половина. Така постепенно, постепенно, изпращаше писма по приятели, настояваше, но аз бях резка, отказах и край. Шест месеца бяхме много добри приятели, но край. Успях да използвам обещанието към баща ми. Родът ми не го искаше.
В.К.: А знаете ли, тука виждаме, че за втори път се опитват да Ви извлекат в Германия. Веднъж с онзи конкурс на тази балерина и сега втори път, т.е. искат да Ви отклонят от Школата на Учителя. И виж сега какво става. Вашата родова верига, баща Ви не позволява да Ви отклонят, да Ви извлекат от България.
Н.К.: Но той искаше да ме вземе от Изгрева, защото мисли, че ще стане нещо тука, а аз нямам хабер. Аз все тъй чисто си мислех и си смятах по високия идеал. Нямах никакви други връзки. Баща ми мислеше другояче, защото е бил млад и е познавал този живот, а аз не го познавах. Аз нямах хабер.
В това време компанията, която идваше у нас за беседи се подсмихваха и не знам какво си мислеха. Особено Жоро ме поглеждаше така някак особено и аз не му обръщах никакво внимание. Какво ли си мислеха, че аз страдам за Христо. Но много ми беше зор, за мен въпроса беше да изпълня [обещанието] пред баща ми. Те за мене бяха братя и нищо повече. Един ден при отворен прозорец играехме на шах с Жоро. В това време минава отсреща Христо с приятели и като погледна насам, измени му се физиономията, какво ли си е помислил, че аз съм имала може би нещо с Жоро, за да оставя него. Но аз устоях. После Христо замина за Долни Тръмбеш на работа, за да не бъде в София и така всичко приключи. Баща ми се успокои. Сутрин играехме гимнастика на поляната, посещавахме в петък и сряда беседите и хвърчах в небето. Това бяха блажени дни и времена. Но Миката [Мария Тодорова] ме ревнуваше от Борис. Защо ли, не знам. Нямаше нищо за ревнуване. Само моята мисъл. Но тя беше ревнива и веднъж, когато гледах гълъбите на тяхната веранда, а там беше вече брат Боян Боев и Борис, и тя ме изпъди най-безочливо от там.
В.К.: Да, продължавайте.
Н.К.: Мина година и половина и едно лято отиваме на Мальовица с две палатки с брат ми, Митко Кочев, Жоро, Лъвчето и лагерът беше на поляната под върховете. Чудно беше. Правих юфка в една голяма тенджера и ядохме толкова много, че обикаляхме като някои индианци около огъня и се тупахме по коремите, за да спадне храната и да можем да ядем още. Хубави дни бяха.
Един ден отидохме нагоре с Жоро на разходка. Вървяхме и философствахме по разни мирогледи. Изглежда, че Жоро искаше да ме поизпита как мисля по много неща. Гледахме се един други в ириса на очите и от тогава той ми стана много мил и симпатичен и започнах вече да го отделям от останалите. Тайничко си изпитвах ново чувство към него. И за да ме накара, изглежда Митко Кочев забеляза особеното ми внимание към Жоро и неговото към мене и рекъл да направи сега една смехория. Аз бях сама в палатката до тяхната и направиха един номер, който после разбрахме, че е било номер. Вечерта късно, а ние си бяхме легнали изведнъж започнаха да се търкалят отгоре от баира едни камъни, които стигаха отгоре направо към палатката. „Мечка, извика Митко Кочев. – Мечка, бързо прибирай се при нас“. На бърза ръка изведнъж отидох при тях, че мечка търкаля камъни отгоре. Наредихме се: Жоро, аз, Славчо, Митко, Лъвчето. Вече се успокоиха, че мечката няма да ни нападне и бях спокойна и нямах хабер тогава, че е скроено от Митко това и че с въженце ставал тоя номер. Това било, за да бъда по-близо до Жоро. Милата нежност, а те се споглеждаха и се подсмихваха, а аз си нямах хабер. И кой е искал да види и да прозре шегата. Така Жоро имаше възможност поне да държи ръката ми и да ме погледне така някакси по интимно. Така се сприятелихме и от Рила, а това не беше малко. Така Мальовица стана символ на нашата дружба. После той настоя, но това вече беше по-късно, когато вече Славчо се ожени и дойде Люба, да ме запознае с родителите си.
С идването на Люба баба Данка и Димитрий вече се прибраха при Ана Каназирева и Славчо я разшири с веранди и още със стая и кухня къщата и постоянно беше с чук в ръката.
Забравих да кажа, че още преди да се беше оженил, аз си бях в малката веранда с едни сини перденца и една нощ сънувах чуден сън. Това преди да се оженя. Намирам се точно на остров в Тихия океан, чуден сън, никога не мога да го забравя, но го записах веднага. Чуден остров, с големи портокалови дървета, цъфтят и връзват едновременно. Навсякъде се разхождат младежи, хубави двойки, облечени в бяло, с дълги коси, дълги рокли и хубави спуснати коси. Двойките бяха по двама, вървяха прегърнати, едни седнали в тревата, други с нозе във водата, трети вземат падналите портокали и ядат и само аз сама. Вървя по една пътека нагоре към един връх. Вървя и гледам усмихнатите двойки и се чудя защо така съм сама. И като в замая с изправена глава вървя нагоре направо към върха и гледам напред. Стигнах до една скала. Но такъв сън като кино светеше, това не се забравя. Стигнах до една скала. На едната й страна обърната към морето, нещо беше издадена скалата напред като кресло и гледам. Там на едно кресло седи фигура млада, стройна, с дълга коса, с големи очи, хубава фигура, но загледана някъде към морето. Гледам към него, вървя и се чудя кой ли е той. Изведнъж той си обърна главата към мене и строго ме погледна и ми извика: „Защо си сама? Сам съм само аз“ и протяга ръката си към морето. „Избирай, каза той, гласа му. – Ето. Ще отидеш на брега и ще чакаш един бял параход и от там ще дойде твоят избраник. И ако не искаш, посочва другата страна. На другата страна на морето се обръщаха гърбовете на акули и аз разбира се избрах пътя към белия параход. И чаках, чаках парахода, чаках отдалече, чаках и по едно време се зададе една бяла точка. Започна да се увеличава, провидях един голям бял параход, който бавно се приближаваше. Беше чудно бял и голям. И се събудих. Записах го веднага. Разправих го на брат ми и този сън остана в съзнанието ми завинаги. По-късно, вече оженени, преди да се родят децата, бяхме с Жоро във Варна и бяхме на брега. Дойде по едно време един чисто бял английски параход, голям, чуден като този от съня ми. Защо тогава не казах на Жоро, че ето такъв беше параходът, който аз сънувах, от където той трябваше да дойде. Така човек пропуща най-хубавите си и неизказани мисли, които ще потвърдят уверенията ми в една достоверност, но пропуск, винаги, когато имаме в главата си хубави и светли мисли и не ги споделяме остават неизказани, много пъти съм се ядосвала за тази работа. Скрити и винаги в дълбините на душата. Защо? А те трябва да се изкажат. Да дават радостта и щастието на другия. Така е, когато човек не може да проумее щастието си в момента, той го пропуска. Като че ли някой те стиска за гърлото и иска да не се проявиш, да направиш радост на другите. Ето това е. А бяхме около Учителя. Не познавахме правилото да слушаме за доброто и светлото и чистото проявление и да слушаш, а не да го криеш, а да го прилагаш. Играехме на мечти, на красиви мисли и чувства, а оставахме скрити вътре непроявени.
Така Славчо наруши клетвата и се ожени за Люба и заживява много хубаво. Ходеха на работа, а аз останах вкъщи и на училище. И така през 1934 г. се роди Бубка – Людмила. Вече помен нямаше от моята стаичка, малката верандичка, където сънувах чудния сън. Сега имаше нещо като голям хол, направен с големи плоскости, голяма кухня с много стаи и с разни етажерки, маси и долапчета, но беше много занемарено, защото Люба беше вече на работа и аз учех и не можех да се справям с тази голяма къща. Мисля, че една година даже не ходих на училище, за да гледам Бубка. Прекъснах, за да гледам Бубка, защото Люба тръгна на работа и така Бубка проходи в моите ръце. Тя сега е в Германия. Един ден тя беше към две годинки и ми викаше Няньо и аз вече от тогава досега съм все Няньо, тръгна веднъж по килима и по едно време спря, вторачи се някъде далече и каза: „Няньо, Няньо, ното падна.“ Гледам и виждам, че едно топче паднало от гащичките й. После тържествено пристъпи и каза: „Няньо, дугото“. И другото паднало, така че това остана лаф за много години. И така това беше първата смехория с Бубка, и остана нарицателно.
Имаше много хубави моменти вкъщи, имаше хумор, но Жоро имаше вече и други намерения. Намисли да ме представи вече вкъщи. Помагаше ми вече в училището за тая пуста търговия, която аз не обичам, но пак си ходех на беседа, пак си ходехме на Витоша и по Рила и Славчо организираше пак Рилските летувания и живота си течеше. Често идваха майката и сестрата на Люба – Пека и Надка, но те бяха със свои семейства и не можеха да помагат вкъщи. Славчо започна да издава Библиотека „Безсмъртни мисли“. Имаше нещо като печатница на ул. „Гурко“ № 22, но по-късно бомба удари всички тези негови. Цялата печатница бомба я удари на „Гурко“ № 22.
Жоро имаше фотоапарат и правеше много снимки – на салона, при празници, на Петровден, на поляната и на Витоша и на Рила. Един ден пристигна с една голяма диня на рамо и падна весело ядене. Друг път идва с щайга грозде. Личеше, че иска да носи така нещо по-голямо и хубаво. Той беше по хубавите неща.
Край
Надежда Кьосева 3А – Сватбата
Н.К.: Искам да кажа, че имахме хор в салона на Изгрева и Кисьова и Кирил Икономов и брат Стоицев ни ръководеха хора, а по-късно и Влади Симеонов. Аз бях сопран, Жоро – тенор, Верка Куртева – алт и пр. На много наши празници изнасяхме песни и песни от Учителя. Нашите празници бяха хубави и незабравими. Много пъти преди това Кисьова ни свиреше Шопен, ІІ скерцо, било с малка аудитория слушатели.Когато идвах от училище помня, че Жоро идваше откъм Изгрева по шосето, край телевизията и лъснат, косата му лъщеше от нещо мазно и със синьото сако. Аз се правех, че нищо не виждам… О, глупави младежки времена. После Славчо имаше място долу на ул. „Жолио Кюри“ и отглеждаше там касис, ягоди, кокошки даже имаше, имаше и малини. Имаше по-късно и една кола „ДеКаВе“ и с нея носеше ягоди на вегетарианския ресторант возеше народа до Вада за Рила и пр. Веднъж така преуморен с Жоро той заспал на кормилото и едва не направил белята близо до едно дърво. И обърнала се колата, но те останаха невредими.
Най-сетне през 1935 г, на край Жоро ме доведе при родителите си на ул. „Цар Самуил“ 107. Аз бях слабичка, тъничка, но си бях отрязала косата, която ми беше до рамената. Рута, сестра му, винаги съжаляваше за тая коса. И аз съжалявах, но ми се искаше така да ми бъде по-леко. Тя имаше момиченце – Калина. И вече се заговори за сватба. Аз не бях си взела още дипломата. И най-после се определи датата на сватбата. Щеше да бъде на 12.08.1935 г., но по известни причини отложихме сватбата за 23.08. И започнаха приготовления за сватбата. Аз не знаех дори къде и какво работеше Жоро. Това хич не ме интересуваше и тогава отидох в Карлово, където беше баща ми и му казах за предстоящата сватба. А той горкия с една пенсия, пак нямаше нищо и ми приготви само две одеала, а сестра ми Сашка ми уши една смяна чаршафи и покривки за ядене и така със съвсем малко неща, уж да се отсрамя, но това си бях, бедна работа. А родителите му нищо не знаеха за мене. Че съм от голям род, че баща ми е македонец от Щип, а те са също македонци от Струмица. Жоро е роден в Дойран. Баща ми много се радваше, че Жоро е македонец и много го харесваха. Неговите родители извикаха тяхна позната шивачка и няколко дена подред са шили пижами, нощници и още какви ли не още неща за сватбата, после имаше една Хелмена Сирийска, прочута, най-голяма шивачка, която ми направи сватбената рокля – дълга, бяла с воал, а Рут ми даде нейния воал от нейната сватба. Шаферчета бяха нейната Калина и още една, които ми носеха воала отзад. И беше една голяма сватба в черквата на I евангелска.
Преди това дядо Гиго, т.е. неговия баща ми каза: „Хайде, деца, идвайте с мене да си изберете покъщнина“. Ние бяхме си намерили вече квартира след дълго обикаляне и намерихме на ул. „Мосул“ № 30, къщата на артиста Асен Русков. Бяха две стаи и кухня, всичко ново и много хубаво, приготвено за неговия син. А Сашка и Рута, моята сестра и неговата сестра по-късно бяха закарали всичките мебели и приготвили всичко, наредено вече за сватбата, така било по македонски обичай. Те наредиха легла, спалня, всичко. Направихме прекрасна спалня и кухня. Всичко беше готово вече. Жоро не искаше черен костюм за сватба и си уши бежов. Много беше хубав тоя костюм. Сватбата стана в евангелската черква на „Солунска“ – I евангелска. Пастор Фурнаджиев ни венча. Беше един разкошен възрастен, мил пастир. Черквата беше пълна и от Изгрева имаше наши хора. Беше баба Данка, Димитрий, Мичето Златева с Митко Сотиров и други дружки, които не помня от Изгрева. Салонът беше пълен и как нямаше да бъде пълен, когато се жени синът на Гиго Кьосев, който беше основател на църквата едно време. А мойта милост беше едно младо, срамежливо момиченце – булка с дълга рокля и с воал. Там бяха и Сашка (не помня дали беше и Линчето, защото тя имаше малко бебе и не можеше да дойде както и другата ми сестра от Ямбол – Милка, имаше малко дете на 2 годинки). Беше много тържествено и хванати за ръце пред пастора, при хубавото му слово, Жоро ми прошепна през воала, че цяла вадичка шурти по гърба му и аз се разсмях. Когато ни благословиха започнаха поздравленията. Аз и Сашка ревяхме, а Софка, приятелката от младини на Жоро, министърката Софка Башева, дойде до мене и при поздрава ми каза: „Толкова си хубава, че и аз бих се оженила за тебе“. В такъв случай се помнят такива думи.
След церемонията навън се бяха наредили редица коли и една трябваше да ни заведе първа за снимки при фото „Даков“. Помня това. Но баба Данка, майката на Димитрий така се развълнува, че искаше през прозореца да влезе в колата. Разбира се, влезе през вратата и после вкъщи на ул. „Цар Самуил“, понеже беше топъл ден, беше сервирано вътре и на терасата. Но как да ви кажа, защо стана така, не знам. Моята милост нямаше никакво настроение. Кисела бях и кой знае какво впечатление това е направило на роднините му, които бяха там. Отгоре на това пожелах друг букет, а не червени карамфили както бяха приготвили. Каква нескромност от моя страна.
Една неделя дадохме обед на нашите приятели от Изгрева. И бях приготвила много изобилно. Беше Жорж Радев, брат Борис, Мария Тодорова и още няколко наши приятели, които вече не си спомням. Масата беше много добре сложена. Всичко беше на място. Много деликатно ядеше Жоро Радев панирани ябълки, защото не можа да яде баница, която беше много на масло и много тлъста и той не можа да я понесе. Но на терасата бяха седнали, където имаше 42 саксии: мушкати, туберози и какви ли не красоти. Хубаво беше. После Жоро тръгна на работа и аз го посрещах щастлива, с хубаво сложена маса, обядвахме, смеехме се, танцувахме, слушахме музика и беше чудно хубаво тогава. Тук изживяхме една година.
Срещу 1937 г. през зимата отидохме на хижа Мусала да прекараме там Новата година. Бяхме на хижа Мусала. Имаше много народ. Аз бях слаба скиорка. Хубав сняг имаше и хубаво времето беше. След като си отпочинахме и се напихме с чай, полегнахме си, към 11 ч. аз излязох да погледна звездите, моето старо желание да гледам вечер звездите. Чудно беше! Онези звезди едри, големи, искрят и ме водеха в друг небесен свят. Погледнах на югозапад и какво да видя – една звезда голяма, като започна да става все по-голяма, все по-малка. Светне и загасне. Поогледах се. Светлините играеха. Учудих се и гледах, това свръхнова звезда да е? Не знам. То ще светне и няма да гасне, а това, ту по-малко, ту повече. И не знаех вече какво да мисля. Извиках Жоро и му показах звездата и викам: „Погледни горе и виждаш ли нещо”. Той се поогледа и каза: „Да. Виждам, че тази звезда си променя цвета и големината си променя.“ Тогава му викам: „Извикай домакина! Извикахме домакина и той слезе долу и като се юрна към камбаните, да бие камбаните. Аз му викам: „Защо? Какво правиш?“ А при запитването ни, защо прави това, той каза, че след двайсетина минути тук ще има страшна буря. „И добре, че сте били любознателна, за да забележите това нещо“ и веднага бие камбаните, защото едни са тръгнали нагоре към връх Мусала и трябва веднага да се върнат. И заби камбаните. Той познава рилското небе. Знае, вижда и разбира, какво значи когато една звезда така се променя. Това значи, че горе има голямо движение на въздуха. И не минаха наистина двайсетина минути и вятърът задуха. Започнаха да излизат облаци. Откъде дойдоха, извреха, покриха небето. На бърза ръка цялото небе се покри с тъмни облаци и вятърът спря. Че като започна да вади един сняг, какъвто не бях виждала въобще, сняг като водопад. Трупа, валя, трупа, валя. Цял ден и цяла нощ. До другия ден. До тоалетната не можеше да се отиде, защото имаше една пътека тясна и ако паднеш встрани не можеш да станеш. И вървяхме в колона до клозета и се изчаквахме.
Така валя, валя, валя снега, че стана толкова дебел, че туристите решиха, че не може да се слиза в такъв сняг и останахме още два дена горе, точно срещу Коледа. Защото слизането е опасно. Вестниците в София писали, че на хижа Мусала са блокирани 120 души, а ние бяхме 60. На тръгване се наредихме така: първите бяха големите скиори, ние жените бяхме в средата, а останалите мъже зад нас. Вървяхме полека, бавно и внимателно, но аз не знаех да карам ски и карах едва така полека, полека. В това време цар Борис, който бил долу в двореца Ситняково, чул за тази авария горе и изпратил една рота войници да разчистват пътя. Цар Борис беше излязъл с г-н Буриш, който бил мисля директор на музеите и знаехме, че е бил много сърдечен и изпращал закъсалите и сега в момента посрещаше закъсалите скиори, каквито бяхме ние. Жоро отдалече го видя и понеже не обичаше царя, понеже беше с малко леви убеждения, веднага зави на дясно, изкачи се насреща и застана. Мойта милост, нали не бях голяма скиорка забих право в него и се врязах между краката му с единия крак и се хванах за него и той се заклати и аз потънах в земята. И като видях, че е царя започнах да се извинявам: „Ваше Величество, прощавайте!“, но бях станала червена като божур. „Прощавайте, Ваше Величество“, объркано казах аз „нали не съм добра скиорка“ и започнах да се отскубвам, а той ми помагаше да се отърва, а Буриш се превиваше от смях. Беше се хванал за корема и се превиваше от смях. Величеството попита: „Как прекарахте горе?“, малко с немски акцент. „Страшно беше, Ваше Величество, но беше и весело“, отговорих, „но аз не съм добра скиорка, извинете ме!“ А той: „Ха, ха, ха!“ И така освободих се едва от прегръдката и се запързалях надолу, а Жоро ме поглеждаше страшно и ми се заканва: „Ваше Величество, а! А защо го величаеш?“ Човек при такива случаи трябва да знае как да се обръща. Жоро беше тогава левичар и не обичаше царщината. Казах му, че е съвсем естествено да се обърнеш към царя с „Ваше Величество“, който си е цар. Но той продължаваше да ме упреква в моята несъобразителност. Какво да правя, като не можех да го убедя, че съм права. Нейсе, стигнахме Чам Курия, сега Боровец. Гладни и мокри влязохме в един ресторант и си поръчахме грах с масло. Цял живот няма да забравя тоя грах с масло. Така сладко не сме яли никога. Жоро не преставаше да ме упреква за „Ваше Величество“. Места за спане в Боровец нямаше никъде и ние потеглихме към Самоков. Но и в Самоков нямаше места за спане.
Аз имах една втора братовчедка, на която знаех адреса – инж. Васка Войнова, близо до центъра на града. Съпругът й също беше инженер. Те живееха там в една хубава къща. Той работеше там. Беше точно Коледа вечер. А ние пристигнахме, звъняхме, като отвориха вратата, те ахнаха: „А-а-а-а-а, вие ли сте закъсалите скиори от Мусала?“ А имаха цяла компания гости на прасенце. Направиха ни място и ние се съгласихме, но ни се спеше ужасно и само като им разправих за царя, как съм го блъснала и като започнаха да ме разпитват любезни и прелюбезни с възторг, защото те го обичаха много: „Как го блъсна? Какво му каза? Какво ти рече? А той какво“… И почнаха въпроси, въпроси, а Жоро ги гледаше кисело и после ми каза в кревата: „Те това ти са роднините!“ Но бях толкова уморена, че започнах да се извинявам, че не можех да ям с тях на масата и пожелах да си легна и ми дадоха тяхната пухена спалня. Само пух. Нямаш представа. Как съм скачала в кревата от умора и Жоро само ми викаше: „Ето, виждаш ли, виж си роднините, колко са политически ограничени!“ Спахме като окъпани. На сутринта с благодарност потеглихме към София за дома.
Тук на ул. „Мосул“ № 30 живяхме една година и вместо да се приберем на „Цар Самуил“ № 107 където сме сега, ние намерихме друга квартира пак на „Цар Самуил“, само че от другата страна на реката. Една попска хазайка. И тук бяхме една година. Майката на Жоро беше много добра и ние много се обичахме с нея. Ние ходехме често у тях в неделя, когато ходехме на Витоша. Връщаме се при нея, а тя приготвила пържени картофки и супи, както ние си знаехме и салати, така че в неделя винаги бяхме у тях. И тя само ни казваше: „Влезнете, чедо, в банята да се изкъпете!“ Пък аз никога не съм се къпала с него и никога не съм влезнала в банята с него. Така че никога не успях да й угодя. Бях много притеснителна и никога не можех да си представя, че мога да влезна с него в банята. А тя се чудеше. Те имаха друго разбиране за тези неща. Тя имаше обичай в събота да си приготви всичко за неделя и в неделя да ходи на черква. В 10 часа бяха винаги на „Солунска“ в евангелската черква. Ние по-рядко ходехме там, защото си предпочитахме Изгрева. Баща му не се сърдеше. Беше доволен, че и там е религиозно общество и се говори за Бога и Христа и беше щастлив, че не сме в света, а сме при Бога. През 1938 г., накрая свекърва ми се разболя и постъпи в болницата при д-р Темелков. Всеки ден свекъра ходеше при нея и я хранеше като дете. Аз бях през 1939 г. бременна и много исках Жоро да й каже, за да се зарадва, че булката ще има вече бебе. Но той казваше, нека да мине поне три месеца, че тогава. Така тя си отиде без да разбере, че ще има внук. А детето се роди мъртво. (Това беше преди Гриша.) Не знам каква беля стана, не се движеше, но добре, че не й казахме.
Ние вече се бяхме прибрали на ул. „Самуил“ № 107 и свекъра постоянно ни казваше, да отидем при него да живеем в първата къща, а Жоро му казваше: „Не, ти ще дойдеш при нас“.
Малко по-късно моят баща беше дошъл у нас на гости и понеже беше диабетик казваше ми, че след една сватба, на която е присъствал е ял повечко от колкото трябва и му се явиха на гърба циреи, които бяха много опасни и толкова опасни са били, че когато извиках лекар, той каза: „Това е едно гнездо от оси, веднага трябва да го заведете в болница“. И той постъпи в болница. Аз не можех да отида там, защото Гриша беше една годинка и нямаше на кого да го оставя. Жоро ходеше при него. Добрият Жоро, за всичко се грижеше той. И дядо Гиго, бащата на Жоро толкова се радваше на Гриша, който се роди на 15.03.1942 г., че ми купи и шевна машина. Жоро ми взе златни пръстени със сапфири, които после загубих. Забравих да кажа, че когато се върнахме тука на „Цар Самуил“ Жоро отиде запас, войник в с. Раднево и аз му ходих на гости, а вкъщи бяха братята му Дино и Колю, в тяхната стая, а аз шетах и им готвех. Идваше на гости Петър от Гевгели – Струмица, водеха ме по гости, за да не бъда сама и изобщо много добре се грижеха са мене. Бяхме отишли на гости и в това време дошъл Жоро в отпуска за един ден и си заминал понеже мене ме няма вкъщи. Да дойде от толкова далече и да не ме завари вкъщи. Но при мене спеше Пупито, на сестра му малката Калина, така че аз не бях сама. После Ленито, другата дъщеря на сестра му, понеже й се беше счупил крака, пак беше при мене и беше при мене още и Рут, майката. А после дойде и тати – свекър ми у нас. Но беше трагедия. Ние имахме тогава печка с въглища, печката пушеше, не можехме да го нахраним както си е свикнал с топлина. Той можа да види и Еми, вторият ми син и му се радваше. А Колюви, другия брат на Жоро имаше вече син Любчо и Жоро направи много снимки на всичките, които бяха около нас. Правеше снимки при всички случаи, при празници, когато къпехме бебетата, на коледни елхи и всякакви случаи и всичко беше филмирано и в снимки. Когато беше Гриша малък, Жоро имаше мотор и с него сме ходили къде ли не. Аз държах детето си на коленете си и всички ми се караха: „Детето, детето, как може да ходите така с мотор и с детето в ръце“, но слава Богу нищо не се случи, защото той много добре умееше да кара.
Когато Гриша беше на една година поканихме целия род на гости вкъщи и Жоро прави много снимки и много филми, всякакви филми прожектираше и правеше. И това беше една голяма радост за нас и ние забавлявахме гостите добре и те помнеха това до някое си време, за нашето хубаво посрещане. Но въпреки това, че не бяхме уредени много добре, все пак Жоро с много труд и аз от време на време работех по-късно и успяхме да отгледаме Гриша и Еми като ученици, войници. Гриша взе висше образование, а Еми не можа, защото замина вън от България.
Забравих да кажа, че преди да се роди Гриша имаше един случай, когато аз бях бременна и бях в 8-я месец. Бяхме на Изгрева. Аз бях на преглед при проф. Иванов. Но когато бяхме на Изгрева тази неделя ми започнаха болките. Срам, не срам, отидох при Учителя и Му казах, че съм в осмия месец и че имам болки, а Той ми рече: „Рекох, бързо тръгвайте за града! Бъдете здрави! Бъдете спокойна! Вие да сте здрава!“ И вдигна ръката си над мене. Хукнахме ние. С нас беше Кирчо-лъвчето. И ние тръгнахме веднага по шосето надолу към моя професор. Той каза тогава, че такъв един случай на нормално раждане не му се е случвал. Детето се роди мъртво, но раждането беше леко и нормално.
Това беше преди да се роди Гриша. През 1942 г. когато дойде време да се роди Гриша, отидох при проф. Иванов, който работеше тогава в еврейската поликлиника на „Позитано“. Жоро си беше облякъл бяла престилка и искаше да влезе, но аз в паника отрекох неговото присъствие и казах на професора, че дума да не става той да присъствува на такова нещо. „Дума да не става, вънка да седи!“ И тогава не дадох нито звук при раждането. А той ме пляскаше по лицето и казваше: „Викнете! Викайте! Освободете се!“ Но аз ни дума не продумах и се чу само когато детето изплака. Жоро казваше: „Нека дойде детето живо и здраво, няма значение дали ще е момиче или момче“. Но когато чу, че е син, като хукна да праща телеграми по Македония.
Едва бяха изминали трите дни, но не искаше да го запише на баща си, защото щели да му викат Гиго. Казвам му, няма да му викаме Гиго, ще му викаме Гриша. И най-после на третия ден, той го записа Григор. Тогава всичко беше приготвено. През Гришово време като дете, имаше всичко преди войната. Такива бяха времената, няколко месеца бяхме на спокойствие, на въздух. Ходихме през лятото в Княжево под гората и после като се прибрахме, детето беше здраво. Но до четири месеца все плачеше нощно време. Повикахме д-р Мишелан, който беше детски лекар и той каза, че малко му е млякото и му добави кисело мляко с разни оризови води и бебето млъкна и започна да наддава. Роди се 3,500 кг, русичко, с хубави очи, игривичко и му правехме елхи и снимки, и филми и всичко беше наред.
А преди Гриша да дойде едно лято с баща му бяхме на Юндола на едно летуване. Бяхме в едно бунгало с масичка отпред и пиехме и ядяхме овче мляко. И веднъж при обиколка видяхме едно място, което имаше южно изложение и три големи бора в средата. На юг се виждаше Пирин. Така ни хареса и пожелах да бъде наше. Веднага Жоро отиде да търси стопанина на това място и го намери. Уговори с него и го купи. Имаме нотариален акт за мястото на Юндола. Но не сега, преди. Значи това беше място чудесно и беше наше. Сега когато Гриша беше между три и четири години отидохме на Юндола едно лято. Всичко беше цъфнало. Едни маргарити по поляните бяха обсипани, хубави снимки с кинокамера бяха направени от Пилю, но Гриша между трите бора на мястото, което вече го имахме. Но след време, защото не можехме вече да ползуваме това място, ние продадохме полека-лека мястото на един братовчед от Самоков. Ходихме по-късно с Жоро на Юндола, но не можахме да открием след това нашето място. Минахме да починем до една малка виличка и из един път дойде един бял кон при нас, беше чисто бял и дойде до Жоро и ако нямаше мухи около този кон, право да ви кажа бих помислила, че това не е кон, а [видение] дошло отнякъде, от друго място. Знаеш ли какво нещо беше? Идва изведнъж един бял кон, до Жоро застава и седи и гледа. И както дойде, така спокойно си отиде към гората. Какво беше това нещо, не знам.
Към шест години Гриша започна уроци по пиано. Жоро пък за един мой рожден ден ми направи огромен подарък – взе ми пиано. Пиано – голямо, хубаво, с много хубав тон. И шест души го изкачиха през балкона с греди, защото стълбата ни беше тясна. Той не можеше нищо да ми откаже. Такъв кавалер беше. Може би мислеше, че ще свиря, но нямаше време вече за това. И наистина Гриша и по-късно не иска да продължи да учи пиано.
Край
Надежда Кьосева 3В – Децата
Разговор на Марийка Марашлиева с Надежда Кьосева
Н.К.: Забравих да кажа, че по време на бомбардировките изгревяни с Учителя се евакуираха в Мърчаево и ние с нашето пиано отидохме в една голяма стая и семейството на девер ми дойдожха в Мърчаево и бяха също там в една къща срещу нас. Празничен ден ходехме при Учителя и те слагаха там, на двора маси у брат Темелко и там се хранехме. Зад къщата на брат Темелко имаше едно изворче с водата, на което си миехме очите и то беше лековито.
За годините и някои събития паметта ми се губи и не мога точно да си спомня кога и какво.
Един ден идва свекър ми у нас и ме пита къде има ключ, т.е. чекмедже с ключ. Аз не знаех защо пита това нещо. Казах му, че ние нямаме ключове. Той ми каза, да направим на нощното долапче ключ и тогава направихме и той донесе тогава една кутия, в която имаше три реда жълтици, големи. Кутията беше за вилици и лъжици. Той каза: „Това нещо ще седи тук. Заключвай си, но нека седи ключът у вас“. Жоро се чудеше защо е донесъл това нещо у нас, а не го държи у него си. Но скоро след това съобщиха за някаква блокада. Може би търсеха оръжие. И Жоро ми каза: „Кажи на баща ми да си вземе жълтиците, защото не искам да дойдат и да намерят у мене такова нещо“. Казах това нещо на дядо Гиго, а той ме погледна през очилата, гледа ме дълго време и после каза: „Той ли ти каза това?“ Викам: „Да, Жоро ми каза да вземеш жълтиците, защото не иска тука да заварят нещо“. Той ме гледа доста дълго време и накрая си взе жълтиците и от тогава тези жълтици не се видяха къде отидоха.
През 1946 г. на 16 септември, в понеделник към 9 часа се яви на тоя свят и Еми, другият ми син. Той се роди в стария майчин дом. Беше 3, 400 кг, чернооко, хубаво момченце. Ето, че Гриша имаше вече братче, но по това време нямаше нищо по пазарите. Беше направо една мизерия вкъщи. За това е запомнил това нямане.
Когато Гриша беше около три годинки, бяхме веднъж на Изгрева до елипсата пред поляната. Учителят беше там, ние бяхме с Гриша горе. Учителят отиде при Гриша, погали го по главичката и каза нещо, което не помня. Аз и преди това бях чела нещо за мъките на житното зърно докато стигне до хляба, помня го, но не помня думите, които Учителят ми каза за Гриша.
Водихме Гриша на Рила, пак с мотора. А той беше на коляното ми, но толкова умело татко му ни вози на този мотор, че нищо не се е случило с нас. Веднъж с мотора бяхме в Говедарци и с раница на гърба, а валеше дъжд и пак се прибрахме съвсем нормално. Произвеждам моя другар – майстор мото-шофьор.
И на Гриша, и на Еми съм правила дневник и там има много смехории, но сега не ми идват на ума. При бомбардировките Гриша беше на 2 – 3 години и при сирените и пукането, което се чуваше той се завираше веднага под кревата и само краката му се виждаха от края. Ние бяхме евакуирани тогава. Гриша беше тогава на 4 годинки и се радваше много на малкото си братче, но малко ревнуваше, че вниманието на околните е обърнато повече към малкото бебе. Той се чувствуваше изоставен и казваше: „Аз ше го боцкам!“ Пропуснах да кажа, че когато Гриша беше малък, всеки ден го водех с количката на разходка в Борисовата градина, сега Парка на свободата при розичките и там си играеше много добре с пясъка. А когато Еми дойде нямаше време да се ходи до Борисовата градина и го водех в градинките, които бяха около нас. Изгрева вече го позабравихме.
Гриша е кърмен до 4 месеца, като след това до година и половина съм добавяла и друга храна, а Еми съм го кърмила до година и половина и даже вече беше проходил, когато идваше да цока млекце. Хубаво бебе беше, но сега когато е вече голям и много е патил и е преживял, няма хубави спомени от детството си. Когато Емил беше още на 3 – 4 години на един Петровден, дядко му, Гриша и татко му с него на рамената и аз бяхме горе на Изгрева. Времето беше чудно. Чисто и ясно небе. Много народ беше дошъл от провинцията и масите бяха препълнени. Настроението на всички беше особено извисено. Като че ли имаше някакво висше присъствие и всички го чувствуваха. Ето такива моменти колко е желателно да бъдат постоянни и как тогава хората се чувствуват като че са от едно семейство. Духът беше на много, много високо ниво. Значи, има моменти, когато хората могат да бъдат добри и да бъдат наистина от едно семейство. И висшето присъствие винаги може да бъде с нас. Но защо земните противоречия ни пречат, за да бъдем винаги такива, каквито Учителят ни иска да бъдем. Будни, добри и възвишени. Три бели гълъба се въртяха над масите, това няма никога да го забравя. Едно незабравимо чувство на благост, радост и усмивки беше тогава. И това общо чувство като че ли беше само един път, тогава на Петровден. Неповторимо преживяване. Такова, каквото би трябвало да бъде постоянно, но то беше само един път. Тогава може да се мисли, че невъзможното може да бъде възможно и нереалното да бъде реално.
Но ние сме такива слабаци, безволеви същества, особено аз и от най-висшето състояние мога да попадна в най-критично или недостойно за мислите на човека – ревниво, подозрително, недостойни качества и прояви. Винаги съм си правила самокритика, но като че ли не мога да преживея тези слабости, особено, когато бях на млади години, когато трябваше да дам вяра, обич и достойно държане на моя хубав, мъдър, положителен и благороден човек. А представях си през времето на най-младите ми години, че няма такъв свят човек когото да харесвам и че само най-съвършения може да бъде мой другар и само с най-съвършения мога да бъда близка и да дружа завинаги. Значи, аз съм била толкова слаба, неука и нестабилна във вярата си, за да се поддам на недобрите, онези другите, да изменя на мислите си и на съвършенството, за което мечтаех и да стана една дребнава, ревнива и неспокойна личност.
И може би за това ще ми се дадат за урок много страдания. Много уроци, с които трябва да се справя. Така децата растяха в семейни радости, празници, несгоди и хубави и лоши времена. Татко им постоянно правеше снимки и филми и останаха много документални албуми и филми и кинофилми и отделни снимки, които почти всичките ни взеха от Държавна сигурност при две-три посещения. Взеха ни също и беседи и астрологическите материали на Гриша, не върнаха нищо, въпреки писмата, които Гриша изпрати до милицията.
Гриша като малък свиреше пиано, беше мързелив, не продължи. Като ученик беше още много старателен и рисуваше много хубаво, правеше си самичък дневник и доста време пишеше много стихове. От 1955 г. ходехме на едно лято в Бургас, а татко му беше в Поморие на лечение на калните бани. Там беше написал един картинен дневник и всичко беше нарисувал и написал в рими целият наш престой. Това остана добър спомен още го пазиме. Беше също много впечатлителен, емоционален и още в девети клас се влюби в една Деси и още там започна слабостта му по нежния пол. Във войниклъка си той не беше войник, а беше трудовак, и му беше доста тежко, защото е трудовак. Може би защото ние с татко му се движехме в това общество религиозно, в братството, и затова не му дадоха. Държаха на тези неща. После едва са кандидатира да следва българска филология. След като беше се явявал първо в „Озеленяване“, сетне в Художествената академия и най-сетне го приеха българска филология. Доста статии беше изнесъл по вестниците по много теми и вече беше популярен по неговите теми. Но когато започнеше нещо не го стигаше до края. И аз трябваше да привърша неговите започнати неща. Например, когато беше взел с отличен изпита, той не ходи да види резултата. И аз трябваше да ходя да му видя резултата от изпитите. Въобще недовършваше започнатото. Ентусиазираше се за неща, а някой друг трябваше да ги довършва. Не изпълнява коректно задълженията си.
Еми [Емил Кьосев] е по-амбициозен и показа това в живота си. От 6 годишен го записах в детската музикална школа, цигулка. Свири, постоянства. Завърши детската школа, като последната година му преподаваше Бубка, на брат ми голямата дъщеря, която завърши Консерваторията. Сега е вече отдавна завършил Консерватория и се намира понастоящем в Кьолн, ГФР, от дълги години в тамошният симфоничен оркестър. Еми беше среден ученик в училището, но постоянстваше. Аз почти не съм ходила на родителските срещи, защото всичко му беше в ред. Само в отделенията татко му ходеше, от 9 годишен той постоянно беше постъпил в оркестъра на Влади Симеонов, той така им повдигаше духа, че те мислеха, че са единствените оркестранти в света. Първият път Влади не хареса постановката и му даде материали да се подготви по-добре. Еми не преставаше да свири и не яде, докато не свиреше по 20 пъти едно и също нещо. Даже не искаше да обядва, татко му носеше пасти за това, че не искаше да седне на масата. Вторият път когато се яви вече при Влади Симеонов в оркестъра той остана доволен от резултатите и каза, ти как можа за толкова кратко време да се подготвиш, ти си вече за оркестър, пионерския. И така той продължи да свири в Пионерския оркестър до завършване на гимназия.
Така дойдоха годините за военна служба. Тук често се каляваше с разни игри и с момчетата от махалата, беше общителен, обичлив, но му беше мъчно, че редовно не посрещахме неговите рождени дни, както при Гриша, но тогава времената бяха други и нямахме тази възможност да го посрещнем както едно време. И това остана лош спомен от детинството му, но не можеше да разбере, че времената вече се промениха. И когато можеше, ние винаги сме били Ро рила и по Самоков, и по Говедарци, къде ли не сме го водили, той остава винаги така малко недоволен.
Още с пионерския оркестър Еми посещаваше много страни и вече бяха прочути като добри изпълнители. Нито един концерт на Филхармонията не съм изпуснала. И си имах едно специално местенце там на втори балкон, и гледах само Еми, който излизаше от дясната страна на сцената. И когато влизаше и излизаше, винаги се поздравлявахме и аз бях на небето.
С мъка пиша някои неща, които вече са отминали и забравени, но Еми не ги забравя, и през 1974 г. в едно турне, с Филхармонията Еми остана в Западна Германия. Колко плач и колко сълзи се изляха и колко писма се написаха за него да се върне, но той не се върна. И когато успях да отида при него 1980 г. и видях, че живота там е малко по-подреден и по-друг, аз се утеших и не плачех. Докато хората умеят да създават неща, които ние още не сме постигнали. Да. Преди години когато имаше едно излизане на Филхармонията в Италия, той беше поканен от мой братовчед, който живееше в Милано и изглежда, че това не се хареса на тогавашните власти и следващия път след 1-2 години когато ходиха в Лондон, не го пуснаха в Англия. Той това го преживя много тежко и го беше казал на мен и на татко му, че при един случай, когато един от оркестрантите останал в Милано, той рече глупак, и такова нещо да не става, щото няма да ги пуснат в друга страна. Ние се спогледахвме с татко му, че той няма да направи това нещо.
Но през 1974 г. отидоха на турне в Швейцария и Германия и когато дойде деня да се връщат, беше много такъв зимен, страшен ден, лошо време, зимно, февруари месец мисля, че беше, Филхармонията отложила пътуването си поради снега, бурята, и ние по телефона питахме дали се е върнала Филхармонията и на другия ден се върнали без двама. Емил Кьосев и Атанас Възларов. И тогава подсекоха ми се краката, тичахме да разберем как е станало, никой не знае как е станало. Ходихме веднага при диригента Димитър Манолов, той не ни прие. И може би е имал основание, щом не ни приема. И ние ходихме да питаме там секретарката, която стана директорка после. Никой нищо не можа да каже, и ние разбрахме после, че те една вечер са отишли да си оправят виолите, нещо не били в ред, и като да се явяват на репетиция, не са се явили на репетиция, чакат ги да дойдат на репетиция, няма ги двамата. Те спали в една стая и заварват на масата, единият куфар обърнат наопаки, другият го няма. А тези униформите служебните им наредени, с обущата, всичко в гардероба, а виолите им ги няма и ги няма, изчезнали. Чакахме писмо два, три месеца. Няма никакво писмо. И в паниката смятахме, че там нещо става. На Запад все нещо става страшно. След 2-3 месеца получихме една картичка: „Мамо и татко, жив и здрав съм, обикаляме с едно малко оркестърче из цяла Германия. Следва писмо.“ И в писмото което следва вече пише подробности как е останал. Бил е в Кьолн, бил е в други градове, после влязъл в този оркестър в Майн, и там вече в този оркестър продължава да свири.
М.М.: И той е там в Майн?
Н.К.: Да.
М.М.: Има много българи?
Н.К.: Има, да.
М.М.: Моя съученичка казва, аз дружа с българи там.
Н.К.: Остана в Западна Германия, колко рев и колко писма бяха до 1980 г., докато успях да отида при него, да видя как живее, как се е подредил, каква работа и какъв живот водят там германците.
Сега да продължа за Гриша. Гриша, преди да се ожени за Олга, която е завършила с отличие физика, и работеше в Атомния център, и беше много положителна личност, която беше веднъж на Рила, тя 7 пъти отиде до изворчето, да донесе на Гриша вода да се облива понеже бяха изпотени да правят палатки там. В началото с хубава сватба, канени роднини у дома, всичко вървеше много добре, гладко, те ходеха на работа, те бяха в къщи, аз всичко приготвях навреме за обедите и това [вечерите] да бъдат редовни, но тя забременя. И Гриша, когато тя беше в осмия месец отиде на Рила, да посрещне англичани, а тя не изтърпя това негово отсъствие в осмия месец, не изтърпя това отсъствие и си отиде при родителите. И аз казвам: „Оля, какво правиш, той всяко лято отива, сега ще си дойде.“ „Не, аз не съм женена за вас, аз съм женена за него, а той не може да ме остави в това време“, и тя си замина и там остана. Така се разделиха след време, Гриша много често в писма я молеше един или два пъти в месеца да се срещнат с детето, да го поеме и той, но тя отказваше винаги. Казваха негови близки обърни се към прокуратурата, той казва: „Това не е нашия метод, с това няма да си служа, ако тя не е съгласна доброволно, по този начин със съдебен акт аз няма да си служа.“ И остави детето така, без никакъв контакт без него и мене. И по-късно тя замина, тя завърши тука руска гимназия мойта внучка, Лазура, така все скрито съм я виждала и замина с майка си за Москва, там да довърши руска гимназия, тука я почнала, там я завършила. А Олга е била физичка в едно друго градче до Москва, което не помня как се казва. И след това Лазура идва тука веднъж, аз се обаждам на баба й, да я питам има ли нещо ново при тях, а тя каза, знаеш ли кой е тука? И каза Лазура е тук за някакви документи. Аз веднага съобщих на Гриша, че Лазура е тука. Аз й викам, ами ако знае това нещо Гриша защо да не дойде. Нека дойде. Гриша напълни цял куфар с руски книги Гьоте, учебници, напълни го, взе букет от рози и отиде. И тя се обади бабата: Наде, да не става конфликт, с големи разправии с Олга, по-добре да не тръгва. Викам, той тръгна. И след един час нямаше, Гриша се връща бледен, ядосан, и съвсем с друго настроение, викам защо тъй, ами Лазура нямаше я в къщи. Тя й е наредено да излезе от там. Не се срещнаха, не се видяха. И вече знае, че баща й е дошел да я види, че баща й е тука. И дотам до сега няма никакъв контакт, отговор, какво е станало. Но знам, защото питам баба й, че тя е студентка първа година биология, и тука е взела разрешение за зоология, и е била в едно общежитие в Москва. Трички са били в общежитието, тя с една полякиня и една от Африка. А пък Олга е в едно градче до Москва, физичка. Та сега това знаем, че е студентка първа година и много добре вървяла. Същевременно тука свири на пиано, майка й беше взела пиано и тя свири дълго време. Значи беше подготвена много добре. Това е до тука.
Пропуснах да кажа, че след като завърши Гриша висшето си образование отлично, изпратиха го по разпределение в Широка лъка като учител. По едно време и Олга беше с него там.
М.М.: И Олга?
Н.К.: Олга, жена му. Още беше с него известно време. И когато Панталей Зарев прочел неговата дипломна работа, той беше за „Боян магесникът“ нещо писал и казал: „Такъв човек ми трябва. С такова виждане, с такова разбиране“ и го отзовава от Широка лъка и още три години нямаше и го назначава референт в Съюза на писателите. После го пратиха в Будапеща само него, с мисия такава литературна. Отговорник беше за три страни в Европа, на писателите. Много важно е и той отговаряше за тези писатели и с тази задача отиде в Будапеща, имаше много голяма работа, беше много щастлив, викаше мамо, трябва ми вече кабинет, защото аз трябва да посрещам хора, имам връзка с много хора, имаше съвсем друго самочувствие, не като сегашното и така вървеше много добре. Спри малко, за да си спомня.
Преди да навърши една година в Съюза на писателите, той отива в издателство „Наука и култура“ и го посреща редакторът, „Кьосев, ти имаш много връзки вече и много ще те моля, да намериш редактор на „Наука и култура“, защото сега има свободно място. И казал, ще помисля. И мисли, и помислил, че „мога да бъда аз“. И казал тука е по-добре платено от Съюза на писателите и Гриша отишъл и казал: „Не мога ли аз да взема тази служба?“ И той с отворени обятия казал: О, разбира се. И без да предупреди Панталей Зарев, и без да даде как се казваше това, ответ, молба, излиза и отива. И това му коства много на Гриша. Излиза и влиза тука. И в това време Еми, малкия ми син, който беше на турне в Германия, 1974 г., значи е било това и остава там и след няколко месеца го вика редактора и казва: „Кьосев, ти отговаряш за редактори, за списания, ти вече си неудобен, защото брат ти е емигрирал.“ И Гриша също като чу това нещо, без да предупреди и излиза от там и вика щом мислят, че заради брат ми, аз какво съм виновен за това. И не ми искат, щото аз съм неудобен, край. И тази работа си остави.
М.М.: И двете работи?
Н.К.: И двете работи му отидоха. Известно време след тази работа той започна работа в Комитета за култура. И там беше една година. И по какви съображения и причини, той излезе след смъртта на Людмила Живкова. Той излезе от Комитета, излезе от там.
М.М.: После?
Н.К.: После след известно време постъпи в Ж.П.
М.М.: То Депо ли, какво?
Н.К.: Ж.П. беше, Сточна гара.
Едно лято 1975 г. бяхме в Симеоново, с една голяма група, поканени от Гриша да копаят един канал за чешмата. Бях направила хубав обед под дъба, и Гриша каза: Мамо, сега ще дойде една гостенка, и искам да чуя твоето впечатление от нея. И пристига една гостенка с едно дълго палто, с високо токче, с дълга коса и я назова: „Това е Рени“. Тя беше много стеснителна и много срамежлива и запознахме се. Поседя само 15 минути и кръгом и си отиде. Той я кани на обед, не пожела и си отиде. И после каза: „Мамо, това ще бъде втората ми жена.“ Тогава ми каза така и каза: „Харесваш ли я?“ Викам, сине, то си е твоя работа. Но много скромничко така, хареса ми. И след известно време той каза: „Аз ще се оженя за Рени“, и те се ожениха. Точно не помня датата сега.
М.М.: Нищо.
Н.К.: И се ожениха и първата им квартира, понеже у нас беше, не беше угледно много. Те си взеха квартира, така хубава сватба беше, направихме каквото трябва. И отидоха под наем, така много хубаво беше голяма стая, и обща кухня. И тя имаше едно бебе което, имаше спонтанен аборт. Беше втори месец. След това, като видяха, че нещо не върви, прибраха се вкъщи. Дойдоха у нас. В това, което ми е кухня сега направиха много хубава стая. Там беше лабораторията на Жоро, пред лабораторията им беше стаята. И тя има много хубави спомени от тая стая. Че там много хубаво са прекарвали, много щастливи са били. След това когато тя забременя и роди вече Гълъбин, понеже ние бяхме без парно, те решиха да вземат на „Евлоги Георгиев“, един апартамент чиито хазяин беше приятел на Гришата, заминал за Москва, но представил целия мебелиран апартамент и те отидоха там. И майка й от Хасково дойде да й помага за бебето. Аз отивах от време на време. Нали после Гълъбин беше роден.
М.М.: Той се роди 1977 г.
Н.К.: 1977 г. е роден Гълъбин в Майчин дом. И тя доста време преседя в Майчин дом, щото беше много малко детето. Беше много слабичко и тя не беше добре. И доста време седяха в Майчин дом.
М.М.: Да не е седмаче?
Н.К.: Не е седмаче, но доста време седяха в Майчин дом. И после излезе тя от там. И отидоха в този апартамент.
Край
Надежда Кьосева 4A – Текстът на Паневритмията и „Изворът на доброто“
В.К.: Говорехме за Фанчето, която е била позната приятелка на Жорж Радев. Преди това е била Дафинка.
М.М.: Преди това е била Фанчето.
Н.К.: Е, Фанчето аз я помня. Тя бе една черноока.
В.К.: Сега, спомняш ли си нещо за Елиезер Коен?
Н.К.: Помня го, така беше много пълен и весел и така голям приятел беше с Борис, с групата и с Жорж, с тях дружеше. И със Славчо също. Така дружеше със Славчо също и помня много така особени планове той така кроеше. Но какво стана, не знам.
М.М.: После обратното стана.
Н.К.: По-нататък нищо не знам. Знам го така весел, с планове и дружеше с Борис и Славчо. Евреин мисля, че беше.
М.М.: Жена му?
Н.К.: Жена му не си спомням. Не, той не беше тогава женен.
В.К.: Сега, какво си спомняте сега за различните певици, които са били на Изгрева и са изпълнявали песните? Например Катя Грива?
Н.К.: Катя Грива, да. Катя грива пееше, така хубаво пееше. Кои други?
В.К.: Ирина Кисьова?
Н.К.: А, да, тя пееше хубаво Ирина. Но тя не беше като солистка, тя беше диригентка. Виж други солистки, аз не помня така други.
М.М.: А Мария Тодорова пеела ли е?
Н.К.: Не, тя свиреше на пиано. Тя свиреше на пиано, не е пеела, не си спомням тя да пее.
В.К.: Как се развиха събитията с нейната Песнопйока, знаете ли? Тя нали издава Песнопойка, спорове, това-онова, помните ли?
Н.К.: Имаше нещо такова. Аз съм чувала, но не знам.
В.К.: Сега искам друго да Ви питам, какво знаете Вие за Паневритмията?
Н.К.: Е, за Паневритмията знам, че Учителя т каза, че това е връзка с космоса, връзка на земните същества с небесните. Това е, казва, езика на космоса и ние ако влезем във връзка с него, всичко ще бъде в нас в ред и ние, ако самите упражнения ги играем така съсредоточено, и с мисълта на съдържанието на всяко едно от тях, ние вече ще получим много нещо.
В.К.: Друг въпрос, кой е записал нотите? Кирил Икономов ли, знаете ли?
Н.К.: Той е писал, ама точно какво.
В.К.: А тези, които са писали упражненията?
Н.К.: Е, това не знам.
В.К.: Искам сега друго да Ви питам. Гришата, вашият син, прави един опит пред 20 години, някъде към 1971-1972 г., прави един текст на Паневритмията.
Н.К.: Да, и този текст целия аз, как да ви кажа, отначало не го знаех. Но заинтересува се Филип Стоицев, чул е за текста на Гришата. Моля ти се, донесе ми го, Филип ми казва, да сверя дали е точно с музиката, дали съответства на упражненията точно. Аз му го занесох и той е съпоставил, свирил, и казва точно, той от библията е взел Гриша. Аз го имам тука. Имам го, защото някои от сестрите като Елка и други вече пеят не нашата Паневритмия, а Гришовата, щото Учителя т е казал, че някой ден Паневритмията ще се смени с някой по-добър от поетите, така че не може да бъде, то може би ще има една промяна на това, и Филип Стоицев дойде и каза, че точно отговаря на всяка мелодия стиха.
М.М.: На темпото отговаря.
В.К.: Сега аз този въпрос Ви зададох поради следното. Сега въпроса е много сложен и много драматичен, и аз искам да кажа някои неща, защото ние с Вас работим. И аз, когато работя с един човек, обичам много честни отношения и т.н. Сега аз съм намислил един сборник, който ще се казва „Изгревът пее и свири…“, в който сборник са поместени спомени на приятели във връзка с песните на Учителя , Паневритмията и много такива интересни опитности и така нататък. И в този сборник са включени много, много приятели. Включени са Галилей Величков, второ, включена е Мария Тодорова, трето, включена е Мария Златева. Четвърто, Борис Николов и още много, много така. Нали, той ще бъде вероятно в два тома така. Понеже аз съм работил с тези хора така както сега с Вас, аз с тези хора съм работил преди 20 години и тези неща са записани.
Н.К.: С Борис Николов работили ли сте?
В.К.: С Борис, да, и т.н. Сега в тези два автора, Галилей Величков както и на Мария Тодорова се спират много точно по отношение на Паневритмията. Текстовете и т.н., и те цитират мнението на Учителя , че не трябва да се променя текста и т.н. И дават пример, ето Галилей казва имаме един наш, на Жоро Кьосев и Надежда син, който написа един текст и промени Паневритмията. Това нещо не е правилно, това е кощунство по отношение на Учителя . Сега това е мнение на Галилей.
Н.К.: Да, но много от нашите са казали, че Учителя т, един ден ще се намери един, който да промени текстовете на Паневритмията. Стига да съответстват духовно и да са по Библията.
В.К.: Сега аз Ви казвам какво е написал Галилей, сега аз на Галилей не мога да му махна [думите].
Н.К.: Да, да, аз съм чувала и от Изгрева не са съгласни с това. Те са свикнали каквото Учителя т по негово време това да остане. А самият Учител казва, че ще дойде ден, когато може би във връзка с…
В.К.: Понеже в този сборник се разглежда историята на Паневритмията.
Н.К.: Да.
В.К.: Сега аз нарочно Ви питах, може да ми дадете някакво мнение.
Н.К.: Да.
В.К.: Понеже аз съм работил с историята на Паневритмията, аз я познавам в много детайли щото съм работил с всички. И фактически само аз знам тази история. Сега въпросът беше следният, че в този сборник се описва историята на Паневритмията от различни автори. По отношение историята на Паневритмията са ми ясни всички етапи и т.н.
Н.К.: Други има ли писани, освен Гриша?
В.К.: Никой не е променял текста освен него.
Н.К.: Аз ще ти го прочета, за да видиш …
В.К.: Чакай сега, момент, аз казвам какво е становището на това. В спомените на Мария Тодорова тя още по-категорично застава против това.
Н.К.: Да, те са за Учителя , те държат да е както е било.
В.К.: И нейната позиция е още по-категорична. Казва, човек, който променя Паневритмията му се променя след това живота. Тя казва така: проверете след 20 години какво представлява живота на Гришата. Проверете семейството му, проверете какво работи, що работи и еди-какво. Тия неща са наказуеми в Школата. Тя е много по-остра от Галилей Величков. Това е ето, 1970 г., преди 20 години. Когато Гришата имаше само един брак. Това Ви го казвам, не че аз имам нещо против Гришата.
Н.К.: Съвсем съм съгласна.
В.К.: А аз сега с теб работя и като помествам другите неща…
Н.К.: Това са законни положения. Това е…
М.М.: Мнение.
Н.К.: Не само мнение, тука са…
В.К.: Становището на Мария е следната, нека Гришата си направи както е направил текст, нека си измисли музика, нека да си измисли други упражнения, нека си намери друго братство, и да си направи Паневритмия. Значи нейната позиция е много категорична.
Н.К.: Тя и към мене беше много категорична, понеже аз много голямо приятелство с брат Борис, и тя даже.
В.К.: Там нещата са другояче.
М.М.: Ха-ха, там вече е друго.
В.К.: Сега искам да кажа друго, становището на сестра Мария.
Н.К.: Да, прави сте.
В.К.: Това са души, които се сформират, ревниви са.
Н.К.: Държат както си е от Учителя , да няма промени. Те са малко ограничени доста. Но въпроса е, че те така разсъждават.
В.К.: Така са построени. Сега това, Галилей е категоричен, а Мария още по-категорична, направо реже!
Н.К.: Да.
В.К.: Щото тя дава история на Паневритмията. Как са дадени упражненията. Самият текст от Олга Славчева. После как другите сестри още по времето на Учителя Стоянка Илиева, Димитрина Антонова, те са искали още тогава да променят текста, през време на Учителя ! И тя когато вдига скандал и казва: Вие сте виновни, вие искахте да промените текста още по времето на Учителя и след това един Гриша, хвана тая идея във въздуха и я реализира, вие сте виновни.
Н.К.: А Учителя т не е ли разрешавал още тогава?
В.К.: Не е разрешавал. Те, понеже са поетеси, и смятат, че са по-добри поетеси отколкото Олга Славчева. А Учителя т вика Олга Славчева и й диктува едно същество, което беше дошло от Божествения свят, казва се Асавита. Сега тази история е много интересно описана, това е много хубава история и интересна. Но лошото тук е, че Гришата се вмества в тази работа. И тя казва Мария Тодорова, дошла Стоянка Илиева, дошла Димитрина Антонова: „Вие сте виновни, защото искахте да правите текста на Паневритмията, и непрекъснато критикувахте Олга Славчева, че не е хубав текста и тая идея витаеше във въздуха 20-30 години, дойде един млад човек, хвана я отгоре и я реализира. Ама той не е виновен, а вие сте виновни. И те се разсърдиха и повече не стъпиха в моя дом.“ Нали, много остро, категорично отказа, знаеш как са били събитията нали, ти знаеш как тя реже и т.н. Сега това са тези две неща.
Н.К.: Да, до известна степен те са прави, защото както е било при Учителя , така да си бъде. Но самият Учител е казал, че може би някой ден ще се промени текста, ако е във връзка с [духовната] и отговаря, нали.
В.К.: Сега този въпрос още не е разгледан. Нали Учителя т казва, че тази Паневритмия още не е свалена, и този въпрос се разглежда в Школата.
Н.К.: Да, затова Филип искаше да види, да провери дали съдържанието съответства на мелодията. Точно всичко става.
В.К.: Сега, сестра, този опит Гриша го прави, той си го прави преди 20 години, той си го проследява след 20 години във време и пространство. Аз, не че имам нещо против, но не може да махнеме нещо, което те са писали. Когато ние с Марийка Марашлиева писахме на пишуща машина, тогава казах ние сме работили с този човек, ние ще отидеме и ще му кажеме, защото да не излезе, че работиме за него, после в гърба му забиваме нож, да поместим неща, които са написани [грешно]. Аз също се вълнувам от тази работа, но също държа да бъде по оня оригинал.
Н.К.: Даже това е пратено доколкото знам в Рига, пратено и в Англия. Те са взели Гришовия текст, това трябва официално самото ръководство на братството да реши тоз въпрос. Дали той трябва да действа така самостоятелно.
В.К.: Сега виж какво, това не е редно. Защото си има оригинал. Освен това този оригинал е направен при Учителя е при Учителя е публикуван.
Н.К.: Да.
В.К.: А има Песнопойка малка, хем е нотния текст, хем отдолу е текста на Олга Славчева на Паневритмията.
Н.К.: Да.
В.К.: Освен това има отделен текст на Олга Славчева за Паневритмията в голямата Паневритмия и то се оформя.
Н.К.: Те не са всички от Олга Славчева, има и от Учителя . Да, това е едно мнение, което трябва със самия Гриша да се говори и лично с него. И да се даде мнението, така щото той може би знае тез неща, не може да не знае. Но защо го е направил, кой го е подбудил да го направи това вече…
В.К.: Казах ти как е станало. Между другото когато Учителя т дава на Олга Славчева текста и тя го прави, той е много драматичен случая. После когато излезе, ти ще го прочетеш, не ми се разказва, щото е много драматичен. Когато той излиза, те не го одобряват другите поетеси понеже бил много елементарен, много така. И те не могат да си простят като поетеси, че не са [те], пренебрегнати са и непрекъснато аз ги заварих тези сестри, когато не одобряваха текста на Паневритмията.
Н.К.: Сега, искате ли аз да ви покажа да видите текста на Гриша?
В.К.: Ами дай, да.
Пауза.
Н.К.: Щом Филип Стоицев като музикант провери и каза точно съвпада, а и от Библията са взети, не са измишльотини на Гриша, всичко взето от Библията.
В.К.: Аз съм я виждал как той я беше изкарал 1971 или 1972 г., я беше изкарал на фотографска хартия, беше я подвързал и беше много хубава така.
Н.К.: Може, може. Това е, да, аз съм си го преписала за мене.
В.К.: И както беше дал нотите думите, текста и т.н. и той беше го занесъл на Борис Николов. Беше го подарил и аз понеже работех с Борис и с Мария тогава, той каза, виж какво направи тоя?
Н.К.: И Борис какво каза?
В.К.: Нищо. Ами казвам добре, защо не му кажете? Той прави грешка. Те не са съгласни с тази работа, защо не му кажете?
Н.К.: Точно така, защо не му кажете?
В.К.: Ще си развалим отношенията с баща му и майка му.
Н.К.: А-а, не, нито баща му, нито аз. Не, това само на него да се каже, само в очите, дума да не става.
В.К.: И аз казвам: добре, ти сега в момента приемаш от него това, което той ти го дава.
Н.К.: Никога, аз не приемам гимнастиките на Гришовия тескт. Ти защо не пееш Гришовия текст? Аз не мога да пея Гришовия, а си пея нашия, онзи стои настрана.
В.К.: Аз питам Борис: Борисе, той ти го поднесе специално като подарък. Той направил нещо Гришата. Направил го като фотограф, и той каза, добре, благодаря, ще го видиме. Добре, като го видиш, след това извика ли да кажеш, че това не е хубаво?
Н.К.: А, така трябваше.
В.К.: Казва, не съм го извикал. Казах: Мария, извикахте ли да му кажете, така трябва. Не го извикаха, щото тогава били борби, разправии. Ама казвам ще му кажеш, той прави без да иска нарушение. Ще кажеш според мене е нарушение, а според теб може да не е. Аз съм за това.
Н.К.: Аз гледам малко по-свободно на тез неща, понеже е традиция понеже е от Учителя , трябва да си остане пред света. Но за един, който е пак духовен човек, иска да промени, не да промени, а да даде нещо ново, нов тласък. Да се каже, изберете кой както харесва, кой както иска, но да се каже забранено и не трябва, трябва да се гледа малко по-свободно на тез неща. И как да ви кажа, ето аз нито съм го научила, нито пея Гришовия текст. Аз пея стария текст. Ето, майка съм, но не съм взела неговата страна. Но не само за това, никога няма да го накастря, да кажа ти не си прав, ти не трябва да правиш това, ти грешиш, не. Всеки е свободен да опита своите възможности и своите дарования. Нека ги опита, но кой ще ги приеме, това вече… Сега въпроса е принципно да си приеме нещата. Как трябва принципно да се постъпи и всеки е свободен да си каже мнението. Но те трябваше както той е подарил, да го извикат Гриша: „Гриша, много хубаво, правилно е, но не би трябвало да се разпространява, Учителювия текст по негово време да си бъде така.“ Но да му се каже на него, така би трябвало да бъде.
В.К.: Обаче не са го направили.
Н.К.: Не са го направили, да. А той сега си смята ето на, а пък някои го пеят Гришовия текст. Сега дали трябваше да го праща там в Англия, това е много отговорно и смятам, че трябваше да се пита дали да праща това нещо.
В.К.: Според мен това не е редно и е груба грешка. Защото това е оригинал на Учителя , това е Слово на Учителя , Това са песни на Учителя и няма право.
Н.К.: Е, да. Тука трябваше да го извикат: „Гриша, ти си го направил, направи го за себе си, ти си опитал. Но не трябва да го пращаш официално еди-къде си.“ И хората го разучават.
В.К.: И сега те разглеждат въпроса, че той създава школа в Школата. До там стигна.
Н.К.: Тука трябва Гриша да се извика, да му се кажат тез неща от хора отговорни, които могат да влияят авторитетни, духовни, авторитетни хора, които да кажат: Гриша, виж какво момчето ни, опитал си се, добре, но защо трябва да го разпространяваш там, когато ние играем Учителювата Паневритмия, не твойта. Това вече трябваше да му се каже, Гриша, така и така, защо не го направи?
В.К.: Не знам.
М.М.: Това е пропуск.
В.К.: Това е мнението на Мария и на Галилей също. Мария казва: да си измисли текста, ама своя мелодия, не на Учителя , след това да си измисли свои упражнения, а не упражненията на Учителя . Да си направи школа, да си намери хора. Да не използва музиката на Учителя , Паневритмията на Учителя , текста на Учителя .
Н.К.: Не, те са взети текстове от Библията.
В.К.: От Библията, обаче той създава текста. Това е оригинал от времето на Учителя .
Н.К.: Тези неща, трябваше да се извика Гриша и да му се каже от много хора: „Гриша, поне не го пращай там, като свое нещо.“ Щото това е точно така, да, така е. Но защо не са го направили?
В.К.: Не знам, аз не знам, защо не са го направили.
Н.К.: Ето, както виждате моето становище, аз си пея нашия текст, не Гришовото, Елка си пее Гришовото. Щото си имат отношения, имат си приятелство, но принципно – не. И Гриша не бива да го праща там в чужбина с този текст. Не. Не е правилно.
В.К.: Ти знаеш ли, ако е в света се подвежда под съдебна отговорност, ако е в света. Нали, това е духовно общество. Ако е в света се подвежда, има авторско право, оригинал. Сега аз искам друго да ти кажа, понеже приключихме с Гришата.
Н.К.: Ама сега това записва ли се?
В.К.: Да, всичко сме записали. Сега, аз искам друго да ти кажа. Нещо много интересно. Значи този въпрос го приключихме. Видяхте моето мнение, нали?
Н.К.: Да, да.
В.К.: Да бъдеме наясно. Сега по-нататък. Тази книга, която излезе „Изворът на доброто“, аз я прегледах.
Н.К.: Да.
В.К.: И понеже аз съм запознат с тези неща.
Н.К.: Те са били стенографски тези неща и тях ги е дешифрирала от стенографията на брат Борис.
В.К.: Кой?
Н.К.: Марийчето, от материали на брат Борис.
В.К.: Сега това не е верно, това е лъжа.
М.М.: Лъжа.
В.К.: Чиста лъжа. Сега, това е лъжа. Слушай сега, аз ще ти дам и доказателства. В Мърчаево са били стенографи Елена Андреева и Савка Керемидчиева. Като стенографи на Учителя .
Н.К.: Е, ама тя не беше жива Савка.
В.К.: Ама чакай бе, Савка си заминава 6 месеца след Учителя , 1945 г.
Н.К.: Ама защо не си спомням?
В.К.: Ами не си спомняте. Сега, Савка и Елена са стенографките. И от тези стенографки излиза „Завета на Любовта“ – 1, 2, 3 част. Отпечатани са. Брат Боев седи там и записва частните разговори на Учителя . След това той си го дешифрира лично, лично си го редактира, и лично си го напечатва. Този материал го има в „Изворът на доброто“.
М.М.: От брат Боев.
В.К.: От брат Боев. Оригинал.
М.М.: Не от Борис Николов.
В.К.: Оригиналът е на Боян Боев.
Н.К.: Къде е тоз оригинал?
В.К.: Чакай сега, слушай внимателно. Оригиналът е в мене! Второ, след това Борис 20 години по-късно решава, че самият материал на брат Боев е много обстоятелствен, много разширен и трябва да го сбие, да го редактира материала на Боян Боев. И като редактира материала на Боян Боев той си прави своя редакция. Значи има втора редакция.
Н.К.: Да.
В.К.: И пише „Изворът на доброто“, Учителя т, редактирал Борис Николов, но не пише отгоре, че е стенографирал Боян Боев. А Борис изобщо не е бил в Мърчаево, защото той е мобилизиран, той е бил само на една екскурзия на „Острец“ и т.н. Сега по-нататък от 1970 г. аз понеже съм бил там при него, аз вдигнах скандал, викам, как може, ще остане оригинала на Боян Боев, а не твоя. И той каза, ами добре и едното, и другото, аз съм ги прибрал. И аз го накарах Борис да ми се подпише на всеки трети лист от неговата редакция, да се подпише „Борис Николов“. И фактически аз имам и неговата редакция, на Борис Николов.
Н.К.: Да.
В.К.: На този етап така. Миналата година научавам аз, че ще се печати „Изворът на доброто“, като автор е Борис Николов. И аз ги предупредих.
Н.К.: Не той не е автор, пише там, че …
В.К.: Чакай бе, сестра, абе слушай като казвам, последователно.
Н.К.: Да.
В.К.: И те ми казват, че това е на Учителя „Изворът на доброто“, че стенографирал Борис Николов, редактирал, и дори автор е Борис Николов. И аз ги предупредих, че ще ги дам под съд и че това не е така. И което е най-важното изпратих писмо на тая малката Мария Кисова, че това е лъжа и която тя много добре знае, че това е на Боян Боев, че това е оригинала на Боян Боев и много добре знае, че това е редактирал Борис Николов. Аз й написах препоръчано писмо, че това е лъжа и че аз ще ги дам под съд. Обадих се по телефона и с писмо на ония и ония какво направиха? Ония направиха следното: написаха Петър Дънов, стенографирал Боян Боев и съставил Борис Николов. За да се измъкнат. Съставил Борис Николов.
М.М.: Имаш книгата и ще видиш.
В.К.: И сега какво, по нататък сложили снимката на Жоро Кьосев, сега тая снимка е на Молитвения връх, а не е на Мърчаево.
Н.К.: На Молитвения връх, да.
В.К.: Аз написах писмо както на Мария Кисова, така и на издателите. Казах, вие сте отпечатали снимката без разрешение на автора Надка Кьосева. Аз ще ти дам да прочетеш всичко, освен това на тази снимка вие не познавате тези хора, тези личности, вие нарочно сте поместили тази снимка, понеже Борис Николов стенографира. Ама вие не знаете, че Жоро Кьосев само за 10 минути е правил 3-4 пози. В следващите пози Борис не само че не слуша, а се разсейва насам, нататък. Защо вие не поместихте другата снимка, където Борис не само че не стенографира, но и не слуша. Има 3-4 пози от този филм. Жоро Кьосев е надписал 3, 4 пози. Само на едната поза Борис слуша, плюс това там има други хора, които вие не ги познавате и което е най-страшното, вие сте отрязали долу стенографите, които пишат, за да не се вижда че записват. А това са долу Паша, Елена и Савка.
Н.К.: Да.
В.К.: Виждаш и те нарочно са изрязали, за да не се вижда, че има стенографи. Това е престъпление. И казвам, вие защо помествате тая снимка и защо не взимате разрешение и не описвате, тая снимка има история, която аз знам и която вие не знаете. Аз знам много подробно историята на тази снимка, защото аз я знам от Галилей, понеже Галилей го има там. Аз знам от Димитър Кочев цялата история на тези негативи как ги е донесъл, как ги е направил, изобщо аз знам цялата история на тази снимка. На този момент, когато се прави тази снимка. И сега отзад правят един предговор, който не са го подписали и който изобщо не е точен. И което е най-интересното, пишат брат Боев, а му крадат труда. Това е труд на брат Боев, те му крадат труда, а накрая нахални, пишат, че е от Боян Боев и от Борис Николов, което не е верно. Тази малката знае, че това не е верно. И по нататък като направиш справка между оригинала на Боян Боев и оригинала на Борис Николов, има разлика.
Н.К.: А къде е оригинала на Боян Боев?
В.К.: Запазен е.
Н.К.: Това е много важно да се види.
В.К.: И което е още по-важното, като се вземе на Борис Николов оригинала и този, който е направен, ами няма сходство, променено е. И аз съм написал, писмото ще ти го дам довечера да го прочетеш, и аз ще извадя на ксерокс една страница от оригинала на Боян Боев, ще извадя една страница от Борис Николов, и ще извадя от вашето и ще видите, че няма нищо общо с тези неща. И по нататък казвам ще извадя една снимка от на Жоро Кьосев, където Борис не гледа, а се разсейва, не слуша, а се разсейва, а другите пишат. И ще извадя друга снимка където е Учителят с Боян Боев, за да видят кой е трябвало да бъде сложен на снимката. Сега, ето ви един случай, как се работи неправилно, нечестно и непочтено. Ето Вие сте реагирали по отношение на снимката, а аз по отношение на всичко. Както по отношение на историята на тая снимка, ама те не познават. Отрязали стенографите.
Н.К.: За търговия. За снимките не съм казала и думичка, но като видях на книгата вече не изтраях. Викам, това на какво прилича? Авторското право колко е строго сега.
В.К.: Така не се работи.
Н.К.: Аз това не знаех, знаех само за снимката.
В.К.: Написахме писмото и го изпратихме преди една седмица.
М.М.: Той ми диктува.
В.К.: И аз ще ти извадя на ксерокс и ще ти дам тези писма да видиш как стоят нещата. Щото ти си заинтересована, ти познаваш брат Боев.
Н.К.: Разбира се.
В.К.: И познаваш историята на снимката.
Н.К.: Колко труд от брат Боян Боев!
В.К.: Крадат го. То не става така тая работа. Това е лъжа. Непочтени методи за работа.
Н.К.: Добре, целта каква е?
В.К.: Ами целта е да изтъкнат Борис Николов.
М.М.: Той да излезе на преден план.
В.К.: Ето ти самата казваш, че той е стенографирал. Той не е стенографирал.
Н.К.: Аз знам, че всички разговори с Учителя той е стенографирал, казваше Марийчето.
М.М.: Брат Боев всичко е стенографирал.
Н.К.: Когато Еми дойде от Германия и аз го заведох при брат Борис и той каза: „Ние Словото опазихме“.
В.К.: Това е друга работа.
Н.К.: Но казва Марийчето, че всички разговори с Учителя са стенографирани от брат Борис.
В.К.: Това е лъжа.
Н.К.: И казва, всичко това се дешифрира и ще излезе една цяла книга. Разговорите на Борис с Учителя .
В.К.: Изобщо не е верно!
М.М.: Брат Боев стенографираше.
Н.К.: Щото той Борис знаеше стенография.
В.К.: Той имаше тефтерчета, ама аз съм ги пазил тези тефтерчета. И съм ги дал на нея, тя да вземе неговите тефтерчета, тя да вземе неговите тефтерчета и да ги вади, ама не да посяга на чужд труд.
Н.К.: Това не знаех. Това за пръв път чувам.
Край 4 В
Надежда Кьосева 4В – Апендикс
Разговор на Вергилий Кръстев и Марийка Марашлиева с Надежда Кьосева, 1992 г.
В.К.: Днес сме …. ноември, 1992 г., ден петък, ние сме в дома на Надка Кьосева, и след като ни почерпи с какао и мляко, почваме разговора. Слушаме вашия разказ.
Н.К.: Да. Сега 1931 г. покани ме брат ми да отида да чуя една беседа на Изгрева. А той вече беше отишъл на Изгрева, отделил се от нас, и си направил къщичка на Изгрева там живееше вече.
В.К.: Това е брат Ви Славчо?
Н.К.: Славчо Печеников, който после се преименува Славянски, поради библиотеката „Безсмъртни мисли“, която издаваше.
В.К.: Да.
Н.К.: И аз отидох, неделен ден беше. Сядам в средата на салона да чуя беседата. Беседата започна и бях точно срещу катедрата на Учителя, и бях седнала там в средата на салона и слушам. И беседата беше една такава дълбока и хубава и така ме трогна, че аз се разплаках. И с двете ръце съм си покрила лицето и слушам и сълзите ми текат от другата страна. Аз се засрамих, погледнах посока на Учителя и Той ме гледа право в очите и се усмихва. И аз казвам, как е възможно, аз за първи път идвам в салона, такава една мъничка 17 годишна, и Той да ме гледа мен и да се усмихва. И още повече се разплаках и сълзите ми течат отвънка и не можах да издържа и излезнах вънка от салона, отивам при брат ми и казвам: „Славчо, искам тука да остана, да живея при тебе на Изгрева.“ Защото в къщи баща ми беше месар, имаше много месища.
М.М.: А той не беше ли в салона?
Н.К.: Кой, Славчо? Нали аз като си отидох, той се беше прибрал. И той каза: „Добре, оставаш.“ И аз от този момент, ден неделя, аз не си спомням точно датата, то беше юли или август, през лятото, да. И останах там. Баща ми като научи, че оставам на Изгрева идва да прави скандали, но Славчо каза, тука е най-добре за нея, отколкото долу в града. Неговата къщичка беше точно под поляната, където играехме гимнастиките. И поляната беше една широка, хубава, заградена с борова гора. От юг беше Изгрева с една голяма лоза, лози. За тези лози и градината се грижеше бай Ради. Бай Ради беше възрастен с брадичка, един много работлив, много весел човек. И аз останах вече там да живея при брат ми. От десната страна беше малка къщичка с една стая, верандичка и с една кухня. Той си беше вътре самичък. И двамата бяхме. Сега, всяка сутрин ходехме на гимнастики на поляната. На поляната в средата играеше Учителят. Около него ние. В дъното имаше едно нещо като навес така, на север имаше едно оркестърче малко. Свиреха брат Симеонов, Верка Куртева, Гита Стратева, брат Симеонов и брат му свиреше флейта. Галето някой път, и един брат с едно кученце, забравих как се казва, той си беше китарист.
М.М.: Данко свиреше на кларнет.
Н.К.: Как се казваше брат му на Симеонов?
М.М.: Данко.
Н.К.: А, Данко. Едно хубаво оркестърче, всеки ден беше с музикално изпълнение. Нямаше магнетофони тогава. И Учителят в средата играеше и ние около него. Това беше всяка сутрин преди изгрев, след това се събирахме, той ни говореше. И това съм запомнила, че беше най-хубавите години, най-хубавите сутрини.
Един майски ден помня, това съм го казала, така валеше дъжд, ситен дъжд, аз излизам на поляната, така леко облечена и се разхождам да се мокря от майския дъжд. В това време излиза Учителят от другата страна и той леко облечен, и започваме и двамата да се разхождаме така около поляната. Така дъжда ни накваси и дойде при мене и каза. Винаги говореше на „Ви“, аз бях мъничка нали. „Сестра, майският дъжд е благословение. Рекох, сега идете, изтрийте се, преоблечете се, но майският дъжд е благословение“. И аз се връщам щастлива в къщи и казвам: „Славчо, знаеш ли с кого бях на поляната? С Учителя, ходихме под майския дъжд.“ „Ох, блазе ти.“ Това беше един миг, един епизод от това време.
А до Славчовата къщичка беше къщата на брат Борис Николов. В началото там беха две стаи и една веранда. От лявата страна в лявата стая живееше Колю Нанков. В другата стая живееше брат Борис с Николай, с брат си. Колю Нанков след известни години се ожени и излезе от там и дойде Николай Дойнов в тази стая, Борис остана в тази стая и по късно дойде Тената (Стефан) брат му на Борис, и по-късно след години, дойде Жорж Радев. Жорж Радев. Забравих да кажа, че на полянката, така в средата на полянката имаше една малка метеорологическа станция, и тя беше с барометър, със слънчев часовник, термометър с едни стълбички, една такава малка много хубава постройка. И за тази метеорологическа станция се грижеше Жорж Радев. Всяка сутрин рано, при всякакви дни, буря, отива термометър, барометър, записва и той се занимаваше там. След Николай Дойнов и след Борис, вече Мика Тодорова, нейната къщичка беше пред Борис една малка такава барака, после се премести зад къщата на Славчо. А зад къщата на Славчо беше една къща на Пеню Ганев. Една хубава голяма къща, [живееше] с Каменка, с жена си. Мисля, че Петър не беше роден още. Но тогава си спомням, Пеню Ганев пееше така високо винаги сутрин. И мойта стаичка, после той ми направи Славчо една стаичка към гората, значи към запад. И оттам прозорчето ми гледаше към къщата на Мария Тодорова, на Пеню Ганев и така често му слушах гласа сутрин. Да. От лявата страна, значи на юг от Славчовата страна беше къщата на Стоянка Илиева. Беше една с вернадичка, хубава къща. При нея живееше Илия Узунов. Той живееше там в една стая. И тя пишеше, поетизираше, беше млада, хубава. Така сутрин се поздравляваме от прозореца, разговаряхме си така, много хубаво живеехме. От лявата страна на Стоянка Илиева имаше една къщичка така накрая почти срещу градината, сегашната градина на Учителя, беше една малка къщичка в която живееше Гена Папазова. Гена Папазова беше сама там и тя беше нещо по земеделието ли, не знам някакъв научен сътрудник беше и може би агроном, да. И с нея така много хубав живот и тя взимаше участие, но не помня много така подробности за нея. Под нея живееше пак така в една малка барака, не помня името тя беше Цветана, Цветана Арнаудова ли беше, която беше артистка.
В.К.: Цветана Арнаудова.
Н.К.: Май Цветана Арнаудова беше. Така се смеехме, тя беше така много хубав човек, но винаги носеше по няколко вълнени чорапи, по няколко шапки, шалове, на етажи на етажи, но беше така хубав, сериозен човек и винаги пееше. Имаше една пътека и там под [пътеката] живееха Кинчето и Мариус.
В.К.: Кои бяха тези?
Н.К.: Ами те са, нали не можах снощи да си спомня. Те бяха мъж и жена с едно момченце, което е живо сега. Не си спомням името.
М.М.: Мариус си замина.
Н.К.: Мариус си замина и Кинчето си замина, те бяха в една хубава къща. Там бяха, тя си замина Кинчето, после Мариус. Под тях имаше една къщичка в която живееш Димитрий с Анка Каназирева в отделни входове нали. Там той свиреше на цитра и при него аз се научих на цитра. Той имаше две цитри.
В.К.: Кой това, Димитрий?
Н.К.: Димитрий Стоянов, да. Той беше възрастен вече, с бяла коса беше.
В.К.: Сега, понеже Вие минавате през тези хора, спомняте ли си някоя опитност да Ви е разказал Димитрий Стоянов с Учителя нещо?
Н.К.: Димитрий Стоянов с Учителя не, но той винаги ходеше така снабдяваше с ябълки нашия Изгрев ходеше с една група в Кюстендил за ябълки и носеше. Специално за Учителя не мога да ви кажа защото той винаги беше около Учителя на беседа, на гимнастики, на екскурзии. На екскурзии в четвъртък винаги беше, той палеше огньовете, така взимаше участие винаги той беше напред. Значи Ана Каназирева беше отпред.
В.К.: Чакай сега, Ана Каназирева къде беше?
Н.К.: Тя беше с Димитрий, но отделни входове така. Отделни стаи. Тя живееше Ана Каназирева там.
М.М.: Тя беше на височкото, пък той долу.
Н.К.: Да, тя беше на височкото пък той по-долу. виж как ги помниш?
М.М.: Аз съм ходила там.
Н.К.: Да, да, и аз много често съм ходила. Той ме учеше там.
М.М.: Тя и Сийка Динова.
Н.К.: Сийка Динова после отделно си живееше с майка си, тя се падаше така, където беше брат Симеонов с жена си с Цветанка. Венетка беше неговата дъщеря. После брат Симеонов винаги свиреше пред салона той свиреше на цигулка, преди беседата. И после какво да си спомня. Не мога да си спомня сестрите бараката им, дето бяха от лявата страна на брат Симеонов, помня Недялка, Райна, пак имаше къщичка.
М.М.: Найденов?
Н.К.: Найденови. Тя после почина.
М.М.: Веса Козарева?
Н.К.: А, Веса, за нея исках да си спомня. Бараката на Веса. Тя беше самичка с една малка къщичка такава. Точна на пътеката. Виж, аз не можах да си спомня за Веса Козарева. И брат Симеонов беше със сестра Цветанка. Тя беше художничка и рисуваше там цветя, тя и на мене ми е рисувала. А пък мисля, че сестра Щилянова е рисувала корицата за Паневритмията, там дето изгрява слънцето, това съм аз.
В.К.: Кое, кое?
Н.К.: Корицата на Паневритмията, където изгрява слънцето, там съм аз.
В.К.: Да.
Н.К.: Мисля, че сестра Щилянова или Цветанка, това не помня. Дали беше сестра Щилянова или Цветанка [Симеонова] ме рисуваха за корицата на Паневритмията. Синя рокличка. Друго нещо да си спомня, да. В голямата къща живееше Стефова, една голяма триетажна къща, сестра Стефова живееше. Малкото име не й помня как беше.
М.М.: Радка.
Н.К.: Радка ли беше? Мисля, че Любчо не беше още роден. Любчо Стефов още не беше роден. Там живееха дълго време. Тя много хубаво поддържаше къщата, градината имаше. Под нея имаше [къща] брат Влаевски, художника.
М.М.: Любка е била.
Н.К.: Любка, тя почина. Да, много близки бяхме с нея, тя после почина.
М.М.: Майката на Любомир.
Н.К.: Да, Любчо и Радослав. Те не бяха родени още тогава. На сестра Стефова. Моля? Калудов?
М.М.: Калудов беше там в нашата къща, той по него време я строил.
Н.К.: Помня голямата къща, дето брат Стоименов живееше. Там в голямата къща горе. Помня го как усмихнат тихичко стъпваше. И там беше и дядо Благо. Много често. Крум не помня къде беше, под наем беше някъде долу. Долу по пътеката където е сега местото на Учителя, беше къщичката на Верка Куртева, тя живееш там Верка Куртева, и много спомени имаме с нея, защото аз много често ходех там. Така на чай, на приказки, на разкази. Тя ми разказваше много неща. Срещу нея беше Шишкова [Ана]. Дето пишеше на пишуща машина и този Симеонов, математика, там му беше къщичката. На Симеонов не му помня името знам, че беше математик.
В.К.: Това е Тошко Симеонов.
Н.К.: А, да, Тошко, да. Тошко Симеонов, той живееше там под Верка. Не можах да се сетя. Тука съм си записала. Сестра Балтова.
В.К.: Кажете.
Н.К.: Зад малкия салон, там имаше къщичка сестра Балтова и често при нея ходеше Неделчо Попов. Неделчо Попов живееше също по едно време в брат Борисовата къщичка. В нея беше известно време Неделчо Попов. Но сестра Балтова я помня аз, така винаги ходеше подир Учителя, така облечена [в бяло]. И даже помня един ден, имаше една Магдалина, имаше една сестра Магдалина, която не оставяше Учителя на мира. Значи горе по стълбата ходеше, тропаше му на вратата, долу му тропаше на вратата. Даже аз единствена ученичка бях, в Първа девическа бях и слизам на училище и веднъж чух как Учителя се кара на Магдалина. И викам, как Учителя може да се кара? Добре, ама Той така, чух, поспрях се нали, чух как я ругаеше, каза: „Как е възможно, ти същество такова, да ме безпокоиш в такъв момент?“, и това вече не помня, но за пръв път го виждах как се караше на Магдалина. И друго какво да си спомня?
М.М.: А да си виждала да бие някого?
Н.К.: Учителят? Никога. Само видях как се караше на Магдалина.
М.М.: Бил е Маргарита Мечева.
Н.К.: Така ли?
В.К.: Посягал е с бастуна.
М.М.: А пък на Игнат се е заканвал.
В.К.: Сега, добре, Вие бихте ли могли да скицирате всички тия бараки, така по памет.
Н.К.: По памет мога така, от дясната страна на градината дето е сега, бяха нали, там бяха брат Борис, Славчо, долу по пътеката Мариус и Кинчето, по средата Димитрий.
В.К.: Защо не поемете една така идея, аз Ви давам идеята. Да скицирате кой къде е бил и като ходите на събрания, които са още живи ще си спомнят кой къде беше.
Н.К.: Ама знаете ли, то сега така е променено, така е променено, че не мога просто.
М.М.: Ще си спомнят някои работи.
В.К.: За тогава.
Н.К.: За тогава, да. Салона беше нали, големия салон.
В.К.: И тя ще ти помогне и на един голям лист ще се скицира.
Н.К.: Да, това Гриша, защото той умее.
В.К.: И после ще накараме Дина, така малко да ги скицира нали. Нали е архитект.
М.М.: Ама разбира се.
Н.К.: Да, по тоя начин стария Изгрев както беше. Салона, малкият салон в продължение надолу, нали. Лятно време масите пред салона. Пред салона имаше маси и пейки бели, където лятото обядвахме и закусвахме, а зад пейките бяха лешници.
В.К.: Почваме последователно, сега Вие ни разказахте някои неща. Сега почваме за някои личности.
Н.К.: Да.
В.К.: Ето например, сега за Вашия брат Славчо Печеников. Коя година е роден той?
Н.К.: Той е роден 1907 г. в Станимъка. Сега е Асеновград. Там е роден защото баща ми е бил чиновник в телеграфо-пощенските станции и е обикалял България. И сме родени така. Аз съм в Гюмюрджина родена и сме родени в различни места на България. Другата ми сестра е в Трън. Славчо в Станимъка.
В.К.: Сега, как сте като деца? Пръв кой е?
Н.К.: Първа е сестра ми Александра Печеникова, завърши гимназия в Кюстендил, там живеехме ний до 1924 г. Тя е родена в София.
В.К.: Да, коя година?
Н.К.: 1904 г.
В.К.: Да.
Н.К.: После е другата, Илинчето.
В.К.: Как?
Н.К.: Илина Печеникова, тя е мисля, че 1909 г., а Славчо, брат ми мисля, че е 1908 г., те имат по 2 години разлика.
В.К.: 1907 г.
Н.К.: 1907 година ли казах, Славчо. Другата е 1909 г., другата ми сестра е 1910 г., аз съм 1915 г.
В.К.: Другата сестра?
Н.К.: Значи, ние сме четири сестри и един брат.
В.К.: Как се казва?
Н.К.: Милка. Аз съм Надка – 1915 г. родена.
В.К.: Сега, кажете ми за Славчо, той сега кога се запознава с Учителя.
Н.К.: Славчо той преди мене, преди 1931 г., 1929 ли, 1930 г., когато е отишъл на Изгрева. Той се отдели от нас. Ние живеехме там на „Скобелев“, киното там, той изчезна по едно време, отишъл, слушал беседа с Митко Кочев, Жоро, Кирчо лъвчето, няколко приятели, Галето. И той останал там. Направил си къщичка и останал там Славчо. После аз отидох при него 1932 г. Той беше няколко години преди мене. И там останал. Той много връзки Славчо имаше. Много хора отиваха при него. Много хубави разговори. Тази неговата…
М.М.: Той какво работеше?
Н.К.: Имаше един циклостил на „Клементина“ 11, помня пишеше много неща. Тогава това му беше работата. Даже аз му въртях циклостила. А после, на „Гурко“ № 22, му беше вече печатницата, където той издаваше библиотека „Безсмъртни мисли“, той беше единствен в Европа, който издаваше. „Безсмъртни мисли“, така беше самата негова библиотека. Той беше издател.
В.К.: Сега, Вие спомняте ли си някои опитности с Учителя, които е имал той? Разказвал ли Ви е?
Н.К.: Сега не мога да си спомня.
В.К.: Той е организирал почти винаги екскурзиите на Рила.
Н.К.: Славчо винаги всяка година той организирваше, багажите събираше, рейсовете, той организираше рейсовете до Говедарци. От Говедарци до Вадата.
М.М.: Но това е по-натам. Нали най-напред се преминаваше през Паничище.
Н.К.: То беше оттатък към Дупница.
М.М.: Той тогава не е.
Н.К.: Само оттатък към Говедарци. От Паничище не си спомням.
М.М.: А Гради какво е правил?
Н.К.: Гради взимаше много участие в самите гимнастики, така организацията.
М.М.: Ама за Рила той много помагаше.
Н.К.: За Рила много – багажи, помагаше. И така подреждаше нещата.
В.К.: Аз съм виждал, те са ми разказвали, [за Славчо] имал е една лека кола Форд, с нея е карал Учителя.
Н.К.: Дда, то не беше Форд, то беше ДКВ, и той е возил Учителя, веднъж помня, когато вече той толкова много е карал колата, че е заспал на самото кормило и си е блъснал колата в един дирек, за малко да стане беля. Това е било от преумора. Много, той все ги возеше с ДКВ-то. После той, какво да се спомня за Славчо и Учителя? Помня, аз веднъж бях там, той имаше една атака от апандисит, Славчо. И аз идвах от училище и той се превиваше от болки. И сестра Елена Каназирева, сестрата на Ана Каназирева беше там и каза: Надке, тичай за Учителя и му кажи какво е положението на Славчо. И Учителят казал: веднага ще направите компреси млечни, ще пресечете млеко и ще сложите. И сестра Елена го направи. А преди това лекарите казаха обезателно, защото било гноен апандисит – операция, налагало се операция. След този компрес на Учителя никаква операция и болки, и всичко се размина. Никаква операция не се прави. Мина му от млечните компреси. Но това беше по съвета на Учителя.
В.К.: И колко пъти му ги правиха?
Н.К.: Ами това вечерно време. Веднага, щом каза Учителят, взехме мляко, пресече се, сложихме го на това и му мина. Няколко пъти просто размина болката, никаква операция.
М.М.: Край, никаква операция.
Н.К.: Нито се показа, нито, да.
В.К.: Така, продължаваме за Славчо Печеников.
Н.К.: Ние двамата с него живеехме в тази къщичка. Бяхме си дали обещание с него, никога да не се жениме. Да бъдеме свободни за братски живот. И той казваше: Аз ще направя един голям дом долу, щото горе беше малка къщичката. Имаше едно место, което беше на „Жюлио Кюри“ мисля че и там той имаше впоследствие така идея да направи голяма къща. И казваше, ние трябва да бъдеме свободни за братския живот и си дадохме обещание с него – няма да се жениме, да бъдеме свободни. „Аз ще приемам [хора] от цял свят, ти ще ръководиш тези неща, ще приемаш гостите и ще работим за Братството.“ Аз бях съгласна и си дадохме това обещание, но след една година той наруши това обещание. Дойде веднъж от Рила, беше с Люба Андреева се казваше тя. Бяха заедно на Рила и като се върнаха от Рила той ми каза.
М.М.: Агроном ли беше тя?
Н.К.: Агроном. Тя работеше долу в Агрономически факултет. Отличничка беше, така много симпатичен човек. Тя е била розенкройцерка, имала е кореспонденция с розенкройцерите. Сега дали в Америка, дали в Германия не знам, но знам, че говореха за розенкройцерите. Той каза: Виж какво, нарушавам обещанието, налага се да се оженим.
В.К.: Ха-ха.
Н.К.: Аз викам, чакай сега, защо се налага да се ожените? Налага се. Е сега, защо се е налагало, защото може би Бубка е била на път. И той се ожени за Люба. Ожениха се. Люба дойде да живее там, вече в тази къщичка, Люба, той и аз. Тя работеше долу като агрономка в агрономически факултет, а той беше долу на „Гурко“ № 22, в издателството. Аз бях ученичка.
М.М.: Ама издателството на Изгрева ли е?
Н.К.: Не, долу на „Гурко“. Там работеше. Имаше големи машини и Кирчо лъвчето работеше като словослагател. Аз не съм помагала там. И оттогава той се преименува от Печеников на Славянски. И баща ми се разболя, защото един син е, носи името Печеников, и каза единствения ми син, който носи името Печеников, става Славянски и той се разболя баща ми.
В.К.: Защо да не е Печеников?
Н.К.: Защото Славянски заради библиотеката. Защото е на славяните, да бъде Славянски. И до ден днешен децата му и това [жена му] са Славянски. Даже втората му жена Христина и тя е Славянска. И сега брат ми наруши това обещание, дойде Люба, 1934 г. Аз ръководех може да се каже домакинството. Те ходеха на работа. Връщаха се, така беше много хубаво подредена къщата. Славчо вече разшири, не беше кухничка и стаичка, направи един голям ремонт, голяма къща с голям хол, вече семейство стават нали. 1934 г. се роди Бубка. Бубка голямата дъщеря на Славчо. Тя е Людмила по име, Бубе й казвахме. Много хубаво бебе беше, аз го отгледах, при мене порасна, при мене проходи.
М.М.: Ти не завърши ли?
Н.К.: После ще ти кажа, аз си ходех на училище, но гледах и Буба. Те ходеха на работа. Тя се връща, готвеше, всички заедно много хубаво беше. И помня така един много хубав момент, когато се връщаше тя от работа и аз спях на дивана и още не беше родена Бубка, те се върнаха от работа и пееха Хофманови приказки двамата, и аз не смеех да мръдна, да не им наруша така хубавата семейна [хармония]. Пееха така Хофманови приказки много хубав момент беше. А тя много хубаво готвеше, после така се научи. Тя ръководеше кухнята. В началото аз, после тя пое. Хофманови приказки беше самото произведение, но тя го знаеше така да го пее. И аз го слушах и им се радвах на хармонията. Но беше доста болна, имаше много болести и се лекуваше. Така страдаше, от какво не помня, но после мозъка не й беше нещо в ред.
Но тази Бубка проходи при мене. Беше вече годинка, две годинки беше трийсет и…, преди да се оженя аз. Аз пък второто нарушение направих аз. Когато се ожених за Жоро Кьосев. Вече нарушихме обещанието и той и аз. Не останахме сами да работим за Братството, а всеки със семейството си и покрай това пак ходехме на беседа, ходехме на Рила, на Витоша, но всеки се дръпна в семейството си и не можахме вече да бъдем там на Изгрева, както си бяхме обещали.
Това беше, даже помня така много хубави моменти, когато Бубка вече порасна, аз 1936 г. се ожених за Жоро, слязох вече в града и не бяхме на Изгрева. Не можахме да си вземем нещо на Изгрева и там да живеем. Останахме в града, но често ходехме на [Изгрева], всяка неделя си бяхме на беседа, бяхме на гимнастики. Но помня, преди да се оженя още за Жоро той, Галето, Лъвчето, всички идваха горе. Имахме един много хубав хор на Изгрева, голям хор беше в салона Учителят още беше.
М.М.: Колко души?
Н.К.: Ама хора беше много голям, всички пееха там по-младите, които бяхме. Ние бяхме сопрани, сестра Кисьова ни дирижираше. И Кирил Икономов ни дирижираше. Влади Симеонов ни дирижираше. И пеехме Учителюви песни.
В.К.: Коя година 1934-1935 г.?
Н.К.: Даже може и 1933 г. 1932, 1933, 1934 години. Преди да се оженя. Голям хор, всеки празник ние пеехме този хор. Още Учителят беше жив. Значи освен Кирил Икономов, сестра Кисьова и Влади Симеонов бяха диригенти.
В.К.: Калудов е бил на оркестъра?
Н.К.: Калудов не помня. Защо не го помня?
М.М.: Матей Калудов бе, той е диригент.
В.К.: На оркестъра.
Н.К.: Не си спомням той да ни е бил тогава. Не си спомням Калудов да ни е бил диригент. Филип Стоицев взимаше така доста [участие]. Свиреше и той.
В.К.: Филип Стоицев е чак 1939 г. Вие бъркате. Така.
Н.К.: Да, тогава беше Ирина Кисьова и Влади Симеонов и Кирил Икономов.
В.К.: Сега, разкажете нещо за Вашия съпруг, откъде е Вашият съпруг. Той се казва?
Н.К.: Жоро Гигов Кьосев. Той е роден в Дойран.
М.М.: Жоро ли се казва?
Н.К.: Жоро е кръстен. Защото на времето в Македония е имало през време на войната 1913 г., а той е роден 1913 г., в Дойран, на 23 април. Изглежда, че през време на войната в тяхната къща е имало войски френски и някакъв капитан ли е бил, Жорж, и може би на него е кръстен Жорж. Така е кръстен той, по паспорт е Жорж Кьосев. Кръщелното, рожденото. Той беше, те бяха евангелисти. Неговият баща евангелист в Първа евангелска черква, и там цялото семейство. Аз помня майка му, тука живееха на „Цар Самуил“ и баща му всяка събота и неделя те бяха в черквата. Нали, на евангелска черква. И те бяха също Лъвчето, Галето майка му на Галето, бяха също евангелисти, протестанти, Кирчо също. Всичките бяха там в черквата.
Край 5-А.
Надежда Кьосева 5А –
В.К.: И така, продължаваме с Жоро Кьосев. Те са били евангелисти.
Н.К.: Да. Сега, те са били евангелисти.
В.К.: Протестанти?
Н.К.: Да, протестанти. Неговият баща е бил основател тука на протестантската черква в София. Дошъл е от Струмица, 1918 г. цялото семейство заселват се тука в София. И той е бил основател на евангелската черква тука в София.
В.К.: Как се е казвал той?
Н.К.: Гиго Кьосев. Гиго Динка Кьосев. Баща му.
В.К.: Откъде са?
Н.К.: От Струмица. А пък Жоро от Дойран, Македония. И така ходили цялото семейство в неделя с децата. Черквата беше семейно, семейства с децата, всички бяха в черквата. Никое дете не е отишло другаде, а със семейството си в черквата. Това беше много хубава картина и правеше впечатление. И съм правила съпоставка с Изгрева. Щото на Изгрева нямаше така децата, които отива в салона. А там децата, всички в черквата бяха. И тогава тази група Митко Кочев, Жоро, лъвчето и Илиян Стратев така и той от време на време е идвал и той. Те са казали, абе търсим по-широки хоризонти. Тука става така, вече си ограничен, не е това, което искат и тръгват по широки хоризонти и ги намират на Изгрева. И когато отиват същата група Митко Кочев, Жоро, лъвчето и Илиян Стратев, казват: ето, намерихме това, което търсим и вече остават. Оставят черквата и отиват и тогава Славчо, брат ми, е бил вече горе, и те отиват вече на Изгрева и остават.
М.М.: И откога е това?
Н.К.: Ами Славчо вече то е било през 1930 г. щото аз отидох 1931-1932 г. той вече имаше къщичката там, значи е било може би към 1929-1930 г., 2-3 години преди мене.
М.М.: Те 1927 г. ли отиват първи на Рила за пръв път?
Н.К.: Е, това не си спомням.
В.К.: Това е 1929 – 1930 г.
Н.К.: И тогава остават на Изгрева и помня Митко Кочев и другите идваха на беседи, тази същата група идваше на беседи. И за да не идват така рано сутрин, идваха вечер при Славчо и така им постиляхме на земята одеала, и всички спяха на едно место и бяха хубава дружина. Спяха, за да могат в сряда [да посещават] ООК, а в петък МОК, за младежите и те идваха, щото беше рано в 5 часа, спеха при Славчо и беше така много весело, хубава група идваха за беседа винаги там спеха. И отиваха на беседа.
М.М.: И в неделя пак?
Н.К.: И в неделя беше в 10 часа.
В.К.: И в неделя 5 ч. утринни слова. Сега някои опитности, които той е имал с Учителя?
Н.К.: Славчо?
В.К.: Не Славчо…
Н.К.: Жоро? Ами Жоро винаги правеше снимки.
В.К.: Сега, Жоро като фотограф?
Н.К.: Като фотограф винаги беше с апарата. Даже викат: Е-е, Жоро с твоя апарат! Все ти е на врата. И той винаги дебнеше моменти на беседа, на полянката, на гимнастики, на Рила, винаги беше с апарат и правеше много снимки. Тези снимки аз сега не мога да ги намеря. Може би Гриша ги е взел самите филми да ги раздаде насам-натам. Не мога тука да ги намеря.
В.К.: Сега, първо за снимките. Моята идея е следната. Снимките, които Гриша ги има, да вземе негативите и да направи един албум да се обозначат по номера и на всяка снимка трябва да се направи коментар, защото Вие познавате тези личности, но той не ги познава.
Н.К.: Е, да, но това е много сложно, не знам дали ще може Гришата, той ги е разпръснал тези филми, давал ги е в Англия, мисля, че и в Русия ги е давал.
В.К.: Е защо ги е раздал?
Н.К.: Ами защото да се разпространяват.
В.К.: Ами той може да ги извади на снимка и да ги пусне.
Н.К.: Ами какво е правил, не знам.
М.М.: Те търгуват.
Н.К.: Да, точно така, даде на един Митко от Варна, един такъв с голям нос, даде му филма, който е с Учителя на Рила точно на Изгревния връх. Той, помня на молитвения връх беше застанал така на края на камъка за да може да вземе групата. Така Учителят, тази група, и точно този филм – Учителят държеше беседа на Изгревния връх, с брат Борис, с Галето, цялата група, и този филм остана във Варна. И аз викам: Гриша, защо не си прибереш филма, това е за Учителя филм. този не го връща. Пише му няколко писма на този Митко, върни ми филма. Защото знам, че това са филми на Жоро, които са ценни, и трябва да ги съхраняваме. Не връща. И третото писмо вече той дойде, този Митко от Варна, и донесе филма тук. Междувременно с този филм, те са го преснимали и си правеха търговия с него. Малки снимки, големи. Аз веднъж бях на хор, идва една сестра от Варна и продава снимките на Жоровия филм. И аз си купувам снимка, гледам, нищо не казах тогава. Купих си едните по 14 лв., другите по 7 лв. и казах: „Гриша, я погледни на татко ти филма“. Мълчи. „Къде ти е филма?“ Митко го донесе от Варна. Но като видях, излезе книгата „Изворът на Доброто“, на корицата Жоровата снимка, един друг фотограф. Не можах да изтрая, едно писмо пиша в издателството на „Роял 7“, във Варна на издателя, даже ходих при Марийка, как се казваше на брат Борис?
М.М.: Кисьова.
Н.К.: Кисьова. Не Кисьова, тя беше друга.
В.К.: Кисова.
Н.К.: Кисова ли се казваше, и ѝ казвам: виж какво, написах едно писмо до редактора. Да ми дадат правото на автора на тази снимка, че е Жорж Кьосев, а не някой друг. И викам, сега както съм писала писмото харесваш ли го? „Да, право е, аз не знаех, че това е на чичо Жоро снимка.“ Тя го хареса и вика добре, и ми даде името на главния редактор, съвсем друг адрес, не на „Роял 7“, и аз му писах на него и му казах еди-кой си филм как се е случило, и държа името на автора на тази снимка да бъде дадено, Жорж Кьосев. И той ми прати едно писмо извинява се, че не е знаел този филм чий е бил, попаднал е у тях и при второто издание, щото сега вече е издадена и при второто ще бъде автор Жорж Кьосев. Извинява се човека, ако искате да ви платим. „Никакви пари, финансово обезщетение не искам, искам автора на снимката да бъде Жорж Кьосев. Това е моето желание, щото аз финансово не бих желала, искам автора на снимката.“ И сега се надявам, че при второ издание ще дадат неговото авторство.
В.К.: Сега аз доколкото знам тези цветни филми ги е донесъл лично Димитър Кочев, който е бил в Австрия, те са оттам.
Н.К.: Може би. Щото тогава нямаше цветни.
В.К.: Той е първият, който е правил цветни снимки.
Н.К.: Той е, той.
В.К.: Димитър Кочев ги е донесъл от Австрия. Сега друг въпрос: как стои въпроса с т. нар. кинофилми с Учителя? Аз, доколкото знам историята, Димитър Кочев е донесъл филма.
Н.К.: Може би, щото той тогава беше в Австрия.
В.К.: И камера са донесли от там.
Н.К.: Да.
В.К.: Това го разправяше Кочев. Как стоят нещата с тези филми?
Н.К.: Ами сега тези филми, Гриша мисля, че …
В.К.: Колко са?
Н.К.: Ами единият е от Петровден, беше направил от Петровден, на Изгрева.
В.К.: На Изгрева, да.
Н.К.: Погребението на Учителя.
В.К.: Чакай, колко минути е филма на Петровден? На рила има филм.
Н.К.: Погребението помня, така всички носеха ковчега по 6 души братя, обикаляха 3-4 пъти поляната, беше в сняг. Това го има на филм, който този филм не знам къде е отишъл.
В.К.: На Рила има.
Н.К.: На Рила има филм, Петровден, след Учителя пак има филм на Петровден, когато го нямаше Учителя, помня тогава беше бай Ради косеше тревата на поляната, а аз връзвах снопите, всичко това е снето на филм. Много хубав филм беше и как навънка обядваме, и много народ от провинцията беше дошъл. И хубав ден беше, прекрасен, синьо небе. И помня тогава такъв момент и ще си го спомням цял живот, не знам каква вълна беше тогава. Нямаше сръдни, всеки се прегръщаше, и се целувахме и се посрещахме. И беше много особен момент и викам, ако това е винаги така, ето братството как се проявява между хората, нали. Това беше на един Петровден. И помня, когато бяхме на обеда долу, масите бяха пълни, всичко беше с песни, с музика и горе, като погледнах нагоре 3 бели гълъба се виеха точно над масите. Всички погледнаха трите бели гълъба. Казах си, тези бели гълъби откъде ли дойдоха? Така тези картинки си ги спомням. И бай Ради си го спомням като косеше така поляната. Той се грижеше за цялата градина.
В.К.: Тези филми пазеха ли се?
Н.К.: Но тези филми, сега изглежда, че един филм Гриша е пратил в Англия, а този филм когато тука правиха три пъти обиски, тука в нашия дом и два филма от Учителя от обиските са взети и три пъти идваха тука, аз не бях в къщи тогава. Снаха ми беше тогава Райна, втората, и един Павлов е бил от комисията, Павлов от милицията, от МВР, и са взели два куфара грамадни пълни с беседи и два филма на Учителя между тях там.
В.К.: И сега?
Н.К.: До ден днешен са там неприбрани.
В.К.: А вие правихте ли постъпки да си вземете нещата?
Н.К.: Правихме, колко писма Гриша писа.
В.К.: Сега след събитията?
Н.К.: Да, след събитията аз направих едно писмо, че навремето ние не може да получим тези материали, но сега аз се надявам, че ще получим всичко това. Отговориха ми, че те може би са унищожени. Отивам след това при главния прокурор, не, имаше околийски ли, окръжен, не знам как беше. Имам му името тука, отидех при него с молбата на Гриша, описа на нещата, които са взели, има опис. И му казвам: „Вижте какво, на времето ние не се надявахме, че ще върнат тези материали, на Вас се надяваме сега, че Вие ще видите къде са, съхраняват ли се някъде, за да може да ни ги върнете, това са исторически неща.“ И той каза: Ще видиме другарко, не, тогава вече не беше другарко, вече „госпожо“, ще проверим тези неща и ще чакате едно мое писмо, и след писмото, моето, ще видиме какво може да се направи. Чаках това писмо, получих го след две седмици от него. И казва в това [писмото], изглежда, че те са унищожени след 5 години тези материали са унищожени. Но може да пишете във Военна прокуратура, нещо тогава казаха и главния прокурор. Веднага го написахме, Гриша го нямаше. Както аз мога, написах го да главния прокурор, написах до Военна прокуратура. Отивам и нося, пак с описа стария, и казах: Кажете, аз ли с вас да дойда, къде са тези материали, ние чакаме да ни ги върнете. И Гриша в това време беше в Русия, казах му: „Гриша, ти вече си, който ще видиш, има такива астрологически материали, беседи и филмите двата. Нищо не стана. Отидох при главния прокурор да нося там писмото. Отидох при Военна прокуратура. Една [жена] не искаше да ме приеме, каза, то много отдавна е минало давност. Аз пак подчертах: Моля ви се, ние тогава не се надявахме на вас, а сега е свобода, нали по-свободно е човек да върши неща, които тогава не можеше. Тя го прие. От нея получих също отговор, че може би ще търсите пак при главния прокурор. И двете писма ги имам и от главния прокурор и от военна прокуратура и нищо.
В.К.: А този Павлов от МВР, този човек е жив, да го питате къде са тия материали?
Н.К.: Ами не мога да го намеря, просто не мога да го намеря. Този Павлов, казаха ми, който е бил в комисията, е бил съученик на моя племенница.
М.М.: Абе то от самата служба там точно адреса да дадат.
Н.К.: Гриша колко пъти съм му казвала, 8 години минаха от тогава. И аз викам аз ли ще тичам по тези неща, до ден днешен Гриша не е отишъл да види да търси тоз човек, още ли са там тези материали, неприбрани с два филма на Учителя. Да.
В.К.: Защото трябва да откриете този който е правил обиска, вие сте били служител, вие сте изпълнявали заповед на прокурора.
Н.К.: Не мога да го намеря, Гриша трябва да отиде.
В.К.: Къде са тези материали?
Н.К.: Точно това някой да каже, къде са съхранени. Те се съхраняват някъде из архивите кой знае къде, точно това вие трябва да изнамерите да ми кажете къде се намират тези материали. До ден днешен не съм намерила нищо, каквото направих, не съм получила никакво сведение.
В.К.: Значи така стои въпроса.
Н.К.: И никаква диря.
В.К.: Кои са тези филми?
Н.К.: Не ги знам точно кои са. Два филма на Учителя. На Жоро за Учителя.
В.К.: Значи сега, то има много снимки, които той е направил?
Н.К.: Много снимки имаше, аз не мога да се сетя дали Гриша ги е взел някъде.
М.М.: Тоз рилския /филм/ къде е, дето са ти го върнали, къде е сега?
Н.К.: Рилският, ами той е тука някъде в Гришовите материали. Той ми го върна от Варна.
В.К.: А, този цветния филм.
Н.К.: Да. Той го върна.
В.К.: Тези снимки Данаил дето ги показва?
Н.К.: Много от тези снимки има от Жоровите снимки. Но аз не съм му казвала нищичко на Данаил.
В.К.: Сега, тая работа не е редна.
Н.К.: Ама не е редна, разбира се. Има много хубави, щото Жоро когато Данаил беше млад, не беше женен, дойде при Жоро да му показва фотография, щото той беше голям фотограф Жоро. И Жоро му даде известни знания и не само, но го записа в един двугодишен курс, имаше сега един такъв двугодишен. Също беше и тази Милка Кралева от Бургас.
М.М.: И сестра й.
Н.К.: И нея записаха, той дойде тука Кралев с двете си дъщери и моля ти се Жоро, направи нещо за тези деца, той ги записа в същия курс, Данаил и една от двете Милка мисля, че беше, фотографката. Да. Свършиха този курс, взеха си хляба в ръцете. Жоро постоянно им показваше филми, с кои проявители да работят нали, в лабораторията? Да. И сега много от филмите някои път гледам така, не смея да кажа пред Данаил, че това са Жорови филми, някои от тези. Но изглежда, че той осъзна. И така вече не прави тези Жорови филми. Но имаше навремето Жорови филми.
М.М.: И те си стоят у него?
Н.К.: Трябва да питам, за да ти кажа. Ама това е Гришова работа.
В.К.: Виж, той, Гриша ти е син. Обаче, той ти е скъп и ти е мил. Обаче тая работа Гриша няма да я свърши.
Н.К.: Не, аз съм тичала за всички тези неща след него, аз съм тичала.
В.К.: Той щом досега не я е свършил, няма да я свърши и в бъдеще. нали. Вие не се сърдите, че Ви го казвам това, нали?
Н.К.: Ама не, аз му го казвам, ти вършиш други свои полезни неща, за Учителя са, казва, за братството. Викам да, ама той си има друго свое виждане, имаше едно дарование, което престана.
В.К.: Сега става въпрос следното: целия фотографски архив на Жоро Кьосев трябва да се извади, за се подреди. И след това трябва да се извадят всички снимки. На снимки да се извадят на фотография всички снимки и след това като се извадят, ще се подредят по снимки – Изгрева, снимки Рила, Витоша и т.н.
Н.К.: Гриша трябва да го направи, щото той го разбира.
В.К.: Ама той не иска да го направи, щото смята, че не е важно. И за да може да се направи коментар и след време да се извади в един албум и отгоре фотограф Жоро Кьосев, малко биографични данни за него, които Вие казахте и започва снимки на Изгрева и коментар. Един коментар…
Н.К.: Разбирам, но това е много трудна работа и не знам дали ще можем да я издадеме.
В.К.: Не е трудна. Сега на този етап какво е необходимо, на този етап е необходимо да се намерят някакви филми.
Н.К.: Да се намерят филмите.
В.К.: Да се извадят на снимки и да се направи коментар от Вас, защото Вие познавате тия хора и да ни кажете. Ето сега от ляво на дясно, първи, втори, трети. Точно това е най-важното в момента. Значи по отношение на филмите се разбрахме и моята идея е, не се ли направи сега след 2-3 години ние ще Ви изпуснем вас.
Н.К.: Да, да, няма вече кога. Ама моля ви се, ние това си го знаем.
В.К.: Сега Вие в момента казвате толкова много неща. Паметта Ви е запазена, всичко. Точно време за работа. А той може да ги извади.
Н.К.: Той поне да извади филмите. Сега да речем, поне това да направи, щото той е без работа сега.
М.М.: Без работа ли е?
Н.К.: Без работа и на някакъв хонорар, сега пише.
В.К.: Какво пише?
Н.К.: Някакви материали, не ги знам дали са астрологически, дали са наши, срещу които сега на хонорар ще му плащат. Цел ден е на пишущата машина.
В.К.: Добре, хайде, той е фотограф. Нека да извади по 4 пози от всички негативи, които се отнасят до живота на Изгрева, Учителя и ние ще си платиме.
Н.К.: Аз ще му кажа сега.
В.К.: И по тоя начин първо, ще свърши една братска работа, второ, понеже е без работа хем ще му се плати. Ето, няма да платим скъпо и прескъпо, но толкова колкото хем да си изкара някой лев, хем да си осигури прехраната. Хем ще свърши една работа и ще го направи хубаво, нали е фотограф. И като ги изкара, тогава вече ще ги подредиме, и ще кажем „хайде, сестра Надка, казвайте сега“. И след време той ще си го подреди и ще има коментар на снимките. Дайте да го направим това.
Н.К.: Жоро имаше една такава пълна лаборатория, тука зад кухнята отзад, цял живот, беше пълна уредба. С 6-7 апарата прожекционни, полски. Цялата лаборатория я продаде Гриша 4-5месеца след смъртта му, всичко.
В.К.: Защо я продаде?
Н.К.: Гриша е голям фотограф. Даже са му казвали ти надминаваш със твоето виждане и комбинации и татко си.
В.К.: За пари ли ?
Н.К.: Да, имаше да дължи на този, на онзи, и продаде цялата лаборатория, абсолютно всичко. И сега се чуди къде да даде един филм за промиване. А имаше цяла лаборатория тука, всичко обзаведено. Цял живот баща му се грижеше.
В.К.: Той сега и да иска, не може да изкара.
Н.К.: Дума да не става.
В.К.: И трябва да търсим друг фотограф.
Н.К.: Даже му казаха: ти можеш да бъдеш художник-фотограф, тогава бяха така лъвовете на фотографията в момента, виждаха му диапозитивите. Имаше едно туристическо дружество, там той даде 50 диапозитива прожекция, и толкова много ги харесаха и казаха вашите филми ще ги даваме когато дойдат чужденци, да им прожектираме, такива хубави снимки правите. И така остана.
В.К.: На тоя етап какво се уточняваме. Че идеята е хубава, Вие я приемате, и сега при положение, че той няма лаборатория…
Н.К.: Няма лаборатория. Край – отиде.
В.К.: И минаваме на друг фотограф. Сега аз искам да се върнеме на някои хора. Сега тука е Цанка Екимова. Помните ли я? Някакви опитности знаете ли?
Н.К.: Цанка живееше в Габрово при баща си. Така съм чувала аз, не съм била в Габрово. Брат Борис е излязъл рано от там и Тената, тя е останала при родителите си. Цанка имаше един съпруг, не помня Иван ли се казваше, той идваше с нея.
В.К.: Екимов.
Н.К.: Да. Той идваше често при брат Борис, така бяхме се запознали. Как да ви кажа, тя беше една сестра, която за всичко на всеки помагаше. И някаква болест ако имаше някъде тя помагаше, знаеше рецепти от Учителя, Учителюви рецепти тя знаеше. Имаше една книга, беше ги събрала написала. После…
В.К.: Някакви опитности с нея.
Н.К.: Цанка, как да ти кажа, тя си пишеше всичките тези неща, дадени от Учителя. Даже и готварски рецепти имаше в една тетрадка, много често сме я ползвали. Така че тя беше много добра сестра и винаги помагаше на всекиму. Грижеше се за брат си, този Стефан, те имаха отделно една къща. Те живееха заедно и Николай беше с тях. После тя остана с Тената, когато беше болна и аз съм ходила така много пъти при тях, при Цанка, но тя вече беше на легло, но не мога да ви кажа нещо специално, освен че беше много дружелюбна и се грижеше за всичките. Хубаво плетеше и плетеше на брат Борис и на брат Николай големи пуловери, тежки, с които ходеха на Рила.
В.К.: Брат Боев?
Н.К.: Брат Боян беше интересен, той винаги като говореше, казваше „виж ко“, преди да каже нещо както Учителя „рекох“, той казваше „виж ко“. Един така много благ, беше при брат Борис, като болен беше в неговата стая. Така обикаляхме го, помагахме му, но той беше с всичките много благ много мил и много бърже приказваше. Всички го обичаха, ходеха му на гости. Той винаги ще каже по нещо от Учителя, разбира се.
В.К.: Сега, това е тази Янка, познавате ли я?
Н.К.: Познавам я, но с нея така не съм имала [разговори].
В.К.: Сега на тази снимка виждаме този Георги Томалевски. Я ми разкажете нещо.
Н.К.: Георги Томалевски какво да ви кажа, живееше в града. Но всеки път, всяка беседа идваше редовно горе. Но без жена си, жена му беше директорка на някакво училище, какво не помня. Тя беше директорка, той идваше сам. И много често е идвал в нашия дом, тука в тази къща, и Жоро като беше. Идваше често зимно време. Събуваше се вънка, по чорапи ще влезне и имаше един стол люлеещ се на свекър ми. Седне на този стол и печката бумтеше и той много често идваше при Жоро на гости. И много хубави сладки приказки и тихо приказваше. И беше, как да ви кажа, много увлекателен. И в къщи той си е отгледал трите внучета, няма кой, аз казва, те в ръцете ми пораснаха.
В.К.: Да. Следващият Кирчо лъвчето.
Н.К.: Кирчо лъвчето, той е бил словослагател в Държавната печатница. Но доколкото знам той живя при баща си, баща му е бил пиян винаги, всякога и как да кажа, лошо се е държал в къщи, и той е искал да избяга от баща си. И Жоро, и Галето, и Митко Кочев са го довели на Изгрева. И казват, лъвче, ще те отървеме от твоя баща, ела на Изгрева. И Жоро и Галето са го довели и от тогава Кирчо се е запознал с учението.
В.К.: Сега, Боянчо Златарев?
Н.К.: Боянчо, да.
В.К.: Ето го тука Боянчо.
Н.К.: Но чакай още за Кирчо, той винаги идваше на беседа, помагаше и на Рила. Добро момче беше, освен това в къщи имаше една или две сестри. Той беше и в евангелската черква доста време Кирчо лъвчето.
В.К.: Боян Златарев.
Н.К.: Боянчо имаше две сестри и той често ходеше при брат Димитрий долу, заедно с него за музика, за работа, работеха заедно. И така много приятен беше идваше и при вас, когато с Петър нали, и освен това беше много добър брат, помагаше на всички. Друго не мога да се спомня.
В.К.: Сега Паша?
Н.К.: Паша я помня още когато виждаше, нали. Тя стенографката Паша, Савка и Елена Андреева живееха от дясната страна на поляната имаше една къщичка, наричаше се Парахода. Там живееха в парахода Елена, Паша и Савка, които бяха стенографки, винаги до катедрата на Учителя, пишеха и трите. Имаше още една Аня Тодорова.
М.М.: Сестрата на Паша
Н.К.: Да, и тя беше там, при тях.
М.М.: Надя, Аня и Паша. Три бяха.
Н.К.: Надя не я помня, но помня Паша, Савка и Елена Андреева, живееха заедно в парахода. Как е ослепяла после сестра Паша, не помня.
В.К.: Сега за Савка нещо да ми разкажете?
Н.К.: Савка беше една веселичка, млада, в бяло винаги облечена, с една коса вързана отзад. Много светла беше, с коса вързана така отзад и един широк колан носеше на талията. Така класически облечена беше с широки, дълги ръкави. Много мила, много приятна. Винаги усмихната и така я помня винаги усмихната, весела, добра. Малко на немкиня ми приличаше тя – руса, усмихната, висока, хубава.
В.К.: За майка ѝ, Тереза Керемидчиева?
Н.К.: Помня ги така възрастни сестри много добри, идваха на беседа, но не мога да си спомня така някакви подробности.
В.К.: Така, Тодор Стоименов.
Н.К.: Брат Стоименов живееше в голямата къща до гората на Изгерва. И той е бил един от първите ученици на Учителя, заедно с първите трима. И помня, че ходеше така с едни едри крачки бавно, усмихнат, и много хубава дружба имаше с всички той, така се държеше много благо. Така специални моменти не мога да си спомня за него, освен че живееше там и беше там където трябва.
В.К.: За Неделчо Попов.
Н.К.: Неделчо Попов на времето за малко време беше в брат Борисовата къщичка, нали. До Славчо и имаше той едно приятелство с Амелия Надзор.
В.К.: Тя еврейка ли е?
Н.К.: Не, не, мисля, че чех е бил нейният баща. Надзор, чех от Чехия в Прага ли, къде. Не, в Загреб баща ѝ е бил.
Надежда Кьосева 5В – Коя година е дадена Панеритмията
Разговор на Вергилий Кръстев и Марийка Марашлиева с Надежда Кьосева – 1992 г., продължение.
В.К.: Сега, Неделчо Попов имал приятелство с Амелия Надзор.
Н.К.: Амелия Надзор.
В.К.: Амелия?
Н.К.: Амелия Надзор. Много хубава дружба бяха те двамата така, смятахме, че ще се оженят. Щото много хубава дружба беше, но не се ожениха. Тя пък Амелия беше една песнопойка, хубаво пееше, целият Изгрев ехтеше от нейната песен. Ходеше и пееше. И после когато се ожени тя живееше с майка си.
М.М.: Тя за кого се ожени?
Н.К.: Тя се ожени за някакъв друг, който е от града. Той живееше при тях. Да, в къщичката тяхната, дето живееше тя с майка си. Майка й почина, тя остана сама с мъжа си. И знам, че имаше двама сина, сега те са живи двамата сина.
В.К.: На Амелия?
Н.К.: Да, на Амелия Надзор. Две момчета малки, после пораснаха бяха някъде в града и са живи, но Амелия почина. Нещо друго за синовете й не знам.
В.К.: Нещо друго за Неделчо Попов.
Н.К.: Неделчо той много често беше в къщата на брат Борис. Дружеше с него. Много весел и имаше така планове за бъдещето и той. Но така друго специално нещо не мога да си спомня.
В.К.: Така, за дядо Ради?
М.М.: Той купувал е билети, водил е Учителя на концерти така, Неделчо?
Н.К.: Неделчо, да, може би.
В.К.: Сега за дядо Ради?
Н.К.: Бай Ради той се грижеше за цялата градина на Изгрева. За лозето на Изгрева. Винаги беше с лопата в ръце. Винаги се смееше, усмихваше се и със всички беше приятел. Така ходеше с къси ръкави с бяла риза запретната, с брадичка, с дълга коса така. Така с малка брадичка. Винаги беше с лопатата в ръце, лозето го гледаше идеално, там на поляната за косенето на тревата, за брането на плодовете и беше винаги той навсякъде.
М.М.: Спомням си един път в беседата Учителят казваше: Бай Ради ми каза, че имаме един пъпеш в градината. После не знам вече какво по-нататък.
Н.К.: Садеше той, за всичко се грижеше, за цветя, за лозе, за градината.
В.К.: Така, другата стенографка е Елена Андреева.
Н.К.: Елена Андреева, да. Елена Андреева ами тя после отиде да живее там, дето как се казва, ама то беше доста по-късно.
М.М.: И у Лалка беше.
Н.К.: Да. Много. Тя постоянно беседи пишеше, плетеше. И като отиде там…
М.М.: Те я изгониха от Изгрева.
Н.К.: Имаше такова нещо.
М.М.: Взеха ѝ там бараката. Без право да ѝ дадат жилище.
Н.К.: После тя живееше, сега до нея дето живее Буча, не Буча, не, тя почина, до нея беше, ходеше и на Черни връх заедно с Ганка. Как се казваше?
М.М.: Ружа.
Н.К.: Ружа, Ружа живееше в съседната стая на Елена Андреева. И знам, че аз бях вече при нея, тя беше на легло болна, и Ганка много често слизаше от Черни връх.
М.М.: Кой?
Н.К.: Ружа, Ружа.
В.К.: Сега според Вас, понеже Вие сте съвременник, защо станаха тия караници там, разправии, съдебни процеси и т.н.
Н.К.: Аз от това нищо не помня, освен след като те са търсили доколкото знам, Учителят са го преследвали, те може там от поповете, източно-православните.
М.М.: Светият синод.
Н.К.: Светият синод, да. И даже на погребението на втория ден са идвали да го арестуват, доколкото знам. И те са го преследвали по религиозни пътища. А другите неща не мога да ви кажа.
Но аз помня, помня, бях ученичка още горе на Изгрева, и помня веднъж от Изгрева към града, слиза един файтон, спира пред салона, имаше една такава грамадна дървена врата, двойна. И аз излизам от тази врата и гледам пред вратата отвънка един файтон, и от файтона слиза една [жена] с табела на главата „Жертва на Дънов“. И тя отиваше, аз застанах да я видя, казваха, че поповете са ѝ дали този файтон да дойде и да говори срещу Учителя. И тя идваше към поляната дето играехме и викаше: „Капан за мухи“. И Игнат викаше, като я хвана, ще я пребия от бой таз жена. Ей такива неща правеше, изпратена от поповете. Знам, че Игнат се канеше да я бие. Но не знам какво е станало. Та тя съм я виждала с табелата.
В.К.: Значи капан за мухи.
Н.К.: „Капан за мухи“. И тука „Жертва на Дънов“ имаше на главата.
М.М.: Аз разбрах от Гита, там от сестра й, че то било една шапка от девическата гимназия, само че на лентата е пишело.
Н.К.: Цяла табела имаше тука, то се четеше, табела. Как я закрепила не знам, слиза от файтона и „Жертва на Дънов“. Та Игнат се канеше да я бие.
В.К.: Това Игнат Котаров нали?
Н.К.: Да. Гати, Гатьо ми казвахме на него. Той много весел беше, много на всички помагаше. Но не идваше интересно на гимнастиките, идваше да гледа гимнастиките.
М.М.: Не играеше?
Н.К.: Не играеше. Но свиреше на цигулка.
В.К.: Сега Вие спомняте ли си …
Н.К.: Той се ожени вече Игнат за Лили и вече живееха отделно. После имаше дъщеря той.
В.К.: Кой, Игнат?
Н.К.: Да.
М.М.: Той има дъщеря, тя е жива още.
Н.К.: Да.
М.М.: Той почина при дъщеря си, тя го гледа, накрая там почина.
В.К.: Така ли? Сега аз искам да Ви питам за Паневритмията имаше ли униформи, някакви бели рокли?
Н.К.: Не, Учителят доколкото знам е казал, че трябва да има едно класическо бяло облекло, с широки колани, дълги широки ръкави, така да бъде класическо бяло. И сестра Савка…
М.М.: За Паневритмията дето играеше, там дето са те рисували, нали който те е рисувал, такова нещо е трябвало да бъде.
Н.К.: Ами аз бях със синя рокличка, такава една синя, копринена, тя си беше моя рокличка. Но то не беше така класическо дълго облекло с дълги ръкави, просто си беше една моя рокличка, светло синя копринена. Но не беше това, което е казано да бъде като униформа на Паневритмията.
В.К.: Шивачката Мария Шопова тя е шила даже рокли. По образец на Учителя.
Н.К.: Да, тя както Елена Андреева. Тя шиеше всичките палатки за Рила Елена Андреева. Тя имаше машина, шиеше и импрегнираше за Рила палатките. Все на нея даваха.
В.К.: Сега за сестра Балтова какво ще ни кажете?
Н.К.: Сестра Балтова, какво да ви кажа, тя живееше там. Беше една пълна, едра жена, много беше сладкодумна, много обичаше да готви. Да, тя му готвеше на Неделчо, много го обичаше Неделчо и му готвеше като на син. Така прибираше го в къщи, готвеше, переше го, но как да ви кажа за нея.
М.М.: И ходеше из провинцията.
Н.К.: Мисля, че ходеше.
М.М.: Тя у дома е идвала.
В.К.: Сега, от сестри Мечеви спомняте ли си нещо?
Н.К.: Мечеви? Не. Не си спомням. Така по физиономия си спомням знам на всички имената им.
В.К.: Сега там за чешмичката да ми разкажете нещо, спомняте ли си? Там дето: „Мисли добре, работи добре, храни се добре“.
М.М.: Със сърничката.
Н.К.: А, да, тази чешма беше пред поляната там, брат Борис я прави.
М.М.: Имаше там точно на улицата една чешмичка, там беше „храни се добре и мисли добре“.
Н.К.: Ами тази беше чешмата голямата, която я беше правил брат Борис с мозайка. да.
М.М.: Добре, ама тя беше по-напраде пък.
Н.К.: Другата чешмичка не я помня аз. Помня брат Борис, която прави с един младеж от лявата страничка, от дясната някакво слънце беше, и един орел и пак имаше едно слово така. То беше много хубава чешма. Така беше елипсовиден надпис.
В.К.: Какво ще ми кажете за Никола Антов?
Н.К.: Антов? Антов знам, че големи разправи имаше с него. Големи разправии, той казваше, че уж работи за Учителя, но фактически никой не го обичаше. И се заканваше и доколкото знам така с властите е имал взимане-даване. И не го обичаха нашите, доколкото знам. Той имаше даже една дъщеря, как се казваше?
М.М.: Мария.
Н.К.: Дето тя пееше после в хора.
М.М.: Тя е.
Н.К.: Тя идваше и си викам добре, че тя сега измива баща си, настроението, което имаха към него. Антова, не знам как се казваше.
М.М.: Мария.
Н.К.: Само съм чувала, но не знам коя е. Не го обичаха, защото знам, че той нещо пречеше ли, нещо с властите се занимаваше. Не го обичаха нашите хора Антов.
В.К.: Манол Иванов, спомняте ли си?
Н.К.: Кой?
В.К.: Манол Иванов.
Н.К.: А, Манол не.
М.М.: Той е бил ръководител на Варненското братство.
Н.К.: Ако е идвал по време на съборите.
В.К.: Брат Епитропов?
Н.К.: А, брат Епитропов. Един хубав, висок, с бяла брада брат Епитропов. Той така особено на съборите беше с бащата на Филип Стоицев.
М.М.: Михаил Стоицев.
Н.К.: Да, брат Епитропов, Стоицев и Стоименов. Брат Стоименов като идва, те бяха така като старите мъдреци, особено брат Епитропов беше висок с голяма брада. Много представителен беше особено той.
В.К.: Знаете ли коя година е печатана Паневритмията, коя година започва Паневритмията?
Н.К.: А, не мога това да кажа. Кога почва Паневритмията? През мое време когато аз бях там, Учителят събираше точно пред салона, имаше една триъгълна градинка, точно пред нея вечерно време той събираше за Пентаграмата. Учеше нашите хора някой път и аз бях там. С цигулка, Верка Куртева, Гита също свиреше на китара. И една цигулка имаше. И той тогава звездата, нали я разучавахме. Това беше може би 1934 г. може би 1933 г., когато ни събираше там, вечерно време привечер. Събираше ни и Той ни показваше Звездата (Пентаграма).
В.К.: Защото сега никой не знае коя година е дадена Паневритмията. Никой. Който и да питаш, никой не знае. От музикантите, който и да питаш никой не знае. Никой. Коя година? Мълчат и траят. Дори има, нали напечатана Паневритмията и там не е отбелязано.
Н.К.: Това е било 1933 г., когато вече Звездата, 1933-1934 г.
М.М.: Аз 1931 г. съм ходила на Рила, ама не помня играли ли сме.
В.К.: Защото според някои Учителят я дал 1934 г.
Н.К.: 1933-1934 г. защото Той вечер пред салона събираше изгревяни и отидохме да показва звездата вече, нали.
М.М.: Пентаграма ли? Пентаграма е по-късно.
В.К.: Пентаграмата е 1942 г., по-късно. Той на Несторова я дава по-късно.
М.М.: И Веса Несторова, тя знае ли?
Н.К.: Веса, да, тя много неща.
М.М.: И лъчите най-накрая?
В.К.: Лъчите.
Н.К.: Щото 1933-34 г. Той ни даваше упражненията пред салона, привечер. Сутринта вече играеме там по двойки упражненията. Но това мисля беше 1933-34 г., когато Паневритмията разучавахме.
В.К.: Сега нещо знаете ли за тази Пентаграма, която е отпечатана така.
Н.К.: Не, не.
В.К.: За Антиминса също нищо не знаете.
Н.К.: Не.
В.К.: Ами сега как стои въпроса с тези Песнопойки, които се издадоха първо Кирил Икономов издаде, после Мария Тодорова, изобщо как стои този въпрос какво знаете?
Н.К.: Това трябва да се пита някои от тези, които издаваха защото аз нямам връзка с това.
В.К.: Нямате връзка?
Н.К.: Не. Ако нещо има да каже тази Христина, ама не вярвам. Някои, които издадоха тези неща.
М.М.: Тя късно се ожени, преди туй била ли е в брак?
Н.К.: Не мога да ти кажа. От кои години тя е била на Рила, но в кои години, то вече. Тя вече гледаше така да се …
М.М.: Ожени.
Н.К.: Да, и после да прави бели.
М.М.: Аз я помня с шапката така.
В.К.: Коя е тя?
Н.К.: На Славчо втората жена. Христина Милчева.
В.К.: Тя го наследи там сега?
Н.К.: Е, да.
В.К.: Той писал ли е нещо, опитности? Аз я питах, тя един път каже едно, друг път каже друго. Той писал ли е нещо спомени, брат Ви?
Н.К.: Не може да не е писал, щото той постоянно пишеше. Много се занимаваше с тези неща. Но негови трудове сигурно са при нея, защото Борянка, когато почина брат ми, Борянка вече беше в Швейцария, неговата малка дъщеря, много пъти идваше на Изгрева да вземе на баща си нещата, Христина не я пускаше в къщи въобще. Не я допускаше и тя плачеше и казваше: „Не ме пуска да взема на татко си мои неща, които аз съм му ги дала, снимки не ме пуска да припаря да взема на татко, материалите.“ И не ги пускаше, тя много зле се държеше с тях.
М.М.: Нали тя пише?
Н.К.: Тя пише такива исторически за български майстори резбари, има една книга, но за нас не. Не знам, но не пускаше нито Буба, тя е в Кьолн, но не пускаше и малката дъщеря Боряна да си вземе на баща си нещата и колко пъти я разплакваше. И се държеше много лошо, много. И всички казваха, че тя е бил при Учителя, а виж в живота си как постъпва и с децата си. Тя даже лошо постъпи към Жоро, и към Гриша.
Те правиха заедно едни снимки в криптата на „Александър Невски“, от Славянски комитет й бяха възложили на Христина Милчева да прави снимки, понеже дошли от Париж, някакви библии наши, такива в криптата на това, наши български и понеже докато са били в криптата на „Александър Невски“ помолиха я, тя имала някакви връзки със Славянски комитет, Христина Милчева и на нея са възложили да приви снимки в криптата на материали, от Париж. И тя понеже Жоро вече беше държавен фотограф, извика го Жоро да снима и тя и аз държехме рефлекторите долу в криптата. Осветлението, да снима Жоро тези неща. И после Жоро викаше аз само за материалите пари ще взимам, не за работата. Само за материалите. И после, когато дойде времето за сметките тя така го изигра, половината ми идва, половина там, Жоро вика: „Аз с тази жена не мога да работя“ и го предаде на Гриша: „Продължавай с нея, аз не мога да работя“ и Гриша продължи работата на снимките на Славянски комитет и него изигра. Пращаше майка си, пак половината не му даде, едни такива. Гриша отиваше при нея, правеха тия неща, които искаха от Славянски комитет, та как да ви кажа, постъпи много нечестно.
М.М.: Записа ли се?
В.К.: Всичко се записа, това е необходимо. Ще дойде утре единият ти син от Париж, ще дойде другия от Германия и тези неща те не ги знаят.
Н.К.: Тези неща така малко неудобно. Тя постъпи така, както не трябва. Буквално това, което тя взе долу на „Жюлио Кюри“ Славчо имаше едно грамадно место, после те го оцениха и го платиха, щото трябваше той да строи нещо.
М.М.: Той взе да строи нещо.
Н.К.: Те му дадоха пари срещу това место 31,000 лв. и нещо за това место, което имаше долу, щото за легации го искаха. Той строи там седмия етаж имаше и тя даде някакви пари, той беше на 7 етаж, но беше болен брат ми. После Христина остана там.
М.М.: Че и сина си устрои.
Н.К.: Да. И не остави нищо на децата.
М.М.: Тя от първия си мъж има значи син, и него го сложи там. Авиатор беше първия [й] мъж.
Н.К.: Не знам какъв е бил. Но той не можа преживе това брат ми да препише, нещо на своите деца и остана така. Даже и до ден днешен като идват в България, те и двете са едната в Германия, едната в Швейцария, идват по роднински насам-натам. Нямат свой дом. Искаха дело да водят за имота на баща си, не, абсолютно нищо не може да стане. Тя, всичко остана на нея. Така че те се отказаха видяха, че няма смисъл. После тя на времето имала някакви други връзки с властите. И ми казаха, ами тя има връзки и е силна. Силна е политически или как. Умее да се подрежда.
М.М.: Разбрах, че той преди да си замине е казал: „Внимавайте, Христина е човек на милицията“.
Н.К.: Аз това го чух, да. Аз това го знаех, че тя е работила с милицията. И така щом тогава е работила и сега работи с милицията. Та затова така нямахме особено доверие. Но тя така отбягваше от нас, никога не ни е поканила да видиме на брат ми апартамента. Така се държеше настрана и ни беше много [неприятно], това е на брат ми все пак, на брат ми. Каквото и да е, все пак е на брат ми втора жена и веднъж бяхме на 27 декември канени в този, как се казваше, дето бяха на една хижа в Родопите двамата. Тя още мисля, че е жива, той беше поет. Как се казва, забравих?
М.М.: Опев.
Н.К.: Лазар Опев. Бяхме канени в тях на 27 декември на Изгрева. И аз бях там и там и Христина дойде. Сега тя седи в другия край, не ме поздравява. На мен ми стана едно болно, викам, ние сме на братски празник тука на Учителя пееме братски песни, на брат ми жената не ме поглежда. После тя дойде насам и викам: „Виж какво, Христина, било каквото било, да не сме като врагове, щото в едно братство така, викам, дай си ръката, тез неща поне да ги забравим.“ Хванахме се за ръцете двете, аз така като че ми поолекна малко. Да нямаме такива отношения. Тя ме хвана, нито ме покани горе, това е на първия етаж, тя на седмия етаж, нищо, нито думичка. Но на мен ми поолекна така, да нямаме такива отношения поне да знам че… Но нито каза нещо, нито покани, така. После всеки за себе си. О, Ани Божкова.
М.М.: Майка й е жива още.
Н.К.: Жива е, жива. Аз скоро бях в тях. Тя е, Секова беше. Нейната майка Марчето Секова.
М.М.: Тя е имала баба ѝ там, под мястото.
Н.К.: Те са в друг апартамент. Сега е много болна Марчето Секова. Така имаше хубаво приятелство със Славчо навремето. Но беше как да ти кажа и едната й дъщеричка е болна. А пък Ани е на работа, много весел човек. Химичка, работи. И домакинството гледа тя и пазарува и е много предана и и гледа майка си. Много мило момиче. Аз бях скоро в тях. Щото тя вика, майка много те обича, ела ни на гости. И ме грабна и ме заведе в къщи у тях. Много се зарадва, но никак не е добре, едва така крета.
В.К.: Сега друг въпрос: понеже в момента сте хористки и сте участници в хора. Какво е вашето впечатление и как се изпълняват сега песните и как са се изпълнявали по времето на Учителя, във връзка с хора?
Н.К.: През времето на Учителя ние си пеехме така в хора.
М.М.: Ти пееше ли в хора?
Н.К.: Бях, аз бях сопран, Жоро беше тенор. Всички си бехме там, в хора. Но там ни дирижираха, нали казах кои бяха диригентите и така любителски разучавахме песните, първи, втори, и трети глас имаше. Тя Ирина Кисьова и Влади Симеонов, тя ни дирижираше. И Влади Симеонов по едно време беше дошъл. И той ни ръководеше при него беше, той също умееше. И Кирил Икономов той също така свиреше на цигулка от време на време. Но сега мога да кажа, че Петър Ганев така хубава ги рюзира и как да кажа на музикален език…
М.М.: Подготвя.
Н.К.: Да подготвя [партитуритете], но много е мек, той е толкова благ и много мек, че не може нито да се скара на някого, нито да посочи някого, който да речем фалшивичко пее, да каже – ти. Виж, Божанка като че ли така е по-така по-стегната и помага му. Тя просто му помага. Но той е много блага душа, много особен човек е той. Асъл богомил. И може би той е кръстил тоя хор „Богомили“.
М.М.: Ти ли кръсти „Богомили“?
Н.К.: Аз помня, че той ме покани пръв, по телефона вика: „Лельо Надке, ние ще образуваме един хор, искаш ли да участваш?“ Викам: „О, много се радвам, аз това чакам.“ Просто очаквам да има такъв хор на Изграва. На каквито и години да съм, ако ще и на сто, първа съм там. Ха-ха. И той вика, ти си първа в хора и какво да ти кажа още сме слаби и не сме дисциплинирани. Закъсняваме, нямаме [точност], аз съм отговорник на сопраните и за отсъствията и се точиме, точиме. Трябва да почнем в 6 ч. в 6.20 ч. ги няма и това много пречи на работата. Аз това им казвам, не отиваме на опера, не отиваме на кино. В 7 ч. не си ли там, затварят ти вратите. Как може да бъдете точни на опера и на кино, а не може да дойдете на хора? Ще ви затворим вратите и трябва да се вземат някакви мерки. Но много е благ, много е работлив, много е опитен. Много ми харесва.
В.К.: Аз слушах няколко песни в изпълнение, на Христо Дързев, аранжимент на Христо Дързев. Вашият хор, помните ли го тоя?
Н.К.: Че кои са тези песни?
В.К.: 3-4 песни на Христо Дързев.
М.М.: Даже Мичето Златева на одобрява на Петър Ганев аранжировките, предпочита тези на Дързев.
Н.К.: Не, сега нашите казват, че песните на Петър Ганев не са точно тези на Учителя. Но не е верно, то си има винаги една основна мелодия, Учителювите, а пък тези първи и втори глас, тенорите, то много естествено, че трябва да вземат друга форма. Това е естествено за благозвучието на песента. Но основната мелодия винаги си е.
М.М.: Но той сега в новия дух на времето, той малко по-друго така.
В.К.: По друг начин.
Н.К.: Не, основната мелодия винаги остава в песента на Учителя. Но при разработката другите гласове той вече ги [променя].
В.К.: Сега спомняте ли сега нещо за Георги Радев?
Н.К.: А, Жорж Радев беше един така много особен човек. Много, цяла енциклопедия беше този човек. Той знаеше, доколкото знам френски, знаеше латински, знаеше руски, знаеше английски. После той беше един математик, като математик. Освен езиците и математика. И освен това имаше едно особено държание, като един французин. Просто имаше едни етикети, едни маниери, така много фини. Просто деликатни. И той беше неговата беше обсерваторията, имаше една метеорологическа станция, тука в средата на полянката, той се занимаваше с нея. Освен това по езиците. Беше си ушил един костюм, светло син, вълнен, той беше много интересен с него, но той казваше, трябва да бъдем в тези цветове на дъгата. Но как да ви кажа, много особена личност, която се различаваше от другите. С така особена физиономия. Освен особената физиономия, личеше си неговата култура, просто в говора му и в отношенията му имаше […..]. Много културен човек беше. Той имаше дълги години приятелство с Верка Куртева. Те бяха така приятели големи. Верка Куртева още така за него си мисли.
М.М.: Той преди това имал друга приятелка май?
Н.К.: Не помня коя му беше приятелка.
Край
Надежда Кьосева 6А – Жорж Гигов Кьосев
София, 12 май 1993 г. Жорж Гигов Кьосев
Разказва Надежда Кьосева, съпруга на Жорж Кьосев
Жорж е роден в 1913 г. на 23 април в гр. Дойран, Македония. През същата година още в края на първата си годинка семейството им се премества в гр. Струмица. Името Жорж той взима от негов дядо на име Джорджо или от един капитан от френски войски, които са били в Струмица през време на войната и който се е казвал Жорж.
Баща му е бил търговец, имал е мелница и е бил деен член на протестантската черква под влиянието на пастор Хаус и пастор Хаскел от Солун. Сестра му Рут и брат му Дино са учили в протестантски училища. В края на войната гр. Струмица се предава към Югославия. След едно пътуване в България, баща му бил подканван от сърбите да се изсели в България и той отива в Петрич, Горна Джумая и накрая в София, където окончателно се настаняват.
Първоначалното си образование Жорж завършва прогимназия в 1927 г. по желание на баща му Гиго Динка Кьосев, сина му Жорж постъпва в Американския колеж в Самоков, където не успял да се пригоди. Завършил образованието си в Търговска гимназия Мусевич-Борикос към 1930 г. [в София]. Трябва да се отбележи, че още през 1902 г. родителите Гиго Динка Кьосев и майка му Елена Граматикова се присъединили към евангелското движение, така че той е живял в една религиозна атмосфера. В къщи се чете Библията. Редовно се посещават богослуженията в неделните проповеди, и децата на протестантите са дейни във всички прояви на младежите към черквата: спорт, участие в хора, в драматически пиеси, волейбол, туризъм и други такива. Тук именно Жорж се сдружава с деца на стари протестантски семейства като Димитър Кочев, Гавраил Величков и нов приятел – Кирил Стоянов – лъвчето, на когото са помогнали да се сработи със своето семейство. Така всички заедно правят първите посещения на Изгрева на Бялото Братство, да търсят по-широки хоризонти и именно тука са ги намерели и полека-лека се оттеглят от евангелската църква и се приобщават към обществото „Бяло Братство“ на Учителя Петър Дънов. Това става през 1930 г.
Пропуснах да кажа, че още в гимназията Жорж се увлича от фотографията, която впоследствие става хоби и негова професия. Чрез поглед към природата той оформя своето дарование чрез фотографията.
Още от 1932 г. той правеше много снимки на Учителя, на салона, на епизоди от изгревския, витошкия и рилския живот. Правил е снимки също и в Мърчаево, правил е снимки на езерата, на Паневритмията и на Молитвения връх. На Изгрева се запознава с брат ми Светослав Печеников, който при издаване на библиотека „Безсмъртни мисли“ промени името си на Славянски, поради славянските си издания. И до днес дъщерите му носят името Славянски вместо Печеникови.
Много често през 1932, 1933 и 1934 година брат ми често канеше при него на гости да приспиват на Изгрева приятелите срещу беседите в сряда и петък (общ окултен клас и специален окултен клас), които се провеждаха в 5 ч. сутринта.
След гимназията Жорж е работил при баща си, който е търгувал на едро за обущарски материали и той е ходил в габровските фабрики за стоки и е помагал много на баща си. На Изгрева е правил снимки, филми, много мигове от живота на изгревяни. Филми: Паневритмия, снимки на езерата, на Молитвения връх и последно филм погребението на Учителя, и след заминаването на Учителя също е правил снимки.
С цветни филми го снабдяваше Димитър Кочев, който беше студент по химия в Австрия. Жорж беше също лектор по фотография във ВИФ, при което е направил 20 курса по фотография. Издаде един фотографски практически учебник за любители, който ползваха мнозина от курсистите.
Много преводи е направил от английски. Между които е „Спомени от бъдещето“ от фон Деникен.
Много папки и научни статии от най-различни списания български, руски, английски. Написал е много стихотворения негови, преводи, които по-късно ще назова. Много сказки в салона на теми: „Смисъл, съдържание и форма“, Божественият, духовен и материален свят“, „Дух, душа, тяло, ум, сърце, воля, мисли, чувства, действия“, това всичко е преписал и се съхранява в неговите папки. Проучването на тези теми ни водят към много интересни изводи, пише той. „Един от тях, местото на душата е в духовния свят, който е съдържание на Битието. Много подобни като смисъл на Битието в Божествения свят, което е царството на Духа у човека и много подобни изводи. Какво представя тогава личността това, ние, което сме тука, на земята? Личността е изявление, път и опит на душата да се прояви на земята.“ Това е от Учителя. Подобни извадки за душата от Учителя Жорж е писал в много папки и страници, които съхранява. След всички тези писания и констатации, че хората ще станат още по-добри, ние навлизаме в една област където психологията, душевния живот се свързва с материалния, енергетичния и се получава една цялост, която завършва с тяло, изградено правилно с душа, изпълнена със свещен трепет към Твореца, и който ни храни, който ни пои, който поддържа нашия живот, за да му бъдем благодарни и да Го славословим. Това са в кавички ценни думи от Учителя.
Реферат, изнесен в салона на Бялото Братство, сряда, 5 май 1946 г., в 6 ч. вечерта. Написан и съхранен в Жорова папка.
После, на Изгрева, София: от Стефан Кадиев – Психология на храненето, всички тези неща Жорж е съхранил в „Сказки в салона“, из „Беседите“, и други въпроси 1937 г., които са написани собственоръчно от Учителя.
Още: преработена беседа „Ето човекът“, Програмна литература, час на инициативната вечер на 10.05.1956 г., от Стефана Савова – „Народи“, от Ружа Чернева – „Ще бъде мир“, от Заменхов – „Надеждата“, от Стефан Кадиев – „Действителност и идеали“, от Димитрина Антонова – „Ще бъде мир“ и от Стоянка Илиева – „Мирът“. И после има добавки от Буча Бехар, Виктор Йорданов – Елвелюри и Георги Томалевски. Стихотворенията се съхраняват в Жорова папка.
Въпроси, поставени на Учителя в Държана сигурност на 02.02.1937 г. Въпроси и отговори в Жорова папка.
„Братя и сестри в Христа“ – преработена беседа в Жорова папка.
„Поздрав за Новата година към всички от 1914 г., Търново“, съхранени в Жорова папка.
„Отмерените прояви“, мото, в Жорова папка.
„Не правете никому насилие, нито оклеветяване“ – пак Жорова папка, материали от Учителя.
Друго: негови лични: „Пратениците на Албигоя“, фантастични разкази от Жорж Кьосев, в Жорова папка, 26 страници, писани на 4.08.1977 г.
Стихотворението „Глухарче“, фантастични разкази от него, в Жорова папка.
От 1977 г. „Магарешкият трън“, фантастичен разказ от 1977 г., 51 стр.
„Глупава космическа фантастична история“ от 1974 г., в Жорова папка 12 стр., 1974 г. на 21 март.
Стихове. Превел от английски: „Как се появил кокосовия орех?“ и Германски приказки. „Щипци“ – германска приказка. „Прорицателят на град Падън“, германска приказка. „Как птиците станали приятели?“ – германска приказка.
Друго: от Инициативния комитет за защита на мира от 17 март 1956 г., в Жорова папка.
Още: „Пушачи в планината“, написано в едно вестниче. На Черни връх пушат [туристи], и той е описал всичко това в един от вестниците, мисля, че беше „Ехо“.
„Змей“ от Жоро Кьосев, 1976 г.
„Пинокио в Космоса“, приказка от 10 до 110 години. В Жорова папка с посвещение към съпругата, в 65 стр., Ж.К.
Ценни мисли от Учителя, 2 част, в папка на Жоро.
Ценни мисли от Учителя, 3 част.
От Стефан Тошев „Божията промисъл“;
„Свещеният път“, текстове.
Братски и сестрински писма до Учителя, в Жорова папка.
Прибавки към темата, първо приложение, Извлечение от Ани Безант; от [Елена] Блаватска, в Жорова папка. Примери от Софрони Ников.
Ценни мисли от Учителя, 3 част.
Текстове от Стефан Тошев от 1 юни 1954 г., Севлиево.
За Николай Райнов, от 1961 г. Много неща писани така, две сериозни критики.
От Николай Райнов, „Орфей“, „Велики водачи за древното християнско общество“.
1962 г. Цочо Ракитски подарява на Жорж Кьосев с посвещение за добър спомен на тема: „Петте принципа: Любов, Мъдрост, Истина, Правда и Добродетел“, дадени от Учителя.
Между другото да кажем, че на посещения, изложби, екскурзии, той винаги носеше апарата на рамо. Имаше „Екзакта“, имаше 6/6, имаше Пентакон, имаше много филми немски, руски, и киноснимачна камера и голям как се казваше, касетофон японски „Хитачи“ с него вършеше много голяма работа. Имаше сейф в БНБ, където съхраняваше важни материали – златен медал, поезия. После аз наследих този сейф, но това не е толкова важно. До 1979 г. даже до 1990 г. цената на сейфа беше тогава 10 лв., а сега е станала 76 и 1000 лв. затова се отказахме от него.
Има диапозитиви от Рила, Витоша, Симеоново, филми: зимни, пролетни, през всички сезони на годината. Когато се събрахме заедно с него и със свой дом, той правеше вече редовно снимки на нашите синове и при всички случай на рождени дни, празници и гости и прожектираше чужди филми и наши, нещо, което беше радост за гостите и нас. Всички тези филми семейни, и с Учителя изчезнаха в архивите на МВР, при изземване на духовни материали по нареждане на някой от тогавашното правителство. До ден днешен тези материали са там и ние не сме си ги прибрали. Те бяха материали в два големи куфара изнесени и недонесени обратно.
Три пъти са правили тези обиски. Аз тогава не бях в къщи. И това беше, през 1979 г. на 3 февруари той замина. Чакай, тука го спри.
Забравих да добавя нещо важно за Жоро. Той имаше мотор, с който обикаляше цяла България. По-късно, когато големият ми син се роди и беше още малък беше взел един мотор БМВ, и тогава ходехме към Самоков и Говедарци и возеше ме в дъждовно време в Говедарци за картофи и аз с раница на гърба, ходехме в Говедарци през дъжда, но никога не се е обърнал [с мотора]. Ходехме на Изгрева с мотора, с детето. Ходехме през гората, през дърветата и така майсторски караше, че никога не ставала някаква беля. Това значи самообладание и самоувереност. А през 1964 г. когато аз взех тримесечен курс по мотор. А то не е важно, то е за мен.
Той беше голям скиор. Още преди да се съберем, като младеж спускал се е по стръмните шанци и не е искал да взима участие в състезание. Всичко в него беше изработено разумно, когато е бил в колежа в Самоков, там е играл футбол. Всестранно [развита] личност, литератор, спортист, фотограф, поет, писател, домакин, и най-добрият съпруг, баща. Мир и светлина на душата му!
Обичаше да ходи всяка събота и неделя в планината, разбира се, с апарата на рамо. И когато вече синовете дойдоха, нали, аз не можех вече да го придружавам в планината, той ходеше сам, и зимно време със ски или с шейна. Често посещаваше Черни връх дето пиеше чай с нашата Ганка, дето беше домакин на хижата там.
Имаше и два касетофона, напоследък правеше записи на най-хубавите концерти, които посещавахме. Много снимки и филми е правил и на семейството на брат ми, и на децата Буба и Боряна, когато бяха малки. И преди тях имаше много снимки на Изгрева и живота там. Жоро беше човек на чистотата и реда. Във фотолабораторията всичко светеше, обичаше банята и често я посещаваше. И даже вечер когато четеше и пишеше и нямаше време да чете книгата си, той с нея влизаше в най-интимното место и там продължаваше да чете.
От 1973 г. на 1 декември той завърши романа си „Албигоя“, научно-фантастичен роман, в 323 стр. голям формат. Тогава не можа да се издаде тази книга по знайни причини, тематиката не беше удобна за тогавашните издателства. Понеже имаше религиозни моменти, нали.
Всякога майсторски намираше време за посрещане на приятели и хубави разговори на различни теми. Правил е извадки от списание „Наука и техника“, „Наука и жизнь“ и всички съвременни вестници и списания, винаги на теми, които бяха научни и окултни теми. Всичко това е съхранено.
Беседи от 1935 г., от 1932 г., от 1931 г. насам до 1954 г.
Много преводи от Кенет Робъртс, от Маргарит Стийн, от Стивън [……..] от всички с окултна тематика. Поезия от Ф.Ф., Д.Д. те са китайски автори; Алфред Кренболд, Шърли Гаахан, Михаил Пришлин, Алфред Ноис, голям преводач, от 17 стр.; „Водопадите на Игуасу“, това е книга, която не можа да издаде преведена. Алън Маршел, австрал. писател от 1958 г., Питър ван Пасеел, това са писатели, които са всички на духовна тематика.
Съставил е Антология на изгревски поети и писатели: Стоянка Илиева, Елвилюри, Стефан Кадиев, Димитрина Антонова, Трепетлика /коя е, незнам/, Адриана Радева, Олга Славчева, и още много материали на изгревски поети.
Така че той не си е губил времето нито минута. Всяка секунда за него беше труд, труд, след работа до полунощ в лабораторията. И много пъти минаваше и полунощ. Същевременно намираше време да разговаря с приятели, както казах и преди, и да работи в лабораторията. И често вечер порасналите му синове казваха: Татко, ти трябва да се пенсионираш и само да пишеш. Уви, останаха само пожеланията. Гриша завърши отлично университета, филология. Това вече е за децата. А Емил свири на виола 12 години първо в юношеска филхармония, при Влади Симеонов, после в Музикален театър 2 години, и после в Държавна филхармония 6 години, и през 1974 г. при едно турне остана там (в Германия) и сега има двойно поданство. А Гриша, големия брат след университета беше женен вече за Олга Кьосева, отиде като учител по разпределение в Широка лъка, но Панталей Зарев, който прочел неговата дипломна работа казал: Ето това е човек за Съюза на писателите, изтегли го от там, и го назначи референт в Съюза на писателите. Но по-нататък Гриша не устоя и започна да сменя службите си по причина, че не можеше да търпи чужди програми и се отделяше от научните работи, държавна и си търсеше частна, физическа платена, без психическо натоварване.
Но да се върнем на Жоро. Той така тихо незабелязано си вършеше работата. Притежаваше много имена и псевдоними: Джордано, Жоржо, Жоржо Касини, и най-после Жоро Гиго Кьосев. С големия касетофон „Хитачи“, правеше записи на всичко което му хареса, правеше подаръци на свои близки и беше изключително благ и търпелив.
Още труд: Бележки от Стария завет за манихейството, учение през ІІІ век в Персия, за разпространенията на ученията в Европа, в България – Богомилството, във Франция – Албигойството, за Иран и Египет шести век пр. Христа. Самсору – част от кръговете на Битието, за индийската философия – извадки, писани на пишеща машина.
Писал е физически закони, Космически закони, извадки, „Най-новото в живата клетка“ – извадки, Космични приказки, „Война между боговете“, 28.07.1977 г. Той е писал „Далечно бъдеще през 34 век“.
Все негови стихотворения: „Пламъчето“, „Бедата на орела“, „Либе, либе“, „Вражда“, „Как бих желал“, „Щур щурец“, „Рачо в океана“. Това са негови.
Беше изключително добър човек и любознателен и нищо не се скриваше от красотата на природата от пред очите му. И това го даваше чрез фотографията и чрез поезията. Пишеше, пишеше, обичаше и морето. Много, много дни е преживял около него и в младите си години, и в по-късните вечно го възпяваше.
Напоследък се оплакваше от болки в сърдечна област. Имаше много разширени вени по краката и няколко пъти беше в болница от тромбофлебит, и дори веднъж му направиха операция, извадиха главната му вена. Поради сърдечните му слабости се предполагаше по думите на сестра му, че когато е бил още в юношеските си години е пътувал с велосипед без седло до Самоков. А пък с колело се пускал от стръмно от Банкя и е паднал и са го намерили в несвяст, от умора и от удар. Преди много години на 8 март точно, може би е било 1974 г. или 1973 г. падна от втория етаж на нашия балкон и беше в „Пирогов“ 17 дена и след това за възстановяване бяхме във Вършец един месец на бани и след 6 месеца почивка беше напълно оздравял и тръгна на работа. Но само в очите му остана леко премрежване от време на време. Но мозъка му и приказките, всичко беше нормално. Изучаваше тогава голямата Анатомия и физиология от Гълъбов, Молов, Диков и Белов. Това бяха големи учебници, които той като ученик изучаваше още един път. И казваше: Пижо, ела да видиш какви чудесии, че ние сме милионери, че 170 милиона пръчици има само в едното око, значи ние сме милионери. А казваме, че сме бедняци.
Още какво може да се каже за Жоро. Че със своя благ характер, със своя неуморен труд, със своята любознателност със своето широко и благородно сърце всички го обичаха и с радост го приемаха навсякъде. През 1936 г. той се венча за Надя Печеникова, за мене, в Първа евангелска черква, с пастор Фурнаджиев. Много изгревяни присъстваха на сватбата, а тя беше много посетена и много радостна и по време на самия обряд той ми прошепна: цяло ручейче тече по гърба ми и аз се разсмях. Помня и една екскурзия на Рила с Галето, с Митко Кочев, с Кирчо-лъвчето и брат ми към Мальовица, на Рила. На запален огън се бехме наредили около една тенджера с юфка, и понеже не можеше да поберем цялото съдържание от тенджерата и ние обикаляхме и пеехме около тенджерата като индианци, за да спадне храната ни. После пак сядахме и като видяхме дъното на тенджерата се отправяхме на философски разговори. Това беше един хубав младежки излет на Рила, от който хубави спомени пазя. През нощта се затъркаляха камъни от баира до към палатките и всички смятаха, че е мечка. И ние с брат ми запалихме огън. А на другия ден разбрахме, че е било шега на Митко Кочев да ни сплаши. А той се държеше при всяка шега много сериозен и не може да познаеш, че шегата е от него. Така весело живеехме тогава, когато бяхме заедно като едно семейство. Те бяха много сериозни младежи и се държаха много добре, няма нищо от сегашните младежи. Бяха духовни хора.
Ние пътувахме с Жоро по цялото крайбрежие на морето. От Балчик до Ахтопол, вече като женени. По цялото крайбрежие по планините Рила, Родопи и Витоша. Най-любимите ни пътувания бяха към Рила. Можехме да пътуваме по целите природни красоти където искахме, но нямахме възможности. От едно писмо което бяхме изпратили в Петрич на Ванга по наша роднина, тя беше казала за нас, по бучките захар, които бяхме изпратили: ще пътуваме преко море (към Америка, но това не се сбъдна). Още по-късно когато вече Жоро почина, а малкия син беше в Германия, бях при Ванга отново. Не ме пускаха да отида при него в онези времена. И ми каза, че ще се ръкувам с малкия ми син така, и това се сбъдна. Когато ме пуснаха през 1980 г. сина ми ме разведе из цяла Германия, от баварските Алпи на юг до Шварцвалд. И до северно море където живее голямата дъщеря на моя брат – Буба. Помня, когато съобщих на Еми смъртта на баща му по телефона, 1979 г. той каза: Невъзможно. И пак към полунощ се обади от Германия и каза, че е отворил прозорците, запалил много свещи за мир и светлина на баща му. И до ден днешен се молим за него за мир и светлина на неговия път към Невидимия свят.
Дано в тези времена при голямата свобода излезе романа на Жорж „Албигоя“, в който е дадено много нещо за красотата и безкрайните възможности на творческо обединение на всички народи в едно. Оставам с надежда за издаване на неговия роман. И ние ще помагаме за това.
Това, което съм казала досега за милия ми съпруг, е една сбита и кратка биография от безкрайните епизоди из неговия живот, които са пълни със скърби и радост и с писането ми за него би излязло повече от неговия роман „Албигоя“.
И съм благодарна на д-р Вергилий Кръстев, който изиска тази биография, и която не можа да я даде моя по-голям син като отличен филолог. Жорж си замина на 3.02.1979 г. в Пирогов от сърдечно-съдова слабост и отравяне от взети в голямо количество лекарства. Беше петък, 12.30 ч., а последното му изпращане стана в неделя, на евангелските централи гробища и валеше ситен дъжд 3 дни. Над 100 души бяха дошли да го изпратят. Но без да се обадя на колегите му фотографи, които почиват събота и неделя. Небето като че ли плачеше за него прощални сълзи. Пастора, Георги Томалевски, Митко Кочев и Елвилюри го изпратиха с хубави топли слова, а ние тънехме в мълчание и скръб.
Пауза.
Значи давам същото изложение, дадено съкратено.
Биография на Жорж Кьосев
Жорж е роден в 1913 г. на 23 април в гр. Дойран, Македония. През същата година още в края на първата си годинка семейството им се премества в гр. Струмица. Името Жорж той взима от негов дядо на име Джорджо или от един капитан от френски войски, които са били в Струмица през време на войната и който се е казвал Жорж.
Баща му е бил търговец, имал е мелница и е бил деен член на протестантската черква под влиянието на пастор Хаус и пастор Хаскел от Солун. Сестра му Рут и брат му Дино са учили в протестантски училища. В края на войната гр. Струмица се предава към Югославия. След едно пътуване в България, баща му бил подканван от сърбите да се изсели в България и той отива в Петрич, Горна Джумая и накрая в София, където окончателно се настаняват.
Първоначалното си образование Жорж завършва прогимназия в 1927 г. по желание на баща му Гиго Динка Кьосев, сина му Жорж постъпва в Американския колеж в Самоков, където не успял да се пригоди. Завършил образованието си в Търговска гимназия Мусевич-Борикос към 1930 г. [в София]. Трябва да се отбележи, че още през 1902 г. родителите Гиго Динка Кьосев и майка му Елена Граматикова се присъединили към евангелското движение, така че той е живял в една религиозна атмосфера. В къщи се чете Библията. Редовно се посещават богослуженията в неделните проповеди, и децата на протестантите са дейни във всички прояви на младежите към черквата: спорт, участие в хора, в драматически пиеси, волейбол, туризъм и други такива. Тук именно Жорж се сдружава с деца на стари протестантски семейства като Димитър Кочев, Гавраил Величков и нов приятел – Кирил Стоянов-лъвчето, на когото са помогнали да се сработи със своето семейство. Така всички заедно правят първите посещения на Изгрева на Бялото Братство, да търсят по-широки хоризонти и именно тука са ги намерели и полека-лека се оттеглят от евангелската църква и се приобщават към обществото „Бяло Братство“ на Учителя Петър Дънов. Това става през 1930 г.
Пропуснах да кажа, че още в гимназията Жорж се увлича от фотографията, която впоследствие става хоби и негова професия. Чрез поглед към природата той оформя своето дарование чрез фотографията.
Още от 1932 г. той правеше много снимки на Учителя, на салона, на епизоди от изгревския, витошкия и рилския живот. Правил е снимки също и в Мърчаево, правил е снимки на езерата, на Паневритмията и на Молитвения връх. На Изгрева се запознава с брат ми Светослав Печеников, който при издаване на библиотека „Безсмъртни мисли“ промени името си на Славянски, поради славянските си издания. И до днес дъщерите му носят името Славянски вместо Печеникови.
Много често през 1932, 1933 и 1934 година брат ми често канеше при него на гости да приспиват на Изгрева приятелите срещу беседите в сряда и петък (общ окултен клас и специален окултен клас), които се провеждаха в 5 ч. сутринта.
След гимназията Жорж е работил при баща си, който е търгувал на едро за обущарски материали и той е ходил в габровските фабрики за стоки и е помагал много на баща си. На Изгрева е правил снимки, филми, много мигове от живота на изгревяни. Филми: Паневритмия, снимки на езерата, на Молитвения връх и последно филм погребението на Учителя, и след заминаването на Учителя също е правил снимки.
С цветни филми го снабдяваше Димитър Кочев, който беше студент по химия в Австрия. Жорж беше също лектор по фотография във ВИФ, при което е направил 20 курса по фотография. Издаде един фотографски практически учебник за любители, който ползваха мнозина от курсистите.
Много преводи е направил от английски.
Той ползваше английски и руски език и преведе и издаде една книга „Зовът на Малайските джунгли“. Преведе също от английски книгата „Спомени от бъдещето“ от фон Деникен. Правил е преводи от най-различни списания – от английски и руски език. Той е правил много извадки на най-различни теми от беседите на Учителя. Жорж е написал антология на всички поети и писатели на Изгрева. Съхранил е програмите, сказки в салона и други въпроси от 1937 г., които са написани собственоръчно от Учителя. Още преработени беседи „Ето човекът“. Програма на литературната част на инициативната вечер на 10.V.1956 г. Въпроси, поставяни на Учителя в Държавна сигурност на 2.ІІ.1937 г. Въпроси и отговори съхранени в Жорова папка, също съхранени поздрави за Новата година към всички през 1914 г. в Търново – също в папка. Лично негови много стихотворения в папка. Написал е също романа „Албигоя“ в 323 страници с тема обединение на цялото човечество в едно семейство. Братски и сестрински писма от Учителя в папка. Ценни мисли от Учителя I, II и III част.
При един конкурс за портрети той е получил златен и бронзов медал за най-добра снимка. Участвувал е в много фото-изложби с голям формат снимки. Имаше сейф в БНБ, където съхранявал романа си „Албигоя“, ценни материали като медали и др., поезия. Има диапозитиви и филми от Рила, Пирин, Витоша, Симеоново при всички сезони на годината, също правеше семейни филми на децата си. Много от филмите са иззети заедно с беседи от Учителя и два филма на Учителя от МВР (милицията), които до ден днешен не са върнати.
Три пъти са правени обиски в къщата ни след смъртта му през 1979 г., като при тях са били иззети филми. На много концерти на изтъкнати композитори той е правил записи с неговото „Хитачи“.
Жорж тихо и незабелязано си вършеше огромната работа като фотограф, като писател, като преводач, като критик, добър домакин, отличен съпруг и баща. Обичаше морето, прекарвал е много време в най-младите си години и по-късно го е възпявал.
При един разговор с Учителя Жорж е задал въпроса: „Защо при природни бедствия и войни загиват много невинни хора?“, а Учителят отговорил: „Тая лъжица не е за твоята уста!“
Жорж си правеше редовно всекидневна програма за днес и утре и после проверяваше какво е изпълнил и какво не. Всяка минута беше ценна за него. Той работеше, пишеше, пишеше, четеше, снимаше, превеждаше и прекарваше в лабораторията на ВИФ и вкъщи до полунощ.
Правеше бележки относно Стария завет – за Менихейството – учение през ІІІ век в Персия, за разпространенията на ученията в Европа, в България – Богомилството, във Франция – Албигойството, за Иран и Египет шест век пр. Христа. За индийската философия – всичко това са извадки писани на пишеща машина.
Писал е физически закони.
Край 6-А
Надежда Кьосева 6В – Хуморески
Н.К.: „Най-новото в живата клетка“ – извадки, Космични приказки, „Война между боговете“, 28.02.1977 г. Той е писал „Далечно бъдеще през 34 век“.
Жорж си замина на 3.02.1979 г. в Пирогов от сърдечно-съдова слабост и отравяния от лекарства, взети в големи количества. Погребан е в Евангелските гробища с пастор от евангелската черква, като прощални слова бяха дадени от пастора, Георги Томалевски, Митко Кочев, Елвилюри.
Аз съм благодарна на д-р Вергилий Кръстев, който изиска от мене тази биография, и на Марийка Марашлиева, която записа на пишуща машина същата. Писано е на 15 и 16 декември от съпругата му Надежда Кьосева и напечатано на 19 декември 1992 г. от Марийка Марашлиева.
Написала: /подпис долу/.
М.М.: Следващите материали са към материалите на Надка Кьосева, те са като допълнение.
Н.К.: Бях много пъти в салона и наблюдавам кой, кога, какво и така е останало в мене едно впечатление от много наши братя и сестри и съм го описала по няколко думи в рими, както ми е дошло в момента. Започвам:
Чуйте нашта хумореска, моля ви, тя да не ви стреска.
Започвам с брат ми Светозар, цял граф Монте Кристо, но мълчи си, че да е на чисто. Той си има хубав глас, в хора „Богомили“ не е дошъл при нас.
И ето, брата ми Илия, и той не е кой да е от тия. Правил мелници, тъкачни станове едно време, но досега той не дреме.
Ето и сестра ми Миче Златевата, колко предана е тя добрата, но годините напредват, ето там му е белята. А ние си пяхме с нея дуета и я снехме на касета.
Мъдрият ни брат Борис, крилат бе той някога естественик и висшист, но майстор е той на мозайка, а сега се вайка. Да са живи и здрави сестрите му Марийчето и Станка, що предани са след неговата сянка.
Ето и беседо-четецът ни доктор Илиян, премного той работи, но нищо му не струва някой от нас да критикува.
Йоанна, нашта вечна цигуларка, тя с добро и критикарка, но много е способна, още и духовна. А пък майката ѝ Гита – 50 годишна китаристка, сега дерзае и палци стиска.
Ето Ина, нашто чудо, много образите обича лудо. Упорито Паневритмията води и ще видиме докъде ще доди. Всестранно е надарена, но това ще се види по-нататък как ще се предаде.
Ето и Гриша висшиста с два езика, белобради, как можа шофьор да се насади? Сутрин става в три и половина, втора смяна в два и половина, нощем, докога това ще трае, той сам не знае.
А брат ми Николай не се мерва тука май. След лекциите си по астрология той изчезна по научна идеология. Той голяма е глава, хвала, хвала!
А Стойко работлив и красив, всеотдаен на сестра Стоянка, те приятели са на черновръхната ни вечна Ганка.
А пък другата Стоянка нас с чудни стихове ни грее, но сега в други светове живее.
М.М.: А-а, Стоянка Илиева.
Н.К.: А пък старичкият ни младеж с поздрав „Живей вечно!“, но копчето му рошаво дано да не вечно. А приятелят му Тошко не е момче лошко и започва ли да философства, слушай и мълчи, додето се приспи.
Данушка Кисьова добродушна дъновистка, добродушна и добричка, но май не може да ни стане редовна пианистка.
А българин Емил, синът ми, все в Европа ходи, но май пак тука ще си доди.
Ето Кирчо-лъвчето го някога зовяхме, със сърце неспокойно от мъжки пол, но си стои в салона все на един и същи стол.
При сестра Ваня /Ваня Медникарова/ често на молитва в къщи се влиза, но на Паневритмията от гората все от кръга излиза.
А сестра ми Емилия славна, бивша градинарка, на беседи идва и отива, но често от умора тя си поспива. /Ем. Михайловска/
А пък миналото ръководство – Драга, все не ѝ се трае и често от неправдите роптае.
М.М.: Генералски забележки прави тя.
Н.К.: А Верка нашата, бившата китаристка, по-голямата, в къщи все беседи пише тоже, но в салона идва само когато може.
М.М.: Коя е тя?
Н.К.: Верка Куртева.
М.М.: А, туй все за нея.
Н.К.: А Красимир водача, тенора, строи къща и поне към салона често се не връща. Но той е много работлив и не знам дали и той е бил ревнив.
Таню младежа тихо все работи и добре, че не му е еня за него какво се говори, без да се допитва за своите работи.
Георги Йорданов мозайката, той втора петолъчка на местото градина направи, но другарката си още не може да забрави.
Ето брат ми, белокосия Драган, третия водач гимнастиките в гората. Години наред той носи транзистора с музиката на рамената, а преди него всичко това прави тихият електротехник Колю, моля, моля.
И още преди него брат Пеню с плътния си глас ръководеше играта в гората.
Белата и елегантна Йотка с чудна племенница върви кротка. Има дом чудесен и често кани ни на песен и черпи така благо, че да ти стане драго.
А пък нашия майстор, Филип музиканта, оркестри той съставя, музикални срещи ни оправя. И сам поканите ни пише неуморно и свири сам и дирижира и всякога си време той намира. Бъди здрав, брат Филипе, ние всичките те обичаме и в преданост ти се вричаме.
Още един наш брат, който сам остана, и е правил най-хубавите снимки на Изгрева, това е Васко Искренов, след Италия и всичко, което е направил, той в старческия дом се скрил. И той много нещо знае за нашта прабългарска история и комисия идва при него да го моли, по телевизията това да стори. Както и стана.
Ами Жорж Кьосев, стар негов другар, не само снимки, но и филми много той направи, но не е вече между нас. Мир и светлина от нас!
Ами Виктор и Елена, още една верна двойка, той поета и възпява природата и човека, доброто да е с него, нека!
Още много, много има от веригата ни дълга, но годините си летят, и не ни питат щеме или не щеме, но ние трябва почит да има отдадеме. Ние сме едно големо семейство и аз не се стеснявам тез неща да ви дарявам, защото мои мили и добрички, аз не пиша тез неща, но духове крилати ме посещават когато сме самички, и аз сядам да ги набавя, за да не ги забравя. И турям край на тоз ферман, защото стана цял роман. Но не за дълго ще е той, защото набирам втори брой!
Няно, така ме кръсти Буба, детето на моя брат, който вече не е на този свят. Така че има още много да се смеем, но важното е с любов да пеем.
Второ, хумореска на моите млади от нашето по-голямо семейство. Продължавам.
Започвам с втора бройка с кротката ни най-чудна двойка – Петър и Божанка, те хармонични са и обичливи и на всичките са най-мили. Той диригент е на хора „Богомили“, а тя неговата стажантка. Петър свири в нашата Държавна филхармония и даже чухме хубавия му концерт, прояви се като експерт. Боже, здраве и сили ти им дай, че работата им е безкрай.
Ето Верчето, нашта песнопойка в хора „Богомили“, и още чудни плетки тя плете и наше е и конферансие. И ако някои по левче ни даде за нотните тетрадки, Верка е на входа касиерка.
Дина от сопрана, кротка е и мълчалива, била е в Париж, обича планината, тръгни, иди я виж.
Любчо и Славка са втора чудна двойка, с двете прекрасни свои музикални дъщери, те в къщи години наред сбирки правят и с приятелството си ни даряват. Всички те се нравят, нека Бог да ги пази, и мисли за всички нази.
Нашта Димитрина много инициативна, тича и все нещо да помогне и дано не забрави за нас добро да направи.
Ето Анчето, от алта, тя ново жилище си има и с цигулка в ръце замества всички и успокоява смутно си сърце.
А и Таня, също от алта, тя с двете си деца си много страда, баща им е в чужбина. Макар че страда, тя е горда и никога духом не пада.
А Любчо от баса, няколко пъти отскочи, но сега той май прескочи.
Марийка от сопрана с брат си Вергилий са мълчаливите работници, те канят мнозина със своите спомени от Братството и записват на касети кой каквото се сети. Работете сестри и братя, нека светлите сили за вас да са святи.
Веселиновата Веска, черноока и добричка, за какво ли тя не тичка.
М.М.: Защо Веселиновата, Маркова да не е?
Н.К.: Тя, Веска Веселинова, и касиерка, и подрежда, и ѝ приляга да нарежда.
А пък Миче Антовото, тя неспокойна е била горката, но приютила се при нас, да й е на добър час.
Мария Арсова всякога будна е била и взима участие в братските дела.
Веригата е дълга, тя не се спира, не свършва, но нека се посмеем и с чисти мисли ний да пеем. Учителят каза: „Будни бъдете и благодарете!“ Край. Няни.
Край 6-В
Край на записите.
Съобщение!
Издирваме материали, свързани с времето на Школата! Молим, ако имате информация за местонахождение на дадени материали, нотен, документи, писма, спомени или друго да ни съдействате за да може да го сканираме и издадем. Нека да бъде достояние на света!
Всеки достигнал до нас материал ще бъде прилежно сканиран и описан, и върнат на притежателя му във възможно най-кратък срок!
Пишете ни на имейл: [email protected] или ни се обадете на телефон: 0883362049 или 0883377904
Йотка Василева Младенова – „Изгревът…говори“
Йотка Василева Младенова "Изгревът...говори" "... Моите две дечица малки, нося ги на гърба си, дето ви казвам как ги нося и чуждото дете и то малко. Отиваме. Значи от Владая вече до Мърчаево [вижте повече]
Димитър Грива 2D: „Кажи ѝ, че Господ не ще стари баби“ – „Изгревът…говори“
"Изгревът... говори" Димитър Грива 2D: „Кажи ѝ, че Господ не ще стари баби" "...Що се отнася до някой проблем за Учителя, Той казва така: "Ако първия не я изпълни, ще я [вижте повече]
Димитър Грива 2С: Огнения пояс – „Изгревът…говори“
"Изгревът... говори" Димитър Грива 2C: Огнения пояс "Д.Г.: "Иде, иде, сам Той иде". Това започна на Коледа, на един обед в малкия салон, Учителят запя и аз записах половината. В.К.: Как [вижте повече]
Димитър Грива 2В: Насилие нямаше, никакво насилие – „Изгревът…говори“
"Изгревът... говори" Димитър Грива 2B: Насилие нямаше, никакво насилие "...Д.Г.: Беше тогава, пристигаше една професорка от Германия. Зима тежка беше, като тази сега. Сняг, влака ѝ пристига вечерта към 10 часа. [вижте повече]
Димитър Грива 2А: Историческата следа – „Изгревът…говори“
"Изгревът... говори" Димитър Грива 2A: Историческата следа "...Що се отнася до някой проблем за Учителя, Той казва така: "Ако първия не я изпълни, ще я изпълни втория, ако не я изпълни [вижте повече]
Димитър Грива 1D: След 13 години продължаваме – „Изгревът…говори“
"Изгревът... говори" Димитър Грива 1D: След 13 години продължаваме "Д.Г.: А, точно така. Не, за гроба на Учителя. В.К.: Да. Д.Г.: Слушай сега. Сега искам да опровергая една измислица, че разрешението [вижте повече]
