Гради Минчев
“Изгревът…говори”
В този раздел Ви представяме част от аудио-архива на д-р Вергилий Кръстев, а именно документалния запис на интервюто на Марийка Марашлиева с Гради Минчев. Чуйте от първо лице спомените на Гради Минчев, историята, драматичните житейски събития, спомени за и с Учителя. Ако сте любопитни какво следва – абонирайте се и ние всяка седмица ще ви изпращаме новите записи, които публикуваме.
Молим за търпение, все още не сме публикували този аудио-архив изцяло, вижте други на страницата тук.
Гради Минчев 1 А
ИНТЕРВЮ НА МАРИЙКА МАРАШЛИЕВА С ГРАДИ МИНЧЕВ
Г.М. (Гради Минчев): Сестра, като привършихме вече това нещо, още работехме, и получих съобщение, че ме викат за преглед, за войник.
М.М. (Марийка Марашлиева): А ти не беше ходил войник?
Г.М.: Не ходих. И казах на Учителя, Той вика: „Още два-три дена и тогава ще пътуваме заедно.“ И, като… на Рила или пък на Изгрева, ще си пътувам вече и викам: „Учителю, аз ще искам да си направя тука барака, нали да живеем, ама нямам место, какво ще правя?“ И Той помисли и каза – както неговото место е, художник нали има там, на ъгъла и после брат Иван каруцаря: „Там ще си направиш барака.“
И аз тръгнах, отидох на село, нали. От там отидохме в едно село Ертеч, за преглед, нали, за войниците. И като се върнахме, ставаше въпрос вече да си тръгвам, и събра се мама, леля ми, свако ми и аз. Така събрахме се и аз викам: „Мамо, нали, аз вече в село няма да се върна да, живея, ще живея на Изгрева.“ Леля ми така малко се разтревожи, вика: „Още не си служил войник, какво ще правиш, едно-друго…?“ Викам: „Какво..“ Мама гледа, прави, струва, вика: „Той ми е син, каквото желае, това ще прави“ И като отидохме в къщи, аз трябваше да пътувам, тя ми даде 4000 лв. спестени пари. И в това време свако трябва да пътува и той за София, брат Куртев му съобщи, ще му прави къщичката, нали Вяра дето живееше. И свако беше много болен, обаче се качи на каруцата, по пътя едва пристигнахме в Айтос, обаче не се отказва да пътува. Пристигнахме на Изгрева, брат Куртев му даде пари, там едно-друго. Пристигнахме на Изгрева и свако ми веднага купи материал, нали, цимент, дъски, едно-друго, каквото трябва и последния момент отива да вземе да каже на Учителя, нали, че ще …
М.М.: Че ще строите.
Г.М.: Че ще строим. Добре, ама по едно време се връща свако и ми вика: „Гради, Учителят не разрешава да строим на брат Куртев къща. Аз го питах, какво да правим материала“, нали взема дъски там, кофраж ще правим, едно-друго, нали, брат Иван каруцаря ни пренасяше. И Учителят казал: „Колкото пари сте дали, казва, Братството ще ги плати и ще вземе материала, нали, обаче няма да строите там.“ И викам на свако: „Свако, таман сме купили тоя материал, колкото материал употребим за бараката, ще го платя аз, нали, а останалото ще… Вика: „Добре.“ И аз отидох при Учителя да му кажа, че ще строим бараката вече, така. Той ме погледна: „Рекох, там няма да можеш да построиш.“ Викам: „Ами Учителю, какво ще правя сега?“ – „Ами, ще попиташ някой брат, имат места“. И като излязох, вървя нанадолу там чешмата където беше, брат Борис Николов, и срещам брат Влаевски. Викам: „Брат Влаевски, искам да си построя барака, ако може на твоето место, там дето ми беше бараката, нали.“ А той си имаше къща горе, така до…, и си живееше в къщичката, а местото празно. И той вика: „Добре, казва“ и ме заведе и ми даде местото, точно където минава „Жолио Кюри“, тя проектирана улицата открай време. Значи това место, което му го отчуждават, той ми го даде за бараката. И почнахме да строим бараката. Построихме бараката и аз се чудя, викам…
М.М.: Ама ти войник не отиде ли?
Г.М.: Чакай…, подред така да не объркам. И… Нали ти казах, ходих в селото, прегледаха ни, нали, обаче те най-напред преглеждат и после подреждат кой къде ще служи, нали. И… сега … обърках.
М.М.: И Влаевски ви даде место, местото определи.
Г.М.: Построихме бараката, свако ми помогна, нали, едно-друго, така. И свако си тръгна за село, нали, даде материала, който хартиса, нали всичко. И аз почнах да си подредя бараката там, облепих едно-друго. Добре, ама наближава вече зимата, нали. И мама трябва да дойде на Изгрева, пък сестра Найденка, Тодор работеше в железниците, тя пътува безплатно и има право да носи към 200 килограма ли колко багаж безплатно. Помолих сестра Найденка, вика: „Ами ще ида“, пък тя е идвала на село, нали. И тя отиде и доведе мама, нали.
И в това време получих пък съобщение да служа войник. Ама преди това сестра Хаджийка ми гледа на кафе. Вика… ама това беше още май на Рила ли нещо, не мога да си спомня, гледа ми на кафе и вика: „Ще отиваш някъде на път, такова“ – „Ами викам, ще пътувам нещо, тука София тука.“ – „Няма, казва, ще отидеш на едно место, като пред съд, началникът, казва, ще бъде един висок черноок човек, там няма да се разреши въпроса, ще отидеш на друго место, там ще срещнеш един нисък, пълен, казва, рус човек. Там ще се разреши въпроса.“ Мина няколко дена и ме извикаха в Сливен войник. Като отидох в Сливен, още като влязох при полковника, гледам го, той един висок черноок така. Викам, значи… И той ми вика: „Еди-коя рота, там полка, нали всичко.“ Викам: „Господин началник, аз съм сирак от войната и съм глава на семейство, и плюс това таз година се преместих в София, майка ми заведох в София, никому не познаваме, не знаем, много Ви моля, преместете ме в София, нали.“ После аз съм вече софийски жител, нали, аз се записах в Слатина, софийски жител. – „Не може казва, такова, иди се облечи.“ Викам: „Аз от тука ще ида в пощата, ще имам телефонен разговор с директора във Варна на сиропиталището, да ми изпратят удостоверение, че съм глава на семейство.“ Той вика: „Ти се облечи, пък…“ Викам: „Аз като се облека, не мога вече да отида.“ И имах чичо в Сливен, бях при него, вземах чичо ми и отидохме в пощата, подадохме покана, нали, и говорих с директора. Викам: „Аз съм брат на Атанас Колев Минчев, моля ви се, изпратете ми едно удостоверение, че съм глава на семейство, нали.“ И си дадох нужните данни там, името, номера на…
М.М.: На личната карта, тогава лична карта имаше.
Г.М.: Да, картата. И излязохме с чичо ми, чаках един два дена, нали аз се въртя около казармата, да не мислят, че съм избягал, нали. И те викат: „Обличаш се…, такова!“ Викам: „Че нали…“ И дойде удостоверението, аз го представих на ръководството, той вика: „Добре.“ Чичо ми тогава много се чуди, вика: „Абе, селянче си там от селата, пък де ти идва на ума да… такова“. Както и да е, вземах пак ямурлучето, понеже зимата беше, облякох се и торбата и отидох в Бургас. Отидох в Бургас в казармата. Като влязох в канцеларията нали, където трябва, гледам един мой познат от нашето село секретар, такова писар, а той беше капитан, обаче се уволнил, и иска да работи там и…
М.М.: И беше писар.
Г.М.: И му се представих. Вика: „Ама ти ли си бе Гради от Сливен да такова…“ Викам: „Аз съм.“ И в това време вратата се отваря на канцеларията и влиза, гледам тоя ниския, пълния полковник. И Брадичков се казваше писара, вика: „Господин полковник, ето го момъка, който идва от Сливен, казва.“ – „А-а, той ли е, казва, който не иска да служи войник?“ Викам: „Господин полковник, аз не че не искам да служа, но моля да ме преместите в София, аз съм вече софийски жител, нали, после мама току-що дойде в София и не познава никого, тя вдовица, взима двайсет и няколко – трийсет лева ли пенсия, как ще живее, аз …
М.М.: Издържаш брат си.
Г.М.: А?
М.М.: Брат си нали издържаш?
Г.М.: Брат ми е в сиропиталището.
М.М.: А, там не даваш.
Г.М.: След това викам: „Аз съм сирак от войната, глава на семейство съм, брат ми е в сиропиталище, едно-друго“ И той ме гледа така, пък тогава ни гонеха като комунисти, нали. – „Защо, казва, не седиш на село, ами си тръгнал, казва, къде е Гюрген кьой[ Село Гюрген кьой – дн.село Габерово (област Бургас)], къде е София, казва.“ Пък аз все мислех да се преместя някъде, ама нали поговорката казва: „Ако се давиш, удави се в най-дълбокото.“ И отидох в София, аз мечтаех за София, нали Учителят постоянно…
М.М.: Чуваш за Него.
Г.М.: Чувах за Него… И, той ми вика: „Ще седиш на село, ще работиш имота.“ Викам: „Нямам имот никакъв, освен 2 декара место, лозя, ама името му е само лозе, а то е камънак, нищо не такова… – „Ами ще седиш, казва, ще си го работиш там.“ Викам: „Аз ще ви го подаря, вие имате възможност да отидете, хем да се разходите, хем ще си го работите, хем грозде ще ядете.“ Па не мълча, нали… И му казвам: „Баща ми е убит във войната 1916 година, Вие не сте виновен за тази работа, но ако оставите мама да мизерства в София сама, нямам никакъв близък, нищо, нито познати, значи Вие ще бъдете виновен.“ Той се ядоса, блъсна вратата и си излезе. Капитанът… А, преди да излезе, викам: „Аз ще Ви оставя адреса тука на село и ако решите да ме пратите в София, пратете ми съобщение, да си ида в село.“ И, той нали, пак прояви човещина да ме чуе какво искам. И отиде си, и капитанът Брадичков вика: „ Бе как може да се говори на такъв големец, казва, той полковник, тук управлява Бургаските войски, Сливен там нали, всичко, а ти, казва, се държиш с него…“ Викам: „Че аз си казвам истината, това което …“
Вземах си багажа, отидох на село, понеже тоя Брадичков пък имаше кръчма в село, един голям дюкян имаше, аз бях още съвсем малък, но го помня че…такова, после се премести в София, пък сестра му, Бог светлина да ѝ даде, остана в село да живее, тя се беше оженила там, нали. И като отидох на село, леля почна да ми приготвя партенки там нали, за войник, добре, ама получих съобщение: „По ваше желания Ви пращаме в София.“ Тръгнах аз от там от село, зарадван, едно-друго. Свако ми даже беше ръководител на село, даде ми десятък да дам на Учителя, нали. В Бургас всички ме познаваха и като стана въпрос, дадоха ми десятък. Добре, ама отидох в Бургас, нямам пари, мои пари, да си дойда до София. И сега, имам пари, ама те са на Учителя, не са мои. И, пак в казармата, отидох в казармата и казвам на Брадичков, викам: „Сега трябва да ми дадете билет, да си отида до София.“ Вика: „Ние нямаме право да ти дадем билет, защото ти не си служил при нас и няма как да те… Викам: „Ами аз нямам никакви пари, и такова…после ако взема на заем, трябва да ги върна, пък аз, викам, мама е в София сега…
М.М.: Трябва да работиш.
Г.М.: …нямаме пари за хляб, сега е зима, няма къде да работя.“ Той ме гледа, гледа така. Взема телефона и се обади в полицейското комендантство. Пък аз нали съм работил в Бургас там, знам го къде е полицията, отидох при началника: „Добър ден.“ – „Добър ден.“ Викам: „Аз идвам от казармата, праща ме господин Брадичков, капитан Брадичков, трябва да пътувам за София, те ме викаха войник, а сега не могат да ми дадат билет, пък аз, викам, нямам никакви пари, пък и да ида в София, пак нямам пари и няма как да ги върна.“ Та, той вика: „Добре, ще наредим.“ Беше следобед. „Иди, казва, вземи багажа си и ела тука.“ И аз го гледам… – „Ще преспиш довечера тука, нали, и сутринта ще те пратим с арестант, нали.“ Добре, ама аз го гледам така, викам: „Господин началник, Вие не ме търсите мен, аз Ви търся Вас, много Ви моля, имам къде да спя, нали, що да идвам тука, да мислят, че съм арестуван, нещо едно-друго, ами ще ми кажете в колко часа тръгва влака, един час ще ида преди влака, ама…“ Той ме гледа, гледа: „Хайде, казва, утре сутринта в шест и нещо ли какво каза…добре.“ Отидох аз преспах, събрах, казах, че отивам в София, нали и такова. А всички ме познаваха, нали от дете и така, дадоха ми доста пари, десятък. Сутринта отидох, почаках, нямаше го влакът още даже ли, какво. По едно време пише, нали къде ще го композират, застанах аз, дойде влакът, седя отвънка да чакам да дойде полицията, нали, ще карат арестант. Дойдоха, влязох в първия вагон в първото купе, седнаха там, разположиха се и бай Гради и той отиде при полицая, викам: „Ето аз се казвам, паспорта, Гради Колев Минчев“. – „А тука Ви има писан, казва.“ Викам: „Аз съм за София.“ Вика: “Добре, сядай тука.“ Оставих си багажа, там, торбичка ли беше, куфар ли какво, оставих го и седнах. Викам, сега то тука от Бургас до Айтос, пък Карнобат и Ямбол, там съм работил нали в чифлика, насам нататък, ще ме видят някои тука, ще кажат Гради арестуван такова. Викам на началника, този полицая, те бяха двама, викам: „Ще си оставя тука багажа, вие виждате че аз не съм престъпник нали, ще се разхождам из вагона, да не ме видят някои близки, така нали… Вика: „Добре, ходи където искаш, казва.“ Тъй излязох. Стигнахме в Стралджа, оттам отделиха за Сливен, Стралджа – Сливен се отива. И от там отидохме до Пловдив, в Пловдив се сменят полицаите и имаше и за пловдивския затвор, обаче те го вземаха, нали… И по едно време пристига един, само че агент беше, нали, цивилен, с една девойка и аз седя в купето, нали, той влиза в купето взима от полицая нали, арестантина, който е Гради и си пътуваме. Пристигнахме в София, ама към шест часа нещо, рано влака беше. И той вика, хайде сега…
М.М.: Вечерта ли, вечерта, пристигате вечерта?
Г.М.: Сутринта, сутринта.
М.М.: А-а, сутринта.
Г.М.: Ние тръгнахме сутринта. Пък тогава влаковете пътуваха бавно, бавно, бавно, пътнически влак.
М.М.: На всяка керемидка спира.
Г.М.: А спира, спира, спира. И иска да ме води в арестантната. Викам: „Моля ви се.“ А пък доколкото разбрах, той с тая девойка иска така да се поразходи, като мойто братче така, ала-бала. Вика: “Ще седиш в чакалнята в толкова часа, аз ще бъда тука, да такова… “ , да ме предаде. Викам: „Тука съм аз, няма да мърдам никъде.“ По едно време пристигна той. Но независимо от всичко, пак ме предаде в арестантната, и от там пък да ме извадят, нали. Щото близо час и нещо ли, два ли какво, влакът пристигна, къде ме е държал, нали да не … Като ме бутна в арестантната толкова въшки съм виждал, лазят като мравки, ужас. По едно време дойде полицаят, взема ме. От гарата отидохме накъде е операта, до мавзолея там нали, там беше милиция, полиция, заведе ме там и предаде ме в една стая, ама имаше към десет, повече момчета. И по едно време, всички пушат там едно-друго.
По едно време началникът, който им е там, вика: „Дай си…“, ама той полицаят даде бележката на него, ама паспорта беше у мен, нали да не съм пък някой друг. Дадох паспорта. – „Ами къде живееш, казва?“ Викам: „Живея на Опълченска 66.“ А ние на Изгрева живеем, ама всичките ни адреси там ги получаваме писмата, нали. И той вика: „Е, с какво ви храни дядо Дънов, казва?“ Пък аз, от Рила нали работех зидарство, едни мазоли… Пък като се върнах от Рила, докато ме извикат да отида за войник, работех при брат Бертоли, точно където е операта, има хотел там, нали, правехме ресторант, правехме изкуствен мрамор. И като търкахме, ръцете ми като пожълтели, отдолу мазоли едно-друго. И те, викам, аз си подадох ръката. Викам: „Дай да видим кой кого храни, бе.“ Викам: „Вижте какви мазоли имам по ръцете, тия мазоли, викам, хранят и нас и вас хранят, викам. Дядо Дънов, викам, си има друга работа, той нас не ни храни, викам, ние може да живеем там, нали… Я си дайте ръцете, викам, моите жълти от мазолите, а вашите жълти от пушенето на тютюн.“ И той ме изгони от стаята и по едно време ми даде, че ме освобождава, нали.
И пристигнах на Изгрева и почнах вече нали, на Изгрева, с мама двамата. Мама горката, един ден ми вика: „Гради, аз слизам в града, дай пари да купя хляб за обед.“ Пък аз нямам стотинка, Марийке, викам: „Мамо…“ Може би съм имал няколко стотинки, щото пък от трамвая като вземах, пък слязох в центъра на града ли, ама, нямам пари за хляб, ами така за трамвая. Викам: „Аз ще отида в града, пък в града ще видя какво ще правя.“ И слязох в центъра на града, спираха трамваите, нали. И сега има един евтин магазин, там, показния магазин където е, има стъпала нали там, купила си нещо от него. Там имаше един голям магазин на ъгъла – железарски. Казваше се „Коста Даво“ и големи стъкла, нали поставят стъкла, едно-друго.
И като стигнах точно до вратата, аз вървя отвънка, ама гледам един господин излиза от магазина и носи един доста голям портрет, може би 60-70 см ли, така дълъг широк, така, ето като така, с рамка, стъкло, и отпред има двама-трима носачи, така нали. И той вика: „Колко ще ми вземете до еди-къде си, да ми занесете тоя портрет?“ И се обадиха: „Петнайсет лева.“ Вика: „Не давам петнайсет лева.“ Пък аз, като чух, викам: „А дано да не го вземат, нали.“ Ама къде ще се носи, не знам, във Княжево ли, във Владая ли, къде не знам. И подмина той, там стъпалата където са, и аз си спомням даже на стъпалата така, подмина така, и викам: „Извинявайте, дайте да Ви нося портрета.“ И той ме погледна такъв, да види, дали ще може да го нося…
М.М.: Как няма да го носиш, ти такъв голям човек.
Г.М.: И като ме видя, такова, даде ми го. От там минахме, отидохме помня по „Дондуков“ малко, после слязохме покрай пожарната команда, минахме „Раковска“, покрай банята минахме, „Раковска“, и като минахме „Раковска“, една-две преки ли какво, качихме се на втори – трети етаж ли. „Остави, казва тука портрета.“ И си извади портмонето и ми дава 10 лева. Е, никога не съм изживявал такава радост! И таз заран изживях радост, нали като такоз, ама за времето си това беше… И бързам, щото като тръгнах от Изгрева, слязох в града, вземах портрета и там. И отивам във фурната, вземах два хляба, мисля по пет лева ли бяха хлябовете тогава, едно-друго, в торбичката, на Изгрева, отидох, право в къщи. Викам: „Мамо, ето хляб.“ Марийке, никога не беше ми казвала това нещо мама, погледа ме, погледа ме, така жаловито, вика: „Ти, като тръгна от тука, нямаше никакви пари, слезе в града…
М.М.: Да не си ги откраднал…
Г.М.:…да не ходиш, казва, някъде да крадеш, казва?“ Викам: „Мамо, как ще крада бе, заработих ги, викам, носих един багаж там нещо.“
Мина известно време, щото познавах на Изгрева брат Бертоли, брат Борис нали. Добре, ама вземах на заем по малко от тук от таме, пък една скоба ще помниш, че тук съм… Като направихме бараката, нали, ама преди да направим бараката мисля още, като тръгнах, това е голяма скоба, като се върнах от Рила нали, трябваше да работим пак, нали, добре, ама няма работа. При брат Ради вече няма да се копае, няма нищо, пак отидох при Учителя, викам: „Учителю…
Гради Минчев
Гради Минчев 1 B
Касетка 1 В
Г.М.: И почнахме там да се храним, ама това беше като се направи бараката вече. И мама я нямаше. И отивам на салона, храня се в трапезарията. Пък брат Иван Антонов, той си беше зарегистриран там. Вика: „Бре още един се увеличи“, пък имаше и нали, там и други… Вика: „Ти що не отиваш да работиш, бе, ами седиш тука, да …?“ Викам: „Ами няма работа, едно-друго“ – „А, няма работа!“ И аз ми стана така терсене и викам… Отидох при Учителя и викам: „Учителю, трябва да си намеря вече работа, тука брат Ради почти всичко обрахме плодовете там, нали всичко, нали няма…“ И той ми вика: „Рекох, слез в града.“ И тръгнах по алеята, нали, и като тръгнах, настигнах брат Борис. И той ми вика: „Къде отиваш?“ Викам: „Питах Учителя вече братска работа, нали казах работих няколко месеца, да си потърся работа.“ И той вика: „Ела, казва, с мен.“ Отидохме на улица „Жданов“, там на Света Неделя където е, къде, къде – при брат Бертоли. Брат Бертоли там му беше бюрото, бюро „Мусала“, нали. И брат Борис вика: „Брата, казва е без работа.“ –„А, ще дойде да работи, казва, при мен.“ И почнах да работя при брат Бертоли. Работих, добре, ама дойде зимата вече, студено, няма къде, нали. И се прибрах тогава, вече в бараката, нали. И тогава стана въпрос за хлебеца нали, щото нямах, срам ме е да ида да искам от брат Бертоли, той ми дава…
М.М.: А тогава стана значи …Тогава стана нужда да търсиш, нали нямаш пари да купиш хляб.
Г.М.: Да, нямах пари за хляб. И, Бог светлина да даде на брат Стоименов, Марийке, искал съм му пари за хляб. Защото той е нашенец, бургазлия, нямам пари, нямам таквоз. Поисках още на двама души съм искал пари и ги запомних. На брат Иван Илиев, нали, той работеше паркет, ама…
М.М.: На сестра Донка, на сестра Донка.
Г.М.: А, на сестра Донка. Все има пари той. Викам: „Брат Иван, дай ми десетина лева да си купя хляб, такова.“ –„Нямам пари, нямам.“ И, а пък други братя съм искал, като поискам, аз пък още не ги познавах, нали, и такова, срам ме е. И по едно време, мама вика: „Гради, аз ще ида да работя във фабриката, нали във ППД там. Анчето Шишкова работеше там и други сестри. Викам: „Мамо, по три дни гладни ще седим, на фабрика няма да те пратя. Няма да ти позволя да отидеш, защото познати-непознати ще кажат: „Гради заведе майка си в София…
М.М.: В София, да работи на фабриката…
Г.М.:…той отиде, прати майка си да работи във фабриката“, а той …
М.М.:…седи в къщи.
Г.М.:… лентяйства, казва и такова, нали. – „Ний сме двама, викам, брат ми го нямаше още.“ Вика: „Добре, казва, тогава.“ Марийке, затвори малко.
М.М.: Сега продължавай вече. Да продължаваш.
Г.М.: Да приказвам?
М.М.: Да.
Г.М.: Значи като направихме моята барака. Това е скоба, нали. Учителят извика свако ми Слави, той е майстор, нали. И аз със свако, почнахме да правим столовата. Дойде брат Коли Челифареца[ Килифареца], и той ни помага. Имаше брат Пантелей, Господ здраве да му дава. Имаше един фабрикант, брат Гъбав се казваше, той от Габрово, ама възрастен…
М.М.: Гъбев ли?
Г.М.: Гъбав, Гъбав, мисля се казваше, и той дойде и той работи, ще ти кажа. И работихме там, измазахме Салона, нали. Направихме, почнахме да правим дюшеме, нали. И имаше един брат Лазар, който правеше китари, знаеш дърводелец беше, той прави и доромата и на салона, нали…
М.М.: Дограмата.
Г.М.: Дограмата, нали, на салона, дето за беседите. Нали ти казвам, като дойдох първия път нямаше. Направи и на трапезарията и почнахме да правим дюшемето. И тогава почнахме да ковем. Добре, ама брат Кольо Килифареца, нали е паркетчия нещо измисли и взема че разкова това дюшеме, което бяхме наковали, почнахме да го ковем наново. И даже Учителят в беседата каза: „Никой на никому да не кърти дюшемето“, нали така, в беседа го изнесе това нещо. Добре, ама брат Кольо, Господ светлина да му даде, малко своенравен.
М.М.: Изкърти го.
Г.М.: Веднъж като раздаваха купони за храна, той ми гледа златен пръстен на пръста и вика: „Кой ли ще ти счупи пръста да ти вземе пръстена?“ Пък аз го вадя и му викам: „Брат ми…
М.М.: Кой казваше тъй?
Г.М.: Кольо Килифареца. А той раздаваше купони, там. Той партиец, пък аз не знаех. „Партиец“ ще го задраскаш, да не го чуят. И викам, вместо да ми чупиш пръста, ето ти пръстена… – „Ама аз не…“ Та такъв спомен имам от това. И като ми каза сестра Димитринка Атанасова, нали, защо не плащам, и аз вече не ходех. И след това слязох в града да…
М.М.: Да се храниш там.
Г.М.: (Гради чете) С брат Петър се запознахме 1932 година преди Великден във вегетарианския ресторант на брат Петър Кулисов в Бургас. Един ден стана въпрос, защото аз ходех да работя където ми падне – зидар. Той ми каза: „Брат Гради, ако искаш, ела в нашата сладкарница, има там правят кюмбета за сладкишите да се пекат и търсят майстори. Имат главен майстор, но искат още да помагат.“ Отидох, то едно мазе, влажно, нямаш представа. Работих, построихме кюмбетата, останаха много доволни от работата. След това работих при един друг майстор, строихме една къща. Той ми казваше: “Гради, ако дойдеш след Великден, ще ти плащам 120 лева надница.“ А това беше една от най-големите надници. Аз бях 20-годишен, зидах и т.н., тогава ми плащаше 100 лева. Когато нямах работа, отивах на местото, където търсеха работници и работех каквото искаха.
Брат ми по това време беше в сиропиталището в гр. Варна. За Великден той си дойде на гости. В Тополица аз се бях запознал с брат Борис Николов, брат Бертоли, брат Лулчев. Когато работехме чешмата изведнъж ми хрумна идеята да отида в София. Брат Бертоли по-рано беше фалирал и отиде в Букурещ. Брат Борис казваше, че не може да ме вземе на работа. Но това беше когато работех в Тополица. Казаха ми, казах на мама, че ще отида да изпратя Наско до Стара Загора, после той ще потегли за Варна, а аз за София. И така направихме, отидохме на Изгрева, трамвая тогава отиваше до „Йорданка Николова“. Вземах, значи единицата трамвая и отидох. Беше неделен ден, от село си бях взел инструментите, като обикновено ходех на работа – тесла, бичкия, трион, чук, ямурлука и т.н. Мама ми каза: „Нали отиваш за два-три дена?“ Рекох: „Може да поседя няколко дена, да поработя, да помагам.“ Както и да е, пристигнах на Изгрева откъм гората, по алеята, където живееше леля ти. Първият човек, когото срещнах беше брат Деветаков. Той имаше една барака дадена под наем на сестра Конова. Беше недалеч, неделен ден и той ѝ поставяше печката. По едно време му казах, казвам: „Искам да отида на беседа, да чуя Учителя като говори.“ Той ми каза: „Остави си тука багажа и иди.“ Тогава салонът нямаше още прозорци, тъкмо беше построен. Прозорци още не бяха поставени.
След свършване на беседата излязох на двора, а на двора народ много, исках да потърся брат Бертоли или брат Борис, да им се обадя, нали тях познавах, други не познавах. Изведнъж някой ме хвана за ръката и като извика, само където не ме удари. Казах му: „Извинявайте, но аз идвам тук за пръв път. Аз съм от айтоските села и никого не познавам. Познавам само брат Борис и брат Бертоли.“ Той избърбори нещо и си тръгна. Впоследствие разбрах, че това бил брат Игнат Котаров, последният не бил в добри отношения с брат Иван Антонов. И понеже аз съм бил застанал до брат Иван Антонов, той помислил да не съм протеже на него. После намерих брат Борис на поляната, поговорихме с него, понеже той ми беше обещал да ме вземе на работа. Брат Бертоли, който имаше работилница беше фалирал, и беше заминал в Букурещ. Но тъкмо сега се беше върнал. Като се обадих на брат Бертоли, той каза, че ще ме приеме на работа. – „Ами къде ще живееш?“ − ме запита той. Рекох: „Не зная, не познавам никого.“ А зад тяхната къща имаше барака за въглища. Зимата беше минала и бараката беше свободна. Той ми каза: „Ще вземеш да почистиш бараката и ще си сложиш едно легло.“ Още на другия ден почнах, почистих бараката, облепих я с хартия, както правеха другите, сложих си багажа, едно-друго. Почти цяло лято прекарах там.
Като минаха няколко дена, отидох при Учителя, рекох си да попитам Учителя. Тогава се запознах с Учителя. Той ме разпитва от къде съм, що съм. Преди това, още от малък бях чувал за Учителя, но не бях го виждал. И тъй, значи преди Великден се бях запознал с брат Петър, а след Великден с Учителя. Това беше все през 1932 година. Казах на Учителя, че съм сирак от войната, баща не помня. Той запита: „Ами майка ти, рекох?“ – „Като се подредя, ще взема и мама. Но имам брат в сиропиталището във Варна, двама братя сме.“ –„Значи и него ще вземеш в София.“ Учителят ме погледна и каза: „Можеш да останеш в София.“
Имахме по него време и една сестра Найденка, майка на брат Тодор Михайлов. Тя беше от Айтос и аз общувах най-много с нея. Тя живееше до Вера Куртева. Тя ми каза: „Брат Гради, зная, че който дойде на Изгрева, ще трябва да работи братска работа, така съм чувала.“ Аз имах спестени 1000 лв. Бях дошъл в София, но исках да работя, да печеля пари. Отидох при Учителя и му казах, че съм ходил няколко пъти да търся работа, не мога да намеря, не зная какво да правя. Той каза: „Ще отидеш при брат Ради.“ Отидох при брат Ради, работих братска работа, докато стана време за отиване на Рила. Копаех в градината и изобщо работех братска работа на Изгрева. Като дойде време за Рила, аз отидох със сестра Йорданка Жекова и със сестра Керемидчиева, майка на сестра Савка. Като отидох на Рила и целунах ръката на Учителя, още не си бях свалил багажа от рамото, Той ми каза: „Ти нали беше зидар?“ Викам: „Да.“ – „Рекох, тука братята се заловиха да правят кухня.“ Аз свалих багажа от рамото си и гледам основите не са сложени както трябва. Казвам: „Учителю, камъните не са наредени както трябва.“ Той каза: „Ами ти си майстора, те не разбират.“ Там бяха брат Пеню Манолов, Манол Иванов от Варна, зидарията беше суха, не с цимент. Аз започнах да подреждам.
Вечерта брат Димитри ме извика, беше си приготвил широко легло, показа ми леглото. „Ето казва, тука ще спим двама, тук става нощем студено.“ Той си облече пижамата, а аз с ямурлучето си легнах. През нощта заваля дъжд и стана студено. Тогава надигнах юргана и си легнах при брат Димитри, затоплих се. На другия ден ми намериха палатка, но след няколко дена казвам на Учителя, че съм си свършил хляба и че трябва да си отивам. Нямам и пари, имам само колкото да си отида до София. Учителят ме погледна и каза: „Всеки работник заслужава заплатата си.“ Учителят нареди на брат Николай Дойнов, който се занимава с лавката да ми дава хляб, сирене и друго. Имаше много мераклии да работят, но никой не беше пипал такава работа. Но бяха наперени и смели, работеха и не слушаха. Но по едно време като нареждаха, изведнъж, стената се събори. Аз работех от вътре, а те отвън и само ръководех. Но нали не ме слушаха, аз си събрах багажа и влязох в палатката. Това беше след обяд. Учителят по едно време слезе и гледа никой не работи. „Какво става, пита той, къде е майстора?“ –„Той се прибра в палатката“, му казват. Аз си бях легнал и си мислех като се свечери да си тръгна. По едно време идва един брат, с когото спяхме в палатката, и ми казва: „Учителят те вика.“ Учителят ме пита: „Какво мислиш?“ –„Ами мисля да си отида, рекох.“ По едно време се обърна към братята, те – нищо. Обръща се пак към мене, като на сцена. После пак ме пита: „Какво мислиш?“ –„Мисля, рекох, Учителю, да изберем един брат, който да го слушат. Те искат да работят, но не знаят как. Аз мога да стана отговорник при следното условие: първо, аз ще работя само отвътре. Второ, ще наглеждам отвън и ще правя, поправям. Ако трябва, или ще им казвам какво да правят.“ Учителят казва: „Ето, братът е съгласен при такива условия да отговаря.“ Така аз поправих събореното и започнахме отново да градим.
После стана въпрос да направим покрива. Брат Крум каза: „Ще слезете да сечете дърва“, долу имаше изгоряла гора. И взехме, отсякох дървото, но тъкмо да се събори дървото, нали съм майстор, направих така, че счупих и дръжката на брадвата, така ударих брадвата в петата. Рекох: „Брат Крум, дръжката се счупи.“ Взех дървото и му казах: „Аз имам толкова работа горе. Вие нищо не работите или работите колкото искате, а аз зидам и т.н.“ Занесох дървото и почвам да правя покрива, направих го. Десет години бях работил зидарство, кал съм бъркал с крака, сложихме клековете отгоре. Понеже не бях покривал с плочи, брат Николай Дойнов ми помогна, понеже като габровец там покриват с плочи, покриваха с плочи, знаеше как трябва да стане. Носеха плочи от езерото на Бъбрека. Два камъка поначало един до друг по метър високи. И Учителят започна да слага помежду им, там имаше дупка като хамбар, камъчета, та да запълни дупката.
По едно време сестра Катя Зяпкова каза: „Учителю, аз ще правя това, да затворя дупките.“ Обаче Учителят в туй време се измести, отиде на друго место, почна да приказва със събрали се да говорят, та и тя. Добре, ама сестра Катя, като не можа да напълни тоя хамбар, сложи една камичка и отиде при сестрите, братята, с които Учителят говореше. На другия ден тя каза на Учителя: „Ето Учителю, аз затворих дупката.“ Аз казах: „Нищо не си направила, сестра. Сложи голямото камъче, а долу е празно.“ –„Как можеш да ме обиждаш пред Учителя?“, каза тя. Махнах камъка и рекох: „Хайде, пущай сега.“ А между тях една дупка, като хамбар дълбока. Учителят като стоеше, започна да пуща малки камъчета в нея. Сестра Катя Зяпкова като видя как Учителят пуща камъчета, каза: „Нека аз, Учителю.“ И се залови тя да запълва дупката с камъчета. Но по едно време малко по-настрана няколко сестри се бяха събрали около Учителя и говореха нещо. И сестра Катя, като видя групата около Учителя, взе един камък и го постави като кама, така че да затвори дупката привидно. Това направи поради желанието си да отиде при групата, да бъде при тях, да вземе там участие. На другия ден дойде Учителят на местото, където се строяхме, и сестра Катя, която също беше там, каза на Учителя: „Ето Учителю, аз затворих дупката.“ Но аз рекох: „Нищо не си направила сестра, сложи само голямо камъче, а отдолу е празно.“ –„Как можеш да ме обиждаш пред Учителя?“, отговори сестра Катя. Тогава аз махнах камъка и рекох: „Хайде, пущай сега камъчета.“
През това време пристигна брат, сестра ли, какво и ми носи съобщението, че ме викат за преглед за войник. Казах на Учителя. Учителят: „След няколко дена, казва, ще си отиваме всички заедно.“ Така че прекарах няколко дена още, оттам слязохме и се прибрахме на Изгрева.
И като отидох на Изгрева вече, пак отидох при Учителя и му казах: „Учителю, аз си тръгвам сега за село. Там ще отивам на преглед. Учителю, казвам, аз си отивам на село. Мама може да ми даде пари да си направим барака, а нямам место къде. Дали ще мога да си направя барака на Изгрева или не?“ Той тогава помисли и ми посочи местото точно където е къщата на художника Иван Мирчев, там беше голямо место. Брат Иван каруцарина живееше. И аз си тръгнах тогава за село. Отидох на село. Там отидохме в село Еркеч за преглед. И като се върнахме ставаше въпрос вече да си тръгвам и се събрахме там мама, леля ми, свако ми Слави и аз. Викам на мама: „Аз искам…“ им казах, че искам да остана на Изгрева да живея. Всичко беше добре, обаче леля ми не беше съгласна, понеже не бях служил още войник и как може да оставя майка ми на село и такова. Викам: „Не, аз няма да се върна вече тука.“ И мама гледа и каза: „Той ми е син, каквото желае, това ще бъде.“ И като отидохме в къщи, аз трябваше да пътувам. Мама ми даде 4 000 лева спестени пари. В това време свако ми и той, пътувахме заедно, трябваше да пътува за София да прави къщата на брат Куртев в София. Брат Куртев му съобщи, че ще прави къщичка на Изгрева, нали, Вяра където живееше. Свако беше много болен, обаче се качи на каруцата, едва пристигнахме в Айтос, но той не се отказа да пътува. Пристигнахме на Изгрева, брат Куртев му даде пари, едно-друго. Свако не на Изгрева, в Айтос пристигна, брат Куртев му даде пари едно-друго, свако му купи материал, нали, цимент дъски, каквото трябваше и в последния момент, отива да каже на Учителя, нали, че ще строим. Добре, но по едно време се връща свако и ми казва: „Гради, Учителят не разрешава да се строи на брат Куртев къща.“ Аз го по…
Край 1 В
Мария Минчева – майката на Гради Минчв
Гради Минчев 2 А
Г.М. (Гради Минчев): Когато вече свършихме салона, Учителят каза: „Братята, които работеха салона, докато си намерят работа ще се хранят в стола безплатно.“ И в това време дежуреше сестра Димитринка Атанасова. И няколко пъти като не съм платил, тя ми вика: „Защо, казва, не пущаш пари?“ Викам: „Учителят ни каза, които сме работили салона…“ –„Не може, казва, то така, трябва да се плаща.“ И аз от него момент отказвах да се храня, понеже тя беше дежурна. В това време бях дал на брат Иван Андонов да ми направи хороскоп. И той ме извика и ми прочете хороскопа, и ми казва: „Към 30 годишната си възраст ще си сложиш край на живота, поради някаква любовна афера.“ И аз, както бях при него, станах и отидох към салона и застанах до пейките така. Учителят в това време излезе от столовата и дойде право при мен и ме пита: „Рекох, защо не идваш да се храниш?“ Мен ме досрамя да кажа за какво ми се случи със сестра …
М.М. (Марийка Марашлиева): Димитринка.
Г.М.: …сестрата за парите и му казах: „Учителю, закъснях…“ и му разправям случая с хороскопа, в това време Учителя го заобиколиха сестри и братя, обаче товара ми, който беше дошъл на гърба ми, престана.
М.М.: Падна.
М.М.: (чете) „Всичко това, което казах, се случи през 1932 година. След забележката на сестра Димитринка Антонова, аз повече не се хранех на стола и слязох в града да си потърся работа. По пътеката през гората срещнах брат Борис Николов, с когото отидохме до брат Бертоли, където започнах работа.“
Г.М.: Посрещах Новата година, след това дойде Коледа и тъкмо седях, четях нещичко, чувам някой чука на прозореца. Станах, той брат Михаил Добрев, точилар. Вика: „Гради, много те моля, ела да покриеш бараката на брат Трифон.“
М.М.: Кой Трифон?
Г.М.: Те му направили хубава къщичка с тухли така, обаче непокрита. Качили керемидите горе, няма кой да я покрие. Викам: „Брат днес е Коледа, на Коледа ли ще работя“ и се прибрах. Той си отиде и след няколко минути аз мисля какво да правя, викам: „Гради, я ставай, се обличай, пък иди да направиш работата.“ Станах, отидох, облякох се с работни дрехи, по дебеличко на краката, така всичко, да не изстина. Времето беше хладно, обаче нямаше дъжд, нямаше нищо. Те ми подаваха, кал там, керемиди едно-друго, аз покривах. Покрих. В това време нямаха вар и цимент да замажа билото, капаците, поисках плочи, укрепих, да не духне вятъра капаците. И слязох, обядваме там едно-друго, починах си, искаха да ми плащат, аз не приех и се прибрах в къщи. И когато си легнах, като станах сутринта – една педя сняг на покрива. Викам: „Гради, добре, че отиде, ако не беше отишъл, сега тоя сняг, какво ще правят хората, нали, багажа им там, всичко.“
Мисля, че беше 66-та година от Паркстрой отидох във железницата да работя, там се разболях много от лумбаго, ишиас в кръста. И от болницата от София ме пратиха в Станке Димитрово във ЖП областна болница, понеже беше през лятото, много горещо, сутрин обичах да ставам рано и се разхождам. Минаха два-три дена и по едно време главния лекар невролога, сега му забравих името и още един лекар, като влизам в стаята – стаята празна от болните, излезли вече, пък аз се връщам от разходката. И главния лекар вика: „Ето, казва, ние дойдохме, и бай Гради пристига.“ Седнах при тях да ми опишат заболяването. Главния лекар ме пита, първият въпрос му беше – от къде съм се научил да нося такава дълга коса. И аз викам: „Когато другаря Георги Димитров се върна от Москва, ходих да го посрещна и го видях с дълга коса, ми хареса много от него и от тогава.“ Вика: „Хайде сега, не ни занасяй, казва, ами кажи си истината.“ А те познавали Учителя, единият лекар като момченце в Сепарева баня, Учителят отивал на бани там, от Рила ли, като се връщали, като отивали. Бащата бил военен нещо, и седнал така и то се завъртяло около Учителя, и Учителят казал на баща му, седели на една пейка ли какво: „Това дете ще стане учен човек.“ И после той станал лекар. И от там вече разбрах, че познават Учителя. А този, главният лекар, той пък е бил от Несебър и аз пък съм работил в Несебър. Правихме, имаше едно голямо блато го пресушаваха там. Работили сме, и аз работех там на дигата. И той също, бедно момченце, и той работел там.
По повод на това ми отпуснаха и вегетарианска храна, така нали и благодаря, прекарах много хубаво.
М.М.: В Станке Димитров.
Г.М.: От там прекарах един месец в болницата. И от болницата ме пратиха в Поморие на кални бани. Там прекарах един месец, лекуваха ме с хума там, кални бани. Обаче не ни даваха да се къпем в морето, понеже водата беше хладка. Даваха ни само да се разхождаме. И в това време, като се разхождах, имаше две девойки, едната студентка, едната агрономка от Смолян. А другата живяла на Изгрев при вуйчо ѝ. Имаше един Македонски там, живееше на Изгрева при вуйчо си. От там, като направихме снимката, пак прекарах един месец и ме върнаха пак в болницата, понеже имах болки още. Прекарах още един месец, два месеца съм прекарал в Станке Димитрово в болницата.
1933 година работих при брат Бертоли, главно при брат Бертоли работих и след това… Обърках…
1932 година, преди Нова година… чакай.
М.М.: Да не е било срещу трийсет…
Г.М.: 1933 г. работихме през зимата с брат Борис, имаше един брат Атанас от Златица. И като работихме, брат Борис вика: „Сега от тука, като привършим, моят баща се казва Никола, за Никулден ще бъдем в Габрово.“ И аз се радвах много, че ще направя една екскурзия, така, и то ще пътуваме пеш. И, като отидох в къщи, казах на мама, на брат ми, беше вече си дошъл от Варна. И той нещо ме конфузи, че нямаме пари за хляб, а че ще ходя на екскурзия, едно-друго. Викам: „Аз цяло лято съм работил, пари за пътни няма да плащам, ще пътуваме пеш от София до Габрово през зимата.“ Добре, ама той ме нещо нахока. И аз, така ми домъчня, отидох при Учителя и плаках пред Учителя, и му разправям. Учителят нищо друго не ми каза, освен, каза: „Ще си отидеш на екскурзия и ще гледаш, колкото се може, да късаш с брат си.“ Тръгнахме от София до гара Макоцево, пътуваме с влака, вечерта гостувахме на сестра Елена Андреева, тя беше учителка там.
М.М.: В Макоцево, в Макоцево?
Г.М.: В Макоцево. Сутринта тръгнахме от Макоцево през Гълъбец, до Златица пеш. Пристигнахме в чичото на брат Атанас, който е родом от Златица, а той пък от София, от Златица до Холандия, понеже беше есперантист, с раничката е пропътувал до Холандия. Там се залюбили с една девойка и се беше оженил. Живееха на Изгрева, до Изгрева. Вечерта спахме у чичо му. Брат Борис, Господ здраве да му дава, искаше вечерта да спим в плевнята, а чичото мисли, прави струва. Вика: „Щом искате да ви мирише на слама, ще донеса два коса слама тука. Лягайте в сламата и спете.“ Пък то много студено беше, ама. Сутринта всички бяха станали, аз още лежах. Брат Борис вика: „Гради!“ Викам: „Какво?“ –„Сега, махна чергата, скачай изведнъж.“ Добре, ама аз не мога да мръдна от пътя, който съм пътувал, като схванат. Викам: „Брат Борис, откъде знаеш, че аз не мога да скоча, значи и ти си бил като мен.“ Сутринта закусихме и тръгнахме за Козница, минахме там, на Козница по върха някъде, газихме сняг до колене. Но по 150-200 метра вървим и се сменяме. Отчупихме си малко хлебец, в една колиба бяхме. И от там пътувахме, спахме в Клисура и отидохме в Карловските бани. Там преспахме в един хан. Брат Борис изпи 13 чая, брат Атанас изпи 9, а брат Гради 7. И кръчмарят вика: „Все съм виждал хора да пият, ама да пият вино, ракия, ама чай толкова много!“ И брат Борис вика: „Хайде, казва сега, ще лягаме, ама заведи ни, казва, в плевнята да спим.“ И той вика: „Ще ви заведа в плевнята, ама багажа си ще си оставите, казва, тука.“ Отидохме в плевнята, цяла вечер не сме спали в сеното, то студено, обръщаме се. Сутринта тръгнахме, близо до Казанлък има една река Елешница, от там по река Елешница стигнахме на хижа Узана. От една мелница вземахме брашно, царевично. Брат Борис ни прави много хубави качамаци на хижа Узана, прекарахме мисля два дена. И от там тръгнахме и следобед стигнахме в Габрово.
Като стигнахме в Габрово, по пътя брат Борис ни разправя, ще ни развежда, нали, да видим Габрово, има музеи, насам нататък. Добре, ама като стигнахме в Габрово, почукахме, посрещна ни сестра Цанка, Бог да я прости. В това време излиза майка ѝ и вика: „Синко, синко, аз мислех да ми идваш с професори, казва, а ти ми идваш със зидари!“ На бай Гради му се пресякоха краката от коленете. И как прекарах нея вечер не знам. Сутринта, като закусихме, викам: „Брат Борис, аз си тръгвам вече.“ Той ме кандърдисва, прави, струва, никой не забеляза защо аз бях така разтревожен. Викам: „Какво съм виновен сега, че съм зидарин, не съм професор.“ И отидох на гарата, вземах влака за Казанлък. Исках да отида в село Енина, там имах вуйчо. И тръгнах с влака и помолих съседите ми, с които, къде трябва да сляза, да сляза. Добре, ама стигнахме на една спирка, пак поседя влакът. И по едно време влакът тръгна, ама прозорците, всичко в лед. И кондукторът почва да вика: „Билети за Стара Загора.“ И аз викам: „О, на кондуктора, ами аз, викам, трябваше да сляза да отивам в Казанлък, вие викате Стара Загора.“ –„Ами Вие, казва, трябваше да слезете тука на Тулово.“ И на първата спирка, Ягода, слязох там. Слизам на спирка Ягода и тръгвам точно на север към Стара планина, то студено, вятър беше, буря, както да е. Пристигнах в Тулово. От там надвечер имаше влак, качих се за Казанлък. То се случи него ден сряда. И търсех брат Никола Камбуров, те имаха печатница, нали, и всички го познаваха. По улицата почти никого не мога да срещна, тук-таме някой човек ме упътва, вървях доста. По едно време гледам няколко прозореца светят, така, на улицата. Викам: „Туй сигурно ще е някоя кръчма.“ И отварям, от улицата, тротоара, отварям, имаше едно-две стъпала ли какво. Като отворих, пълно с народ, насядали на столове. И в това време, чувам женски глас: „О, брат Гради!“ Пък аз целия в сняг, в скреж, така. Кога гледам, отивам, щото имаше пътека, вървя от вратата по пътеката и черна дъска, там нали, и тя се оказа сестра Веска Козарева от Изгрева, дошла в Казанлък. Прекарах много добре тогава.
М.М.: Това салон ли беше това?
Г.М.: Салона за беседите и това все едно, че гостувах на всички братя и сестри. Салонът беше препълнен с братя и сестри. Вечерта преспах у брат Камбуров и сутринта тръгнах за село Елена[ Село Енина, Казанлъшко]. То, на няколко километра към село Шипка. Отидох в селото, пак срещам селяни и питам, питам един селянин, викам: „Бе, търся тука Вълкан Градев.“ Той ме погледа така, пък аз издокаран много, с раница, костюм, с туристически обувки, всичко, гледа ме така и вика: „Пък при него ли казва, намери да отиваш?“ Викам: „Защо, казвам, защо при него?“ –„Той, казва, ни е най-бедния човек в селото. Няма хляб да яде, казва, ти ще отиваш при него на гости.“ Аз помислих така, викам: „Може да е най-беден, кажи ми, като човек какъв е?“ –„За сведение, казва, той ни е на-добрия човек в Казанлък.“ Викам: „Аз съм, той ми е вуйчо, на майка ми брат и аз искам да ида да го видя.“ А той пък, се занимаваше със…, понеже друго няма какво, печеше семки, стъргали, едно-друго, и отиваше там в Казанлъшките бани там, продава едно-друго. Така, че отидох да видя и вуйчо си Гради.
М.М.: Вуйчо си Гради ли?
Г.М.: Вуйчо ми Гради.
М.М.: А той Гради се казва.
Г.М.: Вълкан, бе пък. Вълкан.
М.М.: А, Вълкан.
Г.М.: Прекарах няколко дена при вуйчо Вълкан, нали. От там се върнах в Казанлък, от Казанлък вземах влака за Сливен. Като отидох в Сливен, отидох при брат Иван Калканджиев, той беше ръководител на Братството тогава. И, мисля на следващия ден ли какво, след един-два дена идваше вече Нова година. И тогава Новата 1933 година, тогава се запознах с брат Стоян. И решихме да посрещаме Нова година в Сливненския[ Сливенския балкан] балкан. Той имаше вуйчо, който беше учител, майка му и негова първа братовчедка, тръгнахме за Карандиля[ Местността Карандила, сега в Природен парк „Сините камъни“ в близост до гр. Сливен]. Тогава нямаше пътища, нямаше нищо, вървяхме по една „Хайдушката пътека“ се казваше. Вечерта пристигнахме в Карандиля, щяхме да спим вънка, в някаква колиба. Имаше колиби много. Обаче, за съжаление, всички колиби бяха напълнени със сняг. И като обиколихме колибите, видяхме само една хубава къщичка така, една стая и кухня. Много хубава, обаче заключена и имаше кепенци и няма как да се влезе. И бай Гради мисли, мисли и дръпнах се една крачка от вратата и блъснах вратата и тя се отвори. Влизаме в стаята, в стаята много хубаво подредена, имаше нарове, на наровете дюшеци, одеала, всичко. Много подредена. А тя била на някакъв фабрикант. На този фабрикант, за да му бъде запазена през зимата къщичката, я дава на горските и даже намерихме 2-3 пушки оставени в стаята. И печка имаше, обаче нямаше кюнци. И като излязох отвънка, гледам от кухнята, от покрива се показват кюнци. Аз махнах няколко керемиди, а те наредени на летви. Извиках брат Стоян Каравълев, и от там го пуснах през кухнята, през керемидите да свали отвътре кюнците и ми ги подаде през покрива. И от там излезе той и аз пак наредих керемидите на покрива, да не личи, че някой взимал нещо. И курдисах печката в стаята. От стаята имаше прозорец до вратата имаше една ламарина с дупка, прекарах кюнците там, нали, всичко. И когато погледнахме под наровете, пълно с дърва насечени, дърва за печката. Викам: „Сега брате, ще вземем дърва, сухи, хубави, да запалим печката.“ Правихме си чай, после си варихме, спомням си леща, за вечерта така. И имаше брадва, вземахме брадвата, отидохме, насякохме си дърва и за сведение дърва употребихме само да запалим печката вечерта и сутринта, а иначе си набавихме дърва, даже останаха дърва за…
Сутринта станахме и от Карандиля, трябваше да пътуваме за хижа Даулите, където щяхме да посрещаме Новата година на другата вечер. И аз, нали съм строител, излязох вънка, отворих кепенците хубаво, прозорците, замаскирах вратата, да не личи, че е отваряна, нали. От там, затворих прозорците, затворих кепенците, вземах няколко пирончета, така, замаскирах всичко много хубаво. И вечерта прекарахме Нова година на хижа Даулите. И като прекарахме, на другия ден се върнахме в Сливен. И като мина около един месец, получих писмо от брат Стоян Каравълев, пише: „В града се носи слух, някои са преспали в къщичката на еди-кой си фабрикант, обаче по всичко личи, че са били много благородни хора, защото всичко, нито даже дърва не са горили, а са си набрали дърва, всичко, което беше в стаята, са спали там, нали, готвили си, подредено, почистено, нищо не липсваше.“ Е това нещо много ме зарадва, защото все пак, нали, при големия студ трябваше да прекараме…
М.М.: Да се приютите някъде…
Г.М.: …да спим някъде, обаче съобщението беше това от брата.
С брат Иван Калканджиев, аз ходех много често в Сливен и бях много близък с тях. И с него сме ходили няколко пъти на Сините камъни и той ме е развеждал къде Учителят е прекарвал лятно време на лагер там с братята и сестрите. И имам много хубави спомени. Веднъж с брат Стоян Каравълев, имало един водопад, който аз не бях ходил тогава и той ми вика: „Върви, ще те заведа на водопада.“ Беше много хубаво времето, обаче, като отидохме до водопада, на полянката откъдето се спуща вече водата, нали, виждаме че мъглата е до полянката. И брат Стоян вика: „То много гъста мъгла, но няма да можем да видим водопада, а той много красив. Но независимо от това, казва, хайде ще слезем, каквото видим, видим.“ И какво ни беше учудването, като почнахме да слизаме по пътечката надолу, ние слизаме и мъглата се дърпа назад. И най-голямото учудване беше, че като слязохме вече чак долу на водопада, мъглата се дигна, отиде близо към един метър под нас. Ние разгледахме хубаво водопада, обаче това впечатление ни остана много запаметено. И още по-голямо беше учудването, когато почнахме да изкачваме пътеката, нали нагоре, да отиваме пак към скалите, мъглата почва да заема своето положение. Ние се изкачихме горе на поляната и мъглата си зае. И когато се върнах в София, между другото питах Учителя. Викам: „Учителю, така и така ни се случи.“ А той ми казва: „Мъглата, казва, светлите същества работят в мъглата, и мъглата, казва, им служи…
М.М.: За прикритие…
Г.М.:…за прикритие. Значи да не ги смущават и да видите водопада, те са ви освободили водопада и след това…“ Та това го знам от Учителя, че светлите същества работят. Веднъж, минаха много години, може би преди 2-3 години ли, стана въпрос със сестра Стоянка на Кольо…
М.М.: Драгнева?
Г.М.: Драгнев. Те са били на Рила, от Мальовица са пътували за езерата в гъста мъгла. И, като казах моя случай, и тя ми разправя как светлите същества им отваряли пътя да видят къде пътуват, да не се забъркат.
Ще ти кажа само случай, който го чух, обаче подробности не знам. Може да питаш сестра Еленка или сестра Теофана. Веднъж Учителят летува пак на Сините камъни с братята и със сестрите. Обаче тук в София, няколко души братя тръгват със задача да се оплачат от брат Гумнеров, на сестра Гина, където живееше Учителят. Брат Гумнеров нещо имал някаква връзка с някоя девойка ли, не знам какво. И те разправят на Учителя, но Учителят точно какво им е казал, сестра Елена или сестра… които знаят, ще ви …
Веднъж минавам от града, се връщам от Изгрева и минавам покрай салона. Учителят с една групичка братя и сестри седят и си приказват прави бяха така. И аз минавам с ямурлучето, беше студено и ги поздравих. Мина няколко дена и не мога точно да си спомня, брат Ангел Янушев ли беше или брат Галилей, но един от двамата, слизам в града покрай сестра Балтова, пак минавам, излизам на шосето и братът слиза и той в града. Тръгнахме заедно по алеята от дясната страна на шосето и той ми разправя: „Преди няколко дена, казва, като мина покрай салона, ние бяхме при Учителя и аз бях там. И говорехме на тема, казва, кой от къде идва от миналия живот. И в това време някоя сестра ли, брат ли, попитал: „Добре бе, Учителю, ами брат Гради, два метра човек, казва, сега, роден там в Айтоските села нататък, и той пък, казва, от къде е дошъл?“ И Учителят тогава казва: „Брат Гради за пръв път се ражда между славяните по негово желание, да дойде да проучи славяните. Той, казва, е англосаксонец, заквасен от богомилите. Той е от обществото на квакерите, казва, и затова най-подходящо место за него това е Бялото братство.“ И минаха много години, аз не го питах Учителя някога за тоя въпрос, но тази пролет идва сестра Маргарита…
М.М.: 1986 година.
Г.М.:…идва сестра Маргарита Калканджиева със сестра Веска Маркова. Седнала така и гледа снимка, която я правих 1932 година преди Великден и един портрет, брат Влаевски ми го рисува и седи, седи: „Брат Гради, колко приличаш на американец.“ Пак седи, седи, може би 5-6 пъти ми го повтори това нещо. И аз пък я питах, викам: „Аз разправял ли съм ти Учителят какво е казал за мене?“ Вика: „Не казва, не си ми разправял.“ И тогава вземах и разправях как Учителят е казал, че за пръв път се раждам между славяните. И тогава тя ми каза: „Аз пък ще ти кажа какво ми казаха.“ И когато Учителят е бил в Америка, аз съм се бил запознал с Учителя и сигурно тогава съм проявил силно желание да се родя между славяните.
Една скобичка ще отворя. Толкова години не бях питал Учителя, обаче от 4-5 години, като се разболях и лежа, постоянно мисля, Учителят казал, че за пръв път се раждам между славяните. От къде щях да се запозная с Учителя тука в България. Много мислих по тоя въпрос и сестра Маргарита, като ми разправя за, че Учителя се познавам с Него още от Америка, викам значи Учителят е наредил, тъкмо и той е между славяните тука в България, да ми нареди и аз да дойда. И значи аз се раждам 1912 година – 22 юни 1912 година, и в семейства, където са почти от Братството, свако ми, леля ми бяха ръководители на село, мама също така. Аз не помня мама да е яла месо. Така, че за мен се отвори едно малко прозорче, с което разбрах, че Учителят ми е помогнал да дойда между славяните.
1933 година, есента, получих повиквателна, да се явя в Самоков като войник в балканската, как се казва, артилерия [Артилерия], планинска артилерия, в планинската артилерия да служа. Добре, ама аз нали имам удостоверение да служа 6 месеца, мислих, правих, струвах, и веднага отидох при един наш брат, мисля беше полковник Райчев, той от, Бог светлина да му даде, от Търново. И той беше в трудовите войски и му разправям и той в това време взема телефона и се обажда във военното бюро и разправя там на свой подчинен, нали. И разправяха се, разправяха, нищо не може да ми помогне и в това време тъкмо да затвори телефона, викам: „Брат Райчев, кажи му, че съм сирак от войната, имам удостоверение да служа шест месеца.“ И той преди да затвори телефона, аз после се сетих, той нали полковник или подполковник беше, оня му е подчинен и този докато не затвори телефона, оня не може да затвори телефона. И брат Райчев веднага му вика: „Абе той, казва, сирак от войната, има удостоверение, едно-друго.“ И той тогава му казва: „Нека да дойде веднага при мен, ще уредим.“ И брата Райчев ми каза къде да отида, аз отидох и тогава вече планинска артилерия не служа. Мина известно, зимата мина.
М.М.: И отиде в трудовите войски да учиш?
Г.М.: А?
М.М.: Отиде в трудовите войски да учиш.
Г.М.: Нали ще ти разправям сега. И мина зимата и пролетта брат Драган, Господ здраве да му дава, го извикаха войник в Сливница. И не мина една седмица ли какво, и мен ме извикаха в Сливница. И като отидох в Сливница, най-напред кат се явих, ме пратиха при лекаря, лекаря ме преглежда и между другото, вземаха да изследват урината. Зер съм софиянец, всички коневичари ги пращаха в Сливница да служат, те пък разни болести носеха.
М.М.: Какво значи „коневичарин“?
Г.М.: А?
М.М.: „Коневичарин“ какво значи?
Г.М.: Към Захарната фабрика живееха цигани там и „коневичари“ ги викаха. А пък те почти болни от разни болести, заразни и ги изследват, нали…
М.М.: Аха, венерически.
Г.М.: Да. И лекарят, в една чаша ли беше, какво, даде, имаше помощник един такова школник фелдфебел, даде урината да я изследват. По едно време носят урината, урината не, ами талончето. И лекарят ме гледа, вика: „Ти, казва, момко си страдал от бъбреци.“ И в това време аз, докато си отворя устата или пък не знам какво да му кажа. Мисълта на Учителя: „Рекох, ще кажеш, че лекарят ти е забранил да ядеш месо.“ И казвам на доктора, викам: „Докторе, така и така, лекарят ми е забранил да ям месо и да пия спиртни напитки, понеже боледувах от малък, боледувах от бъбреци, обаче на село кой ще ме лекува, кой ще ми обърне внимание, нали, едва имахме за хлебец и солчица, там да прекарваме.“ И лекарят ме гледа, прави, струва: „Виж, казва, тука е казарма, пет-шест месеца ще прекараш, ще ядеш, казва, едно-друго, каквото ти даваме тука, пък после, казва…“ Аз го гледам, викам: „Докторе, аз съм за шест месеца, докато почна да ям месо, пак почват болки, болници едно-друго. Затова месо няма да ям. Правете каквото искате с мене.“ Той ме гледа, гледа и по едно време ми казва: „Момко, първият човек, който ще ти помогне, това съм аз, казва. За сведение, аз месо не ям, но на годината един-два пъти трябва да присъствам на банкет. И седна някъде, казва, уж че близна нещо, такоз, мляще, казва там, едно-друго, обаче месо не ям. Така че…“ Аз сега го гледам, викам: „Доктора сега ми хвърли последната въдица да види…
Гради Минчев
Гради Минчев 2 B
Г.М.: „Добре докторе, много се радвам, че ще ми помогнеш, едно-друго.“ И той в това време вика фелдфебела-школник, вика: „Ето ти там едно…“ Бележка даде: „Гради Колев Минчев, казва, ще бъде в свързочния взвод, телефонист. Той е на шест месеца.“ И в това време фелдфебелът казва: „Ми то, казва, има още един вегетарианец. И той не яде месо, казва, в същата рота, казва.“ И аз се сетих, че това е брат Драган. Излязох си вече, докторът ме прати, фелдфебелът взема, заведе ме. Брат Драган го нямаше в стаята. То един голям салон и там спяхме ние. И по едно време, аз излизам и гледам насреща в двора идва брат Драган. И аз отдалече, няма никой, викам: „Брат Драган, все едно, че не се познаваме. Аз съм телефонист.“ Той вика: „И аз съм телефонист.“ Викам: „Аз научих.“ И ще се видим в казармата, в стаята, нали, да не е на двора, двамата. И като се събрахме вече в стаята, на мен ми дадоха първото легло, той беше няколко легла, защото аз бях най-висок, до мен имаше по-нисък, така наредени. И като влязохме в столовата вече, така се нареди, че двамата вегетарианци се храним на едно место. И сега вместо един човек станахме двама души. И в това време, мина близо към един месец, разни офицери, нали фелдфебели, там дежурни, мъчеха да ни [накарат] да ядем месо. Обаче ний не ядем. И в това време домакинът на полка се казваше подполковник Томов, той пък беше кръстник, кръстник или кум на брат Недков, на сестра Недкова. Нали имаше брат и сестра, живееха на Изгрева, на Полито баща ѝ. И веднъж, като отидох на Изгрева, още тия дни, тогава ни пущаха всяка неделя отпуски, само да знаеш да даваш чест. И казах на сестра Неда Недкова: „Така и така много поздрави от семейство подполковник Томов.“ И те нещо пратиха да им занеса и…
М.М.: Да му занесеш, на него …
Г.М.: А?
М.М.: Пратиха нещо да занесеш на Томов.
Г.М.: Да. На Томови. И гостувам там и се разправяме и Томов вика: „Не може, казва, Гради, ще трябва да ядеш месо.“ А пък жена му вика: „Ти знаеш какво да си вегетарианец, казва, те са идеалисти хора и няма какво да го насилвате, нали.“ А той пък, Господ светлина да му даде, като влезеше в кухнята, взимаше най-големия кокал и го гложди, като кученце така. И мина към един месец. Ний бяхме на словесно, идва един войник и казва: „Вегетарианците да излязат.“
М.М.: И какво значи „словесно“?
Г.М.: А?
М.М.: „Словесно“ какво значи?
Г.М.: Кое?
М.М.: „Словесно“ какво значи?
Г.М.: „Словесно“ значи разправят ни за пушките, за картечницата, нали. Слово ни държат. Така казваха едно време. И излязохме вместо двама, трима вегетарианци. Вървеше най-напред непознатият. Отидохме в канцеларията. Първия влезе непознатият, вторият брат Драган, третият влязох аз. Като влязохме полковника, лекаря, лекарят беше капитан и подполковник Томов – домакинът на… И имаше писар там, нещо такова. Влязохме и полковникът попита най-напред първия вегетарианец, който аз не познавах дотогава: „Ти защо не ядеш месо?“ Той почна да разправя, че туй не можел да ядял, че онуй, че печено, не знам какво. И лекарят го пита. Лекарят се казваше доктор Памукчиев. И лекарят го пита: „А какво, казва, ядеш?“ Вика: „Ям кренвирши, ям салам, едно-друго.“ –„Марш, казва, от тука! Ти ядеш най-лошото месо. А това, което трябва да ядеш, не ядеш. Всички меса, които трябва да ги изхвърлят, ги правят на кренвирши и така.“ Попитаха брат Драган: „Ти защо не ядеш месо?“ Той още преплиташе в говора, понеже беше дошъл от Югославия. Вика: „Аз, казва, съм чел книги, разбрах, че месото не е полезно за човека и затова не ям месо.“ – „Добре, казва.“ И питат ме мен. Докато бай Гради рече да си отвори устата, нали, да ги приближи, така, лекарят вика: „Той, казва, не трябва да яде месо, защото има болни бъбреци.“ И с това аз не можах да кажа нито една дума. В това време домакинът на полка казва: „Значи решихме – ще ви даваме всичко постно, което има да се яде. По един хляб на ден ще ви даваме. Ще ви даваме по 300 грама дневно храна, независимо дали има готвено постно или блажно, нали. Значи от 300 грама може да си взимате кашкавал, сирене, маслини, мармалад, захар, каквото си харесате. И, казва, стана така и показа през прозореца: „Е-е, това, казва, е градина, военната ни градина, вървете, пасете, казва, колкото искате.“ И с това се привърши…
М.М.: Въпросът с вегетарианството при военните…
Г.М.: Спри го.
Г.М.: Значи с вегетарианската храна се нареди. Почнаха да ни дават суха храна. Имахме един лавкаджия, който продаваше всичко почти и ние пък с брат Драган, някой път с дни не взимахме кашкавала и като идем, вземем по една пита кашкавал, отидем при лавкаджията, имаше много плодове – ягоди, череши, нали, в канчета, като направим пълни канчета с ягоди с малко захар, прекарахме много добре.
Но, за сведение, имаше един фелдфебел, който беше наш фелдфебел, те бяха двама – единият възрастен, единият млад, и много, особено мен, много ме тормозеше. И веднъж бяха заклали към десет-дванадесет прасета, малки, щяха да имат банкет нещо военните и от всяка рота искат войници да отидат да помагат там. И той казал на дежурния офицер, той беше поручик: „Ще ти пратя един войник, ама ще го накараш, казва, да реже месо.“ И му разправял историята. Отидох аз в готварницата, гледам на масите като сложили прасенцата и ги чистят там, режат, правят, струват. И офицерът, поручик, ми вика: „Взимай, казва, ножа и почвай да режеш тука.“ Аз, тъй както съм, викам: „Господин поручик, аз месо не ям и няма да режа. Дайте ми да чистя лук, да чистя ориз, нали, всичко друго ще правя, пратете ме, викам, да измия клозетите, обаче месо няма да …“ Добре, ама той вика: „Аз това ти заповядвам да правиш.“ Аз в това време седя така с ръката за почест, обаче омаля ми ръката. И му викам: „Господин поручик, свободен ли съм?“ – „Не си, казва, свободен. Ами взимаш ножа и да режеш.“ И аз в това време си излизам от стола. И до вечерта почнаха, почти зная, че цялата казарма, че Гради след няколко дена ще го съдят, за неизпълнение на заповед.
Добре, ама моя ротен командир, беше и той поручик, само че той старши поручик, пък оня беше по-млад по випуск така. Моя ротен командир се казваше Борис Великов, Бог светлина да му даде, той беше от Русе и много ме уважаваше. Аз, мина един месец близо, през което време бях цивилен, защото нямаше за мен дрехи, ботуши и т.н. И когато от Министерството на войната тука изпратиха платове, да ми шият дрехи, после, шинел, после да ми правят ботуши и той ме води в шивалнята и обущарната и вика: „Гради, понеже си сирак от войната, ще те пратя, казва, ще наредим да те пратим в Търново, има школа, да станеш там подофицер ли, фелдфебел ли, не знам какъв.“ Викам: „Господин поручик, много благодаря, обаче аз не желая.“ И даже отказах да ми правят шинела, защото аз на есента щяха да ме уволнят, шинел не ми трябва. И така се нареди.
Добре, ама веднъж пак с този фелдфебел, той се казваше Евлоги Георгиев, Бог светлина да му даде, той умря, храни се в столовата и дойде при нас и казва, да ядем пак месо едно-друго. Той особено към мен имаше много… Брат Драган, Господ здраве да му дава, той си мълчеше така, добре, ама аз, все си приказвах така. Нещо се ядоса той и столовата, казва, столовата пълна с войници, храним се. Вика: „Аз казва, утре сутринта, ще ви доведа две кучета, ще ги вържа, казва, и ще ви накарам да ги убиете, да видим какво ще правите.“ Аз в това време, седях срещу него, пък имаше и офицери, дежурни, нали, по кухня там, столовата, храним се, столовата пълна с войници. Обръщам се и казвам му: „Когато ми дадеш пушката, да убия кучето, ще се обърна, викам, ще разстрелям Вас и себе си, викам, ама защо казва ще убия едно невинно куче?“ И той се обръща към офицерите и войниците: „Гледате ли го, иска да убие началника си, така…“ Викам: „Щом ме караш да убивам, аз не убивам. По-хубаво ще ме разстреляте мен, обаче аз…“ И това беше на вечеря. Излязохме, аз бях много разтревожен, нали.
И вечерта си легнах, дълго време не можах да заспя, молих се на Учителя, нали, всичко това и по едно време сънувам, че ще отиваме на учение, там имаше големи поляни, нали, после по Козница, там баирите, насам-нататък. И същият фелдфебел, щото възрастният още не беше се уволнил, а пък младият там нещо беше заел службата и като кажат: „Строй се рота.“ Аз понеже бях най-високият в полка, където такоз, пък и бях си приготвил раница, багаж, всичко и забих кола и по едно време той вика: „Глави на лево, на десно.“ И в това време, като се обърнах, вместо ротния командир Борис Великов, гледам Учителя с пелерината така, приема ротата. Викам: „А, Учителят така…“ Прие ротата, по едно време ни освободи и тръгнахме да отиваме на учение. Поляните не бяха далече. Вървим, вървим, вървим, по едно време Учителят върви пред нас, както ротния командир или пък отстрани, така нали, обаче с нас. И като стигнахме, дадоха заповед да… до там ще пътуваме. И още както бяхме настроени така, всеки си свали багажа и в това време, всички войници, кой къде седеше, заспаха. Така от умора ли от какво, от горещината ли от какво, заспаха. Останахме тримата будни – Учителят, фелдфебелът и аз. По едно време Учителят седна турски така, както си кръстосват краката така, на земята и почна да прави някакви движения с ръцете. Ръцете над главата, после в страни така всичко. И аз гледам Учителят, обърнах се към фелдфебела, гледам той легнал овчарски, обаче обърнал главата и гледа мен, обаче Учителя не гледа. И мен ме е страх, че ме гледа фелдфебелът. И така мисля, мисля, викам: „А, и тая хубава. Учителят пред мен, мен ще ме е страх от фелдфебела.“ И в това време, седнах и аз като Учителя, така турски и почнах да правя упражненията. И правихме упражненията, нали едно-друго и по едно време се събудих. Като се събудих, то вече почти съмнало и право при леглото на брат Драган, ние спяхме, понеже аз висок, той по-нисък, през няколко легла. И той буден така и той тревожен много, ме гледа. Викам: „Брат Драган, снощи сънувах Учителя, така на него му казвам, и ще знаеш, че сигурно нищо няма да стане.“ След малко, бяхме на закуска, нали, всичко. Всички войници гледат мен и брат Драган, нали и едни се майтапят, други ни съжаляват. И в това време, като закусихме, дойде съобщение, че нашата рота, свързочниците, ще бъдем дежурни по църква. А то да се случи неделя сутринта. И значи след закуска, всички войници, ще отидат в склада, да им дадат нови дрехи, да бъдат на църква. Понеже брат Гради нямаше други нови дрехи, направиха ми някои такива, нали… Обаче, нали, по учения едно-друго, те се изцапват, късат се всичко. И аз останах свободен и се чудя сега какво ще става, едно-друго. Обаче цялата рота с фелдфебела отидоха на църква и с това въпросът се ликвидира. Значи Учителят в един от най-трудните моменти пак ми дойде на помощ.
След няколко време, нашата рота щяха да ходим на учение. И аз бях дневален и фелдфебелът, същият фелдфебел Евлоги ме повика да слезем в склада, да получим суха храна, нали, понеже един-два дена ще ходим там из чукарите, нали, трябва да имаме храна, нали. И вземахме, слязохме в склада, дадоха ни там много пити кашкавал, няколко пити кашкавал ни дадоха и като пристигнахме горе, фелдфебелът отдели една пита кашкавал за него и отряза едно парче от другия кашкавал и го дава на мен. Аз го гледам, викам: „Благодаря, аз, викам, чужд кашкавал не искам.“ – „Ама, то ще бъде за тебе, така нали, ето и аз вземах, аз ще го разпределя после на другите войници, едно-друго.“ Викам: „Не, благодаря много…“ И минаха се няколко дена, вече след учението, отидохме да се къпем, там имаше една река Азмаци, нещо. И минавам, така гледам фелдфебела с пет-шест-десетина души войници около него, приказват такоз и аз нямаше къде да ида, отидох и аз седнах там. И какво стана, като че ли бяха се надумали един по един изведнъж скочиха и избягаха, отидоха да се къпят нещо. Аз останах сам с фелдфебела. И за мое голямо учудване, той ми поиска извинение, вика: „Гради, извинявай, аз не съм те познавал и т.н.“ Викам: „Няма нищо, господин фелдфебел, нали.“ Та, на всичко отгоре, той поиска извинение. Аз изобщо не го съдех, нали, но той беше много предан така към своите си изисквания.
А след това пък, мина няколко време и сръбският крал щеше да идва в България и наредиха нашият полк нали, ще бъде охрана от границата до София, нали. Добре, ама аз помолих моят ротен командир Борис Великов, понеже имах зачислена пушка, обаче гледах да не взимам пушка, едно-друго. Викам му: „Господин Поручик, много ще те моля, а и тука има в конюшнята да се прави калдъръм на конете едно-друго. Вместо да лентяйствам няколко дена да посрещаме – изпращаме сръбския крал, да взема да направя някоя конюшня с калдъръма, нали, конете да не спят в калта.“ Той вика: „Добре, казва.“ И ме прати при домакина там, та Господ светлина да му даде на моя поручик Борис Великов, той ме освободи от тая длъжност.
През тая служба дадоха ми, мисля към един месец отпуска ми дадоха, или по-малко ли беше, не мога да си спомня. Но аз си вземах, поисках билет за до Бургас и обратно, нали съм от него край. А същевременно исках да посетя и някои мои роднини, които изобщо не ги познавах. Слушах само от някои мои близки, от чичо ми Драган, който е в Белгия, пишеше че имам леля в село Моравка, Омурташко[ Омуртагско], че имам чичо в Сливен, че имам чичо в село Тича Котленско, обаче не ги познавах, даже не бяха ни и писали. И минавам през Сливен и гостувах на брат Калканджиев и на брат Стоян Каравълев. И ми казаха, брат Стоян Каравълев, понеже бяхме ходили на Сините камъни и на Даулите, посрещахме Новата година, 1933 година, каза ми: „Като тръгнеш от тука до Даулите, от там ще те упътят, ще минеш през село Нейково, Рахово там, нали и ще пристигнеш до Котел, от Котел ще продължиш.“
И аз, сутринта, като станах, през Хайдушката пътека, Сините камъни, пристигнах на Даулите, оттам минах Нейково, Рахово, оттам излязох за Котел. Добре, но, като излязох горе на баира, гледам големи постройки, такива сламени, овчарите там… И като отидох там, те пълни тези постройки с кашкавал, те ми дадоха там кашкавал, кисело мляко, ядох всичко. И от там тръгнах и пристигнах в Котел. От Котел отидох в село Тича, Котленско. Като отидох, по нас казват: „Слънцето не беше зайдело още“, имаше една копраля да зайде. И там за пръв път тогава видях, нали, жената на чичо ми. И чичо ми го нямаше. И вечерта аз преспах там, обаче чичо ми пък бил в Омуртаг и леля ми, буля ми, вика: „Гради, аз ще дойда да те изпратя и чичо ти сигурно ще го срещнем по пътя, щото ти можеш да минеш по пътеки, където отива направо, а той да мине по шосето и да не се видите пак, нали.“ И викам: „Добре, буле.“ И като тръгнахме, вървяхме, минахме може би два-три километра ли и по едно време чичо ми идва с колата. Спряхме на шосето и буля ми вика: „А познай, казва, тоя момък кой е сега.“ Чичо ме гледа, прави, струва, не можа да ме познае. И буля ми вика: „Ми това е, казва, на брат ти сина, Гради се казва.“ Той много така се зачуди, нали, обаче, много… как да ти кажа, хубав човек беше ама… Ний израснахме дечица, докато чичо Драган, чичо Лука, чичо Георги бяха в чужбина, се обаждаха, нали, пишеха. Чичо ми Петко… такъв му характера, нито ни…
От там като тръгнах, през селата, да отида до село Моравка. По едно време минавам през едни такива ниски дървета, шубраци, едно-друго и гледам насреща ми един горски. По едно време се срещнахме и се поздравихме и горският ме гледа така: „Момко, казва, ти не си ли син на Кольо Минчев?“ Викам: „Че откъде го познаваш Кольо Минчев?“ – „А ние, казва, сме расли като деца. Пасяхме, казва, добитъка, бяхме много добри приятели.“ И той ме разпита едно-друго така. Викам: „Да.“ Той вика: „Те после, казва, го убиха на фронта, нали всичко.“ И аз после, докато стигна до Моравка, мислех: „Брей, викам, чичо ми, роден брат на баща ми, ме видя, расли са заедно, нали. Той не можа да ме познае. А тоя човек…“ Викам: „По какво ме позна?“ Вика: „По походката те познах, казва. Като вървеше, викам: Колко прилича на моя приятел Кольо Минчев.“ И вечерта, пристигнах в село Моравка, при леля ми Мария, там прекарах няколко дена и това е.
Мина известно време, аз пак ходих у леля ми Мария. Много ми хареса тя, но ний така… и свако ми Димо много така. Един ден неговият син, след 9-ти септември, той бил отговорник там по животните, кравите, едно-друго. И решили с председателя да тръгнат по селата да купят някой добитък. И стигнали в едно село, непознато там. И вечерта, понеже председателят възрастен човек, почнал да търси къде да преспят. Питали тука, питал там, питал там. Просто няма, никой не ги приема. И по едно време, братовчед ми, Злати се казва, вика: „Чакай сега, аз пък ще попитам.“ И той с първото попитване, човекът ги извикал, нали, нахранили се там, нали, приел ги много добре. Вечерта дали им стая, преспали там всичко и на другия ден, като тръгнали, моят братовчед пита тоя председател. А пък в село Моравка, близо до леля ми Мария, имаше голяма кръчма. И от там, като минават от Котел за Омуртаг, нали, пътниците някой път остават там, вечерят и такова и после търсят някъде да спят. И моят братовчед го пита, не му знам името вече на оня: „Досега колко гости си приел, колко хора, ти си възрастен човек, после близо до кръчмата си, колко народ си приел да нощува?“ Той мисли, мисли, казва: „Почти никакъв човек не съм поканил да спи.“ – „Ние, казва, пък баща ни не минава вечер, да не ни доведе, казва, гостенин, вечеря, казва, ще го приемем на гости, нали. И видя ли, казва, ти търси толкова къщи, да ни приемат, не ни приеха. Викам, чакай аз ще почна да питам, първата къща, казва, ни приеха.“
Една малка корекция – вместо братовчеда ми Злати, той беше другият му по-малък брат Костадин.
1941 година, късна есен, вече работех в пристанище Сомовит и често пъти отивах до Русе, нали там ми беше седалището, там получавах пари, материали и т.н. И между другото се запознах, на беседи като ходех, имахме една сестра Кате. Една сестра Кате, която беше милосърдна сестра и идваше често у сестра Мария, тя работеше тогава в София. Обаче от София се преместила в Русе – милосърдна сестра. И на беседа се запознахме с една друга, пак милосърдна сестра – Елена Попова. Тя пък от Русе, живееха заедно. И станахме близки така, даже ходихме няколко пъти до Свирчовица [Свирчовица – вилна местност в землището на гр. Русе, където през 1921 г. е създадена Братска земеделска комуна.], нали. И един ден аз бях със сестра Елена, така, и тя ми вика: „Гради, аз вече станах вегетарианка, щом, казва ти си вегетарианец и аз съм вегетарианка.“ Една заран, пак бях в Русе. А параходът тръгва много рано и аз нощувах у брат Петър, сутринта станах много рано и ще пътувам и като отидох на пристанището, гледам една фигура така. Ама то беше студено, тя с балтон там, с капишон ли, какво се казва на ръцете…
М.М.: Маншон, маншон.
Г.М.:…с бяла кожа така, с бял калпак, всичко. И кога гледам, тя сестрата Елена. Викам: „Какво правиш тука?“ Вика: „Ами дойдох да те изпратя.“ Викам: „Ами тая хубава, вчера бяхме заедно там със сестра Кате, те в една квартира живееха, всичко. Днеска ще ме изпращаш, толкова…“ И качих се на парахода аз, отидох в Сомовит и като си, при същия ден ли, на другия ден ли, получавам телеграма да отида в Русе. И аз се чудя, какво стана. А тя просто така, на шега, пак да ме виждала, едно-друго. Отидох в Русе, викам: „Може ли такова нещо, аз имам работа там, трябва да довърша работата си до Нова година, да я предам, нали.“ Както и да е, мина така. И един ден, така, може би още същите дни, тя ми вика: „Гради, аз съм много самотна, баща ми умря, майка ми умря, нямам никого, имам един брат, той не се интересува за мен. Ако искаш, да се съберем, казва, нали, да прекараме живота заедно.“ Аз я погледах така, викам: „Сестра Елена, аз най-напред ще питам Учителя. Каквото каже Учителят, това ще сторя.“ Вика: „Добре, казва.“ И след няколко дена аз отидох, питах Учителя. Учителят ми каза: „Е, тя, казва, любовта годи хората, любовта ги жени.“ И нищо друго. Аз почаках нещо друго да ми каже, не ми каза той. Станах, целунах Му ръка. И на другия ден ли, какво, пак заминавам за Русе. Русе беше за мен както квартал „Младост“ с централна София. Когато исках си пътувах, имах карта, нали…
М.М.: Безплатна.
Г.М.: …по Дунава, по железниците. И като отидох, срещнах се с нея и викам: „Аз бях при Учителя. Учителят ми каза, че любовта годи хората, любовта ги жени, и мисля, че с това нещо Той си даде съгласието.“ Мисля, същия ден ли беше, след няколко дена ли какво, пак се видяхме. И тя вика: „Хайде да се поразходим и от там ще минем, казва, на гробища, да ти покажа гроба на баща ми, майка ми, там едно-друго.“ Викам: „Добре.“ Обикаляхме така и настигнахме гробищата, но преди да стигнем гробища, минаваме покрай казармата, нали беше казармата… И тя се спря за един момент и ми вика: „Брат Гради, искам да ти кажа нещо, което рано-късно ще го научиш. По-хубаво да го научиш от мен, отколкото от чужди хора, нали, и така.“ Викам: „Добре, кажи ми.“ Тя ме гледа така, вика: „За сведение, аз съм излъгана от мъж.“ Аз държах много на морала и в момента, викам: „Моля ти се, върви напред и остави ме мен.“ Аз се помолих така, обърнах се към Учителя, нали, да ми съдейства, да знам какво да работя, как да се отнеса. И вътрешно в себе си, приех такава каквато е тя. И настигнах я, тя ме гледа сега какво ще ѝ кажа. Викам: „Сестра Елена, приемам те такава, каквато си, нали. И повече няма да се разправяме.“ Оттам отидохме на гробищата, видяхме гроба на баща ѝ, майка ѝ. И се прибрах в София.
До Нова година имаше още може би най-малко 15-20 дена ли какво и като вървим така, решаваме кога и къде да се сгодим. Тя ме гледа така, вика: „Каквото искаш, това ще направим.“ Викам: „Понеже ти си сама тука. Аз в София все пак имам майка, брат там, нали, близки, едно-друго. Ако искаш за Нова година, точно на Нова година, срещу Нова година да се сгодим. Обаче, това да стане в София.“ Тя се зарадва много, прие го, нали. И така решихме. Аз даже в момента ли, кога вземах мярка за пръстена, така. И след няколко деня заминах за София. И с това останахме, че тя за Нова година, като си вземе отпуска, ще дойде в София. Добре, ама като минаха няколко дена, и наближи мисля една седмица до Нова година, получих обширно писмо, че трябвало да отида в Русе, да се сгодим. Аз помислих, правих струвах, мина един-два дена ли какво. Отидох на пощата, Централната поща в София, нали и пред мен, който беше един другар, говори с Русе. След като излезе той, чиновничката ме покани на разговора. Обаче, почнах да викам: „Ало, ало, ало.“ Чакам, няма, минаха няколко минути, никой не се обажда и аз в това време излизам и викам: „Бе другарке, госпожице, викам, тогава нямаше другарка, викам, няма никакъв разговор, нищо не можа…“ Вика: „Чакай да проверя.“ И като провери, вика: „А, ами, казва, то е станало авария. Към Русе е имало много силен дъжд, много силен студ, сняг и жиците всички се вледили и от леда се поизкъсали, казва и кога ще бъде разговора, не може да ти кажа.“ Аз си спомням, седях час и половина, да чакам, нали да имам разговор, нали. Обаче не се състоя разговора. И тъй, както бях обременен от голямата скръб, че не можах да чуя гласа на Елена, отидох право при Учителя и Му разправям, как сме решили да се сгодим в София, срещу Нова година, как тя се съгласи, как сега ми пише, че не желае да дойде в София, аз да ида в Русе. Учителят ме погледа така и вика: …
Край 2 В
Последна екскурзия до хижа „Еделвайс” – 28 август 1944 г.: 1. …, 2. Стоянка Илиева, 3. Теофана Савова с бялата шапка, 4. Учителят, 5. Гради Минчев, 6. Мария Тодорова, 7. Савка Керемидчиева, 8. Владо Николов – руснака, 9. Отпред с кепето обърната към обектива е Люба Аламанчева, 10. До нея е Милка Аламанчева.
Гради Минчев 3 A
М.М. (Марийка Марашлиева): Няма да ѝ пишеш?
Г.М. (Гради Минчев): „Няма, казва, да ѝ пишеш, няма телеграма да пращаш, нищо, тя, рекох, трябва да дойде тука.“ Много строго така. Викам: „Добре, Учителю.“ Тежкият товар, скръбта, която имах на гърба си, всичко литна така и това беше още през седмицата така. И като ми каза Учителят така, аз се успокоих и почнах да чакам. По едно време получих писмо, мисля писмо или телеграма беше: „Чакай ме в еди-кой ден в толкова часа, пристигам.“ Мисля два дена преди Нова година, точно на Нова година не си спомням кой ден беше през седмицата, неделя ли беше, събота ли, понеделник ли, както да е.
И аз на другия ден отидох на гарата и я посрещнах. Първата дума, която чух от нея, вика: „Гради, ние говорихме да вземеш такси да отидем до Изгрева, обаче няма да вземеш такси.“ Викам: „Аз и без това бях решил да не вземам такси, ще отидем с трамвая до „Йорданка Николова“, тогава трамвай № 1 пътуваше до „Колелото“ му казваха. От там слязохме и през гората, по снега, снега, отидохме на Изгрева. Обаче защо не трябвало да взимам такси, нито я питах, нищо. Имахме други разговори. След това, слязохме в града, ходихме да получим пръстените, аз ѝ направих някои подаръци, така за годежа. За сведение тогава не носех никаква шапка, аз само с косата така. Вика: „Искам да си вземеш шапка.“ Викам: „Бе аз не съм носил шапка, нито калпак, нищо, а сега, казвам.“ – „А не, ще си вземеш шапка, казва, сега.“ Викам: „Добре, хайде.“ Имаше един магазин на Алабин, Симеонов ли се казваше как, той беше най-добрия шапкар в София. Влязохме в магазина и вземахме една шапка по нейно желание и по цвят и по… така със периферия така, хубава шапка, да приличам на гражданин, на чужденец, нали. И оттам излязохме, ходихме пак тук-таме, трамвая, прибрахме се и за сведение, шапката какво стана, след като я платихме на касата, всичко това, повече не я видях. Питам я: „Къде я оставихме, какво стана?“ Нито тя помни, нито аз помня, нали, влюбени хора, какво да ги правиш.
И вечерта срещу Нова година, като вечеряхме, правихме, струвахме, като стана 12 часа и тогава станахме, направихме си молитвичка, нещо едно-друго, мама беше, брат ми така, нали, разменихме си пръстените, нали. Впрочем аз ѝ сложих пръстена на пръста, тя сложи моя на мен и така нататък, подробности. Оттам, хайде сега, един часа е, дванайсет часа е, Учителят сигурно ще държи беседа, нали след 12 часа. Отидохме в салона, салона пълен с братя и сестри. Ние, като влязохме в салона, бяхме най-голямото внимание на… особено тия, които са имали някакви намерения към Гради, както и да е. Мина беседата, прибрахме се, на другия ден слязохме в града, купихме едно цвете в саксия, как се казват, бели такива цветчета?
М.М.: Калия?
Г.М.: А?
М.М.: Калия, калия…
Г.М.: Не, нещо… Вземахме едно цвете така, цъфнало, хубаво и го поднесохме на Учителя, той го прие така всичко, много любезно. На обеда обядвахме и след това на другия ден ли беше вече, аз я изпращам за Русе. И като вървим от Изгрева за в града, аз ѝ зададох въпроса: „Защо се отказа от таксиметровата кола?“ Вика, Бог светлина да даде на Кате ѝ казала: „Няма да се качваш на такси, защото той може да те отвлече.“ Аз я гледам така, пък се хиля и се смея, викам: „Че по-голямо отвличане от това, нали ще се сгодим, ще се оженим, какво общо има, да не те заведа в къщи, ами да те заведа някъде, да те отвличам.“ Както и да е, отидохме на гарата, вземах аз билет, първа класа, нали, качи се тя във влака. И потегли тя за Русе, а аз се върнах.
Щях да забравя, че преди да си тръгне тя за Русе, доктор Жеков ни направи снимки на Изгрева. След това идва Коледа и аз викам на мама: „Мамо, викам, аз ще отида сега пак в Русе.“ И тя ми казва: „Е, ами сега ако не отидеш, казва, синко кога ще отидеш, нали. Иди да видиш пак Елена, нали.“ И аз се качих на влака, отидох в Русе, имаше голям студ, голям мраз, отивам право в квартирата, те живееха с Кате в една квартира, обаче звъних, чуках, правих струвам, никой не се обажда, няма никой. От там отидох при леля ѝ, тя имаше леля. Викам: „Търсих Елена, няма я.“ – „Не ми се е обадила, казва, не знам.“ Минаха часове, нали, аз ходих тук-таме и все отивам, обаче няма я. И по едно време почва да мръква и аз пак отивам към брат Петър, тъкмо наближих брат Петър, пък понеже беше много студено, плъзгаво, лед, плъзнах се и си ударих доста зле главата. Отидох при брат Петър, те там ме посрещнаха, нали както и да е. И лежах един-два дена ли беше, какво. И по едно време пристига Елена, научила, че аз съм в Русе и тя знае, че другаде няма къде да бъде, ще бъда при брат Петър. Идва и вместо да ме съжали или нещо, почва да ми се кара, що съм дошъл едно-друго. Викам: „Ами дойдох да те видя, нали сега сме Божем годени, едно-друго, питах мама и тя си даде съгласието.“ Както и да е. Мина няколко дена, мен ми подобря и после се събрахме пак у нея заедно.
Излязохме с Елена, първия път отидохме у леля ѝ, и тя разправя, леля ѝ я пита къде си била. – „Ами бяхме някъде на гости, казва.“ Както и да е, и тя се сърди защо съм дошъл, Елена се сърди. А пък тя ѝ вика: „Ние, казва, едно време с вуйчо ти ли, чичо ти ли там, той беше военен, казва, минахме Стара планина през зимата, казва, нямаше превозни средства, нищо. Ами че сега, казва нали, това са най-хубавите години, които… Та Гради, казва, не е виновен че е дошъл, ами ти си виновна, че те е нямало.“ Както и да е. Прекарахме няколко, един-два дена ли, какво, Кате беше там, всички нали. И след това аз пак се върнах в София. Като се върнах в София, на обед отидох в столовата и седнах така да обядваме и в това време имахме една сестра Шишкова, тя седеше винаги пред Учителя с молива и тетрадката и пишеше каквото каже Учителят, тя го пише и като ме видя, аз понеже отидох преди обеда, вика: „Брат Гради, ела да ти кажа нещо, тебе те нямаше, вика…“
И сестрата ми разправя, когато ме нямало, брат Жеков понеже ни направи снимки, ги дал на Учителя, да ги види.
М.М.: С Елена.
Г.М.: Моля?
М.М.: С Елена.
Г.М.: С Елена де. И едната я увеличил така, малко ни поукрасил с червени багри едно-друго. И Учителят вземал снимката и казва: „Вземах те, рекох, ама кога ще те върна?“ И всичкото това сестра Шишкова го записва. „Ама, казва, Той Учителят, казва, се смееше така и нали, на шега го говори.“ Добре, но мина известно време, аз пак отидох до Русе, обаче преди да тръгна за Русе, винаги се обаждах на Учителя така, нали. И като отидох в Русе, сестра Елена ми вика: „Гради, иди да вземеш малко плодове нещо.„ Викам: „Добре.“ Отидох у братя Маркови, вземах не килограм, не два, ами вземах цял…
М.М.: Касетка.
Г.М.: … цяла касета с ябълки и се връщам и понеже Кате и Елена си живееха заедно и заедно не бяха на работа, нали. И като влязох в стаята, нося ябълките, какво да ги видя – и двете като се хванали за косите и си пляскат шамари и си дърпат косите и слушам… Аз седя така неутрален…
М.М.: Изумен.
Г.М.: …и гледам все едно, че съм на сцената на театър и гледам артистите. И в това време сестра Елена ѝ вика: „Той, казва, е мой годеник и това което носи, той го носи за мен, казва, а не казва и ти да ядеш повече от мен.“ Сестра Кате я гледа и вика: „Той е годеник, казва, ама ти като му обеща, че ще бъдеш вегетарианка, къде беше за Коледа, казва, два-три дена празниците, на гуляй, казва, и на флиртове.“ Там нещо почна се разправя така. Аз само слушах и по едно време: „И сега казва постоянно ядеш кюфтета, пържоли, казва, и така нататък, продължава си стария живот, както преди годежа.“ Аз нищо не направих, нищо не казах, нали. И мина няколко време, аз ходих някъде по работа, пращаха ме по пристанищата да прегледам някои постройки или пък нови строежи ще правим. След това се върнах в София, мина известно време, пак трябваше да отида в Русе, обадих се на Учителя и тръгнах за Русе. Като отидох в Русе, Елена си взема отпуска два-три дена. И така понеже беше ми казала, че била излъгана от мъж, нали, Катя не знам в командировка ли е била и тя беше сама, имала си някаква сметка, обаче аз вътрешно си казах, докато не се венчае няма да… правя никакви сближения така.
И върнах се на Изгрева, имах обичай винаги като тръгна някъде, отивам взимам довиждане с Учителя, целувам Му ръка и като се върна пак. Като се върнах, отивам, звъня и в това време Учителят отваря вътре и отвори антрето така и преди да Му целуна ръка още, като ме видя: „Рекох, много добре си изигра ролята.“ Обаче аз в момента, каква роля и какво, хич не се сетих. Добре, ама мина известно време и мен ме мобилизираха на турската граница. А на турската граница, като съм бил, някой път е ставало и престрелки, щото 1940 година бях запас, 1941, значи това ми е третия запас вече. Ходихме, правихме окопи тук-таме. И викам, чакай да си взема довиждане с Елена, защото всичко може да се случи. Оттам брат ми пък получи съобщение да се яви в Плевен, и викам на брат ми: „Таман отивам аз до Русе, ще пътуваме заедно до Плевен.“ Той не беше пътувал до Плевен, изпратих го. И като отидох в Русе, беше работно време, отидох в канцеларията на Елена и тя като ме видя, скочи веднага, вика: „Ами защо идваш?“ Викам: „Ще ти кажа.“ – „Ами, казва, не получи ли от мен писмо?“ Викам: „Не съм получил. Викам, мен ме викат войник и рекох да мина да…“ – „Ами аз, казва, ти съобщавам, че ти връщам годежа.“
М.М.: Ама туй в канцеларията ли го казва?
Г.М.: Не, не. Не в канцеларията.
М.М.: Вие отидохте в къщи.
Г.М.: Излязохме така, извън канцеларията, нали, тя се обади на началника, нали. И ми казва: „Аз, казва, ти връщам годежа. И мислех, че си получил писмото.“ Викам: „Не съм го получил.“ И вървим към къщи. Като стигнахме в къщи, викам: „Елена, всичко това, което съм ти купил,“ пък аз ѝ бях купил от глава до крака, много работи, нали, и викам: „ оставям ти ги подарък, само те моля да ми върнеш пръстена.“ Понеже така бях чувал от Учителя, мисля, че пръстена е най-важен. И тя ме гледа така и си вади пръстена и вместо да ми го даде в ръка, нали, тя го хвърли на земята. Той се търколи някъде. И аз викам: „Аз, за сведение пръстена – ти вземах ръката, сложих ти пръстена на пръста, а ти сега ще ми го хвърляш.“ – „Ама, вика, свали твоя.“ Викам: „Няма какво да го свалям моя. Моят си е мой. После в джобовете може да се загуби, нали, той ще си стои на пръста, аз като отида в София, ще си го сваля.“ Добре, ама в това време станах, викам: „Довиждане и си излязох.“ От там се върнах в София…
М.М.: Ти пропусна да кажеш за инженера, там. Искаше да напомня.
Г.М.: Най-важното щях да забравя. След като се сгодихме, тя много добре знаеше, че аз едва завърших трети клас[ Трети клас – отговаря на съвременен седми клас], нямах средства. След това почнах вече да уча занаят и това-онова. Обаче, с когото ме запознаваше, било с жени, с мъже, вика: „Това е моят годеник Гради Минчев, инженер.“ И винаги ѝ викам: „Бе не се занасяй така, не ме запознавай, нали утре хората ще знаят вече, че аз не съм инженер и понеже аз не съм го казал, ти си го казала, ти ще излезеш в неудобства.“ След това се върнах на Изгрева и когато отидох при Учителя, Му целувам ръка, Учителят ми казва: „Много добре си изигра ролята.“ Аз тука го повтарям.
М.М.: Да, да.
Г.М.: Но нищо. И аз тогава не се сетих защо и за какво е било, обаче, в последствие вече, аз отидох на …мобилизираха ме, нали, отидох на фронта. Минаха се няколко дни, такова, един ден отивам в града, минавам покрай салона и сестра Балтова, Бог светлина да ѝ даде, вика: „Брат Гради, къде отиваш?“ Викам: „В града.“ – „Е в момента, казва, има една сестричка при Учителя, тя е от провинцията, за пръв път идва, казва, при Учителя, да я заведеш до в града.“ Викам: „Добре.“ Седнах там на пейките и почаках. След малко тя излезе и сестра Балтова ме запозна и тръгнахме за в града. Като слизаме в града, от дясна страна имаше една алея за пешеходци. И като тръгнахме и сестрата ми вика: „Брат, казва, в момента си много отчаян, казва, огорчен от една жена, ама понеже Учителят е около теб сега, Той, казва, ще ти помогне много. Тя, казва, много пъти ти е спъвала духовното развитие. Последния път, казва, ти си бил неин баща. Тя е родила незаконно дете и ти, казва, не си ѝ простил. И в тоз живот, казва, тя идва пак излъгана от мъж. И тя като ти казва това положение, ти си се почудил доста и си ѝ простил. И в момента, казва, твоята връзка се скъсва кармически с нея.“ Сестрата, която ми каза за това, за Елена, нали, беше ясновидката сестра Янка, сега …
М.М.: От Ямбол.
Г.М.: От Ямбол. А пък веднъж отидох на пазара, видях много хубави ябълки и вземах за около 30-40 души така да почерпя в трапезарията, нали съм Божем годеник, имаше защо. И като отидох на Изгрева в столовата, дадох ябълките на дежурните сестри и викам: „Като обядвате, раздайте ябълките, нали…
М.М.: Да почерпиш за годежа.
Г.М.: …от брат Гради. И когато дали ябълката на Учителя, Учителят пак я вземал, гледа ябълката и казва: „Таз година, които се сгодиха, ще се разгодят.“ Значи първия път Учителят когато, с което така потвърждава, че е бил Учител, нали, и го уважаваме много ценно, това е първия път ми каза: „Любовта годи и жени.“ Вторият път ми каза, като видял снимката, втория път ми каза: „Рекох, тя трябва да дойде от Русе тука.“ Третият път, като видял снимката, сме се ухилили двамата весели, казал: „Таз година, които се сгодиха, ще се разгодят.“ След това казва: „Рекох, много добре си изигра ролята.“ След това ми каза, когато поднесох ябълката, нали, пак сестра Шишкова го записала това и ми го каза: „Които се сгодиха, ще се разгодят, нали.“ Значи, Учителят вижда през пространството.
Учителят като се връща от Америка, се запознава с разни братя сестри и между другото в Казанлък с брат…как беше…
М.М.: Камбуров.
Г.М.: … брата Камбуров, той нали, брата Никола Камбуров. И държи от време на време сказки, нали, говори за Господ, говори за Провидението. В това време в Казанлък имало някакъв учител, който държал сказки и той. И Учителят говори за Господ, за Провидение, той говори, че няма никакъв Господ, че няма никакво Провидение, това са приказки само. Добре, ама в това време, го взимат войник, то е било 1912, 1916 година, 1917 година кога, и отива на сръбската граница, между сърбите и… имало и французки войски там, едно-друго. По едно време окупират една част от…
Д-р Иван Жеков с младежта на Изгрева Долу първи ред: 1. д-р Иван Жеков, 2. Мариола Калпакчиева. 3. Стефан Дойнов/ Тената/, 4. Иван Недков – брат на Полито. Стоящи: 5. Гради Минчев, 6. Татяна Георгиева, 7. Руженка Кисьова, 8. Мара Славова, 9. Лиляна на Игнат Котаров – съпруга
Гради Минчев 3 B
Г.М.: … пещеричка, малко, в Македония ги има много такива пещерички из баирите. И прекарва ден, два, три ли колко, няма хляб, няма вода. И по едно време вика сам на себе си: „Е, разправят, че имало Господ, че имало Провидение, ако има, ето умирам от глад, малко хлебец, казва, нещо.“ И в това време, гледа през дупката, където се е скрил в пещеричка, една костенурка носи парче хляб там. Обаче той не смее да излезе, защото може да го видят французите и да го унищожат, седи и костенурката върви, върви и точно пред неговата пещеричка, слага хляба, то било кора ли, какво е било там не знам, ама хляб. И слага хляба и се връща. И той протяга с ръката, взима хляба, хапнал и там и след няколко дена ли, какво се освобождава оттам, освобождават фронта, и той като пленник, те го освобождават в момента. И като се връща в Казанлък, почва пак, нали, учителството и почва да държи сказки и в тия сказки вече се обърнал…
М.М.: Обърнал се 180 градуса.
Г.М.: …и девет градуса. И вика: „Аз по рано проповядвах, че няма Господ, че няма Провидение, но така и така, при един такъв случай на глад, на… в пещеричката една костенурка ми донесе хлебец, след като аз се помолих. Значи, ще знаете, че има Господ, има и Провидение.“
Мисля, края на ноември ни освободиха от войниклъка и аз, понеже бях започнал работа в, мисля Силистра ли някъде, пак изобщо около 10 години седалището ми беше в Русе, за което е причина, може би, брат Бертоли. Аз учих при него толкова време занаят, нали, той така добре се отнесе с мен, всичко. И аз, някой път, отивам на някоя постройка, гледам брат Бертоли излиза от там. После някой път, излизам от постройката, пак ще срещна брат Бертоли в някоя друга постройка. И ми беше много неудобно, учих при него занаят, а сега пък трябва да се конкурирам с него и затова реших да работя в провинцията, да бъда свободен, нали.
След като обиколих някои наши братя и сестри, бях на работа в пристанището, нали. Една позната на Елена много добре и на мен, ме видяла и отишла при Елена и казала: „Знаеш ли, че Гради е тука вече.“ И тя я помолила да ме намери, и ако обичам, да се срещна с нея. И тя дойде, мисля на работа ли къде, видя ме, вика: „Така и така, бях при Елена, аз те видях, тя много те моли, ако искаш, да отидеш, да кажеш къде да се срещнете.“ Понеже тя работеше към пощата някъде, пожарната команда, имаше една сладкарница, от време на време там се срещахме, тя работеше близо. И определих ѝ час след работа. И след това, като отидох, за пръв път мисля, вместо аз да я чакам, тя седи в сладкарницата там, седнала и ме чака. И като влизам, отивам при нея, първата ѝ дума беше: „Къде ти е, казва, пръстена?“ Викам: „Пръстенът, с бързината на охлюв или на костенурка да пътуваше, щеше да мине километри много, викам, аз отдавна съм го свалил пръстена.“ А тя носи пръстена си, който го хвърли, на пръста. И, като седнах при нея, почна да ми разправя какви мармалади правила, какви компоти, знаеше какво обичам аз, всичко това. Все едно, че нищо не е станало. Добре, ама като излязохме, отидохме покрай Дунава, седнахме на една пейка, и аз ѝ хванах ръката така и си вземах пръстена. Тя се разплака, нали, всичко. Викам: „Елена, нали ти ме върна. Ти ме взема, ти ме върна. Сега няма какво да плачеш, нали.“ Както и да е. И с това се разделихме вече. След това тя дойде…, тя разправяше: „Много съжалявам, че те върнах.“ Както и да е. След това дойде в София, преподавателка в милосердното училище, за милосердни сестри, тя нали беше завършила немска гимназия. Преди това беше в Ловеч, в Американския колеж, нали. Така че, после почна да си прави апартаментче на „Раковска“ с Кате заедно. Искаше пак да се сгодим. Нали апартаментчето, аз живеех в барака тогава, нали. Аз не се съгласих. После тя много пълнееше, отиде в Румъния, в Букурещ, има санаториум за отслабване там. Добре, ама веднъж ѝ направили операцията, свалили ѝ девет килограма мазнина. В туй време минава някаква епидемия, китайска ли беше, каква, не мога да си спомня и я задига за оня свят. И по тоя начин, а преди това, тя идваше много в къщи, нали, мама много добре я посрещаше, водил съм я на Витоша, пак, нали. Така се разделихме.
М.М.: Независимо от всичко. Независимо от всичко, си я водил.
Г.М.: Да, независимо от всичко, аз се държах много братски, коректно, нали.
Веднъж Учителят каза на беседа, мисля беше за четвъртъка, той обикновено в четвъртък ни водеше на Витоша на Бивака. Незапомнена суша беше тогава. Като тръгнехме от Изгрева до горе, до планината, всичко беше изгоряло, посеви, всичко изгоряло. Учителят, пристигнахме на Бивака, закусвахме, обядвахме. След като обядвахме, имаше един брат, Петър Шишков, той си приготви раницата да си тръгне. И Учителят каза: „До четири часа ще бъде хубаво, никой да не си тръгва.“ И брат Шишков, нали, остана. Както винаги, като наближи четири часа, Учителят каза: „Сега ще направим обща молитва“ и тогава тръгвахме от Бивака за София. Още се приготвяме, нали, да тръгваме и почнаха едни бели облачета откъм планината Люлин да идват към Витоша и като се изправихме на молитва, почнаха едри капки дъжд да ни поръсват. Докато бяхме на молитва, почна да вали, след това си тръгнахме. Никога не бяхме си правили молитва, тогава нямаше тия пътеки, нали, направо си пътувахме през голяма поляна и почваше една, един силен наклон, там пак Учителят каза да си направим молитва, но дъждът продължава. Направихме молитва, дъждът се усили, и като тръгнахме от Бивака до Изгрева, тогава нямаше рейсове, нямаше превозни средства, такъв дъжд е валял, незапомнен. И Учителят, като стигнахме на Изгрева вече, преди да почнем да се пръскаме, нали: „Рекох, този дъжд, който ни валя сега, заслужава, заслужава, се сравнява със сто бани, човек да си е направил.“ Това, такъв дъжд имах трети път във живота. По-рано докато бях на село и сега.
Втори път беше, отидохме на Витоша, няколко души братя, с чайниците, и като възвря водата почнахме да очакваме вече Учителят да пристигне, в това време идваха братя и сестри, нали. И по едно време гледаме Учителят вече пристига и събрахме се няколко души, братя бяхме, мисля само, пеехме „На Учителят покорен“. И Учителят, точно като излезе на полянката, ние пеехме и така се случи, че пеехме от песента: „Тъй за тебе ще живеем и за теб ще умрем.“ Изпяхме песента и Учителят се обърна така към нас, Той и без това гледаше към нас, така: „Рекох, няма защо да умирате за мен, а ще пеете за мен.“ Това нещо мен много ми хареса и почнах от тогава насетне до тоя момент, мисля един път ли само, така като я пея, казах: „И за тебе ще умра.“ Иначе съм я пял: „И за тебе ще пея.“ Даже веднъж, така, където я пеем, нали, като завършим, казвам случая какъв е, нали. Веднъж го разправям, беше и брат Кирчо, Кирил Лъва му казваме ние, Лъвчето. И той понеже работеше в печатницата, нали, когато са писали, са правили Песнопойките, нали, са питали Учителят, какво да, защото след това не знам по какъв начин и как е стигнало: „И след тебе ще вървя.“ Учителят казал, че няма да се изменя, тъй както е дадена песента, така ще бъде. И аз веднъж това нещо го казах, беше брат Пеню Ганев, брат Пеню Ганев вика: „Брат Гради, в момента и аз бях когато Учителят каза: „И за тебе ще пеем.“ Така че, аз намирам тоя въпрос вече на съзнание или пък не знам какво. Но аз си я пея: „и за тебе ще пея“.
После един спомен пак с Учителя много така ценен, това беше докато изградим стената около камъка на Учителя, нали. Да се запазим от ветровете, нали. След това много пъти сме ходили на Яворовите присои, нали и това е.
М.М.: На Витоша.
Г.М.: Мисля, че това беше 1937 година вече, моят чичо, Бог светлина да му даде, беше в Белгия в град Шарл льо Роа и често пъти си пишехме. И той искаше много да отида в Белгия там, да науча някакъв по-специален занаят. Той за сведение беше 35 години в Шарл льо Роа. Там училищата, като почнеш от първи клас, от първо отделение, докато завършиш, било студент, нали, лекар и т.н., всичкото е оградено в една голяма местност и като почне човек от първо отделение, докато завърши било то занаят някакъв, всичко, всичко се правеше в тоя голям ограден двор. От всички специалности, значи чичо е работил 35 години там. И той искаше много да отида, да науча нещо. Той не беше си купил още къща и ми пише: „Гради, намерил съм ти квартира, всичко много хубаво. Остава да ми пишеш кога ще дойдеш.“ И аз, като получих писмото, най-напред трябваше да питам Учителя, това е мое. И отидох при Учителя, и викам : „Учителю, така и така, чичо ми пише. Приготвил ми всичко вече и квартира, да отида в Белгия при него.“ Учителят ме погледа и каза: „Рекох, не трябва да отивате в Белгия.“ Само това.
Аз тогава работех 1937 година при брат Бертоли, обаче брат Бертоли един ден ме прати при един инженер, да му работя нещо. Къщата на инженера беше в Лозенец. И аз си вземах инструмента, отидох рано сутринта. Инженера беше там. А трябвало да изолирам една тераса, която нямаше никаква мозайка, нищо. Обаче терасата свързана с спалнята му там и всичката вода, когато вали дъжд се попива от мазилката и тухлите и като влезеш в стаята, в спалнята на стаята, всичко е във влага. Каза ми инженера какво трябва да направя, къде да изолирам, нали. И аз викам: „Добре, аз знам.“ Пък аз бях голям специалист по изолациите. За сведение, в Стара Загора, в Народната банка изолирах оберлихта. В Габрово пак отидох от Народната банка в София, инженера ме познаваше, ме познаваше и ме пращаше. И работих целият ден, изолирах там, сложих нали лепило, сложих мушами, едно-друго. И вечерта се прибра инженера и той ми плати надница. Щото аз за една надница свърших цялата работа. И той ме гледа, много хареса работата, всичко. И ми вика: „Гради, някой път, ако останеш без работа, ще дойдеш при мен. Аз работя в Министерство на железниците, строителен инженер съм. А канцеларията ми е срещу Театъра „Иван Вазов“. Там имаше една постройчица, още си седи, срещу… Точно срещу тая постройчица, на третият етаж, насреща има Дом на композиторите сега.
И, не знам един ден, брат Бертоли, Бог светлина да му даде, работехме нещо, и той дойде, други бяха виновни, обаче те другите лесно се оправдават и всичкото падна върху мен. Мен много ми домъчня така, тежко ми стана и като си отидох вечерта, почти не можах да спя от тревога, така. И по едно време се сетих за този инженер. Той се казваше Камен Велков, за сведение от Видинските села там, от Видбол[ Село Видбол, Видинско – от 1955 г. – град Дунавци, след сливането на село Видбол и село Гурково], беше. И на другия ден вместо да отида на работа при брат Бертоли, викам: „Чакай ще отида при инженера, да видим, той така и така ми каза да отида при него.“ И още сутринта рано, отидох при него, намерих му канцеларията, почуках на вратата и влизам в канцеларията и той както седеше на стола, пред едно голямо бюро, като рипна от стола, вика: „Гради, точно ти ми трябваш!“ Вика: „Ела, седни сега на тоя стол. По право няма да сядаш“, ами двамата прави. Едни големи планове, чертежи, на писалищното…, маса там дето работи. И ми разправя: „Това е постройка, казва, на гара Горна Джумая, за сведение сега Благоевград. Трябва да се работи мозайката. Майсторите, които правиха постройката, измазаха вече постройката, обаче няма кой да работи мозайката и бучардата[ От „бучарда“ – назъбен каменарски чук. Вероятно – обработка с такъв чук.].“ Имаше да се правят и подпрозоречни камъни. Мен, като гледах почна той да ми ги показва тия големи планове, ми настръхна косата, викам: „Господин инженер, викам, аз още, едва-що бях вземал калфенски изпит, а ти ми даваш такава работа, викам, аз още не съм такъв майстор, за какъвто ти ме смяташ и така.“ Той ме гледа, вика: „Щом аз те пращам, значи аз съм те преценил.“ Аз правих, струвах, нямаше как, приех. И той веднага ми даде открит лист там, открит лист, не, ами за железниците, да знаят, че работя в железниците вече и даде ми билет, едно-друго. Даде ми плановете: „Върви, казва, да прегледаш постройката и да…“
И аз без много да му мисля, вземах плановете и отидох в Горна Джумая. Като погледнах постройката, мен ми надигнаха косите. Викам, това е голяма постройка за мен, какво аз… Но както да е. А пък мазилката измазана вънка, мазачите чакат да се сложат подпрозоречните камъни, да се направят, понеже ще бъдат бучарда, да вземат да напръскат постройката. И аз веднага влязох във връзка с главния майстор, вземах детайла на подпрозоречните камъни. Викам дърводелци, къде има сега тука, да направим калъпите. И те ми показаха, отидох и поръчах най-напред, преброих колко прозореца има фасадата, за да могат после да пръскат мазилката и направих нужните калъпи за два-три дена. В това време, поръчах калъпите, а аз отидох в Долна Диканя да си търся помощници, щото сам не мога, къде… Намерих си двама-трима помощника, пазарихме се там с всичко. И ги заведох в Горна Джумая и почнахме от най-горе, от прозорец на прозорец, аз поставям калъпите, другите ги мажат с масло, нали едно-друго. И веднага почнахме, напълних калъпите аз. Минаха два-три дена ли, какво. Свалих от там калъпите, почнах да правя на друго место, нали. И мазачите си изкърпиха, там каквото трябва около прозорците и почнаха да пръскат постройката. И тъй-иначе, изкарах доста работа, идва инженера, гледа, радва се, че работата върви много добре.
Един ден ми трябваха материали, нещо мозайка такова. Отивам, магазинера заключил склада, а пък в магазина, магазина не, ами един склад беше там, цимент, мозайка, нали, имаше и ценни работи. А пък няма го, мен ми трябва мозайка, цимент ми трябва и като го няма, Гради гледа, гледа, извиках пазача, който беше, и пред пазача вземах, един ритник, отворих вратата, вземах каквото ми трябва от склада и викам на пазача: „Ето заключи си пак така.“ Идва магазинера, почна да се кара, вика: „Аз ще те дам в съд, насам, нататък.“ Както да е. Викам: „Добре бе, нямам кой да ми даде материали, какво ще правя.“ Та тъй иначе, изкарахме мозайките, имах и полирани колони там, всичко, бучарди имах. В това време, имаше един доктор Ингилизов, с три-четири етажа къща, сега е поликлиника, мисля. Дойде, видяха ми работата, много му хареса и ме взима да му направя и на него мозайки. Имаше един зъболекар, и на него работих.
Забравих да кажа. Точно, като отидох в Горна Джумая, да работя, неописуеми горещини са там. Аз от по-рано страдах от суха кожа, ама преди това, пак забравих да кажа. Като отидох в София, един ден като се чеша, това беше може би 1933 година ли, какво, един кичур коса падна от главата ми.
Край 3 В
Последна екскурзия до хижа „Еделвайс” – 28 август 1944 г.: 1. …, 2. Стоянка Илиева, 3. Теофана Савова с бялата шапка, 4. Учителят, 5. Гради Минчев, 6. Мария Тодорова, 7. Савка Керемидчиева, 8. Владо Николов – руснака, 9. Отпред с кепето обърната към обектива е Люба Аламанчева, 10. До нея е Милка Аламанчева.
Гради Минчев 4 А
Г.М. (Гради Минчев): Много горещо. Аз бях боледувал вече. Обаче там, необикновени горещини, а по цял ден съм клекнал и почнаха в слабините ми да се пука кожата. Почна да тече кръв, гной и прекарах много големи страдания. Ходих при лекар, той ми даде някакъв мехлем, не минава. След това, отидох на Изгрева, отидох при доктор Жеков, той ме гледа, прегледа така всичко. И ми даде някакви билки да пия, после ми препоръча Луи Куневи бани, вечер, като се върна от работа. И почнах с тях, обаче положението стана още по-лошо, понеже горещината, горещо, работата много ме изморява. Вечер, като се върна, правя баните, река да си легна, аз тогава, нали, млад човек – възбуден, по цяла вечер се въртя, не мога да спя. Минаха няколко дена, по едно време викам: „Бе защо не отида при Учителя, да питам Учителя. За толкова работи съм го питал, а сега да не отида.“ Отидох при Учителя и му разправям това, което до сега казах. Учителят ме гледа и каза: „Грешка е, казва, няма да правиш Луи Куневи бани, а ще си миеш краката в топла вода до коленете.“
М.М. (Марийка Марашлиева): Да ги киснеш?
Г.М.: И аз, като се върнах, почнах вече това да правя. Не мина месец и всички пукнатини, болки, едно-друго минаха. В това време, като работех в Горна Джумая, ходех почти всяка неделя в Кочериново, там имаше фабрика на Балабанов, книжна фабрика, после разни дървени материали…
М.М.: Картони. Картони.
Г.М.: …картони и т.н. И главно се запознах с брат Асен Куманов. Брат Асен Куманов, той беше счетоводител там. Запознах се и със семейство Вонидови там и с други, но главно с брат Асен Куманов. Между другото, Учителят ми каза: „Имаш лошо кръвообращение.“ Но аз тогава не се сетих да го питам, в последствие какво да се лекувам, нали. За сведение, като работех в Горна Джумая, няколко пъти отидох в Петрич, при нашите братя и сестри. Брат Мирчев, брат Крум, брат Кирчо там, запознах се, ходихме на Беласица, правихме екскурзии, така, прекарвах много хубаво. И за сведение, веднъж ме повикаха на гара Пирин, по право на…, горе в мините, има Пирински въглища. Там правеха една голяма постройка, да ме викат за мозайка. Отидох аз, бях с колелото. Нагоре пътувах пеш, на връщане, като видях постройката, се връщам, голямо нанадолнище и по едно време влизам вече в шосето и беше вече тъмно. Пуснах и …
М.М.: Фарове.
Г.М.: …фарчето И от моторчето нали, и уморен по едно съм задрямал и за една секунда може би, ме делеше да бъда на дъното на Струма. И в това време се събудих и виждам вече, че влизам в канавката, която ме дели от брега на реката, а там имаше един голям завой, имаше голям вир така. И в това време, веднага оправих колелото по шосето. Викам: „Е-е, имал съм късмет да живея.“ Пък иначе, тъй както карах силно колелото – направо във вира.
Когато трябваше да предавам вече постройката, тя беше готова и съобщиха, че на еди-коя дата ще дойдат да откриват линията, там нали. И за сведение, цар Борис щял да дойде да пререже лентата там. Аз бях на село, когато цар Борис се жени. После, като дойдох в София, никога не присъствах, не съм ходил, имаше разни занимания там, нали. Аз никога не съм имал желание да ида да го видя, но тогава, викам: „Чакай да отида, ще почакам да го видя и царицата и него.“ И в това време, пристигна влакът, гледаме всичките посрещачи, да излезе цар Борис от вагона, нали, от някой вагон. Той по едно време слиза от локомотива с комбинезона. В това време отиде във вагона, изми се, облече се и излезе. И почна да държи реч. Понеже аз го видях, видях и царицата, викам: „Сега ще отида пред арката в града, където ще го посрещат гражданите, нали. Да го видя така по отблизо.“ Отидох, по едно време пристига той с колата си, нали и слиза с царицата, поднасят му погача с хляб със сол, там всичко, той взема. Аз пък съм си сложил апарата на врата и уж че правя снимки, а то беше само така любопитство. И той тръгна през арката, така с царицата и в това време го заобиколиха полицаи, един кордон, аз разбира се, останах извън кордона. И по едно време почнахме да влизаме вече в площада и царя по едно време спря така, обърна се почна да гледа така, видя началника на полицията и му каза: „Какво е, казва, това нещо?“ Посочи кордона. И началника освободи полицаите и като се обърка народ, цар, царица, всичкото това, яйце да хвърлиш в площада, не можеше да падне на земята. По едно време направиха хоро, царят води хорото, там. Направи ми впечатление свободата му, която беше пред тоя толкова народ. Не го беше страх, че ще вземат да го разстрелят, да го убият.
Когато бях в Петрич, отидох, брат Крум ме заведе близо до сестра… гледачката…
М.М.: Ванга.
Г.М.: …сестра Ванга. И по едно време, като излезе тя, имаше доста народ така пред мен и вика: „Има един от София, казва, да дойде той.“ И като отидох, аз знам, че тя не виждаше, нали. И прие ме. И първите ѝ думи бяха: „А вие, казва, защо идвате, казва, от София, казва, чак тука…такова.“ Аз помислих, викам: „Дойдох да видя сестра си Ванга, какво прави, такова.“ И тя ми разправи много хубави работи за моя чичо, който беше в Белгия, нали, че имам чичо в Белгия, така и ми разправи много хубави работи. Значи и с нея се видях.
След като се върнах вече в София, аз си бях поизкарал пари, нали, и не търсех вече нито брат Бертоли, нито брат Борис, нали. Почнах да си работя сам и много ми беше терсене, нали с брат Бертоли, той много така ме уважаваше, но исках да не се бъркам вече. И на 1938 година инженера Камен Велков ме препоръча на Дирекция „Водни съобщения“. И ме изпратиха, дадоха ми плановете всичко, и ме изпратиха в град Никопол, почнах там да работя. Като почнах в град Никопол, след това ми дадоха град Свищов. В град Никопол, там си намерих една квартира, спах една вечер, изядоха ме дървеници, от там излязох. Хазяйката вика: „Утре ще изчистя стаята.“ Викам: „Не желая.“ Спях си на постройката. Отидох после, намерих си друга квартира. Там беше…, от Никопол беше брат Георги Капитанов, негова роднина така. Прекарах и там. Оттам отидох в Свищов, като отидох в Свищов, отидох, имаше една сестра Виржиния. Тя като научила, че съм в Свищов, дойде и ме покани, заведе ме в къщи и ми каза: „Брат, ето аз съм шивачка.“ Имаше две-три момичета там ѝ помагаха. – „Вечер стаята е свободна, ще спиш тука.“ Викам: „Добре, сестра. Ами колко ще ми взимаш за наем, нали, да знам?“ Вика: „Никакъв наем няма да ти взимам. Само ще идваш тука, ще ми бъде много драго, казва.“ И след няколко дена, пристига сестра Цвета Симеонова, тя нали беше художничка и тя знае, че работя на гарата, на пристанището. И в това време дойде, разхождах я по Дунава, така с лодка, нали, всичко. Сестра Виржиния… и понеже не ми взема наем, аз направих там някои казанчета за мивката, мивка направих, нещо помагах колкото можех.
Значи, работех си. В това време имаше един Слави Дюгеров предприемач, той беше, той работеше в Митницата. Една хубава постройка и трябваше да я предаде. Добре, но имаше някакви дефекти и трябваше да ги отстрани. Дефектите бяха по мозайката. Дойде, помоли ме и аз отидох, отстраних дефектите, които такова. По едно време, пристигна комисията, прие му постройката. Той остана много доволен и ми каза: „Гради, аз сега работя Академията в Свищов.“ Тя беше каква Академия, бе?
М.М.: Търговска.
Г.М.: „Търговска Академия, като стане готова, ще я дам на теб, ти ще работиш мозайките.“ И аз не оставаше нищо друго, да му благодаря. И след това се върнах в София и между другото споделих с брат Борис, че така и така, стана въпрос за работа, викам: „Благодаря, аз тук-таме намирам работа. Сега, викам, в Свищов един Слави Дюгеров, предприемач, ми обеща да му работя. Аз му правих ремонт, там отстраних му някои дефекти, приеха му работата и значи няма да остана без работа.“ И това беше.
Добре, ама се върнах пак, работих, правих, струвах, след това се върнах и брат Борис ме извика в къщи, в неговата стая, вика: „Гради, искам да ти съобщя нещо.“ Викам: „Кажи.“ – „Да не мислиш, казва, че, казвам ти го, защото ти ми каза за постройката, за Свищов, за Академията. Мен ме поканиха да отида да направя мозайката там.“ Кой го е поканил, как е било, не знам. Обаче аз ми стана много мъчно, е викам: „Е, аз избягах от София, брат Бертоли, току го срещах ту в тая постройка или пък другаде. И ми викаше…, научи ме толкова хубав занаят, а сега ходя да му правя мизерии. И затова отидох в провинцията, да не преча на никому, а сега брат Борис какво ми…“ И пак къде-къде, отидох при Учителя, видях го на поляната, той се разхождаше. Беше ми много мъчно, викам: „Учителю, така и така.“ Учителят ме погледа: „Рекох, няма да спечелиш от тая работа, не се безпокой, казва.“
Работех при брат Борис в Габрово и бяхме трима-четирима души. Той като тръгна, дава, командва, на мене, на всички по нещо. Обаче, като си отиде, работата така тръгна, като българската поговорка „Орел, рак и щука“. И по едно той, като се върна, какво да гледа, вместо работа, ние всеки си работи нещо така, той се разсърди, скара се много и главно на мен се кара. Мен много ми домъчня. И това беше около обед, нещо такова и аз излязох отидох горе из баирите. И чаках вечерта да се посмръкне така и да се върна. Долу-горе приличаше когато работех на Рила кухнята. Събори се дуварът, същото беше и при брат Борис, нещо. И като се върнах, мислех, че брат Борис се е прибрал, обаче той не се е прибрал, а чакаше на постройката, да се върна аз. Щото багажа ми там, нали, дрехите ми за облекло. И, като се върнах, той там вика: „Защо, казва, какво стана?“ Викам: „Че ти така ме благослови, че аз ми стана много мъчно и такова. И викам, ако искаш, викам, да работя, ние сме трима-четирима тука майстори, търкачи има, едно-друго. Ще си оставяш един човек, него да слушаме, каквото каже, туй да правим и после, като дойдеш, ако работата не върви, не е в ред, ще имаш възможност да ни се караш.“ И той вика: „Хайде, утре сутринта ще видим какво ще стане.“ И сутринта, прави, струва, нареди мене аз да бъда отговорник.
След тая работа, аз веднъж получих писмо от чичо ми да отида в Трявна, понеже той имал приятел в Трявна, още във Франция, като са били… в…как се казва… Във Франция са били пленници с тоя от Трявна. В писмото пратил и една хубава снимка и аз пък, нали съм турист, работих до събота, до обед, така. В събота беше и такова, имаше пазарен ден в Габрово и вземах раницата и тръгнах за Трявна, през село Калпазаните. Като тръгнах нагоре, настигнах от село Калпазаните селяни и ги питам за Трявна. Аз мислех че има десетина километра, а то било двайсет и няколко километра Габрово – Трявна. А пък то вече се замрачава, викам: „Ами как ще намеря пътя насам-нататък?“ И те ми препоръчаха да вървя по електро-стълбовете. „Няма да загубиш, казва, пътя.“ И аз тръгнах по стълбовете, то вече почва да става здрач. И по едно време гледам от едно голямо дере излиза един човек и минава пред мен, десетина метра нямаше. Почнах да му викам: „Чичо, дядо, и така нататък, викам, аз не знам пътя тука, кажи ми правилно ли вървя, нещо?“ Обаче той нула внимание, от едното дере прехвърли баирчето и слезна на бърза ръка в другото и аз нямаше какво, вървях по стълбовете и в това време настигнах едно друго село, забравих им имената вече. И от там настигнах жп линия за Трявна. Тъкмо стигнах на линията жп. И двама полицаи ме спряха. Вика: „От къде идеш?“ Викам: „От Трявна.“
М.М.: От Габрово. От Габрово.
Г.М.: Аа… „Идвам от Габрово. Отивам в Трявна.“ И те ме заведоха в полицията и по едно време викат: „Дай личната карта.“ Аз пък, за сведение, квартирата ми беше на втори етаж, мисля на втория или третия и чак като слязох долу, като бръкнах в джобовете, гледам, викам: „Бре, забравил съм си личната карта. Ама, викам, досега вече двайсет и няколко годишен съм, бях на село, на София, тук-таме, Габрово сега, никой не ми е търсил лична карта, сега в Трявна ще ми търсят лична карта.“ И тръгнах без лична карта. И те ме гледаха, правиха, струваха. „Свали си казва багажа тука.“ И седят двама-трима там, имаше и още и почнаха да приказват, викат: „Добре, че го няма еди-кой си, досега, казва, щеше да го опердаши като мях, казва.“ Нещо да ме поуплашат, нали, едно друго. И аз се чудя какво да правя. Там им викам: „Вижте какво, моля ви се. Аз съм от София, работя в Габрово, там на Пенчо Бонев“, той беше голям фабрикант, нали. „Сега получих писмо, ето от Белгия, викам, подадох им писмото, ето има снимка, мой чичо, викам, ме моли да отида при Станчо, после ще видя прякора му. Ако искате заведете ме викам у него, ако той гарантира за мен, добре.“
И те, тогава началника, който беше старши, взема писмото, прочете го. Взима и снимката. Снимката пък до бай Станчо, аз нито го познавах, нищо не знаех. И той вика „хайде добре“, заведе ме. И като отидохме у Станчо, у бай Станчо, какво да гледам, тя една грамадна триетажна къща. Като влязохме в долния етаж, партера, един луксозен магазин за хранителни продукти, подреден, просто за пръв път видях такъв магазин. И по едно време бях, поседях така, ама аз с раницата, той имаше клиенти, едно-друго, седи на касата там, минават клиентите, показват му какво са взимали, той им взима парите, едно-друго. И понеже по пътя ме валя малко дъжд, пък бях и много изпотен и му викам: „Извинявайте…“ А, аз подадох писмото и снимката, той прегледа и каза на полицая, вика: „Аз го освобождавам тоя човек, аз гарантирам за него, нали.“ Аз почаках, почаках, почна, нали, да ми става студено, нещо едно-друго, изморен. Викам: „Извинявайте, пратете един човек да ме заведе в хотела, викам, тука. По възможност хубав хотел, искам да ме заведе.“ И той прати, един човек ме води, води, и ме заведе в един хан. И ханджията ме прие и ме заведе в една грамадна стая. Аз легнах така изморен, нали, всичко и тъкмо съм заспал, по едно време, като пристигнаха много пияни хора, те цяла вечер гуляели, правели, стрували. Аз пък тъкмо се бях вече наспал, като видях пияните, станах, облякох се, вземах си раницата и тръгнах през Трявна така. А този хан, не знам как се казваше, но после видях хана на снимка с един хубав мост така, Тревненски мост така в картички, цветни картички. И аз даже си вземах такава картичка, нали, и пратих на чичо ми мисля, и си вземах няколко за спомен.
И излязох из баирите, нали съм турист. Ходих нагоре-надолу и по едно време почва да съмва и слизам в града и почнах, аз пък като ходех в провинцията и тук-таме, не познавам някои наши братя и сестри, търся някои въздържатели, вегетарианци едно-друго, чрез тях се добирам до наши братя и сестри. И първата жена, която срещнах така в една тясна уличка, слизам от Балкана, викам: „Извинявайте, тука да имате някои познати вегетарианци, въздържатели? Аз, викам, съм от София така.“ И тя вика: „Ами, ей тука, казва, има една къща близо, има една, казва се сестра Цветана, тя казва ходи някой път в София, там от някакво братство е каза, Бяло братство ли каза, какво нещо.“ Викам: „Хайде, моля ти се заведи ме до нея.“ Минахме няколко къщи така, те имат на портите чукало така, почна тя чука и по едно време, излиза една сестра Цветана, която я познавам много добре, обаче не знам, че е от Трявна, тя ни е гостувала у нас, нали няколко пъти така. И тя ме прие, него ден беше неделя, закусихме, разправяхме си. Синът ѝ беше учител. И по едно време вика: „Гради, хайде, казва, ще те водя сега на беседа.“ Викам: „Много мило.“ Вземах си пак багажеца така, нали, раницата и отидохме у една сестра Калугерова. Аз сега, като разправях скоро на сестра Стоянка, тя нали е от него край, много се изненада. Отидохме на беседа, чете се беседата, пяхме там. И по едно време, наближава обед и сестра Цветана вика: „Хайде, брат да те водя в къщи, казва, да обядваме.“ И тръгнахме. И в това време, като вървим, гледаме един полицай върви срещу нас. И като ме видя, вика: „Извинявайте, ама ти ли си, казва, от София, дето те арестуваха, казва, без лична карта?“ Викам: „Аз съм.“ И той тогава вика: „А добре, казва, понеже от сутринта те търсим, казва, не можем да те открием къде си.“ И се разделихме. И сестра Цветана ме води. Викам: „Сестра Цветана, с вас се познавам много добре, нали, пак ще дойда у вас, пак ще се видим, нали и на беседа, всичко. Да ида да видя тоя, който чичо ми ме праща при него, бай Станчо. И тя вика: „Добре, казва.“ И аз се разделих с нея и отидох в …
12.VIII.1939 г. Първи ред седнали: 1. Мария генерал Стоянова. 2. Д-р Давидова. 3. Елена Казанлъклиева. Втори ред седнали: 4. Георги Тахчиев от Ямбол. 5. Сабхай – с бялата шапка. 6. Карден – със светлото манто. 7. Над д-р Давидова и Елена Казанлъклиева е Ганка Парлапанова. 8. Учителят. 9. Над Него е Методи Марков – евангелски пастор. 10. Над него е Гради Минчев. 11. Боян Боев – с бялата рубашка. 12. Над него е главата на Методи Шивачев. 13. София Попова, с тъмното манто, до Боян Боев. 14. Над Попова е Цанка Екимова. 15. Вдясно, с белите мустаци и бяла коса, е Начо Петров. 16. Под него седнал е д-р Михаил Стоицев. 17. Между Попова и Михаил Стоицев са се сгушили отпред – Буча Бехар и зад нея – Петра Шелингозова.
Гради Минчев 4 B
Г.М.: Отидох вече, гледам, една от най-хубавите къщи в Трявна, това на моя бай Станчо, който чичо ми ме праща. И като гледам отвънка, триетажна къща. Първия етаж пише: „Магазин“, нали, бакалски стоки. На вторият етаж пише: „Българска Народна Банка, град Трявна“. На третия етаж нищо не пише. Качих се чак горе, звъних. Излиза той, ме посреща. Вика: „Ама къде се загуби, какво стана? Викам: „Ще ти кажа.“ Той ме покани и вика на жена си: „Жено, направи там кебапчета ли беше, нещо, едно-друго.“ Викам: „Виж какво, аз, обелете няколко картофа и ще ям картофи, викам. Аз съм вегетарианец, месо не ям.“ Те съжаляваха малко, както да е. И в това време, той сутринта чакал да се върна, той не ми го каза, но аз… Чакал да се върна, обаче мен ме няма, праща в хотела, в хотела не, в хана. Той пак ханджията нищо не знае за мен. Полицията, праща в полицията човек, сигурно да ме търсят. И полицията нищо не знае и той сега се безпокои, тоя човек какъв беше, избяга, такова. И полицията, аз после узнах от това, че полицията ме търси и ме пита пред сестрата: „Ти ли си човека?“ От там разбрах, че и полицията ме търси.
И почнахме да приказваме. Викам: „Виж сега какво, всичко друго лесно, кажи ми сега нещо за чичо ми.“ И той ми разправя. А за сведение, чичо ми не е бил пленник, а той е бил дезертьор. Много години е бил като мен, може би пет пъти запас – 1940 година, 1941, 1942, 1943, 1944 година, правят, струват и чичо ми веднъж вика на началниците си: „Абе сега е време за жетва, за коситба, нали вършитба, пратете ни да си изкараме и ний някой лев. Да имаме пари за цигари, нали да се почерпим, за писма, нали. Те викали…, а пращаха само синовете на чорбаджиите, казва, а нас бедняците – на фронта. И аз при един хубав случай, избягах, казва, при французите.“ Това ми го разправя бай Станчо. И бай Станчо вече пленник, от Тревненския край, не само той, но голяма част от войниците, пленени във Франция. И попаднали, където е бил чичо ми. Обаче чичо ми, понеже е дезертьор, бил по-свободен, така. И по едно време, едни от войниците познати много с чичо ми, казали на бай Станчо, вика: „Ще потърсиш, тука има един Драган Колев Минчев от село Твърдица, Сливненско ли е било тогава, какво, балканджия, той, казва, ще ти помогне много.“ И той се запознал се него. „И един ден, казва, чичо ти ме вика, вика: „Ела, казва, с мен.“ И понеже чичо ми е свободен така, казва на началството: „Ще излезем малко из града, казва, така.“ Излизат, не знам кой град, кое село. Излизат „и ме води, казва, в един голям магазин, казва, там магазините са много големи и има всичко. Отидохме, казва, пък ръстът ни е почти равен. Отидохме, казва, най-напред, гледаме шапките и ми вика: „Станчо, харесваш ли тая шапка?“ – „Ми много е хубава.“ Вика: „И мен ми харесва.“ – „Вземахме я, казва. От там отидохме на друг щанд, вземахме бельо, дрехи, вземахме риза, вземахме връзка, казва, вземахме костюм, вземахме, казва чорапи, обувки, вземахме шлифер ли нещо, горна дреха. В един-два пакета, казва, ги увиха и той, казва плати всичко, казва и си излязохме. Като излязохме от магазина, води ме, казва, на баня. Изкъпахме се, казва, хубаво и се върнахме да се обличаме. И като се върнахме да се обличаме, вика: „Станчо, казва, тия дрехи, сега които ги имаш, пленнишките, ще седят закачени, а ти казва, разтвори тези пакети, казва.“ Разтворих. „За сведение, казва, това всичко е купено за теб. Ще се облечеш, казва, бельото всичко, казва, за теб. А пък пленнишките дрехи ще ги увием, казва, в един пакет и като отидем в лагера, там ще се облечеш.“ И аз, казва, останах много учуден, не се познавахме, не се знаехме, казва, а какво направи тоя човек. Направих, казва, това нещо и се облякох, казва, и отидохме в лагера, съблякох се, казва пак, облякох лагерните дрехи. И така прекарах с твоя чичо, казва.“
И аз…, обядвахме там, благодарих му много, нали, че чух за чичо ми тия работи. Аз чичо ми го познавах по писмата, той във всяко писмо пишеше: „Ще слушате майка си. Каквото ви каже майка ви, ще слушате, вие баща нямате. Ние като тръгнахме едно време на фронта, аз казах няколко души братя, други братя нямаш, нали, отиваме на фронта, другите не са женени, ако някой стане нещо, нали Бог знае, аз каквото мога ще помагам, ако съм жив и здрав.“
И Бог светлина да му даде на чичо ми, аз го помня от дете и одеве казах за сестра Ванга, че и тя ми говори за него. Във всяко писмо пишеше: „Човек предполага, Господ разполага.“ И вземах, писах на чичо ми едно писмо. Викам: „Чичо, ако някога трябва да се върнеш в България, върни се гол и бос, но с характера, който си имал още от България, а не като нашия бай Станчо, Господ да го прости, той почина вече. Да дойде в Трявна, да направи триетажна къща, първият етаж – магазин, негов, вторият – Народната банка, третият етаж – целият етаж свободен. Вместо…Аз го помолих да ме прати в хотел, понеже до неговата банка след няколко, на другия ден, като отидох, видях грамаден хотел, на четири етажа ли колко беше. И той е помислил, че ще трябва да ми плати билета за хотела, демек, че ще бъде по-скъпо и ме прати в един хан при пияниците, викам. И затова, чичо, ако се върнеш в България, върни се гол и бос, обаче с характера, с който си заминал за чужбина.“
1939 година, преди да стане време за да отидем на Рила, Учителят, бях около Учителят така и Той ме извика. Вика: „Ще можеш ли да се включиш тая година в Рила?“ Викам: „Учителю, разбира се, че мога, щом ми кажете Вие…“ – „Значи, пригответе се, казва, ще отивате на Рила.“ И тръгнахме за Рила, натовариха един камион с капаци, метър на метър. Брат Неделчо беше ги вземал от печатницата и Учителят ми даде инструкции какво да направя най-напред, като отида на Рила. За работна група дойде брат Лулчев със своята свита. Качихме се на камиона, тръгнахме, отидохме до Говедарци. Понеже времето беше много кишаво, кално, камионът отиде, мина Говедарци и преди да почне боровата гора, извика камиона на поляната и вика: „До тука, казва, нагоре не мога вече да отивам.“ Пък действително, че много кално, плъзга се. И всички слязоха, нали от камиона. Останах само аз горе и чакам ги, сега, работната група да дойдат да помагат да свалим багажа, нали. Обаче никой не идва. Брат Лулчев, Бог светлина да му даде, пусна радиоапарата. За пръв път видях радиоапарат …
М.М.: На батерии?
Г.М.: …с батерии, нали. Почнаха те, слушат новини, едно-друго. Пък шофьорът трябва да се върне. И в това време аз от камиона викам: „Нали дойдохте работна група, викам, кой ще сваля тоя багаж от камиона? Аз ще подавам тука, обаче кой ще свали багажа?“ Единствен, който се отдели от цялата група, това беше брат Кольо Йорданов. Свалихме багажа. Дойде брат Янко с конете. Качихме известен багаж, друг багаж остана. Разбира се, най-напред багажа на работната група, нали. Там като отидем, палатки едно-друго, трябва да се поставят. И качихме се горе, на другият ден брат Янко натовари капаците, нали, на конете, една част даже докара първия път. И като отидохме горе, за пръв път прекарах такава влага на Рила, където стъпиш просто газиш във вода. Учителят ми каза: „Най-напред ще поправиш кухнята и тогава ще почнеш да правиш други – магазини и т.н.“ Добре, ама като отидох, багажът беше натоварен почти с провизии – чували захар, чували сол, чували ориз и т.н. Като отидох горе, чудя се сега какво да правя, влага и от капаците вземах, постлах в кухнята на плочите и почнах да нареждам…
М.М.: Продуктите.
Г.М.: …сандъци там и чували, едно-друго. И го покрих. Вечерта спах при багажа, нали. На сутринта се чудя сега, какво да правя, трябва да се кача на покрива, тук-таме да поправя плочи. Обаче, тоя багаж какво да го правя. И мислих, викам: „Учителят ми каза, най-напред кухнята, ама тоз багаж, сядат по него, нали, всичко.“ И реших да направя магазина. Почнах да правя магазина, така избрах дървета имаше там, нали, от миналото, които бяхме ги скрили, така. Пренесох ги, обаче няма кой да ми помогне за нищо. И в това време пак отивам, работната група потеглиха там, брат Лулчев, където отсядаше, направиха си палатките, всичко. Обаче ой-оп, никой не идва да ми помага. И брат Гради пак отиде, викам: „Бе вие дойдохте работна група, вместо тоя багаж, който го носим, да видите как ще го съхраним, едно-друго, вие курдисахте си палатките и край.“ Пак се отдели брат Кольо Йорданов, дойде, а брат Андреев, Йордан Андреев, що не се бихме с него, дотам стигна вече. Почнах аз, почнах да правя магазина. Направих магазина. Опънахме платнището горе, покрихме го, всичко и трябваше от кухнята багажа вече да се пренесе в магазина. Господ здраве да дава на брат Кольо Йорданов, помага ми той, прави, струва.
И след няколко дена, още на втория-третия ден почнаха да пристигат групи. И аз…, пристигна брат Боев. Магазинът готов с всичко вече. Викам: „Брат Боев, магазина трябва да има човек, защото има много стока, утре ще почне да се продава.“ Аз не знам, че ще остана в магазина, нали. За мен работа много, всякаква. Добре, ама брат Боев ме гледа, прави, струва, вика: „Брат Гради, няма друг човек сега, ще останеш, казва, ти, като дойде Учителя, ще видим тогава какво ще правим.“ Аз вземах, направих си легло в магазина и почнах да спя там.
По едно време, трябват ми капаци, да продължа да работя. Ама през това време, почна да превалява малко дъжд, едно-друго, пристигат групи. Викам: „Братя и сестри, докато си направите легло, нали, от клекове едно-друго, може да вземете по един-два капака, така да легнете, там нали.“ И по желание всеки си взема колкото капака иска. Обаче мен ми трябват капаците да работя, а няма капак. Викам: „Братя и сестри, който е вземал капаци, да ми ги върне, защото нямам какво да работя. Аз трябва да правя магазина, маси там, нещо трябва.“ Обаче, ой-оп, никой не такова. И брат Гради, като тръгна, стигнах чак горе до брат Борис, Господ здраве да им дава, по имена почти не ми е удобно да разправям, щото имахме много напреднали души. И, освен че си направили леглата, ами направили си масички, разрязали по половин капак, направили си пейчици, така, седнали така и си приказват. И брат Гради трябваше да влиза в палатките, да гледа за капаци и където намерих капак, просто взимам капаците, леглата, може да си представите какви хубави чувства и братски отношения и сестрински съм имал тогава и, нали. Къртя колчета от масата, взимам масите, взимам половината пейки, така едно-друго.
И почнах да слизам надолу, надолу, и слязох, Бог светлина да даде на сестра Балтова и брат Неделчо, те за сведение закусват, а пък са сложили…, палатката им голяма, нали, сложили четири капака ли бяха, шест ли какво и викам: „Трябва да ми дадете капаците.“ – „А не може, казва, брат Неделчо ги е купил и той има право да …“ Викам: „Той, като ги е купил, той може да ги е купил, обаче трябваше да ги надпише и като пътува неговия багаж, да си ги докара с неговия багаж, а не ний ги докарахме тука, ето сега трябват ми капаци, какво ще правя.“ – „Не може, казва и така.“ Брат Неделчо мълчи. Сестра Балтова, излязох вънка, пък, трябват ми капаци. Вий знаете, целият магазин беше ограден с капаци, до метър и половина до два метра така и после брезент. Щото всеки може да влезе вътре в магазина, нали. Добре, ама тя не дава и аз отидох вдигнах палатката и почнах капаците да ги тегля. В това време мляко ли беше, чай ли беше, какво, почва да се изсипва. И тя почва да ми вика: „Диктатор, Хитлер, ще ти скъсам нишката с Невидимия свят.“ Ей такива ми ги разправя, обаче бай Гради, не е вече брат Гради, ами бай Гради. В това време се обръщам малко, гледам сестра Наталия, Господ здраве да ѝ дава, плаче. Викам: „Сестра Наталия…“, пък аз ѝ бях дал два капака. Лично аз ѝ ги занесох, тя беше си счупила крака, няколко месеца имаше още, както беше чупен. И понеже много влага, ги дадох да ги сложи пред леглото си, така, тя спеше на едно войнишко легло, да си слага краката, да не са на влага. Викам: „Сестра Наталия, не плачи, викам, на всички ще взема капаците, обаче твоите два капака няма да ги взема.“
И след един-два дена ли минаха, дойде Учителят. Аз в това време вече, поправям, мисля, кухнята. Брат Кольо ми дава плочи, нещо, едно- друго. Обаче, Учителят мина транзит, така. И разбрах, че е недоволен Учителят. Мина един ден ли какво, втори. И отивам и му казвам: „Учителю, Вий ме пратихте на Рила и ми поръчахте какво да направя най-напред, нали така говорихме. И аз като дойдох, положението се измени съвсем. Първо, работната група, която дойде, това не беше работна група, а си дойдоха така, да си дойдат първи на Рила, курдисаха се и с изключение на брат Кольо Йорданов, никой не дойде да ми помогне. А трябваше… А камиона освен капаците и някоя палатка, нали, моята раница и такоз… беше пълен с провизии – ориз, захар, сол и т.н.“ И Той ме гледа: „Рекох, те тръгнаха на Рила и най-напред помислиха за стомасите си, казва.“ А пък аз съм ходил много пъти работна група, нали, преди години, не ги споменавах, защото отивам за малко, нали, направя някои работи и се върна. – „Та, вместо да поправя кухнята, както ми казахте, аз трябваше да направя магазина, защото да внеса провизиите едно-друго.“ Както и да е Учителят на всичко отгоре, ми даде един синджир, един катанар[ Катинар], вика: „Сега, лодката, казва,“ брат Боянчо, Бог светлина да му даде, той дойде там, поправи нали неговите работи. –„ Сега лодката, казва, без изключение ще я даваш само на дежурните. Един кол, казва, със синджира, лодката ще се върже за кола. Ще заключваш и ще даваш ключа само на дежурните, да носят вода.“ Викам: „Добре, Учителю.“
Добре, но след епопеята на сестра Балтова, почнаха вече други неудобства, идват от града млади братя и сестрички, ходи им се на разходка, така с лодката. Аз им разправям, викам: „Учителят ми е дал, ето катанар, катанара заключена лодката, това не е мое решение, нали, на Учителя е. Ето ключа, давам го само на дежурните.“ – „Ти лъжеш, ти това, ти онова“, нахокат ме, стигне положението до бой. И най-малко два или три пъти отидох при Учителя, викам: „Учителю, много Ви моля, отстранете ме от тая служба. Възложете на някой друг брат, нали, нещо, аз тука с почти всички млади братя и сестри се скарах, идва до бой, викам.“ Като казвам „до бой“, това беше вярно – искат да вземат лодката, аз не я давам, имаше случаи… Учителят ме гледа: „Рекох, вий ще се занимавате с лодката.“ И аз нямаше какво, обратно, тръгнах си. И като работя в магазина нещо, като изляза, гледам някои братя от тия, които са искали лодката, изкъртили кола, нали там е влажно, изкъртили кола, сложили кола в лодката със синджира и катанеца и се разхождат така, както всички сме се разхождали по-рано.
Обаче 1939 година минаха много братя и сестри, много чужденци, много деца, нали, всичко това Учителят е имал пред вид, нали. Лодката да бъде разположение на дежурните, щото трябва много вода, нали. После може да се счупи, може да стане нещо. И брат Гради, като види лодката всред езерото, имаше много камъчета, плочи, като почна, колкото мога – а до лодката, а такоз…, ще счупя на някой главата. И те като се върнат, можете да си представите какво настроение е било, аз да си прибера лодката, те пък, добре, че не съм им счупил главата пак. Ей такива преживелици преживях.
Та имах няколко случая, понеже сутрин ставам рано, нали, отивам някой път на Молитвения връх, а някой път не мога да отида, понеже идваха, носеха, овчарите носеха кисело млеко, прясно млеко.
Край Гради Минчев 4 В
Д-р Иван Жеков с младежта на Изгрева Долу първи ред: 1. д-р Иван Жеков, 2. Мариола Калпакчиева. 3. Стефан Дойнов/ Тената/, 4. Иван Недков – брат на Полито. Стоящи: 5. Гради Минчев, 6. Татяна Георгиева, 7. Руженка Кисьова, 8. Мара Славова, 9. Лиляна на Игнат Котаров – съпруга
Гради Минчев 5 А
Г.М. (Гради Минчев): Обедът започваше в дванайсет до един, един и половина. Решихме от един и половина, мисля, до два и половина да сложим надпис на магазина, че през това време магазина не работи, за да можем и ние да седнем да се нахраним, нали. Добре, но казах на брат Васил, брат Кольо, тримата, както сме: „Като седнем да се храним, от един и половина до два и половина, който и да дойде, никой няма да се обажда, все едно, че в магазина няма човек.“ И почваме да се храним, по едно време идва някой брат, сестра ли, каква, почват да викат най-напред: „Брат Гради, брат Гради, брат Гради.“ Аз си мълча. След това почват да викат: „Брат Васил, брат Васил.“ И той си мълчи. След това… и като извика: „Брат Кольо.“ Той: „Ааа…!“ Викам: „Бе казах ли ти, че ще мълчиш тука. Сега ще ти шийна, викам един шамар.“ И изляза вънка и почна да говоря там с брата ли, сестрата. Имах един случай веднъж с брат Милан. Той беше учител от Кръкляне и викам: „Бе брат Милан, от сутринта съм станал толкова рано, ей сега поне оставете ни, да може да обядваме добре, нали вие обядвахте, починахте. И ако искаш, викам, ето мястото е свободно. Аз ще го освободя, ела веднага и почни, нали да такова…“ Той си отиде, разсърди се, Бог светлина да му даде. И гледам го следобед, така поиздокарал се малко и идва към магазина и спря на десетина крачки така, гледа, прави, струва, обаче се върна. Викам: „Брат Милан искаше да ме замести, обаче не дойде.“ Втори случай имах, почиваме си така, да не разправям за сестра Цанка, аз я познавах по гласа и изобщо не ѝ обръщахме внимание, щото тя правеше, ходеше и тъкмо като трябва да се храним ние, тя ще дойде.
Веднъж, гледам сестра Мечева, майката, идва и като излязох, викам: „Бе сестра Мечева, вий поне се, разберете ни бе, толкова време сме тука вече, ний сме преуморени едно-друго.“ И тя си отиде и следобед я гледам, ама никога не бях я виждал така пременена с една хубава синя рокля с бели точки така. И идва право в магазина. И първата ѝ работа ѝ беше да се извини. Тя беше един от първите, които така, първата и последна, може би. Дойде и ми остана толкова мила, толкова добре се запечата в съзнанието ми.
Веднъж, ще кажа за мама. Тя много ми се сърдеше, Бог светлина да ѝ даде, като го разправях това нещо. Аз го разправях, зарад това, защото човек някой път сам на себе не може да угоди, камо ли на други. Идва и оставя парите, вика: „Дай ми един хляб.“ А магазина беше така, че имаше една обща маса с един капак, който се отваряше и се влизаше в магазина, а пък братята и сестрите седяха така отстрани. И в това време, аз влизам и вземах един хляб. Разбира се, като на майка, гледах да избера най-хубавия. И като отидох, сложих го на масата, тя го гледа, гледа и мен, вика: „Ти, казва, на всички даваш толкова хубав хляб, пък на мен какъв хляб ми даде.“ Аз я погледах така, викам: „Мамо, отворих капака, влез в магазина, викам, и си избери един хляб, който намериш за добре.“ И тя ме погледна така, влезе, поседя така, малко. Аз я чаках. По едно време излиза, обаче не носи никакъв хляб. Викам: „Мамо, защо не си взема друг хляб, ми така…“ – „Ми той, казва, синко, по-хубав от този, който ти ми даваш, няма.“ И си взема хляба. Викам: „Мамо, ми че, мислиш ли, че ще има хубав хляб, пък на теб ще дам най-лошия?“ Пък те бяха останали няколко хляба така. Искам да ви кажа, по какъв път, когато човек трябваше да бъде най-спокоен или такоз пък…
Веднъж идва една сестра и ми вика: „Колко пари ти плащат, като работиш тука сега?“ Викам: „Сестра, колко мислиш?“ И тя каза една сума. Викам: „Сестра, ако искам да работя за толкова пари, като отида в града за десет дена, викам, ще си изкарам тия пари и аз ще дойда, като вас така, по цял да ходя на разходка, нали, по езерата и т.н. Викам, никакви пари не взимаме.“ Брат Васил, Бог светлина да му даде, ний с брат Кольо се хранехме от стола, там, нали от магазина си взимахме, каквото ни трябва за ядене. Обаче брат Васил, като трябва да си купи един хляб, извади парите, остави парите на масата и си вземе един хляб. Трябва му сирене, същото прави. Той, нито веднъж не го забелязах да вземе нещо, без да си го плати. Той, разбира се, вземаше пенсия, нали, ние като работим, няма откъде да вземем.
Като вземах капаците от сестра Балтова, продължих работата си. Добре, ама мина… Вече Учителя и той дойде. Мина няколко дена така и по едно време сестра Балтова съобщи, че загубила някакво плетиво с… жилетка ли е плетяла, какво. Бяло кълбо така с плетиво, нали. И ме помоли да съобщя, нали, като обядваме. Аз, сега между другото, бях и като кехая, така, тръгва кехаята, тръгне из село и вика: „Пристигнал еди-кой си, еди-как си.“ И аз сега… Всички се хранят, Учителят и Той беше там, храни се и той. Викам: „Братя и сестри, сестра Балтова си е загубила едно плетиво, който го е намерил, да го донесе при мен, да ѝ го дам.“ А в това време викам: „Впрочем, то плетивото е при мен, но сестра Балтова понеже, като взима капаците ме нарече „диктатор, Хитлер, ще ти скъсам казва, нишката с Невидимия свят“ и понеже тя го е направила това нещо, много я моля, да дойде лично да си получи плетивото и да ми върже нишката с Невидимия свят.“ В това време Учителя, съм го гледал, някой път, на вечери, някой брат хуморист, нали, нещо разправя смешно и той, като почна да се смее, просто сълзите му текат така. Гледам Учителя сълзите му така текат, смее се. Та, братя и сестри, това съм… имам някои преживелици.
Много особено впечатление ми направи сестра Аня, на сестра Паша сестра ѝ. Тя друго правеше, не правеше, обаче като стане сутрин, нали така, другите отидат някъде на гимнастики, разходки правят тук-таме, тя Господ светлина да й даде, като вземе един фараш[ Фараш – диал. широка лопата] и една метличка там и като тръгне от кухнята до клозетите, щото кой къде сварил, ходил, цапал, правил, струвал и тя с часове горката… Пък Учителят държеше много за чистотата. И тя се занимаваше само с това нещо, беше много хубав човек така.
Имахме между другите едно семейство, брат и сестра бяха. Братът беше художник, казваше се Иван Тричков. Той обичаше много да рисува така нали, и по цял ден ходи, рисува, прави, струва. И понеже сутрин излиза рано, вечер се връща така и идва в магазина. Търси да вземе някакви провизии – плодове нещо, домати, нали, зарзават едно-друго, обаче няма. И той си отиваше така. Докато беше сестрата на езерата, тя пазареше, обаче като я нямаше вече, тя беше си отишла, той идва и не може да си вземе нищо. Викам му: „Абе брат Тричков, остави една бележка когато искаш, какво трябва да ти заделя, нали – килограм картофи, зарзават, плодове, нали каквото искаш. После, някой път търсиш и кисело млеко така нали, прясно, кажи ми какво ти трябва и ще …“ И той вика: „Е-е-е, много хубава идея, казва“ и ми остави бележка. И аз, като дойдат провизии, нали, щом има, веднага му заделя там половин-един килограм ли, какво му трябва. И той, като дойде, получи си ги, плати си ги, получи си ги и си отиде. И този случай го разправям, понеже той нарисувал една хубава картина от Молитвения връх към, поглед към Говедарци и първите борчета, които са от Молитвения връх надолу в скалите, ги беше нарисувал и ми я подари и още я имам. Да видим, на някому ще се падне, ама точно още ѝ се радвам, все едно, че отивам на Рила. Та имам и един много хубав спомен от брат Тричков.
В това време имахме много чужденци, нали, от Латвия, от Естония, от Югославия, от Франция имахме, от Америка имахме. Имаше много гости. И по едно време, нали Хитлер обяви война на французите. Французите се много разтревожиха. Учителят ги успокояваше, там нали. И по едно време се върнахме вече в София. Французите още бяха в София, нали. Учителят им разправя някои работи. Един ден аз се разхождам по поляната и гледам Учителя, отивам целувам Му ръка и Той ме гледа: „Рекох, видя ли защо не трябваше да отиваш в Белгия?“ По-рано аз казах, че исках да отивам в Белгия, нали, то е писано. Учителят каза: „Не трябва да отиваш в Белгия.“ А сега ми вика: „Видя ли защо не трябваше да отиваш в Белгия?“ Аз, разбира се, разбрах, че е обявена война, обаче подробности не знаех и се чудя, викам: „Защо не ме пусна Учителят.“
Понеже сестрата спомена брат Пампоров, викам: „Знаеш ли какво значи думата „Пампор“?“ Тя вика: „Ами, щото е от Пампорово, там Смолянско.“ Самото Пампорово е прякор на дядото на брат Пампоров. Той, като тръгнел търговец, като тръгнел с конете и катърите от Смолян за Цариград или пък някой турски градове надолу, толкова коне и катъри имал и турците му изкарали прякора „Пампор“. А той понеже има много коне и катъри, купил тая местност около Смолян – Пампорово, което го наименуват сега. Там той си косял тревата, правил си сено, нали и оттам брат Пампоров носи името си, прякора си Пампоров. „Пампор“ значи, турците му казват „влак“.
За сведение, бях пет пъти запас – 1940 година, 1941, 1942, 1943, 1944 година. Веднъж отидох в казармата, обаче нямаше дрехи за мен и в това време началника там, който събира войниците си в запаса, беше капитан ли какво, вика: „Абе ти защо не се обличаш?“ Викам: „Няма дрехи за мен“ – „Цивилен ще те взема, казва, ама пак ще те взема.“ И така стана, всички се облякоха, бай Гради с официалния си костюм, с балтона, с шапката, понеже беше през март, студено. Всичките се качиха във вагона и аз се качих, и София – Свиленград. В Свиленград седях доста дни така, както през 1934 година, близо един месец, докато ме облекат. И след това ме облякоха и почнах да служа войник. На няколко пъти в Свиленград ме арестуваха, щото ходя цивилен, а пък, нали…съмнително лице.
И кат се облякох, отидохме да копаем окопи, близо до турската граница, някъде така. Цялата рота там… И копаехме, един от войници копаеше, аз хвърлях пръстта там. И по едно време той, така да си отпочине, научил, че съм от Бялото братство и че живея на Изгрева, аз не го познавах, не знаех какво. И почна да разправя на войниците, вика: „Познавате ли Бялото братство, дъновистите, казва, те, казва, стават сутрин рано лятно време, казва, кланят се на слънцето, събличат се голи, казва, жени, мъже, всичко тука…“ Аз го слушах така, понеже много войници и началници, викам: „Няма…да се доизкаже.“ Изказа се и викам: „Изказа ли се за това?“ Вика: „Изказах се, казва.“ Викам: „Ти лично видял ли си това нещо?“ – „Не съм го видял.“ – „ Е защо го разправяш?“ – „Ами чух го някъде.“ И аз, като дигнах, ама преди това вдигнах лопатата и викам: „Ако не кажеш истината, ще те тупна, викам, веднъж, и без това сме дошли, викам, да умираме тука. Всеки момент може да дойде някой куршум от някъде, да ни така…“ И той горкия, се разтрепера, видя, че аз не се шегувам и ще мога да го тупна по главата. Вика: „Ама, аз ми разправяха.“ Викам: „Щом не си видял, няма да разправяш вече такива глупости, викам. Аз съм от толкова години вече в Братството там, такова нещо не съм видял, а ти, викам, ще разправяш.“
И от там. После потеглихме за… от Свиленград, минахме Момково, отидохме в Ямбол, от Ямбол вземах, работихме в казармата, аз като майстор, там работех и един ден се разхождам покрай Тунджа така, то беше лятно време, плодове имаше, всичко. И гледам един войник изскочи от една градина, гони го стопанина. Ама аз го познавам, той беше от…нали и той майстор, всички майстори спяхме около Тунджа там, имаше едно училище, ли какво. И градинарят, като излезе от градината, той имаше фабрики там, предачни, тъкачни, вместо другия войник, той избяга, хвана мен. Пък аз викам: „Ама аз не съм.“ – „Ти го познаваш, казва.“ Викам: „Аз се разхождам, както виждаш, такова.“ – „Ти си висок, казва, после като ви строят, казва, надвечер, аз ще дойда и ще кажа на началника.“ Пък аз го познавах войника, аз не му казах, обаче той надвечер така преди да ни строят, идва и …ама аз предварително казах на войника: „Градинарят, викам, хвана мен, че аз съм бил в градината и съм крал плодове. Ако дойде, без да те издавам, ще си излезеш и ще кажеш, че си ти, нали, да не казвам на командира, викам, а че той пък да се ядосва, нали едно-друго, ами…“ И в това време гледам го градинарят идва, ние строени и той идва право при началника и му разправя и посочи направо мен, аз нали съм – забивам колеца. И оня войник, като видя, че хванаха пак мен, той се отдели от строя и дойде и вика: „Господин началник, аз бях влязъл в градината, нали.“ Та по тоя начин и аз отървах, нали, понеже аз нямах какво да закъсвам, но главно, че и той отърва без да го бият, без нищо, нали. Казаха му, други път да не влиза в градината.
В това време ни дадоха отпуска, тези, които работихме в казармата, близо един месец работихме там. И аз дойдох в София, имаше специален влак за войниците, нали, отпускари много, вагони там бяха ги прекачили. Добре, ама аз си платих билета с бързия влак и от Ямбол пристигнах в София. Мина няколко дена и 9-ти септември ме завари в София. И…
Минаха няколко дена, 9-ти септември, всички знаят как го прекараха в София, едни се радваха, другите ридаят, че им отишла властта, нали. И по едно време съобщават по радиото, аз слушах редовно радиото, че войниците от Шести полк, пехотен полк, на еди-коя дата ще се съберат в Панчарево и от Панчарево, ще минат маршировка през София и ще отидат в Банки, в Криводол. Там е имало, нали, лятно време да прекарват войниците, нали. Имаше разни колиби, там разни къщи, нали, землянки и т.н. И един ден отидох, минаха два-три дена и се прибрах в полка в Криводол. Началникът, не, ами фелдфебелът, полковият фелдфебел вика: „Гради, какво да те правя сега тебе? Ти беше телефонист, обаче беше в лечебницата, за коне. Обаче през твоята отпуска, фелдфебелът, който беше в лечебницата, си вземал друг войник.“ Пък аз бях много неудобен, защото той продаваше, така лекарства, едно-друго, после обичаше ракията много. И бяхме трима души, още по пътя той така ме гледаше, пък аз нито пиех, нищо и винаги седях в канцеларията там, подреждах всичко. И той, какво правеше, аз го виждах, нали, и той, това не му харесвало.
Добре, ама мина няколко дена и има вечерна проверка и в това време преди вечерна проверка, там около, където бяхме, имаше рекичка, там, дол, аз бях отишъл с извинение по нужда и тъй както бяха строени войниците, почна престрелка и престрелката направо на месо. Почнаха войници да викат, да плачат. И аз, от там се прибирам и отивам право в канцеларията. Като влязох в канцеларията, имаше трима-четирима души офицери и фелдфебела. В това време слушаме високоговорителят съобщава: „Всички началници, войници, да напуснат лагера и да заемат позиции на… в полите на Люлин.“ И аз седя, в това време излязоха офицерите. Фелдфебела го гледам, той жълт, зелен горкия, трепера и вика: „Гради бягай, той беше ми казал къде да спя, нали.“ И, аз го гледам, викам: „Господин фелдфебел, той беше по-млад от мен, каквото става с Вас, да става и с мен, аз оставам тука при Вас.“ Той вика: „Не може да останеш при мен, защото аз не знам какво ще се случи с мен. Всеки момент могат да дойдат тука да ме арестуват, да… нали, всичко става.“ Викам: „Точно затова, викам, аз няма да те оставя сам.“ Той въпреки неговата молба, заповед, други път, като ми заповяда нещо, слушах, ама тогава, седнах при него така и той извади един сандък там с ленти за картечница, донесе сандъци патрони, цяла вечер сме пълнили ленти за картечница. И така прекарахме нощта. Мина… сутринта вече хванаха няколко офицера, които са стреляли, нали, защото те си имат начин, нали на действие. Като разпуснали войниците, едни заминаха за Люлин, да вземат позиция, други пък по заповед, направят един голям кордон около там дето са стреляли и хващат там войници някои и главно офицери. Добре, ама минаха няколко дена и …
Гради Минчев
Гради Минчев 5 B
Г.М.: Месо не ядеш, всичко това, чуди се сега. А той пък, той вярно, че и по-рано ми помогна, защото аз, нали, като вегетарианец, всичко, обаче, викам: „Господин фелдфебел, каквото наредиш, това ще стане.“ И по едно време, мисли, мисли, вика: „Гради, аз в София, в казармата си имам ключар, нали на Шести полкови…полк ключар, обаче той е в София, а тука, казва, на фронта, все пак има доста багаж, казва, ще те направя ключар, искаш ли?“ Викам: „Каквото наредите, това ще е.“ И той ме нареди да бъда ключар. Прибрахме багаж всичко, каквото трябва и тръгнахме за Гююшево[ Гюешево]. Като отидохме в Гююшево, от там след един-два дена почти, полкът тръгна за Крива Паланка и мен ме оставиха в една воденица, нали, воденица, на вода така. По едно време излизам от воденицата и гледам отдалеч една девойка бяга, може би женена е била, не знам. И след нея един войник я гони. И аз, като приближи, се сетих какво става и викам: „Влезте, викам, във воденицата.“ Тя влезе във воденицата така, обаче оня като бяга, казва, не можа да забележи тя къде отиде и като дойде, така при мен, аз мръднах така настрани, да го посрещна. Вика: „Тука имаше една жена, къде отиде?“ Викам: „Ами ей тука, казвам, надолу по дола, нали, там воденицата има река, нали.“ И той хукна да я гони, отиде надалеч и аз ѝ викам: „Девойче, викам, излез, викам, той, казвам, викам, избяга, отиде надолу да те търси.“ И тя, имаше там къщи колиби, едно-друго, си отиде.
Минаха няколко дена и дойдоха две каруци, дигнаха ми багажа и от там тръгнахме през границата, стигнахме Крива Паланка и отседнахме в местността Стамболова махала…
Значи минахме Крива Паланка и отидохме в… има една местност, казва се Стамболова махала. Там отседнахме, там беше и… имаше много палатки, нали. И всички ранени войници, които такова… там идваха линейките. Един ден, аз съм си сложил голяма палатка и съм прибрал багажа вътре и си пазя, нали. Добре, ама нямаше кой да ходи да носи пощата. И аз взема торбата, отида в Крива Паланка, пусна пощата, връщам се. Един ден имаше погребение. И с катафалката, с попа там, народ се събрал от града, нали едно-друго. И на другия ден какво научихме, това не било погребение, а било станция на германците, курдисана в Крива Паланка. И как да я изнесат, само по тоя начин, като погребение, нали всичко, отиват в гробищата там и после ги открили, нали.
Мина известно време, аз пак, линейките пристигат там. Господ здраве да дава на брат Драган, той беше шофьор и той караше линейка. С него много често пъти се виждахме, аз приготвях нещо обед ли, закуска ли, нещо такова и той отсядаше така, виждахме се с него. И по едно време, като дойдат линейките, аз пък отивам, взимам ранени войници от линейката и ги свалям, понеже от Крива Паланка, там от Стамболова махала идва пък друга болнична вече линейка и взима войниците. И по едно време пристига една кола от Крива Паланка, слиза офицер и ми вика: „Войниче, какво правиш тука?“ Викам: „Ами пренасям войниците, едно-друго.“ А той, да се случи генерал Стойчев, командващ Първа българска армия, нали. Та лично ме поздрави, нали, че …вика…
И там в тая Стамболова махала, като се мине няколко километра към…, вече да се отива към Македония, се намира Стражин. Там пристигнаха от България парашутисти, които са охранявали дотогава Министерството на войната и ги хвърлиха в атака. Там загинаха може би към 150 войника, в атака между дърветата, на километри, нали, там избиха много войници. Имал съм много случаи, след това идват някои бащи, братя, да си търсят войниците, войници убити. И по друго не могат да ги познаят. Имахме случаи по 150 души правеха ров и те трябва да разравят и ги намираха по чорапите им, по ризите им, нали, по дрехите, които …
От Стамболова махала, веднъж, като валя дъжд, а пък палатката ми беше поставена на една вада. Такъв дъжд дойде, аз пък леглото ми беше над вада, а пък още тогава обстрелваха, германците ни обстрелваха, главно Стамболова махала знаеха, че има войски там. И не смея никъде да мръдна. И по едно време водата, толкова дойде наводнение, че почна да тече през гърба ми. И аз няма къде да мърдам, щото каквото и да правя в палатката голяма, водата много, наводнено. Мина няколко дена, след това дойдоха пак една-две каруци, дигнаха ми багажа и пристигнахме, това, което помня, една местност, казва се Чифте хан. Шосето минава за Македония, за Скопие от там. И оттам се отбихме в едни къщички, те предварително намерили къде ще бъде склада и пренасяхме багажа там. За сведение, там беше и полковият щаб, разни адвокати, нали и т.н. И аз от време на време излизах да се поразходя така, затворя вратата, изляза, а там бяха, около Чифте хан имаше голям баир, с големи скали и като се разхождах, на много места гледах избити германци. Обаче беше забранено да се погребват. И съм имал случай, като вървя така по билото на баира, гледам партизаните, от македонците, там от 10-12 годишни деца, сложил шмайзера, сложил лентите, патрони, разбираш ли, все едно, че отива войник и е войник. Гледам германците съблечени голи, дибидюс голи и гащите им, ризите всичко, обаче…
М.М. (Марийка Марашлиева): Взели им дрехите.
Г.М.: А?
М.М.: Взели им дрехите.
Г.М.: Всичко им вземато, нали, обувки там, такова. И аз си носех така лопатка, нещо, ама смея ли да взема да изкопая някое трапче и да го търколя там, защото е забранено. Викам някой ще ме прицели, да ме убие и мене и така. И си минавам. И сега и ний сме войници и те са войници, кой желае да отиде на фронта, кой не желае, никой не знае. Обаче изядоха ги орлите там, нали, гарваните.
И, в това време, трябваше един ден да дойде един кандидат подофицер, да натовари малко багаж, нали. Да донесе багаж и да върне нещо, багаж за към Куманово. Добре, ама по едно време, като излязохме на шосето от Чифте хан, пътят се събираше с шосето, тръгнахме по шосето, двамата с каруцата, аз карам каруцата, а той на каруцата. И по едно време, гледаме двама, два самолета идват от Скопие по шосето и…, ама рано сутринта към девет и половина ли какво. Бре германски, бре български, пристигнаха. А те вървят, летят над шосето, така доста височко и ние мислим, че са български. По едно време гледаме надписите – български. И докато приказвахме насам-нататък, те може би стигнаха донякъде така и се върнаха, разузнали вече, назад нямаше войски. И като се връщат летят ниско един след други, така на двеста-триста метра ли, повече, разстояние и картечен огън и малки бомби. В това време имаше тук-таме по войници, имаше много коне, нали. Те стрелят. И в това време мина първият самолет и другарят, който беше при мен, казваше се Торос, той беше арменче и го засегна един куршум в рамото и се търколи. Аз веднага слязох, откачих палдъмите[ Палдъм – ремък] на конете, и гледам идва вторият самолет. И за всички може би е лъжа, за мен истина, турих каската, почнах да чета 91 псалом. Колко пъти съм го започнал и до къде съм го карал, не знам, обаче, като мина самолета, пред очите ми, пред мене, от куршумите светлината все едно, че ме нападат пчели или оси и в това време хвърлят и бомби. Обаче куршум не ме хвана, нито по каска, нито по тялото, нали всичко това.
След няколко дена писах писмо в София и тогава кореспондирах със сестра Райна Калпакчиева. Писах до нея писмото, щото мама я нямаше, нали. И после, като се върнах, тя ми вика: „Гради, като получих писмото, отидох на полянката, заварих Учителя на полянката, имаше няколко братя, сестри там нали, и казах на Учителя за това, което ти ми пишеш. И никога през живота си не съм видяла Учителят, веднага се отдели две-три крачки и така се молеше, казва, нали… и нали влезе във връзка с теб.“
След това, понеже получавах суха храна, няколко пъти трябваше, един-два пъти ли, трябваше да отида до Куманово. И в това време, срещам тоя войник, който на турската граница исках да го ударя с лопатата. Той кара един кон и се видяхме няколко пъти. И се познахме разбира се, и му викам: „Бе откъде си ти, как си, едно-друго?“ И той вика: „Аз съм, казва, от село Дървеница.“ И така станахме големи приятели. И аз, понеже, тъй иначе, винаги се намираше по малко хляб около мен, нещо ядене, едно-друго. И той ми се оплаква, вика: „Гладувам, казва, няма хлебец, едно-друго.“ И аз каквото имах, така на няколко пъти му давах. И той беше много благодарен. И след като се освободихме вече от войниклък, се срещахме в Дървеница. И той ми беше един от добрите приятели. И… българският език казва – ако искаш с някой да станеш голям приятел, трябва да се напердашиш нещо или какво, нали такова беше, ти знаеш. Та после него го отчуждиха и му дадоха апартамент, където живее сестра Анка Каназирева, където живееше, в същия вход, само че той беше на втория етаж, казваше се Ветан. Беше много хубав момък, ама така обичаше да се шегува и да изпъкне. Брат Пеню Ганев пък живееше в другия вход, така че с него се виждахме много.
Един ден, като тръгвам, пак да отивам за храна, един офицер, който беше адвокат, ми вика: „Гради, нашия полк, казва, го уволняват вече. Ние, казва, до Куманово, до Скопие стигнахме така и понеже правихме вече девет месеца, нашия полк ще го връщат.“ И като отидох в Куманово, получих си храна и се явих при ротния командир. Викам: „Така и така, нашия полк го връщат, какво да правя с багажа?“ Той вика: „Докато не получа заповед, нищо не мога да направя.“ Викам: „Ще ми разрешиш ли аз каквото искам да направя?“ Вика: „На своя глава, прави каквото искаш, обаче от мен заповед не може…“ Викам: „Добре“ И като отидох в склада…
А… исках да кажа и други път. Много пъти идваха войници да носят разни раници, нали от убити войници, ранени, едно-друго, разни багажи. И вечер, като си лягат, аз си легна, във вънка имаше коридор, така, нали на стълбове така, мазан коридор. И почваха стаите, една стая за така… И вечер си оставя склада отворен, когато нямаше войници, пък и да имаше, лягах до вратата така отвънка, понеже одеяла имаше много, колкото исках. И в това време, лягат до мен други войници си приготвят шмайзера, бомбите при тях едно-друго. Викам: „Ами, защо сега ги… се приготвяте?“ – „Ами може да ни нападнат.“ Викам: „Той този, който иска да обере склада, и заключено да е, всичко, те тука минават по цял ден, македонци, викам, окичени с шмайзери и с патрони. Та един-двама войника, няма да усетим как ще ни утепат и ще ни вземат, викам, склада, ами… Като видят, че е отворено, аз съм по-спокоен.“ После много от войниците си оставиха при мен, пари, часовници, нали, пръстени… златни, така нали, не знаят, може да стане на фронта нещо и ми даваха адресите си.
И като пристигнах в склада, викам на хазаина, той имаше каруца, викам: „Ела да ми пренесеш багажа.“ И вземахме и една войнишка каруца, мисля, две каруци ли бяха, какво. Натоварихме багажа и отидохме на шосето, там където бяха постройките на Чифте хан. А то понеже далечен път, нали, като пътуват хората, нали вечер, там спират, преспиват, нали, нахранят се, почиват си и на другия ден тръгват да… Пристигнах там, стоварихме багажа, аз прострях палатката, нали покрих го. И в това време гледам да мине някой камион. Аз си направих сметка, че като почнат да дигат полка, заповед да се върне в България, то ще бъде ужас, всичко ще бъде претоварено и няма кой да те прибере, нали, ще останеш и така. И се чудех, пристига един камион празен, спирам го, имаше и други войници, нали, помолих ги и всичкия багаж, викам: „Къде отиваш?“ – „Отивам, казва, в Гюешево.“ Викам: „Таман ще занесем тоз багаж до Гюешево.“ И къде, къде, натоварихме багажа, отидохме в Гюешево, стоварихме го багажа. И викам на войника: „Сега какво да ти дам?“ Пък при мен – патрони, картечници.. картечници не, ами шмайзери, нали и такова. Викам: „Ако…“ Той ме гледа, гледа, пък вика: „Ако искаш, дай ми един шмайзер, казва.“ Викам: „Че как да не ти дам, ти ме доведе до тука.“ И дадох му аз да си избере, там. Взема си той един шмайзер, качи се на камиона, отиде до Кюстендил, да товари там някакви багажи, нали, от гарата. Аз курдисах пак голямата палатка, там, покрих багажа. По едно време съм заспал и тъй както заспах, като почнах да слушам, ама то бях на фронта…
Забравих за Куманово да ви кажа, точно по Димитровден цяла вечер алтилерията[ Артилерията] не спря, гърмяха, правиха, струваха, а те за сведение, през дните германците вече чакали от Беломорието, нали, да излязат войските през Скопие и те да излязат от Куманово и да се приберат, нали. И като пристигнали наште войски в Куманово, какво да гледат – всички германци са се изтеглили, те събаряли само постройките, войниците нищо. И като се събудих, цялото Гюешево свети в светлини. Дошла заповедта, че Шести пехотен полк го уволняват и всички войници, кой патрони, кой разни бомби там, хвърлят, правят, струват. На другия ден, още като съмна, имаше камиони, които пътуват за Кюстендил, нали, празни. Спрях един камион пак, помолих го викам: „Ще те почерпя каквото искаш, само и само да ме закараш до Кюстендил, ето ти, викам, аз съм ключар на Шести полк.“ И той няма какво, нали, радва се и той едно-друго. Извикахме войници, хвърлихме багажа и пристигнахме на гарата. Вика: „Сега къде ще ти стоваря багажа?“ Аз гледах, гледах, хареса ми най-много, както е гарата, до гарата е градинката, така хубава градина. И в градината чешмата, има такива площадки, едно-друго. И викам: „Дай тука вътре в оградата.“ И вземах, курдисах палатката и си внесох пак багажа вътре. И се запознах там с началника, нали, едно-друго.
Добре, ама седях един ден ли какво, два дена. В Кюстендил живееше този моя близък приятел Стефко Миланов. Мисля аз ви разправях за него, се запознах в Горна Джумая, след това той в Свищов беше студент. Бяхме много добри приятели, нали, аз го черпех, като работех имах пари, нали в Свищов. И отидох у тях на гости. И му викам: „Бе, всичко много хубаво, ама не мога да се прибера в София.“ В това време той вика: „А, лесна работа, казва. Помощник началника ли, казва, началника, ми е приятел, казва, ще наредим.“ И той дойде с мен ли или сам ли какво, така нареди и началникът ме извика, вика: „Ела, казва, тука.“ И ми дадоха един празен вагон, само, че открит, нали. И в това време, аз почнах по малко, по малко, натоварих си вагона. Най-напред курдисах палатката, нали, щото не знам може всеки момент да завали дъжд, нали, вятър, всичко това. Палатката. И си сложих леглото и почнах багажа. Имаше багажи, които можеше и на дъжд да прекарат, нали. По едно време гледам един от селата, един селянин така, върви притеснен много така, ама по-възрастен от мене. Викам: „Чичо, какво те тревожи, викам, тука много бягаш надолу-нагоре?“ – „ Абе, казва, брат ми ли, син ли ми каза, не знам какво, го убиха на фронта, аз, казва, отидох там, го докарах до тук. Обаче от тука трябва да ми дадат вагон да го закарам до София. Ама не мога да намеря превозно средство и сега, казва, пък освободиха Шести полк. Вагоните заети едно-друго и няма какво…“ И аз го гледам и викам: „А, лесна работа, викам. Я го донеси, казвам, тука и ще го сложим в моя вагон, викам, до София. Аз, всеки момент ще дойдат да ме закачат.“ И той помолил там някой, донесоха го до вагона, щото аз трябва да седя на вагона, нали багаж, едно-друго. Донесоха го и тъй, както ми е леглото, него го сложихме в палатката, до леглото, щото вече, нали, при края на ноември ли беше, нали, студено, може дъжд да вали. И…
Край 5 В
Гради Минчев
Гради Минчев 7 A
Г.М. (Гради Минчев): Като ги видях, така се вгледах в тях, ама още преди да се вгледам, брат Бандерски такава псувня изпсува, че просто се учудих как можа да направи това нещо и се изправих и като го фиксирах, той ма гледа, аз го гледам; той ма гледа, аз го гледам, докато не се обърна на кръгом и да си изчезне, аз не почнах да копая. След това дойдоха там братята, викам: „Братя, ето кирките, ето лопатите, ще си помагаме, ще такова…
М.М. (Марийка Марашлиева): Ама Бандерски защо псува?
Г.М.: Ами питай ма, да та питам аз, че да ми кажеш защо. Ей така, понеже ясновидец. И нищо не знам за това. И в това време почнахме, копахме, нали, едни се измориха, други почват, след това дойдоха и други братя, помагаха там, нали. Имена не мога да си спомня, изобщо не мога да си спомня какво е, щото имал съм си напрежение, тогава. Изкопахме всичко добре, само направи ми впечатление, че старозагорците там те поставяли ковчезите в гроба, обаче над ковчезите изкопаха дупки, слагат дебели дървета в дупките и над дърветата слагат пък дъски. Значи ковчега да бъде…
М.М.: В кухина.
Г.М.: В кухина да бъде и…, аз за пръв път видях. Това било по славянски [обичаи] така са запомнили братята и сестрите от старозагорско, нали. И по едно време вече пристигнаха братята, сестрите, носеха ковчега на Учителя, нали, и го сложиха ковчега до местото, правихме молитва, там не знам вече каквото стана и пуснаха ковчега долу, обаче забравили да сложат капака на ковчега. Почнахме да се гледаме, да се чудиме сега, трябва да слезе някой да поеме капака и да го постави, нали, обаче нямаше кой и аз слязох, нали, краката както е. Пък сега като ходя на погребение, едва влиза ковчега в дупката, наклоняват го насам нататък да го пуснат, няма место къде да мине ковчега, пък там местото беше широко така спокойно можеш да минеш около ковчега на Учителя. И слязох аз, вземах капака, подадоха ми го, сложих го, обаче капакът опира на главата, опира на капака и даже отстрани ми направиха забележка затова щото аз нали, може би не забелязах, подадох пак капака навънка, вдигнах главата на Учителя, извадих възглавницата, после имаше сено ли, слама ли, нещо отдолу сложено, извадих така доста и поставих пак възглавницата, поставих главата така както трябва и сложих капака. Като сложих капака, почнаха да ми дават, те бяха към 3-4 дървета ли какво в дупките, след това почнаха да ми дават дъските. По едно време ми поднесоха един висок буркан пълен със зехтин и вътре с книга. Там, братя, сестри нещо са писали, нали, какво трябва не знам и са затворили капака. Дадоха ми, аз го сложих до краката, ми казаха там да го сложа.
Излязох и почнаха да хвърлят вече пръст. По едно време се чу някакво срутване. А то беше понеже, после ма питаха, даже брат Борис ма пита, аз му казах защо се срути, защото всички хвърляха пръста от кръста надолу, така към краката, а пък към гърдите, главата никой не смееше така да… Та натегна после, надолу имаше пясък, нали дето сложихме коловете и пясъкът лесно се събаря, нали. И оттам пак познах, че някога е имало някакво морско дъно ли е, речно дъно ли, жълт хубав пясък, а пък там към половин метър и нещо надолу пък само пръст, а надолу пясък. И с това…
Забравих да кажа, Учителят, когато беше положен в салона, в това време една джипка с милиционери идват, брат Кисьов се случава към сестра Балтова, там. И те като слизат, викат: „Търсиме Учителя Петър Дънов.“ Добре, брат Кисьов им казал, че той преди няколко дена си е заминал и в момента могат да го видят в салона в ковчега, нали. После какво е станало, нищо не знам.
След това вече почнахме всеки по свой път да си урежда изгревския живот и тогава се сетих, викам: „Е-е-е, Учителят едно време ми разреши да направиме барака на братско место, а после: „Рекох, не може да си строиш там бараката, питай някой брат.“ А като видях какво е било при Учителя – след това 1941 година бях мобилизиран и попаднах в село Пет могили, пък аз като отидох в селата, търсех да си купя мед, яйца, едно-друго, защото, нали, суха храна трябваше да сменям и бакалинът ми вика, бе, тука казва има едни братя Къневи се казват, потърси ги, у тях има всичко. И аз отидох, търсих братя Къневи и кога отидох, гледам брата, който много пъти ми е гостувал от Пет могили, тъй както в Трявна срещнах сестра Цветана, тя беше учителка пенсионерка. Откривал съм някои братя и сестри без да знам адресите, щото не мога да знам на цяла България кой къде живее, в кой град, нали, и къде. И в това време брата го нямаше, излезе един офицер, така доста нахално ма изхока и ма изгони. Аз понеже нямаше друго какво да кажа, викам: „Дойдох да търся да си купя малко мед, яйца“, нали, не казах, че се познавам с него, така лично, но…, и се върнах.
На вечерна проверка, тъкмо се бяхме строили, по едно време фелдфебелът идва и вика: „Гради, излез тука, казва, един човек та търси“, отидох, той наш брат, който, нали, по име го познавах, но че бил от Пет могили не знаех. От там се видяхме, нали, разприказвахме се и той през това време ми разправя: „Аз тоя, казва, офицер съм го приел, казва, в моя дом, нали, нито наем ми плащат нищо, нали, така да ми гостува, го нахоках, казва, много добре. Викам: най-добрия ми приятел от София, ами не казах, че си от братството, ами за сведение те имаха вършачка, аз, казва, тоя човек много пъти ми помагал да ходя, да купувам части за вършачката, нещо помагал ми, а ти да ми изгониш най-добрия приятел.“ И след това военния, като отивах, той беше много симпатичен човек, но… извика ма и се извини, вика: „Гради, извинявай, аз казва, нали, така…“ Той беше поручик ли, какво, някой ротен командир там.
И след това братя Къневи бяха няколко души и там научих за къщата на брат Георги Куртев защо Учителя не ни разреши със свако Слави да направиме къщата. Те ми разправят: „Учителят препоръчваше на всички градове и села, нали, които имат възможност, да се сгрупират и да си купят по едно место на Изгрева, нали, да няма чужди хора между братството.“ И от Пет могили братя Къневи решават да купят едно место, обаче няма кой да им стопанисва местото там, те са на село, нали, работят, а пък се познават с брат Епитропов много добре и повикали брат Епитропов, който често пъти им ходил на гости, да го включат и него в купуване на местото. Брат Епитропов са съгласил, обаче вика: „Аз, казва, нямам никакви пари“, добре, ама те викат: „Бе не става въпрос за пари, става въпрос да си включен, ние ще дадем нужната сума там, нали, като те включиме, да бъде местото на твое име, нали, щото ние сме тука от селата, няма как. Ти знаеш кога да се копаят там, да се садят дръвчета, нали, живееш на Изгрева, нали, познаваш.“ И той са съгласил. Обаче брат Куртев искал место. Той се чудел какво да прави и най-после решил местото от Пет могили селото, на които са го купили братята и сестрите, да го даде на брат Куртев. Добре, ама Учителят знае това положение и затова каза на свако Слави, че там брат Георги Куртев няма да строи къща, защото има някакви причини. И тогава разбрах вече аз, къщата кога 1932 година щяхме да я строиме, а това е вече 1941 година, обаче на другата година 1932 година, като не построихме ние, 1933 година мисля беше, брат Епитропов взема и построи къщата на брат Куртев, нали, без да пита никого и така брат Куртев имаше къща на Изгрева на местото на Петмогиловци.
Аз бях вече домакин, нали, когато ни съобщиха, че на Бивака на Витоша на поляната, нали, ще строят барче, празничен ден там ще посрещат ядене пиене, с алкохолите, нали, кюфтетата му, пържолите. И аз тогава се наех, направих една молба, от която питах възрастни братя и сестри Учителя от коя година почнал да…, те мислюват 1921 година ли казаха, че са ходили, не мога да си спомня точно и направих една хубава молба до председателя на градския, на столичния съвет, мисля, и дадох моя адрес, всичко и почнах с тая молба да обикалям всички братя и сестри. Почти всички, при които отидох, нямаше човек, който да не подпише, нали, за молбата и я представихме в съвета. Изчаках резултат и както виждате резултатът излезе сполучлив, там не построиха нищо. Като ги молех, нали, Всемирното Бяло братство, Учителя, нали, толко години ни е водил по планината, нали, особено на Витоша близо там и имаме хубави спомени, нали. Там бях подредил молбата добре, нали, с малки корекции от наши братя, сестри, беше всичко така подредено много добре и както виждате местото остана свободно. Тази молба до скоро беше, до преди една-две години в мен, обаче аз като боледувах, повиках брат Георги Йорданов, предадох, имаше и други работи. Телеграмата от Москва до Югов, да ги предаде на сестра Драга, нали, да бъдат в архивата, дано се запазят.
Точно годината не мога да си спомня сега обаче, работната група тръгнахме, отидохме на езерата, на Рила. И като отидохме, гледаме там, почнали да строят хижата. И в това време се започнахме с Кънчо, който беше отговорник на строежа и ми казва, за пръв път се запознахме, каза ми: „Тая година няма да може да летувате, защото ние тука ще строиме, нали.“ Аз го погледах така, викам: „че какво като строите, ние даже ще ви бъдем в полза, нали, нещо ще ви помогнем“, както и помолих там брат Крум Въжаров, нали, той беше свободен в момента вече, преди да си тръгнеме, той и още някои направихме мозайката там на хижата, нали.
И в това време аз оставих работната група от двама-трима братя ли бяха какво и слязох в Говедарци да отивам до Самоков, да видя, да уреждам този въпрос. Защото иначе, ние бяхме отишли само работната група и след няколко дена ще трябва да почне да пристигат групите нали, да отивам да взимам групите от София. И като слязох в Говедарци на площада се срещам с председателя на градски комитет тука в София, партиен някакъв комитет, той беше председател, мисля, се познавахме от преди това. Викам: „Е-е, таман ми трябваш, така и така викам, отидохме на Рила, обаче почнаха да строят хижата и там, който я строи, отговорникът Кънчо ми каза, че няма да може да летувате, казва, ще трябва да си слезете. Аз го помолих, нали, казах му даже, че ще му помогнеме в нещо, но той не се съгласи и тръгнах да търся, както някой път съм идвал при теб в София, нали, в службата ти и ти си ни разрешавал някои работи.“
М.М.: Името му знаеш ли на тоз човек?
Г.М.: Знаех го, ама забравих го, нали. Няма значение, той, който се интересува, ще види. Те там ще му имат името.
И той ма погледна, вика: „Ще кажеш на Кънчо, че аз съм разрешил да останете да си летувате, нали.“ Аз го погледнах, викам: „Добре, дай ми една бележка, както някой път си ми давал, за други работи, така.“ „Аз сега, казва, съм в отпуска и нямам туй право да давам бележка, нали. Щото този, който ме заместя, той трябва да отговоря, нали. Но кажи му на Кънчо, че аз съм разрешил да останете, нали.“ Викам: „Добре“. От там се върнах на езерата. Отидох при Кънчо и викам: „Кънчо така и така, бях в Говедарци, срещнах председателя там и му казах, той каза: Ще кажеш на Кънчо, че аз съм наредил, нали, да останете да летувате. Кънчо ме погледна, вика: „Е, щом, казва, той е казал.“ Викам му: „Ако искаш провери, нали, да не мислиш, че та лъжа.“ Вика: „Няма какво ще ме лъжеш, казва, щом той е казал.“ Така че останахме.
Тогава развалиха кухнята, развалиха Охлюва, който навремето…
М.М.: Където се хранехме, нали?
Г.М.: А?
М.М.: Където се хранихме?
Г.М.: Ами не където се хранихме, ами кухнята, не Охлюва, къде бяха там, нали. Това е.
Веднъж, точно коя година не мога да си спомня, ама, играхме гимнастики на езерото на Чистотата и гледам няколко брата, сестри отидоха, имаше едно изворче от Чистотата нагоре, където имаше преспи и по едно време гледам носят вода.
М.М.: Да не е дето ний си правихме?
Г.М.: А, там близо. Може би от това изворченце. И викам: „Бе, що чак от тука носите вода?“ „Ами тя, казва, е свещена вода, казва, тя е, сестра Стойка от Тополица я препоръчала“, а че тя била единствената свещена вода там. Викам: „Ами, да, свещена е. От както почна да грее слънцето много, овцете, козите, викам, пладнуват в снега, с извинение акат, пикаят, всичко и като почне да се топи снега, всичката вода отива нанадолу и това изворче се напълни и то. Викам: „Учителя препоръчваше чешмата с двете ръце долу до езерото.“ „А, не, казва, тази сестра Стойка ни каза.“ Както изопачаваха нещата на Учителя. Край няма.
Веднъж аз съм в провинцията, брат ми трябва да се запише в последния… какво се казваше?
М.М.: Випуск, а?
Г.М.: Не випуск, бе, то випуск е военно. Последният семестър. Последният семестър, обаче нямал пари и чуди се от къде да вземе. Излиза от бараката и мисля първо отива при брат Лулчев, помолил го, брат Лулчев не му услужил с никакви пари, оттам тръгнал, отишъл още на една две бараки там, обаче никой не му услужил. И той много отчаян минава покрай салона и като минава, гледа Учителят на балкона вънка седи и Учителят го извиква и той бързо по стъпалата качва се горе и Учителят в момента му дава, отваря вратата и му дава един плик и той, радостен така, вика: „Какво ли ми даде Учителя, що?“ И в това време, като минава вече трапезарията там, кухнята, нали, сестра Балтова там и отваря плика да види какво има. Точно парите, които трябва да се запише, за да може…
М.М.: С Учителя не е ли говорил нищо? Само ги дал, дал му е плика да го пусне или какво е?
Г.М.: Нищо не му е говорил. Дал му плика и край. И брат ми отива и се записва.
Брат Игнат веднъж, аз ходех много често при него, живеехме близо така, той живееше в къщичката на брат Георги и брат Васил от Русе, нали. И той ми разправя: „Легнах си много късно и по едно време, тъкмо съм заспал“, той не викаше Учителя, а викаше дядо Петър. „Дядо Петър идва, каза, и ма муши така в ребрата, така леко, аз, казва, се събудих, ама полусънен пак заспах, идва, казва, втори път, пак така.“
М.М.: На втори път го събужда?
Г.М.: Нали ти казах? „Втори път пак ма муши така леко в ребрата, аз пак са събудих, обаче сънен не обърнах никакво внимание, заспах пак и по едно време идва, казва, дядо Петър и сега не ма гали, казва така и като ма мушна в ребрата, казва, и ми показва масата и аз, казва, са събудих и почнах да мисля какво иска да ми каже и… А ние вечерта, казва, имахме партийно събрание правихме протоколи там, едно-друго и викам, нищо друго не остава освен „ставай, Игнатe“, и протоколите, както са на масата, ги бутай в печката щото друго какво, не мога да си представя. И направих това нещо и пак си легнах, казва, и когато ще се разсъмва, чувам на вратата се чука, казва, като ставам, гледам полиция, няколко души полицаи и като влязоха, казва, мен ма сложиха настрани и почнаха да правят обиск вкъщи, казва, навсякъде – по масата, в чекмеджето, на леглото, под легло, навсякъде, обаче не намериха, казва, нищо и си викам на акъла: „Бре, ако бяха намерили протоколите, значи край.“
Случаят с брат Игнат, той беше в метеорологичната станция на, до радио „София“ там, а тогава…
М.М.: На работа?
Г.М.: Ами на работа, как иначе, да не бъде метач. И от там една вечер много тъмна, той излиза да провери там барометрите едно-друго и си светка с батерията, добра ама, тогава ставаха често бомбардировки и пазачите там, които са от войската, нали, тръгват и го намират, той им разправя, нали така, така и той е в противоречие, сега едното с другото и на другия ден ли какво се събират партийна група там и го уволняват дисциплинарно. И той беше останал без служба, обаче един ден неговия началник, директор ли, какъв на метеорологична станция, доколкото си спомням, отива във Външното министерство там при някакъв голям началник и той като влиза в канцеларията му, тоя началник вика, пита: „Какво прави, казва, Игнат Котаров?“ Началникът на Игнат останал учуден от къде ще го познава тоя човек и му казал, разправял му така и така, че го уволнили дисциплинарно и големия началник вика: „Вие не знаете с кого имате работа, как можете да го уволните дисциплинарно едно-друго и му разправя как Игнат го е снабдил с лична карта тогава, нали, нямаше още паспорти, може би, с лична карта някъде тука към Етрополе или къде имали такива служби, нали, и той, казва, ми спаси живота, казва: „И вижте, казва, какво ще направите да го възвърнете на работа.“ Началникът на Игнат излиза от там и както върви по улицата, някъде по „Граф Игнатиев“ ли къде, среща Игнат и му разказва: „Бе, Игнате, ти защо не ни каза, така и така?“ Игнат вика: „Не се занимавам с тия работи и така.“ Добре началникът му вика: „На еди-коя дата от колко часа ще имаме партийно събрание, казва, моля ти се, присъствай.“ И Игнат му казал: „Добре“. Отишъл на тая дата, събранието се състояло, нали, и възвърнали Игнат на работа. Добре, ама в това време станала жената на началника му, говорила някои работи така и Игнат, като завършила тя, той станал и което той лично ми го е разправял нали, от край до край, и викал: „Ние, казва, когато живота ни висеше на косъм, вие, казва, пикаехте по лопушките и мислите, че майките ви пражат яйца, казва, какво знаете вие?, казва“.
Веднъж отивам при Учителя и му викам: „Учителю, много ще Ви моля, когато трябва да свърша някоя работа на някой брат, сестра, нали, от Ваше име, нали, пратете някой брат, който, или сестра да ми каже: „Учителят ме прати да направите еди-какво си на някого, защото почти всички братя и сестри идват, викат: Брат Гради, Учителят каза да дойдеш да ми направиш еди-какво, еди-какво, просто не ми оставяха никакво време, нали, пък те може същите братя и сестри да лежат по цял ден, обаче идваха“. Някой път се налагаше да почистим салона. Веднъж, мисля беше за Петровден, брат Христо-брадата му казвахме, той беше бояджията, нещо трябваше тук-таме, салонът се поизкъртил да го закърпи, нали и да го боядиса. Всички столове бяха в трапезарията, пиано там, роял, завити с книги, едно-друго, обаче наближаваше вече, мисля, Петровден, но няма кой да почисти салона, а трябва да е готов салона, нали, нареден да се държи беседа. И аз минах така един два пъти, гледам никой няма така и слязох в града, вземах три четки за дюшеме, направих една рамка от желязо така, сложих дръжка, сложих две-три тухли отгоре и тъй както търкахме някой път мозайката, почнах най-напред от сцената. То вар, никога не бях виждал толкова много изцапан салона. Ама брат Христо не е виновен, защото трябваше да направи хубав ремонт, нали на салона. И беше много горещо, бях така с риза, нали, по едно време търках правим, струвам и мета така, нали, събирам боклука и го изнасям вънка на боклука. И по едно време гледам Учителя и няколко сестри, сестра Теофана, сестра Катя Грива, нали, баш сестричките, те много работеха, обаче обичаха да седят около Учителя, така.
М.М.: Духовно работеха.
Г.М.: Духовно, да. И Учителят им разправял: „Ние, казва, не препоръчваме така да се работи голо, ама като няма кой да почисти салона, хайде, на брат Гради ще му разрешим.“ И вземах аз, изчистих салона, по едно време трябваше да се чистят прозорците. Брат Йордан шофьора имаше работилница на местото на генерал Стоянови, там, поправяше някои коли, миеше ги едно-друго и пристигна с една помпа и почна да мие отвънка прозорците, нали. И в това време аз, нали съм вътре чистя, гледам, почна да тече вода и разваля цялата…, боядисаното става черни пътеки и викам, излязох, викам: „Брат Йордан, извинявай, ама това не е автомобил да е херметически затворено, нали, тия прозорци, ела да видиш отвътре как тече вода и разваляш боядисаното.“ Той не ми обърна внимание и си кара по негово, аз се прибрах и тъй както влязох, по едно време слушам някоя сестра изпищя, кога се обърнах, тя сестра Цветана Симеонова почиства картините, брат Йордан не бръсне ни мазилка, ни картини нищо, почва да пръска картините, пък те са развалят, нали. И аз в това време както бях така, излизах, по бай Ганьо му зашлевих един шамар, той събира, събира така ръцете си, а да почне да ма боксира, ама нищо не ми направи. Отиде на полянката. Аз пак се прибрах, почнах да си работя и го наблюдавам, кога ще се върне, да не дойде с някоя тояга. Добре ама, като дойде вече до салона, гледам няма нищо и аз излязох, така и викам: „Брат Йордан, много извинявай, аз те ударих, така.“ Той вика: „А няма нищо, брат, аз трябваше да послушам.“ Та братя и сестри, ей така ми минавал живота и при най-хубавите дни.
Веднъж Учителят ме извика: „Рекох, трябва да се поправят клозетите, защото вече са много разнебитени.“ Аз тогава не знам, поканих брат Николай, той беше без работа, нещо, той работеше паркет. После мозайка по малко, но повече паркет работеше и той дойде и решихме най-напред да поправиме братския клозет, който е… беше братската стая, брат Боев там където живееше. Почнахме да го поправяме. В това време, нали, чукаме, правиме-струваме, там трябваше даже да отлеем, мисля, малко бетон или нещо какво, да не изтича водата навънка. Пристигна брат Иванов и вика: „Какво ще правите?“ И аз му казвам: „Така и така Учителят ни каза да поправим клозетите.“ И той се обърна, вика: „Ако Учителя му трябват клозети, да си ги направи на братското место, казва, тука забранявам да поправяте, нали.“ И аз викам на брат Николай: „Няма какво да се караме, да се биеме тука, ами върви.“ Оттам отидохме при клозетите при брат Иван каруцаря на траповете, почнахме да работиме, поработихме, после отидохме на обед ли какво беше, върнахме се и като искаме да работиме, яви се брат Колю Килифареца и той живееше близо там. Като почна да вика, просто идва до бой, не може така. И се чудиме какво да правиме. По едно време така се обърнах към брат Иван Каруцаря, гледам брат Лулчев насреща седи и наблюдава, обаче не взима никакво участие и викам на брат Николай: „Брат Николай, взимай багажа и да си вървим, викам, тука зад гърба на Колю Килифареца има друга сила, която…“ И от там пак се прибрахме. Мисля тогава ли беше или по-късно не мога да си спомня, обаче викам на Учителя: „Учителю, така ми се случи.“ Той ма гледа така. Вика: „Добре, вика.“ Викам: „Учителю, да вземеме да изкопаеме тука канафки и да прекараме водопровод до твойта стая, нали, ще направиме една малка шахтичка за водата там да се събира, щото се измъчихте.“ Много пъти Учителя, няма кой да му хвърли водата от Горницата, нали.
М.М.: Нито вода имаше, нито канал имаше.
Г.М.: Нито вода, нито канал.
М.М.: Нито клозет.
Г.М.: И той ме погледна, погледна: „Рекох, ще ми завидят, каза, няма нужда да ми се прави нищо.“
Много пъти след като си замина Учителя, нали, съм имал среща с големци, пък и наши братя и сестри, и викам, ако Учителя желаеше, щеше да има най-хубавата вила в България. Всички майстори зидари, мозайкаджии, изкуствен мрамор, всичко му беше под ръка. Можеше да има една от най-хубавите леки коли, можеше. Даже като бяхме на Рила, като дойдоха французите му донесоха една много хубава палатка. Учителят за сведение, влязохме само да я разгледаме като музейна ценност, обаче не видях Учителят веднъж да се приюти там. Той си имаше бялата палатка, нали, а тука като влезеш, имаше си отделение като кухничка, имаше си коридорче така малко, имаше спалня, нали. Обаче какво стана с тая палатка не знам. А пък на много братя и сестри виках: „Златото, парите, за които съдеха брат Жечо и брат Борис, ги пратиха в затвора, това беше всичко в ръцете на Учителя, обаче Учителят толкова скромно живя. Аз не помня и не зная поне един квадратен метър земя да е имало на Негово име, нали, целия Изгрев, викаха лагера на Бялото братство, на дъновистите, обаче Учителят нямаше нищо на Негово име.
М.М.: Никаква частна собственост, нямал.
Г.М.: Нищо на Него, няма.
След 9 септември, както знаете имахме партийни събрания, нали, партиен клуб имаше там, всичко. За сведение първите години беше, казваше се Стефчо Николов. Той не беше брат, обаче беше много симпатичен човек. Живееше на Изгрева и той понеже се казва Стефан, посрещаше на Стефановден, нали, Коледа ли беше тогава, Стефановден.
М.М.: След третия ден на Коледа.
Г.М.: Е да де, Коледата. И аз реших да отида да му честитя именния ден, обаче викам, ще отида късно, всичките гости да са си отишли. Отидох…,
Последна екскурзия до хижа „Еделвайс” – 28 август 1944 г.: 1. …, 2. Стоянка Илиева, 3. Теофана Савова с бялата шапка, 4. Учителят, 5. Гради Минчев, 6. Мария Тодорова, 7. Савка Керемидчиева, 8. Владо Николов – руснака, 9. Отпред с кепето обърната към обектива е Люба Аламанчева, 10. До нея е Милка Аламанчева.
Гради Минчев 7 B
Г.М.: …някакво подаръче ли, какво. И току що седнахме, пристигна брат Елиезер и жена му Мариана. Седнаха те, посрещнаха ни там, едно-друго, аз пък в това време бях нещо без работа, а пък брат Елиезер беше големец, долу в някое министерство на…, не знам точно къде. Идваше с джипка да го взимат от Изгрева, нали така, но… И в това време викам: „Брат Елиезер, ако може някъде да поработя малко, че нямам работа нещо.“ Той се обърна към мен и ми вика: „Вие, казва, дъновистите“, и почна да ми чете някакъв морал. Изказа се той. Викам: „Добре бе, брат Елиезер, дай да разберем кой е дъновист, кой не е. Викам, аз раснах на село и още като малък почнах да чета „Житно зърно“. Не минаваше книжка, списание да няма статия от брат Елиезер. След това излезе вестник „Братство“, нямаше вестник да няма статия от брат Елиезер. Преместих се от село на Изгрева, брат Борис ми даде барачката за въглища където беше почистих, обаче…
М.М.: Не брат Борис, ами брат Бертоли.
Г.М.: Моля ти се. Брат Борис, бяха брат Борис, брат Елиезер, Георги Радев, после Николай Дойнов беше, само че той беше учител някъде из софийските села, а пък идваше от време на време. И за сведение най-много съвети съм имал от брат Елиезер, понеже всичките отиваха по работа, вие учихте там, нали, едно-друго. И аз като кажа нещо и вий като трябва да ме поучите, отваряте тефтерчето и ми казвате: „Виж какво казва Учителя, така, така.“ Така че сега после, като дойдох в София и веднъж имаше събрание, искаха някои от писателите да изменят нещо в списанието, аз бях пак, нали Ганчо…станах.
М.М.: Кое списание?
Г.М.: Списанието „Житно зърно“ и „Братство“, нали…
М.М.: Вестник.
Г.М.: А-а-а. И станах и викам, понеже някои не харесваха, че било писано много по селски, така, така, викам: „Вижте какво, аз какво мисля, това списание „Братство“ излиза специално за българския народ по селата, викам, по колибите, там едно-друго, би трябвало те да го разбират, пък тези учените, викам, тъй или иначе те и без това го разбират. И даже някой ме похвалиха после, нали, че съм се изказал така. „А сега викам, аз съм дъновист, а пък вие не сте.“ В това време жена му Мариана се обади: Така-така, нещо взе да говори… Викам: „Добре, бе, сестро, вие що щете в България, що щете на Изгрева?“ „Ама аз, казва съм обикаляла цяла Европа.“ Викам: „Обикаляла си цяла Европа, но що щеш сега тука на Изгрева? Кой, викам, седи при Учителя на колене? Кой поднася на Учителя чай или кафенце, нали тъй? А сега брат Гради ще бъде дъновист и сега съм, а вие не сте, нали.“
Така че, как да ви кажа, ей така си преживяхме един живот от… аз после дочух, че Учителят казал: „Юда сега ще дойде с висше образование, нали.“ Това го чух, колко е вярно не знам.
Казаха ми, а че той се отказал от Учителя с декларация пред ОФ събранието, а председател или кой е бил там, някой от големците е казал: „Ти почти като дете си расъл в туй Братство, те са те издържали, поддържали се те, всичко и в последния момент се отказваш от тях, така че и от нас може да се откажеш.“ Нещо такова, подробности не знам.
Нали бях домакин в братския стол, по едно време там където роялът беше, изгни дюшемето, гредите и трябваше да се поправи дюшемето, защото, нали, там отиваха братя сестри и някой ще вземе да потъне, да си счупи крака. И понеже брат Стоименов беше касиера, нали, той беше така, отивам при брат Стоименов и викам: „Брат Стоименов, ще трябва да отпуснете малко пари да купиме греди и дюшеме, да взема да поправя дюшемето.“ Той ма погледа така и вика: „Нямаме пари, не знам какво. Не може да таквоз…“ И аз го погледах, погледах друго нямаше какво да му кажа, викам: „Брат Стоименов, Учителя беше между нас, вие живеехте при по-добри условия, отколкото Учителя живееше, викам, в Горницата и в голямата студена стая.“ И той, така както седеше на стола, започна да трепера и аз викам да бягам, ще вземе да получи удар тука. И си излязох и викам какво нещо е, не ги искам за мен си парите, искам ги за братството. Веднъж получаваме леща от Бургас, ма извиква, вика: „Дай ми два-три килограма леща да ми варят.“ Ние когато свариме не може да праща да му вземат една чорба, нали, както брат Боев се хранеше. Ами всеки си вървеше по свой път.
Сетих се да кажа веднъж Учителят пратил брат Ради ли беше, „Ела, казва, че Учителят та вика.“ Отидох при Учителя, и Учителят ми вика: „Брат, казва, есента вече дойде, зимата, а пък комина ми нещо“, нали, долу дето живееше, стаята имаше комин, над комина имаше дълга тръба от тенекия. Там нещо течало, нали. Викам: „Добре, Учителю.“ Взимах стълба, качих се, оправих всичко каквото трябваше и си слязох. Спомням си, това може би ми беше едно от последните, така извиквания от Учителя да поправя нещо.
Г.М.: Веднъж бях у брат Пеню…
М.М.: Ганев.
Г.М.: Да, брат Пеню Ганев и сестра Каменка ма гледа, вика: „Брат Гради, като почнаха да събарят салона, нали, където се държеше беседата, Учителят където живя, стаята имаше едно балконче така отвънка и сънувам, казва, брат Ради и брат Гради хванали балкона, балкона вече ще падне, нали, обаче вие го държите здраво с брат Ради, значи. Понеже ми се видя много интересно, от цялото братство, казва, само вие двамата така държите тоя балкон да не падне, а то вече те го разрушили.“ Та между другото него каза.
Г.М.: Роден съм 1912 година на 22 юни.
М.М.: Стар стил?
Г.М.: В село Габерово, Анхеалско, а сега се казва Поморийско. Тогава е имало околии, а сега околии няма, значи, Бургаско се казва. Отраснал съм…, ние сме живели в село Даутлий, сега град Каблешково, обаче като убиват баща ми, майка ми няма какво да прави сама на село Даутлий, отива в село Габерово при леля ми Комня и свако ми Слави там. И като няма къде да живееме, купува едно дворно място с една плевня и повиква свако ми – майстор зидар и още един двама души, взимат пръст и слама и тая плевня взимат, тя е направена с пръти от дърво, нали, измазват, като двете страни на изток и на запад слагат по едно прозорче така. И там съм се запомнил от дете до 1932 година, докато дойда в София.
Баща ми е убит 1916 година. Баща ми е бил на фронта на Тутракан и там го пленяват, нали, тогава сме воювали с руснаците и с румънците, нали. И от там го пленяват в Русия и минава няколко месеца и тогава съобщават на майка ми, че баща ми е убит и в общината, нали да го пенсионират. Но каква скръб сме причинявали на майка ми, тогава пускаха войниците, които се връщат от фронта кой по бели гащи, кой гол, кой бос. Не знам защо не са им давали като военни така нали, с скъсаните дрехи да си идат вкъщи поне, че после да ги изпрати с колет ли, ми няма… така просто по бели гащи и фанелки така. И много пъти ние живеехме така на височина, нали, гледаме от баира слизат войници и първата ни работа, бягаме при майка ни да излезе да види дали баща ни не е между тях. После, като пораснахме се чудех колко тревоги сме причинявали на майка ми.
Мама когато получи вече съобщение за пенсията, седиме така, храним се на софрата и тя вика: „Друго нещо не мога да направя за Кольо, ама от днеска нататък няма да ям месо.“ И тъй че почти не помня мама да е яла месо, а баща ми нали той войник, запас, насам-нататък, едва си го спомням като фигура така, беше висок, нали, обаче нищо друго не мога да си спомня. В това време дядо ми Минчо живееше и той при нас и мама му казва: „Татко, казва, Кольо вече го убиха, ако, имаш две дъщери, имаш трима, четирима още синове, бъди свободен, каквото решиш, казва, за мен ще бъде най-хубаво да останеш при нас, нали, но както решиш ти.“ И той погледал, погледал, вика: „Ще остана при вас, казва“.
Когато чичо ми, баща ми, нали, трима – четирима братя ги викат вече на фронта, седнали, обядвали там нещо, вечеряли ли какво и чичо ми Драган се обръща към баща ми и казва: „Бате, казва, ние отиваме на фронта, не знаем с кого какво ще стане, ама ние не сме женени, а ти имаш семейство, затова, казва, ако, нали, какво ще стане, не знам, но ще знаеш, че аз през целия си живот ли, ако остана жив, нещо, ще се интересувам, така, за твоя дом. И аз както се помня от дете, докато си замина чичо ми 1975 година, чичо ми винаги, като е пишел, нали, на месеца, на два ли, зависи, когато мама получи писмо и той пише: „Децата слушат ли те?“ И после като станахме по-големи, вика: „Ще слушате майка си, нали, вие сте сирачета сега.“ От време навреме ни пращаше по някой лев така от чужбина, нали, той отиде във Франция, отиде след това в Белгия, нали, така че Господ светлина да му даде, не ни забрави чичо ни.
Като дете бяхме станали доста големички вече, аз освен риза и една бозава рокля от аба не познавах друго, даже може да ви е чудно и смешно, обаче в нашето село дойде едно гръцко семейство със…, имаха един син и две дъщери и докато растем ние на село момченца без гащи, момиченца без гащи, нали, децата всички, по едно време като дойдоха тия гърчета, почнахме да зяпаме, а пък те носеха гащички. За нас голотата не беше срамно обаче белите гащички ни правеха впечатление и не мина един месец ли какво, всички малки деца, кой от скъсани чаршафи, кой от това-онова, му направиха гащички да има… Та така сме расли на село.
След това аз попораснах и понеже сираче от войната, първата ми работа мама, която ми създаде, беше да бавя деца по нивите. Те жънат, копаят, нали, аз бавя. Първото дете беше едно момиченце, с него долу-горе… то беше дребно така. Обаче втората година се случи едно момченце дълго кросно такова, а пък горещо нали, вие знаете какво е морския край, ония дълги чакъми, няма сянка, няма люлки, няма нищо, детето трябва да го държиш на ръце, просто омалях, нямах какво да правя и по едно време се сетих да го щипна малко, то като запищя и в това време пристига майка му, вика: „Е-е-е, детето ми, добре, че се разплака, че мама да си почине малко.“ Тя, нали, освен детето, майка кърмачка, нали, ония дълги чакъми, не се отървава от тях. И викам: „А-а-а, добре тогаз, аз ще видя какво ще правя по-често да си почивам“, но идваше ми на умът да не го щипна така да почервенее, посинее, ами…, щото после тоягата пък ще играе, та значи, ей това беше.
После имахме кръчмарин, бяхме съседи с кръчмаря на село. Отивам на дюкяна, той вика: „Гради, я да идеш да напоиш коня, понеже отвън кръчмата имаше чардак, където седяха селяните да пият ракия, вино, кафе, имаше пейки, аз се кача на пейката, кача се на стола, на коня, ида, напоя го и като се върна, той ми вика: „Я да вземеш да сметеш дюкяна.“ Викам: „Добре“. Взема, смета го, обаче като почна да мета, той отива някъде по работа, така, из двора някъде, нали. Почвам да местя масите, столовете, нали, да почистя и тук таме намирам стотинки. И аз сложа на една маса една книжка, така и където намеря стотинки, ги слагам на книжката. По едно време той дойде. „Градьо, смете ли салона?“ Викам: „Сметох го, бай Пейо, ето виж, такова. И тука намерих, викам, стотинки.“ То ме гледа, вика: „Ей, мама му стара, я съм ги загубил, казва.“ Ма това почти беше всеки ден, защото той пък, като му напоя коня, като му насмета салона, ще ми даде хляб, сиренце, някое яйчице така, нали. Знаеше, че гладуваме така, не че гладуваме, ами…
М.М.: Имате нужда.
Г.М.: Жадни сме за храна.
Като станах по-голям, от Анхиало дойде един грък и стана мандраджия в селото и мен ме взема за чираче и още едно момче и…, ма главно аз вършех, носех вода понеже оня момък имаше баща, бяха по-богато семейство, а чешмата беше далеч. Той най-напред обеща, че ще вземе едно магаре с една количка, така с бъчва, нали, да нося вода, пък мандрата трябва много вода. По цял ден съм носил тенекиите с вода от чешмата, тя беше доста далече така от селото. От време навреме ще отиде в Анхиало, ще вземе няколко тенекии, имаше една ситна риба, казваха й цаца и ще ни прати по селото, не в нашето село, по другите села да продаваме цаца. Добре ама, мен той ме правеше касиер, аз мерех рибата, аз взимах парите, нали, а другото момче ми помагаше на мен. Мина известно време, някои от селяните питали: „Доволен ли си от чираците, нали едно-друго.“ И той казва: „Абе единия, казва, добро момченце, не лъже, не краде, ама глупавичко, казва, а пък другото, казва, хитро, обаче обича да краде.“
М.М.: Ти колко годишен си бил тогава?
Г.М.: Ами 7-8 годишен така, нали, и в това време мен ми казаха селяните, нали, аз нищо не казах, след това свърши мандрата, той ма взема в Анхиало чираче, чак горе изгорената църква където е накрая на Поморие, имаше дюкянче. Продаваше там хранителни стоки, нещичко. И чиракувах така няколко дена. Един ден идва и ми казва: „Нося една тавичка с едно пиле, да я занеса на фурната да се изпече.“ След това пак дойде, той застана в дюкяна, аз отидох да взема тавичката, върнах се и му предадох тавичката, пък от дюкяна, горе за етажа имаше стълба, качва се той там. Обядваха те, по едно време той ми носи тавичката, в тавичката кокали, коматчета хляб, там, трохи едно-друго и на единия ъгъл едно парченце месо за мене и вика: „Хайде земи, обядвай, казва.“ Викам: „Добре.“ И аз като видях това нещо ми се отяде и по едно време му викам: „Бай Ставри.“ –„Кажи, казва.“ – „Аз, викам, тука ще взема малко багаж, ще ида да го занеса там, да го пратя на село, мама да го изпере, нещо нали, друго нямах, само дрешки за преобличане. И вика: „Добре, казва.“ И аз като вземах торбичката, вместо да мина през центъра на града, щото имаше само една улица, от нашето село имаше няколко момченца, чирачета, кръчмарчета едно-друго, аз минах по десния бряг на морето така и давай, давай сега където има почивни станции, там кални бани едно-друго, солниците и си отидох право на село. Значи, бил съм може би 8-9 годишен надали, още не ходех на училище, и така, обаче това нещо ми се видя толкова противно, да не ми сложат в една чинийка, нали, ами в другите кокали така едно-друго, все едно че…
М.М.: Като на куче.
Г.М.: Като на кученце. И се върнах на село. Мама копаеше там, казвахме го лозя, ама то не беше лозя, ами камъни там, на богатите им се падна хубави места за…, посадиха си лозе, хубави, а на нас камъни.
На другата година ли беше, какво, мама ни праща да пасеме магарето, телето там, нали, имахме и прасе. Мама гледаше прасета така, после ги продаваше, нали, да може да ни изхрани. И един ден излязохме, събираме се там дечурлигата, 5-6 деца ли какво и повече, добре, ама те едно по едно си отидоха и останахме ние с брат ми. По едно време мина обед и аз викам: „Всичките си отидоха, и ние ще си отидем.“ И се върнахме в село, мама като ни видя вика: „Що сте се върнали?“ – „Ами, всички си отидоха, ами и ние ще си отидем.“ Ами тя казва: „От днеска нататък вие ще пасете и техните добитъци, защото за всеки добитък, който пасете ще ви дадат по една крина жито.“ А те бяха 29 добичета, прасенца, магаренца, там телета. Да, 29 или 39 ли беше, нещо такова и няма как, сутринта излизаме до кръчмата имаше оградено, казвахме му „капан“ за коруджията[ коруджия (тур.) – горски пазач, пазач], който пазеше имотите, като хване някое добиче и го затваря там. Там събирахме добичета, прасета, магарета. И брат ми между другото, като застане така до плета и почва да вика: „Е-е-е, селяни, изпращайте добитъка, свинята, магарета, прасета там, едно-друго, телци.“ И аз в това време къде, ами там зад плета имаше едно кюше се свия като кученце там, срам ме е, не знам защо съм изживял тоя срам и така там. Мина и туй лято и на есента, ама брат ми обичаше много да ходи при, имаше един овчар, той свиреше малко на кавал и гайда. Викам му: „Върви да свириш там.“ Често пъти го пращах в село на харманите, нали, вършеехме с дикани, та един ден много голяма горещина, гледам една от най-големите свини, може би към 100 килограма ли беше, какво, покрай нашето село минаваше река Ахелой, а в река Ахелой се вливаше една друга рекичка, имаше вирове ги казвахме ние на село, там много камънаци и тая свиня от голяма горещина като се хвърли във вира, що плач съм изплакал него ден да не вземе да се удави, нали, аз не знаех, че свинете не се давят.
М.М.: Че могат да плуват.
Г.М.: Аха, могат да плуват. Тя от време на време си покаже носа, покаже си куйрука[ куйрук (тур.) – опашка], ушите нещо, нали, тя търси хладина.
След това почнахме да учиме, нали, аз почнах първо отделение. Добре, ама първото отделение ми тръгна много, че много ми харесва първо отделение, та на всичко отгоре останах, повтарях първо отделение, после почна второ. В това време имахме един учител Янко Андонов, той беше голям комунист, те после го убиха. И идва една вечер и вика: „Како Маро, казаха ми, че вашите деца са ми убили юрдечките.“ Нали имахме чешма, имаше едно деренце така, вода, нали. И тя го гледа, вика: „Янко, аз ще проверя, ако те са направили това нещо, аз ще дойда да ти жъна, казва, да ти копая, нали, няма да такова, ще го платя.“ В това време се обръща към мен и ме пита, вика: „Бе, има ли нещо вярно?“ Викам: „Мамо, няма нищо вярно.“ Добре, ама мина няколко дена, те чорбаджийските деца се събрали, почват да…, други мишени нямат за убиване, ами юрдечките, така че и през тоя изпит минах.
Дядо Минчо остана при мама и Бог светлина да му даде, при нас почина. Баща ми са били пет братя и две сестри. Баща ми е работил най-различни работи, но главно е бил строител. Аз съм се хвърлил по негова линия така, даже направили няколко къщи в съседни села и аз ми беше много драго, като отида в Бата[ село Бата, община Поморие] директора, който беше Стоян Попов, тяхната къща беше правена от моя баща. Много добро и добра извършена работа, много ми харесваше. След това даже по селата, нали има мелници, тепавици, баща ми е взимал и правил бентове за събиране на водата, нали. Така че е бил хем майстор, хем и предприемач.
Аз в първо отделение, понеже бях много ученолюбив, останах в първо отделение, та бях две години, второ отделение, трето, четвърто. Янко Андонов ни учеше и за пръв път тогава най-бедните деца получиха кой сандалки, кой чорапи там, терлички, от време на време ни даваха по малко закуска, така нещо ядене. Останахме с много хубаво впечатление, че нито преди това, нито след това от училището имаше фонд, имаше ниви едно-друго, доходи, къде и как са отивали не знам, обаче бедните деца, никой не бяха получили нищо. Само когато Янко Андонов беше, тогава получихме тия работи. Първи клас[ Първи клас на образователната система тогава, отговаря на 5-ти клас сега.] бях вече в 1923 година, веднъж се връщам на село, цялото село обиколено с войска. Можеш да влезеш в селото, обаче не можеш да излезеш от селото. То пък се случи него ден събота, нали, аз цяла седмица съм в Бата, уча, нали, в събота се връщам на село и войската, началниците, нали, бяха в кръчмата. А кръчмата сме съседи, само един плет ни делеше. И на другия ден неделя ще правят отбив на цяло село да намерят Янко Андонов. А Янко Андонов 1923 година е вземал участие във въстанието, а той е бил в Св. Влас до Несебър. Даже сега като се отиде в Св. Влас, има на пощата паметна плоча, в която пише, че тука Янко Андонов 1923 година обедини работничеството и селячеството, а то са били няколко рибари там, и няколко селяни, може би овчари, нали, както и да е. И по тоя повод правеха обиск да намерят Янко Андонов. Добре ама, след като дойде Цанков на власт, помощник-кмета избрали кръчмаря, бай Пейо се казваше, много хубав човек, аз при него почти израснах така нали, и той така ме поддържаше, аз му метях салона насам, нататък. И вечерта извиква братовчеда на Янко Андонов, Атанас се казваше, в склада там, имишлик[ имишлик (тур.) – склад за стока] му казваха, имаше там разни работи за продаване – газ, олио захар и т.н. И му казва: „Атанасе, ще отидеш у Янко и ще питаш майка му, баща му, жена му, там той имаше и две дечица, къде се намира, защото утре ще почнат да правят ревизия, а същевременно водеха и кучета, нали, ще го хванат. Затова, казва, ще кажеш на майка му, баща му, там, вечерта ще го вземеш и ще го доведеш в мойта плевня. Аз мисля, казва, че те ще търсят, ще ходят цяло село, ама баш в мойта плевня няма да дойдат да го търсят.“ И Атанас отива, пита баща му, майка му, там нали, той първи братовчеди бяха и те викат: „Ами той в момента е на тавана.“ – „Ами извикайте го, казва.“ Слиза той и той им разправя и Янко Андонов се съгласява и отива в плевнята на бай Пейо, той комунист, а бай Пейо пък цанковист, помощник-кмет. И вечерта прекарва там. Добре ама, на сутринта бай Пейо става, отваря прозорците на кръчмата да измете, да изчисти и по едно време слуша от плевнята, тя на 30 крачки ли беше плевнята, нещо се кашля в плевнята и той се чуди сега какво да прави и пуска кокошките. Кокошките отиват около плевнята да рият там, нали, да търсят зърно и почва да вика: „Къш, къш, къш“, цяло село го слуша и се обажда, обикаля плевнята: „Янко не кашли, че чува се в кръчмата.“ И Янко през плета там нещо се разбрали, той пък много настинал, като иска да кашля, разрови сламата, сеното така, покрие се с ямурлука и почва да кашля в дупката, да не се чува, нали. През целия ден, до обед ли какво, щото селото не беше голямо, направят обиск, обаче не намират Янко Андонов и войската след обед си тръгва за Бургас. На другия ден сутринта, понеже имаше овчари, колиби там настрани, Янко Андонов взима една торба с хляб и тръгва да бяга от селото, защото тъй или иначе те го търсят, нали. И по едно време, както върви, нападат го кучета там от овчарите и той няма какво да прави, вади един хляб, хвърля го, вади друг едно-друго, по едно време се освобождава от торбата и избягва. Това нещо се разнесе веднага до вечерта в селото, нали, така и така някой е носил на Янко Андонов хляб или пък Янко Андонов е получил хляб. Добре ама, Янко Андонов от нашето село пак покрай Даутлий, Медово там, отива пак в Св. Влас и от Св. Влас с една лодка избягва за Съветския съюз.
Минава 1924 година, 1925 година Янко Андонов с няколко души от сливенския край, понеже неговата жена беше от Сливен, отиват, идват в България. Около Сливен има една местност Джендем дере, има пещери там едно-друго, скриват се, добре, ама минава няколко дена, трябва да направят връзка, нали. И в това време някой от Сливен ли, от селата ли, мисля, че от Сливен, излиза от пещерата и тръгва, нали, да търси връзка. Добре, ама бива забелязан и след това подгонен, нали, след него без да му се обадят и той като отива в пещерата, нали, в това време се открива огън и избиват всички. Те са били 5-6 души ли, какво. И на другия ден жандармерията в Сливен около един бряст в центъра на града ги слага там всичките убити и най-напред решават, понеже виждат ги, обаче не ги познават, не знаят от къде са, какви хора са. Какви хора са вече ги знаят, но от къде са – не знаят. И почват най-напред учащите се, децата минават покрай тях, нали, понеже имаше от селата от тук, от таме някой да, нали, децата веднага ще реагират, нещо ще плачат.
Край 7 В
12.VIII.1939 г. Първи ред отляво надясно: 1. Мария генерал Стоянова с пепитена рокля. 2. Д-р Давидова – с бяла коса и жилетка с българска бродерия. 3. Елена Казан- лъклиева най-вдясно, с кафява жилетка – плетена. Втори ред отляво надясно: 1. Георги Тахчиев от Ямбол. 2…. 3…. 4. Стоянка Илиева. 5. Сабхай – с бялата шапка. 6. Карден – с бялото манто. 6. Между Сабхай и Карден се вижда Таня Камбурова – дъщерята на Марин Камбуров, облегнала се е на съпруга си Кирил Икономов. 8. Учителят – в средата. 9. До Него е Катя Грива, която Го гледа. 10. До нея е старата Попова, част от главата. 11. Под нея е Ганка Парлапанова. 12. Над 1., Георги Тахчиев, е Катя Зяпкова. Горе: 13. В средата с костюма и жилетката под сакото е Георги Куртев. 14. Над Учителя е евангелският пастор Методи Марков с бяла фланелка и сако. 15. Над него встрани е Гради Минчев – най-високият. 16. Начо Петров, с белите мустаци, е до Методи Марков. 17. Боян Боев – с бялата рубашка. 18. Над Боян Боев е Методи Шивачев. 19. Старата София Попова е до Боян Боев, с тъмно манто. 20. Цанка Екимова – най-накрая вдясно.
Гради Минчев 8 A
Г.М. (Гради Минчев): И още един наш момък от село, казва се Йордан. Брат ми, не знам по-напред ли е бил по-назад, не знам, обаче Йордан като минава, той вече даже и по-голям беше от мене, нали, познава учителя Янко Андонов много добре и се разплакал. И жандармерията туй чака, вика: „Защо плачеш?“ – „Ами така и така, това е моя учител Янко Андонов.“ И значи научавали вече.
Тази история, която разправям за плевника у бай Пейо, нали, се разнесе след 9 септември, нали, там от Атанас, братовчеда му, от жена му и така нанататък, та може да си представим какво значи един истински човек, може да е властник, може Янко Андонов – комунист, бай Пейо почти беше най-богатия човек в селото и при това цанковист, обаче преди всичко човек. И у мен остана едно много хубаво впечатление от този бай Пейо. След 9 септември той беше вече си заминал за оня свят, така че, така мина историята.
Мама, Бог да я прости, ей така си раснахме като деца: бай Пейо му пояхме коня, метяхме му салона. А след това пък, в съседно село, село Балджикьой са казваше – Медово после го прекръстиха Медово, имаше много пчели там, един кръчмар му трябва чираче. Добре, ама аз първи клас ходих в село Бата, бях у сестра Христина. Втората година бях при един дядо Михал в църковния двор имаше една къщичка и той беше там в църквата и там живееше в малката стаичка и нямаше другаде къде, та мама ме нареди там да бъда при дядо Михал. Даже веднъж до църквата имаше сладкарница с четири-пет стъпала, така, площадка и две-три момченца, качваме се по стъпалата, скачаме там и от неговия джоб, от едно момченце паднаха два лева. Аз видях от къде паднаха и кой ги загуби, обаче викам: „Аз си ги намерих,“ вземах ги и оттам после отвориха сладкарницата, бачо Гради си купи там локумче, халва, едно-друго, както и да е. И след това минаха години, аз дойдох в София, правя сметки, какво не правя, винаги ми изпъкваха тия два лева. Имахме една сестра Деспа. Тя беше сестра на нашия училищен директор Стоян Попов се казваше, тя беше ни дошла на гости.
М.М. (Марийка Марашлиева): В София?
Г.М.: А?
М.М.: В София.
Г.М.: В София ни беше дошла на гости. Викам: „Сестра, ето ти тия 20 лева, като мине Стоил покрай вас, а покрай тях имаше голяма поляна, там, имаше вършачката, там се вършееха всички снопи. Като мине Стоил, ще го спреш, ще му дадеш тия 20 лева, ще му кажеш, че имам да му ги давам, някога съм вземал на заем от него.“ И тя като се върнала в Бата, вижда Стоил, той вече към 22-23 години може би има, той беше може би моя възраст или пък по-малък, не знам. И тя му дава парите, обаче той вика: „Абе, с Гради се познаваме много добре, обаче аз никога не съм му давал пари,“ щото и то бедно момче, нямаше пари, обаче ги приело.
И после сестра Деспа, нейният брат Стоян Попито отиде в Несебър учител, там беше директор по математика, много хубав човек беше и тоя човек пък, като бях първи, втори клас ми даде един плик адресиран до село Горица, селото на брат Георги Йорданов, до директора на училището, на гимназията там, аз отида, дам писмото на директора, ама какво има в писмото – не знам. И в това време директора са позабави насам, нататък, даде ми пак друг плик и аз се върна в Бата, дам го на директора, а после се оказа, че няколко учителя, които учителстват в Бата, си получавали заплатите в Горица и Бата – голямо село, има гимназия, нали, нашия директор не праща от селото момчета, а праща мен. Това беше 1924 вече.
Значи живях няколко време при дядо Михал, обаче много студено, не мога да уча там, нали. После сам, така, с възрастен човек и тогава мама ме пресели в едно друго семейство, дядо Михал се казваше.
М.М.: Пак Михал?
Г.М.: А?
М.М.: Пак дядо Михал се казваше?
Г.М.: Да, дядо Михал се казваше, а сина му беше обущар и живях у тях. Баба Добра се казваше жена му на дядо Михал, баба Добра. И веднъж отивам у един мой приятел съученик и той вика: „Гради, ела малко,“ влязохме в мазето там и той взема една паница и пусна вино и си изпи една пахарка вино. Вика: „Гради, аз си изпивам винаги по една пахарка така, когато искам.“ И ме почерпи и мене. И аз, нали, за пръв път така виждах толкова вино, макар че бях около кръчмата, нали, никога не съм пил така вино. И по едно време си тръгвам, обаче къщата ни беше, е-е-е, чак на края на селото, на другия край като вървя от главната улица, като вървя, за да си отида в къщи трябваше да мина по една уличка вътре във двора и баба Добра се случила вънка и ме гледа. Аз ту от левия край на плета на десния, ни тоя плет дам, ни оня плет, прибирам се. И на другия ден баба Добра ме вика: „Гради, ела, ще те питам нещо. Вчера, казва, къде беше?“ Викам: „Ами ходих на много места, ама бях у Вълкан.“ „Ами, казва, нещо вино пихте ли?“ Викам: „Ами Вълкан ме черпи.“ – „Аз, казва, познах, че други път от толкова години те познавам, нали, пък те ни бяха малко рода така, посещавахме ги, никой път не си ходил така. Разбрах, че си пийнал малко.“ И от тогава насетне аз не пих вече вино.
На село дават да секат гори, казват ги участъци и отидохме, набрахме дървата, обаче ми направи впечатление, макар че хлапак бях, на големите чорбаджии едни хубави дърва, дебели такива, букови, дъбови дърва. Бук по-малко, дъбови дърва и една кола шума, там вейки, едно-друго там, клони. А пък ние отидохме, напълнихме две-три коли с габърчета такива, шубраци…
М.М.: Вършина.
Г.М.: А?
М.М.: Вършина.
Г.М.: Вършина такава. И аз гледах, гледах и викам на дядо Михал: „Дядо Михале, защо на еди-кои си Бисер, Петко, Вълкан, Петко там, нали, големци такива хубави дърва, пък на нас…?“ Пък той ме гледа, гледа, вика: „Чоджум, казва, ако те не им вървеше така, ако нямаха късмет, нямаше да бъдат най-богатите хора в селото.“ После като пораснах разбрах как са си криели билетчета в ръката и бъркат уж да взимат, таквоз, а те взимат най-хубавите номера на участъка.
Бях още в първи клас, а пък не знам защо по очите ми имаше, почти не можеш да се освободя, казваха му ечемици, едни бели такива пъпчици, много ме сърбяха, боляха, нали, и веднъж с един мой ученик, приятел, Илия се казваше Шарлопов, отидох у тях, за пръв път отидох. И неговата баба ме гледа, гледа и вика: „Гради, какво имаш по очите?“ Викам: „Много ме болят, почервенели, шипове се казваха, шипове не, ами ечемици.“ Много ме боляха и тя ме гледа, така и се смее, вика: „Искаш ли да ги излекуваме?“ Викам: „Как да не искам?“ Вика, взема едно парченце хляб, отчупи три хапки и ми ги даде. Вика: „Ще отидеш в клозета, в нужника, казва, ще хапнеш едната хапка и ще кажеш: „Когато дойда да ям в клозета, в нужника, тогава да ми изникнат ечемици. Като изядеш трите хапки подред и на всяка хапка ще казваш, така, и ще дойдеш.“ И може би за много е лъжа, почти на всички, на които съм разправял е лъжа, обаче за мен беше истина, като ми оздравяха тия ечемици и бирта не ми изникна вече никакъв ечемик по очите.
Като почнах да уча от първи до трети клас директора Стоян Попов от време на време ме пращаше, даде ми един плик да отида в село Горица, поседя там няколко минути, нали, половин час ли какво, директорът ми даде друг плик. И после се оказа, че няколко души учители са получавали заплата в Горица, а са работили в Бата. И в последствие вече научих това нещо и си викам: „Бе, цяло село Бата, има прогимназия, има толкова ученици от съседни села, богати момчета всичко, мен ли намери да прати да получавам заплатата на учителите.“ Това нещо много ме учудваше.
Значи изкарах първи клас, втори клас, за трети клас нямах възможност и мама не ме прати в Бата, останах без работа и тогава нашия бай Пейо кръчмарина ме извика, вика: „Гради, в Медово“, аз ги познавах и там хората, нали, даже кръчмаря беше от нашето село беше вземал жена, „иска чирак, казва, и да идеш там да чиракуваш.“ Викам: „Добре, бай Пейо.“ И значи бай Пейо ме пращи при този кръчмарин и бях една година там чираче. А пък на директора жена му Мара Попова се казваше, тя ми беше класна наставничка, постоянно получавах по някоя бележка или пък по някои близки правя, какво правя, да си завърша трети клас. Тя много държеше за това нещо. И имах едно преживяване като кръчмарче. Аз обичах много да пия вино, обаче въпреки всичко, отида, пълня котлите с вино, но не вкусвах, щото вкуся ли малко вино, значи трябва да се напия. Често пъти взимах по една бучка захар, капна две-три капки коняк и с това ми минаваше.
Веднъж от Бургас пристигна един фокасджия [фокусник], прави там разни фокуски, това беше вечерта. Дюкяна беше пълен. По едно време ми вика: „Дай ми една половиница газ.“ И аз му поднесох там всичко продавахме в бакалницата, в кръчмата и той вика: „Намалете сега лампите, газени лапми, нали, едвам светуркат и той са назабужирика с газта, даде ми половиницата и пръхна газта пред устата си там и запали облака. На бай Ганчо много му хареса тая работа, вика: „Ще го направя и аз това нещо.“ Чака с нетърпение да си излязат от кръчмата всички, нали, той като свърши тая процедура, взема с таблата, мина, от човек на човек, пуснаха му там, нямаше билети тогава. И аз вземах, сметох кръчмата, подредих си всичко, направих си, спях на две маси, едно чердже там, юрганче, дюшече, нещо и вземах половиницата също направих, но, нали съм си Ганчо, запалих тоя облак, видях как свети, обаче не си затворих устата и тоя цял облак от светлина бам в устата и като гледам после на огледалото езика ми, небцето всичко побеляло. Значи, как се е прекарало вечерта… не мога да… После сутринта чорбаджията идва, носи ми закуска, къде ще закусваш, брат, не може нищо. И няколко дена, той ми носи ядене, аз… от друга страна ни да го хвърля на кучето, нещо така, обаче гладувам, почнах да опитвам малко захарчица така, щипе, не може да си намеря место. Отрежа си малко локумец така – също, малко шоколадец така – също не дава нищо, не мога нищо. По едно време продавахме халва, сусамена халва от Аврам Чельовски, Бургас – фабриката, той правеше много така. И най-напред си отрязах съвсем малко да видя как ще ми действа и си отрязах едно малко парченце и го сложих на езика, веднага ми светна като балсам. Ей-й-й, и от тогава няколко дена може би една седмица ли какво хляба го намокря в паницата с вода, нали, все едно, че ям чорбата, режа си халвица и така изкарах, оздравях, на никого не казах, сега го казвам като голям изпит, опит и всички да видят какво значи сусамена…а-а-а…
М.М.: Халва.
Г.М.: Не само сусамена халва, ами, сусама да… нали имаше, как се казваше?
М.М.: Тахан.
Г.М.: А-а-а, тахана от сусама. И сега Господ здраве да ни дава, навсякъде където тръгнеме има друго няма, ама сусамен тахан има. Не можеш да го намериш и да го видиш каже какво е, а едно време сме яли само това.
Понеже става въпрос за уста, като дете бил съм може би 4–5 годишен ли какво, покрай нашия двор пасяха коне и аз веднъж два коня спънати така, отивам с една тояжка и ги гоня така. Обаче единият кон със задният крак взима, че ме рита и за сведение сега езика ми е на парченца.
М.М.: А-а-а-а.
Г.М.: Нали. И по едно време, това е станало може би на стотина на сто и петдесет крачки от къщи, отиват и казват на мама, някой ме носи така, но устата ми пълна с кръв и едно-друго и там по селата, нали няма лекари, няма нищо, значи как ми е зараснал езика, как съм преживял, Бог знае. Значи и тоя случай ви го казвам.
Спомних си пак като дете веднъж отивам да паса магарето и като ходех да му търся къде има по-хубава трева, попадам на една хубава дива круша, ме тя омекнала вече, добре, ама нямам, не нося никакви, торби, нищо не нося, нито дисаги, чудя се какво да правя и по едно време се сещам вече бях по-големичък, нали, не с рокля, по-рано бях със бозавата рокля и с ризката, а сега вече имаме дълги гащички бели, имаме и панталонки и свалям гащите, връзвам отдолу белите гащи, напълних с круши, макар че станаха на дамги боядисани обаче, качих ги на магарето и аз се качих и може да си представите докато…
М.М.: Каква картинка си бил.
Г.М.: Каква картина съм бил. Като минавам особено през селото там, жените, мъжете всички ме виждат и се смеят, обаче аз важното е, че нося круши, нали.
Често пъти така съм правил и с гъби. По нашия край имаше много чобани, нали, там където пладнят овцете има много тор, после говедарите като карат там по 50-60 крави, нали лежат на едно место. Отида на едно место, напълня кошницата с гъби, добре, ама след това минавам от другаде, гледам на другото место по-хубави гъбите и аз хвърля кошницата, каквото съм набрал в кошницата гъбите и си набера по-хубави такива. По нас имаше само печурки, други не познавах.
Като бяхме на село, посрещахме 22 март, нали и веднъж така се случи, че отидохме, събрахме дървата, сутринта като идеме да си накладем огън, казваше се „Калето“ това нещо. Много големи скали, даже някои казваха, че някога цар Симеон му било крепост там, нали сме близо до Несебър. И там бяхме три села – Горица, брат Ангел Вълков и Георги Йорданов бяха от Горица, село Бата – сестра Христина, сега, която е в Симеоново, тя е от село Бата и ние от село Габерово. И сутрин като станехме и накладем огън, се познавахме, че сме пристигнали вече по огъня. Всеки накладе голям огън и понеже чукари, такова, баири, гледаме огъня, значи всички сме на лице. Една вечер, на другия ден ще бъде 22 март. Мама ме събужда и вика: „Хайде, казва, ставай, че лелини ти вече светят.“ Лелини бяха през два – три двора така и прозорците светеха. Викам: „Бе, мамо, много рано още, мен ми се спи.“ – „Не е, казва, рано.“ Пък нямахме часовник тогава, нали и станах, облякох едно … аз и тръгнахме и като отидохме там където ще посрещаме 22 март, нали, имаше поляна, играехме упражненията, гледаме нещо светло, свети в хоризонта. То за сведение луната тогава изгрявала, а ние мислим, че слънцето изгрява. Та цяла вечер огън не кладохме, ама аз се свих при мама там, легнах и заспах така. Та така сме посрещали 22 март.
Точно на местото, където е „Калето“, отдолу тече река Ахелой, а пък там има грамадни скали и сега там имаше бент, имаше една воденица, а сега там построиха пък язовир Ахелой. Че някой от братя, сестри, нали, който му се случи някой път, може да отиде да види калето. То е към 3-4 метра, долу основите са с вар, зидано, нали. И там старците говорят, че едно време цар Симеон това му било крепост.
По едно време почнах да уча дърводелство в едно село. Казваше се Ходжамар сега е мина „Черно море“. Бях при един старик дърводелец, казваше се дядо Атанас. Той, Господ да го прости, беше много хубав, добър човек, викаха му дядо Атанас сърцето. Каквото припечелеше и като иде в кръчмата, като си пийне малко, раздава всичко. И аз бях цяло лято при него. Учих там дърводелство и той ме направи касиер. Като дойде някой да си взима врати, прозорци, нали, гардеробче, нещо, шкафче и дава парите и вместо да ги вземе, вика на чорбаджията: „Дай ги на чирака, казва, той ми е касиер.“ Та от него научих дърводелство така. По едно време бях останал малко без работа, отидох в едно село Оризаре се казваше, до Оризаре имаше едно друго, забравих му името сега. Направих 10 кошера на един, той беше бакалин, кръчмарин така, та у нас казват, казваха де, „залудо работи, залудо не седи“. После съм работил около Несебър, беше блато и това блато да го пресушат трябваше от Балкана да се правят сипеи, така високи стени, нали. И там съм ходил да работя. Така че на село докато бях, ходех, работех.
Като бях в трети клас, нали, аз вече разправях как бях кръчмарче, нали едно-друго и като изкарах някой лев, отидох да завърша и трети клас[ Трети клас – според образователна система от това време отговаря на седми клас.]…
Мария Минчева – майката на Гради Минчв
Гради Минчев 8 B
Г.М. (Гради Минчев) :Гергьовден в град Поморие, там става панаир, оттам ни заведоха в Несебър, качихме се с…, тогава имаше коли частни, за мен нямаше къде и като ме сложиха на калника, хванал съм се за фара и от Поморие до Несебър. От Несебър вземаха лодки, отидохме на нос Емине, от нос Емине, тръгнахме през Стара планина и преминахме там селата, нали, едно-друго, слязохме в Горица и от Горица се прибрахме към село Бата.
1928 година завърших трети клас и след това мисля, че отидохме в Тополица да правим чешмата. 1928 или 1929 година, ама тогава беше и от нашето село тръгнахме брат майстор Васил, свако Слави, брат Гради, имаше още някои помощници. Отидохме в Тополица, като отидохме в Тополица, заварихме и други майстори, от селата дошли. Ние около нашия майстор бяхме трима души. Имаше един брат Петьо Вълев от Ходжамар, брат Димитър от село Карагеоргиево до Айтос и брат Гради от село. Като отидохме, най-голямо впечатление ми направи брат Борис беше дошъл и той там. Почнахме да работим и в това време брат Борис ме извика така, помагах му. И като мина един, два дена ли, какво, вика: „Ако искаш, ела да ми станеш помощник“, щото той имаше работа, нали, около него и викам: „Трябва да питаме майстора Васил, ако той разреши, нали.“ Питахме брат Васила, той ме предаде на брат Бориса, значи от него момент, докато завършим чешмата бях помощник на брат Борис.
Между другото брат Борис пишеше всеки ден писма на сестра Мария и влакът като започне да пухти от Айтос, то се чува там дефилето и брат Борис имаше едни гумени обувки, такива летни за екскурзия, ми ги даваше и аз като ги обуя, с тях се чувствах най-добре, хлапак нали 15-16 годишен, тогава. Тичам, чакам влака, дойде влака, пусна писмото и пак се върна.
Като работехме чешмата, имаше един чорбаджия от Тополица, който беше голям противник на Братството и минаваше често там и аз не го знаех, ама други ми казаха. Добре, ама като излязоха дините, гледаме веднъж натоварена една кола с дини минава, пътя минава на няколко метра до чешмата. Спря колата, така, даде на полянката така, имаше един дъб и повика всичките майстори там, всички и вика: „Тази кола дини е за майсторите, за работниците, които работят на чешмата.“ И даже по едно време една фурна с хляб изпекъл и донесе там. Значи най-големия противник, който беше за чешмата, стана един от добрите приятели, братя, да се каже за чешмата.
Така че чешмата изработихме, брат Борис беше ми обещал, вика: „Като си ида в София, ще ти купя едни такива обувки и ще ти ги пратя.“ Взема ми адреса, всичко и даже тогава няколко пъти идваха брат Бертоли и брат Лулчев. Брат Бертоли, нали, той беше главният майстор, нали там. И идваха мисля два пъти, даже очаквах като свърши чешмата, понеже брат Борис ми каза, че ще те вземеме в София на Изгрева. Аз много се зарадвах и когато свършихме чешмата, вече привършваме, брат Борис обичаше много да язди едно магаренце. Добре, ама веднъж тъй както се качи на магарето, без самар без нищо и се курдисал така, добре, ама магарето не знам какво му дойде, като ритна със задните крака нагоре, бам, брат Борис падна от магарето, смяхме се там, едно-друго.
Мина известно време, всички се прибрахме нали, вече чешмата готова, пуснахме я. И брат Гради, нали, чака обувки, най-малко четири-пет пъти, може би повече ходих от мойто село в село Каблешково, в Даутлий, сега е град Каблешково да си получа обувки, той мислеше, че така ще стане, обаче уви, и до днеска си ги помня само с неговите обувки как тичах.
А пък за брат Бертоли, който очаквах, нали, да може там в София да дойда да работя, той пък фалирал със свойта работилница, станал издател, там нещо и с брат Лулчев нещо и стигнал до там, че имал работилница и работилницата отишла всичко и той заминал за Румъния, за Букурещ, там пък да работи. Така не можа да се осъществи мойто отиване на Изгрева.
Това нещо веднъж го разправях на сестра Невенка, нали, брат Лулчев там беше и тя вика: „Ми да, казва, брат Лулчев намери водата на чешмата там.“ Викам: „Бе, сестра Невенке, чешмата, а-а-а, тази вода извира от незнайни времена, само че беше едно блато и от блатото водата тече и кара една воденица. Трябваше да се направи чешмата, нали, да се изчисти там почвата едно-друго.“ „А, не, казва, брат Лулчев ходи, той намери водата.“ И до днеска даже няколко пъти стана въпрос, тя не можа да разбере, че аз толкова съм ходил, като в село Кавак махаля, сега Тополица, никъде не съм видял толкова буйна вода, цялото село, на няколко места и грамадни извори извират, направени чешма или пък нещо забентено там, да отива добитъка да пие вода и така нанататък.
М.М.: Значи тя си е била от край време тая вода?
Г.М.: Ама водата си извира там, само че беше блато, тиня, разбираш, жабите, е-е-е, като почнат да крякат.
Учителят веднъж, четох на едно место, вика: „Зидарина работи обикновено с един чук, който, нали, тежи до един килограм тежи, не тежи. Когато не може с него да разбие камъка, взима големия чук. А когато няма пък и големия чук не може, употребява взрива. Така и нашето съзнание, когато дойдат големите страдания, които приличат на взрива, те взривяват нашето съзнание и така се оформяме. Значи в страданието човек расте.“
Това нещо трябваше да го кажа: преди да свърша трети клас, го бях забравил. В село правихме братски вечери и когато идваха гости от Айтос, някой път от Пловдив, Бургас, нали, от селата, всеки си взимаше гостенин, който му е така симпатичен, нали, има някой път някой гостенин остане, чака да го поканят някъде, обаче не го канят, нали, и това правеше малко така… И свако ми беше ръководител и бяха решили да направят жребие от селата, нали, от градовете от където пристигат гости, като теглят жребий, кой гостенин на кого ще се падне. И мама като теглила жребия, пада й се гостенин от тогава село Даутлий, сега е град Каблешково и падна се една сестра. И вечерта бяхме на братската вечеря, нали, и вечерта преспахме вкъщи и сутринта мама направи закуска, седнахме трима души около софрата така, гостенката, мама и аз. Направихме си молитва и преди да почнем да ядем, сестрата вика: „Ние сме седнали, казва, тука трима души, ама има още двама, казва, седят тука до сестрата. Единият, казва, е във войнишки дрехи, с много рани и той, казва, е умрял вече, нали, на фронта ли, къде. А пък другият, казва, е жив, обаче много далеч и той, казва, се грижи, казва, малко за семейството, така.“ Мама се сети, че първият, който е в рани е баща ми, убит на фронта, а пък втория е чичо ми Драган, който е в Белгия.
И тогава мама й разправя, нали, когато убили баща ми, дядо Минчо живееше при нас, нали, и мама го извиква и вика: „Татко, казва, нямам нищо против да останеш при нас, много ще се радвам, нали, но искам да ти кажа да бъдеш свободен, да можеш да си избереш това, което на теб ти желае. Ти, казва, имаш четирима души синове, имаш две дъщери, нали, ще бъде много хубаво да останеш при мен, тука, ето и децата, нали, аз ходя по работа насам-нататък.“ И той помислил, вика: „Ще остана, казва, при теб.“ И действително остана при нас. А сестрата, като ме гледа мене, вика: „Ти приличаш сега на едно пиле, казва, тука си затворен като в кафез, но ще минат няколко години още и като хвръкнеш, казва, от тука, няма да се върнеш вече в село да живееш, а ще остане…“ И действително, след това, като завърших и трети клас, правихме чешмата, там се запознах с брат Борис, брат Бертоли и замечтах за…, вече да се вдигам някъде, имах възможност да отида в град Каблешково сега, в Поморие, в Бургас, в Айтос или всичко, но има една поговорка, която казва: „Ако се давиш, по-хубаво се удави на най-дълбокото.“ Мечтаех, никога не можех да си предположа, че може да отида в София да живея, но така се нареди, че…
Бях може би към 9-10 годишен вече, мама понеже беше много работлива, идваха постоянно сватовници от разни села там да сватосват. Имаше един, казвахме му баче Стоиле, той беше така праматарин, ама ходеше по селата, нали.
М.М.: Какво е то? Праматарин какво е?
Г.М.: Продава платове едно-друго, нали, продава сладкиши, бонбони, нали, всичко така, търговче, ама с каруцата така, натоварил една голяма каруца, нали, и като иде в селото, сложи…
М.М.: Сергия направи.
Г.М.: А, сергия, да. И като идем при бате Стоил, той на нас ще ни даде по една кутия локум, ще ни даде бонбони, едно-друго. На другите деца не раздаваше, ама на нас, ний се радвахме, идем при мама и казваме: „Виж баче Стоил какво.“ Пък ний без знаеме той сватосвал там, да…, пращал мама да му стане съпруга, обаче нищо не стана с него. Една вече пристигат от село Даутлий две двойки – две жени с мъжете си. Те идваха много пъти, ама аз нали бях малък тогава, а едно любопитство тогава да слушам какво ще говорят. А пък стаята, имахме една голяма камина там, голям огън. Ние близо, постлала мама там, спим. И почнаха те, приказваха за някой богат човек от Даутлий, много имот, много добитък, много всичко, приказваха едно-друго, увещаваха и след това млъкнаха. Мама вика: „Какво, привършихте ли?“ – „Ами, казва, ние привършихме, сега ще чакаме да ни кажеш ти.“ И аз сега слушам и мама казва: „Вижте, казва, какво моя мъж го убиха на фронта, той ми остави две дечица, по право бяха трима, едното, най-малкото си замина за оня свят, останахме брат Гради и брат Атанас. Верно, че работя денонощно“, а аз трябва да ви кажа, по-работлив човек от мама не бях видял, защото като деца легнеме, спиме, събудиме се, тя или ще преде или ще тъче на стана разни платове едно-друго или пък ще шие на машината. Почнаха да й викат Мара шивачката. Тя, почти в цялото село нямаше друг да шие. Един ден даже тъй както шиеше, аз вземах, почнах да въртя машината. За пръв път тя ме удари по ръката и вика: „Втори път да не те видя, че въртиш машината, да я счупиш. „И, казва, при тоя много богат човек, казва, работата ми няма да бъде по-малко. След това, казва, той, казва, аз не ми казахте има ли деца, няма ли, но ние сме млади, казва, може да природиме някое дете и след това, казва, така ще стане, че моите деца трябва да ги нагоня, казва, ще ходят немили-недраги без баща, без майка, казва.“ Това нещо на мен ми се запечати в паметта и целия живот, като бяхме и на Изгрева, тя викаше: „От всичко най-много се радвам, че ти ме доведе в София при Учителя, казва.“ А това нещо пък така се записа в съзнанието ми, нали, като на магнетофон. Ходя къде ходя, обаче аз, за мен има-няма гледах за мама винаги да бъде удовлетворена така.
Веднъж деца сме, играем, мама се върна от нивата и брат ми почна да плаче, вика, мама пита: „Какво има, защо плачеш?“ – „Ами, днеска, каза, бати ме препика.“ Пък ние нали хлапачета и аз вземах, че го препиках така малко и мама вика: „Защо си го препикал?“ – „Ами…“, почнах да хленча там и избягах, ама това беше вече вечерта. И тя вика: „Върви да вечеряме, че аз съм изморена, да си лягам едно-друго.“ – „А-а-а, ще ме биеш.“ – Вика: „Няма да те бия, върви, казва, тука да легнем, да вечеряме и да легнем.“ Добре, ама мен какво ме прихвана, вместо да се върна вкъщи, избягах. Тя ме вика по улиците едно-друго, аз избягах в тъмнината. И по едно време гледам загаси се лампата и аз полека се прибрах вкъщи и съблякох се и легнах, нали. Тримата си лежахме на едно дюшече, така. Кой превари ляга отпред, кой пък отзад. Деляхме си местото. И тя, както лежеше, стана. Викам: „Какво ли ще прави мама?“ Стана, като запали лампата, че като ме хвана, ме напердаши хубавата, вика: „Да помниш кога си ме ядосвал.“ Значи цял живот мама веднъж ме удари по ръката за машината като въртях и втория път като препиках брат ми, не я послушах да се върна. Можеше да ми удари едно шамарче най-много, ама да не ме пердаши така, да помня цял живот. И значи така пораснахме като деца.
Като бях мандраджийче, забравих да кажа, моя чорбаджия искаше да купи плодове. Имаше едно село, казваше се Ахлии[ с. Ахлии, община Поморие – преименувано през 1934 на с. Страцин], имаше голяма общинска градина, имаше много плодове и той спомена веднъж. Викам: „Аз съм ходил, знам къде е.“ И той вика: „Хайде, казва, качи се на коня“, два газени сандъка, нали. И аз сега, нали като ходех в Бата, в Ахлии, в Горица да получавам там заплатата на учителите, минавах през едно село и мисля, че това е Ахлии. Добре, ама като отидох в същото село, виж в момента го забравих как се казва. „Ами, вика, това не е, казва, Ахлии. Ахлии е е-хе-й надалеч, на пет километра, шест, далече от там“ и аз, както бях качен на коня, отидох в Ахлии, напълних сандъците с праскови и ги занесох в село, така че пак не се изложих. Ами се… занесох прасковите, мина един ден ли какво, тъй макар че бях глупавичък, обаче пак ме прати с другото чираче по селата да продадем плодовете, нали, той за това ни… такова, държеше. Това е.
След това, моя господар, нали, който беше от Поморие, той беше и бръснарин и като тръгне някъде или пък като дойде някой да го острижем, нали, и ще ме прати мене, аз вземам машинката, било някой възрастен човек или пък някои деца идваха така, не пращаше оня, който беше хитричкия, ами пращаше глупавичкия. „Иди, казва, да острижеш това дете“, нали, то ще донесе или някое яйце, там носи нещо. Все заплащаха по нещичко. Така че без работа никога не ме оставаше.
Веднъж мама тръгна с леля, свако ми, имаше и други сестри там, да отидат в село Бата мисля на вечеринка нещо, добре, ама аз нали бях хлапак тогава: „Не, и аз ще дойда.“ И за пръв път тогава видях мама като как така се притесни, ядоса се, в смисъл, че не я слушам. Вика: „Аз трябваше, казва да се оженя, а че да видиш тогава как щеше да слушаш, казва, а пък сега не слушаш. И аз не знам, като че ли разбрах нещо и тъй както ми каза тя, останах на едно место и те продължиха пътя за Бата. Значи мама за пръв път я видях така като се беше разтревожила и се ядоса и ми го каза това, не само на мен, а пред всички. А пък това може би ми послужи пък да се спра и да не тръгна… Спри.
В двора имахме хубав двор, садеше мама много памук, после дини, пъпеши така и аз един ден ми се ядеше диня и като тръгнах от корен на корен, вместо да си намеря зряла диня, аз съм надупчил всичките дини да търся червена диня, обаче о-йок, нямаше червена диня, а само зелени. Мама пак ми се поскара така, ама не ме би, вика: „Втори път няма да правиш това нещо.“ А веднъж пък ме извикаха мои приятели, хлапаци така, отидохме в лозята и тръгнахме по дерето така и по едно време спираме пред един плет и гледам всичките няколко души приятели ме хванаха и ме прехвърлиха оттатък плета и вземаха пръст буци, почнаха да хвърлят след мене. Аз не знам какво искат от мене, обаче като стигнах до бостана, до дините, до пъпешите, викат: „Ха, сега откъсвай диня и я пущай надолу.“ Надолу беше така върло и аз викам: „Ама това лозе е тука на вуйчо Янко, а на вуйчо Васил, дето беше на Изгрева и вуйчо Янко бяха двама братя, ние бяхме малко роднина така. Викам: „Ама това лозе е на вуйчо Янко.“ –„Късай, казва,“ иначе взимат и хвърлят и ще ме ударят, нали. И аз нямаше какво, късах дини и ги пущах и те слизат до оградата и други пък ги вземе и ги дава навънка, та и до там стигнах да… За пръв път като че ли крадях така. Затвори.
Веднъж любопитство ли беше, какво, трябваше ми нещо в лъжичника, а пък ние на село имахме една голяма кутия така от дъски направена, закачена на един пирон и вътре мама слагаше лъжици, вилици, нали. И един ден, не знам ми трябваше…
Край 8 В
Д-р Иван Жеков с младежта на Изгрева Долу първи ред: 1. д-р Иван Жеков, 2. Мариола Калпакчиева. 3. Стефан Дойнов/ Тената/, 4. Иван Недков – брат на Полито. Стоящи: 5. Гради Минчев, 6. Татяна Георгиева, 7. Руженка Кисьова, 8. Мара Славова, 9. Лиляна на Игнат Котаров – съпруга
Гради Минчев 9 A
Г.М. (Гради Минчев): …пари, стотинки там, грошове ги слага във фасула и аз често пъти гледам, тя бръкне там, извади, но какво правеше не знам. И веднъж като търсех аз, видях стотинките, това ми много хареса, защото винаги като ми се прияде локумче или бонбонче, отивам при бай Пейо и взимам по едно локумче, хапвам си. И добре, ама гледам бай Пейо пише на тефтера там и аз питам мама: „Защо бай Пейо на някого пише, на някого не пише, аз, викам, да не вземат да пише и за мене, пък, нали.“ И мама ми разправя, че тези, които нямали пари в момента, той им записвал какво купували и колко струва и като имат пари да плащат. Значи мен не ме записваше. Обаче мина няколко време и бачо Гради пак беше бръкнал там, извади фасулец, едно-друго и в туй време мама пристига. Вика: „Какво правиш тука?“ – „Ами, викам, обърках се и аз“, паднах в краката ѝ, почнах да плача там едно-друго. Та, ей така сме прекарвали детските си години.
След като завърших трети клас [ Трети клас от тогавашната образователна система, отговаря на 7-ми клас в момента.], нали, през това време бях учил малко дърводелство тук-таме и почнах вече да ходим по селата с брат Васил и свако ми Слави, да работим. Работили сме почти денонощно, някой път бъркаме кал, то студено, даже трябвало е да чупим леда в която сме накиснали пръстта, сваляме си цървулите, почваме да бъркаме с крака. Едно лято брат Куртев ми съобщи, да отидем бригада на чифлика на сестра Нейчева. Тогава…
М.М. (Марийка Марашлиева): Къде?
Г.М.: Е, чакай нали ще… на сестра Нейчева, той се намираше след Карнобат, имаше гара Нейчево на нейния другар. Имаше едно село Докузек[ с. Докузек – дн. с. Деветинци, община Карнобат] се казваше и там отидохме да жънем. Добре, ама като свършихме бригадата, аз понеже нямаше къде да работя и какво, останах на чифлика. Веднъж като вършеехме, ама преди да вършеем казах на брат Сотиров, той беше главен началник там и викам: „Брат Сотиров, вземи, вземете две-три торби цимент и пясък, понеже почнахме да вършеем, а вършачката проверих, тя нали с парно отопление, с пара се кара, там булдозер. И викам: „Около кладенеца трябва да се зациментира, защото то така се разбило там, че всичката вода, която взимаме от кладенеца, то беше с една голяма върлина, с един токмак поставен насреща, не е с чекрък така, нали. И като речем да вземаме водата, излива се водата, пада отстрани, разкалва се, тя пак влиза вътре и от тая вода ще трябва да поддържаме вършачката, да пием от нея вода, нали. То маса народ там, вършеем, нали, добре, ама, това нещо не стана. Като почнахме да вършеем, имаше вода да пълни бурето, беше една циганка. То пък много горещо, тя даже нарочно прави, като вземе кофата, така, вместо да я изсипе в бурето, най-напред ще окъпе себе си и всичката вода влиза в кладенеца. В това време ние жадни, нали, няма от къде, пиехме вода от там. После имаше една слугиня, благодарение на нея бачо Гради се поддържаше малко с храна, а пък майката – сестра Нейчева, тя беше ездач на коне, някой път се качи на някой кон и обикаляше чифлика. Той беше 12 хиляди декара земя. И преди да тръгне, в един термос близо половин литър, един литър ли беше, май половин литър ще свари прясно млеко, ще му сложи захар, кафенце там ли, какао и имаше дъщеря, Еленка се казваше, вика: „Майка, като се върна искам да си го изпила това млеко.“ Вика: „Добре, мамо, ще го изпия.“ Добре, ама, тя като тръгне, Еленка ме извика, вика: „Гради, ела, ела сега тука. Я, вземи, моля ти се, изпий това млеко. Аз не мога, казва, да го изпия, къде ще…“ Викам: „Майка ти ще се научи, ще ни пердаши, викам, и теб и мен.“ – „Няма, казва.“ И аз на веднъж, на два пъти, взема, изпия го.
Веднъж като вършеехме, счупи се някаква част на вършачката и кой, кой пратиха мене. Имаха един много голям хубав жребец. И дадоха ми писмо, пари, там, дадоха ми частта, която е счупена, нали, и отидох в Карнобат. Казаха ми къде, аз бях ходил в Карнобат няколко пъти и със… На връщане, карам по една пътека, така напряко, да не е по шосето там, нали, обикалях. И от една рекичка, дол такъв, току изскочи един човек с кон и…, ама на 4-5 метра пред мене, най-много 6 метра. Вика: „Е-е-е, момче, имал си голям късмет.“ Аз почти не разбрах, така разбрах долу-горе, че може би е мислил, че съм сина на чорбаджийката да ми тегли куршума, обаче, нали. Нали нищо не стана. И като отидох на чифлика, занесох каквото са ми поръчали, нали. А пък аз имах долу-горе понятие от вършачка, щото като ученик и лятно време в Бата помагах на брат Димитър Вергиев. Те имах вършачка, трактор, после имаха мелница, нали. Долу-горе имах понятие. Даже веднъж отидохме да орем с трактора някъде из селата там към Горица и аз съм се качил на трактора. Вече бях понаучил да карам трактор. Добре, вместо на преден ход съм дал заден ход и за малко да смачкам, имаше, сестра Деспа имаше брат, Георги Попито се казваше, беше много хубав човек, беше голям комунист, той ходи в Цариград и така нанататък.
Та като видях чорбаджийката – сестра Нейчева и разправям, викам: „Така и така, като пътувах по пътеката надолу, тя една стръмнина така, едва се седи на коня и един изскочи, викам, от дерето и ми прекоса пътя и вика: момче, имал си късмет, извика така силно и пак отиде в другото дере така.“ Тя горката заплака и вика: „Е-е-е, добре, че не пратихме моя син Зарко.“ Той следваше нещо там, нали. Та за малко да изям куршума. След това, като извършахме ние снопите, тръгнахме по селата да вършеем. И аз прекарах така към два…, месец и нещо ли какво и един ден брат вече Сотиров не такова. Викам: „Брат Сотиров, аз ще си отивам вече, няма да такова, щото предположих, че ще отида на някоя постройка, ще строя, ще ми дадат повече пари. И той ме кандърдисва, тъй било, тъй било, говори ми за Учителя и тъй нанататък и аз, като нямаше какво да му кажа, викам: „Брат Сотиров, извинявай, ама за такъв Учител, който вие ми разправяте, аз не познавам и нямам понятие. Тука всички, за 200 души работници ще ни правят млечна попара, слагат 2 литра млеко, овче млеко и вика, готвачът вика: „Тази заран ще закусите млечна попара.“ То си е жива водица. Тъй-иначе не останах.
Когато вършахме, брат Сотиров и сестра Нейчева ме извикаха, викат: „Гради, ще знаеш, че няколко вагона жито и ечемик ще ги пишем на твое име и на никого няма да разправяш, защото на нас ни трябват пари, пък те имаха големи задължения и трябваше да посрещат задълженията с храната, нали. Имаха и големи скотовъдства. Имаше много овце, всичко, нали. И като си тръгнах от чифлика, дадоха ми адрес, да се отбия в Бургас, където живееха, живееше една сестра, сестра на сестра Нейчева и казаха: „Там ще се отбиеш и ще дадеш пълномощно, като дойдат парите за храната, нали, от вагоните, да може да ги получим, щото теб няма да те има.“ И аз отидох, обадих се на тази сестра, намерих я, тя пък беше чиновничка там, и… в момента ѝ забравих името, но ще видим… Тя им водила счетоводните сметки. И като отидох, тя не ме познава, представих ѝ се, тя ме гледа: „Ама, ти ли си Гради Колев Минчев, вика“, хлапак такъв, писали толкова вагони с жито и ечемик“, смее се така, нали. Беше много хубав човек.
Сестра имаше двама сина, единият беше по-голям, другият по-малък, даже мъжа ѝ бил голям комунист, обаче той заминал за Съветския съюз, а пък нея я оставил и бяха разделени. И големият син, мисля, беше кръстен Ленко, на Ленин, а пък по-малкия син следваше за лекар, обаче като замина, като завърши, тука беше няколко време лекар и след това не знам по какъв начин замина за Америка. И майка му беше ходила един-два пъти там и даже като се върна последния път, тя отиде на Рила, обаче беше болна, там още по-добре се поразболя, като отиде беше настинала ли какво. И като се върнах, тя имаше апартамент на площад „Славейков“, така, на 3-4 етаж ли беше и ми прати съобщение да отида. Отидох, тя беше тежко болна вече на леглото, така. Вика: „Гради, отвори, казва, гардероба,“ отворих гардероба, вика: „Има един пакет там, вземи го.“ Вземах го. „Дай го, казва, тука.“ Отвихме го, той един много хубав пуловер, жилетка, пуловер така, с дълги ръкави, всичко. „Милчо, казва, на никому не прати, казва, подарък от Америка, обаче на брат Гради му изпрати тоя пуловер“. Даже още го имам, Марийке, ще го видиш.
М.М.: Тук трябва да се прибави името на сестрата на сестра Нейчева. [………]
Г.М.: Като ходехме по селата да вършеем, веднъж нещо се повреди пак на машината и трябваше да отида в Стралджа, село Стралджа, сега сигурно е град вече Стралджа. Качих се на коня и тръгнах. За пръв път се качвам на такъв кон. Като излязох от селото и спря коня, не ще да пътува. Как не го мъчих, какво не правих, като го обърна към селото – пътува, обаче за Стралджа не ще. Слизам от коня, аз вървя и го водя, той върви след мен. Пак се кача, значи от селото до Стралджа не можах да го яздя тоя кон и после пък от Стралджа, като тръгна, викам: „Чакай сега пък аз да ти кажа,“ като му ударихме една кушия. Викам му: „Одеве ме караше аз да вървя пеш, ама сега аз пък ще те карам.“ Та, и това ми се случи в живота.
Значи като свърших вече трети клас, нали бях и малко дърводелец, там почнах в село да правя на кой хомот за добитъка, на някой колата поправям, на бай Пейо направих един гардероб, той много го хареса. Някои шкафчета правех така, нали. После почнах да ходя по селата там, с брат Васил и свако да работя. И те минаха годините. Брат ми тогава беше в сиропиталището във Варна и 1932 година си дойде за Великден и аз имах голямо желание да отида до София, да дойда до София. Не бях, все мислех, мечтаех за София, обаче изобщо не можех да си представя от Габерово да дойда в София да живея. Мислех да се преместя, но къде и как не знаех. И като мина Великден, брат ми трябваше да си тръгне за Варна и аз помислих, понеже като работех в Бургас бях спечелил към 1500 лева. Викам: „Сега има и за пътни, има и за там… да прекарам няколко дена, нали, едно-друго.“ И викам на мама: „Мамо, ще отида да изпратя брат ми до Стара Загора.“
М.М.: Писахме го туй.
Г.М.: А-а-а? Почнах, прибрах си някои от чуковете, тесла там, инструменти, вземах си бичкията едно-друго, мама вика: „Нали, казва, отиваш за два-три деня там, казва, какво ще…?“ Викам: „Бе, нека да си взема аз.“ И с брат ми се разделихме в Стара Загора, той взема презбалканската линия, пък аз за София. И от там в София вече го писахме това.
След като си замина Учителят, нали, минаха една-две години ли, какво и брат Боев ме извика, вика: „Брат Гради, брат Иванов беше домакин тогава на Братството, той вече възрастен човек, после, не е добре със здравето и трябва да намерим друг човек. Спряхме се на тебе, казва, нали да станеш домакин на кухнята, там, нали, на Братството, каквото има нужда нещо.“ Викам: „Добре, брат Боев.“ Аз тогава понеже 1939 година бяхме с брат Васил Константинов, бях с много хубави впечатления от него, избрах него да ми бъде, да бъдем заедно и после Любен еврейчето. Извиках брат Васил и брат Любен и им казах: „Така и така ме поканиха мен, пък аз да си търся един-двама души, които трябва да си помагаме, нали.“ Викам: „Брат Васил, твойта работа ще бъде като обядваме с тефтера при сестрите, които са дежурни, нали, ще пишеш какво сме сложили за храна, колко пари сме събрали от касичката, изобщо ти да бъдеш касиер. Друга работа почти няма, такова. Аз ще поема домакинството, нали. То трябва тичане надолу-нагоре. И…, а пък брат Любен от време навреме, като трябва нещо, да ни помага.“ И се съгласиха.
Почнахме работа, добре, ама след това дойде съобщение, че трябва столовете да се зарегистрират и вече ще има централно снабдяване за столовете. Добре, ама, за да има централно снабдяване, трябва да имаме вече нужните печати, бланки, нали, разписки, всичко това. И се чудех как да го наречем братския стол. Попитах Славчо Печеников, тогава той, нали. Той ми вика: „Ами, ще пишем: Квартален стол, квартал Изгрев, едно-друго.“ Викам: „Не ми харесва мен това нещо.“ И излязох, така, мислих, ходих, правих-струвах и по едно време вземах няколко листа. Любка Хаджиева имаше машина тогава, пишеше братски работи някога и отидох при нея и викам: „Любке, трябва да направим една молба до главния комисар, да купуваме от там провизии.“ И казах ѝ какво да пише, добре, ама, от кого ще бъде молбата? Така помислих, помолих се на Учителя и веднага, викам: „Любке, пиши: Вегетариански стол Бяло Братство, квартал Изгрев.“ Тя го написа, отдолу писахме домакина – Гради Колев Минчев и това нещо го поднесох аз в комисарството, там го приеха, всичко. И даже като показах на брат Слави после, той вика: „Ама как можа да пишеш такова?“ Викам: „Ние толкова години сме тука, Учителят образувал Бялото Братство, Всемирното Бяло Братство, столът от толкова години, какво лошо има.“ Та получавахме храна, след това…
М.М.: Продукти. Продукти.
Г.М.: А?
М.М.: Продукти.
Г.М.: Да де, продукти получаваме. След това един ден отивам при главния комисар, нали всеки месец трябва да носим молба и той трябва да разпише, за да отида да получа продукти. И той ми казва: „На вашия стол няма вече да даваме продукти.“ Викам: „Защо?“ – „Ами вие, казва, храните там фашисти.“ Викам: „Как ще храним фашисти?“ И той ми казва: „Ти си длъжен да си познаваш хората.“ Викам: „Аз няма какво да съм длъжен, аз съм домакин и мисля, че всеки гладен човек като дойде, трябва да го нахраня. А пък има друга… власт, която…
М.М.: Служба. Служба.
Г.М.: А?
М.М.: Служба.
Г.М.: Има друга служба, нали. Те това им е специалност, да дойдат да видят. Който е фашист, да го…, да му намерят местото. Аз от къде-накъде ще…“ – „Ами това ти казвам, казва, ще си научиш…“ И тогава викам: „Вижте списъка, спомням си първи беше брат Ганчо Генчев, той инженер, беше там на „Граф Игнатиев“, нали моста там, Смирненски, мисля беше там, учреждение, учреждението не, ами училището там студенти имаше ли, нямаше ли. И после…
М.М.: И той преподавател ли беше?
Г.М.: Преподавател беше той. И викам: „Аз понеже имах чернова, нали, по име викам, ето ги, те бяха към 70 и няколко души, всичките са чиновници, работници. Ето адресите им. Вижте според вас кой е фашист и го зачеркнете.“ Имаше и няколко семейства братя и сестри пенсионери, възрастни хора. Та, вика: „Тя не е моя работа, аз такова…“ Викам: „Дайте ми тогава списъка.“ Той вика: „Какво ще правиш, казва?“ Викам: „От тука ще изляза, ще видя другаря Георги Димитров кой ден му е приемен ден и ще отида, викам, при него, той, викам, ще разреши въпроса дали да ни давате продукти или не.“ Той ме гледа, вика: „Ма, как ще ходиш?“ Викам: „Ей тъй, както идвам при вас, ще отида при него. Едно време Учителят му е спасил живота, на улица „66“…, на улица…
М.М.: „Опълченска“.
Г.М.: „Опълченска“ № 66. А сега, после, викам, той разреши Учителя да го поставим на Изгрева, нали, всичко.“ Той ме погледа така, разписа и ми даде, така, списъка.
Веднъж отидох на екскурзия, бях, доколкото си спомням, към Габрово и от там, викам, чакай ще мина сега да мина, да видя Търново. Като слязох от влака, качихме се там на един файтон, но така ме шокираше един милиционер, често поглеждаше към мен и като слязохме в центъра на града, от файтона, в който аз бях. Тръгнах по главната улица, долу-горе знаех къде е вегетарианския ресторант и като тръгнах, нали имам „малки крачки“, като дадох напред, милиционерът пък беше един…
М.М.: Дребосък.
Г.М.: …по-дребничък човек. И аз застана на някоя витрина и наблюдавам уж витрината, ама гледам дали така и като ме наближи десетина крачки, нещо, пак като изпердаша така, давай, давай, давай.
12.VIII.1939 г. Първи ред седнали: 1. Мария генерал Стоянова. 2. Д-р Давидова. 3. Елена Казанлъклиева. Втори ред седнали: 4. Георги Тахчиев от Ямбол. 5. Сабхай – с бялата шапка. 6. Карден – със светлото манто. 7. Над д-р Давидова и Елена Казанлъклиева е Ганка Парлапанова. 8. Учителят. 9. Над Него е Методи Марков – евангелски пастор. 10. Над него е Гради Минчев. 11. Боян Боев – с бялата рубашка. 12. Над него е главата на Методи Шивачев. 13. София Попова, с тъмното манто, до Боян Боев. 14. Над Попова е Цанка Екимова. 15. Вдясно, с белите мустаци и бяла коса, е Начо Петров. 16. Под него седнал е д-р Михаил Стоицев. 17. Между Попова и Михаил Стоицев са се сгушили отпред – Буча Бехар и зад нея – Петра Шелингозова.
Гради Минчев 9 B
Г.М. (Гради Минчев) : Улицата, тя е една главна улица там, пак давай, давай. Отида до някоя витрина, пак се спра така малко, наблюдавам. Милиционерът ме следи. И по едно време наближавам вече вегетарианския ресторант и викам: „Чакай, тука няма да така…“
И гледам на витрина там, галантериен магазин и по едно време някой ме тупна по рамото, обърнах се, той милиционера. „От къде сте, казва?“ Викам: „От София.“ – „Какво правите тука?“ Викам: „Ходя на екскурзия, така нали.“ Вика: „Елате, казва, в магазина.“ Влязохме в магазина, аз носех куфарче, така. Вика: „Какво носиш в куфара?“ Викам: „Нося някоя книга за прочит, някои дрехи, викам, нося и така.“ Вика: „Я, отвори, казва.“ Отварям и почвам да вадя, така, така. Добре, ама по едно време той гледа една черна кутия, така. „Ами туй, казва, какво е?“ – „Туй е, викам, бомба.“ Той ме гледа такъв. И в това време взимам кутията, почвам да отварям и той ме наблюдава, така и викам на магазинера: „Имате ли контакт тука?“ Той вика: „Имаме, казва.“ „Може ли, викам, да опитам нещо така.“ Вика: „Може.“ Викам, чакай сега, таман, викам на себе си, ще отивам във вегетарианския ресторант, да се обръсна поне. Пуснах машинката, обръснах се. Той ме гле-е-е-да как така. Вика: „Ама какво е това?“ Викам: „Нали виждаш, бръсначка, викам, електрическа бръсначка. Ето, викам, ей тука има фирмата – Филипс, нали.“ И от там той ме освободи, аз отидох в ресторанта. Там обядвахме. Там беше бащата, майката на Павлина и сестра Павлинка, тя беше малко момиче тогава, им разправям за случая. Тя вика: „Е-е-е, тоя момък, казва, цял живот работи, казва, в нашия ресторант, сега станал милиционер.“ – „Вий сигурно му казахте, че идвате?“ Викам: „А, казах, че такова, идвам при вас тука, вегетарианец съм.“ Та така имах спомен в Търново.
За сведение аз, като дойдох в София, най-малко два пъти си ходих в годината на село. Бях свикнал със село, нали там леля, свако, братовчедките ми Иринка, нали, Гинка. И веднъж гостувах и ще си тръгвам вече за София и аз не знам защо там имаше няколко села Карач, после Тержемен и отивах в Айтос, нали. От Айтос взема влак. През тия села почти не минавах, минавах през Бургас, нали. И свако ми вика: „Бе, много пъти наши братя там“, имаше брат Паскал, после в Тержемен имахме брат Чернев там, семейства, ходил съм като дете. Там съм работил, нали, всичко. „Мини, казва, да ги видиш, много искат да те видят.“ Викам: „Бе, свако, не ми се ходи, ама хайде ще мина, казвам, щом ти ми казваш да мина.“ Минах през Карач. Най-напред едно село Осман кьой, то беше турско село, оттам през Карач, оттам в Тержемен. И в Тержемен се минава през селото, отивам у брат Чернев. Добре, ама още като отидох, едва си свалих раницата, нали, от село ми дадоха разни, такива работи за ядене, беше много топло. Вършитба ли беше тогава, не знам какво. И свалих раницата и в това време пристига един, той пък бил пазач на селото, там нали, на стопанствата, на имотите. И извиква брат Чернев и му казва: „По нареждане на кмета, гостенина трябва да го заведа в едно съседно село между Тержемен и Айтос.“ Мисля едно село Докузяк се казваше. „Защо?“ – „Ами не знам защо.“ И той местен човек, възрастен човек, нищо не каза и вика: „Брат Гради, ще трябва да отидеш в съседно село.“ Викам: „Добре, ще отида.“ Пък бях много изморен, едно-друго. И тоя, като вървим по пътя, аз му разправям, нали. Той вижда, че няма нищо лошо в мен, таквоз, обаче. Заведе ме съседно село, вика: „Цял ден съм скитал, казва, изморен съм и аз много.“ Заведе ме в къщата на кмета и той си отиде. После научих от свако ми, че аз като съм минал покрай дюкяна в селото, в дюкяна бил попът, а попът ненавиждал нашите братя и сестри и наредил на кмета да ме арестуват и да ме закарат в другото село. И на другия ден аз отидох в Айтос, от Айтос, братовчедка ми Иринка я нямаше, тя била в село Вресово. Отидох във Вресово, а от там, викам: „Хайде да те водя във Варна, защото аз оттам ще отида в Силистра да работя.“ И тя се съгласи. В това време техния братовчед имаше каруца, обаче той мислел, че аз няма да му платя за каруцата. Викам: „Намерете ми една каруца.“ И му платих да ни заведе там до една гара в Балкана и аз извадих, платих му една хубава сумичка на каруцарина и той пък се похвалил на братовчеда на Иринка, че съм му дал толкова пари и той после съжалявал пък, защо не дошъл той да ме доведе, че той да вземе парите. Както и да е.
Отидохме във Варна, седяхме един ден във Варна и тъй както вървяхме, ходих да търся едни възрастни сестри и ги срещнахме с Иринка, вървим. Аз я запознах и след това викам: „Това е моя първа братовчедка. Еди от кое село“, разправям им. Те, гледам, малко така, се правят на ударени, се подхилват. Разбрах, че минават по своя младежки път и мислят, че брат Гради, тази му е симпатия и сега, за да ги метна настрана викам, че ми е братовчедка. Направи ми много лошо впечатление това.
На другия ден вземах си довиждане с Иринка, оставих ѝ нужните средства, нали, да може да се върне до Айтос пак. И оттам минах през, мисля сега Толбухин[ дн. град Добрич], и отидох в Силистра, да си продължа работата. Ето забравих, ходихме с мойта братовчедка у един мой братовчед и нейн…, близки роднини, нали. Имахме…ние нали…
М.М.: Къде? Къде?
Г.М.: Във Варна, бе. Нали във Варна става въпрос, нали за Варна се говори. И вуйчо Стоян му викахме, той имаше майка – леля Кера се казваше, тя е била прислужничка в църквата на бащата на Учителя. Църквата се казва „Св. Димитър“, сега е музей. И тя беше си заминала вече за оня свят, ама братовчеда ни говореше, че когато Учителят искал да види баща си, нали, да му каже нещо, отивал, казвал на някои там, които отиват в църквата, да кажат на леля Кера да излезе, тя, като излиза, гледа Учителя, нали. Той още дете. И той казва: „Кажи на татко ми да излезе. Искам да му кажа нещо.“ И тогава бащата на Учителя излиза, Учителят му казва каквото трябва и си отива, нали. Значи Учителят от леля са ми казвали, че в църквата не е влизал.
Аз ви казах, че най-малко два пъти си ходех на село и като мина…
М.М.: През годината.
Г.М.: А?
М.М.: През годината.
Г.М.: През годината, да, нали. Минавам през Бургас и каквото съм чул от Учителя, нали, казано, после, песнички най-главното, изпея им няколко пъти, научат песничката, всичко. И сестра Каназирева, Елена Каназирева, Господ светлина да ѝ даде, веднъж пред всички вика: „Брат Гради, досега не ни си донесъл нещо от София от Учителя или песнички, а че после да дойдат с някакво изменение. Особено, казва, песните, всичко така добре ни ги предаваш и сме ти много благодарни.“ Това беше една от първите сестри, които ми каза за пеенето.
Като си отивах пак на село, нали от София на село, бай Пейо един ден ме извика, вика: „Гради, ела, искам да те питам нещо. Кажи ми колко пари си спести вече?“ И аз мислех какво да му кажа. Викам: „Бай Пейо, колко, като съм отишъл в София, всяка година си идвам най-малко по два пъти. Пътните струват по 70-80 лева. Да кажем София – Бургас, нали, после връщането, после трябва да взема някое подаръче, нещо и насам-нататък, после поддържам себе си, мама, викам, брат ми следва, идват ни гости. Колко мислиш, че съм спечелил? Това, което съм похарчил, то ми е, викам, спечелено.“
Веднъж като се хранихме, в салона, мисля беше или на Витоша, не мога да си спомня, но Учителят каза: „Когато дежурните искат да готвят гъби, нали, няма да взимат от никъде другаде гъби, освен от брат Иван Сачанов, той познава много добре гъбите и само от него ще се купуват гъби.“
М.М.: Кажи, ти, брат Иван, нали той е написал книга за гъбите.
Г.М.: Ами, да. Брат Иван Сачанов минава за един от най-големите гъбари в България. И има специална книга, писана за него.
М.М.: От него. От него.
Г.М.: От него, де.
М.М.: За гъбите.
Г.М.: От него за гъбите, нали.
С брат Иван Сачанов се запознах още първите години, той за мен беше много хубав човек, даже преди няколко дена ми беше на гости и се смяхме с някои братя, нали. Вечно влюбени, вечно нападат, вечно така. А брат Иван Сачанов, Господ здраве да му дава, викам, как не се случи пък, някой път да се закачи с някоя девойка, че да остана с друго впечатление. Винаги беше много коректен и много хубав брат беше.
М.М.: Морален.
Г.М.: А?
М.М.: Морален.
Г.М.: Е, хубав брат. Сега морала е нещо… А-а-а, след това той ми каза, че Учителят му е казал, че той идва от Индия, нали. Там е станало някакво, някой го е убил. Той бил нещо като факир ли, какво, не мога да ви кажа, обаче и самия му израз беше индийски така, черноок така, хубав. Аз веднъж го питах, той каза, че бил родом от Самоков, там, нали. Това е.
Вече към 82-83-годишен, значи близо десет години разлика има. А пък…
М.М.: Женен ли е?
Г.М.: А?
М.М.: Женен ли е бил?
Г.М.: Не, той не се е женил. После той е бил свидетел когато са ударили Учителя в салона, нали. Той е видял положението, нали. Изобщо за мен хубав човек.
Това, което сега ще кажа, ще искам да го прикрепиш към 1934 година, когато бях войник. 1934 година, като ме вземаха войник, седяхме 15-20 дена ли, какво и се учехме как да даваме чест, като срещнем някой офицер. И щом харесаха, че даваш хубав чест, веднага те пущат в отпуска. Аз служех в Сливница и почнаха да ни пущат всяка седмица. В събота като ни пуснат, и неделя, правеха икономия за хляба, за яденето едно-друго. И аз като си дойдох няколко пъти в София, чух, а че в Парахода, където живееха стенографките, ставало кражби. И чудехме се кой краде, как става, но не знаехме, нали. Един ден, неделята пак беше, отидох на беседа, ама, не знам как беше станало, че сестра Надя, на сестра Паша сестра й ми каза, че ще дежури в неделята, няма да отива на беседа, ще чака крадеца да влезе вкъщи, да разберат кой е. Аз пък не знам защо отидох на беседа, не бях закъснял, обаче не влязох в салона, а застанах срещу Учителя, така прозорците отворени, нали, лятно време. И по едно време така както съм, викам: „Ще си отида вкъщи.“ Никога не съм го правил това нещо и тръгнах към къщи. А пък още като пристигах като войник вкъщи, още отдалече почвам да разкопчавам куртката едно-друго и се обличам цивилен, нали. И като минах, така вече наближавам брат Борис, гледам сестра Надя пред мен тича, тя беше нисичка, така пълничка, като патенце така тича, тича. Викам: „Сестра Надя, какво има?“ Тя ми вика с ръка така. И точно под брат Борис живееше брат Мариус тогава, долу-горе където е местото на Учителя, само че по нанагоре, имаше права улица, която отиваше в гората. И от далече вече крадецът ще отива у гората. Тя вика: „Ей, този е крадеца.“ И аз, нали, хукнах след него и тръгнах след него като вървяхме доста по алеята, някъде вътре в гората вече алеята правеше един завой, а този завой беше ограден с телена мрежа така, два три ката, два-три реда. Той прескочи телта и мина направо. Не знам дали си виждала тая пътека.
И аз направих същото, обаче, като го наближих, той нещо почна да си пипа така задния джоб, нещо такоз. Викам: „Тоя човек сигурно носи оръжие, нещо.“ И мисля сега как да го хвана, че да не ми напакости нещо, да ме нарани, нали. И нали съм войник тогава, правихме кръгом, наляво, надясно, нали. И тъй както вървя, мисля ще мина две, три крачки пред него така и в момента той ще мисли, че аз вече си отивам и в тоя момент ще се обърна кръгом и ще го хвана за ръцете, нали. Щото вече е борба, няма как, трябва да го хвана. И направих същото нещо, хванах го така. Той ме гледа в очите, обаче в ръцете му няма нито нож, нито пистолет, нищо. И гледам го, позната физиономия, обаче не мога в момента да се сетя, нали, в това напрежение. И той вика: „Ама, Гради,“ брат Гради ли ми каза, Гради ли, „що ме хващаш, такова?“ Викам: „А ти що крадеш?“ – „Как ме обиждаш, едно-друго.“ Викам: „Не те обиждам, направо ти казвам, че крадеш.“ И викам: „Я, ми кажи кой си?“ А той, Бог да я прости, имаше една сестра Толева, тя живееше в сестринските стаи, спомняш ли си нещо? В сестринските стаи там подреждаше едно-друго. Мъжът ѝ беше умрял, тя възрастна жена и сестра и в това време, а пък това беше неин внук, вече ученик, голям така, ще завършва гимназия, може би. И беше пък приятел на моя брат. Виждал съм го, обаче, не мога да си го обясня. И той вика, почна да ми се кара, да се сърди. Викам: „Виж какво, или ще тръгнеш с мен да се върнем на Изгрева, или пък ще тръгна с теб до семинарията там беше, където срещнем полицай, викам, ще те предам на полицая като крадец, обаче няма да те пусна.“ Викам: „Таман те хванах сега.“ И той нямаше какво, върнахме се с него.
Отидохме вкъщи, в барачката. Те нали приятели с брат ми, брат ми нещо свиреше. И аз викам на брат ми и на него, викам: „Аз ще отида до някъде, ще се върна сега, пък вие седете, приказвайте.“ На брат ми не казах нищо какво става. Оттам отивам в парахода, гледам сестра Надя, викам: „Сестра Надя, крадеца го хванах, викам, в къщи е“. Викам: „После ще си поприказваме, сега ще отида да питам Учителя какво да правя.“ Отидох, поседях малко. Учителят прекрати беседата, нали. И излиза навън и аз го посрещнах. Викам: „Учителю, крадецът го хванах.“ Ама, Учителят не беше ме задължил, нали, ама така се нареди. И Учителят ме гледа, вика: „На Толева внука ли е?“ Викам: „Учителю, той е.“ –„Ще ѝ кажеш, казва, аз няколко пъти ѝ казах да го…, да му каже, да го възпитава, обаче, тя, казва, нищо не му казва и той продължава да краде.“ А в парахода идваха много сестри и братя някои, ама сестри главно, нали, стенографките златни пръстени, гривни, нали, и разни… така…
М.М.: Украшения.
Г.М.: Моля?
М.М.: Украшения.
Г.М.: …украшения и за да не бъдат на беседа с това, оставят го на масата в парахода. Обаче той нещо научил тая работа и беше направил няколко…
М.М.: Кражби.
Г.М.: Кражби. И аз отидох вкъщи и го извиках настрана, викам: „Виж какво, това е, викам, от мен какво ти казвам: от днеска нататък нямаш никаква работа на Изгрева. Специално, викам, при баба ти. А баба му живееше при брат Георги от Русе, нали, сестринската стая, там.
М.М.: Георги Константинов?
Г.М.: А?
М.М.: Георги Константинов?
Г.М.: До Георги Константинов, там нали беше сестринската стая. Ние пък приемахме братската стая. „И най-важното, викам, ако стане някакво кражба от тоя вид, ще знаеш, направо отивам в полицията и те заявявам.“ И сега не знам жив ли е, как е, обаче за сведение след тая случай, след тоя случай, аз се срещнах [с него] само веднъж на Изгрева там до брат Симеонов където беше, близо до салона така. Поздравихме се като приятели, нали, все едно, че нищо не е било, обаче от тогава насетне не знам. А пък случая аз го казах, сестрите, които идват на беседа, свалят си бижуто, нали, и го слагат на масата там и след беседа се връщат и всяка си взема своето. Та тоя случай бях го изтървал, пак от Учителя имам хубав спомен.
Значи с братята и сестрите от Русе се запознах още 1938 година, след като завърших гара Горна Джумая, сега Благоевград, инженерът и архитектът там ме препоръчаха на дирекция „Водни съобщения“, имаше един архитект Ванков и като захванах с дирекция „Водни съобщения“ от 1938 година до 1946-1947 година ли, близо десет години…
М.М.: Искаш да кажеш 1938 година? От 1938…
Г.М.: 1938-ма година, да. А-а-а, и като отидох в Русе, брат Петър вече беше в Русе, чрез него ходихме, с него ходихме на събрание. След това ходихме на Свирчовица[ Свирчовица – вилна местност в землището на гр. Русе, където през 1921 г. е създадена Братска земеделска комуна], там се запознах с брата Ватев, братя Маркови, брат Георги Димитров, той беше…
М.М.: Сестра Софка.
Г.М.: А?
М.М.: Сестра Софка.
Г.М.: Софка?
М.М.: Софка Явашева.
Г.М.: А?
М.М.: Там при братя Маркови, една Софка Явашева.
Г.М.: Ами, запознах се с много братя и сестри, нали. И особено с брат Ватев, понеже той живееше там, на Свирчовица. Като отидем, се курдисаме при него, имаше фабрика за консерви, за вегетариански консерви и аз от тогава насетне, докато работих по Дунава тук-таме, в куфара ми винаги имаше консерви. Някой път като закъсам за ядене, Господ здраве да им дава, имаше една сестра Петра, Петранка там. Подвизавахме се, ходихме на Паневритмия, ходихме по лозята. Повече за работа ни беше: да пръскаме лозята, да копаем, но като имаше грозде. Та, имам много хубави спомени, брат Новаков, Бог светлина да му даде. Така че прекарах много хубави години. Брат Велико Марашлиев, той имаше магазин.
Край 9 В
Гради Минчев
Гради Минчев 10 A
Г.М. (Гради Минчев): С брат Марашлиев бяхме много близки, той беше в центъра на града, към брат Маркови, там. Те имаха и те голям магазин, само че колониален магазин. А брат Велико имаше магазин…
М.М. (Марийка Марашлиева): За платове.
Г.М.: Имаше една дъщеря, която, Господ здраве да ѝ дава, сега ме записва. Имаше и…
М.М.: Брат.
Г.М.: Един брат, сина му Иван бяхме много близки, аз, да не кажа, че много често, но ходех така. И вкъщи даже съм спал някой път у тях, гощавали са ме. И съм прекарвал много хубаво. Брат Новаков, Бог светлина да му даде беше много хубав човек, той мисля че е бил в Америка ли какво?
М.М.: Да.
Г.М.: А?
М.М.: Да.
Г.М.: И ходех много често, той живееше, новата гара, където е сега, началото на булевард „Николаев“.
М.М.: „Николаевска“.
Г.М.: „Николаев“.
М.М.: Да.
Г.М.: И сестрата Софка.
М.М.: Стефанка.
Г.М.: Сестрата Стефанка, нали. Идвали са на Изгрева, ходили сме на Рила, нали така. Той, прекараха една трагедия със своето детенце, момченце мисля беше, нали.
М.М.: Да. Бяхме съученици с него.
Г.М.: Като се върнат от Рила, нещо трамвай е станало, подробности не знам, обаче… Той беше търговец на платове.
М.М.: Вълнени платове.
Г.М.: А?
М.М.: Вълнени платове.
Г.М.: На вълнени платове. А пък той беше на долния край на площада, а пък брат Марашлиев пък беше на горния край на площада, нали, там беше. Та ги обикалях. Много бях близък с тях, нали. Аз в Русе почти прекарах 10 години. Русе беше второ, втора София, имаше постоянно билети, понеже работех в…, по Дунава, като вземеш от Лом до Силистра. После съм работил във Варна. В морска строителна секция там. Правех една почивна станция. Така че пътуването за мен не беше проблем.
Сестра Веса не сме писали, нали, а? Веднъж още 1938 година, като работех в Никопол, Свищов, се видяхме със сестра Веса, даже пътувах от Никопол до Свищов с двама предприемача там нещо около постройките и съжаляваха, че видели една софиянка, обаче не можели да се ползват от нея. И като слизаме в Свищов, тя пред мен. Качва се на парахода да отива в Русе, тя тогава записваше „Жена и дом“ ли, имаше едно списание там. Тя ходеше да абонира, така. И след един-два деня, пък беше някакъв празник и ѝ казах, че ще бъда в събота вечерта с парахода ще пристигна и в неделя може да я заведа на Свирчовица, на роднинството така. И така стана и тия предприемачи ме зяпат, гледат, после ме разпитват. Но аз останах най-много доволен, че нали, въпреки че са правили големи усилия всичко там, не са можели да се докоснат до нея.
Работих във Видин фонтана и една вечер сънувам, бях си направил едни много хубави обувки, цели, така височки, много ми харесваха, само по цвят не ми харесваха, че бяха черни. Но нямаше как, носих си ги. И понеже бях ги изцапал много, с кал, едно-друго, там имаше, развалях бараката дето правех фонтана, бях решил да ги занеса на другия ден да ми ги вапцват, а пък аз си обух други. И в това време, като отидох вече на фонтана, дойде отговорникът на парка там. Бяхме много близки, нали. Фонтана е в неговата…, неговия досег. И почнахме да разглеждаме фонтана и в това време аз оставих обувките на фонтана така, на перваза. И тръгнахме с тоя човек да оглеждаме отблизо така и по-далеч, и по-далеч да гледаме как изглежда фонтана, нали така. И по едно време… сънувам, че в това време, ама аз, сестра Василка не я сънувам около фонтана, ами сънувам, че сестра Василка ми вземала обущата и ги носи така през една поляна и аз викам: „А, сестра Василка ми вземала обущата.“ И тръгнах така след нея, да видя какво ще ги направи. И тя като вървя така ги пусна в…, на земята и по едно време изчезна. И аз отидох, гледам те пуснати в един трап. Добре, ама те ми са съвсем нови обувки, само че черни, не ми харесваха, но… Наведох се там, вземах си ги и сутринта, като отидохме, нали, оставих ги на фонтана и с този мой познат, нали градинар, там, отговорника, като се върнахме, след като обикаляхме фонтана насам нататък, покрай градината, аз почти ги бях забравил. И като се върнах, гледам обущата ги няма. Питах, търсих, нали, обаче уви, не ги намерих. Та сестра Василка тогава си спомням, съвсем нови обувки, вечерта я сънувах как ги взема и ги хвърли там някъде. Аз пък нямаше накъде, ами на фонтана, на перваза и изчезнаха. Това исках да кажа.
М.М.: Сестра Василка, коя е тя?
Г.М.: Сестра Василка Иванова от Айтос, която беше около Учителя на 66[ ул. „Опълченска“ 66, София, където Учителят живее и държи беседи от 1904 г. до 1927 г.], нали, тя винаги беше около него.
Една наша сестра баба Гунка ѝ казвахме, тя водеше един брат, Стоян се казваше.
М.М.: Другото му име?
Г.М.: Я, затвори.
Брат Стоян Манев. Аз с него се запознах, той имаше бюро „Мусала“. На… сега на улица „Стамболийска“ и „Цар Калоян“ там на ъгъла. И по-рано ползваше брат Бертоли там кантората, телефона, нали. И аз после като почнах вече да работя сам, станах много близък с тях и ползвах кантората, нали, телефона всичко. И с тяхното семейство станах много близък и баба Гунка веднъж ми разправя: „Моя, казва, Стоян, като учеше в гимназията и мисля, че в Габрово е било това. Той бил на квартира у баба Гунка, тогава тя била девойче и тя, учила така, само че доста по-малка от него и един ден бачо ѝ Стоян насам-нататък, вземал и целунал и тя заплакала, вика: „Аз ще кажа на мама дето ме целуна сега.“ И по едно време, казва, мама пристига и аз викам: „Мамо, бате Стоян ме целуна“. Тя ме гледа така, нали. „Но после, казва, така се нареди, че той…, се ожених за него.“ И имаха семейство там, деца имаха едно-друго. И така се запознах аз, дружах много. По едно време тя вече много остаря и живееха към Руския паметник, долу към „Оборище“, там. И почти не виждаше. Аз един ден вървя, отивам у тях, обаче я гледам на пейката в Докторската градина седи и тя някак си, ама дълго време не бях се виждал, може би месеци, нали, аз ходех в провинцията, работех. И от далече тя ме видя и ме извика. И поприказвахме, от там отидохме вкъщи и аз между другото ѝ носех нещо от сестра Паша ли, какво беше. Нещо за четене. И ѝ го предадох така и какво ми беше учудването, като го взима тя и почна да го чете. И викам: „Бе, сестра, нали не виждахте, как така?“ – „Аз, вика, ще ти разправя една малка история, казва.“ Викам: „Добре.“ Седнахме. Вика: „С едното око не виждах абсолютно никак, другото око почти се затваряше, ти знаеш. Един ден седях, казва, вкъщи и се моля така и аз, казва, от време на време се разговарям с Учителя.“ Ама така ме гледа, вика: „Ама знаеш ли как се разговарям?“ Викам: „Не знам, ще кажеш ти.“ – „Като се помолих, казва, доста така и станах и вземах едно томче от беседи, нали, както са в рафта и в това време, викам: каквото ми се падне, Учителят сигурно ще… и взимах, падна ми се, казва, и почнах да чета: Вчера, рекох, дойде при мене една възрастна сестра и не можела да вижда и ме пита какво да прави, да таквоз. Аз ѝ препоръчах от 22 март до 22 септември всяка заран да става преди изгрев слънце и да посреща изрева на слънцето, обаче да мига, нали, едновременно, казва, да приижда, слънчевите лъчи да приема и да приижда кръв в очите й, казва. И като се дигне слънцето една педя от хоризонта, нали, да престане, казва, защото слънцето за очите не е полезно после да се гледа слънцето, нали.“ Значи то е най-полезно като изгрява, една педя докато е изгряло така и след това вече да се отдръпне. И аз, казва, като го прочетох, много се зарадвах, то пък беше през февруари ли какво, март ли, така, наближаваше и очаквах да пристигне.“ И те пък за късмет където живееха, там към „Оборище“ някъде, къщата им беше висока, те на третия, четвъртия етаж, мисля, живееха и имаха към изток един балкон. И значи спокойно е посрещала изгрева на слънцето. И започнала тя. „Дали, казва, ще изгрява слънцето, дали ще има мъгла или ще вали дъжд, казва, нещо, аз си имах календара, казва, вечния календар там, вечния не, ами астрономическия календар, изгрева на слънцето и си излизам, казва, и почвам да си правя упражненията. Като минах, казва, март, април, към май, викам: чакай да видя. Затворих си, казва, окото, което вижда, и с другото око, казва, го отворих така и гледам срещу слънцето. Гледам, около…, в окото, казва, около пердето като един косъм, казва, или като конец, казва, светлина влиза в окото ми. Много се зарадвах и като стана 22 септември, казва, като свърших упражненията, почнах да чета без очила и както виждаш, казва, досега.“ Затвори.
След това минаха много години вече, аз почти го правех много пъти така, щото нямах възможност, нали. Но когато имах възможност, правех ги тия упражнения, за сведение вече 75-та година вече почти навършвам, чета без очила, нали. Обаче тука нямам [възможност], съм на осми етаж, обаче изгрева на слънцето не мога да го [наблюдавам], да го ползвам, аз не мога да изляза вече наникъде, но все пак като идея го имам и се ползвам.
През време на войната, нали, липсваше сирене, масло, едно-друго и аз почти всяка събота, неделя, неделята обикновено, взимам колелото и обикалям тука шопските села и търся. И по едно време, една събота вечерта, сънувам: отивам в Бургас и отивам в семейството на Сийка, Димитринка Калканджиеви, сестрите на брат Иван Калканджиев, аз бях много близък с тях и посреща ме Сийка, Бог светлина да ѝ даде, тя си замина отдавна и ме въвежда в стаята. Гледам в стаята, насред стаята един нар[ нар – легло от дъски, подредени на дървени поставки], така и нещо покрито с…, едно легло, така и на височина като на операционна маса така, покрито с една черна покривка и в това време Сийка ми казва, тихичко казва: „Майка ми, казва, спи.“ И аз в това време викам: „Че как ще спи тука нали, такова?“ И като отивам, ама тя от колко време месеци ли е спала, какво, отгоре така, сънувам на черния плат покрит с прах и отивам до главата ѝ така и отместих да ѝ видя лицето и тя в това време ми вика: „Гради.“ Викам: „Нали не виждаш, викам, как ме позна?“ – „Познах те, казва по гласа.“ Пък аз, въпреки че тихо говорех, тя ме чула. „Познах те, казва, по гласа“ И аз се почудих.
На другия ден взимаме с брат ми и отиваме в…, тука… Я, затвори.
Отиваме в Горубляне и от там брат ми седи на площада с колелото така, на площада, не на улицата там, пък аз викам, ще се обадя тука на един мой приятел, имах, с него служихме запас, войници. И заставам пред портата му, но къщата им беше долу, в дъното на двора, така голям двор и почнах да викам по име, обаче извиках няколко пъти, никой не дойде да ми отвори портата. В това време идва една жена, гледам от площада така една групичка. Идва и ме пита: „Извинявайте, казва, вие Гради ли се казвате?“ Викам: „Да.“ –„Ами тука, казва, имаш ли в Сливен братовчедка?“ Викам: „Имам братовчедка Веска.“ Тя беше заварена, моя чичо се ожени за майка й, тя вдовица, нали, и аз съм ходил у тях много пъти на гости, нали. И…, а пък леля ѝ и вуйчо й, чичо ѝ там, вуйчо й, не знам, работят в Елин Пелин. Той беше такъв…, по фабриките за тъкане, нали. И те били в Панчарево на бани и се връщат от бани и аз като съм викал, Весито ме е познала по гласа и казала: „Лельо, казва, това е бате Гради. Иди, казва, да го видиш.“ – „А, мен ме е срам, казва, иди ти.“ И тя идва и от там после, като се върнах, видяхме се с Весито. Елин Пелин, Казичене там, отидохме и от там пък си завързах големи връзки с тия хора, та често пъти ходех да си купувам масло, сирене там и как по гласа ме позна Весито. Та някой викат нямало Господ, нямало Провидение, това ми се случи там.
Тъкмо се разправихме за сиренето и маслото, бях вземал под наем една вила от Мара Попова се казваше. Един ден отидох и разправям как си купувам сирене, масло, там беше сестра й, а сестра й, дъщеря й. А дъщеря ѝ за сведение страдаше от туберкулоза, белодробна и тя ме помоли да ѝ купя сирене, масло, нали едно-друго. И аз като отивах така, купих ѝ за три хиляди лева тогава, нали, парите бяха евтини, а пък всичко друго скъпо и ѝ занесох. Като го занесох сестра ѝ пак беше при нея, те живееха на…, в центъра на град, военното…
М.М.: Училище.
Г.М.: А-а-а, такова…
М.М.: Училище.
Г.М.: А?
М.М.: Училището.
Г.М.: Не, не училище, ами военния клуб, там на…, до вегетарианския ресторант имаше. „Шейново“ ли, „Шипка“ беше, мисля, там. И дъщеря ѝ беше и предадох и викам: „Хазайке, струва, викам, 3000 лева.“ Тя ме гледа и вика: „Гради.“ – „А, викам, ако нямаш пари, можеш да ми дадеш за три месеца, мисля, плащах по 1000 лева на месец наем. Тя ме погледна, вика: „Гради, в момента хем нямам пари, хем пък кочана, който трябва да ти дам разписката е в…, го заверявали там, не знам какво, ще ти…“ Чаках аз, месец, два, три и вместо да получа квитанциите за платен наем, получавам призовка да се явя в съда. Явих се в съда за неплащане на наем. Три месеца, там. Аз пък бях мобилизиран тогава и се чудех какво да правя. И питах някой там съдии едно-друго и те ми казаха за един адвокат, който бил магистър по тая работа, забравих му името сега. И отивам при него и му дадох папката, платих му там каквото ми каза той, нали, че трябва да платя предварително. И почти стана време гледане на делото, аз отидох и той, ама още един, два деня имаше до делото, нали, и аз трябваше…, интересувах се. Отидох, и той вместо да ми каже нещо какво ще правим с делото, едно-друго, извади папката и парите, които му дадох и ми върна. Викам: „Бе, другарю адвокат, сега какво ще правя аз, остава един-два деня, какво ще такова?“ – „Не ме интересува, не мога да ви гледам делото.“ И аз взимах папката така и отидох в съда.
Вървях в съда така по коридора и в това време гледам един възрастен човек идва срещу мен, ама с брада така. Вика: „Бе, войниче, казва, какво си се отчаял толкова много?“ Викам: „Бе, така и така, утре, в други ден ли ще ми е делото, един адвокат, как му забравих името, той беше един от големците, и щеше да ми гледа делото, викам, отидох сега, той ми хвърли папката и бях му дал и капаро и парите, казва и такова…“ Той ме погледна така, вика: „Ела при мен, казва.“ И ме заведе в кафенето, в съда, нали има кафене. Заведе ме, на една маса, прегледа ми папката, всичко и вика: „За сведение аз ще ти гледам делото.“ Викам: „Добре, де, ами аз какво ще правя с…, нямам такова, нямам време да видя за… такова, за свидетели едно-друго.“ – „Аз ще имам грижата, казва, за всичко.“ И за сведение този адвокат му помня името, щото много добър човек. Той живеел в Княжево, казваше се Козаров, адвокат Козаров, възрастен човек така. И мина един-два дена и се явихме на съд и той успя да отложи делото, нали. Това му беше задачата да отложи делото и после да мислим. И отложи го делото по една или друга причина, защото той имал предвид, понеже беше есенно време вече и ще дойде скоро зимата, за да може да ме завари зимния сезон, да не могат да ме изгонят. Адвокатски знания. И гледа се делото, стигнахме до там, а че трябваше съдия-изпълнител да дойде вкъщи да ми прави опис, нали. И пристигат те с хазайката Мара се казваше, Попова, а пък брат ми беше в Чехия тогава, снаха ми Юлия, тя от притеснение едно-друго, лежеше. Те дойдоха там описаха, гардероби имаше едно-друго, нали, описаха. И си тръгнаха. Аз отидох да ги изпращам там до, тогава идваше вече рейс за Дървеница до града и пред съдия-изпълнител викам: „Бе, хазайке, как можахте, викам, аз за тия 3000 лева купих масло, сирене, викам, за болната ви дъщеря, казвам, и вие, казвам, вместо да ми благодарите, на всичко отгоре сега пък ме съдите за неплащане на наем, нали едно-друго пред съдия-изпълнител. И тя сега ме гледа, пък хитра, викам, после разбрах де. Викам: „Като дойдох вкъщи, викам, и сестра ви и дъщеря…
Гради Минчев
Гради Минчев 10 B
Г.М. (Гради Минчев): „Там беше и сестра ви, викам, и дъщеря ви. Исках ви разписки за платен наем за 3 месеца, понеже казахте нямате пари, а вие сега ме дадохте в съд, всичко.“ Тя ме гледа, гледа така. „Е, вика, ами вие, казва, тия работи ми ги подарихте.“ Аз като я погледнах така, викам: „Съгласен съм да съм ви ги подарил, но викам, да бяхте някоя млада девойка, а вие, викам, сте по-възрастна от майка ми, викам, баш па на вас ли ще подарявам, викам, тези неща.“ И дойде в това време рейса, те се качиха, слязоха в града. Добре, ама в това време дойде зимния сезон и те нямаше право вече да ме изгони от квартирата. Аз трябваше да платя още 3000 лева. А после какво се оказа, а тя беше голяма партийка по земеделска линия. Била земеделка. Нерде, нере и.., Попова и после като я научих, и там вилата й, тя ограбена от някои си семейства там, нали. Построена вилата, всичко по тая линия на партизанщина. Та ѝ платих още веднъж наема, минаха години, нали, и след това аз си излязох от там вече.
Живеехме още във вилата и вечерта, събота вечер беше, на другия ден, неделя ще отида на Витоша. И сънувам една наша сестра, казва се Недялка Калпакчиева, се срещаме на полянката, точно в центъра на полянката имаше стълб и пейка там и тя като ме видя, като ме хвана за главата и ме целува и по едно време аз като се отместих, устните ми ме болят от целувката. Значи каква целувка е било, не знам. И сутринта ставам и се чудя каква ще е тая целувка такава, за пръв път ми се случва и на физическия свят и насън. Изобщо не мога да разбера, вземах пътя, отидох на Витоша и си мислех през цялото време какво ще бъде. И като пристигнах на Изгрева, точно до бараката на брат Борис, където живееше брат Боев, излиза един брат от провинцията и като ме вижда, вика: „Брат Гради, у вас, казва, стана пожар. Изгоряхте, казва.“ И аз, като ми каза така, изтръпнах целия. И веднага се сетих за целувката. Викам: „Каквото е станало, изгоряли, изгоряли, сега няма какво.“ И като излязох от Изгрева, вече салона там, сестра Балтова, гледам вилата си седи на место, не е изгоряла. И чак като отидох, виждам действително станал пожар. Брат ми взимал, запалил банята, имаше един бързовар, нали, с бойлер там, всичко. И излязъл с детето, на разходка, с Мими, тя беше малка тогава, Юлия беше в болницата. И…, ама наклал кюмбето така много хубаво и по едно време до нас живееха, имаше войска. И гледат от целия покрив на вилата излиза пушек, обаче няма пламък, няма нищо. И в това време мама на беседа, Юлия в болницата, брат ми на разходка с детето в гората, като се върне да го изкъпе и ще ходят после да видят Юлия в болницата. И като гледам всичкия багаж изхвърлен вънка на двора и такова. И какво става, като изхвърлили всичкия багаж от… вилата, един войник, който бил в банята, така, нещо ударил стената, не знам случайно ли какво. И какво става: точно където е печката, кюмбето, бойлера, всичко това от години наред там е било стеничка направена с летви. Отвътре летви и измазано, отвънка летви и измазано и това никой не знае, нито хазяите, нито ние, нищо. И от много години там тлее, тлее, тлее, то станало като въглен и понеже брат ми е наклал много хубаво кюмбето, там се зачервява, нали и се запалват летвите и почва да кади, нали. И тъй. И това нещо преживях, а пък от пожара само тая стеничка пострада, нали. Ние после преместихме кюмбето настрани и замазахме там и така стана. Та с тая вила имах всички…, изобщо целия ми живот от дете досега.
За сведение Учителят пращаше в Айтос на брат Куртев винаги две-три дамаджани, вървяха отиване и връщане, да ги пълнят с Чортленска [извор Чортлена, с. Тополица, община Айтос.] вода. Добре, ама веднъж брат Куртев нещо бил много зает, дава дамаджаната на брат Слави Иванов, съседи с брат Куртев, да отиде, да напълни дамаджаната с Чортленска вода. Добре, ама брат Слави вземал дамаджаната, отишъл на чешмичката, почнал да налива, а тя една капеше като такова, като сълза. Омръзнало му и станал и отива на минерална…, имаше минерални извори, за минерална баня и чешма там и налива вода от банята и занася дамаджаната на гарата, предава я на фургона там, нали, за пътуване за София. Учителят получава дамаджаната, нали, някой брат отива на гарата, взима дамаджаната. И брат Куртев по едно време, не минало десетина-петнайсет дена ли какво, получава писмо от Учителя. Учителят му пише: „Георги, когато ще ми изпращаш вода, искам лично ти да ми я наливаш и така.“ И по едно време брат Куртев вика: какво ли е станало сега? Извиква брат Слави и вика: „Бе, ти, казва, я ми кажи, какво стана с водата, нали, не сме се видели, не си ми казал, такова?“ Ами той хъка, мъка, много му се видяло бавно и таквоз и напълнил минерална вода от чешмата, от банята там. И брат Куртев вика: „Ами може ли така, аз те помолих, така, както и да е.“ И с това потвърждаваме думите на сестра Милка Периклиева: „Учителят вижда от близо и далеч.“
Това се случи още 1933-34 година, мисля. Тъй както си чешех косата, тука някъде зад ушите горе гледам гребена се напълни с коса и като почнах да търся така с пръста, гледам студенее ми главата. Отидох на огледало така, едно-друго. Паднала ми косата. Около една монета от 10 лева ли така, доста. Викам какво ще правя сега, викам ще отида при Учителя. Отидох при Учителя и му казвам: „Учителю, така и така.“ Той ме поогледа. „Ще вземеш, казва, чист зехтин и ще го мажеш.“ Викам: „Добре Учителю.“ И аз си взимах чист зехтин, имаше тогава, беше мизерия навсякъде, с бъчви имаше. И си вземах едно шишенце така, в джоба и както работя и като ходя някъде, като ми дойде на ума, взимам и си мажа, така. Мина към месец и нещо, ама като падна косата ми, казах и на брат ми, беше… Той ми се смее, вика: „Ние, казва, в сиропиталището имаше деца с години не могат им оправят, целите им глави без коса, ги лекуват, че не могат да ги оправят, сега тука с малко зехтин.“ Викам: „Мен Учителят ми каза.“ И мина към един месец ли нещо, към месец, месец и половина най-много. Викам на брат ми: „Погледни сега какво.“ – „Ами, казва, пораснал е един бял мъх, казва, там.“ Мина още месец, месец и нещо, белият мъх си стана коса и тогава, минаха много години и мисля вече Учителят беше си заминал, един ден се чеша и точно на челото ми така, отгоре от дясната страна пак един кичур и ми побеля, пожълтя ми темето там. Викам: „Брей, пак ми падна коса, викам, какво ще правя? Ами ще взема, викам, пак зехтин“ и почнах да го мажа. Мина пак към месец и нещо, излезе мъх, тоя мъх се обърна вече в коса, едно-друго. Сестра Анина пристигна от Париж и ми гледа цял кичур с бяла коса и тогава нищо не ми каза, обаче, отиде си тя в Париж. Като дойде на другата година, няма вече бяла коса, ами всичко се изравнило с общата ми коса. Анина ми се смее, вика: “А, ти си боядисваш косата, а?“ Викам: „Не си боядисвам косата.“ – „Как, казва, не я боядисваш? Миналата година, като дойдох тука, имаше бял кичур, казва, от бяла коса, а сега?“ Викам: „За сведение, тя ми падна косата, аз се лекувах, викам, с чист зехтин, бях питал Учителя по-рано и другата лекувах така.“ Понеже тя пък от двайсетгодишна ѝ побеляла косата и от двайсетгодишна досега си боядисва косата. Така че имах и тоя скъп спомен от Учителя.
Веднъж трябва да отида да купя от пункта зарзават, нали, а то беше през лятото и тръгнал съм с малко пари, обаче като отидох, видях магазина, склада пълен с провизии. Хубави моркови, хубаво зеле, хубави домати, чушки хубави, изобщо много богат зарзават. Пък аз отидох сутринта рано и патладжани много хубави, всичко и като отидох, викам: „Брей, отдавна не бях виждал толкова хубав зарзават, а пък трябва да взимам зарзават за стола на Изгрева и за Рила.“ И се чудя, викам, сега какво да правя аз, тръгнах с малко пари и преди да почна да говоря… Преди да почна да пазарявам, нали, щото трябва да ангажирам камион, отидох при главния счетоводител и касиера там, понеже за да изляза от портите на склада с камиона трябва да подам фактурата на портиера, тя да бъде подпечатана, нали, подписана от счетоводителя, там, касиера, нали и…, а пък аз няма да мога. И такова… Отивам, викам: „Другарю счетоводител, много [хубави] провизии са дошли, мисля имаше и плодове, нещо, ранни череши ли не знам какво, пък съм дошъл с малко пари. Какво ще ми кажете?“ Вика, той ме гледа, вика: „Каквото искаш купувай, напълни си камиона, щом е за вегетариански стол Бяло братство, дадено.“ Викам: „Добре.“ Аз купих всичко, напълних камиона, дадох фактурата на счетоводителя, там, той подписа всичко, че е получил парите, едно-друго и аз от там отидох на Изгрева. Свалихме багажа, понеже него ден на Рила няма да отида, нали. И вземах пари от брат Васил ли какво, както и да е, намерих пари. Отидох с фактурата, платих си всичко и вървя и мисля, и ми стана като обица, викам: Другарят счетоводител, като му казах, вика: „Щом е за вегетариански стол Бяло Братство, дадено.“ Викам си: „Брат Гради, не каза: Щом е за Брат Гради, за Гради Минчев, дадено, ами вика: За вегетариански стол Бяло Братство.“ И така Учителят ме научи като работим за Братството, хората да знаят, че ние нито лъжем, нито крадем.
Като станах вегетарианец, отказах се от месо, риба, всичко. И служих войник, нали. Върнах се и почнах да работя по Дунава. По Дунава, в Силистра работех, нищо друго не можех да употребявам. Мислех, мислех, викам: наши братя и сестри употребяват рибата, понеже по Дунава всичко мирише на риба. Влезеш в ресторант, отидеш в парахода, пътуваш. Пък аз цели 10 години работех по Дунава. В Силистра веднъж, в един хубав ресторант се запознах със стопанина, викам: „Много ще те моля, аз съм вегетарианец, когато нямаш постно, има сирене, има кашкавал, има яйца, ще ми направиш нещо, нали. Но много те моля.“ Вика: „Добре, майстор, Гради.“ Добре, ама един ден отидох, викам: „Имаш ли постно?“ Вика: „Има, казва, прясно зеле, казва.“ Викам: „Добре, дай ми едно зеле тогава.“ Седнах, почнах да [се храня], хапнах още първата хапка и разбрах, че има нещо така и почнах да разтършувам из зелето така и по едно време, гледам…
М.М.: Мръвки.
Г.М.: Хрущял, нещо такова. Извиках го. Викам: „Бе, то е готвено с месо, защо така?“ Той ме гледа, той беше възрастен човек. Вика: „Греха, казва, е мой, казва.“ Викам: „Виж какво, аз не ям месо, че ще правя грях и таквоз, ами чисто и просто не ям.“ И станах и си излязох и не такова. А пък някой път в парахода, нали, аз обикновено си носех консерви от брат Ватев и не оставах гладен, но някой път, нали, гладен си, нали, всичко, взима си 1-2 риби там, печени ли, пражени ли, както и да е. Добре, ама и веднъж се върнах от Рила вече, от Рила отидох във Варна, от Варна отивам в Балчик. То беше вече към обед. Викам: „Чакай да обядвам и ще обиколя да видя там разни румънски дворци имало едно-друго, нали, да видя.“ И като влязох в един от най-хубавите ресторанти на площада, още като отворих вратата, тя даже беше отворена, щото беше много горещо, гледам на масата като напражили едно попчета, пълно, витрината пълна с попчета, пражени. Викам, пък аз много ги обичах попчета. И… обаче, като видях попчета, нещо вътрешния ми глас говори: „Гради, ако сега не ядеш риба, значи няма да ядеш вече риба.“ Добре, ама седнах на масата, гледам листа, няма нищо постно. Викам: „Щеш не щеш, ще ядеш пак риба, какво ще…, няма нищо друго постно.“ Викам на келнера: „Дай ми викам, една салата печени чушки, там имаше домати нещо.“ Той ми донесе една разкошна, хубава салата. И аз сега мисля пак какво да правя. Викам: „Дай ми три двойни салати, викам и тази и ….“ И той ме гледа така, да не съм се нещо объркал. Викам: „Щом нямате нищо постно.“ Той ми каза за риба. Викам: „Не ща риба.“ И ядох салатата, нали, мислех си върху рибата, всичко това. Нахраних се много хубаво, платих си, излязох и никога като че ли в живота си не съм бил така благодарен на себе си, най-много на тоя вътрешен глас, който ми подсказваше да не ям риба и така, както се простих с месото навремето, така се простих и с рибата. И после вагони риба да има, не ме интересуваха.
Бях забравил да кажа. Първото ми отиване на Рила беше със сестра Йорданка, сестра Керемидчиева, майката на сестра Савка. И като отидохме в Сапарева баня, излязохме извън Сапарева баня, имаше поляни там. Седнахме на една поляна и в това време дойдоха две-три жени там, момиченца да ни видят щото цялото Братство тогава пътуваше от София за Рилските езера през Сапарево. От там се взимаше магарета едно-друго, да изнасят багажа. И дойдоха там две-три жени и приказваха със сестра Йорданка Жекова и в това време тя какво им е разправяла не знам, обаче като минаха няколко дена, три-четири жени от Сапарево тръгнали и дойдоха специално да търсят сестра Йорданка. Тя нещо им предсказала там на някоя за някакво раждане, за някакво заминаване за оня свят. Та сестра Йорданка имаше и това.
М.М.: Честта да бъде посетена.
Г.М.: Да.
Понеже стана въпрос за сестра Найденка, тя беше от Айтос, познавахме се много добре и тя ми каза, че трябва да работя братска работа, ако искам да остана на Изгрева. Ще кажа няколко думи за брат Тодор Михайлов, неин син. Той за сведение работеше чираче при брат Васил на село, дюлгерство, нали. И аз още като дете ходехме на градината, нали, брат Тодор, ние пеем, свирим, правим там, играем, нали. Той в градината, той беше няколко години по-голямичък от мен. Той в градината си копаеше там, чистеше си лозето и го познавам като много добър брат. После като дойдох в София, живеехме почти един до други така и…, а после вече като дойде 9 септември, научих, че той пък бил голям комунист, обаче и Учителят спомена тука в наряда сега, че Христовият комунизъм ще управлява света.
Сестра Конова, Господ светлина да ѝ даде, тя живееше най-напред горе в…, при всичките братя и сестри, а после си направи барака, барака не, ами доста хубава къщичка на местото, където са сега сестра Белеви, там, до брат Стоименов. И тя за сведение е била учителка, много хубав човек. Мисля, че беше от Свищов. И когато трябваше да тръгне някъде, да отиде за 15-20 деня. Бяхме съседи и моя брат винаги ѝ беше квартирант. Там отсядаше, нали, докато тя така… После това место беше на един брат, той го продаваше. Добре, ама аз исках да го купя. Добре, ама исках, не ми стигаха към 200,000 лева и тогава казах на брат Борис Николов Братството да ми услужи с 200,000 лева, да мога да го купя, аз имах към 500-600 000 лева така готови преди да взема да строя инвалидния дом. Викам, мога да си купя местото. Добре, ама те не съгласиха, като ми казаха, че Братството не може да услужва с пари. Добре, ама след това брат Стоименов именно реши го вземе това место за неговата племенница и дадоха двеста и няколко хиляди лева, да преместят бараката на сестра Конова, а после преместиха там точно срещу виетнамското посолство, нали. Как се казваше там македонеца, бе, забравих му името.
М.М.: Македонски.
Г.М.: А, Македонски. Точно на това място и сестра Мария…
Край 10 В
Гради Минчев
Гради Минчев 11 A
Г.М. (Гради Минчев): Македонски взема, че ѝ изхвърли багажа вънка, мисля два деня ли какво, багажа ѝ беше вънка и по едно време той ѝ каза, че ако не си прибере багажа, общината ще дойде да го прибере в склада и тя тогава си взема багажа.
М.М. (Марийка Марашлиева): Даже дъжд валяло върху…
Г.М.: Веднъж брат Антов нещо несъгласен с Братския съвет отива у брат Боев. Той горкият беше на легло. И няма с кого да се справи и как, почва да бие брат Боев, че не се съгласявал с някои работи. Това нещо се разчу, нали, разтревожи ни всички и мина няколко време и трябваше да почнеме беседите вече. И аз мислих, правех така, измислих първата беседа, която трябва да посетим, отидох до чешмата там, портичката, нали, и чакам сутринта, по едно време, нали, беседите почваха в 5 часа. По едно време идва брат Антов с жена си там. И аз седя на портичката и викам: „Брат Антов, сестрата може да отиде на беседа, обаче вие, викам, се показахте голям герой, вземахте, бихте един брат, който е на легло. Аз, както виждаш, нямам нито бастун, нито тояга в ръката. Искам да ви видя гърба, викам, ще се върнете обратно, няма да ви пусна да отидете на беседа.“ Той в това време чука с бастуна, така и вика: „Аз утре ще ти дам да разбереш, едно-друго.“ Викам: „Утре, наблизо имаше електрически стълб, викам, утре може на тоя стълб да ме обесите, викам, обаче сега да ви видя гърба.“ В това време минават братя, сестри, отиват на беседа и слушат, нали. И той гледа, гледа, видя, че е безсилен и ще-не ще, се върна. Не дойде на беседа. После няколко време го гледах, идваше с някой негов…, негово протеже да го пази да не таквоз. Обаче аз нямах нищо общо с това нещо, исках само да му покажа, че ако той е много силен, има и други силни.
След като ме изгониха от братския стол, че съм лъжел, крадял, мина се една година, пак трябва да се отиде на Рила, нали. И брат Николай, независимо от всичко, което беше станало между нас, идва и вика: „Брат Гради, хайде ела пак на Рила, да помагаш там нещо.“ Викам: „Брат Николай, бих дошъл, обаче нямам никакви средства сега, не мога.“ – „Аз, казва, ще поема издръжката.“ Викам: „Добре.“ И тогава сестра Ганка работеше още братската работа там. Тръгнахме с брат Николай, отидохме на Рила. Ганка, брат Николай и аз отидохме на Рила. Седяхме каквото правехме там, нали. По едно време се връщаме. Брат Коста Стефанов за сведение беше счетоводител на Рила и тогава брат Борис Димитров, той работеше, беше чиновник в града, пенсионното отделение, беше на Рила, обаче той страдал от астма и един ден му стана много лошо и нямаше кой, викам на брат Янко: „Брат Янко“, а пък брат Янко ще слиза в Гюлечица за багаж там. Викам: „Брат Янко, остави ми най-добрия кон, да мога да сваля брат Бориса.“ И той ми остави, имаше един хубав бял кон. И той тръгна с конете напред. Аз вече като бях готов, качихме брат Борис на коня, нали. Коня със самар, нали, всичко хубаво, и за сведение от толкова братя и сестри брат Нестор Чуклев ме придружи от второто езеро да минем най-трудното място до първото езеро, нали, пътеката, камънаци, всичко и от там ме остави сам и аз трябваше да се справям с тоя „лек случай“.
Държа коня за юздата, държа брат Борис, понеже брат Борис едва седи на самара, нали. И как го заведох долу, вече ще слизам клековете, сипея където беше, беше много върло там и тъкмо да почнеме да слизаме тоя сипей, конят се изправи на задните крака, за малко да падне брат Борис. Добре, ама аз в това време се сетих, викам: „Е-е-е, брат Борис сигур си заминаваше за оня свят, понеже съм чувал и от Учителя, а че конете виждат това нещо. И тогава какво да направя, вързах коня за един клек, вземах брат Борис, той беше с пелерината на самара, сложих го на гърба си и от там почнах да слизам по пътеката така, само че обикалях където минаваха конете, защото може да се плъзна, че да отида и брат Борис и аз там, да пострадаме. Слязох на поляната долу, има, нали, гора, боровата гора. Сложих пелерината, сложих брат Борис и аз се върнах, вземах коня, отидох пак при брат Борис, вързах коня, качих брат Борис на самара и пак полека, полека, минах гората, минах Вада. От там слязох до, сега дето е хижата Вада. Обаче ние тогава спирахме на Гюлечица. И пристигнах на Гюлечица. Брат Янко ме чакаше още там. Посреща ме и брат Коста Стефанов, той беше на Гюлечица. И оставих брат Борис Димитров и тръгнах за Самоков да намеря кола, да мога да го заведа в София, нали. Той беше тежко болен. Отидох в Самоков, търсих насам, нататък, намерих една кола таксиметрова и върнах се на Гюлечица да взема брат Борис. Обаче като отидох на Гюлечица, брат Борис си е заминал за оня свят вече. Качихме го в колата, минах през Самоков, обадих се на таксиметровата служба, че трябва да го заведа в София, нали, да не се чудят те какво става с колата, нали, аз я вземах за един-два часа, да го заведа до Самоков в болницата, нали. Не мисля да го водя чак в София. Обаче при тоя случай – в София.
Минах покрай Изгрева. Спрях до мостчето. Отидох, казах на някои братя, сестри там, те дойдоха, видяха го. В това време брат Димитър Звездински, те бяха големи приятели, качи се в колата. И без това трябваше да минем покрай неговия дом, а пък брат Борис Димитров живееше до университета, срещу градината така. И отидохме с брат Звездински, че той съобщи на родителите му. Родителите му слязоха, на всичко отгоре нахокаха брат Гради, понеже им жал за сина, нали. Добре, ама аз нямах нищо общо, аз просто прислужвах. И тъй както беше, отидохме на гробищата, оставихме брат Борис в…, как се казва това?
М.М.: Дом на покойника.
Г.М.: А, дом на покойника. Понеже трябваше неговите родители да отидат с дрехи, да го преоблекат там, нали, така. Оставихме го в Дома на покойника и излязохме да се качим на колата, обаче с брат Звездински. Качихме се на колата, шофьорът започна да се мъчи да запали колата, обаче колата не ще да тръгне. Нещо не предава горивото, не знам какво. И мина половин час и повече. Брат Звездински почна, седи и се моли, вика: „Брат Борис, моля ти се, пусни ни да си тръгваме вече, щото трябва да си отиваме.“ И мина долу – горе около един час и шофьорът се справи там с колата. Минахме пак покрай Изгрева, оставих брат Димитър на Изгрева. Аз отидох до Гюлечица, докъдето можеше да ме закара колата, платих на шофьора и си продължих пътя. Като пристигнах на Езерата. Бях много изморен, нали, два-три дена така бях…
М.М.: В напрежение.
Г.М.: А?
М.М.: В напрежение.
Г.М.: В напрежение, нали. И още рано, взимах си, легнах в палатката съм заспал. По едно време слушам някоя сестра вика. Като излязох, като излязох, не, ами отвътре, понеже аз съм на леглото, викам: „Какво има?“ И тя вика: „Сестра Йотка те вика. Аз съм, казва, Гради.“ И аз викам: „Почакай.“ Вземах, облякох се, излязох. Викам: „Какво има сега?“ Ами казва: „Аз днеска бях на Мальовица и като се върнах изморена, казва едно-друго, легнахме си с децата, обаче сега като се събудих, децата ги няма казва, и се много разтревожих.“ И пак няма кого, брат Гради ще оправя и тази работа. И слязохме на огъня до езерото. Голям огън имаше. Обаче нейните Мими и Виктория ли, не Виктория, ами Веса.
М.М.: Виолета.
Г.М.: Виолета, ги няма там. И питахме, разпитвахме, някой ни каза че тука една групичка, хижаря, Анчето на брат Тодор Гледача, Георги Стратев и Веска ли каза?
М.М.: Виолета.
Г.М.: …и Виолета излезли, към чешмичката отишли. Викам на сестра Йотка, щото тя пък бавно ходи, нали, аз имах батерийка, където ходя. И викам: „Аз ще отида да ги търся.“ Минах чешмичката и от там тръгнах по пътеката, пътеката нагоре към третото езеро. И по едно време чувам някой говори и като ги наближих, светнах с лампичката, гледам наште хубавци се връщат. А пък Анчето, Господ здраве…, а тя пък Анчето беше първа, а пък там пътеките са, не пътеки ами вадички, водата дето вървяла така. И тя седи така и аз като отидох, тя първа, ѝ ударих едно шамарче, сигур не от шамарчето, ами там тя не е седяла добре на пътечката и падна така. След това Георги Стратев пък се готви да не го бия пък него. Никого не ударих само… И тръгнахме, отидохме при огъня, понеже Анчето обичаше хижаря много така си флиртуваха и за да не е сама с хижаря, вземали и брат Георги и Виолета, нали.
М.М.: За параван.
Г.М.: Да. Едни други да си правят параван. И на другия ден, викам: „Бе Мими, къде ходихте снощи?“ – „Ами брат Гради, аз, казва, бях в езерото там“, пък с някое друго гадже се разхождала с лодката. И никой не ме питаше, че два дена не бях спал, не бях почивал, върнах се на Езерата, пак неприятности.
Веднъж бях пак горе, гледам една войскова част, началника им дал заповед да минат през лагера, а лагера още си беше долу, нали. Хижата…
М.М.: Не беше построена.
Г.М.: Още не беше построена, нали. И аз в това време видях там много братя и сестри, ама всички гледат. Минават войниците, гледат палатките, гледат това като че ли правят обиск и аз от там се спуснах при началника им. Викам: „Бе другарю началник, вие, викам, сте военен. Кога през вашия лагер ще минат така хора? Може ли такова нещо, има пътека или покрай езерото или ето тука има по средата пътека. Ще се изкачите по пътеката и си вървете, където ви е работата. Как може, викам, да вървите така? Забранявам ви, викам, да минавате тука. Има възрастни хора, деца, ще се изплашат едно-друго.“ И той в туй време ме гледа и всичките, войниците се спряха, защото още бяха в началото на…
М.М.: На лагера.
Г.М.: На лагера, нали. И извика войниците и си тръгнаха по пътеката. И тогава, Господ здраве да му дава, имаше един брат Иван, брат Димитър Шишков, той беше артист, бяхме много близки с него. И след това той ме извика, вика: „Брат Гради, никой не можеше да го направи това нещо, вие казва, как излязохте и как спряхте, вика.“
Това мина. След няколко дена, както сме на бивака, така, нали вече горе сме на бивака, нали, долу имаше много посетители, нали. И гледаме едно момиче се качва по Харамията, ама от страна на бивака имаше един хребет. И викам: „Никой няма да вика, да не го изплашим, нали.“ Обаче като се върна, то се оказа на брат Кадиев дъщерята, Иванка ли се казваше? Не Иванка, ами, щото тя жена му се казваше Иванка. Детето на брат Кадиев. И аз му викам: „Я, си събери, викам, багажа тука и веднага ще дойдеш при мен.“ В това време ме заобиколиха брат Славчо Печеников и неговите бяха такива палавници. Добре, ама и те имат деца едно-друго. И викам: „Събери си багажа.“ И те викат: „Какво ще прави?“ Викам: „От тука да си върви в София.“ Брат Янко щеше да слиза в така… „Ама тъй било, тъй било.“ А пък аз мислех да го заведа до езерото долу, като вземе да слиза по камънаците и да го върна, обаче и това не стана, прибрахме. Викам: „Хайде, тоя път няма нищо да направя.“ След това брат Кадиев дойде след няколко дена. „Ама вие трябва тука да купите топки, пък не знам какво, че децата да имат да играят.“ Викам: „Като искаш да има топки и люлки и забавачки за децата, ще го пратиш, викам, в някой почивен дом за деца. Няма да ми го пращаш тука да ни тревожи.“ И такива работи имах много изживени.
Веднъж със Славчо Печеников сме на Изгрева, вика: „Гради, аз тогава не бях на Рила, нали, ела, казва, да те заведа на Рила.“ И аз се почудих, викам: „От къде накъде Слави ще ме води на Рила.“ И викам: „Добре, ще дойда, кога ще се върнем?“ – „Ами за един-два дена.“ Викам: „Добре.“ Той имаше една кола с едно место, където е багажника, отваряше се капака, седне човек, отвънка. Духа го малко вятъра, ама нищо. Качих се аз, по едно време дойде сестра Люба, дойде и брат Слави. Тръгнахме. Стигнахме, понеже беше много хубаво времето, коли тогава не излизаха до хижа Вада, тогава беше горски дом, така. Слязохме от колата. Той си гарира колата, едно-друго. И вика: „Брат Гради, аз, казва, имам много важна работа, ще вървя напред, а вие, казва, с жената и детето…“ И брат Гради тогава му дойде акъла, щото това дете трябва да се носи от хижа Вада до горе. А пък това дете, за сведение, беше Буба.
М.М.: Дъщеря му.
Г.М.: А?
М.М.: Дъщеря му.
Г.М.: Дъщеря му. Първата му дъщеря Буба. Тръгнахме нагоре полека, полека. Добре, ама то едно своенравничко такова, като…, да не кажа като родителите му. Тръгнахме нагоре, тук се отбие да търси ягодка, там се отбие таквоз…, а времето минава. И викам на сестра Люба: „Люба, викам, туй дете трябва да го взема, да го нося, викам, не може така.“ –„Ама то тежко, казва.“ Пък раницата ми беше доста тежка така. И няма какво, вземах я, сложих я на гърба, тя, де с едната, де с другата ръка ми шляпа шамарчета, недоволна от това. Почна да плаче, да рита едно-друго. Аз я нося, няма как. И по едно време заспа и тъй както заспа, Гради, нали, туй му беше занаята, от малък още бавех децата по нивите. Викам: „Ето сега съм вече на 20-21-22 години, ама пак ги бавя децата. Стигнахме там и по тоя начин брат Гради си прекарваше времето на Рила.
И един ден… Имахме големи разправии по тия въпроси. Един ден, като бях на Изгрева, сестра Цвета Йончева, нали, жената на Йончо, те имаха една внучка. И тя е разправяла нещо, станало въпрос за Рила и вика: „Оставете го брат, брат ви Гради“, ама внучката разправяла нещо: „Оставете го, казва, той постоянно ви се караше, искаше да ви бие, искаше да ви гони от там.“ И тя гледа баба си, гледа, пък вика: „Бабо, казва, той, казва, много ни обичаше и затова, казва, се караше и на нас, и на вас, да не ни пущате на езерото.“ Сигурно е станало някой път случай и то е забелязало, на някое дете, стъпи на някоя плочка и се плъзне там, ще вземе да се удави, нали. И много пъти ѝ благодаря и на някои братя и сестри, като ми разправят как е било на Рила, викам: „Идете да питате сестра Цвета Йончева, тя ще ви каже какво ѝ е казала нейната внучка, че тя е почувствала, че аз съм ги обичал, ама родителите им не са ги почувствали, както Йотка, както и други, и други.“ А всичко обвиняваха брат Гради.
… свещената вода. Веднъж играхме гимнастики и гледам от Тополица няколко сестри отидоха да си налеят вода там, дето брат Петър Филипов…
М.М.: Над Чистотата.
Г.М.: …летуваше. А?
М.М.: Над Чистотата.
Г.М.: Над Чистотата там.
М.М.: И Съзерцанието.
Г.М.: Да. Над Съзерцанието и Чистотата. И викам после на сестрите, викам: „Какво, защо носите от тая вода?“ – „Ами сестра Султанка ли беше…. ?
М.М.: Стойна. Стойна.
Г.М.: Стойна. Сестра Стойна. Тя беше ясновидка. Тя казала, че това е свещена вода. Викам: „Каква свещена вода? Там пладнуват овцете и с извинение, изхождат се, пикаят по снега и като почне да се топи снега, чешмата се усилва там със силна вода.“ Между другото го бях казал и на Мичето Златева. Вика ми: „Гради, тая чешмичка едно време, като се любехме с брат Димитър, ходихме, казва, ние я правихме, казва.“ А пък Учителят препоръчваше долу чешмата с двете ръце, нали. Чиста, хубава, обаче ние не признавахме какво е казал Учителя, ами какво казва някоя ясновидка.
Веднъж реших да отида на Рила на 21 май. И вземах раницата, отидох в Самоков. От Самоков отидох на Гюлечица. Легнах си и сутринта, когато ставам, гледам пред…, в двора на Гюлечица една джипка. Тръгна брат Гради. Полека, полека изкачих се на Езерата. Отидох на Молитвения връх, там минах покрай местото на Учителя, Молитвения връх, после на чешмичката. То почти навсякъде снежно, обаче нямаше много дълбок сняг. И като бях на Молитвения връх, гледам на първото езеро една група. И наближаваше вече обед, аз трябваше да се връщам. Върнах се и като отидох до първото езеро, гледам един руски полковник хвърля въдицата и лови риба. Аз го поздравих така, ама се спрях да позяпам малко така, да гледам. И той хване рибата, вземе, откачи я от…
М.М.: Въдицата.
Г.М.: …въдицата и пак си я пусне. Аз го погледах така, викам: „Детешка работа“, но както и да е. И си тръгнах. Отидох така покрай групата, там ми беше пътя, нали. Гледам познати – директора на горското стопанство, жена му, имаше горски там и още, а-а-а имаше един българин, той беше майор, той работеше в железницата, добър приятел на брат Тодор Михайлов и аз го познавах, обаче след 9 септември стана военен, нали, майор. И погледах ги така, поприказвахме си. Те таман сложили обеда и в това време извикаха полковника. Той дойде и седна така. И първата му работа беше: с една вилица набоде едно голямо кюфте, кюфте ли, пържола ли беше, май че кюфте, и ми го подава. Викам: „Извинявайте, аз месо не ям.“ Той ме гледа така. И в това време директора на горското стопанство, живееше в Говедарци, познавахме се много добре. Ходил съм даже у тях някой път. Връзката ни беше понеже на Гюлечица горското стопанство, нали, като ще отиваме на Рила, аз отивам, помоля го…
Мария Минчева – майката на Гради Минчв
Гради Минчев 11 B
Г.М. (Гради Минчев): … да дадат голямата стая. Там си слагахме багажа. После някои братя, сестри, закъснели, нали, преспиваха там и тъй нанататък. И той почна, сега, искаше да бъде по-интересен, почна да разправя за братството. Така, нелепости малко, но разправяше, всички го слушат и се смеят. И по едно време като привърши, аз се чудех какво сега да им разправям, нали. Всичкото ще бъде за тях лъжа от моя страна. И помолих горския, се познавахме много добре, забравих му името, нали. Викам: „Ако обичаш, кажи нещо за братството, нали. Каквото знаеш така.“ Той поседя така и вика: „Ще ви кажа един случай, който ме задължи един брат там техен, аз познавах и него, познавах и жена му много добре и той изглежда се е съмнявал в жена си и го е помолил няколко пъти да я проследи с кого ходи, как ходи, нали едно-друго. И аз, казва, един ден сутринта рано, те стават на Молитвения връх отиват, там Учителят държи беседа. След това, казва, закусват, ходят на Паневритмия, нали, всичко това. И него ден аз, казва, си определих да следя тая жена с кого ходи, как ходи, нали. Къпят ли се, любят ли се, какво правят, да му докладвам. За сведение, казва, целия ден я наблюдавах, тя си сменяше компаниите, тъй ходеше тук-таме, обаче нищо лошо не видях в нея. И след това казах на мъжа й.“ Викам: „Мисля, че е доволно, нека да разбере, вие познавате братството, ама другаря полковник, викам, не го познава. Да има представа.“
М.М.: Другаря майор, искаш да кажеш.
Г.М.: Полковник!
М.М.: Да.
Г.М.: Моля ти се, недей ме такова. И оттам те ме черпиха нещо друго и викам: „Хайде довиждане, аз тръгвам.“ От там тръгнах, стигнах Вада, Гюлечица, нали. Упътих се за Говедарци. И по едно време още съм далеч от Говедарци, нали, в гората там ме настига джипката. И като ме замина така, спря джипката и полковникът ми казва: „Побързайте, казва, ние ще слезем в Говедарци и ще ви вземем за София.“ Щото там вече колата, джипката се изпразва, хората почти слизат. Викам: „И да бързам, пътят е далеч, ако имам късмет, викам, добре.“ Те тръгнаха. „Довиждане.“ – „Довиждане.“ Минаха 20-30 крачки ли какво, джипката пак спря. Аз отидох до тях и полковникът вика: „Я, стъпи тука на стъпалото.“ Стъпих аз. Вика: „Хвани се добре, тука.“ Защото, долу беше вече топло, нали, горе снега на Рила, обаче долу през май беше много топличко така и покрива събран на джипката. „Хвани се, казва, тука сега добре.“ Хванах се. Вика: „Можеш ли до Говедарци така да пътуваш?“ Раницата на гърба така, аз се наведох така малко навътре. Понеже джипката беше препълнена, нали, с народ. И викам: „За сведение не до Говедарци, ами до София, викам, мога да пътувам така.“ Както и да е. Стигнахме в Говедарци. Отидохме в къщата на директора и те почнаха там, сложиха разни яденета, разни пиене, едно-друго. Аз ги погледах, викам: „Аз ще сляза да помогна на шофьора, викам, да измием колата, нали.“ – „Ама няма, казва, той сам ще…“ Викам: „Не, нищо, вие се почерпете, аз…“ Слязох, помогнах на шофьора. По едно време всичко беше готово. Шофьорът го извикаха и той си закуси там пак, нали. И по едно време: „Довиждане.“ – „Довиждане.“ Качихме се на… Полковника и майора се качиха на задните седалки, пък аз седях до шофьора и тръгнахме. Пътуваме и по едно време полковникът така ме пипа по рамото, аз се обърнах. Вика: „Абе, колко хубав човек си, казва, а не ядеш месо, не пиеш, казва, що за човек, казва?“ И аз помислих така, викам: „Ще ви отговоря, но малко ще помисля, викам.“ И по едно време се обърнах така. Викам: „Вижте какво, вие сигурно знаете Лев Толстой? Аз още от дете, викам, като бяхме в отделението, в класа като учихме, съм чел от него брошурки. Той вегетарианец, въздържател, всичко. И сега, ако взема, казвам, да ям месо и да пия вино, за да ям месо, викам, ще трябва да хвана едно агънце или някое друго животно, да го заколя. Аз, викам, не желая такова нещо. Ако река да пия алкохол, друго и друго обаче виното, викам, много го обичам, по-голям пияница, викам, от мене няма да има. Аз, викам, бях, като дете бях кръчмарче в една кръчмарница и там, въпреки че бях малък още, имах чувството да не пия и се отказах, нали. Когато исках да пия нещо алкохол, взема една бучка захар, две-три капки от коняк, така да ми мирише малко и ям, смуча захарта. Ако взема да пия, викам, от мен няма да стане никакъв човек. Викам, два метра човек пиян ще се търкалям по улицата. Но викам, помислете доста и като вземете вече решение, тогава ще ми отговорите.“ И се обърнах. И по едно време той пак ме тупа по рамото, вика: „Виж, казва, какво тъй както сте, продължавайте, казва, нали. Аз помислих доста, но карайте, казва, така.“
И после пристигнахме в София, нали. Аз на Цариградското шосе спряхме, слязох, отидох си. Казах им, впрочем българинът – майора, знаеше, той идваше на Изгрева от време на време и няколко пъти те дойдоха с полковника на беседа, така ги видях.
Втори път бях на Рила пак сам. Върнах се и до Самоков пеш. Като отидох в Самоков, автостанцията, всички рейсове, които трябва да пътуват за София, са тръгнали. В това време, а пък вечерта имаме много хубав концерт в братския салон. И желанието ми беше много да мога да се прибера в София, нали. И гледам една много луксозна кола, така настрани седи и вътре, по право тя пристигна отнякъде. И от колата, спря така, едно, две деца слезяха, слезе един двама човека така. И колата седеше така, нещо приказваха едно-друго. По едно време те си тръгнаха, остана шофьора само. Ама колата беше една от най-луксозните. Отидох при шофьора, поздравих го, викам: „За къде ще пътувате?“ Вика: „За София.“ Викам: „Е, аз се връщам от Рила, утре, викам, за сведение работя в железниците, в завода „Георги Димитров“, там правихме една стоманолеярна, аз работех мозайките. Утре трябва да съм на работа, а пък съм изтървал всички рейсове и няма как да се прибера. Викам: каквото трябва, викам, ще ви платя, да ме вземете.“ Той ме гледа, вика: „За сведение моята кола е министерска, казва, с тая кола се возят само министрите, казва, и ни е забранено да возиме пътници.“ Викам: „Бе, аз тоя отговор го знам, викам, кажи някой друг отговор, да мога да се прибера в София.“ Той ме погледа, погледа. Вика: „Аз от тука ще тръгна и като сляза…“, долу имаше, нали, конопена фабрика, „Рила“ ли беше, какво. „Там под фабриката ще…“
М.М.: Ленена.
Г.М.: Ленената фабрика. „Там ще спра и ще ви чакам.“ И аз, тръгна той, викам той дано не ме излъже, викам. Щото всичко става сега. Може би само да се освободи от мен. Добре, ама гледам като стигна фабриката и мина така фабриката малко и отдели се от шосето така настрана и седи. Аз пристигнах, свалих раницата. Сложихме я в багажника и тръгнахме. Като стигнахме до разклона там, беше кулата ли го казваха, там. Там имаше разклонение шосето за София и за Дървеница. И аз сега, понеже вечерта имаше много хубав концерт, за да не закъснея пък за концерта, викам: „Хайде, моля ти се, мини през Дървеница, ако искаш, казвам.“ Вика: „Добре.“ Минахме през Дървеница, от Дървеница на Изгрева, спряхме до мостчето и аз седя сега и му казвам така, викам: „На два въпроса не ми отказахте. Обещайте ми, че на третата молба пак няма да ми откажете.“ Той ме гледа, гледа така, вика: „Пък какво ще е?“ Викам: „Няма да е лошо, викам. Само ще ви моля да ми приемете молбата.“ Вика: „Дадено, приета е, казва.“ И аз вадя портмонето. Тогава 200 лева не бяха много пари, тогава хиляди харчехме, нали си спомняте. И му давам 200 лева. Той така дига ръцете и се пази. Вика: „Аз съм, казва, държавен чиновник и не мога да вземам пари.“ Викам: „Вижте какво, вие и не можехте да ме вземете, да ме доведете, обаче ме доведохте до…, после ви помолих през Дървеница, пак. Сега, ако щете пък ги подарете на някой друг човек, ама ги вземете, нали, да така.“ Той ме гледа, гледа и ги прие. Слезе от колата, отвори багажника и ми даде раницата. Значи този спомен пак от Рила. Аз сварих концерта.
Веднъж приготвяме багажа за Рила с брат Николай Дойнов, нали, той е адресиран багажа, кой колко килограма носи, нали, да знае как да заплатиме на конярите, нали. И измерихме багажа и по едно време един по един всички си излязоха от салона, от трапезарията, нали, и останах сам. Значи предстоеше ми всичкия багаж, който трябва да натоваря на камиона, да го изнеса до камиона, да се кача на камиона и постепенно да го наредя. Почти беше невъзможно, защото много багаж, тежък, всичко това. После тогава беше лятно време, горещо, нали. И имаше една сестра там. Гледам една от най-големите групи, които ще пътуват, беше групата на брат Иван Антонов. А пък те неговата група бяха все братя и все здравеняци така, от Трявна, от тук-таме, брат Крюгер, някои такива, нали. Брат Милан от Щръклено учителя, нали, всички.
М.М.: От къде? От къде брат Милан?
Г.М.: От село Щръклено, то е Казанлъшко, Кюстендилско. Викам: „Друг няма, ами понеже те са група, ще помоля сестрата да отиде при брат Иван, да му каже да…, там брат Станьо, брат Славчо, някой от Трявна, нали, да дойдат да помогнат да натоварим багажа. Отиде сестрата, по едно време гледам брат Иван Антонов идва и като дойде при мен, такава кавга изсипа. „Аз съм…, имам кокоша сляпост, не мога да гледам, а ти ме караш да идвам тука да товаря багаж едно-друго.“ Викам: „Аз казах на сестрата, понеже вашта група е към 5-6 души, нали, и са все братя, да дойдат да помогнат да натоварим камиона. Викам, няма никой кой да ми помогне, кой ще натовари камиона?“ Както и да е, накара ми се той и си отиде. Аз погледах, погледах, затворих салона, заключих го и се прибрах вкъщи. И викам на шофьора, други път ставахме към 2 и половина, 3 часа и тръгваме за Рила. И му викам, той се казваше Гавраил, един много хубав шофьор, брат, той не беше брат, аз си го имах за брат. Викам: „Брат ми, утре докато не дойда да те събудя, няма да ставаш, нали. Щото имаше часовник, там дрънка, нали, аз вземах часовника за себе си да…
М.М.: Той на Изгрева ли живееше?
Г.М.: Не, той си живееше, той беше към такова…, към управлението на ДАП, нали, с камион, нали. И по едно време…
М.М.: Понеже…
Г.М.: Той близо два месеца, аз не го пуснах. Тогава имахме много народ и правех, струвах, намирах му работа едно-друго и която работа пък ме закара после при прокурор, че съм правил черна борса. Любимият ми брат Антов, нали, пренасяхме разни трупи, разни дъски, едно-друго, само и само да ми бъде под ръка, щото за да изтърва него човек, после друг надали ще мога да намеря пък подходящ, нали, всеки момент да може да пътува. А иначе вечер си спяхме у дома, нали, на Изгрева.
И отидох сутринта рано, Бог светлина да му даде, брат Димитър Звездински дойде пръв и камиона гледа празен, нали. Чергило нямаше, беше времето хубаво. Вика: „Бре-е-е, багажа ненатоварен.“ Викам: „Брат Димитър, вий всеки дойде, остави си багажа тука, чака да го премерят, нали, да вземе да знае колко килограма му е багажа, обаче никой не се сети да остане, да натовариме багажа. Кой ще го натовари?“ И постепенно почнаха да пристигат братята и сестрите и аз ги питах, викам: „Който иска, да ми дава тука багажа, аз ще го наредя, нали, си знам как да си го наредя.“ И по едно време почнаха, дойде и доктор Йончо с жена си Цвета и той… По едно време аз горе на камиона натоварих всичко, едно-друго, почти бях изпотен вече, слязох и отидох при шофьора. Той сложил жена си до шофьора и той пък трябва да бъде до жена си, нали. Вика: „Ние ще пътуваме в кабината.“ Викам: „Извинявай, но аз досега съм товарил багажа и почти съм потен, нямам време даже да се преоблека, вие ще се качите горе на…, нали, на камиона, ако искаш, викам, най-много можеш да оставиш жена си тука.“ Той се развика там, разкряка се, обаче слезе жена му, качиха се горе и потеглихме за Рила.
Като отидохме там. Мисля беше една от първите групи или втора, какво, слязохме от камиона, разтоварихме всичко. В това време до хижа Вада имаше овчари, там с овце много, магарета, нали, едно-друго там. Там дояха овцете всичко, към 5-6 души, повече май. И разтоварихме камиона. Върнахме се. На другата заран пак група. Като отидохме, заварихме само брат Влад Пашов. И…, а пък като се стигне на хижа Вада, трябваше, имаше мост, да се мине моста, имаше поляна, там стоварвахме багажа. И като отидохме, понеже много рано пристигаме, конярите още не бяха дошли отгоре да вземат другия багаж и брат Влад Пашов ми вика: „Брат Гради, казва, конярите не можаха да вдигнат багажа и вечерта, казва, аз събрах багажа, покрих го с едно платнище и си легнах, казва, на една страна така и таз заран като станах, откривам багажа, имахме, казва, един сандък, газен сандък с олио, с мазнина там, нали всичко, да не се чупят шишетата едно-друго.“ Брат Влад Пашов и брат Димитрий си го сложили в тоя сандък, обаче сандъка откраднат, няма го. Пък аз, тия овчари ме познаваха и от по-рано. Като почнем да носим багажи и слизаме там, те ме заобиколят няколко души, зяпат, гледат. И като разтовариме, имам зарзават, нали нещо, плодове нещо, дам им там да се почерпят, нали. И мисля сега какво да правя с тоя сандък. А там брат Димитрий, той беше така по мекиците, едно-друго правеше някой път. Вземали може би цяла тенекия олио, нали всичко това, чист зехтин. И мисля и викам на шофьора: „Седни, викам, тука, след малко ще дойда и ще закусваме, нали.“
И отидох при овчарите. Те вече тъкмо докарали овцете и ще почват да доят. Викам: „Добро утро.“ – Добро утро.“ Викам: „Вижте какво, снощи тука един наш брат е останал да спи и от багажа е изчезнал един газен сандък. За сведение тоя сандък е, викам, на едни големци военни, викам. И мислих, мислих никой друг не е способен да направи това нещо, освен някой от вас.“ Те почти всички викнаха: „Как може да ни обиждаш, това, това.“ Викам: „Добре де, да не дойде някой от Мальовица, викам, или такова. И този, който е дигнал сандъка, той, викам, е обиколил нататък. Вижда какво е, що е. Защото вий сте ни най-близки тука, няма какво.“ И те се разсърдиха. Викам: „Вижте какво, аз ще отида да закуся и ви казвам следното: ако дойдете да ми кажете къде е сандъка и да го прибера, на никого няма да казвам, освен на вас. Но ако не дойдете, аз, викам, ще се прибера в София и ща-не ща, ще трябва да кажа на тия военни, а те са големци, викам, ще дойдат тука с една джипка, викам, и ще ви приберат и какво ще ги правите тия овце и магарета тука, едно-друго. И като ви приберат, викам, няма да ви свалят в Говедарци или в Самоков, а направо в София, викам. Така че помислете.“ И те ме нахокаха, както и да е.
Аз се прибрах и почваме да закусваме, викам, с шофьора и брат Влад там, тримата. И по едно време гледам един малчуган към 20-19-20 години идва и малко гузен такъв. Вика: „Бай Гради, искам да ти кажа нещо.“ Викам: „Добре.“ Станах аз. Отидох настрана. Вика: „Виж какво, аз знам къде е сандъка, ама като дойдете и ще…“ Викам: „Виж какво, ти виждаш, че имам камион тука. Където и да си го занесъл, отиваме, качваме го на камиона, докарвам го тука. Аз, викам, като отида в София, те ме питат как пристигна едно-друго, интересуват се. Не мога, викам, да ги лъжа тия хора, затова…“ – „Ама тъй било, тъй било.“ –„Сега шофьора е на мое разположение, аз му плащам превозите, едно-друго.“ Вика: „Хайде, ела с мен, казва.“ И тръгнахме по шосето така вече да се изкачваме нагоре. И така като излязохме, то е към стотина метра така височинка, той се отби вдясно, там където близо към реката вече така, посока на реката и зад едно дебело [дърво], голям бор сложил сандъка, набрал папрат, там едно-друго, шума и го покрил. И значи да имаше, да имаше 150-200 метра, ама нямаше така. Вземахме сандъка, викам, и си го занесохме. И с шофьора, викам, се прибрахме вече. Значи и с тоя сандък имах опит.
Една вечер натоварихме багажа на колата на брат Йордан. И по едно време, колата му беше пред неговата къща, и по едно време, тъй както натоварихме багажа, брат Йордан изчезна и по едно време се връща. Той бил при сестра Невенка и сестра Анка Шишкова, и вика: „Брате, тука от този багаж ще трябва да свалиме известна част, защото сестра Невенка трябва да натоварят някакъв друг багаж, да таквоз.“ Аз го погледнах, викам: „Виж какво, тоз камион аз те ангажирах, аз ще ти плащам, аз го натоварих с багаж, братята и сестрите всички, които ще пътуват, било с камиона, било с рейса, нали, за Рила, те ги няма тука. Утре ще им свалиме багажа сега, а пък те ще пътуват, ще отидат без багаж.“ Викам: „Който е искал да пътува, трябваше да каже по-рано, сега ти забранявам, нито една игла няма да свалиш тука.“ И погледах братята и сестрите…
Край 11 В
Кирчо Стоянов /Лъвчето/ целува ръка на Учителя след завършване на Паневритмия. Обикновено застават един след друг и чакат реда си. Вляво чака Гърнева, зад нея се вижда Мария, майката на Гради Минчев
Съобщение!
Издирваме материали, свързани с времето на Школата! Молим, ако имате информация за местонахождение на дадени материали, нотен, документи, писма, спомени или друго да ни съдействате за да може да го сканираме и издадем. Нека да бъде достояние на света!
Всеки достигнал до нас материал ще бъде прилежно сканиран и описан, и върнат на притежателя му във възможно най-кратък срок!
Пишете ни на имейл: [email protected] или ни се обадете на телефон: 0883362049 или 0883377904
Лиляна Табакова “Изгревът… говори” 5D – “Отче наш”
"Изгревът... говори" продължава с Лиляна Табакова 5D "Отче наш" Лиляна Табакова 5D - "Отче наш": "... Аз казах на Учителя, а Той ми каза как ще бъде в бъдеще. Тепърва как ще [вижте повече]
Лиляна Табакова “Изгревът… говори” 5В – Цигулките
"Изгревът... говори" продължава с Лиляна Табакова 5В "Цигулките" Лиляна Табакова, Учителят, Кръстьо Христов, Венцислав Янков пред приемната на Изгрева Лиляна Табакова 5В - Цигулките: ".... Вижте сега, когато Венцислав се [вижте повече]
Лиляна Табакова “Изгревът… говори” 5С – Десетата симфония
"Изгревът... говори" продължава с Лиляна Табакова 5C Десетата симфония Лиляна Табакова 5С - Десетата симфония : ".... В стаята на майка й [на Савка], в къщичката на майка й влязохме. Майка й [вижте повече]
Лиляна Табакова “Изгревът… говори” 5А – “Цялото небе пееше с Него”
"Изгревът... говори" продължава с Лиляна Табакова 5A "Цялото Небе пееше с Него" Лиляна Табакова 5А "Цялото Небе пееше с Него" : ".... Той [Учителят] някога звучеше като баритон, някой път звучеше като [вижте повече]
Елена Андреева 5D – Даване на песните
Елена Андреева 5D– „Изгревът…говори” Даване на песните Елена Андреева 5D - Даване на песните: "... Аз преживях един период от живота си, когато много плачех. Имах така известни неразбирания, трудности и понеже [вижте повече]
Елена Андреева 5С – „Пътят на ученика“
Елена Андреева 5С – „Изгревът…говори” „Пътят на ученика“ Елена Андреева 5С - „Пътят на учника“: "...Иска ми се да разкажа един случай със Савка. Това беше още първата или втората година от [вижте повече]
