Разговор на Вергилий Кръстев с Елена Андреева, стенографка на Учителя от 198…..г.
Вергилий Кръстев (В.К.): Искам да запитам за Вашите три имена, откъде идва Вашия род, откъде води своето начало и кога идвате в София?
Елена Андреева (Е.А.): Аз съм родена в Македония, Кичевско, село Свинище, така го казват местните иначе Свинец мисля, че е името му.
В.К.: Коя област е?
Е.А.: Битолско, Битолска област беше навремето.
В.К.: Да.
Е.А.: Щото аз, когато съм родена в миналия век, Македония беше в робство – турско робство. Аз съм живяла 9 години в турско робство.
В.К.: Коя година сте родена?
Е.А.: 1899 г., 21 юли стар стил, или 3 август по нов стил.
В.К.: Не си знаете часа?
Е.А.: Часа мама не знаеше, щото не са имали часовник.
В.К.: Вашата майка и Вашия баща откъде идва техния род?
Е.А.: Баща ми е роден в същото село, а майка ми е от едно село Яворец, по-далеч от това. Аз съм от втория брак на родителите си.
В.К.: Кой е починал, майка Ви или баща Ви?
Е.А.: На моят баща почива съпругата му след три годишен брак. И на моята майка почива съпругът й, който е бил в София на гурбет, и тука в София починал. И тогава хората се женеха така, препоръчват се един на други и се оженват.
В.К.: Това е една хубава форма, не е лоша форма. Сега Вие колко братя имате, сестри?
Е.А.: Аз нямам никакви братя.
В.К.: Сега в брака си има ли други деца?
Е.А.: Няма, само аз съм родена.
В.К.: И Вие до колко години сте били там?
Е.А.: Аз там живях до 9 годишна възраст и там учих началното училище. Дядо ми имаше петима сина и три дъщери. Голямо семейство, живеехме всички общо. Не така отделни семейства както сега, не се делехме.
В.К.: Хората живееха в онзи патриархален бит.
Е.А.: Да, така живеехме.
В.К.: Там имаше ли училище, в Македония?
Е.А.: Имаше, екзархията ги поддържаше. Тя пращаше учители и учебници ни изпращаха от там.
В.К.: Безплатно?
Е.А.: А, не, купувахме си ги. На български език печатани, да. Но екзархията се грижеше за това.
В.К.: И преместването на Вашия баща във връзка с професията ли е било?
Е.А.: Не. Баща ми, понеже те са бедни села и нямаха поминък и той идва вече от много ранна възраст в София на гурбет, както се казваше и е въртял търговия. Продавал е, в бакалия тука в София. С търговия се е занимавал. Стои тука 4, 5 години, с ортаци работи, после ще си отиде в село за 2 години пак и така се сменяха.
В.К.: И Вашата майка идва тука и се настаняват в София?
Е.А.: Аз се раждам три години след техния брак. Много съм чакана. Даже тя казала, че от „Света Богородица съм си измолила Ленчето“. Да, тя беше религиозна жена. Баща ми, аз бях ученичка в трето отделение когато решава да вземе майка ми и мене тука при него, за да се спре това прихождане. Защото променил се е духът в него. И така дойдохме в София, аз бях свършила трето отделение, учителят посъветвал татко да повторя, защото идвам при съвсем други условия, един голям град. Може би много неща ще ми липсват. „Макар, казва, че тя има право да постъпи в четвърто отделение, нека да повтори да си припомни познанията.“ И така повторих трето отделение, след това завърших четвърто отделение и след като завърших четвърто отделение, пак отидохме в Македония, мама искаше така, заради дядо ми. Понеже в село нямаше прогимназия, а пък аз исках много да уча.
Като съм била мъничка, все съм желаела много да уча. Може би това ме доведе до Учителя, тая ми любов към знанието. Поне така виждам в живота си тази линия.
В.К.: Вие знаете ли? Понеже казахте, че сте чакана много. Учителят дава един пример, казва: „В Библията има много методи за чакане на деца, един от методите е да се молиш, да обещаеш детето да служи за нещо“, има още 4-5 методи писани и като казахте.
Е.А.: Да. Чакана съм. И след това мама няма друго дете, така бях много галена, с много любов гледана. Аз много любов съм получила от майка си. Майка ми така ми казваше повече гальовни имена, отколкото името ми. Много ми се радваше мама.
В.К.: Това много е важно какво ще даде една майка през време на бременността и в детските години.
Е.А.: Да. И тя ме е кърмила 3 години.
В.К.: Три?
Е.А.: Да. Аз съм тичала и съм викала „мамо, цици“. И може би на това се дължи здравето ми, че съм била здрава, благодаря на Бога, че съм раснала при такива условия, да. Защото заболяването на краката ми аз мисля, че е кармично. И може би малко наследствено, щото баща ми имаше ревматизъм от 30 годишна възраст.
В.К.: Той ходеше ли с бастун?
Е.А.: Не. Ходеше вече в по-стара възраст, а не защото не можеше. Моето си е неможене.
В.К.: Ясно. Значи Вие после се връщате впоследствие в Македония.
Е.А.: Връщаме се, но тогава нямаше прогимназия и трябваше да ме изпратят или в Тичево или в Битоля, в пансиона. И писах писмо на татко, че непременно искам да уча и той ми писа да дойда при него.
В.К.: А майка Ви дойде ли?
Е.А.: Майка ми не дойде тогава, тя заболя по-късно през февруари и той отиде да я вземе и се върнаха в София, аз никъде не съм се връщала повече там.
В.К.: Тя починала ли е?
Е.А.: Да, рано.
В.К.: Коя година?
Е.А.: 1917 г. Остави ме 17 годишно момиче. Не, върнах се в София, записах се в прогимназията. Само лятото изкарах там, щото имаше холера.
В.К.: И Вие вече продължавате прогимназия.
Е.А.: Гимназия и Университет.
В.К.: Какво следвахте?
Е.А.: Философия.
В.К.: Философия, и завършихте ли?
Е.А.: Завърших.
В.К.: Коя година завършихте?
Е.А.: Окончателно 1926 г.
В.К.: Сега Вие сте при баща си, той има къща, има дом.
Е.А.: Баща ми тука няма къща.
В.К.: Вие живеехте под наем?
Е.А.: Да, баща ми имаше бакалия, и там до нея живеехме, имахме две стаи и там живеехме.
В.К.: Сега да си спомните някоя по-интересна случка и начина и повода, чрез който идвате до Учителя и Учението?
Е.А.: А, за Учителя. Бях ученичка в шести клас и бях отишла при една моя приятелка, и казват: „Горе живеят вегетарианци. Те ходят при един Дънов, дъновисти са“. Когато чух името Дънов, това име три пъти се повтори в мене като ехо. Това е една много особена опитност, брат, защото това име в мен отекна три пъти: „Дънов, Дънов, Дънов!“ И после, когато аз се запознах с Учителя, тогава разбрах какво значи. Разбирате ли? Значи някой в мене Го позна Кой е и за какво е. А не аз и моето обикновено съзнание. Може би в душата ми да е отекнало. Но това ми направи силно впечатление.
Бях завършила гимназия, и бях постъпила студентка в Университета и на моята приятелка, на нейния брат един познат, Георги Марков се беше завърнал от пленничество, щото беше по-голям от нас. И му се радвахме, нали от фронта си дойде. И каза: „Момичета, ще ви водя на едно място, много интересно.“ А той през това време се запознал с наши приятели – братя, в полка дето е бил пленен.
В.К.: Да не е брат Боев, Георги Куртев?
Е.А.: Не, в Скопие те са били. Други братя са били, не знам кои са били. Но те отидоха първия път при Учителя, аз не съм, не знам някаква работа съм имала. Но после, след една неделя отидох. Това беше първата неделя на 1920 г.
В.К.: 1920 г.
Е.А.: Да, първата неделя на 1920 г. Нея година за пръв път чух Словото на Учителя.
В.К.: И това става на „Опълченска“ 66?
Е.А.: Не. Тогава Братството беше купило един салон на ул. „Раковска“ и „Граф Игнатиев“. Там имаше Дом на журналистите. И горния етаж [имаше] две стаи, които бяха съединени. Махнали преградата и бяха го направили на салонче, отпред имаше доста голям хол и една малка стаичка за Учителя.
В.К.: Това ли беше „Турнферайн“?
Е.А.: Не. Този салон беше купен от Братството. Аз слушах беседите на Учителя цяла зима, но през лятото, аз бях нова, братския живот не можех да зная, понеже там имало генералши, важни, които с претенции били, нещо не са се споразумели, скарали се и го продали. Дали те са дали парите, нищо не знам.
В.К.: Къде се намираше салона?
Е.А.: Точно на „Раковска“ и „Граф Игнатиев“, срещу аптеката и колониала на ъгъла. Така под прав ъгъл, дето се пресичат. Сега там на мястото днес е сладкарница, а на времето имаше двуетажна къща. Влизаше се от ул. „Пиротска“ и имаше една задна вратичка. Главният вход беше от ул. „Раковска“.
В.К.: Значи това е 1920 г.
Е.А.: 1920 г.
В.К.: И Вие започвате постепенно, постепенно да идвате.
Е.А.: Е, аз като чух първата беседа. Вижте, след като се помина майка ми в 1917 г., аз преживех едно вътрешно сътресение. Аз разбрах, че в живота има смърт, и един ден и аз ще умра. Разбирате ли, това ме накара да се замисля и да се питам: Като ще умра, защо ще живея и как ще живея? Тези въпроси много живо ме интересуваха. И тогава аз започнах да се интересувам, ходех по сказки навсякъде, където говореха. И така през 1919 г. аз посещавах на Софрони Ников сказките.
В.К.: Къде бяха тези сказки?
Е.А.: На ул. „Пиротска“ в една стара къщичка, цяла зима съм посещавала. Това беше 1919 г., това беше теософско общество.
В.К.: И теософска литература.
Е.А.: Той държеше сказки, той беше ръководител и председател на теософите. И го слушах и ми беше интересно. И така се запознах за пръв път с много идеи, които после Учителят ги разискваше и не ми беше странно и чуждо. Щото нали вече като имаш една подготовка. Даже аз станах вегетарианка, преди да отида при Учителя.
В.К.: Какъв беше повода?
Е.А.: Как да ви кажа, аз някак отвътре почувствах, че това е повода. Така не толкова убеждения, никой не ме е убеждавал.
В.К.: То е вътрешен подтик.
Е.А.: Жестоко ми се виждаше това. Да заколиш животно и да го изядеш. Това ми се виждаше страшно нещо и когато бях мъничка, и вкъщи когато колеха агне или прасе, аз помня агне, аз не можех да ям месото. „Защо не ядеш“, пита ме баща ми. „Татко, гледа ме агнето“. Така просто не можех да хапна. Като малка като ми даваха да ям месо, така не обръщах внимание, ни си давах сметка.
После, под влияние на теософското общество, макар че бях чела и от странична литература. Имаше един брат от Лом, той беше офицер и юрист и покрай моята приятелка се сближихме, и той много неща ни разправяше, щото той е познавал Учителя и слушал Учителя. Ето защо от VI клас, след като се помина мама, аз започнах да се интересувам от много неща и така с доста неща съм запозната по тоя път.
В.К.: Прави ми впечатление, че тези, които са много добре запознати с теософската литература, са много добре подготвени теоретически.
Е.А.: Може така да е, нашите приятели тогава смятаха, че като сме влезли в теософското общество, ама аз не бях в теософското общество, само слушах. Мислеха, че не бил този правия път. Аз не се чувствах теософка, право да ви кажа. Това са едни идеи, които само с ума се занимават. Ние не живеехме така. Когато при Учителя не беше така, когато Учителят искаше Неговото Учение да се прилага. Не е само някаква теоретична програма или нещо да четеш. Даже първата година когато бях в Братството, едни приятели ме поканиха да отидем в едно теософско общество. Една група, ложа, както ги наричаха. И там ходих около една година, един път в седмицата. Четяхме книги, разисквахме върху тях. Аз много участие не взимах, защото не ми бяха ясни тези неща.
В.К.: Те са много далечни.
Е.А.: Другите говореха, а аз слушах и ми беше хубаво и затова ходех. Все пак нещо научавах. Това беше една просвета за мен, разширяваше ми се погледа върху живота и всичко. А след като майка ми почина, аз търсих, защо да живея? Ако живота е само един на земята и да живее човек 50, дори 100 години, какъв е смисълът след като умреш и нищо няма да остане от тебе? Виждаше ми се безпредметен живота, ако е еднократен и затуй търсех. Аз като дете бях религиозна, майка ми ме беше възпитала. Под влияние на онова, което учех в училище, вярата ми в Бога беше убита. Ама тази вяра във формалностите.
В.К.: Във формите.
Е.А.: Във формите, което е църквата днес. Иначе когато съм ходила с майка ми в църква, аз съм изпадала в религиозно състояние. Значи в мене си е лежало това, но под влияние на онова знание, което ми даваха, в училище, повече атеистическо, нали, бях загубила, та търсех. Даже знаете ли, че съм дохождала до мисълта, казвам: „Ако е само този живот, няма смисъл даже да го живееш, даже щастливо да го живееш. Какво полза от това, че 50 години ще живееш щастлив живот?“ Безпредметно ми се виждаше.
В.К.: Сега като ми казвате си спомням, бях намерил нещо от Учителя. И на едно място Учителят казва: „Не е важно колко години ще живееш, дали 50, 100 или 120, или пък 20, но зависи от интензивността и задачите през които ти минаваш, полагаш изпит и т.н.
Е.А.: Но това е друга гледна точка.
В.К.: От друга гледна точка. И сега като ми го разказвате, и в момента… Вие споменавате за Емил Марков, който впоследствие е в Братството.
Е.А.: Не Емил, Георги Марков.
В.К.: Вашите първи контакти са с него, нали?
Е.А.: Не, той като дойде, просто ни заведе при Учителя. А и като ученичка слушахме за Дънов, когато бях в по-горните класове. А под влияние на теософията, в последния 8 клас в гимназията, аз съм живяла с книгата на Кришна Мурти „При нозете на Учителя“. Цяла година съм си я чела и така много ми лягаше това нещо. Да живееш един хубав живот, да мислиш хубаво, това ми лежеше много. И затова, като чух за пръв път Учителя, аз изпаднах в едно състояние на свръхрадост.
В.К.: Исках друго да ви питам. Понеже са ми разказвали, че по ония години, първите години сестрите са ходели с бели забрадки, с бели рокли, с бели дрехи, братята с бели костюми, как се обличаха по онова време?
Е.А.: Вижте и на съборите и по време на беседите идваха така. Аз даже когато отидох през 1920 г. на събора, исках да се купя такава кърпа, за покривка на главата, защото всички сестри са носели на главата си бяла кърпа. Въпреки че това на мен не ми лежеше, беше ми форма. И аз купих за главата си нещо прозрачно като воал, най-тънкото което можах да намеря, само по форма да го изпълня. И го сложих само през време на молитвата. Иначе обличаха се, въобще нашите хора носеха много белия цвят. Много. Сестрите бели рокли по празници и така до края на живота си. Така бяха всички облечени повече в светли дрехи и в бяло.
В.К.: Сега да Ви питам, в този салон как хората бяха облечени и тези лекции кога се държаха?
Е.А.: Тези беседи, както ги наричаха, бяха публичните беседи на Учителя. Те се държаха в 10 часа до 11.30 – 12.00 часа. Учителят говореше. На тях можеше да отиде всеки, който иска. Те не бяха затворени. Те бяха достъпни за публиката и затуй така се наричаха.
В.К.: Публични.
Е.А.: Да.
В.К.: А Вие имахте ли възможност да ходите на ул. „Опълченска“ № 66, и там да слушате?
Е.А.: След като вече продадоха салона на ул. „Раковска“, Учителят пак се върна на ул. „Опълченска“ и там говореше. И там съм го слушала цяла година. Щото, значи през 1920 г. слушах и през 1921 г., цялата 1922 г. съм слушала там, защото през 1922 г. наеха вече салона в „Турнферайн“ на ул. „Гурко“. Той беше един гимнастически салон на някакво германско дружество и понеже вечер беше свободно, и в неделя също беше свободно Учителят държеше в 10 часа беседите си там и лекциите, когато отвори Школата в началото на 1922 г.
В.К.: А как започваше една лекция, например, в този салон на ул. „Раковска“?
Е.А.: По същия начин. Вижте какво, хората идваха по-рано, заемаха местата си и всички бяха облечени много прилично, както на църква се ходи. Така бяха – спретнати. Но, първото впечатление което ми направи, те бяха скромни хора. Нямаше блестящо нещо. Всички бяха така скромни и видях 2-3 офицери. Защото нали офицерите бяха в униформи така, много тържествени и после с привилегии хора, нали, бяха военните, а всичко друго беше така много скромничко. Скромни хора бяха, тихи, нищо не блестеше.
В.К.: Сега Учителят влиза с Библия в ръка?
Е.А.: Учителят влиза с Библия в ръка, всички стават, винаги Го посрещахме застанали на крака и Той имаше една малка масичка на един малък подиум от три стъпълца и една масичка, зад нея Той сядаше на един стол. Нищо друго.
В.К.: Той говореше седящ?
Е.А.: Когато влизаше Той казваше обикновено „Добрата молитва“. Гласно я казваха. На мен ми направи това много силно впечатление.
В.К.: Гласно?
Е.А.: Да, защото никъде не бяхме казвали дотогава гласно. В училище само дежурните казвахме гласно молитвата. А всички гласно не сме казвали, като че ли си пеехме всички „Христос Възкресе“, целият клас. Защото ние молитва правехме в нашето училище, в цялата гимназия молитва имаше винаги. В началото на деня и в края на деня. Това ми направи силно впечатление и така ми хареса, защото всеки вземаше участие, инак като го каже дежурния в училище, ти може да си мислиш каквото искаш.
В.К.: Песни изпълняваха ли?
Е.А.: Изпълняваха, пееха, песента „Благославяй душе моя, Господа“ беше вече дадена. Пееха и „Благословен Господ Бог наш“, пееха и една след свършване на беседата, една църковна песен „Хвала Тебе Господи!“
В.К.: На дядо поп Константин Дъновски, неговата песен?
Е.А.: Не зная, тя молитвена, нея пееха и аз много я обичах. Щото тя църковна, но мелодична и много успокояваща. Хубава беше, много приятна беше.
В.К.: Значи свършваше той молитвата?
Е.А.: Учителят казваше молитвата, всички сядаха, обикновено се изпяваше песен. Тогава нямаше цигулари. Имаше сестри, които бяха по-музикални и почваха те да пеят.
В.К.: Пиано имаше ли?
Е.А.: Не, не, пиано нямаше. Нито в салона на ул. „Оборище“ имаше пиано, нито в „Турнферайн“, имахме ли пиано? Нямахме в „Турнферайн“.
В.К.: Може на „Оборище“ да сте имали?
Е.А.: Но черна дъска имаше и на ул. „Оборище“ и в „Турнферайн“, защото Учителят на класовете чертаеше понякога, когато говореше. После в „Турнферайн“, черната дъска беше на сестра Маркова, която имаше курсове в София. Тя беше белгийка, и е дошла около 1900 г. в София и имаше курсове, в тия курсове бяха почти всички нейни ученици, които говореха френски. И тя понеже тогава заболяла и вече нямало да работи, даде си дъската, много хубава двойна дъска, нагоре и надолу се движеше и даже тя до края остана в Братството.
В.К.: На нея Учителят рисуваше чертежи?
Е.А.: Да, чертаеше, или числа ще напише или чертеж, кръгове, даже някога е казвал: „Начертайте“. Аз си спомням веднъж в нашия салон, вече в 1933 г. като ми каза: „Хайде, начертай десет концентрични окръжности“. Караше и други. Така и Той е чертал, защото тогава Той говореше тези публичните беседи, тогава нямаше чертежи. Учителят говореше седнал, спокойно, ще прочете нещо от Евангелието или Библията един цитат и някога ще каже върху какво ще говори, някой стих, било от стария било от новия завет, и вече говори до края на беседата си. но след молитвата, пеехме пак песни. Една песен изпявахме и като свършеше пак изпявахме песен. Да Ви кажа, след свършването Учителят почти една и съща песен е давал. Например, аз помня „Благословен Господ Бог наш“, ама редовно „Благословен Господ Бог наш“ даваше.
В.К.: Накрая?
Е.А.: Накрая, да. Редовно. Преди това даваше други духовни песни. Преди това е сменял, но накрая. След като даде „Аз мога да любя“, нея даваше след беседата. А в класовете е давал много окултни песни.
В.К.: Когато започваше своите беседи, имаше ли някой на вратата да пази.
Е.А.: Никога.
В.К.: Имаше ли някои да влизат през време на беседа?
Е.А.: Имаше. Който закъснее, влизаше, не беше забранено. При класовете беше друг ред. Там имаше правила. Защото беше Школа.
В.К.: След като свърши беседата заобикаляха Учителя, говореха?
Е.А.: Много години след като свършеше беседата отиваха при Учителя, целуваха Му ръка и Го поздравяваха. Много години така беше. Чак горе на Изгрева като отидохме, Той вдигна един път ръка и вече не си даваше ръката, защото то много народ. Вдигне си така ръката и си отиваше. Но там пък, след Паневритмията му целувахме ръката.
В.К.: Искам да се върнем към ул. „Опълченска“ № 66. Какво представляваше „Опълченска“ № 66? Изобщо, човек като влезне какво вижда? Кое прави впечатление на Вас?
Е.А.: Това беше едноетажна къща, ако сте ходили, в музея на Георги Димитров, южната част беше наша. И като влезете от вратичката ще видите три стълбички. Те водеха направо, имаше едно антренце, от което се влизаше в стаята на Учителя. Оттам почти никога не се влизаше. Ние отивахме навътре и отзад имаше пак повечко стълбички, защото оттам беше по-високо, пет стъпала мисля, че бяха и оттам се влизаше вече в един коридор, в стаята на леля Гина, хазайката на Учителя и братът Петко Гумнеров, а пък имаше друга една стълбичка, която водеше долу в сутерена. Там имаше коджа стъпала – 5, 6, а може би и повече стъпала. В дясно беше столовата, където се хранеха – Учителя и семейството и там беше и стола на студентите. А пък в коридорчето, през което се влизаше и което беше доста широко, там в дъното имаше печка и чешма, и това беше кухнята. Най-примитивни условия бяха.
Горе, по вътрешните стълби като се качиш, от дясната страна беше стаята на леля Гина и чичо Петко, след това имаше една малка стаичка, в която Учителят приемаше гостите, а зад нея имаше един килер, в който се държаха разни работи и една врата, от която се излизаше в туй антренце, което беше предното при Учителя и се влизаше в стаята Му. Не знам дали разбрахте?
В.К.: Да, сега Той когато четеше там лекции?
Е.А.: Лекциите, вижте, той нямаше къде да ги чете, нямаше стая. Леля Гина и чичо Петко вдигаха всичко от стаята. Леглата и всичко за неделя, изпразваха я, нареждаха столовете и масичката, а Учителят сядаше на прозореца. Както е сега тука прозореца, той сядаше в това ъгълче, тука сядаше на прозореца. Този прозорец беше двоен, отваряше се и тук в стаята всичко се напълваше, а понеже не можеше да побере всички посетители, всички по-млади, които можеха да стоят по-дълго време, оставаха вънка и отвън слушаха беседата. Аз съм слушала само отвън Учителя.
В.К.: Само вън?
Е.А.: Само вън, да.
В.К.: В ония години имаше ли кой да стенографира?
Е.А.: Да, Паша Теодорова беше стенограф, Паша е от 1915 г.
В.К.: Кога Учителят идва на ул. „Опълченска“ № 66, кога идва при тези хора и кога се настанява?
Е.А.: Мисля, че 1905 година. Той е живял у Тодор Бъчваров, който имал деца, които заболяват от скарлатина и е трябвало да напусне. Но преди това леля Гина и чичо Петко, ние така им казвахме, са познавали Учителя. Той е трябвало да излезе, защото децата са болни, защото щели да сложат карантина. Тогава 40 дена беше карантината. И леля Гина казала на чичо Петко, на мъжът си: „Абе Петко, да вземеме този човек, виждаш Го добър човек е“. Тя ми го е разказвала сама това. „Нека да дойде. Ще му дадеме тука в трапезарията, дето беше долу, там да спи“. Там имаше миндерчета така наредени. Дъски и бяха, много просто нещо и като предложили на Учителя и Учителят приел. Даже тя ми каза и друго, че първата седмица, след като бил живял у тях Той казал, като преоблякъл дрехите си, така нали, казал: „Може ли някоя жена да ми ги опере“. А тя рекла: „Ех, ти си беден човек, аз ще ти ги опера“.
В.К.: Леля Гина и чичо Петко откъде са?
Е.А.: От Пазарджик, Гумнерови.
В.К.: Тя беше домакиня?
Е.А.: Тя беше домакиня, тя беше от там от баните дето за стомах, в южна България.
В.К.: Нареченски бани?
Е.А.: Не, не, Наречен са нервни. Към Чирпан някъде.
В.К.: Както и да е. А чичо Петко?
Е.А.: От Пазарджик. Чичо Петко е бил протоколист в съда. Правил е протоколи на делата. Протоколист. Защото тогава нямаше пишещи машини. И така, той е слушал и записвал. Това му беше професията.
В.К.: Той коя година си заминава?
Е.А.: Той си замина към 1924 или 1925 г. Аз го помня. Той беше малко гърбавичък. И двамата никак не бяха угледни хора. Иначе така, скромни хорица бяха. Леля Гина беше много чистосърдечна и много прям човек, искрена. Тя нямаше две лица. Някои сестри като прекаляваха в нещо, тя направо им го казваше. Да, така беше. Защото, знаете ли какво е да влезе в един дом Учителя? Всичко става напълно променено – непрекъснато гости. Защото при Него идваха от сутрин до вечер хора. От провинцията приятели, защото при Учителя много народ идваше. И това нещо тя го прие. Но сега, в първите години не е било така, в 1905 г., когато е отишъл Той, тогава не е било тъй. Даже те не Го познавали като Учител тогава. Те Му казвали тогава „Г-н Дънов“. Казвам, вие как така Го опознахте? Ами виж как: Дойде някой болен, каже си мъката и Учителят даде съвет, той оздравее. Дойде друг някой, има някой труден въпрос и Той пак така в разговора даде съвет и се оправи работата. И при такива случки те виждат, че Той не е като всички хора. После начина, по който говореше Учителят абсолютно Го отличаваше от нас. Защото Учителят, аз поне не Го чух да говори като нас. Той винаги говореше идейно, принципно, и каквото да Му кажеш, Той така ще го обърне, пак ще го разкаже като принцип. Сега и това може би им е направило впечатление. Не мога да си представя, че те не са видели тая страна на Учителя.
В.К.: Някои опитности или някои случки да ти е разказала кака Гина?
Е.А.: Не, не ми е разказвала, защото и аз не съм я питала.
В.К.: А за чичо Петко да знаете нещо повече, да си спомните?
Е.А.: За чичо Петко има една много тъжна история.
В.К.: Да, кажете я.
Е.А.: Обвиниха го, че той е закачил някакво дете, момиченце. Разбирате, така неприлично. Аз чух това 1920 г., когато го обвиниха. Момичето, за което ставаше въпрос, то беше едно глезено момиче, какво е си е представяло, какво е казало на майка си, не знам. Аз да ви кажа, лично сега, като си давам сметка за това, не вярвам чичо Петко да е направил това. Може би той го е направил с бащино чувство, защото те нямаха деца хората. От милост към дете. Ако е погалил или така нещо е направил и е изтълкувано лошо според мене. Добре, но то станало голям скандал и предлагат Учителят да напусне къщата и да Му търсят място другаде да живее. В това време Учителят е бил [в Сливен] на Сините камъни на почивка с братя. И братята в София решават да изпратят трима души там, да кажат на Учителя, че Той не бива вече в този дом опетнен да живее. Тези трима души бяха Иван Радославов, Тодор Бъчваров и Лазар Котев – тримата. Чували сте тая история?
В.К.: Да. Повече няма да ми разказвате. Сега той е бил протоколист и е писал първите протоколи.
Е.А.: Чичо Петко, да. Той ги е писал.
В.К.: На първите събори?
Е.А.: Да.
В.К.: Знаете ли нещо и как са протичали тези първи събори?
Е.А.: Вижте, то е писано в самите протоколи. Чели ли сте протоколите?
В.К.: Не, просто питам.
Е.А.: Те са ги писали дословно, даже вижте, дори и храната, която са яли е писано. И кой какво е донесъл.
В.К.: Много хубаво е написано.
Е.А.: Всичко е написано подробно.
В.К.: Сега Вие, когато идвате, до 1920 г. Паша вече започва да пише.
Е.А.: Вижте, първият стенограф на Учителя е Тодор Гълъбов, този от когото са написани първите стенографски учебници в България. Той е бил стенограф на Учителя, ученик на Учителя и стенограф. Него го пращат в някаква командировка, в Италия и той казва: „Учителю, кой ще стенографира беседите, аз трябва да замина?“ Учителят казал: „Който трябва, той ще дойде“. И скоро след това идва Паша на беседа. А тя му е била ученичка на него по стенография. Тя е държала изпит за учителка по стенография, защото тя беше учителка в София, но по химия. А допълнително е държала по стенография и той я познава. И казват на Учителя: „Дойде една учителка, знае стенография, да я поканим ли?“ Поканват я и тя сяда на масата и до края на живота си работи.
В.К.: Сега, понеже става въпрос за Паша. Паша откъде идва? Ще ми разкажете ли нещо подробно.
Е.А.: Вижте какво, Паша е дъщеря на Петър Теодоров, майка ѝ е българка от Бесарабия. Баща ѝ е чист руснак. Те се оженват в Бесарабия и когато се освобождава България, той казва: „Маша, хайде да отидем в България. Ти си българка, да отидем там“.
В.К.: Бащата руснак?
Е.А.: Бащата, да. И тя се съгласила, и той понеже е бил образован човек е работел в банката. Но после някой го подлъгал да стане търговец и го излъгали. А той бил много добър, чист човек и честен. Разбрал, че го лъжат. Изгубили в търговията, която почнали. Той заболява и умира. Оставя две момчета и три сестри.
В.К.: Значи Паша има две сестри и двама братя.
Е.А.: Тя е третата. Големият ѝ брат беше за съжаление пияница, а по-малкия ѝ брат, когато умира бащата, той застава до майката, защото те са били малки. Паша е била пеленаче когато баща ѝ умира.
В.К.: А-а, това не го знаех.
Е.А.: И другите момичета са били малки, защото те пък са тука родени. А пък момчетата били там родени. Майката, сама жена останала, нали тогава жените не работеха, освен да станат перачки или слугини. Нямаше за тях друга работа. Брат им бил много интелигентен, Федя се е казвал. По руски нали така казват на Тодоровците. Той помогнал на майката и ги изучил двете по-малките. Аня и Паша имаха висше образование, а Надя имаше само гимназиално, доколкото си спомням. Тя не беше учила повече. Но след като умира майката тя гледа Паша и Аня, които са учителки в София. Тя им гледала домакинството и така живеят заедно, трите сестри и до края на живота си винаги биваха заедно – трите сестри. Преди да се запознаят с Учителя, братът се помина. Паша се запознава с Учителя през 1915 г., когато ви казах, този Гълъбов я поканва.
В.К.: Да. И Паша стенографира, след това дешифрира и…?
Е.А.: И ги давахме на Учителя.
В.К.: Тогава нямаше пишеща машина. И всичко на ръка?
Е.А.: Всичко на ръка дешифрирахме. И аз първата година на ръка дешифрирах. През 1923 г. ми купиха пишеща машина. Имахме една. После вече имахме всяка една по една пишеща машина.
В.К.: Значи до 1920 г. е Паша. Вие как и къде учихте стенография?
Е.А.: Аз учих стенография като ученичка в IV клас или първи гимназиален клас, факултативно. Аз бях ученичка в Първа девическа гимназия и като казаха, който иска стенография да учи, аз се записах и изкарах целия курс. Научих се да пиша кореспондентното писмо. Като станахме в шести клас, бащата на другата ми приятелка беше стенограф в Народното събрание.
В.К.: Как се казваше?
Е.А.: Казваше се Спиридон Велев и ми казва веднъж: „Абе момиче, един от стенографите в Народното събрание ми каза, че се открива курс по стенография, безплатен. Идете да го следвате, да се научите да пишете стенография“. И той ни запали така, а аз имах вече малко основа и там отидохме. Бяхме най-малките. Там бяха все възрастни хора, които имаха нужда от стенография за работата си, нали, която работеха. Ние бяхме от шести клас, млади момиченца около 16 годишни.
Следвахме словописа, гледахме речописа, а в това време майка ми вече боледуваше. Аз бях малко заета, но все пак редовно ходех на курса. Не беше много весело, но все пак, аз научих стенография и до края на гимназията аз си водех бележките в училище. А като завърших гимназия, баща ми се прежени, след като майка ми се помина, трети път. Аз виждах, че парите за мен няма да стигат и че трябва да поработвам, да имам за нуждите си и пак г-н Велев ми каза, че ще има конкурс. Явих се на конкурса и ме приеха и работих през 1920 година. Цялата зима бях в Народното събрание, стенографирах. Тогава управляваха земеделците. Бях извънредна стенографка, не редовна, само когато имаше сесия. Плащаха ни тогава на смяна.
В.К.: Да. Там даваха някакви хонорари?
Е.А.: Ами плащаха ни на смяна. Помня, че ни даваха по 60 лв. тогавашни пари.
В.К.: А как стана и какъв беше повода, за да почнете да стенографирате при Учителя?
Е.А.: Поводът вижте как беше. В 1921 г. Паша я преместиха от София за наказание, пратиха я в Русе, защото е дъновистка и защото е държала беседи на учениците. Малко в такъв дух и за наказание я пратиха в Русе. Остана да стенографира само Савка. А Савка беше млада, една година по-млада и от мене даже, беше и все пак не тъй опитна както Паша. Паша беше към 10 години по-голяма от нас, по-самостоятелна, по-смела, а ние току-що бяхме завършили гимназия и двете. И тогава брат Иван Радославов, тоя същия, който ходи при Учителя [в Сливен].
В.К.: Да.
Е.А.: Той ни беше учител в гимназията по история и ме познаваше. Знаеше, че аз зная стенография и е виждал, че като ходя на беседа, аз все си пиша по стенография. Отишъл при Учителя и Му казал: „Учителю, нали, че сега Паша като отиде в Русе, Савка сама ще остане, няма да е удобно, мъчно ще бъде за нея. Да поканим една нова сестра, която идва и която знае стенография“. И ме поканиха, и аз седнах на масата, и толкова. Даже и не отидох при Учителя. Щом ми казаха, взех си тетрадката и седнах на масата. Аз се зарадвах много на това предложение, но не отидох при Учителя, защото се стеснявах още, а че ме канят за такава работа ми правеше чест, значи с доверие ме приемат. Но много се зарадвах.
В.К.: „Значи, който е изпратен, ще дойде!“ Виж как по невидими пътища Учителят си ръководи нещата.
Е.А.: Да ви кажа, брат, аз като бях в Македония и както се видях при Учителя, почувствах, като че ли с клещи са ме взели от село и са ме довели тука за тая работа. Поне в моят живот и в моите очи така съм се чувствала. Защото аз, ако бях останала в село, ако нямах тази любов към учението, щях да си бъда една селянка на село с децата и с внуците, и т.н., както всички жени, които останаха там.
В.К.: Сега в онези години първият ученик е д-р Миркович. Нещо да си спомняте да са разказвали за него?
Е.А.: Д-р Миркович, Пеню Киров и брат Тодорчо Стоименов, те са били на първият събор във Варна.
В.К.: Нещо да си спомняте за д-р Миркович да са разказвали възрастните приятели?
Е.А.: Една случка за заминаването му. Знаете ли я?
В.К.: Не, не я знам.
Е.А.: Д-р Миркович имал така доста объркани сметки. И когато щял да заминава, Учителят му казва: „Докторе, решили са горе да те вземат, приготви се.“ Той така се смутил. А Учителят това го бил направил, защото имал объркани работи, които е по-добре докато е на земята да ги оправи, отколкото когато си замине, оттам да се мъчи да ги оправя, което е много по-трудно, да внушава и т.н. И той много се смутил и даже много мъчно си заминал. Та някой ми казваше, че накрая така хъркал, че се чувало не знам докъде, та трябвало Учителят да отиде, за да го освободи. Оттогава Учителят бил вече решил да не казва никому.
В.К.: Кога ще си замине.
Е.А.: Да. Но после, един наш брат, Захариев се казваше, той е бил офицер и при някакви военни маневри ослепял. И така пенсиониран вече идваше при Учителя, но като чул още на времето за д-р Миркович казал: „Учителю, много ще Ви моля когато дойде часът на заминаването ми, да ми кажете“. Учителят казал: „Щом искаш, ще ти кажа“. Но знаете ли, че мисля бяха две години откак си замина Учителя, и той казал: „А, сега няма кой да ми каже“. Една есен през септември Паша казва, нали заедно се хранехме и тя казва: „Еленке, аз отивам на обяд у Захариеви, канена съм там. С брат Начо Петров и брат Тодор Стоименов канени сме там.“ И като отиват, той казва: „Аз, казва, Ви поканих, за да ви кажа, че Учителят ми се яви и ми каза.
В.К.: Насън?
Е.А.: Не. Нали и Учителят ми каза: „Нали искаше да ти кажа когато наближи да си заминеш? Казвам ти: Приготви се! Наближило е времето! Ето, оставям при тебе Димитър Голов и Пеню Киров да те преведат“. Да, и брат Захариев поканил ги да се прости с тях. И то е било края на септември, а тогава пенсиите ги даваха три месеца предварително. И само рекъл: „Ех, Учителю, пък дано да ме вземат три дни по-късно, да закача малко от октомври, та нашите да вземат пенсията“. Значи и това желание да се изпълни. И чухме, че си замина по-късно. И Паша като дойде ми го разказа, нали тази история с брат Захариев.
В.К.: Сега, другият ученик е Голов? Голов като стенограф работи?
Е.А.: Не, Голов не работи като стенограф.
В.К.: Така ли?
Е.А.: Гълъбов. Тодор Гълъбов. Голов не.
В.К.: Той работел в съда, Голов.
Е.А.: Голов е имал книжарница. А на времето в книжарниците ставали срещи на по-интелигентните хора, да си споделят какво са чели, какво са казали, а и самите книжари са били по-просветени хора. И Учителят е ходил често в тази книжарница на Голов.
В.К.: На Голов в книжарницата?
Е.А.: Да.
В.К.: Нещо да си спомняте за него?
Е.А.: Той беше си заминал вече, когато аз влезнах в Братството. Но по негова линия са запазени протоколите на съборите от 1907 и 1908 г. Защото ние ги имахме от 1909 г.
В.К.: Той ги е преписвал тогава?
Е.А.: Негови родственици ги предадоха на някого, някой ги открадна, но по негова линия.
В.К.: Друг по това време е Пеню Киров, който си заминава към 1918 г. Нещо да знаете за него, да са Ви разказвали? Той по професия шивач е бил.
Е.А.: Той е бил женен за една гъркиня ми се струва, която не му е давала да се занимава с тези неща. Един случай имаше за един калугер. Идва при него един беден човек, калугер, някаква помощ му иска. Пък братът Пеню Киров не му е дал нищо. На Учителя ли го е разказвал и Той казал: „Ами знаеш ли, че той беше Христос?“ И той тръгнал да го търси, но не можал да го намери. И друг един случай за някакви обуща, но сега не си го спомням.
В.К.: От другата генерация е Тодор Стоименов.
Е.А.: Него го познавам, защото живееше в София и той имаше отношение към нас стенографите. Той идваше при нас, така и ние го обичахме и затуй Учителят му казваше: „Тодорчо“ и затуй ние му казвахме брат Тодорчо.
В.К.: Той беше председател на Младежкия клас?
Е.А.: Не, той не е бил председател. Други бяха председатели. В началото беше Георги Радев, после беше Борис.
Брат Тодор Стоименов работеше в „Сингер“, представителството на „Сингер“ и целият си живот го изкара там. Чиновник беше някакъв, не зная повече. Той беше много отмерен човек, въздържан, не беше се оженил, кюсе беше, нали знаете тези мъже, които нямат брада, иначе беше много изискан в отношенията си и главно към себе си. Той много неща не си позволи в живота. За него не можеш да кажеш така упрек, или да го упрекнеш в каквото и да е. Изискан е бил. Той е спал в едно легло с Учителя. Той ми е разказвал. Когато е бил в Бургас е спал в едно легло с Учителя. Учителят не е имало къде да спи и той го е поканил. И тогава не са го смятали като Учител! Г-н Дънов, учен човек, доктор. Свършил медицина в САЩ. Даже така Му викали – д-р Дънов.
В.К.: Нещо друго да си спомните за него?
Е.А.: За брат Тодорчо?
В.К.: Да.
Е.А.: Брат Тодорчо винаги участваше в Братския съвет, както ние шеговито казвахме Синедриона. Той, брат Начо Петров, дядо Благо, имаше един брат Попов от София, Иван Попов се казваше. Тези си спомням братя, че участваха в съвета, който се занимаваше с братските работи, паричните въпроси. Щото Учителят е по съборите, всеки си даваше лептата, десятъка. Абсолютно всеки по свобода го правеше. Те ги внасяли в банка някъде.
В.К.: Това не е лесно, да бъдеш един от тримата, да дойдеш в Школата, да седиш в Школата, Учителят да си замине, ти да го дочакаш.
Е.А.: Едно ще ти кажа, че той все искаше да си замине и все ще си замине, защото беше слабичък. Много слабичък, така с нежно здраве, човек с много нежно здраве. Но много издръжлив, изкара много.
В.К.: Сега искам да Ви питам. Значи 1920 г. идвате Вие. Първият събор, който сте посетили в Търново?
Е.А.: 1922 г.
В.К.: 1922 г. Какво впечатление Ви направи, какво представлява един събор в Търново? Пътувахте?
Е.А.: С влака. За събора в Търново всеки пътуваше сам или на групички.
В.К.: В първите години Учителят кани всички поименно.
Е.А.: Да, но в 1922 г. вече класът беше отворен: Общият и Младежкият клас. И тогава Учителят каза: „Всички, които са в Школата могат да отидат на събора“.
В.К.: И Вие с какво се придвижихте?
Е.А.: И аз вземах влака и отидох на събора.
В.К.: И там с униформа? Бели дрехи?
Е.А.: Не, аз нищо не носех бяло. Само кърпата, която носехме на молитвите беше бяла.
В.К.: Вие слизате от влака, кой Ви приема там?
Е.А.: Вижте, пътувахме с някои други сестри. Защото аз бях самичко момиче, нямах семейство. Една сестра, която имаше палатка и тя ме прие при нея. И някакви завивки се носеха, но нищо не помня повече, какво носех. Ние очаквахме много хора. На този събор бяха към 1000 души в Търново. Естествено ние отидохме, там имаше в двора място на което направиха палатките и ние спяхме в палатка. Сутрин свирят цигуларите, събуждат ни и се нареждаме в редици. Първо братята, после ние другите, сестрите. И всичките сестри с бели кърпи бяха покрити, то е защото Павел казва, срамота е жената да се моли с открита глава. Да ви кажа на мен никак не ми лежеше, носех го само за форма и повече на другите събори не го сложих.
В.К.: Сега вие спехте в палатки.
Е.А.: В палатки. Всеки си носеше палатка. И като отидеш построяват ти я братята. Много услужливи бяха. Ние бяхме жени, двете сестри, но ни построиха палатката и ние спяхме двете заедно. Имаше слама, слагахме си малко слама отдолу, окопавахме я и така си лягахме. Имаше някои които живееха в съседни вили. Имаше места, но аз не знаех. Казаха, че така може да бъде и това беше най-простото и най-лесното.
В.К.: Значи вие нареждахте палатки, сестрите, братята. Къде се хранехте?
Е.А.: Имаше два входа. Имаше две вили. Едната, в която Учителят живееше. Тя беше братска, подарена на Учителя. В нея спяха Паша и Савка тогава. Те бяха там двете стенографки и аз бях, пишех, но аз бях при сестрата, сестра Бахчеванова, която ме прие. Всеки се беше погрижил за себе си къде да бъде. Носеха си палатки или нощуваха в съседни вили наети.
В.К.: Завивки носехте си?
Е.А.: Завивки си носехме, които бяхме в палатките. Пък другите как бяха, аз не съм питала.
В.К.: Сутрин как става?
Е.А.: Имаше два входа, отдолу на шосето и горе една вратичка. На входовете имаше по един брат, беше охрана, който седеше и имаше парола. Всеки, който излиза трябваше да чуе каква е паролата и като се върне да я каже, че да го пуснат, иначе не го пускаха. Чужд човек на събора не се пускаше. Той беше само за поканените от Школата. А Учителят, още неделният ден на съборните дни, които бяха, държеше в читалището публична беседа пак както казахме и ние всички отивахме там и търновци идваха. Не идваха много, но все пак идваха, идваха. Даже, аз присъствувах един път, когато искаха поповете диспут от Учителя, искаха да Му обявят диспут. Ние като почнахме да пеем, ние пяхме, пяхме и диспута не можа да стане.
В.К.: Да, има една от беседите от 1922 г. в която Учителят казва: „Моето Учение не е диспут!“ А как протичаше един ден от събора?
Е.А.: Сутрин като станеме, цигуларите започваха да свирят и ни събуждаха. Много приятно е това. Същият метод и на Рила го практикувахме в последствие. Всеки става, отива, измива се и отива на мястото определено за молитва. Всички знаехме къде е мястото за молитва. То беше празно място от чешмата така надолу, до едно лозе, имаше там надолу. Там се нареждахме и там правихме първите упражнения, които Учителят ни даде тогава. Тези упражнения шестте, които днес ежедневно играем са дадени тогава – 1922 г. След това обикновено или Учителят говореше, или правехме закуска. А пък говореше Учителят в дворчето, в което Той живееше. Там имаше така наведена една поляна и бяха сложили една голяма маса, на която имаше и стол на който Учителят сядаше, за да го чуят всички. А пък ние седяхме там гдето Му бяха краката, на тази маса седяхме и пишехме – стенографките. Понеже, аз бях 1922 г. там и си спомням как беше. А пък Паша казваше, че предните години на земята са седели и така е пишела тя. Така е пишела. Не е имало маса. Аз когато отидох имаше вече маса и пишехме.
В.К.: Сутрин?
Е.А.: Сутрин: значи молитва, упражнения, Учителят говори беседа. След това закусване. За закуска имаше маси, дълги маси с такава широчина. Около половин метър широки, които се слагаха на крака, като магаренца, така се затваряха. И обикновено сядахме по градове на групи. Масата на сливенци, на ямболци…, тогава много хора имаше, нали, към 1000 души братя, маси на бургазлии, на варненци, на търновци и т.н. Софиянците бяхме повечко, имаше повече маси за нас. А Учителят всеки ден сменяше масите на които сядаше. Мина при всички братя.
В.К.: Значи един ден седне при Ямбол, веднъж при Стара Загора, Нова Загора.
Е.А.: Да. Така беше. Сядаше при всички, за да ги посети.
В.К.: И кои готвеха?
Е.А.: По дежурство, сестрите. Имаше три казана. Сутрин за топла вода, за чай, грамадни розовари, които сте виждали на Рила. Даже мисля, че четири бяха в Търново, които предварително ги вграждаха. Те бяха вградени. И сутрин имаше дежурни, които ще накладят огъня. Вода всички носеха – братя и сестри. Щото в Търново няма вода. Там имаше една щерна направена от която течеше една вода, така за малко. И за пиене, защото чиста вода взимахме от щерната. Така мисля, че пиехме от нея, доколкото си спомням и ръцете да си оплакнеш малко, за обяд или по някакъв случай. Сестрите дежуреха. Имаше опитни сестри, които знаеха за повече хора как се готви, имаше големи казани в които готвеха. А сутрин закусвахме обикновено чай.
В.К.: А за обяд?
Е.А.: А за обед готвеха едно ядене. Никога две не са готвили. Най-много, ако има някой плод. След обяда почивка, защото рано ставахме. Полягвахме си да починем и след това след четири часа, някога се е случвало Учителят пак да държи беседа, втора в четири часа. При съборните беседи ще видите, че има и такива беседи или пък разисквания между приятелите. Така всеки един на групи. Един говори едно, да речем един познава хиромантия, ще говори за хиромантията, френологията, такива неща. По тези окултните науки, някой ще разкаже някаква опитност. Много често събират се на групи да пеят. Много сме пяли по тия времена.
В.К.: А вечерта?
Е.А.: Вечерта пак вечеря и пак така и пак чай. Вечер нямаше лекция.
В.К.: Ще ми разкажете ли за тази Горница? За тази стая в която са били изложени…
Е.А.: Горе в стаята, където живееше Учителя, там имаше походно легло. А знаете ли защо? Защото през 1925 г. когато бяхме на събора, аз останах с една група по-късно след събора. И Той ми вика: „Еленке, можеш ли да закърпиш леглото ми, че се е скъсал брезента“, и оттам разбрах, че Той има походно легло. И аз го взех, приятелите го откачиха, които бяха, отидох в Иларионови, те имаха машина и там имаше един топ плат, който го купили през 1917 г. от германците когато отстъпвали, а той да се окаже импрегниран плат, много хубав, от него уших за походното легло. После същата година направих първата палатка на Учителя там, с една друга сестра.
В.К.: Вие я правихте?
Е.А.: Аз я ших, заедно с другата сестра и тя шиеше, от този импрегниран плат. Защото аз като отидох, взех да го кърпя, но като видях, че има цял топ плат, казвам: „Защо ще направя кърпено легло на Учителя? Я да го скроя отново“. И аз скроих ново, уших го и се прибирам вечерта, заковахме го и взех парченцата гдето ги изрязах, защото форма трябваше да се даде нали за походното легло на плата и там беше един брат военен, който разбираше, брат Любомир Лулчев, и той взе плата, видя му се така, той в пионерски войски служеше и като взе така, направи проба и 24 часа издържа на вода без да пропусне плата. И това даде повод да ушиеме палатка на Учителя. Защото се разбра, че е импрегниран. Та оттам знам, че Учителят спеше на походно легло. Много скромничко. Вижте сега 1925 г., след събора Учителят понякога държеше беседи и Той ги държеше имаше салон, в една голяма стая във виличката. След това се влизаше в тази стаичка, където Горница ѝ казвахме, гдето бяха свещите, светилник имаше
В.К.: Там имало ли е някаква Пентаграма, която е цветна, нарисувана?
Е.А.: Да, имаше. Голяма цветна Пентаграма, може би колкото моя гардероб.
В.К.: Там е имало ленти през едната и през другата страна?
Е.А.: През моето време нямаше ленти. По-рано е имало цветни ленти. Да, нямаше ленти.
В.К.: Разправяха ми, че тогава Учителят събирал по десет души горе и там се правели молитва в тази стая?
Е.А.: Не, не в Горницата, а в предната стая правехме молитвите.
В.К.: Така ли?
Е.А.: Да, в предната стая, там правехме молитва, а в Горницата се отиваше, когато се правеше дара.
В.К.: Какво представляваше този дар? Десятъка ли?
Е.А.: Да, десятъка, да. Всеки си донасяше плик и го слагаше там.
В.К.: Какво представяше този десятък? И какъв е принципа изобщо?
Е.А.: То е принципът, както Учителят го наричаше, законът на Опуленс: За да получи човек благословението, трябва да даде. И някои го правеха стриктно, каквото вземат, веднага отделят 1/10 част. И сега има приятели които така правят. Знам дори един брат в Бургас, който и децата си така е научил. И те каквото получат, всичко, но така ги е възпитал и две дъщери има, те всичко отделяха. После всеки десятък го слагат в плик и го тургат. Там имаше една маса на която го слагаха. Аз да Ви кажа, първите години какъв десятък от мен? Нищо нямам, какво ще слагам? Не съм слагала десятък.
В.К.: Какво впечатление Ви правеха в първите години съборите?
Е.А.: Много бяха тържествени, брат. Много вдъхновение и радост имахме всички. Имаше едно настроение, което не сме го имали друг път. И може би това е било, както казва Учителят за присъствието от невидимия свят.
В.К.: Ще Ви разкажа какво ми казваше един възрастен брат. Това е следния случай: Когато отивам на събор първата година, ама аз съм тъй въодушевен, лекокрил, чувствувам една общност с всички души и се сливам с цялата вселена. Това беше само докато бях на събора в Търново. Отивам си вкъщи, отведнъж като че ли някакъв похлупак се маха и всички грижи и тегоби се стовариха върху мен. И казва: Отивам при Учителя и разказвам: „Защо е така?“ Той казва: „Не си ти, а ония от невидимия свят идват и влизат във вас и те са причината за вашето състояние, което имате“.
Е.А.: Имаше голямо вдъхновение, голяма радост. През това време въобще не са ставали недоразумения между братя и сестри. Докато в София съм виждала и са ставали и много горчиви думи са си разменяли. Също съм чувала такива работи и след екскурзия и след клас. Имала съм [възможност] да наблюдавам и да чувам неща. Даже след най-хубавата беседа може да стане някъде скандал. Така че също там, имаше такива случаи и когато се заоблачи, Учителят казваше, че дисхармония е станала между нас.
В.К.: Впоследствие търновското общество и търновските граждани въстават срещу съборите, излиза петиция, така ли?
Е.А.: А не, в 1915 г. идва заповед от София до началника на гарнизона, военния, който е баща на съпругата на Лулчев.
В.К.: Значи началника на гарнизона е баща на съпругата на Лулчев. Той имал ли е съпруга?
Е.А.: Имаше.
В.К.: А деца имаше ли?
Е.А.: Не, нея я убиха. Имаше един много голям процес.
В.К.: Не, не зная.
Е.А.: Защото дъщерята на генерала, после тя ми казваше, че има някои трудности. А аз ѝ казвам: „Иди при Учителя бе, Учителят ще ти помогне!“ Много съм я съветвала. А тя казваше: „Не вярвам, защото баща ми е разтурил събора [в Търново]. Някой беше казал, че това е нещо много престъпно. Но той е изпълнил само заповед. Той е само оръдие.
В.К.: Кой събор е разтурил?
Е.А.: В 1915 г. съборът в Търново. Отива и разтурва събора.
В.К.: А кой се самоубива?
Е.А.: Не, убиха я нея. Тя имала някакви украшения. Една приятелка нейна, която идвала от скоро, тя ѝ ги показала, оная се съблазнила и ги откраднала и когато потърсила ключа на касата в която ги държала, имала документи. Та тя от страх я уби с една тесла.
В.К.: Ясно, криминален случай.
Е.А.: Криминален случай, но знаете ли какво ми каза Учителят? Защото мен ме арестуваха тогава, по този случай, защото Лулчев ме извика и ми каза: „Иди кажи на брат ми, че тука са ни арестували“. Защото той спеше на Изгрева и не знаеше, че тя долу е убита. Беше на 18 май 1930 г. Аз отидох да търся брат му и после по пътя ме арестуваха. Арестуваха ме и ме отведоха в участъка, в Държавна сигурност гдето е сега.
В.К.: И Ви разпитваха?
Е.А.: Не, не са ме разпитвали. Мен не са ме разпитвали, само ми взеха отпечатъци от пръстите. И после във вторник, след три дена ме пуснаха. Неделя вечер и понеделник вечер бях в ареста. Защото в сряда имахме клас и аз си казах, ако не ме пуснат да си отида на клас, значи много нещо съм сбъркала, защото аз стенографирах и дешифрирах лекциите от Школата. И затуй на всяка цена исках да ме пуснат. Мина прегледа на стаите, както си е реда в затворите и пак ме заключиха в стаята. Бях сама в стая. И след един час дойдоха и казаха: „Свободна сте!“ И аз си отидох. Беше с мене и жената на един друг брат, която като чула, че е убита, отишла жена му да види и нея я арестували, защото полюбопитствала да я види, та двете ни освободиха, а Лулчев го освободиха след една неделя.
В.К.: Учителят какво каза по този случай?
Е.А.: И когато сутринта след лекцията така ме видя, каза: „Ти знаеш ли каква мафия беше това? Те искаха да напакостят на Братството“. Така ми каза Учителят лично. Да.
В.К.: Какво точно?
Е.А.: И знаеш ли какво ми каза още? „Тя, нали помяташе?“ – Да, казвам, Учителю. Убиха я. Значи не е позволено помятането.
В.К.: А, тя изкуствено е помятала.
Е.А.: Едно ще ти кажа: Никой не ми е казвал, че е помятала, защото Лулчев няма да ми каже. Никой не ми е казал. А знаеше, че един път е помятала. Иначе нямаше да зная, нали? Така научих, че е помятала. Щото това беше чак към 1928 г., нали така? Да, то стана към 1928 г.
В.К.: Аз понеже не съм запознат с това нещо, затова.
Е.А.: И тогава аз разбрах, че това е престъпно и че на Гела убийството е кармично. Даже Учителя каза: „Малина ще я роди!“ Защото Малина се казваше тази, която я уби. „Малина ще я роди в бъдещия живот!“ Така ми каза.
В.К.: От тези години започва официалната реакция на църквата и обществеността срещу Учителя.
Е.А.: Вижте какво: Реакцията може би е започнала още от самото начало така, доста отдавна, щото и аз чувах така разни приказки за Братството. Но когато влязох между тях видях, че това е абсолютна клевета и че нищо такова няма. Но имаше нередни неща да ви кажа правото, някои сестри се държаха не хубаво и даваха повод, за да говорят така за Учителя. Ние сме виновни с нашето поведение и грешки. Защото те изискваха от нас. Вие имате ли протокола дето го е дал Учителят от 21.07.1925 г.?
В.К.: Не.
Е.А.: Не сте попадали на него.
В.К.: Той е разпит на свидетели.
Е.А.: Има два. Единият е 02.11.1936 г. [1937 г.], а другият е от 21.07.1925 г.
В.К.: Тези протоколи кой след това ги взима?
Е.А.: От 1925 г. как е дошъл, по кой път не знам. Но за 1936 г. знам, че Лулчев беше [замесен], в нещо го обвиняваха с делото на Учителя, не делото, то следствие беше. В следствието и той като видял, че Учителят дал собственоръчно показания, като чел, дали му това дело да го чете обвинението срещу себе си, взел, че го преписал. Той каза, към това имало още много обяснения, но Учителят говорел, а онзи ги е писал. А собственоръчното, което беше, казва, аз него го взех. А онова кой го е преписал, не знам. Но за това, аз знам положително, защото аз го разпространих. Той ми го издиктува на стенография, аз го написах и после го разпространих, на приятели го раздадох.
В.К.: В Търново са Иларионови, какво ще ни кажете за тях?
Е.А.: Те са семейство, мъж и жена, които нямаха деца. После си бяха взели едно момиче, което живееше при тях. Тя още е жива в Търново. Учителят като е ходил в Търново у тях е бивал. Мъжът ѝ бил военен, но от Първата световна война той беше останал с някакъв комплекс, разбирате, в подсъзнанието си. И той се обеси в гората до Изгрева, впоследствие.
В.К.: Това в коя година? Разказваха ми различни неща.
Е.А.: За мене беше това. Той някакъв страх е имал. От войната, за мене така беше, някакъв комплекс и не е могъл да издържи. Той от страх го е направил. А Учителят каза: „Обесиха го!“ Ама разбираше съществата го обесиха, които го обсебваха.
В.К.: Защото ми разказваха, че Учителят бил хванал един камък, захвърлил го към гората и казал: „Исках да го спася, обаче го обесиха“.
Е.А.: Може, аз не съм била в тоя момент, не зная. Казвам това което зная.
В.К.: Искам да се върнем по-назад. Другият салон е на ул. „Оборище“ № 14. Там той е бил около къщата на Иван Радославов.
Е.А.: Брат Иван Радославов закъсал нещо със сметките си, задължения имал, а отпред имаше свободно място. Той предлага това място на Учителя с условие те да му платят задълженията. Нищо друго. И разбира се, приема Братството и построиха там салон.
В.К.: Колко време са били лекциите на Учителя там?
Е.А.: От 1923-1924 г. до 1928 г.
В.К.: Там на „Оборище“?
Е.А.: Да.
В.К.: Сега, това са лекции?
Е.А.: Три пъти в седмицата.
В.К.: МОК, ООК и неделните беседи.
Е.А.: А имаше и други – сестринските събрания. В четвъртък сестрите правеха молитва и понякога Учителят ги посещаваше.
В.К.: Какво представляваха сестринските събрания?
Е.А.: Те бяха молитвени събрания. Сестрите всеки четвъртък в четири часа на групички се събираха в един от домовете, помежду си се редяха така и правеха молитви. Нищо друго. Само молитви, молеха се.
В.К.: А по-късно ли вече Учителят чете специално лекции на сестрите?.
Е.А.: Не, даже и от 1917 г. има лекция, която е говорил на сестрите, на молитвени събрания.
В.К.: те са го викали?
Е.А.: Той идваше. Поне аз не знам да са го викали те. А на братята само една беседа е държал. Само една беседа на братята.
В.К.: Това е до 1920 г.
Е.А.: Даже аз я знаех коя беше, но не мога сега да си спомня.
В.К.: Вие идвате вече на Изгрева?
Е.А.: Вижте, защо почнахме да идваме на Изгрева? Учителят реши да правим утринни разходки, да посрещаме изгрева на слънцето. Изгревът са го посрещали накрая на боровата гора. А по това време нищо нататък нямаше. Бяха ниви. Долу в реката имаше някакви къщички, някаква работилница беше и едничкото беше една бирария от лявата страна на шосето. Нищо друго нямаше. Само поляни и ниви. И като идвахме ний така за изгрев, се нареждахме, като минехме Дървенишкото шосе, понеже най-високата част беше малко по-нагоре, дето сега идва пътя от Семинарията. Нали там е най-високото и там се нареждахме да посрещаме изгрева, щото всеки искаше да види изгрева, а пък гимнастики нямаше къде да правим. И тогава, понякога из гората ходехме, в боровата гора и там на някои поляни ги правехме. Както сега правят на поляните Паневритмията. Имаше там няколко места. Даже смеехме се, че имаме един салон от борове, които правят розова краска, така от листата, които падат, други друг цвят имаха, та на различни места ни е говорил Учителя след изгрева. Не сме правили така официални молитви. Всеки се молеше лично.
След като изгрее слънцето, посрещнеме изгрева и приказвахме помежду си, правим гимнастиките, ако сме малко. Ако сме повече трябва повечко място. И знаете ли, често се случваше тогава, като идваха хората от града, гевреците ги вадеха по туй време рано-рано и много често някой ще купи двайсетина геврека, ще ги донесе, ще ги даде на Учителя и Учителя ги чупи и на всички ни е давал гевреци. Това беше много често нещо. Пък като сме малко и по половин геврек ще ни даде.
В.К.: Сега, по него време се закупува вече първата поляна.
Е.А.: В ония години стражарите ни гонеха от гората, да не тъпчем.
В.К.: А-а, тъпчели сте гората?
Е.А.: Защото тогава беше забранено движението в гората. Сега гората е достъпна, а тогава се пазеше, тя беше млада. Тогава имаше гъсти клони на места. Не можехме навсякъде да минаваме. И тогава казаха, да си купиме едно място, дето да сме свободни и се оказа, че разсилният на Баучер, бай Иван са казваше, продава пет декара място. Точно дето беше поляната ни, дето беше гората, наедно с горичката. И в 1922 г. го купихме това място.
В.К.: Колко лева, доста скъпо?
Е.А.: Не знам колко, знам, че бяха седем души на лицата, на които беше написано.
В.К.: А средствата откъде ги взеха?
Е.А.: Беше закупено с братски пари, от десятъка. Тогава вече имахме място къде да ходиме и се влизаше от гората. Една вратичка, ако знаете нашите бараки къде бяха. Не знаете? Имаше една вратичка и оттам влизахме.
В.К.: Сега първата постройка коя е?
Е.А.: А, с постройките по-късно. Купиха до него ново място, където бяха двата салона, тя беше една нива. Помня, че първата година когато ходех можеше да се отиде и от източната страна, не само от западната. Когато минавах първата година цялото място беше една житена нива, дето бяха салоните. Жито, да. И него, не мога да Ви кажа коя година беше, значи е било първите години, пак скоро беше това, защото скоро купиха това.
Щото през 1926 г. се построи долната стая на Учителя, тогава бе първия събор в София, долната, малката къщичка, да. И след две години ли, три ли, Учителят каза на трите стенографки: „Идете, каза при брат Коста Русев,там ще се подпишете“. И отидохме, и се подписахме, но ние не знаехме за какво ще бъде. А тази нива разбрахме, че той, брат Русев ли е купил, не знам как беше на наше име, на трите стенографки беше нивата, на която после се построи салона. Ние не знаехме, видите ли как деликатно, ние никак не знаехме за какво е. Много по-късно научихме за какво сме се подписали. Ние бяхме представители, защото Братството пак не беше юридическа личност и не можеше да притежава имоти.
В.К.: Сега, първо е построена тази малката стаичка?
Е.А.: Да. Приемната на Учителя. Тя представляваше една голяма стая с малко антренце, като входче.
В.К.: В тази стая спеше Учителят?
Е.А.: Първата година – 1926 г. А през 1927 г. се направи големият салон. В 1926 г. Учителят спеше най-често горе на Изгрева, а слизаше долу на ул. „Оборище“ № 14 за клас. Там спеше и през зимата. Но е оставал и долу да спи на ул. „Опълченска“ № 66, но повече биваше горе.
В.К.: Сега 1927 г. започва да се прави салона?
Е.А.: През 1926 г. имахме събор, но се събирахме на поляната. Много хора, и за храненето на земята сядахме. Всеки си носи всичко, палатки, завивки, всичко. Мястото отпреде беше празно и там цяло селище стана. Защото бяха стърнища, не бяха ниви и там се построиха палатките. Много голям събор беше през 1926 г., и 1927 г. имаше събор, но не можеше да бъде такъв както в Търново. Софиянци са недисциплинирани, идваха и техни хора.
В.К.: Разводняваше се, да.
Е.А.: Да.
В.К.: Кои построиха салона и откъде се намериха майстори?
Е.А.: Вижте, салонът, когато разрешават властите, вече 1927 г. да имаме събор, салонът се построи за две седмици. Аз имам много хубави спомени от този случай, защото горе бяхме ние на мястото където беше на стенографките барачката, тогава то беше едно място в гората и пейки имаше и ние спяхме на пейките.
В.К.: 1926 г.?
Е.А.: Да. Имаше от правата страна едно платнище и там си слагахме машината и книгите, защото като завали нямаше подслон. То беше открито място -1926 г., а после Учителят го направи заградено със зебло, на земята. Най-простото и най-скромното, което може да бъде. Жечо отиде в града, купи зеблото и го заковахме така и една врата направиха най-просто скована и това беше нашия „работен кабинет“, ха, ха. Много скромно е било всичко.
В.К.: И започва да се строи салона?
Е.А.: Вижте какво, имахме един брат, инженер от Стара Загора – инж. [Руси] Николов, той е изработил плана и пишат приятелите, че ще се строи салон и като дойдоха братята с белите ризи и с червените пояси, майстори от провинцията. Тогава вода нямахме на Изгрева и вода носехме от Танушев, както се казваше бирарията. Там срещу него имаше вода, а нашите бяха издействали да вземат вода до шосето, от разсадника до шосето. И оттам с бурета, и със стомни, и с кофи, и с всичко се пренасяше вода, за да се построи салона. По-здрави някои мъже като отидат по 20, по 30 литра вода носеха и с кобилици, и с кофи. Имахме две бурета по сто литра и с тях носеха. Аз само един или два пъти го докарах, но много беше тежко. Така за две седмици бе построен салонът. Само отдолу постлаха дюшемето, отвътре успяха да го измажат, отвън беше измазан, прозорците не бяха сложени още. И така като го измиха, всички влизахме и сядахме на земята. Само Учителят имаше една масичка и стол – 1927 г. Тогава бе даден „Пътят на ученика“, дългите беседи. Много вдъхновен беше Учителят нея година, брат. С много вдъхновение [братята], приятелите го откриха, с много радост, с голям възторг, че салон се прави, разбирате ли, на братско място.
Да ви кажа и една друга история още, когато решиха къде да се строи. Когато щеше да се строи салон при Радославов, Учителят попита: „Е, къде искате да построим салона? На мястото на Радославов ли, или на Изгрева? И Учителят каза: „Които са за Радославов, да вдигнат ръка“. Гора от ръце, гора. „А които искат на Изгрева?“ – Трима души. За моя радост и аз бях от тях. Ние ходехме често на Изгрева. Там си правехме гимнастиките, нали. След изгрева правехме гимнастики. Бяха – 1923, 1924 и 1925 г., цялата пролет ходехме. Имаше къде да останем. Учителят някога е стоял до обед там. Ние сме стояли около Него до обед, в разговори и в песни. Но долу на ул. „Оборище“ № 14 беше салона. И чак в 1928 г.Той каза: „Хайде, искате ли да се преместим горе“. Ама каза: „Сутрин след гимнастиките“. Разбира се, Учителят предложи и всички се съгласиха. И вече в 1928 г., горе на Изгрева почнаха беседите.
В.К.: И всички идваха рано горе.
Е.А.: Всички в 5 часа сутрин почваха.
В.К.: Сега впоследствие какви постройки се правят? Какво представлява вашия „Параход“ и защо носи такова име?
Е.А.: Вижте какво, северната страна беше права. Западната, около два метра само беше права и отпреде така, а другото беше полукръг, защото такова беше мястото. Постройката беше от дъски и отвътре я облепихме с хартия. И така живяхме.
В.К.: И зимата?
Е.А.: Да. Отоплявахме се с печки. Млади бяхме, нищо не усещахме. Бяхме трите: Паша, Савка и аз, ние трите живеехме там. От 1928 г. почнахме да живеем там. До 1927 г. пак „Параход“ имахме, само че беше само покрит тогава, защото като вали, не можеш нищо да правиш. После го направихме с дъски и там живеехме и зиме и лете.
В.К.: Имаше прозорци?
Е.А.: Прозорецът беше горе на тавана и покрива понеже беше така объл и Паша обичаше да кръщава и каза, „това, казва, прилича на параход, който пътува по небето“. Защото туй, което потъва във водата, беше отгоре, нали и затуй го кръстихме параход и така си остана до края. Горе имаше, на правата страна един голям стъклен прозорец и беше много светло вътре. Един голям прозорец имаше, и на вратата едно малко прозорче.
В.К.: Учителят идваше ли често там?
Е.А.: Много, много често. И когато идваше разговаряше на най-различни теми.
Е.А.: Но най-често сме говорили за беседите. Защото някой път ще дойде след беседа, след закуска или за закуска, а тогава докато нямаше още стол, много пъти идваше да се храни при нас. Ще извика някоя, ще ни даде продукти и ще каже: „Я сгответе го и аз ще дойда да ям при вас“. Или ще каже: „Ха, сгответе това, а пък донесете и на мене“.
В.К.: Вие с какво се препитавахте тогава? Храна, която …
Е.А.: Ами, аз тогава бях студентка и си работех и частно така поушивах. Една сестра ми кроеше и аз поушивах. Изкарвах си така по някой и друг лев. Паша я поддържаше сестра й. Савка и тя беше студентка, поддържаха я майка й. И после вече, когато завършихме, аз завърших 1927 г. Казвам: „Учителю, сега трябва да работя. Баща ми има един познат в Министерството и обещал да ме назначи в някой хубав град. Вие какво ще ме посъветвате?“ И той каза: „Като отидеш там, ще имаш един хляб и ние ще ти дадем един хляб“. И аз се отказах от учителството и останах да работя.
В.К.: А Паша?
Е.А.: Паша, след като бе една година в Русе, не ѝ дадоха работа. На другата година тя се върна на Изгрева. И трябва да кажа, че Учителят ни даваше от време на време по нещичко. Пращаше. И като студентки, така от време на време ще прати по нещичко, в плик. Иначе когато бяхме трите заедно, Той може би, защото съм по-практична от другите, даваше парите за храната на мене и някой път ще рече: „Еленке, имате ли още масло или сте изпоставели?“
В.К.: Как?
Е.А.: Изпоставели. Защото, аз най-често готвех супичка.
В.К.: Манджи?
Е.А.: Не, манджи сложни не правя. Не, даже още първата година, нали като отидохме горе, да ви кажа, сутрин е хладно понякога. Някой донесъл чайник, накладеме някъде някое огънче, туриме две камъчета и си сварим чай. Пък някога, още първата година като бяхме, беше 1923 г. още няколко души приятели поставиха палатки и летуваха там, накрая на нивата. Единият от тях беше Методи Константинов, другия беше Михаил Иванов, който е във Франция. Имаше и един друг брат – Попов. Те са били първите [ни заселници на Изгрева]. Край Елена 1-В