Излезе от печат том 34 от поредицата “Изгревът на Бялото братство пее и свири, учи и живее”:
В ШКОЛАТА НА УЧИТЕЛЯ ДЪНОВ
(1/14 януари 1906 г., Сливен – 1 април 1995 г., София)
Из разговори на Лиляна Табкова с Вергилий Кръстев:
„Колко е сладко яденето!”
Аз винаги преди да се храня, изпявам: „Колко е сладко яденето!”
Защото в томчето „Новия светилник”, беседата „Мажорни и миньорни гами”, вътре Учителят цитира. Какво казва: „Вършете всичко музикално! Например седнете да се храните. Вий бързате по-скоро да кажете бърже молитва и да ядете. Не! Спрете се няколко минути и изпейте: „Колко е сладко яденето!”*[Мажорни и минйорни гами. 6. лекция от Учителя, държана на 10 ноемврий, 1943 г. София – Изгрев. – В: Новият светилник. лекции от Учителя на Общия окултен клас, година 23 (1943–1944). София, 1946, с. 112: „Вършете всичко музикално! Така ще бъдете здрави. Като седнете да ядете, вие бързате по-скоро да се нахраните. Не бързайте. Седнете пред трапезата и започнете да пеете. Една минута пейте, но без песен не започвайте. Изпейте песента „Колко сладко е яденето”. След това направете молитвата си и започнете да ядете.” – И аз го композирах, даже си го акомпанирам и винаги преди да взема първата хапка, изпявам това, защото е казано, както Ви цитирам. Не само това, но има там и формула.
Формулата е: „Господи, благослови обилно храната ми!” Не само това.
В 1909 г. и 1910 г. в Търново Учителят е дал една молитва, когато са влизали в молебната вътре и са слагали яденето си от плодове само и зеленчуци, и по двама души влизали в молерната, и изговаряли една молитва и формули, за да осветят това, което ще ядат после.
(…)
НАЗНАЧЕНА В СОФИЙСКАТА НАРОДНА ОПЕРА
(5 февруари 1941 г.)
В.К.: Как се развиха събитията по-нататък? Дойдохте в България и това беше първият Ви дебют. По-нататък как се развиха нещата?
Л.Т.: Сега, харесаха ме, дадоха ми пет-шест пъти да изляза на сцената, като на всяко излизане почнаха да ми плащат. По 5 хиляди лева ми даваха тогавашни пари, едно след друго. Ама назначение нямах. Дълго време не ме назначаваха.
Аз съм назначена 1941 година, на 5 февруари получих заповед за назначение. Но не беше така, на тепсия поднесена, ами трудно беше.
Учителят все ме питаше. Аз всичко Му казвах. Ако моите колеги знаеха, че аз всичко казвах на Учителя, щяха да бъдат по-внимателни към мене. А те не знаеха, че аз всичко споделям с Учителя. Те знаеха, че ходя на Изгрева, че изнасям концерти, че пея, че играя Паневритмия и т.н.
Но откакто постъпиха тъй с мене през 1972 година и счупиха ми пет прозореца на бараката, за да ме изпъдят оттам, да дойда тука в апартамент в Дианабад, аз затова не отивам там, в тоз салон, където днес се събират. Дойде Йоанна да ме кани да отивам: „Не! Учителят ми е казал:
„Откъдето си изпъдена, никога не се връщай назад, ами върви само напред.”
Затова не се връщам.
В.К.: Да. И Вие как бяхте вече назначена в Софийската опера?
Л.Т.: Сега, докато дойде назначението, изваждаха ме в много роли. През туй време, по едно време главният диригент ми каза: „Снощи решихме да Ви дадем Виолета в„Травиата”. Но аз с брат Христов бях посетила Учителя, преди да ми каже диригентът.
При Учителя сме, и други работи говорихме.
По едно време Учителят ми каза: „Ти пяла ли си „Дамата с камелиите”?”
Викам: „Не, Учителю.” „Дамата с камелиите” е драма, а операта„Травиата” е същата роля, но другояче именувана.
– Аз не вярвам да ми я дадат, Учителю. Тя е много тежка роля.
– Аз, каза, съм слушал Аделина Пати в тази роля в Америка, Учителят каза.
В същия момент слизаме долу в града и брат Христо ми каза: „Идете си, Цвете, аз ще се отбия да запиша какви репетиции имате утре.” Щото всеки ден репетираме. И се връща, и ми казва: „Има нов афиш, пуснат при бай Божил. Пише: „Възобновява се с нови декори, костюми, постановка, опера „Травиата”; Виолета – Лилиана Табакова.” Ето на Учителят как вижда всичко. И започнаха репетициите.
ИСТИНСКИЯТ РЕЖИСЬОР
(операта „Лучия ди Ламермур” от Гаетано Доницети и съветите на Учителя)
Л.Т.: Главният диригент – режисьорът Драган Кърджиев [Драган Николов Кърджиев, 1896–1968, оперен режисьор], който е завършил в Германия и на Вагнеровите тържества го канеха да присъства, да работи. Той, като си тури на мозъка един бръмбар, че може и аз да постъпя, както с всички артисти. А аз всичко казвах на Учителя. Сега, туй не ща да го кажа, той не е жив вече… Той се опита, но Учителят каза: „Ще го насолим”. И го насолиха. Повече няма да кажа. Стана това, което трябваше да стане…
Драган Кърджиев ме режисираше и в „Лучия ди Ламермур” [от Гаетано Доницети /Gaetano Donizetti, Domenico Gaetano Maria Donizetti, 1797–1848, композитор]. Художествената управа ми даде премиерата предварително. И имаше едно място в арията, което, нали тя полудява накрая, гледали сте операта, нали?
В.К.: Да.
Л.Т.: Когато тя трябва да отиде много напред, където вече е ръбът на сцената, с бавно движение и да пее: „Мой си най-после и аз съм твоя”, режисьорът иска от мене да правя бавно „Мой си най-после и аз съм твоя”, на ръба на сцената да го пея. А той винаги върви успоредно с мене, докато отивам там и бавно пея.
Аз го споделих с Учителя и го направих пред Него.
– Не, каза Учителят, ти с туй движение, ти го блъскаш. Ти преди всичко няма да пееш нито на херцога, нито на Едгардо, нито на един от любовниците си на сцената.
Ще пееш за Господа. Това гърло не е твое, то е на Бога и няма да позволиш никой да го докосне.
Тоя глас ти е даден от Бога. Не те пращам Аз в Операта – Небето те праща в Операта.
Ако те не те приемат с любов, те Мене не приемат, Бога не приемат.”
Така ми каза: „Ти ще пееш за Господа.”
– Ами какво движение да направя? Той няма да ми даде!
А Учителят казва: „Вместо да пееш „Мой си най-после”, ще пееш на Господа „Мой си най-после”, нагоре ще простреш ръцете.”
И аз на другия ден отивам на репетиция и като той пак тръгна с мене и като стигна пак на ръба, аз изпях: „Мой си, най-после” с вдигнати ръце нагоре към небето.
Той тропна и побесня: „Кой ти каза тъй да го правиш? Ще те глобя!” А глобяването е задържане от заплата.
Казвам на Учителя.
– Ти на репетициите ще правиш неговото, а като дойде премиерата, ще направиш това, което ти казвам и показах.
На репетициите слизам с ножа, а на представлението горе хвърлих ножа.
Учителят ми каза: „Горе ще го хвърлиш, още на горното стъпало.”И когато сцената става тъмна и един голям прожектор върви върху главата ми, аз видях, че Драган Кърджиев се е завил с плюшената завеса като кадъна и с двете си очи наблюдаваше аз какво си правя на сцената, каквото си искам.
Той подуши, че друг ме учи какво да правя. И имах грамаден успех. Питай братя Янкови, бяха на сцената, като след Лучия самият Драган Кърджиев ми улови главата и, макар че туй всичко е пот и бои – мръсотия, той ме целуна по челото. И аз го въведох. И ножа хвърлих, и така пеех.
Изпълних съветите на истинския режисьор.
В.К.: С ръцете нагоре, както Ви каза Учителят?
Л.Т.: Не само това, но има и други подробности. Щото с часове пея на сцената.
Например това е пета картина. Четвърта картина е сватбата. Когато Едгардо слиза на сватбата, нейният брат Артур я жени насила за друг, а тя не го обича. Тя даде дума на Едгардо. Той хвърля пръст, тя е много драматична сцена.
Но не искам да се връщам към сцената и към операта, защото Учителят има отрицателно мнение за операта. Ако Ви покажа какво говори, не знам, ще ме намразят, ама аз не съм виновна.
В.К.: Вие това сте го записали, нали?
Л.Т.: Той казва, че има голямо тщеславие още в тях, в операта. Няма култура духовна. А аз всичко приемах с любов, тъй ме научи Учителят. И най-невъзможните постъпки ги приемах с усмивка и без роптание.
Господ щом ги допуща, значи ти ликвидираш кармата си с тях, като изтърпиш. Ако роптаеш, това не е ликвидация.
Ликвидация е самоотричане, самопожертвувание.
