Йотка Василева Младенова,
по баща-Гешева

(22.05.1919 – 30.10.1997)

Автобиография. Из „Изгревът…“ том 7

Родена съм на 22.05.1919 г. в село Врачеш. Родителите ми са родени също от село Врачеш, като и дядо ми и баба ми. Майка ми се наричаше Мария Петрова по баща, а баща ми Васил. Родителите ми са били съвсем обикновени хора от село, баща ми всестранно надарен, много интелигентен природно, свиреше на народния инструмент тамбура, свиреше на пиано, без да е пипал пиано, изобщо бе с един много красив почерк, а майка ми една обикновена дъщеря на един богат чорбаджия. Бяхме три деца. Аз съм втората, а имам двама братя. Първия се наричаше Тано Гешев, а другия Илия Гешев. Аз съм средната.

На девет месеца съм донесена в София и тук съм израснала.

Започнах училище, първо отделение, а след свършването на учебната година вуйчовците ми с колите чакат у дома и хайде на село. Цяло лято по полето, по планината. А селото ни откъдето излезеш е планина, балкан. Така че там съм израсла на село. Всяко лято съм била на село.

В София съм учила основно училище и прогимназия.

След това постъпих в Стопанско училище, което завърших.

След това трябваше да стажувам, а вместо да стажувам аз се омъжих.

Още в прогимназията Ана Тодорова, сестрата на Паша Тодорова – стенографката на Учителя, ми беше учителка и аз чувах за Учителя. Даже съм минавала, гледала, това ми е първото виждане. Но аз се омъжих, а нямах 18 години. Нямах и 20 години когато и двете ми деца бяха на бял свят. Но аз вече бях в Братството.

Но да съм в Братството дължа на моя съпруг Данаил Младенов. Той беше чуден човек, когото не давам за много наши братя, такъв човек беше изработен, много почтен, много надарен и всичко най-хубаво мога да кажа за него.

За първи път Учителя го видях когато сестрата на моя другар дойде на Изгрева да живее. Тя се казваше Руска Божанчева, от рода Божанчеви, един голям род.

Когато идвам за пръв път в неделя на една беседа, а тогава като че ли всичкото слънце се е събрало тук на Изгрева. Сега настръхвам като ви го казвам, че трябва да целуна на Учителя ръка. И така останах аз вече там, не мръднах и като с нож станах и вегетарианка, обаче бях сигурно готова, за да съм вегетарианка, защото в моята уста, а сега съм 76-та година, ама знаете ли, колко една прашинка тлъстина не ми е влязла в устата. Аз обичах крехкичките месца така, но ги късах, късах, да не би да има някаква мазнина.

В коя година се видях с Учителя? Може би 1940–1941 г., там някъде. Точно годината не мога да ви я кажа, но така останах тука. И досега. Моят другар имаше желание и мечтата му беше, а той беше следвал финанси, завършил е скулптура на дърво, като онези гдето с резбите правят иконите. Много надарен, а бяхме много близки по семейство с брат Колю Гръблев, знаете го. Той беше много близък наш. Ще ви кажа защо. Той казваше така, че в този му живот най-близката му душа на земята е тази на моята дъщеря, която не знам дали са се разминали или не. Първата ми дъщеря, Мина се казва, а викаме й Мими. В едни школи са били с чичо Колю. Но това ми го каза сам брат Гръблев, че има и такива дори, има и такива пред наши приятели, които и с тях в школите е бил. И тоз наш брат е бил, той скоро си замина, Пантелей, ако сте чули това име. И от там казва той, че това му е най-близката душа на земята и от там е голямата връзка с чичо Колю. А понеже децата от малки му викат чичо Колю и така е останало чичо Колю. Чичо Колю казваше за моя другар, че в този живот той е трябвало да бъде лекар и се чудя защо се е разминало. Той е бил определен да бъде хирург от световен мащаб. И това ще ви кажа, че аз го приемам, защото той в резбата си бе виртуоз, той без сантиметър, без нищо, само на око, нямате представа как работеше. Но казваше: „Защо не се сбъдна това нещо не знам“. А за дъщеря ми Мими, с която е бил в едни школи и тя беше определена също да бъде от голям мащаб в техниката. Но и там не се прояви. Работеше като чертожничка, без да е имала понятие от чертожничество, а на колко наши братя е направила дипломните работи, което е за чертане. Яви се на някакъв изпит без да има познати, но като че ли някой я ръководеше, тя си го носи сигурно и така работи дълги години.

Из аудио-записа на Йотка Василева Младенова от рубриката „Изгревът…говори“

Из том 7 на „Изгревът…“